Тъмно е бъдещето

9.

Раул пълзеше сантиметър по сантиметър по склона. Трябваха му двайсет минути, за да измине десетте крачки от края на гората до сипея, пълзейки по корем, и то толкова бавно, че понякога имаше чувството, че въобще не мърда от мястото си. През цялото време не бе изпускал от поглед малкото мигащо стъклено око, което се взираше от върха на сипея надолу към края на гората.

Никой от останалите не би го забелязал, а и Раул го бе видял само защото доста точно знаеше какво трябва да търси и защото то се движеше — много бавно, но непрестанно.

Половин оборот надясно, пауза.

Половин оборот наляво, пауза…

Понякога, когато падащо листо, вихрушка пепел или някое малко животно попадаше в полезрението му, то спираше, но никога за дълго.

Раул познаваше този вид наблюдателни прибори и точно поради тази причина се движеше на четири крака със скоростта на охлюв. Всеки път, когато матовото стъклено око поглеждаше в неговата посока, той оставаше напълно неподвижен. Дори не се осмеляваше да диша.

Беше видеокамера, но малкото червено око под нея, проблясващо на неравномерни интервали, показваше, че не е постоянно включена, а е свързана с примитивен предавател, който реагира на движения от всякакъв род. Той предполагаше, че има десетки, ако не и стотици такива очи, които претърсваха местността около планината. Вероятно бяха свързани с компютър, който оценяваше всяко регистрирано движение.

Раул достигна сипея. Камерата беше толкова близо до него, че трябваше само да протегне ръка, за да я докосне.

Погледът му обиколи купчините скални отломки и парчета мазилка и се спря върху една триъгълна цепнатина. Вход. Само тук можеше да се намира входът.

Бавно, безкрайно бавно той се изправи и протегна ръка към камерата. Между пръстите му блесна кръгло стъкло, шлифовано като призма, но прекалено дебело за това и в същото време някак странно непрозрачно.

Повече от десет минути бяха нужни на ръката му, за да измине двайсетината сантиметра, а силите му заплашително намаляваха. Той изчака. Камерата се завъртя, спря, отново се завъртя и за момент се насочи право към ръката му. Пръстите на Раул трепнаха с невероятна бързина.

Призматичното стъкло звънна в обектива го закри. За частица от секундата стъклото с покри със сиви жилки. Раул знаеше, че сега някъде във вътрешността на планината звъни алармена камбана и вероятно един монитор с събужда за живот.

После стъклото щеше да се проясни, а в същия момент долу на монитора нямаше да се вижда нищо друго освен познатата картина на края на гората, цветна и триизмерна, и дори с илюзия за движение — но без хищниците, които по негов знак бяха излезли от прикритието си и приближаваха към склона. Призмата просто ги филтрираше, така както би филтрирала всичко, което Раул би пожелал. Това безобидно на вид стъкло беше едно малко чудо. Не беше създадено на Земята.

Раул се изправи със стон и през следващите минути бе зает да разтрива ставите на ръцете и краката си, докато животът постепенно се възвърна в тялото му. После се обърна към Барт и над стоте хищника, които стояха зад него, извади оръжието си и посочи към триъгълната цепнатина в скалата.

— Напред! — заповяда той.

Това е напълно невъзможно, помисли си Черити, абсолютно изключено. Но мъжът от другата страна на писалището беше Найлс. Найлс, с когото бе летяла до Луната, до Марс и после до звездния кораб. Беше го харесвала, беше обичала да работи с него. Найлс беше по-млад от нея с малко повече от година, пример за мъж, много интелигентен, който понякога обичаше да се прави на глупавия негър.

Сега обаче той беше…

Черити се взираше в лицето от другата страна на писалището, мъчеше се да намери думи и напразно се опитваше да потисне ужаса, с който я изпълваше видът му.

Найлс беше стар. Лицето му сякаш се състоеше само от гънки и бръчки. Нямаше нито един косъм на главата си. Страните му бяха хлътнали, а очите, които винаги бяха изглеждали така жизнерадостни и будни, бяха помътнели от възрастта.

