Търсим космически цивилизации

Тайната на обитателите на космоса

Когато възникнаха първите планове за създаването на Уайлдфеър, някой зададе въпроса: „Как ще изучавате форма на живот, която не прилича на никоя от познатите ни форми? Как ще разберете изобщо, че това е живот?“ (Уайлдфеър е подземната биологична лаборатория от новелата на Крихтън „Щамът Андромеда“).

Това не е академичен въпрос. Биологията, както вече е казал Джордж Уайлд, е изключение сред науките, защото не може да дефинира предмета си. Старите дефиниции — организъм, който приема храна, размножава се и др. — са без стойност. Винаги може да се намери изключение. Накрая групата учени стигна до извода, че отличителен белег на живота е превръщането на енергията (например храна и светлина) в друга форма на енергия, която използуват (вирусите правеха изключение от това правило, но групата учени беше решила да ги обяви за неживи). За следващата среща помолиха Лийвит да подготви аргументи против тази дефиниция. Цяла седмица той мисли за това и накрая донесе три предмета: парче черна тъкан, часовник и къс гранит. Постави ги пред присъствуващите и започна: „Господа, нося ви три живи предмета“. След това той призова членовете на групата да докажат, че не става дума за живи предмети. Постави черната тъкан на слънце. Тя се затопли. „Това е пример за превръщане на светлинната енергия в топлинна“ — каза Лийвит. Останалите възразиха, че става дума за пасивно поглъщане на енергия, а не за превръщането й. После се появи възражение, че превръщането, ако изобщо това е превръщане, не е целенасочено и няма никакви функции. „Откъде знаете, че не е целенасочено?“ — попита Лийвит. След това взе часовника. Показа радиоактивния циферблат, който блестеше в тъмнината. Според Лийвит тук е налице процес на разпадане, при който възниква светлина. Останалите възразиха, че само се освобождава потенциална енергия, която е закрепена от непостоянните потенциали на електроните Но въпреки това групата бе обзета от смут.

Накрая стигнаха до гранита. „Той е жив — заяви Лийвит, — живее, диша, движи се и говори. Само че ние не можем да наблюдаваме всички тези процеси, защото протичат много бавно. Продължителността на живота на камъка е три милиарда години. Продължителността на нашия живот е 60–70 години. Ние не можем да знаем какво става с камъка по същата причина, по която не бихме могли да различим мелодия, която се върти със скорост един оборот в минута и която би трябвало да слушаме 100 години. И, обратно: камъкът изобщо не «забелязва» съществуването ни, защото по отношение на продължителността на живота му ние живеем само един незабележим миг. За него ние сме само блясък в тъмнината.

Поантата беше съвсем ясна, така че специалистите трябваше да ревизират заключението си в един твърде важен аспект. Те допуснаха, че е възможно да не са в състояние да разпознаят някои форми па живот.“

Крихтън издаде тази новела през 1970. Дискусиите на учените за границите между живата и неживата материя продължават.

Неточността на точните дефиниции

„Животът е великолепен експеримент на природата — пише в своята книга «Живот — адаптация — стрес» акад. Йозеф Харват. — До границите на историята човечеството винаги си е задавало въпроса за неговото възникване и същност. Хиляди години различните предания и отделни религии са давали недвусмислен отговор на този въпрос. Когато човешкият дух започнал да се освобождава от мистичните и метафизични обяснения и когато възникнала науката, постепенно загадките на околния свят започнали да изчезват…“

Дефиницията на живота се е развивала успоредно с pазвитието на нашето познание. В последните години например твърде често се цитираше мисълта на акад. Опарин, че животът е форма на съществуване на белтъчините с организирана обмяна на веществата. Само че и в неживата природа могат да се открият най-прости форми на обмяна на веществата, например при някои разтвори.

„Днес специалистите по биохимия определят живота в повечето случаи чрез две условия: първо — наличието на достатъчно дълги стабилни молекули, способни да посят информация, и, второ, възможността за пренасянето на тази информация“ — казва физикохимикът д-р В. Карпенко от Природонаучния факултет на Карловия университет в Прага.

В началото на 60-те години акад. А. Н. Колмогоров отбеляза (по думите на Шкловски), че „досега биологическите науки изучаваха живите същества, конто живеят на Земята, възникнали ca от един корен и се развиват заедно. Естествено е, че понятието «живот» се отъждествявате с конкретното си материализиране в конкретните условия на нашата планета. Но в нашия век на космонавтиката възниква принципната възможност да открием в Космоса такива форми на движение на материята, конто практически ще имат всички качества на живите, а може би и на мислещите същества. При това ние не можем да кажем предварително нищо за конкретните прояви на тези форми на движение. Затова днес възниква неотложната нужда да се изработи такава дефиниция на живота, която да не зависи от представите ни за конкретните физически процеси, съставящи основата му. Или, казано другояче — необходимо е животът да бъде дефиниран и според неговите функции.“

Един от първите опити в тази насока направи през 1962 г. математикът д-р А. А. Ляпунов. Той изследваше от гледище на кибернетиката всички процеси, които са основа на живота на организмите, от най-простия до най-сложния. Накрая охарактеризира живота като „високостабилно състояние на материята, при което за създаването на защитни реакции се използува информация, чийто код са състоянията на молекулите“. Преведено на дилетантски език, това ще рече, че целта на живота е той да бъде запазен в една предварително зададена форма, при което този процес се управлява от наследствената информация, съдържаща се в молекулите. Обаче тук не можем да се съгласим с две формулировки. От една страна, животът не остава на едно място, а непрекъснато се развива. И, от друга — говорейки за пренасянето на информация, авторът използува специфични биологични понятия, а не общосистемни, широко популярни.

Кибернетичните изследвания дадоха тласък за нови опити. Животът е система, която непрекъснато работи срещу нарастването на ентропията (с ентропия се означава състоянието на неорганизираност, на хаос). Ако живата материя беше затворена система, изолирана от всички топлинни и динамични влияния, нейната ентропия щеше да нараства непрекъснато. По този начин физичните и химичните процеси във всяко материално образувание щяха да се менят дотолкова, че на определен стадий всички жизнени процеси щяха да спрат. Затова живият организъм трябва непрекъснато да снижава ентропията. Тази формулировка обаче поставя някои философски проблеми.

Например през 1960 г. д-р X. Блум отбеляза, че между Земята и Слънцето трябва да съществува определено отношение на ентропия. Докато на нашата планета съществува живот, чийто дарител всъщност е Слънцето, живата материя се е организирала все повече и повече, т.е. в земната биосфера ентропията е спадала. Може би това означава, че спадането е било компенсирано някак в системата Земя — Слънце. А д-р К. Вадигтън смята, че животът трябва да се дефинира не само като кибернетична система, приемаща информация, но и като система, показваща определена „физиологична активност“, която може качествено да се различава от активността на земните живи същества. „Такива системи биха могли да произеждат жива материя със съвсем друг химичен състав, която ще функционира съвсем различно от заобикалящата ни материя. Но тя трябва да прави още нещо, а не само да предава информация.“

Спорът за определянето на съвсем точното схващане за живота продължава. Акад. Харват отбелязва: „Ако се опираме на математиката, физиката и химията, в биологията ще се срещнем с явления, които противоречат на всичко, познато в точните науки. Затова и досега не можем да дефинираме живото чрез физични и химични понятия… Ключът към разбиране на живота може би ще бъде теорията за системите на управление, теорията за интеграцията и организацията, всъшност теорията за системите.“ С други думи — предстои съюзяване на биологията, генетиката и кибернетиката.

Ако приемем за критерий понятието „земен живот, както го познаваме досега“, при търсенето на извънземен живот можем да срещнем пет типа материя:

1. Нежива материя в най-различни агрегатни състояния.

2. Нежива органична материя, напр. различните органични вещества, каквито радиоастрономите са открили в галактичните облаци или под формата на нефт, въглища и др.

3. Жива или така наречена антропоморфна материя, основана на въглерода и образувана от белтъчини и нуклеинови киселини.

4. Жива материя, която не се покрива с досегашните ни представи — неантропоморфна.

5. Други сложни форми на материята, които можем да си представим само с помощта на фантазията.

„Всички мисли за извънземния живот са прекалено повлияни и ограничени от фактите на земните форми на живот и не са достатъчно обобщаващи“ — отбелязва физиологът д-Р Моравек, който изследва човешката реч и общите проблеми на комуникацията в Психиатричния научноизследователски институт в Прага. И като някои кибернетици, математици и физици той казва: „Изхождаме от предпоставката, че разликата между живо и неживо е дадена от разликата между физично и химично. До известна степен това е недоразумение. Този антропоморфен поглед би могъл да създаде затруднения, особено при физическия контакт с развити космически същества. Мисленето ни е ограничено значително от това, че оперираме с понятия и термини, които не сме определили достатъчно — казва Моравек. — Например понятието «разум» е много неопределено. Дори и в конкретния си вид (когато се опитваме да го определим с привичната антитеза «разум — чувство») то не може да ни помогне достатъчно. Ще бъде много полезно, ако започнем да смятаме живота като цяло, като разумна структура.“

Но ние предварително сме определили за критерий сами себе си. При търсенето на космически разум очевидно ще бъде целесъобразно най-напред да използуваме по-общ критерий и едва след получаването на определен опит да стесняваме понятието за извънземен разум.

