Тъмно е бъдещето

1.

Събуди я болката. Не усещаше какво точно я боли. Милиард острозъби дребни твари се движеха в тялото й, пълзяха по жилите й, ръфаха нервите й. След това — една несвързана, привидно безсмислена фраза: „Ще боли. Силно.“ Някой й го бе казал, някога и някъде, преди милион светлинни години в миналото. Кога, къде и кой — не си спомняше. А може би никога не го бе знаела.

А после друг спомен: едно тясно лице с очи, изпълнени с безумен страх, една… пушка, насочена към нея, натиснат спусък.

Добре, помисли си тя. Спомените й се връщаха. Все още нямаха смисъл и тя не можеше да отличи истинските спомени от това, което вероятно бе резултат от преживяния безкраен кошмар. Но даже само тази нейна мисъл доказваше, че сивата паяжина в съзнанието й започваше да се разпада.

„Ще продължи дълго. Може би дни.“

Тя опита да се раздвижи. Невъзможно. Нищо, сега имаше време. И без това бе по-разумно най-напред да възстанови реда в главата си. За начало най-лесното: Да си спомни коя беше…

Не помнеше даже собственото си име и това я доведе почти до паника — за пръв път, откакто отхвърли оковите на този мъртвешки сън, в който бе изпаднала някога, преди безкрайно дълго време. Изпитваше смътно чувство, че не бе изпаднала доброволно в това състояние и че…

Всичко стана така внезапно, че би изкрещяла, ако бе в състояние да го стори. Една огромна десетопръста лапа на гигантско насекомо разби мислите й и разкъса воала от сива паяжина, който ги бе покрил.

Черити се събуди.

Тя бягаше. Животът учеше пустинниците отрано, как да оцеляват и да преодоляват опасностите. Известни й бяха всички трикове, с които можеха да бъдат отклонени ездачите от вярната следа, знаеше достатъчно хитрини и уловки, за да надхитри даже хищниците.

Днес обаче дузина хищници с мотоциклети бяха по следите й; видяла бе и отпечатъците най-малко на трима ездачи.

Шансът да се измъкне не бе особено голям. Наистина, в момента бе в безопасност, но скалната пещера, в която бе се укрила, й осигуряваше защита за кратко време. Хищниците не бяха глупави, а на всичкото отгоре пещерата беше обитавана от паяк-ловец, това личеше по безбройните малки купчинки кости, които пукаха под босите й крака. Животното нямаше да се върне преди падането на здрача, освен това едва ли въобще би нападнало такъв голям противник, какъвто е човекът. Нет нямаше обаче желание нито сама да се убеди в това, нито да сподели нощния си подслон с това отвратително десетокрако същество, едро като човешка глава. Оставаше й все пак повече от час, преди да се наложи да напусне скривалището си. А тогава…

Тя се приближи предпазливо до изхода на пещерата и огледа отсрещните възвишения. Струваше й се, че трябва само да протегне ръка, за да докосне подножието им. Но тя знаеше, че това впечатление бе измама. Прозрачният въздух тук горе изкривяваше разстоянията. Най-близките хълмове бяха на няколко мили разстояние. Съмнително бе дали и там щеше да бъде в безопасност — наистина, ездачите никога не влизаха в планините, но напоследък проклетите хищници проникваха все по-дълбоко на юг.

Проклятие, къде направи грешка? Далеч не за пръв път се промъкваше до керван ездачи, за да открадне храна! Защо те устроиха внезапно такава хайка подире й, като че ли бе задигнала златната клозетна дъска на губернатора?

Тя затвори очи и напрегнато се ослуша. За секунда й се стори, че чува далечното бръмчене на машината на хищник, но откри, че това е само внушение. Не — поне в момента изглеждаше, че са загубили следите й.