— Велики боже — прошепна тя накрая.

Не можа да каже нищо повече. Не можеше да намери думи, с които да даде израз на чувствата, които видът на Найлс събуждаше в нея. А после помисли, че нейната реакция сигурно дълбоко го е наранила. Тя смутено наведе поглед.

— Не трябва да се извинявате, Леърд — каза той. Гласът му беше тънък, но въпреки това енергичен. — За мен беше също толкова силен шок да ви видя. Но не бях напълно неподготвен. Той посочи един от малките монитори, които бяха подредени един до друг върху една лавица зад писалището му. — Имах на разположение половин час, за да свикна с тази мисъл. — Той се засмя. — Бях си подготвил няколко умни думи, с които да ви поздравя — но всъщност всичко това е глупаво. Кой е Стоун?

Черити отново вдигна поглед. Все още й беше трудно да издържи погледа на неговите остарели с две поколения, очи.

— Никой.

— Никой?

— Един човек, когото очаквах да срещна тук. Няма значение. — Изведнъж си спомни за първата мисъл, която й дойде на ум, когато го позна. — Как така сте още жив?

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Дори и в собствените й уши прозвучаха като упрек. Но Найлс сякаш не се обиди от забележката й.

— Черен гологан не се губи, както сама знаете. — Той отново се засмя, но този път смехът му звучеше неестествено. Черити имаше чувството, че му е страшно трудно да говори. — Аз оцелях, както и вие — макар и да не съм се запазил чак толкова добре.

— Но Ню…

— Аз се измъкнах — прекъсна я Найлс. — Не ме питайте как. Вече не зная. Успях по някакъв начин. Други също. Унищожението не беше… тотално. Те изтриха Манхатън и част от крайбрежието от лицето на Земята, но ние… имахме късмет.

— А жена ви?

— Тя е мъртва — отвърна Найлс. — Дъщеря ми също. Тя имаше по-малко късмет от мен. — Той се усмихна благо. — Не ми е трудно да говоря за това — каза той и думите му прозвучаха искрено. — Беше доста отдавна, знаете ли?

— Кой е този? — намеси се Скудър. — Вие се познавате?

— Дръж си устата! — извика Марк и заплашително вдигна ръка, сякаш се канеше да удари Скудър.

Найлс махна с ръка.

— Понякога наистина сте доста припрян, Марк — каза той с упрек. Въздъхна, обърна се с усилие на стола си и отправи продължителен, замислен поглед към Скудър. — Значи вие сте легендарният Скудър — каза той накрая и отново въздъхна. — Ще ми дадете ли честната си дума, че няма да ме нападнете, нито ще се опитате да избягате, ако накарам Марк да ви свали белезниците?

Марк рязко и шумно пое въздух през зъби, а и Скудър за миг изглеждаше много объркан. Найлс отново въздъхна.

— Мразя да говоря с човек с белезници, господин Скудър — каза той. — Имам ли честната ви дума?

Скудър кимна и Найлс отправи повелителен жест към Марк.

— Свалете им белезниците, Марк. И на двамата.

— Но…

— Моля ви! — още веднъж каза Найлс. Гласът му звучеше по-скоро нетърпеливо, отколкото ядосано. — Знам какво искате да ми кажете, Марк. И аз съм слушал доста за господин Скудър — но не съм чувал, че не държи на думата си.

— Както искате — ядосано отвърна Марк и се захвана за работа. Той отключи белезниците на Черити и Скудър и отново застана на пост.

— Добре, Марк. Ще ви повикам, ако имам нужда от вас. Моля, оставете ни сами.

Марк видимо пребледня, но не възрази. С пресилено отривист поздрав той се обърна и напусна помещението, последван от тримата си спътници. Найлс го изпрати с поглед, поклащайки глава. После се обърна към Скудър с почти извинителен тон:

— Добър човек, но понякога се пали. На вас обаче ви е ясно, че не мога да гарантирам за живота ви, нали?