Д-р Моравек отбелязва, че и терминът „цивилизация“ не предава точно същността на това понятие. Според него по-сполучлив е терминът „високоорганизирана жива система“, тъй като „цивилизация“ наред с всичко останало носи и печата на земния опит и предпоставката, че комуникацията с цивилизация ще протече изключително на техническо равнище. Но не е изключено комуникационните канали да бъдат отворени и на нетехническо, нефизично, а на биологично равнище…

Възможностите са толкова широки, че при някаква среща с представители на чужди светове могат да възникнат много по-сложни ситуации, отколкото предвиждаха ясновидците — автори на научнофантастичнн романи.

Господарят на всичко живо

Човекът е единственото разумно същество на Земята. Изглежда, че теорията на Морисън важи в рамките на цялата планета. Можем ли да отнесем тази представа и за други населени светове? Хипотезата на Чарлз Дарвин за естествения подбор на видовете, която доказва, че винаги оцелява най-способният, и познанията по теория на управлението, които водят към извода, че една система може да се управлява качествено само от един център, говорят, че това правило може би е валидно навсякъде.

А как ще изглеждат съществата, с които най-вероятно ще влезем в контакт? Това зависи от физичните и химичните условия на планетата, която ги е създала. Едно от основните влияния върху зараждането на живота ще бъде гравитацията на планетата — майка. Вече бе споменато, че всяка по-съществена промяна в стойността на гравитацията би означавала значително утежняване на съществуването на антропоморфните същества.

Да погледнем най-напред хомо сапиенс през очите на антрополог. Човешкото тяло има средна височина от 150 до 180 см. Затова джуджетата и великаните сред нас са изключение, а и техните размери не надминават определени граници — обикновено от 60 до 240 см. Какво ще стане, ако увеличим два пьти средната височина на човека? А. Кларк пише, че „такъв човек ще тежи осем пъти повече, а повърхността на напречния разрез на костите ще се увеличи само 4 пъти. Затова натовареността на костната система ще се удвои. Възможно е да съществува гигант с височина три метра и половина, но костите му често ще се чупят и той ще трябва да се движи много предпазливо. За да може да съществува такъв «вариант» на хомо сапиенс, необходими са съществена промени в конструкцията му.“

В крайна сметка английският писател дава два варианта: или това мислещо същество трябва да има кости от метал, което отново ще предизвика ред биохимични промени в организма, или то трябва да живее на планета с по-слабо притегляне (или изобщо без притегляне). Кларк обаче не може да си представи как ще работи мозък, подобен на човешкия, уголемен десет пъти.

Какви изключителни качества ще трябва да притежава човек, живеещ в среда с намалено притегляне, да кажем 0,75 G? На този въпрос се е опитал да отговори д-р С. Доул. Преди всичко там трябва да има понижено въздушно налягане. В подобни условия най-добре биха живели същества с дихателна система, no-добра от тази на хората, с по-голям гръден кош, белодробна кухина и дихателни органи. Освен това те не би трябвало да имат големи наследствени увреждания и някои други изменения, защото може да повлияе на развитието им. Понеже около такава планета ще има по-малка защитна броня от радиационни зони, до повърхността ще проникнат по-големи дози космическо излъчване. В резултат наследствените промени у децата ще се проявяват по-бързо, а и целият генетичен развой ще бъде ускорен.

Каква би могла да бъде долната ръстова граница при човека? Познаваме много бозайници, чиято големина не надхвърля 30 см. „Но по-подробните изследвания показват, че те имат съществено различни пропорции и техните крайници са много по-силни, отколкото у човека — пише Кларк. — Ако човекът, уголемен до 6 м, е прекалено крехък и немощен, обратното — човекът, смален до 30 см, ще бъде безнадеждно тромав и необикновено мускулест. В неговия организъм също ще се променят някои основни жизнени процеси, защото вътрешните органи няма да бъдат в необходимите пропорции спрямо цялото тяло. Трябва да се има още предвид, че малкият мозък не може да осъществява сложната дейност, която е характерна за по-големия. Според Доул на планета с притегляне 1,5 G ще живеят разумни същества, чиито размери ще бъдат по-малки от тези на хората. Конструкцията на телата им — с по-ниско поставен център на тежестта — ще трябва да бъде по-стабилна, преди всичко вероятно ще имат по-големи крака и сърце. Те ще трябва да притежават голяма сила и ще имат по-кратко време за реакция. По-силното притегляне ще напомня за себе си, като предизвиква по-чести падания. Течният организъм ще трябва да преодолява по-чести травми и болести — например изкълчване на глезените, разкъсване на мускулите, влошена дейност на някои вътрешни органи. По-дебелата покривка от радиационни зони ще пропуска по-малко излъчвания. Това означава, че генетичните промени ще протичат много по-бавно, отколкото на Земята. Ако на планетите със силно привличане има живи същества, техният ръст не превишава няколко сантиметра — твърди Кларк — и те не биха могли да бъдат разумни, ако не компенсират недостатъчния ръст с разширяване, за да могат да поберат в тялото си съответствуващия обем на мозъка. В световете, където притеглянето е петдесет пъти по-голямо от земното, могат да съществуват организми с големината на кукла. Но ако такова същество би било способно на разумно мислене, то не би имало размерите на кукла, а на палачинка.“

Неслучайна прилика

„Блестящо синьо кълбо с дванадесет пипала…“ — Според проф. Морисън така биха могли да изглеждат разумните същества от друг свят. Описанието всъщност съвпада с представата ни за нашите космически съседи, създадена от многото научнофантастични романи и разкази. Вероятно тази пред-става за външния вид на представителите на извънземни цивилизации се е създала поради мисълта за несъвършенството на човека, за неговите ограничени възможности и малка сила в сравнение с някои животни.

Много специаласти са на същото мнение и предполагат, че у всички организми общи трябва да бъдат само принципите, които отговарят на техните функции. Това означава, че те ще имат някакви крайници, подобни на нашите ръце и крака, някакви органи за зрение, осезание и слух и ще отговарят на условията на планетата-майка. Например за тях зрението в инфрачервената област на спектъра по различни причини може да бъде по-подходящо, отколкото зрението в светлинните лъчи, които са достъпни за нас. Те могат да бъдат джуджета с големината на земна мишка, а могат да бъдат и гиганти — това ще зависи от количеството храна и силата на привличане на планетата-майка. Продължителността на живота в някои светове може да бъде изключително голяма — те могат да живеят по няколко века — разбира се, измерено в земно време. С оглед на тази библейска възраст развитието там ще може да бъде много по-интензивно, тези същества ще имат повече време за образование и за разрешаване на отделни проблеми. Между другото, за такива същества радиоразговорите със съседи, отдалечени на петдесет светлинни години, ще представляват само малка част от живота им.

Мнението, че развитието на същества, подобни на човека, не може да се повтори върху друга планета, бе подкрепено на 17.IV. 1965 г. в сп. „Сайънс“ от проф. Джордж Гейлорд Симпсън, специалист по сравнителна палеонтология от Харвардския университет. Изследването на вкаменелости недвусмислено доказва, че не съществува някакво централно стъбло, водещо равномерно от първоорганизмите до човека. Напротив, дървото на живота непрекъснато се разклонява и човекът е крайната издънка на клона, който повече не се разделя. На-истина възможно е на някоя твърде подобна на Земята планета животът да започне приблизително по същия начин да еволюира до появата на човека. Но живите организми са започнали взаимно да си влияят, едновременно с това им е оказвала влияние и променящата се среда … А според закона за естественит подбор са оставали живи само единиците, които са успявали да се приспособят най-добре към новите условия на живот. Това, естествено, се е пренасяло в следващите поколения живи организми. Както вече е известно, множеството видове, конто са се появили на Земята през тези хиляди години, е само незначителна част от възможните форми на живот. Доказателството е огромната приспособимост на живата материя в променящите се условия. Може да се каже, че днешните организми са резултат от точната последователност на различни събития през изминалите два или три милиарда години. Човекът не бива да бъде изключение от това правило — твърди Симпсън. Ако някои от явленията са били в друга последователност или ако са били заменени с други, хомосапиенс изобщо нямаше да съществува. Според американския палеонтолог хипотезата за същества, подобни на човека и живеещи в други светове, е погрешна. Би трябвало тяхната планета-майка и всички организми, които живеят там, да преминат през абсолютно същото развитие, както Земята — нещо, което е много малко вероятно, ако не и невъзможно.

