Убежище в дълбината

44.

Винаги има гледна точка. Гонле Фонг цял живот бе живяла според този принцип. Мисията до Изчезващата беше от онези с неизвестен резултат — от онези, които привличат главно учените. Но Гонле бе забелязала гледни точки. Сполетя ги Засадата на Новородените и мисията се превърна в робия и изгнание. Затвор, управляван от главорези. Но дори и при това положение съществуваше гледна точка. Близо двайсет години от живота си тя си игра с гледните точки и преуспяваше, макар и само според стандартите на това бунище.

Сега положението се променяше. Джау Ксин го нямаше от повече от четири дни, поне от началото на сегашното й Бдение. Отначало плъзна мълвата, че двамата с Рита официално са преместени да бдят над Дърво C, и все още са в летаргичен сън. Това прецакваше някои програмни уговорки, които тя бе планирала с Рита, и освен това беше ужасно необичайно. После Тринли докладва, че двамата пилоти — „умни глави“ ги няма в Купола на Хамърфест. Значи, Рита все още можеше да е в камерата, но Джау Ксин и неговите умници бяха… някъде другаде. Оттам нататък слуховете се разраснаха: Джау бил на експедиция до мъртвото слънце, Джау щял да кацне на планетата на паяците. Тръд Силипан се мотаеше из пивницата на Бени и самодоволно се усмихваше на някаква своя си тайна, която този път като никога не сподели. Това повече от всичко доказваше, че става нещо странно.

Гонле бе започнала да приема залагания за предположенията, но самата тя страдаше от ужасна треска. И не беше ни на йота разочарована, когато шефовете решиха да посветят всички в тайната.

За да ги осведоми, Томас Нау покани шепа пеони долу в имението си. От „откритите врати“ насам Гонле идваше за първи път в Езерния парк. Тогава Нау се направи на страшно гостоприемен. После мястото беше здраво заключено — макар че, честно казано, отчасти това вероятно се дължеше и на инцидента с Анне Рейнолт.

Докато Гонле и тримата останали избрани пеони се влачеха по пътеката към покоите на Нау, тя подхвърли критична забележка за пейзажа: „Значи са измислили как да правят дъжд“. Приличаше по-скоро на довяна от вятъра мъглица — толкова леко ръмеше по косата и миглите й, толкова фино, че липсата на истинска гравитация нямаше никакво значение.

Фам Тринли се изкиска цинично:

— Бас ловя, че отчасти се дължи на натрупалия се боклук. Виждал съм много гравитационни паркове, построени обикновено от някой Клиент с повече пари, отколкото разум. Искаш ли да имаш земя и небе, задръстването започва. Скоро небето ти се пълни с боклуци.

До него се обади Тръд Силипан:

— На мен небето ми изглежда доста ясно.

Тринли се загледа нагоре в стелещата се мъгла. Облаците бяха ниски, сиви и бързо прииждаха откъм далечния бряг на езерото. Част от това беше истинско, а част трябваше да е тапет, но двете незабележимо се преливаха. Пейзажът не изглеждаше весел, според критериите на Гонле, но беше хладен и чист.

— Да — додаде той след малко. — Трябва да ти го призная, Тръд. Твоят Али Лин е гений.

Силипан се наду.

— Заслугата не е само негова. Координацията е важна. Назначих екип от умни глави да работи по проекта. От година на година става все по-добре. Някой ден ще измислим дори как да правим естествено изглеждащи морски вълни.

Гонле хвърли поглед на Езр Вин и подбели очи. Никой от тези смешници не искаше да признае доколко приносът на всички — много изгоден принос — има дял в това. Дори и робите да не бяха вече добре дошли, те продължаваха да осигуряват непрекъснат поток от храна, отгледани дървета, живи растения и програмни разработки.

Мъглата леко се кълбеше около вилата и илюзията за гравитация бе подложена на тежко изпитание, когато посетителите се залюшкаха насам-натам на обувките си с прилепващи подметки. После се разположиха в покоите на Нау, стоплени от много естествените на вид горящи дърва в голямата камина. Пастирът им посочи маса за конференции. Там седяха Брюхел и Рейнолт. Още три фигури се очертаваха на фона на прозореца и сивата светлина отвъд. Едната беше Киви.

— Е, Джау, здравей — поздрави Езр. — Добре… дошъл отново.

Разбира се, това бяха Джау и Рита. Томас Нау усили осветлението в стаята. Топлината и светлината не бяха повече, отколкото във всяко цивилизовано жилище, но студът и мракът, така усилно поддържани навън, някак си караха тази вътрешна светлина да вдъхва радостна сигурност.

Управителят им махна да седнат, после зае мястото си. Както обикновено, Нау бе олицетворение на щедрото, умно ръководство. „Но мен и за миг не може да ме излъже“ — помисли си Гонле. Преди тази мисия през годините на дългата си кариера тя си беше имала работа с десетина култури на Клиенти в три различни свята — във всички размери и цветове на човечеството. А управлението им беше даже още по-разнообразно — тирании, демокрации, демархии. Винаги имаше начин човек да се сработи с тях. Големият шеф Нау беше негодник, но умен негодник, който разбираше, че трябва да се върши работа. Киви се беше погрижила за това още преди години. Лошото идваше от неговото физическо надмощие — това не влизаше в стандартната работна среда на Чуенг Хо. Когато не можеш да избягаш от лошите, положението е рисковано. Но в дългосрочна перспектива дори това нямаше значение.

Пастирът кимна на всеки от тях.

— Благодаря, че дойдохте лично. Трябва да знаете, че това събрание се излъчва на живо по локалната мрежа, но се надявам да не разкажете на приятелите си какво сте видели със собствените си очи. — Той се ухили. — Сигурен съм, че то ще е благодатна тема за разговори при Бени. Имам за вас една невероятно добра новина, но същевременно и голямо предизвикателство. Виждате ли, Главен пилот Ксин току-що се завърна от ниска орбита около Арахна — той млъкна. Бас ловя, че при Бени цари пълна, изпълнена с благоговение тишина. — И е открил… интересни неща. Джау, моля, разкажи за мисията.

Ксин се изправи малко прекалено бързо. Жена му го улови за ръката и той се обърна с лице към тях. Гонле неуспешно се опита да привлече погледа на Рита, но цялото внимание на жената бе съсредоточено върху Джау. Бас ловя, че са я държали в камерата, докато той се върне — само това би могло да й затвори устата. Лицето на Рита изразяваше огромно облекчение. Каквато и да беше новината, тя не можеше да е лоша.

— Тъй вярно. Според вашите инструкции, аз бях разбуден за Бдение по-рано, за да предприема близка обиколка около Арахна. — Докато той говореше, Киви раздаде устройства като за Чуенг Хо. Когато стигна до Гонле, тя й подхвърли предложение за покупка. Киви се усмихна и й прошепна „Скоро!“. Големите шефове все още не позволяваха на робите да притежават подобни неща. Може би най-накрая и това щеше да се промени. Измина секунда, докато очилата се настроят на един и същи образ. Пространството над масата трепна и се превърна в изглед от канарата L1. Далече, отвъд пода, сияеше дискът на Света на паяците.

— Заедно с моите пилоти взехме последният функциониращ катер — над канарата се изви златна нишка. Върхът й се ускори до средната точка и после забави ход. Сканиращият обектив настигна катера. Отпред дискът на Арахна се уголеми. Планетата изглеждаше почти толкова замръзнала и мъртва, както и когато хората пристигнаха там за първи път. Но имаше една голяма разлика — бледото сияние на светлините на града по северното полукълбо, проблясващо тук-там в най-големите градове.

Отвъд тъмнината се разнесе гласът на Фам Тринли — невярващо дюдюкане.

— На бас, че са те забелязали!

— Пропуснаха ни. Покажи защитните радари и местните спътници — обърна се той към дисплея. Облак сини и зелени точки разцъфна в пространството около планетата. На земята проблеснаха дъги от светлина — обхватът на ракетните радари на Паяците. — За в бъдеще това ще е по-голям проблем.

Гласът на Анне Рейнолт проряза кабината.

— Моите хора от мрежата изтриха всички веществени доказателства. Рискът си струваше.

— Хммм! Това ще да е било нещо страховито важно.

— О, Фам, стига. Стига. — Джау застана отстрани на образа-консенсус, пъхна ръката си дълбоко в мъглата от спътници и отбеляза една синя точка като РАЗУЗНАВАТЕЛЕН СПЪТНИК 543 НА СРОДНИЦИТЕ, последван от орбитални параметри. Той погледна Фам — на лицето му беше изписана тиха усмивка, сякаш очакваше някаква реакция. Числата не значеха нищо за Гонле. Тя се наведе на една страна и погледна Тринли иззад ръба на образа. Старият проклетник изглеждаше също тъй объркан, както и всички останали, и като че никак не се радваше нито на усмивката на Ксин, нито на самодоволното кискане на Силипан.

Тринли се втренчи в дисплея.

— Добре, значи си нагодил орбитата си към Спътник 543. — До него Езр Вин вдъхна шумно въздух от изненада. Това накара бръчките на Тринли да станат още по-дълбоки. — Бил е изстрелян преди седемстотин Ксек, бустер — химически, период — синхронен, височина… — Гласът му утихна, сякаш се замъгли. — Височина дванайсет хиляди километра, да му се не види! Сигурно е грешка!

Усмивката на Джау стана още по-широка.

— Не е грешка. Тъкмо тази е главната причина да сляза и да огледам по-отблизо.

Значението на станалото най-после проникна в ума на Гонле. В Снабдяване и услуги тя се занимаваше най-вече с пазарлъци и управление на инвентара. Но транспортът заема голям дял в цените, а тя е Чуенг Хо. Арахна е тераподобна планета, с ден от 90 Ксек. Синхронната височина трябваше да е много по-висока от дванайсет хиляди километра. Дори и за човек, неразбиращ от техника, този спътник беше вълшебно невъзможен.

— Станция ли е? — попита тя. — За малки ракети?

— Не. Дори за ракетите с ядрен синтез би било трудно да го поддържат дни наред.

— Каворит — гласът на Езр бе тих, благоговеен. Къде ли беше чувала тя тази дума преди?

Но Джау кимаше.

— Точно така. — Той нареди нещо на дисплея и сега гледката се смени откъм неговата лодка. — Погледът отблизо беше проблем, особено защото не исках да показвам главния си фенер. Вместо това изпържих камерите на спътника и после веднага ги дублирах отдолу… Вече започвате да го виждате в центъра на показалеца на моята мишена. Скоростта на приближаване е спаднала до петдесет метра в секунда до мига, в който спряхме да се съотнасяме един с друг. Сега той е около пет метра над нас. — На показалеца имаше нещо, нещо квадратно и черно като нощта, което падаше към тях като топка на ластик. То забави ход, премина на метър-два под тях и започна да отстъпва назад. Горната му страна не беше черна, а в някакви несиметрични шарки в тъмносиви нюанси. — Добре, застопорете образа. Така би трябвало да виждате добре. Плоска конструкция, вероятно жиростабилизирана. Полихедралната обшивка е за заблуда на радарите. Ако не броим невъзможната орбита, това нещо е типичен нискотехнологичен замаскиран спътник… — Спътникът отново се плъзна нагоре, но този път го посрещнаха куки. — Ето тук го взехме на борда на лодката, и оставихме след себе си невероятна експлозия.

— Добър полет, човече. — Това го каза Фам Тринли: признаваше на някого, че е почти толкова добър колкото него.

— Аха. Още по-мъчно е, отколкото изглежда. Трябваше да докарвам моите умни глави до ръба на безвъзвратната паника по време на цялото рандеву. Имаше твърде много противоречия в динамиката.

Силипан бодро го прекъсна:

— Това ще се промени. Препрограмираме всички пилоти за каворитни маневри.

Джау угаси образа и погледна намръщено Силипан.

— Ако оплескаш работата, оставаме без пилоти.

Гонле не можеше да понася повече това неуместно дърдорене.

— Спътникът! У тебе ли е? Как Паяците са го направили?

Забеляза, че Нау й се усмихва.

— Според мен госпожица Фонг посочи нашата непосредствена тема. Спомняте ли си онези истории за гравитационни аномалии във високото плато? Накратко, тези истории бяха верни. Военните на Сродниците бяха открили някакъв вид… да го наречем антигравитация. Очевидно преследват тази цел от десет години насам. Ние така и не ги настигнахме, защото разузнаването на Съглашението го пропусна, а винаги сме изоставали с проникването си в редиците на Сродниците. Масата на този малък спътник е осем тона, но почти два тона от тях са каворитна обшивка. Паяците-Сродници използват това забележително вещество просто за увеличаване на баласта на техните ракети. Приготвил съм ви малка демонстрация…

Той заговори във въздуха:

— Угасете камината, прекратете вентилацията — млъкна и в стаята стана много тихо. До стената Киви затвори висок прозорец, през който лъхаше на влага откъм езерото. Фалшивото слънце на парка надничаше през пролуки в облаците и по водата проблясваха снопове лъчи. Гонле се позачуди дали умните глави на Нау са толкова добри, че могат да нагаждат света му за такива моменти. Вероятно.

Пастирът извади от ризата си малка кутия. Отвори я и измъкна нещо, което блестеше на залязващото слънце. Беше малко и квадратно, като плочка. По него проблясваха искрици, като че ли от евтина слюда, ала цветовете се преливаха съгласувано в багрите на дъгата.

— Това е една от обшивните плочки на спътника. Освен това имаше и слой от нискоенергийни светодиоди, но ги махнахме. Химически, това, което остана, са диамантени частици, вградени в епоксид. Вижте. — Той постави плочката на масата и я освети с фенерче. И всички те гледаха… И след малко дъгоцветното квадратче се издигна нагоре. Отначало движението изглеждаше най-обикновено в микрогравитационна среда — хартийка, носена от въздушен поток. Но въздухът в стаята беше неподвижен. И щом измина секунда, движението на плочката се ускори, тя рухна, започна да пада… право нагоре. Удари се в тавана с ясно доловимо дрънчене — и си остана там.

Няколко мига никой не отрони ни дума.

— Дами и господа, ние дойдохме при Изчезващата звезда с надеждата да намерим съкровище. Досега научихме нови неща в областта на астрофизиката, разработихме малко по-добър рамдрайв. Биологията на света на Паяците е друго съкровище, също достатъчно, за да финансира идването ни. Но първоначално ние очаквахме повече. Надявахме се да открием останките на раса, пътуваща между звездите — е, след четирийсет години като че успяхме. Грандиозно.

Може би това, че Нау не бе програмирал тази среща като общо събрание, беше съвсем уместно. Всички започнаха да говорят един през друг. Само Господ знаеше какво ли е при Бени. Най-накрая Езр Вин успя да вземе думата и да зададе въпрос:

— Мислиш, че това нещо са го направили Паяците?

Нау поклати глава.

— Не. Сродниците е трябвало да изкопаят стотици хиляди тонове бедна руда, за да добият толкова много вълшебство.

— От години знаем, че Паяците са еволюирали тук, че никога не са разполагали с по-напреднали технологии.

— Точно така. А и собствените им археолози не са открили твърди доказателства за посещения. Но това… това нещо е ръкотворно, макар че само ние го виждаме като такова. Автоматите на Анна се занимаваха няколко дни с това. То е координирана матрица за обработка.

— Ти май каза, че било извлечено от местни руди.

— Да. Което прави заключението още по-фантастично. Четирийсет години мислехме, че диамантеният прах на Арахна е или отпадък, или биологични скелети. Сега май излиза, че са уреди за обработка на фосили. И поне някои от тях възобновяват мисията си, когато ги събереш. Като локализаторите, но много по-малки и със специална цел — да манипулират законите на физиката по начини, които дори не можем да проумеем.

Тринли изглеждаше така, сякаш някой го е фраснал в лицето като че ли му бяха изкарали с бой всичките десетилетия перчене.

— Нанотех. Мечтата — прошепна тихо той.

— Какво? Да, Изгубените илюзии. Досега. — Пастирът погледна нагоре към плочката, залепнала на тавана и се усмихна. — Който и да е идвал тук, било е преди милиони или милиарди години. Съмнявам се някога да намерим лагерни палатки или бунища… Но знаците за техните технологии са навсякъде.

— Търсихме звездни превозвачи — обади се Вин. — Но бяхме твърде мънички и видяхме само глезените им. — Той откъсна поглед от тавана. — Може би дори и тези… — той махна към прозореца и Гонле осъзна, че той говори за големите диаманти на L1 — може би дори и тези са ръкотворни.

Брюхел мръдна напред в креслото.

— Глупости. Те са най-прости диамантени скали. — Но във враждебния поглед, който метна през масата, се прокрадваше несигурност.

Нау се поколеба за миг, после се изкикоти непринудено и направи знак на своя главорез да мълчи.

— Всички започваме да приказваме като някоя фантазия от Зората на цивилизацията. Неопровержимите факти са необикновени и без добавка на суеверни дрънканици. С онова, което вече имаме, тази експедиция може да се окаже най-важната в човешката история.

И най-изгодната. Гонле се размърда на стола си и се опита да подреди в списък всичко онова, което можеха да правят с блестящия материал на тавана. Кой е най-добрият начин да продадеш подобно нещо? Колко века монопол могат да се изцедят от него?

Но Пастирът се бе върнал към по-практичните въпроси.

— Та значи, това е фантастичната новина. В дългосрочна перспектива тя надминава и най-безумните ни мечти. В краткосрочна — създава сериозна пречка за Замисъла. Киви?

— Да. Както знаете, на Паяците им остават около пет години, докато се сдобият с развита планетарна компютърна мрежа, нещо, на което можем да разчитаме като посредник на действията ни.

Нещо достатъчно напреднало, че да можем да го използваме. До днешния ден това беше най-голямото съкровище, което Гонле Фонг си бе представяла, че би придобила за тези години на заточение. Забравете за страничните придобивки като рамдрайв или дори в биологията. Там долу имаше цял един индустриализиран свят с култура, гарантирано чужда на другите пазари. Ако успееха да я завземат или дори поне да заемат господстваща позиция на пазара, щяха да се наредят сред легендите в търговията на Чуенг Хо. Гонле разбираше това, а без съмнение и Нау. Киви също, макар че точно сега я избиваше на чист идеализъм:

— Досега ние си мислехме, че им остават също около пет години, докато наистина започнат да се нуждаят от нашата помощ. Мислехме, че дотогава не е възможно да започне война между Сродниците и Съглашението. Е… сгрешихме. Сродниците не разполагат с кой знае каква компютърна мрежа — но те притежават мините за каворит. Техните каворитни спътници засега са невидими, но това е само временно предимство. Много скоро и ракетната им флота ще бъде подобрена. В политическо отношение ги виждаме като преминаващи към по-малки, подривни държави, които те подстрекават към конфронтация със Съглашението. Просто не можем да чакаме още пет години, за да се намесим.

Джау се обади:

— Има и други причини да изтеглим напред крайния срок. С този каворит ще е почти невъзможно да държим още дълго нашите действия в тайна. Паяците много скоро ще излязат в локалното пространство. В зависимост от това, колко имат от ей това — той рязко посочи с палец блестящата плочка на тавана, — те може да се окажат и по-маневрени от нас.

До него Рита изглеждаше все по-разтревожена.

— Искаш да кажеш, че има шанс хората на Педуре да спечелят? Ако трябва да ускорим осъществяването на Замисъла, то значи е време да престанем с предпазливите действия. Трябва да слезем долу с военна сила и да се намесим на страната на Съглашението.

Пастирът кимна сериозно към Лиао.

— Чух те, Рита. Там долу има хора, които всички ние започнахме да уважаваме, дори да… — той махна с ръка, сякаш за да отхвърли по-дълбоките чувства и да се съсредоточи върху жестоката действителност. — Но като ваш Пастир, аз трябва да съблюдавам приоритетите. Мой най-голям приоритет е вашето оцеляване и оцеляването на всички хора в нашето малко паство. Не се подлъгвайте по красотата, която всички вие тук създадохте. Истината е, че разполагаме с твърде малки безценни военни сили. — Залязващото слънце бе превърнало езерото в злато и сега косите лъчи огряваха залата за срещи с лека, равномерна топлина. — Всъщност ние сме почти корабокрушенци, и се намираме по-далече от Човечеството, отколкото някой някога е бил. Наш втори приоритет — който е неразривно свързан с първия — е оцеляването на развитата индустриална цивилизация на Паяците, и оттам — на техния народ и култура. Трябва да действаме много внимателно. Не можем да се ръководим от едната привързаност… Вие знаете, и аз слушам преводите. Мисля, че хора като Виктъри Смит и Шерканер Ъндърхил биха го разбрали.

— Но те могат да ни помогнат!

— Може би. Бих им се обадил на мига, стига да имахме повече информация и да бяхме проникнали по-дълбоко в мрежата. Но ако се разкрием без нужда, можем да обединим всички тях против нас — или пък другата възможност е да провокираме Педуре да ги нападне незабавно. Трябва да ги спасим, но без да жертваме себе си. — Рита се поколеба. Вдясно от Нау, скрит в сянката, Ритцер Брюхел я изгледа кръвнишки. По-младият Пастир така и никога не проумя факта, че старите правила от времето на Засадата на Новородените трябва да се променят. Идеята някой да му възразява продължаваше да го вбесява. Слава Богу, че не той дърпа конците. Нау е костелив орех — гладък и безмилостен въпреки всичките му любезности, но с него може да се върши работа.

Никой не подкрепи позицията на Рита, но тя направи един последен опит.

— Знаем, че Шерканер Ъндърхил е гений. Той би ни разбрал. Би ни помогнал.

Томас Нау въздъхна.

— Да, Ъндърхил. Дължим му много. Без него сигурно до успеха щяха да ни остават двайсет години, а не някакви си пет. Но се боя, че… — той погледна Езр Вин през масата. — Ти знаеш повече от всеки друг за Ъндърхил и технологията от Зората на цивилизацията, Езр. Какво ще кажеш?

Гонле едва не се разсмя. Вин бе проследил разговора като зрител на тенис мач — и сега топката го беше уцелила право между очите.

— Да. Хм. Ъндърхил е забележителен. Той е като Фон Нойман, Айнщайн, Мински, Жанг — дузина гении от Зората на цивилизацията, въплътени в едно тяло. Или е това, или този тип е просто гений в подбора на дипломанти. — Вин се усмихна тъжно. — Съжалявам, Рита. За теб и мен Изгнанието продължи само десет-петнайсет години. Ъндърхил го е преживял цялото, секунда по секунда. Според критериите на Паяците — и според човешките отпреди ерата на технологиите — той е старец. Боя се, че е на ръба на старческото оглупяване. Преживял е всичките лесни технически възнаграждения и сега е стигнал дъното… Онова, което беше гъвкавост, се е превърнало в каша от суеверия. Ако трябва да се откажем от нашето предимство на Спотайването, бих предложил да се свържем с правителството на Съглашението и да сключим с тях открита сделка.

Вин можеше и да продължи, но Пастирът се обади:

— Рита, опитваме се да намерим най-безопасния изход за всички. Обещавам, че ако това означава да се оставим на милостта на Паяците — така ще бъде. — Погледът му се стрелна вдясно и Гонле разбра, че думите му са насочени към Брюхел колкото и към всички останали. Нау млъкна за миг, но никой нямаше нищо повече за казване. Гласът му стана по-делови. — И така, Замисълът изведнъж напредна много. Стана принудително, но аз съм доволен от предизвикателството. — Усмивката му блесна в лъчите на фалшивия залез. — Така или иначе, след година нашето Изгнание ще свърши. Можем да си позволим да изразходваме ресурси — и трябва да го направим. Отсега нататък, докато спасим света на Паяците, почти всички ще бдят.

Леле-мале.

— Фабриката за летливи вещества преминава на непрекъснат режим на работа. — Навсякъде около масата се надигнаха глави. — Помнете, че ако тя все още ни е нужна след година, значи сме загубили. Предстои ни ужасно много планиране, хора — трябва да разгърнем потенциала си до последно. Засега отменям последните ограничения на потреблението в общността. Подземната икономика ще има достъп до всичко освен най-критичната автоматика за безопасност.

Да! Гонле се ухили през масата на Киви Лизолет и тя веднага й се усмихна в отговор. Ето какво имала Киви предвид под „скоро“! Нау продължи да говори още няколко секунди — не толкова очертаваше подробни планове, колкото отменяше това или онова от тъпите правила, които така спъваха действията през годините. Тя чувстваше как въодушевлението му нараства с всяко изречение. Може за в бъдеще да основа пазар за далавери.

Срещата завърши в невероятно приповдигнато настроение. На излизане Гонле прегърна Киви.

— Хлапе, ти успя! — пошепна й тя тихичко.

Киви само й се усмихна в отговор — но усмивката й беше много по-широка, отколкото Гонле я беше виждала да се усмихва от дълго време насам.

След това четиримата гостуващи роби се изкачиха обратно по хълма. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги сенки пред тях. Преди да навлязат в гората, тя се огледа за последен път назад. Колко е нагъл този парк. Но все пак е красив и аз имах нещо общо с него. Последните слънчеви лъчи се промъкваха изпод далечните облаци. Можеше да е манипулация на Нау или пък случайно дело на парковата автоматика. Така или иначе изглеждаше като добра поличба. Старият Нау си мислеше, че манипулира всичко. Гонле знаеше, че тази внезапна и окончателна либерализация е нещо, което Пастирът по-нататък можеше да се опита да напъха обратно в бутилката, когато въображението и умната търговия станат по-рисковани, отколкото тяхната алтернатива. Но тя беше Чуенг Хо. През годините тя, Киви, Бени и десетки други бяха подкопавали малката спретната тиранийка на Новородените, докато накрая почти всеки Новороден бе „покварен“ от нелегалната търговия. Нау бе научил, че печелиш, когато въртиш далавери. След като пазарите на Паяците се отвореха, той щеше да прозре, че няма никаква изгода да натика свободата обратно в бутилката.

Втората среща на Томас Нау беше по-късно през деня на борда на „Невидимата ръка“. Тук те можеха да говорят далеч от невинни подслушвачи.

— Получих доклада на Кал Омо, Пастирю. От съгледвачите. Успя да преметнеш почти всички.

— Почти?

— Е, познаваш го Вин — но и той не прозря всичко, което ти каза. А Джау Ксин… като че се съмнява.

Нау погледна въпросително Анне Рейнолт.

Отговорът й дойде бързо.

— Ксин е онзи, който всъщност ни трябва, Пастирю. Той е единственият останал ни Главен пилот. Ако не беше той, щяхме да изгубим тази лодка. Пилотите-умни глави засякоха, като видяха каворита на орбита. Изведнъж всички правила се промениха и те просто не можеха да се справят със ситуацията.

— Добре, значи той тайно се съмнява. — За това всъщност нямаше какво да се направи. Ксин се намираше твърде близо до центъра на действията за твърде много неща. Вероятно подозираше истината зад Зверството на Дием. — Значи не можем да го замразим, нито да го измамим, а той ще ни трябва на най-кървавия етап от работата. И все пак… Мисля, че Рита Лиао е много съществен лост. Ритцер, погрижи се Джау да разбере, че нейното благоденствие зависи от качеството на неговата служба.

Ритцер се подсмихна и си взе бележка.

Нау прегледа доклада на Омо.

— Да, доста добре се справихме. Но пък да казваш на хората онова, в което те искат да вярват, е лесна работа. Като че никой не схвана всички последствия от изтеглянето на Замисъла с пет години напред. Сега няма начин да изградим гладка мрежа за завземане на властта, а се нуждаем от непокътната индустриална екология на планетата — но няма нужда цялата планета да участва. Точно сега — Нау погледна последните доклади от копоите на Рейнолт — седем паешки нации притежават ядрено оръжие. Четири имат значителен арсенал, а три — системи за доставка.

Рейнолт сви рамене.

— Значи, организираме война.

— В прецизни граници. Война, която оставя финансовата система на планетата непокътната и контролирана от нас. — Упражнение по мениджмънт на бедствията.

— А Сродниците?

— Искаме те да оцелеят, разбира се, но да са достатъчно слаби, че да можем да завземем контрола напълно. Ще им подхвърлим малко повечко „късмет“.

Рейнолт кимаше.

— Да. Бива ни по кроежите. Югът притежава ядрени ракети с далечен обсег на действие, но инак е изостанал. По-голямата част от населението по време на Мрака ще бъде в хибернация. Много се страхуват от плановете на развитите сили. Преподобната Педуре крои планове да се възползва от това. Можем да подсигурим успеха й… — Анне продължи, като обясни в подробности какви измами и лъжливи намеци могат да се приложат, кои градове могат да бъдат унищожени без риск, как да се спасят областите на Съглашението, притежаващи ресурси, каквито Сродниците все още нямаха. По-голямата част от убийствата щяха да бъдат осъществени от техните пълномощници — така си и трябваше, като се има предвид жалкото състояние на оръжейните им системи… Брюхел я наблюдаваше с някакво смаяно благоговение както я гледаше неизменно, когато Анне говореше така. Безстрастна и спокойна както винаги, тя можеше да е също толкова кръвожадна, колкото самия Брюхел.

Когато Новородените дойдоха на Френк, Анне Рейнолт беше още момиче. Ако губещата страна пишеше историята, името й щеше да се е превърнало в легенда. След като френкските войски се предадоха, партизанската сбирщина на Анне Рейнолт бе продължила да се бие години наред — и не просто да причинява дребни неприятности. Нау бе видял оценките на Разузнаването — Рейнолт бе увеличила тройно цената на инвазията. Тя бе оглавила току-що зародилата се народна съпротива и бе стигнала на косъм до победата над експедиционните сили на Новородените. А когато каузата й най-накрая се провали — е, от подобни врагове най-добре беше бързо да се отървеш. Но Алан Нау бе забелязал, че този враг е странен чак до уникалност. Фокусирането на по-висшите умения, ориентирани към хората обикновено беше губещо начинание. Самата природа на Фокусирането проявяваше тенденцията да изключва широката чувствителност, нужна, за да управляваш хората. И все пак… Рейнолт беше млада, блестяща, абсолютно предана на принципа. Фанатичната й съпротива не приличаше на нищо друго повече от верността на умната глава към своята област. Ами ако можеха да я Фокусират изгодно?

Догадката на чичо Алан се бе оказала печеливша. Единствената академична специалност на Рейнолт беше древната литература, но Фокусът някак си бе уловил по-фините умения в нейната случайна кариера: военно дело, подривна дейност, водачество. Алан грижливо бе пазил откритието си далеч от хорските погледи, но беше използвал тази много особена умна глава през следващите няколко десетилетия. Уменията й бяха помогнали на чичо Алан да се утвърди като господстващ Пастир на Родния режим. Тя бе много специален подарък за много любим племенник…

И макар че Томас никога не би го признал на Ритцер Брюхел, понякога, когато погледнеше в бледосините очи на Рейнолт… усещаше суеверен хлад. Сто години от живота си Анне Рейнолт бе работила, за да премахне и потисне всичко онова, което бе важно за нефокусираното й „Аз“. Ако искаше да му причини вреда, тя можеше да го направи като нищо. Но тъкмо в това бе красотата на Фокуса — и тъкмо по тази причина Новородените щяха да надделеят. С Фокуса ти се сдобиваш със способностите в съответната област, без човешките качества. И при грижлива поддръжка интересите и верността на умната глава оставаха изцяло и директно отдадени единствено на неговите област и господар.

— Добре, хващай хората си да работят по това, Анне. Имаш една година. Вероятно ще ни трябва голям кораб на ниска орбита по време на последните Ксек.

— Знаеш ли — обади се Ритцер, — според мен подмолната страна на всичко това се получава възможно най-добре. При Сродниците командват един-двама. Ще знаем кого да държим под отговорност, когато даваме заповеди. С това проклето Съглашение…

— Вярно е. В рамките на Съглашението има твърде много автономни центрове на властта. Това тяхното с несуверенните кралства е по-откачено дори и от демокрация. — Нау сви рамене. — Зависи коя клечка ще изтеглиш. Ние трябва да завземем под контрол онова, което познаваме. Без каворита има да се помайваме още пет години. Дотогава Съглашението ще има развита мрежа и ще можем да завземем всичко без нито един изстрел — повече или по-малко целта, която все още публично преследвам.

Ритцер се наведе напред.

— И тъкмо това ще е най-големият ни проблем. След като нашите хора веднъж разберат, че това е една голяма касапница за паяци и че основното ястие са техните най-добри приятели…

— Разбира се. Но ако се справим с всичко както трябва, последният изход ще се окаже неизбежна трагедия, която без нашите усилия би била още по-ужасна.

— Ще е дори още по-сложно от оная работа с Дием. Щеше ми се да не беше давал на Търговците разширен достъп до ресурсите.

— Това е неизбежно, Ритцер. Техният логистичен гений ни е необходим. Но ще им откажа пълен достъп до обработката на данни в мрежата. Ще докараме всичките ти умни глави от охраната, ще установим наистина интензивно наблюдение. Ако е нужно, могат да възникнат и няколко фатални инцидента.

Той погледна Анне.

— И като казахме инциденти… Има ли някакъв напредък по твоята теория за саботажа? — Беше минала почти година от вероятния нещастен случай на Анне в клиниката със скенера. Цяла година — и никакви признаци на вражи действия. Разбира се, и преди самото събитие имаше твърде малко свидетелства.

Но Анне Рейнолт бе непоклатима.

— Някой манипулира нашите системи, Пастирю — и локализаторите, и умните глави. Доказателствата са пръснати нашироко — не е нещо, което бих могла да изкажа с думи. Но той става все по-агресивен… и аз още малко и ще го спипам — може би съм толкова близо до него, колкото той беше до мен предишния път.

Анне така и никога не прие обяснението, че някаква глупава грешка я е сринала. Но нейният Фокус беше разстроен, макар и толкова незабележимо, че и собствените му проверки не го улавяха. Докъде може да стигне параноята ми? Анне бе изчистила Ритцер от всякакво подозрение по случая.

— „Той“?

— Знаеш списъка на заподозрените. Фам Тринли продължава да го оглавява. През всички тия години ми тормозеше техниката. А и тъкмо той ни разкри тайната на локализаторите на Чуенг Хо.

— Но ти имаше на разположение двайсет години, за да ги изучиш.

Анне се намръщи.

— Ансамбловото поведение е изключително сложно, съществуват и въпросите на физическите пластове. Дай ми още три-четири години.

Той погледна Ритцер.

— Мнения?

Младшият Пастир се ухили.

— И преди сме говорили, господине. Тринли ни е полезен и ние го държим в ръцете си. Хитрец е той, но е наш хитрец.

Така си беше. Тринли щеше да спечели много с Новородените и щеше да изгуби още повече, ако Чуенг Хо някога научеха за предателското му минало. Бдение след Бдение старецът беше издържал всички тестове на Нау и в този процес беше станал дори още по-полезен. В ретроспекция човекът винаги беше проявявал хитрост точно колкото трябва. Разбира се, това беше най-силното доказателство срещу него. Чума и зараза.

— Добре, Ритцер, искам двамата с Анне да подредите нещата така, че да можем да дръпнем шалтера на Тринли и Вин за миг. Джау Ксин ще се наложи да го запазим жив, във всеки случай — но имаме и Рита, за да го държим в пътя.

— Ами Киви Лизолет, господине? — лицето на Ритцер бе безизразно, но Пастирът знаеше, че под повърхността се таи усмивчица.

— А… Сигурен съм, че Киви ще разбере кое как е — може да се наложи да я прочистим няколко пъти преди кризисната точка. — Но ако имаха късмет, тя щеше да им е от полза до края. — Добре. Това са нашите по-специални проблеми, но винаги можем да изкривим истината, ако късметът ни не проработи. Наблюдението и готовността за потискане трябва да бъдат от най-висш порядък. — Той кимна към своя заместник-Пастир. — През тази година, дето идва, работата ще е тежка. Търговците са племе компетентно и предано. Ще ни трябват на линия, докато се започне — а и впоследствие мнозина от тях ще са ни нужни. Единствената почивка за тях може да бъде по време на самото завземане. Разумно ще е тогава те да бъдат просто наблюдатели.

— А тогава ще им пробутаме историята за нашите благородни усилия да ограничим геноцида. — Ритцер се усмихна, заинтригуван от предизвикателството. — Това ми харесва.

Съставиха цялостния план. Анне и нейните стратегически гении щяха да въплътят детайлите в действие. Ритцер беше прав — щеше да е по-сложно, отколкото мръсната работа с Дием. От друга страна, само да можеха да поддържат измамата до завземането… това можеше да се окаже достатъчно. След като заграбеше властта над Арахна, той можеше да си избира и от паяците, и от Чуенг Хо — най-добрите и от двата свята. И да захвърли останалите. Тази перспектива беше прохладен оазис в края на едно дълго-предълго пътуване.

45.

Мракът отново ги обгърна. Хрункнер почти усещаше на раменете си теглото на традиционните ценности. За традиционалистите — а в сърцето си той щеше винаги да си остане такъв — имаше време да се родиш и време да умреш. Реалността се редуваше в цикли, а най-големият беше цикълът на слънцето.

Хрункнер вече беше преживял две слънца. Беше стар паяк. Последният път, когато се спусна Мракът, той беше млад. Тогава бушуваше световна война и всички искрено се съмняваха, че страната му ще оцелее. А този път? По цялата планета се водеха малки войни. Но голямата не беше избухнала. Ако се случеше, част от отговорността щеше да носи и Хрункнер. А ако не се случеше — е, харесваше му да мисли, че и за това част от отговорността се пада на него.

И така, и инак циклите бяха завинаги разрушени. Хрункнер кимна на ефрейтора, който му придържаше вратата. Пристъпи навън върху покритите със скреж каменни плочи. Беше със здрави ботуши, наметало и ръкави. Студът хапеше върховете на ръцете му, изгаряше дихателните му пътища дори и зад въздухоотоплителя. Равната редица на хълмовете Принстън задържаше най-силните снеговалежи — те и пристанището на дълбоката река бяха причините градът да се завръща отново и отново, цикъл подир цикъл. Но сега беше късен следобед в летен ден — и трябваше да се оглеждаш, за да откриеш невзрачния диск, който някога беше слънцето. Светът бе преминал отвъд мекотата на Годините на Чезнещото слънце, дори отвъд Ранния Мрак. Той бе на ръба на термален колапс, когато утихващите бури кръжаха ли кръжаха и изцеждаха и последната вода от въздуха — отваряха пътя на времена, много по-мразовити, и на окончателния покой.

С по-ранните поколения всички освен войниците вече щяха да са в убежищата. Дори и в собственото му поколение, по време на Голямата война само най-твърдите воини от тунелите продължаваха да се бият в чак толкова напреднал етап от Мрака. Този път имаше много войници. Хрункнер си имаше свой собствен военен ескорт. Дори и паяците от охраната около къщата на Ъндърхил в днешно време носеха униформи. Но това не бяха надзиратели, отпъждащи лешоядите от края на цикъла — градът преливаше от хора. Новите жилища за Периода на Мрака бяха претъпкани. Градът беше по-оживен, отколкото Юнърбай го помнеше.

А настроението? Страх, близък до паника, диво въодушевление, често и двете едновременно у едни и същи хора. Бизнесът процъфтяваше. Само преди два дни „Проспериращ Софтуер“ бе закупила контролния пакет в Банка Принстън. Без съмнение плячката изкорми финансовите резерви на компанията и ги вкара в бизнес, от който техните софтуеристи понятие си нямаха. Беше лудост — и много в духа на времето.

Налагаше се телохранителите на Хрункнер да си пробиват път през тълпата към входа на Къщата на хълма. Дори и отвъд границите на имота имаше репортери с техните малки камери в четири цвята, увиснали на хелиеви балони. Не можеха да знаят кой е Хрункнер, но забелязаха бодигардовете и посоката, в която се е запътил.

— Господине, можете ли да ни кажете…

— Югът заплашва ли с изпреварващо нападение? — Този дърпаше връвчицата на балона, за да смъкне камерата си надолу, чак докато тя се изравни с очите на Хрункнер.

Юнърбай вдигна ръце в сложен жест на недоумение.

— Откъде да знам? Аз съм просто един смотан сержант. — Всъщност той наистина беше все още сержант, но рангът нямаше значение. Юнърбай беше един от онези военни без чин, които караха цели военни бюрокрации да играят по тяхната свирка. Като младеж той познаваше такива. Изглеждаха му далечни като самия Крал. Сега… Сега той вече беше толкова зает, че дори и гостуването при приятел трябваше да се изчислява до минута и да се прецени спрямо това какво би струвало на програмите за живот и смърт, които трябваше да спазва.

Изявлението му спря репортерите, колкото екипът му да успее да премине и да изприпка по стълбите. Но въпреки това може и да беше казал не каквото трябва. Зад себе си Юнърбай видя как репортерите се скупчват. До утре името му щеше да цъфне в техния списък. Ах, какви времена бяха, когато всички си мислеха, че Къщата на хълма е само луксозен придатък към Университета! С годините това прикритие беше изтъняло. Сега пресата си мислеше, че знае всичко за Шерканер.

Зад вратите от армирано стъкло вече нямаше натрапници. Изведнъж всичко утихна и стана твърде топло за дебели дрехи и клинове. Щом смъкна изолацията, той видя Ъндърхил и неговата дървеница-водач, застанали току зад ъгъла, извън погледа на репортерите. В старите времена Шерк щеше да излезе навън да го посрещне. Дори и на върха на славата си в радиото не му беше проблем да излезе навън. Но сега охраната на Смит се беше наложила.

— Е, Шерк, дойдох. — Винаги идвам, когато ме повикаш. Десетилетия наред всяка нова идея изглеждаше по-щура от последната — и все пак отново променяше света. Но и нещата около Шерканер бавно се променяха. Генералът го бе предупредила за първи път в Калорика преди пет години. После плъзнаха слухове. Шерканер се бе оттеглил от активните разработки. Очевидно работата му върху антигравитацията бе стигнала до задънена улица и сега Сродниците изстрелваха плаващи спътници, за Бога!

— Благодаря ти, Хрунк — усмивката му беше бърза, нервна. — Младша ми каза, че ще идваш в града и…

— Малката Виктъри? Тя тук ли е?

— Да! Някъде из сградата е. Ще се видиш с нея. — Шерк поведе Хрункнер и телохранителите му по главния коридор, като през цялото време говореше за малката Виктъри и другите деца, за изследванията на Джирлиб и основното обучение на най-малките. Хрункнер се опитваше да си представи как ли изглеждат. Бяха изминали седемнайсет години от отвличането… откакто за последен път видя децата. Керванът, който образуваха, докато се влачеха по коридора, си го биваше — водачът водеше Шерканер, който пък водеше Хрункнер и охраната му. Ъндърхил непрекъснато го унасяше наляво и Мобиай постоянно го подръпваше леко за връвта, за да го върне в пътя. Латералната дисбадисия на Шерк не беше душевна болест — също като тремора му, това беше нервно разстройство от нисък порядък. Късметът на Мрака го беше направил много късна жертва на Голямата война. Сега той изглеждаше и говореше като някой, по-стар с цяло поколение.

Шерканер спря до асансьора — Юнърбай не си го спомняше от предишните си посещения.

— Виж това, Хрунк… Натисни девет, Мобиай. — Буболечката протегна един от дългите си космати предни крака. Върхът увисна несигурно за секунда, после боцна означения с „9“ процеп на вратата на асансьора. — Казват, че не можело да научиш никоя буболечка на числата. Ние двамата с Мобиай работим по въпроса. — Хрункнер остави придружителите си при асансьора. Само те двамата — и Мобиай — продължиха нагоре. Шерканер като че се поотпусна и треморът му намаля. Той потупа леко буболечката по гърба, но вече не стискаше така здраво повода. — Това само между нас да си остане, сержант.

Юнърбай наостри поглед.

— Моите телохранители са с ранг „строго секретно“, Шерк. Виждали са такива неща, че…

Ъндърхил вдигна ръка. Очите му блестяха на светлината на лампите. Тези очи като че бяха пълни със старата гениалност.

— Това е… по-друго. Това е нещо, което отдавна исках да знаеш, и сега, когато нещата са толкова отчайващи…

Асансьорът забави ход, спря и вратите се отвориха. Шерканер ги беше качил чак на самия връх на хълма.

— Сега кабинетът ми е тук. Навремето това беше стаята на Младша, но сега, когато я повишиха в офицерски чин, тя любезно ми я предостави. — Коридорът някога бе открит. Хрункнер го помнеше като пътека с изглед към малкия парк на децата. Сега тя бе покрита с дебело стъкло, достатъчно силно, че да издържи на налягането дори и след като атмосферата замръзнеше.

Зажужаха електрически мотори и вратите се плъзнаха встрани. Шерканер махна на приятеля си да влезе в стаята. Високи прозорци гледаха към града. Малката Виктъри бе имала чудесна стая. Сега тук цареше безпорядъкът на Шерканер. В ъгъла беше онази ракетна бомба/кукленска къща и стойката, на която спеше Моби. Но в стаята господстваха кутиите на процесори и екрани със суперкачество. Картините, които показваха, бяха пейзажи от Монтроял, а цветовете им бяха по-щури от всички, които Хрункнер бе виждал навън в природата. И все пак картините бяха призрачни. Имаше сенчести горски полянки, но в нюанси на тартан. Пукнатини, прорязващи разцепен айсберг — всичките в цветовете на лавата. Беше някаква графична лудост… откачена видеоигра. Хрункнер се спря и посочи цветовете.

— Впечатлен съм, но не е много добре калибрирано, Шерк.

— О, съвсем добре си е, но вътрешният смисъл не е извлечен. — Шерк се покачи на една конзола. Като че гледаше картините. — Да, цветовете са крещящи — като мине време, преставаш да ги забелязваш… Хрункнер, мислел ли си някога, че сегашните ни проблеми са по-сериозни, отколкото би трябвало да бъдат?

— Откъде да знам? Всичко е ново. — Юнърбай се отпусна. — Да, нещата отиват към пъкъла. Тази бъркотия в Юга е всичките кошмари, които сме си представяли. Те имат ядрено оръжие, може би двеста броя, и система за изстрелване. Поквариха се в опитите си да стигнат нивото на развитите нации.

— Поквариха се само за да избият останалите от нас?

Преди трийсет и пет години Шерк бе прозрял формата на всичко това, поне в общи линии. Сега задаваше малоумни въпроси.