Скудър кимна.

— Напълно. Но как така оставяте живота си в моите ръце? Вие сте стар човек — а аз бих могъл да ви счупя врата, преди да повикате за помощ.

— Едва ли — убедено отвърна Найлс. — Не съм чак толкова беззащитен, колкото може би си мислите, господин Скудър. — Той се усмихна, отново завъртя стола си към Черити и я погледна и тя изведнъж разбра, че неговият кратък разговор със Скудър бе имал за цел единствено да й остави няколко секунди, за да превъзмогне изненадата си.

— Ако желаете, ще заповядам да изведат господин Скудър — каза той. — Но аз предпочитам той да… — Той хвърли бърз, кос поглед към Скудър. — Да присъства — каза той след кратка пауза. — За разлика от Марк и останалите аз не споделям мнението, че той е един кръвожаден варварин. Тъкмо напротив. Той е добър човек. Само че е застанал на погрешни позиции.

Скудър понечи да каже нещо, но с леко поклащане на глава Найлс го накара да замълчи.

— Просто слушайте, господин Скудър. Сигурен съм, че след това ще погледнете на някои неща с други очи.

Скудър направи гримаса, но не отвърна.

— Какво се случи? — продължи Найлс, обръщайки се отново към Черити. — Струва ми се, че се бяхте замразили.

— Вие знаете?

Найлс кимна.

— Не са много нещата на това място, за които не знаем нищо — с лек упрек отвърна той. — Имахме достатъчно време да го разучим. Знаете ли, че възстановихме голяма част от него? За съжаление никога не успяхме да проникнем в залата с хибернационните резервоари. Беше залостена отвътре. Беше ми ясно, че някой беше използвал резервоарите. Само че никога не се осмелих да се надявам, че това сте точно вие. И че отново ще се видим.

— Не беше съвсем доброволно — промълви Черити. — Какво се случи, Найлс? Колко време е минало и кой…

Найлс я прекъсна с успокоителен жест.

— Много — отвърна той. — Вие и сама виждате. Трябва да са… — Той се замисли за момент, после отново се усмихна. — Почти точно петдесет и седем години. Сега съм на осемдесет и шест. — Той отвори едно чекмедже на писалището си и надникна вътре. — В случай, че ви интересува, днес е 16 юни 2057 г.

— И…

Найлс отново я прекъсна с жест.

— Разбирам, че имате хиляди въпроси, капитане — каза той. — Но би било по-добре последователно да разкажем историите си. Моята е по-дълга — значи, може би вие ще започнете първа?

Това беше не въпрос, а заповед, но Черити чувстваше, че Найлс не се опитваше да се прави на командир. Просто той от толкова дълго време бе свикнал да издава заповеди, че вече дори не осъзнаваше какво прави.

— Толкова е объркано — каза Черити. — Вие имате право, Найлс — аз бях в един от тези резервоари. Аз… аз се събудих на може би сто метра оттук.

— Кой беше при вас? — попита Найлс. — Освен този Стоун?

— Никой — отвърна Черити. — А когато се събудих, него също вече го нямаше там. Трябва да е напуснал бункера преди мен. Когато вчера за пръв път чух за вас… за вашите хора — бързо се оправи тя, — се надявах да го намеря тук. Но това няма значение. Аз се събудих преди три дни и…

Тя разказа на Найлс цялата история, започвайки от събуждането, до момента, в който Скудър я бе спасил от вълците и двамата бяха заловени от хората на Найлс. Тя не пропусна нищо, макар че все повече се изнервяше от любопитството и нетърпението най-после да може да зададе въпросите си. Въпреки това измина повече от час, преди тя да свърши разказа си. През цялото време Найлс я слушаше с неподвижно лице; само веднъж, когато тя разказваше за срещата си със скакалеца и за смъртния страх, който бе изпитала при вида на гигантското насекомо, по набръчканото му лице бе преминала бегла усмивка.

— Имате голям късмет, че сте още жива, знаете ли, Черити? — попита той, когато тя най-после свърши.