На това мнение се противопостави в сп. „Американ Сайънтист“ проф. Робърт Биъри. Според него познатите ни качества на елементите, съществуващите форми на енергия и условията на средата, които правят възможно възникването на живота и по-нататъшното му развитие, определят строго броя на възможностите за развитие. Биъри изхожда от предположението, че животът се ражда в течна среда под въздействието на различни други влияния. В течение на много време в океаните са се развили тревопасни и месоядни видове, много от които по-късно са се установили на сушата. И двата типа организми са общо характеризирани от двустранна симетрия, тъй като вискозитетът на средата (т.е. вътрешното триене, лепливостта и адхезията) изискват издължена линия, правеща възможни бързите движения. В частта, която предхожда трупа — ние я наричаме „глава“ — всички същества имат отвор за приемане на храна. Отворът е заобиколен с най важните сетивни и осезателни органи. Главата е и „сейфът“, съхраняващ мозъка. Това разположение не е случайно. За всеки преследвач е най-удобно отворът за приемане на храна да е колкото се може по-високо, а за рибите — колкото се може по-напред. Затова там трябва да бъдат както органите, установяващи характера и състоянието ка храната, така и мозъкът. Такъв строеж е жизнено необходим — мозъкът трябва да е информиран моментално и непосредствено за всичко и също толкова бързо трябва да бъдат изпълнени неговите заповеди. Защото какви изгледи за съществуване ще има същество, чиито сетивни органи ще изпращат информация от главата до мозъка, разположен в другия край на тялото? Оттук Биъри прави извод, че развитите същества от други планети също трябва да се отличават с двустранна симетрия и е необходимо техният мозък да е разположен в единия край на тялото в близост до най-важните сетивни органи.

В продължение на сто милиона години най-големи мозъци на Земята са се развили у съществата, които са се установили на сушата. Изглежда, че най-висшите форми на живот са достигнали и най-високата възможна миниатюризация на нервните клетки и тъкани. Ако това се потвърди, обитателите на другите светове не биха могли да имат способни на абстрактно мислене мозъци с размери, по-малки от нашите. Много вероятно е, че толкова съвършен мозък не е могъл да се развие под земята или във въздушния океан. Опитите с делфини доказват, че течната среда не е толкова неблагоприятна за развитието на голям управляващ орган, колкото изглежда. Това води до предположението, че във водите на другите планети могат да живеят разумни същества. От друга страна, ние знаем, че човешкият мозък се е развивал едновременно с поведението на човека, с използуването на оръдия и с развитието на речта. Сигурно обитателите на водното царство имат някакъв вид взаимна комуникация, а могат и да имат определен вид обществено поведение, но гъстотата и вискозитетът на водата не създават условия за изнамирането на оръдия за подводно използуване. Морската видра например изплува на повърхността със своята жертва — морския таралеж. — за да я смачка с тялото си. От гмурците знаем колко е трудно да се използуват в морето лостове за откъртване на скали или раковини. А камъкът, хвърлен в морето, не пада много далече, защото водната среда поглъща бързо енергията му. Затова според Биъри е твърде вероятно развитието на същества с голям мозък да е допустимо само на сушата.

В такъв случай остава възможността за съществуването само на сухоземни разумни същества. Но как се движат те? Организмът може да се хлъзга по пясъка или по снега, да се извива като червей или да променя мястото си с помощта на крака или лапи. Без съмнение последният начин е най-практичен — при него маневрирането е лесно и бързо, достатъчно е минимално количество енергия, триенето е малко. Между другото, на Земята не съществува нито един организъм, снабден с колела. Човекът е изнамерил колелото, но то не е много практичен помощник за придвижване в природата. Забележете, че всичките ни коли изискват добри шосета.

А колко на брой крака или лапи ще са най-удобни? Известна ни е стоножката — с много чифтове крака, познаваме и същества, включително и човека, но които е достатъчен един чифт. Изследването на вкаменелостите показва, че силното налягане на водната и сухоземната среда е довело до ограничаване на издатъците. Преди всичко можем да изключим системата за движение с нечетен брой. При кенгуруто например зоолозите смятат опашката за трета лапа, но е установено, че тя никога не е изпълнявала истински такава функция. И някои други животни имат закърнял „трети крайник“. Биъри предполага, че дребните, миниатюрни телца на насекомите изискват те да имат шест крака. А голям брой животни и птици се справят и с един чифт крайници. Интересно е, че гръбначните видове са снабдени с два чифта. Антропоморфните развити същества от далечния Космос също би трябвало да имат два или три чифта израстъци, необходими за придвижване. Очевидно по-голям брой ще е излишен.

С какво ще завършват тези крайници? Броят на пръстите не е подчинен на никакво правило… Значи далечните ни съседи могат да имат ръце с по четири, пет, шест или седем пръста. Това от своя страна би могло да доведе до избор на бройна система, различна от нашата — осмична, дванайсетична или четиринайсетична. Въпреки че и ние, „десетопръстните същества“, в миналото сме броели доста разнообразно — на дузини, шейсетини, петнайсетини. Дори съвсем доскоро английската валутна система беше затруднена от няколко необичайни бройни системи.

Дали за тези същества ще бъдат достатъчни нашите сетивни органи? Според Биъри системите за контрол над външната среда, подобна на нашата, са напълно достатъчни. Значи нашите съседи ще трябва да имат светлинни детектори за гледане, детектори за химични вещества, които ще осъществяват вкусовите и мирисните усещания, детектори, реагиращи на промените в налягането при възприятието на звукови вълни. Напълно е възможно далечните ни космически съседи да имат две очи, позволяващи дълбочинно зрение, две уши и орган за обоняние, разположен над устата.

Някои учени твърдят, че тези същества ще могат да реагират на магнитно поле, да виждат в други области на спектъра, да възприемат слухово по-високи или по-ниски честоти… Биъри не изключва всичко това. Но той не е сигурен дали изобщо ще им е нужен детектор за магнитно поле. Способността да се различава на тъмно инфрачервена светлина няма да е много разпространена — тази способност би трябвало дз има някаква функция. Затова пък много по-необходим ще бъде орган, възприемащ, значително по-широки звукови честоти.

Как ще бъде защитено тялото на разумните ни космически съседи? Биъри смята, че от гледна точка на зоологията и биохимията най-подходящи ще бъдат кожата и окосмяването.

В течение на сто милиона години животът на Земята е довел човека до определено съвършенство. Не бива да забравяме и за конвергенцията, за това чудно свойство на природата, което води до създаването на еднакви или подобни морфологични (т.е. външни и вътрешни формови условия на организмите) и физиологични белези на животните и растенията. Разсъжденията на Кларк и Доул за размерите на антропоморфните същества в различни сфери на привличане по cвоя начин определят височината им. Редица доказателства потвърждават факта, че животните и растенията, развиващи се независимо едно от друго, в крайна сметка се приближават не само по структура, но и по еднаквост на биологичните системи, начина на поведение и реакциите. „Ако изобщо някога успеем да установим контакт с извънземни същества, то определено няма да се срещнем с кълба, пирамиди, кубове или дискове. Много е вероятно да си приличаме“ — заключава проф. Биъри.

В сборника „Населенньй Космос“съветският биолог Юрий Рал се присъединява към мнението на Биъри.

Разбира се, и космическите същества, ако стигнат до най-висшето познание за живата материя и нейната организация, ще могат съзнателно да променят или поне да приспособяват някои свои индивиди за изпълнението на специални задачи. Тези методи, наречени научно „клонинг“, днес са изследвани от специалистите по биохимия, генетика и физиология. Според книгата на Г. Р. Тейлър „Биологична бомба с часовников механизъм“ целта на учените е да открият начин за вегетативно размножаване на хората с точни, предварително определени качества, които ще се определят от характера на родителите.

„Членовете на клонинговата група ще имат едно важно преимущество: като еднояйчните близнаци и те ще могат да приемат трансплантант на тъкан или цял орган от който и да е член на клонинга. Предимството ще бъде неоценимо за малки изолирани групи, например за екипажи на по-продължителни полети в Космоса; ще бъде по-уместно космонавтите да са подбрани измежду такива групи, докато не бъде решен проблемът за несъвместимостта с чуждия трансплантант…“ По-нататък Тейлър напомня, че еднояйчните близнаци по особен начин чувствуват и разбират взаимните проблеми, дори се твърди, че у тях се проявява психическо родство, равняващо се едва ли не на предаване на мисли. Може да се предположи, че представителите на човешкия клас ще се чувствуват по-сплотени и ще са способни на по-добро сътрудничество. В крайна сметка не е изключено екипажите на звездолети или далечните междузвездни патрули да могат да бъдат избирани от един и същ клонинг. А при първата си среща с предста-вители на чужда цивилизация може би ще попаднем на същества, които ще се отличават от типичните жители на тяхната планета-майка.

