Тъмно е бъдещето

11.

Когато стигнаха местността на „хищниците“, слънцето беше изгряло отново. Скудър бе удържал думата си. След като защитниците се бяха отказали от съпротивата, и те бяха прекратили стрелбата. И макар че битката не бе продължила повече от десет минути, и двете страни бяха дали дузина жертви. Черити смяташе, че бяха убити поне двадесет, а може би и тридесет „хищници“, докато мъртвите обитатели на бункера бяха около сто. Дори и Марк се бе успокоил, след като бе чул равносметката за краткия двубой.

Естествено, той никога нямаше да признае, че Черити бе действала правилно.

„Няма значение“, мислеше си тя мрачно, докато наблюдаваше как малката колона наближава покрайнините на пустинята и първите коли забавят ход, за да изпълзят по стръмния склон. Имаше около триста човека, които „хищниците“ на Скудър бяха натъпкали в няколко стари товарни коли и които очакваха една незавидна съдба. Черити не се съмняваше, че Скудър бе имал намерение да й пощади живота. Но тя не беше сигурна дали той може да удържи обещанието си.

Тя пропъди мислите си и се опита да огледа околността през надрасканото предно стъкло. Наподобяващото на пламтящо огнено кълбо слънце се бе издигнало на половин педя над хоризонта и я заслепяваше, така че тя не можеше да разпознае почти нищо освен остри, черни сенки, но поне видя, че опожарената пустинна местност се бе превърнала в бедна степ. Пред тях, може би на разстояние две или три мили, се издигаше нещо, което изглеждаше като силует на град, но се струваше на Черити някак чуждо. Много от петдесетте мотоциклета, които ескортираха колоната от товарни коли, бяха заминали напред, докато останалите бойци на Скудър бяха останали в бункера, на лов за оцелелите, които искаха да се скрият в лабиринтните проходи и галерии на СС Нула-едно. Черити се надяваше, че поне някои от тях ще могат да избегнат опасността.

Слънцето се издигаше бързо и когато се приближиха, Черити видя, че това, което бе смятала за град, в действителност бе останки от град. За момент гледката обърка Черити, преди тя да разбере какво означава това. Тя помисли за синкаво-белия огън, който бе паднал от небето, малко преди тя да стигне бункера. Бяха ли достатъчни шестдесет години, за да намалее лъчението до поносима степен? Не бе сигурна.

— Скоро ще пристигнем — каза Раул, комуто не бе убегнало нейното безпокойство. — Тесни ли са ти оковите?

Той се опита да се усмихне, но бе твърде уморен за това.

Черити погледна окованите си китки и глезени и поклати глава, но не отговори, Не за първи път заместникът на Скудър се опитваше да поведе разговор с нея, но досега тя изобщо не бе реагирала. Тя не харесваше Раул и това неприемане далеч надхвърляше инстинктивната антипатия, която изпитваше към всички „хищници“. Страхуваше се от Раул, макар че той се отнасяше добре с нея и съжалението, с което я бе оковал във веригите, изглеждаше истинско.

„Хищникът“ се опита отново да каже нещо, но само вдигна рамене, когато Черити обърна демонстративно глава и продължи да гледа през прозореца. Тя не искаше да говори с Раул. Нито с него, нито с който и да било друг.

Градът се приближаваше бързо. Бе улучен от бомба. Руини и купища развалини оформяха гледката, която бе повече от ужасяваща. По някаква случайност само един самотен ръждясал стоманен стълб пробождаше нощното небе като предупредителен паметник.

Колоната намали ход и накрая се движеше почти със скоростта на пешеходец, след което достигна част от опожарения град, който донякъде създаваше впечатление за човешки живот. И тук повечето къщи представляваха изгорени развалини, но останките от коли и планините от отломки бяха разчистени и тук-таме зад някой затъмен прозорец гореше огън. Пред някои къщи бяха спрени мотоциклети.

Най-сетне Раул спря и отвори вратата, но не изключи двигателя.

Черити видя, че другите камиони продължиха нататък.

С няколко бързи крачки Раул заобиколи колата, отвори вратата откъм нейната страна и й направи знак да слиза. Едновременно с това той отстъпи крачка назад и сложи ръка върху пистолета, пъхнат в колана му.

Ако не бе толкова уморена, Черити щеше да се засмее. Тя почти нямаше сили да слезе от колата, но въпреки това не посмя да се хване за него. Изглежда, че Раул изпитваше значителен респект към нея.

