Търсим космически цивилизации

Мълчаливи звезди

Известният немски математик Карл Фридрих Гаус, който е живял в края на XVIII и началото на XIX век, смятал, че всяка разумна цивилизация би трябвало да познава Питагоровата теорема. И за да могат марсианците да разберат, че Земята е населена, той предложил в някой от огромните сибирски лесове да се изсекат широки просеки и да се засеят с пшеница. Нивите трябва да имат формата на правоъгълен триъгълник с квадрат на всяка страна. Изображението щяло да показва, че квадратът на хипотенузата е равен на сбора от квадратите на катетите — a²+b²=c².

Съвременникът на Гаус, австрийският астроном Йозеф Йохан фон Литров препоръчал да се изкопаят в Сахара огромни канали с форма на геометрични образци и в тях да се налее някаква запалителна течност, която да се пали нощем. Английският бунтовник, поет и непризнат изобретател на фонографа Чарлз Грос през миналия век също обмислял възможността да се построи огромно огледало, което да отразява слънчеви лъчи по посока на Марс.

Отзвучаващите нашествия на някои владетели, нарастващите работнически вълнения в новите промишлени центрове и колониалните войни в Африка и Азия изместили тези предложения като фантасмагории. Нито едно правителство още нямало нужда от армия учени.

На вълна 21 сантиметра

През юли 1959 г. сър Бърнард Лъвъл, директор на Радио-астрономическите лаборатории Нюфийлд в Джодръл Банк, получава писмо с непознат подпис. „Уважаеми господин професоре, Вие сигурно не сте чували името ми. Затова позволете да започна с това, че току-що пристигам от университета Корнел, където съм професор по физика, за да работя една година в CERN.

Преди няколко седмици обсъждахме с колегите от университета синхротронното излъчване на астрономични обекти. Тогава съобразих, че радиотелескопът в Джодръл Банк може да се използува за осъществяване на един проект, който, предполагам, е достатъчно известен, за да заслужи Вашето внимание, въпреки че на пръв поглед напомня научна фантастика. Най-добре е да Ви изложа възгледите си по точки:

1. Животът на планетите не е рядко явление. На една от десетте планети в нашата Слънчева система (с абсолютна сигурност познаваме девет планети, някои специалисти смятат Луната за десета — бел. авт.) се е развил живот. Не е изключено, че и на Марс има някакъв живот. Слънчевата система не е единствена; може да се очаква, че останалите звезди с подобни характеристики имат съответен брой планети. Много вероятно е няколко от стоте най-близки звезди да имат планети, на които съществува високоразвит живот.

2. Много вероятно е на някои от тези планети да съществуват живи същества, по-развити от човека. При това една цивилизация, която ни е изпреварила само с няколкостотин години, може да притежава много по-съвършени технически средства от нас.

3. Да предположим, че на някоя от планетите на разстояние около 10 светлинни години съществува развита цивилизация. Възниква въпросът: как да установим контакт с тях?

Доколкото ни е известно, единствената възможност е да се използуват електромагнитните вълни, които могат да преминат през намагнетизираната плазма, изпълваща междузвездното пространство, без да се променят.

С всичко това искам да кажа, че «съществата» на тези обитаеми планети вече изпращат към най-близките до тях звезди снопчета електромагнитни вълни, които носят поредици от основните числа, с надежда да открият признаци на живот на други планети …“

В следващите редове авторът предлага на директора на най-големия радиотелескоп в света да го използува без колебание за търсене на чужди цивилизации. Нали съществата, които са по-цивилизовани от нас, разполагат с по-големи предаватели.

„Както вече споменах, възможно е всичко това да е фантазия, но ще бъде много интересно, ако се окаже, че не е…“

Ама че дързост! Лъвъл е изненадан. Радиотелескопът беше пуснат неотдавна в експлоатация — и ето вече му сервират такъв налудничав проект! Отначало си каза, че авторът на писмото, някой си Джузепе Кокони, „изобщо не заслужава внимание“. Но после бързо и кратко отговори. Отговорът, изпратен на Кокони в западноевропейския център за ядрени изледвания CERN край Женева, е отчайващ. Предлаганото изследване е свързано с много трудности, британският радиотелескоп сега има много по-неотложни задачи и едва когато определената програма бъде завършена, „може би ще имаме време за изследване на други звезди“. Писмото на Лъвъл малко изненада Кокони. Но в края на краищата той съзнаваше, че не би могъл да очаква нищо по-добро. Само че отрицателният отговор не можа да го накара да се откаже от нови планове. Още в Итака и Ню Йорк той разговаря за регистрирането на сигнали от извънземни цивилизации със своя колега Филип Морисън, който през войната ръководеше групата специалисти, създали атомната бомба в Лос Аламос. Първоначално Кокони смяташе, че за извънземните цивилизации ще бъде най-подходящо да изпращат гама-лъчи, които са много редки във Вселената. Морисън не се съгласи с него, защото тяхното предаване и приемане е много трудно. Ускорителят, който трябва да произвежда сноповете гама-лъчи, ще струва милиони долари ( ако изобщо само един бъде достатъчен), а и цената на предавателя ще се изчислява в милиони. По-изгодно ще бъде да се използуват електромагнитните вълни — да се предават радиовълни.

На международната конференция за космичните вълни, която се състоя през 1959 г. в Москва, двамата физици отново се срещнаха. Въпросът за предаванията на далечните разумни същества ги интересуваше повече от докладите на колегите.

Но радиовъллните имат прекалено широк диапазон. Да търсим на всички вълново честоти, е все едно да си уговорим среща с приятел в Ню Йорк, без да определим точно мястото — разсъждаваше Морисън. Хората обикновено си уговарят срещи до известни сгради, площади или паметници. Това е естествено…

Затова ние трябва да намерим някакво „естествено място за среща на радиовълни“ от две цивилизации. За щастие радиоспектърът има такова „естествено място“. И двамата физици написаха специална студия по този въпрос. В началото на август я изпратиха на своите колеги за мнение. Морисън адресира едно копие от статията до своя стар приятел англичанина д-р П. Блакет с молба да му помогне да го публикува в списание „Нейчър“. Този лондонски научен седмичник е известен с публикациите на важни открития и дискусионни трудове.

Статията „Към електродинамиката на движещите се тела“, написана от Алберт Айнщайн, неизвестен чиновник на бернската патентна служба, излезе през 1905 г. в списанието „Анален дер физик“ и съдържаше трийсет страници. Тя положи основите на специалната теория на относителността. Статията „Търсене на междузвездни сигнали“ на неизвестните нюйоркски физици Кокони и Морисън, публикувана в „Нейчър“ на 19 септември 1959 г., беше около пет пъти по-кратка. Тя положи основите за научно търсене на развити космически същества. „На каква вълна да очакваме сигнал? Продължителното спектрално изследване на слаб сигнал с неизвестна честота е изключително сложна задача. На най-удобния сегмент от вълновия диапазон има уникална обективна стандартна честота, която е позната на всеки наблюдател на Космоса — линията на радиоизлъчване от неутрален водород с честота 1420 мегахерца (дължина на вълната 21 см). Естествено, можем да очакваме, че високочувствителни приемници за тази честота ще се конструират в най-ранния период от развитието на радиоастрономията. До този извод биха могли да стигнат и операторите на евентуалния източник на предаването. Съвременното състояние на нашата техника потвърждава тези предположения. Затова смятаме, че най-перспективно е търсенето около 1420 мгхц …

За предавател и приемник, работещи с антени, аналогични на параболоида в Джодръл Банк (с диаметър на огледалото 80 м), и за разстояние R (равно на около 10 светлинни години) е необходима мощност на предавателя 102,2 MW, което надхвърля границите на техническите ни възможности. Но ако размерите на двете огледала са като при заплануваната апаратура към Морската научна лаборатория на САЩ (с диаметър 200 м), ще бъде необходима 40 пъти по-малка мощност на предавателя, което вече е в рамките и на нашите ограничени възможности. Предполагаме, че лъчите са насочени към всички звезди от типа Слънце в галактична близост с него. Създаването на сто постоянни уреда от този тип не е невъзможно за общество, по-развито от нашето. (Ако приемем сигнал, и ние бързо ще построим много такива съоръжения.)

Първите усилия трябва да се насочат към най-близките подходящи звезди. В радиус от 15 светлинни години около нас има седем звезди, които по излъчвания и размери приличат на Слънцето. Четири от тях се намират в сферата на слаб радиошум. Това са тау от Кит, о-микрон две от Еридан, епсилон от Еридан и епсилон от Индианец. Всички имат отрицателна деклинация. Три други звезди — алфа от Кентавър, 70 от Змиеносец и 61 от Лебед — се намират близо до галактичната равнина и затова се предполага, че се намират в областта на повишен радиошум. В сферата с диаметър 50 светлинни години между звездите от известен спектрален клас има окол сто обекта с подходяща светлосила …“

Накрая авторите молят читателите за снизхождение — тази статия да не се чете като научна фантастика. „Искаме само да добавим, че всички предишни изводи показват, че съществуването на междузвездни сигнали напълно отговаря на всичко, което знаем, и че ако сигналите съществуват, имаме средства да ги открием. Едва ли някой ще отрече практическото и философското значение, което може да има откриването на междузвездни сигнали. Затова предполагаме, че целенасоченото търсене заслужава значителни усилия. Трудно е да се предскаже вероятността на успеха, но ако не търсим, шансовете за успех са равни на нула …“

Научните студии обикновено завършват със списък на използуваната или цитираната литература. Под статията „Търсене на междузвездни сигнали“ такъв списък няма. Така Кокони и Морисън с право се причисляват към пионерите в тази област.

Надежда, почти равна на нула

Над Западна Виржиния е нощ. В операторската зала на радиоастрономическата обсерватория в Грийн Банк седят група хора. Освен американските специалисти тук има учени от Канада, Швеция, Индия и СССР. Около четири часа сутринта на 8 април 1960 г. д-р Франк Дрейк включва радиотелескопа. Двайсет и шест метровият сплеснат кръг на огледалото регистрира сигнали от звездата тау от съзвездието Кит, току-що появила се на хоризонта от югоизток. За пръв път човекът съзнателно търси послания на чуждия разум във Вселената. Започва проектът OZMA.

Вселената не е няма. Непрекъснато шуми, пука, гърми… и в тази какофония усилвателят на станцията трябва да улови периодични звуци, характерни за разумните същества. Но писецът, който пренася този говор на далечния Космос върху хартиена лента, само безучастно и рязко подскача. Това никак не обезкуражава астрономите. Все пак не е възможно веднага, още в първите минути, да се улови излъчване на извънземна цивилизация. На такъв късмет никой не се е и надявал.

Когато преди 13 месеца младият д-р Дрейк дойде при д-р Лойд Бъркнър, ръководител на строителството на обсерваторията, възрастният учен нямаше нищо против неговата идея. Дори обратното — проектите, които другите смятаха за налудничави, бяха негова слабост. Той беше и вдъхновителят на Международната година на геофизиката, и на проекта за първия американски изкуствен спътник на Земята… И сега идеята на младия астроном, абсолвент на университета Корнел и Харвардския университет, го заинтересува. Допълнителната апаратура ще струва около 2000 долара, към това трябва да се прибавят заплатите на хората, които ще вземат участие в проекта, и амортизацията на апаратурата — значи няма да излезе много скъпо.

При първия удобен случай Бъркнър сподели тази идея с проф. Ото Струве, който стана директор на Националната радиоастрономическа обсерватория на 3 май 1959 г. Основна задача на новата обсерватория беше да изучава Вселената с помощта на вълните от 21 см. Струве се съгласи с идеята на Дрейк, когото познаваше още като ученик в Ню Йорк. И така, младият астроном започна да разработва проекта. Нарече го OZMA — „в чест на принцесата на фантастичната земя Оз, страна много далечна, труднодостъпна и населена с екзотични същества“.

Когато астрономическият свят разбра замислите на Грийн Банк, вдигна се шум. Струве, бивш президент на Международния астрономически съюз, трябваше да отблъсква много яростни атаки. Той писа: „Проектът ОЗМА предизвика повече саркастични усмивки и похвални отзиви от която и да е друга спорна астрономическа инициатива на нашето време. Астрономите се разделиха на два лагера — едни напълно ни поддържат, а други смятат този проект за най-тежкия грях на нашето поколение. Някои ни съжаляват, понеже станахме център на внимание, а други на обвиняват, че правим този проект само за да обърнем внимание …“

Професорът признаваше, че надеждата да се открият сигнали на чужди цивилизации при изследването на първите две или три звезди е „почти равна на нула“. Но той беше убеден, че уредите, конструирани за този проект, ще бъдат принос за цялата радиоастрономия. „Имаме всички основания да предполагаме, че експериментът ОЗМА в края на краищата може да донесе и положителни резултати, ако успеем да изследваме достатъчно голям брой звезди от типа Слънце.“ Тогава Струве смяташе проекта само за начало на дълго и интензивно търсене, по време на което апаратурите и методите ще се усъвършенствуват и в което ще вземат участие обсерватории от други страни. Но междувременно в „Нейчър“ излезе статията на Кокони и Морисън. През есента на 1959 г. Дрейк също излезе в защита на проекта ОЗМА. В списание „Скай гид телескоуп“ той посочва, че „ако приемащата антена е параболичен рефлектор, можем приблизително да използуваме правилото: разстоянието в светлинни години, от което можем да приемаме сигналите на съвременните големи предаватели, е равно на диаметъра на антената в стъпки, разделен на десет. Така например антената в Грийн Банк, Западна Виржиния, с диаметър 600 стъпки (1 стъпка=30,5 см — бел. авт.) може да приема такива сигнали от разстояние 60 светлинни години, радиотелескопът на университета Корнел в Порто Рико с диаметър 1000 стъпки и проектираният телескоп на Националната радиоастрономическа обсерватория с диаметър 1000 стъпки ще могат да «прегледат» пространството на разстояние 100 светлинни години. В областта с такъв радиус има около 10 000 звезди. Трудно е да си представим каква част от тези звезди имат планети, обитавани от развити цивилизации … Не е изключено по-голямата част от звездите, конто не са членове на двойните и по-големи системи, да имат семейства от планети или астероиди. Както посочва Струве, поне няколко процента от звездите имат планети. Колко от тях могат да са населени с разумни същества? Пионерските опити на Мюлер от Чикагския университет показаха, че сложните органични молекули могат да се създават в големи количества в първоначалния период от развитието на Земята или на която и да е друга подобна планета…“

Дрейк завършва разсъжденията си за броя на развитите цивилизации така: „От всички тези изводи следва, че други разумни същества могат да имат големи предаватели в най-добрия случай на 25 процента от звездите, а в най-лошия — на една звезда от милион, като последното предположение, направено от Харлоу Шапли в книгата «Звезди и хора», ми се струва твърде скептично …“

Накрая младият радиоастроном се съгласи с мнението на двамата нюйоркски физици за „естествената вълна“ на 21 см и съобщи, че за първия етап от търсенето е избрал две звезди, подобни на нашето слънце — тау от Кит и епсилон от Еридан, които са отдалечени от нас на 11 светлинни години. „Няма съмнение, че един ден този или друг подобен проект за търсене на изкуствени сигнали ще се увенчае с успех …“

Затова групата астрономи, които в първите часове следяха търсенето в Грийн Банк, не бяха изненадани, че до обяд, когато първата звезда достигна западната част на хоризонта, не хванаха никакъв сигнал. Затова Дрейк нареди антената да се обърне към втория обект, епсилон от Еридан. Вселената отново започва да напява своята странна песен, която моливът записва на лента… Сигнал! Всички се вкаменяват. Минута и половина след насочването писецът записва кратки импулси. По осем в секунда. Импулсите са толкова странни, че могат да бъдат излъчени само от разумни същества. Включват усилвателя. Операторската зала се изпълва с необичайно силния и ясен глас на чуждия предавател. Дрейк незабавно нарежда на всички техници да проверят електрическата мрежа. Ами ако там има някаква повреда, ако има например лошо запоен кабел, така че да приема някакви земни импулси? Нищо, всичко е наред! Какъв успех още от първия ден! Просто невероятно. Друга проверка — да се отклони радиотелескопът от звездата. Ако едновременно звукът започне да отслабва, това означава, че източникът наистина е епсилон от Еридан. Ако тонът си остане непроменен, значи, че е регистриран някой земен предавател. Но преди да успеят да обърнат 26-метровия рефлектор от звездата, сигналът се изгуби. Трая пет минути. Дрейк е скептично настроен. Това сигурно не е било излъчване от космически същества. Отдавна колегите го предупреждават, че радиоастрономичните наблюдения на вълна 21 см може да бъдат смущавани от предавателите на военните самолети, които минават близо до телескопа.

Гостите си заминаха и в Грийн Банк останаха само работниците от обсерваторията. След две седмици този странен сигнал се повтори отново. Сега успяха да установят, че е от земен произход. Писецът го записваше, въпреки че радиотелескопът отдавна бгше отклонен от звездата. По-късно се разбра, че това предаване е регистрирано и от други обсерватории и че е продължило общо около 6 месеца. Астрономите решиха, че военните са изпитвали някакви нови предаватели за авиацията.

Радиотелескопът в Грийн Банк работи само на ширина 1 мегахерц. Затова той може да приеме и регистрира сигнали от разстояние 11 светлинни години, на каквото се намират двете „подозирани“ звезди. Това става с антена с диаметър 200 м и мощност 1 мегават. А предаването може да бъде и по-слабо от шума на самия американски телескоп. Само мазер или квантов усилвател на радиовълни може да го открие и отдели от равнината на „шумовете“.

Следващите седмици минават отново без никакво движение. През юли, след 250 часа напразно търсене, д-р Дрейк трябва да предаде радиотелескопа за други изследвания. Все пак не може да се говори за нулев резултат. Проектът ОЗМА донесе определени резултати. Преди всичко той показа, че специалните радиотелескопи могат да търсят изкуствени сигнали на чужди същества. А и опитите никак не са скъпи. Освен това бяха „картографирани“ две близки звезди. Оказа се, че в техните сфери не съществува живот или поне не е такъв, който да използува предаватели на вълна 21 см.

„Следващия път ще използуваме нов радиотелескоп с диаметър на огледалото 45 м — обявява Дрейк с енергичността на трийсетте си години. — На разстояние по-малко от 15 светлинни години има други 9 планетни системи, които трябва да се изследват.“

Спор за вълната

А ако извънземните цивилизации изпращат сигналите си в космоса не с радио-, а чрез светлинни вълни?

Нова идея измъчва физика д-р Чарлз Таунс. Не е ли възможно радиовълните да се насочват и усилват? През 1951 г. по време на една сутрешна разходка му хрумва решението на основния проблем. Три години по-късно в лабораториите на Колумбийския университет в Ню Йорк той довършва уреда за усилване на микрорадиовълни. Това е мазер, на чиято основа започват да се конструират най-точните часовници в света. През 1958 г. Таунс заедно с Шоулоу доказва, че принципът на мазера може да се използува и в областта на светлинното излъчване. В Москва до същия извод стигат академиците А. М. Прохоров и Н. Г. Басов. Първият лазер, както наричат този уред, е завършен през юли 1960 г. в САЩ от д-р Т. Мейман.

На 15 април 1961 г. Таунс и д-р Р. Шварц публикуват в „Нейчър“ статия, където още наричат лазера „мазер в оптична светлина“. „Нашите собствени мазерови методи в оптичния спектрален обхват и около него засега са в зародиш — преди година още нямахме нито един работещ апарат. През последните 10 г. изминахме бурен път на развитие. Изглежда, само благодарение на някаква историческа случайност оптическите мазери не са открити преди 30 и повече години; ако това беше станало, днес щяха да са на висока степен на развитие. Това ни навежда на мисълта, че някоя друга цивилизация може да върви по друг исторически пьт и да успее при използуването не на радиовълните, а при усъвършествуването на оптическите и инфрачервени мазери…“

Според Таунс и Шоулоу със съвременните телескопи е възможно да се регистрира лазерно излъчване на цивилизация, отдалечена от нас на няколко десетки светлинни години. При това и двамата американски физици за разлика от Кокони и Морисън смятат, че извънземното общество може да бъде приблизително на нашето ниво от развитието на цивилизацията, че между двата свята може да няма огромни разлики. Радиопредавателите за всеобщо излъчване ще изискват енерге-тични източици, каквито Земята или подобни на нея развити светове още дълго време няма да имат.

Таунс и Шоулоу предлагат две възможности за наше излъчване. Или предавателят да се изнесе извън земната атмосфера — на борда на изкуствен спътник, или на Луната. Ако това предаване се регистрира от също такъв телескоп (с диаметър 5 м) ще се вижда на разстояние до 10 светлинни години. Или пък да се свържат 23 лазера, предаващи от Земята. На планета отдалечена на 10 светлинни години, с помощта на 5 метров телескоп тяхната светлина ще може да се експонира фотографски за час и половина. Необходимо е обаче лазерните сигнали да са по-силни от светлинното излъчване на звездата — затова грижливо трябва да се подбере дължината на вълната на излъчването.

Други специалисти смятат, че лазерното излъчване ще бъде необикновено сложно в техническо отношение. Например известният електроник д-р Бърнард Оливър смята, че е невъзможно за нашата цивилизащя. През 1962 г. той отоелязва в сп. „Просийдингс ъв дъ Инститют ъв Рейдио Енджиниърс“, че междузвездното лазерно излъчване ще изисква „изключително нарастване“ на енергията.

Дрейк също изказва съмнения. Той смята, че вграждането на петметров телескоп ще бъде уникално, почти неповторимо дело и че съвременните телескопи вече са на границата на техническите възможности. Тези трудности се явяват в резултат на физически закони, които вероятно важат за цялата вселена. Осве това Дрейк е изчислил, че за „разговори“ със звездите най-подходяща ще бъде дължината на вълната 3,2 до 8,1 см. В този интервал можем да предаваме на разстояние до 1000 светлинни години — докато лазерите засега не могат да надхвърлят 10 светлинни години.

Таунс възрразява че цивилизация с по-развита лазерна техника ще може да осъществи такова предаване. И акад. Прохоров, с когото говорих през 1970 г., е на същото оптимистично мнение. Бурното развитие на лазерите, за чието откриване Таунс Басов и Прохоров получиха Нобелова награда, може да подкрепи това.

В сборника „Междузвездна връзка“, излязъл през 1963 г. в редакцията на А. Камърън, Оливър предлага грандиозен проект. На 30 км около екватора да се построи ветрилообразно разположен радиотелескоп. Благодарение въртенето на Земята всеки ден уредьт ще проверява за около една секунда излъчването на всяка звезда. Според Оливър само такова широко търсене най-добре ще определи кандидатите, чиито излъчвания след това да се изследват подробно. Но същевременно не е изключено чуждите разумни същества да изпращат своите послания — сбити в малък интервал от време — на кратки импулси и едва бавното им повторение на магнетофонен запис да покаже, че предаването има изкуствен характер.

Постепенно се появиха редица препоръки за търсенето на сигнали от извънземни цивилизации. Например съветският астрофизик д-р Николай Кардашов, д-р на науките, от Държавния астрономически институт П. К. Щернберг в Москва предложи през 1964 г. търсенето да става в интервала 3–10 см. Според него вълната от 21 см може да се използува за междузвездна кореспонденция само на малки разстояния. Интервалът 3–10 см е по-подходящ за излъчване на разстояние десетки и предимно стотици светлинни години, защото радиошумът на Вселената им влияе по-слабо. Същевременно младият учен се стреми да определи какви усилия трябва да употреби чуждата цивилизация, за да регистрираме предаването й. Според Кардашов, за да се регистрира около най-близките звезди, предавателят трябва да има диаметър около 100 м и мощност 10 000 киловата. Такава апаратура могат да построят и нашите инженери и техници. Това означава, че ние бихме могли да отговорим на посланията на най-близките си разумни съседи. Но засега не можем да осъществим кореспонденция на по-големи разстояния. За предаване на разстояние 100–1000 светлинни години е нужен предавател с мощност от 1 милион до 1 милиард киловата. Сравнете — общата мощност на всички земни електроцентрали е около 4 милиарда киловата. Един предавател на разстояния няколко светлинни години ще струва 200 милиарда долара — около 8 пъти повече от проекта „Аполо“.

През 1961 г. д-р Дж. Уеб от Локхийд Джорджия Къмпани говореше за антенни системи с диаметър до 3 000 м в орбита около Земята. Той смята, че нашите днешни радиоте-лескопи са прекалено слаби, за да могат да регистрират сигнали на разумни същества от разстояние дори само 10 светлинни години. Дрейк е по-оптимистичен. Той е разработил специална методика за „улавяне“ на много слаби сигнали в космическия шум. По нея успешно е регистрирано радарно отражение от Венера. Дрейк също смята, че чужди цивилизации могат да регистрират повишеното радиоизлъчване на Земята (благодарение масовото радио, телевизионни и радарни предавания) и от него приблизително да се ориентират какво е равнището на нашата техника.

Разсъжденията на Морисън се основават върху възможността развитите светове да използуват за предаване такава елементарна частица на материята като неутрино — Q-вълните. Не е изключено такава цивилизация да използува като сигнал собствената си звезда. Тя може да пусне в орбита около звездата облак от частици с маса около 100 000 милиарда тона. Знаците ще се дават чрез частично откриване и закриване светлината на собствената звезда.

Според Фрийман Дайсън ние можем да открием извънземна цивилизация, без да сме регистрирали някакво нейно излъчване. През 1960 г. той публикува в сп. „Сайънс“ статията „Търсене на изкуствени източници на инфрачервеното лъчение“, който незабавно даде повод за дискусия. Когато на една планета с развита цивилизация пренаселването стане критично, тя ще започне да тьрси спасение в използуването на околното пространство — смята Дайсън. Недостигът на природни източници и енергия може да ги доведе до идеята да използуват материята на една или няколко необитаеми планети за изграждане на огромна черупка около звездата на разстояние, да кажем, две астрономични единици. Тогава би могла да се използува цялата енергия на звездата — а това ще бъде около 40 000 милиарда пъти повече, отколкото получава днес Земята. Според изчисленията на Дайсън от една планета с размерите на Юпитер може да се създаде стена с дебелина 2–3 м само за 800 години. От наша гледна точка това е много време, но според представите на развитите цивилизации може да са само няколко минути или часа от историята. Полученото космично топче ще излъчва топлината на звездата. В тази статия Дайсън всъщност повтаря идеите на Циолковски, разбира се, на друго равнище на познанието. И Циолковски предполагаше, че след известна време на човечеството ще му стане тясно на Земята и ще започне да използува за строителство отначало астероидите, после Луната и накрая планетите. Той предвиди преустройството на Слънчевата система със стотици и милиони години напред. Според него реконструкцията ще осигури енергия, топлина и източници на суровини за 300 квинтилиона души. Съвременниците на Циолковски смятаха някои негови идеи за фантазия. Такова е мнението и на някои от читателите на „Сайънс“. Специалистите възразяват на Дайсън, че гравитационните и други сили ще разрушат една такава стена. Физикът отговаря, че е имал предвид „свободно натрупване или облак от тела, които се движат по собствени независими орбити около звездите“. Инфрачервените лъчи са много редки във Вселената. Звездните обекти обикновено излъчват енергия по няколко други начина. Сферата на Дайсън ще излъчва само инфрачервени лъчи, които трудно преминават през нашата атмосфера и астрономите могат да регистрират само на високи планини или във Вселената. На разстояние няколкостотин светлинни години нашите днешни уреди са в състояние да регистрират обект с температура около 450° С. А и това излъчване ще идва от онези точки на небосвода, в които очакваме съществуване на цивилизации. Разбира се, ако сферата на Дайсън не е била построена, преди ние да класифицираме звездата като съмнителна.

Саган и д-р Р. Йокър напълно сериозно разработиха тази на пръв поглед невероятно фантастична идея. Те предполагат, че днешните радиотелескопи могат да открият сфера на Дайсън с размери една астрономична единица и температура около 30° С. Оказва се, че откриването на такива студени обекти във Вселената още не означава, че те са дело на развити същества. През пролетта на 1965 г. д-р Г. Нойгебауер заедно с колегите си от Калифорнийската политехника в Пасадена разработи специален уред за регистриране на много студени звезди в инфрачервената област на излъчване. Скоро след това д-р X. Джонсън и други астрономи от Тъксън установиха няколкостотин такива звезди — най-студената от тях имаше температура 430° С. Няколкостотин големи астроинженерни постройки?!? Дори за Дайсън и неговите защитници е малко множко. Затова всяка от тези звезди трябва много грижливо да се изследва. Така че и този метод на търсене се оказа много сложен.

Три години след статията в „Сайънс“ Дайсън публикува студия за друг възможен път на търсене следи от развити цивилизации — търсене изкуствени предаватели на гравитационни вълни. „Трудностите при изграждане на апарати за използуване енергията на гравитационното поле са невероятни. Гравитационните сили между обектите с размери, които ние можем да създадем, са толкова нищожни, че трудно ги измерваме, да не говорим за използуването им. За да получим използуваемо количество енергия, всеки апарат трябва да има наистина космични размери. Независимо от това изучаването на гравитационните вълни е много важно по две причини. Първо — ако нашето общество продължи да се развива, както досега, и населението се разрасне експоненциално, ще дойде време, когато изграждането на устройства с астрономични размери ще бъде не само възможно, но и необходимо. Второ — ако се опитаме да открием признаците на технически развити цивилизации някъде във Вселената, трябва да обмислим какъв тип наблюдаеми явления може да излъчва такава наистина развита цивилизация…“ След това Дайсън доказва, че един изкуствен гравитационен предавател може да действува при обикалянето на двойна звезда. Изключва се използуването на двойна звезда с елементи от типа на нашето Слънце. Гравитационната енергия, излъчвана от тази система, в сравнение с излъчваната от нея светлинна енергия ще бъде толкова слаба, че другите цивилизации, за които е предназначена, няма да я забележат. Много по-изгодно е да се използуват малките бели джуджета, които излъчват хиляда пъти по-малко светлина от Слънцето, но са необикновено плътни, така че могат да излъчват много силни гравитационни вълни. А като се опира на хипотезата на съветския академик Л. Ландау, Дайсън смята, че ще бъде още по-добре, ако гравитационният апарат се разположи около някоя неутронна звезда, която има много маса в сравнение със Слънцето, но е с диаметър около 10 км, т.е. отново висока плътност. Гравитационното излъчване на неутронна двойна звезда може да се регистрира и от апаратите, с които работи американският физик проф. Дж. Уебър.

Проф. Дайсън не може да си представи, че високоразвитите цивилизации няма да могат да построят гравитационна машина, използуваща неутронни звезди „Накрая може да се каже, че динамиката на звездните системи в условия на гравитационно излъчване е наистина пренебрегната област. При всяко търсене на признаци за съществуване на развити цивилизации във Вселената трябва да се изучават и изключително интензивните източници на гравитационно излъчване.“

Кокони и Морисън искаха да предизвикат дискусия и наистина успяха. Но спорът за най-подходящата вълна за междузвездна връзка ще трае още дълго. Докато не установим контакт с някои от далечните разумни светове.

„Малките зелени човечета“

От записващата машина пред младото момиче мързеливо се измъква хартиена лента. Аспирантката Джослин Бел седи до машината и следи почти автоматично кривата. Нищо особено, всички записи отговарят на очакванията. Квазерът, чието излъчване наблюдава тя, работи като часовник.

Двайсет и четири годишната девойка дойде наскоро в радиоастрономическата обсерватория Милард близо до старинния Кембридж — едва преди няколко седмици тя е получила диплом за завършено висше образование по астрономия. Радиотелескопът, чиято работа момичето следи, също започна да работи преди няколко седмици.

Когато през 1963 г. прославеният Мартен Шмит откри на Монт Паломар, че на разстояние милиарди светлинни години се намира странно силна излъчваща точка, астрономите започнаха да търсят нови. Защото тези обекти, които по-късно получиха наименованието квазари, за една секунда произвеждат енергия с невероятна сила — над хиляда трилиони трилиона водородни бомби, както предполагаха И. Мофат и Л. Голд — и точно като една такава бомба те разрушиха много сериозни и с труд изградени хипотези за възникването и устройството на Вселената. Най-отдалеченият квазар вероятно се намира на девет милиарда светлинни години от нас, което означава, че сега ние виждаме излъчената преди девет милиарда години светлина на звездата. Дали квазарите са гигантски звезди, или галактики? Откъде вземат толкова много енергия? Дали те са най-отдалечените обекти, които можем да идентифицираме? Това би означавало, че вероятно се намират на границата на Вселената.

Англичаните построиха специален радиотелескоп за изследване на квазарите. Д-р Антъни Хюиш поръча да инсталират на площ от 350 дка не класическото огледало, а някаква странна телена конструкция, напомняща нива за хмел. Радиосигналите на наблюдаваните обекти се движат точно според очакванията, така че след кратко обучение с наблюдението могат да се справят и току-що завършилите университета младежи. През нощта опитните астрономи могат да спят спокойно, а деня да посветят на по-важни задачи.

Лятна вечер, шести август 1967 г. Двадесет и две години преди това науката се беше намесила по ужасяващ начин в световната политика — първата атомна бомба беляза завинаги японския град Хирошима. Към полунощ Бел забелязва, че освен очакваните сигнали на лентата се появява и запис на някакво непознато излъчване. Шефът казваше, че от време на време в приемането настъпват смущения, но само през деня, когато слънчевият вятър, излитащ от нашата звезда, засяга част от земното кълбо и нарушава наблюденията на Вселената. На другия ден сутринта Бел обръща внимание на Хюиш върху странното явление. Но то не вълнува особено опитния астроном — може да са атмосферни нарушения или някакви земни смущения. След няколко седмици непознатият сигнал отново се появява. Астрономите са убедени, че причината за отклонението на писеца се намира наблизо. Първо техниците проверяват всички кабели. Нищо, всичко е наред! После на някого му хрумва, че по шосето може да се движат коли, чието запалване не е в ред. По-нататъшните разсъждения и изчисления показват, че тази кола сигурно се движи по шосетата на Млечния път, по-точно на съзвездието Лисички. Оттук нататък всичко става сериозно. Земните източници са изключени. Дали не може да е излъчване от някой позабравен спътник? Не, това също е изключено… Не може да се говори и за радарни отражения от Луната и планетите. Значи този предавател се намира извън нашата Слънчева система. Това ще бъде вълнуващо съобщение за международния астрономически конгрес, който ще се състои в края на август в Прага! Но Хюиш не иска да рискува. Докато не изследва подробно източника, няма да каже никъде нито дума. И наистина нищо не можа да проникне дори и до конгресните кулоари.