— Не — отвърна Юнърбай с почти лекторски тон. — Поне не е, както започна. Опитаха се да създадат индустриална и селскостопанска база, която да продължи да действа и в Мрака. Провалиха се. Имат достатъчно, за да закрепят два града, някое и друго военно подразделение… Точно сега Югът е с две години по-напред в студа от останалия свят. Сухите урагани вече се струпват на южния полюс. — Югът беше в най-добрия случай място, малко от малко пригодно за живеене. По средата на Периода на светлината имаше няколко години, когато земеделието беше възможно. Но континентът е баснословно богат на минерали. През последните няколко поколения Южаните бяха експлоатирани от северните минни корпорации с всеки цикъл все по-алчно и по-алчно. Но в това поколение на Юг вече имаше суверенна държава — държава, която много се боеше от севера и прииждащия Мрак. — Толкова средства похарчиха в опити да направят скок към ядреното електричество, че дори не всичките им убежища са подсигурени.

— А Сродниците подриват каквато и добра воля би могла иначе да съществува.

— Разбира се. — Педуре беше гений. Убийство, изнудване, хитро насаждане на паника. Каквото и зло да вземеш — Педуре много я биваше в него. И сега правителството на Юга бе решило, че Съглашението е планирало да ги нападне внезапно в Мрака. — Новинарската мрежа го е разбрала правилно, Шерк. Тия от Юга може да ни гръмнат с ядрени бомби.

Хрункнер погледна зад крещящите екрани на Шерканер. Оттук виждаше Принстън във всички посоки. Някои от сградите — като Къщата на хълма — щяха да са годни за обитаване дори и след като въздухът се кондензираше. Можеха да издържат на налягането и имаха добри енергийни връзки. По-голямата част от града се намираше съвсем малко под земята. Петнайсет години строителна лудост сътвори това за градовете на Съглашението, но сега една цяла цивилизация можеше да оцелее будна през Епохата на мрака. Ала бяха толкова близо до повърхността — бързо щяха да измрат, ако избухнеше ядрена война… Индустриите, за чието създаване бе помогнал Хрункнер, бяха сътворили чудеса… Значи сега сме изложени на риск повече от всякога. Имаше нужда от още чудеса. Хрункнер и милиони други се бореха с тези невъзможни изисквания. През последните трийсет дни на Юнърбай му се падаха само по три часа сън дневно. Това отклонение, за да си побърбори с Ъндърхил, бе провалило едно събрание по планирането и една инспекция. От лоялност ли съм тук… или защото се надявам, че Шерк може пак да спаси всички ни!

Ъндърхил сключи ръце — те оформиха малко храмче пред главата му.

— Мислел ли си… Мислил ли си някога, че нещо друго е виновно за проблемите ни?

— По дяволите, Шерк. Като какво например?

Шерканер се закрепи на стойката. Думите му излизаха тихо и бързо.

— Като например пришълци от космоса. Тук са отпреди Епохата на Новото слънце. Двамата с тебе ги видяхме в мрака, Хрункнер. Светлините в небето, спомняш ли си? — Той продължи да дърдори. Тонът му така не приличаше на Шерканер Ъндърхил от миналото. Предишният Ъндърхил разкриваше странните си умозаключения с вдигната вежда или с предизвикателен смях. Но сега Ъндърхил говореше припряно, сякаш някой се готвеше да го спре… или да му възрази? Този Ъндърхил говореше като… като отчаян човек, вкопчил се в някаква фантазия… Старецът като че осъзна, че е изгубил публиката си.

— Не ми вярваш, нали, Хрунк?

Хрункнер се сви върху стойката. Какви ли ресурси вече са погълнали тези ужасяващи безсмислици? Другите светове — животът в другите светове — беше една от най-старите и най-налудничави идеи на Ъндърхил. И сега тя изплуваше отново след години на оправдана забрава. Познаваше Генерала — и тя не би се впечатлила от това повече от него. Светът се клатушкаше на ръба на бездна. Нямаше място да угаждаш на горкия Шерканер. Без съмнение Генералът не му позволяваше да я разсейва. — Същото като видеомантията, нали, Шерк? — Цял живот си правил чудеса. Но сега имаш нужда от тях по-бързо и по-отчаяно от всякога. А ти са останали само суеверията.

— Не, не, Хрунк. Видеомантията е само средство, прикритие, така че пришълците да не виждат. Ето, ще ти покажа! — ръцете на Шерканер зачукаха по контролните отвърстия. Картините затрепкаха, стойностите на цветовете започнаха да се променят. Един пейзаж се измени от летен в зимен. — Ще почакаш малко. Темпото на битовете е бавно, но за нагласянето на канала трябват много големи изчисления. — Главата на Ъндърхил се килна към миниатюрните екрани, които Хрункнер не виждаше. Ръцете му затропаха нетърпеливо по конзолата. — Ти заслужаваше да знаеш това повече от всички, Хрунк. Толкова много си направил за нас. Можеше да направиш още толкова много, само да те бяхме въвели в това. Но Генералът…

На екрана цветовете се меняха, пейзажите се стопяваха в размазан хаос. Минаха няколко секунди.

И Шерканер нададе лек вик на изненада и огорчение.

Онова, което бе останало от картината, се разпознаваше, макар и с много по-нисък диапазон на честотите, отколкото в оригиналния видеозапис. Оказа се стандартен осемцветен видеопоток. Идваше от камера в кабинета на Виктъри Смит в Териториалното командване. Картината беше добра, но груба в сравнение с истинския образ и дори с видеомантията на Шерк.

Но тази картина показваше нещо истинско: Генерал Смит ги гледаше от бюрото си. Навсякъде около нея имаше огромни купчини документи. Тя махна на един помощник да излезе от кабинета и се втренчи в Ъндърхил и Юнърбай.

— Шерканер… довел си Хрункнер Юнърбай в кабинета си. — Тонът й беше напрегнат и ядосан.

— Да, аз…

— Мислех, че сме си говорили за това, Шерканер. Играй си с твоите играчки колкото си искаш, но недей да досаждаш на хората, които имат да вършат истинска работа.

Хрункнер никога досега не беше чувал Генерала да използва подобен тон и подобен сарказъм, когато говореше с Ъндърхил. Колкото и необходимо да беше това, той би дал всичко, за да не му се налага да му бъде свидетел.

Ъндърхил като че се канеше да възрази. Той се изви на стойката си и ръцете му се отпуснаха умолително. После промълви:

— Да, скъпа.

Генерал Смит кимна и махна на Хрункнер.

— Извинявайте за неудобството, сержант. Ако имате нужда от помощ да се върнете пак към програмата си…

— Благодаря, госпожо. Може би. Ще проверя на летището и се връщам при вас.

— Чудесно. — Образът от териториалното командване изчезна.

Шерканер наведе глава, докато тя се отпусна на конзолата. Ръцете и краката му бяха прибрани и неподвижни. Буболечката-водач се приближи и го побутна въпросително.

Юнърбай се премести към него.

— Шерк? — попита той тихо. — Добре ли си?

Другият мълчеше. После вдигна глава.

— Ще се оправя. Съжалявам, Хрунк.

— Аз… такова, Шерканер, трябва да вървя. Имам друга среща… — Това не беше съвсем вярно. Вече беше пропуснал и срещата, и инспекцията. Истината беше, че имаше още толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. С помощта на Смит можеше да успее да се измъкне от Принстън достатъчно бързо, че да навакса.

Ъндърхил слезе неловко от стойката и се остави Мобиай да го води подир сержанта. Щом тежката врата се отвори, Шерканер протегна една-единствена предна ръка и леко подръпна един от ръкавите му. Пак ли безумие?

— Никога не се предавай, Хрунк. Винаги има начин, също като преди — ще видиш.

Юнърбай кимна, промърмори някакво извинение и се измъкна от стаята. Докато вървеше по остъкления коридор към асансьора, Шерканер стоеше заедно с Мобиай на входа на кабинета си. Имаше време, когато Шерканер би го последвал чак до главното фоайе. Но като че осъзнаваше, че нещо помежду им се е променило. Щом вратите на асансьора се затвориха след Юнърбай, той видя как старият му приятел му махва срамежливо. После той изчезна, а асансьорът се заспуска надолу. За миг Юнърбай се поддаде на гнева и тъгата. Смешно, как се смесваха тези две емоции. Беше чувал историите за Шерканер и се бе заставил да не повярва. Също като Шерканер, и той бе искал разни неща да са верни и бе пренебрегвал симптомите за противното. За разлика от Шерк, Хрункнер Юнърбай не можеше да пренебрегне жестоката истина за тяхното положение. И така, тази решителна криза трябваше да бъде спечелена или загубена без Шерканер Ъндърхил… Юнърбай се помъчи да откъсне мислите си от Шерканер. По-късно щеше да дойде време, да се надяваме — време да си спомня хубавите неща вместо този следобед. Засега… ако можеше да задигне някой джет и да излети от Принстън, щеше да се върне в Териториалното командване навреме, за да залъже заместник-директорите си. Около нивото на стария детски парк асансьорът забави ход. Юнърбай си мислеше, че това е частният асансьор на Шерканер. Кой ли можеше да бъде?

Вратата се плъзна…

— Охо! Сержант Юнърбай! Мога ли да се присъединя към вас?

Млада дама-лейтенант, облечена в униформа на интендант. Виктъри Смит такава, каквато беше преди толкова много години. Външността й отново бе ведра, движенията й — пак така грациозно прецизни. Известно време Юнърбай можеше само да се пули срещу привидението на вратата.

Видението пристъпи в асансьора и Юнърбай, все още потресен, неволно се дръпна назад. После дамата за миг отпусна войнишката си стойка. Лейтенантът наклони срамежливо глава.

— Чичо Хрунк, не ме ли познаваш? Аз съм Вики — пораснах голяма.

Разбира се. Юнърбай се разсмя немощно.

— Аз… аз никога вече няма да ти казвам Малката Виктъри!

Вики нежно обгърна раменете му с предните си ръце.

— Не. На тебе ти е позволено. Кой знае защо не мисля, че някога ще ти давам заповеди. Татко каза, че ще наминеш днес… Видяхте ли се? Имаш ли малко време да поговориш с мен?

Асансьорът се готвеше да спре на нивото на фоайето.

— Аз… Да, видяхме се… виж, малко бързам да се върна в Териториалното командване. — След провала горе просто не знаеше какво да каже на Вики.

— Няма нищо. И аз съм вече на минус с времето. Хайде да пътуваме заедно до летището. — Тя се усмихна. — С двойна охрана.

Лейтенантите се справят с охранния ескорт, но на тях такъв рядко им се полага. Групата на младата Виктъри беше около два пъти по-малка от тази на Юнърбай, но на вид хората й бяха дори по-компетентни. На неколцина телохранители им личеше, че са ветерани от бойното поле. Онзи на най-горната стойка зад шофьора беше един от най-едрите щурмоваци, които Юнърбай бе виждал някога. Когато се вмъкнаха в колата, той отдаде неловко чест на Юнърбай — изобщо не по военному. Ха! Та това беше Брент!

— Е, какво имаше да ти казва татко? — тонът беше непринуден, но Хрункнер долавяше нервността. Вики не беше точно съвършеният, непроницаем офицер от разузнаването. Това можеше и да е недостатък, но пък той я познаваше от дребосък.

И тъкмо затова на Юнърбай му беше още по-трудно да каже истината.

— Трябва да го знаеш, Вики. Той вече не е на себе си. Здравата е затънал в тия чудовища-пришълци и видеомантия. Наложи се самата Генерал да го накара да млъкне.

Младата Виктъри мълчеше, но ръцете й се свиха в ядна гънка. За миг той си помисли, че тя се разсърди на него. Но после чу приглушеното й мърморене: „Старият глупак“. Тя въздъхна и пропътуваха няколко секунди в мълчание.

По повърхността почти нямаше движение — само паяци, които пътуваха между отделните квартали. Уличните лампи разливаха петна в ултрасиньо и хвърляха отблясъци по скрежа, покрил канавките и стените на сградите. Светлината, идваща отвътре, грееше през скрежа — там, където тя огряваше петънца от снежен мъх, замръзнали в леда, прозираше зеленикаво. Кристални червеи израстваха с милиони по стените, а корените им неспирно опипваха за хапки топлина. Тук, в Принстън природата можеше да оцелее почти в сърцето на Мрака. Градът наоколо и под тях се разрастваше и ги топлеше. Зад тези стени и под земята животът кипеше повече от всякога в историята на Принстън. Новите сгради в бизнес района блестяха с десет хиляди прозорци, перчеха се с мощ, разливаха широки снопове светлина върху по-старите здания… Но дори и скромна ядрена атака би убила всички тук.

Вики докосна рамото му.

— Съжалявам… за татко.

Тя много по-добре би знаела доколко е изпаднал Шерканер.

— Откога е така? Спомням си го, че размишляваше за космически чудовища, но никога не е било насериозно.

Тя сви рамене — очевидно въпросът я натъжаваше.

— Започна да си играе с видеомантията след отвличанията.

Чак толкова отдавна? После той си спомни отчаянието на Шерканер, когато горкият паяк осъзна, че цялата му наука и логика не можеше да спаси децата му. И така са били посети семената на това безумие.

— Добре, Вики. Майка ти е права. Важното е тези дивотии да не започнат да пречат. Баща ти е заслужил обичта и уважението на толкова много хора. — включително и моите, все още. — Никой няма да повярва на тези глупости, но се боя, че доста хора биха се опитали да му помогнат, може би да отклоняват ресурси, да правят експериментите, които предлага. Не можем да си го позволим — не и сега.

— Разбира се. — Но Вики се поколеба за миг, върховете на ръцете й се изправиха. Ако Юнърбай не я познаваше от дете, нямаше да го забележи. Тя не му казваше всичко и се срамуваше от измамата. Малката Виктъри беше велика лъжкиня, освен когато не се чувстваше виновна за нещо.

— Генералът се опитва да му угоди, нали? Дори и сега?

— Виж, не е кой знае какво. Някакъв диапазон на честотите, малко процесорно време… — процесорно време за какво? За машините с екрани на Ъндърхил или за супервойските на Службата по разузнаването? Може би нямаше значение — сега той разбираше каква голяма част от бездействието на Шерканер се дължеше на това, че Генералът е държала съпруга си далеч от намеса в критичните проекти. Но ще се моля за горката жена. За Виктъри Смит да изгуби Ъндърхил щеше да е все едно да откъснат десния й крак до хълбока.

— Добре — каквито и ресурси да пропиляваше Шерк, Хрункнер Юнърбай не можеше да направи нищо. Може би най-мъдрото беше старото „Войнико, напред, войнико“. Той погледна униформата на Младата Виктъри. Табелката с името беше на далечната й яка, извън полезрението му. Дали е Виктъри Смит (ето това би привлякло вниманието на един висш офицер!), или Виктъри Ъндърхил, или какво?

— Е, лейтенант, как е животът във войската? — Вики се усмихна — без съмнение й беше по-леко да заговори за нещо друго.

— Голямо предизвикателство, сержант. — В тона й се промъкна официалност. — Всъщност това е най-прекрасното време в живота ми. Основната подготовка беше… хм, ами, ти го знаеш не по-зле от мен. Всъщност тъкмо сержантите като тебе я превръщат в такова „очарователно“ преживяване. Но аз имах предимство — когато минавах ОП, почти всички новобранци бяха родени във фаза, с години по-възрастни от мен, хе-хе. Не беше трудно да се справи добре човек в сравнение с тях. Сега… ами виждаш, това не ти е обичайният първи пост. — Тя махна към колата и охраната около тях. — Брент е вече старши сержант — работим заедно. Рапса и малкият Хрунк по-нататък ще учат в офицерско училище, но сега и двамата са младши редници. На летището може и да ги видиш.

— Всичките ли работите заедно? — Юнърбай се опита изненадата да не проличи в гласа му.

— Да, ние сме екип. Когато Генералът поиска бърза инспекция и има нужда от абсолютно доверие — изпраща нас четиримата. — Всички оцелели деца освен Джирлиб. За миг прозрението още повече усили депресията на Юнърбай. Зачуди се какво ли си мислеха Генералният щаб и средните чинове, когато видеха отряд от роднини на Смит да се бърка в Строго Секретните дела. Но… Хрункнер Юнърбай някога сам бе в дъното на Разузнаването. Старият Стрът Грийнвал също бе играл по свои собствени правила. Кралят даваше някои прерогативи на шефа на Разузнаването. Голяма част от разузнавачите на средно ниво мислеха, че това е просто глупава традиция, но ако Виктъри Смит смяташе, че й трябва Общ Инспекторски екип от членове на собственото й семейство — значи може би беше така.

На Принстънското летище цареше хаос. Имаше повече полети, повече корпоративни чартъри, повече луда строителна работа от когато и да било. Хаотично или не, Генерал Смит вече беше решила проблема — бяха отклонили един джет за него. На колите на Вики бе разрешено да стигнат чак до военната част на полето. Движеха се предпазливо по обозначените алеи под крилата на корабите-таксита. Второстепенните пътеки бяха изровени от строителството — на всеки няколкостотин стъпки зейваше яма като кратер. В края на годината всички обслужващи операции щяха да се провеждат на закрито. В края на краищата, тези устройства трябваше да поддържат нов тип летателни апарати и операции при мраз, от който въздухът замръзва.

Вики го остави до джета. Не беше казала къде е длъжна да бъде тази вечер. Това зарадва Юнърбай. Колкото и странно да беше сегашното й положение, тя поне знаеше как да си държи устата затворена.

Тя го последва навън на студа. Вятър нямаше и той рискува да излезе без въздухоотоплителя. Всеки дъх изгаряше. Беше толкова студено, че той виждаше как облаци от скреж се събират около оголените стави на ръцете му.

Може би Вики беше твърде млада и силна, за да го забележи. Тя премина трийсетте метра до джета му, като изобщо не спираше да говори. Ако не бяха всички мрачни предчувствия, които това гостуване събуди, да се види с Вики за него би било абсолютна радост. Макар и родена извън фазата, тя беше израсла толкова красива, прекрасно превъплъщение на майка си — но твърдостта на Смит бе смекчена от онова, което бе Шерканер в разцвета на силите си. Хей, може би донякъде беше така поради това, че е родена извън фазата! Мисълта едва не го накара да спре насред пистата. Ами да — Вики беше прекарала целия си живот нестандартно, виждайки нещата под различен ъгъл. По странен начин като я гледаше, всичките му лоши предчувствия за бъдещето отслабваха.

Щом стигнаха заслона в основата на джета, Вики отстъпи встрани. Тя се изправи и му отдаде официално чест. Юнърбай й върна жеста. И тогава видя табелката с името й.

— Какво интересно име, лейтенант. Не е професия, не е някакво убежище от миналото… Къде…?

— Ами никой от родителите ми не е „смит“ — ковач. А и никой не знае от кое точно убежище „под хълма“ би могъл да произхожда рода на татко. Но виж зад тебе — тя посочи.

Зад него се разстилаше пистата — стотици метри равнина и строителство чак до терминала. Но Вики сочеше по-нагоре, над равнините на речното дъно. Светлините на Принстън очертаваха хоризонта, от сияйните кули до хълмовете в предградията.

— Погледни около пет градуса назад и вдясно от кулата на радиото. Дори и оттук можеш да го видиш. — Сочеше към къщата на Ъндърхил. Тя беше най-ярко осветената в тази посока — кула от светлина във всички цветове, подвластни на модерната флуоресценция.

— Татко добре я е проектирал. Почти не ни се наложи да правим някакви промени по къщата. Дори и след като въздухът замръзне, неговата светлина ще продължи да огрява хълма. Знаеш какво казва татко — можем да вървим надолу и навътре, или да застанем на високото и да протегнем ръце към простора. Радвам се, че съм израснала там, и искам това място да бъде моето име.

Вдигна табелката с името си и тя заблестя на светлините на летателните апарати. ЛЕЙТЕНАНТ ВИКТЪРИ ЛАЙТХИЛ.

— Не се тревожете, сержант. Онова, което ти, татко и мама започнахте, ще продължи много дълго.

46.

Териториалното командване започваше да дотяга на Белга Ъндървил. Като че прекарваше тук почти десет процента от времето си — а щеше да е много повече, ако не беше станала страстен потребител на телекомуникации. Полковник Ъндървил беше началник на Вътрешното разузнаване от 60/15, повече от половината Период на светлина. Всеизвестна истина — поне в съвременността — беше, че краят на Светлината е начало на най-кървавите войни. Бе очаквала нещата да загрубеят, но не чак дотолкова.

Ъндървил подрани за събранието на офицерския състав. Беше порядъчно изнервена заради онова, което беше намислила — нямаше желание да върви срещу началничката си, но може би щяха да приемат нейната петиция тъкмо така. Рачнер Тракт вече беше там и подготвяше собственото си изложение. На стената зад него бяха проектирани зърнести снимки с десетоцветен резонанс. Очевидно беше намерил още южняшки площадки за изстрелване на ракети — нови доказателства за помощта на Сродниците за „потенциални жертви на коварството на Съглашението“. Тракт кимна учтиво, когато тя и помощниците й се настаниха. Между Външното и Вътрешното разузнаване открай време съществуваха търкания. Външното следваше правила, неприемливо сурови за вътрешните операции, ала винаги си намираха извинения да им се бъркат. През последните няколко години отношенията между Тракт и Ъндървил бяха особено обтегнати. Откакто Тракт беше оплескал работата в Южната земя, беше много по-лесно да се оправиш с него. Дори и краят на света си има някои краткосрочни предимства — помисли си сърдито Белга.

Ъндървил прелисти дневния ред. Боже, пак тези щуротии. Или може би не.

— Какво мислите за тези тела на голяма височина, Рачнер? — въпросът не беше замислен като провокация. Когато ставаше дума за въздушна защита, Тракт нямаше от какво да се притеснява.

Ръцете на Тракт подскочиха — рязък жест на отхвърляне.

— След всичката шумотевица Въздушната защита докладва само за три забелязани тела. Забелязани, ама друг път. Дори и сега, когато знаем какво са постигнали Сродниците с антигравитацията, те пак не могат да проследят Паяците както трябва. Сега Началникът на Противовъздушна отбрана твърди, че Сродниците имали някаква площадка за изстрелване, за която аз не знам. Знаеш, че шефката ще ме натовари да я намеря… По дяволите! — Ъндървил не можеше да определи дали това последното е обобщеният му отговор в две слова, или току-що е забелязал нещо гадно в бележките си. Така или иначе, Тракт нямаше какво повече да й каже.

Останалите вече бавно се събираха: Началник Въздушна отбрана Дъгуей (който се настани на най-отдалечената от Рачнер Тракт стойка), Началникът на Ракетни нападения, Началник Връзки с обществеността. Влезе и самата шефка, последвана от кралския Личен министър на финансите.

Генерал Смит призова събранието към ред и приветства официално финансовия министър. По документи министър Нишнимор беше нейна единствена началничка освен самия крал. В действителност Амбърдън Нишнимор беше стара дружка на Смит.

Небесните тела бяха първата точка от дневния ред и всичко мина точно както Тракт беше предвидил. Въздушната отбрана беше продължила да се ровичка по трите наблюдения над обектите. Последният компютърен анализ на Дъгуей потвърждаваше, че това са спътници на Сродниците — или от онези изскачащите спътници-разузнавачи, или може би изпитания на маневрираща антигравитационна ракета. Какъвто и да беше случаят, никой от тях не бе забелязан повторно. И никой не беше изстрелян от никоя от познатите площадки на Сродниците. Началникът на Въздушната отбрана особено наблегна на нуждата от компетентно вътрешно наземно разузнаване на територията на Сродниците. Ако врагът имаше подвижни катапулти, важно беше да се научи за тях. Ъндървил донякъде очакваше Тракт да избухне при намека, че неговите хора за пореден път са се провалили, но Полковникът прие сарказма на началник въздушната отбрана с безстрастна учтивост. Тракт знаеше, че това му е най-малкият проблем — последната точка от днешния дневен ред беше неговото истинско отмъщение.

После се изказа началникът на Връзки с обществеността.

— Съжалявам. Няма начин да свикаме Военен плебисцит, още по-малко — да го спечелим. Хората са по-наплашени от всякога, но времената са такива, че един Плебисцит просто не би довел до нищо. — Белга кимна. Не й бяха нужни обясненията на Връзките с обществеността, за да стигне до това прозрение. Само по себе си кралското правителство беше една доста аристократична компания. Но през последните деветнайсет поколения от Сключването на Съглашението насам гражданската му власт беше ужасно ограничена. Короната запази единствено титлата върху онова, което предците й притежаваха, като например Териториалното командване, и разполагаше с ограничена власт над данъците. Но бе загубила изключителното право да печата пари, суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост и правото да принуждава поданиците си да отбиват военна служба. В мирно време Съглашението вършеше работа. Съдилищата работеха със система за събиране на данъци, а местните полицейски власти знаеха, че не бива много-много да се заиграват, инак могат да се изправят срещу истинска огнева мощ. Във военно време — е, тъкмо затова служеше Плебисцитът: за временно отстраняване на светската власт. По време на Великата война това все пак беше сработило. Този път нещата се развиваха толкова бързо, че дори и отварянето на дума за Плебисцит би предизвикало война. За няма и един ден щеше да се осъществи мащабна размяна на ядрени удари.

Генерал Смит стоически изслуша всички тези баналности. После дойде ред на Белга. Тя изреди обичайния поменик от вътрешни заплахи. Нещата бяха под контрол — повече или по-малко. Съществуваха значителни малцинства, които презираха модернизацията. Някои вече не бяха на линия, заспали в собствените си убежища. Други се бяха окопали в дълбоки редути, но не за да спят — и щяха да създадат проблеми, ако положението наистина се влошеше. Хрункнер Юнърбай бе изработил още чудеса на инженерството. Сега дори и най-старият град на североизток разполагаше с ядрено електричество, както и — нещо не по-малко важно — с аклиматизирано жизнено пространство. „Но, разбира се, не особено голяма част от всичко това е укрепено. Дори и лек ядрен удар би убил повечето от тези хора, а другите няма да разполагат с ресурси за успешна хибернация“. Всъщност по-голямата част от тези ресурси бе изразходвана за изграждането на електроцентралите и наземните стопанства.

Генерал Смит подкани с жест другите:

— Изказвания?

Имаше няколко изказвания. Началникът на Връзки с обществеността предложи да се закупят някои от укрепените предприятия. Той вече правеше планове за след края на света, мекушавецът му кръвожаден! Шефката само кимна и възложи на Белга и мекушавеца да проучат тази възможност. После прегледа доклада на Вътрешното разузнаване в своето копие от дневния ред.

Белга Ъндървил вдигна ръка:

— Госпожо? Има още един въпрос, който бих желала да повдигна.

— Заповядайте.

Ъндървил нервно изтри уста с ръцете, с които се хранеше. Нямаше връщане назад. По дяволите. Само да не беше тук министърът на финансите!

— Аз… Госпожо, в миналото вие проявявахте голяма, ъъ, щедрост при управлението на действията на вашите подчинени. Възлагате ни задачата и ни оставяте да я изпълним. Много съм ви благодарна за това. Напоследък обаче, и твърде вероятно — без ваше знание, хора от най-близкото ви обкръжение нанасят несанкционирани визити — всъщност, това са си среднощни набези — върху вътрешни обекти в територията, за която отговарям аз.

Генерал Смит кимна.

— Екипът Лайтхил.

— Да, госпожо. — Вашите собствени деца, които обикалят наляво-надясно, все едно са Кралските Генерални инспектори. Те бяха пълни с налудничави, ирационални изисквания, закриваха добри проекти, отстраняваха някои от най-добрите й служители. Повече от всичко друго това я караше да подозира, че откаченият съпруг на шефката все още има огромно влияние. Белга приклекна на стойката си. Всъщност, нямаше какво повече да каже. Виктъри Смит я познаваше достатъчно добре и забеляза тревогата й.

— При тези инспекторски посещения екипът Лайтхил откри ли нещо важно?

— В един от случаите — да, госпожо. — Един доста сериозен проблем, с който Белга беше сигурна, че сама ще се справи до десетина дни. Ъндървил забелязваше, че повечето от хората около масата бяха просто изненадани от оплакването й. Двама й кимнаха незабележимо — тях вече ги знаеше. Тракт затрополи ядосано по масата — като че беше готов да се включи устремно в свадата. Това, че роднинският екип на шефката му е вдигнал мерника, не беше изненада, но моля те, Боже, дай му разум да си затваря устата! Позициите на Тракт вече бяха толкова разклатени, че неговата помощ щеше да е като да увесиш стоманена наковалня на врата на скоростен катерач.

Шефката наклони глава и изчака учтиво някой да се изкаже. После заговори:

— Полковник Ъндървил, разбирам, че това може да накърни морала на вашите подчинени. Но ние навлизаме в много критичен период, далеч по-смъртоносен от обявена война. Имам нужда от специални помощници, способни да действат светкавично и които да разбирам напълно. Екипът Лайтхил работи пряко за мен. Моля ви, кажете ми, ако според вас поведението им е неуместно — но ви моля и да уважавате поверените им пълномощия. — Тонът й сякаш изразяваше искрено съжаление, но думите бяха безкомпромисни. Смит променяше една политика, установена от десетилетия. В Белга се промъкна подозрението, че шефката знае за всички грабителски походи на нейните отрочета.

Министърът на финансите вече изглеждаше почти отегчена. Нишнимор беше герой от войната. Тя бе покорила Мрака заедно с Шерканер Ъндърхил. Човек забравяше това, като я погледнеше — Амбърдън Нишнимор бе прекарала всички десетилетия на това поколение в изкачване по другата страна на кралската служебна стълбица, като политик и арбитър в двора. Обличаше се и се държеше като стара глупачка — беше същинска карикатура на Министър на финансите. Висока, мършава, крехка. Сега тя се наведе напред. Хрипкавият й глас звучеше също толкова безобидно, какъвто беше и видът й.

— Боя се, че всичко това е малко извън моята компетентност. Но искам да ви посъветвам нещо. Макар че не можем да проведем Плебисцит, ние всъщност сме във война. Вътрешно за властта, ние преминаваме към военно положение. Нормалните вериги за призоваване на военна служба и прегледи са временно преустановени. В тази необичайна ситуация за вас е важно да разберете, че както аз, така и кралят — което е по-важно — имаме пълна вяра в ръководството на генерал Смит. Всички знаете, че началникът на Разузнаването има специални прерогативи. Това не е отживяла традиция, дами и господа. Това е обмислена кралска политика и вие трябва да го приемете.

Олеле. Толкова за „крехката“ финансова министърка. Всички около масата започнаха да кимат трезво и никой нямаше какво да добави, а най-малкото Белга Ъндървил. По странен начин тя се почувства по-добре, след като така категорично я смазаха. Този път можеше да води право в ада, но поне не й се налагаше да се тревожи кой е шофьорът.

След малко генерал Смит се върна към дневния ред.

— Остана ни още една точка. Също така, тя е и най-критичният проблем, с който се сблъскваме. Полковник Тракт, ще ни опишете ли ситуацията в Южната земя? — тонът й беше вежлив, почти съчувствен. Независимо от това горкият Тракт яката го беше загазил.

Но той прояви упоритост. Скочи от стойката си и бодро се отправи към катедрата.

— Госпожо министър, госпожо — той кимна към Нишнимор и към началничката си. — Вярваме, че положението донякъде се е стабилизирало през последните петнайсет часа. — Тракт посочи спътниковите снимки, които Белга го бе видяла да разглежда преди събранието. Голяма част от Южната земя бе затулена от вихъра на бурите, но площадките за изстрелване се намираха високо в Сухите планини и в по-голямата си част бяха видими. Тракт зачука по снимките, докато анализираше ситуацията. — Ракетите на южаните с голям радиус на действие използват течно гориво — много са несигурни. Парламентът им през последните няколко години като че проявява налудничава войнственост — да вземем например техният „Ултиматум за съвместно оцеляване“ — но всъщност според нас не повече от една десета от техните ракети са готови за изстрелване. Ще им са нужни три-четири дни, докато заредят всички резервоари.

— Ужасно глупаво от тяхна страна — забеляза Белга.

Тракт кимна.

— Но, спомнете си, тяхната парламентарна система ги прави по-нерешителни и от нас, и от Сродниците. Тези хора са били подлъгани да мислят, че или трябва да воюват, или ще бъдат убити, докато спят. Ултиматумът може и да не бе обявен в правилния момент, но той беше опит на някои парламентаристи да направят перспективата за война да изглежда толкова страшна, че колегите им да отстъпят.

— Значи според вас положението ще остане мирно, докато завършат зареждането? — попита началникът на Въздушната отбрана.

— Да. Сблъсъкът ще стане на парламентарното събрание в Далечния юг след четири дни. Тъкмо там те ще обсъдят нашият отговор на Ултиматума, ако им дадем такъв.

Мекушавецът от Връзки с обществеността се обади:

— Защо просто не отстъпим пред исканията им? Те не искат територия. Ние сме толкова силни, че ако отстъпим, това надали би уронило престижа ни.

Около масата се надигна възмутен ропот. Отговорът на генерал Смит беше доста по-мек, отколкото въпросът заслужаваше.

— За съжаление не става въпрос за престиж. Ултиматумът на Южната земя изисква ние да охлабим няколко от нашите военни опори. Всъщност, съмнявам се, че той ще допринесе с нещо за безопасността на южаните в убежищата им — но нас ще направи по-уязвими за първия удар на Сродниците.

— Наистина — потвърди Чезни Нойдеп, началникът на Ракетно нападение. — Сега южаните са просто марионетки на Сродниците. Педуре и нейните кръвопийци сигурно са щастливи. Няма значение как ще завърши това — те печелят.

— Може би не е така — възрази министър Нишнимор. — Познавам много от висшестоящите южани. Те не са нито зли, нито ненормални, нито некомпетентни. Тук опираме до доверие. Кралят има желание да замине за Далечния юг за предстоящото събрание на Парламента на Южната земя и да остане там до края на сесията. Трудно е да си представим по-голям израз на доверие от наша страна — и според мен южаните ще приемат, независимо от желанията на Педуре.

Разбира се, кралете бяха тъкмо за това. Въпреки всичко, това предложение дойде като истински шок. Дори и „Старата Мегасмърт“ Нойдеп като че се стъписа.

— Госпожо… Знам, че кралят има власт да постъпва така, но не съм съгласен, че въпросът опира до доверие. Без съмнение на Юг има достойни хора, заемащи високи постове. Преди година Южната земя ни беше почти съюзник. Имахме симпатизанти по всички етажи на властта. Полковник Тракт ни съобщи — да си го кажем направо — че сме имали там високопоставени шпиони. Ако не беше така, съмнявам се дали генерал Смит изобщо би насърчила техническия напредък в Южната земя… Но за по-малко от година ние като че загубихме всичките си преимущества там. Онова, което виждам сега, е държава, напълно инфилтрирана от Сродниците. Дори и мнозинството в Парламента да се състои от достойни хора, това няма никакво значение. — Нойдеп протегна ръце към Тракт. — Вашият анализ, полковник?

Дойде мигът на обвиненията. Това напоследък беше неделима част от всяко събрание на щаба, и с всеки път Тракт все повече се превръщаше в мишена.

Тракт се поклони леко на Мегасмърт.

— Господине, вашата преценка е в общи линии вярна, макар че инфилтрацията, която съзирам в южанските ракетни войски е твърде малка сама по себе си. Там преди имахме приятелски настроени власти — при това, кълна се, внимателно „инструментирани“ с агенти на Съглашението. Сродниците действаха, но ние им пречехме. После, стъпка по стъпка, изгубихме позиции. Отначало надзорът се обърка, после имаше фатални инциденти, после дойдоха убийствата, които успяхме достатъчно бързо да предотвратим. Последваха фабрикуваните съдебни процеси… Врагът е хитър.

— Значи Преподобната Педуре е неподозиран гений? — попита Началникът на въздушната отбрана с глас, от който бликаше сарказъм.

Тракт млъкна за миг. Ръцете, с които се хранеше, се заклатиха напред-назад. На предишните събрания това беше моментът, когато той контраатакуваше със статистически данни и прекрасни нови проекти. Сега нещо в него като че се скъса. Белга Ъндървил го смяташе за враг-бюрократ още откакто отвлякоха децата на шефката, но сега се чувстваше неловко заради него. Когато Тракт най-накрая проговори, гласът му беше изтерзан и писклив.

— Не! Не знаете ли, че аз… аз имах приятели, които умряха. Други загубих, защото започнах да не им се доверявам. Дълго време си мислех, че в собствената ми организация трябва да има някой високопоставен агент на Сродниците. Споделях критична информация с все по-малко хора, не я доверявах дори на собствения ми началник… — той кимна към генерал Смит. — Най-накрая съществуваха тайни, изтръгнати от нас, които знаех само аз и които комуникираха със собствената ми криптоапаратура.

Последва тишина — очевидното следствие от тези твърдения все по-ясно се оформяше в ума на слушателите. Вниманието на Тракт сякаш се насочи навътре — като че не го беше грижа, че другите могат да го помислят за Бащата на всички предатели. Продължи по-спокойно:

— Доколкото един човек може да бъде параноик и да е навсякъде — дотолкова бях аз. Работих с различни комуникационни пътища, различни шифри. Използвах диференциални измами… И ви казвам — нашият враг е нещо повече от някаква си „Преподобна Педуре“. Незнайно как, но цялата ни хитроумна наука работи срещу нас.

— Глупости! — възкликна Въздушната отбрана. — Моят департамент използва много повече от всички онова, което вие наричате „хитроумна наука“, и ние сме напълно доволни от резултатите. В компетентни ръце компютрите, мрежите и спътниковото разузнаване са невероятно мощни оръдия. Само погледнете какво постигна нашият дълбочинен анализ на неидентифицираните регистрирани от радара обекти. Без съмнение в мрежите може да се проникне. Но ние сме световен лидер в областта на тези технологии. Без значение в какво още може да се проникне, ние разполагаме с напълно сигурна технология за шифроване… Или твърдите, че врагът може да разбие нашите кодове?

Тракт леко се залюля зад катедрата.

— Не, това беше първото, което аз силно заподозрях — но ние проникнахме в сърцето на института по криптология на Сродниците и до съвсем неотдавна там нищо не ни застрашаваше. Ако имам вяра в нещо, то е в това, че те не могат да разгадаят нашите шифри. — Той махна към всички. — Вие наистина не разбирате, нали? Казвам ви — в нашите мрежи има някаква сила, нещо, което ни се противопоставя активно. Независимо какво правим ние, то знае повече и подкрепя нашите врагове…

Сцената беше жалка — своеобразен унизителен крах. Тракт не можеше да обясни провалите си с нищо друго, освен с фантоми. Може би хитростта на Педуре наистина надхвърляше всякакво въображение. По-вероятно беше Тракт да е Бащата на всички предатели.

Белга гледаше началничката си, но само половината от вниманието й бе насочено към нея. Генерал Смит се ползваше с най-голямото доверие на Краля. Без съмнение би надживяла краха на Тракт, като просто се отречеше от него.

Смит кимна към стража-сержант на вратата.

— Придружете полковник Тракт до малкия кабинет. Полковник, след няколко минути ще дойда да разговарям с вас. Смятайте се за неразжалван.

Сякаш секунда беше нужна, докато тези думи проникнат отвъд паниката на Тракт. Изведоха го от стаята, но очевидно не за да го арестуват или за да бъде незабавно разпитан от подчинените.

— Да, госпожо. — Той си докара нещо като стегнат вид и последва сержанта.

След като Тракт излезе, в стаята стана много тихо. Белга виждаше, че всеки наблюдава другия, а в умовете им се въртят най-черни мисли. Най-накрая генерал Смит обяви:

— Приятели, в думите на полковника има смисъл. Без съмнение сред нас са плъзнали агенти на Сродниците под дълбоко прикритие. Но те действат на твърде голяма територия в нашите департаменти. В охранителната ни техника има някакъв системен недостатък, ала ние нямаме представа какъв е той… Сега виждате какво е основанието за действията на екипа Лайтхил.

47.

Изминаха четирийсет години, откакто Изчезващата бе оживяла отново за последен път. Ритцер Брюхел не прекара в Бдение цялото това време, ала все пак Изгнанието бе погълнало години от живота му. И сега то отиваше към края си. Онова, което отне години, сега беше въпрос на дни. След няма и четири дни той щеше да бъде вторият владетел на света.

Над рамото на „умната глава“, която работеше с дистанционния предавател, Брюхел мълчаливо гледаше какво изпраща малкото устройство. Преди секунди то бе отпуснало спирачки и разперило еднометровите си криле. На четирийсет километра височина те летяха като призраци над безкраен килим от светлини, прошит от сияйната мрежа, която ставаше все по-фина в повтарящата се безкрайност. Голям Кингстън Юг беше името, с което „умните глави“ нарекоха мястото. Суперград на паяците. Този свят бе студен и все повече замръзваше, но не беше пустиня. Мегаполисите на паяците изглеждаха почти като Френк. Това бе истинска цивилизация, увенчана от четирийсет години неспирен прогрес. Основните им технологии все още не достигаха най-високите стандарти на Човечеството, но под ръководството на „умните глави“ това можеше да се поправи за едно-две десетилетия. Четирийсет години бях снизен до Господар на Десетки, а скоро ще бъда Господар на Десетки милиони. И повече… Ако светът на Паяците наистина криеше ключовете към Висшата технология… Някой ден двамата с Томас Нау щяха да се върнат във Френк и Балакреа, за да завладеят и тях.

След три секунди картината се разпадна на дузина копия, после на две дузини.

— Какво…

— Предавателят току-що се натъкна на бойни припаси, Пастирю — обяснението на Рейнолт беше студено, почти подигравателно. — Почти двеста мобилни — ще закараме няколко в Далечния юг. — Тя изключи екрана и го погледна в очите. — Странно, че изведнъж толкова се заинтересувахте от подробностите по операцията, Пастирю.

Той усети как в него трепна старият гняв, предизвикан от нейната безочливост. Но гневът беше мек — не се отрази на дишането, да не говорим за зрението му. В отговор леко вдигна рамене. Вече мога да се разбирам дори с Рейнолт. Може би Томас Нау беше прав — той порастваше.

— Искам да видя как изглеждат тези същества в действителност. — Опознай робите си. Скоро щяха да изпържат сто милиона паяци, но някак трябваше да се научи да понася онези, които щяха да пощадят.

Малките шпиони безшумно се заспускаха в дъга надолу, през един замръзнал пролив. Няколко продължаваха да се въртят, и Ритцер мярна облаци — поглед отгоре над… ураган? Двеста топчета, големи колкото палец. За следващите хиляда секунди всички те се изсипаха долу. Много — в дълбокия сняг, някои — по каменистата пустиня. Но имаше и попадения.

Няколко се приземиха върху някакво шосе, обляно в синята светлина на лампи. Един от изгледите представляваше покрити със сняг руини в далечината. Тежки, затворени коли трополяха по пътя. „Умната глава“ на Рейнолт размърда шпионите си и ги изкара на шосето. Опитваше се да ги качи на стоп. Един по един те престанаха да предават, след като ги сгазеха. Ритцер погледна през илюминатора.

— По-добре ще е това да свърши някаква работа, Анне. Останал ни е още само един мултипредавател.

Рейнолт не си направи труда да отговори. Ритцер се наведе и потупа нейния специалист по рамото.

— Е, ще можеш ли да вкараш някой от тях на закрито?

Имаше голям шанс изобщо да не получи отговор. Един фокусиран мозък в контролирана примка обикновено е недостижим. Но след миг „умната глава“ кимна.

— Сонда 132 се справя добре. Остават ми триста секунди високоскоростна връзка. Намираме се само на няколко метра от тази страна на климатичната врата. Сондата ще влезе вътре. — Човекът се наведе ниско над контролното табло. Започна да се клати напред-назад като встрастен любител, който си играе на играта с длан и око — както си и беше в известен смисъл. Една от картините се залюля нагоре-надолу, докато той се промъкваше с устройството между колите.

Брюхел погледна Рейнолт.

— Проклетото малко забавяне. Как можеш да очакваш да…

— Да управляваш предавател по този начин не е най-лошото. Мелин — това беше „умната глава“-оператор — има много добра забавена координация. Основният ни проблем е оперирането в мрежите на Паяците. Можем да ровим за данни, но много скоро ще действаме в стегнати реални срокове. Десетсекундно обръщане трае по-дълго от някои прекъсвания в мрежата.

Докато тя говореше, грапавата повърхност на гума прелетя за миг покрай малката камера. Чрез някаква магическа интуиция на „умните глави“ Мелин бе лепнал устройството отстрани на колата. Няколко секунди образът се въртя като луд, докато той синхронизира въртенето с визията. В стената пред тях се отвори врата и те преминаха през нея. Изминаха трийсет секунди. Стените като че се плъзгаха напред. Някакъв асансьор? Но ако информацията за мащаба беше вярна, тази стая бе по-голяма от тенискорт.

Секундите се изнизваха и Брюхел усети, че гледката го завладява. От години всичко, което получаваха от паяците, беше от втора ръка, минало през „умните глави“-преводачи на Рейнолт. Сигурно огромен процент от казаното бяха приказни измишльотини — прекалено милички бяха тези истории. На него му трябваха реални картини. Микросателитните оптични разузнавачи изпращаха някакви кадри, но изображението беше ужасно. Ритцер от няколко години си мислеше, че когато паяците най-сетне изобретят видеото с висока разделителна способност, ще получи добър образ. Но визуалната им психология беше прекалено различна. Сега около пет процента от военните предавания на паяците бяха ония картини с изключително качество на изображението, която Триксия Бонзол наричаше „видеомантия“. Без сложни интерпретации за човеците, те изглеждаха просто като цапаници. Брюхел би заподозрял силно, че това е стеганографско прикритие. Само дето преводачите доказаха на копоите на Кал, че това е най-невинно видео — твърде впечатляващо, ако си паяк.

Но сега, само след няколко секунди, той щеше най-после да види как изглеждат тези чудовища през човешки обектив.

Не се забелязваше никакво движение. Ако това беше асансьор, те се спускаха много надолу. Имаше смисъл, като се имаше предвид какъв е климатът на южния полюс.

— Ще изгубим ли сигнал?

Рейнолт не отговори веднага.

— Не зная. Мелин се опитва да вкара релета в асансьорната шахта. Повече се безпокоя да не го разкрият. Дори ако спусъците за стопяване сработят…

Брюхел се разсмя.

— Кого го е грижа? Не виждаш ли, Рейнолт? След няма и четири дни ще заграбим всичко!

— Съглашението започва да изпада в паника. Току-що уволниха висшестоящ началник. Имам данни от събранието, които показват, че Виктъри Смит сега подозира проникване в мрежата.

— Шефката на Разузнаването им? — новината сепна Брюхел за миг. Трябваше да е станало много скоро. Ала той продължи: — Остават им по-малко от четири дни. Какво ли могат да направят?

Погледът на Рейнолт бе по обичайному корав като камък.

— Могат да разчленят мрежата си, може би — изобщо да престанат да я използват. Това би ни спряло.

— Освен това ще им донесе загуба във войната със Сродниците.