— Къде ме водиш? — попита тя.

Не бе се надявала на отговор, но все пак го получи:

— При Скудър. Той вече чака.

Раул посочи с глава къщата, пред която бяха спрели. Бе триетажна постройка, която трябва да е била училище или административна сграда. Вратите и прозорците й бяха непокътнати.

„Палатът на Скудър“, помисли си тя подигравателно, но и с известен страх. Питаше се какво би могла да очаква.

Двама други „хищници“ застанаха до нея, когато влизаха в къщата, а трети зае мястото на Раул зад волана и подкара камиона. Черити се питаше потиснато дали отново ще види някога тези мъже и жени. Макар и да знаеше, че не е така, тя все още се упрекваше за онова, което се бе случило.

— Нататък — посочи с глава Раул една врата съвсем в края на коридора и направи подканващ жест. Черити закрачи малко по-бързо, изчака, докато вратата се отвори, и влезе наведена през ниския вход.

Тя не знаеше какво бе очаквала — някаква варварска тронна зала или може би килер, пълен с вехтории и плячка, ярки пъстри плакати и оръжие по стените, или може би дори група хора с татуирани гърди… нещо, което би подхождало на външния вид на „хищниците“. Но стаята, в която я въведе Раул, бе изненадващо безцветна и светла — една единствена гола маса, няколко евтини пластмасови стола в различни цветове, библиотека до стената и тясно легло, почти като нар. Тронната зала на Скудър приличаше повече на малко по-голяма манастирска килия.

Скудър я очакваше, но не беше сам. На три от пъстрите пластмасови столове седяха Найлс, Абн Ел Гурк и Нет. Погледите на Найлс и Гурк се рееха в празното пространство покрай Скудър, докато момичето ги гледаше, изпълнено със злоба. Черити преглътна забележката, която почти се бе изплъзнала от езика й. Все едно какво щеше да каже на Нет — това само би влошило още повече нещата.

Скудър посочи безмълвно един от столовете, изчака я да седне и я попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

Черити не отговори, макар че умираше от жажда. След секунда Скудър вдигна рамене и също седна. Създаваше почти потискащо впечатление за нерешителност. Сякаш сега, когато всички те бяха в ръцете му, той не знаеше какво да прави с тях.

— Имаш ли някой, при когото можеш да отидеш? — обърна се той към Нет.

Тя погледна нагоре. Бе малко объркана, но и недоверчива. След няколко секунди поклати глава.

— Не — каза твърдо тя. — Вие убихте всичките.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съжалявам? — попита Скудър.

Нет мълчеше, но и Скудър не беше се надявал да получи отговор.

— Ще останеш тук, докато разберем как ще бъде всичко — каза той. — След това можеш да си отиваш. Но можеш да останеш и при нас.

— Колко великодушно! — каза сърдито Нет. — Винаги съм го желала.

Скудър сбърчи чело. За момент изглеждаше, че ще избухне. Но той само поклати глава и метна с ръка на двамата „хищника“, които бяха дошли с Черити и Раул.

— Изчезвайте! — Мъжете го послушаха. Скудър изчака вратата да се затвори зад тях, а после се обърна към Раул. — Опитай се да намериш Даниел — каза той. — Извикай ме, ако се обади. Искам лично да разговарям с него.

Раул кимна, мина покрай Черити и напусна стаята през втора врата, която тя не бе забелязала досега. Тя долови бегло тясно стълбище с необлицовани бетонни стени. Незабелязано си бе поела дъх, когато Раул напусна стаята. Особеното чувство, което усещаше в негово присъствие, не бе изчезнало през цялото време.

— Даниел? — каза тя. — Не е ли той тук?

Изглежда, че Скудър бе изненадан. А след това се усмихна, сякаш тя бе казала нещо глупаво.

— Не — отвърна той. — Но ще се запознаеш с него. Той изгаря от нетърпение да те види. И вас също, командире — добави той, обръщайки се към Найлс.

Найлс погледна нагоре и за първи път, от както Черити бе влязла, в очите му можеше да се долови нещо като живот.

— Не знаете какво правите, глупак такъв! — каза той. — Разрушихте всичко.

Скудър вдигна безразлично рамене.

— Поне върша нещо, старче — каза той. — Не се завираме под земята и не се държим така, сякаш нищо не се е случило. — Той направи заповедническо движение с ръка, когато Найлс искаше да възрази. — Не съм ви довел тук, за да споря с вас, старче — продължи той.