Ръката й посегна към оръжието, скрито под дрехата й. С болка си припомни, че запасът й от муниции — скачащи червеи — се бе стопил. Оставаха й още само два от тях, освен това от три дни не бе хранила животните и може би оръжието вече въобще не функционираше. С примирение си помисли, че ще се наложи да го осъзнае. Не можеше да си позволи да жертва единия от двата си последни изстрела само за да провери.

Нет се измъкна предпазливо от пещерата, изправи се и се завъртя в кръг. Тук светлината блестеше безмилостно и почти белият пясък на пустинята отразяваше всеки отделен слънчев лъч като огромно огледало. Не биваше да идва толкова на север. Но вече бе попаднала в тази ситуация и абсолютно никого не можеше да обвини за това. Сама се бе подредила така.

Нет отложи тези безсмислени упреци към себе си за по-късно, за по-сигурно се огледа още веднъж на всички посоки и потегли. Бе жадна, но отсреща, в планините, щеше да намери достатъчно вода. Ако успееше да достигне дотам. Много неща говореха за противното.

Черити се събуди окончателно. Отвори с мъка очи, погледна втренчено голия бетонен таван пет метра над главата си и осъзна, че камерата се бе отворила. Паметта й се бе върнала — внезапно, без предупреждение. Черити неохотно си призна, че всъщност това бе причината да изпадне в безсъзнание. Смешно, но като истерична стара мома просто от ужас бе изпаднала в несвяст, когато разбра, къде се намира.

Опита да се раздвижи. Всяко движение на тялото й причиняваше адски болки.

„Велики боже, никога вече няма да мога да ходя“, помисли си тя. Даже дишането я затрудняваше. Напрягайки всички сили, тя се надигна бавно, притегли коленете си и се опита да се хлъзне в положение, в което да може поне да разгледа тялото си.

Изглежда бе понесла задоволително дълбокия сън, въпреки че първоначално не й се струваше така: дузината фини иглички в китката на лявата й ръка бодяха с изгаряща болка, раната на дясното й бедро туптеше в такт със сърцето, а лявото си рамо чувстваше като потопено в огън. „Камерата функционира безупречно“, помисли си тя навъсено. Не само бе запазила тялото й от стареене, но бе оставила неизлекувани и двете й рани.

Изчака почти пет минути, преди да протегне ръка към металната гривна около лявата си китка и със стиснати зъби да се опита да я освободи. Болеше ужасно и там, където бяха забити иглите, се появиха малки яркочервени капчици кръв. С ярост, помисли си тя, би разбила зъбите на Стоун. По един за всяка капка кръв, която се стичаше сега по ръката й.

Гневът събуди в нея нови сили. Стенейки, тя се изправи, погледна надясно, после наляво и след това огледа съседната камера — шестметров блестящ саркофаг от хромова стомана, в който лежеше Стоун. Другата камера бе все още затворена.

Прониза я внезапен ужас. Дали не бе мъртъв? Спомни си, че шансовете да се оживее след съня в хибернационната камера, бяха петдесет към петдесет. Тя се бе събудила, но може би със Стоун бе свършено и той се разлагаше вече от столетие в своя ковчег, струващ двадесет милиона долара.

Едва ли щеше да научи, ако продължаваше да стои така, втренчена в камерата. Черити изчака, докато се почувства достатъчно силна, надигна се от камерата, опипа несигурно с крак, търсейки първото стъпало на малката стълба, и треперейки, заслиза надолу. После остана седнала десетина минути, разтреперана и задъхана, като се бореше ту с гаденето, ту с обзелата я нова вълна на немощ.

Силите й се възвръщаха бързо. Преди половин час не й достигаше енергия да вдигне ръка, камо ли да се спусне по високата метър и половина стълба. Тя стана, направи крачка към камерата на Стоун, но се върна назад. Преди да продължат свадата си, която бяха прекъснали преди десет или може би двадесет хиляди години, сигурно бе по-добре най-напред да си изясни някои неща — например отговора на въпроса колко бе продължил нейният принудителен сън.