От ноември радиоастрономите съсредоточават вниманието си върху анализа на регистрираните сигнали. Не трябва да се вярва само на изчисленията.… Отново и отново ги повтарят. В края на годината се предават. Да, нищо не може да се направи — излъчването се повтаря с периодичност 1,33730113 секунди. Но природата не познава толкова точен часовников механизъм! „Можем да си сверяваме часовника по него!“ — шегуват се те колебливо. „Да, по тези… тези малки зелени човечета.“ И директорът на института проф. Мартин Райл съвсем сериозно предполага, че това са изкуствени сигнали от друга слънчева система. На съвещанието с Хюиш двамата решават засега да забавят публикуването на откритието. На работниците от обсерваторията е наредено да не споменават пред никого за странните сигнали. Това могат да са little green men (LGM) или пък нещо съвсем друго, нещо, което никой не може да си представи. А всяко съобщение в „Нейчър“ може да се окаже голям блъф. Тайнствените инициали „малки зелени човечета“ — LGM, завладяха целия екип. Всички се интересуват от търсенето на нови източници на радиовълни с периоди части от секундата. Ако в най-близко време не се открие нов предавател, това би могло да подкрепи хипотезата за LGM. Защото не е правдоподобно няколко цивилизации, отдалечени една от друга на няколко десетки светлинни години, да започнат едновременно да предават и една-единствена земна обсерватория незабавно да ги регистрира. Ако се установят и други подобни предаватели, ще трябва да се откажат от тази привлекателна идея — в такъв случай това ще бъде по-скоро някакъв природен източник. В началото на годината радиотелескопът в Кембридж открива нови три секундни източника. „Малките зелени човечета“ са погребани. На 24 февруари 1968 г. д-р Хюиш публикува в „Нейчър“ първото си съобщение. Земният свят откри пулсарите.

По-нататъшните изследвания показаха, че пулсарите са необикновено малки обекти — с диаметър може би 6000 км, така че по размери могат да се сравняват с нашите планети. Намират се на разстояние 1000 до 5000 светлинни години от Слънцето. Затова някои астрофизици смятат, че пулсарите и белите джуджета са едно и също нещо. Белите джуджета са звезди с огромна плътност — около 1 тон на кубичен сантиметър, които са изчерпали запасите си от ядрено гориво.

Когато през май 1968 г. в Ню Йорк се събра първата международна конференция за пулсарите, проф. Ф. Грахам Смит злорадо подхвърли: „Малките зелени човечета се превърнаха в бели джуджета.…“ Скоро се оказа, че Смит и неговите последователи са се лъгали. Пулсарите, от които днес вече са известни няколко десетки, някои дори извън нашата Галактика, са по-скоро бързо въртящи се неутронни звезди, заобиколени от силно магнитно поле. А може да са нещо съвсем друго, което с нашите досегашни знания не можем да си представим. За съжаление те решително не са предаватели на отдалечени разумни същества. Но откриването на пулсарите беше много поучително за по-нататъшното търсене на развити цивилизации. И природата умее да създава сложни космически часовници, затова при изследването на бъдещите съмнителни сигнали ще бъде необходимо още по-голямо внимание. Същевременно започват да ни побиват тръпки: щом природата може да създаде толкова сложни МЪРТВИ форми, как ли биха могли да изглеждат ЖИВИТЕ същества в отдалечените области на Вселената?!

Проф. Морисън е болен от тежка парализа. Без бастун не може да прекоси стаята. Въпреки това от него лъхат енергия, целенасоченост, увереност. Днес той е професор в едно от най-прочутите технически висши учебни заведения в света — Масачузетския технологически институт.

„Защо Дрейк не продължи работата си по проекта OZMA? Нали говореше, че ще продължи да работи, но с по-голям радиотелескоп…“ — попитах го аз в края на август 1968 г., когато в Прага завършваше заседанията си Международният конгрес по астрономия.

„Струва ми се, че няма да го осъществи. Тези опити са много скъпи — имам предвид не парите, а машинното време, което е необходимо на астрономите за изследвания с други цели. Търсенето на сигнали от извънземни цивилизации с една обсерватория не може да има успех. То трябва да се извършва от добре подготвена организация, която да има на разположение уреди от различни станции. Може би такъв проект ще се осъществи през следващите години. Ако се открият следи от органичен живот на Марс, това може да оспори един такъв проект…“

Опитите, осъществени от няколко групи радиоастрономи през шейсетте години, бяха по-скоро технически и социални сонди. Но те недвусмислено показаха, че и с техниката, която имаме на разположение, можем да се надяваме на успех. Наистина засега нямаме никакви ясни, неоспорими доказателства за съществуването на извънземни развити светове. Постепенно се натрупват все повече непреки аргументи — и никакво доказателство, което да свидетелствува против тази хипотеза. Ами ако в космически мащаби важи идеята, изразена от запад-ногерманския астроном д-р Себастиан фон Хьорнер, че „онова, което ни се струва уникално и необичайно, всъщност може да се окаже типично, а може би дори и най-обикновено“? Такъв уникат за нас засега е и земната цивилизация…

Уравнение с много неизвестни

За разлика от някои други професии най-хубавото на учените е, че щом установят някаква своя грешка и възприемат новата идея, те не смятат публичното си отказване за лична деградация. Професор Лъвъл, директор на една от най-големите астрономически обсерватории в света, косвено се извини на Кокони и Морисън в статията, публикувана през 1961 г. в сп. „Сънди Таймс“. „Преди няколко години получих писмо от двама американски учени. Те ми предлагаха да използувам радиотелескопа на нашата обсерватория за търсене на сигнали, предавани от разумни същества. Тогава тяхното предложение ми се стори прекалено лекомислено и аз отказах. Но сега търсенето на живот извън Земята става важен проблем. Преди няколко десетилетия се вярваше в уникалността на Слънчевата система. Съществуваше мнение, че в далечното минало някаква звезда се е приближила до нашето Слънце, предизвикала е огромни приливи към повърхността му и накрая е изтръгнала от неговата вътрешност потоци звездна материя. След това блуждаещата звезда продължила пътя си из Вселената. А материята, изтръгната от Слънцето, започнала да се движи по орбита около него, в течение на много милиарди години се сгъстявала, докато накрая от нея възникнали Земята и планетите.

От тази хипотеза следват две важни заключения. Първо: подобно сближение на две звезди е изключително рядко явление Възможността някоя от стоте милиарда звезди на нашата Галактика да има планетна система, подобна на нашата, изглеждаше малко вероятна. Второ: планетите, в това число и първоначално са се сгъстявали в течно състояние при температура, по-висока, отколкото могат да издържат сложните съединения на един жив организъм. Това означава, че животът е могъл да възникне едва след изстиването на земната повърхност.

Развитието на теоретичната астрономия през последните 20 години показа, че възникването на Слънчевата система не може да се обясни със «случаен сблъсък». Засега не съществува единно мнение за възникването на Земята и останалите планети. Възможно е преди милиарди години Слънцето да е било заобиколено от дисковиден облак прах и газ. Частиците прах постепенно да са се сгъстявали, докато от тях най-сетне се образували планетите. Съществена особеност на тази теория е предположението, че планетите от Слънчевата система са възникнали от студени частици материя. Така най-простият организъм, съществуващ още върху зрънцата прах, би могъл да бъде пренесен върху планетите. Всички подобни хипотези водят до общ извод — възникването на планетите около звездите не е рядко явление. Затова в наблюдаемата част на Вселената може да има безкрайно много планетни системи като тази, в която живеем ние.

Повечето от нас, които сме възпитани в духа на традиционните възгледи от началото на нашия век, приемаха за изключително явление разумния живот на Земята. Сега сме убедени, че Слънчевата система съвсем не е единствена във Вселената — и около останалите звезди има подобни системи. Колко могат да бъдат системите с планети, които имат благоприятни условия за възникване на разумен живот? Нека изхождаме от това, че химията на живота — където и да възникне той, е идентична с нашата. Тогава остават само планетите на които температурата, светлината и останалите условия не се отличават много от земните. И още — за развитието на живота е необходимо тези условия да бъдат постоянни достатъчно дълго време.

Земята е на около 4 милиарда години и според палеонтолозите върху нея са съществували някои форми на живот още преди един милиард години. Затова процесът на развитие от биологични тела към разумен стадий е траял не по-малко от милиард и не повече от четири милиарда години. По разни причини според биолозите е малко вероятно дори в условия, много различни от земните, този процес, завършващ с възникването на разумни същества, да е протекъл по-бързо. Ето защо извънземен живот е възможен само на планети, сравнително близки до звездата, която не е променила състоянието си поне три милиарда години. Около Слънчевата система тези звезди са приблизително 5 процента. Но нека да допуснем, че в целия Млечен път те са само 1 процент. Понеже в нашата Галактика има около 100 милиарда звезди, около 1 милиард от тях сигурно имат планети с естествени условия за развитие на органичен свят. А Вселената обхваща много такива мъглявини като Млечния път. В наблюдаемата й част можем да наброим около един милиард от тях. Затова можем да смятаме, че един милиард милиарда звезди имат планети, на които има подходящи условия за възникване на живот…

За съжаление досега нито един астроном не е видял или заснел планета на друго слънце. Те са прекалено малки тела, за да можем да ги хванем с нашите телескопи, дори и с най-големите.“

Тринайсетте „Тайнствени делфина“

През ноември 1961 г. новата радиоастрономическа обсерватория в Грийн Банк посрещна група странни гости. Заедно с астрономите там пристигнаха и специалисти от най-различни области — радиотехници, биохимик, генетик, делфинолог, екзобиолог … — все отлични специалисти. Заседанието бе тайно и се организираше от Националната академия на науките, най-висшата американска научна институция!

Поканата за това заседание бе приета от:

проф. ХАРОЛД ЮРИ от Калифорнийския университет, химик, съсредоточил интересите си върху метеоритите, лауреат на Нобелова награда;

проф. ДЖОШУА ЛЕДЪРБЪРГ от Станфордския университет в Калифорния и председател на екзобиологичната секция на Съвета за космически изследвания при академията, генетик, занимаващ се с наследствените свойства на бактериите, лауреат на Нобелова награда;

проф. ДЕЙНА АЧЛИ, президент на фирмата Микроуейв Асо-шиейтид Инкорпорейшън, специалист в областта на съобщенията и конструктор на специален апарат за проекта OZMA;

проф. МЕЛВИН КАЛВИН от Калифорнийския университет, биохимик, изследвал начините за възникване на живота;

проф. ДЖУЗЕПЕ КОКОНИ от университета Корнел, физик, специализирал се върху космичните лъчи, автор на наскоро появилата се статия за връзката с извънземни цивилизации на вълна 21 сантиметра;

д-р СУ-ШУ ХУАНГ от Годардския институт за космически изследвания при НАСА, астрофизик, специалист по възникването на небесните тела;

проф. ДЖОН ЛИЛИ, директор на Института за изследване на комуникацията на островчето Сан Томас, част от архипелага Света Дева в Атлантика, физиолог, специалист по комуникацията между хора и делфини;

проф. ФИЛИП МОРИСЪН от университета Корнел, физик със същата специализация като Кокони и съавтор на споменатата статия в „Нейчър“;

д-р БЪРНАРД ОЛИВЪР — вицепрезидент на фирмата Хюлет-Пакард корпорейшън, електроник, занимаващ се с проблемите на междузвездната комуникация;

д-р КАРЛ САГАН от астрофизическата обсерватория в Смитсън, астроном, който се занимава с екзобиология.

Домакини са:

д-р ЛОЙД БЪРКНЪР — научен ръководител, вдъхновител и шеф на много изключително интересни проекти, сега председател на Съвета за космически науки при Националната академия на науките:

проф. ОТО СТРУВЕ — директор на обсерваторията-домакин, астрофизик и стар привърженик на идеята за извънземен живот;

д-р ФРАНК ДРЕЙК — радиоастроном от Грийн Банк, шеф на проекта OZMA.

Тринайсетте учени се събраха да обсъдят възможността за живот във Вселената. Според Дрейк инициатор на тази среща е Дж. Пиърман от кабинета на Бъркнър. Според Пиърман целта на дискусията е да се обсъди в светлината на най-новите изследвания въпросът, каква е вероятността в Галактиката да има същества, с които може да се установи връзка; да се направи опит за определяне броя на техните общества; да се разгледат някои технически задачи, свързани с установяването на контакт, и да се определи по какъв начин може да се получи нова информация по тези въпроси.

Още през първия ден обсъждането се отклонява от предварителната програма. Лили, който беше станал необикновено популярен благодарение на книгата си „Човекът и делфините“, излязла неотдавна, разказва на колегите си за своите изследвания с делфини и за предположенията си. И в книгата си той е необикновен оптимист. „През следващите десет или двайсет години човекът ще може да общува не само с хора, но и с други животински видове. Много вероятно е да бъде морско животно, надарено с висока интелигентност, а може би и с развит разум. Допускам, че това е прекалено оптимистично становище, но съществуват доказателства, които дават основания за такива очаквания … До това заключение стигнах след грижлива преценка на доказателствата, които получих от няколко опита с делфини. Но ако искаме да допринесем за по-нататъшното научно развитие в същата насока, трябва да се промени донякъде нашата философия и основното ни отношение към този въпрос. Доколкото е възможно, трябва да се освободим от досегашните си представи за положението на Хомо сапиенс в природата. Досегашните научни изследвания изясниха и постепенно определиха мястото на човечеството като най-висш вид на сухоземния животински свят. Ако се стремим да влезем във връзка с друг вид, трябва преди всичко да допуснем, че някой вид е потенциално способен за интелектуално развитие, сравнимо с нашето, или че вече е завършил това развитие. Не бива да продължаваме да твърдим, че човекът е връх в развитието на животинския свят и че понататъшно развитие е невъзможно. Тази дребнава представа може да ни попречи при получаването на обективна и ценна информация …“

Лили говори и за невероятните номера на своите умни делфини. Всички са очаровани. Ако човек успее да влезе във връзка с някое същество от света на животните, всъщност ще се увеличат надеждите да разшифроваме посланията на чужди извънземни същества и да разберем тяхното поведение. Ако на нашата планета освен човека съществува още едно разумно същество, тогава нараства вероятността интелигентни общества да живеят и на планети, чужди за Слънчевата система.

Можем ли да получим сигнал от свят, чиято повърхност е изцяло покрита с океани и в който да живеят предимно високоразвити същества като делфините? Това е единственият въпрос, който възниква след изказването на Лили. Су-Шу Хуанг не е съгласен. За една цивилизация, способна да се стреми към контакт с космическите светове, сушата е абсолютно необходима. Подводният живот не познава огъня, праосновата за развитие на цивилизацията! И Морисън се съмнява. Можем ли да очакваме интерес към астрономията у същества, които от водните дълбини не могат да наблюдават звездите? Естествено, те няма да имат ръце — как в такъв случай могат да построят нещо толкова сложно като телескопа? По-нататък може да се отбележи, че разумът на Земята е възникнал в резултат на трудностите, които животът е срещнал на сушата. Семейство китови, към които спадат и делфините, всъщност произхожда от сушата. Ами ако интелектът им се е развил още преди да се преселят в океана? Не могат да ни интересуват космически същества от воден тип. В това всичките тринайсет учени са единодушни.

После взема думата д-р Дрейк. Първо той написва на черната дъска някаква странна формула. Почти всички участници в заседанието имат познания по математика, но досега никой не е виждал тази формула: N = R fp ne f, fj fc L. И това никак по е странно — неин автор е Дрейк. Тя носи и неговото име.

N е броят на цивилизациите в Галактиката, които в момента са способни да осъществят контакт с други общества. Колкото по-голям е този брой, толкова по-голяма е вероятността те да се намират на малко разстояние от нас — и по-голяма е надеждата да се установи контакт. Всеки от факторите от дясната страна на уравнението е сложен проблем за някой от участниците в заседанието.

R е скоростта, с която са се създавали звездите на нашата Галактика по време на възникването на Слънчевата система. Това би могло да ограничи броя на звездите, около които през последните няколко милиона години би могъл да се развие разумен живот. Астрономите постигат единодушие в отговора си сравнително скоро. Всяка година в Млечния път възниква приблизително по една нова звезда. Това е и единствената величина от уравнението, определена с известна точност. Всички останали величини са неизвестни или най-малкото спорни. Така че не ни остава нищо друго, освен да гадаем за отговорите въз основа на своя опит.

fp означава процента на звездите със семейства от планети. Но първо трябва да си изясним възникването на звездите и евентуалните планетни системи. От доста време астрономите се опитват да отговорят на този въпрос, но без особен успех. През двайсетте години английските учени д-р Джеймз Джинс и д-р Харолд Джефрийз лансираха идеята, че покрай нашето Слънце е прелетяла друга звезда, която е изтръгнала от него част от веществото му и това е била първоматерията, от която постепенно са се създали планетите и техните спътници. Друг англичанин — проф. Р. А. Литълтън твърдеше, че някога е съществувала една двойна звезда, чиято половина се е сблъскала с трета звезда и от материята, изтръгната при тази катастрофа, възникнали планетите. Всъщност и двете хипотези предполагаха, че възникването на планетните системи е дело на случайността, а не на някакъв закономерен процес. А от това следваше, че планетите във Вселената са малко и че следователно няма закономерни условия и за развитието на живота. През 1939 г. и двата възгледа бяха основно опровергани от д-р Лайман Спицър от Принстънския университет. Той доказа, че горящите газове, изтръгнати от звездата, не могат да послужат като материал за планетна система. Но Скоро Фред Хойл, професор по астрономия и екпериментална философия от университета в Кембридж, създаде нова „експлозивна теория“: единият елемент от системата на двойната звезда избухнал и от неговите останки по-късно се кондензирали планетите. По време на Втората световна война двама учени от двете воюващи страни достигнаха до съвсем нов възглед. Може би техните възгледи се различават в детайлите, но основата е една и съща. Прославеният съветски полярен изследовател и математик Ото Шмит се върна към старата идея, че нашата планетна система се е зародила от сравнително студен облак прах и газ. Проф. Карл фон Вайцзекер, физик, който разработваше по това време атомната бомба за Хитлер, създаде хипотезата, че в първоначалния облак от прах и газ, обикалящ около Слънцето, са възниквали симетрични вихри, под чието влияние този прах се превърнал в планети. Скоро теорията на Вайцзекер беше отхвърлена. Но въпреки това към теорията за облака прах като зародиш на нашата Слънчева система постепенно започнаха да се присъединяват и други астрофизици — включително и Фред Хойл. Повечето астрономи са съгласни с мнението, че планетите са възникнали от мъглявина. Три месеца след заседанието в Грийн Банк на конференция за възникването на планетите (т.е. по космогония) в Ню Йорк този извод бе направен от проф. Аластър Камърън. И понеже в спиралната част на нашата Слънчева система има много такива облаци, специалистите смятат, че при някои от тях всъщност наблюдаваме закономерно развитие на планетни системи.

В началото на века американската астрономка А. Канън раздели всички звезди на класове според спектралната им яркост: О, В, A, F, G, К, М. При това най-горещи, най-ясни, най-големи и същевременно с най-кратък живот са обектите от категория О, докато най-студените, най-малките и с най-дълъг живот спадат към групата М. След Първата световна война д-р Струве и съветският учен д-р Григорий Щайн започнаха съвместно изследване на скоростта на въртене на звездите. Така се появи студията, отпечатана през 1929 г. в британското списание „Мънтли Ноутисиз ъв Бритън’с Роял Астрономикал сосайъти.“ През следващите две години Струве продължи това изследване, което донесе и нова загадка. Оказа се, че докато горещите звезди се въртят много бързо (някои обекти от клас О и В със скорост 250 до 500 км/сек.), по-студените звезди се въртят бавно, а при някои от тях това движение трудно се установява. При това границата е клас F. Нашето Слънце, което принадлежи към категория G, се върти със скорост само 2 км/сек., така че едно завъртане трае 25 дни. Толкова бавни са и звездите от клас К и М. Защо съществува такава разлика между звездите? Ако всички са възникнали чрез кондензиране от облаци прах и газ, би трябвало да се въртят с приблизително еднаква скорост. Това доведе Струве до хипотезата, че бавното движение на всички обекти от типа G, М, К и по-студените звезди от типа F е причинено от различния процес на тяхното възникване — процес, при който едновременно със слънцата са възниквали и техните планетни системи. Камърън не беше съгласен с мнението на Струве. Той смята, че всички звезди могат да имат планети независимо от скоростта на въртенето си.

През 1957 г. с категориите звезди започна да се занимава 32-годишният астрофизик д-р Су-Шу Хуанг. Той неведнъж обсъжда със своя учител проф. Струве възможностите за извънземен живот и това го доведе до въпроса, доколко възникването на планетите във Вселената е закономерен процес и при какви условия на тях може да възниква живот. Хуанг подкрепи хипотезата на своя учител. Според него върху възникването на звездите е оказало влияние количеството прах и газ и скоростта на въртене на облака. Двойните и тройните звезди, както и големите и бързо въртящи се самостоятелни звезди, са се създали от много бързо въртящи се облаци. Обратно, звездите, движещи се с по-ниска скорост, и малките, бавно въртящи се звезди, заобиколени с планети, дължат възникването си на неголеми и не много бързи облаци. Въз основа на тези разсъждения Струве може да отговори на Камърън. Ако при възникването на звездите зародишната материя се разделя на двойни звезди и звезди с планетни системи, значи половината звезди имат планети, понеже другата половина са двойни звезди. Но ако в някои случаи материята се изразходва за други тела, например за астероиди, или дори се разсее без резултат в пространството, делът на звездите със системи от планети ще бъде средно 0,20.

ne е процентът на планетите от една слънчева система, които имат подходящи условия за възникване на живот.

С тези въпроси през последните години се занимава Хуанг. Той изхожда от положението, че животът изисква определени топлинни условия — екосфера, която например в нашата система се намира между орбитите на Венера и Марс. При големите звезди, които излъчват огромно количество енергия, областта ще бъде необикновено широка. Точно за това, че тези природни електроцентрали са толкова големи, те много бързо изразходват всичките си запаси от енергия. Някои от гигантите в клас О живеят само 1 милион години. А понеже развитието на земния живот е продължило няколко милиарда години, дори Камърън да има право, че и големите звезди имат семейства от планети, живот около тях трудно би могъл да възникне. От друга страна, малките студени звезди от категория М са на възраст до 100 милиона години, но пък тяхната екосфера е необикновено тясна. И траекторията на някоя от планетите може да „улучи“ тази област само по случайност. От разсъжденията на Хуанг следва, че най-вероятно е да има живот на по-малките звезди от типа F, всички обекти от типа G и големите от типа К. Звездите от споменатите категории, както вече доказаха Струве и сътрудниците му, по щастливо стечение на обстоятелствата имат и малка скорост на въртене. А това увеличава вероятността около тях да се движат планети.

След кратка дискусия между присъствуващите Дрейк пише на дъската числата 1–15.

С f1 се означава делът на планетите, на които действително възниква живот. Калвин и Саган се стараят да предложат отговор. Калвин отдавна бе отбелязал, че развитието на другите планети не може да бъде на същата степен, както на Земята. Човекът съществува няколкостотип хиляди години, Слънчевата система — няколко милиарда години… Може би на някои отдалечени планети животът се намира още в доклетъчна фаза на развитие, на други — в „следчовешки“ стадий, т.е. на много по-високо техническо равнище. През 1958 г. Калвин писа: „Можем с определена вероятност да предполагаме, че клетъчен живот, какъвто се среща на повърхността на Земята, несъмнено съществува на милиони други места във Вселената. Това не изключва възможността да съществуват съвсем различни форми на материята, които могат да се нарекат живи и за които още нищо не знаем…“

В една статия Саган посочва, че възникването на самооб-новяващи се системи е „принудителен процес“, който неотклонно протича в резултат „на физически и химически процеси в първичната атмосфера на планетата“.

В края на краищата екзобиолозите се споразумяха за числото 1.

Нека f г е делът на планетите, на които е възникнал разум, спрямо всички планети с форми на живот.

Тринайсетте учени все още са в плен на възторжения разказ на д-р Лили, че на Земята разумно същество е не само човекът, но и делфинът. При това те съзнават, че най-добрият начин на съществуване е разумното същество с помощта на мозъка си да създава колкото може по-подходяща жизнена среда. Но в Грийн Банк не присъствува нито един от специалистите, които могат да дадат изчерпателен отговор на този въпрос. Затова решаващата дума има д-р Морисън, физик с необикновени голям опит и в другите области на науката. Той е създател и възторжен пропагандатор на теорията за „подобността“. Под „подобност“ Морисън разбира тенденцията у отделните видове да се сближават помежду си благодарение на някои основни закони на природата. Той веднага подтвърди това с пример — влечугите, рибите и бозайниците. Влечуги са били и някогашните плезиозаври, които са измрели преди около сто милиона години. По време на своя разцвет те са били чудо на морските глъбини. Сега например рибата тон може да се сравнява с бозайниците, представени от делфина. И двата вида имат различни предци, но постепенно са се приспособили към една и съща среда — към законите на хидродинамиката. Наистина това е траяло милиони години, но на-края рибата тон и делфинът са придобили идеални форми на двуметровите тела за плуване. Както показват изследванията на Лили, на нашата планета има две разумни същества — човекът и делфинът. И двете са бозайници, и двете произлизат от общ древен корен. Чрез постепенно развитие са се разграничили, човекът е останал на сушата, а делфинът се е гмурнал в морските глъбини. Морисън обръща внимание, че човекът няма никакъв близък „роднина“ сред висшите бозайници. По време на развитието си той е унищожил всички „конкуренти“ чрез естествения подбор, както посочва още Дарвин. Но всичко е станало толкова отдавна, че днес нямаме аргументи в полза на това предположение и то е само хипотеза. Но може да означава, че сухоземните разумни същества, близки до човека, не търпят близки съперници. След продължителна дискусия тринайсетте учени стигат до извода: разум, рано или късно, ще се появи на всяка планета, на която е възникнал живот, затова тази вероятност в уравнението е равна на единица.

Процентът на разумните светове, които са достигнали такова равнище на развитие, че имат технически средства, а същевременно и желание да установят контакт с други цивилизации. fc По този проблем в Грийн Банк също няма специалисти и думата отново взема Морисън. Той отново използува своята теория за „подобността“. Старите цивилизации на Китай, Америка и Средния изток са се развивали независимо една от друга и въпреки това са вървели по сходни пътища! Когато испанците слезли на бреговете на Средна и Южна Америка, те намерили там народи, които не познавали азбучното писмо и хартията (следователно изостанали от Стария свят с няколко хиляди години) Инките и ацтеките използували идеографско писмо. Морисън смята, че ако развитието на двата народа не беше прекъснато от европейските завоеватели, те биха развили постепенно по-сложно идеографско писмо, подобно на йероглифите в древния Египет или идеограмите в Китай. Най-сигурното доказателство за пълната изолация на старите оазиси на цивилизацията е обстоятелството, че в отделните области са върлували различни инфекциозни болести. Следователно, ако цивилизациите, и преди всичко писмеността им могат да се развиват независимо от другите култури в условията на Земята, имаме основание да смятаме, че същото правило може да се приложи и в космически мащаби. Само че някои цивилизации са изчезнали, преди да бъде открита писмеността! А други народи и досега живеят без каквито и да било културни потребности!… Тринайсетте специалисти не могат да стигнат до общо заключение. Много въпроси остават без отговор — а изглежда, че трудно ще намерят отговор за тях и съответните специалисти. Защото развитието на културата е все още малко загадъчно и деликатно явление. Затова на дъската се появява резултатът: 0,10 до 0,20. И накрая L представлява времето на съществуване на техническите цивилизации, които биха се стремили да установят контакти със същества от други звезди. Това е въпрос, свързан със самото съществуване на този свят. Въпрос, на който не могат да дадат изчерпателен отговор и върховните представители на политическите сили. През ноември 1969 г. едва двама души са видели Земята от космическите висини, половин година преди това се провали агресията в Куба. Съветският съюз и Съединените щати са готови да отговорят на атаката на потенциалния противник с унищожителен контраудар, светът може да бъде унищожен и просто ако ракета с термоядрен заряд стартира по погрешка или по заповед на някой безотговорен безумец.

Затова в Грийн Банк се обсъжда въпросът, дали съществува „разумен“ живот на Земята. Дали човечеството е достатъчно разумно, за да успее да предотврати термоядрената заплаха. Ако технически съвършената епоха, завършваща със самоунищожение, трае само няколко десетилетия, никаква космическа цивилизация не може да ни открие. Средната възраст на техническите цивилизации може да бъде различна. Този период може да бъде по-малък от хиляда години или по-голям от сто милиона години. Морисън е склонен да приеме възраст от сто милиона години. „Опасността земната величина L да е сравнително малка не е без основание — изказа опасенията на участниците в конференцията Пиърман. — Но ако всички национални конфликти бъдат решени, развоят на цивилизацията може да се продължи до време, съизмеримо с времето на живот на една звезда.“ Ако средната възраст на цивилизациите е по-малка от хиляда години, разстоянието между отделните космически разумни светове ще се увеличи. Защото дори островите на разума да се намират близко един до друг, много рядко ще съвпада времето на тяхното техническо съвършенство — докато една цивилизация умира, по същото време наблизо ще се ражда нова. В този случай разстоянието между отделните развити светове — планети, чието население po едно и също време се намира на високо техническо равнище — ще се изчислява с хиляди светлинни години. Тогава търсенето на близки космически съседи няма да има никакъв смисъл. Но ако еволюцията на разумните същества се изчислява в стотици милиони години, положението ще бъде различно. Техническите цивилизации ще се намират на разстояние само няколко десетки или стотици светлинни години една от друга.

Разбира се, неяснотите, възникнали по време на дискусията в Грийн Банк, се отразиха и въху резултата от уравнението. Скептично погледнато, в нашата Галактика може да има приблизително 20 цивилизовани свята, способни да установят контакт с нас. Обратно, предположенията на оптимистите са за около 20 милиона. Най важен фактор в уравнението на Дрейк е средната продължителност на живота на развитите цивилизации. Според изчисленията на присъствуващите астрономи в Млечния път има около 150 милиарда звезди. Те са най-гъсто разположени в центъра на Галактиката, където средното разстояние между тях е само една светлинна година. Както е известно, Слънцето се намира на разстояние от около 25 000 светлинни години от центъра. В нашата област на Млечния път звездите са по-малко — тук движението на светлината от звезда до звезда трае девет години. Затова английският астроном д-р С. Кейд смята, че населените светове трябва да се търсят най-вече към центъра на Млечния път, където условията за взаимна комуникация са по-подходящи, отколкото в периферията.

Трудно е да се даде преценка за теоретичната част от конференцията на тринайсетте американски учени. Очевидно техният най-голям принос е, че за пръв път се срещнаха повече авторитетни специалисти и се опитаха да изследват с научни методи проблема, който доскоро беше смятан за утопия, и че бяха повдигнати редица нови въпроси, които изискват обмисляне.

Останалата част от разговорите е посветена на практическите начини за установяване на контакти. Всички смятат вълната, предложена от Кокони и Морисън, само за повикваща честота. Когато на тази дължина на вълната двете цивилизации установят връзка, на която да си разменят по-обширна информация. Същевременно се обсъжда използуването на космическите кораби за улавяне на чужди сигнали или за излъчвания на наши предаватели в пространството. Но Дрейк не смята това за изгодно. Мнозина са съгласни с мнението, че ако нашите космически братя са отдалечени от нас на стотици и хиляди светлинни години, ще бъде трудно да се иска от правителствата да отделят финансови средства за установяване на контакт с тях. Дрейк илюстрира това с примера на проекта OZMA. Заради продължителния му неуспех бизнесмените престават да се интересуват от такива опити, те не искат да хвърлят пари на вятъра. Затова според Дрейк ще бъде по-добре търсенето на извънземни цивилизации да се комбинира с други задачи, за да може поне част от средствата да носят незабавно ефект. За да нямат и самите изследователи чувството за безполезност, Морисън предлага от време на време да приемат „лъжливи сигнали“. Идентификацията и разшифроването им ще създадат доста работа и същевременно ще послужат за тренировка. Дрейк изтъква, че търсенето на сигнали от други светове може да има успех при следните условия:

1. Поне хиляда канала да регистрират всички потенциални дължини на радиовълните, като работят едновременно.

2. Приемащият радиотелескоп да има антена с диаметър поне сто метра.

3. За обработване на информацията, получена с помощта на корелационния метод на Дрейк, ще е необходим „доста голям компютър“.

4. За да бъде „голяма надеждата за успех“, трябва да се изследват твърде много звезди, което предполага систематична дейност в период от около 30 години.

Дрейк предполага, че този проект ще струва около 15 милиона долара. На пръв поглед сумата изглежда огромна. Но ако вземем проекта „Аполо“, в който са вложени 24 милиарда долара, сумата изглежда незначителна. Особено като се има предвид каква огромна полза за цялата Земя може да донесе установяването на контакти с друг развит свят. Дори и ако такова изследване се окаже безрезултатно, то би донесло много „странични“ резултати в радиоастрономията, космогонията, приборостроенето и в много други области, които сега не могат да се предвидят. Но както авторът на проекта, така и много негови колеги гледат песимистично на най-близкото бъдеще. „Мащабите на това предприятие, недостигът на квалифицирани и заинтересувани хора и новотата на експеримента не позволяват веднага да се започне“ — казва Дрейк. На подобно мнение е и Струве; „Хората, които отговарят за разпределението на държавни средства за научни изследвания, винаги проявяват скептицизъм, когато трябва да ги предоставят за толкова скъп проект без надежда за светкавичен успех“. Затова авторът на OZMA смята организирането на такова изследване засега за „малко вероятно“.

Но това не означава, че трябва да се откажем! Тринайсетте специалисти набелязват най-близките реални задачи:

— да се търсят планетни системи около най-близките звезди;

— да се търсят признаци на живот на другите тела от нашата система, предимно на Марс;

— да се анализира развитието на напредналите цивилизации и другите социологични фактори, които имат отношение към извънземните светове.

Дрейк препоръчва за астрометрични измервания на отдалечените звезди да се използуват неговите корелативни методи. Неправилните движения на звездите, които могат да свидетелствуват за наличие на планети, са необикновено слаби, почти незабележими, така че понякога се приемат за грешки в наблюдението. Корелативният метод за улавяне на необикновено слабите радиосигнали от фона на силния естествен космически шум може да се приспособи за регистрация на движението на небесните тела. Скоро след тази конференция Дрейк откри признаци за присъствие на спътник на звездата епсилон от Еридан, около шест пъти по-голяма от Юпитер — вероятно планета.

Участниците в заседанието в Грийн Банк са оптимисти. Сега твърдението, че човекът е единственото разумно същество в цялата Галактика, звучи също така, както през Средновековието е звучало твърдението, че център на нашата планетна система е Земята. Тогава постепенно се появявали доказателства, свидетелствуващи срещу тази хипотеза — докато накрая победил хелиоцентричният научен възглед. И в случая с извънземните цивилизации аргументите се натрупват бавно, постепенно … И преди всичко няма сериозни контрааргументи!