Черити кимна.

— Надявах се тук да открия някои отговори — каза тя след това.

Найлс я погледна сериозно.

— Ще ги откриете. Но се боя, че те няма да ви харесат.

— Толкова ли е ужасно?

Найлс се поколеба. По лицето му пробягна сянка и за един кратък миг погледът му сякаш премина през Черити.

— Не зная — каза той. — Светът отвън е ад, но как точно изглежда в действителност — за това аз зная толкова малко, колкото и вие.

— Но вие…

— Аз — прекъсна я Найлс, леко повишавайки тон — не съм напускал този бункер от петдесет и три години, капитан Леърд. Както и никой от моите хора.

— Жена ми и аз напуснахме Ню Йорк три дни след вас — започна Найлс. Говореше с много тих, почти беззвучен глас, сякаш още отсега знаеше, че ще говори дълго и това много ще го изтощи, така че се опитваше да разпредели силите си. — Спомням си добре онзи ден. Забравил съм много от това, което се случи после, но видът на машината ви ще остане завинаги пред очите ми. — Той се засмя съвсем тихо и горчиво. — Ако се бяхте върнали още веднъж, Леърд, щяхме да дойдем с вас. Държах се като глупак, когато отхвърлих предложението ви. Но си мислех, че е по-лесно да умра. Но не беше така.

— Нямаше да се получи — тихо каза Черити. — Хеликоптерът беше твърде малък.

— Зная — каза Найлс. — Въпреки това — аз съм ви много благодарен, че не се върнахте. Аз… не зная какво бих направил. Може би наистина щях да се превърна в страхливец и щях да изоставя семейството си. Но така нямах възможност. А половин час по-късно това вече нямаше никакво значение.

Макар да беше твърдял противното, Черити чувстваше колко трудно му беше да говори за онзи ден. Но тя не го прекъсна. По-тежък от болката беше споменът, защото оттогава бяха изминали десетилетия, през които той не бе могъл да разговаря с никого за това.

— Внезапно всички бяха мъртви — продължи той с празен поглед и тих, треперещ глас. — Беше… някакво лъчение. Спомняте ли си онази къща, пълна с мъртъвци, която бяхме открили в Бронкс?

Черити кимна.

— Беше същото — продължи Найлс. — Един вид… сиво светене, не бих могъл да го опиша по друг начин. Най-напред го сметнах за газ, но не беше, беше… беше навсякъде и убиваше само хората. Не растенията, нито животните, само хората. Те просто падаха и миг след това бяха мъртви. Но не всички. Дъщеря ми умря, нашите съседи също, но жена ми и аз не усетихме нищо.

— Имало е оцелели в Ню Йорк? — невярващо попита Черити.

Найлс кимна и почти едновременно с това поклати глава.

— Не и в Ситито. Манхатън беше изтрит от земята, но ние… ние живеехме в покрайнините. Може би облъчването там не е било толкова мощно. — Той сви рамене. — Мнозина оцеляха. Мнозина избягаха, но и много останаха, поне през първите дни. Докато…

— Докато не дойдоха ездачите — каза Скудър.

Найлс кимна.

— Вие знаете?

Скудър студено се усмихна.

— Ако говорим за един и същ Ню Йорк, да. Ню Йорк е нещо като ваша главна квартира на този континент. Даниел идва оттам.

Съдейки по погледа му, името Даниел говореше на Найлс още по-малко, отколкото на Черити. Но той кимна…

— Докато не дойдоха те, да — потвърди той. — Те… те започнаха да строят нещо, а войските им започнаха да ни преследват. Очевидно се касаеше само за това да ни прогонят от града. Във всеки случай жена ми и аз бяхме сред онези, които успяха да се измъкнат.

Той отново се запъна и Черити видя как споменът заплашва да го завладее. Този път измина много дълго време, преди да се съвземе.

