Тъмен герой (Разказ из смутните времена)

V

Третият месец от служенето му, а той беше август 1886 год., донесе познатите политически смутове, които се отразиха силно и на Ненковата съдба. Деятелността на полицията закипя трескава и страстна. Както всички затвори и участъци, и Ненковият се напълни със затворници. Ненко усърдствуваше най-много за тая работа. Той беше хвъркат. Човек прост и с твърде ограничено гражданско развитие, той мътно разбираше значението на събитията, в които и нему се падаше да играе ситна роля. Той виждаше в тях главно сгоден случай да развие още по-голяма деятелност и енергия и да спечели чрез това разположението на началника си. Никакво друго нравствено побуждение или политическа страст не го движеше. „Политиката е за големците, а нам, на дребните хорица, се пада само да слушаме каквото ни кажат и да пазим залъка, дето ни дава царщината“, мислеше си Ненко. В продължение на цяла неделя той падаше като мълния на всички, които му се посочеха от пристава за арестуване. В него се пробуди нагонът на копоя и той намираше вече даже наслаждение в тоя човешки лов. Един случай само го наскърби: той бе принуден да закара в затвора и бай Филипа, който го улесняваше в тежките времена. Когато обади вечерта на жена си, тя страшно се разядоса, но скоро и тя се убеди, че Ненко не можеше другояче да направи, като беше под заповед. Въобще през тия тревожни дни Ненко малко оставаше у тях си, той надве-натри хапваше и тичаше на участъка, дето го викаха куп работи и дето нощуваше.

Една вечер, един час след като бяха изпратили Ненка от вечеря и току-що се готвеха да си легнат, вратнята се потропа. По тропането Ана позна, че мъж й се връща. „За какво ли?“ — помисли си тя.

— Дело, иди отвори на баща си.

Скоро Ненко се зададе в двора. Ана гопресрещна, но той не продума нищо и влезе в стаята. На светлината на ламбата жена му видя, че лицето му е много тъжно. Тя го попита безпокойно какво се е случило.

Той сложи на ковчега стражарската си шапка, отри потът, който обилно течеше по челото му, и изпъшка дълбоко и мрачно.

— Тичал си пак много някъде, та си се изпотил… Какво е, Ненко? — повтори тя.

— Лошо, лошо, Ано, не питай… — избъбра той глухо.

На Ана се преметна сърцето при тия страшни думи. Сълзи завчас бликнаха на очнте й.

— Какво е, извадиха те мигар? — попита тя със схванат глас.

Ненко се уплаши като видя как страшно побледня Ана и се разтрепера; той побърза да я успокои:

— Не, не това, Ано… слушай…

— Не? Ами какво е? Защо дойде?

И тя впиваше болезнен, пламнал поглед в неговия.

— Не, казвам ти, Ано — слушай… — бърбореше той.

— Ненко, та кажи каква е работата?

Ненко въздъхна дълбоко и продължително.

— Работата ето каква е — захвана той, като стана прав и втренчи решителен поглед в бледното лице на жена си… — Приставът тая вечер ме вика в канцеларията си… Намирам го сърдит, пиян, проклет, както всякога. Казва ми: — Ненко, долу в избата на участъка колко души си турил? — Единайсет души, господин пристав, има… — Там е и Стоян Кунчов? — И той е там, казвам аз… — Вземи, каже, та ги изкарай оттам, тури ги на друго място, а само Кунчов да остане в избата. — Добро, господин пристав, и те ме молиха днес да ги преместим, че ще се издушат… — Много не бъбри, слушай какво ти казвам: Кунчова само ще оставиш в избата и ще му вържете ръцете. — Слушам, господин пристав, казвам. — Слушай още, казва ми пак: видиш ли оная пръчица? И аз гледам в къта: пръчица не, ами цяло кросно… Хванах да разбирам къде отива думата… — Вземи, каже, тая пръчица, ти имаш здрави ръце, и тупай, тупай, тупай, додето не остане ни един кокал здрав… Слушаш? Мене ми щръкнаха космите на главата. — Господин пристав, казвам, прощавай, но аз не мога такова нещо… Аз съм бил търговец човек… — Какъв чорт си бил, не зная; сега служиш на отечеството си и за отечеството не това, ами и живот да жертвуваш! Чуваш ли, живот да жертвуваш за спасението на отечеството! А ако разсъждаваш — сваляй формата и саблята, тозчас!… Очите му светнахакато на звяр. Аз се слисах. Какво, да ида да пребия човек с дърво, като куче! Сторил ли ми е нещо Кунчов? Как да дигна ръка въз човек невинен и да бера грях?… Рекох да кажа тия работи на пристава, но той, какъвто е луд… Па помислих и за тебе, и за децата, пак ще останем без хляб, като ме изпъдят… Само като си напомня, Ано, това, светът ми се завъртява. Мислих, мислих, па си рекох, каквото ще да става и…

Ненко се пресече и не доиздума.

— И ти отиде в избата да биеш човека? — изкрещя Ана уплашена.

Той я изгледа прехласнат.

— А какво да правя? — попита той плахо.

— Да си дадеше оставката! — извика Ана, като го устрелн с поглед.

— Жена, и аз тъй сторих и никого не бих… И пак ще се гладува — продума ниско Ненко.

— Така? Добре; аз оздравям вече, ще работя… Господ няма да ни остави!… — извика детински радостно Ана.

Но след две минути, когато Ненко пак излезе да си донесе вещите от участъка, нещо я стисна за гърлото и тя се тръшна на земята и захълца като луда: гладът, мъките и нещастията от утре пак наставаха.