И сериозните учени умеят да се веселят. Особено когато прозорливият Пиърман вади трите бутилки шампанско, докарани от Вашингтон. Празненството в чест на Мелвин Калвин може да започне — съпругата на Калвин се беше обадила по телефона, че е пристигнала телеграма от Стокхолм. Шведската кралска академия на науките му присъжда Нобелова награда за неговите най-нови изследвания върху възникването на живота.

Калвин по-скоро би трябвало да бъде награден със значката „Почетният делфин“… Но защо само Калвин? Нима ние всички не сме „делфини“… — започват да разсъждават останалите — нима всички не искаме да установим връзка с делфините или с други далечни същества от далечни светове? На някого му хрумва: Да се наречем „Кавалери на ордена на почетния делфин“. Също както „Рицари на ордена на шия“… Отлично! Всички са съгласни. Но в протоколите на Пиърман това име не се появява. То е само шега. Но Калвин умее да доведе всяка шега докрай. След завръщането си от Западна Виржиния в Калифорния той поръчва да направят медал с образа на делфин, копиран от стара гръцка монета. След това изпраща тези значки на всички участници в заседанието в Грийн Банк. Днес „Значката на делфина“ е полусериозно — полушеговито отличие, давано за заслуги в изследванията на извънземните цивилизации.

Гигантите от малката обсерватория

Звездата на Барнард, най-близкият обект, който се вижда от Северното полукълбо, има невидим спътник, явно планета — заявява на 18 април 1963 г. д-р Петер ван де Камп на заседанието на Американското астрономическо дружество. Ван де Камп е директор на обсерваторията Спрул към университета в Суортмор, недалеч от Филаделфия. Той се посвещава на търсенето на планети около чужди слънца още през 1938 г. Идеята за това му дава неговият датски колега Кай А. Странд. Двамата дълго спорили доколко тези наблюдения са перспективни. Още била в сила хипотезата на Джинс за случайното възникване на нашата планетна система. Най-сетне Странд убедил Ван де Камп, че обсерваторията трябва да се заеме с проследяване на звездното движение. Защото по неправилното движение на звездите може да се изчисля дали имат тъмен спътник — очевидно планета.

Още преди сто години германецът Фридрих В. Бесел открил, че орбитата на една от звездите на Лебед-61 е колеблива. По-късно открил същото явление при други два обекта. Според него тези звезди сигурно имат някакви спътници! Тогава той не успял да докаже това. Едва днес, когато разполагаме с по-съвършени уреди, можем да се опитаме да го докажем. Накрая Ван де Камп и Странд решили, че ще изучават звезди, отдалечени на най-подходящото за техния 61-сантиметров телескоп разстояние, т.е. до 16 светлинни години. А именно на такова разстояние се намират 54 съмнителни тела, които съществуват на тройки, двойки и поединично. Защо избрали 54 слънца? Нали в сферата, отдалечена на 16 светлинни години, има няколкостотин звезди! В съответсвие с класи-фукацията на Струве те започнали да проучват най-съмнителните обоекти — звезди от клас G, М, J и F. Странд съсредоточил вниманието си върху двойната звезда от Лебед-61, отдалечена на 11,1 светлинни години. Фотографирал на равномерни интервали движението на двете тела и се стараел да открие някаква неравномерност в него. Известно е, че двойните звезди се движат една около друга, като характерът на орбитите им е различен. Към края на 1943 г. Странд бил вече убеден, че едната звезда обикаля около другата по леко вълнообразна орбита, а не по чисто елиптична. Промените в орбитата били незначптелни, звездата се отклонявала съвсем малко… Сравняването на фотоплаките било неимоверно трудно. Накрая успели да изяснят, че периодът на една обиколка на невдимия спътник на звездата е 4,8 години. А по Нютоновите закони за гравитацията астрономите от Спрул изчислили, че масата на неизвестното тяло се равнява на 8 на хиляда от масата на звездата или осем пъти по голяма от масата на най-големия член на нашата система — Юпитер. При това обикаля около звездата на незначително разстояние от около 0,029 астрономически единици. Може ли такова тяло изобщо да се счита за планета?

През следващите години сътрудниците на Ван де Камп откриха още няколко такива гиганти и при други обекти. Например д-р Сара Липинкът предсказа, че през 1955 г. ще се появи спътникът на Рос-614, малка звезда на разстояние над 13 светлинни години. С помощта на най-големия телескоп в света (диаметър 5 м) в Маунт Паломар, калифорния, това тяло наистина беше наблюдавано. Но неговата маса беше 12 пъти по-малка от тази на звездата и по температура и състав приличаше на нея и следователно не е планета. През 1960 г. Липинкът откри тяло в орбита около Лаланда 21 185. Тази звезда е отдалечена на повече от 8 светлинни години и има планета, малко по-гляма от тази на Лебед-61. Самият Ван се Камп насочи усилията си към звездата на Барнард, отдалечена на 6 светлинни години. За 18 години Ван де Камп прекара 609 нощи край апаратурата и направи 2413 снимки, от които стана ясно, че звездата на Барнард има малък спътник. Въпреки това астрономът търпеливо я фотографирва още 6 години, за да може да определи характеристиките и. Най-сетне през април 1963 г. Ван де Камп съобщи окончателните данни. Спътникът обикаля звездата на Барнард за 24 земни години на разстояние около 0,05 астрономични единици. Той не е голям — 1,5 пъти по-голям от Юпитер. Това означава, че „положително е планета и може да свети само с отразена светлина“. Само един въпрос мъчеше Ван де Камп — защо орбитата на спътника има много по-голям ексцентрицитет, защо е по-елипсовидна от орбитите на планетите в нашата система? Това не му даваше мира. Дали там няма и други спътници? Затова астрономът продължи да снима звездата и да анализира данните с компютър. В началото на 1969 г. учените в обсерватория Спрул вече бяха сигурни — около наблюдаваната звезда наистина са движат две тела — нарекоха ги В-1 и В-2. Те се движат в една и съща посока и приблизително в една равнина. По това те приличат на планетите от нашата система. По-малкото В-1, е малко по-голямо от Юпитер и обикаля около звездата за 26 земни години. В-2 е около пет пъти по-голямо от Юпитер и се движи по орбита, по-малка от три астрономични единици, за период от 12 години. Ван де Камп не изключва възможността звездата на Барнард да има много по-многобройно семейство от планети.

Изследванията на обсерваторията Спрул бяха подбудени от астрономически интереси. В едно писмо от 1973 г. Ван де Камп обяснява: „Единственото нещо, което ме интересуваше, беше търсенето и евентуалното откриване на планети у близките звезди, различни от Слънцето. Не мога да взема отношение по проблема за извънземния живот…“ Въпреки това Ван де Камп допринесе съществено в подкрепа на хипотезата за съществуване на отдалечен живот в други космически светове. Сега неговото пионерско дело продължават други астрономи, въоръжени с много по-модерна техника.

Бюраканската декларация

За наблюденията на астрономите е необходимо чисто небе, без дим от фабрични комини, без сиянието на жилищните комплекси нощем и без смущенията от близките радиостанции и промишлени предприятия, които са същевременно източник на изкуствен радиошум за радиоастрономическите измервания. Засега най-добри условия им предоставят забравените от бога кътчета на Земята. Един такъв оазис е Астрофизическата обсерватория на Академията на науките на Арменската ССР в Бюракан. Тази обсерватория, изградена след Втората световна война, се намира на 35 км северозападно от Ереван на 1500 м надморска височина върху един от склоновете на планината Арарат. Неин основател и директор е акад. Виктор А. Амбарцумян, член на Президиума на Съветската академия на науките и президент на Арменската академия на науките. Затова не е чудно, че съветските астрономи избраха точно това място за среща, на която да си изяснят съвременното състояние на представите за извънземните цивилизации. Арменската академия на науките съвместно с московския център бе поканила от 20 до 23 май 1964 г. около 30 специалисти. В Бюракан пристигнаха:

акад. ВЛАДИМИР А. КОТЕЛНИКОВ, директор на Института по радиотехника и електроника на АН СССР в Москва, главен строител на всички съветски радиоастрономически и ра-диолокационни устройства;

чл.-кор. НА АН ВЛАДИМИР И. СИФОРОВ, заместник на Котелников и голям специалист в областта на космическите връзки, участник в много космически проекти;

акад. ЯКОВ В. ЗЕЛДОВИЧ от Института за физически проблеми на АН СССР в Москва, физик, който се занимава с въпросите на теорията на относителността и космологията;

проф. ВСЕВОЛОД В. ТРОИЦКИ, директор на Научноизследователския институт по радиофизика на университета в гр. Горки, радиоастроном с голям опит в радиолокацията;

проф. ДМИТРИЙ И. МАРТИНОВ, директор на Държавния астрономически институт „Щернберг“ при Московския университет;

проф. ЙОСИФ С. ШКЛОВСКИ от същия институт;

д-р НИКОЛАЙ С. КАРДАШОВ също от този институт.

Пристигнаха и други астрономи, радиотехници, математици, физици, езиковеди, философи… Разбира се, домакин беше бюраканският директор акад. В. А. Амбарцумян.

Тази среща е толкова значителна, колкото съвещанието, състояло се две и половина години по-рано в Грийн Банк. Но за този разговор научната общественост впоследствие беше официално информирана — отначало със статия във „Вестник Академии наук СССР“, а през следващата година и чрез сборник с всички доклади, дискусии и решения.

„Проблемът, за който ще говорим, е един от онези, които са още в стадий на формиране — казва в началото Амбарцумян. — От много гледни точки още не е ясна постановката на този въпрос. Но всички ние чувствуваме, че науката, конкретно съветската наука, не може да отмине въпроса за съществуването на извънземни цивилизации и възможността за връзка с тях. Ако при обсъждането успеем добре да формулираме поне някои въпроси, да начертаем първите крачки, необходими за решаване на проблема, с една дума, ако успеем да направим проблематиката на извънземните цивилизации по-малко аморфна, можем да смятаме срещата си за успешна…“

Следват дванайсет доклада.

Има думата Шкловски. Първо той аргументира свикването на срещата: „Самото развитие на природните и обществените науки поставя този проблем в наше време. Не може да бъде случаен фактът, че само за последните 3–4 години излязоха над 100 студии, посветени на различните аспекти на проблема…“ При разбора на броя потенциални разумни светове той е много скептичен. Преди всичко смята, че не е задължително във всички случаи прмитивният живот да се развие до разумен живот. По-скоро обратното — „трябва да имаме предвид, че надеждата за възникване на разумен живот на дадена планета е много малка“. Шкловски приема аргументацията, а отчасти и изчисленията, на фон Хьорнер, когото само две години преди това беше критикувал в книгата си. Той твърди: „Вероятността да има живот около най-близките звезди е много малка“. Според него трябва да се търси в области, отдалечени от Слънцето от 100 до 300 парсека, където има поне един милиард звезди — но в този случай „наблюдението“ на обектите е неосъществимо.

Московският астроном смята, че развитите същества трябва да обърнат внимание върху себе си с широката си дейност в пространството, която да забележим. Той привежда възможността за използуване на цялата Галактика от една цивилизация или общност от такива цивилизации. Процесът на подобно постепенно овладяване на Галактиката може да трае десетки милиона годили. Но въз основа на нашия земен опит е ясно, че възходът на едно развито общество може да бъде задържан от някои вътрешни проблеми. Шкловски посочва четири вероятни пречки: генетичната опасност; претоварването с информация; ограниченият обем на човешкия мозък може да причини прекалено тясна специализация, което да доведе до дегенерация; кризата, предизвикана от възникването на изкуствени разумни същества. Освен това той припомня, че „могат да съществуват и други видове кризи и противоречия, които днес е трудно да предвидим“. Но дали развитите цивилизации, които ни превъзхождат многократно по познания и сила, ще искат да установят контакт с такива сравнително примитивни светове като нашия? Шкловски твърди, че да. „Преди всичко трябва да имаме предвид, че за суперцивилизациите нашата и подобните и цивилизации, намиращи се на ембрионално равнище, ще бъдат безкрайно интересни. Нали и нас ни интересува не само първобитнообщиниятт строй, но дори и обществата на мравките и пчелите. Не по-малко важни и интересни за нас са детайлите в структурата и организацията на по-простите микроорганизми.“ След това той прави разбор на типовете връзки. Смята, че „от всички познат типове контакт радиовръзката е най-икокономична и може да даде най-много информация“. В крайна сметка може да забележим суперциви-лизации, които силно се различават от нас по това, че обектите, свързани с тях няма да отговарят на закономерностите на неживата материя или ще се проявяват с много особени, дори неестествени характеристика. „Така стигаме до проблема за «космическите чудеса» — до наблюдаването на далечната дей-ност на разумните същества в космически мащаб.“ Най-голямо чудо за Шкловски би била констатацията че никакви „космически чудеса“ не съществуват: „Само един астроном разбира значението на факта, че от един квинтилион звезди, намиращи се в наблюдаемата част на Вселената, в близост до нито една няма достатъчно развита цивилизация дори ако процентът на звездите с планетни системи е достатъчно голям“.

Ораторът веднага е отрупан с въпроси и критични изказвания. „Не разбирам какво дава основание на Й. С. Шкловски да определя времетрайността на цивилизацията на дадена планета или в планетна система около дадена звезда средно на 10 хиляди години — горещи се д-р Б. А. Гурзадян, — Защо това време да не е примерно около един милиард години, т.е. да бъде съизмеримо с възрастта на самата звезда?“

„Едва ли може да се предполага че цивилизациите съществуват много дълго — казва Шкловски. — Както изглежда, за милиард години цивилизацията ще деградира. Известно е, че например мравките съществуват 200 милиона години.“

„Това мнение няма никакво основание — твърди акад. Зел-дович. — Никой не може априорно да каже как ще продължи развитието на обществото след хиляда години, толкова повече за развитието на извънземни цивилизации, за които не знаем абсолютно нищо!“ А акад. Котелников се мъчи да обърне острите дебати на шега: „Напълно подкрепям идеята да не «тормозим» извънземните цивилизации. Трябва да търсим!“

Следва продължителна дискусия за методиката на търсене на планети около другте слънца, за типовете звезди, които биха могли да имат такива невидими спътници. Проф. Мартинов частично защищава Шкловски. „Технологическият период от развитието на цивилизацията може да бъде кратък — допуска той. — Човешкото общество се развива според законите на диалектиката, т.е. във всяка социална формация възникват антагонистични сили, стремещи се да променят или заменят този ред с друг. Но катастрофата не винаги е неизбежна. И дори сегашният етап на експоненциално развитие на човечеството — що се отнася до числеността на населението и неговите енергетични потребности — може след достигането на безкласовата форма да премине към много по-спокойно развитие, основано на по-разумно и икономично използуване на източниците.“

На втория ден се изказва Кардашов. Неговият доклад съдържа оптимистични мисли, някои от които авторът публикува веднага в научно списание. Младият астрофизик разсъждава по следния начин: През последните 60 години разходите на енергия в света се увеличават ежегодно средно с 3 до 4 процента. След 3200 години ще ни бъде необходима енергетиката на Слънцето, а след 5800 — енергетичните източници на цялата Галактика. Разбира се, това е доста спорно … Въпреки това Кардашов разделя извънземните общества принципно правилно, според запасите от енергия.

Според Кардашов са възможни три равнища на организация на разумните същества:

I тип — цивилизация с техническо равнище, сравнима с нашето;

II тип — цивилизация, овладяла енергетиката в рамките на цялата Слънчева система, т.е. включително енергията на своята звезда (например хипотетичната Дайсънова сфера);

III тип — цивилизация, използуваща енергетиката в рамките на цялата си Галактика, в нашия случай — на целия Млечен път. „Времето, необходимо за създаване на цивилизация от първия тип, е няколко милиарда години, времето на преминаване от първия към втория тип е по-малко от няколко хиляди милиони години, а времето между втория и третия тип е по-малко от десетки милиони години. Като изхождаме от факта, че възрастта нз галактиките е над 10 милиарда години, може да се предполага, че всяка Галактика е овладяна от цивилизация. В такъв случай при астрономическите наблюдения трябва да се установят много явления, които просто да не могат да се обяснят по естествен начин. Но както виждаме, днешната астрофизика не е регистрирала никакви преки следи за съществуването на такива явления. От това могат да се направят два извода: или надеждата за възникване на цивилизация е нищожна (т.е. те възникват далече и не във всяка галактика), или равнището на тяхното техническо развитие по принцип е ограничено от неизвестни за нас причини. Но експерименталните данни не изключват и възможността за съществуване на цивилизация от третия тип не във всяка, а само в някои галактики или цивилизации от втория тип около малък брой звезди в нашата Галактика.“ Кардашов смята, че можем да регистрираме сигнали от цивилизация от третия тип без оглед на разстоянието, на което тя се намира от нас, и предавания на цивилизация от втория тип в границите на нашата Галактика. При това основната информация, съдържаща се в 100 000 книги, може да се предаде само за 100 секунди. Според него търсенето на сигнали от цивилизация от първия тип ще бъде технически по-трудно. Той повтаря, че вълната 21 см не е задължително най-добрият носител на сигнали за връзка с неизвестни цивилизации, и отново напомня за източниците СТА-102 и СТА-21.

Д-р Й. Н. Парийски от Пулково прави анализ на изследванията на тези два обекта. Двата следващи доклада също разглеждат търсенето на изкуствени източници — д-р В. И. Слиш от института „Щернберг“ и д-р Л. И. Гудзенко и д-р Б. И. Пановкин от Физическия институт „И. Н. Лебедев“ при АН СССР в Москва.

Денят завършва с дискусия. Тя е дълга, бурна, тясно специална… Говори се за различни начини за радиовръзка с извънземни цивилизации предимно от висш тип, които се намират на големи разстояния от нас…

„Колко изкуствени източника може да има в нашата Галактика? — пита Д. И. Гиндилис. Нека само условно да си представим, че в Галактиката има хиляда цивилизации от втория тип. Наистина ли е необходимо всяка от тях да има контакт с цялата Галактика, за да дублира работата на другите предаватели? Може би за предаване на информацията отговаря само една цивилизация, а останалите предават само повиквания. А може би всяка суперцивилизация изпраща сигнали само в определена област на Галактиката и само една от тях — най-силната — поддържа контакт с други галактики… Подобна възможност не може да се изключи априорно, което най-добре показва, че при хипотезите за количеството на изкуствените източници трябва да сме изключително внимателни.“

Амбарцумян смята, че развитите същества изпращат предимно „повиквания, а едва след това предават информация. Напълно вероятно е да си представим, че като повикване могат да бъдат изпращани сигнали от един тип, а подробните информации да се изпращат със сигнали от друг тип“.

Кардашов приключва дебатите: „По време на дискусията мненията се разделиха. Едни смятат, че първият етап на търсене трябва да изучава въпроса за съществуването на суперцивилизации, способни да предават непрекъснато, по същия начин и в широк диапазон на вълните. Другите предпазливо предлагат да търсим цивилизации, чието техническо равнище, общо взето, е близко до Земята. Затова техните предавания трябва да са насочени с тесен диапазон и предавателят да работи във всяко направление кратко време. Бих искал още веднъж да подчертая, че в резултат на различната възраст на звездите, която се изчислява на милиарди години, бихме могли да се срещнем преди всичко със суперцивилизации. Отсъствието на суперцивилизации ще покаже изключително малката вероятност или някакви принципни граници на развитието, което по своему снижава шансовете за успех при търсене на цивилизации от нашия тип …“

На третия ден забележително предложение прави д-р С. Е. Хайкин от Пулково. Той дели цивилизациите само на два типа: висши (А) и низши (Б). Според него Земята би трябвало не само да търси послания на разумни космически същества, но и сама да изпраща свой постоянен призивен сигнал. За цивилизациите А този сигнал трябва да бъде знак, че ние сме достигнали такава степен на развитие, че сме способни да разменяме с тях познания на определено равнище. Същевременно той подчертава, че „планомерната работа в областта на радиовръзката с извънземни цивилизации трябва да се организира като дългосрочна систематична дейност на много поколения“.

Д-р Г. М. Товмасян от Бюракан, проф. Троицки и акад. Котелников поясняват някои радиоастрономически аспекти на търсенето на чужди същества. Котелников смята, че „ако цивилизациите са на малко по-високо от нашето равнище — да предположим с няколко десетки години — и ако предават радиосигнали, ние сме способни да ги регистрираме на разстояние 500 до 1000 светлинна години…“ За десет години можем да изследваме 264 хиляди звезди. Тази цифра приближава до предполагаемия брой звезди с планетни системи.

Сифоров проучва възможностите за анализ на изкуствените сигнали. Подозрителните обекти трябва да се изучават с помощта на специални точно насочени антени. Д-р М. А. Смирнова и проф. Н. Л. Кайдановски от Централната астрономическа обсерватория на АН на СССР в Пулково се занимават с параметрите на радиотелескопите, необходими за търсене на извънземни цивилизации. По време на следобедната дискусия Амбарцумян обръща внимание върху деликатността на критериите за изкуствени сигнали. Излъчване, което на пръв поглед изглежда като послание на извънземни същества, може да бъде радиоизлъчване на някой неизвестен досега източник с естествен характер. Хайкин не е съгласен с него: „С помощта на днешните кибернетични машини можем съвсем точно да разпознаем изготвените сигнали и да ги разшифроваме“. Съще-временно той предполага, че чуждите интелигентни същества могат да предават не само радиовълни, но могат да използуват гравитационните вълни и други неизвестни за нас средства. Троицки и Котелников смятат, че сегашните усилия и средства на радиоастрономията се различават донякъде от изискванията за търсене на извънземни цивилизации. „Търсенето на чужди планети — казва Котелников — определно изисква специални устройства и обмислени наблюдения“. Същевременно той подкрепя идеята за изпращане на сигнали. На 24 май сутринта д-р А.В. Гладков, математик от Новосибирск, говори за космическата лингвистика. Той смята, че най-добра подготовка за разговор с извънземни същества ще бъде не създаването на особена космическа „лингвистика“, а „разработването на обща теория на езика, възникващ и развиващ се независимо от проблема за извънземните цивилизации“. Започва обсъждането на заключителния документ. „Установяването на контакт с извънземни цивилизации ще има важно значение за познанието, философията и обществената практика на човечеството — формулират мнението си участниците в Бюраканското обсъждане. — До неотдавна тази задача бе технически невъзможна. Но в днешно време съществуват предпоставки за организиране на изследвания и експерименти, водещи към установяване на връзка с технически развити извънземни цивилизации при помощта на електромагнитни вълни…“ За такава връзка най-подходяща е областта на сантиметровите и дециметровите вълни. Освен тези непосредствени задачи за търсене комюникето обръща внимание върху необходимостта да се организира интензивно изследване и в някои теоретични области. Желателно е в научните институции — по-конкретно в института „Щернберг“ в Пулково, в Бюраканската обсерватория, в Радиофизичния институт в Горки, в секретния институт, скрит под номера на пощенска кутия 2427, в Новосибирск, в московския факултет по математика и механика — да се създадат специални сектори и групи, предназначени за разработване на проблемите на извънземните цивилизации.

За координация на работата е избрана Комисия за междузвездна връзка под ръководството на два научни съвета на АН па СССР. Неин председател е Троицки, другите членове са Шкловски, Товмасян, Парийски, Кардашов, Гиндилис и Пановкин. Тази комисия трябва да предложи програма за първите операции за търсене и през 1964–1965 г. да изработи преглед на материално-техническите нужди, необходими за решаване на целия проблем за междузвездна връзка.

За изтеклите три дни бяха формулирани повечето основни въпроси. И това стана основа за по-нататъшната работа, която най-добре ще подготви авторитетната група.

Най-ясните звезди

Когато заминете на почивка в Египет, някоя друга страна на Северна Африка или Куба, не забравяйте вечер да разгледате небето. Търсете най-ясната звезда… От Кайро тя се вижда съвсем ниско над хоризонта. До съзвездието Гарван дълга редица образуват звездите на Водната змия и под тях се вижда Кентавър. Най-ясната звезда от Кентавър е същевременно и вторият най-ясен маяк на южното небе. Нарича се алфа-Кентавър или Толиман. Нейната светлина достига до нас за 4,3 години. Вероятно е около нея да живеят разумни същества. Съзвездието е получило названието си от гръцката митология. Кентавър е получовек-полукон. На древните астрономи им се струвало, че това същество държи в ръка пръчка, обвита от лоза. Алфа и бета-Кентавър представляват кракът му. Толиман едновременно е и коренът на лозата.

Докато алфа-Кентавър е нашият най-ясен звезден съсед, от бета-Кентавър ни делят 325 светлинни години. Алфа всъщност не е обикновена, а двойна звезда. Двете големи звезди А и В се завъртат около себе си за период от около 80 години, като разстоянието между тях е 23 астрономически единици. Затова пък алфа Кентавър С или проксима Кентавър е отдалечена от тази двойка на около 10 хиляди астрономически единици и една нейна обиколка около тях трае милиони години.

Звездите алфа-Кентавър А и В може да имат планетни системи, обитавани от развити същества. Това е твърдение на д-р Стивън Доул в книгата му „Планети, обитаеми за човека“. Областта на звездата С с необитаема. При това според изчисленията на д-р Доул има най-голяма вероятност за живот на двете споменати звезди от стоте най-близки до нас.

„През нощта съседите ни от планетите на Кентавър биха могли да наблюдават същите съзвездия, които наблюдаваме и ние — Голямата мечка, Орион, Южния кръст… Но в Касиопея виждат не пет ясни звезди като нас, а шест. Шестата и най-ясната е нашето Слънце.“ В книгата си Доул първо определя условията за живот от физическа, биологическа и астрономическа гледна точка. След това той пристъпва към задачата „да изясни кои звезди могат да имат планетни системи, обитавани от човешки същества…“ След редица разсъждения той създава собствено уравнение, определящо възможността за поява на обитаеми планети:

Nhp = N8 Рр Pi Pd Pm Ре Pb Pr Pα Pl

Отделните членове на уравнението означават:

N8 е броят на звездите, които имат необходимата маса 0,35 до 1,43 от материята на нашето Слънце;

Рр е вероятността за съществуване на планети около звездата;

Pi е вероятността да има подходящ ъгъл на екватора към траекторията на планетата, който е 0,65 до 1,35 от стойността на земния ъгъл;

Pd е вероятността за съществуване поне на една планета с екосфера;

Pμ е вероятността планетата да има подходяща маса, т.е. 0,4 до 2,35 от масата на Земята;

Ре е възможността за малък екстремум на траекторията на планетата около звездата, като максимумът е приблизително 0,2;

Pβ е вероятността присъствието на втората звезда в системата да не изключва обитаемостта на планетата (както е известно, ако една планета се движи около двойна звезда, условие за нейната обитаемост е приблизително еднаквото количество получавана топлина, което означава, че планетата трябва да се върти на еднакви разстояния от двата източника на енергия); Рк е вероятността за умерено бързо въртене на планетата; Pα е вероятността планетата да е на подходяща възраст; Pl е вероятността да са изпълнени всички астрономически условия и на планетата да е възникнал живот.

Сега нека разгледаме отделните условия. Според спектралните класове различаваме седем вида звезди. Най-големите са 32 пъти по-големи от Слънцето, най малките са около една пета от него. Планетни система могат да възникват при звездите, които са в интервала 0,35 до 1,43 от масата на Слънцето. На това изискване отговарят звездите от три класа:

Клас F има маса средно 1,25, а в нашия Млечен път тези звезди са 2,905 процента;

Клас С, към който спада и Слънцето, има средна маса 0,9 и е представен от 7,315 процента;

Клас К, който има средна маса 0,6, е най-многоброен — 15,09 процента. Значи повече от четвърт от звездите на нашата Галактика биха могли да имат планетни системи. Доул е напълно сигурен, че около другите звезди има планети, затова записва числот 1,00. Средният наклон на екватора към траекторията на планетите в нашата Слънчева система е в тези граници. При по-подробни изчисления американският учен решава да впише в уравнението цифрата 0,81. Вероятността за съществуване на екосфера около планетите е — отново според опита от най-близките планети — около 0,63. Подходящата маса е по-рядко срещана — 0,19. Обратно, малкият ексцентрицитет на орбитата е нещо обикновенно — 0,94. Авторитетите, на кото се позовава Доул, твърдят, че при трите избрани спектрални класа таекториите на планетите окло двойните и тройните звезди са приемливи. Затова той отново вписва в уравнението 1,00. Въртенето на планетите също би трябвало да бъде приемливо — 0,9 Подходящата възраст на планетите е спорна — от 0,0 до 0,7. С оглед на това, че най-старите минерали на Земята според най-новите изследвания са на около 4,5 милиарда години, Доул смята астрономическите условия, след които следва зараждане на живота, за приемливи — 1,00 Чрез по-нататъшния анализ и изчисления Доул стига до заключението, че всяка звезда с размери 0,9 до 1,02 от масата на Слънцето има приблизително 5,4 на сто шанс около нея да се появи обитаема планета. Значи всяка осемнайсета звезда от тази категория изпълнява даденото условие! От това електронноизчислителните машини в Санта Моника стигнаха до следните заключения: На 2480 кубически парсека се пада една обитаема планета. Понеже нашият Млечен път представлява приблизително 1,6 билиона кубически парсека, в тази система би трябвало да има 645 обитаеми планети. На разстояние до сто светлинни години от Слънцето може да има около 50 обитаеми планети. На разстояние максимум 27,2 светлинни години се пада една планета; две — на разстояние до 34,2; на разстояние до 46,5 — пет; на разстояние до 58,5 — десет. Средната отдалеченост между звездите в Галактиката е 4 светлинни години, а между звездите с обитаеми планети — 24 светлинни години. От стоте най-близки звезди на разстояние до 22 светлинни години може да има приблизително 43 обитаеми планети. Но 15 от тези кандидати са толкова малки звезди, че обитаемите планети би трябвало да имат достатъчно големи спътници. Най-вероятните дарители на живот в близост до нас са следните 11 звезди:

Това е надежден резултат. Звездата, която е най-близо до нашата планетна система, същевременно има и най-голяма вероятност около нея да се развие живот. А освен нея има още четири по-отдалечени кандидати с висок процент вероятност. Уравнението на Доул има един недостатък, който може да бъде и предимство. За разлика от уравнението на Дрейк то не отчита възможността за съществуване на разумни същества. Наистина това изисква да се оперира с предположения за възрастта на развитите цивилизации, а тя е величина, с която нямане никакъв опит… От друга страна, анализът на Доул води към по-точно изчисляване броя на звездите, които имат планетни системи с условия, подобни за живот по нашите представи. Следователно възможно е всички кандндати според Доул да имат наистина свои обитатели — но не е изключено тези същества да са приблизително на същото равнище на познание като нас, или дори на по-ниск. Възможно е също там да съществуват много по-развити същества. За това засега можем само да гадаем.

За съществуването на извънземни цивилизации се заговори все повече. На тази тема се появиха и серия книги, повечето научно-популярни. През септември 1965 г. Дружеството на инженерите електротехници и електроници организира конференция на тема „Връзка с извънземни цивилизации“. Сред участниците има и представители на Пентагона. Обсъжда се съдържанието на понятието „извънземни“, сътрудничеството с лингвистите и криптолозите (специалисти по шифроването и дешифрирането) и накрая се стига до извода, че в днешно време нашите космически съседи са преди всичко астрономически проблем.

Един месец по-късно на съветската конференция по радиоастрономия на тази тема са посветени пет доклада. През пролетта на 1966 г. в Калифорния Американското астрономическо дружество организира симпозиум на тема „Търсене на извънземен живот“. Д-р Оливър, който не вярва във възможността за междузвездни полети, препоръчва да се обърне внимание на изграждането на големи радиотелескопи. Според него трябва да се изобрети уред, който да е 10 000 пъти по-голям от съществуващите досега — той би дал възможност за телевизионен разговор на разстояние 600 светлинни години. На този въпрос обръщат внимание дори органите на Северноатлантическия пакт. На летния семинар на НАТО по космическа биология, състоял се през юли 1967 г. в британския Кембридж, бяха изнесени осем доклада за извънземните цивилизации. Биологичните и социологичните последици от контактите с извънземен живот бяха обсъдени на симпозиума по екзобиология, който се състоя през декември 1967 г. в Ню Йорк.

Но търсенето на сигнали от нашите отдалечени космически съседи е толкова сложна задача, че силите на една страна — макар и световна сила — не са достатъчни. С това са съгласни всички участници във всички конференции. Идва време за международно сътрудничество и в това отношение. А и възможно е в случай, че специалистите само на една държава от планетата Земя успеят да установят контакт с някоя развита цивилизация, нейните същества да не разберат нашето общество: защо говорят от името само ча една част от обитателите на Земята…? Или пък могат да се уплашат: разумните същества на Земята досега не са успели да решат собствените си планетни проблеми, а се опитват да влязат в междузвездното общество… Така че стъпките към общо търсене се налагат че само от техниката, но а от обществената необходимост.

Познанието на желязната ера

Обитателите на чужди светове са оставили в нашата Слънчева система знак за съществуването си — магнитния паметник, открит под повърхността на кратера Тихо. Когато земните селеноархеолози откриват този странно излъскан триметров черен монолит и слънцето го докосва, той изпуска страшно силен радиосигнал… Специалистите предполагат, че монолитът е на възраст поне три милиона години, т.е. че е бил оставен на десет метра под повърхността на Луната по времето, когато на Земята са се гонели нисшите млекопитаещи и са настъпвали ледниковите периоди. Както показват измерванията, посланието е било насочено към Сатурн. Космонавтът Боуман пристига там след мъчително пътуване на борда на планетолета „Дискъвъри“ и има чувството, че сигналът е приет от един от спътниците на планетата — странният на вид Япет. А когато започва непосредственото му изследване, дълбините му се разтварят и земният човек попада в друго пространство и време.

Съществата, инсталирали странното сигнално устройство близо до нас, са съзнавали, че по-добре ще се разбират със същества, които ще могат да изследват поне повърхността на своя най-близък небесен съсед. Но те не са могли да си представят, че докато на Земята се развие разумен живот, тяхната цивилизация ще загине. През шейсетте години известният английски писател Артър Кларк изказа тази своя идея в романа си „Една космическа одисея през 2001 година“.

Кларк е завършил физика. По време на Втората световна война той работи върху усъвършенствуването на радара, още през пролетта на 1945 г. обмисля възможността да се използуват ракетите V-2 като носител на изкуствени спътници, а после предсказва създаването на спътниците за пренасяне на телевизионен образ. След войната написва редица вдъхновяващи научнофантастични книги и не по-малко интересната книга за бъдещето на човечеството и неговата техника. Той е блестящ автор, у когото необикновените хрумвания изобилствуват.