— Не искам да ви отегчавам с подробности, Черити — каза той с променен глас. — Жена ми умря няколко седмици по-късно, а аз почти цяла година се лутах из страната, преди да успея да се промъкна дотук. Когато вие и Майк се сбогувахте с мен в Ню Йорк, аз бях готов да умра, а по-късно, когато те погубиха първо дъщеря ми, а после и жена ми, известно време аз дори го желаех. Но после… после исках само да оцелея. Някак, някъде, за да мога един ден да им отмъстя.

Той погледна към Скудър.

— Но за разлика от повечето хора, аз имах цел — продължи той. — Знаех за този бункер и ми беше ясно, че само тук бих имал някакъв шанс. За съжаление дойдох прекалено късно.

— Може би е било за добро, че сте дошли прекалено късно, Найлс — сериозно каза Черити. — Когато аз… се качих в резервоара, вече атакуваха бункера. Не зная дали някой е оцелял.

— Не — отвърна Найлс. — Няма оцелели. Когато дойдохме, СС Нула-едно беше развалина.

— Ние?

Найлс кимна към вратата.

— Не бях сам. Някои от тези, които ме придружаваха тогава, са тук и днес, но повечето са мъртви. Марк и другите са техни потомци.

Черити го гледаше настойчиво. Едно невероятно подозрение се надигаше в нея, но тя прогони мисълта, преди да я е формулирала докрай.

— Какво се случи през тази година? — попита тя.

Найлс сурово се засмя.

— Нашият свят загина, капитан Леърд — каза той. — Отначало даже си мислех, че имаме някакъв шанс. Струваше ми се, че те ни бяха подценили. Навсякъде имаше съпротива, а след няколко седмици дори успяхме тук-там да контраатакуваме. Падаха бомби. Смятам, че някои хора от нашия подводен флот са оцелели. Всичко това продължи почти половин година. Но накрая бяхме победени. Не можем да се преборим с противник, който разполага с неограничени подкрепления.

— Наистина ли? — попита Черити.

Найлс кимна.

— Открих много неща за тях — каза той. — Мороните, изглежда, нямат никакви тайни. Чувстват се толкова сигурни, че сякаш вече не намират за нужно да пазят тайни. И може би с право. Те господстват не само на няколко планети, Черити, половината от Млечния път е тяхна, а другата половина вероятно завладяват в момента. Напълно безсмислено е да се воюва срещу тях. Ние се опитахме, но те просто ни прегазиха.

— Но това е абсурдно! — запротестира Черити. — Те са… изроди. Един народ примитивни чудовища, които…

— Морон? — Найлс усмихнато поклати глава. — О не, Черити. Това, което сте видели, това, което аз съм видял, това, което съсипа тази планета, това бяха чудовища. Но това не са морони. Никой никога не ги е виждал. Тези, които сме виждали, са робите. Един вид… живи роботи войници, ако щете. Нищо повече.

— Вярно е — каза Скудър. — Ездачите и останалите са само войници. Господарите морони никога не напускат крепостта си.

Черити го гледаше неразбиращо. Всичко в нея се противеше да повярва дори на една дума от това, което беше чула. Но в същото време знаеше, че е истина.

— Какво се случи след това? — попита тя, едва владеейки гласа си. — След войната?

— Всичко се срути — каза Найлс. — Това, което насекомите войници или Сивата смърт не бяха успели, направиха нашите собствени бомби. Повечето големи градове бяха унищожени, тук, в Европа, в Азия — навсякъде. Армиите на Морон бавно се оттеглиха — повечето умряха няколко седмици по-късно. Предполагам, че не можаха да се приспособят към чуждата околна среда. Но някои останаха. Някои видове оцеляха, приспособиха се. Имаше… мутации. Кръстоски между местни форми на живот и другите. — Той въздъхна дълбоко. — Те не са били тук достатъчно дълго време, за да го знаят, но тази планета вече не е Земята. Те започват да я променят. По невероятен начин и невероятно бързо.

— Знам — каза Черити.

Кой знае защо, но тези думи, изглежда, разгневиха Найлс. Той леко се надигна и отново се отпусна на стола си.