— Да. Освен ако не могат да представят на Сродниците солидни доказателства за „Чудовищата от Космоса“.

Но, по дяволите, нямаше такава вероятност. Тази жена беше склонна да се вманиачава. Ритцер се усмихна срещу намръщената й физиономия. Разбира се. Нали такава те създадохме.

Вратите на асансьора се отвориха. Сега камерата предаваше само по един кадър в секунда, с много лоша картина. По дяволите.

— Готово! — това беше тържествуващият възглас на Мелин.

— Закачил е релето.

Изведнъж картината стана бистра и отчетлива. Щом шпионинът изпълзя през вратата на асансьора, Мелин извърна очите му надолу към невероятно стръмно стълбище — всъщност по-скоро приличаше на подвижна стълба. Кой да знае какво представляваше това място — товарен гараж? Засега малката камера се спотайваше в ъглите и надничаше към паяците. Според данните за мащаба той забелязваше, че размерите на чудовищата са очакваните. Възрастен екземпляр стигаше на височина до хълбока на Брюхел. Създанията бяха наклякали по пода, простиращ се далеч напред, също като в картините от библиотеката, получени преди Новия изгрев. Много малко приличаха на въображаемата картина, създадена от умните глави-преводачи. Носеха ли дрехи? Не като човеците. Чудовищата бяха обвити в нещо като знамена с копчета. Отстрани на мнозина от тях висяха огромни кошове. Движеха се с резки, зловещи движения, подобните им на остриета предни крайници разсичаха въздуха пред тях напред-назад. Тук се беше събрала цяла тълпа, хитиново-черна — освен зле съчетаните цветове на облеклото им. Главите им блестяха, сякаш инкрустирани с големи плоски скъпоценни камъни. Паешките очи. Що се отнася до паешките уста, тук преводачите бяха използвали точната дума: паст. Зъбата пропаст, обрамчена от мънички щипци — това ли Бонзол и компания наричаха „ръцете, с които се хранят“? — тази паст сякаш бе обхваната от постоянни гърчове.

Събрани заедно, Паяците бяха по-голям кошмар, отколкото той си ги представяше — от онези, които мачкаш, мачкаш, мачкаш, а те прииждат ли прииждат. Ритцер вдъхна шумно. Имаше една-единствена успокояваща мисъл и тя беше, че ако всичко минеше както трябва, само след четири дни точно тези чудовища ще са мъртви.

За първи път от четирийсет години насам звезден кораб щеше да прелети през системата на Изчезващата. Полетът щеше да е много кратък, по-малко от два милиона километра — според цивилизованите стандарти, корабът едва ли не щеше да излети и веднага да акостира пак. Това беше почти всичко, на което бе способен който и да било от оцелелите звездни кораби.

Джау Ксин ръководеше подготовката за полет на „Невидимата ръка“. „Ръката“ открай време си беше портативното владение на Ритцер Брюхел, но Джау знаеше, че освен това е и единственият кораб, който през годините не беше разглобен изцяло за резервни части.

В дните преди да се качат техните „пътници“ Джау бе източил водорода от дестилационната инсталация на L1. Бяха само няколко хиляди тона — капчица в едномилионния капацитет на главните резервоари, но достатъчни, за да ги прехвърли през бездната между L1 света на Паяците.

Джау и Фам Тринли направиха последен преглед на „гърлото“ на кораба. Винаги беше странно да гледаш в двуметровата теснина. Тук от десетилетия горяха силите адови и носеха кораба на Чуенг Хо с трийсет процента светлинна скорост. Вътрешната повърхност беше гладка до микрометър. Единственото доказателство за огненото му минало беше златно-сребърният фрактален орнамент, лъщящ на светлините на скафандрите им. Всъщност микромрежата от процесори зад тези стени насочваше полетата, но ако стената на гърлото се продънеше по време на път, и най-бързите процесори на света не можеха да ги спасят. Верен на формата, Тринли направи страшно педантичен лазернометричен преглед и накрая резултатите го изпълниха с презрение.

— На стената на порта има вдлъбнатина с дълбочина деветдесет микрона, но карай да върви! Нови вдлъбнатини няма. Тука можеш и да си издълбаеш името в стените, и пак няма да има значение за този полет. Какво планираш — към двеста Ксек с частично ускорение?

— Хм. Ще започнем с продължително леко изтласкване, но ракетният двигател ще се включи за хиляда секунди в малко повече от една гравитация — щяха да спрат чак ниско над океана. Всичко друго би осветило небето над Арахна по-ярко от слънцето и всеки паяк от отсамната страна на планетата щеше да го види.

Тринли махна с ръка — въздушен жест на отрицание.

— Не се тревожи. Много пъти съм поемал къде-къде по-големи рискове с полети вътре в звездна система. — Двамата изпълзяха откъм предната част на гърлото. Гладката повърхност се разширяваше и преминаваше в предните полеви проектори. През цялото време Тринли продължаваше с измишльотините си. Не, повечето истории можеше и да са верни, но присвоени от всички истински авантюристи, които старецът бе познавал някога. Тринли поназнайваше нещичко за корабните двигатели. Трагедията беше, че не разполагаха с никого, който да знае повече. Всички корабни механици на Чуенг Хо бяха избити в първоначалната битка, а последният механик-„умна глава“ на паството бе станал жертва на излезлия извън контрол вирус на „гнилия мозък“.

Излязоха от фунията на „Ръката“ и се изкачиха по кея до таксито. Тринли млъкна и се обърна.

— Джау, завиждам ти, мойто момче. Погледни кораба си! Почти милион тона нето тегло! Няма да стигнеш далече, но ще закараш „Ръката“ при съкровището и Клиентите, към които тя летя петдесет светлинни години, за да намери.

Джау проследи широкия му жест. С годините той бе разбрал, че театралниченето на Тринли беше прикритие… но понякога то се пресягаше и те хващаше за душата. „Невидимата ръка“ изглеждаше готова за полет — стотици и стотици метри изпъкнала обшивка, простиращи се в далечината. Оборудван, що се отнася до скоростта и обстановката, с върховите човешки постижения. А зад пръстените на кърмата — милион и половина километра по-нататък — висеше дискът на Арахна, блед и невзрачен. Първи контакт — и аз ще бъда Главният пилот! Джау би трябвало да се гордее…

Последният ден на Джау преди заминаването бе напрегнат, изпълнен със заключителни проверки и подсигуряване. Не разбра какви точно специалитети са приготвили Пастирите, но беше очевидно, че искат да манипулират интензивно мрежата на паяците без десетсекундното забавяне при операциите от L1. Беше разумно. Спасяването на Паяците от самите паяци щеше да включва някои невероятни измами, може би — превземането на всички системи за стратегически оръжия.

Тъкмо свършваше смяната, когато в малкия кабинет непосредствено до мостика на „Ръката“ се появи Кал Омо.

— Още една работа, Главни пилоте. — Невесела усмивка проряза тясното лице на Омо. — Наречи я извънредна.

Взеха такси долу до канарата, но не до Хамърфест. Около дъгата на Диамант Едно, вграден в леда и диаманта, беше входът на L1-A. Още две таксита вече бяха акостирали до шлюза на арсенала.

— Изучавал си оръжейното оборудване на „Ръката“, нали, Главен пилот?

— Да. — Ксин бе изучил всичко по Ръката освен личните покои на Брюхел. — Но със сигурност един Чуенг Хо ще е по-запознат…

Омо поклати глава.

— Тази работа не е подходяща за Спекулант, дори не и за господин Тринли. — Отне им няколко секунди да минат през охраната на главния шлюз, но след като веднъж влязоха вътре, им се откри пряк път към оръжейната. Тук се сблъскаха с шума от монтажни машини и резачки. Тумбестите овоиди, строени покрай стените, бяха белязани с глифа за оръжие — древният символ на Чуенг Хо за ядрени бомби и управляеми енергийни оръжия. Години наред клюките спекулираха с това колко точно е оцеляло на L1-A. Сега Джау го виждаше с очите си. Омо го поведе надолу по една движеща се пътечка покрай необозначени шкафове. По взаимно съгласие в L1-A нямаше камери. Освен това, тук беше единственото останало място в L1, където не използваха локализаторите на Чуенг Хо — автоматиката беше проста и надеждна. Минаха покрай Рей Цирет, който надзираваше банда „умни глави“, строящи нещо като катапулта.

— Повечето от тези оръжия ще преместим на „Невидимата ръка“, господин Ксин. През годините събирахме части и се опитвахме да сглобим възможно най-много преносими уреди. Направихме каквото можахме, но без нужните съоръжения това не е кой знае колко. — Той махна към едни неща, които изглеждаха като кръстоска на двигател на Чуенг Хо с тактическа ядрена ракета на Новородените. — Пребройте ги. Осемнайсет ракети с малък радиус на действие. В шкафовете са вътрешностите на дузина лазерни оръжия.

— Аз… не разбирам, сержант. Вие сте военен. Имате си специалисти. Каква нужда има…

— Един Главен пилот да се занимава с тия неща? — отново същата невесела усмивка. — За да спасим цивилизацията на Паяците, напълно възможно е да се наложи да използваме разни неща от „Невидимата ръка“, докато е на ниска орбита. Съгласуването на оборудването и действието ще бъде много важно за вашите пилоти. — Ксин кимна. Това донякъде му беше познато. Най-вероятно войната, която можеше да унищожи планетата, щеше да бъде предизвикана от настоящата криза на южния полюс на Паяците. След като пристигнат, те ще застават в позиция над това място на всеки петдесет и три стотици секунди и почти постоянно ще бъдат под прикритието на по-дребни плавателни съдове. Томас Нау вече беше съобщил за лазерите. Що се отнася до ядрените ракети… може би щяха да им помогнат да блъфират. Старши сержантът продължи нататък, като посочваше ограниченията във възможностите на всяко възстановено приспособление. Повечето оръжия представляваха оформени заряди — „умните глави“ на Омо ги бяха превърнали в груби екскавационни бомби.

— … а на борда на „Ръката“ ще разполагаме и с повечето „умни глави“-специалисти по мрежата. Те ще ни осигуряват информация за огневия контрол за нашите маневри. Може да ни се наложи да предприемем значителна промяна на орбитата в зависимост от мишената.

Омо говореше с ентусиазма на артилерист и бързо не остави на Джау никакъв изход. Една година Джау бе наблюдавал подготовката с все по-нарастващ страх. Имаше подробности, които не можеха да скрият от него. Но за всяка предателска възможност винаги се намираше и някакво разумно обяснение. Така ожесточено се бе вкопчвал в тези „разумни обяснения“. Те му позволяваха да запазва частица приличие — заради тях бе възможно да се смее с Рита, докато планираха какъв ли ще е светът на бъдещето — с Паяците и с децата, които двамата щяха да си родят.

Ужасът сигурно бе проличал по лицето на Джау. Омо прекъсна своя парад на кръвожадните разкрития и го погледна.

— Защо… — попита Джау.

— Ама защо трябва аз да ти го обяснявам? — Омо заби пръст в гърдите на Джау и го блъсна от лентата в стената. Пак го бодна с пръст. По лицето му бе изписано гневно възмущение. Справедливото възмущение на властите на Новородените, с които Джау бе израснал на Балакреа. — Всъщност не би трябвало да има нужда, нали? Но и ти си такъв, каквито са твърде много от нашето паство. Вътре си прогнил, превърнал си се в нещо като Спекулант. Другите можем да ги оставим да се помотаят още малко, но когато „Ръката“ се установи на ниска орбита, на нас ни трябва твоето интелигентно и незабавно подчинение. — Омо го бодна още веднъж. — Сега разбра ли?

— Д-д-да. Да! — О, Рита! Ние винаги ще сме част от Новородените!

48.

Повече от сто „умни глави“ напускаха Купола на Хамърфест. Какъвто си беше гениален, Тръд Силипан бе предвидил прехвърлянето да стане наведнъж. Когато Езр се отправи към каютата на Триксия, той плуваше срещу човешкото течение. Фокусираните ги подкарваха на групи по четирима-петима. Първо — по тесните капилярни коридори, водещи към стаичките им, после — по големите, водещи към главните, и най-сетне — в основните артерии. Пазачите действаха внимателно, но маневрата беше трудна.

Езр се дръпна назад в една ремонтна ниша — малък водовъртеж сред потока. Покрай него минаваха хора, които не беше виждал от години. Това бяха специалисти от Чуенг Хо и Триланд, фокусирани веднага след нападението, също като Триксия. Неколцина от пазачите бяха приятели на надзираваните от тях фокусирани. По време на Бденията те посещаваха изгубените. Отначало имаше много такива хора. Но годините минаваха и надеждата угасваше. Може би някой ден… Нау беше обещал да ги освободят. Междувременно „умните глави“ като че изобщо не ги беше грижа — за тях едно такова посещение беше почти досадно. Само редки глупаци продължиха да ги навестяват години наред.

Езр никога не беше виждал толкова много „умни глави“ на едно място. Вентилацията в коридора не беше толкова добра, колкото в малките каюти — вонеше силно на некъпани тела. Анне поддържаше собствеността на Пастира здрава — но това не означаваше, че са чистички и хубави.

Бил Фуонг се беше вкопчил в една стенна опора и насочваше хората си. Повечето екипи имаха обща специалност. Вин дочу откъслеци от оживени разговори. Можеше ли да ги е грижа за онова, което бяха намислили на света на Паяците?… Но не, това беше нетърпение, разсеяност и технически жаргон. Една по-възрастна жена — от хакерите на протоколите в мрежата — бутна пазача си и му заговори пряко:

— Кога, значи? — гласът й беше писклив. — Кога се връщаме на работа?

Един от членовете на нейния екип изкрещя нещо като „Да, временната памет е изхабена!“ и се приближи до пазача от другата страна. Далеч от пултовете си горките създания се побъркваха. Целият екип се разкрещя на пазача. Групата бе ядрото на все по-разрастващ се тромб в потока. Изведнъж Езр осъзна, че наистина е възможно да се случи нещо като бунт на робите — ако им се отнеме работата! Шефът на екипа на Новородените явно осъзна опасността. Той се изтегли назад и дръпна здраво зашеметителните ремъци на двете „умни глави“, които вдигаха най-силна врява. Те се загърчиха в спазми, после омекнаха. Лишени от център, оплакванията на другите утихнаха до разсеяна раздразнителност.

Бил Фуонг пристигна, за да успокои последния от „умните глави“-бойци. Запази си малко цупене и за шефа на екипа.

— Има още двама за препрограмиране. — Шефът на екипа избърса кръвта от бузата си и го погледна:

— Кажи го на Тръд. — Той грабна ремъците и издърпа изпадналите в безсъзнание „умни глави“ нататък при другарите им. Тълпата се раздвижи и само след няколко секунди пътят пред Вин се разчисти до края на коридора.

Преводачите не заминаваха с „Невидимата ръка“. В техния сектор от Купола трябваше да е спокойно. Но когато Езр пристигна, откри вратите на каютите отворени, а хората бяха задръстили капилярния коридор. Той се промъкна покрай суетящите се, вряскащи „умни глави“. От Триксия нямаше и следа. Но няколко метра по-нагоре се натъкна на Рита Лиао, която идваше от другата посока.

— Рита! Къде са пазачите?

Лиао вдигна раздразнено ръце.

— Заети другаде, разбира се! А сега някакъв идиот отворил вратите на преводачите! — Тръд наистина беше надминал себе си, макар най-вероятно това да беше само лоша реакция. По ирония преводачите — които се предполагаше, че няма да ходят никъде — никога не бяха чувствали порив да напуснат килиите си, а сега шумно настояваха за указания: „Искаме да отидем на Арахна!“, „Искаме да се включим непосредствено!“. Къде беше Триксия? Езр чу, че откъм горния ъгъл крясъците се усилиха. Тръгна по разклонението — и ето я и нея, заедно с останалите преводачи. Изглеждаше ужасно объркана — никак не беше свикнала със света извън килията си. Но като че го позна.

— Млъкнете! Млъкнете! — кресна тя и врявата утихна. Погледна неразбиращо Езр.

— Номер Четири, кога заминаваме за Арахна?

Номер Четири?

— Ъъ… скоро, Триксия. Но не с този рейс, не с „Невидимата ръка“.

— Защо не? Десетсекундното забавяне ме дразни!

— Засега вашият Пастир иска да сте наблизо. — Всъщност това беше официалната версия: на близка орбита около Арахна са нужни само по-низши мрежови функции. Фам и Езр знаеха друго, по-мрачно обяснение. Нау искаше на „Ръката“ да има възможно най-малко хора, докато корабът изпълнява истинската си мисия.

— Ще заминете, когато вече няма опасност, Триксия. Обещавам. — Той протегна ръка към нея. Триксия не се дръпна, но се вкопчи здраво в една дръжка на стената — съпротивляваше се на всеки опит да я замъкнат обратно в килията.

Езр погледна през рамо към Рита Лиао.

— Какво да правим?

— Почакай — тя докосна ухото си и се заслуша. — Фуонг и Силипан ще дойдат, за да ги натикат обратно в дупките им веднага щом натоварят другите на „Ръката“.

Господи, това можеше да отнеме доста време. Междувременно в лабиринта на Купола щяха да вилнеят двайсет преводача. Той леко потупа Триксия по ръката.

— Да вървим в стаята ти, Триксия. Виж сега, колкото по-дълго стоиш тук, толкова повече губиш връзка. Бас ловя, че си оставила очилата в стаята си. Можеш да ги използваш, за да зададеш на флотата своите въпроси. — Триксия вероятно не бе ги взела, защото връзката им с мрежата беше прекъсната. Но на този етап той просто се опитваше да издава разумни звуци.

Триксия отскачаше от дръжка на дръжка, изпълнена с нерешителност. Оттласна се рязко покрай него и прелетя по долното отклонение, което водеше към стаичката й. Езр я последва.

Каютата реагира на присъствието й — светлините спаднаха до обичайното мъждукане. Тя грабна очилата, а Езр се настрои към тях. Връзката не се беше разпаднала съвсем. Езр видя обичайните картини и петна от текст — картината не беше много оживена, но затова пък близка. Очите на Триксия се стрелкаха от екран към екран. Пръстите й трополяха по старата клавиатура, но като забрави да се свърже с информационната служба на флотата. Единствено гледката на работното й пространство я върна в центъра на нейния Фокус. Отвори се нов текстов прозорец. Графичните глупости по него се носеха толкова бързо, че това сигурно представяше паешка реч — някакво радиопредаване или, като се има предвид сегашното положение, изявление на военните.

— Просто не мога да понасям забавянето. Не е честно.

Отново продължително мълчание. Тя отвори друг текстов екран. Картините наоколо затрепкаха в поредица от цветове — един от видеоформатите на паяците. Все още не изглеждаше като истинска картина, но гледката му беше позната — достатъчно често беше виждал това в стаичката на Триксия. Беше комерсиалното новинарско предаване на Паяците, което тя ежедневно превеждаше.

— Грешат. Генерал Смит ще отиде в Далечния Юг вместо Краля — все още беше напрегната, но сега се дължеше на нейната обичайна фокусирана вглъбеност.

Няколко секунди по-късно Рита Лиао надникна в стаята. Езр се обърна и забеляза тихото изумление по лицето й.

— Ти си магьосник, Езр. Как успя да успокоиш всички?

— Аз… предполагам, че Триксия просто ми има доверие. — Това беше съкровена надежда, изказана като скромно предположение.

Рита измъкна глава от стаята, за да огледа нагоре и надолу по коридора.

— Да. Но знаеш ли какво стана, като я върна на работа? Всички останали просто тихомълком се прибраха по стаите си. Тези типове, преводачите, притежават по-голяма контролна функционалност от военните „умни глави“. Трябва ти само да убедиш алфа-члена и всички се равняват по него. — Тя се усмихна. — Но това май сме го виждали и преди — начинът, по който преводачите могат да контролират редовните „умни глави“. Те са си истински ключови компоненти.

— Триксия е личност! — Всички фокусирани са хора, проклета поробителко!

— Знам, Езр, съжалявам. Разбирам, наистина… Триксия и останалите преводачи наистина изглеждат по-различни. Трябва да си доста особен, за да превеждаш от естествени езици. От всички — от всички фокусирани, преводачите като че са най-близо до истинските хора… Виж, аз ще се погрижа да сложа всичко в ред и ще докладвам на Бил Фуонг, че положението е под контрол.

— Добре — отвърна Езр сковано.

Рита излезе от стаята. Вратата на килията се затвори. След миг той чу как в коридора останалите врати се захлопват шумно.

Триксия седеше прегърбена над клавиатурата — не беше чула ни дума от току-що казаното. Езр я погледа — мислеше за бъдещето й, за това как най-накрая щеше да я спаси. Дори и след четирийсет години спотайване преводачите не можеха да се преструват, че комуникират в реално време с Паяците. Томас Нау нямаше да получи никаква изгода, ако закара преводачите си на Арахна… все още. След като завладееше този свят, Триксия и останалите щяха да бъдат гласът на завоевателя.

Но това време нямаше да дойде. Планът на Фам и Езр също се осъществяваше по програма. С изключение на няколко стари системи и електромеханични помощни устройства, локализаторите на Чуенг Хо можеха да добият тотален контрол. Най-сетне Фам и Езр вървяха към истински саботаж — най-важно бе да се прекъсне безжичната енергия на Хамърфест. Този ключ беше почти чисто механична връзка, имунизирана срещу всякакви тънкости. Но Фам разполагаше и с още едно приложение на локализаторите — истински чакъл. През последните няколко Мсек те бяха натрупали пластове чакъл близо до ключа и осъществиха подобен саботаж в другите стари системи и на борда на „Невидимата ръка“. Последните сто секунди рискът щеше да е крещящ. Този номер можеха да пробват само веднъж, когато Нау и бандата му бяха твърде заети с установяването на собствената си власт.

Ако саботажът сработеше — когато сработеше — локализаторите на Чуенг Хо щяха да поемат властта. И ще дойде нашето време.

49.

Хрункнер Юнърбай прекарваше много време в Териториалното командване, което по същество беше главната база на неговите строителни операции. Може би десет пъти годишно той посещаваше светая светих на Разузнаването на Съглашението. Всеки ден разговаряше по електронната поща с генерал Смит. Виждаше я на събранията на щаба. Срещата им в Калорика — вече бяха изминали пет години оттогава — не беше сърдечна, но поне честно споделиха безпокойството си. Но за седемнайсет години… през цялото това време, откакто Гокна почина… той никога не бе попадал в личния кабинет на генерала.

Генералът имаше нов помощник — млад човек, роден извън фазата. Хрункнер почти не го забеляза. Пристъпи в тишината на шефската „бърлога“. Мястото си беше все така голямо, каквото си го спомняше, с отворени многоетажни кътчета и изолирани стойки. За момента, изглежда, беше сам. Преди Смит тук бе кабинетът на Стрът Грийнвал. От цели две поколения преди него това беше най-скришното убежище на шефа на разузнаването. Предишните му обитатели надали биха го познали сега. Имаше повече комуникационно и компютърно оборудване дори и от кабинета на Шерк в Принстън. Едната стена на стаята представляваше огромен екран, също толкова сложен, колкото и видеомантията. В момента излъчваше картина от горната камера: Кралският водопад бе замръзнал преди повече от две години. Виждаше долината чак до горния й край. Хълмовете бяха голи и студени. По височините имаше скреж от въглероден двуокис. Но наблизо… цветове отвъд червения цвят на спектъра се процеждаха от сградите и сияеха ярко в изгорелите газове от уличното движение. Известно време Хрунк само наблюдаваше и си мислеше какво ли е представлявал този пейзаж едва преди поколение, пет години след настъпването на последния Мрак. По дяволите, дотогава вече щяха да са изоставили тази стая. Хората на Грийнвал щяха вече да са се заврели в малката пещера на командването, да дишат спарен въздух и да се чудят дали Хрунк и Шерк ще оцелеят в подводните си дълбини. Още няколко дни, и Грийнвал щеше да прекрати операцията, а Великата война — да замръзне в собствения си мъртвешки сън.

Но в това поколение ние просто продължаваме напред към най-ужасната война на всички времена.

Забеляза как зад гърба му генералът тихичко влезе в стаята.

— Сержант, седнете, моля. — Смит посочи седалката пред бюрото си. Юнърбай откъсна вниманието си от гледката и седна. Бюрото на Смит под формата на буквата U бе затрупано от дебели папки с доклади и пет-шест малки екрани за четене, три от които светеха. Два показваха абстрактни орнаменти, подобни на картините, в които бе потънал Шерканер. Значи, тя продължава да му угажда.

Усмивката на генерала като че беше напрегната, принудена, и затова може би беше искрена.

— Наричам ви сержант. Ама че измислен чин. Но… благодаря ви, че дойдохте.

— Разбира се, госпожо. — Защо ли ме извика тук долу? Може би налудничавият му план за североизток имаше шанс. Може би…

— Виждали ли сте предложенията ми за екскавационни работи, генерале? С ядрени експлозиви можем да изкопаем укрепените пещери, и то бързо. Североизточните шисти ще са идеални. Дайте ми бомбите и след сто дни ще мога да предпазя по-голямата част от земеделието и хората там. — Думите просто се изтърсиха навън. Разходите можеха да са невероятни, извън възможностите на Короната за свободно финансиране. Щеше да се наложи генералът да вземе спешни мерки, със или без съгласието на правителството. И дори и тогава не можеше да подсигури щастлив край. Но ако — и когато — войната започнеше, това можеше да спаси милиони.

Виктъри Смит вдигна внимателно ръка.

— Хрунк, не разполагаме със сто дни. По един или друг начин очаквам до три дни нещата да се подредят. — Тя посочи един от малките екрани. — Току-що получих съобщение, че Преподобната Педуре ще присъства лично в Далечния Юг, за да контролира положението.

— Да върви по дяволите. Ако Далечния Юг започне атака, и тя ще се изпържи.

— Тъкмо затова вероятно ние ще сме в безопасност, докато тя си тръгне.

— Чух слухове, госпожо. Нашето външно разузнаване е пратено на боклука? Тракт е бил разжалван? — Историите се раздухваха все повече и повече. Съществуваха ужасни подозрения за агенти на Сродниците в самото сърце на Разузнаването. Използваха се най-сложни шифри за най-рутинните предавания. Там, където врагът не бе успял с преки заплахи, можеше да спечели просто заради паниката и объркването, царящи навсякъде. — Главата на Смит се люшна сърдито.

— Точно така. Надхитриха ни в маневрите на Юг. Но все още имаме придобивки там… хора, които зависеха от мен… Хора, които аз разочаровах. — Това, последното, почти не се чу и Хрунк се съмняваше дали е предназначено за него. Тя се умълча за миг, после се изправи. — Вие сте нещо като спец по субструктурата на Далечния Юг, нали така, сержант?

— Аз я проектирах. Надзиравах по-голямата част от строителството. — И то по времето, когато Югът и Съглашението бяха във възможно най-приятелски отношения между две различни национални държави.

Генералът се заклати напред-назад на стойката. Ръцете й трепереха.

— Сержант… Дори и сега не мога да ви гледам. Мисля, че го знаете.

Хрунк сведе глава. Знам. О, да.

— Но за простите неща ви се доверявам. И о, колко сте ми нужен, кълна се в Дълбините! Една заповед би била безсмислена… но ще ми помогнете ли в Далечния Юг? — Думите сякаш се изтръгваха от нея.

Иска ли питане? Хрункнер вдигна ръце.

— Разбира се.

Очевидно бързият отговор не бе очакван. Смит се раздърдори на секундата.

— Разбирате ли? Това ще ви изложи на риск, ще бъдете под мое лично ръководство.

— Да, да. Винаги съм искал да помогна. — Винаги съм искал да поправя нещата.

Генералът продължи да се вглежда в него. После заговори:

— Благодаря, сержант — тя набра нещо на клавиатурата. — Тим Даунинг — новият млад помощник? — по-късно ще ви донесе подробния анализ. Казано накратко, има една-единствена причина Педуре да пристигне в Далечния Юг — нещата там не са предрешени. Тя не е успяла да хване в капана всички хора на ключови позиции. Някои членове на Парламента на Южната земя ме помолиха да отида там и да говоря.

— Но… според мен това е работа на Краля.

— Да. Изглежда през този нов Период на мрака ред традиции ще бъдат нарушени.

— Не можете да заминете, госпожо. — Някъде в подсъзнанието му нещичко злорадстваше заради това нарушение на военния етикет.

— Не сте единственият, който ми дава такъв съвет… Последното нещо, което ми каза Стрът Грийнвал — на не повече от двеста метра от мястото, където седим сега — беше нещо подобно. — Тя млъкна, унесена в спомени. — Смешна работа. Стрът беше разбрал толкова много неща. Знаеше, че ще свърша на неговото място. Знаеше, че ще има изкушения да изляза на бойното поле. Онези първи десетилетия на Периода на светлината имаше дузина възможности, когато знаех, че мога да оправя нещата — дори и да спася живота на хора — ако просто изляза и сама направя нужното. Но съветът на Грийнвал беше по-скоро заповед и аз го последвах… и отново доживях до битка. — Тя се изсмя рязко и вниманието й отново се върна към настоящето. — А сега вече съм порядъчно възрастна дама, оплетена в паяжина от измами. И най-сетне е време да наруша правилото на Стрът.

— Госпожо, съветът на генерал Грийнвал е правилен както винаги. Вашето място е тук.

— Аз… аз позволих тази каша да се забърка. Решението беше мое — решение, взето по необходимост. Но ако сега замина за Далечния Юг, има шанс да спася нечий живот.

— Ала ако се провалите, ще умрете и със сигурност ще загубите!

— Не, ако умра, ще се пролее повече кръв, ала все пак ще надделеем. — Тя затвори екраните на бюрото си. — Тръгваме след три часа, от Четвърта куриерска площадка. Бъдете там. — Хрункнер едва не изпищя от тревога.

— Поне вземете специална охрана. Младата Виктъри и…

— Екипът Лайтхил? — по лицето й се изписа мимолетна усмивка. — Славата им се е разнесла, а?

Хрункнер не се сдържа и се усмихна в отговор.

— Д-да. Никой не знае какво точно са намислили… Но и те изглеждат също толкова смахнати, колкото ние винаги сме били. Разправяха се разни истории. Едни добри, други — лоши, всичките до една — налудничави.

— Всъщност вие не ги мразите наистина, нали, Хрунк? — В гласа й се долавяше почуда. Смит продължи. — Те имат други, по-важни задачи през идните седемдесет и пет часа… Ние с Шерканер създадохме настоящото положение по съзнателен избор, в продължение на много години. Знаехме какви са рисковете. Сега е време за отплата. — За първи път спомена Шерканер, откакто Хрунк бе влязъл в стаята. Сътрудничеството, довело ги до толкова далеч, се бе разпаднало и сега генералът разполагаше единствено със себе си. Въпросът беше безсмислен, но се налагаше да го зададе.

— Говорихте ли с Шерк за това? Какво прави той?

Смит мълчеше, но погледът й бе непроницаем. После каза:

— Всичко, което е по силите му, сержант. Всичко, което е по силите му.

Нощта беше ясна дори и според критериите на Рая. Обрет Нетеринг обикаляше внимателно кулата, извисяваща се на най-високата точка на острова и проверяваше оборудването за сесията довечера. Отоплените му клин и дреха не бяха особено обемни, но ако въздухоотоплителят му се повредеше или прекъснеха кабела, влачещ се подире му… Е, когато каза на помощника си, че ръка, крак или бял дроб могат да измръзнат за някакви си минути, изобщо не го излъга. Пет години бяха изминали от началото на Мрака. Зачуди се дали дори по време на Великата война е имало будни хора толкова късно.

Нетеринг се спря и прекъсна огледа. В края на краищата, беше изпреварил малко разписанието. Стоеше в студената неподвижност и оглеждаше своята специалност — небесата. Преди двайсет години, когато току-що започваше в Принстън, Нетеринг искаше да стане геолог. Геологията беше науката-баща на всички науки, а за неговото поколение беше по-важна от всякога — с всичките тези мегаекскавационни работи и усърдното копаене в мините. От друга страна, астрономията беше царството на маргиналите и откачалките. Естествената ориентация на разумните хора трябваше да е надолу — към планиране на най-сигурното убежище, в което да преживеят следващия Мрак. Какво ли имаше за гледане в небето? Разбира се — Слънцето, източникът на целия живот и на всички проблеми. Но отвъд него нищо не се променяше. Звездите бяха дребнички, неизменни нещица, съвсем различни и от слънцето, и от всичко друго, към което би могъл да се обърне човек.

После, във втори курс, Нетеринг срещна стария Шерканер Ъндърхил и животът му се промени завинаги — макар и в това той да не бе единствен. Във втори курс учеха десет хиляди студенти — и все пак Ъндърхил успяваше някак си да заинтригува отделни индивиди. Или може би обратното: този учен беше такъв ослепителен източник на щури идеи, че определен вид студенти се тълпяха около него като нощни пеперуди около пламък. Ъндърхил твърдеше, че цялата математика и физика са пострадали от това, че никой не разбира нито простотата на планетната орбита около слънцето, нито движенията, свойствени на звездите. Ако имаше дори още една-единствена планета, с която да си правим мисловни упражнения — тогава диференциалното и интегралното смятане щяха да бъдат измислени преди десет поколения, а не преди две. А бясната експлозия на технологията от това поколение щеше да се разпредели по-спокойно по многобройните цикли на Светлина и Мрак.

Разбира се, твърденията на Ъндърхил за науката не бяха съвсем оригинални. Преди пет поколения с изобретяването на телескопа бинарната звездна астрономия бе революционизирала разбиранията за времето на Паяците. Но Ъндърхил обедини старите идеи по великолепни нови начини! Младият Нетеринг все повече и повече се отдалечаваше от сигурната, разумна геология и най-накрая Бездната Горе стана неговата любов. Колкото повече проумяваш какво всъщност представляват звездите, толкова повече разбираш каква трябва да бъде вселената в действителност. И днес в небето се виждаха всички цветове, ако знаеш къде да погледнеш и с какви инструменти. Тук, на Райския, остров, далечното червено на звездите сияеше по-ярко, отколкото навсякъде другаде по света. С големите телескопи, които се строяха в днешно време, и сухата неподвижност на горните слоеве на атмосферата понякога му се струваше, че погледът му може да достигне чак до края на вселената.

Хм? Ниско над североизточния хоризонт едно тясно перо от сияние се разливаше на юг. Над Северно море имаше постоянна вълна от магнетизъм, но когато Мракът вече бе навършил пет години, зора изгряваше много рядко. Долу в Райския град, колкото туристи бяха останали, вероятно охкаха и ахкаха пред гледката. За Обрет Нетеринг това беше просто неочаквано затруднение. Погледа още секунда — започваше да се чуди. Светлината беше ужасно кохерентна, особено в северния край, където почти се съсредоточаваше в една точка. Хм. Ако това сияние наистина провалеше сеанса тази вечер, може би просто трябваше да изстрелят телескопа „далечна синева“ и да го огледат по-отблизо. Щастлива случайност и тъй нататък.

Нетеринг обърна гръб на парапета и се отправи към стълбището. Нещо затряска и затропа силно, сякаш войска от сто бойци се изкачваше по стъпалата — но по-скоро бяха Шепри Трипър и походните му ботуши. Още миг, и помощникът му изскочи на открито. Шепри беше само на петнайсет години — горе-долу пределната възраст за дете, родено извън фазата. Имаше време, когато Нетеринг не можеше да си представи дори да разговаря, да не говорим — да работи с подобна мерзка твар. Това беше другото, което се промени за него в Принстън. Сега — ами, Шепри беше още дете, толкова много неща му бяха неизвестни. Но в неговия ентусиазъм имаше нещо непоколебимо силно. Нетеринг се зачуди колко ли години проучвания са отишли напразно в края на Годините на чезнещото слънце заради това, че най-младите изследователи вече са навлизали в средната възраст, създавали са семейства и са били твърде отегчени, че да привнесат в работата си някаква доза енергия.

— Доктор Нетеринг! — отоплителят заглушаваше гласа на Шепри. Момчето се задъхваше и губеше всичкото време, което бе спечелило с тичането по стълбите. — Голяма неприятност! Загубих радиовръзката със Северната точка — пет мили по-нататък, другият край на интерферометъра. — Целият вълнов диапазон пращи от статично електричество!

Значи нищо не оставаше от плановете му за тази вечер.

— Обади ли се на Сам по подземната линия? Какво… — той млъкна. Бавно бе започнал да осъзнава думите на Шепри. Статично електричество по целия вълнов диапазон. Зад него странният „шип“ на сиянието се движеше неотклонно на юг. Раздразнението тихомълком се претопи в страх. Обрет Нетеринг знаеше — светът се люлее на ръба на война. Всеки го знаеше. Цивилизацията можеше да бъде унищожена за броени часове, започнеха ли да падат бомби. Дори и такива затънтени кътчета като Райския остров вероятно не бяха в безопасност. Ами тази светлина? Сега тя избледняваше, яркото острие изчезна. Ядрена бомба, избухнала в магнитното поле, можеше да прилича на сиянието на зората, но със сигурност не толкова асиметрично и с толкова продължително време на издигане. Хммм. Или пък може би някакви физици-хитреци бяха построили нещо по-фино от проста ядрена бомба. Любопитство и ужас се бореха в ума на Нетеринг.

Той се обърна и задърпа Шепри обратно към стълбището. По-бавно. Колко пъти беше давал този съвет на хлапето?

— Стъпка по стъпка, Шепри, и внимавай кабелът ти да не се закачи за нещо. Включваме ли радарната система довечера?

— Дд-да. — Тежките ботуши на Шепри трополяха по стълбите по петите му. — Но сигурно ще улавя само шум.

— Може би. — Отскачащи от следи от йонизация микровълни, това беше един от по-малките проекти под ръководството на Нетеринг и Трипър. Почти всички отражения можеха да се припишат на вълново замърсяване от спътниците, но горе-долу на всяка година забелязваха нещо, което не можеха да обяснят, някаква мистерия на Великата пустош. Нетеринг беше почти готов с научноизследователска статия по въпроса. После проклетите рецензенти — вездесъщият Т. Лърксалот — започнаха своя собствена програма и не приеха изводите му. Тази вечер щяха да използват друго приложение на системата. Заостреният край на странното сияние — ами ако беше физически обект?

— Шепри, още ли сме в мрежата? — тяхната високочестотна връзка беше оптично влакно, опънато през океанския лед. Нетеринг имаше намерение да използва суперкомпютрите на континента за насочване на курса тази вечер.

— Ще проверя.

Нетеринг се засмя.

— Може да се окаже, че имаме да покажем на Принстън нещо интересно! — той включи екрана на радара и започна да сканира. Природата или Войната им говореше тази вечер? И в двата случая посланието беше важно.

50.

Сега летенето караше Хрункнер Юнърбай да се чувства много стар. Спомняше си времето, когато мотори с бутала въртяха дървени витла, а крилата бяха от плат, опънат върху летви.

А въздухоплавателният съд на Виктъри Смит не беше обикновен административен джет. Летяха на височина почти сто хиляди фута и се движеха на юг със скорост, тройно по-голяма от звуковата. Двата мотора бяха почти безшумни — издаваха само висок, тънък тон, който сякаш се забиваше в червата ти. Навън светлината на слънцето и звездите, взети заедно, беше ярка колкото да различаваш цветовете на облаците долу. Слой след слой, те обвиваха света. На тази височина дори и най-високите облаци изглеждаха ниско надвиснали. Тук-там във въздуха зейваха каньони и се мяркаха ледове и снегове. Още няколко минути, и щяха да стигнат Южните проливи и да излязат от въздушното пространство на Съглашението. Офицерът по комуникациите на полета каза, че ги обкръжава ескадрила от бойни летателни апарати на Съглашението, която ще ги придружи чак до летището на посолството в Далечния юг. Единственото доказателство за това твърдение, което Юнърбай видя, беше проблясъкът, появяващ се от време на време в небето над тях. Той въздъхна. Както всички важни неща в днешно време, те се движеха твърде бързо и твърде далеч, че да бъдат видени от простосмъртните.

Личният летателен апарат на генерал Смит всъщност беше свръхзвуков разузнавателен бомбардировач от онези, които се превърнаха в отживелица с появата на спътниците. „Въздушната отбрана буквално ни го подари — бе отбелязала Смит, когато се качиха на борда. — Всичко това ще е боклук, когато въздухът започне да замръзва“.

Тогава вече щеше да съществува цяла нова транспортна индустрия. Може би балистични ракети? Антигравитационни кораби? Сигурно нямаше значение. Ако сегашната им мисия не успееше, можеше изобщо да не съществува никаква индустрия — само безкрайни битки сред развалините.

Центърът на фюзелажа бе зает от рафтове и рафтове, отрупани с компютърно и комуникационно оборудване. Юнърбай видя лазерните и микровълновите устройства, когато се качиха на борда. Полетните техници бяха свързани с военната мрежа на Съглашението с почти толкова сигурна връзка, все едно се намираха в Териториалното командване. На този полет нямаше стюарди. Юнърбай и генерал Смит бяха завързани на малки седалки, които след първите два часа започнаха да им се струват страшно твърди. И все пак вероятно той се чувстваше по-удобно, отколкото бойците, увиснали в мрежи в дъното на кораба. Отряд от десет души — само толкова бяха телохранителите на генерала.

Виктъри Смит беше мълчалива и потънала в работа. Помощникът й Тим Даунинг бе натоварил на борда цялото компютърно оборудване — тежки, неудобни сандъци, които сигурно бяха или много мощни, или с много добра защита, или много остарели. Последните три часа тя бе прекарала сред половин дузина екрани — мъждукащата им светлина се отразяваше в очите й. Хрункнер се чудеше какво ли вижда. Военните й мрежи в съчетание с всички отворени мрежи сигурно й предоставяха почти божествена гледка.

Екранът на Юнърбай показваше последния доклад за подземното строителство в Далечния юг. Известна част от него бяха лъжи — но той знаеше достатъчно за първоначалните планове, че да се досети за истината. За кой ли път се принуди да насочи вниманието си обратно към четивото. Странно — когато беше млад, по времето на Великата война, той умееше да се съсредоточава също като генерала сега. Но днес умът му постоянно се отнасяше напред, към ситуацията и катастрофата, която не виждаше никакъв начин да заобиколят.

Вече се носеха над Проливите. От тази височина нацепеният морски лед приличаше на сложна мозайка от пукнатини.

Един от комуникационните техници се провикна:

— Леле! Видяхте ли?

Хрункнер не беше видял съвсем нищичко.

— Да! Все още съм горе. Провери го.

— Тъй вярно!

Техниците, покачени на стойките си пред Юнърбай, се наведоха над компютрите, зачукаха и зачовъркаха по клавиатурите. Около тях заблещукаха светлини, но Юнърбай не можеше да прочете думите по техните екрани — а нямаше кой знае какъв опит с форматирането.

Видя, че зад него Виктъри Смит се е надигнала на стойката си и гледа напрегнато. Очевидно нейният пулт не беше свързан с тези на техниците. Хм. Толкова за „божествения изглед“, който си представяше.

След малко тя вдигна ръка и даде знак на един от тях. Той й подвикна:

— Май някой си играе ядрени игрички, госпожо.

— Хм — отвърна Смит. Екранът на Юнърбай дори не беше трепнал.

— Беше много далече, вероятно над Северно море. Ще ви отворя допълнителен прозорец.

— И на сержант Юнърбай също, моля.

— Да, госпожо. — Докладът от Далечния юг пред Хрункнер изведнъж се смени с карта на Северното крайбрежие. Цветни контури се разширяваха концентрично около точка дванайсет, на сто километра североизточно от Райския остров. Да, старото депо за презареждане на тийфърите, безполезна буца морска скала, освен когато не искаш да прехвърляш войски през леда. Наистина беше далече от мястото, където се намираха сега — почти на другия край на света.

— Само един взрив ли? — попита Смит.

— Да, много нависоко. Пулсираща атака… само дето не е било повече от мегатон. Съставяме тази карта въз основа на данни от спътниците и наземен анализ от северния бряг и Принстън. — Върху картината се изписаха значения на символи, библиографически насоки към сайтове в мрежата, предоставящи данни за анализа. Ха! Имаше дори доклад на очевидец от Райския остров — от академична обсерватория, според кода.

— Какво изгубихме?

— Няма военни загуби, госпожо. Два търговски спътника са се изключили от мрежата, но това може да е временно. Ударът беше съвсем лек.

Ами сега? Изпитание? Предупреждение? Юнърбай се вторачи в екрана.

Джау Ксин бе идвал тук преди по-малко от година, но тогава беше с шестместен катер — промъкнаха се дотам и обратно за по-малко от ден. Днес той управляваше пилотирането на „Невидимата ръка“, звезден кораб, тежащ един милион тона.

Това бе истинското нашествие на завоевателите — макар и окупаторите да бяха подлъгани да се мислят за спасители. Ритцер Брюхел седеше до Джау в някогашното кресло на капитана на Търговците. Пастирът изливаше безкраен поток от банални заповеди — човек би си помислил, че сам се опитва да командва полета. Сега висяха над северния полюс на Арахна — движеха се по ръба на атмосферата. Намалиха скоростта с едно-единствено мощно включване на двигателя, почти хиляда секунди за малко повече от едно G. Това стана над открития океан, далеч от населените центрове на Паяците, но сигурно беше невероятно живописна гледка за онези, които са го забелязали. Джау виждаше как сиянието се отразява в ледовете и снеговете долу.

Брюхел наблюдаваше ширещата се пред тях ледена пустош. Чертите му бяха пронизани от някакво напрегнато чувство. Отвращение, задето вижда толкова много безполезна на вид площ? Триумф, задето е пристигнал на света, който щяха да владеят съвместно? Вероятно и двете. Тук, на мостика, и триумфът, и яростното напрежение се промъкваха в тона му, понякога дори в думите му. На L1 Томас Нау може би все още поддържаше измамата, но тук Ритцер Брюхел постепенно се отърсваше от своята сдържаност. Джау беше виждал коридорите, водещи към личните му покои. Стените представляваха непрекъснат вихър от розово — някак си тежко, заплашително чувствено. По тези коридори не се провеждаха никакви събрания на щаба. По пътя от L1 насам чу Брюхел да се хвали пред ефрейтор Анланд за специалното лакомство, което щял да извади от фризера, за да отпразнуват предстоящата победа. Не, дори не си помисляй за това. Вече знаеш твърде много.

Гласовете на пилотите се обадиха в ухото на Ксин и потвърдиха онова, което вече бе видял на следящия монитор. Той погледна Брюхел и заговори с официалния тон, който явно допадаше на другите.