Кларк изказва за пръв път идеята за скрит на Луната предавател в краткия разказ „Патрул“, издаден през 1959 г. В лунния океан нашите изследователи намират изкуствена пирамида, по-стара от живота в земните океани. Явно преди милиарди години са я построили разумни същества от далечна цивилизация… „Сигурно са прегледали съзвездията, както ние разглеждаме планетите. Навсякъде са откривали много светове, но те са били пусти или населени от пълзящи, бездушни същества. Така е изглеждала и нашата собствена Земя с дима от огромните вулкани, все още засенчващ хоризонта, когато първият кораб на този просветен народ пристигнал от бездната иззад Плутон. Той прелетял покрай студените външни планети, защото от пръв поглед било ясно, че животът няма да играе никаква роля в тяхната съдба. Спрял едва между вътрешните планети, които се топлели около слънчевия огън и чакали да се вдигне завесата над тяхното бъдеще. Пътешествениците положително са забелязали и Земята, която се върти в тясната област между огъня и леда, и са разбрали, че тя е избрана измежду децата на Слънцето. Някога, след много векове, тук ще се роди живот, надарен с интелигентност; но далечните пътници ги очакват още безброй звезди и те може би никога няма да дойдат отново по тези места. Затова те оставят тук патрул, един от милионите разсеяни по цялата Вселена, които наблюдават всички светове, от които се очаква живот. Цели векове той послушно е съобщавал, че още никой не го е намерил.

Сега сигурно вече е ясно защо тази кристална пирамида е била издигната на Луната, а не на Земята. Нейните създатели не са се интересували от народите, които тепърва ще търсят своя път от мрака на дивачеството. Нашата цивилизация ще има значение за тях едва когато докажем, че можем да оцелеем — като преодолеем пространството и излезем от люлката си — Земята. Рано или късно тази задача застава пред всяка разумна цивилизация. И това е двойна задача, защото нейното изпълнение зависи от това, дали ще овладеем силата на атома и ще направим окончателен избор между живота и смъртта. Щом преодоляхме тази криза, беше само въпрос на време кога ще намерим пирамидата и ще я отворим. Тя вече не изпраща сигнали и тези, които се грижат за нея, са обърнали внимание на Земята. Може би искат да помогнат на нашата съзряваща цивилизация. Но сигурно те са много стари, а старите често ревнуват младите …“

По-малко от петнайсет години след отпечатването на разказа „Патрул“ изкуствените спътници установиха странна магнитна аномалия на Луната. Точно в центъра на обратната страна на Луната, в кратера на Ван де Грааф, бе идентифицирана отрицателна аномалия на магнитното поле — малка област с една гама по-слаба от околността. Засега не можем по никакъв начин да си обясним това явление. При по-нататъшното изучаване на Луната или при изследването на магнетизма е възможно специалистите да открият някакво естествено обяснение — както при обяснението на редица други загадки от най-ново време. Не е изключена и идеята на Клаок, въпреки че изглежда доста фантастична. Също не е изключено — както ще се изясни по-късно — да е възможно и съществуването на други вселени. Всъщност кое ли от днешните чудеса на науката не е било доскоро фантазия? Атомната бомба, лазерът, полетите до Луната… Много са.

Пътища през безкрайните простори

Могли ли са да достигнат до нас нашите небесни братя?

Както знаем, най-близката звезда от алфа Кентавър е отдалечена от нас на повече от четири светлинни години. Ако в нейната сфера живеят интелигентни същества, как биха летели до нас? На този въпрос може да се отговори само въз основа на собствените ни представи за междузвездните експедиции — представи, белязани единствено от земния, а не от космическия опит. Някои специалисти смятат, че разстоянията между отделните звезди са толкова гигантски, че и развити цивилизации не могат да ги преодолеят. Ако си представим Слънцето като черешова костилка, Земята като пиперено зрънце ще бъде на разстояние от него един метър, а най-близката звезда ще се намира на 225 км от тази система. Според физическите закони максималната скорост е скоростта на светината — почти 300 000 км/сек. А за междузвездните пътешествия това е непреодолима граница, към която въпреки всичко ще се стремят всички конструктори на звездолети, за да може техните екипажи да изследват за най-кратък срок огромна част от безбрежното пространство. Макар че конструкторите още не проектират такива звездолети, теоретиците вече са предложили четири типа гориво.

Първият проект на ракета за далечни междузвездни експедиции — с термоядрени и йонни двигатели — бе разработен през 1946 г. от проф. И. Акърет. Термоядреният двигател работи на принципа на управляемата термоядрена реакция. Ние засега познаваме неуправляемата термоядрена реакция, която протича при избухването на водородна бомба. От две десетилетия физиците работят над овладяването на този процес, но засега без видим успех. Някои авторитетни специалисти предсказват, че първите термоядрени реактори ще бъдат конструирани в края на нашия век. Много популярен с йонният двигател, при който йоните, изтичащи рязко през соплото, създават движение подобно на днешните химически ракетни двигатели. За гориво може да служи някой лесно йонизиращ се метал, например цезий, а стартер за самата йонизационна реакция може да бъде отново термоядрен реактор или апаратура за разпадане на елементарните частици. Предполага се, че и двата типа ракети биха могли да достигнат максимална скорост 100 000 км/сек, т.е. една трета от скоростта на светлината. Те биха пътували до алфа Кентавър 13 години. Затова теоретиците смятат за много по-изгодна фотонната или квантовата ракета, която почти ще достига скоростта на светлината. Първото предложение за такъв тип ракети бе направено през 1953 г. от известния немски професор Еуген Зенгер. Оттогава той стана любим на авторите на научнофантастични романи. Фотонната ракета ще се движи, както подсказва самото й название, от поток светлинни частици — фотони.

Днес вече съществуват три вида проекти за фотонни ракети. Най-простият фотонен звездолет ще бъде съоръжен с гигантско огледало, което да поглъща слънчеви лъчи — фотони. Тази „космическа платноходка“ ще се движи напред от натиска на фотоните. Направлението на полета ще се управлява както при морските платноходки. Една по-сложна фотонна ракета ще съсредоточава слънчевата топлинна енергия в огромно параболично огледало, което ще я отпраща към изпарител, пълен с някакво вещество, например течен водород. Под въздействието на топлината водородът ще се превръща в газ, ще се изхвърля като поток в пространството и ще движи звездолета. Скоростта и на двете фотонни ракети няма да е много голяма. А и движението й ще зависи от разстоянието до звездните източници па енергия. Много по-независим и мощен ще бъде двигателят от третия тип, когато звездолетът ще може да произвежда фотони и да се движи с тяхна помощ. Съществува един единствен процес, при който цялата материя се превръща в енергия — реакцията между частици и античастици. Засега ние можем да произвеждаме елементи от антисвета в незначителни количества и техният живот се измерва с билионни части от секундата. Затова физиците трябва предварително да изработят съвършена технология за производството на анти-частици в огромно количество — реактор, в който тези два вида противоположни частици да се срещат и превръщат във фотони, и параболично огледало, от което получените фотони да се отразяват в пространството. Засега това е фантазия на бъдещето. Между другото, днес физиците успяват да превърнат в енергия едва една хилядна от материята при ядрените реакции. Засега не познаване по-ефективен процес за получаване на енергия.

Най-ново е предложението за междузвезден реактивен двигател — точно копие на двигателя, използуван в авиацията. За такава ракета всъщност няма да са необходими никакви резерви от гориво, защото тя ще го получава от междузвездното пространство, което не е празно, както доскоро си мислехме. Такъв двигател ще всмуква материя от Вселената и ще използува част от водорода като гориво за термоядрен двигател. Теоретически около три четвърти от тази материя може да се превърне в енергия. Но тук има и един значителен недостатък — за да достигне скорост, приблизително равна на скоростта на светлината, един хилядотонен кораб трябва да има всмукващо устройство с диаметър 130 км.

Освен това се чуват гласове за създаването на гравилет — звездолет, който да използува овладяването на гравитационните сили. Професор Кирил Станюкович от Москва твърди, че силата на гравитацията се мени според състоянието на елементарните частици, преди всичко според топлината им. Затова не е изключено достигането на абсолютната нула, т.е. приблизително –273,16°, да доведе до пълно изчезване на гравитацията. Но други теоретици твърдят, че достигането на абсолютната нула надхвърля познатите природни закони, както и достигането скоростта на светлината.

През последните години физиците обсъждат създаването на лазерни фотонни ракети. В тяхното параболично огледало ще протича термоядрена реакция, поддържана от лазерни лъчи. Съветските и американските учени успешно разработват някои проекти за създаването на такъв двигател.

От научнофантастичните романи знаем, че при огромните скорости времето и материята попадат под законите на специалната теория на отиосителноста. Колкото по-бързо се задвижи апаратът, толкова по-бавно ще върви времето в него, докато за останалото човечество на Земята часовете ще вървят нормално. Освен това заедно със скоростта ще се увеличава теглото на звездолета — при 99 на сто от скоростта на светлината един килограм, измерен в състояние на покой, ще тежи над седем пъти повече. Само външен наблюдател би могъл да забележи тази промяна. Да си представим че искаме да отидем до звездата проксима Кентавър, отдалечена от нас на на 4,26 светлинни години, и че имаме на разположение фотонна или реактивна ракета с двигател, способен да работи през цялото време на полета. Специалистите смятат, че за астронавтите ще бъде най-изгодно, ако на борда има постоянно притегляне 1 G, т.е. равно на земното. Затова звездолетът ще се движи така, че през първата половина от пътя скоростта да се увеличава с 10 м/сек., което ще създаде притегляне на борда, равно на 1G. За 2 часа и 26 минути той ще преодолее разстоянието Земя — Луна и ще достигне скорост 87,6 км/ч., за 12,4 дни със скорост 10000 км/сек ще пресече орбитата на Плутон, за 200 дни ще остави зад гърба си почти една трийсета част от разстоянието до целта с половината от скоростта на светлината. Звездолетът ще стигне до средата на пътя за 2,93 години, скоростта му в този момент ще бъде 96 на сто от скоростта на светлината, а масата за земния наблюдател ще изглежда увеличена три и половина пъти. От този момент астронавтите ще трябва отново със същата стойност да намаляват скоростта и за 2,93 години да стигнат в областта на проксима Кентавър. При положение, че двигателите са работили през цялото време на полета, екипажът би достигнал целта за 5,86 земни години — но астронавтите ще остареят само с 3,5 години.

Бихме могли да навестим съседите от проксима Кентавър и за по-кратко време. Ако през първата половина на пътя ускорението е равно на 2G, така че на борда астронавтите да чувствуват двойно притегляне, и ако спират със същото ускорение, могат да стигнат там за 5,13 години. При това биха достигнали рекорд, 98,3 на сто от скоростта на светлината. Екипажът ще остарее само с 2,3 години.

За такава експедиция Пърсел е правил изчисления на достатъчното тегло на звездолета, като е имал предвид максимума 99 на сто от скоростта на светлината. Ако самата кабина тежи само 10 тона, след достигането на максималната скорост са нужни 16 милиарда тона водородно гориво, за спиране — също 16 милиарда и обратният път ще изисква същите запаси. Това са общо 64 милиарда тона абсолютно необходимо гориво, без резервите аа различии извънредни случаи. Можем да спестим гориво, но ще стигнем по-бавно до целта. В случай, че астронавтите изключат двигателя при скорост 200 000 км/сек, след това летят с тази скорост и след известно време започнат отново да спират, експедицията ще трае 7,2 земни години или 5,6 бордни години. Или двигателят може да се изключи при скорост 100 000 км/сек. — тогава пътят нататък би траял 13,2 земни години, което би представлявало 12,4 бордни години. При по-далечните пътувания е логично звездолетът първо да достигне скорост, близка до тази на светлината, после да изключи двигателите и по-нататък да лети само по инерция. Едва близо до целта ще започне да спира. Теоретично всяка звезда може да бъде достигната приблизително за времето, което е необходимо на светлината за преодоляване на това разстояние плюс 1,9 години, време за първоначално ускорение и спиране.

Някои специалисти напомнят, че технически е почти невъзможно да се построи ракета за междузвездни полети. През 1961 г. с това се зае и известният физик-теоретик Лев Д. Ландау, лауреат на Нобелова награда. Заедно с Юрий Б. Румер той писа във в. „Известия“ статията „Парадоксът на времето“ — последната статия преди смъртта му, „Енергията на движеща се ракета с много скромно тегло (един тон) при полет със скорост 240 000 км/сек, ще се равнява приблизително на 215 000 000 000 000 киловатчаса. Такова количество енергия се произвежда на Земята за няколко месеца. Като в началото на полета ракетата трябва да се ускори и в края да се намали скоростта па полета, за да се даде възможност за безопасно кацане. При използуване на днешните ракетни двигатели за това може да е необходимо огромно количество енергия. Но дори ако успеем да конструираме ракетен двигател, който да изхвърля продуктите на изгарянето с най-голямата възможна скорост (т.е. със скоростта на светлината}, ще бъде необходима енергия, която да бъде около двеста пъти по-голяма от споменатата енергия. Следователно за едно пътуване на бъдещето в оптималния случай ще е необходима толкова енергия, колкото се произвежда по цялто земно кълбо в продължение на няколко десетилетия. За човечеството днес подобно нещо явно е недостъпно и трудно ще стане достьпно и в далечно бъдеще. Да не говорим, че при такива скорости всяка срещната прашинка се превръща в опасен куршум …“ От друга страна, авторите напомнят, че забавянето на времето в ракетата, която се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, е реалистично. Това е едно от основните положения в Айнщайновата теория на относителността и е проверено експериментално в лабораториите.

Аналогични съмнения за възможността да се построи такъв звездолет изказа десет години по-късно астрофизикът д-р Л. М. Гиндилис в сп. „Земля и Вселенная“. Пътуване на разстояние 100 000 светлинни години (размерите на нашата Галактика) би могла да организира суперцивилизация, която ще владее цялата планетна система. Конструкторите би трябвало да употребят за това и масата на звездите. И накрая за изпращане на една пощенска картичка до границите на наблюдаемата Вселена не би стигнала енергията на целия Млечен път. А не бива да забравяме, че създателите на такъв звездолет трябва да изработят и съответното количество антиматерия.

Разбира се, ако астрономите открият някъде във Вселената форми, състоящи се от антиматерия, фотонните звездолета ще могат да товарят гориво от тези „природни резервоари“. Ако на планираните трасета има достатъчно такива източници, апаратите за далечни експедиции могат да бъдат по-малко. Но засега във Вселената не са открити облаци или други образувания от антиматерия.

В своята футурологична книга „Профили на бъдещето“, издадена през 1962 г. в Ню Йорк, А. Кларк предсказва изпращането на първия автомат към звездите до 2020 г., а старта на първата междузвездна експедиция — през 2080 г.

Много по-оптимистичен възглед застъпва д-р Робърт Форуард от изследователската лаборатория Хюиш в калифорнийския град Малиб. През 1975 г. от подкомитета за космически науки и Камарата на представителите на САЩ му бе възложено да напише студия за междузвездните полети. Форуард изхожда от идеята, че вече може да се започне подготовката на такава експедиция с помощта на съвременната техника, която благодарение на фундаменталните и приложни изследвания при решаването на управляемата термоядрена реакция постепенно ще се видоизменя.

И така, ако през 1975 г. бяха започнати подготвителните работи, още през 1995 г. първият автоматичен кораб би могъл да се насочи към звездата алфа Кентавър. През 2000 година би могло да започне изпращането на сонди към звездата на Барнард, към Сириус и Лаланд 21 185, като същевременно биха започнали изпитанията на пилотиран звездолет, които да траят 10–20 години. През 2015 г. бихме получили първата информация за непосредственото изследване на алфа Кентавър и конструкторите биха могли да започнат работа над окончателния вариант на звездолета. След 2020 г. щяха да се получат първите информации за изследването на другите звезди. Първата междузвездна пилотирана експедиция би могла да стартира през 2025 г.

Тези срокове са нереални. Лунният проект „Аполо“ изискваше десетгодишна целенасочена подготовка и струва 24 милиарда долара. Една експедиция до Марс ще бъде около 4 пъти по скъпа. При едно междузвездно пътешествие ще трябва да се решат проблеми, за които днес се говори като за фантазия. А ще трябва да се промени и отношението на политиците, финансистите, конструкторите, учените и другите заинтересовани лица. Досега всички живееха с надеждата, че ще видят плода на своя труд. А хората, които ще решават междузвездните полети и ще ги ръководят, в повечето случаи няма да дочакат завръщането на астронавтите.

Предсказанието на Форуард не се осъществи — през 1975 г. НАСА не започна никаква подготовка. Специалистите — автори на обширната студия за бъдещето па американските космически изследвания до края на века „Погледи към Вселената“ (публикувана през 1976 г.), са много сдържани. Според тях до края па века няма да бъдат конструирани двигатели за междузвездни полети. По-нататък документът не са занимава с този проблем.

„На всяка епоха е присъщо да надценява своите технически възможности“ — писа преди десет години проф. Шкловски. „През XIX век съвсем сериозно се е говорело за полет до Луната с помощта на парен двигател. Още преди това някои писатели на научнофантастична литература говореха за осъществяването на такава експедиция с балон. Ние пък надценяваме възможностите на ракетната техника. Тя е идеална за полети на междупланетни разстояния, за бъдещото завоюване на пространството около Слънцето. Ракетите могат да бъдат дори могъщо средство за експанзия на цивилизацията от една планетна система до друга, намираща се в непосредствена близост. Но в този случай ракетите ще се движат с неотносителни скорости …“ Това означава сравнително ниски скорости, около 100 000 км/сек., когато парадоксите на времето са почти незначителни. А за по-далечни пътувания нашите потомци ще създадат много по-съвършени звездолета, може би основани на съвсем различни принципи от тези, които ние можем ла видим с очите на втората половина на XX век. Така както нашите развити космически съседи вероятно владеят космически кораби, от каквито не бихме могли да имаме никаква представа.

Някои твърдят, че такива странни апарати отдавна посещават Земята. Истина ли е това? Кахзо знаем за тях?

Под контрол на чужденци?

На 21 юни 1947 г. предприемачът Кенет Арнолд лети със своя самолет за щата Вашингтон. Над Скалистите планини, близо до платото Маунт Рейниър, той забелязва странни апарати. Те изглеждат като дискове, като обърнати чинии, но отразяват слънчевите лъчи, метални са и са по-големи от бомбардировач… Един, два, три… девет… При това летят може би шест или осем пъти по-бързо и съвършено безшумно.

Търговецът разказа за това на журналистите, които, разбира се, направиха от това сензация: тайнствени руски бомбарди-ровачи, или жители на Вселената над САЩ? Младият предприемач опроверга предположенията за халюцинации, като се прегледа при няколко лекари специалисти, включително психиатри … Арнолд се оказа напълно здрав!

Така се родиха UFO — Unidentified Flying Objects, на български Неидентифицирани летящи обекти (НЛО), или разговорно — „летящи чинни“. Така се създадоха съвременните митове за присъствието или посещенията на обитатели на други светове на нашата планета. Между другото известният американски астроном проф. Доналд Менцъл по-късно обясни наблюдението на Арнолд като отражение на светлината при топлинна инверсия в атмосферата, т.е. като фата моргана.

Съобщения на НЛО започнаха да прииждат от целия свят. Някои ентусиасти дори започнаха да прелистват старите хроники, в които намираха подобни съобщения за появата на „летящи чинии“ през минали векове — загадки, които старите книжовници смятали за божествени или свръхестествени знамения. Осзен това „чиниената епидемия“ се поддържаше, от една страна, от студената война, а от друга, от настъпващата космическа ера на човечеството. Някои хора твърдяха, че НЛО са или тайни руски бомбардировачи, или шпионски летателни апарати. Големите редакции плащаха тлъсти хонорари на „очевидците“, предимно южноамериканци, които са общували или дори са били отвличани за известно време от странните извънземни същества — екипажите на НЛО. Затова нищо чудно, че почти всяко необичайно метеорологично, геофизично или астрономично явление хората, включително и отговорните лица, приемаха за НЛО.

Вместо да се предприеме сериозно научно изследване, специалистите и обществеността се разделиха на два безкомпромисни лагера — едните страстно защищаваха НЛО като космически кораби от далечни светове, а други не по-малко упорито ги причисляваха към изключителните атмосферни и астрономични явления. „Уфолозите“ бяха подкрепяни и от откъслечните съобщения на американската авиация и противовъздушната отбрана, които подхвърляха по нещо, но винаги криеха главното. Всъщност и военните не бяха съвсем наясно. Това бе най-неприятното за командуването на противовъздушната отбрана на САЩ, която пази териториите на страната от всякакви въздушни нападения. Ами ако има, макар и едно на хиляда, вероятност НЛО да са извънземни космически експедиции? Щом непрекъснато летят около Земята, какво ли крият? И защо не установят контакт със съответните правителствени органи на някоя страна, но преди всичко на амери-канския континент, откъдето има най-много съобщения за тяхната поява? Или търсят най-уязвимите прицелни точки и същевременно претекст за нападение?… Въпреки че командуването на авиацията от години насам имаше специален ор-ган за НЛО, то нямаше установено единно мнение. Междувременно някои специалисти и преди всичко ентусиастите лаици обръщаха внимание, че не са изключени периодични посещения на непознатите космически съседи върху нашата планета. Пръв изказа това мнение д-р М. М. Агрест, професор по физика в Сухуми. На 9 февруари 1960 г. той посочи в „Литературная газета“ четирите главни аргумента в полза на тази хипотеза:

1. В тектитите (естествено природно стъкло от неизяснен произход) са били открити радиоактивни изотопи на алуминий и берилий. Това може да означава, че са възникнали преди около един милион години при много високи температури и силна радиоактивност. Дали това не са останки от кацането на изследователски сонди, с които звездолетите на неизвестна цивилизация са изследвали Земята?

2. В планините па Антиливан има огромна плоскост от каменни плочи — Баалбекската тераса. Никой не знае кога, как, защо и от кого е била построена. Дали това не е стартова площадка за древните космонавти, или някакъв друг обект, построен иа Земята с друга цел?

3. В пещерите около Мъртво море са намерени свитъци от стари ръкописи. Между другото там се описва унищожаването на градовете Содом и Гомор. Дали тази катастрофа не е била по-скоро изхвърляне във въздуха на непотребните запаси от ядрено гориво?

При това Агрест обръща внимание, че мястот на тези три доказателства е все една и съща област: тектитите са от Либия, Баалбек — Ливан, а Мъртво море — в Израел.

4. Някои астрономически данни са били известни на хората още преди да бъдат конструирани уреди, с които тези данни могат да се установят напълно прецизно. Например южноамериканските маи са имали календар, чиято точност и до днес ни възхищава. Джонатан Суифт е описал в сатиричен роман двата спътника на Марс 150 години преди астрономите да ги открият. Учените смятат, че някога е съществувал народ, който е имал големи познания за най-близката част на Вселената, само че историята не споменава нищо за него. Дали неизвестните космически пътешественици не са запознали своите домакини с някои основни астрономически данни?

По-късно Агрест обърна внимание и върху други тайнствени факти: една рисунка на човек с ритуална маска, намерена сред фреските на сахарските скали, която му напомня примитивно изображение на космонавт със скафандър; известния индийски стълб от неръждаема стомана, чийто състав и до днес не е разгадан, макар да е изработен с примитивна ковашка техника; накрая сухумският физик е забелязал „библейските възнасяния на небето“ на обикновени хора и светци — според него това не може да бъде нищо друго освен полет със звездолет.

Публикуването на тази догадка предизвика истинска буря. В подкрепа на Агрест се изказа известният автор на научно-фантастични романи Александър Казанцев. Но преди години той беше натрапвал на специалистите някои свои необосновани фантазии, например това, че Тунгуският метеорит бил всъщност експлозия на повреден чужд звездолет, който трябвало да кацне принудително. Скоро се оказа, че Агрест е подбрал аргументите си без консултация със съответните специалисти. Защото първите им забележки показаха, че повечето от неговите примери са били почти или напълно обяснени. „В науката се натрупват все повече доказателства в полза на хипотезата, че тектитите са остатък от рояк метеоритни парчета, паднали на нашата планета в геологическото минало“ — писа във в. „Ленинградская правда“ проф. Дмитрий Григориев, председател на Международната комисия за космическа минералогия. Проф. Борис Пьотровски, ръководител на ленинградския филиал на Археологическия институт на АН на СССР, определи Баалбекското плато като останки от храм, построен през II — Ш век под ръководството на римски архитекти. Няма никакви разумни доводи за планирана експлозия на ядрено гориво. Според чл.-кор. на АН на СССР Дмитрий Олдерог човекът с ритуалната маска на сахарската стена е ловец на щрауси.

Все още чакат своето обяснение необикновените астрономически познания на маите и религиозните „възнасяния на небето“. Остават и редица други въпросителни: откъде произхождат, как, кога и защо е изчезнал южноамериканският народ олмеки? Какви са големите белолики богове, очаквани от южноамериканските народи, преди испанските завоеватели да започнат да ги потискат? Дали някои стари легенди и религиозни разкази не крият рационално зърно? Идеята на Агрест безспорно е интересна. В историята на народите и религиите от всички континенти се срещат подобни тайнствени и необясними загадки. Саган подкрепи теорията на Агрест, макар че не признава конкретните му доказателства.

В края на шейсетте години швейцарският хотелиер Ерих фон Деникен възприе тази идея като своя и след кратки пътувания по света я популяризира в няколко книги, първата от които, „Спомени от бъдещето“, бе заснета на филм. В нея Деникен представя калейдоскоп от всякакви полузагадки и преди всичко изяснени факти, които изтъква като загадки. Учените реагираха на тези претенциозно разказани и дилетантски написани бестселъри с редица книги в анти-деникеновски дух, на които не липсваха сериозна аргументи, но липсваше брилянтният и привлекателен за читателите стил. Затова изглежда, че „аргументите“ на Деникен, които имат привкус на забранена религия, още дълго ще живеят в мислите на неговите възторжени почитатели.

Но достатъчно е да се прелистят някои специални списания или да се поговори със специалистите, за да стане ясно, че повечето от доказателствата на Деникен са фалшиви. Например в книгата си „Спомени от бъдещето“ авторът напомня хипотезата на Шкловски за изкуствения произход на двата спътника на Марс, без да предполага, че тази идея отдавна е отречена. Той посочва картата на Пири Райс, намерена в началото на XVIII век, на която са зафиксирани необикновено точно контурите на всички континенти, така че би трябвало да е дело на посетители от Космоса. Специалистите са установили, че картата е фалшифицирана. Деникен цитира мнението на Агрест за космическия произход на Баалбекската тераса, но не знае, че съществува релеф, изобразяващ през 1232 г. пр.н.е. в Египет транспортирането на статуя, тежка почти 900 тона. Между другото инж. Й. Естрин, кандидат на техническите науки, изказваше през 1973 г. в сп. „Знание-сила“ съжаление, че човечеството в днешно време е забравило тази техника на транспорт. В книгата „Търговия с фантазия“ западно-германският автор Петер Кол показва как авторите на тези „космофантазии“ боравят с фактите: Казанцев определя теглото на всеки каменен блок от Баалбекската тераса на около 1000 тона, Деникен — вече на 2000 тона. А съветският геолог д-р В. Авински изчисли през 1973 г. средното тегло на блоко-вете на 750 тона.

Нелогичността във възгледите на Деникен за извънземните същества е показана най-добре от специалиста по историческа астрономия д-р Зденек Хорски: „Мисля, че Деникен е стигнал до крайната граница на оценка на фактите, която издига днешното състояние до някаква абсолютна стойност, според която се измерва всичко. Това е пример за ходицентризъм: днешното състояние е център на всичко. Разбира се, по своите външни прояви космонавтиката няма да се развива толкова бързо, колкото автомобилизма. Но нека си представим, че примерно преди 70 години някой е използувал за аргумент факта, че в останките от стара цивилизация е намерил точно копие на автомобил, и то в някоя култура, която не е могла да познава автомобила. Днес бихме се смели на такова твърдение просто защото онова, което днес наричаме автомобил, е много различно от един форд от началото на нашия век… При това на Деникен е убягнало обстоятелството, че космонавтиката е още в пелени, че никой не може да знае как ще изглежда бордът на един космически кораб след 50–60 години. Основнте аргументи са наивни. Той казва: вижте, тук има такъв лост, тук има еди-какво си устройство, това е въздушната тръба на скафандъра и т. н. Деникен не е успял да се издигне над факта, че живее през 1970 г. и че нещата, които смята за абсолютни принципни белези на космонавтиката или историята на космонавтиката, за исторически абсолютно неизменни, всъщност са също толкова променливи по форма и по принцип, колкото и всички останали продукти на човешката техническа дейност.“

Деникен напълно отхвърля всякаква наука и всякакъв досегашен опит и знания. Той не им обръща внимание, защото не дават никакво доказателство в подкрепа на неговата хипотеза. „Предметите на научното изследване, свързани с извънземни посетители, не могат да бъдат правилно формулирани, ако се игнорира социалната същност на нашата и на хипотетично възможните други цивилизации — подчерта астрономът д-р Б. И. Пановкин в сп. «Земля и Вселенная» през 1973 г. — Ако който и да е предложен модел за извънземни посетители противоречи на нашите социални и исторически схващания, това е просто симптом за неправилността на изграждането на «модела», а не доказателство за «свежест на мисълта» и «новост» на виждането на даден проблем… Не е изключено един ден да формулираме съвсем научно и въпроса за възможността да бъдем посетени от космически цивилизации. Но очевидно това ще стане едва тогава, когато човечеството получи реални систематични научни (а може би и практически) познания. А хипотезата за гости от Космоса (в тази форма, в която се предлага на днешния читател) спада към категорията на модните научни митове.“

И Саган отхвърли няколко пъти изводите на Деникен. По принцип хипотезата за посещение от Космоса на нашата планета (т.е. за палеоконтакт) не е неоснователна. Както вече казахме, за по-малко от четвърт милиард години Слънцето обикаля центъра на Галактиката. Разбира се, по време на това вековно пътуване то среща различни звезди. Астрономите са изчислили, че за времето на своето съществуване Слънцето е могло да се приближи до почти 200 000 звезди на разстояние 10 и по-малко светлинни години. Не е изключено около някоя от тях да е имало развит живот и неговите представители да са посетили нашата система при максималното приближение. Търсенето на следи от тези евентуални посетители трябва да изхожда от открития, при чието изследване учените са изчерпали всички достъпни гледни точки и техники, или от открития, които по своята същност се отклоняват от известните земни форми. Подобно изследване не може да се направи от отделни писатели, а от комплексен по състав екип от специалисти. И на този въпрос трябва да се гледа като на научен проблем. Това означава, че не могат да се търсят само аргументи за доказване на някогашното пребиваване на небесни жители на Земята, а в същия анализ трябва добросъвестно да се включат и контрааргументите.

Такова пряко или косвено доказателство по-скоро ще открият археологическите, геоложките или географските експедиции, астрономите и историците при обикновеното изследване на Земята, по-вероятно на Луната или на някои други планети. И това ще бъде най-големият импулс за търсене на други следи, но може би дори ще трябва да насочим търсенето в съвсем друга насока.

Две студии за НЛО могат да послужат като пример за научна работа, насочена към обясняване на определен мит без оглед на това, дали резултатът ще доведе до неговото отричане, или доказване. Първата бе публикувана от проф. Уилям Маркович, физик от университета Маркет в американския щат Милуоки. „От дълги години се интересувам от космически кораби от гледна точка на физиката и механиката на небесните тела и публикувах метод за междузвездна навигация. След призива за ново изследване на НЛО реших да се върна към изучаване динамиката на космическите полети и да я сравня съссъобщенията за НЛО — писа той през есента на 1967 г. в сп. «Сайънс». — Аз ще се занимая най-напред с физиката на НЛО, т.е. с физическите закони, на които те се подчиняват. След това ще проуча случаите, в които законите на физиката не са в сила. Специално внимание заслужава въпросът, дали НЛО не се управляват от извънземни същества.“ Марковиц заявява, че ще изхожда от елементарните физически закони, механиката на небесните тела и специалната теория на относителността. За най-важни той смята следните точки:

1. Всяко действие задължително предизвиква същото по размер противодействие.

2. Всяка частица от Космоса привлича всяка друга частица със силата, правопропорционална на масата им и обратнопропорционална на квадрата от разстоянието между тях.

3. Енергията, материята и движението не се унищожават.

4. Нито едно материално тяло не може да се движи със скоростта на светлината, т.е. 300 000 км/сек.

Ако изхождаме от тези положения, става ясно, че големите космически кораби на неизвестните посетители могат да преодоляват огромните разстояния във Вселената само благодарение на съвършените двигатели, използуващи управляемата термоядрена реакция или потоци от излитащи фотони. За съжаление от визуалните н радарните наблюдения на НЛО специалистите получават данни само за ъгловия диаметър и ъгло-вата им скорост, а не абсолютни данни. Затова НЛО не могат да се изследват с помощта на физическите закони. Но някои свидетели твърдят, че били наблюдавали кацане на НЛО — звездолет на неизвестни същества. Това трябва да са били необикновено съвършени апарати — не са им били необходими стартови площадки и други съоръжения, както на нашите ракети. Ако са се движели с ядрен двигател, мястото на кацането би трябвало да е засегнато от температури около 85 000°С и от продукти на ядрено разпадане, колкото от една малка атомна бомба. Но след предполагаемите кацания на НЛО с космонавти не са установени никакви следи, напомнящи атомна експлозия. Ако извънземните цивилизация са открили антигравитационните сили, познатите закони на земното притегляне ще престанат да важат само в определени случаи. Но и тога-ва някои днешни принципи ще трябва да се запазят — това откритие не би могло да засегне закона за инерцията и набирането на скорост все пак ще изисква реакция. Понякога се го-вори, че развитите цивилизации владеят телепортацията (светкавично движение на материални предмети между планетите и звездите) и могат да създават силови полета за движение на своите звездолети … Марковиц отхвърля тези представи, но не отрича на колегите си правото да ги защищават. И накрая той пита: защо нито един член на екипажа на евентуалните НЛО не се е представил на някоя държавна или научна организация в света? Защо само лаици без държавнически или научен авторитет са влизали в контакт с тях? Защо при тези хиляди кацания и стартове на НЛО нито веднъж не е имало авария, поради която макар и само част от звездолета да е останала на Земята? Изключено е някоя държава да пази в тайна съобщенията за контакти с извънземни същества. Такива контакти могат само да издигнат престижа на страната.