— Не, вие не го знаете — енергично каза той. — Вие не знаете, че повечето земни животински видове са изчезнали, както и повечето растения. Мороните не просто се настаняват в нашия свят. Те го променят. Те… те са на път да направят друга планета от нашата Земя.

Скудър се канеше да каже нещо, но Черити му хвърли бърз предупредителен поглед. Усещаше, че сега е по-добре просто да оставят Найлс да говори.

— Имах много време да разсъждавам върху това — продължи той съвсем тихо и сякаш на себе си. — Знаете ли, че единственият вид, който е спечелил от нашествието, са насекомите?

Черити кимна. Много добре си спомняше срещата със скакалеца.

— Предполагам, че мороните са насекоми — продължи Найлс. — Нямам доказателства, но въпреки това съм почти сигурен.

— Защо? — попита Скудър.

Найлс му отвърна с почти отчаяна усмивка. Тонът му беше назидателен, когато отвърна:

— Насекомите са били първата висша форма на живот, която се е развила на тази планета — каза той. — А предполагам, че и не само тук. Те са съвършени: жилави, скоропреходни, с невероятна репродуктивност, невъобразима физическа сила и способност за приспособяване, за която по-висшите форми на живот не биха се осмелили и да мечтаят. По наше време, млади човече, имаше прогнози какво би се случило, ако някога някой идиот натисне копчето и вдигне всичко във въздуха. Знаете ли какво се оказа? С доста голяма достоверност се твърдеше, че насекомите ще преживеят голямата експлозия.

— Искате да кажете, че тези чудовища са потомци на един свят, който…

— Нищо не искам да кажа — прекъсна го Найлс. — Това беше само пример. Възможно е насекомите просто да са продължили да се развиват в своя свят. Да са развили интелигентност. Ако това се беше случило тук, човешката раса никога не би се появила. Също така никакви бозайници.

— Интересно — изсумтя Скудър. — И какво общо има това с Морон?

— Нищо — отвърна Найлс. — Простете на стария човек, че се разбъбра. Аз… само се опитвах да си представя как ще изглежда този свят за нашите внуци.

— Вие пресилвате нещата — ужасено каза Черити.

Вместо да отговори, Найлс стана. С малки, бавни крачки той се доближи до един компютър до вратата, натисна няколко клавиша и се върна на стола си. Зад писалището светна монитор, голям почти колкото стената. Черити разпозна спътникова снимка на Земята, явно правена от изключително голяма височина и то с камера, която очевидно бе имала и по-добри времена. Изображението беше всичко друго, но не и ясно; покрито със снежинки, а и цветовете не съвпадаха.

Скудър учудено ококори очи.

— Какво е това?

— Земята — отговори Найлс. — Нашата планета, приятелю. Снимана от голяма височина. — За момент той се развесели от изумената физиономия на Скудър, но после отново се обърна към Черити.

— Все още имаме връзка с някои от старите спътници — каза той.

Черити любопитно пристъпи напред. Нещо… нещо не беше наред в тази снимка. Но още не знаеше какво.

— Мислех, че всички са били разрушени от бомбите.

— Някои не са — отвърна Найлс, поклащайки глава. — Този и още два или три бяха достатъчно високо, за да устоят на експлозията.

— Поне отчасти — поправи го Черити, но Найлс веднага пак поклати глава.

— Вие се заблуждавате. Спътникът е в пълна изправност.

— Но цветовете…

— Не са наред, зная — продължи Найлс. — Но те са такива.

— Това е невъзможно! — възкликна Черити. Тя заобиколи писалището и пристъпи съвсем близо до огромната видеостена.

Тогава разбра, че Найлс има право. Цветовете наистина не бяха наред, но причината не беше в камерата. Планетата се беше променила. Тя откри големи петна, някои с размери може би хиляди мили, които имаха неестествен пурпурночервен цвят.

— Какво е това? — попита тя без дъх.