— Промяната на курса завършена, командир. Намираме се на полярна орбита, височина сто и петдесет километра. — Ако се спуснеха още по-ниско, щяха да им потрябват обувки за сняг. — Бяхме видими на разстояние хиляди километри, командир. — Ксин придружи думите си със загрижен поглед. Откакто бяха потеглили от L1, той се правеше на наивен идиот. Играта беше опасна, но засега му даваше известна свобода на действие. И може би, може би има някакъв начин да избегна масовото изтребление.

Брюхел му се ухили в отговор със самодоволно превъзходство.

— Разбира се, че са ни видели, господин Ксин. Номерът е да ги оставим да ни видят, а после да изкривим тяхното тълкуване на информацията. — Той отвори канала за комуникация към отсека на „умните глави“. — Господин Фуонг! Прикрихте ли пристигането ни?

Гласът на Бил Фуонг отвърна от трюма с „умниците“. Последният път, когато Джау надникна там, там цареше пълна лудница, но сега гласът звучеше спокойно.

— Владеем ситуацията, Пастирю. Възложих на три екипа да синтезират спътникови данни. L1 казва, че изглеждали добре. — Най-вероятно с Бил разговаряше екипът на Рита. Тя би трябвало всеки момент да свърши дежурство — Нау сигурно твърдеше, че това било почивка преди най-тежката работа. От един ден Джау знаеше, че тъкмо при това „затишие пред буря“ щеше да започне избиването.

Фуонг продължи:

— Длъжен съм да ви предупредя, командир. Рано или късно Паяците ще проумеят какво става. Нашето прикритие няма да оцелее повече от сто Ксек — даже и по-малко, ако там долу се намери някой умник.

— Благодаря, господин Фуонг. Би трябвало да е повече от достатъчно. — Брюхел се усмихна любезно на Джау.

Част от изгледа пред тях, обхващащ хоризонта, изчезна и на негово място се появи Томас Нау от L1. Старшият Пастир седеше с Езр Вин и Фам Тринли в беседката в Езерния парк. Зад тях слънчевите лъчи проблясваха по водата. Това щеше да е публичен двустранен разговор, видим за всички Последователи и Чуенг Хо. Нау погледна към мостика на „Ръката“ и погледът му като че намери Ритцер Брюхел.

— Поздравления, Ритцер. Добре сте се разположили. Рита ми съобщи, че вече сте постигнали близък синхрон с наземните мрежи. И ние тук имаме добра новина. Началничката на Разузнаването на Съглашението ще посети Далечния юг. Колегата й от Сродниците вече е там. Ако не станат инциденти, положението ще се задържи мирно още известно време.

Нау звучеше толкова искрено и добронамерено. Невероятното беше, че и Ритцер отговори кажи-речи също тъй любезно:

— Да, господине. Предвиждам обявяването и завземането на мрежата да стане след… — той млъкна, сякаш проверяваше в разписанието си. — … петдесет и една Ксек. — Разбира се, Нау не отговори веднага. Сигналът от „Ръката“ трябваше да се прехвърли от радиосянка на реле и после през пет светлинни секунди пространство към L1. Всякакъв отговор би отнел поне още пет секунди, докато измине обратния път.

Точно след десет секунди Нау се усмихна.

— Отлично. Тук ще поуспокоим темпото, така че всички да са свежи, когато започне големият напън. Пожелавам късмет на всички ви долу, Ритцер. Ние зависим от вас.

Последваха още няколко засукани стъпки в техния танц на заблудата, после Нау изчезна. Брюхел потвърди, че цялата комуникация е била локална.

— Стартовите кодове трябва да дойдат всеки момент, господин Фуонг — ухили се Брюхел. — Още двайсет Ксек, и ще пържим паяци!

Шепри Трипър зяпна пред екрана на радара.

— Точно… точно както каза! Осемдесет и осем минути и ето, пак идва от север!

Шепри разбираше от математика и работеше за Нетеринг вече почти година. Естествено, разбираше принципите на спътниковите полети. Но също като повечето хора, и той все още се стряскаше от идеята за „подхвърлен камък, който никога не пада“. Хлапето хихикаше от радост, когато някой комуникационен спътник се издигнеше над хоризонта точно в мига и по азимута, предвидени от изчисленията.

Предвиждането на Нетеринг от тази вечер беше от друг порядък и той бе обзет от същото благоговение като помощника си — и от много по-голям страх. Досега бяха получили само два-три ясни радарни сигнала от тесния край на сиянието. То забавяше ход, макар и да бе далеч извън атмосферата. Седалището на Въздушната отбрана в Принстън не се впечатли кой знае колко, когато им докладва. Връзката на Нетеринг с тези хора беше дългогодишна, но тази вечер те се държаха с него като с непознат — автоматичният им секретар му благодари за информацията и го увери, че вече работят по въпроса. Световната мрежа беше пълна със слухове за ядрена бомба, избухнала на голяма височина. Но това не беше бомба. Отправило се бе на юг, както се виждаше — по ниска орбита… а сега се връщаше от север точно навреме.

— Мислите ли, че този път ще можем да го видим, господине? Ще мине почти точно над нас.

— Не знам. Нямаме телескоп, който да може да се задейства достатъчно бързо, че да го проследи горе. — Той се запъти към стълбите. — Може би можем да използваме десетинчовия.

— Уха! — Шепри се втурна покрай него…

— Закопчай си дихателя! И внимавай с кабелите!

… и изчезна, трополейки по стълбите.

Но хлапето беше право! Оставаха по-малко от две минути, докато обектът застане точно над тях, и още две, докато пак изчезне. Хм. Може би дори нямаше да имат време за телескопа. Нетеринг се спря и грабна един широкообхватен квадринокъл от бюрото си. После хукна по стълбите подир Трипър.

Горе духаше лек ветрец — студ, който хапеше като зъбите на тарант дори и през електрическия клин. Слънцето щеше да изгрее след около седемдесет минути — макар и светлината му да бе мъждива, най-хубавото време за наблюдение щеше да свърши. Но този път това нямаше значение. Над добрата студена земя тази нощ витаеше щастливата случайност.

Оставаше най-много минута до появата на тайнствения обект горе в небето. Сега той трябваше да е доста високо над хоризонта и да се плъзга на юг към тях. Нетеринг заобиколи издутата стена на главния купол и се взря на север. Чу как Шепри се бори с десетинчовия телескоп до шкафа с апаратура отпред — малкият телескоп, който показваха на туристите. Трябваше да помогне на детето, но наистина нямаше време.

Познатото звездно небе се простираше, кристално ясно чак до хоризонта. Тъкмо тази яснота превръщаше острова за Обрет Нетеринг в същински рай. Петънце от отразена светлина трябваше да се издигне бавно в небето. Много бледо петънце — мъртвото слънце беше толкова невзрачно! Нетеринг се взираше ли взираше, напрягаше се да забележи и най-лекия проблясък на движение… Нищо. Може би трябваше да си стои при радара. Може би точно сега пропускаха единствения си шанс да се сдобият с наистина добри данни. Шепри вече бе успял да измъкне телескопа от шкафа. Сега се бореше да го нагласи.

— Помогнете ми, господине!

И двамата не бяха познали. Щастливата случайност може и да беше ангел, но много капризен ангел. Обрет се обърна към Шепри, малко засрамен, задето го е пренебрегнал. Разбира се, продължаваше да наблюдава небето — ивицата тъкмо до зенита, където трябваше вече да се е появило малко светло петънце. Парченце мрак трепна на фона на сияйните канари на Планините на Крадеца. Парченце мрак. Нещо… огромно.

Забравил всякакво достойнство, Нетеринг падна на хълбок и вдигна квадринокъла към по-малките си очи. Но за тази вечер — толкова… Той бавно се обърна и проследи предполагаемия летателен път на мишената си, като се молеше да я улови отново.

— Какво има, господине?

— Шепри, погледни нагоре… Просто погледни нагоре.

Една секунда хлапето не каза нищо.

— О!

Обрет Нетеринг не слушаше. Беше уловил нещото в обхвата на окуляра и цялото му внимание бе съсредоточено върху гледането и запомнянето. А онова, което видя, бе отсъствие на светлина, силует, препускащ през галактическото струпване на звездни облаци. Беше почти на четвърт градус насреща. В празнината между звездните облаци то отново ставаше невидимо… а после отново го видя за секунда. Дори имаше чувството, че разгада формата му — сплескан цилиндър, насочен надолу, с някакъв намек за сложност, който биеше на очи в средата на кораба.

В средата на кораба.

Останалата част от следата прекосяваше самотни звездни полета чак до южния хоризонт. Нетеринг напразно се опитваше да проследи целия му път. Ако не беше прекосило Планините на Крадеца, можеше изобщо да го пропусне. Благодаря ти, щастлива случайност!

Той спусна квадринокъла и се изправи.

— Ще наблюдаваме още няколко минути. — Какъв ли друг боклук можеше да е долетял с това нещо?

— О, моля ви, нека сляза долу и го пусна по мрежата! — примоли се хлапето. — На повече от деветдесет мили височина, и толкова голямо, че различих формата му! Трябва да е половин миля дълго!

— Добре, давай.

Шепри изчезна надолу по стълбите. Минаха три минути. Четири. Над южния хоризонт се плъзна някакъв проблясък — най-вероятно нисколетящ комуникационен спътник. Нетеринг прибра квадринокъла в джоба си и бавно заслиза по стълбите. Този път Въздушната отбрана трябваше да го изслуша. Голяма част от парите, които Нетеринг получаваше по договор, идваха от Разузнавателната служба на Съглашението. Той знаеше за плаващите спътници, които напоследък Сродниците бяха започнали да изстрелват. Този не е наш, не е и на Сродниците. С това пристигане цялата ни война се свежда до дребни свади! Светът беше толкова близо до ядрен сблъсък. А сега… какво? Спомни си какво беше разправял старият Ъндърхил за „дълбината в небето“. Но ангелите трябваше да идват от добрата студена земя, никога — от празното небе.

Шепри го пресрещна в долния край на стълбището.

— Не става, господине. Не мога…

— Връзката с континента ли е лоша?

— Не, добра е. Но Въздушната отбрана ме разкара точно като първия път.

— Може би вече знаят.

Шепри заръкомаха развълнувано.

— Може би. Но нещо шантаво става и с клюките. От няколко дена хахавите съобщения направо удариха тавана. Нали знаете, твърдения, че идва краят на света, забелязани снежни тролове… Падна майтап — дори и аз пуснах няколко контрадивотии. Но тази вечер пациентите тотално са излудели. — Шепри млъкна, като че запасът му от жаргон се изчерпа. Изведнъж доби много млад и неуверен вид. — Това… не е нормално, господине. Намерих две съобщения, които описват точно онова, което видяхме. Тъкмо това човек би очаквал за нещо, случило се току-що посред океана. Но те съвсем се губят сред всичките хахавелщини.

Хммм. Нетеринг прекоси стаята и се отпусна на старата си стойка до контролния пулт. Шепри щъкаше насам-натам и чакаше преценката му. Когато дойдох за първи път в обсерваторията, контролният пулт заемаше три стени — инструменти и лостове, почти всичките аналогови. Сега в по-голямата си част оборудването беше миниатюрно, дигитално, прецизно. Понякога се шегуваше с Шепри и го питаше бива ли наистина да се доверяват на нещо, дето не могат да му видят вътрешностите. Шепри така и не проумяваше неговата липса на доверие към компютърната автоматика. До тази вечер.

— Знаеш ли, Шепри, май трябва да се обадим тук-там.

51.

Хрункнер и преди беше попадал в сух ураган — по време на Великата война. Но тогава се намираше на земята — а през повечето време, под земята — и горе-долу всичко, което си спомняше, беше нестихващият вятър и колко ситен беше снегът, който се вихреше, трупаше и проникваше във всяка пукнатина и дупчица.

Този път се намираше във въздуха и се спускаше надолу от четирийсет хиляди фута височина. В мъждивата слънчева светлина виждаше как вихърът на урагана помита стотици мили — а ветровете му, движещи се с шейсет мили в час, отдалече сякаш бяха неподвижни. Сухият ураган не можеше да се мери по ярост с водните урагани от Периода на светлината. И все пак буря като тази траеше с години, а мразовитото й око се разширяваше все повече и повече. Топлинният баланс на планетата се бе задържал на нещо като термално плато — водната енергия на кристализацията. Минеше ли веднъж това плато, температурите щяха неотклонно да спадат до следващото, много по-студено ниво, когато самият въздух започваше да се кондензира.

Джетът им се плъзна към облачната стена, като подскачаше и разрязваше невидимите вихри. Един от пилотите отбеляза, че въздушното налягане сега е по-ниско, отколкото на петдесет хиляди фута височина над Проливите. Хрункнер вирна глава към един прозорец и погледна право напред. В окото на урагана слънчевите лъчи хвърляха отблясъци по разноцветния сняг и лед. Светеха и лампи, горещите червени лампи на южноземната промишленост, току под повърхността.

Далече напред назъбеният силует на планините се врязваше в облаците. Цветовете и структурите бяха такива, каквито не беше виждал, откакто двамата с Шерканер — толкова отдавна — се разходиха из Мрака.

Посолството на Съглашението в Далечния юг разполагаше със собствено летище — площ с размери четири на две мили досами центъра на града, макар това да беше само частица от анклава, поддържан от колониалните интереси в течение на предишните поколения. Остатъкът от империята беше ту пречка за приятелските отношения между двете държави, ту икономически стимул и за двете нации. За Юнърбай той беше само една прекалено къса, оплескана с масло ивица лед. Техният превърнат в цивилен бомбардировач осъществи най-вълнуващото кацане в кариерата на Хрункнер — поднасяше и се люшкаше покрай безкрайна размазана редица от покрити със сняг складове.

Пилотът на генерала беше или добър, или голям късметлия. Спряха само на някакви си стотина фута от снежните преспи, бележещи края на пистата — оттам нататък вече никакви оправдания не важаха. Само след минути коли с форма на бръмбари приближиха и ги затеглиха към един хангар. Нито един човек не излезе на открито. Далече от пътя земята блещукаше, покрита с въглероднодвуокисен скреж.

Вътре в огромния хангар лампите светеха ярко, а щом вратите му се затвориха, наземният обслужващ персонал се спусна тичешком по стълбите към тях. Долу в подножието на стълбището чакаха няколко натруфени паяка. Най-вероятно това бяха посланикът на Съглашението и началникът на посолската гвардия. Тъй като все още се намираха на територия, принадлежаща на Съглашението, нямаше голяма вероятност да се появят и южани… После забеляза парламентарния герб на дрехите на двама от ВИП-персоните. Някой проявяваше нетърпение отвъд границите на хитроумната дипломация.

Средният люк се отвори. Мразовит въздух нахлу в каютата. Смит вече бе събрала багажа си и се изкачваше към люка. Хрункнер остана на място още малко. Махна на един от техниците на Разузнаването.

— Имаше ли още ядрени бомби?

— Не, господине — нищо. Получихме потвърждение по цялата мрежа. Бил е изолиран взрив с мощност един мегатон.

Клубът на редниците и сержантите в Териториалното командване беше малко необикновен. Главната квартира се намираше на повече от цял ден път от гражданските развлечения, а пощата разполагаше с тлъст бюджет в сравнение с повечето затънтени места. Средният сержант в Териториалното командване най-често беше техник с поне четири години академично обучение зад гърба си, а много от щурмоваците тук работеха в секретния Център за командване и контрол, намиращ се на няколко етажа над клуба. Така че тук ги имаше обичайните маси за игри, гимнастически уреди и бар за газирани напитки, но също така разполагаха и с добра колекция от книги и набор от свързани с мрежата компютърни игри, които можеха да се използват и като тренировъчни пултове.

Виктъри Лайтхил се беше отпуснала в полумрака зад бара и наблюдаваше панорама на комерсиални видеофилми на отсрещната стена. Може би най-необичайното в този клуб беше, че я допускаха в него. Лайтхил беше младши лейтенант, естественият враг и противник според мнозина редници. И все пак тукашната традиция повеляваше, ако един офицер притежава нейния чин и е поканен от сержант, присъствието му да се толерира.

Толерираше се, но в случая с Лайтхил всъщност никак не беше добре дошло. Репутацията на нейния екип с техните внезапни инспекции и особената връзка с главнокомандващия на Разузнаването тревожеше средния паяк и го настройваше срещу тях. Да, ама останалите членове от екипа бяха сержанти. Точно в момента бяха пръснати из целия клуб, всеки нарамил пътна раница. Този път и другите редници разговаряха с тях, макар това да не беше точно приятно бъбрене. Дори и онези, които не бяха в Разузнаването, знаеха, че в момента се намират на ръба на война — и че тайнственият екип Лайтхил със сигурност разполага с поверителни данни.

— Смит е заминала за Далечния юг — обади се старшият сержант на бара. — Че кой друг да отиде? — Той извърна глава към един от ефрейторите на Лайтхил и зачака ответна реакция. Ефрейтор Сюабисм само сви рамене — изглеждаше съвсем невинен и, според традиционните критерии, неприлично млад.

— Няма как да знам, сержант. Наистина.

Старшият сержант размаха подигравателно ръцете, с които се храни.

— О, така ли? Е как така тогава всичките лакеи на Лайтхил сте помъкнали багаж? Бих казал, че само чакате да се натоварите на някой самолет за някъде.

Това беше заяждане от онзи вид, който обикновено караше Вики да се задейства — или да отстрани Сюабисм, или, ако е нужно, да запуши устата на старшия сержант. Но в клуба на редниците авторитетът на Лайтхил беше нулев. Освен това смисълът на присъствието им тук беше екипът да се намира извън полезрението на властите. След малко обаче старшият сержант като че се усети, че няма да успее да провокира младия войник и отново се обърна към приятелчетата си на бара.

Вики тихо въздъхна. Прегърби се, чак докато само горните й очи надничаха над бара. Мястото все повече се оживяваше, свистенето на слюнката в плювалниците беше нещо като музика за фон. Разговаряха малко, още по-малко се смееха. Извън дежурство войниците обичайно бяха по-жива тайфа, но умът на тези тук бе зает с много неща. Център на вниманието беше телевизорът. Кооперативът на редниците беше закупил последния модел видео с вариращ формат. В полумрака зад бара Вики се усмихна, въпреки себе си. Ако светът оцелееше поне още няколко години, тези апарати щяха да станат толкова добри, колкото и видеомантийните играчки на татко.

Телевизията черпеше от сайт с комерсиални новини. Един от прозорците показваше картина с лошо качество, излъчвана от някаква камера под наем в посолското летище в Далечния юг: въздушният кораб, който кацаше в момента на посолската писта беше от типа, който самата Лайтхил беше виждала само два пъти досега. Също като много други неща, той беше едновременно секретен и изживял времето си. Пресата почти не коментираше това. В главния прозорец някаква редакторка сама се поздравяваше за този журналистически удар и изказваше догадки кой ли се намира на борда.

— Не е самият крал, въпреки твърденията на конкуренцията. Нашите агенти около палата и на летището в Принстън биха забелязали всяко движение от страна на кралския двор. Така че кой пристига сега в Далечния юг? — водещата млъкна и камерите се приближиха в кръг около предната част на тялото й. Картината се разшири и покри съседните екрани. Маневрата изведнъж създаде впечатлението за интимен разговор. — Сега знаем, че пратеникът е главнокомандващият на Кралската разузнавателна служба, Виктъри Смит. — Камерите малко се отдръпнаха. — И така, на Кралските информационни офицери казваме: не можете да скриете нищо от пресата. По-добре ни дайте пълен достъп. Нека хората видят какъв напредък ще постигне Смит с южаните.

Друга камера — от вътрешността на хангара. Корабът на мама бе изтеглен в посолския хангар и вратите му се затвориха. Сцената изглеждаше като диорама, съставена от детски играчки: футуристичният въздухоплавателен кораб, влекачите, които сновяха по огромния под на помещението. Хора не се виждаха. Разбира се, не се налагаше да херметизират хангара? Дори и в окото на сухия ураган налягането не можеше да е толкова ниско. Но след миг от един микробус наизскачаха войници и залепиха стълба за стената на кораба. Изведнъж всички в клуба млъкнаха.

Един войник се изкачи до средния люк на кораба. Люкът се отвори и… камерата спря да предава. Картината бе заменена от кралския печат.

Последва смаян смях, после — ръкопляскания и дюдюкания.

— Браво на генерала! — кресна някой. Също колкото и всички останали, хората тук искаха да знаят какво става в Далечния юг, но и изпитваха отколешна неприязън към новинарските компании. Смятаха последните, твърде открити дискусии за лична обида. Лайтхил огледа членовете на екипа си. Повечето наблюдаваха екрана, но без особен интерес. Вече знаеха какво става и, както бе предположил старши сержант Кресльо, очакваха да го видят с очите си много скоро. За съжаление телевизията не можеше да им помогне. В дъното на стаята, далеч от бара и от телевизора, неколцина закоравели играчи се бяха скупчили около компютърните игри. Включително трима от хората на Лайтхил. Брент се беше залепил за тях откакто се мотаеха тук. Брат й седеше наведен над един изработен по поръчка пулт за игра. Шлемът покриваше почти изцяло главата му. Като го погледнеш, никога не можеше да предположиш, че светът се клатушка на ръба на унищожението. Вики слезе от стойката и тихо се приближи към машините.

За цялото трийсет и пет годишно съществуване на кръчмата това бе най-прекрасният й миг. Но кой знае, може би ще продължим и по-нататък, ще започнем да развиваме истински бизнес. И по-странни неща бяха ставали. Пивницата на Бени беше центърът на обществото в тяхната странна общност на L1. Много скоро тази общност щеше да включва и друга раса, първата срещната от човечеството високотехнологична раса на пришълци. Кръчмата можеше да се окаже и център на тази чудесна комбинация.

Бени Уен плаваше от маса към маса, насочваше помощниците си, поздравяваше клиентите. И все пак сегиз-тогиз вниманието му се отплесваше към невероятното бъдеще — опитваше се да си представи какво ли ще бъде да сервира на Паяците.

— Пиенето в крилото в дъното е свършило, Бени — чу в ухото си гласа на Хънт.

— Питай Гонле, татко. Тя обеща да достави каквото е нужно — той се огледа и мярна Фонг в края на един тунел от цветя и лозници, в източното крило на салона.

Бени не чу какво отговори баща му. Вече разговаряше с компания Новородени и Чуенг Хо, накацали около една току-що освободена маса.

— Добре дошли, добре дошли… Лара! Не съм те виждал от толкова Бдения! — Гордостта от обстановката в кръчмата и радостта от срещата със стари приятели се смесваха и го сгряваха.

След кратък разговор той се оттегли към следващата маса, после — към по-следващата, като през цялото време следеше цялостната ситуация със сервирането. Дори когато и Гонле, и татко бяха на работа, те едвам успяваха да насочват помощниците.

— Тя е тук, Бени — прозвуча гласът на Гонле в ухото му.

— Тя дойде! — възкликна той в отговор. — Ще я посрещна на предната маса! — той се оттласна навътре, към централния салон. Всички шест главни разклонения разполагаха с крила за клиенти. Пастирът им бе позволил, дори ги бе насърчил да съборят стените и да усвоят пространството, заемано някога от зали за събрания. Сега кръчмата беше най-голямото отделно помещение тук. След Езерния парк тя представляваше и най-голямото отделно обитаемо пространство в L1. Днес почти три четвърти от всички Новородени и Чуенг Хо застъпваха Бдение едновременно — ускорената подготовка за спасяването на Паяците беше достигнала кулминацията си. В краткото време преди последния напън практически всички бяха тук, в пивницата на Бени. Това беше колкото „събиране след години“, толкова и спасение, и ново начало.

Центърът на пивницата бе зает от двадесетостенник от екрани — палатка от най-добрите останали им видеотапети. Едновременно изглеждаше първобитно и създаваше топло, обединяващо чувство. От всички посоки клиентите съзерцаваха едни и същи гледки. Бени се плъзгаше бързо през празното пространство — краката му минаха на косъм от екраните. По-нататък пред себе си виждаше стотици свои клиенти, десетки маси, сгушени сред лозниците и цветята. Улови се за една лоза и спря грациозно до една маса в горното крило, в края на празнината. „Почетната маса“, както я наричаше Томас Нау.

— Киви! Заповядай, седни, добре дошла! — той се плъзна над масата и спря до жената.

Киви Лизолет му се усмихна колебливо в отговор. Сега беше пет-шест години по-възрастна от него, но изведнъж му се стори много млада и неуверена. Притискаше нещо до рамото си — едно от котенцата от Северната лапа, първото, което Бени виждаше извън Езерния парк. Киви се огледа из пивницата, сякаш се изненадваше, че вижда тълпите.

— Значи почти всички са тук.

— Да, тук сме! Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Можеш да ни просветиш отвътре какво става. — Посланик на добра воля от Пастира. Киви добре се вписваше в тази роля. Никакъв натиск над нея днес. Беше облечена в дантелена рокля, която леко се полюшваше с всяко нейно движение. Дори и в беседката в Езерния парк не бе изглеждала така красива. Младата жена се настани плахо на масата. Бени също седна за малко, от учтивост. Подаде й контролното устройство.

— Гонле ми го даде. Съжалявам, че нямаме по-добри — той и показа екрана и възможностите за свръзка. — А това ти дава гласов достъп до целия салон. Моля те, използвай го. Ти знаеш какво става по-добре от всеки друг. — Киви пое устройството. С другата ръка здраво придържаше котенцето. Създанието сгъна крилцата си по-удобно, но инак не се оплака. Години наред Киви беше най-популярната от вътрешното обкръжение на Пастира. Тя не беше истински посланик — по-скоро беше принцеса. Така я бе описал някога Бени на Гонле Фонг. В отговор Гонле се ухили цинично, но после се съгласи с него. Всички се доверяваха на Киви — нежното ограничение на тиранията. И все пак, понякога тя като че се чувстваше объркана. И днес беше така. Бени се отпусна отново на стола. Нека другите да потичат малко. Някак си знаеше, че Киви повече се нуждае от вниманието му. След малко тя вдигна очи — следа от някогашната усмивка огряваше лицето й.

— Да, мога да водя предаването. Томас ми показа как. — Тя пусна котето и го потупа по ръката. — Не се тревожи, Бени. Спасителната операция е сложна, но ще я осъществим.

Поигра си с устройството. Централните екрани на салона грейнаха в цветовете на съобщенията — светлината обливаше обкичените с цветя лозници. Когато заговори, гласът й се разнесе от хиляда микроговорители, настроени така, сякаш тя се намираше до всеки един от клиентите.

— Здравейте всички. Добре дошли на представлението. — Гласът й беше щастлив и уверен — това беше Киви, която всички познаваха.

Централните екрани излъчваха многобройни картини — лицето на Киви, Арахна, гледана от „Невидимата ръка“, Пастир Нау, който работеше в покоите си сред Северната лапа, схема на орбитата на „Ръката“ и военната конфигурация на различните народи на Паяците.

— Както знаете, нашата стара приятелка Виктъри Смит току-що пристигна в Южната земя. След малко тя ще бъде в техния парламент и ще се насладим на нещо, което никой от нас не е преживявал досега — директна картина, предавана от човешка камера от планетата. Най-накрая, след толкова години, ще видим всичко непосредствено. — На големия централен екран усмивка огря лицето на Киви. — Смятайте го за първото вкусване от онова, което ни предстои, началото на съвместния ни живот с народа на Арахна. Но преди да стигнем до това, знаете, че трябва да предотвратим война и най-сетне да обявим присъствието си. — Тя погледна екраните и гласът й трепна, сякаш изведнъж бе поразена от чудовищните размери на предприетото от тях. — Планирали сме да го направим само след четирийсет Ксек, когато нашите манипулации в мрежата на ниска орбита бъдат осъществени и орбитата на „Ръката“ мине над столиците и на Сродниците, и на Съглашението. Мисля, че знаете колко сложно може да се окаже това. Паяците, които се надяваме, че ще станат наши приятели, са в много по-опасно положение, отколкото биха могли да преживеят повечето човешки цивилизации. Но зная, че сте се подготвили добре за този ден. Когато дойде времето за съобщението и контакта, аз зная, че ще успеем. Така че, засега гледайте. Скоро ще имаме много работа.

52.

Странно, но Рачнер Тракт запази своя чин полковник — не че бившите му колеги сега биха му доверили дори чистенето на тоалетните им. Генерал Смит се отнесе с него меко. Не можеха да докажат, че е предател — а очевидно тя не искаше да го подлага на подробен разпит. Ето как Рачнер Тракт, бивш служител на управлението, чието име не споменаваха, се оказа със заплата, напълно годен за ежедневна служба… и без никаква работа.

Бяха изминали четири дни от онова ужасно събрание в Териториалното командване, но за Тракт позорът се трупаше от повече от година. И когато най-сетне го сполетя беше същинско облекчение. Ако не се брои злощастната подробност, че той оцеля — жив призрак.

Едновремешните офицери, особено тийфърите, след подобно унижение си режеха главите. Рачнер Тракт беше наполовина тийфър, но не си отсече главата с тежък меч. Вместо това си я махна с петдневен физ-запой — през цялото време кръстосваше крайбрежния булевард в Калорика. Идиот докрай. Калорика беше единственото място на света, където беше твърде топло, че да изпаднеш във физ-кома.

После чу новината, че някой — Смит, трябваше да е Смит — ще лети до Далечния Юг, за да се опита да възстанови нещо от онова, което Тракт беше загубил. Докато часовете до пристигането й в Далечния Юг намаляваха, Тракт съвсем се омая. Висеше по кръчмите и следеше втренчено новинарските емисии. Седеше и се молеше Виктъри Смит да успее някак си в онова, в което се бяха провалили усилията на неговия живот. Но знаеше, че и тя ще се провали. Никой не му вярваше, а дори и сам той не знаеше как и защо. Но беше убеден — нещо подкрепя Сродниците. Макар и самите Сродници да не знаеха, то беше там и изкривяваше всяко едно от техническите преимущества на Съглашението в своя полза.

На многобройните екрани — на живо от Далечния юг — Смит премина през Голямата порта на Парламентарната зала. Дори и тук, в най-хулиганската кръчма на Крайбрежния булевард, клиентелата изведнъж млъкна. Тракт облегна глава на бара и усети как погледът му се изцъкля.

А после телефонът му зазвъня. Рачнер го извади от дрехата си. Вдигна го нагоре и се втренчи в него с невярващо безразличие. Сигурно се е повредил. Или му изпращат рекламно съобщение. Никога не биха му съобщили нищо важно по този общодостъпен боклук.

Тъкмо понечи да го хвърли на земята, и жената на съседната стойка го фрасна по гърба.

— Проклета военна отрепка! Разкарай се оттук! — кресна тя.

Тракт се смъкна от стойката — не беше сигурен дали да изпълни нареждането на съседката си, или да защити честта на Смит и всички останали, които се мъчеха да опазят мира.

Най-накрая управителят на заведението разреши проблема: Тракт се намери на улицата, без достъп до телевизията, която можеше да му покаже какво се опитва да постигне неговата началничка. А телефонът му продължаваше да звъни. Той натисна бутона за свръзка и изръмжа нещо нечленоразделно в микрофона.

— Полковник Тракт, вие ли сте? — думите идваха накъсани и изкривени, но гласът му беше смътно познат. — Полковник? Апаратът ви защитен ли е от подслушване?

Тракт изруга на глас.

— Не, дяволите го взели!

— О, слава Богу! — обади се почти познатият глас. — Значи има някакъв шанс. Несъмнено дори и те не могат да се набъркат във всичкото празно бъбрене на света.

Те. Подчертаната дума проби през махмурлука на Тракт. Той доближи микрофона до своята паст и последвалите думи излязоха оттам с почти небрежно любопитен тон:

— Кой се обажда?

— Извинете. Аз съм Обрет Нетеринг. Моля ви, не затваряйте. Сигурно не ме помните. Преди петнайсет години водих кратък курс по телепатично усещане — в Принстън. Вие бяхте мой курсист.

— Аз… ъъ… сещам се. — Всъщност, курсът беше доста добър.

— Сещате ли се? О, чудесно, чудесно! Значи знаете, че не съм смахнат. Господине, зная, сигурно сега сте много зает, но ви моля, отделете ми само минутка време. Моля ви!

Изведнъж Тракт забеляза улицата и сградите около себе си. Крайбрежният булевард Калорика опасваше дъното на вулканичния кратер — може би най-топлото място, останало на повърхността на земята. Но този булевард беше само блед спомен от времето, когато Калорика беше мястото за забавления на свръхбогаташите. Баровете и хотелите кретаха на доизживяване. Дори и снежните водопади отдавна ги нямаше. Снежните преспи в алеята зад него бяха отпреди две години, целите оплескани с повръщано и прошарени с урина. Моят високотехнологичен команден център.

Тракт се сгуши, за да се предпази от вятъра.

— Предполагам, че мога да ви отделя малко време.

— О, благодаря! Вие сте последната ми надежда. Всичките ми опити да се свържа с професор Ъндърхил бяха блокирани. Нищо чудно, след като разбрах, че… — Тракт почти чуваше как паякът се мъчи да събере мислите си, опитва се да не се разбърбори. — Аз съм астроном на Райския остров, полковник. Снощи видях… — Космически кораб колкото цял град, светлините му огрели цялото небе… на който Въздушната отбрана и всичките мрежи не обърнали никакво внимание. Описанията на Нетеринг бяха кратки и недвусмислени и отнеха по-малко от минута. Астрономът продължи: — Не съм смахнат, уверявам ви. Видяхме го! Несъмнено свидетелите са стотици, но кой знае защо той е невидим за Въздушната отбрана. Полковник, трябва да ми повярвате. — Неловкостта на положението разколеба тона му. Сам осъзнаваше, че никой, който е с всичкия си, не би повярвал на подобна дивотия.

— О, вярвам ви — отвърна тихо Тракт. Това беше цветиста параноична халюцинация… което обясняваше всичко.

— Какво казахте, полковник? Съжалявам, не мога да ви изпратя кой знае какви недвусмислени доказателства. Те нахлуха на наша територия преди половин час. В момента използвам любителска радиостанция, за да се свържа с… — Тук последваха няколко замазани срички. — Всъщност, само това имах да ви казвам. Може да е някой Свръхсекретен заговор от страна на Въздушната отбрана. Ако не можете да кажете нищо, разбирам ви. Но бях длъжен да направя опит да се свържа. Корабът беше толкова голям, и…

Отначало Тракт си помисли, че другият е млъкнал, слисан. Но мълчанието продължи няколко секунди, а после от мъничкия високоговорител на телефона се обади синтетичен глас:

— Съобщение 305. Грешка в мрежата. Моля, опитайте се да се свържете по-късно.

Рачнер бавно прибра телефона обратно в дрехата си. Пастта му и ръцете, с които се хранеше, се бяха вцепенили — и не беше само от студа. Някога неговите разузнавачи в мрежата бяха осъществили проучване за автоматизирания шпионаж. При наличие на достатъчно изчислителна мощ по принцип беше възможно да се проследи всяка една незасекретена комуникация за ключови думи, които да задействат охраната. По принцип. Всъщност разработката на необходимите компютри винаги изоставаше от разрастването на съвременните обществени мрежи. Но сега като че ли някой разполагаше с нужната сила.

Свръхсекретен заговор от страна на Въздушната отбрана? Твърде малко вероятно. През цялата последна година Рачнер Тракт наблюдаваше как отвсякъде ги засипват мистерии и провали. Дори и Разузнаването на Съглашението, Педуре и всички разузнавателни служби по света да си бяха сътрудничили, пак нямаше да изфабрикуват безупречните лъжи, които бе подушил Тракт. Не. Онова, с което се сблъскваха — каквото и да беше то — бе по-голямо от света, зло, много по-величествено от всичко паешко.

И сега най-после разполагаше с нещо конкретно. Би трябвало умът му мигом да застане на бойния си пост. Вместо това го завладяха объркване и паника. Проклет да е физът! Ако насреща си имаха чужда сила, толкова проницателна, толкова коварна — какво значение имаше, че Обрет Нетеринг, а вече и Рачнер Тракт знаят истината? Какво ли можеха да направят? Но на Нетеринг му позволиха да говори повече от минута. Беше произнесъл няколко ключови думи, преди връзката да се разпадне. Пришълците сигурно превъзхождаха Паяците — ала не бяха богове.

Тази мисъл сепна Тракт. Значи, не бяха богове. Слухът за чудовищния им кораб сигурно вече проникваше из цивилизования свят, с бавно темпо и сведен до разговори на четири очи между дребните хорица, които нямаха достъп до властта. Но това не можеше да опази тайната повече от няколко часа. А това означаваше… каквато и да беше целта на тази грандиозна измама, тя щеше да се осъществи до няколко часа. Точно сега шефката им рискуваше живота си долу в Далечния юг и се опитваше да ги избави от беда, която всъщност беше капан. Да можех да се свържа с нея, с Белга, с някой висш военен…

Но телефоните и електронната поща не вършеха никаква работа. Трябваше му пряк контакт. Тракт се заклатушка надолу по пустия тротоар. Някъде зад ъгъла имаше автобусна спирка. Той все още разполагаше с частния си хеликоптер, богаташка играчка… но това май щеше да е твърде нагло. Пришълците можеха просто да превземат хеликоптера и да го смажат. Прогони страха. Точно сега хеликоптерът беше единствената му надежда. От летището можеше да стигне навсякъде в разстояние от двеста мили. Кой ли попадаше в този обхват? Зави зад ъгъла. Гранд булевард се беше ширнал под дългата редица трихромни лампи, надолу от Крайбрежния и през гората Калорика. Гората, разбира се, отдавна беше мъртва. Дори и листата не можеха да образуват спори — земята беше твърде топла. Центърът й бе заравнен и превърнат в хеликоптерно летище. Оттам можеше да отлети за… Тракт се загледа в отсрещната стена на кратера. Светлините на булеварда мъждукаха като малки искрици. Някога те бяха изкачили стените на кратера чак до къщите от епохата на Чезнещото слънце. Но истинските богаташи бяха изоставили дворците си. Едва няколко от тях все още бяха обитаеми, недостъпни за онези в ниското.

Но Шерканер Ъндърхил беше там горе, беше се завърнал от Принстън. Поне така твърдеше последния доклад за ситуацията, който беше видял — в деня, когато кариерата му приключи. Знаеше какво се говори за Ъндърхил — че горкият старец съвсем е изкуфял. Карай да върви. Онова, от което Тракт имаше нужда, беше странична пътечка към Териториалното командване, може би чрез дъщерята на шефката — пътечка, която не минаваше през мрежата.

Минута по-късно градският автобус спря зад него. Той скочи вътре — беше единственият пътник, макар да наближаваше обяд.

— Имате късмет — ухили се шофьорът. — Следващият е чак в три следобед.

Двайсет мили в час. Трийсет. Автобусът трещеше по Гранд булевард към Летище Мъртва Гора. След десет минути ще съм на прага му. И изведнъж Рачнер се усети, че по пастта и по ръцете, с които се хранеше, има засъхнало повръщано, а униформата му е оплескана с лекета. Избърса главата си, но за униформата нищо не можеше да направи. Луд идва да види изкуфял дъртак. Може би беше тъкмо както подобава. А може би беше и последният шанс и за двама им.

Десет години по-рано, в едни по-дружелюбни времена, Хрункнер Юнърбай бе съветвал южаните при проектирането на Новото Убежище в Далечния юг. Така че след като напуснаха Посолството на Съглашението и навлязоха в територията на Южната земя, всичко започна да му изглежда по-познато. Имаше много асансьори. Южната земя бе поискала сградата на парламента да е способна да оцелее след ядрен удар. Той ги предупреди, че военните методи на бъдещето най-вероятно щяха да направят тази цел непостижима, но южаните не го послушаха и пропиляха значителни ресурси, които можеха да отидат за земеделието по време на Периода на мрака.

Главният асансьор беше толкова голям, че можеха да се качат дори и репортерите — и те точно това и направиха. В Юга пресата беше привилегирована класа, изрично защитавана от парламентарния закон — дори и в правителствените имоти! Генералът се справи много добре с тълпата. Може би се беше научила, докато гледаше как Шерканер се оправя с журналистите. Нейните бойци безобидно се пъчеха отзад. Тя направи няколко общи коментари, а после учтиво игнорира въпросите им и остави южанската полиция да удържа репортерите да не й се пречкат.

Хиляда фута под земята асансьорът пое встрани по електрическа полирелса. Високите му прозорци гледаха към ярко осветени промишлени пещери. Южаните бяха свършили голяма работа тук и по Крайбрежната дъга, но нямаха достатъчно подземни ферми, за да изхранват всичко това.

Двамата Избрани представители, които я посрещнаха на летището, някога имаха голямо влияние в Юга. Но времената се промениха — имаше убийства, бунтове, всичките редовни номера на Педуре — а по-късно Сродниците ги сполетя едва ли не вълшебен късмет. Сега тези двамата бяха, поне публично, единствените приятелски настроени към Съглашението парламентарни членове. Смятаха ги за подлоги на чуждоземния крал. Двамата стояха плътно до генерала — единият достатъчно близо, че да може да разговаря с нея иззад екрана. Юнърбай се надяваше, че го чуват само той и Виктъри Смит. Не разчитай на това — рече си.

— Не искаме да проявяваме неуважение, госпожо, но се надявахме вашият крал самолично да пристигне тук. — Политиканът беше облечен в дрехи с чудесна кройка, но излъчването му беше на страшно смачкан човек.

Генералът кимна утвърдително.

— Разбирам ви, господине. Аз съм тук, за да се погрижа да се направи каквото трябва, при това — без никаква заплаха. Ще ми бъде ли позволено да се обърна към Парламента? — в сегашната ситуация Хрунк предполагаше, че не съществува „вътрешно обкръжение“, с което да разговарят, освен ако не се брои групата, строго контролирана от Педуре. Но един парламентарен вот би могъл да промени положението, тъй като стратегическите ракетни войски все още бяха лоялни към Избраните.

— Д-да. Уредили сме това. Но нещата отидоха твърде далеч. — Той махна с ръката, на която носеше часовника си. — Не бих изключил възможността Другата страна да причини асансьорна катастрофа и…

— Те ни позволиха да стигнем чак дотук. Ако ми се даде възможност да говоря пред Парламента, според мен можем да постигнем компромис. — Генерал Смит се усмихна на южанина почти заговорнически.

Петнайсет минути по-късно асансьорът ги остави на главната еспланада. Три стени и покривът просто се вдигнаха. Тази украса не беше виждал преди. Юнърбай, инженерът, не можа да устои: замръзна на място и се вторачи в ослепителните светлини и в мрака. Опитваше се да различи механизма, който постигаше такъв мощен и безшумен ефект.

После връхлетялата вълна от полиция, политици и репортери го помете от платформата…

… и те се заизкачваха по стълбището на Парламента.

Горе южанската охрана най-после ги отцепи от репортерите и от собствените телохранители на Смит. Минаха през една петтонна дървена порта… и влязоха в самата зала. Тази зала винаги е била подземна — по-ранните поколения присядаха точно над местното убежище. Първите управници бяха по-скоро бандити (или борци за свобода, в зависимост от източника на пропаганда) чиито войски бродеха из планинските земи.

Хрункнер бе помогнал в проектирането на това превъплъщение на Парламента — един от малкото разработвани от него проекти, в които главна цел беше великолепният изглед. Може би в действителност нямаше да издържи на бомбите, но изглеждаше страшно импозантно.

Залата представляваше плитък амфитеатър — етажите бяха свързани с изящни вити стълби. Всеки от тях представляваше широка тераса с редове бюра и стойки. Каменните стени образуваха огромна арка, окичена с флуоресцентни лампи и още половин дузина осветителни технологии. Заедно те даваха почти толкова ярка и чиста светлина, колкото денят по пладне в Периода на светлината — достатъчно наситена, че да личат всички цветове по стените. Килими, дебели и меки като бащина козина, покриваха стълбите, пътечките и авансцената. По дървената ламперия, с каквато бе облицован всеки етаж, бяха окачени картини — произведения, рисувани с хиляда бои от художници, знаещи как да използват всяка илюзия. За една бедна страна тук бяха хвърлени огромни средства. Но пък техният парламент беше най-голямата им гордост, изобретение, което беше сложило край на бандитизма и зависимостта и беше донесло мир. Досега.

Вратите зад тях се затвориха. От купола и далечните стени отекна мощно ехо. Тук вътре щяха да присъстват само Избраните, техните гости и — високо горе Хрункнер забеляза струпаните обективи — новите камери. Почти всяка стойка зад редиците от бюра бе заета. Юнърбай почувства върху себе си вниманието на петстотин Избрани.

Смит, Юнърбай и Тим Даунинг заслизаха по стълбището, което водеше към авансцената. Повечето Избрани наблюдаваха мълчаливо. Във въздуха витаеха уважение, и враждебност, и надежда. Може би имаше шанс за Смит да опази мира.

За деня на своя триумф Томас Нау бе поръчал времето в Северната лапа да бъде най-слънчево — топъл следобед, който можеше да се точи до края на летния ден. Али Лин недоволстваше, но после направи необходимите промени. Сега той плевеше в градината под кабинета на Пастира, забравил раздразнението си. Какво като климатът на парка се беше объркал — оправянето на проблема щеше да е следващата му задача.

А моята задача е да управлявам всичко наведнъж, помисли си Томас. Срещу него на масата седяха Вин и Тринли — боравеха с наблюдателните уреди, както им беше възложил. Тринли беше много важен за неговото прикритие — единственият Търговец, за когото Томас бе сигурен, че ще подкрепи лъжите. Вин… е, едно правдоподобно извинение ще да го отстрани от мрежата в критичния момент, но видяното от него ще потвърди наблюденията на Тринли. Щеше да е сложно, но ако не изникнат изненади… е, с това трябваше да се оправят Кал и хората му.

Ритцер присъстваше само като двуизмерен образ — седнал в капитанското кресло на борда на Ръката. Нито една от думите му нямаше да стигне до непосветените уши.

— Да, Пастирю! След малко ще имаме картината. Вкарахме функциониращ робот-шпионин в Парламента. Хей, Рейнолт, и твоят Мелин да свърши нещо свястно!

Анне беше горе в Купола на Хамърфест. Присъстваше само като частен образ в очилата на Томас и като глас в ухото му. В момента вниманието й се разделяше поне в три посоки. Провеждаше някакъв анализ на „умните глави“, четеше превод на Триксия Бонзол на отсрещната стена и следеше потока от данни, идващ от „Ръката“. Положението с „умните глави“ беше по-сложно отвсякога. Не отговори на Ритцер.

— Анне? Когато шпионските кадри на Ритц пристигнат, препрати ги директно в кръчмата на Бени. Триксия може да прави симултанен превод, но ни дай също и истински звук. — Томас вече беше видял някои от картините, предавани от роботите-шпиони. Нека хората в пивницата да видят Паяци на живо в едър план, в движение. Това щеше да му окаже неуловима помощ в лъжите след завладяването на планетата.