Трябваше да отиде от другата страна на камерата, за да достигне до компютъра на управлението. Дотогава не бе забелязала, че камерата е дълга цели две мили. Такова й се стори разстоянието, което преодоля с мъка, с малки крачки, все покрай блестящата метална стена, приведена напред като стогодишна старица и задъхвайки се от напрежение.

Резултатът не си струваше усилията. Компютърът бе безжизнен: дузината малки контролни лампи бяха изгаснали, екранът бе тъмен и покрит с прах. От механичният цифров брояч до апарата насреща й се хилеше едно 888.

Осемстотин осемдесет и осем години? Объркана — и доста изплашена, — тя се наведе и почука с пръст покритото с прах стъкло. Нещо щракна. Средната от трите осмици се превърна в нула и Черити осъзна какво вероятно се бе случило: както компютърът, така и броячът просто бяха предали богу дух. Вероятно аварийната автоматика бе активирала процеса на събуждане и бе отворила камерата. Тя тихо благодари на неизвестните техници, които бяха конструирали този апарат. Тяхната предвидливост бе спасила живота й.

Все още не знаеше колко време бе продължил сънят й. Засега това не бе особено важно. Бе жива и само това имаше някакво значение.

Внезапно я обзе друга, далеч по-неприятна мисъл. Целият комплекс за хибернация имаше собствено захранване с енергия и съвсем логично камерите се ползваха с върховен приоритет. Бледото мъждукане на ярко белите някога осветителни тръби на тавана говореше достатъчно за състоянието на реактора. Как, по дяволите, да се измъкне оттук? Оживя споменът й за тежащата тонове бронирана врата, която Стоун бе затворил след тях.

Черити поседя отново десетина минути, преди да предприеме обратния път. Сега камерата й се стори дълга само една миля, а за експедицията до камерата на Стоун отсреща й бе необходим по-малко от четвърт час. Още няколко дни и щеше да може да прекоси цялото помещение, без да припадне нито веднъж от изтощение.

Пултът за управление на камерата на Стоун бе също така безжизнен, цифровият му индикатор показваше само нули. Тя протегна ръка към големия червен бутон, който задействаше механизма за отваряне, но бързо отдръпна пръста си. Дори чудото да станеше и камерата да се отвори — тя внезапно изпита страх, като си помисли какво би могла да намери там.

Черити пропъди тази мисъл, протегна отново ръка и този път докосна бутона. В първата, изпълнена с ужас секунда, не се случи нищо, но после някъде от вътрешността на камерата проникна тих металически звук и чудото стана: стоманеният саркофаг се раздели на две и се разтвори като чифт крила на огромен бръмбар.

Камерата бе празна.

В продължение на няколко секунди Черити изумена гледаше подложката от мек порест материал, която още пазеше очертанията на човешко тяло. Изпита едновременно и облекчение, и ярост; облекчение, че не откри нито мумифициран труп, нито купчинка прах и бели кости, а ярост, защото празната камера можеше да означава само едно: Стоун се бе събудил преди нея, не си бе направил поне труда да я събуди, а…

Объркана, тя се огледа наоколо. Огромното помещение бе натъпкано с апаратура и шкафове, голяма част бе заета от шестте огромни камери. Въпреки това нямаше скривалище, достатъчно голямо да побере възрастен човек.

А това отново доказваше, че той бе открил изхода…

За момент Черити превъзмогна изтощението. Тя се отдалечи от камерата на Стоун, огледа се възбудено и едва се задържа да не падне, когато краката отказаха да й служат.

„Само без паника“, помисли си тя. Решение сигурно имаше. Конструкторите на инсталацията би трябвало да са предвидили такава ситуация. Само да запази спокойствие, да разсъди логично и би могла…

Погледът й се спря върху някакъв червен предмет, който се намираше в празната камера на Стоун. И в следващия момент изпита желание сама да си удари плесница. Просто бе забравила за тази пластмасова папка с инструкции за аварийни ситуации. Имаше по една във всяка камера, не само в тази на Стоун. Охкайки, тя се надигна до ръба на отворения стоманен саркофаг, измъкна червената папка и се зачете в нея. Две дузини плътно напечатани страници съдържаха всичко, което трябваше да знае.