Целувките на смъртта

Вие бихте могли да обикнете някоя очарователна девойка от друг свят, която прилича на земните момичета, и въпреки това няма да можете да се ожените за нея. Причината за тази категорична забрана ще бъде различното въртене на поляризираната светлина от аминокиселините, които се съдържат в нашия организъм.

Вече бе споменато, че всички земни аминокиселини въртят поляризираната светлина наляво и че природата ги произвежда само като „леви обувки“. Химиците могат да създадат по изкуствен път дясновъртящи аминокиселини. При опитите с вещества с различно въртене е установено, че те се състоят от еднакви атоми, а и техните свойства са еднакви — с изключение на споменатото въртене. Организмът, чиито белтъчини са съставени от лявовъртящи аминокиселини, ще отказва да приема дясновъртящи и ще ги смята за чужди вещества. Възможно е някъде във Вселената да живеят същества, чийто организъм съдържа дясновъртящи аминокиселини. Ако развитието на тяхната планета е протекло по същия начин, както на Земята, техният външен вид няма да се различава от нашия. Но създаването на семейство от представител на тази цивилизация и земен човек ще бъде безсмислено — децата, които ще се родят, ако изобщо биха могли да имат деца, ще бъдат уродливи.

Теоретично би могла да съществува биологична система, която да използува и лявовъртящи, и дясновъртящи аминокиселини. Но организмът на живите същества, основан на такива съединения, ще бъде много по-сложен, защото всъщност той ще разполага с двойно повече видове строителни материали. На практика това ще означава, че биохимичните и физиологичните процеси ще бъдат много по-сложни.

Могат ли да съществуват и крехки същества от силиций, призраци от хелий или флуор? Както е известно, нашият свят съществува благодарение на въглерода. Той влиза в състава на всяка земна жива материя. В белтъчините има около 30 процента въглерод, 50 процента кислород, не цели 20 процента азот и незначително количество водород и сяра. Първопричината за въглеродната база е ясна. Атомите на този елемент имат необикновеното качество да се свързват лесно в дълги и сложни вериги, които са стабилни и не се разпадат при прибавянето на други елементи, а в съединение с тях образуват сложни вещества. И накрая — въглеродът е много разпространен елемент — негови съединения се срещат и в междузвездното пространство. Често се спори по въпроса, дали въглеродът може да бъде заменен със силиций. В Менделеевата таблица този елемент е под въглерода и не се различава много от него. Той има същата пространствена структура и сходни качества.

Възможността за живот на друга химична основа е изследвана подробно. Още през 1931 г. проф. Л. Хендерсън заяви, че единствено въглеродът може да осигури възникване на живот. През 1959 г. в сп. „Сайънс“ проф. Юри и д-р Милър съобщиха, че „съединенията, съставени от елементи, като силиций, амоняк или флуороводород, вече са ни достатъчно познати, за да можем да направим извода, че в такава среда не могат да се развият изключително сложни системи от химични реакции, подобни на тези, които са присъщи на живата материя“. И Лозина-Лозински се противопостави на възможността за съществуването на силициев живот. „Трябва да се отбележи — писа той през 1962 г., — че опитът от изследването на земния живот не може да потвърди подобни предположения. Против тях говори удивителното единство в основния строеж на всички живи същества. Въпреки огромната разновидност в условията на земната среда през цялата история, обхващаща милиони години, нито веднъж в строежа на живата материя не е възникнала по-съвършена комбинация от белтъчната основа на живите вещества, населяващи земното кълбо. Възникването и развитието на живота са били свързани с най-целесъобразното използуване на веществата от околната среда. Ако трябва да се върнем към мисълта за замяната на въглерода в организма със силиций, напълно оправдан ще бъде въпросът, защо този процес не е възникнал и на нашата планета, където силицият е най-разпространеният елемент в земната кора. Наистина той участвува като важна съставка в строежа на скелета на много животни и растения, но никога не се заменя с въглерод или азот…“

Не е изключено по-нататъшните изследвания да открият определени възможности за използуването на други елементи вместо въглерода като база за живот, но само в строго ограничени условия. През април 1973 г. д-р П. М. Моултън от Лабораторията за химическо развитие към Мерилендския университет публикува статия по този въпрос в сп. „Спейсфлайт“. Според него при отсъствие на вода и амоняк могат да се образуват големи и сложни силициеви молекули, както и при необикновени температури и налягания. Но независимо от това засега той не може да си представи пътя, по който от простите неорганични вещества може да се развие силициев живот. Моултън обръща внимание и на хипотезата на д-р Дж. Пиментел за хибридна жизнена база, например силиций-кислород-силиций или силиций-азот-силиций. Но в случая съществува опасност при полимеризацията силицият да изтласка другия елемент и да се появят различни форми на живот, основани само на крехкия силиций.

През 1939 г. Юри и Милър доказаха, че е невъзможен живот без вода и опровергаха предположението, че водата може да се замени с течен амоняк. Аргументираха се с това, че течният амоняк запазва състоянието си само в тясната област на дълбоко охлаждане — точката му на кипене е –33°С, а точката на замръзване –78° С. През 1971 г. тази представа бе оспорена от д-р Дж. Уолин и д-р Б.Ериксън от Ню Йорк, които са облъчвали амонячни пари, метилов алкохол, мравчена киселина и формалдехид и са получили различни аминокиселини. И Саган се отказа от представата за водния монопол и на съветско-американския симпозиум в Бюракан я нарече „земен шозинизъм“.

В студията си Моултън отделя място и на възможността за съществуване на амонячен живот. Според него споменатите нискотемпературни условия важат само при налягане от една атмосфера. Ако налягането се повиши, границата за съществуването на течния амоняк се разширява — точката на топене се повишава сравнително бързо, а точката на замръзване — по-бавно. Например при налягане от 60 атмосфери амонякът се задържа в течно състояние от –32,7 до +98,3° С. По-на-татък Моултън анализира условията за някои биохимични реакции. Неговият извод е, че при липса на вода животът на амонячна основа теоретично е напълно възможен на повърхността.

Друга възможна база за живот дава комбинацията на въглерода с някои халогенни елементи, например сяра, фосфор, флуор, хлор. В такъв случай животът ще има по-добри условия за развитие, ако се гради на три елемента — така, както съчетанието въглерод-водород-кислород създава живота на Земята. Моултън изброява 12 вероятни комбинации от тези елементи. Той отбелязва, че възникването на живот при която и да е от тях ще изисква строги условия на планетата-майка. Независимо от това осъществими са толкова вариации, колкото са предполагаемите планети. Стабилността на тези молекули е възможна благодарение на ниските температури. Американският учен отбелязва, че са необходими основни проучвания върху химията на силиция, амоняка и халогенните елементи.

Чл.-кор. на АН на СССР Михаил Г. Воронков, известен специалист по органична химия и автор на книгата „Силиций и живот“, също не смята живота на невъглеродна основа за изключен. „Не мога да пренебрегна вероятността за съществуването на жива материя, основана на полимерните съединения на силиция, върху студените планети с амонячна атмосфера или пък обратното — върху горещите планети“ — съобщи той през пролетта на 1974 г. в интервю за AПН. „В жизнения цикъл на земната жива материя са включени около 10 милиарда тона силиций, Това е убедително доказателство, че си-лицият е много съществен елемент на живата материя. Освен това имаме много доказателства затова, че животът на Земята, във всичките си форми, е почти невъзможен без силиций…“ Например човек поглъща ежедневно с храната си 10–20 мг силиций. Недостигът на този елемент може да доведе до различни тежки заболявания, както и до преждевременно остаряване.

Ако срещнем организъм с други химически принципи, напълно възможно е изобщо да не разберем, че е жив. А бихме могли да срещнем същества, допирът до които ще е опасен за живота ни. „Ако момче от материя целуне момиче от антиматерия, ще настъпи атомен взрив“ — каза преди време известният италиански физик Емилио Сегре. Засега астрономите не са открили големи космически обекти от антиматерия. Физиците изработват в гигантски ускорители изкуствени античастици, които съществуват само броени части от секундата.