Анне не откъсна поглед от работата си.

— Тъй вярно. Ще се погрижа Вин и Тринли да чуват казаното от вас.

— Точно така.

— Много добре. Само искам да знаете… нашите вътрешни врагове ускориха темпото. Виждам как се намесват из цялата ни автоматика. Наблюдавайте Тринли. Бас ловя, че той седи там и мами локализаторите си. — Погледът на Анне трепна за миг нагоре и улови въпроса в очите на Нау. Тя сви рамене. — Не, все още не съм сигурна, че е той. Но съм почти убедена. Бъдете готов.

Измина секунда. Гласът на Анне отново заговори, но вече се чуваше публично и тук, и в помещението на Търговците.

— Добре. Излъчваме на живо от залата на Парламента в Далечния юг. Ето какво ще види и чуе един човек.

Нау погледна наляво — там очилата му показваха пулта на Киви в пивницата. Основните фасети на тамошния екран трепнаха. За миг не беше съвсем ясно какво се вижда. Размазани червени и зелени петна, актиново синьо. Гледаха навътре в нещо като пропаст. В стените бяха изсечени каменни стълби. По камъните растяха мъх и рунтави лишеи. Паяците се тълпяха като черни хлебарки.

Ритцер Брюхел откъсна поглед от картината от Парламента и поклати глава почти в страхопочитание.

— Все едно видение на някой френкски пророк за Ада!

Нау му кимна мълчаливо. С това десетсекундно забавяне във времето те трябваше да избягват празните приказки. Но Брюхел беше прав — да видиш толкова много паяци накуп беше даже още по-зле от най-ранните предавания на роботите-шпиони. Приятните, очовечаващи преводи на „умните глави“ даваха много нереална представа за Паяците. Чудя се каква ли част от начина им на мислене ни убягва. Той избра една отделна картина, синтезирана от преводачите-„умни глави“ от новинарско предаване на Паяците. На нея дълбоката пропаст се превърна в плитък амфитеатър, грозните цветни петна — в подредена мозайка върху килимите (които вече не приличаха на рунтави космалаци). Дървената ламперия навсякъде блестеше, полирана (без петна и нащърбвания). А самите чудовища бяха някак си по-спокойни, жестовете им бяха почти смислени от гледна точка на човешкия език на тялото.

И на двата екрана на входа на Парламента се появиха три фигури. Те заслизаха по каменните стъпала. Въздухът се изпълни със съскане и щракане — истинските звуци, които издаваха тези същества.

Тримата изчезнаха на дъното на ямата. След това се появиха отново — изкачваха отсрещната стена. Ритцер се изкиска.

— Това средното по размер най-отпред трябва да е шефът на шпионите, дето Триксия Бонзол му вика „Виктъри Смит“.

Една подробност от версията на „умните глави“ беше точна: дрехите на тези създания бяха наситено черни, но по-скоро представляваха купчина съшити кръпки, отколкото униформа.

— Онова косматото зад Смит трябва да е инженерът, „Хрункнер Юнърбай“. Какви засукани имена за такива изчадия!

Тримата се изкачиха върху едно извито каменно острие. Четвърти Паяк, вече покачен на несигурната конструкция, се покатери на острия й връх.

Нау премести поглед от залата на паяците към тълпата в пивницата на Бени. Хората там мълчаха и гледаха, втрещени от огромен шок. Дори помощниците на Бени Уен не помръдваха — образите от света на Паяците приковаваха погледите им.

— Уводни думи от Говорителя на парламента — обади се глас на „умна глава“. — Моля, тишина. Имам честта да… — редом с разумните думи роботът-шпионин на Ритцер препращаше реалността, съскането и трещенето, атакуващите жестове с предни крака, завършващи е остриета като рапири. В действителност тези създания наистина приличаха на статуите, видени от Чуенг Хо в Териториалното командване. Но движенията им притежаваха смразяващата грация на хищници — някои жестове бяха бавни, други много, много бързи. Най-странното от всичко беше, че въпреки превъзходството на паешкото зрение не беше лесно да се различи къде са им очите. Напреки на набраздените им темета се виждаха гладки, лъскави петна с издутини тук-таме по тях, с антени, които можеха да са крайните точки на тяхното термално инфрачервено зрение. Предницата на паешкото тяло представляваше кошмарна машина за ядене. Челюстите-бръсначи и подобните на щипци помощни крайници постоянно мърдаха. Но главите на съществата бяха почти неподвижно прикрепени към гръдния кош.

Говорителят напусна върха на каменната игла и там се изкачи генерал Смит, като пътьом направи сложна маневра, за да обиколи другия паяк. След като стигна върха, известно време мълча. Предните й крака описаха малка спирала, сякаш насърчаваше глупаците да дойдат по-близо до нейната паст. От високоговорителите се разнесе съскане и тракане. Върху „преведения“ образ над нея се появи надпис: „Усмихва се мило на публиката“.

— Дами и господа, членове на парламента — гласът беше силен и красив. Гласът на Триксия Бонзол. Нау забеляза как щом тя заговори, главата на Езр Вин леко трепна. Диагностичните му показатели скочиха с обичайната противоречива интензивност. Ще можем да го използваме достатъчно дълго, помисли си Нау.

— Тук съм, за да говоря от името на своя Крал, за което съм упълномощена от него. Идвам тук с надеждата, че мога да ви предложа достатъчно, че да спечеля вашето доверие.

— Дами и господа парламентарни представители — Ред след ред, Избраните обърнаха погледи съм Виктъри Смит. Цялото им внимание беше нейно. Хрункнер усети как силното й личностно присъствие струи мощно, както винаги. — Тук съм, за да говоря от името на своя Крал, за което съм упълномощена от него. Идвам тук с надеждата, че мога да ви предложа достатъчно, че да спечеля вашето доверие. Намираме се на етап от нашата история, в който можем да унищожим целия ни досегашен напредък — или да се възползваме от всичките ни усилия в миналото и да постигнем вечен рай. Това са двата възможни изхода от нашето положение. Светлият изход зависи от това доколко се доверяваме един на друг.

Разнесоха се отделни присмехулни дюдюкания — поддръжниците на Сродниците. Юнърбай се зачуди дали всички те имат билети за извън Южната земя. Без съмнение трябваше да осъзнават, че всяко по-дребно възнаграждение би им докарало смърт, след като завалят бомбите — също както на страната, която предаваха.

Генералът му беше съобщила, че и самата Педуре е тук. Чудя се… Докато началничката му говореше, Юнърбай се огледа във всички посоки — погледът му се съсредоточаваше най-вече върху сенките и въоръжените сержанти. Ето я. Педуре седеше на авансцената, на няма и стотина фута от Смит. След всички тези години тя изглеждаше по-уверена от всякога. Почакай още мъничко, драга ми Преподобна Педуре. Може би моят Генерал ще те изненада.

— Имам предложение. То е просто, но смислено — и може да бъде осъществено много бързо. — Тя даде знак на Тим Даунинг да подаде картите с данни на помощника на Говорителя. — Мисля, че знаете каква позиция заемам във военната структура на Съглашението. Дори и най-подозрителните сред вас биха се съгласили, че докато аз съм тук, Съглашението е длъжно да проявява онази сдържаност, която публично обеща. Упълномощена съм да предложа това положение да продължи. Вие, членовете на Парламента на Южната земя, можете да изберете които желаете три лица от Съглашението — включително и мен, включително и самият Крал — за неопределен престой тук, в нашето посолство в Далечния юг. — Това беше най-примитивната стратегия за запазване на мира, макар и по-щедра отвсякога в миналото, тъй като генералът сама предлагаше на другата страна да избере заложниците. И това беше по-практично отвсякога в историята. Посолството на Съглашението в Далечния юг беше достатъчно голямо, че да побере малък град. При наличието на модерни комуникации изобщо нямаше да има пречки заложникът да развива основната си дейност. Ако Парламентът не беше изцяло корумпиран, това можеше да вкара прът между нозете на връхлитащата гибел.

Избраните мълчаха — дори и приятелчетата на Педуре. Шокирани? Изправени пред единствената реална възможност за тях? Вслушващи се в инструкциите на техния началник? Нещо ставаше. В сенките зад Смит Хрункнер забеляза, че Педуре говори напрегнато на един от помощниците си.

Щом Виктъри Смит завърши речта си, в кръчмата на Бени отекнаха аплодисменти. Когато тя започна да говори, всички бяха обхванати от истински шок — когато видяха как всъщност изглеждат живите Паяци. Но казаното в речта съответстваше на личността на Виктъри Смит, а нея повечето хора познаваха. С останалото щеше да им е трудно да свикнат, но…

Рита Лиао улови Бени за ръкава, докато преминаваше покрай нея, понесъл напитки за тавана.

— Не биваше да оставяш Киви сам-самичка горе, Бени. Тя може да се настани тук и да продължи да говори на всички.

— Хм, добре. — Самотното място на предния ред бе предложено от Пастира, но несъмнено това нямаше значение, щом всичко вървеше толкова гладко. Бени отнесе напитките, като слушаше с половин ухо радостните догадки.

— … между тази реч и нашата намеса те трябва да са в пълна безопасност…

— Хей, ние можем да кацнем след по-малко от четири Мсек! След всички тези години…

— В космоса, на земята — кого го е грижа? Ще разполагаме с необходимите ресурси, за да отхвърлим забраните за раждане…

Да, забраните за раждане. Нашата собствена, човешка версия на табуто за раждане извън фазата. Може би най-накрая ще мога да помоля Гонле… — Тази мисъл смути духа на Бени. Предизвикваше съдбата да се намеси твърде рано. Въпреки това той изведнъж се почувства щастлив, както не се бе чувствал от много време насам. Подмина масите, като се стрелна през централното пространство, и бързо се отклони към Киви.

Щом й предаде предложението на Рита, Киви кимна.

— Ще ми е приятно.

Усмивката й беше плаха, очите й едва за миг се откъснаха от екраните в салона. Генерал Смит слизаше от трибуната.

— Киви! Всичко върви точно по плана на Пастира. Всички искат да те поздравят!

Киви погали котенцето в ръцете й нежно, но и някак си напрегнато, сякаш го закриляше от нещо. Погледна Бени със странно озадачено изражение.

— Да, получава се. — Тя стана от масата и последва Бени през залата към масата на Рита.

— Трябва да говоря с него, ефрейтор. Веднага! — Щом каза това, Рачнер изпъна стойка. Петнайсет години служба с чин полковник проличаха в осанката му.

За миг младият ефрейтор се оклюма под сърдития му поглед. После роденият извън фазата хлапак като че забеляза следите от повръщано по Трактовата паст и мърлявата му униформа. Сви рамене — погледът му беше бдителен и съсредоточен.

— Съжалявам, господине, няма ви в списъка.

Рачнер усети как раменете му се прегърбват.

— Ефрейтор, просто му позвънете. Кажете му, че Рачнер е дошъл и че въпросът е… на живот и смърт. — И веднага щом произнесе тези думи, на Тракт му се прииска да не беше произнасял на глас тази абсолютна истина. Хлапакът го изгледа за секунда — чудеше се дали да не го изхвърли? После като че се у него се пробуди някакво извратено съжаление, той включи една комуникационна линия и каза нещо на някого вътре.

Измина минута. Две. Рачнер крачеше из преддверието за посетители. Поне се намираше на завет — докато се изкачваше насам по стълбището от хеликоптерната площадка на Ъндърхил, върховете на две от ръцете му замръзнаха. Но… външен караул и преддверие? Кой знае защо, не беше очаквал такива предохранителни мерки. Може би това, че той изгуби работата си, беше довело до нещо добро — беше отворило очите на другите за нуждата от предпазване.

— Рачнер, вие ли сте? — гласът, излязъл от стражевия комуникатор, беше немощен и хленчещ. Ъндърхил.

— Тъй вярно. Моля ви, трябва да говоря с вас.

— Вие… изглеждате ужасно, полковник. Съжалявам. Аз… — Гласът му утихна. Чу се приглушено мърморене. Някой каза „Речта мина добре… Сега имаме много време.“ — После той отново се обади, и този път гласът му съвсем не беше толкова отнесен. — Полковник, идвам след няколко минути.

53.

— Отлична реч. И ние да я бяхме написали, нямаше да е по-добра. — На двуизмерната картина от „Ръката“ Ритцер продължи да дрънка, безкрайно доволен от себе си. Нау само кимаше усмихнато. Предложението за мир на Смит беше достатъчно силно, че да спре за известно време военните на Паяците. То щеше да даде на хората време да обявят присъствието си и да предложат сътрудничество. Това беше официалната версия — рискован план, поставящ Пастирите във второстепенна позиция. Всъщност след около 7 Ксек „умните глави“ на Анне щяха да започнат тайна атака чрез собствените войски на Смит. Ответната „контраатака“ на Сродниците щеше да доведе планираното разрушение докрай. А ние ще дойдем да приберем останките.

Погледът на Нау бе обърнат към ясния следобеден пейзаж на Северната лапа, но във визьора си той виждаше Тринли и Вин, седящи от плът и кръв само на два метра от него. Изразът на Тринли бе леко развеселен, но пръстите му не преставаха да пърхат по апаратурата — наблюдаваше ядрените оръжия на територията на Сродниците. Вин? Вин като че нервничеше. Според показанията на диагностичните датчици, увиснали пред лицето му, той знаеше, че нещо се мъти, но не бе имал време да разгадае какво точно. Време беше да го отстрани — няколко срочни поръчки… Когато се върне, събитията вече щяха да са в ход… а Тринли ще подкрепи версията на Пастира.

Гласът на Анне Рейнолт се обади в ухото му, много тихо:

— Господине, извънредна ситуация.

— Да, продължавай — отвърна нехайно Нау, без да отделя поглед от езерото. Вътрешно обаче се смръзна. Това бе най-близкото подобие на остра паника, което бе забелязвал да проявява Анне Рейнолт.

— Нашият човек, разрушителят, ускори темпото. Действа много по-открито. Граби всичко, което му попадне. Още няколко хиляди секунди, и може да затвори „умните глави“… Тринли е, господине — с деветдесет процента вероятност.

Но Тринли седи тук, пред очите ми! И аз имам нужда от него, за да подкрепи лъжите ми след атаката.

— Не зная, Анне — каза той на глас. Може би Анне халюцинираше. Беше възможно, макар че той следеше медицинските й данни и МРИ-настройката й по-внимателно отвсякога.

Анне сви рамене и не отговори. Типичният игнориращ жест на „умната глава“. Беше направила каквото може, а сега той, ако ще, да пренебрегва съветите й и да върви по дяволите.

Не му беше до подобни безумия сега, когато четирийсетгодишното му дело вървеше към своя връх. И тъкмо затова врагът можеше да избере тъкмо този момент, за да се задейства най-сетне.

Кал Омо, застанал точно зад Нау, поддържаше частна връзка с Рейнолт. От другите трима телохранители само Рей Цирет се намираше непосредствено в стаята. Нау въздъхна.

— Добре, Анне. — Даде на Омо невидим знак да вкара в стаята и останалите от екипа си. Ще замразим тия двамата и ще се разправяме с тях по-късно.

Нау не беше предупредил мишените си и все пак с периферното си зрение забеляза как ръката на Тринли отскочи, сякаш хвърляше нещо. Кал Омо нададе хъхрещ писък.

Нау се шмугна под масата. Нещо се заби в дебелите дъски над него. Затрещяха изстрели. Нов писък.

— Ще се измъкне!

Нау се плъзна по пода и отскочи към тавана от другата страна на масата. Рей Цирет летеше във въздуха, устремен към Езр Вин.

— Съжалявам, господине! Този ме изпревари. — Той бутна кървящото тяло. Вин беше осигурил на Тринли нужния му миг, за да избяга. — Марли и Тунг ще го хванат!

И наистина, много се стараеха. Двамата сипеха огън по хълмовете към гората. Но Тринли беше далеч напред — прелиташе от дърво на дърво. После се изгуби, а Тунг и Марли вече тичаха към гората по петите му.

— Чакайте! — ревна гласът на Нау от тонколоните. Цял живот подчинение ги накара да спрат в отчаяния си бяг. Заслизаха предпазливо по хълма, като през цялото време се озъртаха за заплахи. Лицата им бяха потъмнели от шок и гняв.

Нау продължи по-тихо:

— Влизайте вътре. Пазете покоите. — Беше проста заповед, каквато би дал един сержант, но Кал Омо беше… Нау прелетя отново към масата за събрания, зарязал временно етикета на „гравитацията по взаимно съгласие“. Нещо остро и лъскаво стърчеше от ръба на масата — тъкмо там, където той стоеше, преди да се метне под нея. Подобно острие бе прерязало гърлото на Омо — дръжката му стърчеше от гръкляна на сержанта. Омо бе престанал да се мята. Навсякъде около него във въздуха плаваше кръв и съвсем бавно се свличаше към пода. Оръжието на сержанта стърчеше от кобура.

Омо беше полезен човек. Имам ли време да го пъхна във фризера? Нау се замисли за секунда върху тактиката и разчета на времето… и Кал Омо загуби.

Телохранителите се носеха около прозореца на покоите, но погледите им продължаваха да се връщат към сержанта. Мисълта на Нау трескаво проследяваше евентуални вериги от следствия.

— Цирет, вържи Вин. Марли, намери Али Лин.

Когато го тикнаха върху стола, Вин изстена немощно. Нау се приближи до масата, за да го огледа по-добре. Като че беше ранен в рамото. Имаше кръв, но не течеше. Вин щеше да живее… достатъчно дълго.

— Ей, че бързак е тоя Тринли — разбъбри се Тунг, след като поотпусна напрежението. — Толкова години да се прави на стар пръдльо, дето много му знае устата, а сега бам! — утрепа сержанта! Утрепа го и се измъкна!

— Нямаше да се измъкне, ако този не се беше намесил — Цирет побутна главата на Вин с дулото на оръжието си. — И двамата действаха бързо.

Прекалено бързо. Нау свали очилата и ги загледа втренчено. Очила на Чуенг Хо, управлявани от данните, получени от локализаторната мрежа. Набута ги в един калъф и изрови оптичния телефон, за който Рейнолт бе настояла като двойно подсигуряване.

— Анне, чуваш ли ме? Видя ли какво стана?

— Да. Тринли се задейства в мига, в който дадохте знак на Кал Омо.

— Той е знаел. Чувал е думите ти. — Да му се не види! Как е могла Анне да забележи намесата и да пропусне, че Тринли е проникнал в техния канал?

— … Да. Разгадах само частично онова, което беше намислил — Значи локализаторите бяха изработеното по поръчка оръжие на Тринли. Капан, строен хилядолетия. С кого се боря?

— Анне, искам да изключиш безжичната енергия на всички локализатори. — Но локализаторите бяха гръбнакът на дявол знае колко критични системи. Локализаторите поддържаха и стабилността на самото езеро. — Остави стабилизаторите включени в Северната лапа. Накарай твоите „умни глави“ да ги управляват директно, по оптичното влакно.

— Готово. Трудно ще бъде, но можем да се справим. А наземните операции?

— Свържи се с Ритцер. Положението е твърде сложно — не можем да пипаме тънко. Трябва да ускорим хода на събитията на земята.

Чу как Анне изпраща нареждания на хората си. Но вече не виждаше порядъка и хода на процедурите, докато „умните глави“ работеха по различните проекти. Беше все едно да се биеш на сляпо. Можеха да загубят, докато се олюляваха насам-натам, разтърсени от шок.

Сто секунди по-късно Анне отново се обади:

— Ритцер разбира. Моите хора му помагат да организира прост курс на нападение. По-късно можем да се погрижим за фината настройка на резултатите. — Тя говореше със старата си кротка раздразнителност. Анне Рейнолт беше водила битки, много по-сурови от тази, бе печелила стотици пъти срещу значително превъзхождащи я сили. Да можехме да използваме така всичките си врагове!

— Много добре. Да си виждала Тринли? Бас ловя, че е в тунелите. — Ако не заобикаля, за да ни погоди втора засада.

— Да, и аз така смятам. Чуваме някакви движения откъм старите геофони. — Тази апаратура беше на Новородените.

— Добре. Междувременно скалъпи някакъв синтетичен глас, който да залъгва хората в пивницата.

— Готово — дойде незабавният й отговор. Вече беше направено.

Нау отново се обърна към телохранителите си и Езр Вин. Съвсем кратка пауза за поемане на дъх. Колкото да предаде новите заповеди на Ритцер. Колкото да разкрие още нещичко за това с какво всъщност се сблъскваше.

Вин се беше свестил. Очите му бяха изцъклени от болка — и блестяха от омраза. Нау му се усмихна в отговор. Даде знак на Цирет да извие раненото рамо на Вин.

— Имам нужда от няколко отговора, Езр.

Търговецът изпищя.

Фам се носеше все по-бързо и по-бързо по диамантения коридор, воден от зелените знаци, които се размазваха и подскачаха… и светеха все по-мъждиво, докато се разтвориха в мрака. Няколко секунди се носи напред на сляпо, без да забавя ход. Потупа слепоочията си — опитваше се да задейства отново локализаторите там. Бяха си на мястото, а и знаеше, че хиляди локализатори се носят из целия тунел. Анне сигурно беше прекъснала импулсите на безжична енергия — поне тук.

Тази жена е невероятна! Години наред Фам бе избягвал да манипулира директно системата на „умните глави“. И все пак Анне по някакъв начин бе забелязала. Прочистването на ума беше забавило временно напредъка й, но през последната година тя затегна примката и продължаваше да я затяга, докато… Бяхме толкова близо до изваждането от строя на изключвателя на енергията, а сега изгубихме всичко. Почти всичко. Езр бе загинал, за да даде още един шанс на него.

Тунелът пред него зави. Той протегна ръка в тъмното, докосна стените леко, после — по-силно, отклони посоката на тялото си и се обърна с краката напред. Закъсня само с частица от секундата. Крака, колене, ръце се врязаха в невидимата повърхност. Все едно падаш лошо отвисоко — само дето отскочи назад, завъртя се и се вряза в друга стена.

Овладя се и много внимателно се върна към завоя. Оттам четири отделни коридора тръгваха в различни посоки. Опипа отворите и пое по втория, но този път — много тихо. Анне не е знаела със сигурност допреди няколко секунди. Тайният запас, който бе скрил тук, трябваше да си е още на мястото.

След няколко метра ръцете му напипаха платнена торба, прикрепена към стената. Ха! Скриването на запаса криеше голям риск, но заключителните маневри обикновено са рисковани, и тази си струваше. Отвори торбата и намери вътре пръстена-фенер. Жълто сияние грейна около дланта му. Фам награби останалата апаратура. Светлината следваше ръцете му, дъги и сенки се мятаха напред-назад около него. Единият от пакетите беше пълен с мънички топчета. Метна едно в един страничен тунел. То летя безшумно секунда, после се чу тупване и най-разнообразни трясъци — примамка за ослушващите се „умни глави“ на Анне.

Значи ни разкриха някакви си Ксек преди удара. Но когато плановете най-сетне се сблъскат с реалността, най-често се прецакваш. Ако всичко беше минало по план, този пакет никога нямаше да му потрябва — и тъкмо затова го беше скрил. Едно по едно. Фам прехвърли съдържанието на торбата — респираторът, приемникът с усилвател, медицинският комплект, хитроумният арбалет.

Нау и компания имаха избор: можеха да обгазят тунелите или да ги изстрелят във вакуума — макар че това последното би унищожило голямо количество ценно оборудване. Можеха да се опитат да го преследват тук. Щеше да е забавно — главорезите на Нау щяха да видят колко опасни са станали техните тунели… Фам усети как в него се надигна онзи стар-престар ентусиазъм, поривът, който винаги го обземаше, когато обстановката се натегнеше, когато планирането и мисълта се превръщаха в действие. Напъха апаратурата в джобовете си — планът за момента се очертаваше все по-отчетливо в мислите му. Езр, ние ще победим, обещавам ти. Ще победим, въпреки Анне… и заради нея.

Безшумно като мъгла той пое по тунела — светлината на пръстена му стигаше колкото да вижда страничните тунели пред себе си. Време беше да посети Анне.

„Невидимата ръка“ акостира на 150 километра над света на Паяците. Висеше толкова ниско, че само Паяците, намиращи се на ограничена територия можеха да ги виждат директно — ала когато му дойдеше времето, корабът щеше да прелети точно над набелязаните мишени. Каквито и лъжи да пробутваха на Рита и останалите в L1, на борда на „Ръката“ наричаха обектите на Паяците „мишени“.

Джау Ксин седеше в креслото на главния пилот — някога, когато този кораб беше собственост на Чуенг Хо, това беше креслото на помощник-командира — и оглеждаше сивата извивка на хоризонта. За целта разполагаше с трима пилоти — „умни глави“, но всъщност само един контролираше полета. Другите бяха подключени към артилерийските системи на Бил Фуонг и обмисляха възможностите. Джау се опитваше да не обръща внимание на думите, които идваха от капитанското кресло зад него. На Ритцер Брюхел му доставяше удоволствие постоянно да докладва на шефа си в Хамърфест за ставащото на земята.

Помощник-пастирът прекъсна извратения си анализ и милостиво млъкна за няколко секунди. После рязко изруга.

— Господи, не! Какво…

Изведнъж онзи се разкрещя:

— Фуонг! Стрелба в Северната лапа! Улучили са Омо, и… по дяволите, връзката прекъсна, Фуонг! — Ксин се обърна в креслото и видя, че Брюхел чука по клавиатурата. Бледото му лице сега пламтеше. Помощник-пастирът се заслуша в личния си канал. — Но Пастирът е оцелял, нали? Добре, свържи ме тогава с Рейнолт. Веднага!

Очевидно Анне Рейнолт не беше непосредствено на разположение. Сто секунди изтекоха. Двеста. Брюхел беснееше и се пенеше, дори и главорезите му се отдръпнаха. Джау погледна своите монитори, но данните се нижеха пред очите му без всякакъв смисъл. Това го нямаше в сценария на Нау.

— Къде се губиш, ма, курво?! Какво… — и Брюхел пак млъкна. От време на време изсумтяваше, но не прекъсваше монолога отсреща. Когато отново заговори, тонът му беше по-скоро замислен, отколкото гневен. — Разбирам. Кажи на Пастира да разчита на мен.

Размениха още няколко думи и Джау започна да се досеща какво предстои. Не можа да се сдържи — погледът му се плъзна встрани, към помощник-пастира. Брюхел беше вперил поглед в него.

— Главен пилот Ксин, точното ни месторазположение в момента?

— Командир, движим се на юг над океана, на около хиляда и шестстотин километра от Далечния юг.

Брюхел вдигна глава и заразглежда по-подробната картина във визьора си.

— Така, виждам, че пътьом, докато напредваме на север, ще прелетим над ракетните бази на Съглашението.

Твърда буца заседна в гърлото на Ксин. Този миг беше неизбежен… Но си мислех, че разполагам с повече време.

— Ще преминем на няколкостотин километра източно от базите.

Брюхел махна презрително.

— Можем да коригираме курса с включване на главния двигател… Фуонг, следиш ли това? Да, ускоряваме нещата със седем Ксек. Е, и? Може би ще ни забележат, но вече ще е твърде късно. Възложи на твойте хора да планират нова последователност на операциите. Разбира се, това означава, че ще сме пряко заангажирани в по-голяма степен. Рейнолт прехвърля всичките си свободни „умни глави“ на твое разположение. Синхронизирай ги възможно най-добре… Добре.

Брюхел се отпусна в своето капитанско кресло на Чуенг Хо и се усмихна.

— Единственият недостатък във всичко това е, че няма да имаме време да измъкнем Педуре от Далечния юг. Добре я бяхме преценили Педуре — от нея щеше да излезе добър местен вицекрал… Но знаеш ли, лично аз не изпитвам привързаност към никого от тях. — Забеляза, че Ксин следи думите му с неприкрит ужас. — По-полека, по-полека, Главен пилот. Твърде много време прекарваше ти с твоите приятелчета от Чуенг Хо. Каквото и да са се опитвали да постигнат преди малко, то се е провалило. Разбра ли? Пастирът е оцелял и все още разполага с ресурсите си. — Отмести поглед от Джау — беше забелязал нещо във визьора си. — Настрой пилотите си към „умните глави“ на Бил Фуонг. След няколко секунди ще разполагаш с конкретни числа. Над Далечния Юг няма да изстрелваме наши оръжия. Вместо това ще локализираш и ще задействаш ракетите с малък радиус на действие, които Сродниците са разположили недалеч от сушата, „Тайната атака на Съглашението“, която вече сме планирали. Истинската ти задача идва няколко секунди по-късно. Твоите хора ще превземат ракетните бази на Съглашението. — Това щеше да включва използването на малкото ракети и лазерни оръжия, с които разполагаха. Но тези оръжия бяха съвсем достатъчни срещу по-примитивната противоракетна защита на Паяците… а след това хиляди ракети на Сродниците щяха да унищожат градовете по половината планета.

— Аз… — Ксин се задави, скован от ужас. Ако не им се подчинеше, те щяха да убият Рита. Брюхел щеше да убие Рита, а после и Джау. Но ако се подчиняваше на заповедите… Знам твърде много.

Брюхел го наблюдаваше напрегнато. Джау никога досега не беше виждал помощник-пастира такъв… студен, преценяващ, почти същият като Нау. Брюхел наклони глава и заговори тихо:

— Няма от какво да се боиш, ако изпълняваш заповедите. О, може би ще те подложат на прочистване на мозъка — ще загубиш мъничко. Но ние имаме нужда от теб, Джау. Вие с Рита можете да ни служите дълги години — добре ще си живеете. Ако сега се подчиниш на заповедите.

Преди всичко да избухне, Рейнолт се намираше в Купола. Фам предполагаше, че дори и сега тя е там, в груповата стая заедно с Тръд, с достъп до всички възможни комуникационни канали и прави всичко възможно, за да предпазва и управлява хората си… и да използва комбинирания им гений, за да изпълнява волята на Нау.

Фам се метна нагоре в мрака — гмуркаше се в тунели, които в края се стесняваха до по-малко от осемдесет сантиметра в диаметър. Изкопаваха ги с машини десетилетия наред, още от времето, когато корените на Хамърфест се впиваха в Диамант Едно. Някъде през третото десетилетие на Изгнанието Фам бе проникнал в архитектурните програми на Новородените и тунелите — някои от тях — просто се загубиха. Бяха добавени други връзки. Беше готов да се обзаложи, че дори и Анне не познава всички места, където той можеше да отиде.

На всеки завой забавяше ход с леки притискания на дланите и запалваше фенерчето за кратко. Търсеше ли търсеше. Дори и без външна енергия капацитетът на локализаторите беше такъв, че можеха да извличат последни, кратки изчисления. С приемника с усилвател той все още можеше да разгадава ключовете — знаеше, че се намира високо в кулата на Хамърфест, от страната на груповата стая.

Но най-близките локализатори бяха почти изтощени. Заобиколи един ъгъл покрай, както той си мислеше, най-вероятното място. Стените блестяха в неясни дъги, неопетнени. Още няколко метра. Ето го! Блед кръг, издълбан в диамантената стена. Спря до него и с леко докосване задейства контролния шифър за повърхността. Нещо изщрака. Светлина огря целия диск, той се извъртя и разкри склада оттатък. Фам се промъкна през отвора. Беше пълно с рафтове, отрупани с хранителни дажби и тоалетни принадлежности.

Заобиколи рафтовете, почти успя да прекоси стаята, беше съвсем близо до официалния й вход — и някой отвори вратата. Фам се метна встрани и щом посетителят влезе, се пресегна и сръчно смъкна очилата му. Беше Тръд Силипан.

— Фам! — Силипан изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. — Какво, по дяволите… Знаеш ли, Анне нещо я е прихванало и само за тебе приказва! Като че е откачила — разправя, че си убил Кал Омо и си превзел Северната лапа. — Гласът му утихна и той млъкна, щом до съзнанието му стигна, че и присъствието на Фам тук също беше доста невероятно.

Фам се ухили на Силипан и затвори вратата зад него.

— О, всички тези истории са верни, Тръд. Дойдох, за да си възвърна флотата си.

— Твоята… флота. — Тръд зяпна. Страх и почуда се сменяха по лицето му. — Стига бе, Фам. Какво си намислил? Изглеждаш странно. — Малко адреналин, малко свобода. Невероятно е как ти въздействат. Силипан се спаружи пред усмивката, която се изписваше по лицето на Фам. — Ти си луд, човече. Знаеш, че не можеш да спечелиш. Хванат си в капан. Предай се. Може да успеем да го пробутаме за… за временно умопомрачение.

Фам поклати глава.

— Тук съм, за да победя, Тръд. — Вдигна малкия си арбалет така, че Тръд да го вижда. — И ти ще ми помогнеш. Отиваме в груповата стая, ти прекъсваш цялото захранване на „умните глави“…

Силипан махна раздразнено към оръжието на Нувен.

— Невъзможно. Има критична нужда от тях за поддръжка на наземната операция.

— За да поддържат програмата на Нау за изтребване на Паяците? Още по-добре ще е тогава да ги отрежем още сега. Това би оказало също и интересно въздействие върху езерото на Пастира.

Фам сякаш четеше мислите на Новородения, докато той преценяваше наум рисковете: Фам Тринли, старият му приятел по чашка и също такъв самохвалко като него, въоръжен с арбалет със съмнителна годност, срещу смъртоносната мощ на Пастира.

— Не става, Фам. Сам се набута в това, сега сам си се оправяй.

Очилата, които Фам стискаше в десницата си, издаваха сподавени, гневни звуци. Последен грак — и вратата на склада се отвори.

— Какво ти става, Силипан? Казах ти, че имаме нужда от… — Анне Рейнолт се промъкна в стаята. Като че картината веднага й се изясни, но нямаше от какво да се оттласне, за да изскочи навън.

А Фам беше също толкова бърз, колкото и тя. Ръката му помръдна, малкият арбалет стреля и Рейнолт се загърчи. Миг по-късно странен тъп звук разтърси тялото й. Фам се обърна към Тръд — сега се усмихваше още по-широко.

— Експлозивни стрели — не знаеш ли? Влизат вътре и после — бам! — червата ти стават на кайма.

Тръд беше пребледнял като платно.

— Ъъъ… ъъъ… — той гледаше втренчено тялото на бившата си шефка-робиня, и като че всеки момент щеше да повърне.

Фам блъсна Силипан в гърдите с малкия арбалет. Тръд се втренчи в дулото, скован от ужас.

— Тръд, приятелю, какво си се оклюмал? Ти си добър Новороден. Рейнолт беше просто „умна глава“, част от мебелировката. — Той махна към тялото на Рейнолт. Конвулсиите утихваха и преминаваха в отпуснатостта на току-що настъпилата смърт. — Така че дай да разкараме тоя боклук оттука, а после ще ми покажеш как да прекъсна връзката на „умните глави“ — той се ухили, дръпна се назад и докопа тялото. Когато Тръд тръгна към вратата, се виждаше, че трепери.

В мига, в който Силипан му обърна гръб, нехайната хватка, с която Фам стискаше Анне, стана нежна, внимателна. Господи, звукът беше все едно от истински заряд, а не упойваща инжекция, която вдига много шум. Беше използвал този номер преди половин живот — ами ако сега беше оплескал работата? За първи път от началото на акцията паниката се промъкна в адреналиновия поток. Прокара длан по гърлото й… и напипа силен, ритмичен пулс. Анне се намираше под пълна упойка, но нищо повече.

Фам отново лепна хищната усмивка на лицето си и последва Тръд в груповата стая на „умните глави“.

54.

В крайна сметка новинарските компании се смяха последни. И какво, като Службите за сигурност на Съглашението скриха как мама слиза от летателния апарат? Само след минути тя премина територията на Южната земя, а местните новинарски служби си умираха да покажат Виктъри Смит, заедно с всичките й придружители. Няколко минути камерите се намираха толкова близо, че тя виждаше вътрешния израз на ръцете, с които се храни на генерала. Мама изглеждаше спокойна, истински войник, както винаги… но за няколко минути Виктъри Лайтхил се почувства повече малко дете, отколкото лейтенант от Разузнавателната служба. Беше толкова лошо, колкото и онази сутрин, когато Гокна загина. Мамо, защо поемаш този риск? Но Вики знаеше отговора на този въпрос. Генералът вече не беше толкова важна за огромната контраизмама, която бяха създали двамата с татко. Сега тя можеше да помогне на онези, които бе поставила под най-голяма заплаха.

Клубът на редниците беше претъпкан с паяци, които по това време иначе щяха да спят или да са си намерили други забавления. Тук беше най-близкото място, откъдето можеха да се върнат на работа. Но този път, както никога, „работата“ явно беше най-важното нещо за всеки паяк.

Виктъри се промъкна между игралните автомати и дискретно даде знак на хората си, че всичко е супер. Най-накрая се отпусна на една стойка до Брент. Брат й беше все така с игралния шлем. Ръцете му непрекъснато щъкаха по таблото. Тя го потупа по рамото.

— Мама ще започне да говори всеки момент — напомни му тихо.

— Знам — беше всичко, което Брент каза по въпроса. — Чудовище номер девет вижда нашата операция, но продължават да го мамят. Според мен проблемът е локален.

Вики едвам се сдържа да не смъкне шлема от главата на брат си. По дяволите. Все едно съм глуха и сляпа! Вместо това извади телефон от дрехата си и набра номер.

— Здравей, татко! Мама започна да говори.

Речта беше кратка и добра и блокира заплахата от Юг. Е, и какво? Все още беше твърде рисковано да се отиде там. На мониторите над бара Вики гледаше как генералът връчва официалното си предложение на Тим, за да го предаде на парламента. Може би това щеше да доведе до добър резултат. Може би пътуването си струваше. Изминаха няколко минути. Камерите в Парламентарната зала сновяха напред-назад из все по-силно надигащата се врява. Мама беше слязла от платформата заедно с чичо Хрунк. Раздърпан дребосък в тъмни дрехи се приближи до тях. Педуре. Започнаха да спорят…

И изведнъж всичко това изгуби значение. Брент се наведе към нея.

— Лоши новини — обади се той, без да сваля шлема от главата си. — Загубих всички. Дори и стария ни приятел.

Лайтхил скочи от стойката и даде знак на екипа си. Жестът й предизвика такъв ефект, все едно им беше подсвирнала пронизително. Екипът скочи на крака, натовари се с раниците и всички вкупом се втурнаха към вратата. Брент смъкна шлема и припна пред Лайтхил.

Тя забеляза, че ги изпровождат любопитни погледи, но по-голямата част от клиентелата беше залепнала за телевизора и не им обърна кой знае какво внимание.

Екипът беше изтичал два етажа по-надолу, когато сирените ревнаха.

— Как така сме загубили подкрепата на „умните глави“? Влакното ли е прерязано? — Тринли бе успял да открие всички оптични влакна?

— Не, господине. Поне аз не мисля така. — Ефрейтор Марли беше достатъчно компетентен, но не можеше да се мери с Кал Омо. — Все още можем да се свържем, но контролните канали не отговарят. Пастирю… сякаш някой току-що е прекъснал връзката на „умните глави“.

— Хмм. Да. — Това можеше да е поредната изненада на Тринли — или може би в Купола имаше предател. И в двата случая… Нау погледна Езр Вин. Очите на Търговеца бяха изцъклени от болка. Зад тези очи се криеха важни тайни, но Вин беше корав също като онези, които двамата с Ритцер бяха разпитвали до смърт. Щеше да отнеме време, или трябваше да намерят някакъв особен начин, за да измъкнат истинска информация от него. Време нямаха. Той се обърна отново към Марли.

— Мога ли пак да говоря с Ритцер?

— Така мисля. Имаме оптична връзка с лазерната станция навън. — Зачука колебливо по клавиатурата. Нау потисна импулса да го наругае за непохватността. Но без подкрепата на „умните глави“ всичко беше непохватно. Все едно сме Чуенг Хо.

Изведнъж Марли се ухили.

— Връзката ни за контакт с „Невидимата ръка“ е все още активна, господине! Току-що подключих аудиовръзката към микрофона на яката ви.

— Много добре… Ритцер! Не знам какво стига до теб от всичко това, но… — Нау преразказа накратко разгрома и завърши: — Следващите няколкостотин секунди няма да имаш връзка с мен — евакуирам се на L1-A. Последен въпрос: Без нашите „умни глави“ можеш ли да осъществиш наземната операция?

Щяха да минат поне десет секунди, докато дойде отговорът. Нау погледна втория си оцелял телохранител.

— Цирет, вземай Тунг и „умната глава“. Отиваме на L1-A.

От оръжейната можеха да упражняват пряко, без намесата на автоматика, власт над живота и смъртта на всекиго на територията на L1. Нау отвори шкафа зад себе си и докосна един бутон. Част от паркета се плъзна встрани и разкри люк, който водеше към тунел. Тунелът преминаваше директно през Диамант Едно към оръжейната и никога не бе оборудван с локализатори, нито се пресичаше с други тунели. Ключалките и от двете страни се задействаха от отпечатъка на палеца му. Докосна датчика. Малката лампичка продължи да свети червено. Как Тринли би могъл да саботира това? Нау потисна паниката и пробва отново. Пак червено. Пак. Светлината неохотно смени цвета си на зелено и тайният люк се завъртя в положение „отключен“. Софтуерът сигурно реагираше на кръвното му налягане и бе направил заключението, че върху Нау упражняват принуда. На другия край може и да ни спрат. Приложи отпечатъка си и за отсрещната ключалка. Бяха нужни два опита, но най-накрая и онази лампа светна в зелено.

Цирет и Тунг се върнаха, като тикаха пред себе си Али Лин.

— Нарушавате правилата — скара им се старецът. — Трябва да вървим, ето така, да докосваме пода със стъпала. — Лицето на Али изразяваше смесица от раздразнение и озадаченост. „Умните глави“ никак не обичаха да ги отстраняват от задачата на техния Фокус. Най-вероятно в съзнанието на Али плевенето на пастирската градина беше също толкова важно, колкото и най-деликатната генна операция. Сега изведнъж го принуждаваха да влезе на закрито, като пренебрегваха целия етикет на фалшива гравитация в неговия парк.

— Само стой, не мърдай и мълчи. Цирет, развържи Вин. Вземаме и него.

Али застана неподвижно, краката му залепнаха за мърлявия под. Но не млъкна. Втренчил типичния си отнесен поглед зад Нау, той продължи да се оплаква.

— Всичко проваляте, не виждате ли?

Изведнъж гласът на Ритцер Брюхел отекна в стаята:

— Пастирю, тук положението е под контрол. „Умните глави“ на „Ръката“ все още са на линия. Всъщност високолатентните услуги няма да са ни нужни, преди да паднат бомбите. Фуонг казва, че в краткосрочен план ще се справим по-добре без L1. Точно преди връзката да прекъсне, някои от подчинените на Рейнолт бяха започнали да правят много грешки. Ето ви плана на атаката. Далечният Юг ще бъде изпепелен след няколкостотин секунди. Скоро след това „Ръката“ ще прелети над противоракетните установки на Съглашението. Тях ще попилеем сами.

Отговорът на Брюхел преминаваше в доклад — обичайната съдба на разговорите на далечни разстояния. Лин беше млъкнал. Нау усети студени тръпки по гърба си — слънчевите лъчи отслабваха. Облак? Обърна се и видя, че този път, както никога, втренченият в далечината поглед на „умната глава“ означаваше нещо. Тунг заобиколи Лин и погледна през прозорците, които гледаха към езерото.

— Леле-мале — прошепна тихо телохранителят.

— Ритцер! Нови проблеми. Ще се свържа с тебе по-късно.

Гласът от „Невидимата ръка“ продължаваше да дрънка, но вече никой не го слушаше.

Също като някой воден дух от митовете на Балакреа водите на Северната лапа бавно се събираха, издигаха се и се разливаха отвъд внимателно проектирания от Али Лин бряг. „Слънчевите лъчи“ пробиваха през милионите тонове вода, които ги заливаха. Дори и при липса на контрол езерото в парка беше редно да си остане приблизително на мястото. Но врагът беше оставил сервомеханизмите на езерото да работят ритмично и морето тихомълком бе вибрирало, докато стигне до катастрофа.

Нау се метна към тунела. Стегна се и спусна масивното предохранително прикритие. Водната стена докосна постройката. Тя изстена и стъклата се пръснаха, а после планина от вода неумолимо връхлетя върху нея със скорост повече от метър в секунда.

И водната стена се превърна в хиляди ръце, протягащи се през пропуканата стена, трупащи хлад около тялото му, откъсващи го от люка. Писъци и крясъци, бързо удавени — за миг Нау се потопи напълно. Единственият звук беше скърцането и трещенето на рушащата се постройка. Мярна убежището си за последен път — покритото си с фурнир бюро, мраморната камина. После бавното цунами пропука отсрещната стена, подхвана Нау и го издигна във водовъртежа си.

Все още потопен, дробовете му изгаряха. Водата беше ледена и го вцепеняваше. Нау се гърчеше и се опитваше да разгадае размазаните петна пред погледа си. Най-ясно се виждаше долу. Виждаше зелената гора зад покоите си. Заплува надолу, към въздуха.

Изтръгна се, повлякъл след себе си водни нишки, и се метна в откритото пространство отвъд вълната. Секунда-две плаваше сам — носеше се с бързина, колкото да изпреварва летящото море. Въздухът бе напоен със звук, който Нау дори не си бе представял — мазен грохот, звукът от милиони тонове вода, които се плискаха, разливаха, падаха. Приливната вълна бе ударила покрива на пещерата и сега морето падаше надолу, а той се намираше под него. Долу в гората пеперудите бяха замлъкнали. Събираха се на огромни рояци в най-големите пещери. Но далече-далече нещо летеше във въздуха. Крилатите котета! Като че ни най-малко не се бяха уплашили — но пък Киви твърдеше, че те са стара небесна порода. Видя как едно от тях цопна във водната стена. Изчезна за миг, после се появи и отново се гмурна. Проклетите котета можеха да се окажат достатъчно пъргави, че да оцелеят.

Нау отново се обърна и се загледа през водата към огрения от слънцето парк. Лъчите блещукаха по развалините, по човешките фигури, уловени в капана като бълхи в кехлибар. Останалите плуваха към него — някои несръчно, други — с енергични, силни загребвания. Марли се гмурна във въздуха. Миг по-късно Тунг прескочи отвъд водната стена, после Цирет, прегърнал Али Лин. Добър човек!

Имаше още една фигура. Езр Вин. Търговецът изскочи наполовина от водата, на около десет метра от тях. Беше замаян и се задушаваше — но по-буден, отколкото изглеждаше по време на разпита. Погледна върховете на дърветата, към които падаха и издаде звук, подобен на смях.