Въпреки това изминаха повече от два часа, преди да бъде готова да напусне бункера. Черити видимо се възстановяваше, това се дължеше не на последно място на таблетките, които намери в един шкаф и без да се колебае, нагълта цяла шепа от тях. Нямаше представа какво я очакваше навън, но щеше да се нуждае от силите, които би могла да получи.

Очевидно и Стоун бе следвал инструкциите; един от шестте опаковани торнистори липсваше, взети бяха също две лазерни пушки и един автомат. Ако броеше и личното оръжие на Стоун, излизаше, че този безумец бе помъкнал четири пушки със себе си. Черити поклати глава с въздишка, препаса един лазер през рамо, след кратко колебание взе още един нож и един малък сгъваем автомат от шкафа за оръжие.

Излизането от бункера се оказа сравнително лесно, но и много опасно. Аварийният изход също бе затворен от тридесетсантиметрова стоманена броня, но за разлика от главния вход, тук конструкторите бяха монтирали електрическо устройство, което държеше вратата затворена.

При прекъсване на електрическото захранване двете крила на стоманената броня се отваряха автоматично. Самата врата не бе проблем. Това обаче, което следваше зад нея, бе причината по челото й да избие студена пот.

То бе кръгло, с диаметър един и половина метра и черно като катран. Авариен изход, който представляваше плъзгащ улей с увеличаваща се спирала и водеше надолу в бездната. Черити изпита панически страх при мисълта, че трябва да го използва. Тя се бе спускала като стрела по подобни малки съоръжения в един свят, където все още имаше плувни басейни и паркове за почивка, но това тук бе нещо съвсем различно. Нямаше никаква представа какво я очакваше в долния му край, както и дали това проклето съоръжение въобще бе в ред. Припомни си как взривовете разтърсваха цялата планина и никак не й се понрави възможността да бъде изхвърлена върху някакви развалини, летейки с осемдесет или сто мили в час. Изпитваше страх от това, което предстоеше, дори то да водеше навън от тази дупка.

Но имаше ли друг избор?

Тя вдигна решително своя торнистор, прехвърли го през ръба на шахтата и го пусна. Постоя известно време неподвижно, ослушвайки се със затаен дъх, но от дълбочината не дойде никакъв звук. Налагаше се сама да установи какво я очакваше в края на улея.

Черити включи джобното си фенерче, пъхна го под колана си така, че лъчът да е насочен надолу, и предпазливо се надигна над ръба на кръглия отвор. Почуства, че сърцето й започна да бие лудо. Премести се внимателно още напред и погледна в посоката на светлината на фенерчето. Светлинният сноп потъваше някъде на пет-шест метра надолу в мрака. Студена пот покри челото й.

Спускането започна. В началото пътешествието към неизвестността бе бавно, но действително това бе само в началото, след това премина през първия завой и тунелът направи остра чупка.

Спускането продължи може би минута, но бе едно от най-неприятните преживявания в живота й. Пластмасовата материя, с която бе облицован улеят, бе десет пъти по-гладка от леда. Черити крещеше и напразно се опитваше да се задържи някъде, а скоростта й растеше. Като някакъв жив снаряд тя се носеше надолу със седемдесет, осемдесет, може би със сто мили в час.

Най-после спускането в ада свърши. Светлинният лъч на фенерчето, който танцуваше по бялата пластмаса, внезапно изчезна в тъмнината. Крещейки, тя прелетя в безтегловност една безкрайна ужасяваща секунда, като същевременно омагьосана следеше полета на фенерчето, което се бе откачило от колана й и се люшкаше в пространството.

Тогава връхлетя върху нещо.