„Няма да споря с никого, който, вярва че НЛО се управляват от извънземни същества — пише в заключение Марковиц. — Що се отнася до мен, докато някой не ми покаже посетител от Луната, от някоя друга планета на нашата Слънчева система или от друга звездна система, няма да повярвам, че сме били посетени от извънземни същества.“

Това е разсъждение на сериозен учен. Командуването на американската авиация, което беше обезпокоено от недостига на сведения за НЛО, възложи през 1966 г. на проф. Едуард Кондън от университета в Колорадо да направи подробно комплексно изследване на този въпрос. Кондън е физик, който през войната е участвувал в проектирането на атомната бомба, но няма нищо общо нито с армията, нито с летящите чинии или разните организации, които се занимават полуаматьорски с този въпрос в САЩ. Той е учен с международна известност, който няма да допусне мнението му да бъде повлияно и от най-големите авторитети. Кондън включи в проекта „Колорадо“ около стотина специалисти — физици, математици, биолози, метеоролози, психолози … Той подбра изключително цивилни учени, без контакти с армията и разните „уфологични“ дружества. Армията предостави на разположение на тази група всичките си документи, включително и най-секретните рапорти.

Цялата работа завърши през есента на 1968 г. и струва половин милион долара. По-късно Кондън публикува пълния текст на доклада от 1500 страници. От него става ясно, че 90 на сто от наблюдаваните НЛО могат да се обяснят по естествен начин. Остава една десета, за която засега няма по-точно обяснение — може би поради несъвършенството на науката. Представителите на комисията на Кондън изказаха през януари 1969 г. на пресконференция становището, че (според агенция Ройтер) „няма никакви доказателства, които да дават основания за научно предположение, че НЛО са от извънземен произход“.

Но двама от работниците над проекта „Колорадо“ отказаха да подпишат заключителния доклад. Един от заместниците на Кондън, физикът д-р Дейвид Сандърс, заявява на пресконференцията, че стигнал до заключението, че „НЛО призхождат от други светове“. По-късно той издаде книга, в която критикува резултатите на Кондън като ненаучни. Причините за убеждението си, че НЛО са от извънземен произход, той обяснява с това, че Кондън не е успял да разреши някои от случаите или очевидно ги е избягнал. Така спорът за НЛО продължи. Докато нашите знания не преодолеят 10-те процента явления, необяснени от групата американски специалисти, никой няма да разколебае вярата на много хора в „летящите чинии“. За това свидетелствува и съобщението на института за изследване на общественото мнение „Галъп“ от ноември 1973 г. Цели 51 процента от интервюираните американци вярват в НЛО, 11 процента дори ги били виждали. Това е два пъти повече, отколкото при изследването, направено 7 години преди това. За същия период от време броят на хората, убедени в съществуването на развити космически цивилизации, се е повишил от 34 на 46 процента.

Някои учени смятат, че нашата цивилизация силно изостава от другите светове. Тези космически съседи добре знаят за нашето съществуване, но пропастта между тях и нас не им позволява да се свържат със земните хора. Ние просто не ги интересуваме. За тях сме зоологическа градина, която те наблюдават с известно любопитство — посочи д-р Джон Бол от Харвардския университет през 1973 г. в сп. „Икарус“. Според Е. Цицин, който рецензира тази статия в съветския печат, хипотезата за „космическа зоологическа градина“ не е нова. Още преди нея се е появило мнението, че Земята всъщност е биологическа лаборатория на непознати разумни същества.

Но както ще видим, някои специалисти са много по-оптимистично настроени. Те смятат, че при откриване на други космически цивилизации евентуалната „интелектуална пропаст“ може да се преодолее и наблюдението на по-слабо развити космически същества от по-развитите им колеги е само междинен етап преди установяване на преки контакти.

По други закони?

Защо скоростта на светлината във вакуум — според най-нови данни 299 792 465,2 м/сек. (с допустима грешка 1,1 м) — да бъде крайна? Наистина „бащата на съвременната физика“ Алберт Айнщайн заявява в своята теория на относителността, че ско-ростта на светлината във вакуум е недостижима… Но дали това е абсолютна истина? Защо нещо да не може да се движи по-бързо? Скоро след изстрелването на първите изкуствени спътници през 1959 г. тези въпроси започнаха да измъчват 25-годишния теоретик физик Джерард Файнбърг. Този млад човек още на 9-годишна възраст беше започнал да измисля „капани“ за Айнщайн и през 1958 г. бе приет в принстънския Институт за напреднали изследвания, института, в който работят най-добрите физици на западния свят.

Айнщайн твърди, че във Вселената всички величини са променливи, като единствено изключение е абсолютната скорост на светлината. Ако някое тяло се доближи до тази скорост, неговата маса ще остане безкрайна, размерите му ще се редуцират до нула и за него времето ще спре. Времето да спре! Това е единственото нещо, което смелият мислител Файнбърг допуска като неоспорима стойност. Но скоростта? Младият физик не иска да отрича Айнщайн — неговата теория вече много пъти се е потвърдила. Но Айнщайн твърди, че нищо не може да се движи със скоростта на светлината, а не е твърдял, че нищо не може да се движи по-бързо от нея. Файнбърг разсъждава по следния начин: Ако скоростта на някое тяло е по-голяма от скоростта на светлината, енергията в Айнщайновото уравнение ще стане имагинерно число, защото такава скорост не може да съществува. Когато заменим в уравнението масата при покои с друго имагинерно число, те стават две и произведението им е реално число, така че и енергията на частицата, движеща се със свръхсветлинна скорост, ще представлява реално число. Освен това тази частица (американският физик започва да я нарича тахион според гръцката дума скорост) никога не може да стане частица при покой и никога не може да се движи със скорост, по-малка или равна на скоростта на светлината… Разсъждението е малко сложно за лаиците, но за физиците и математиците е просто, макар и на пръв поглед донякъде абсурдно.

През 1967 г. Файнбърг написа статия за тази хипотеза в сп. „Физикал Ривю“. Две години по-късно заедно с колегите си д-р Чарлз Балтак, д-р Ноел Иехъм и д-р Л. Линскър от Колумбийския университет той я разработи като по-голяма студия, издадена от Комисията за атомна енергия. Не може да се каже, че Файнбърг подкопава основите на днешните физически закони. Айнщайновата специална теория на относителността не може да обясни някои явления, възникващи при скорости, близки до тази, на светлината. Хипотезата на Файнбърг постига това. Следователно Файнбърг и колегите му разработват и допълват Айнщайн, без да го отричат.

Известният американски биохимик и автор на забележителни научнофантастични романи проф. Айзък Азимов се опитва да обясни схващанията на Файнбърг така: „Да си представим едно тяло с маса 1 кг при покой, което се движи със скорост 425 000 км/сек., т.е. един и половина пъти по-бързо от светлината. Разбира се, такова предположение може да се отхвърли като абсурдно, но засега ние няма да го направим. Да използуваме по-нататък уравнението на Айнщайн, за да определим каква ще бъде масата на тялото при тази скорост. Оказва се, че тяло с маса при покой 1 кг и при скорост 425 000 км/сек, трябва да има маса, равна на едно, делено на минус един килограм. Но в математиката такова число се означава като имагинерно. Имагинерните числа се получават при деление с отрицателни числа и играят важна роля при различните математически операции. Но при измерваме на различните физически величини, например материята, такива числа няма. Според всеобщото мнение имагинерната материя е абсурд. Въпреки това през 1962 г. американският физик Биналюк и неговите сътрудници започнаха да изучават проблема за имагинерната материя и се опитаха да изяснят дали този израз има някакъв физически смисъл. Възможно е например изразът имагинерна материя да означава някакви свойства, различаващи се по своята същност от свойствата на нормалните материални тела. Движението на тяло от обикновена материя след удар се ускорява, а при среща с пречка се забавя. Не е изключено при телата от имагинерна материя всичко да е обратно — при удар движението да се забавя, а при среща с преграда да се ускорява. Така или иначе, телата от имагинерна материя могат да се движат по-бързо от светлината, без да се нарушават принципите на теорията на относителността… В такъв случай ще имаме три вида частици: «Тардиони, чиято материя е по-голяма от нула и които могат да се движат с произволна скорост, по-малка от тази на светлината; луксони, чиято материя при покой е равна на нула и които винаги се движат със скоростта на светлината; и най-после файнбърговите тахиони с имагинерна маса, движещи се със свръхсветлинна скорост». Ако тахионите наистина съществуват, те имат особени свойства. Най-забележителната им черта е следното отношение: колкото повече енергия им придаваме, толкова по-бавно — за разлика от останалите известни частици — те летят, докато достигнат своята долна граница, много близка до скоростта на светлината, с други думи, колкото по-малко енергия имат, толкова по-бързо се движат — може би с милиони светлинни години за секунда! Засега не сме успели пряко да регистрираме тахионите. Физиците ги търсят косвено в някои ускорители. Ако съществуват частици със свръхсветлинна скорост, те биха могли да се сблъскват с тардионите, към които спадат всички елементарни частици и всички произведени досега античастици. В резултат на сблъсъците с тахионите тардионите би трябвало да променят траекториите си без някакви видими причини.“

Причината биха могли да бъдат някои мистериозни частици, най-вероятно тахиони. Всички опити за непряко установяване на тахионите засега са безрезултатни. Разбира се, това още нищо не значи — търсенето е започнало отскоро. Някои специалисти като Азимов твърдят, че ако във Вселената не съществуват тахиони, можем да ги създадем по изкуствен път. Нали физиците и химиците са създали много елементи и частици, които природата не познава. Нали огромните ускорители изработват трансуран и античастици, които досега не сме открили във Вселената, затова не е изключено те изобщо да не съществуват там. Азимов обмисля и използуването на тахионите в космическия транспорт, въпреки че засега не можем да си представим конкретно как ще изглежда това.

Много физици и астрофизици гледат на хипотезата на проф. Файнбърг скептично. Най-сериозен аргумент е обстоятелството, че тахионите биха нарушили един от двата основни принципа на физиката — принципът на каузалността. „Може да стане така, че първо да регистрираме резултата от някакво явление, а едва след това самото явление“ — обяснява д-р Григар. „Например на Слънцето се появяват изригвания и няколко минути или часа след това ние регистрираме в земната атмосфера полярно сияние, магнитна буря и др. Ако частиците, съпровождащи изригванията, се движеха със свръхсветлинна скорост, първо щеше да възникне магнитна буря и след това щяхме да регистрираме оптически слънчевите изригвания. Това ми се струва абсурдно!“

Скоро след откритията на Файнбърг група американски астрономи направиха шокиращо съобщение, че са открили обекти, по-бързи от светлината!… Не частици, а голям, наблюдаем от далечно разстояние обект! Двете части на квазера ЗС-279 се отдалечават една от друга със скорост десет пъти по-голяма от тази на светлината! — съобщи през април 1971 г. д-р Ъруин Шапиро от Масачузетския технологически институт на тържествената сесия на Националната академия на науките. Това е установено от група от 21 специалисти в космическия център „Годард“ на НАСА, Лабораторията за реактивни двигатели и Мерилендския университет. Този екип получи наградата Ръмфорд (най-голямото американско научно отличие) за развитие на радиоастрономическата наблюдателна техника, която доведе и до откриването на изключителната скорост на компонентите на квазера. Радиоастрономите съзнаваха, че могат да измерват с много по-голяма точност движението на далечните обекти, ако координират наблюденията на два отдалечени радиотелескопа и след това сравнят данните с компютър.

Означава ли това, че Шапиро със своите колеги е потвърдил експериментално хипотезата на Файнбърг? След доклада на Шапиро взеха думата неговите опоненти. Те всички подчертаваха, че измерванията на групата могат д се обяснят и по други, много по-приемливи начини. Има осем хипотези за различните възможни грешки и други интерпретации — например, ако астрофизиците предположат, че споменатият квазер се състои не от две, а от три части, резултантната на скоростта ще бъде по-малка. Деветото обяснение е основано на десет пъти по-голяма скорост от тази на светлината, но самият Шапиро вече не го поддържа много въодушевено. През следващите месеци други американски астрономи установиха два нови такива случая. Ако Галактиката Сайферт ЗС-120 и квазерът ЗС-273 също се състояха от две части, те щяха да се отдалечават една от друга със свръхсветлинна скорост. Следователно тези обекти трябва да се състоят повече от три елемента.

Опознаването на микрокосмоса и макрокосмоса непрекъснато напредва — напомни през 1973 г. в сп. „Неделя“ акад. Андрей М. Будкер, директор на Института по ядрена физика в Новосибирск и един от създателите на съветските атомни оръжия. „Днес се твърди, че нищо не може да се движи по-бързо от светлината. Но от историята знаем, че всеки клон на науката уточнява в процеса на своето развитие понятията движение и промяна. Науката не би била наука и прогресът й щеше да е немислим, ако се колебаеше да отхвърли тезите, теориите и законите, чиято несъстоятелност е доказана от развиващите се изследвания и по-съвършеното познание. Твърдеше се например, че атомът е неделим и че човек не може да се откъсне от Земята. А ако се окаже, че не важат законите, които изключват no-бързо движение от смятаната за максимум скорост на светлината? Възможно е физиката на бъдещето да ни научи как да пътуваме в космическото пространство по-бързо от светлината. Ако по някакъв начин се установи, че не е необходимо да се изминават всички точки на пространството, това може да се осъществи. После цялата Вселена ще бъде открита за човека. Разбира се, това не е сериозна прогноза, която изхожда от днешните научни знания. Това е само мечта или нетърпеливо желание. А може би има и малко от научно-фантастичната мания…“

Най-големият пробив в днешните знания за физическите закони е направен от космолозите. Възникването и развитието на Вселената продължава да е най-кардиналният проблем на астрономията и на познанието изобщо. В последно време намира все повече привърженици и аргументи хипотезата за Големия взрив преди 12 до 25 милиарда години, когато е възникнала нашата непрестанно разширяваща се Вселена. Това се потвърждава и от някои наблюдения, преди всичко от изучаването на квазарите. Оказва се, че тези най-далечни странни радиоизточници съществено се отличават от по-близките, т.е., че Вселената се развива и променя. Фактът не противоречи и на предположенията за възникването, развитието и изчезването на галактиките… Не е изключено дори гигантските избухвания на квазарите и радиогалактиките при определени условия да водят до промяна на познатите физически закони и до процеси които са немислими на Земята, като техният резултат може да бъде например образуването на материя. Изглежда, между физиката на Вселената и физическите закони има взаимозависимост — щом Вселената се развива, сигурно се променят и физическите закони. При това източник за създаване на нови естествени принципи могат да бъдат изчезващи космически обекти, където въз основа на новите физически закони под влияние на огромната концентрация на материя и на гравитационни полета да възниква нова материя. Никой не може да каже дали моделът на Големия взрив чийто резултат е пулсиращата Вселена, ще се потвърди или пък ще бъде опроверган от втората концепция за така наречената стационарна Вселена. Във всеки случай това показва, че идеята за съществуване на други природни закони в далечните области на Вселената не е така абсурдна, както може да ни се стори на пръв поглед. Нашата дейност се ръководи от вече известни закони — физиците с най-голяма точност определят валидността им и все пак откриват нови принципи, които важат в извънредни условия и които логически продължават известните досега принципи.

„Не може да се каже, че важат две физики — така както в Англия формално управляват Горната и Долната камара — казва д-р Григар. — Не съществува физика за Долната, т.е. близката Вселена, и друга физика за горната, отдалечената. За природата ние знаем сравнително твърде малко. Тази природа е свързана с някаква абсолютна физика посредством необикновено сложен комплекс от закони, само част от които сме успели да опознаем досега. Законите, формулирани в миналото, по-късно са били само уточнявани или допълвани. Новите наблюдения показват, че тези нравила са били валидни в размери, в каквито са били изведени от първоначалните си откриватели, а не в по-широките, изяснени по-късно. Когато пътувате с кола например, изобщо не е нужно да мислите за изпъкналостта на Земята. Но балистът, който изчислява траекторията на космическа ракета, е длъжен да се съобразява с това. Или на един строител, който проектира панелен блок, може да му е все едно какво е притеглянето на осмия етаж. Но ако програматорът, подготвящ изпращането на космически кораб, забрави за гравитацията, космонавтите никога няма да стартират. Положително съществува една физика, включваща абсолютно всички правила, по които се движи развитието на Вселената. Тя безспорно е много сложна, може би е трудно да се опише с помощта на нашата днешна математика… Но тя трябва да важи както при търкалянето на топче по наклонена равнина, така и при излъчванията на пулсарите. Разликата ще бъде в това, че за топчето няма да са необходими сложни формули, докато при пулсарите без тях не можем да минем. Това е основният проблем при опазването на света!“

На Айнщайнова вълна

Ораторът свърши, събра бележките си и тръгна към своето място. Но после рязко се спря и се върна при микрофона. „Извинете — каза той с усмивка, — забравих да добавя, както всички останали оратори, че моята апаратура е по-чувствителна от всички останали …“ Стоте авторитетни учени оцениха с възторжени аплодисменти адресираната към самите тях хаплива шега на проф. В. Б. Брагински. На симпозиума за гравитационното излъчване и гравитационните вълни във Варшава по случай 500 години от рождението на Николай Коперник през септември 1973 г. най-изтъкнатите специалисти от цял свят обсъдиха възможността за приемане на гравитационни вълни от Вселената. Всички експериментатори, които представиха резултатите от своите опити, констатираха, че засега не са регистрирани никакви вълни, макар че са използували много чувствителни уреди.

Пионер в тази област е проф. Джоузеф Уебър от Мерилендския университет в Колидж Парк от САЩ. От 1958 г. той разработва апаратура за регистриране на фините колебания на гравитационните кълни въпреки песимизма и усмивките на колегите си. Може би той се стреми чрез изучаването на гравитационните вълни да допринесе за опознаване на Вселената и нейните закономерности, но няма съмнение, че това търсене може да го отведе на следа от разумни извънземни същества, владеещи излъчватели на гравитационни вълни — гравери.

Законите на притеглянето или гравитацията са открити през 1666 г. от прославения английски учен Исак Нютон. Той с разбирал гравитацията като сила, която привлича телата в зависимост от масата им. В своята теория на относителността, публикувана в 1916 г., Айнщайн допълва донякъде своя славен предшественик. Как е възможно притегателната сила да действува от разстояние между тела, които нямат никакъв контакт? Айнщайн долавя подобието с магнита — източник на магнитно поле, което влияе на околното пространство. Така и планетите, звездите, галактиките и всички останали тела създават около себе си особено гравитационно поле, на което се подчинява положението на всички тела. При възникване и изчезване на звезда се променя и състоянието на гравитационното поле — възникват гравитационни вълни. Само че според Айнщайн тези вълни са толкова слаби, че на Земята изобщо не могат да се регистрират. А 40 години по-късно на Уебър му хрумна, че може да опита да улови гравитони (както наричат частиците на гравитацията). През това време техниката се развила дотолкова, че и самият Айнщайн би се съгласил с тази идея. Но почти всички се изсмяха на мерилендския професор и той започна работа само с малка група ентусиасти.

Засега изоощо не знаем дали съществуват гравитони. Липсва ни какъвто и да бяло модел или план за тяхното изкуствено създаване… Затова най-целесъобразно ще бъде да се опитаме да ги уловим от Вселената — от звездите или галактиките. Това значи, че първо трябва да се конструира приемател. Как би трябвало да изглежда една „гравитационна антена“? Теоретично гравитоните би трябвало да предизвикват вибрации у еластичните тела. За да възникне такава вибрация, трябва резонаторната честота на тялото да съвпада с честотата на приеманите гравитационни вълни, както затрептява камертонът при резонанс с получавани звукови вълни. Същевременно теоретичните изследвания сочат, че чувствителността към гравитационните вьлни е толкова по-голяма, колкото е по-голям детекторът им. Най-голямото тяло, което можем да използуваме като детектор, е Земята. Ако измерваме нейните трептения, вероятно бихме установили и въздействието на гравитоните. Но вътрешните сеизмични и вътрешните метеорологични процеси са толкова силни и чести, че слабото трептене, причинено от гравитационните вълни, трудно може да бъде отделено от тях. И Луната е подходяща, но за съжаление тя е отдалечена от нас, а и би било трудно да се инсталира там приемателната апаратура. Не остава нищо друго, освен да построим собствени, по-малки детектори в лабораторни условия. Уебър и учениците му конструират различни регистрационни валяци. Накрая те избират алуминиевия тип с диаметър 1 м, дължина 1,5 м и тегло 3,5 т. Към това тяло се прикрепват кристали, които са много чувствителни към всички механични промени и пренасят данните в електронната памет. После валякът се разполага във вакуумен метален калъф. Накрая пет такива устройства бяха инсталирани в университетските лаборатории. Те трябва да се изолират от всички смущаващи влияния на земната сеизмография и движещите се машини и устройства. Но и тези мерки се оказват недостатъчни за отстраняване на нежелателното влияние на сеизмичните трусове. Затова мерилендските физици построяват на разстояние около 1000 км друг детектор на територията на Националната лаборатория Аргон близо до Чикаго. Двете части са свързани със специален кабел. Техните показания ще се записват от компютър. По определени критерии той ще подбира винаги онези сигнали, които ще раздвижват детекторите на двете места едновременно.

Първите опити предизвикват разочарование. Детекторите не са достатъчно чувствителни. Според изчисленията на теоретиците гравитационните вълни ще имат незначителна сила — те могат да причинят трептене с размери само една трилионна част от милиметъра! Уебър не се предава и продължава да усъвършенствува своята апаратура. Накрая той се уверява, че може да регистрира вълни с дължина 10 км. Предварителните изчисления показват, че сега детекторите могат да реагират и на такова рядко явление като например угасването на супернова звезда.

В началото на 1968 г. Уебър отново включи всички детектори. И за негов голям възторг те започнаха да трептят. Дори много често — не по-малко от веднъж седмично! За 214 дни работа на апаратурата валяците на детекторите затрептяха 118 пъти. Същевременно се оказа, че източник на гравитационни вълни е центърът на Млечния път — центърът на Галактиката, където и материята е най-плътна. Това е невероятен успех! С помощта на компютър Уебър и сътрудниците му провериха доколко детекторите могат да грешат и колко случайни трептения са могли да зарегистрират. Машината доказа, че тази вероятност е незначителна. От 118 записа само 18 може да бъдат случайни. При новите експерименти персоналът се стара да повлияе върху работата на гравитационните детектори с негравитационни външни влияния, но без резултат!

Заключението е: регистрациите не са резултат нито от земетресение, нито от електромагнитни смущения, нито от електрическо поле на космическо излъчване! Остава само едно — гравитоните!

По-късно физикът д-р Алан Й. Андерсон от Упсала — Швеция, разкрил, че гравитационните вълни могат да влияят и върху междупланетните сонди. Понеже по време на опитите на Уебър към Марс са летели сондите „Маринър-8“ и „Маринър-7“.

Той започна да изучава радарните измервания на тяхното положение. От 15 до 21 март 1969 г. Андерсон установи малки промени в скоростта — в един от случаите три милиметра в секунда. При това и двата дни станциите в Колидж Парк и Аргон бяха регистрирали сблъскване с гравитони. Това е още едно потвърждение за верността на наблюденията на Уебър! Но и тези изследвания не разсеяха всички резерви срещу опитите на мерилендския професор. Резултатите са прекалено еднозначни, повече от оптимистични — а всички проблеми около гравитационните вълни са деликатни… Според д-р Григар, „ако трептенията на валяците са причинени от излъчване на гравитационните вълни от ядрото на Галактиката, това означава, че за една година материя над 1000 пъти по-голяма от тази на нашето Слънце се е превърнала там в гравитони, или пък тамошното гравитационно излъчване е 10 000 пъти по-голямо от оптичното или радиоизлъчването. Ако го умножим по възрастта на нашата Галактика, т.е. над 10 милиарда години, ще получим толкова излъчена материя, колкото няма в цялата Галактика. Уебър предполага, че гравитационното излъчване не е задължително насочено от източника на всички страни равномерно, а може да бъде съсредоточено в размерите на Галактиката, където се намираме и ние. В такъв случай ние бихме получавали повече гравитони, отколкото ако нашата система беше вън от нея. Това е напълно възможно — и за пулсарите се смята, че излъчват само тесен сноп енергия.“

Експериментите на американските физици дадоха тласък за изучаване на гравитационните вълни по целия свят. През 1970 г. група англичани започнаха да приемат радиопулсации от центъра на Галактиката с помощта на пет радиотелескопа. Те смятаха, че е възможно гравитационното излъчване да се съпровожда с радиоизлъчване, но не регистрираха никакви сигнали. Това може да не е пряко свързано със значението на опитите на Уебър. Не е изключено съпровождащите радиовълни да са погълнати по дългия си път от междузвездната материя. Възможно е дори граверите или източниците на гравитационни вълни да не излъчват радиосигнали, макар и това да е крайно необичайно.

Междувременно започнаха да се конструират гравитационни детектори в Англия, СССР, Швеция, Израел и на други места в САЩ… Изглежда, че най-съвършен уред е предложил съветският теоретик акад. Зелдович — вероятно той е 10 милиарда пъти по-чувствителен от този на Уебър. Развитието на тези устройства трае много дълго време (5 до 10 г.) и изисква огромно търпение и грижи. Докато приемането на гравитационни вълни се регистрира от няколко лаборатории, обзаведени с принципно различни детектори, записите от Мерилендския университет не могат да се смятат за обективни. Това недоверие няма никаква лична окраска. То е израз на стремежа да се открие истината, неподправена от грешките на уредите и хората.

Първото непряко доказателство за съществуването на гравитационни вълни даде в края на 1978 г. групата на проф. Джоузеф Тейлър от университета в Масачузетс. С помощта на радиотелескопа в Еърциб Тейлър и сътрудниците му следяха излъчванията на един пулсар от съзвездието Орел, отдалечено от нас на 15 000 светлинни години. Оказа се, че този пулсар се движи около друго голямо небесно тяло, което явно също е пулсар. Айнщайн предсказа, че една такава система трябва да излъчва гравитационни вълни, които „изнасят енергията от орбитата“. А това ще доведе до приближаване на двата обекта и забавяне въртенето на пулсара. Измерванията, направени от Тейлър през 1974–1978 г., доказаха, че наблюдаваният пулсар е намалил незначително скоростта на въртенето си около съседа — с една десетохилядна от секундата за година. С оглед на неговата предполагаема маса, която е около 1,4 от масата на Слънцето, това отговаря точно на общата теория за относителността. За съжаление самите гравитационни вълни, излъчвани от тази система, са толкова слаби, че с нашите детектори не могат да се регистрират. И така, гравитационните вълни, които през 1968 г. още се изследваха от теоретиците, сега стават област на експериментаторите. А пред астрономите вероятно се открива ново широко поле за дейност.

Ф. Дайсън, който и по-рано обръщаше внимание, че гравитоните са пренебрегнати във вреда на науката, сега предложи нова забележителна хипотеза: главната и най-важна форма на енергията във Вселената е гравитационната енергия. „Основа на енергетичния поток във Вселената е гравитационният колапс на големите обекти, при който освобождаваната енергия се превръща в светлинна, топлинна енергия или енергия на кръговото движение …“ Според него звездите не се създават всяка поотделно, а със стотици и хиляди едновременно. „Възможно е животът в Галактиката да се подчинява на цикличен ритъм. В някои части на Галактиката звездите не се създават всяка поотделно, а със стотици и хиляди едновременно. Звездите и междузвездният прах се намират в продължение на стотици милиони години в покой. После някое сътресение или гравитационна вълна сгъстява газа и предизвиква гравитационен колапс …“ При тези процеси се създават новите звезди — отначало гигантски тела, а по-късно и много по-малки. И понеже нашата система е възникнала само преди 4,5 милиарда години, закономерно ние представляваме само едно малко зрънце от многото разумни светове във Вселената. Това отново ни връща назад — същества, много по-развити от нас, могат да излъчват послания в пространството чрез гравитационни вълни. А кога и човечеството ще овладее гравитоните? В своите футурологични предсказания от 1962 г. А. Кларк предрича откриването на гравитационните вълни през 1980 г., а овладяването на гравитоните — през средата на XXI век.

Друг информационен канал, който извънземните цивилизации биха могли да използуват и към чието подробно изследване са насочени усилията на физиците, както беше отбелязал Морисън, са неутрино или Q-вълните. Тази елементарна частица няма електрически заряди и е с необикновено малка маса, така че прониква необикновено лесно във всякаква материя и много трудно се открива. Физиците казват, че тези частици прелитат например през нашето земно кълбо безпрепятствено. Неутрино се създават при повечето реакции за възникване, превръщане и изчезване на останалите елементарни частици. Съществуването на тази частица бе предсказано през 1931 г. от немския физик Волфганг Паули. Едва четвърт век по-късно нейното съществуване бе установено експериментално при лабораторни опити. Но в природата тя и досега не е открита. От 1967 г. групата на физика д-р Рейбънд Дейвис се опитва да зарегистрира неутрино, излитащи от Слънцето. Специален детектор на неутрино беше инсталиран на дълбочина 1600 м на дъното на бившата златна мина Хоумстейк в Южна Дакота. Американските специалисти избраха мината поради това, че земните пластове ще спрат всички останали елементарни частици и би трябвало да пропуснат само неутрино. За съжаление Дейвис все още не е успял.

Засега теоретиците не могат да си обяснят този факт, понеже противоречи на досегашните ни познания. Според всички разсъждения и изчисления термоядрените процеси представляват същността на звездите — следователно при този вид реакции би трябвало да се освобождават неутрино. Възможно е термоядреният „котел“ на Слънцето да работи на цикли, които траят десетки милиони години, и точно сега да не произвежда неутрино. Астрономите наблюдават подобни цикли на активност, макар и по-кратки, и на повърхността на Слънцето. Предлагат се и физически обяснения на това странно явление, но това би довело до сериозни корекции в някои от законите на физиката. Когато се научим да регистрираме неутрино по-добре и по-сигурно, те могат да бъдат за нас идеален носител на съобщения — нямат електрически заряд, проникват без смущения и през огромни маси, като достигат огромни скорости. Реакторът, определен за предаване на космическите телеграми, ще трябва само незначително да се допълни. Към командния му пулт трябва да се инсталира уред, който да прекъсва потока от неутрино в ритъма на предаваната информация — например като морзовата азбука. Самите частици няма да се насочват към залите, а към определена точка на Вселената. Теоретически такъв неутринов предавател е възможен. Не можем да искаме от специалистите прогнози за създаването на такъв уред. Но както казва акад. В. Л. Гинзбург, „неутринната астрономия чука на вратата. Това е една от най-интересните нови области на научното познание, обещаваща ценни резултати, а може би и открития…“

Съветските астрофизици създадоха проект за регистриране на неутрино. През 1977 г. те включиха в експлоатация първата част на неутриновия телескоп в дълбок тунел в планината Андирин в Кавказ, а през следващата година — в изоставената солна мина край гр. Карл-Либкнехтовск на около 240 м под повърхността. Съветски специалисти вземат участие и в изграждането на неутринов детектор в Индия, в Андирин се завършва втората зала за новото устройство, което ще функционира на малко по-друг принцип от това в първата зала. Говори се за изграждането на неутринов телескоп под Мон Блан в едно отклонние на автомобилен тунел. А съветският специалист Г. Зацепин предложи устройствата за регистриране на неутриио да се изстрелят на Луната.

Нито една от групите за търсене не е постигнала успех, но серията неутринови телескопи от най-различен тип по целия свят дава надежда, че тези незабележими частици, пристигащи от Космоса, ще бъдат регистрирани с обективна точност, че ще бъдат изключена грешките на хора и апаратура и в крайна сметка теорията и наблюденията ще съвпаднат.

Досега говорихме за четири вида поле — електромагнитно, гравитационно и за така наречените силни и слаби взаимодействия на елементарните частици, при които реагират неутрино. Дали не е възможно и други частици да се използуват като носители на информация? За сьжаление всички досегашни експерименти с ускорителите изключват тази възможност. Останалите частици реагират така силно, че не могат свободно да излетят на по-голямо разстояние. Не е ли възможно в такъв случай да съществуват други канали за свръзка, които се използуват от чуждите цивилизации и за които човечеството засега не знае нищо? Д-р Григар смята, че „е много възможно да съществуват и други полета на взаимодействие. Не е ясно защо досега сме се запознали само с четири вида сили. Аз лично смятам, че с времето ще открием цяла редица — така, както днес познаваме цяла редица елементарни частици. Засега не може да се каже, че физиците или астрономите са по следите на някаква пета, качествено различна сила. Или ни липсват чувствителни детекторни устройства, или нашият мозъчен потенциал не е на достатъчно високо равнище, или и двете са несъвършени. Но това не е трагедия. Трябва да имаме предвид, те гравитацията е дефинирана като сила през XVI век, откриването на електромагнетизма — през миналия век, а през първите две трети на нашия век успяхме да идентифицираме вече два типа ядрени полета. Може би някои малко загадъчни явления във Вселената, които се опитваме да обясним по класическия начин и все не успяваме, са причинени от неизвестни физически полета. Струва ни се например, че във всички галактики, включително и в нашата, се освобождава повече материя, отколкото може да има там. А и квазерите излъчват много повече от полагаемата се енергия …“

Понякога се говори, че петото поле може да има биологически произход. На този въпрос реагира д-р В. Либъл: „Стигаме до убеждението, че това е по-скоро философски въпрос — за материята има определени сили за развой, физически още недостатъчно известни. От философска гледна точка този въпрос е сравнително разработен, но може би развойните сили трябва да се търсят и по-точно да се установяват. Всичко органично, което възниква, в крайна сметка е обусловено от принципа на развитието и естествения подбор в Дарвинов смисъл. Следователно цялата материя, на първо място въглеродната, на която се основава животът, е създадена от определени сили на развитието, и то от различен характер и степен. Въглеродната материя има ясно изразена и много голяма способност за развитие. Това като че ли е очевидно, но смятам, че над него трябва повече да се замислят физиците и физикохимиците съвместно с други специалисти — биолози, биохимици, биофизици, астрономи, философи … Те трябва да търсят тези «способности за развитие, сили и взаимодействия …»“

Следователно не е изключено да съществуват други физически полета, които могат да пренасят информация в космическото пространство, както и различни сили от биологичен характер, които досега не са изследвани. Това означава, че развитите същества от далечни светове могат да предават сигнали във Вселената или да си разменят информация по начин, който не подозираме. И тези вълни могат да се сблъскват със Земята — но ние не ги виждаме, не ги разбираме.

Неизвестни живи пратеници

В научнофантастичната повест на американския лекар Майкъл Крихтън „Щамът Андромеда“, която в началото на 70-те години събуди голям интерес в целия свят, един от героите, ученият Самюел, заявява: „Да предположим, че определена цивилизация иска да изучи Вселената. Тя иска да изпрати съобщение в границите на своята Галактика във всички посоки, за да съобщи за своето съществуване. Как да стори това? По радиото? Трудно — електромагнитните вълни са прекалено бавни, скъпи и бързо отслабват. След няколко милиарда километра и силните сигнали се губят. Телевизионният сигнал е безнадежден. Светлинните вълни са невероятно скъпи. Дори и да доведат до експлозия цялата звезда и да накарат Слънцето да експлодира като сигнал, това би струвало скъпо… Затова тази цивилизация няма да използува за пренасяне на сигнала физиката, а биологията. Тя ще създаде система за информация, при която сигналът на големи разстояния не изчезва, а остава толкова силен, колкото при източника, отдалечен на милиони километри. Организмът се възпроизвежда сам и в неограничени количества. Това ще бъде гъвкав и издръжлив организъм, способен да преживее суровите условия на Космоса. Той ще се размножава, ще се дели и за няколко години в цялата Галактика ще има безброй екземпляра от този организъм, които ще се разпространяват във всички посоки и ще чакат момента за среща с друг живот. А когато това стане? Всяка отделна частица на организма ще има способността да се разрасне в цял орган или организъм. Щом срещне живот, тя ще започне да се разраства в комплексен механизъм за информация. Все едно, че са изпратили милиарди мозъчни клетки, всяка от които при подходящи условия може да прерасне в цял мозък. Този мозък ще говори с цивилизацията, с която е влязъл в контакт, и ще я информира за съществуването на цивилизацията, която го е изпратила, и за начините, по които може се установи връзка с нея.“

Към думите на своя герой Крихтън добавя: „Учените практици се позабавляваха с идеята на Самюел за пратениците, но сега вече не могат да не я вземат предвид“.

И ние при съвременното състояние на знанието не можем да не забележим идеята на Крихтън. Тя е само „информационен вариант“ на теорията на Крик и Оргел за управляваната панспермия. Както вече изяснихме, микроскопичните организми спокойно могат да се движат в космическото пространство. А според най-новите данни за генетиката и неврофизиологията създаването на подобен информационен организъм не е невъзможно след няколко десетилетия и на Земята. Освен това не е изключено някои развити същества, дори и да не познават физическия начин за връзка от разстояние. Известният полски автор на научнофантастични романи Станислав Лем издаде през 1967 г. книгата Summae Technologiae, в която се опитва да начертае различните възможности за развитие на човечеството. Той изказва мисълта за съществуването на много интелигентни същества, чиято цивилизация не е тръгнала, по пътя на техническото, а на биологичното развитие. В миналото такъв свят неведнъж е бил изобразяван в научнофантастичните романи.

Това са мисли за развитието на науката и техниката на нашата и на други планети, погледнати от равнището на 70-те години на XX век — от стъпалото на първата четвърт от века на атома и кибернетиката, още пред прага на епохата на биологичната революция. Един поглед назад ни убеждава, че всички досегашни прогнози за нашето бъдеще са били много примитивни. Затова изтръпваме при мисълта за равнището на нашите развити космически съседи. В сравнение с тях нашата наука, техника и всъщност цялото ни знание е на нивото на желязната ера. Тези същества биха могли да надхвърлят много предположения, които и най-оптимистичните и прозорливи учени днес смятат за непоклатими.

Наистина революциите в науката — дело на нашите космически съседи или на нашето собствено мислене, трябва да отговарят на едно условие. Те винаги трябва да изхождат от научното познание, а може би и от познанието в други области, което в дадения момент е отишло по-напред. Това е резултат от дълбоките вътрешни взаимоотношения в природата, която трябва да разбираме като цяло, а не от тясната гледна точка на една специалност. За революцията в науката се отнася признанието на Нютон: „Ако видях по-далеч от другите, това е така, защото бях стъпил на раменете на гиганти …“

Мисълта за големите възможности на евентуалните развити космически цивилизации може да ни изпълни с решителност. Ако в нещо са успели ТЕ, защо да не можем и ние? Може би в най-близките десетилетия няма да се срещнем с тях, но имаме всички основания да намерим сами ключа за решаването на най-сложните земни проблеми. Една от отдалечените космически цивилизации в това отношение би трябвало да бъде най-стара, първа в космическия смисъл на думата… Тя е трябвало сама да преодолее редица пречки, защото по-младите й съседи са били по-неориентирани и по-слаби от нея. Ако тази първа космическа цивилизация е намерила пътя си, защо и ние да не можем да вървим още столетия сами? Разбира се, първо трябва да преминем опасното атомно кръстовище, както и евентуалните други кризи.

Раждането на проекта CETI

След самолетите се появиха космическите кораби и спътниците, а след това идва ред на контактите с извънземни цивилизации. Такава е логиката на развитието. Така разсъждава, проф. Рудолф Пешек, чл.-кор. на Чехословашката академия на науките и дългогодишен член на президиума на Международната академия по астронавтика. Авиоконструктор и изследовател в областта на аеродинамиката, свидетел на цялото развитие на аеронавтиката, той притежава първия чехословашки патент за ракетен двигател и от началото на 50-те години е сред ентусиазираните пропагандатори на космонавтиката. През 1965 г. проф. Пешек прави анкета сред своите чуждестранни колеги за мнението им относно свикването на конференция по проблемите на контактите с извънземни разумни същества (Communication with Extraterretrial Interligences, съкратено CETI). На латински cetus означава кит, a tau Ceti е латинското наименование на единствената близка звезда, около която би могъл да съществува живот. Анкетата е адресирана до 49 души астрономи, биолози, ракетни специалисти. Шестнайсет души са съгласни с идеята за конференцията, четирима не са, петима не са мислили по проблема, а половината не са отговорили. Но Пешек не се предава. Той внася в президиума на Международната астронавтическа академия предложение да бъде създадена научна група. Такава група се сформира и е оглавена от инициатора й. Най-напред Пешек решава да организира научен симпозиум.

В началото на 1966 г. проф. Пешек организира съвместно с пражкото списание „Радар“ международна анкета, посветена на нашите потенциални космически съседи. В нея участвуват 36 специалисти. Само един от анкетираните не вярва в съществуването на развити космически цивилизации, а 31 участници смятат това за твърде вероятно. Четирима имат известни съмнения Деветнайсет учени препоръчват да правим опити за контакти.

Междувременно през август 1965 г. АН на СССР предлага Международна астрономическа уния за осъществяване на проекта за търсене на сигнали от извънземни цивилизации, който да съвпадне с Международната геофизична година. Наред с това съветските учени съставят предварителен проект за изследванията който е резултат от бюраканската конференция и от други дискусии. През май 1966 г. на виенското заседание на Съвета за космически изследвания съветските делегати подновяват това предложение. Взето е решение то да се обсъди през следващата година в Прага, на международния астрономически конгрес. Но дори и този форум на световната астрономия не намира време за съветското предложение. Затова на следващата среща през 1970 г. в английския град Брайтън съветските делегати отново напомнят за своите предложения.

На заседанието на Международната астронавтическа академия в Мадрид през есента на 1966 г. Пешек се среща с някои членове на своя съвет. Те обмислят идеята симпозиумът да се свика на следващата година, веднага след пражкия астрономически конгрес. Но впоследствие поради организационни причини срещата се отлага за по-късно…

„Водна яма“ за „Циклоп“

През 1971 г. в Калифорния се срещат 22 абсолвенти на различни американски университети. Те трябва да решат техническите проблеми за приемане на сигналите от извънземни цивилизации. Това е четвъртият летен семинар в Станфордския университет, организиран от НАСА, но време на който бъдещите учени трябва да разработят комплексна изследователска задача. Душата на семинара са д-р Бърнард Оливър, вицепрезидент на корпорацията „Хюлет-Пакард“, и неговият най-близък помощник д-р Джон Билингам от „Еймс“. Концепцията на проекта, наречен „Циклоп“, е предложена от Оливър. На по-нататъшните лекции и дискусии в Бъркли идват изтъкнати специалисти. Резултатите от усилената 11-дневна работа, коят струва 100 000 долара, е една книга от 250 страници.

В увода на побликацията са цитирани думите на проф. Мартин Рийс: „Отсъствието на доказателства не е доказателство за отсъствие“. В началото авторите разглеждат възможността за съществуване на разумни космически същества. В подкрепа на тази мисъл те привеждат следните аргументи:

1. Планетните системи са по-скоро правило, отколкото изключение и очевидно съществуват около повечето звезди. Авторите преценяват, че в нашата Галактика има около 100 000 милиарда места, където е могъл да възникне живот.

2. Възникването и ранното развитие на земния живот отговарят на известни физически и химически закони, които са функционирали в първоначалната среда на нашата планета.

3. Тези закони важат за цялата Вселена. Мостри от първоначалния материал на живота се намират на различни места във Вселената. Затова процесът на възникване и развитие на живота може да се повтори навсякъде.

4. Можем да предполагаме, че факторите, определящи естествения подбор на видовете, впоследствие водещ до развитие на разумен живот, съществуват на всяка планета, на която е възникнал живот.

5. Ако някъде живеят разумни същества, много е вероятно, че те ще се стараят да приспособяват и използуват средата на своята планета за подобряване условията на живот — ще възникне техническа цивилизация.

През 1971 г. д-р Греъм Съфолк и д-р Дейвид Блак от „Еймс“ анализираха наблюденията, които бяха довели Ван де Камп до заключението, че звездата на Барнард има две планети. Ревизията на изчисленията показва, че там има по-скоро три тъмни сателита. Освен това авторите на проекта „Циклоп“ отбелязват, че при още осем звезди астрометрически са засечени планети, при което звезда 70 от съзвездието Змиеносец има две планети. Ако времето на възникване на земния живот е типично, Млечният път е населен с развит живот вече 5 или 6 милиарда години. Но „ако типичната продължителност на живота е по-малка от 1 или 2 милиарда години, тогава развитият живот е бил по-разпространен в миналото, отколкото сега“. От друга страна, ако времето на развитие от нежива материя към разумни същества и продължителността на живота са по-дълги, отколкото днешната възраст на Галактиката, тогава „гъстотата на живота в Галактиката ще нарасне“. Групата американски специалисти предполага, че междузвездната комуникация е един от типичните белези на разумен живот. Не е изключено създаването на такива планетни съобщителни линии да е предхождано „може би от милиони опити в течение на милиарди години, при което само един е могъл да бъде успешен“.

Авторите посочват три импулса за установяването на междузвездна връзка:

1. Разумните същества около една звезда разбират, че тяхното слънце изгасва и затова изпращат в пространството информация за историята и познанията си, без да чакат отговор. Разгадаването на посланието дава на други разумни същества доказателства за съществуването на друг живот и дава осно-вания за съзнателното му търсене.

2. В една планетна система има няколко небесни тела, на които съществува живот. Това е довело най-разумните същества до заключението, че и в други части на Вселената могат да живеят развити съседи. Такъв, между другото, отчасти е и нашият случай. Както вече казахме, различни непреки доказателства ни навеждат на мисълта, че на други планети н спътници от Слънчевата система съществува микроскопичен живот.

3. Съвсем случайно две развити култури са възникнали на две близки звезди, така че сравнително бързо са установили радиовръзка. Тази ситуация би била най-вероятна в местата, където има по-голяма концентрация на звезди — например в звездните купове или в центъра на Галактиката.

Авторите напомнят, че освен някои придобивки евентуалният контакт с други светове носи и определени рискове. Според тях заплахата от инвазия не представлява реална опасност. Те изхождат от това, че междузвездните полети са изключително трудни дори и за много развити цивилизации, а за междузвездна емиграция изобщо не може да става дума. Ако обществото достигне такова равнище, че да може да пътува между звездите, то ще бъде способно да реши навреме и затрудненията, свързани с пренаселеността на някои райони — чрез заселване на необитаеми досега светове. То ще търси такива планети, преди изобщо да е възникнала опасност от пренаселване или от изгасване на звездата. Дори много е вероятно, че тази задача ще решава галактическото сдружение на цивилизациите (ако съществува такова). „Ако това е така, то членството в галактическото общество ще бъде по-скоро източник на безопасност, отколкото на риск.“

Не може да се говори и за евентуална експлоатация на Земята и нейните жители от развити космически същества. Техният разум и мъдрост, засилени от „космическия поглед върху нещата“, би трябвало да направят подобно нещо невъзможно. По-деликатен и no-голям риск се крие в евентуалното повлияване иа нашата култура от чужда култура. Би могла да възникне ситуация, в която да бъдем зависими от космическата култура. Единствените ни оръжия ще бъдат подходящите предпазни мерки и голямата прозорливост. Много от учените биха приели спокойно контакта с отдалечени светове. Но дали човечеството като цяло е подготвено за него? Дали това няма да подействува по-скоро неблагоприятно на нашата психика — с това, че би ни подтиквало към регрес, към самоподценяване? Както знаем от нашата история, надмощието на една култура над друга, на по-силната над по-слабата, вишни предполага физически контакт. Ако не е имало териториална агресия, по-низшата култура често е преживявала благополучно срещата с чуждия свят и е продължавала да се развива. Що се отнася до междузвездните отношения, авторите говорят само за контакти по радиото. „В течение на безкрайно дълго време“ междузвездните полети се смятат за немислими. А чрез радиото не може да се завладява. „Не можем, да твърдим, че междузвездният контакт е напълно лишен от риск. Можем единствено да изкажем мнението, че по всяка вероятност придобивките ще бъдат значително повече от опасностите…“

От това, че ще се опитаме да уловим чужди сигнали, няма да възникне риск. Той може да се появи едва след нашия отговор. Засега имаме достатъчно време за обсъждането на този въпрос, и то иа международно равнище. Според мнението на Оливър и Дрейк посланията ще бъдат във вид на образи. И двамата предполагат, че чуждите разумни същества ще притежават визуални способности. Ако ние уловим информация на чужд свят или пък сами изпращаме данни за нашата цивилизация, какъв обем познание би представлявало всичко това? Отговор на въпроса се е опитал да даде Морисън. Нашите познания за древна Гърция не превишават 10 милиарда бита (бит е единица за информация). Морисън означава това хранилище на информация с хелас. Ние бихме искали да изпратим или да приемем от другите космически култури около 100 хеласа познание. При обсъждането на възможностите да се улови разговор на две чужди цивилизации, колективът на Оливър заключи, че не може да се употреби лазер. Този тип излъчване би изисквал огромно количество енергия. Затова ние можем да търсим радиосигнали на разстояние приблизително 10 светлинни години. Ако се построят по-сложни апаратури, търсенето може да се разшири на разстояние 100, а по-късно — 1000 светлинни години. Идеята за такава приемателна система е в основата на проекта „Циклоп“. За голям принос на групата млади учени можем да смятаме посочената от тях интересна честота, която изглежда много подходяща за междузвездна кореспонденция. При дължина на вълната, по-малка от 18 см, което отговаря на излъчването на хидроксилния радикал, поглъщането на електромагнитните вълни от водните пари в атмосферата над Земята бързо нараства. А над 21 см, което е познатата честота на водорода, рязко се увеличава естественият радиошум на Космоса. И двете явления би следвало да съществуват и на другите планети. Затова на междузвездните излъчвания като че е предопределена „водната яма“ между 18 и 21 см.

Приемането на отдалечени сигнали на сантиметрови вълни изисква специална антенна система с обща площ 7–20 кв.км. Това отговаря на кръгло огледало с диаметър 3–5 км. Построяването на такъв радиотелескоп, който освен това трябва да може да се насочва към всяка точка от небето, не е по силите на съвременната техника. Дори и в Космоса, където ще се избягнат притеглянето и ветровете, трудно бихме могли да монтираме и поддържаме такава конструкция. Единствената възможност е да построим редица малки антени една до друга на Земята. Най-удобно ще бъде цялата система да е съставена като мрежа от шестоъгълници от управляеми антени с диаметър 100 м. Комплексът от 100 единици ще има диаметър 1 км, от 200 единици — диаметър 1,4 км, 500 единици — 2,2 км, от 1000 единици — 3,16 км, а от 2000–4,4 км. Антените ще бъдат плътно една до друга и ще се управляват от контролен център. Съоръжението, свързано с мощен компютър, ще може едновременно да приема сигнали с необичайно широк диапазон от мегахерци. Освен това то ще увеличи дължината на вълната с 0,1 херца, което значи, че такъв комплекс от радиотелескопи ще замести 1 милиард отделни приемници. А в сравнение с радиотелескопа, който е използувал Дрейк при проекта OZMA, това устройство ще бъде 10 милиона пъти по-чувствително.

Ако строим междузвездната радиостанция „Циклоп“ със скорост около 100 антени на година, ежегодно ще са нужни около 600 милиона долара. Система с диаметър 5 км ще струва от 10 до 25 милиарда, двойно по-голяма система — около 60 милиарда. Авторите отбелязват, че изграждането на защита от външни влияния и обратна защита на средата от влиянието на системата ще бъде голям проблем. Такова защитно съоръжение, което сигурно ще бъде доста скъпо, не беше разглеждано на семинара. Ако се намери пространство, обкръжено с планини, те ще пазят вътрешната област от радиосмущенията. А що се отнася до Циклополис, градчето, в което ще живее обслужващият станцията персонал, най-подходящо ще бъде то да се построи извън планинския венец. Изборът на мястото за построяване на такава апаратура ще бъде много сложен. То трябва да отговаря на много условия. Предварително са изключени земетръсните области; късите дължини на вълните изискват относително ниска влажност на въздуха; за антенните конструкции е нужно да няма силни ветрове и през зимата да не вали сняг. Редиците на радиотелескопите трябва да са поставени на голяма равна площ, отдалечена от населените места и от самолетните коридори; най-добре би било, ако това място е заобиколено от планини от всички страни.

Ясно е, че търсенето ще се насочи към звездите от клас F, G и К. Засега астрономите имат пълен техен списък само на разстояние няколко десетки светлинни години. Това е по-малко от една хилядна от подлежащите на изследване обекти. Затова първата крачка към целта е съставянето на списъци на всички звезди приблизително до 15 величина, групирани спо-ред спектралните класове, които са на разстояние около 1000 светлинни години. Това „картографиране“ на небето може да започне още в периода на проектирането и строежа на първата серия антени от „Циклоп“. Строежът на цялата система ще продължи 10–25 години. Щом бъдат пуснати в експлоатация първите редици от радиотелескопп, може да започне изследването на най-близките звезди. С времето ще можем да проникваме все по-дълбоко във Вселената. В началото може да се очаква, че за една година ще „чуваме“ излъчванията на около 15 000 звезди, на всяка от които ще посвещаваме 2000 секунди, т.е. малко повече от половин час. След 10 години станцията ще бъде много по-чувствителна. Струва си да се помисли за ново „прослушване“ на изследваните вече звезди. След първите две изследователски акции ще получим представа за обектите на разстояние 500–700 светлинни години.

След завършването си съоръжението „Циклоп“ ще може да изследва обекти, отдалечени на 1000 светлинни години. През този етап системата може да изпраща сигнали от Земята, след което можем да се връщаме в определено време към отделните звезди и да наблюдаваме дали не са реагирали по някакъв начни. Ако не получим никакъв отговор, ще бъде необходимо да се преразгледа цялата концепция на търсенето. Ще бъде рано да се отказваме, трябва да продължим. Освен това както търсещото, така и сигналното устройство на „Циклоп“ ще бъде автоматизирано. Очевидно е, че ще бъде по-добре, ако на земната повърхност съществуват няколко таки-ва гигантски станции, предаващи и приемащи сигнали, и ако техните действия са координирани в световен мащаб.

Дали не съществува някаква „естествена адресна книга“, която би ни улеснила в търсенето на космически съседи? Проф. Джошуа Ледърбърг, световноизвестен специалист по генетика, допуска съществуването на някаква проста и единствена точка в Галактиката, към която биха се насочвали погледите на всички цивилизации, независимо от това, къде живеят те. Той смята, че тази магическа точка може да бъде центърът на Галактиката. Авторите на проекта „Циклоп“ разгърнаха тази мисъл. Или някаква развита култура излъчва определен всепосочен сигнал от центъра на Млечния път, или центърът на Галактиката представлява своеобразна информационна централа, до която се изпращат или от която се приемат сигналите на цивилизацията. „Ако действително съществува галактическа общност на културите, т.е. общество, от което може да се очаква собствена култура, появява се възможността неговият живот да е по-дълъг от 1000 години. Гордостта от конфронтацията с тази развита общност и участието в нейните дълговременни цели биха могли да дадат нови измерения на собствения ни живот, мащаби, които никой човек не може да си представи.“

Горки приема

Съветските радиоастрономи правят опити за улавянето на сигнали от извънземни цивилизации още от есента на 1968 г. Център на този проект е Радиофизическият институт към университета в Горки. Негов директор е световноизвестният радиоастроном проф. Троицки, председател на комисията по извънземни цивилизации със седалище в Бюракан. Под негово ръководство съветските специалисти осъществиха радиолокацията на Луната и планетите; в Горки приемаха и радиоотраженията на балонния спътник „Ехо“, изпратен от Джодрьл Банк. Въпреки че днес е технически възможно да се построи предавател, чиито сигнали да стигат до разумни същества, отдалечени от нас на 1000 светлинни години, „засега очевидно можем да провеждаме много по-евтина програма, т.е. приемане и търсене на сигнали. Това е достъпно за всяка обсерватория — писа проф. Троицки в сп. «Авиация и космонавтика». — Що се отнася до изпращането на сигнали, такава задача изисква държавно решение.“

Началният експеримент започва на пръв поглед твърде скромно — с радиотелескоп с диаметър на огледалото 15 м. Авторите изхождат от интересна концепция за търсенето на извънземни изкуствени сигнали, предложена от известните учени Котелников и Сифоров. Те смятат, че от гледна точка на времето, енергията и крайният резултат е по-целесъобразно да се „слушат“ една след друга избраните звезди, отколкото да се търси из цялото небе. Да приемем, че неизвестните цивилизации използуват предаватели с мощност 60 000 квт. и антена с площ 1000 кв.км — така разсъждават двамата специалисти. Ако искаме „да слушаме“ по три секунди всяка от десетте милиона звезди, които ни заобикалят на разстояние от 1000 светлинни години, за проучването на всички обекти ще ни трябва една година. Трисекундните интервали обаче ни дават голяма надежда за успех. Да предположим тогава, че всяка звезда има около 100 такива предавателя — ако всеки от тях работи 3 секунди, това прави 300 секунди за година. Много е вероятно далечните разумни същества да разпределят равномерно излъчванията — да речем, 30 предавания в година. Впрочем излъчващата програма ще изисква около 1 процент от сегашното целогодишно земно производство на енергия. За да можем за година да уловим поне едно излъчване на тези цивилизации, трябва да имаме 100 000 търсещи системи. Ако от десетте милиона звезди на разстояние 1000 светлинни години изпращат сигнали в пространството само 100 цивилизации, всяка със 100 предавателя, за контакта с една звезда ще са ни достатъчни 1000 приемащи пункта. Ако намалим разстоянието, на което търсим нашите развити съседи, на 100 светлинни години, в зоната остават само 10 хиляди звезди и търсенето вече е по силите на една отделна държава. При това, естествено, трябва да се изследват само най-надеждните звезди.

Групата на Троицки изгражда върху тези предположения своята програма за търсене. Разбира се, никой не знае на каква вълна могат да излъчват търсените цивилизации. Затова горкиевските радиоастрономи трябва да изследват ред честоти на сантиметрови и дециметрови вълни. За изпълнението на задачата радиотелескопът трябва да улавя по-широка честота на вълната, например не точно 32 см, а 32 см плюс части от милиметъра над и под тая вълна. След това специални тесно-лентови филтри ще разлагат приетите сигнали на отделни зони. Инженерите и техниците, ръководени от инж. Л. И. Герщейн, конструираха такъв филтър. В приемащата апаратура се монтират 25 филтъра, което значи, че теоретически могат да се приемат едновременно 25 послания на 25 дължини на вълната. Радиотелескопът, който е толкова чувствителен, че може да регистрира запалване на свещ на разстояние няколко десетки хиляди километра, е монтиран на висока кула. Контролният център, обзаведен със специална апаратура, е на 300 м от звукоуловителната чаша. По стените на залата има 25 светещи полета — за всеки филтър по едно.

„Да започнем“ — казва д-р А. М. Стародубцев, ръководителят на експеримента. Шилев, заместникът му, превключва антенния вълновод на параметричния шумоусилвател. В това време са регистрирани параметрите на Слънцето — апаратурата ще бъде изпробвана върху неговото излъчване. Всичко е на-ред. Първата съветска специална апаратура за търсене на сигнали от извънземни цивилизации работи безупречно!

Започва „прослушването“ на ета от Пастир! Тази звезда е отдалечена от нас на 44,7 светлинни години. Шестнадесети октомври 1968 г., 7,05 часа московско време. В 7,30 часа чашата на радиотелескопа се обръща към бета от Ловджийските кучета. А в 8,00 — към ро от Косите на Вероника. Първи канал, втори, трети, четвърти… Никакви признаци на живот! Разбира се, това не може да отчае астрономите.

През нощта на 21 срещу 22 октомври те повтарят старата програма на Дрейк. Но докато американският телескоп е работил на вълна 21 см, съветските учени използуват 32 см. В 23,00 часа се насочват към тау от Кит. Първи канал, втори, трети, четвърти… Никакви признаци на живот! Девети, десети, единайсети, дванайсети — сигнал!!!

Стародубцев посяга към телефона. Трябва да повика Троицки. Но след малко оставя слушалката. Ами ако това са някакви сигнали със земен произход или в апаратурате има грешка? Нали и Дрейк беше засякъл някакви тайни военни радиостанции! Стародубцев нарежда: „Веднага отклонете радиотелескопа от звездата!“ — Сигналът остава — сигурен знак, че тау от Кит няма нищо общо с него. — „Изключете антената!“ Сигналът пак остава. Значи повредата е някъде в приемната апаратура, най-вероятно в 12 филтър. Дефектът е отстранен, но тау от Кит мълчи. В 23,30 ч. радиотелескопът изследва друг обект — епсилон от Еридан, също обект на Дрейк. И отново повреда, този път в петнайсети канал.

През декември 1968 г., а след това и през февруари 1969 година горкиевските радиоастрономи изследват избраните обекти — 10 звезди от клас G, т.е. подобни на Слънцето, на разстояние 10–60 светлинни години от нас, и една мъглявина. Те търсят сигнали на вълните около 30 см, а опитват и класическата вълна на Кокони и Морисън — 21 см. Осъществени са над 60 петнайсетминутни релации. Резултатът? Евентуалните цивилизации, обитаващи сферата на проследените звезди, не излъчват никакви сигнали на изследваните вълни.

Разбира се, това е отчайващо. Но никой не мисли, че още първите експерименти ще доведат до установяване на контакт… Може далечните развити светове вече да са установили контакт помежду си, както предположи Ефремов в научнофантастичния си роман „Мъглявината на Андромеда“. Естествено, възможно е да се уловят и такива релации. Но изчисленията на редица специалисти показват, че съществува много малка вероятност да се открият такива канали… Троицки предпочита търсенето на импулсно космическо излъчване. „Не е изключено от космическото пространство да пристигат къси, по твърде мощни импулси.“ Техен източник могат да бъдат предаватели на суперцивилизация. Улавянето на радиоимпулси, които траят само няколко секунди, а при това могат да обхващат информацията на 1000 земни библиотеки, е необикновено трудно. Освен това в търсенето трябва да вземат участие едновременно няколко обсерватории — от една страна, за да се изключат радиоизбухвания от естествен произход, а от друга страна — за да могат с обща триангулация да определят мястото, от което произхождат сигналите.

Докато Стародубцев със своя колектив търпеливо „прослуша“ десетки звезди, Троицки обмисля програмата за търсене на импулсни сигнали, които могат да бъдат резултат от астроинженерната дейност на други цивилизации. Най-добре би било импулсите да се улавят на вълни с дължина 50, 30 и 16 см. И понеже такава задача ще бъде трудна за една обсерватория, той осигурива сътрудничество с други обсерватории. Колкото по-голямо е разстоянието между изследователските пунктове, с толкова по-голяма точност може да се определи мястото на далечните небесни предаватели. През март 1970 г. радиотелескопите в Зименки и в Карадаг в Крим, отдалечени един от друг на 1500 км, ловят едновременно импулси според обща програма за наблюдение, но отново без резултат. От 1 септември до 30 ноември в това изследване взимат участие още две далечни станции — в Мурманск и в Усурийск, Източен Сибир. Този път са регистрирани определени сигнали. За съжаление анализът показва, че източникът не е предавател на далечни космически съседи, а нашата собствена атмосфера, възбудена от слънчевата активност.

Колективът на Троицки не се предава и продължава изследването на непознати сигнали. Както от множеството звезди на небето е необходимо да се отделят тези, на които не може да има живот, така трябва да бъде „картографиран“ и „радиооркестърът“ на Вселената и точно да бъде определено всяко негово естествено излъчване.

Среща в небето

На 6 октомври 1971 г. в Бюракан започва първият съветско-американски симпозиум по проблемите на връзките с извънземни цивилизации. Според акад. В. А. Амбарцумян съществуват много сериозни доводи за задълбочено изследване на този проблем. Той изброява редица предпоставки. Радиоастро-номията е постигнала гигантско развитие. Тя вече може да приема и много слаби сигнали от отдалечени източници, и то на почти всички честоти. Кибернетиката и теорията на информацията са достигнали такова равнище, че могат успешно да решат проблемите на различните видове контакти между цивилизациите и на начините за тяхното взаимно повикване, дори и да нямат договорен код. Биологията обясни много от загадките на живата материя, а това е предпоставка за създаването на представи за различии непознати форми на живот. И накрая — космонавтиката помага да се разберат възникването и развоят на Луната, планетите и Слънчевата система.

„Благодарение на това се създаде ситуация, в която обсъждането на въпроса за извънземните цивилизации може да има удовлетворителен резултат. И ако нашите дискусии поне спомогнат за по-доброто разбиране на пътищата, които могат да водят към развитие в тази важна област, времето, прекарано тук, няма да бъде загубено…“

В новата сграда за конференции са се събрали редица учени с голям опит в търсенето на извънземни цивилизации. Американската наука е представена от световноизвестните специалисти.

Радиоастрономия — Б. БЪРК

Радиоастрономия — Ф.Д. ДРЕЙК

Теоретична физика — Ф. ДАЙСЪН

История — К. ФЛАНЪРИ

Теоретична астрофизика — Т. ГОУЛД

Радиоастрономия — Д. ХИЙШЪН

Радиоастрономия — С. фон ХЬОРНЕР

Неврофизиология — Д. X. ХЮБЪЛ

Радиоастрономия — К. КЕЛЪРМАН

История — Б. МАКНИЙЛ

Кибернетика — М. МИНСКИ

Теоретична физика — Ф. МОРИСЪН

Електроника — Б. М. ОЛИВЪР

Екзобиология — К. САГАН

Молекулярна биология — Л. ОРГЪЛ

Физика — Дж. Р. ПЛАТ

Вирусология — Г. СТЕНТ

Физика — С. ТАУНС

Сред 32-мата съветски учени повечето са представители на физико-математическите науки:

Астрофизика — Л. М. ГИНДИЛИС

Теоретична физика — В. Л. ГИНЗБУРГ

Електроника — Й. К. ХОДАРЬОВ

Радиоастрономия — С. А. КАПЛАН

Астрофизика — Н. С. КАРДАШОВ

Радиоастрономия — В. И. МОРОЗ

Ексобиология — Л. М. МУХИН

Радиоастрономия — Й. Н. ПАРИЙСКИ

Радиоелектроника — Н. Т. ПЕТРОВИЧ

Радиоелектроника — В. И. СИФОРОВ

Теоретична физика — Й. С. ШКЛОВСКИ

Радиоастрономия — В. С. ТРОИЦКИ

От другите страни поканата приеха:

Англия, молекулярна биология — сър ФРАНСИС КРИК

Канада, антропология — РИЧАРД Б. ЛИЙ

Унгария, теоретична физика — ГЕОРГ МАРКС

Чехословакия, аеродинамика — РУДОЛФ ПЕШЕК — инициаторът на международната среща по проблемите на извънземните цивилизации.

Домакините са представени от Д. А. АМБАРЦУМЯН и неговите сътрудници.

Срещата е на достатъчно високо ниво на квалификация, за да може да обсъди редица научни, технически и обществени въпроси във връзка с хипотетичните далечни светове. И все пак същевременно тя е по-малко авторитетна, отколкото е необходимо, за да могат нейните крайни изводи да се включат в реда от срещи на държавниците, които биха ги подкрепили материално. Но всичко с времето си.

Първата голяма дискусия е посветена на класическите въпроси за съществуването на планети около други слънца. „Необходимо е да знаем как са възникнали звездите и планетите! — напомня проф. Т. Гоулд. — Успяхме да проучим звездите по-основно, защото познаваме различните им стадии на развитие. Що се отнася до планетните звезди, можем да ги изследваме само в нашата Слънчева система — а процесът на тяхното развитие вече е приключил. Щом създадем цялостна теория за възникването на планетите, ще стане ясно дали тяхната поява е закономерност, или пък нашата система е изключение. Твърде вероятно е планетите от типа на Земята да са се зародили от струпвания на твърди частици.“

Амбарцумян отхвърля тази хипотеза. Той смята, че дока-зателство против това е например разпадането на свръхплътните тела. „Нямам никаква реалистична теория за образуването на планетите — заявява той, — но има няколко теории, които трябва да се вземат под внимание.“ Засега най-достоверните наблюдения на планети и на други слънца са направени от Ван де Камп. Според последните проучвания звездата на Барнард има три планети. Нещо повече — тяхната отдалеченост от слънцето-майка отговаря на закона на Бод. Този закон изразява теоремата, на която се подчинява дистанцията между повечето планети от нашата система. Ван де Камп и сътрудниците му търсеха отдалечени планети чрез косвен метод — извеждаха тяхното съществуване от отклоненията в движението на звездата-майка. Днес проф. Мороз от Московския университет предлага метод за търсене на планети, основан на анализ на инфрачервените излъчвания на „съмнителните“ звезди. Ако се използува радиотелескоп с диаметър на огледалото 20 м, могат да се откриват планети на разстояние около 30 светлинни години.

Да изследваме предимно звезди от клас G e „шовинизъм“ — отбелязва Саган. — Трябва да изследваме и по-стари звезди. Например ако допуснем, че дадена цивилизация ще съществува 10 милиарда години, очевидно планетата, населявана от нейни представители, ще бъде до звезда клас М.

Може дори да се измерят промените в яркостта на ядрото на звездата, предизвикани от преминаването на планета или планети в равнината, насочена към земния наблюдател. Това е мнението на д-р Парийски, директор на Специалната астрофизическа обсерватория. Тази станция ще има най-големия оптически далекоглед в света (с диаметър 6 м) и най-големия неподвижен радиотелескоп Ратан-600 (с диаметър 576 м). Съветският астроном смята, че чрез предложения от него метод ще могат да се установят и материалните образувания, изграждащи тъмните спътници — при звездите от клас 0 (планети с големината на Юпитер), от клас G (15 пъти по-малки), при белите джуджета — с големината па Земята, а при неутронните звезди — дори и с големината на Луната.

Продължава и дискусията върху проблема за закономерността на възникването на планетите. Много теоретици смятат, че зараждането им по пътя на сгъстявансто на газове е типичен процес. Показателен е например анализът на въртенето на млади звезди. Засега учените могат да си обяснят рязкото спиране на движението им само с внезапното възникване на планетна система.

Втората дискусионна тема са биологическите проблеми. Досегашните опити доказват, че чрез „влизането“ на различни „стартери“ в модела па първичната земна атмосфера могат да възникнат всички биологични вещества, необходими на живота — аминокиселини, нуклеотиди и др. Според Саган проблемът се крие в това, как от тези блокове се образуват съединения като белтъчините — основата на живата материя, и нуклеиновите киселини — носителки на наследствеността. Как се образуват тези сложни системи, на чието равнище започва естественият подбор? Американският екзобиолог припомня мнението на някои специалисти, които смятат, че преходът от сравнително простите вещества, към твърде сложните системи е дело на случайността.

Това означава, че вероятността за възникването на такива процеси е много малка. Продължението на идеята е, че животът на Земята е чудо и че е крайно неправдоподобно да има живот извън Земята.

Проф. Крик не е съгласен. „Тези песимистичен възглед се базира на недостатъчните ни познания. Ние още не познаваме пътя от «предбиологичната супа» до равнището, на което започва естественият подбор. Само че това още не означава, че се е намесила случайността и че ние сме дело на някакво чудо!“ Според него днес, когато познаваме живота само в земното му „издание“, много е трудно да определим количеството населени светове в Галактиката. Ако приемем мнението, че на планетите (а и не само на тях) може да съществува живот от принципно различен тип, картината рязко се изменя… Кое е най-вероятно? Трудно е да се каже, не знаем.

Много по-сложно изглежда обяснението на изминатия път на развитие от възникването на нервната система до появата на това, което наричаме „разум“. Проф. Р. Лий смята, че сложният социален развой е задължително условие за възникването на разума. Неговото изследване се обуславя от три фактора. Първо — съвременната теория за развитието чрез естествен подбор, която може да се отнесе и към други планети; второ — теорията и методът на историческия материализъм, разработени от К. Маркс и Ф. Енгелс, обясняват основните закономерности на човешката история и общество; и трето — усилията на повечето от нас да получат колкото се може по-пълни обобщения, които могат да бъдат допълнени от достъпните факти. „Трябва да се изясни и понятието «разум», «интелект» — продължава Лий. — Интелектът е адаптация на по-сложно поведение и е приспособим само в организъм със собствени сложни модели на поведение, позволяващи много алтернативни решения. С други думи, това понятие не може да означава организъм, който да има например пет разумни начина на поведение и в същото време никога да не използува повече от два начина. От друга страна, сложният мозък трябва да бъде свързан със сложна система на поведение.“ Не само обществените фактори оказват влияние върху развитието на интелекта. Съществуват, разбира се, и други, например размерите на живите същества. Според мнението на канадския антрополог разумните същества по принцип трябва да бъдат по-тежки от 30 кг, а мозъчната им кутия трябва да има обем, по-голям от 400 куб.см. Освен това мозъкът трябва да има около себе си достатъчно свободно пространство, за да може да се развива. Но между висшите примати ще намерим едно същество — шимпанзето, — което може да употребява простите сечива. „Човешкият интелект всъщност е еднозначен с човешката реч. Интелектът е усъвършенствувана комуникация, размяна на по-сложна информация между индивидите.“ При проследяването на човешкото развитие не бива да забравяме, че през голямата част от историята на човечеството човекът е живял като ловец.

„Не мога да определя точно вероятността за възникване на цивилизация, защото ние не знаем колко предисторически култури не са създали цивилизация — продължава след колегата си проф. К. Фланъри от Мичиганския университет. — Но аз мисля, че е имало достатъчно възможности за това, тъй като на много отделни места в света в предисторическо време са възникнали цивилизации, и то независимо една от друга — в Месопотамия, Индия, Египет, Мексико и Перу…“ Американският антрополог подчертава още, че между някои от тях може и да е имало контакти. Интересно е да се изследват общите черти на тези култури. Всичките са се основавали на земеделското производство; повечето от тях са имали собствена архитектура и своя писменост. Развивали са се с различна интензивност, като само няколко са достигнали определено ниво на техниката. Но за никоя не може да се говори като за технически развита цивилизация, макар че някои са имали сравнително високи математически, астрономически и други познания.

Крик обръща внимание върху факта, че дори минимално количество мозъчна тъкан е достатъчно за създаването на интелект и поставя въпроса: Само веднъж ли се е случило това? Не са ли били няколко клоновете интелигентни същества? Според него интелектът се характеризира чрез значимостта на използуваната изчислителна система.

„Обърнете внимание на пропорцията между времето от възникването на живота до възникването на интелекта спрямо времето от възникването на интелекта до възникването на цивилизацията — подчертава Лий. — Това отношение е 97,9 процента. Животът започва да възниква преди 4 милиарда години и еволюцията му завършва преди 4 милиона години. Цивилизацията е възникнала в един период от време, започнат преди 4 милиона години, и завършва преди 10 000 години.“

Според Т. Гоулд все пак не е изключено в течение примерно на два милиона години на Земята да са съществували два вида разумни същества. Ако това е така, вероятността за налчието на някаква закономерност при възникването на разума ще се повиши значително. Същевременно съперничеството на двата вида е помагало на този процес.

Морисън не е съгласен. Десет години в Грийн Банк той беше развивал теорията, че два вида развити живи същества не могат да се появят едновременно на една планета, че накрая винаги побеждава по-силният вид… Сега той напомня, че между бозайниците могат да се открият няколко вида, които са можели да се развият като разумни същества, ако не ги е подтискал човекът.

„Кандидатите са били винаги няколко — продължава проф. Марвин Мински от Масачузетския технологически институт. — Китът, делфинът, главоногите… За съжаление ние не знаем откога те имат днешния си вид, но е сигурно, че поне първичният им мозък е бил добре развит.“ Знаменитият кибернетик и изследовател на изкуствения интелект харесва мисълта на Лий, че е опасно да се живее с ниска интелигентност. Той обръща внимание и върху това, че към езика и интелекта принадлежи н хуморът. Възникването на разума според него е напълно закономерно явление.

Екзобиологът д-р Л. Мухин от Института за космически изследвания към АН на СССР заявява, че нито дефиницията на Лий за интелекта, обусловена от решаването на сложни ситуации от организма и социалния развой, нито характеристиката за значението на математическото мислене, направена от Крик, са напълно изчерпателни. „Нали познаваме низши организми, които могат да решават сложни ситуации, известни са ни и техни начини за съществуване, подобни на социалния живот. Да вземем например китовете, които имат мозък, по-голям от нашия. Никой не може да твърди, че тези същества притежават разум. С подобни аргументи трудно можем да стигнем до някаква точна дефиниция на интелекта.“

В края на дискусията много важни въпроси остават без отговор: Зящо на по-ранен етап от човешката история не са възникнали цивилизации? Защо те са възникнали само в определени части на света? Кога са се развили? Какво обуславя възникването и развитието на интелекта? И какво изобщо трябва да се разбира под това понятие? Въпроси, с които започва тази част от разискванията на заседанието. Ораторите не се съгласяваха с доводите на своите колеги, а само изясняваха гледищата си, привеждаха различни примери, но за обобщаването на развоя на дадена цивилизация очевидно ни липсват още твърде много познания.

С размяната на мнения логически е свързан и друг кръг проблеми, които най-вече интересуват чл.-кор. на AH на СССР Й. Шкловски. Какви са закономерностите в развитието на космическите цивилизации? Трябва ли всички те някога да умрат? И ако е така, каква ще бъде средната продължителност на живота им? За това можем да съдим само по „земния вариант“ на цивилизацията. Шкловски напомня всички тези въпроси в увода на своето изказване. „Мисля, че много развити цивилизации биха могли да нямат биологическа основа, по-скоро да се основават на компютрите и благодарение на това да се разпространяват в огромни пространства. Днес е съвсем ясно, че съществуването на биологични системи в системи, които владеят гигантски енергийни източници, ще бъде безкрайно трудно. В такава ситуация се сблъскваме с напълно нови перспективи.“

„Всяка цивилизация може да има критични моменти в своето развитие — смята проф. Дж. Плат. — Тя ще се справи с първото препятствие, но след него идва второ, трето, четвърто…И всяко от тях може да бъде непреодолимо, смъртоносно. Независимо от това някои цивилизации могат да се справят с всички опасности и да живеят 10 милиона или 10 милиарда години.“ Според американския физик времетрайността на технически развитата цивилизация е от 50 до 100 000 години. Но тя може да живее и само 5 години! Този гигантски диапазон най-добре илюстрира нашето колебание.

„Борбата за покоряване на природата е важен психологически мотив на прогреса — твърди проф. Г. Стент, вирусолог от Калифорнийския университет. — Днес в зависимост от техническото равнище, на което се намират, някои народи губят интерес към по-нататъшния развой и търсят пътища по-скоро за хармонизация с природата.“ Според проф. Стент пример за такова съзвучие са жителите на Полинезия, които са намерили „райски“ живот сред великолепната природа. Същевременно се наблюдава спадане на творческия ентусиазъм в САЩ — една от проявите на спадането е движението „хипи“. Дали внезапното намаляване на темпото не е обикновено явление? Дали това не е нормално и в космически мащаб, при което някои цивилизации ще тръгнат по „полинезийския път“? Много от участниците не са съгласни със заключенията на Стент.

Мински също отрича тази мисъл. Според него по-скоро ще продължим напред — по-машинния път, посочен от Шкловски. „Мисля, че след 80–100 години ще можем да създадем машини с огромен интелект.“ Ще има машини, които наведнъж ще могат да увеличават своя интелект 10 000 или 100 000 пъти.

Според думите на американския физик през последните 15 години паметта на нашите компютри се е повишила един милион пъти. „За едно или две десетилетия изкуственият интелект ще има такова тотално разпространение, че обществото ще трябва да реши дали ще го изхвърли във вселената, или ще има желание да продължи неговото развитие.“

Колко цивилизации съществуват в Млечния път? Саган обобщава дискусията. Ако пренебрегнем въпроса за времетрайността на цивилизацията, приблизително всеки 10 години в Галактиката възниква една нова култура. Ако приемем, че определени цивилизации имат изключително развита техника, така че не живеят само на родната си планета (както предполагат Дайсън, Мински и Шкловски), в Галактиката е възможно да има около един милион развити технически общества — приблизително по едно на 100 000 звезди.

„Боя се, че развитието на разумните същества в областта на техниката няма да разреши проблемите, с които се среща биологичният интелект — посочва проф. М. Й. Маров от Московския институт за приложна математика към АН на СССР. — Да вземем филма на А. Кларк «Една одисея в Космоса през 2001 година», в който автоматът-компютър се бунтува срещу екипаж от хора!“ Що се отнася до времетрайността на цивилизацията, Маров е за 10 милиона години.

Лий повдига въпроса за социологията на контактите с извънземни цивилизации — 4 милиарда години развитие на живота и 2 милиона години живот на разумни същества са протекли добре, но „бяха достатъчни само 26 години — и развилата се през това време техническа атомна цивилизация ни изправи пред опасността от самоунищожение… Искам да напомня казаното от проф. Шкловски за цивилизацията, която живее и умира за един ден. Има някои признаци, които показват, че нашата планета може да се окаже в същата ситуация…“

Според проф. С. фон Хьорнер цивилизацията трябва да преодолее няколко критични момента: популационна експлозия, опасност от самоунищожение, генетична деградация, безвъзвратен застой (стагнация). Затова фон Хьорнер определя средната продължителност на живота на техническите цивилизации само до 100 000 години. Според него установяването на първия контакт може да изисква усилия в течение на 2000 до 6000 години, при което съобщенията ще се разменят на разстояние 1000–3000 светлинни години. И не е изключено за първата междузвездна връзка във Вселената някъде да се е дискутирало още преди 5 милиарда години. „Накрая бих искал да добавя, че междузвездната връзка може да има такова решававащо значение за развоя на цивилизацията, каквото речта за развитието на индивида.“

На третия ден е заседанието за астроинженерната дейност на евентуалните цивилизации. Говори проф. Ф. Дайсън от Принстън. Той формулира в шест точки своето схващане:

1. Да оставим философията, наблюденията ще ни тласкат напред.

2. При наблюденията трябва да търсим цивилизации с развита техника, ако те изобщо съществуват. Именно чрез техниката си те могат да привлекат вниманието ни.

3. Ако обществото е постигнало достатъчно развитие на техниката, то ще разполага с мощни инфрачервени източници. Те най-добре могат да посочат мястото на това общество.

4. Наблюдението не бива да се изолира от основната астрономическа дейност, защото това е пътят за откриване на интересни астрономически обекти. „Напълно подкрепям думите на Шкловски, че всеки обект трябва да бъде смятан за естествен, докато не се докаже неговият изкуствен произход!“

5. При търсенето на цивилизации обикновено изследваме планетите с благоприятни условия за живот, а забравяме за кометите. „Вземем ли веществата въглерод, азот, кислород, които се съдържат в зелената биосфера, достъпната биосфера на кометите ще бъде един милион пъти повече, отколкото на Земята. Оттук заключаваме, че в Слънчевата система кометите са най-вероятната родина на живота, но не днес, а по-скоро в бъдеще.“

6. В такъв случай, ако не само в Слънчевата система има комети, разстоянията между „оазисите на живота“ могат да бъдат равни само на една светлинна година. Затова трябва да преразгледаме начина, по който се опитваме да уловим сигнали от извънземни цивилизации. Би трябвало да търсим по-скоро изкуствени сигнали в радио- и инфрачервеното излъчване на мъглявините, отколкото в излъчването на отделни звезди.

На Дайсън са зададени редица въпроси: за евентуалното съществуване на комети в други планетни системи и планетите им в междузвездното пространство, за наблюдението на изкуствените сигнали и т. н. Изобщо не става дума за механизъм на хипотетичния кометен живот.

При търсенето на развити космически цивилизации трябва да имаме предвид, че не познаваме много от характерните им особености. Д-р Николай Кардашов предлага да се изследват отношенията между времето и пространството, и по-точно въпросът за колапса на свръхплътните обекти. В нашето пространство могат да съществуват особени места, които биха могли да бъдат вход към други временно-пространствени светове — това са така наречените черни дупки. Такива предположения са били изказани още преди три десетилетия.

Съществуването на черните дупки в космическото пространство беше предсказано през 1939 г. на основата на общата теория на относителността от проф. Й. Робърт Опенахаймер и неговия ученик д-р Харланд Снайдър. Ако ядрените огньове на плътните звезди изгаснат, те така ще се разрушат от тежестта на собственото си притегляне, че ще се самопресоват, ще се превърнат в нищожно топченце, в което ще съществуват огромни налягания и огромно притегляне. Дори тогагва те ще излъчват определено количество енергия, но притегателните им сили ще я увличат обратно. И понеже такава умираща звезда не излъчва нищо и въпреки това съществува, вместо нея или обекта, който лежи зад нея, при наблюденията си ние няма да успеем да открием нищо. На това именно се основана теорията за черните дупки. Те би трябвало да поглъщат цялата материя около себе си. Как можем да ги зарегистрираме? Как да намерим едно черно нищо в черното небе? Зелдович и Гусейнов смятат, че тя може да бъде открита чрез наблюдения над близка до нея звезда, тъй като и звездата трябва да е повлияна от притеглянето на черната дупка. Шкловски дори смята, че такава звезда може да губи материя в полза на невидимия гравитационен Херкулес. През 1971 г. астрофизикът д-р М. Хелминг от Грийн Банк изказва мисълта, че черните дупки трябва да притежават свой антипод бели дупки. Те ще имат обратна функция — ще бъдат „входни врати“ към нашата Вселена за други пространства. В статия, отпечатана в „Нейчър“, той отбелязва, че през белите дупки в нашата Вселена се прелива материя от друга вселена. Така се запазва равновесието между нашата и извънземните форма на съществуване на материята. Хелминг признава, че на пръв поглед теорията за тези космически тунели изглежда фантастична. Но той припомня, че количеството енергия, която наблюдаваме в Космоса, на някои места изглежда по-голямо, отколкото може да възникне на основата на познатите физически закони. Ако се докаже, че материята и енергията идват от друга, вселена или вселени, тази голяма загадка на астрофизиката ще бъде обяснена.

На бюраканската конференция Кардашов изказа предположението, че в черните дупки съзнателно може да влезе звездолет. Той подчертана, че това е само абстрактен модел, който не е подложен на никакви практически експерименти. В момента, в който астронавтите приближат на разстояние няколко десетки километра и се озоват в така наречения гравитационен радиус на „входната врата“ към друг свят, те ще изчезнат от погледа на външния наблюдател. Тяхното време ще се ускори и те за хилядни от секундата ще долетят до центъра на звездата. При това ще видят бъдещето на Вселената, в която влизат… Космическият им кораб ще се превърне в машина на времето за бъдещето. Но ако астронавтите не са защитени, огромните налагания в черната дупка ще ги пресоват до безкрайна плътност. Кардашов смята, че не във всички случаи експедицията ще загине. Ако тя използува за пътуването огромно тяло със заредена с електричество повърхност, обектът няма да се поддаде на унищожителните налягания, няма да бъде смачкан в безкрайно малко топче. Процесът ще спре около собствения гравитационен радиус на звездолета. По-късно космическият кораб и екипажът ще си възвърнат предишните размери. Благодарение на това астронавтите ще се измъкнат от гравитационния радиус и ако съществуват други временно-пространствени вселени, разделени по време от безкрайни интеевали астронавтите ще могат да се озоват в тях. Наблюдателят от нашата Вселена вече няма да ги вижда. А астронавтите ще се появят пред евентуалните жители на другата Вселена — за „изходна врата“ ще им послужи бялата дупка. След известно време те могат да продължат пътя си през друга черна дупка отново до друго бъдеще времепространство. Разбира се, това е абстрактно разсъждение.

Впрочем съветските учени бяха „изпреварени“ от писателите фантасти. Пет години преди конференцията Артър Кларк описва пътя на звездолет до друга вселена. Тогава това беше фантазия, а сега е физическа теория, подкрепена със сложни изчисления.

Черните дупки могат да насочат вниманието ни върху съществуването на развити космически общества и по друг начин — отбелязва Саган. Обектите, които поглъщат в себе си цялата околна материя, могат да бъдат опасни за междузвездните полети. Затова твърде възможно е развитите цивилизяции да ги обграждат с предупредителни „шамандури“, които бихме могли да открием. Засега имаме само един кандидат за „черна дупка“ — източникът Хикс — I в съзвездието Лебед.

„Дали на някои отдалечени планети — а сега трябва да добавим — и комети, — като потенциални центрове на извънземни цивилизации могат да съществуват някои физически закони, различии от земните?“ — започва с риторичен въпрос своето изказване акад. Виталий Гинзбург от Физическия институт „Лебедев“ при АН на СССР. Възможно ли е някъде във Вселената да действуват други физически закони, различни от познатите на Земята? Гинзбург отхвърля тази възможност — хипотезата за съществуването на „друга физика“ не се различава много от хипотезата, че на останалите планети от Слънчевата система или дори на някой от ненаселените острови в Тихия океан е валидна „друга физика“. Но независимо от това по отношение на извънземните цивилизации познатите досега закони на физиката могат да се окажат не съвсем точни в три случая:

1. Ако се докаже, че Вселената е възникнала по съвсем различен от общоприетия начин, т.е. ако съществува друга космогония. Както е известно, според общата теория на относителността гравитацията не зависи от времето. Но някои космогонични модели поставят тези два фактора в зависимост. Ако се докаже верността на някоя от тези хипотези, съвременните физически закони ще загубят валидността си. Въпреки това днешните ни познания за гравитационната константа ни дават надежда, че други физически закони ще започнат да действуват на разстояние най-малко 1000 светлинни години от нас.

2. Физиката обсъжда така наречените редки случаи, чиято вероятност за реализиране е нищожна, но непредотвратима. Например според доста спорния модел на Фред Хойл на стационарна вселена атомите на водорода, макар и рядко, възникнат „от нищо“: за една година в 1 куб.км се появява един атом. Обяснение липсва.

3. И накрая ние не знаем дали досега познатите физически закони важат в някои крайни случаи, например при гравитационния колапс, или при други неизвестни досега космически процеси.

Но това, че физиката е една, не изключва няколко вида биология. Например могат да съществуват организми, живеещи на молекулно ниво, т.е. видими само с помощта на съвършен микроскоп. Гинзбург приведе няколко възможности за напълно различни разумни същества — възможности, които не отричат известните досега принципи на физиката. Еднаквият тип спектрални линии на елементите, които получаваме от всички звезди и галактики, потвърждава, физическите закони действително са едни и същи — твърди Голд. Но Саган му възразява: Да мислим, че днес познаваме всички физически закони — това е „интелектуален шовинизъм“! Може жителите на далечните светове да познават закони, които ние ще открием след много години! Морисън предлага да търсим цивилизации, подчиняващи се на същите физически закони, които познаваме и ние. Ако съществуват високоразвити цивилизации, които използуват непознати канали за връзка, те би трябвало да знаят как да установят контакт с такива „космически новаци“, каквито сме ние — отбелязва Хьорнер. Така, както възрастните могат да разбират децата и да разговарят с тях. Наистина не е изключено чуждите разумни същества да са определили някаква долна граница на интереса си към „новаците“. А къде сме ние, земните хора — под или над тази граница? Бихме могли да опитаме да установим това — разбира се, само експериментално.

„Дали няма други причини, поради които досега не сме успели да установим контакт с някоя цивилизация — недоумява Саган — Дали разумните същества не изпращат непознати сигнали, които достигат до нашата планета, а ние не разбираме? Нали жителите на Нова Гвинея например изобщо не подозират за съществуването на електромагнитните вълни, които пронизват и техния свят! Дали единствено електромагнитните вълни могат да бъдат мост между звездите? Нали и ние самите познаваме радиото едва от 75 години — какви ли предаватели ще имаме след още 25 години?“ „А ако приемаме сигнали от развити све-тове и не знаем за това? — питат други участници в бюраканската конференция. — Или ако ги приемаме и ги смятаме за никакъв вид природно космическо лъчене? А ако не съумяваме да различим излъчванията на някои звездни обекти от сигналите на извънземните разумни същества?“ Днес, когато познаваме пулсарите, разликата между двата типа сигнали е напълно заличена! Никой не може да отговори на тези въпроси. Всичко зависи от по-нататъшното развитие на науката и техниката. Кардашов обобщава дискусията: „Едновременното изучаване на проблема за извънземните цивилизации в няколко различни направления е неизбежно и необходимо“.

Предпоследният ден на симпозиума е определен за дебати върху най-подходящите начини за търсене на послания от разумни същества. Дрейк твърди, че днес единственото бързо, ефективно и икономично средство за установяване на подобна връзка е използуването на електромагнитни вълни. Сигналите на радиолокатор, намиращ се в центъра на огромната антена Аресибо в Пуерто Рико, могат да бъдат уловени от подобна апаратура, отдалечена на 2000 парсека или 6000 светлинни години. А за няколко години това съоръжение ще бъде усъвършенствувано така, че ще „се чува“ на разстояние около 20000 парсека, почти из цялата Галактика. Дрейк разглежда подробно честотата и методите на търсене на извънземен разум. В края на краищата без оглед на големите трудности и с помощта на съвременната изчислителна техника дълготрайното системно тьрсене ще бъде увенчано с успех.

Кардашов смята, че трябва да използуваме такива методи за приемане и предаване на сигнали, които изискват най-малко количество енергия за единица информация. Същевременно той предполага, че съществуват два типа оптимални сигнали. Цивилизациите, които търсят съседите си, трябва да предават на едни честоти, а световете, които вече са установили помежду си радиообмен на информация — на други.

Кибернетикът Мински отбелязва, че контактът с развита цивилизация ще означава връзка с високоинтелигентно машинно общество. Такъв интелект може да изпраща в Космоса „по-слания“ не само в позната за нас форма, но и специални про-грами за компютри и телевизионни изображения на машините и паметта им, които също ще крият информация.

Темата „Значение за установяването на контакти с развити същества“ също бе включена в програмата. Морисън предполага, че най-големият принос няма да бъде количеството на получената информация, а нейното качество. Макар че информацията за извънземната култура ще бъде огромен влог в съкровищницата на нашата култура, според неговото мнение тя няма да превишава човешкия опит. Определяща сила на развитието са преди всичко вътрешните сили на човешкото общество. Част от участниците бяха съгласни с Морисън, а други посочиха вероятността от психологически шок, както и други трудности, които може да предизвика установяването на контакт. Мак Нейл се опасява, че земната култура би могла да се подчини на по-силната — космическата. Пешек мисли обратното — че тази среща ще ни помогне да превъзмогнем вътрешните си проблеми и да продължим времето на живота на земната цивилизация. Гинзбург също смята, че не ни заплашва никаква опасност.

Конференцията приключва. Участниците в нея не намират аргументи, с които да докажат, че извънземни цивилизации не същесгвуват или пък е изключено да съществуват. При изработването на заключителната резолюция с препоръки за двете академии на науките, които са организатори на симпозиума, споровете са бурни. Американците настояват документът да съдържа и точен план на конкретния проект за търсене. Особено настойчив е Дрейк. Съветските специалисти са съгласни по принцип, но имат забележки към параметрите на съоръженията, предложени от задокеанските им колеги. Разногласия има също и по въпроса за ползата, която установяването на контакт ще донесе на човечеството — някои участници са много сдържани. Разискванията приключват късно вечерта с приемане на резолюция от три страници, в която между другото се казва: „Участниците в конференцията не бяха единодушни в много детайли, но стигнаха до извода, че вероятността за осъществяване на контакт с извънземни цивилизации е толкова голяма, че оправдава започването на редица точно определени изследователски програми… Техническите и научните резерви на нашата планета вече са достатъчно големи, за да позволят започването на изследвания, насочени към търсенето на извънземни разумни същества. По правило такива проучвания могат да доведат до важни научни резултати дори и в случай, че самото търсене на извънземен разум остане без резултат. Днес изследванията могат да бъдат провеждани и от научните институции на отделните държави… Би било желателно в бъдеще усилията на изследователите да се обединят за по-лесното постигане на целта. Изглежда, че ще е от полза, ако търсенето па извънземен разум се осъществява от представители на цялото човечество…“

Освен това в специално приложение участниците в бюра-канското съвещание набелязаха редица методи за търсене и препоръчаха строежа на няколко типа различни радиотелескопа. Деветчленна работна група в състав: Дрейк, Кардашов, Морисън, Оливър, Пешек, Саган, Шкловски, Товмасян и Троицки ще следи за изпълнението на програмата и същевременно ще подготви следващата международна конференция на CETI.

„Ако някога бъдат открити извънземни цивилизации, то тяхното влияние върху нашите технически и научни възможности ще бъде толкова голямо и тяхното въздействие може да повлияе положително върху цялото бъдеще на човечеството. Практическото и философското значение на успешния контакт с извънземните цивилизации ще бъде толкова голямо, че ще оправдае значителните усилия за неговото установяване…“

Шпиони на Епсилон от Пастир?

За съжаление и следващите търсения на изкуствени сигнали от най-близките звезди засега са безуспешни. През лятото на 1973 г. д-р Дж. Л. Вертър от Националната радиоастрономическа обсерватория в Грийн Банк съобщва в сп. „Икар“, че изследвал безрезултатно няколко от най-близките звезди на вълна 21 см. През есента на 1971 г. американски специалисти използуваха радиотелескоп с диаметър 20 м за приемане на сигнали от Тау от Кит и Епсилон от Еридан, които вече бяха изследвани от Дрейк, и на 61 от Лебед. Те осъществиха общо 11 сеанса, най-често с продължителност 20–30 мин. През лятото на 1972 г. с антена с диаметър 42 м продължиха изследванията на 10 звезди на разстояние 10 светлинни години. Проучиха и звездата на Бърнард, 61 от Лебед, Лаланд 21 185. Можаха да уловят сигнали на предавател с мощност 6 MW — почти двойно по-голяма от мощността на най-силните радиопредаватели в света.

През август 1973 г. на симпозиума за извънземни цивилизации в рамките на международния астрономически конгрес в Баку се изказа чл.-кор. на АН на СССР В. С. Троицки: „Ние търсехме периодични радиосигнали, които биха могли да бъдат резултат от технологична дейност на извънземни цивилизации, отдалечени на няколко хиляди светлинни години. Има редица спорадични радиосигнали. Трябва да ги разделим на два вида излъчвания от земен произход и излъчвания, идващи от Космоса. Космическите сигнали са съмнителни и точно тях трябва да изследваме. За да различим ясно двата глобални източника на излъчване, ние решихме да приемаме от няколко места едновременно.“

Отначало съветските астрономи работеха едновременно в Горки, Мурманск, Крим и Усурийск. През зимата на 1971–1972 г. „небесната служба“ улови странни блясъци, траещи 1–2 минути. За 24 часа бяха отбелязани 20 такива блясъка. През 1972 г. към четирите станции на сушата се присъедини и изследователският кораб „Академик Курчатов“, плуващ из Атлантическия океан. По-късно всички радиотелескопи засичаха в едно и също време редица странни сигнали на сантиметрови и дециметрови вълни. Беше ясно, че това не е някакво местно смущение. Обаче приборите улавяха излъчването само през деня. Троицки направи следния извод: „Според нас сигналите възникват под влияние на слънчевата активност. Очевидно това е нов, непознат досега вид радиоизлъчване, чийто източник се намира някъде извън границите на земната атмосфера.“ По-нататъшните изследвания потвърдиха предположението. Гор-киевските специалисти смятат, че сигналите ще подпомогнат проследяването на 11-годишния цикъл на слънчевата дейност, Или — вместо глас на чужди развити същества — ново научно откритие — най-доброто доказателство, че и усилието, приличащо на фантазия, може да има резултати, интересни за друга област на науката.

„Около Земята обикаля автоматичен пратеник на цивилизация от двойната звезда епсилон па съзвездието Пастир, която е отдалечена от нас на 103 светлинни години“ — тези изводи на шотландския астроном Дънкан Лънан обиколиха през 1973 г. целия световен печат. Така Лънан се опита да обясни странните забавяния на радиоехото, които специалистите регистрираха в края на 20-те години.

Първото съобщение за необяснимото радиоехо е било публикувано през 1927 г. от американците А. X. Тейлър и Л. К. Юнг. Както е известно, йоносферата (част от атмосферата, която се намира на височина от 80 до 800 км над земната повърхност) отразява дългите, средните и някои от късите вълни. Поведението на йоносферата е важно за радиопредаванията. Някои от радиосигналите, изпращани от Тейлър и Юнг, се връщали с такова закъснение, че „природните огледала“, от които са се отразили, би трябвало да се намират на височина от 2900 до 10 000 км. Според днешните познания в този слой се намира Ван Алъновата зона на излъчване. Нейното съществуване обяснява съвсем естествено възникването на ехото.

През декември 1927 г. се срещнали проф. Карл Стьорнерот Осло и холандският инженер Халс. По повод странните резултати на двамата американци Халс казал, че и той е бил свидетел на същото явление. Работел в експерименталната станция на фирмата „Филипс“ в Айндховен и закъсненията, които регистрирал, траели три секунди. Това би отговаряло на пътя на радиолъчите от Земята до Луната и обратно. Стьорнер не бил съгласен. Според него ехото се губело поради дейността на електроните в електромагнитното поле на Земята. Накрая двамата се уговорили да си сътрудничат. Холандската станция трябвало да изпраща и приема вълни, а норвежката — само да приема. Благодарение на разстоянието между двата пункта било твърде вероятно загадката да бъде обяснена по-лесно. През есента на 1928 г. започнала серията експерименти. Б. Ван дер Пол изпращал от Айндховен сигнали в интервал от 20 секунди. На 11 октомври Халс регистрирал едно трисекундно закъснение на вълна 31,4 м. Тогава Стьорнер не могъл да определи точно ехото, но въпреки това то показало закъснение от 3 до 15 сек. Той веднага изпратил телеграма в Айндховен с молба да се повтори целият експеримент. Още същата вечер холандците излъчили отново цялата серия от сигнали: три точки на всеки 30 секунди. Резултатът бил повече от странен. Сигналите се връщали със следното закъснение: 8, 11, 15, 8, 13, 3, 8, 8, 8, 12, 15, 13, 8, 8 сек. В два от случаите сигналът от ехото бил два пъти по-силен. Експериментите продължили и през следващите месеци. И пак се получавало ехо. Но причините не могли да се изяснят.

Лънан се върнал към тази загадка едва през 1972 г. Той бил подтикнат от П. Брейсуъл от Станфордския университет, който изказал хипотезата за присъствието на чужди изследователски автоматични сонди в нашата Слънчева система. „Да предположим, че далечна космическа цивилизация изпрати до 3000 звезди сравнително скромни сонди — писал Брейсуъл през май 1950 г. в «Нейчър». — Всяка сонда може да бъде изведена в кръгова орбита около една от хилядите звезди в границите на зоната на температурите, подходящи за живот …“ Започнем ли и ние да летим извън пределите на Слънчевата система, също би трябвало да изпратим такива изследователи — препоръчва той. Според него „тук вече може да лети такава сонда и да се опитва да ни съобщи за присъствието си. За тази цел е необходим предавател. На каква вълна ще работи той и как ние ще разшифроваме сигнала му? За да избере такава дължина на вълните, която прониква през йоносферата и която заедно с това се намира в използуваната от нас зона, сондата може отначало да слуша нашите сигнали и след това да ги връща обратно. Нейните сигнали ще ни припомнят ехо с няколкосекундно или минутно закъснение от типа на сигналите, за които Стрьомер и Ван дер Пол съобщиха преди 30 години и които досега не бяха обяснени.“ Лънан се опитал да ги обясни. Решил, че променящата се дължина на ехото може да е определен код на посланието, което сондата е донесла. Изобразил графически закъсненията в секунди. Получените по този начин точки представяли картината на съзвездието Пастир. А звездата епсилон от Пастир имала доминантно положение в чертежа.

Но разположението на обектите от съзвездието изобщо не отговаря на днешното състояние. Особено забележително е това при най-ярката звезда алфа от Пастир или Арктур, както я познаваме от лятното или есенното небе — към тази яркочервена точка всъщност сочи стрелата на Голямата мечка. Арктур е от звездите с голямо собствено движение. Ако проследим нейното движение обратно, ще установим, че картината, получена от забавеното ехо, отговаря на ситуацията отпреди 13 000 години. Би трябвало това да е времето, когато сондата е стартирала от базата си — заключава по пътя на дедукцията младият шотландски астроном. Лънан не се задоволил само с тази интерпретация. Той проучвал и странното ехо от следващите експерименти. С някои от резултатите отново съставил различни съзвездия, при което обикновено му оставали няколко излишни пункта, на тях той приписал функцията на стрелка, която сочи към епсилон от Пастир. Следващото необяснимо ехо дало необясними графични картини. Обаче Лънан се справил и с тези случаи. Опитал се да прочете в тях картинни записи на посланието. Той смятал за най-важни серията забавени сигнали, които са били получени от френска експедиция, изследваща слънчевите затъмнения в Индокитай. Според Лънан в излъчваното е закодирано следното писмо: „Начало на съобщението. Родината ни е епсилон от Пастир, която е двойна звезда. Ние живеем на шестата от седемте планети, които обикалят по-голямото от двете слънца. Шестата планета има една луна, четвъртата планета има три, първата и третата планета имат по една. Сондата ни лети в орбита около вашата Луна. Нашите карти ще посочат времето на Арктуровата позиция.“

След това шотландският учен отбелязва, че от 1932 г. до 1969 г. в целия свят са регистрирани около 40 предавания със странно забавяне на сигналите. Затова не е изключено сондата на непознатата цивилизация да продължава да работи в нашата Слънчева система. Същевременно авторът открито съобщава, че през 1970 г. Ф. Крауфорд, Д. М. Сиърс и Р. Л. Бръс от Станфордския университет са публикували друго мнение за произхода хода на странното ехо. Според тях това може да е резултат от природни процеси, които протичат около Земята.

Сред специалистите се вдигна вълна от възражения срещу обяснението на Лънан. В неговите графики практически може да се „прочете“ какво ли не! Според проф. Морисън това е нещо средно между измама и хитра шега. Дрейк е по-лаконичен: „Фалшификация“. Подобно мнение възприе и проф. Брейсуъл: „Не мисля, че сигналите, възникнали от земно предаване, произхождат от спътник на епсилон от Пастир“. През 14-те години, изтекли от статията в „Нейчър“, Брейсуъл коригира своето мнение: „Не изглежда вероятно днес в нашата Слънчева система да има извънземен апарат, иначе той би възбудил, интереса ни. Обаче тук може да лети мъртъв спътник, който е влязъл в тази орбита преди много години. Не можем да изключим и вероятността спътникът да е тук тайно: и все пак трудно е да се предположи причината, поради която чуждият спътник не използува възможността за получаване на информация от нас.“

Изследването на забавените радиосигнали, изпращани в йоносферата и магнитосферата, продължава в целия свят. Половин година след статията на Лънан съветски учени отбелязаха вероятността за съществуване на чужд спътник в нашата система. На международния астронавтически конгрес в Баку проф. С. Л. Каплан изнесе доклад, подготвен от Кардашов и сътрудниците му. По това време Кардашов продължаваше да търси сигнали в Камчатка. През пролетта на 1972 г. колектив от 22 специалисти, ръководен от Кардашов, започна широка програма на търсене. Отначало бяха изготвени две малки портативни антенни композиции. Изследователите се разделиха на две групи. Едната се установи по склоновете на Пастуховата планина в Северен Кавказ, недалеч от p. Маруха, на около 2000 м надморска височина. А втората замина за Памир, за селото Рощкала, в долината на р. Сърдаря, която лежи на 3000 м височина. Разстоянието между двете станции беше приблизително 3000 км. Кардашов беше избрал места, достатъчно отдалечени от по-големи населени пунктове, за да избегне смущенията от обикновените радиопредавания. Освен това едновременното приемане от две места намаляваше възможността да се уловят сигнали от земен произход. Двата подвижни радиотелескопа работиха целодневно от 5. IX. до 25. X. 1972 г. Те успяха да уловят много сигнали в зоната на 20–24 см и 60–85 см. Разделиха ги на три групи. Едната от тях беше много интересна — излъчването идваше през деня и през нощта независимо от слънчевата дейност и записващото устройство рисуваше на хартията ясни криви, които с нищо не напомняха излъчванията от природни източници. По-подробен анализ установи, че предавателят е разположен на разстояние по-малко от 10 светлинни години. „Редица характерни детайли налагат извода, че импулсите са създадени от предаватели, инсталирани на изкуствени спътници“ — констатираха авторите в съобщението, предложено на симпозиума за извънземни цивилизации, който беше част от конгреса в Баку. Съветските специалисти стигнаха и до извода, че „не е регистрин нито един сигнал с особена дисперсия (разсейване), който да потвърди предположението, че източникът на сигнали се намира извън Слънчевата система …“ Точно по времето на конгреса московските специалисти продължаваха проучването на странните сигнали едновременно от три места. Освен станциите на Кавказ и Памир те монтираха антена и в Камчатка.

Няколко седмици сред публикуването на тази студия американците съобщиха, че очевидно съветският колектив е засякъл сигналите от два тайни спътника от военновъздушните сили. Тези спътници („Биг Бърд“) обикаляли Земята два пъти дневно през двата полюса и осигурявали връзката между полюсните стратегически бази и тежките стратегически бомбардировачи с щаб на американска територия.

Известно е, че в спътниците, предназначени за шпионаж, могат да се монтират фотоапарати и инфрачервени детектори с много големи различителни възможности. Тяхната чувствителност никога не е била оповестена публично. В американския печат само бяха споменати някои подробности. На снимките, направени от височина няколкостотин километра, със сигурност могат да се видят отделни лица и дори е възможно да се прочетат вестникарски заглавия. Инфрачервените апаратури рисуват топлинна карта на местността с отбелязване на разлики под 1° С. Спътниците за радиошпионаж пък са снабдени с електронно оборудване, които може да записва радио- и телефонни разговори от огромни територии.

Ако наши пратеници се отправят на разузнаване към чужди светове, естествено е, че те ще имат на разположение най-съвършената земна техника. Това означава, че със съоръженията, които сега служат за шпионаж, по-късно ще търсим следи от други цивилизации.

Послание до Месиер 13

От редките и сравнително евтини опити за установяване на радиоконтакт с космически цивилизации сега учените преминават с помощта на сложни уреди и с прилагане на много средства към по-чести или дълговременни програми. Това е най-доброто доказателство за постепенната промяна в мнение-то на правителствата и обществеността за тези усилия.

На 16 ноември 1974 г. бе изпратено първото послание на човечеството към звездите. Сигналът бе произведен от най-силния радиотелескоп в Аресибо в Пуерто Рико. Съобщението съдържаше изображение на Слънчевата система с посочване на Земята като автор на посланието, описание на човешките същества и пуерториканския радиотелескоп, данни за съвременното човечество и схема на основната структура на ДНК. Подобна информация сьдържаха и плочките на автоматичните сонди „Пионер-10“ и „Пионер-11“. Посланието съдържаше 1679 знака и излъчването му продължи 3 минути. Поради трудното насочване на порториканския телескоп към отделни небесни обекти „радиописмото“ бе изпратено към звездния куп Месиер 13, който се намира на 24 000 светлинни години, от Земята и се състои от 300 000 звезди. Вероятността някой да улови в скоро време посланието е съвсем малка. Въпреки това д-р Франк Дрейк, ръководещ изпращането на съобщението, оптимистично заяви: „Ако от близкия Космос някой проучва Земята с радар, той ще открие радиосигналите, чиято енергия ще е 10 милиона пъти по-интензивна от излъчването на няшето Слънце“.

През 1971 г. търсенето на развити космически съседи престана да бъде поле за действие единствено на двете велики сили. Към тях се присъединиха и радиоастрономите от Алгонкуин парк в Канада, но засега също без успех.

През 1975 г. Дрейк и Саган публикуваха в сп. „Сайънтифик Америкьн“ преглед на досегашните търсения на сигнали от извънземни цивилизации. Първите три експеримента имаха еднопосочен опитен характер: 1960 г. — в Грийн Банк Дрейк изследва звездите епсилон от Еридан и тау от Кит с дължина на вълната 21 см (това беше проектът OZMA); 1968 г. — в Горки Троицки се опитва да улови сигнали от 12 близки звезди подобни на Слънцето, на вълни 21 и 30 см; 1972 г. — в Грийн Банк Вертър изучава 10 звезди на вълна с дължина 21 см. Останалите опити са дългосрочни. От 1972 г. на вълни 16,30 и 50 см и с помощта на подбрана мрежа от съветски станции Троицки засича в ефира пулсиращи сигнали, идващи от всички посоки. Същата година на няколко честоти Кардашов започва регистрация на сигнали, идващи също от всички посоки, като използува станции от цялата територия на СССР. От м. ноември 1972 г. до август 1975 г. в Грийн Банк се осъществява проектът OZMA II. Бенджамин Цукерман и Патрик Палмър на вълна 21 см изследват 659 близки звезди, подобни на Слънцето.

През 1973 г. Робърт Диксън и Дени Коул започват десетгодишна програма в Радиоастрономическата обсерватория към Държавния университет в Охайо. На вълна 21 см те изследват не само избрани звезди, а целия Космос — както Троицки и Кардашов. По-късно Алъп Брайдли п Рол Фелдман от Алгонкуин парк изследват няколко звезди на дължина 13 мм. А от 1975 г. Дрейк и Саган с помощта на радиотелескопа в Аресибо се опитват да приемат на вълни 21, 18 и 13 см сигнали от най-близките галактики. През декември 1974 г. Кардашов заяви, че се готви да започне изследване на радиоизлъчването на няколко десетки наново избрани звезди.

НАСА също обсъжда възможността за улавянето на радиопослания от потенциалните ни космически съседи. Това беше съобщено от генералния директор на агенцията д-р Джеймс Флейгър през ноември 1973 г. по време на лекция за работните планове за периода 1974–1991 г. Една година след това американските специалисти започнаха първата подобна акция. През ноември 1974 г. спътникът „Коперник“ (или ОАОС) търсеше в ултравиолетовата зона лазерни сигнали, идващи от звездата епсилон от Еридан. „Коперник“ е втората сполучлива американска астрономическа лаборатория, която лети от август 1972 г. в кръгова орбита на височина повече от 700 км. Снабдена е с телескоп с диаметър 81 см с детектори за откриване на качествени ултравиолетови спектри на звездите. И първото съобщение за този експеримент, издадено от НАСА на 1 май 1975 г., се казва, че спътникът е регистрирал случайни лазерни сигнали от епсилон от Еридан в течение на 14 обиколки около Земята, където специалистите ги анализират. „За една ултракъсовълнова част от ултравиолетовия спектьр, която не прониква през атмосферата, лазерите представляват мощен източник на електромагнитно излъчване, чрез което някое извънземно общество би могло да ни съобщи за съществуването си — заяви ръководителят на експеримента Херберт Вишня. — Ултравиолетовите лазерни сигнали обединяват в себе си голяма потенциална мощност, увеличена от висока ефективност. Освен това звездите с температура, подобна на нашето Слънце, излъчват малко енергия в областта на ултракъсите вълни от ултравиолетовия спектър, така че приемащия телескоп не е «заслепен» от естественото излъчване на звездата. Поради тази причина ултравиолетовите лазери са рационално средство за осъществяване на връзка вътре в галактиката.“ През втората половина на 1975 г. те търсели ултравиолетови лазерни сигнали, които биха могли да идват при нас от звездите тау от Кит и епсилон от Индианец. И трите изследвани обекта се намират сравнително близо до нашата система — на разстояние малко повече от 10 светлинни години. Вишня не разчита на успех още при първите опити. Спорел неговото мнение ще са необходими сто години систематични тьрсения на радио- и лазерни послания.

Нови десетки години търпение

Според античната митология имало трима братя Циклопи. А Йо, любимата на Зевс, превърната в крава, била пазена от стоокия пастир Аргус. Затова нищо чудно, че продължението на проекта „Циклоп“ стана проектът, многозначително наречен от авторите си д-р X. Герицен и д-р С. Маккена „Аргус“. Бе установено, че вместо много стометрови телескопи „Циклоп“ на Луната могат да бъдат монтирани само две Лънбергови лещи от полистирен или друга изкуствена материя, всяка с диаметър 80 м. С тяхна помощ можем да приемем сигнали едновременно от хиляди звезди по цялото небе. Предложението за тази замяна бе публикувано от Герицен и Маккена през 1975 г. в сп. „Икар“. Две обсерватории, обзаведени с такива лещи, могат да регистрират излъчване около 160 хиляди звезди с максимална отдалеченост от Земята около сто светлинни години. По този начин бихме могли да изследваме пространството на разстояние до 1000 светлинни години. Авторите се присъединяват към мнението, че най-подходяща дължина на вълната за междузвездна връзка ще бъде 21 см. Те смятат, че разполагането на тези съоръжения на Луната е необходимо по две причини. Преди всичко при монтирането им на Земята могат да настъпят усложнения поради сравнително силното притегляне. Освен това влажността на земната атмосфера ще окаже неблагоприятно влияние върху материала, от който са изработени лещите. Две такива обсерватории — една от видимата и една от обратната страна на Луната — ще осигурят приемането на сигнали от всички посоки. Остава въпросът, дали „Аргус“ няма да се окаже също така сложен и скъп, както „Циклоп“. Най-големите изработени досега Лънбергови лещи имат диаметър 2,5 м. Говори се за конструиране на кълба с диаметър 25 м. Засега 80-метровите лещи са научна фантастика. Такъв гигант ще тежи 86 хиляди тона и не е изключено пренасянето му до Луната да надхвърля възможностите на космонавтиката и през 90-те години на нашия век. Днес и с най-големите ракети успяваме да изстреляме само няколко тона полезен товар. През март 1974 г. от Научния съвет по радиоастрономия при АН на СССР бе одобрена дългосрочна програма за изследване на космическите цивилизации.

Тя препоръчва редица въпроси, които засега се изследват без някакви по-дълбоки взаимозависимости в астрономията, биологията, кибернетиката, обществените науки и в други дисциплини, да се преценяват от гледна точка на съществуването на извънземен разумен живот. Същевременно предвижда всички основни изследвания, които засега са неединни, а понякога и случайни, постепенно да се координират и впоследствие да се обединят организационно. При търсенето на сигнали от извънземни цивилизации радиоастрономите използуват съоръжения, създадени само за радиоастрономически изследвания, но в бъдеще това положение трябва да се промени. Според съветския план CETI 1 през 1975–1985 г. трябва да започнат работа 8 земни и 2 космически станции, които ще контролират радиопредаванията на избраните звезди и близките галактики. През 80-те години трябва да се осъществи етапът CETI 2. Негова цел трябва да бъде повишаване на качеството на досега използуваните апаратури, създаване на система от спътници с големи антени и изнасяне на две големи обсерватории с телескопи с площ 1 кв.км на голямо разстояние от Земята, например в орбита около Луната. Изследването ще бъде подпомагано от големи класически апаратури. Това предложение бе публикувано официално в „Астрономический журнал“. Никъде не се споменава, че това ще бъде само съветски проект — затова не е изключено по-късно в него да вземат участие и други страни. Проектът CETI бе одобрен от Академията на науките и сега постепенно започва да се осъществява — съобщи проф. Троицки на съветската конференция за космическите цивилизации, състояла се през октомври 1975 г. в Специалната астрофизическа обсерватория на АН на СССР в Кавказ. Сред двадесет и четиримата участници беше и изтъкнатият конструктор на космически кораби, бившият космонавт проф. К. П. Феоктистов. Той предложи изследването да включва и междузвездните маяци — апарати, вероятно изпратени от други цивилизации до границите на тяхната активност, за да улеснят установяването на контакт с други развити светове. Проф. Шкловски смята, че не е изключено извънземните цивилизации непрекъснато да се отдалечават от нас. Както е известно, съществува хипотеза за непрекъснато разширяващата се Вселена, която е възникнала преди милиарди години от гигантската първоначална експлозия. Шкловски отбеляза, че според него в тази част на Вселената, която е достъпна за нашите технически средства, вероятно сме сами.

И в САЩ се разработват планове за бъдещето. В споменатата вече студия „Изгледи за Вселената“ от 1976 г. търсенето на космически разум е включено като задача 125 в разде-ла XII, посветен на възникването и бъдещето на живота. Развоят на тези търсения се предвижда едва за XXI век. Засега американските специалисти ще съсредоточат усилията си върху опитите за пасивно регистриране на сигнали, а плановиците от НАСА уточняват тези идеи. Явно това е главната причина за провеждане на съвещание във вашингтонския център на НАСА на 27 май 1976 г. Докато още от самото начало в целия свят бе прието означението CETI, американците вече започват да използуват съкращението SETI (Search for Extraterretrial Intelligence), което е по-широко понятието означава изследване на извънземни цивилизации. На дискусията през май, в която взеха участие Дрейк, Саган, Билингам, фон Хьорнер и др., бяха обсъдени всички досегашни проекти и предложения. В началото бе припомнен проектът „Циклоп“, разработен под ръководството на Оливър и Билингам. Друга възможност е орбиталната система CETI — създаване на големи антенни конструкции в космическото пространство — или на същото разстояние, на което се намира Луната, или в някоя от точките на Лагранж; както знаем, в тези установени от него пет точки гравитационните сили на Земята и Луната се уравновесяват, така че всяко тяло може да се задържи там, без да му е необходима някаква допълнителна сила. Предимството на орбиталната система SETI, чиято антена ще се насочи от Земята към пространството, е в това, че нейните изследвания няма да могат да бъдат нарушавани от радиопредаванията на стотиците спътници, които обикалят около нашата планета. Космическата антена SETI трябва да има диаметър 3 км. Отделните части на този гигант ще се монтират в пространството и ще, бъдат доставени от Земята с помощта на ракетоплани. Поради това тази система за търсене ще се изпробва на по-малки антени — с диаметър от 30 до 300 м. За 28 дни, т.е. за един лунен период, тази голяма антена може да „разгледа“ цялото небе. При това тя ще може да се завърта на 180°, а това дава възможност да се изследва интересуващата ни звезда в продължение на цели 4 седмици. Трета възможност е системата от радиотелескопи „Циклоп“ на Луната. Главното й предимство ще се състои в това, че ще отпаднат смущенията от каквито и да било други радио-източници. Лунните антени ще могат да осигурят и връзка със сондите, които ще се изпращат към звездите.

По поръчка на центъра „Еймс“ при НАСА изследователският институт Станфорд изчисли цената и очаквания ефект на най-различните системи SETI при всякакви условия. Лунната станция е много скъпа. Но сравнението на следващите два проекта донесе изненада — установи се, че космическата антена е по-изгодна от земната система „Циклоп“, особено ако се има предвид най-големият вариант на този проект. Орбитална система с площ 1 кв.км е 2–3 пъти по-скъпа от земна станция със същите размери. А ако сравним разходите за космическо кръгово огледало с диаметър 5 км и площ 20 кв.км, то ще бъде наполовина по-евтино от подобна по големина земна система „Циклоп“. Голямата орбитална система SETI струва само 5–13 милиарда долара.

Но това са само теоретични разсъждения. Днешната космическа техника не е в състояние да достави такъв тежък товар на голямо разстояние. Може би това ще бъде възможно през втората половина на 80-те години, когато за транспортно средство между отделните космически станции в орбита около Земята и Луната редовно ще се използува космически влекач. За облицовка на антенния локатор с диаметър 3 км ще е необходима най-малко 800 тона най-фина пластмаса с дебелина 1 мм. Сумата за доставка на милар и за неговото транспортиране до геосинхронната орбита, която отстои едва на една десета от разстоянието между Земята и точките на Лагранж, ще възлиза на 1,8 милиарда долара. Към това трябва да се прибави и необходимата метална конструкция, електронната и друга апаратура. Затова много специалисти отчитат, че идеята за орбитална система SETI няма да бъде осъществена скоро. Мненията на участниците в съвещанието се разделиха на две. Работниците от НАСА се изказаха за произволна космическа система, за която търсенето на извънземни цивилизации е второстепенна задача. Те смятат за най-важно обстоятелството, че космическата агенция ще има пред себе си грандиозен план, който ще изисква от учените максимално напрежение на силите и освен видимото изпълнение на дадената задача накрая ще донесе голямо количество странични резултати. Радиоастрономите предпочитат земна станция от типа „Циклоп“ и са склонни да приемат дори по-голямата продължителност на срока за построяването й. Голяма дискусии се разгърна около честотите на радиовълните. Радиоастрономически най-привлекателна е областта на вълните с дължина от 50 до 5 см (600 до 6000 мегахерца или 0,6 до 6 гигахерца), защото тук естественият радиошум е най-слаб. Най-голям интерес предизвиква разстоянието между 1 и 2 гигахерца, където е много важна „водната дупка“. За съжаление тази област се използува най-много от различните земни служби — радари, телекомуникации, метеорологични и навигационни спътници и др. За устройствата, които работят на същите честоти, са дадени десетки милиарди долари, лири, франкове, рупии, рубли, крони… Затова не е възможно те да се прехвърлят в съвсем други вълнови честоти.

Срещу този амбициозен проект на центъра „Еймс“ калифорнийската Лаборатория за реактивни двигатели има контрапредложение, съобразено с използуване само на съществуващата техника. С помощта на съвременните радиотелескопи е възможно за 7 години да се изследва цялото небе на всички вълнови честоти от 1 до 23 гигахерца. Операцията няма да струва и една десета от стойността на специализираните проекти. Но днешните радиотелескопи са по-слабо чувствителни от апаратурата, предназначена единствено за SETI. Затова те могат да регистрират само сигнали, насочени точно към нашата Слънчева система. Обширната статия в сп. „Спейсфлайт“ не дава информация за отношението на участниците към въп-проса. Предварително бе решено изследването да се проведе на три етапа: първият (1977–1981) ще се състои в ограничено търсене на космически цивилизации с помощта на съществуващите радиотелескопи, които едновременно служат за астрономически изследвания: вторият (1982–1988) ще постави начало на работата на няколко новосъздадени земни антенни конструкции; третият започва от 1989 г. и е свързан с изграждането на пълна система SETI: още не е решено дали тя ще бъде установена на Земята, или в Космоса.

Каква е надеждата да открием космически цивилизации? Ако искаме да използуваме всички възможни методи, апарати, дължини на вълните и т.н., получава се главозамайващо множество от комбинации, изразяващо се с цифрата 1025 — посочи на вашингтонската конференция проф. Дрейк. Ако предположим, че съществуват един милион интелигентни свята (математически изразено 106), докато уловим сигнали на първата от тях, ще трябва да използуваме 1019(10 квинтилиона) комбинации. А ако продължителността на всяка от тези комбинации е винаги само една секунда, което е практически невъзможно, търсенето ще трае над 300 милиарда години. Астрономите теоретици навярно биха казали, че след толкова време може би нашата Вселена няма да съществува. Освен това Дрейк предвижда 10 милиарда възможни дължини на вълната. Много специалисти смятат, че развитите космически светове използуват за комуникация определени и избрани вълни. Фон Хьорнер и Диксън решиха, че единствената принципна дължина на вълната е известната честота на Кокони и Морисън, дължината, на които излъчва атомният водород — 21 см. Така броят на комбинациите се намалява от 1019 на 109, т.е. на един милиард, а гореспоменатите 300 милиарда години търсене се съкращават на 30 години.

През май 1976 г. спътникът „Лейджъз“ изнесе в Космоса послание, предназначено за нашите далечни потомци или за посетители от чужди светове, които биха могли да долетят на Земята, когато нашата цивилизация може би вече няма да съществува. Кълбото на Лейджъз има диаметър 60 см и на повърхността му равномерно са разпределени 426 лазерни отражатели. Чрез отразяване и ново хващане на отраженията на лазерни лъчи от земните станции с точност до дециметри могат да се следят движенията на континентите, земните полюси, пукнатините на земната кора и други дребни промени по повърхността на планетата. Спътникът е достатъчно компактен, за да се продължи максимално животът му, и се движи по почти кръгова орбита на височина 6000 км, така че е възможно да остане в Космоса 10 млн. години. Затова Саган предложи на него да се разположи подобно съобщение — както на предходните няколко автоматични междупланетни сонди. Две еднакви пластинки с размери 10 на 18 см показват три карти на Земята. Преди всичко там е предложен двоичен код за разбиране. Проста схема за обиколката на Земята около Слънцето — обиколка, която трае една година — дава основната часова скала, използувана при другите картини. Първата картина на земното кълбо изобразява сушата — така, както е изглеждала (според нас) преди 268 милиона години — тогава явно е съществувал един праконтинент. На средната картина е изобразено сегашното й състояние, като е отбелязано и мястото за старт на „Лейджъз“ — базата Вандерберг в Калифорния. Третото изображение има карта за разлагането на континентите след около 8,4 млн. години. Всички цифри са записани с двоичен код.

Не остава нищо друго, освен да се надяваме, че това съобщение няма да остане пътеводител на космически същества при изследване на една вече мъртва Земя.

Нов скептицизъм и нови надежди

Отначало малко се смущавах. С Кардашов се познаваме от няколко години, но просто не знаех как да го попитам за възгледите на неговия шеф. Шкловски всъщност отрече всичко, което доскоро твърдеше, и неговите хипотези може да са станали причина Кардашов и приятелите му да са прекъснали търсенето. Но накрая се разбрахме.

Двайсет години Шкловски беше един от главните защитници на идеята, че не сме сами във Вселената. През 1977 г. той се отрече от нея и сега има ново становище — че земната цивилизация е неповторима във Вселената, т.е. че в наблюдаемата част на Вселената сме сами. „Повечето от нас смятат, че Шкловски не е прав — каза ми д-р Кардашов през октомври 1977 г. — Но добре е, че създаде, а сега поддържа това становище — сега сме принудени да разсъждаваме над него, да търсим контрааргументи… Получихме нов импулс за развитие на хипотезата за съществуване на извънземни цивилизации, след много години се появи противник, чиято възгледи заслужават внимание.“

Първата сериозна среща на Шкловски с опонентите му се състоя през пролетта на 1977 г. на философския семинар на астрономическия институт „Щернберг“ в Москва. Втората, този път на международен форум, бе на симпозиума CETI през есента на 1977 г. в Прага на международния астрономически конгрес. Шкловски приведе аргументи:

1. Въпреки всички изследвания досега не е открита нито една планета близо до някоя друга звезда. Имаме само непреки доказателства, които често са спорни.

2. Не е ясен механизмът на възникване на земния живот, още по-малко — възможностите за възникване на живот в другите части на Вселената.

3. Съвременното експоненциално развитие на земната цивилизация скоро ще доведе до овладяване на Космоса. Ако предположим, че такова развитие е типично за развитите цивилизации, те биха могли да колонизират практически цялата наблюдаема Вселена и ние би трябвало отдавна да сме регистрирали проявите на тяхната астроинженерна дейност.

Контрааргументите на съветските му противници бяха изложени от д-р Б. Пановкин в сп. „Природа“ : Обстоятелството, че досега не сме успели да установим дейността на други цивилизации във Вселената, може да се обясни с това, че техният модел на мислене е различен от нашия. Възможно е засега да не сме в състояние да уловим техните радиосигнали — защото съвсем отскоро се опитваме да го сторим или защото не сме провели достатъчно експерименти. И накрая не е изключено да не можем да различим тяхното предаване от естествените процеси в Космоса. Недостигът на факти за наличието на планети у другите звезди или за механизм а на възникване и развитие живота на Земята и във Вселената спорел Пановкин не е сигурна основа за твърдението, че интелигентни космически съшества няма.

На пражкия симпозиум никой не подкрепи Шкловски. „Не сме съгласни с мнението на Шкловски — заяви на пресконференцията проф. Билингам. — В последно време преминахме към търсене на сигнали в микровълновата област, в която досега не сме търсили. Новата микротехника, микроелектроника и другите усъвършенствувани апаратури откриват съвсем нови възможности. За да можем да кажем дали имаме съседи в Космоса, или сме сами, е необходима многогодишна упорита работа.“

На пражкия международен астронавтичен конгрес в секцията на големите орбитални конструкции съветските специалисти изнесоха доклад за космически радиотелескоп който да може непрекъснато да се уголемява. Разбира се, тази апаратура ще се използува не само за обикновени радиоастрономически изследвания: тя ще бъде включена и в рамките на съветския проект CETI 2, сред авторите на който са такива известни астрофизици, конструктори и радиоинженери като чл.-кор. Шкловски, чл.-кор. Кардашов, акад. P. З. Сагдеев, директор на Института за космически изследвания, проф. Феоктистов. Този радиотелескоп ще се изгражда от отделни модули с диаметър 200 м. Авторите се надяват, че ще успеят да създадат уред с диаметър до 10 км, който да работи на вълни от 1 мм до 1 м. Съветските специалисти направиха редица изчисления, които показаха теоретичната възможност за създаване на такива големи конструкции. При това създаването на орбитална антена с диаметър 1 км ще бъде по-евтино от построяването на същото съоръжение на Земята. А съвременната техника вече дава възможност да се пристъпи към конструиране на опитен двестаметров модул, което, разбира се, ще изисква многогодишна работа.

През декември 1978 г. акад. Роалд Сагдеев ми разясни сегашното състояние на работите над този телескоп и главните планирани задачи: „Засега не може да се говори за конструиране на много големи антени. Мисля, че през първата половина на 80-те години както в рамките на програмата Интеркосмос, така и в западните страни ще започнат да се строят антени с диаметър 20–30 м. Орбиталните радиотелескопи ще работят синхронно с радиотелескопите, работещи на Земята. Подобни едновременни наблюдения вече са правени — например апаратурите в СССР, САЩ и Австралия следяха заедно избрани радиообекти. Методът се нарича интерферометрия. Колкото по-голямо е разстоянието между тези радиотелескопи, толкова по-голяма е възможността да се получат повече подробности за радиогалактиките, пулсарите, квазерите и другите особени небесни тела. Земните възможности вече са изчерпани, сега е необходимо да се лети в Космоса, за да може да бъде увеличено разстоянието между отделните телескопи.“ Много добър помощник на радиоастрономите при изучаването на Вселената стана радиотелескопът РАТАН-600 в Кавказ, каз, най-голямата неподвижна конструкция от този род в света. Първата му част бе пусната в експлоатация прел юли 1974 г., а последната, четвъртата — три години по-късно. Докато повечето от останалите радиотелескопи имат форма на чаша, кръст, плоча и други подобни, РАТАН-600 представлява кръг от гигантски отражатели с диаметър близо 600 м, пре-половен със средна стена от също такива огледала. Радиотелескопът се намира край градчето Зеленчукская, в малка долина сред Кавказките планини. Планината предпазва апаратурата не само от ветровете, но преди всичко от смущенията на земните предаватели и дейността на промишлените предприятия. Трийсет километра по на юг, в подножието на Кавказ, беше построен втори уникат на съветската астрономия — шестметров оптически далекоглед, също най-голям в света. И двата мощни уреда са част от Специалната астрофизическа обсерватория на АН на СССР. Самият радиотелескоп се състои от 895 алуминиеви щита с размери 7,5 на 2 м. Вътрешната стена се състои от други 122 огледала. Всяко огледало самостоятелно може да се насочи към произволна точка на небето. РАТАН-600 има две големи предимства — чувствителен е колкото чаша с диаметър 130 м и има различителна способност като 600 — метрова антена. Тази антенна система приема сигнали на дължини на вълната от 1 до 30 мм.

Американските учени също се активизираха. През октомври 1978 г. сътрудниците на Лабораторията за реактивни двигатели в Калифорния организираха търсене на сигнали от извънземни цивилизации. Те имаха намерение за четири години да изследват 80 на сто от цялото небе. НАСА получи за бюджетната 1979 г. над два милиона долара, предназначени за програмата SETI. Астрономите от обсерваторията Кит Пийк стигнаха до извода, че почти една десета от всички звезди в нашата Галактика трябва да имат планети. Проф. Хелмут Абт изследва „горящите звезди“, които се въртят около оста си няколко десетки пъти по-бързо от Слънцето и имат температура, много по-висока от неговата. Първоначално се предполагаше, че тези звезди не могат да имат планети; Абт смята, че 7 процента от тях трябва да имат свои спътници. Предполага се, че около 10 процента от студените звезди трябва да имат планетни системи.

В рамките на проекта Орион за визуално търсене на чужди планети се готви екипът на д-р Д. Блек. Целта е от два телескопа, отдалечени един от друг на 60 м, да се създаде самоконтролираща се апаратура — интерферометър. По този начин според теоретическите изчисления — планета с размерите на Земята ще може да се открие на разстояние до 32 светлинни години.

Проф. Дрейк е по-предпазлив. На юбилейното заседание на Американското научно дружество през февруари 1978 г. той съобщи, че сега разработва уред за откриване на планети с размерите на Юпитер на разстояние до 30 светлинни години. Модернизират се уредите за регистриране на космически съобщения. Съществува реална възможност за 22 години астрономите да успеят да уловят радиосигнали на интелигентни същества извън нашата Слънчева система.

Днес вече е общоприето становището, че възникването и развитието на живота е закономерно явление; следователно би могло да се приеме, че възникването и развитието на съзнанието в космически мащаби също може да бъде закономерно явление. Както казва акад. Н. П. Дубинин: „Засега не знаем дали една от проявите на многообразието в движението на материята не е еволюционната верига «неорганична материя — органична материя с разум». Може тази градация да е закономерна, а може и да не е закономерна. Именно това трябва да бъде установено.“

В началото на 60-те години А. Кларк предсказа, че нашият първи контакт с извънземни цивилизации ще бъде установен към 2030 г. Но дали с оглед на досегашното темпо на научно-техническо развитие половин век не е твърде дълъг срок? От друга страна, трябва да се вземе предвид и това, че търсенето на развити технически съседи е комплексен и сложен проблем.

„Ако не знаем в коя точка на небето, на каква честота и според какъв временен график да търсим, всяко усилие за постигане на пряк контакт с междузвездното пространство е белязано от много тежко неравенство“ — констатира проф. Брейсуъл.

Търсенето на потенциални космически съседи ще бъде най-продължителната научна задача, която някога си е поставяло човечеството — решиха единодушно участниците в заседанието през май 1976 г. във вашингтонската централа на НАСА. Тя ще продължи цели десетилетия, ако не и столетия. Такъв „безкраен“ проект няма да бъде целесъобразен. Всеки законодател или държавен чиновник, който отпуска финансови средства за определена задача, очаква след определено време резултатите от нейното изпълнение. Затова по-удобно би било търсенето да се раздели на редица междинни системи — например годишно в рамките на системата CETI трябва основно да се проучат 5000 звезди.