— Не зная — отговори Найлс. — Никой от тези, които се опитаха да изследват тези области, не се завърна. Това е, което те правят от нашия свят. — Гласът му трепереше. — Те не просто колонизират Земята. Те… я променят. Разбирате ли какво имам предвид? Това тук е напълно чужд живот, друг животински и растителен свят… Може би дори чужда атмосфера.

— Моля? — с ужас попита Черити.

Найлс кимна.

— Опитахме се да открием подробности, но това е невъзможно. Не и оттук. През последните петдесет години съставът на земната атмосфера също се е изменил. Все още не толкова силно, че да се почувства веднага, но процесът продължава — и се ускорява. Аз съм го изчислил. Вероятно ще изминат по-малко от сто години, докато цялата Земя… се промени.

Черити потресено мълчеше.

— Това… това е… Земята? — промълви Скудър.

Черити бавно се обърна към него. В последните минути напълно бе забравила за съществуването му. Погледът на Скудър неотклонно бе насочен в монитора.

— Не — твърдо каза Найлс. — Това не е тя. Ето, това е тя.

Той задвижи някакъв ключ на писалището си и картината затрептя. Когато чертите и жилките във всякакви цветове изчезнаха, на монитора, се появи снимка на Земята, такава, каквато беше някога — синьо-зелена планета, обгърната от бели облаци и обширни морета.

Тесните ръце на Найлс заиграха по клавиатурата на бюрото му и картината отново се смени: камерата се приближи към Земята, сякаш се намираше на борда на високо прелитащ самолет, който се подготвяше за кацане. Синьо-зеленото кълбо внезапно се уголеми и зае целия екран. Появиха се облаци, които за миг замъглиха картината и отново изчезнаха, когато въображаемата камера слезе надолу.

Черити знаеше, че всичко това беше само компютърна симулация, но това нямаше никакво значение. Това, което камерата показваше, беше картина на Земята, каквато Скудър никога не бе познавал, една Земя, която бе отдалечена на петдесет години, и залезът на един свят: зелени долини и поляни се редуваха с реки и планини, морета и градове профучаваха под камерата, хора и животни.

Мина много време, сигурно половин час, но през цялото време Скудър нито за миг не свали поглед от екрана. Лицето му беше като скала. Накрая камерата се насочи към очертанията на огромен град. Черити разпозна Манхатън. Един неразрушен, безупречен Манхатън, изпълнен с щастливи хора и играещи деца, пъстри автомобили и самолети, които кръстосваха небето. Картината беше лъжлива — градът никога не е бил толкова чист и никога не бе изглеждал толкова щастлив. И въпреки това очите на Черити се наляха със сълзи.

Картината угасна, филмът бе свършил, а на монитора отново се появи снимката на опозорената Земя. Пурпурночервените области изглеждаха като рак.

Никой не се осмеляваше да наруши мълчанието. Най-накрая Скудър се окашля.

— Нали не го направихте само заради мен, нали? — попита той. — Искам да кажа… нали това не е номер?

Найлс тъжно поклати глава.

— Не. Това беше нашата родина, господин Скудър. Често гледам този филм. Такава беше нашата планета някога — преди Морон да я превърне в свят на чудовища и мутанти.

— Но защо? — потресено попита Черити. — Та в това няма никакъв смисъл!

— Те са тук, за да завладяват — отвърна Найлс. — Империята им е голяма. Трябват им суровини, енергия — и хора.

— Хора?

— Те отвлякоха милиони — потвърди Найлс. — И продължават. Никой не знае за какво, защото досега никой не се е върнал. Може би им трябват роби. Може би и вие ги ядете. — Той погледна към Скудър. — Знам, това звучи жестоко, но няма защо да се укорявате, млади човече. Това, което правите, не е грешно. Вие се опитвате да оцелеете, както и ние.

Скудър мълчеше, очевидно напълно смаян от това, което чува.

— Трябва ли това да означава, че вие от петдесет години се криете тук, без да предприемате каквото и да е, Найлс? — невярващо попита Черити.

— Петдесет и три — поправи я Найлс. — Плюс времето, което ни трябваше, за да дойдем тук. Разбира се, направихме нещо — възстановихме бункера. — Той леко се наведе напред и настойчиво, почти заклинателно погледна Черити. — Зная какво си мислите сега, капитане — каза той. — Преди петдесет години и аз разсъждавах по същия начин. Но е безсмислено, повярвайте ми. Тук долу сме почти петстотин души, но срещу Морон и неговата власт ние сме нищо. И може би ние сме последните свободни хора на тази планета.

— Свободни? — Скудър кипна. — Не виждам добре разликата, знаете ли? Онези там горе ги затварят, а вие се затваряте доброволно. Всички вие сте се побъркали.

Найлс се усмихна благо.

— Може би. Но нищо не можем да направим. Как да победим един противник, поставил на колене една цяла планета?

— Но вие не можете…

— Какво? — меко я прекъсна Найлс. — Просто да живеем? Защо не? Какво да правим? Да излезем навън и да се оставим да ни убият само заради жеста? — Той поклати глава. — Разбирам ви много добре, капитан Леърд — но, повярвайте ми: имах петдесет и седем години време да разсъждавам и за нас съществува само този избор. Никой не може да победи Морон.

— Това означава ли, че вие за всички времена ще останете тук и ще се преструвате, че нищо не се е случило? — с ужас попита Черити.

— Къде да отидем? — отвърна Найлс. — Морон ни е забравил. Дори за хората тук в околността ние не сме нищо повече от една легенда. Имаме мир, Черити. Тук вече расте третото поколение, което живее в мир, а това може би е най-висшето благо на този свят, откакто дойдоха войниците на Морон. Бихме могли да тръгнем. Имаме екипировка, оръжия, хранителни запаси — но какво ще намерим? С много голям късмет някое ново скривалище.

— Искате просто да им подарите Земята?

— Не можеш да подариш нещо, което вече не притежаваш — каза Найлс. — Сега този свят принадлежи на тях, капитане. Повечето хора вече не знаят, че някога е било другояче.

— Но това е невъзможно — възрази Черити. — Та това са само…

— Две поколения — продължи Найлс. — Не подценявайте Морон, Черити. Те имат опит в поробването на цели светове. Много хора живеят относително свободно, но те строго следят за някои неща. Вие сте говорили с пустинниците? Тогава знаете как изглежда светът. Морон господства и Морон знае всичко. Те контролират училищата. Те са забранили книгите и разказването на стари истории. Не е позволено да се води календар. Или да имаш часовник.

— Но защо? — учуди се Скудър.

Найлс се усмихна.

— Народ без история е по-малко опасен — отвърна той. — Няма нищо, за което биха се борили, ако вярват, че винаги е било така. И няма нищо, за което биха умрели, ако нямат история.

— Но съществуват бунтовниците.

Найлс въздъхна.

— Те винаги са съществували. Недоволни и вечно мърморещи. Но те са безобидни. Морон ги оставя на мира, защото не са опасни. Тъкмо напротив — те малко приличат и на вашите хищници, господин Скудър. Те си въобразяват, че са свободни, и дори не знаят, че в действителност служат на Морон.

— Това не е вярно! — енергично възрази Скудър.

— Зная — въздъхна Найлс. — Хищниците са свободни и не се подчиняват на никого, нали? Затова сега и вие сте тук, Скудър.

— Вие… говорите за Морон, сякаш е самия дявол — промърмори Черити.

— Може би е — сериозно отвърна Найлс. — Вярвам, че той е олицетворение на Злото.

— Глупости.

— Тогава да го формулирам по друг начин — каза Найлс. — Ще се съгласите с мен, че във вселената съществуват две групи сили — съзидателни и разрушителни, нали? Ако е така, то тогава господарите от Морон със сигурност символизират отрицателните сили.

— Тъмната страна на властта, така ли? — каза Черити. Думите й трябваше да прозвучат иронично, но показваха само безпомощност.

Найлс само кимна отново.

Черити не каза нищо повече. Изведнъж трябваше с всички сили да се пребори със сълзите, с които се наляха очите й.