Ударът бе толкова силен, че почти загуби съзнание, но не беше толкова болезнен, колкото очакваше. Замаяна, остана да лежи няколко секунди, като се ослушваше, преди да се осмели да отвори очи.

Вече виждаше. Не бе толкова тъмно, колкото й се стори първоначално. Лежеше на пода на огромна пещера, чийто сводест таван се издигаше на сто метра, а може би по-високо, над нея. Отнякъде проникваше светлина — ярка слънчева светлина, която прорязваше тъмнината.

Все още замаяна, но без наранявания, Черити се надигна и се огледа внимателно.

Хангарът. Аварийният тунел я бе спуснал точно в хангара за космически кораби на бункерната станция, една огромна пещера, разположена две мили встрани и една миля под самия бункер, на дъното на един естествен каньон. Гигантски и неясни, тя разпозна силуетите на двата космически кораба, които бяха разположени в готовност за старт върху платформите си в задната част на пещерата. Не се чуваше никакъв звук.

Тя се изправи с мъка, едва запази равновесие и тогава си спомни, че нещо бе смекчило удара при падането й. Объркана, тя откри върху какво се бе приземила: не бе нищо друго, освен куп матраци и одеяла, които някой (Стоун?) бе струпал в края на улея на тунела. На едно одеяло личеше златно „С“. Като се наведе и изследва пода, откри засъхнало петно кръв. То изглеждаше много старо и без съмнение бе кръв. Във всеки случай петното не бе отпреди няколко часа, както инстинктивно бе оценявала дотогава преднината на Стоун. Да, това трябваше да е бил Стоун. Вещите бяха от КОНКУЕРЪР. Очевидно той се бе наранил при падането и бе искал да й помогне.

За момент я обзе страх да не открие някъде трупа на Стоун. Разбира се, това бе безсмислица — импровизираната спасителна мрежа, която бе подготвил за нея, показваше, че не се е наранил тежко. Със сигурност се е потрудил доста да извади всичко това от кораба и да го донесе дотук.

Гневът й срещу Стоун отслабна значително, когато разбра, че може би той бе спасил живота й. Все пак не разбираше неговите подбуди за действие — защо, по дяволите, не я бе събудил, щом е бил така загрижен за нейната безопасност?

Започна бавно да събира нещата си — торнисторът бе само на няколко крачки от нея, джобното фенерче бе счупено от удара. Погледна още веднъж двете гигантски космически совалки и реши да премине оттатък и ги огледа.

Но не го направи. Имаше ли смисъл? Не бе в състояние сама да стартира корабите. Сигурно и без това те имаха само стойност на старо желязо. Годините, през които бяха стояли безполезни в очакване на екипаж, вероятно ги бяха разрушили напълно.

Внезапно тя си спомни последната радиограма на Бекър. Той бе казал, че заедно с другите ще я чакат в кораба. Черити нямаше особено желание да се натъкне на труповете им, ако влезеше в КОНКУЕРЪР. Всичко, което се бе случило след нейното събуждане, й приличаше на голяма игра: възбуждаща, зловеща, също така опасна, но някак си несериозна. Но да открие мъртвец — дори само някакъв скелет на петстотин или пет хиляди години — това би направило играта изключително сериозна.

Тя се обърна към светлината и тръгна.

Нямаше да успее. Нет осъзна това преди час. Първоначално изпитваше само сковаващ страх, който превъзмогна като обикновена нервност, но сега вече бе на края на силите си. На всичкото отгоре тя бе настъпила някакъв остър камък, който бе причинил кървяща рана на десния й крак. Сега, малко преди падането на здрача, с болка осъзна, че този път се бе надценила.

Бе открила следите им: отпечатъците от роговата броня на краката на гигантските насекоми и тесните, но дълбоко вкопани следи от гуми. „Ездачи и хищници“, помисли си Нет с огорчение. Освен това бе видяла светлините в планината: на половината от пътя до прохода трепкаше червеното око на огън. Не бе проблем да го избегне, но имаше и друго: От време на време по скалите се плъзгаха призрачно бели проблясъци от фарове това бяха хищници, които се движеха по завоите в скалите със своите машини. Не бе необходима голяма фантазия, за да проумее какво правеха. Търсеха нея. Но и досега не разбираше защо. Какво сгреши, черни богове на Морон?

Нет си призна — доста наивно бе да си внуши сериозно, че шансът непрекъснато ще е на нейна страна. Може би по пътя насам вече бе изразходила своя шанс. Ако само бе допускала, че ще се изложи на такава опасност — да бъде преследвана от една малка армия, никога не би се отдалечила толкова много.

Въпреки тези мрачни мисли, Нет продължи нататък, тъй като знаеше, че връщането бе невъзможно. Никога нямаше да успее да намери отново пещерата. А да прекара нощта беззащитна в равнината…

Нет предпочете да не довърши мисълта си. Вместо това бързаше да напредне, колкото е възможно повече. Краят бе близо, но щеше да се бори.

Сенките вече се сливаха в черна стена, когато Нет достигна подножието на планината. Светлината на огъня изглеждаше по-ярка в падащия мрак, а от време на време вятърът донасяше гласове на хищници, които обаче така и не се приближиха на опасно разстояние до нея.

Не им се налагаше да правят това. Нет бе свикнала да върши неща, смятани от другите за невъзможни, но даже и един пустинник беше все пак само човек, а всеки човек имаше нужда от вода. Единственият извор в доста обширна околност се намираше на половината на пътя до билото, там, където гореше огънят. На хищниците им трябваше само да чакат.

Обзета от мрачни мисли, Нет бръкна под дрехата си, извади оръжието и веднага го прибра обратно. Нямаше по какво да стреля, а държейки оръжието открито в ръка, би се издала на хищниците, че е въоръжена.

Това едва ли щеше да промени нещата. Осъзнаваше, че няма шанс да остане жива. Един от двата скачащи червея в гладката, черна цев на оръжието бе предназначен за нея самата. Ужасна смърт, но все пак нищо в сравнение с това, което биха й сторили хищниците, ако я хванеха жива.

Тя продължи да се промъква предпазливо напред. Бледите светлини от фаровете на машините на хищниците се стрелкаха неспокойно по скалите. Може би все пак имаше някакъв шанс, тъй като склонът ставаше все по-трудно достъпен. Машините им бяха с висока проходимост, но все пак не можеха да летят.

Бе се стъмнило напълно, когато достигна лагера. Опасенията й се оправдаха — бяха хищници и лагерът им бе устроен до самия извор. Нет откри три от техните машини; големи блестящи черни чудовища, чиито изгасени фарове я гледаха като някакви големи сребърни очи. Трима или четирима други обикаляха с мотоциклетите си околността и я търсеха; можеха всеки момент да се върнат. Сега бе моментът да действа.

Тя се придвижи безшумно още напред, извади оръжието изпод дрехата си и притаена се огледа. Три машини, три силуета — но това не означаваше, че са само трима. Хищниците често се движеха по двойки и може би още машини бяха спрени наблизо, извън трепкащото червено полукълбо на светлината на огъня. Нет се учуди на безгрижието, което проявяваха хищниците днес. Огънят се виждаше от мили разстояние, а тримата говореха доста високо помежду си. За пръв път от началото на отчаяното й бягство през равнината тя изпита съмнение, че цялата тази акция действително бе заради нея.

Нет пропъди тази мисъл и насочи оръжието към най-близкия. Той седеше на по-малко от пет метра пред нея. Блестящият му черен гръб бе чудесна цел, която не би могла да пропусне.

Поколеба се, но не натисна спусъка. Имаше само два изстрела и даже да успееше да застреля двама, което съвсем не бе сигурно — хищниците бяха почти толкова бързи, колкото и брутални — щеше да остане още един, който или щеше да се хвърли към нея, или да извика другарите си на помощ. Перспективата да нападне хищник с голи ръце, не й се понрави особено.

Вместо да използва оръжието, тя се изправи внимателно върху скалата, огледа се още веднъж зорко на всички страни и с пружиниращ отскок се намери в малкото езерце.

При шума на разплисканата вода тримата хищници се обърнаха моментално, както и се очакваше, но все пак тя бе по-бърза. С един скок — водата едва стигаше до коленете й — тя беше на брега и оръжието й бе насочено към най-близкия от тях.

— Стойте на място! — каза тя рязко. — Само едно движение, и си мъртъв!

Хищникът се вцепени, двамата му другари също замръзнаха. Нет не можеше да разпознае лицата им, скрити под черните маски от кожа и метал, но не бе трудно да се усети какво чувстваха при вида на оръжието. Съществуваха и по-неприятни видове смърт, отколкото да бъдеш разкъсан от скачащ червей, но не бяха много.

— Без движения! — каза тя още веднъж. Предпазливо стана, придвижи се на няколко крачки наляво и със свободната си ръка посочи манерката, която висеше на резервоара на една от машините.

— Не искам нищо от вас. Само малко вода. Ти там! — Тя посочи с глава този, в чийто гръб се беше целила. — Напълни манерката. И внимавай!

Хищникът се подчини, докато другите двама продължаваха да я гледат мълчаливо.

— Коя си ти? — попита най-после единият. Гласът му звучеше необичайно изпод тежкия кожен шлем. Не изглеждаше обаче, че се страхува особено. — Какъв е този театър? Ако наистина си жадна, вземи си вода. Тук има достатъчно. Няма причина да размахваш това нещо.

Нет не отговори, а хищникът съвсем погрешно изтълкува нейното мълчание. Той стана внезапно, протегна заповеднически ръка и направи крачка към нея.

— Дай го тук, малката, преди да си наранила някого.

Без да губи време за нови предупреждения, Нет леко наклони оръжието надолу и натисна спусъка. Скачащият червей излетя с пронизителен звук от цевта и пред краката на хищника изригна пясъчен фонтан с височината на човешки ръст. След като прахът се разнесе, в пясъка пред черната фигура зееше половинметров кратер.

— Следващият ще улучи — каза тя студено. — Разбрано?

Хищникът кимна с глава.

— Не искам да се бия с вас — каза Нет отново. — Само малко вода. И вашето обещание да не ме преследвате.

Тя размаха почти празното си оръжие, за да подчертае думите си, и посочи нагоре към прохода.

— Ти… ти си от пустинниците, нали? — каза неочаквано хищникът, по който бе стреляла. И като се засмя, тихо добави: — Никой друг не би бил достатъчно луд, за да върши тези неща. Можеш да ни вярваш.

— На един хищник? — Нет вложи такова презрение в тази единствена дума, че той се отказа да я убеждава повече.

— Тогава не вярвай — каза той, като сви рамене. — Но ако искаш да чуеш един добър съвет от мен, малката…

— Не искам — каза Нет, но хищникът продължи да говори, без да й обърне внимание:

— … тази нощ не бих се изкачил там — той посочи към склона. — Може да стане много неприятно.

Странно, но за момент Нет бе почти убедена, че той говори истината.

— Щях да ти кажа, ако се нуждаех от помощта ти — каза тя и с властно движение се обърна към останалите:

— Какво стана с водата?

Хищникът се изправи бавно, затвори капачката на манерката и се насочи към нея. Когато я приближи на около два метра, Нет посочи с повелителен жест:

— Достатъчно. Пусни я долу.

Той се подчини.

За част от секундата погледът на Нет проследи падането на манерката — и хищникът използва своя шанс. Нет видя връхлитаща я сянка, чу крясък, който издаде един от останалите, за да отклони вниманието й, и съвсем инстинктивно натисна спусъка.