— В капана си, Пастирю. Фам Нувен те надхитри.

— Фам чии?!

Търговецът го погледна втренчено — като че се усети, че се е изпуснал за информация, заради която беше готов да умре, но да я запази в тайна. Нау махна на Марли.

— Докарай го тук.

Но Марли нямаше от какво да се оттласне. Вин цопна във водата, гмурна се отново — готов да се удави, но да не попадне в ръцете им.

Марли се обърна, стреля към гората и се оттласна обратно към падащата вода. Нау виждаше силуета на Езр Вин, очертаващ се в слънчевите лъчи — гребеше немощно, но вече бе потънал няколко метра навътре във водата.

Върховете на дърветата ги докосваха. Марли се огледа диво.

— Трябва да се махаме оттук!

— Тогава го убийте. — Нау вече се мъчеше да се залови за дърветата. Марли стреля няколко пъти. Летящата жица бе създадена за да разкъсва и размазва плътта. Във водата обхватът й беше почти нулев. Но Марли извади късмет. Около тялото на Търговеца плъзна червена мъгла.

После вече не остана време. Нау се издърпваше от клон на клон, мяташе се през откритите пространства под горския балдахин. Наоколо трещяха чупещи се клонаци — водата заливаше дърветата и папратите, звук, който едновременно напомняше и за пожар, и за влага. Водната стена се разкъса на милион фрактални пръсти, които се гърчеха, разгъваха, сливаха. Тя докосна ръба на рояк пеперуди и свистящата им песен мигом се разнесе — Нау никога не ги беше чувал да пеят по-силно. После водата погълна рояка.

Марли изскочи пред него и се обърна.

— Водата е препречила пътя ни към главния вход!

В капан — тъкмо както каза Търговецът.

Четиримата се запридвижваха успоредно на парковата стена. Над тях водният покрив се спускаше все по-ниско — отдавна беше залял върховете на дърветата и продължаваше да се спуска. Слънчевата светлина бе сияние, идващо от всички посоки през десетки метри вода. Водата в езерото беше само толкова. Из целия парк щеше да има огромни въздушни „джобове“ — но те нямаха късмет. Тяхното пространство беше неголяма подводна „пещера“. От всички страни ги обкръжаваше вода.

Трябваше да влачат Али Лин от клон на клон. Той като че беше омагьосан от водния дух и изобщо не подозираше за опасността.

Може би…

— Али! — повика го рязко Нау.

Али Лин се обърна. Но не се мръщеше — усмихваше се.

— Моят парк е унищожен. Но сега виждам нещо по-добро, нещо, което никой не е правил досега. Можем да направим истинско микрогравитационно езеро — мехурчетата и капките ту ще изскачат от него, ту ще се вливат. Има животни и растения, които бих могъл…

— Али… Да! Ще построиш по-хубав парк, обещавам ти. Сега… искам да знам, можем ли да излезем от парка по някакъв начин, без да се удавим преди това?

Слава Богу, „умната глава“ виждаше предимство в случилото се. През последните няколкостотин секунди главният интерес на Али бе възпрепятстван отново и отново. Обикновено верността на „умните глави“ бе несломима, но решаха ли, че заставаш между тях и тяхната специалност… След миг Али сви рамене и каза:

— Разбира се. Зад онзи камък има шлюз. Така и не го запоих.

Марли се гмурна към камъка. Шлюз тук? Без очилата Нау не знаеше нищо. Но имаше десетки шлюзове, излизащи в парка — каналите, които използваха, за да доставят лед от повърхността.

— „Умникът“ е прав, сър! А и шифрите за отваряне работят.

Нау и останалите заобиколиха скалата и погледнаха в отворената от Марли дупка. Междувременно стените на тяхната въздушна пещера — техният мехур — се раздвижиха. След още трийсет секунди и това място щеше да се намери под водата. Марли погледна Нау и по лицето му се прокрадна сянка на триумф.

— Господарю, там вътре ще сме в безопасност от водата, но…

— Но оттам нататък няма къде да отидем. Точно така. Знам. — Каналът завършваше със запечатан люк, а зад него имаше вакуум. Изход нямаше. Бавно въртящ се воден сталактит плисна върху главата на Нау и го накара да приклекне до Марли. Спускащият се куп вода се отдръпна назад и за миг таванът се издигна. Стъпка по стъпка изгубих почти всичко. Невероятно. И изведнъж Пастирът осъзна, че онова, за което се беше изпуснал Езр Вин, сигурно беше вярно, Фам Тринли не беше Замле Енг — това беше удобна лъжа, скроена за Томас Нау. През всички тези години неговият най-голям герой — и затова, най-смъртният му възможен враг — е бил на една ръка разстояние от него. Тринли е Фам Нувен. За първи път, откакто беше дете, парализиращ страх скова Нау.

Но дори и Фам Нувен си имаше недостатъци — неговата трайна морална слабост. Цял живот съм изучавал кариерата на този човек, вземал съм всичко добро от него. Както и всички останали, и аз познавам недостатъците му. И зная как да ги използвам. Огледа другите — преценяваше с какви хора и оборудване разполага: старец, когото Киви обичаше, малко комуникационна апаратура, малко оръжия и малко стрелци. Щяха да стигнат.

— Али, няма ли изходи на оптични влакна от външния край на тези шлюзове? Али!

„Умната глава“ отлепи поглед от развълнувания таван.

— Да, има. Докато сваляхме леда, ни беше нужна внимателна координация.

Той махна на Марли към входа на шлюза.

— Всичко е наред. Това ще свърши работа. — Един по един, те се промъкнаха през тесния отвор. Дъното на мехура се удари в земята и се спука. Сега почвата бе залята с половин метър вода, която продължаваше да се надига. Тунг и Али Лин се вмъкнаха, целите опръскани. Цирет се шмугна последен и затвори плътно капака зад тях. Няколко десетки литра воден дух също успяха да влязат — сега те бяха просто разлята кална вода. Но от другата страна на капака чуваха как морето напира.

Нау се обърна към Марли, който използваше лазерния си комуникатор за фенерче.

— Да вървим към изхода, ефрейтор. Али Лин ще ми помогне да се свържа по телефона.

Фам Нувен беше много близо до победата, но Нау все още разполагаше със своя ум и със способността си да въздейства на другите и да ги манипулира. Докато се носеха по шлюзовия канал, той продължаваше да обмисля какво трябва да каже на Киви Лин Лизолет.

Генерал Смит слезе от ораторската трибуна. Разпределиха информацията от картите на Тим Даунинг между Избраните и сега петстотин глави обмисляха сделката. Хрункнер Юнърбай стоеше в сянката зад трибуната и се чудеше. Смит отново бе сътворила чудо. В един справедлив свят това без съмнение би дало резултат. Какво ли можеше да измисли Педуре, за да се противопостави?

Смит отстъпваше назад, докато се изравни с него.

— Елате с мен, сержант. Видях един човек, с когото отдавна искам да поговоря. — По-късно през деня щяха да призоват към вот. Преди това можеше да зададат и допълнителни въпроси на генерала. Имаше достатъчно време за политически маневри. Двамата с Даунинг последваха Виктъри към другия край на авансцената и блокираха изхода. Мърляв паяк, облечен в екстравагантни одежди, идваше насреща им. Педуре. Годините не бяха я пощадили — или може би историите за покушенията над живота й бяха верни. Тя понечи да се промъкне покрай Виктъри Смит, но генералът й препречи пътя.

Смит й се усмихна.

— Здравейте, детеубийцо. Колко ми е приятно да ви срещна лично.

Педуре изсъска:

— Да. И ако не се махнете от пътя ми, много ще се радвам да ви убия. — Произнасяше думите с тежък акцент, но малкото ножче в ръката й говореше достатъчно ясно.

Смит разпери ръце — екстравагантен жест, който привлече внимание из цялата зала.

— Пред всички тези хора, Преподобна Педуре? Не мисля. Вие сте…

Смит се поколеба, вдигна чифт ръце към главата си и като че се заслуша в нещо. В телефона си?

Педуре я гледаше втренчено — целият й вид изразяваше подозрение. Тя беше дребничка женица с протъркан хитин и жестове, като че малко по-резки, отколкото трябваше. Гледка, която никак не внушаваше доверие. Сигурно беше толкова свикнала да убива отдалече, че личният чар и красноречието бяха отдавна отхвърлени таланти. Тук тя беше извън стихията си — ръководеше нещата пряко. Това накара Юнърбай да се почувства една идея по-уверен.

Нещо избръмча в дрехата на Педуре. Малкото ножче изчезна и тя грабна телефона си. За миг двете началнички на шпионите заприличаха на стари приятелки, потънали в спомени.

— Не! — Педуре се затърчи в спазми, гласът й премина в писък. Тя сграбчи телефона с ръцете, с които се хранеше и почти го натика в своята паст. — Не тук! Не сега! — фактът, че изведнъж двете се бяха превърнали в зрелище, като че нямаше никакво значение за нея.

Генерал Смит се обърна към Юнърбай.

— Плановете на всички току-що отплуваха по отходния канал, сержант. Три ракети, изстреляни от леда, вече летят насам. Имаме около седем минути. — За миг погледът на Юнърбай се насочи към купола над тях. Намираше се на хиляда фута под земята, укрепен срещу тактически ядрени бомби. Но той знаеше, че флотата на Сродниците е преминала към много по-сериозни оръжия. Тройно изстрелване — това най-вероятно беше удар с дълбоко проникване. Но въпреки това… Аз помогнах в проектирането на това място. Наблизо имаше стълбища, слизащи много по-надълбоко. Той се протегна и хвана една от ръцете на Смит.

— Моля ви, генерале, последвайте ме. — Те тръгнаха обратно през авансцената.

Злодеи и свестни хора — Юнърбай бе виждал и едните и другите да проявяват и смелост, и малодушие. Педуре… е, Преподобната Педуре се гърчеше в паника. Кривеше се, подскачаше ситно насам-натам и врещеше на тийфърски по телефона. Млъкна рязко и отново се обърна към генерала. Ужасът й се бореше с невярваща изненада.

— Ракетите… ваши са! Вие… — тя се метна с писък към гърба на Смит. Ножът й проблесна като сребърно продължение на най-дългата й ръка.

Юнърбай се вмъкна между двете, преди Смит да се обърне. Блъсна силно с рамене Преподобната Педуре и тя изхвърча от сцената. Около тях цареше пълна бъркотия. Хората на Педуре се надигаха от пода на рояци. Бойците на Смит ги посрещаха, увиснали от галерията за гости. Уплахата постепенно обземаше залата — паяците вдигаха глави от четящите устройства и забелязваха кой с кого се бие. После високо горе се разнесе писък.

— Вижте! Новините от мрежата! Съглашението ни обстрелва с ракети!

Юнърбай изведе бойците и генерала през един страничен вход. Хукнаха надолу по стълбите към скритите шахти, които водеха към укрепеното убежище. Седем минути живот? Може би. Но изведнъж сърцето на Хрункнер се изпълни с чувство на свобода. Онова, което им оставаше, беше толкова просто — също както тъй отдавна с Виктъри. Живот и смърт, неколцина добри бойци и няколко минути, в които трябва да решат всичко.

55.

Белга Ъндървил беше началник на Центъра за командване и контрол. Това всъщност не означаваше кой знае какво — тя беше от Вътрешното разузнаване. Случилото се тук можеше завинаги да промени длъжността й, но тя не принадлежеше към тази командна верига — беше просто връзка с гражданската защита и Кралските дворцови войски. Белга гледаше Елно Колдхейвън, лъскавия нов директор на Външното разузнаване и действащ командващ офицер на центъра. Колдхейвън знаеше за пожара от провали, довел до края на кариерата на предшественика му. Знаеше, че Рачнер Тракт не е глупак, а най-вероятно не е и предател. А сега Елно заемаше неговия пост, а шефът беше извън страната. Той до голяма степен оперираше без предпазна мрежа. Неведнъж през последните няколко дни викаха Ъндървил настрани и сериозно я молеха за съвет. Тя подозираше, че тъкмо заради това шефката я държи тук долу, вместо да я върне в Принстън.

Центърът за командване и контрол се намираше на повече от миля от грамадата на Териториалното командване, под старото Кралско убежище. Преди десетилетие този център беше голяма работа — там работеха десетки разузнавателни техници със смешните малки ЦРТ-монитори от онази епоха. Зад тях имаше остъклени конферентни зали и контролни мостове за председателствуващите офицери. Но година след година компютърните системи и мрежи се подобряваха. Сега Разузнаването на Съглашението разполагаше с по-добри очи, уши и автоматика, а самият Център за командване и контрол бе не по-голям от зала за конференции. Тиха, странна зала за конференции с обърнати навън седалки. Въздухът беше свеж, винаги леко полъхваше. Ярките светлини не хвърляха сенки. Имаше монитори за данни, но сега най-простите от тях бяха с дванайсет цвята. Все още имаше и техници, но всеки от тях се грижеше за хиляда възлови точки, пръснати по целия континент и из разузнавателната система в близкия космос. Индиректно всеки разполагаше със стотици специалисти за тълкуването на данните. Осем техници — до един действащи офицери, и командващ офицер. Само от толкова имаше нужда да присъстват физически.

Централният екран показваше как представят шефката пред Парламента. Беше същото комерсиално предаване, което гледаше и останалият свят — Външното разузнаване беше решило да не се опитва да вмъква тайно в Парламента специални видеокамери. Един от техниците работеше със стопкадри от видеозаписа. Той нареди композиция от двайсет изрезки, поигра си със светлината. На екрана се появи някаква повлекана — подробностите от тъмното й облекло не се виждаха много ясно. Генерал Колдхейвън, който седеше до Белга, се обади:

— Добре. Това е положителен знак. Дъртата Педуре — самата тя… Нея не я бива много-много по действията, когато собствената й глава е наред да падне.

Ъндървил слушаше с половин ухо. Речта на генерала я шокира дори повече, отколкото това, че вижда Педуре. Когато Смит излезе с предложението за заложниците, неколцина техници вдигнаха поглед от работата си. Ръцете, с които се хранеха, замръзнаха неподвижно в пастите им.

— Боже! — чу тя как измърмори Елно Колдхейвън.

— Да — прошепна му в отговор. — Но ако те се съгласят, може би ще успеем да се измъкнем.

— Ако изберат Краля за заложник. Но ако искат генерал Смит… — Ако Смит трябваше да остане в Юга, положението щеше да се усложни много, особено за Елно Колдхейвън. Той не успяваше да прикрие съвсем явното си безпокойство. Значи, това е нещо ново и за него.

— Можем да се справим — обади се Кред Дъгуей, директорът на Въздушната отбрана. Дъгуей беше единственият присъстващ главен офицер освен тях. Директорът на Въздушната отбрана беше един от най-големите критици на горкия Тракт и бивш началник на Елно Колдхейвън. И май все още си мислеше, че му е шеф.

На картината от Южната земя генерал Смит слезе от ораторската трибуна. Подаде официалното си предложение на Тим Даунинг. Камерата я проследи как слиза от сцената.

— Тя се насочва към Педуре!

Дъгуей се изкиска.

— Е, сега стана интересно.

— По дяволите. — Камерата отново насочи към Тим Даунинг и следеше как той раздава копия от предложението на генерала.

— Може ли да ме свържете някак с шефката? Тя има ли все още аудиовръзка?

— Съжалявам, господине, няма.

По мониторите на Въздушната отбрана светнаха цветовете на вниманието. Техникът се прегърби и изсъска нещо по гласовата връзка. После заяви:

— Господине, не разбирам какво точно става, но…

Дъгуей посочи рязко сложната ситуационна карта на Южната земя.

— Изстрелват ракети!

Да. Дори и Белга разпозна кода. Кръстчета маркираха предполагаемите площадки за изстрелване.

— Изстреляли са три. Не са базирани в Южната земя — идват от ледовете. Може да са… — не можеха да бъдат никакви други, освен на Сродниците. Съглашението и Сродниците бяха единствените нации, разполагащи с ледени тунели за изстрелване на ракети.

Първата вероятна цел се беше появила вече на монитора. И трите кръгчета се намираха близо до южния полюс.

Колдхейвън махна отсечено на техниците от управлението на атаката.

— Вървете да подготвите Най-Ярката. — На главния монитор новинарските камери продължаваха да панорамират из парламентарната зала и да отразяват реакциите спрямо речта на генерал Смит.

Един от техниците стана от стойката си.

— Господине! Тези ракети са наши. От Седмия тунел са, „Вкопана в леда“ и „Пълзящата отдолу“!

— Какво ще рече това? — гласът на генерал Колдхейвън отряза думите на бившия му шеф.

— Автоматични данни от самите кораби. В момента се опитвам да се свържа с капитаните им — продължаваме с взаимните опити да си разгадаем шифрите.

При тези думи Дъгуей подскочи.

— Докато не разговаряме с тях директно, не вярвам на нищо! Познавам тези командири. Тук става нещо странно.

— Имаме истински изстрелвания по истински цели, сър — техникът почука по кръстчетата и кръгчетата.

— Нямате нищо друго освен хубавички светлинки! — тросна се Дъгуей.

— Идва по защитената мрежа, господине, директно от нашите спътници за откриване на ядрени атаки.

Колдхейвън махна и на двамата да млъкнат.

— Това прилича малко на проблемите, с които се е сблъскал моят предшественик.

Дъгуей изгледа ядосано бившето си протеже… и като че значението на ставащото бавно започна да стига до ума му.

— Да…

Колдхейвън изсумтя.

— Не сме само ние. Разни слухове се носеха по неизключеното аналогово радио. — Все още имаше хора, които използваха подобни неща. Ъндървил имаше агенти в провинцията, които се съпротивляваха на всякакви технически нововъведения. Изненадата беше, че който и да било в Териториалното командване слуша подобни комуникации съвсем насериозно. Колдхейвън забеляза израза на лицето й. — Жена ми работи в техническия музей на брега. — По лицето му трепна усмивка. — Тя казва, че старите й радиоприятели не са откачалки. И освен това сега те виждат невъзможното. В миналото бихме могли да припишем противоречията на нечий идиотизъм. Сега… — До момента на удара по все по-стесняващите се мишени-кръгове оставаха някакви си три минути. Сега всички разузнавателни спътници показваха една и съща цел: Далечният Юг.

Ъндървил се поколеба за момент. Цялата параноя на Рачнер… е истина?

— Значи може би изстрелването е фалшиво. Всичко, което виждаме…

— Или поне всичко, което виждаме в мрежата…

— … може да е лъжа. — Това беше най-екстравагантният кошмар на всеки технофоб.

Най-накрая смисълът на ставащото започна да достига до Дъгуей. Рушеше се една вяра, градена двайсет години.

— Но шифроването, кръстосаната проверка… какво да правим, Елно?

Елно като че се беше оклюмал. Те приеха теорията му, и това ги водеше до гибел.

— Можем… Можем да се изключим. Да прекъснем връзките на командването и комуникациите с мрежата. На мен ми прилича на опция във военна игра — само дето и това сме го играли в мрежата!

Белга обгърна с ръка раменете му.

— Аз ви казвам — направете го. Ще използваме аналоговото радио от музея. Аз също разполагам с хора — куриери. Ще стане бавно… — Твърде, твърде бавно, но поне щяха да открият какво имат насреща си.

В мрежата имаше и други, с които можеше да се свърже само за миг — Нишнимор, самият крал — ала сега като че на нищо не можеше да има доверие. Дъгуей беше налице, но командващият офицер на Центъра за командване и контрол беше Елно Колдхейвън. Колдхейвън се поколеба, но не отстъпи пред Дъгуей. Извика главния си сержант:

— План „Изопачаване в мрежата“. Искам известието да бъде занесено на ръка в музея.

— Тъй вярно! — техникът беше проследил разговора и изобщо не изглеждаше толкова втрещен, колкото началниците му. Кръгчетата-мишени показваха две минути до удара. На видеокартината от Парламента цареше пълен хаос. За миг ужасът от тази сцена скова Ъндървил. Горките паяци. Преди, войната беше злокобен облак на хоризонта. Сега Избраните на Юга се оказаха в епицентъра на ядрен взрив — оставаха им по-малко от две минути живот. Някои седяха неподвижно, втренчили поглед нагоре — там, където щяха да избухнат мегатоните. Други търчаха панически надолу по застланите с килими стълбища и търсеха начин да излязат навън, да слязат по-надолу. А някъде извън полезрението им същата участ очакваше и генерала.

По някакво чудо главният сержант разполагаше с копия на хартия на План „Изопачаване в мрежата“. Той ги раздаде на техниците си и започна процедурата по отварянето на противоударните врати на Центъра.

Но вратите вече се отваряха. Белга настръхна. Нищо не биваше да влиза тук до края на дежурството или докато Колдхейвън не зададе освобождаващия код. Влезе един страж със сбъркана походка — вървеше назад. Държеше оръжието си под много неудобен ъгъл.

— Видях разрешителното ви, госпожо, но не е позволено…

Подир думите му отекна един почти познат глас:

— Глупости! Ние имаме разрешение, а вие видяхте, че вратите се отвориха. Моля ви, дръпнете се. — В залата влезе млада жена-лейтенант. Проста черна униформа, стройно, смъртоносно телосложение. Сякаш Виктъри Смит не само бе избягала от Юга, но и се беше върнала тук толкова млада, както първия път, когато Ъндървил я видя. След лейтенанта влязоха едър ефрейтор и екип от бойци. Повечето натрапници носеха тежки нападателни оръжия.

Генерал Дъгуей изля поток от гняв и възмущение върху младия лейтенант. Дъгуей беше глупак. Повече от всичко това приличаше на удар за обезглавяване — но защо не стреляха? Елно Колдхейвън заобиколи предпазливо зад бюрото си. Ръцете му се протегнаха към някакво невидимо чекмедже. Белга пристъпи между него и натрапниците и заяви:

— Вие сте дъщерята на Смит.

Лейтенантът й отдаде чест.

— Да, госпожо. Виктъри Лайтхил — а това е моят екип. Оторизирани сме от генерал Смит да провеждаме инспекции по своя преценка. С цялото ни уважение, госпожо, тъкмо затова сме дошли.

Лайтхил се промъкна покрай разпенения директор на Въздушната отбрана. Старият Дъгуей беше толкова ядосан, че не можеше да се опише. Зад Белга, почти прикрит от тялото й, Елно Колдхейвън вкарваше командни кодове.

По някакъв начин Лайтхил разбра какво става.

— Моля ви, отдръпнете се от клавиатурата, генерал Колдхейвън. — Едрият ефрейтор насочи пушката си към шефа на центъра. Сега Ъндървил позна войника. Бавноразвиващият се син на Смит. По дяволите.

Елно Колдхейвън се отдръпна от бюрото си, леко вдигнал ръце във въздуха — признаваше, че това далеч надхвърля всякаква „инспекция“. Двамата техници най-близо до вратата се втурнаха покрай натрапниците. Но тези бойци действаха бързо. С рязко извръщане те скочиха върху техниците и ги повлякоха обратно в центъра. Вратите бавно се затвориха.

Колдхейвън направи още един опит, най-немощния от всички:

— Лейтенант, в сигналната ни автоматика е налице масирано изопачаване на данни. Трябва да изключим Центъра за командване и контрол от мрежата.

Лайтхил се приближи до мониторите. Все още имаше картина от Парламента, но зад камерата нямаше никой — кадърът се люшкаше безцелно и най-накрая се спря на тавана. По другите монитори бяха разцъфнали Най-ярките светлини — запитвания до Командния център, съобщения за изстрелване от Кралските Ракетни нападателни войски. Светът вървеше към края си.

Най-накрая Лайтхил заговори.

— Знам, господине. Тук сме, за да ви попречим да го направите. — Нейните бойци се бяха пръснали из вече претъпкания център. Нито един техник или офицер не беше извън обхвата им. Едрият ефрейтор отваряше товарна раница, нагласяваше допълнителна апаратура… монитори за игри?

Най-накрая Дъгуей отново доби дар слово.

— Подозирахме наличието на агент под дълбоко прикритие. Бях убеден, че това е Рачнер Тракт. Какви глупаци сме били! През цялото време Виктъри Смит е работила за Педуре и Сродниците!

Предател в самото сърце на организацията. Това обясняваше всичко, но… Белга погледна мониторите, фалшифицираните съобщения от мрежата за ракетите, изстреляни от Съглашението, идваха от всички посоки.

— Каква част от всичко това е истина, лейтенант? — попита тя. — Всичко ли е лъжа, дори и нападението над Далечния юг?

Отначало Ъндървил си помисли, че лейтенантът няма да й отговори. Кръговете-мишени в Далечния юг се бяха свили до точки. Камерата още секунда предаваше последния кадър с купола на парламента. После Белга бе обзета от мимолетното усещане за рушаща се скала, за блеснала отвъд светлина — и мониторът угасна. Виктъри Лайтхил трепна, и когато най-сетне отговори на Белга, гласът й бе едновременно и мек, и твърд:

— Не. Тази атака беше съвсем истинска.

56.

— Сигурен ли си, че тя ще може да ме види?

Марли вдигна поглед от приспособленията си.

— Да, господине. Получих и разрешение за разговор от нейното устройство.

Ти си наред, Пастирю. Най-великото изпълнение в живота ти.

— Киви! Там ли си?

— Да, аз… — и той чу как Киви рязко пое дъх. Чу. Не получаваше видеокартина — положението им беше безнадеждно, нямаше лъжа. — Татко!

Нау притискаше в ръце главата и раменете на Али Лин. Раните на „умната глава“ бяха превързани — цяло блато от кръв се процеждаше през импровизираните бинтове. Да му се не види, надявам се да не е мъртъв. Но всичко това трябваше да изглежда най-вече истинско — Марли беше направил всичко, което бе по силите му.

— Вин е, Киви. Двамата с Тринли ни се нахвърлиха, убиха Кал Омо. Щяха да убият и Али, ако… ако не бях ги оставил да избягат. — Думите се търкаляха от устата му, захранвани от истински гняв и страх и водени от тактическата необходимост. Дивашката атака на предателите, планирана точно в най-критичния момент, когато цяла цивилизация се намираше в рисково положение. Унищожаването на Северната лапа. — Видях как две от котенцата се удавиха, Киви. Съжалявам, не можахме да се приближим достатъчно, че да ги спасим… — думите му убягваха, но изкусно.

Чу леки хлипания от другия край на връзката — звуците, които Киви издаваше в мигове на абсолютен ужас. По дяволите, това можеше да отприщи каскада от спомени. Потисна страха си и продължи:

— Киви, все още имаме шанс. Предателите появиха ли се при Бени? — Дали Фам Нувен се е добрал до пивницата?

— Не. Но знаем, че нещо се е объркало ужасно. Загубихме видеокартина от Северната лапа, а на Арахна май започна война. Говоря по личния канал, но всички ме видяха да излизам от пивницата.

— Добре, добре. Това е добре, Киви. Който и да участва в този заговор заедно с Вин и Тринли, те все още се чувстват объркани. Имаме шанс — ние двамата…

— Но несъмнено можем да се доверим на… — протестът на Киви заглъхна. Не му изтъкна никакъв аргумент. Толкова скоро след мозъчно прочистване Киви се чувстваше най-неуверена в себе си. — Добре. Но аз мога да ти помогна. Къде се криете? В някой от шлюзовете?

— Да, в капан сме — зад изходния капак. Но ако успеем да излезем, можем да спасим положението. L1-A разполага с…

— Кой е шлюзът?

— Хм… — той погледна капака, фенерът на Марли осветяваше номера. — Ес-седем-четири-пет. Това…

— Знам къде е. Ще се видим след двеста секунди. Не се тревожи, Томас.

Господи. Киви се възстановяваше невероятно. Нау изчака, после погледна въпросително Марли.

— Връзката прекъсната, господине.

— Добре. Свържи се отново. Провери дали не можем да пробием до Ритцер Брюхел. — Това можеше да е последният шанс за проверка на наземната операция, преди всичко да се подреди по един или друг начин.

Когато ракетите удариха Далечния Юг, „Невидимата ръка“ бе увиснала над хоризонта. Въпреки това мониторът на Джау показваше проблясъци на фона на горните атмосферни слоеве. А техните спътници-следачи изпращаха подробен анализ на разрушението. И трите ядрени ракети бяха улучили целта.

Но Ритцер Брюхел не беше напълно щастлив.

— Не ги изстреляхме в подходящия момент. Не успяха да проникнат възможно най-дълбоко.

Гласът на Бил Фуонг се разнесе по мостиковия канал:

— Тъй вярно. Това зависеше от разузнавателните данни от висш порядък — тези неща се намират на L1.

— Добре, добре, продължаваме. Ксин!

Джау вдигна поглед от пулта си.

— Да, господине?

— Хората ти готови ли са да ударят по ракетните бази?

— Тъй вярно! Току-що извършената промяна на курса ще ни постави над повечето от тях. Ще елиминираме голяма част от силите на Съглашението.

— Главен пилот, искам вие лично… — от пулта на Брюхел се разнесе звуков сигнал. Нямаше видеокартина, но помощник-пастирът се вслушваше в нещо, което идваше отвън. След малко рече:

— Тъй вярно. Можем да го компенсираме. Къде се намирате?

Какво ли ставаше там горе? Какво ставаше с Рита? Джау се принуди да отклони вниманието си от разговора и впери поглед в собствения си пулт. Всъщност той натискаше своите „умни глави“ докрай. Вече нямаше място за финес. Нямаше как да скрият тази операция от мрежите на Паяците. Ракетните бази на Съглашението заемаха обширна територия в северния континент, а екипажът следеше маршрута на „Невидимата ръка“ само приблизително. Пилотите на Джау координираха няколко десетки „умни глави“ — разузнавачи. Скалъпените бойни лазери на кораба можеха да елиминират площадките, намиращи се близо до повърхността, но само ако разполагаха с петдесет милисекунди време за прицел. Ако успееха да уцелят всичко, това щеше да е чудодеен балет на огневата сила. Някои от най-дълбоко разположените цели, площадки за нападение, щяха да бъдат ударени от екскавационни бомби. Те вече бяха изстреляни и се спускаха в дъга подире им.

Беше направил всичко, което може, за да накара всичко това да стане. Нямах избор. На всеки няколко секунди тази мантра изплуваше в съзнанието му в отговор на също така упоритото „Не съм палач“.

Но сега… сега може би съществуваше безопасен начин да избегне ужасните заповеди на Брюхел. Бъди честен — ти все пак си палач. Но на стотици, не на милиони.

Без подробните географски и разузнавателни указания от L1 те можеха да допуснат неограничен брой дребни грешки. Ударът по Далечния юг го доказа. Пръстите на Джау се понесоха по клавиатурата — изпращаше указания на екипа си в последната секунда. Грешката беше почти неуловима. Но тя щеше да предизвика вълна от случайни отклонения по време на атаката срещу противоракетните устройства. Много от ударите щяха да попаднат твърде далеч от целта. Съглашението щеше да има шанс срещу ядрените оръжия на Сродниците.

Рачнер Тракт крачеше напред-назад из преддверието. Колко ли време щеше да отнеме на Ъндърхил, докато излезе? Може би старецът беше размислил или просто бе забравил какво смята да прави. Стражът също изглеждаше притеснен. Говореше по някакъв комуникационен канал, но думите му не се чуваха.

Най-накрая завиха скрити мотори. Миг по-късно старите дървени врати се разтвориха. Оттам се показа дървеница-водач, следвана по петите от Шерканер Ъндърхил. Стражът изтърча от кабината.

— Господине, може ли да поговоря с вас? Току-що…

— Да, но нека първо поговоря с полковника. — Тежестта на топлата дреха сякаш притискаше Ъндърхил, а всяка стъпка неизменно го унасяше встрани. Стражът нервничеше около поста си и не знаеше какво да прави. Дървеницата-водач търпеливо дърпаше Ъндърхил в що-годе правия път, докато той се приближаваше към Тракт.

Старецът стигна до преддверието за посетители.

— Имам няколко свободни минути, полковник. Много съжалявам, че сте загубили работата си. Искам да…

— Това не е важно сега, господине! Имам да ви казвам нещо. — Цяло чудо беше, че се добра до Ъндърхил. А сега, само да успея да го убедя, преди този постови да събере смелост да се намеси!

— Автоматиката на нашето командване е манипулирана, господине. Имам доказателства! — Ъндърхил вдигна ръка в знак на протест, но Рачнер продължи да боботи. Това беше последният му шанс. — Звучи налудничаво, ала това обяснява всичко. Съществува…

Светът около тях избухна. Цвят върху цвят. Болка, по-силна от най-яркото слънце във въображението на Тракт. За миг цветът на болката бе единственото, което съществуваше — изтласкваше навън мислите му, страха, дори слисването.

А после той се завърна. В агония — но поне беше в съзнание. Лежеше в снега сред разпръснати развалини. Очите му… очите го боляха. Отблясъци от ада прогаряха цялото му предно зрително поле и го заслепяваха. Отблясъците представляваха отчетливи силуети на фона на лъч от пълен мрак — стражът, Шерканер Ъндърхил.

Ъндърхил! Тракт се изправи на крака и бутна встрани затрупалите го плоскости. Сега изплуваха и други болки. Гърбът му представляваше една неделима, масивна болка. Когато те ударят през стената, така става. Направи няколко колебливи крачки, но като че нямаше нищо счупено.

— Господине? Професор Ъндърхил? — гласът му сякаш идеше от много, много далеч. Извърна глава насам-натам като дете, което все още имаше само бебешки очи. Нямаше избор — зрителното му поле отпред бе изпълнено с огнени отблясъци. Надолу по хълма, до извивката на кратерната стена, се виждаше редица от димящи дупки. Но тук пораженията бяха невероятно по-големи. Никоя от външните постройки на Ъндърхил не беше оцеляла, а огънят поглъщаше всичко, което можеше да гори. Рачнер пристъпи към мястото, където преди стоеше стражът. Но сега там имаше ръб на стръмен, димящ кратер. Хълмът над него беше отнесен целият. Тракт и преди беше виждал нещо подобно, но тогава се беше случила ужасна злополука — проникващ артилерийски снаряд бе уцелил склад с муниции. Какво ни удари? Какво е пазел Ъндърхил долу? Нещо в подсъзнанието му задаваше тези въпроси, ала той не разполагаше с никакви отговори и имаше куп други, много по-належащи грижи.

В краката му се разнесе животинско съскане. Рачнер извърна глава. Беше дървеницата-водач на Ъндърхил. Бойните й ръце бяха в готовност да мушка, но тялото й лежеше, разкривено, сред отломките. Черупката на горкото животно сигурно беше пропукана. Когато се опита да се промъкне покрай нея, дървеницата нададе още по-свиреп писък и направи страховито усилие да измъкне смазаното си тяло изпод развалините.

— Мобиай! Няма нищо… Няма нищо, Мобиай.

Ъндърхил! Гласът му прозвуча глухо, но такива бяха в момента и всички звуци наоколо. Щом Тракт се промъкна покрай буболечката, тя измъкна осакатеното си тяло изпод развалините и го последва в посоката, откъдето идваше гласът на Ъндърхил. Но съскането й вече не беше заплашително. Повече приличаше на жално хленчене.

Тракт заобиколи насипа около кратера. Ръбът беше плътно затрупан с изхвърлените от взрива отломки. Лъскавите стени вече се огъваха, хлътваха навътре. Но Ъндърхил все още не се виждаше никакъв.

Дървеницата-водач изпълзя покрай Тракт. Там, точно пред нея, самотна паешка ръка стърчеше като острие високо сред развалините. Буболечката изпищя пронизително и започна немощно да рови в тях. Рачнер се присъедини към нея — разчистваше дъските, избутваше встрани топлата кал. Топла? На дъното на Калорика беше горещо! Имаше нещо особено ужасяващо в това да си заровен в топла земя. Тракт отчаяно закопа по-бързо.

Ъндърхил беше затрупан със задницата надолу — главата му се намираше само на един фут под земята. За секунди успяха да го откопаят до под раменете. Пръстта се огъваше и вдлъбваше заедно с ръба на кратера. Тракт протегна ръце, обви здраво Ъндърхил… и затегли. Един инч, един фут… двамата се строполиха върху насипа точно когато гробът на Ъндърхил пропадна в ямата.

Дървеницата-водач пълзеше около тях, вкопчила ръце в господаря си. Ъндърхил погали леко животното. После се обърна и разклати глава по същия глупав начин като Тракт. По кристалните повърхности на очите му имаше подутини. Шерканер Ъндърхил бе заслонил очите на Тракт от взрива — цялата горна част на главата на стареца бе поела директно удара.

Ъндърхил като че гледаше към кратера.

— Джейберт? Нишнимор? — произнесе той тихо, невярващо. Изправи се на крака и се отдалечи от пропастта. Тракт и буболечката го крепяха. Отначало той се остави да го отведат на билото. Под дебелите дрехи беше трудно да се различи, но като че поне два от краката му бяха счупени.

Паякът отново заговори:

— Виктъри? Брент? Чувате ли ме? Изгубих… — обърна се и се загледа в кратера. Този път на Рачнер му се наложи буквално да се сбори с него. Горкичкият старец ту влизаше, ту излизаше от делириум. Мисли! Рачнер погледна надолу по склона. Хеликоптерната площадка се беше наклонила, но земята отгоре я заслоняваше от разхвърчалите се отломки. Хеликоптерът му още си стоеше там, очевидно невредим.

— А! Професоре… в хеликоптера ми има телефон. Елате, оттам можем да се обадим на генерала. — Импровизацията беше прозрачна, но Ъндърхил ту започваше, ту спираше да бълнува. Той се олюля и едва не рухна на земята. После — миг на просветление.

— Хеликоптер? Да… има за какво да ми потрябва.

— Добре, да слезем там. — Тракт се запъти към стълбището, но Ъндърхил продължаваше да се колебае.

— Не можем да оставим Мобиай. Нишнимор и останалите — да. Те със сигурност са мъртви. Но Мобиай…

Мобиай умира. Но Тракт не го произнесе на глас. Дървеницата-водач беше спряла да пълзи. Ръцете й леко махнаха към Ъндърхил.

— Мобиай е животно, господине — каза тихо Тракт.

Ъндърхил се изкикоти замаяно.

— Въпрос на мащаби, полковник.

И така, Тракт свали връхната си дреха и направи от нея люлка за буболечката. Създанието тежеше около осем фунта — съвсем мъртво тегло. Но слизаха надолу и сега Шерканер Ъндърхил го последва, без да се оплаква — налагаше се да го подкрепя само от време на време, за да се задържи върху стълбите. Е, какво по-добро можеше да вършиш сега, а, полковник? Спотайващият се враг най-накрая бе нападнал. Тракт погледна над кратера към димящите развалини. Като че същото се повтаряше и на високото плато — и попиляваше кралската стратегическа отбрана. Несъмнено бяха обстреляли с ядрено оръжие Главното командване. За каквото и да съм дошъл, вече е твърде късно.

57.

Таксито се издигна нагоре над руините на L1. Под тях входът на S745 зееше и изпускаше въздух и ледени частици. Ако не беше Киви, още щяха да са в капана зад капака на шлюза. Приземяването на Киви и специалната работа с ключалката бяха нещо, което дори и добре обучените „умни глави“ невинаги можеха да осъществят.

Нау внимателно настани Али Лин на предната седалка до Киви. Жената вдигна поглед от контролното табло и лицето й се изкриви от мъка.

— Татко? Татко? — тя се пресегна да провери пулса му и изражението й се поотпусна.

— Мисля, че той ще се справи, Киви. Виж, в L1-A има медицинска автоматика, и…

Киви седна отново на мястото си.

— Оръжейната… — но погледът й остана вперен в баща й. Ужасът засенчваше разума. Тя рязко се извърна и кимна. — Да.

Таксито усили хода на малките реактивни мотори — това накара Нау и хората му бързо да започнат да се пресягат за дръжки. Киви изключваше флегматичното автоматично управление на таксито.

— Какво се случи, Томас? Имаме ли шанс?

— Така мисля. Ако успеем да се вмъкнем в L1-A. — Той й разказа историята с предателството — почти истината, ако изключим Али Лин.

Киви гладко превключи таксито на спирачен ход. Но като заговори, почти хлипаше:

— Зверството на Дием се повтаря, нали? И ако този път не ги спрем, всички ще умрем! И Паяците също!

Бинго. Ако не бяха прочистили мозъка на Киви толкова скоро, това щеше да е много опасна линия на мислене. Още няколко дни, и щеше да й се наложи да свърже стотина дребни разминавания и тогава бързо би могла да прозре всичко. Но сега, за следващите няколко Ксек, аналогията с Дием играеше в негова полза.

— Да! Но този път имаме шанс да ги спрем, Киви.

Таксито бързо се спусна над Диамант Едно. Слънцето приличаше на мъждива червена луна — лъчите му проблясваха тук-там по последния им откраднат сняг. Хамърфест бе изчезнал зад ъгъла. Най-вероятно Фам Нувен беше затворен в Купола. Този човек е гений, но постигна само половин победа. Отряза дейността на „умните глави“, но не спря операцията на Арахна и не се свърза със съюзници.

А в тази игра половин победа не струваше нищо. След няколкостотин секунди огневата сила на L1-A ще е в мои ръце. Стратегията ще изкристализира в сигурно унищожение, а моралната слабост на самия Фам Нувен ще помогне на Томас Нау да спечели цялата игра.

Езр не беше губил съзнание — иначе събуждане нямаше да има. Но за известно време цялото му съзнание бе съсредоточено вътре в него, във вцепеняващия студ, разкъсващата болка в рамото и ръката му.

Поривът да поеме въздух в дробовете си започваше да го надвива. Някъде там трябваше да има въздух — в парка пространството за дишане продължаваше да е същото. Но къде? Обърна се нататък, където фалшивите слънчеви лъчи бяха най-ярки. Някакъв остатък от разум отбеляза, че водата се беше изляла от тази посока. Сега би трябвало да пада надолу. Плувай към светлината. Той зарита немощно, колкото му държаха силите, като определяше посоката със здравата си ръка.

Вода. Пак вода. Вода завинаги. Червеникава в лъчите на слънцето.

Той изскочи над повърхността — кашляше, повръщаше и най-накрая дишаше. Морето се простираше около него. То се гърчеше и издигаше — нямаше хоризонт. Сякаш беше излязло от историята за мечове и пирати от Канбера, която беше гледал като малък — а той беше моряк, хванат в капана на последния водовъртеж. Загледа се нагоре, все по-нагоре. Водата наоколо се изкриви и се затвори над главата му. Морският пейзаж се превърна в мехур, може би пет метра в диаметър.

Заедно с ориентацията го осени и нещо като рационална мисъл. Езр се извърна, огледа се надолу и назад. Никакви преследвачи не се виждаха. Но може би нямаше значение. Водата покрай него носеше собствената му кръв — усещаше вкуса й. Студът, забавил изтичането на кръвта и премахнал донякъде болката, в същото време парализираше краката и здравата му ръка.

Езр се загледа във водата — опитваше се да прецени на какво разстояние се намира неговият въздушен мехур от външната повърхност. Водата откъм страната на слънцето като че не беше дълбока, но… Той се огледа надолу и назад към бившата гора. През размазаното и през течението различи прекършените дървета. Водата никъде не беше по-дълбока от дванайсетина метра. Излязъл съм от основната маса. Неговият мехур сам по себе си представляваше част от свободна капка, която бавно се носеше по небето на Северната лапа.

Носеше се надолу — поради някаква комбинация от микрогравитация и сблъсъка на морето с покрива на пещерата. Езр гледаше вцепенен как земята започва да се надига около него. Щеше да се удари в дъното на езерото, тъкмо до кея на постройката.

Когато сблъсъкът дойде, беше бавен, като насън, с по-малка скорост от метър в секунда. Но водата бързо се завихри около него — пръскаше и струеше. Той се удари в дъното с крака и задник и отскочи нагоре заедно с рояк подскачащи, вихрещи се водни капки. Навсякъде около него трещеше — безразлични механични аплодисменти. Каменната облицовка на кея беше на по-малко от метър разстояние. Той се пресегна и почти спря да се върти. После раненото му рамо докосна стената и всичко изчезна в пламъците на агонията.

Изгуби съзнание само за секунда-две. Когато се свести, видя, че се намира на около пет метра над морското дъно. Близо до него, каменният зид бе покрит с мъх и петна — старото морско равнище. А трещящите аплодисменти…, той погледна към дъното. Виждаше ги — бяха стотици: стабилизаторните сервомеханизми, които извършваха същият онзи саботаж, пратил морето на поход.

Езр се изкатери по грубо издяланите камъни на вълнолома. Само няколко метра го деляха от върха, от постройката… от мястото, където преди тя се издигаше. Основите се различаваха. Остатъците от стени все още стърчаха. Но един милион тона вода, дори и когато се движи бавно, бяха достатъчни да пометат къщата. Тук и там стърчаха отломки, забити дълбоко в развалините.

Езр се придвижваше от място на място като си помагаше със здравата си ръка, за да се изкатери по руините. Морето се беше стекло в дълбок пласт, който бе залял горите и сега се катереше по стените в дъното на кухината. То все така се пенеше и вълнуваше. Десетметрови капки вода продължаваха да се носят по небето. Голяма част от морето може би по-късно щеше да се стече обратно в басейна, но шедьовърът на Али Лин беше разрушен.

Всичко започваше да се размазва пред погледа му. Вече не го болеше като преди. Някъде там, сред потопената гора, Томас Нау беше попаднал в капана заедно с веселата си дружина. Езр си спомни как възтържествува, щом ги видя как потъват сред дърветата под водата. Фам, спечелихме! Но това не беше първоначалният им план. Всъщност Нау някак си ги разкри — едва не уби и двамата. Пастирът можеше и изобщо да не е в капан. Успееше ли да се измъкне от пещерата, можеше да проследи Фам или да се добере до L1-A.

Но страхът беше далече и все повече утихваше. Сега около него струяха ивици лепкава червена вода. Наведе глава и огледа ръката си. Оръжието на Марли беше раздробило лакътя му и отворило артерия. Предишната рана в рамото му и мъченията бяха образували нещо като случаен турникет, но… Кръвта ми изтича. Логично, мисълта предизвика трескава тревога — но всичко, което той всъщност искаше, беше да се отпусне на земята и да си почине малко. И тогава ще умреш, а Томас Нау може би ще спечели.

Езр се насили да продължи да се движи. Де да можеше да спре кървенето… но нямаше начин дори да свали връхната си дреха. Мисълта му се отдалечи от невъзможното. Сивотата се промъкна в периферията на съзнанието му. Какво ли мога да направя за секундите, които ми остават? Избираше пътя си между руините — зрителното му поле се бе стеснило и обхващаше само земята на някакви си сантиметри от лицето му. Ако успееше да намери покоите на Нау и да открие комуникатор! Поне ще предупредя Фам. Комуникатор нямаше — само безкрайни отломки. Прекрасната дървесина, отгледана от Фонг, сега тлееше цялата — спиралната й структура беше разрушена.

Гола бяла ръка се протегна от един потрошен шкаф. Мисълта на Езр се препъна в ужаса и мистерията. Кого сме зарязали тук? Да, Омо. Но този крайник беше гол, лъщеше обезкървен и бял. Докосна дланта в края на ръката. Тя потрепна и се плъзна по пръстите му. О, че това изобщо не беше труп — само един от онези прилепващи скафандри, така любими на Нау. Една идея изплува от мрака. Може би — за да спре кървенето. Подръпна ръкава — скафандърът се плъзна, закачи се за нещо и после заплава във въздуха. Езр се оттласна от земята и за миг затанцува с него. Левият ръкав се отвори, раздвои се под пръстите му. Той вмъкна вътре ръката си и скафандърът се затвори от пръстите до рамото. Придърпа тъканта върху гърба си и свободно навлече дясната половина около пострадалата си ръка. Сега можеше и да си кърви до смърт — никой нямаше да види и капчица повече. Стегни тъканта. Намести материята и тя прилепна по него. По-стегнато — истински турникет. Плъзна лявата си ръка по покритието на ранената ръка — плътта под нея се сгърчи в агония. Но тъканта откликна и се втвърди. Чу се как стене от нейде далече. За миг изгуби съзнание и се свести, полегнал леко върху главата си.

Но сега дясната му ръка беше обездвижена — ръкавът прилепваше с максимално напрежение. Много болезнена модна крайност, но току-виж излязла достатъчна, за да го опази жив.

Пийна от носещата се във въздуха вода и се опита да мисли.

Зад него се чу хленчещо мяукане. Небесното котенце се появи пред погледа му — беше кацнало върху гърдите и здравата му ръка. Пресегна се и погали треперещото телце.

— И ти ли си в беда? — попита. Думите му излизаха като грачене. Големите тъмни очи на котенцето се втренчиха в него и то се зарови дълбоко между гърдите и лявата му ръка. Странно. Обикновено болните котета се криеха — това причиняваше много проблеми на Али, макар и създанията да бяха опръстенени. Небесното коте беше вир-вода, но малкото му телце оставаше нащрек. Може би… — Да ме утешиш ли си дошъл, малкият?

Сега го чуваше как мърка, усещаше топлината на тялото му. Усмихна се — само това, че имаше кой да го слуша, го правеше по-буден.

Чу се плясък на крила. Още две котенца. Три. Увиснаха над него и замяукаха раздразнено, сякаш искаха да кажат: „Какво направихте с парка ни?!“, или може би, „Искаме вечеря“. Закръжиха около него, но не прогониха малкото от прегръдките му. После едно по-голямо — мъжкар с разръфани уши, се метна нагоре и кацна на най-високото място сред развалините. Изгледа сърдито Езр и се захвана да си приглажда крилете. Проклетото същество дори не изглеждаше мокро.

Най-високото място сред развалините… диамантена тръба, почти два метра в диаметър, увенчана с метален капак. Езр изведнъж осъзна какво гледа: вход на тунел към убежището на Томас Нау, който най-вероятно водеше пряко към L1-A. Издигна се по хълма към колоната с металния връх. Котаракът клечеше и хич не му се искаше да се махне, за да не пречи на Езр. Дори и сега тези създания бяха толкова собственически настроени, както винаги.

Контролните светлини на люка светеха в зелено. Той беше отворен.

Езр погледна едрия котарак.

— Ти знаеш ли, че си седнал върху ключа към всичко, а, приятел?

Внимателно откопча най-малкото коте от дрехата си и изпъди всичките от механизма на капака. Той се плъзна и отвори люка. Щяха ли малките глупачета да се опитат да го последват? Махна им за сбогом.

— Каквото и да си мислите, всъщност не искате да дойдете с мен. От изстрелите боли.

Груповата стая на Купола беше претъпкана с допълнителни седалки — едва оставаше място за маневри покрай стените. А в момента, когато Силипан изключи комуникационните връзки на „умните глави“, мястото се превърна в лудница. Тръд се измъкна от протегнатите им ръце и се върна на контролния пункт в най-горната част на стаята.

— Тези хич, ама хич не искат да ги откъсват от работата им.

Беше по-лошо, отколкото си мислеше Фам. Ако „умните глави“ не бяха вързани, нямаше да нападнат него и Тръд. Погледна отново Новородения.

— Трябва да го направим. Там е сърцето на властта на Нау и сега то му измени. Поемаме властта над целия L1, Тръд.

Погледът на Силипан се изцъкли. Твърде много шокове му се насъбраха.

— Целия L1? Това е невъзможно… Ти ни уби всичките, Фам. Уби мен. — После той се поосвести. Без съмнение си представяше какво ще направят с него Нау и Брюхел.

Фам го задържа със свободната си ръка.

— Не, имам намерение да победя. Ако успея, ще оцелееш. Както и Паяците.

— Какво? — Тръд прехапа устна. — Да, отрязването на помощта ще забави Ритцер. Може би тия проклети Паяци ще получат шанс. — Погледът му стана вглъбен, после отново рязко се впери в лицето на Фам. — Какво си ти?

Фам отвърна тихо — колкото гласът му да се чува над настоятелните крясъци на „умните глави“.

— Точно сега съм единствената ви надежда.

Той извади конфискуваните от Силипан очила от джоба на дрехата си и му ги подаде.

Тръд внимателно приглади измачканото устройство и го нахлупи на очите си. Отначало не казваше нищо, после се обади:

— Имаме още очила. Мога да ти намеря едни.

Фам се усмихна с онази лисича усмивка, която Силипан никога не беше виждал преди двеста секунди.

— Става, но имам нещо по-добро.

— О… — тихо възкликна Тръд.

— Виж, сега искам да направиш оценка на щетите. Има ли някакъв начин да работиш с твоите хора оттук, без те да се свързват с Нау?

Тръд сви ядосано рамене.

— Знаеш, че е невъз… — погледна отново Фам. — Може би, може би има някакви тривиални неща. Правим офлайн изчисления. Може да успея да измамя „умните глави“, които осъществяват цифровия контрол…

— Добро момче. Успокой хората и виж дали някой от тях ще ни помогне.

Разделиха се. Силипан слезе при „умните глави“ — поговори им успокоително, прибра в торби плаващото изповръщано, предизвикано от внезапната тревога. Крясъците още повече се усилиха:

— Имам нужда от последните данни за проследяване!

— Къде са преводите на отговора на Сродниците?

— Глупаци, изгубихте връзката!

Фам се плъзна встрани под тавана, като наблюдаваше редиците на седналите „умни глави“ долу и се вслушваше в оплакванията им. На отсрещната стена Анне и другия й асистент се рееха неподвижни върху носилки. Тя би трябвало да е в безопасност, в несвяст. Сега се води твоята последна битка — само един-два века след времето, когато си мислела, че всичко е загубено.

Видението пред очите на Фам ту се очертаваше, ту се изгубваше. В по-голямата част от Купола той успя да рестартира микровълновата пулсираща енергия. Разполагаше може би със сто хиляди работещи локализатора в своя обсег. Ярка мета-светлина обгръщаше видението му в разпръснати лъчи из целия Купол към всички места, където облак локализатори бе оживял и търсеше да напипа обратната нишка към него.

Статус, статус. Фам прегледа данните на „умните глави“ в груповата стая и извън нея. Имаше само неколцина, които все още стояха заключени в килиите си в капилярните тунели — специалисти, от които нямаше нужда в настоящата операция. Мнозина от тях, когато прекъснеха потока им на работа, изпаднаха в конвулсивни припадъци, Фам влезе в контролната система и отвори някои от влизащите комуникации. Имаше неща, които трябваше да узнае — това можеше да облекчи притесненията на Фокусираните. Тръд погледна нервно — усещаше, че някой се бърка в системата му.

Фам излезе извън стените на Купола — търсеше някакъв проблясък от локализаторите по повърхността на канарата. Ето! Един-два изолирани образа, с лошо качество, монохромни. Зърна такси, което кацаше на голия камък близо до Хамърфест. По дяволите — шлюз S745. Ако Нау можеше да се справи с този люк без ключалка, нямаше съмнение какво щеше да предприеме по-нататък.

Само за миг Фам бе обзет от всепоглъщащия страх да се изправи лице в лице с противник, който не се спира пред нищо. Ах, все едно отново съм млад. Оставаха му още може би триста секунди, преди Нау да се добере до L1-A. Нямаше смисъл да задържа нещата. Фам зададе командата за включване към мрежата на всички локализатори в обсега му — дори и тези, които не получаваха захранване. Мъничките им батерии имаха достатъчно заряд всеки да се справи с няколко дузини инфопакета. Ако ги използваше хитро, щеше да получи доста голямо количество данни.

В ума му картините бавно се оформяха — парченце по парченце.

Фам се плъзна покрай три от стените — внимаваше да не попада в обсега на „умните глави“, дори от време на време се блъскаше в някоя изхвърлена клавиатура или чаша. Но обновения поток от входни данни им въздействаше доста успокояващо. Секцията на преводачите беше почти мълчалива — разговаряха само помежду си. Фам се спусна до Триксия Бонзол. Жената се беше навела над клавиатурата с яростно напрежение. Фам се включи към потока от данни, идващ от „Невидимата ръка“. Оттам трябваше да дойдат добри новини — Ритцер и компания се бяха оплели тъкмо когато бяха готови да извършат масовото изтребление…

Отне му един миг да се ориентира в мултиплекс-екрана. Имаше материал за преводачите, данни за траекторията, кодове за изстрелване на ракети. Кодове за изстрелване на ракети? Брюхел напредваше с гадния удар на Нау! Екзекуцията беше нелепа — доста голяма част от оръжията на Съглашението щяха да оцелеят. Балистичните данни нарастваха — десетки изстрелвания в секунда.

За миг ужасът от ставащото погълна вниманието на Фам. Нау беше стъкмил такъв заговор, че да избие половината население на планетата. Ритцер правеше всичко възможно да осъществи клането. Фам прегледа данните, подавани от Триксия Бонзол за последните няколкостотин секунди. Потокът побесня, когато отрязаха работния й поток — метафорично уволнение. Имаше страници с несвързани глупости, бъркотия от файлове, които показваха непозволен достъп до данните. Очите му се спряха на един почти смислен пасаж:

Явно преводът беше на Триксия — от онези „очовечени“ описания, които толкова много дразнеха Ритцер Брюхел. Но… „първото си посещение в Териториалното командване“? Това трябва да е станало преди последния Мрак. Странно беше, че Томас Нау е поискал подобни ретроспективи.

— Сега всичко е объркано.

— Какво? — мислите на Фам се върнаха в груповата стая на Купола, при раздразнителните гласове на „умните глави“. Човекът, който току-що му проговори, беше Триксия Бонзол. Очите й бяха далечни, а пръстите й продължаваха да трепкат по клавишите.

Фам въздъхна.

— Да, точно така е — отвърна той. За каквото и да говореше тя, забележката беше уместна.

Високочестотният синтез на данните, идващи от незахранваната мрежа, беше завършен — разполагаше с пълна картина на L1-A. Ако можеше да задейства връзките малко по-силно, можеше да се свърже с е-джетовете там наблизо. Нямаше много енергия за обработване, но координатите сочеха енергетичната решетка на е-джетовете… и, което беше по-важно — Може би ще можем да използваме самите електрически джетове! Ако успееха да насочат няколко десетки от тях към Пастиря…

— Тръд! Успя ли да се разбереш с онези, дето обработват цифровите данни?

58.

Хеликоптерът на Рачнер Тракт излетя над наклонената площадка чисто — турбината и роторът му боботеха, явно здрави. Тракт успяваше да следи терена, като непрекъснато извръщаше глава насам-натам. Насочи хеликоптера на изток, покрай стената на кратера. Пунктирът на бомбените ями се простираше пред тях — линия на разрушението, която се губеше зад върха на далечната стена. Долу в града бяха запалени сигналните лампи за извънредно положение. Наземният трафик се беше насочил към кратерите-апартаменти и обитаеми имения.

На стойката до него Ъндърхил помръдваше немощно — мъчеше се да свали кошовете от гърба на буболечката си. Животното се опитваше да му помага, но беше много по-тежко ранено от господаря си.

— Трябва да проверя, Рачнер. Можеш ли да ми помогнеш с багажа на Мобиай?

— Само минутка, господине. Искам да стигнем до хелипорта.

Ъндърхил се надигна на стойката си.

— Просто включете автопилот, полковник. Моля ви, помогнете ми.

Хеликоптерът на Тракт беше оборудван с десетки вградени процесори, на свой ред свързани с мрежите за контрол на движението по пътищата и с информационните мрежи. Някога много се гордееше с този лъскав хеликоптер. Не беше летял на автопилот от онова последно събрание в Териториалното командване.

— Господине… нямам доверие на автоматите.

Ъндърхил се разсмя тихо, после избухна в пристъп на мокра кашлица.

— Всичко е наред, Рач. Моля те, трябва да видя какво става. Помогни ми с Мобиай.

Да! Мракът да го вземе — какво значение имаше сега! Рачнер бутна четири ръце в контролните гнезда и включи на пълен автопилот. После се обърна към своите пътници и бързо разкопча торбата върху строшения гръб на Мобиай.

Ъндърхил бръкна вътре и извади апаратурата оттам, все едно бяха скъпоценности от кралската корона. Рачнер извърна глава, за да огледа по-отблизо.

— А, добре изглежда — рече тихо Ъндърхил. Започна да нагласява шлема на очите си, после потръпна. Рачнер виждаше защо — целите очи на паяка бяха в мехури. Но Ъндърхил не се предаде. Задържа уреда точно над главата си и го включи.

Покрай шлема му заблещукаха светлинки. Инстинктивно Рачнер отскочи назад. Изведнъж един милион преливащи цветове, ярки и шарени, обляха кабината на хеликоптера. Спомни си слуховете за щурите хобита на Ъндърхил — видеомантиката. Значи, всичко беше вярно — неговият „шлем за игра“ сигурно струваше цяло състояние.

Ъндърхил си замърмори нещо, като местеше уреда насам-натам, сякаш за да успее да види около слепите петна по изгорените си очи. Всъщност нямаше кой знае какво за гледане — само невероятно красиво преливане на светлини. Хипнотизиращата сила на компютрите в служба на шарлатанията. Шерканер Ъндърхил като че беше доволен. Той зяпаше ли зяпаше и галеше своята дървеница-водач с една от свободните си ръце.

— Аха… разбрах — обади се тихо той.

И тогава турбините на хеликоптера изведнъж започнаха да вият като зли духове, надхвърлили далеч предела на своята мощност. Енергията беше като магия и щеше да ги изгори само за час-два. Тъкмо затова нито един разумен контрол не би позволил на двигателите да се държат така.

— Какво, по дяволите… — думите заседнаха в гърлото на Тракт, а напънът на турбините най-после достигна до витлата горе. Летателният му апарат изведнъж се превърна в маниак — драскаше все по-нагоре и по-нагоре над ръба на кратера.

Турбините леко забавиха ход, щом хеликоптерът се издигна над кратера — петстотин фута, хиляда фута над високото плато. Рачнер мярна равнините. Самотната редица от разрушения, която видяха в Калорика, всъщност беше част от решетка. На юг и на запад от тях се простираха стотици димящи огньове. Противоракетните установки. Но гадовете не бяха улучили! Вълна след вълна ракети-прехващачи излитаха от силозите си по цялото високо плато. Стотици изстрелвания, бързи и безпътни, като ракетна артилерия с малък обсег — само дето силозите се намираха на десетки метри оттук. Пламъците на ракетите изстрелваха умен полезен товар към прехващаните с голям радиус на действие на хиляди мили оттук и на десетки мили нагоре във въздуха. Гледката внушаваше страхопочитание, надхвърляше всички преувеличения от събранията на щаба, разигравани от Въздушната отбрана… и трябваше да означава, че Сродниците току-що са изстреляли каквото имат.

Шерканер Ъндърхил като че не забелязваше. Клатеше глава напред-назад под танцуващите светлини на шлема.

— Трябва да има някакъв начин да се свържа отново. Трябва да има. — Ръцете му трепкаха по бутоните на играта. Изминаха секунди.

— Всичко се обърка! — изхлипа той.

Тръд остави „умните глави“, отговарящи за цифровия контрол, и се върна при Фам Тринли и преводачите.

— С чистите сметки се справям, Фам. Искам да кажа, мога да получа отговори. Но контролът…

Тринли само кимна, отхвърляйки всички възражения. Тринли изглежда толкова различен. Познавам го от години на Бдения и сега той е съвсем различен човек. Старият Фам Тринли беше креслив и нахален самохвалко, с когото можеше да спориш и да си правиш майтап. Този Фам беше по-тих, но действията му режеха като нож. Убива всички ни. Очите на Тръд неволно се плъзнаха към тялото на Ан, увиснало като труп на кука. Дори и да успееше да измисли план и да предаде Фам, това сигурно нямаше да му отърве кожата. Нау и Брюхел бяха Пастири и Тръд знаеше, че бе преминал границите на опрощението им.

— … все още имаме шанс, Тръд — вряза се гласът на Фам в страха му. — Вероятно можем да отворим нещата още малко, да измамим „умните глави“, че…

Силипан сви рамене. Не че имаше значение, но…

— Направи го, и Пастирът веднага ще ни стисне за гушата. Получавам по петдесет молби за услуга в секунда от Нау и Брюхел.

Фам разтри слепоочия и погледът му стана отнесен.

— Да, разбирам за какво говориш. Добре. С какво разполагаме? Пивницата…

— Камерите при Бени показват тълпа от озадачени хора. Ако имат късмет, ще останат на мястото си. — А после Пастирът няма да тръгне да им отмъщава. Една от „умните глави“ — Бонзол — ги прекъсна с типичната неуместност на Фокусираните:

— На земята има милиони хора. Само след няколко секунди те ще започнат да умират.

Забележката като че извади Фам извън релси. Дори и новият Фам Тринли си беше аматьор, що се отнасяше до отношенията с „умните глави“.

— Да — каза той, повече на себе си, отколкото на Силипан или Триксия. — Но Паяците поне имат шанс. Без нашите „умни глави“ Ритцер не може да продължи да затяга примката. — Разбира се, Бонзол не обърна никакво внимание на репликата и продължи да чука по клавишите.

Вниманието на Тринли се насочи обратно към Силипан.

— Виж сега, Нау идва с едно такси към L1-A. По цялата площ там има електрически джет-ножове. Ако можем да хванем няколко „умни глави“ да ги задействат…

Тръд усети как гневът му кипва. Какъвто и да беше Фам Тринли, той все пак си е глупак.

— Чумата да те тръшне! Ти просто не разбираш предаността на Фокусираните! Ние трябва да…

Бонзол го прекъсна.

— Ритцер не може да затегне примката, но и ние не можем да я отпуснем. — Тя се смееше почти нечуто. — Ама че интригуващо. В безизходица сме.

Тръд махна на Фам да се придвижи към тавана, извън обсега на случайните подмятания на „умната глава“.

— Ще си продължават така довека.

Но Фам се обърна към Триксия — изведнъж насочи към нея цялото си внимание.

— Какво искаш да кажеш с това, че сме в безизходица? — попита тихо той.

— Майната му, Фам! Какво значение има! — Но Тринли рязко вдигна ръка — заповядваше му да замълчи. Жестът притежаваше безапелационната увереност на старши Пастир и протестът на Силипан заглъхна на устните му. Вътрешният му страх нарастваше ли нарастваше. Толкова за чудесата. Ако имаше някакъв шанс да задържат Нау извън L1-A, това забавяне го стопяваше. А Силипан знаеше какво има в L1-A. О, да. Освен всичката автоматика и фини механизми, астероидът щеше да върне на Пастира неговата абсолютна власт. Часовникът в ъгъла на визьора на Тръд безмилостно продължаваше да отброява — секундите от живота му окапваха една по една. И, разбира се, „умната глава“ не обръщаше никакво внимание на самия Фам, та на въпроса му ли.

Тишината продължи десет-петнайсет секунди. После — рязко — главата на Бонзол се изправи и тя се втренчи право в очите на Фам — така, както „умните глави“ не правеха почти никога, освен когато изпълняваха роли.

— Искам да кажа, вие ни блокирате и ние ви блокираме — каза тя. — Моят генерал мислеше, че всички вие сте чудовища, че не можем да се доверим на никого от вас. И сега всички ние си плащаме за тази грешка.

Пак глупостите на „умните глави“ — но по-невъобразими отвсякога. Но Фам се смъкна до стола на Бонзол. Устата му беше полуотворена, сякаш бе загубил дар слово от изненада — като човек, чийто свят изведнъж се е взривил и той стремглаво пропада в безумието. И когато най-сетне проговори, думите му също бяха налудничави.

— Аз… Повечето не сме чудовища. Ако излезем от безизходицата, можеш ли да поемеш всичко? А после… се оставяме на вашата милост. Как да ви се доверим?

Погледът на Бонзол беше станал отнесен. Тя не отговори — ръцете й се носеха по пулта. Безмълвните секунди тиктакаха, но сега една догадка пропълзя като студена тръпка по гръбнака на Тръд. Не.

Точно на десетата секунда Триксия Бонзол отново проговори:

— Ако възстановите пълния достъп, ще можем да контролираме най-важното. Поне такъв е планът. Що се отнася до доверието… — лицето на Бонзол се изкриви в странна усмивка, едновременно и подигравателна, и замечтана. — Е, вие ни познавате по-добре, отколкото ние вас. Можете сами да си избирате чудовищата.

— Да — отвърна Фам, разтърка слепоочие и впери поглед в нещо, невидимо за Тръд. Обърна се към Силипан — усмихваше се със същата онази хищническа усмивка, както когато се появи в склада. Усмивката на човек, който рискува всичко — и очаква да победи.

— Хайде да възстановим всички комуникационни връзки, Тръд. Време е да дадем на Нау и Брюхел подкрепата на „умните глави“, която заслужават.

59.

Нау гледаше как Киви вкарва таксито вътре — отпред и под тях бяха снежните могили, които той беше струпал около шлюза на L1-A. Разполагайки само с автоматиката на борда, Киви намери входа, преодоля системите за сигурност на люка и ги спаси — всичко това за няколкостотин секунди. Само ако издържеше още няколко секунди, той щеше да размахва отново камшика. Само да издържи тези няколко секунди… Забеляза я как гледаше баща си. Това, че виждаше Али, по някакъв начин я тласкаше към границата на разбирането. Мор и зараза! Само ни свали долу живи и здрави, повече не искам. После вече може да я убие.

Марли вдигна поглед от комуникатора си. По лицето му беше изписано изненадано облекчение.

— Господине! Започвам да получавам сигнали от каналите на „умните глави“. След няколко секунди би трябвало да имаме пълна автоматизация!

— О! — Най-накрая неочаквана добра новина. Сега той можеше да ограничи разрушението — необходимост, за да си възвърне контрола. Само дето си тръгнал срещу Фам Нувен и почти всичко е възможно. Това можеше да е някакъв невероятен маскарад. — Много добре, ефрейтор. Но засега недей да използваш тази автоматика.

— Тъй вярно! — гласът на Марли прозвуча озадачено.

Нау погледна през прозореца. Странно беше да вижда сурова природа, без подобрения. Люкът на L1-A беше на около седемдесет метра оттам, скрит дълбоко в сенките. Имаше нещо странно в него… металният перваз беше оцветен в червено. Но аз не съм с очила!

— Киви…

— Видях. Някой…

Нещо изтрещя. Марли писна. Косата му гореше. Корпусът до седалката му сияеше в червено.

— По дяволите! — Киви вдигна таксито нагоре. — Използват моите електрически джетове! — Тя завъртя таксито, като в същото време бързо маневрираше. Стомахът на Нау се заизкачва нагоре към гърлото му. Нищо не би трябвало да лети така.

Сиянието по люка на L1-A, горещото петно в корпуса зад него — врагът сигурно използваше всички ножове-джетове, докъдето поглед видеше. Всеки джет сам по себе си беше само случайна локална опасност. Нувен бе успял някак си да събере десетки от тях, за да се прицелят бляскаво в двете важни мишени.

Марли продължаваше да пищи. Маневрите на Киви запокитиха Нау в креслото, обърнаха го, щом падна в него. Успя да съзре ефрейтора в ръцете на своите другари. Поне вече не гореше. Другите стражи се пулеха. „Рентгенови лъчи“ — каза единият. Снопът от тези електронни лъчи можеше да ги изпържи всичките. Дългосрочна заплаха, като вземеш предвид всичко…

Като продължаваше да върти таксито, Киви ги приближи до склоновете на Диамант Едно. Сега летателният апарат се носеше напред — лудо тройно въртене. По никакъв начин враговете им не можеха да удържат прицела на едно място. И все пак сиянието на стената ставаше все по-ярко с всяко завъртане. По дяволите! По някакъв начин Нувен се беше сдобил с пълна системна автоматика.

Носът, после и кърмата на таксито се треснаха в земята и разпръснаха сняг на повърхността. Корпусът изстена, но издържа. А сега, в плаващата мараня на издигащите се летливи газове, Нау видя лъчите на е-джетовете. Ледът и въздухът по пътя им избухнаха в жарава. Пет лъча, може би десет — те сновяха напред-назад, докато таксито се въртеше, а няколко постоянно оставаха прицелени в светещото петно на корпуса им.

Около тях вихърът от изпарения и лед стана по-плътен. Нажеженото петно на корпуса започна да избледнява — убийствените лъчи подгизваха в снега и той ги разтваряше. Киви омекоти въртенето с четири точни експлозии на контрол на положението, като в същото време промъкна апарата над кипящите снегове към въздушния шлюз.

Нау се вгледа надолу и видя как люкът се приближава право напред — със сигурност щяха да се разбият. Но Киви продължаваше да владее положението. Тя издигна таксито нагоре и удари пръстена за скачване в пръстена на шлюза. Чу се звук от огънат метал и после спряха.

Киви зачука по датчиците за шлюза, после скочи от стола към механизма за отваряне на вратата.

— Блокиран е, Томас! Помогни ми!

И сега те бяха заключени, хванати в капана като кучета в трап. Томас притича напред, стегна се и задърпа заедно с Киви люка на таксито. Беше блокиран. Почти блокиран. Заедно успяха да го открехнат. Той протегна ръка навън, прекара няколко ценни секунди в инормиране на охраната на входа на L1-A

— Добре!

Погледна над главата на Киви към корпуса отзад. Червеното петно сега повече приличаше на мишена — червен кръг, после оранжев, и ослепително бяло в средата. Все едно стояха пред отворена пещ.

Нажеженият до бяло център се изду навън и изчезна. Около тях се изсипа каскада от гръмотевици — атмосферата си отиваше.

Откакто Виктъри Лайтхил превзе Центъра за командване и контрол, всичко беше много спокойно. Техниците на Разузнаването бяха разкарани от стойките си. Тях, заедно с офицерите от щаба, ги натикаха зад Ъндървил, Колдхейвън и Дъгуей. Също като буболечки на изтребление, помисли си Белга. Но нямаше значение. Картата показваше, че голяма част от света също вървеше натам.

Следите на хиляди ракети на Сродниците се извиваха по картата, а с всяка секунда изстрелваха и още. Около всеки военен обект, всеки град — дори и около убежищата на традиционалистите — бяха очертани кръгове-мишени.

А странните изстрелвания на ракети на Съглашението, които се бяха показали точно след като пристигна Лайтхил — те бяха изчезнали от картите. Лъжи, от които вече нямаше нужда.

Виктъри Лайтхил крачеше напред-назад покрай редицата от стойки и поглеждаше през рамото на всеки неин техник. Като че беше забравила Ъндървил и другите. И странно, тя като че също бе така поразена от ужас, както и истинските служители от Центъра за командване и контрол. Наведе се над брат си, който сякаш се намираше в друг свят и се забавляваше с шлема за игри.

— Брент?

Едрият ефрейтор изхленчи.

— Съжалявам. Съжалявам. Калорика продължава да е на прицел. Сестра ми… май удариха татко.

— Но как? Няма начин да знаят!

— Де да знам. Говорят само тези от ниските нива, а сами по себе си те никога не са от кой знае каква помощ. Според мен стана преди малко, точно когато изгубихме контакт с Главната стойка… — той млъкна. Общуваше си с играта? Покрай ръбовете на шлема му се процеждаше трепкаща светлина. После Брент възкликна: — Той се върна! Чуй!

Лайтхил долепи телефона до главата си.

— Татко! — радваше се като дете, завърнало се от училище. — Къде… — ръцете, с които се хранеше, се вкопчиха изненадано една в друга, тя млъкна и се заслуша в някаква продължителна реч. Но почти подскачаше от възбуда, а нейните ренегати изведнъж задумкаха по пултовете си.

Най-накрая се обади:

— Копираме всичко, татко. Ние… — тя млъкна и погледна техниците си, — … установяваме контрол, точно както ти ни каза. Според мен ще се справим, но, за Бога, насочете се някъде по-наблизо. Двайсет секунди просто са твърде много. Имаме нужда от теб повече от всякога! — после се обърна към екипа си. — Рапса, бележи само онези, които не можем да спрем отгоре. Бирбоп, фиксирай този проклет маршрут…

А на картата… ракетните бази по цялата Висока Екватория бяха оживели. Картата показваше цветните следи на десетки, стотици противоракетни снаряди — прехватните ракети с голям радиус на действие се издигаха нагоре, за да се срещнат с врага. Още лъжи? Белга изгледа изведнъж грейналите в радост изражения на Лайтхил и останалите натрапници, и усети как и в нейното сърце съзрява надежда.

Първите контакти все още предстояха след половин минута. Белга беше виждала симулациите. Поне пет процента от атакуващите ракети щяха да стигнат целта си. Броят на жертвите щеше да е сто пъти по-голям от този във Великата война, но поне не беше пълно унищожение… Но на картата се случваха и други неща. Доста подир водещата вълна на атаката, тук и там, вражите маркери изчезваха.

Лайтхил махна към монитора и за първи път от превземането насам се обърна към Ъндървил и останалите:

— Сродниците са имали опция за обратно повикване на някои от техните ракети. Използваме това, където можем. Други можем да атакуваме отгоре. — Отгоре? Сякаш изтривани от някаква невидима гума, напредваща на север по континента, цяла ивица маркери на ракети изчезна. Лайтхил се обърна към Колдхейвън и останалите офицери и застана в стойка мирно.

— Господине, госпожо. Може би най-добре е вашите хора да управляват противоракетите. Ако можем да координираме…

— Да, по дяволите! — гракнаха в хор Дъгуей и Колдхейвън. Техниците се втурнаха обратно по местата си. Изпуснаха ценни моменти, пренареждаха спидсхемите с мишените, а после първата противоракета улучи целта.

— Положителен резултат! — изкрещя един от противовъздушните техници. Някак си този път изглеждаше по-реално от останалите.

Генерал Колдхейвън отпусна ръка пред Лайтхил — някакво странно обратно козируване. Лайтхил тихо отговори:

— Благодаря, господине. Не стана точно така, както го планира началникът, но според мен ще можем да се справим… Брент, я провери дали можеш да направиш картата на ситуацията напълно достоверна.

… Стотици нови маркери блеснаха на таблото. Но това не бяха ракети. Белга познаваше символите достатъчно добре, за да разпознае спътниците, макар че тези изглеждаха като лоши графики. Имаше липсващи полета с данни, имаше и прозорчета, които съдържаха безсмислени поредици. По северния край на монитора се движеше странен правоъгълник. Той пулсираше с военни знаци. Генерал Дъгуей изсъска.

— Не може да бъде. Знаци дванайсети размер! Това означава, че са дълги хиляда фута!

— Тъй вярно — отвърна лейтенант Лайтхил. — Стандартните мониторни програми не могат да се справят много добре с това. Този съд е почти две хиляди фута дълъг — като че не забеляза какъв вид придоби Дъгуей. Погледа още секунда привидението. — И според мен той току-що изживя срока си на годност.

Ритцер Брюхел изглеждаше доволен от себе си.

— Справихме се страшно добре и без хората на Рейнолт. — Помощник-пастирът се приближи до капитанското кресло и увисна до своя Главен пилот. — Може би изстреляхме няколко ракетки в повече, отколкото точно трябваше, но това компенсира дето ти не уцели противоракетните бази, нали така? — той шляпна Ксин фамилиарно по рамото. Джау изведнъж осъзна, че единственото му, крехко предателство е било забелязано.

— Тъй вярно. — За друго не се сети. Пред тях извивката на планетата блестеше в мрежа от светлини — градовете, които бяха започнали да наричат Принстън, Валдемон, Монтроял. Може би Паяците не бяха онези хора, които Рита си представяше, може би преводите ги бяха заблудили. Но каквато и да беше истината, изтичаха последните секунди от съществуването на тези градове.

— Господине — разнесе се гласът на Бил Фуонг по мостиковия канал. — Получих включване на високо ниво от хората на Анне. Само след секунди ще разполагаме с пълна автоматика.

— Ха, време беше. — Но в гласа на Ритцер Брюхел се промъкна нотка на облекчение.

Джау усети вибрация. Пак. И пак. Брюхел вирна глава и се вторачи в един виртуален екран.

— Това прозвуча като нашите бойни лазери, но…

Джау плъзна поглед по датчиците на кораба. Оръжейният борд беше чист. Нивото на централната енергия беше скочило, сякаш зареждаше кондензатори — но сега и то се беше уравновесило.

— Пилотите ми не докладват за огън, господине — отвърна той.

Друс. Друс. Преминаваха над големи градове, напредваха на север, към арктическата територия, над мънички светлинки, пръснати по ширналата се тъмна, замръзнала земя. Там нямаше нищо, но зад тях… Друс. Три бледи лъча осветиха небето, разклониха се, избледняха… класическият изглед на бойни лазери в горните слоеве на атмосферата.

— Фуонг! Какво става там долу, мамка му!

— Нищо, господине! Искам да кажа… — чу се как Фуонг обикаля между своите „умни глави“ — Ъъ, „умните глави“ работят върху валиден списък на мишените от L1.

— Е, те напълно не съвпадат с моя списък на мишените! Дай си зор, човече! — Брюхел прекъсна връзката и се обърна отново към главния си пилот. Бледото лице на Пастира беше почервеняло от нарастващия гняв. — Застреляй проклетите „умници“ и вземи нови! — той изгледа кръвнишки Джау. — Е, какъв ти е проблемът?

— Аз… може би нищо, но ни осветяват отдолу.

— Х-хъм. — Брюхел се втренчи в електронните разузнавателни данни. — Мда, наземни радари. Но това се случва по няколко пъти на всеки… о.

Ксин кимна.

— Този контакт продължи петнайсет секунди. Като че ни следят.

— Това е невъзможно. Ние притежаваме мрежите на Паяците — Брюхел прехапа устни. — Освен ако Фуонг не е прецакал тотално комуникацията с L1.

Лъчът на радара избледня за момент… и после се върна, още по-ярък, фокусиран.

— Той бележи мишена!

Брюхел подскочи, сякаш образът се бе превърнал в нападаща змия.

— Ксин! Поеми контрола. Главната дюза, ако това ще помогне. Разкарай ни оттук.

— Тъй вярно. — В далечния север на Паяците нямаше много ракетни площадки. Но и малкото налични щяха да бъдат въоръжени с ядрени оръжия. Дори и един-единствен удар можеше да осакати „ръката“. Джау се пресегна да задейства своя пилотски…

… и грохотът на помощните двигатели изпълни мостика.

— Това не бях аз, господине!

Когато грохотът се разнесе, Брюхел гледаше право в него. Той кимна.

— Свържи се с твойте пилоти. Поеми контрола! — той подскочи от мястото си до Ксин и махна на телохранителите си към задния люк. — Фуонг!

Джау трополеше трескаво по контролното табло, крещеше командни кодове отново и отново. Видя пръснати диагностични данни, но пилотите му не отговаряха. Хоризонтът се беше наклонил. Допълнителните двигатели на „Ръката“ работеха на пълна мощност, но не Джау ги управляваше. Бавно, бавно корабът като че заемаше отново крайцерска позиция с носа надолу. Все още нямаше отговор от пилотите му, но… Джау забеляза издигащата се следа от реактора.

— Главният двигател се включи, господине! Не мога да го спра…

Брюхел и телохранителите му се вкопчиха за дръжките. Инфразвуците на двигателя не можеха да се сбъркат — отекваха в костите и зъбите им. Бавно, бавно ускорението се покачваше. Петдесет мили-G. Сто. Боклуците във въздуха плаваха все по-бързо и по-бързо към кърмата, въртяха се и отскачаха от пречките. Триста мили-G. Огромен, нежен юмрук притисна Джау в креслото. Единият от телохранителите беше в откритото пространство — не беше успял да се залови. Сега той прелетя покрай него — падна покрай него — и се размаза в задната стена. Петстотин мили-G, и продължаваше да се увеличава. Джау се сви в ремъците си и погледна назад, нагоре, към Брюхел и другите. Всички бяха прилепени за задната стена, притиснати от ускорението, което нарастваше ли нарастваше…

После звукът на двигателите утихна. Джау се издигна нагоре и опъна ремъците. Брюхел крещеше на телохранителите и ги събираше на едно място. Беше загубил очилата си, докато ставаше всичко това.

Джау се вгледа в мониторите. Датчиците на кораба все още предаваха случайна бъркотия от данни. Погледна навън, напред по орбитата на „Ръката“. Бяха преминали през изгрева. В сумрачната светлина замръзналият океан се простираше до хоризонта. Но не това имаше значение. Самият хоризонт изглеждаше неуловимо по-различен. Не е класическото слизане от орбита, но става. Джау облиза устни.

— Господине, след сто-двеста секунди ще сме в казана.

За миг по лицето на Брюхел се изписа ужас.

— Вдигай ни пак горе, господинчо.

— Тъй вярно. — Какво ли друго му оставаше да каже?

Брюхел и разбойниците му се прехвърлиха през мостика до задния капак.

Фуонг се обади:

— Господине, получавам гласов сигнал от L1.

— Добре, включи го.

Гласът беше женски — Триксия Бонзол.

— Приветстваме човеците на борда на „Невидимата ръка“. Говори лейтенант Виктъри Лайтхил от Разузнавателната служба на Съглашението. Поех контрола над вашия космически кораб. След малко ще се приземите. Може би докато нашите войски пристигнат на мястото, ще мине малко време. Не се съпротивлявайте, повтарям, не се съпротивлявайте на тези войски.

Неподправен, слисан ужас обзе всички на мостика…, но Бонзол не каза нищо повече. Брюхел се съвзе първи, а гласът му трепереше.

— Фуонг, затвори канала на L1. Всички протоколни слоеве.

— Господине, н-н-не мога. Когато излетяхме, вътрешните връ…

— Можеш и още как! Давай физически! Тресни апаратурата с една бухалка, но преди това се изключи.

— Господине, дори и без тукашните „умни глави“… Според мен L1 разполага със заобиколни начини.

— За това ще се погрижа аз. Слизаме.

Телохранителят при люка погледна Брюхел.

— Не се отваря, господине.

— Фуонг!

Отговор не последва.

Брюхел скочи към стената до люка и започна да думка по бравата за директно отваряне. Все едно думкаше по скала. Пастирът се обърна и Джау забеляза, че червенината е изчезнала от лицето му. Беше блед като смъртник, а погледът му блуждаеше налудничаво. Сега държеше в ръката си пистолет и се оглеждаше из мостика, сякаш си търсеше мишена. Погледът му се спря върху Джау. Пистолетът трепна.

— Господине, май се свързахме с един от моите пилоти. — Беше абсолютна лъжа, но без очила Брюхел нямаше как да разбере.

— А? — дулото на пистолета се посниши. — Добре. Дръж връзката, Ксин. Инак и твойта глава ще падне.

Джау кимна, обърна се и се заигра яростно с мъртвите копчета.

Зад него търсеха инструкцията за насилствено отваряне на люка — трескаво, псувайки и некомпетентно. Най-накрая грохотът на изстрели го прекъсна. Посипалите се заряди затрещяха из мостика.

— По дяволите! Така няма да стане! — обади се Брюхел. Някакъв шкаф се отвори, но Джау продължаваше да не поглежда нагоре и да се старае с всички сили да изглежда ужасно зает. — Ето, пробвай с това. — Последва пауза, а после такъв взрив, че ушите им заглъхнаха. Божичко! Брюхел държи такава артилерия на капитанския мостик?

Триумфалните викове се чуваха едва-едва, заглушени от звънтенето в ушите му. После Брюхел кресна:

— Давай! Давай! Давай!

Джау извърна леко глава и огледа мостика зад себе си. Люкът беше все така затворен, но сега в него беше пробита нащърбена дупка. От нея излитаха разкривени късове метал и други, по-трудно определими боклуци.

А после Джау Ксин се оказа сам-самичък на мостика на „Ръката“. Той пое дълбоко дъх и се опита да разбере нещо от онова, което показваха мониторите. Ритцер Брюхел беше прав за едно. Дойде ред на неговата глава да падне.

Следата на реактора все още беше силна. Той погледна към извития хоризонт. Вече нямаше съмнение. Корабът бе долу, точно както показваше висотомерът на таблото — 80 хиляди метра. Чу грохота на помощните двигатели. Успях ли да се промъкна? Ако можеше да се ориентира и да включи някак си главния двигател… Но не, те не завиваха в правилната посока! Големият кораб се обръщаше към тяхното направление на полета със задницата напред. Вляво и вдясно от кърмата се виждаха части от външната обвивка на кораба — ъгловати паякообразни структури, пригодни за потоците от междузвездна плазма, но не и за атмосферата на планета. Сега ръбовете им светеха. Меки жълти и червени отблясъци играеха по тях и се изливаха като сияйни океански пръски. Най-острите ръбове светеха в бяло и се лющеха. Но помощните двигатели продължаваха да реват, сякаш избухваха малки взривове. Включен-изключен. Включен-изключен. Който и да управляваше пилотите му, той беше предприел извратен опит да поддържа ориентацията на „Ръката“. Без такъв прецизен контрол потокът покрай неправилната форма на корабния корпус щеше да ги изпрати на дълго падане — милион тона хардуер, разкъсан от сили, с каквито той изобщо не беше проектиран да се сблъска.

Сиянието на кърмата се превърна в разгръщаща се завеса от светлина, ясна само на няколкото места, където ударът не беше достатъчно силен, че да изпари черупката. Джау се върна в креслото си — ускорението нарастваше полека и неумолимо. Четиристотин мили-_g_, осемстотин. Но това ускорение не се дължеше на корабния двигател. Атмосферата на планетата правеше с тях каквото си иска.

После се разнесе нов звук… не боботенето на двигателите. Беше плътен тон, който се усилваше. От гърлото до външния корпус „Ръката“ се бе превърнала в огромна тръба на орган. Звукът минаваше във все по-нисък акорд, докато корабът се забиваше все по-надолу и все по-бавно. Сиянието на йонизацията затрепери и се стопи. Предсмъртната песен на „Ръката“ се издигна до кресчендо, и секна.

Джау съзерцаваше през задния илюминатор гледка, която би трябвало да е невъзможна. Ъгловатите структури на корпуса бяха загладени и разтопени от горещината. Но „Ръката“ тежеше един милион тона и пилотите я бяха държали точно ориентирана по време на падането — по-голямата част от огромната й маса беше оцеляла.

Приблизително стандартна гравитация го притискаше към креслото — но почти под прав ъгъл към по-предишното ускорение. Това беше планетарна гравитация. Сега „Ръката“ беше нещо като въздухоплавателен съд, бедствие, плъзгащо се по небето. Бяха на четиридесет хиляди метра височина и слизаха надолу с равномерна скорост от сто метра в секунда. Джау погледна бледия хоризонт, хребетите и ледените блокове, носещи се под него. Някои бяха високи по петстотин метра — ледът бе изтласкан нагоре от бавното замръзване на океанските дълбини. Зачука по клавиатурата, получи слаб знак на внимание от един пилот — късче нова информация. Щяха да отминат тази планинска редица и още три зад нея. Отвъд, близо до хоризонта, сенките бяха по-меки… Измамата на разстоянието, или може би сняг, натрупан върху назъбения лед.

Джау чу как бързата стрелба на Брюхеловия пистолет отекна из коридорите на кораба. Разнесоха се викове, после млъкнаха — и отново изстрелите, по-надалече. Сигурно всички люкове са запечатани. А Ритцер Брюхел ги пробиваше наред. В известен смисъл Пастирът беше прав: той контролираше материалния пласт. Можеше да стигне до оптиката на корпуса, да прекъсне връзката с L1. Можеше да „прекъсне връзката“ с всичко онова, което тукашните „умни глави“ продължаваха да тормозят…

Трийсет хиляди метра. Слабата слънчева светлина се отразяваше в леда, но нямаше никакви признаци на изкуствено осветление или градове. Спускаха се по средата на най-огромния океан на Паяците. „Ръката“ все още се справяше добре. Скоростта на спускане оставаше сто метра в секунда. Интуицията му, плюс няколко намека от таблото с данните за кораба му подсказваха, че ще се размажат в пейзажа със скорост, по-голяма от звуковата. Освен — енергията на реактора продължаваше да нараства — ако не можеха отново да включат главния двигател, и то точно в подходящия момент… трябваше да стане чудо. „Ръката“ беше толкова голяма, че долната й страна и „гърлото“ можеха да изиграят ролята на възглавница при сблъсъка и да се разкъсват километри наред, докато корабът се плъзга, като мостикът и обитаемите каюти остават непокътнати. Глупавите хвалби на Фам Тринли включваха и такова приключение.

Едно нещо беше сигурно: дори и да предоставеха пълен контрол на Джау в този миг и той да разчиташе на всичките си пилотски умения, нямаше начин да осъществи подобно кацане.

Бяха преминали зад последната планинска верига. Допълнителните двигатели се отклониха за кратко с един градус — насочваха ги, сякаш знаеха какво ги очаква занапред.

Времето на Ритцер Брюхел за убийства се беше свило до няколко секунди — Рита щеше да е в безопасност. Джау гледаше как изровената земя се издига към него. И тогава го връхлетя най-странното чувство — едновременно на ужас, триумф и свобода.

— Много закъсня, Ритцер. Просто много закъсня.

60.

Белга Ъндървил рядко беше виждала толкова силни емоции, предизвикани от едни и същи събития за едни и същи хора. Техниците на Колдхейвън трябваше да празнуват, докато, вълна след вълна, техните ракети-прехващачи с голям радиус на действие улучваха ракетите на Сродниците, а стотици други вражи снаряди се взривяваха или не успяваха да достигнат целта си заради друго. Шансовете за успех приближаваха деветдесет и девет процента, което означаваше, че трийсет живи ядрени бойни глави могат да достигнат територията на Съглашението. Това беше разликата между унищожението и простото изолирано бедствие… и техниците дъвчеха ръцете си, с които се хранят, докато се мъчеха да спрат тези последни, разпръснати заплахи.

Колдхейвън обикаляше своята редица от служители. Един от хората на Лайтхил, ефрейтор, роден извън фазата, вървеше до него. Генералът се вкопчваше във всяка дума на Рапса Лайтхил и се грижеше неговите хора да се възползват от всички нови разузнавателни данни, изсипващи се на екраните им. Белга се дръпна назад. Не можеше да направи нищо, освен да се пречка. Виктъри Лайтхил беше потънала в някакъв смахнат разговор с пришълците — всеки няколко изречения бяха прекъсвани от дълги паузи, време за странични разговори с брат й и хората на Колдхейвън. Тя млъкна изчаквателно и лекичко се усмихна на Белга.

Белга й махна незабележимо в отговор. Това хлапе не беше съвсем същото като майка си — освен, може би, когато беше важно.

После телефонът на Лайтхил отново оживя — някой сътрудник относително наблизо?

— Да, добре. Ще пратим нашите хора там. След пет часа, може би… Татко, пак сме на линия. Чудовище номер пет играе честно. Беше прав за него. Татко?… Брент, пак го загубихме! Не биваше да става точно сега… Брент!

Хеликоптерът на Рачнер беше спрял зигзагообразния си, уклончив ход, но не и преди Тракт напълно да се обърка. Сега машината летеше ниско и бързо над високото плато, сякаш не се боеше, че врагът може да я наблюдава отгоре. Пътник на собствената си пилотска стойка, Тракт гледаше небесното представление удивен, като хипнотизиран, и само донякъде чуваше несвързаното мърморене на Шерканер Ъндърхил и странните светлини от игралния му шлем.

Вълните от противоракетни снаряди отдавна бяха утихнали, но по целия хоризонт свидетелствата за тяхната мисия огряваха небето. Поне се защитихме.

Тембърът на роторния шум се промени и накара Тракт да откъсне поглед от ужасните далечни гледки. Хеликоптерът се плъзгаше надолу през мрака. Той засенчи очите си от небесните светлини и видя, че се отправят към площадка за кацане върху една голяма гола скала — отвсякъде ги обкръжаваха хълмове и лед.

Кацнаха тежко и турбините забавиха темпо, докато роторите не започнаха да се въртят достатъчно бавно, че да се виждат. В кабината беше тихо. Дървеницата-водач се размърда и настоятелно забута вратата до Ъндърхил.

— Не го пускайте навън, господине. Ако го загубим тук, така и ще си остане изгубен.

Главата на Ъндърхил се олюля колебливо. Той изключи шлема — светлинките му трепнаха и угаснаха. Потупа буболечката и закопча отворите в дрехата си.

— Всичко е наред, полковник. Всичко свърши. Разбирате ли, победихме.

Приказките на стареца си бяха все тъй несвързани. Но Тракт започваше да разбира: в унес или не, Ъндърхил беше спасил света.

— Какво стана, господине? — попита тихо той. — Пришълци-чудовища са контролирали мрежите ни… и вие сте овладели чудовищата?

Старото, познато кискане.

— Нещо такова. Проблемът беше, че те не всички са чудовища. Някои са и умни, и добри… и ние, с нашите отделни планове, за малко не се изпотрепахме един друг. Ужасно скъпо ни излезе, докато поправим грешката. — Умълча се за секунда. Главата му трепереше. — Всичко ще е наред, обаче… точно сега не мога да виждам много-много. — Лъчът-убиец на пришълците се беше стоварил право върху главата му. Мехурите по очите на Ъндърхил се разрастваха — всепроникваща, кадифена мъгла. — Може би ще ми отделиш малко време и ще ми кажеш какво виждаш ти. — Паякът посочи към небето.

Рачнер прилепи най-здравите си очи на южния прозорец. Планинските хребети скриваха част от гледката, но им оставаха още сто градуса хоризонт.

— Стотици ядрени заряди, господине, сияещи светлини в небето. Според мен това са нашите прехващачи — много са далече.

— Ха. Горките Нишнимор и Хрунк… когато вървяхме в Мрака, видяхме нещо подобно. Макар че тогава беше много по-студено. — Дървеницата-водач бе успяла да намери цаката на вратата. Тя я открехна и бавна струя мразовит въздух се процеди в кабината.

— Господине… — Рачнер се заоплаква от течението.

— Всичко е наред. Няма да останеш дълго тук. Какво друго виждаш?

— Сияние, което се разпространява от удара. Предполагам, че е от йонизацията в магнитните петна. И… — гласът на Рач заседна в гърлото. Имаше и други неща, и той ги позна. — Следи от ново влизане, господине. Десетки. Минават над нас и водят на изток. — Рач беше виждал подобни неща при тестовете на Въздушната отбрана. Когато бойните глави най-после се спуснеха в атмосферата, оставяха подире си следи, сияещи в дванайсет цвята. Дори и по време на изпитанията гледката беше ужасна — острите ръце на дух-тарант, нападащи от небето. Дузина следи, идваха и още. Хиляди ракети бяха спрени, но остатъкът можеше да разруши градове.

— Не се тревожи — чу се тихият глас на Ъндърхил откъм сляпата страна на Тракт. — Моите приятели-пришълци са се погрижили за тях. Сега тези бойни глави са трупове — няколко тона радиоактивен боклук. Няма да е много забавно, ако някоя те тупне по главата, но инак не са никаква заплаха.

Рачнер се обърна и нервно проследи дирите в небето. Моите приятели-пришълци са се погрижили за тях.

— Какво представляват всъщност чудовищата, Шерканер? Можем ли да им се доверим?

— Хе! Да им се доверим? Що за въпрос от един офицер от Разузнаването! Моят генерал никога не им повярва — на никого от тях. Изучавам човеците вече почти двайсет години, Рачнер. Те пътуват из космоса от стотици поколения. Толкова много са видели, толкова много са направили… горките смотаняци си мислят, че знаят кое е невъзможно. Свободни са да летят сред звездите, но въображението им е затворено в клетка, която те дори не виждат.

Сияйните ивици бяха изчезнали от небето. Повечето избледняваха до тъмночервено или до невидимост. Две се срещнаха в една точка на хоризонта — вероятно космодрумът на Високата Екватория. Тракт стаи дъх и зачака.

Зад него Ъндърхил каза нещо като „Ах, скъпата Виктъри“ и после млъкна.

Тракт впери напрегнат поглед на север. Ако бойните глави все още бяха активни, взривът щеше да се види и отвъд хоризонта. Десет секунди. Трийсет. Тишина и студ. А на север — само сиянието на звездите.

— Прав сте, господине. Остатъците са само падащи боклуци. Аз… — Рачнер се обърна. Изведнъж беше усетил колко студено е станало в кабината.

Ъндърхил го нямаше.

Тракт се метна през кабината към полуотворената врата.

— Господине! Шерканер! — той се втурна по външната стълба, като въртеше глава и се опитваше да мерне другия. Въздухът беше неподвижен, но толкова студен, че направо режеше. Без загрят дихател само за минути дробовете му щяха да изгорят.

Ето го! На десетина метра от хеликоптера, в сянката на звездите и небесното сияние — две тъмночервени петна. Ъндърхил бавно куцукаше зад Мобиай. Дървеницата-водач го дърпаше внимателно напред, преди всяка стъпка опипваше склона с дългите си ръце. Това бе инстинктивното поведение на животно в безнадежден мраз, което до последно се опитва да намери свястно убежище. Тук, някъде в никъдето, буболечката нямаше шанс. След по-малко от час тя и нейният господар щяха да са мъртви, а тъканите им — изсъхнали.

Тракт се втурна по стълбите, крещейки след Ъндърхил. Над него витлата на хеликоптера започнаха да се въртят по-бързо. Тракт се сви под мразовития вихър. Щом турбините ускориха темпо и витлата започнаха да повдигат машината, той се обърна и се вмъкна в кабината. Задумка по автопилота и занатиска всички копчета за изключване.

Нямаше значение. Турбините достигнаха нужната подемна сила и хеликоптерът се издигна. Погледна за последно сенките, скрили Шерканер Ъндърхил. После машината зави на изток и гледката се изгуби зад гърба му.

61.

Пробивите в малки обеми обикновено бяха фатални. С бързо и рязко действие Едит от телохранителите на Томас Нау, без да иска, го спаси. Щом корпусът се стопи, Тунг отпусна ремъците си и се метна към люка. Течението повлече всички, но Тунг беше във въздуха и най-близо до дупката. Той се заби с главата напред в разтопената стена и вакуумът го всмука до хълбоците.

Киви някак си бе успяла да остане на място до смачкания люк на таксито. Беше успяла да отвори шлюза на L1-A. Обърна се, сграбчи баща си и го натика в люка. Всичко това — само с едно гладко движение, почти като в танц. Нау още не бе успял да реагира, когато тя се обърна втори път, заклещи крака си в една от примките на стената, пресегна се и го сграбчи за ръкава с върховете на пръстите си. Дръпна го лекичко и щом той се приближи, го награби и го избута навън.

В безопасност. А само преди пет секунди все едно бях мъртъв. Изтичащият въздух съскаше силно. Повреденият пръстен за скачване щеше да гръмне след секунда.

Киви се дръпна от шлюза.

— Ще подбера Марли и Цирет.

— Да! — Нау се върна при отвора и се прокле, че в хаоса е загубил лъчевия си пистолет. Погледна в таксито. Единият му телохранител явно беше мъртъв — краката на Тунг дори не трепваха. Марли вероятно също беше мъртъв — със сигурност вече нямаше живот за него, макар Киви да се мъчеше да освободи и него, и Цирет. Само след секунда щеше да ги измъкне също толкова бързо и ефикасно, както измъкна тях двамата с Али Лин. Киви представляваше опасност и това беше последната му сигурна възможност да я премахне.

Нау бутна капака. Той се завъртя гладко под натиска на въздушните потоци и се захлопна с оглушителен трясък. Пръстите му затанцуваха по бутоните за достъп — набра кода за аварийно изхвърляне. От другата страна на стената се чу „Уумпф!“ от избухването на изгорелите газове, дрънченето на метал върху метал. Нау си представи как обезвъздушеното такси се издига над люка. Нека Фам Нувен се упражнява в прицел по мъртвите.

Налягането в шлюза бързо нарасна до нормалното. Нау открехна вътрешния капак и набута Али Лин в коридора зад него. Старецът мрънкаше в унес. Поне беше спрял да кърви. Недей да ми умираш, по дяволите! В момента Али представляваше безполезно месо, но в дългосрочна перспектива беше съкровище. И без да го изгуби, всичко щеше да му излезе доста скъпо.

Той бавно забута Али по дългия коридор. Стените наоколо бяха от зелена пластмаса. Това беше куполът на охраната на борда на „Общо благо“. Изкривената му форма там имаше смисъл — днес стойността му се определяше от монолитната конструкция и защитата — няколко метра сплави с точката на топене на тунгстена. Цялата огнева мощ на Фам Нувен не можеше да го вкара тук.

Преди няколко дни този купол приютяваше повечето оцелели оръжия в системата на Изчезващата. Сега беше почти празен — изпразнен, за да подкрепи мисията на „Невидимата ръка“. Нямаше значение. Нау се беше погрижил много внимателно да останат достатъчно ядрени заряди. При необходимост можеше да поиграе на старата-престара игра на справяне с тоталната гибел.

А какво можеше да се спаси? Имаше съвсем смътна идея докъде се простира контролът на Фам Нувен. За миг Нау се поколеба. Цял живот бе изучавал подобни хора и сега се изправяше срещу такъв. Но ако победя, аз ще съм много повече от него. Трябваше да се свършат дузина неща, а разполагаше само със секунда. Нау пусна Али да пада свободно в микрогравитацията на канарата. До вратата имаше закачени комуникатор и локални очила. Той ги грабна и даде няколко кратки нареждания. Тук автоматиката беше примитивна, но щеше да свърши работа. Сега виждаше извън купола. Пивницата на Търговците беше отвъд хоризонта му, нямаше движение на таксита, нито фигури в скафандри, които да се приближават по външната повърхност.

Гмурна се в откритото пространство и извади от стойката му малко торпедо, флагчето в периферията на зрението му показа, че е успял да се свърже с Хамърфест. Пръстените изчезнаха и в ухото му прозвуча гласът на Фам:

— Нау?

— Уцели от първия път! — Нау плъзна снаряда към тръбата за изстрелване, която Кал Омо беше инсталирал само преди трийсет и пет дни. Тогава му изглеждаше като налудничава предпазна мярка. Сега беше последният му шанс.

— Време е да се предадеш, Пастирю. Моите сили контролират цялото пространство на L1. Ние…

Гласът на Фам бе изпълнен с тиха увереност — нямаше нищо общо с реването на стария Фам Тринли. Нау си представяше как този глас завладява обикновените хора, как ги води. Но и самият Томас Нау беше професионалист. И не се притесни да го прекъсне:

— Точно обратното, господине. В мои ръце е единствената сила, която си струва вниманието. — Той докосна панела до тръбата за изстрелване. „Бух!“ — сгъстеният въздух отнесе горния капак и разчисти снега. — Програмирах и заредих тактическо ядрено оръжие. Мишената е отсекът на Търговците. Оръжието е за специална цел, но съм сигурен, че е достатъчно.

— Не можете да го направите, Пастирю. Там има триста души от вашите собствени хора.

Нау се разсмя тихо.

— О, мога, мога. Много ще изгубя, но разполагам с още хора в летаргичен сън. Аз… Вие наистина ли сте Фам Нувен? — въпросът му се изплъзна почти неволно.

Последва пауза, и когато Нувен заговори, прозвуча разсеяно.

— Да.

И с всичко се оправяш сам, а? Връзваше се. Обикновен заговор би бил разкрит още преди години. Бяха само Фам и Езр Вин — още от самото начало. Като сам човек, който тегли каруца през цял континент, Нувен бе упорствал, почти бе постигнал победа.

— За мен е чест да се запозная с вас, господине. Много години съм ви изучавал. — Докато говореше, Нау прегледа диагностичните данни на торпедото. Гледаше право по релсата за изстрелване — тръбата беше чиста. — Може би единствената ви грешка е, че не сте разбрали напълно нравите на Пастирите. Разбирате ли, Пастирите са се появили в резултат на бедствие. Това е нашата вътрешна сила, нашето предимство. Ако унищожа отсека, това ще е огромно препятствие за операция L1. Но личното ми положение ще се подобри. Ще продължа да разполагам с L1. Ще продължа да разполагам с голяма част от „умните глави“. Ще продължа да разполагам с „Невидимата ръка“ — той извърна поглед от тръбата. Погледна складовете за оборудване, останалите снаряди — можеше да се наложи да гръмне и Купола на Хамърфест. Това не влизаше дори в най-крайните планове в случай на бедствие. Може би имаше някакъв начин да го направи така, че част от „умните глави“ да останат живи. Друга част от ума му изчака любопитно какво ще каже Фам Нувен. Дали ще се спотаи, като обикновен човек, или притежаваше сърце на истински Пастир? Този въпрос беше същността на моралната слабост на Фам Нувен.

Нещо рязко издрънча и отекна в купола. Али Лин се беше изгубил от погледа му някъде в долния край. Може би вътрешния вход? Това беше в най-ниската част на купола. Нау тихо се запридвижва покрай ръба на стръмния улей.

Гласът на Фам Нувен се чуваше слабо през шумотевицата:

— Грешиш, Пастирю. Ти не разполагаш с… — Нау прекъсна аудиовръзката със замах и бавно се запридвижва напред. Насочи ръчно фиксираните камери в помещението. Нищо. Примитивната автоматика беше и спасение, и напаст. Добре. Оръжия. Тук имаше ли нещо по-малко от ядрена бомба? Базата данни не беше пригодена за подобни дреболии. Остави каталога да се изрежда в очилата му и се приближи до стената — все още отдолу не можеха да го видят. Дрънченето и трясъците продължаваха. О, това бяха сервомеханизмите на езерото, тракането им идваше по тунела! Тупурдията беше доста голяма за тайно проникване.

Чакащият в засада — какъвто се оказа — изплува пред очите му.

— А, господин Вин. Мислех си, че отдавна сте се удавил.

Всъщност Вин изглеждаше полуприпаднал, лицето му белееше като платно. Раните от лъчевия пистолет не се виждаха никакви. Не — откраднал е един от скафандрите ми! Дрехата беше чиста и идеално изпъната — но дясната ръка беше леко извита, тромава. Вин беше прихванал леко Али през дясното рамо. Погледна Нау и като че омразата проясни мислите му.

Но в долната част на купола нямаше други натрапници. Нау беше прегледал изцяло каталога — точно в шкафа зад него имаше три лъчеви пистолета! Нау въздъхна облекчено и се усмихна на Търговеца:

— Добре се справихте, господин Вин. — Няколко секунди разлика, и Вин щеше да пристигне тук първи и да му устрои истинска засада. Вместо това… човекът се появи невъоръжен, еднорък, слаб като коте. А Томас Нау стоеше между него и пистолетите. — Боя се, че нямам време за приказки. Дръпнете се от Али, моля — говореше меко, но не откъсваше очи от двамата. Лявата му ръка посегна да отвори шкафа. Може би спокойният тон щеше да окаже въздействие на Вин, за да го застреля чисто.

— Томас!

Киви беше застанала над тях, на входа на купола.

Отначало Нау просто се опули насреща й. От носа й течеше кръв. Дантелената й рокля беше разкъсана и изцапана. Но беше жива. Ударът сигурно бе затворил люка на таксито. Ако таксито си беше на мястото, охранителната система на шлюза нямаше да се задейства наново — и тя някак си бе успяла да се промъкне обратно вътре.

— Попаднахме в капан, Томас. Шлюзът се оказа дефектен.

— О, да! — болката в гласа на Нау беше напълно искрена. — Затръшна се и чух как въздухът изтича. Бях… бях толкова сигурен, че си мъртва.

Киви се спусна от тавана и закачи тялото на Рей Цирет на една стенна стойка. Телохранителят можеше и да е жив, но съвсем явно в момента не вършеше никаква работа.

— Съжалявам, Томас. Не можах да спася Марли. — Тя се приближи да го прегърне, но в жеста й имаше нещо предпазливо. — С кого разговаряш? — После видя Вин и Али. — Езр?

Един път да извади късмет! Вин ставаше идеално, дрехата му беше оплескана като престилка на касапин с кръвта на Али. Зад Вин се носеха трясъците от разрушения парк. Гласът на търговеца беше задъхан и пресипнал.

— Завладяхме L1, Киви. Освен на неколцина от главорезите на Нау, не сме навредили на никого — и това, когато собственият й баща кървеше в ръцете му! — Нау те използва както винаги. Само че този път ще убие всички ни. Огледай се! Той смята да изстреля бомба по убежището.

— Аз… — но Киви наистина се огледа и на Нау не му хареса онова, което видя в нейните очи.

— Киви — повика я той. — Погледни ме. Изправени сме срещу същата група, която стоеше зад Джими Дием.

— Ти уби Джими! — изкрещя Вин.

Киви избърса кръвта от носа си в белия плат на ръкава си. За миг изглеждаше много малка и объркана, както когато за първи път я беше обладал. Тя захвана крака си в една дръжка на стената и се обърна към него — мислеше. Налагаше се някак да спечели време, само шепа секунди.

— Киви, помисли си кой ти го казва — Нау посочи Вин и Али Лин. Поемаше ужасен риск, това беше отчаяна манипулация. Но подейства! Тя се поизвърна и погледът й се измести от него. Той мушна ръка в шкафа и напипа дръжката на лъчев пистолет.

— Киви, помисли си кой ти го казва — Нау посочи Езр и Али Лин. Горката Киви се извърна да погледне. Зад нея Езр забеляза как по лицето на Томас трепна усмивка.

— Познаваш Езр. Той се опита да убие баща ти в Северната лапа — мислеше, че ще може да се добере до мен чрез Али. Ако имаше нож, досега да е пробол баща ти. Знаеш какъв садист е Езр Вин. Помниш как те преби — помниш и как те носех после на ръце.

Думите бяха предназначени за Киви, но удряха Езр Вин като стенобойни тарани — ужасни истини, смесени със смъртоносни лъжи.

Киви остана неподвижна за миг. Но сега юмруците й бяха стиснати. Раменете й сякаш бяха превити от някакво страховито напрежение. И Езр си помисли: Нау ще победи, и то заради мен. Оттласна сивотата, която като че се опитваше да го погълне от всички страни, и направи последен опит:

— Не заради мен, Киви. Заради всички други. Заради майка ти. Моля те. Нау те лъже четирийсет години. Когато научиш истината, прочиства мозъка ти. Отново и отново. И ти никога нищо не си спомняш.

По лицето на Киви се изписа прозрение — и чист ужас.

— Този път ще запомня! — Тя се обърна тъкмо когато Нау измъкваше нещо от шкафа отзад. Лакътят й се вряза в гърдите му. Звукът беше като от прекършени клони — Нау се блъсна в шкафа и излетя навън, в откритото пространство на купола. След него полетя пистолет. Нау се метна към оръжието, но само сантиметри не му достигнаха, а нямаше от какво да се оттласне във въздуха.

Киви се изправи на стената, изпъна се и грабна пистолета. Насочи дулото към главата на Пастира.

Нау бавно падаше. Изви се, за да вижда Киви. Отвори уста — устата, която разполагаше с убедителни лъжи за всички случаи.

— Киви, не можеш… — подхвана той и в този миг вероятно забеляза погледа й. Арогантността на Нау, мазната, хладна арогантност, която Езр бе наблюдавал половин живот, изведнъж се стопи. Гласът му премина в шепот — Не, не!

Главата и раменете на Киви трепереха, но думите й бяха твърди като камък.

— Помня. — Тя премести дулото от лицето на Нау надолу, под кръста му… натисна продължително спусъка. Ревът на Нау премина в писък, който секна, щом лъчът го завъртя и порази главата му.

62.

Всичко беше много мрачно и после грейна светлина. Тя се издигна към нея. Коя съм? Отговорът дойде бързо, на гребена на вълната от ужас. Анне Рейнолт.

Спомени. Скривалището в планините. Последните дни на криеницата — нашествениците на Балакреа намираха всички нейни пещери. Предателят, разобличен твърде късно. Последните от хората й, нападнати в засада от въздуха. Застанала на хълма, обкръжена от балакрейска броня. Вонята на изгорена плът беше силна дори и в хладния утринен въздух, но врагът спря стрелбата. Бяха я заловили жива.

— Анне? — гласът беше мек, загрижен. Гласът на мъчител, който я подготвя за още по-голям ужас. — Анне?

Отвори очи. Около нея се извисяваха уредите за изтезания на Балакреа — съвсем по краищата на периферното й зрение. Точно този ужас очакваше — освен това, че се намираха в безтегловност. От петнайсет години те притежават нашите градове. Защо са ме закарали в космоса?

Човекът, който я разпитваше, се появи пред очите й. Черна коса, типичният цвят на кожата за Балакреа, лице, хем младо, хем старо. Трябва да е някой старши Пастир. Но беше облечен в странна фрактална дреха — Анне не беше виждала никой Пастир да носи такава. Върху лицето му бе лепната маската на фалшива загриженост. Глупак — преиграва. Той постави букет от меки бели цветя в скута й, сякаш й правеше подарък. Миришеха на топлите лета от миналото. Трябва да има начин да умра. Трябва да има начин да умра. Ръцете й бяха вързани, разбира се. Но ако той се приближеше достатъчно, тя все още разполагаше със зъбите си. Може би, ако беше достатъчно глупав…

Той се пресегна и нежно докосна рамото й. Анне се извърна рязко и ухапа опипващата длан на Пастира. Той се дръпна назад и повлече след себе си диря от мънички червени капки, която увисна помежду им. Но не беше достатъчно глупав, че да я убие на място. Вместо това погледна сърдито зад уредите към някого, който не се виждаше.

— Тръд! Какво, по дяволите, си й направил?

Чу хленчещ глас, който й беше познат отнякъде.

— Фам, предупредих те — процедурата е сложна. Без тя да ни насочва не можем да бъдем сигурни, че… — говорителят се появи. Беше дребен, нервен на вид човечец, облечен в униформата на техник от Балакреа. Щом видя кръвта във въздуха, очите му се облещиха. Отправи към Анне поглед, радващо — и необяснимо — изпълнен със страх.

— Ние с Ал само толкова можем. Трябваше да изчакаме Бил да се върне… Виж, може да е само временна загуба на паметта.

По-възрастният пламна от гняв, но като че и него го беше страх.

— Исках дефокусиране, а не проклето прочистване на мозъка!

Дребничкият — Тръд… Тръд Силипан, отстъпи назад.

— Не се тревожи. Убеден съм, че ще се осъзнае. Не сме докосвали структурите на паметта, заклевам се. — Стрелна я отново със страхлив поглед. — Може би… Не знам, може би дефокусирането се е получило и сме свидетели на някакъв вид авторепресия. — Той се приближи малко — но все пак извън обсега на ръцете и зъбите й — и й се усмихна мазно.

— Шефе? Помниш ли ме — Тръд Силипан? Работили сме заедно години Бдения, а и преди това — на Балакреа, под ръководството на Алан Нау. Не си ли спомняте?

Анне гледаше кръглото му лице, немощната усмивка. Алан Нау. Томас Нау. О… Боже… Господи. Беше се събудила в кошмар, който никога не свършваше. Ямите за мъчения, после Фокусът, и най-накрая — цял живот да бъдеш един от враговете.

Лицето на Силипан се размаза, но гласът му изведнъж стана бодър.

— Виждаш ли, Фам! Тя плаче. Спомня си!

Да. Всичко.

Но сега гласът на Фам Нувен прозвуча още по-сърдито.

— Разкарай се, Тръд. Просто се разкарай.

— Лесно е да се провери. Можем…

— Разкарай се!

Силипан съвсем замлъкна. Светът се бе сгърчил от болка, от ридания на скръб, задушили и дъха, и сетивата й.

Почувства как една ръка обгръща раменете й и този път знаеше, че това не е докосването на мъчител. Коя съм аз? Това беше лесният въпрос. Истинският въпрос — Какво съм аз? — й убягваше още няколко секунди, но сега спомените нахлуваха — чудовищната злодейка, в която се беше превърнала от онзи ден в планините над Арнхам нататък.

Изтръгна се от прегръдката на Фам само за да се сблъска с ремъците, които я придържаха.

— Извинявай — смънка той и тя чу оковите да падат. Но сега това вече нямаше значение. Тя се сви на топка — едва усещаше как той се мъчи да успокои. Той й говореше прости неща и ги повтаряше отново и отново по различни начини.

— Вече всичко е наред, Анне. Томас Нау е мъртъв. Мъртъв е от четири дни. Ти си свободна. Всички сме свободни…

След малко млъкна — единствено докосването на ръката му до раменете й свидетелстваше за присъствието му. Разкъсващите й ридания утихнаха. Вече нямаше ужас. Най-лошото се беше случило, отново и отново, и онова, което оставаше, беше мъртво и празно.

Мина време.

Усети как тялото й бавно се отпуска и разгъва. Принуди се да отвори здраво стиснатите си очи, принуди се да се обърне с лице към Фам. Лицето я болеше от плач, но сега й се искаше да я боли милион пъти по-силно.

— Ти… Проклет да си, че ме върна. Сега ме остави да умра.

Фам я гледаше мълчаливо, с широко отворени, загрижени очи. Вече не фучеше — а и тя винаги бе усещала, че това е маска. Вместо това — интелигентност… благоговение? Не, не можеше да бъде. Той се пресегна и върна белите съсънки обратно в скута й. Проклетите цветя бяха топли и пухкави. Красиви. Той като че се замисли над искането й, но после поклати глава.

— Не можеш да си отидеш сега, Анне. Тук са останали повече от две хиляди фокусирани. Ти можеш да ги освободиш, Анне — той посочи апаратурата за фокусиране зад главата й. — Имам чувството, че когато Ал Хом е работил върху теб, е играл на рулетка.

Аз мога да ги освободя. Мисълта беше първото облекчение за всички тези години от онази утрин в планините. Сигурно изражението я беше издало, защото на устните на Фам се появи обнадеждена усмивка. Анне усети как очите й се присвиват. Знаеше за Фокуса толкова много, колкото и всеки жител на Балакреа. Знаеше всичките номера за рефокусиране, за пренасочване на верността.

— Фам Тринли… Фам. Който и да си… От много години те наблюдавам. Почти от самото начало си мислех, че работиш срещу Томас. Но виждах и колко много ти харесва идеята за Фокуса. Ти жадуваше за тази власт, нали?

Усмивката изчезна от лицето му. Той бавно кимна.

— Виждах… Виждах, че тя може да ми даде онова, за което се борих цял живот. Но в крайна сметка прозрях, че цената е твърде висока. — Той сви рамене и сведе поглед, като че беше засрамен.

Анне се вгледа в това лице — мислеше. Някога дори и Томас Нау не можеше да я заблуди. Когато беше Фокусирана, ръбовете на съзнанието й бяха остри като бръснач — объркаността и желанията не й пречеха. Но това, че знаеше какви са истинските намерения на Томас Нау, не й беше от полза повече, отколкото на една брадва, която знае, че е предназначена да убива. Сега не беше сигурна. Този човек можеше и да лъже, но онова, което искаше от нея, беше същото, което тя копнееше да стори повече от всичко на света. А после, когато изкупеше вината си с всичко, на което беше способна, можеше да умре. Тя също сви рамене в отговор.

— Томас Нау ви е излъгал за дефокусирането.

— За много неща ни е лъгал.

— Мога да се справя по-добре от Тръд Силипан и Бил Фуонг, но все пак ще има и провали. — Най-големият ужас от всички: ще има хора, които ще я проклинат, задето ги е дефокусирала.

Фам се пресегна над цветята и хвана ръката й.

— Добре. Но ти ще направиш всичко, което е по силите ти.

Тя погледна ръката му. От драскотината, която му беше нанесла, продължаваше да блика кръв. Мъжът по някакъв начин лъжеше, но ако я оставеше да дефокусира останалите…_ Включи се в играта._

— Значи сега ти командваш?

Фам се изкиска.

— Имам някакъв авторитет. Някои Паяци имат по-голям. Сложно е, още всичко е в хаос. Преди четиристотин Ксек Томас Нау все още командваше. — Усмивката му грейна от ентусиазъм. — Но след сто-двеста Мсек според мен ще станеш свидетел на възраждане. Нашите кораби ще бъдат ремонтирани. По дяволите, може и нови да получим. Никога не съм срещал подобна възможност.

Играй играта.

— И какво искаш от мен? Колко време ще мине, докато ме рефокусират и се превърна в твое оръдие?

— Аз… аз искам само да бъдеш свободна, Анне — той извърна поглед. — Знам каква си била преди, Анне. Знам какво си направила на Френк и как са те пленили накрая. Напомняш ми за една жена, която познавах като малък. Тя като теб се изправяше срещу невъзможни шансове и също я смазаха. — Лицето му се поизвърна към нея. — Имаше моменти, когато се страхувах от тебе повече, отколкото от Томас Нау. Но откакто разбрах, че ти си Френкската Орка, се молех някога отново да станеш ти.

Такъв прекрасен лъжец беше. Много зле за него, че лъжеше твърде дръзко, твърде угоднически. Почувства как я завладява поривът да прехвърли границата:

— Значи след няколко години отново ще имаме функциониращи звездни кораби?

— Да, и вероятно по-добре оборудвани, отколкото тези, с които дойдохме. Знаеш какви физични закони открихме тук. А май има и други неща…

— И ти ще контролираш тези кораби?

— Няколко от тях — той продължаваше да кима и да лъже слепешката.

— И ти искаш само да помогнеш. На мен, на Френкската орка. Е, господине, вие притежавате уникална квалификация. Дайте ми тези кораби под наем. Елате с мен на Балакреа, във Френк и Гаспр. Помогнете ми да освободя всички фокусирани.

Беше забавно да гледаш как усмивката на Фам замръзва, слисан от думите й.

— Искаш да свалиш звездна империя, империя, която притежава Фокуса, само с шепа кораби? Това е… — Не можеше да намери думи за подобно безумие и известно време той само я гледаше втренчено. После, невероятно, усмивката му се върна. — Това е прекрасно! Анне, дай ми време да се подготвя, време да сключа тук съюзи. Дай ми дузина от твойте години. Може и да не победим. Но се заклевам, че ще опитаме.

Каквото и да го помолеше тя, той просто се съгласяваше. Трябваше да е лъжа. Но ако беше вярно, това беше единственото обещание, което можеше да я накара да поиска да живее. Тя се вгледа в очите на Фам — опитваше се да прозре отвъд лъжата. Може би неизбежното разрушение при дефокусирането й беше отнело проницателността, защото колкото и надълбоко да се вглеждаше, виждаше само благоговеен ентусиазъм. Той е гений. И, лъжа или истина, сега съм негова за дванайсет години. Само за миг тя се отпусна и му повярва. Само за миг си помечта, че този мъж не е лъжец. Френкската Орка все пак можеше да освободи всички. Най-странна тръпка трепна в сърцето й и опари тялото й. Потрябва й време, докато разпознае нещо, което толкова отдавна бе загубено за нея: радостта.

63.

Фам изпрати Езр Вин на планетата да преговаря.

— Защо аз, Фам? — това беше най-необичайната търговска ситуация в историята на човечеството. Също беше и война, която очакваше да започне. — Би трябвало ти…

Нувен вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Има причини да изпратя тебе. Ти познаваш Паяците повече от всеки друг нефокусиран — със сигурност по-добре от мен.

— Мога да съм ти подчинен, да ти помагам…

— Не, аз ще ти бъда подчинен — той млъкна и Езр забеляза проблясък на безпокойство. — Прав си, синко, много е сложно. В краткосрочна перспектива, те държат камшика, и имат достатъчно причини да ни мразят. Мислим, че кралят продължава да се вслушва в думите на фракцията Лайтхил, но…

В режима на Съглашението имаше и други фракции. Някои от тях смятаха, че фокусираните преводачи са стока за обмен.

— Тъкмо затова е по-важно да отидеш ти, Фам.

— Изборът не е наш. Разбираш ли, те помолиха специално за теб.

— Какво?

— Да. Предполагам, че за годините, докато са работили с Триксия, са схванали що за човек си. — Той се ухили. — Искат да те видят отблизо.

Почти имаше смисъл.

— Добре. — Той се замисли. — Но няма да получат Триксия. Ще сляза долу с някой друг преводач. — Той погледна сърдито Фам. — Тя е звездата — на екипа на Ъндървил много би им харесало да я докопат.

— Хм. Може би някой долу мисли по същия начин. Кралят помоли да те придружи Зинмин — забеляза израза на лицето на Езр. — Още ли има?

— Аз… Да. Искам да дефокусират Триксия. Скоро.

— Разбира се. Дадох ти дума. Същото обещах и на Анне.

Езр се втренчи в него. И ти си се променил вътрешно — отказал си се от онази мечта. След всичко, което се случи, Езр нямаше съмнения. Но изведнъж усети, че не може да чака повече.

— Преместете я в началото на опашката, Фам. Не ми пука, че преводите й са ти нужни. Придвижи я напред. Искам, когато се върна, тя вече да е дефокусирана.

Фам вдигна вежда.

— Ултиматум?

— Не… Да!

По-възрастният мъж въздъхна.

— Имаш го. Ще започнем веднага с Триксия. Аз… признавам. Задържахме преводачите. Толкова са ни нужни. — Той присви устни. — Не очаквай съвършенство, Езр. Това е просто още една от лъжите на Нау. Някои дефокусирани са с почти също толкова ясен ум като Анне. Други…

— Знам. — Някои се връщаха като вегетиращи същества — вирусът на гнилия мозък избухваше и ги превземаше, подтикнат от процеса на дефокусиране. — Но рано или късно трябва да опитаме. Рано или късно трябва да престанеш да ги използваш. — Той скочи и напусна офиса на Фам. Ако бяха продължили да говорят, това щеше да е болезнено и за двамата.

Транспортираха ги до Арахна в много скромен летателен апарат — катерът на Джау със специален софтуер, преработен за целта от Киви. Човечеството притежаваше високо положение и остатъци от висши технологии — и твърде малко, що се отнася до материални ресурси или автоматика. След като дефокусираха „умните глави“, софтуерът на Новородените се превърна в безполезен боклук — а щеше да мине доста време, докато автоматиката на Чуенг Хо бъде адаптирана към хибридната сбирщина, останала на L1. Бяха в капана на почти празна слънчева система, единствено с индустриалната екология на Арахна. Можеха да хвърлят камъни на планетата или дори няколко бомби, но на човечеството тепърва му никнеха зъбките. И Паяците бяха безсилни, но това щеше да се промени. Сега те знаеха за нашествениците. Знаеха също и какво може да се направи с технологията. Бяха оставили непокътнати големи части от „Невидимата ръка“. След време, скоро, Паяците щяха да се разгърнат с пълна сила в космоса. Фам смяташе, че разполагат с може би година, за да обърнат нещата, да установят някаква основа за доверие. Киви каза, че ако тя била паяк, можела да се справи за далеч по-малко от година.

Осовият коридор на убежището беше пълен от край до край, когато Езр и Зинмин влязоха в шлюза на таксито. Почти всички нефокусирани на L1 се намираха тук.

Фам и Анне бяха тук. Плуваха един до друг — двойка, която Езр Вин никога не би си представил през изминалите години.

— Започнахме подготовката за дефокусирането — уведоми го Анне. Нямаше нужда да му казва за кого говори. — Ще направим всичко възможно, Езр.

Киви му пожела късмет — сериозна, каквато никога досега не я беше виждал. Отначало изглеждаше несигурна, после рязко му стисна ръката — друго нещо, което никога не беше правила.

— Върни се жив и здрав, Езр.

Рита Лиао бе успяла някак да застане пред капака и да препречи пътя му. Езр протегна ръка да я успокои.

— Ще доведа Джау, Рита. — Ще направя, каквото мога, беше мисълта му, но нямаше куража да прояви съмненията си.

Очите на Рита бяха кървясали. Изглеждаше още по-отнесена, отколкото когато разговаряха преди няколко Ксек.

— Знам, Езр, знам. Паяците са добри хора. Те знаят, че Джау не е искал да им причини вреда. — Беше прекарала голяма част от живота си, влюбена в живота на Арахна, но вярата й в преводите като че се изплъзваше. — Но, но ако не ти позволят да го вземеш… моля те, дай му… — тя бутна в ръката му прозрачна кутийка. Имаше ключ-отпечатък, вероятно настроен на Джау Ксин. Вътре видя скъпоценен камък — „спомен“. Тя се изтръгна и се стопи в тълпата.

64.

До Териториалното командване оставаха 200 Ксек път. На земята Паяците ги закараха по онзи дълъг път през долината. Странни спомени плуваха в ума на Езр. Много от сградите бяха нови, но… Аз бях тук преди всичко това да започне. Тогава им изглеждаше толкова непознаваемо. Сега върху всичко лъщеше повърхностният блясък на информацията. Зинмин Брут скачаше от прозорец на прозорец, стъписан от въодушевление, и назоваваше по име всичко, което видеше. Преминаха край библиотеката, в която беше проникнал заедно с Бени Уен. Музеят на Мрачните времена. И статуята в началото на Кралския път — Гокнанското съглашение. Зинмин можеше да ти разкаже за всяка от разкривените фигури.

Но днес те не се спотайваха и не се промъкваха в нечий сън. Днес лампите светеха много ярко, и когато най-накрая преминаха под земята, там беше толкова голо и чуждо, колкото и в паешките кошмари на Ритцер Брюхел. Стълбищата бяха стръмни като дървени стълби, а обикновените стаи — с толкова ниски тавани, че се налагаше Езр и Зинмин да приклякат, за да се придвижат от място на място. Въпреки древните наркотици и хилядолетията генно инженерство, натискът на планетната гравитация постоянно ги омаломощаваше и разстройваше. Бяха ги настанили в, както ги наричаше Зинмин, апартаменти кралска класа — стаи с космати подове и тавани, достатъчно високи, че да се изправиш. Преговорите започнаха на другия ден.

Паяците, които познаваха от преводите, в по-голямата си част отсъстваха. Белга Ъндървил, Елно Колдхейвън — само тези имена Езр разпозна, но те винаги се бяха държали на разстояние. Двамата не бяха част от контрашпионажа на Шерканер Ъндърхил. Обаче сигурно се консултираха с Виктъри Лайтхил. Мине се не мине по време на преговорите, Ъндървил се оттегляше и провеждаше съскащи разговори с невидими личности.

След първите два дни Езр разбра, че някои от лицата бяха много далеч: Триксия. Щом се прибраха в стаите си, Езр се свърза с L1. Разбира се, Паяците контролираха връзката. Езр не го беше грижа.

— Казахте ми, че дефокусирането на Триксия е започнало.

Паузата като че продължи много повече от десет секунди. Изведнъж Езр усети, че не може да чака извинения и увъртания.

— Чуйте ме, проклети да сте! Обещахте ми, че ще започнете да я дефокусирате. Рано или късно трябва да престанете да я използвате!

После се чу гласът на Фам.

— Знам, Езр. Проблемът е, че Паяците настояха тя да е на разположение — във Фокус. Ако откажем, ще нарушим условията на сделката… а Триксия отказва да ни сътрудничи дефокусирана. Щеше да се наложи да я принуждаваме.

— Не ме интересува. Не ме интересува! Те не я притежават повече от Томас Нау. — Той се задави от страх и за малко не се разрева. В другия край на стаята Зинмин Брут изглеждаше по-щастлив от всяка „умна глава“, която Езр някога бе виждал. Седеше с кръстосани крака на рунтавия килим и прелистваше някаква паешка книжка с картинки. И него използваме. Налага се — само за мъничко още.

— Езр, няма да е за дълго. И на Анне й е много мъчно, но това е почти единственото прозрение, което Паяците имат за нас. Те почти се доверяват на Фокусираните. Всичко, което казваме, всяко предположение те сверяват с „умниците“. Без това доверие нямаме шанс да си върнем хората от „Ръката“, нямаме шанс да поправим злините, нанесени от Нау.

Рита и Джау. Кутийката стоеше върху комплекта на Езр. Странно. Паяците не бяха настояли да бръкнат в него или в другите му неща. Езр се оклюма.

— Добре. Но след тази среща никой не е собственост на никого. Сделката става невалидна — с други думи, аз я правя невалидна. — Той прекъсна връзката, преди да успеят да му отговорят. В края на краищата, нямаше значение какво ще му кажат.

Почти всеки ден те предприемаха мъчителното изкачване към една и съща противна зала за конференции. Зинмин твърдеше, че това била личната канцелария на шефа на Разузнаването, „Светла и просторна стая с ниши и изолирани стойки“. Е, ниши имаше — тъмни врязани комини със скрити леговища на върха. А видеоекраните по всички стени постоянно предаваха безумни картини. Налагаше се двамата със Зинмин да вървят по студен камък, за да седнат на купчина кожи. Обикновено присъстваха четирима-петима Паяци и почти винаги — Ъндървил или Колдхейвън.

Но преговорите всъщност вървяха добре. Тъй като Фокусираните подкрепиха историята му, Паяците като че повярваха на онова, което Езр имаше да каже. Като че разбираха колко хубаво може да стане, ако само малко си сътрудничат. Разбира се, Паяците можеха да имат дял в диамантените скали. Щяха да прехвърлят технология долу без ограничения в замяна на достъп за човеците до планетата. С времето диамантените скали и временните убежища щяха да бъдат преместени на висока орбита около Арахна и можеха съвместно да изградят корабостроителница.

Да седиш Ксек наред с Паяците всеки ден беше изтощително преживяване. Човешкият мозък не бе проектиран така, че да изпитва топли чувства към подобни създания. Те сякаш нямаха очи — само кристалните черупки, виждащи много по-добре от всяко човешко зрение. Никога не можеше да определиш какво точно гледат. Ръцете, с които се хранеха, постоянно мърдаха — Езр тепърва започваше да осъзнава значението на тези жестове. А когато жестикулираха с основните си ръце, движенията бяха резки и агресивни, като на атакуващ звяр. Въздухът миришеше на горчиво и застояло, мирисът ставаше най-силен, когато се стълпяваха още паяци. И другия път ще си носим собствени тоалетни. Краката на Езр бяха започнали да се изкривяват от опитите да се приспособи към местните клозети.

Зинмин правеше по-голямата част от интерактивните преводи. Но Триксия и останалите бяха налице и понякога, когато беше желателна по-голяма прецизност, нейният глас произнасяше думите на Ъндървил или Колдхейвън. Ъндървил, непреклонното ченге. Колдхейвън, лъскавият млад генерал. Гласът на Триксия, за ушите на други.

Нощем му се явяваха сънища, често — по-неприятни от реалността, с която се сблъскваше денем. Най-лошите бяха онези, които разбираше. Триксия му се явяваше — гласът и мислите й се плъзгаха напред-назад между момичето, което някога познаваше и чуждоземните съзнания, които сега я притежаваха. Понякога, докато говореше, лицето й се превръщаше в лъскава черупка и когато той я питаше за промяната, тя му отвръщаше, че просто си въобразява. Това беше една Триския, която завинаги щеше да остане Фокусирана, омагьосана, изгубена. Киви също се явяваше в много от сънищата му — понякога малкото хулиганче, понякога — такава, каквато беше, когато уби Томас Нау. Разговаряха и тя често му даваше съвети. В сънищата те винаги имаха смисъл — но когато се събудеше, не си спомняше подробностите.

Един по един въпросите бяха разрешени. Преминаха от геноцид към търговия за по-малко от един милион секунди. От L1 гласът на Фам Нувен беше изпълнен с доволство от напредъка:

— Тия хора преговарят като Търговци, не като властимащи!

— Правим много отстъпки, Фам. Кога сме имали Клиенти, на които ще дадем толкова много, колкото на Паяците?

Обичайната дълга пауза. Но тонът на Фам си остана ведър:

— Дори и това може да е от полза, синко. Бас ловя, че някои от тези Паяци по-нататък ще поискат да станат съдружници. — Чуенг Хо.

— … и още нещо — продължи Фам. — Избутайте преговорите за пленниците — последното, което остана от дневния ред — и ще можем да отстраним Триксия от случая. Лайтхил са успели да изкопчат обещание от фракцията Ъндървил.

Последният ден на преговорите започна като другите. