Тъмен герой (Разказ из смутните времена)

III

Щом забелязаха, че баща им излезе, децата шумно се втурнаха вътре при майка си с по комат в ръце. Боси, дрипави, с побледнели лица, те ръваха гладнишки хлебеца; те наобиколиха майка си и се вгледаха невинно-учудено и тъжно в изпитото й от дълго боледуване лице. Тя бе замижала и се унесла като в дрямка. Одевешният тежък разговор с мъжа й, в който действителността се разкри пак пред очите й във всичката си безутешност и безпомощност, я разстрои силно и умори. Тя търсеше сега да си почине, при всичко, че немирните деца правеха шум в стаята. Дела шъташе нещо ту вън, ту вътре, но не вечерята тъкмеше тя за баща си — той не ядеше в къщи, откак бе легнала болна жена му. Макар още малка, нуждата я отрано научи на труд и търпение и тя бе поела всички къщни грижи, гледаше болната, ходеше по пазар и до аптеката и носеше на Соломона евреина едно по друго последните съдове и покъщнини… Но оголялата къща и опустелите полици показваха, че отдавна вече нямаше какво да се носи и продава…

Из един път децата се умълчаха и изхвръкнаха из къщи, като подплашена куда. Те чуха, че вратнята се хлопна и че баща им трябваше да иде. Наистина, Ненко се връщаше с едно вързопче в ръка. Чудно нещо, лицето му сега беше съвсем друго: една блага усмивка го осветляваше, то отдавна не беше така приветливо и добро.

— Анке, заспа ли? — попита той болната. Тя отвори очи и тутакси забеляза изражението на физиономията му. Тя се подпря на лактите си и се поиздигна на възглавницата.

— Добра е работата — каза й той.

— Какво? Бай Филип?… — запита развълнувано тя.

— Бай Филип видях, но преди да ида при бай Филипа, срещна ме господин Хайков и ми каза, че нарочно ме дирил днес да ми обади, че ми намерил служба, сигурно, та утре да се явя в полицията.

Лицето на болната светна.

— Каква служба, Ненко?

— Стражарин! — отговори Ненко.

Той произнесе тая дума без въодушевление. Очевидно, не му беше по воля тая служба: той не беше нито дирил, нито мислил стражарин да става.

И по лицето на жена му, заедно с радостта, се изобрази учудване.

— Господин Хайков тая работа можал да сполучи за мене — прибави Ненко; — от търговец — жандарин; ще приема, какво ще правя, няма да ида да крам… Слава богу и това че се намери…

— Света Богородичке, сполай ти пак — избъбра Ана, като се прекръсти покъртена.

— Де са малките? Нека дойдат да вечеряме всички заедно, купил съм едно-дружко — каза Ненко, като разгъваше кърпата.

— Хъ, Делке, повикай ги сега малките ония чапкъни…

От много месеци Ненко не беше се усмихвал в къщи и не беше казал блага дума на децата си. Сега, като се усмихваше и нему съдбата, добрите чувства и бащинската нежност пак заговориха в неговото естествено добро сърце. Децата, с учудени очи, овлажнели от детинска безконечна радост, наобиколиха баща си, който пръв път вместо груби погледи или плесници раздаваше им кротки усмивки… Доброто прави добър човека. По едно тайнствено психическо въздействие и майката изведнаж се сети по-добре. Тя взе участие във вечерята и пи с голямо наслаждение чашка хубаво винце, което Ненко прати Дела да купи. Ненковата къща тая вечер светеше от обща и задушевна радост: надеждата, наконец, беше гостенка тука.