Улучи го. Хищникът извика, после викът му премина в безумно висок, зловещ писък и в същия момент той се сблъска с нея. Нет се опита да отскочи встрани, но бе вече късно. Хищникът умря веднага, но при сблъскването тя падна и тялото му я затисна. Нет извика, опита се да се претърколи и да отблъсне тежкото тяло от себе си. Внезапно цялата бе залята с кръв. Обзе я неописуемо отвращение.

Тогава другите двама се нахвърлиха върху й. Единият дръпна тялото на убития си другар, другият грабна ръката й и така грубо я дръпна, за да я изправи на крака, че тя изкрещя от болка. Една ръка в черна кожа я удари през лицето и почти загуби съзнание от болка.

След като кървавият воал се вдигна от погледа й, пред себе си тя видя лицето на хищник в черна кожена маска. В очите му тлееше желанието да убива.

— Гадина! — той я удари отново. Този път Нет успя леко да завърти главата си и така да смекчи силата на удара. Въпреки това отново простена от болка.

— Какво чакаш? — попита този, който я държеше. — Прережи й гърлото.

Ръката на другия посегна към колана, където имаше окачен нож, но се спря.

— Имам по-добра идея — каза той и поклати глава.

— Нямаме време за това — отвърна другият. — Утре можем да имаме жени, колкото си поискаме, а ако Скъдър узнае какво се е случило тук, тогава…

— Защо пък трябва да узнае? — прекъсна го хищникът. — Нямам предвид това, което си мислиш. Не, малката трябва да си плати. Но само с нож ще й бъде леко. — Той се изсмя злобно, обърна се и вдигна оръжието, което Нет бе изпуснала при падането си:

— Ще пукне по същия начин, както Ден. Пусни я.

Мъжът зад нея отскочи ужасен встрани и Нет залитна. Падна на колене, за момент остана неподвижна и се изправи отново. Цевта на собственото й оръжие бе насочена към главата й.

— Е? — попита хищникът. — Сега ще хленчиш ли?

— Не — отговори Нет и се хвърли към него. Спусъкът на празното оръжие щракна бързо два пъти последователно и очите зад черната кожена маска се разшириха от изненада, когато хищникът осъзна, че в ръката си държи само едно безполезно парче дърво. Нет не му остави време да извади собственото си оръжие, а удари с всички сили. На едно място, където и хищниците бяха особено уязвими.

Той изпъшка, изпусна оръжието и се преви. После бавно и без звук падна на колене. Половин секунда по-късно политна назад, след като Нет му нанесе удар с коляно в лицето.

Но шансът отново й изневери. Тя чу шум зад гърба си, обърна се светкавично и видя как третият замахва с юмрук към лицето й.

Ударът я свали на земята. Тя простена, инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, и се преви от болка, когато хищникът я изрита отстрани. Разбра, че сега вече ще я пребие до смърт.

Но внезапно някъде зад нея прозвуча ясно металическо щракване.

— Престани! — изрече един строг глас. Изумен, хищникът замръзна за момент.

После се изправи, объркан се огледа диво наоколо и замахна отново с крак.

Изтрещя изстрел. Нет видя оранжев пламък с големината на човешка длан, който проблесна от сенките, и в същия момент нещо разпръсна пясъка между краката на хищника.

— Казах, престани — продължи гласът. — Или си глух, приятелче?

Чуха се стъпки. Нет се надигна мъчително на лакти, стенейки изви глава и едва сподави надигащия се отчаян вик.

Една висока, стройна фигура бе излязла от тъмнината. В ръка държеше някакво странно оръжие с къса цев, което бе насочено заплашително към хищника.

Видът на непознатата доведе Нет едва ли не до полуда. Не друго, а необикновеното облекло на странната фигура и неестествено бледият, почти бял тен на лицето, което се открояваше даже на светлината на огъня, я смразиха до мозъка на костите.

„Боговете наистина си играят жестоко с мен“ — помисли си тя с огорчение. Това не бе спасение — прогонвайки дявола, бе дошъл сатаната.

Пред нея стоеше една подземна!