В царството на чудесата

Мисълта за небиологичен живот събужда колебания у много учени и напълно естествено — изплъзва се от нашите представи. Морисън го смята за възможен, но не вижда необходимост да се злоупотребява с това. Както винаги, Дрейк е лаконичен: „Невъзможно“. Брейсуъл заявява: „Механичен живот или интелект, създаден от огромни биологични компютри — според мене това е прекалено. Животът, както го познаваме, представлява различни типове компютри. Защищавам мнението, че животът и онова, което животът може да създава, са природни явления в нашата Вселена.“

На Бюраканския симпозиум беше разисквана и вероятността за високоорганизиран микроскопичен живот. Идеята се е появила отдавна. Отначало — както става обикновено — в научнофантастичните романи; едва през 20-те години на нашия век тя започна да занимава сериозно и учените. Те бяха вдъхновени от проникването на световноизвестния английски физик проф. Ърнест Ръдърфорд в тайнственото царство на атомите. Съветските и американските специалисти дискутираха за няколко фантастични типове разумен живот. Според проф. Дайсън на кометите могат да живеят развити същества. Интересно е, че в своя доклад на бюраканския симпозиум, публи-куван в сп. „Земля и Вселенная“, Гиндилис спомена името на М. С. Беглариян, който стигнал до същото мнение няколко години по-рано и препоръчвал да се изследва радиоизлъчването от кометите; но по онова време не се намерило списание, което да публикува изследването му за живота на кометите. Акад. Гинзбург съобщи за възможността от друг тип същества: Както е известно, при температури, близки до абсолютната нула, т.е. около –273,16° С, металите стават свръхпроводими. Но последните изследвания във физиката на твърдите вещества показват, че свръхпроводими структури са възможни принципно и при сравнително високи температури — до около +30° С. Затова Гинзбург не смята за фантазия предположението, че на някоя друга планета се е развил живот на базата на свръхпроводимите организми. Тези същества могат да имат различна големина и различни форми.

А успехите на ядрената физика водят до мисълта, че в микросвета над определен предел на сложност на елементарните частици и на процесите, в които те участвуват, тяхната сложност не намалява, а се увеличава. Теоретически е възможно частиците, наречени фридмони и смятани от нас за един обект, в действителност да са самостоятелни затворени вселени. През 1970 г. М. А. Марков публикува тази идея в сп. „Аналс ъв Физикс“. Гинзбург отбеляза, че това е много интересна теоретична възможност, но я намира за изцяло спекулативна. По-нататък съветският теоретик припомни изследванията на Дж. Кокони. Ние познаваме над 200 елементарни частици — сума, надвишаваща броя на известните атоми. При това количествата им са много разнородни и сложни. Така на времето Кокони стигна до хипотезата, че по принцип както атомите, така и частиците могат да образуват завършени и сложни системи, способни на по-нататъшно развитие, натрупване на информация и самоусъвършенствуване. Следователно разумен живот е възможен не само на атомно ниво, но и на равнището на елементарните частици. И все пак Гинзбург смята, че това е чисто абстрактно разсъждение.

Крик не е съгласен с Кокони. Животът, особено висшите организми изискват развитие, което значи време. Химичните реакции протичат за части от секундата. А животът на най-кратката генерация земни организми продължава около четвърт час! За краткото време на съществуване на елементарните частици в тях не може да еволюира нищо!

Накрая трябва да се припомнят и някои представи на авторите на научнофантастични произведения. Мисълта на Крихтън за естествените микроскопични космонавти — щамът Андромеда, — които след контакта си с разумни същества се адаптират към тамошните условия, изобщо не е в противоречие с днешните представи на биологията, генетиката и екзобиология-та. Наистина мислещият черен облак на Ф. Хайлс с диаметър няколкостин милиона километра не се побира в нашите представи, но е напълно във възможностите на Космоса. Е, този облак ще трябва да си уреди сметките с фактическата забележка на Кларк, че при обикновената скорост на нервните импулси такава биологична материя ще се нуждае от около 10 мин. за предаване на информация от единия си край до другия. Затова гигантът ще реагира необикновено бавно на всички дразнения.

Съветският учен В. А. Амбарцумян въвежда понятието материален интелект, носител на цивилизация. „Според нашите привични критерии, носител на цивилизация може да бъде общество, състоящо се от подобни един на друг индивиди, всеки от които е способен да разбира, да натрупва, да съхранява, да преработва и да предава информация — пише Амбарцумян в сборника «Населенный Космос». — Ние предполагаме, че членовете на обществото са биологични организми… Но можем да си представим и други видове, носители на извънземна цивилизация. Например носител на извънземна цивилизация може да бъде кибернетична система, която не е съставена от самостоятелни части. Друг пример за носител на интелект, съвсем неприличащ на човешкото общество, може да бъде система, която създава самостоятелни, но тясно специализирани кибернетични машини и автомати. Няма да продължаваме с измислянето на възможни модели на извънземни цивилизации. Но е необходимо да се подчертае, че отначало биологичното развитие може да започне със създаването на системи, съставени от отделни членове. След стадия на биологичен развой естествено могат да възникнат условия за появата на носители от друг вид.“

През последните години знанията ни за земния живот значително се задълбочиха, но все още не са съвсем пълни. А за другите форми на живот не знаем практически нищо. И затова, когато специалистите търсят извънземен живот, те търсят „нещо подобно на земния живот“. От друга страна, не е изключено от космическо гледище нашата цивилизация да е още много млада. Тогава бихме могли да установим първия контакт по-скоро с киборгизирани или клонинтизирани организми.

И тук с уместно да си припомнил думите на Й. С. Шкловски: „Възникването на изкуствени разумни същества трябва да отбележи качествено нов етап от развитието на материята. Всъщност не е изключено цивилизацията на изкуствени високо-организирани същества да живее много дълго. Можем да си представим дори, че отделни такива същества ще живеят хиляда години. Те няма да са затруднени при междузвездната радиовръзка от ужасната продължителност на «разговорите». Разбира се, това може да засили доста и интереса на тези вещества към установяването на междузвезден радиоконтакт. Освен това, ако астронавтите живеят толкова дълго, няма да е необходимо междузвездните ракети да летят почти със скоростта на светлината. Не е изключено за такива експедиции да се «произвеждат» високо специализирани живи същества, които, от една страна, да понасят сравнително лесно трудностите при полета, а, от друга — да изпълняват колкото се може по-добре възложената задача. Разбира се, при това положение вече няма да има рязка граница между специализирания автомат и изкуственото разумно живо същество …“

През 1975 г. в сп. „Вопросы философии“ Шкловеки доразви тази мисъл. Според него във Вселената не е изключена такава развойна верига: нежива материя — жива материя — живот с естествен разум — изкуствен разумен живот. „Естествено засега не можем да обсъждаме сериозно въпроса, дали този тип действително е най-висшият“ — констатира той.

Ако през следващите десетилетия при нас не долети никакъв представител на чужд свят, през идващото столетие ние сами ще започнем да изпращаме междузвездни експедиции. Възможно е нашите космонавти да намерят съвсем непознати неантропоморфни форми на живот. Може и самите изследователи да не осъзнаят срещата си с такива живи същества и тогава привидно неживата, но разумна материя ще трябва сама да ги „заговори“.

Най-трудната задача на криптологията

Продължителността на тамошната година е колкото една обиколка на планетата около звездата-майка. Продължителността на тамошния ден — колкото едно завъртане на планетата около оста й. Астрономите ще знаят тези подробности за подателите на космическото писмо още преди да дешифрират неговото съдържание. Ще ги установят от характера на уловения сигнал. С помощта на Кеплеровите закони от него ще изчислят разстоянието между планетата и слънцето-майка и приблизителните размери на планетата. Силата и другите характери-стики на сигнала могат да подскажат какво е енергетичното богатство на непознатите същества и по този начин — общото им техническо ниво.

Но най-съществената информация ще бъде скрита в самото съобщение. Обаче ще можем ли да разберем непознатия текст, в който се говори за съвсем непознати факти? Знаем с какви проблеми трябваше да се борят специалистите, които разгадаваха езиците на изчезналите цивилизации. И досега някои от тези записи са мъртви за нас, досега никой не е успял да ги разчете дори с помощта на най-модерните научни методи и съоръжения, включително и компютрите.

Според принципа на неопределеността?

Ние, възпитаниците на европейската цивилизация, като покажем някой предмет, казваме „един“… Но нивхите, живеещи в Далечния изток, не познават числителното „един“. Те имат отделни числителни за дълги предмети, отделни — за къси, отделни — за кръгли. За тях понятието „един“ звучи съвсем различно, ако се говори за „един елен“, „един пръст“, „едно кълбо“. Те дори не познават отделно думата „елен“, а само съчетанията „бял елен“, „сив елен“…

И туземците от Амазония, Австралия и ескимосите никога няма да кажат „човекът стреля“, а винаги ще определят къде, кога и по какво е стрелял ловецът. От друга страна, много преводачи се оплакват, че групата на индоевропейските езици, в която влизат и славянските, има много абстрактни понятия и игри на думи, които са непреводими на друг език.

Щом като между жителите на Земята има такива различия във възприемането на света, какви ли различия в понятията ще има между същества от различни небесни светове? Ще разберем ли изобщо съдържанието на космограмата? Дали няма да се окажем в ролята на делфините, които изобщо не се интересуват от интегралите, защото животът им се е развил съвсем различно от нашия?! За съжаление това може наистина да се случи. В своята студия за взаимоотношенията между културата и науката, публикувана през есента на 1975 г. в сп. „Енкаунтър“, проф. Робърт Опенхаймер пръв посочи тази опасност. Той припомни валидността на принципа за неопределеността, формулиран от немския теоретик проф. Вернер Хайзенберг между двете войни. Същността му се крие в това, че при никой физичен експеримент не е възможно точно да бъдат определени всичките характеристики на една елементарна частица. Ако установим нейното положение, вече не можем да измерим скоростта й, и обратното. Но принципът на неопределеността важи не само за тези две величини, а за всички характеристики, определящи състоянието на микроскопичния обект. В своята статия Опенхаймер припомня, че и нашата наука се развива на основата на този ирщщнп — в определен момент само дадени клонове от нея вървят бързо напред за сметка на другите. А космическите цивилизации могат да смятат за най-важни проблеми на своето познание нещо съвсем различно!

„По принцип не е изключено съществуването на високо развита цивилизация, която или има математика, напълно различна от нашата, или може да мине изобщо без математика …“ — отбеляза на бюраканската конференция през 1964 г. д-р А. Гладки, математик от Новосибирск. Гладки заключава, че в такъв случай дешифрирането на непознатите сигнали ще е много трудно. Напълно вероятно е той да не е знаел мнението на Опенхаймер по този въпрос, тъй като не се позовава на него.

Тъй че изведнъж еднакви опасения се появяват едновременно у няколко учени. Подобно бе и и зказването на д-р Б. Пановкин на съветско-американския симпозиум. То бе подложено на унищожителна критика. Всички участници в спора изразиха убеждението, че законите на природата са толкова обединяваща връзка на познанието, че по принцип са изключени различни подходи. Очевидно те бяха забравили мисълта на Опенхаймер и ентусиазмът за момент бе заслепил научната им обективност.

„Доколко фактите, за които се говори в космическите послания, могат да бъдат чужди за нас? Можем ли да си представим същността на тези, послания?“ Такива въпроси поставя лингвистът д-р Б. Сухотин в сборника за извънземните цивилизации, издаден през 1969 г. под редакцията на проф. Кап-лан. „Още отначало трябва да се каже, че да разберем съобщението и да си представим онова, което то съдържа, са две съвсем различни неща. Докато разбирането е основано на възможността да се предвиждат частите от съобщението, които не сме виждали, или събития, които досега не са се случвали, представата зависи от способността ни да преведем съобщението на езика на образите на действителните явления. Разбира се, не всичко, което разбираме, можем да си представим. Не можем да си представим чувствата на съществата, приемащи радиоизлъчването, но това не намалява разбираемостта на тяхното поведение. Въпреки че другата «действителност» може да се окаже съвсем различна, от нашата, това не е причина да се боим от нейната познаваемост.“

Засега учените не са единодушни по въпроса, как ще бъдат преодолени бариерите между нас и потенциалните ни съседи. За съжаление земният ни опит показва, че именно нашата досегашна изключителност, нашият антропоморфичен поглед върху нещата ще предизвикат най-големите затруднения. Посланието на някоя непозната цивилизация ще бъде костелив орех за цялото човечество. Древните автори са писали своите книги и клинописни таблички главно за себе си и за своите съграждани и изобщо не са мислили, че след няколко хилядолетия някой, който не знае нито езика, нито азбуката им, ще се опитва да разгадае тези текстове… Обратното — всеки автор на космическо писмо ще познава сложността, с която ще се сблъска непознатият читател; при това авторът ще има интерес от действителното разгадаване на текста и без съмнение ще се опита да даде ключ към загадката в увода на посланието — нещо, което ще важи за цялата вселена.

Математика на екрана

Математиката се основава на определени закони и навици. Във всекидневния живот ние употребяваме десетичната систе-ма — имаме десет пръста, по пет на всяка ръка. Но през средновековието стоката се е брояла на дузини, а парите на шейсетини. Как можем да разберем каква система действува на разстояние няколко светлинни години от нас?

Най-елементарен е двоичният код, примитивният език на компютрите. Код, който познава само „да-не“, „черен-бял“, „нула-едно“, но може да бъде развит до голямо съвършенство. Върху него е основана цялата командна техника и принципите на компютрите. Затова и нашите космически братя трябва да владеят двоичния код. Необходимо е те да познават и основните математически действия — събиране, изваждане, умножение, деление, дроби — и да съставят определена класификация на числата. Без тия основни абстрактни понятия те не могат да си построят приемателна апаратура и други съоръжения. Според специалистите много важно свойство е и зрението. Иначе тези същества трудно ще създават сложни машини. Оттук Оливър, Морисън, Мински и др. правят извода, че цивилизациите могат да си разменят съобщения под формата на телевизионни картини. Затова Дрейк решил да изпрати имитация на такова послание до всички свои приятели, с които е спорил в Грийн Банк за съществуването на далечни съседи. И така, в края на 1961 г. дванайсетте „кавалери на ордена на делфина“ получили писма със странно приложение — листчета с редица от нули и единици, напечатани от компютър.

Получателите дълго си блъскали главата над ребуса. Сигурно било, че това е съобщение, зашифровано в елементарен двоичен код. Само д-р Оливър, специалистът по електроника, открил решението.

Единиците и нулите ca общо 1271, в терминологията на изчислителната техника това са 1271 единици информация. Човек, който разбира от математика, ще схване, че числото се разлага на два първични множителя — 31 и 41. Това може да значи 41 реда по 31 единици информация. Но по този начин не се получава нищо. А обратното — 31 реда с по 41 единици? Да, така се появява някаква картина! Ако помислим малко върху нея, ще разшифроваме следното послание.

Около звездата има система от осем планети. Те са изобразени в двоичен код в лявата колонка. На четвъртата от тях живеят развити двукраки същества. Те са разделени на два пола и от връзката помежду им се раждат нови същества. Вълнообразната линия, която излиза от третата планета, означава, че тя е покрита с вода. Съществата от четвъртата планета, които вероятно са били там, са открили морски животни, наречени на наш език риби. Символите в горната част на картината представляват атоми на въглероден окис и водород — така е определена химичната основа на тамошния живот. Вдясно с двоичен код е зашифрована височината на разумните същества — единайсет единици. Ако приемем за основа дължината на радиосигнала (21 см), там живеят същества, високи около 2,3 м.

Дрейк смята, че първите най-елементарни космограми ще бъдат картини. Нали и децата започват да опознават околния свят с помощта на рисунки.

През октомври 1976 г. на своя лекция Морисън разви мисълта на английския математик Хогбън да се изпращат числа под формата на обикновени импулси. Три импулса ще означават тройка, пет импулса — петица… Американският физик допълни това предложение с възможността чрез по-особени импулси да се излъчват и простите математически символи „плюс“, „минус“, „умножено по“, „делено на“… Според него това би изглеждало така:

Морисън освен това предлага по подобен начин да се изпраща информация за числото пи. След това ще последва серия от дълги сигнали, разделени от импулси в началото и в края на всеки ред. Тази серия ще носи информация за това, как изглежда кръгът. Така американският физик иска да въведе „растера“ от телевизионния екран в размяната на далечни послания.

Веднага щом извънземните същества разберат посланието Земята ще започне да изпраща основни геометрични образци, например Питагоровата теорема и др.

Някои специалисти предлагат позивният сигнал на Земята да бъде образуван от редове прости числа — 1, 3, 5, 7, 11, 13, 17 и т.н., от квдратични редове — 1, 4, 9, 16, 25… или от последователността на десетичните знаци на числото пи.

Такова послание не може да създаде радиобуря в Космоса, нито процес, предизвикващ електромагнитни вълни.

На бюраканския симпозиум Мински сподели мнението че извънземните цивилизации могат да излъчват специална програма за своите електронноизчислителни машини. Ако нашите „разшифровчици“ познават принципите на действие на далечната изчислителна техника, това значително ще улесни тяхната работа, защото при дешифрирането на сложните, абстрактни информации компютрите ще имат решаващо значение.

Същото мнение изказва и Гиндилис в анкетата на съветските участници в този форум. Той смята, че голяма част от цивилизациите (ако не всичките) могат по някакъв начин да възприемат пространствени картини от околния свят. Те използуват тази своя способност, за да се ориентират в пространството. И затова ще могат да уловят нашата картинна кореспонденция.

Опит за създаването на космически език

Проф. Ханс Фройдентал, математик от холандския университет в Утрехт е категоричен: най-подходящ ще бъде абстрактният език на математиката. Той е най-разбираемият „логически език“, който може да бъде разгадан от непознатите разумни същества. Жителите на далечните светове ще разберат нашите сигнали само ако излъчваните понятия са строго разпределени според своята логика. Отначало тази задача ще прилича на създаването на памет у компютрите.

През 1960 г холандският математик публикува обемиста книга под заглавие „Линкос“ (от латинското Лингва космика = космически език). Авторът подчертава, че „Линкос“ не трябва да се разбира като упътване за разшифроване и зашифроване на космически послания, а като абстрактна схема на езика, който можем да използуваме според ситуацията и техническите възможности. Най-напред изпращаме някои от първите числа, основани на прости сигнали, например точки. След това трябва да покажем на чуждите „слушатели“ някои основни математически знаци. Това изглежда доста сложно, но в действителност е съвсем лесно. Изпращаме например числото „едно“, после някакъв знак, който ще изразява понятието „е по-малко“, и накрая числото „две“. След това по същия начин излъчваме „две е по-малко от три“, „три е по-малко от четири“… Този метод ще използуваме, за да обясним на непознатите адресати нашето разбиране за знаците „плюс“, „минус“, „по-голям“, „делено на“, „умножена по“ и всички останали. По-късно ще бъдат обяснени основите на алгебрата. От-начало Земята трябва да излъчва някои неравенства от типа „100+10 е по-голямо от 10+11“. Следна понятието „абстрактно число“. И накрая авторът препоръчва да се приключи с „човешкото понятие за математиката“ — с търсене на неизвестни величини, с въвеждане на въпроси. След математическата азбука ще дойде понятието за време. Опичало ще се изпращат сигнали с различна дължина, после ще се изразят с числа и едва тогава ще се въведе единица за време и поня-тията „преди“, „по-късно“, „минало“, „бъдеще“, „по-рано“ „след“ …

Много сложна ще е задачата да обясним на космическите „слушатели“ правилата на нашия морал и поведение. Но авторът на „Линкос“ се справя и с този проблем. Отначало ще бъдат представени четири абстрактни лица, които по характерен начин изчисляват най-различни математически задачи: А винаги задава въпроси, Б винаги им отговаря правилно, В винаги отговаря неправилно, Г участвува рядко в дискусията. Така ще се опитаме да обясним човешкото схващане за оценка на дейностите, означаването на добро и лошо. Например учителят А задава задача. Ученикът Б отговаря правилно, В — — погрешно, Г — също правилно, но след продължително време. Затова учителят А казва на Г, че той не се е справил със задачата. Оттук идва поуката, че добрият отговор не е правилен, ако трябва да го чакаме дълго време. Или А чака отговор от Б на друг въпрос. Но вместо Б говори В и за изненада отговорът му е правилен. Но учителят А е недоволен и казва на В, че той е отговорил погрешно. Пренесено на математическо равнище, това означава, че не е правилно да се отговаря на въпрос, зададен другиму…

Фройдентал е посветил много страници на разясненението, че човекът се отличава от останалите живи същества на нашата планета. В текста „който може да говори“ се среща много по-често от „който се движи“, „който възприема“, „който се интересува“. Човекът е същество, което може да говори — по такъв механичен начин авторът се опитва да отделя човечеството от останалия свят.

В заключение холандският математик обяснява основните физически закони, на които се подчинява човешката дейност. Той въвежда понятията „движение“, „материя“, сравнява ги от гледище на човешкото поведение и от гледище на физиката. По-нататък той показва предимството на колектива пред отделния индивид — например много хора могат лесно да пренесат голям предмет, а сам човек няма да може… Естествено авторът отделя много място и за излагане смисъла на формулата Е =mc2.

Фройдентал съобщи, че втората част на книгата ще съдържа обяснения на понятия като живот и материя, в нея ще бъдат уточнени характеристиките на чисто човешкото поведение.

Поглед в бъдещето

Преди няколко години се срещнах с проф. Констатин Феоктистов, конструктор и член на екипажа на Восход-1. Bинаги при срещите си с този изключително умен и чувствителен човек осъзнавах как задълбочено гледа той на влиянието на космонавтика върху земния живот — в обществено, философско, социологическо и икономическо отношение. През лятото на 1970 г. ние говорихме за различните перспективи на космонавтиката.

„Ако трябва да говоря за най-близките и най-интересните задачи пред космическата техника, мисля, че най-високо стои един проблем, който (колкото и да е странно) бих нарекъл астрологически. Искам да кажа, че космонавтиката ще ни позволи да погледнем в бъдещето на човечеството. Макар от няколко години да «прослушваме» небето, засега не сме уловили никакви сигнали на чужди същества. А нашите радиостанции са съвършени и могат да приемат такова послание. Въпреки това небето мълчи. Можем да дадем много обяснения за това. Възможно е животът на цивилизациите да е кратък и за няколко столетия те да отмират. Може да са изпратили съобщение, когато ние не сме били в състояние да го приемем. А сега, когато сме готови, когато го чакаме с нетърпение, тези светове може да не съществуват. Прекалено тъжна перспектива. И, обратното — ако успеем да уловим сигнали на някаква далечна цивилизация, ще бъде надежда за живот и за нас; защото съществуването на такава цивилизация ще бъде доказателство, че обществото може да преживее началото на атомния век, без да се самоубие чрез някоя термоядрена война.

Естествено, ние трябва да продължаваме в търсенето на послания от други светове. И точно тук ще ни помогне космонавтиката. Както е известно, приемането на радиосигнали от Космоса и оптическите наблюдения се нарушават от земната атмосфера. Но ние можем да увеличим чувствителността на приемащите апаратури, като ги разположим направо в Космоса. На станциите спътници могат да се монтират големи телескопи. Около тези космически лаборатории могат да бъдат конструирани гигантски антени с диаметър, да речем, няколкостотин метра — по принцип в състояние на безтегловност това е изпълнимо. Системите от антени ще бъдат много по-чувствителни, отколкото земните станции. А телескопите ще ни разкрият много неща за законите на Вселената. Ще ни помогнат да уточним теорията за възникването на звездите и планетните системи. Между другото от такава гледна точка изследването на планетите от Слънчевата система има голямо значение. Аз смятам, че най-важната и най-привлекателната задача на днешната космонавтика е пускането на подобни съоръжения в орбита около Земята. Когато наблюдаваме и изследваме Космоса, ние всъщност надничаме в собственото си бъдеще — можем да видим как ще се развива Земята.“

По този повод трябва да се спомене мнението на проф. Фред Хойл, че след достигането на определена висока степен на организираност всички системи се разпадат и това правило може да е в сила и за такава високоорганизирана система, каквато е нашето или друго развито общество.

Д-р Моравек също изказа известни опасения и същевременно, както и Феоктистов, посочи определен изход. „Нашето земно кълбо като система е едно затворено цяло. Отвътре расте количеството информация и нейната организираност. Всяка система, която иска да се развива, трябва да увеличава количеството на информацията и нейната организираност. Ние скоро ще изчерпим тази възможност. В някои световни центрове ще възникнат огромни количества информация, които няма да могат да се организират по-нататък и да прибавят към себе си още информация. Затова ние трябва да отворим нанякъде системата, например към Космоса.

Казано много общо, всичко живо се развива като дьрвото. При това често един клон умира и всичко се връща от началото — започва да расте нов клон. Такива примери има много. Някога се твърдеше, че човекът произлиза пряко от неандерталеца. После се установи, че не е истина — неандерталецът е мъртьв клон. В неговия мозък липсва устройството, което би могло да използува докрай зараждащия се механизъм на речта.“

Нещо подобно може да стане и с нашата цивилизация, както се говори затова в Бюракан и Грийн Банк. Контактът с развити извънземни същества може да ни помогне в преодоляването на тази катастрофа.

Позлатената Слънчева система

Дали техническата цивилизация, с която ще установим контакт, наистина ще бъде разумна? Според Дайсън много по-вероятно е тя да владее „неконтролируемо и неразумно развита техника, подобно на раков тумор, отколкото напълно контролируема техника, подчинена на разума“. Той дори изказва мисълта, че „действително разумното общество“ може би изобщо няма нужда от техника и не се интересува от нея. „Задачата на учените е да изучават света около нас и да установят какво се намира в него. Може това, което намерим, да отговаря на човешките морални критерии, а може и да не е в съгласие с тях… Ненаучно е на далечните същества да се приписва както голяма мъдрост, така и кървави инстинкти. Ние трябва да сме готови за всяка евентуалност и на основата на това да направляваме нашите изследвания.“

Очевидно опасенията на Дайсън се коренят в собствената ни цивилизация, в света ни, разделен от политически прегради и войни, свят, който все по-силно е подложен на неблагоприятните последици от стремителното развитие на техниката. В известен смисъл Дайсън е прав. Представете си, че установим контакт с цивилизация от някоя близка звезда, което технически няма да ни затрудни много. А ако там има общество, което е на по-ниско от нашето равнище, да речем, на нивото на Европа и САЩ през трийсетте години на XX век, какво можем да му предложим ние…? Може би след трийсет, четирийсет, петдесет години, когато успеем да разрешим задоволително най-важните си политически, обществени, научни и технически проблеми, които се натрупаха през последните десетилетия, ще имаме какво да дадем на жадните за познание същества! Но днес …?!

А опасността от нашествие на космическите същества на Земята е насадена в съзнанието на хората от авторите на научнофантастични романи, радиопиеси и филми. Привлекателна, драматична тематика… Нищо чудно всеки човек да е гледал поне един филм за ужасната опасност, дебнеща иззад най-близката зьезда. Днес това е научен проблем. И учените от института „Брукингс“ допускат възможност от пряка заплаха в информацията, изготвена за НАСА през 1960 г. Разбира се, такова нападение е възможно само при пряк контакт с извънземните същества. Десет години по-късно и проф. Зденек Копал, изказва своите опасения в книгата си „Човекът и неговата Вселена“. Копал припомня откриването на Новия свят от испанците и португалците и безогледното унищожаване на южноамериканската култура от нашествениците. Авторът се обръща към своите колеги с призив ла не търсят сигнали на извънземни цивилизации, а човечеството да стои в своето ъгълче на Космоса колкого се може по-тихо.

Други специалиста отхвърлят тази опасност. Артър Кларк смята, че независимо дали ще дойдат тирани или миролюбиви същества, владеенето на толкова обширна космическа империя е технически невъзможно. Даже радиосигналите, които се движат със скороста на светлината, пътуват към най-близките звезди няколко години. Не може да се царува и да се поддържа властта от разстояние.

Да не би да имаме злато или някакви редки метали, необходими на чуждата цивилизация? Или пък от нас да стават качествени бифтеци? Защо ще ни нападат космическите ни съседи? Защо ще искат да ни завладеят? На тези въпроси се спира проф. Роналд Брейсуъл в своите лекции, изнесени в университета в Сидни. „Аз не смятам, че рискът е толкова голям, още повече като се вземе предвид огромната стойност на транспортирането на материални предмети при междузвездните разстояния. И най-малките предмети имат нужда от изключително големи ракети, за да излязат от «гравитационния кладенец» на Земята. Най-интересното, което може да служи за обмен между близките звезди, е информацията, а тя се пренася чрез радио. Струва ми се, че нашата информация ще има голяма стойност за друго общество. В края на краищата ние също изпращаме експедиции на трудно достъпни места. Но нашите експедиции получават необходимите сведения с много усилия. Колко облекчени ще бъдат непознатите изследователи на Земята, ако получат пълна информация за природата на нашата планета! Колко по-ценни щяха да бъдат полярните експедиции, ако пингвиннте си водеха записки за времето!“

Същият оптимизъм личеше в изказването на проф. Владимир Румъл, заместник-директор на Института по марксизъм-ленинизъм към ЦК на ЧКП, направено на пражкия семинар на CETI. Той заяви, че познавателното значение на прекия контакт с друга цивилизация ще бъде „твърде положително и не се нуждае от доказателства. Но социалните последствия не могат да се предвидят в детайли. Това не е причина за възникването на космофобия и за опасения, че прекият контакт между нашето общество и друга цивилизация ще повлияе неблагоприятно на обществото ни като цяло. Подобно схващане обобщава по непозволен начин опита на земните класово-експлоататорски общества, приписвайки агресивност на всяко космическо общество…“ Румъл с основание предположи, че космическата цивилизация, която търси контакти, вероятно ще бъде социално еднородна, безкласова, с хармонично съгласувани интереси на всички свои членове.

„Всичко се случва — констатира предпазливо Шкловски в една анкета, проведена през лятото на 1971 г. — Може последиците да са неконтролируеми. С оглед на опасността от ядрена или бактериологична война е необходимо да се създаде най-строга система на международен контрел и договори…“

Акад. Гинзбург е по-оптимистично настроен. „Мога да си представя евентуалните фантастични и опасни последствия от такъв контакт. И все пак конкретните резултати ще зависят от разстоянието между «страните».“

Теорията за евентуалните обществени сътресения, които може да настъпят след разшифроването на първото космическо послание, е основана на аналогии от човешката история. Ние познаваме редица общества, които са били убедени в не-поклатимостта на своето управление и начин на живот, но са се разпадали в момента, в който са се срещнали с непозната цивилизация, основана на съвсем други принципи. Някои култури са преодолявали чуждото вляние, но за сметка на промяна в ценностите си, в начина си на живот и взаимоотношенията си. Тази неприятна перспектива е обяснима. Човекът, който без съмнение е най-разумното същество на Земята, засега се смята за бъдещия господар на Вселената. Чорешкото надмощие се усеща и в някои научнофантастични романи. Освен това в живота има ситуации, в които може би всеки от нас трудно понася мисълта, че някой, макар и най-близкият му приятел, е направил нещо по-добре от него. Понякога човек преодолява големи трудности и ако знае за тях предварително, ще потърси друг път за постигане на целта.

Да предположим, че сега отваряме плик с писмо, съдържащо историята на далечен свят, от който ни делят пет или шест столетия… Съобщението съдържа описание на всички сложни обществени процеси, които тамошните същества, са преодолели, и на много разрешени научни и технически проблеми, с които бихме си блъскали главите цели столетия. Дали в този момент ние няма да загубим интерес към всичко? Дали изведнъж няма да ни обхване чувството, че сме безпомощни и че космическата рецепта е достатъчна, за да организираме обществените отношения, да се заобиколим с невиждани чудеса на техниката и със скръстени ръце да чакаме следващото космическо упътване?

Според мнение, изказано в сп. „Земля и Вселенная“ през 1971 г., опасни могат да бъдат само преждевременно възприетите познания, останали неразбрани в своята цялост. Но ако тази информация е приемана от толкова развит организъм като земната цивилизация и при това се приема последователно, опасността изчезва. Получаването на информация от извънчовешки разум ще разшири значително човешкия хоризонт, но въпреки това ще остане само много положителен помощен фактор за развитието на нашето научно познание при преодоляването на наивния антропоморфизъм. Определящото условие ще бъде — както и преди — вътрешните сили на човешкото общество, т.е. натрупаните познания, умения и навици, обичаи и традиции, генетическият фонд на човечеството, материално-производителните сили, състоянието на природната среда на Земята. Грубо казано, за умния и добрия всички допълнителни знания са полезни, а на лошия, глупавия и обречения на самоунищожение никой не може нито да помогне, нито да навреди.

Единствените земни хора, които са видели със собствените си очи, че нашата бялосиня планета е кръгла — космонавтите, — разказат, че едва тази гледка им е вдъхнала съзнанието на граждани на Земята и че точно в този момент те най-ясно усетили фиктивността на всички граници, разделящи хората. За съжаление дори и в близките столетия няма да е възможна (макар и само по технически причини) всички земни хора да погледнат нашата люлка от космическите висини и така да усетят принадлежността си като граждани на нашата планета. За това могат да ни помогнат космическите ни съседи. Щом като попремине учудването ни от тяхното послание, ще започнем да гледаме на света с други очи — също както космонавтите, които се връщат от космическа експедиция.

Възможно е цивилзацията, чието послание ще приемат нашите уреди, вече да е член на някой Галактически клуб или Голям пръстен. Възможно е едва с установяването на контакт ние да основем такова развито общество. И в това голямо и мъдро семейство, което е надзърнало в най-дълбоките извори на познанието и е разбрало законите на вечността, ние не бива да се страхуваме от чувството за малоценност. Точно обратното — нашите космически приятели ще събудят у нас новосамочувствие и ще ни посочат нови перспективи. Едва тогава ще могат да се сбъднат всички копнежи на човечеството.

Знаем, че малко знаем

Ние нямаме представа как изглеждат жителите на космическите светове. Предполагаме, че могат да приличат на нас, но те могат да наподобяват и нежива материя. Мисълта на Шкловски, че развитието в последователността „нежива материя — жива материя — живот с естествен разум — изкуствен разумен живот“ е много елегантна, логична и може би привлекателна, но разумът на значителна част от нас, най-висшите разумни биологични същества на Земята, отказва да я приеме за своя собствена. Повечето специалисти предполагат, че ние ще разчетем посланието на далечните ни космически съседи, дори и това да бъде най-големият ребус пред цялата земна наука.

Доста мъгляви са и нашите представи за манталитета на космическите същества и за тяхното влияние върху земното битие. Ние обсъждаме вероятностите от тирана до овчицата, от шока и хаоса до бездънния кладенец на знанието и въпреки това не бива и не можем да се отказваме. Историята ни учи, че съществата, които са искали да се разберат, са се разбирали винаги, а понякога под натиска на външни въздействия са се разбирали и тези, които са били много различни. И най-после историята на науката показва, че всяко познание е принос — откриването на задънена улица вече дава сигнал на бъдещите колумбовци, нютоновци, айнщайновци, гагариновци, армстронговци.

Въпреки че трябва да изхождаме от познанията и опита на земната наука, нашето изследване и евентуалният контакт ще бъдат улеснени, ако захвърлим антропоморфичните очила и си изградим „космически поглед“… Очевидно само по-задълбоченото и по-постоянното проникване в Космоса ще ни доведе до нови, чисто космически критерии и възгледи.