— Така ли? — отвърна Найлс. — А защо тогава…

— За да…

Скудър сви яростно юмрук, но в последния момент отново се овладя и седна обратно на стола си. Но само за секунда. После скочи отново, така буйно, че столът му се преобърна с трясък, и със жест заповяда на Черити да го следва. Отвори гневно вратата, през която току-що бе изчезнал Раул, издърпа Черити нетърпеливо през нея и отново я затръшна след себе си.

— Този упорит стар глупак — каза той, докато се изкачваха един до друг по стръмната бетонна стълба. — Опитвам се да му помогна, но той просто не иска да го разбере.

Черити го погледна объркано. Забележката на Скудър дойде толкова ненадейно, че в първия момент тя не знаеше какво да мисли. „Хищникът“ бе странно променен. Бе станал несигурен и нервен, сякаш нещо много сериозно го занимаваше.

Достигнаха малка, осветена само от една гола крушка стая, която съответстваше на представите на Черити за бърлога на „хищниците“. Вероятно Скудър бе домъкнал тук всичко, което бе намерил в развалините на града. До тавана бяха натрупани сандъци и кашони, а на срещуположната стена висеше наистина впечатляваща колекция от оръжия. Пред една малка масичка стоеше Раул, а върху нея без особена изненада Черити откри радиостанция с монитор. Той бе включен и показваше едно преплетено, кървавочервено „М“.

Изглежда, че господа мороните имаха склонност към драматичното, но им липсваше оригиналност.

Скудър направи гневен жест с ръка към Раул.

— Изчезвай! И внимавай онези там горе да не направят някоя глупост!

Раул искаше вероятно да възрази, но Скудър му хвърли толкова студен поглед, че той сведе глава като пребито куче и побърза да изпълни заповедта му. Черити потрепери, когато той мина край нея.

— Не го харесваш, нали? — попита внезапно Скудър.

Черити се обърна към него и едва сега разбра, че вероятно чувствата й са изписани твърде ясно върху лицето.

— Не — призна тя. — Той ми е неприятен.

— На мен също — кимна Скудър. — Но е добър човек. Един от малкото тук, на които имам доверие. А може би единственият.

Той сви рамене, обърна се към радиоприемника и почти враждебно се втренчи в мигащото „М“ върху екрана. Черити понечи да каже нещо, но внезапно със сигурност изпита чувството, че Скудър няма да отговори. Отново и още по-силно тя усети, че нещо става в него.

За да каже все пак нещо, тя посочи индианския накит от пера, обграждащ като корона оръжейната колекция на Скудър.

— Истински ли е? — попита тя.

Скудър дори не погледна нататък, но все пак кимна:

— Беше на баща ми. А преди това на неговия баща.

Измина известно време, докато Черити разбере. А сетне погледна изненадано Скудър.

— Ти си индианец?

— Хопи — поправи я Скудър. — Вие ни наричахте индианци. За много от нас това е обидна дума.

От радиостанцията прозвуча пронизителен писукащ тон и Скудър явно се стегна. В движенията му се прокрадна израз на напрежение. Червеното „М“ върху екрана примигна за секунда и отново застина неподвижно. А после от уреда прокънтя глас:

— Скудър! Хванахте ли ги?

Черити изтръпна. Предаването беше лошо и гласът бе изопачен, но това бе глас, който вече беше чувала! Над рамото на Скудър тя погледна невярващо екрана.

— Какво става? — продължи нетърпеливо гласът, след като Скудър не отговори. — Хванахте ли ги?

И този път Скудър не отговори. Вместо това той хвана грубо Черити за рамото, издърпа я към вратата и я постави така, че лицето й да попадне в обсега на камерата.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. Червеното видеооко под екрана я гледаше втренчено и Черити усещаше все по-нарастващо вътрешно напрежение, когато си мислеше за гласа, прозвучал от приемника.

Червеното „М“ на екрана започна да трепти и угасна. За първи път, откакто Скудър беше чул гласа на Даниел, сега видя и лицето му.

А също и Черити.

— Стоун! Вие? Вие сте… Вие сте Даниел? — гласът на Черити изразяваше смесеното с ужас недоверие сто пъти по-ясно, отколкото думите й биха могли да го изразят. Гледката я парализира.

Лицето от екрана кимна.

— Радвам се, че отново ме познавате, капитан Леърд, след всичкото това време — каза Стоун. — Всъщност аз съм онзи, когото нашият приятел Скудър нарича Даниел. Истинското ми име никога не ми е харесвало.

— Но… как така? — промълви Черити. — Защо вие? Как… как така вие сте…?

Стоун я прекъсна с нетърпелив жест.

— Мога да си представя объркването ви, капитан Леърд — каза той. — Но обяснението е съвсем просто. Аз се събудих преди вас. Надявам се, че малката ми защитна мярка в хангара ви е предпазила от тежки наранявания.

— Преди мен? — промърмори тя автоматично и без в действителност да знае какво казва. — Но…

— Точно три години — прекъсна я Стоун. — Електрозахранването на вашата камера издържа малко по-дълго от моето.

Той се усмихна и продължи:

— Това е толкова просто! Опитах се да ви събудя, но… не разбирам много от компютри. Не исках да ви убия по погрешка. Затова предпочетох да ви оставя да спите и да потегля на своя глава. Но, естествено, оставих едно малко… приспособление, което да ме уведоми, щом напуснете бункера.

— Но как така… — Черити млъкна внезапно, погледна за секунда Стоун със широко отворени очи и внезапно почувства как в нея се надига вълна от неимоверен гняв.

— Вие… Вие работите за…

— За мороните, да — каза Стоун. — И вие скоро ще го вършите, любов моя.

— Аз? Вие сте луд!

— По никакъв начин — отвърна сухо Стоун. — О, и аз не мислех по-различно от Вас, когато се събудих, повярвайте ми.

Той се засмя горчиво и продължи:

— Стоун срещу целия останал свят… И вие ще разберете, че е безсмислено да се бориш срещу тях.

— Вие… Вие, жалък предател — измърмори Черити.

Стоун отново се засмя. Изглежда, че обидата не го смути особено.

— Спомнете си какво ви казах, когато се видяхме за последен път. Искам само да оцелея.

— Като продавате народа си на орда подземни чудовища?

— Сега не е момент да спорим за това — каза меко Стоун. — Но имаме много време за разговори.

Черити не отговори. В главата й цареше пълен безпорядък. Беше разбрала само, че Даниел е Стоун, мъжът, който я бе принудил да се качи в камерата, докато светът около тях се разпадаше на парчета, и че очевидно той работи за нашествениците.

— Но защо? — прошепна тя. — Стоун… вие не можете да… да работите за тези чудовища! Със собствените си очи видяхте какво сториха те!

— По-късно — каза още веднъж Стоун. Внезапно лицето му доби отегчен вид и на Черити й се стори, че в ъгълчетата на устата му забеляза твърд, циничен израз.

— Моля ви, Стоун — започна пак тя, но той отново я прекъсна.

— По-късно. Не се безпокойте, ще се разпоредя да ви доведат тук колкото е възможно по-бързо. Дотогава никой няма да ви стори нищо. Скудър?

Скудър мина край нея и погледна в обектива на камерата.

Изглеждаше объркан.

— Да?

— Ще подготвиш всичко. Ще изпратя един планер да посрещне капитан Леърд. Дотогава ще се държиш с нея като с гост, ясно ли е? Отговаряш лично за сигурността й.

Стоун говореше много бързо, сякаш притиснат от недостиг на време.

— Аз ще дойда лично с планера и ще я посрещна. До утре.

Черити видя как той протегна ръка, сякаш искаше да изключи радиостанцията.

— Почакай! — каза нервно Скудър.

Стоун погледна нетърпеливо.

— Какво още има?

Скудър се колебаеше.

— Ние… намерихме подземните — отвърна той.

— Знам — каза неохотно Стоун. — И?

— Пленниците — отговори Скудър. — Какво да правим с тях? Много са, за да ги задържим тук.

— Пленници? — Стоун сбръчка гневно чело. — Взели сте пленници? Това… не беше предвидено.

— Те се предадоха — обясни Скудър. — Почти без борба. Нямаха никакъв шанс и го знаеха.

Стоун помисли за момент, а после сви рамене.

— Убийте ги — каза той.

Черити едва потисна гневния си вик. Скудър също бе явно смутен.

— Не… не говориш сериозно, нали Даниел? — запъна се той. — Те са над четири…

— Разбра ли заповедта ми? — прекъсна го хладно Стоун.

Скудър се вцепени и нещо в очите му угасна. А после кимна. Движението беше отсечено като на кукла, водена на конци.

— Да — каза той. — Разбрах.

Стоун кимна. Екранът угасна.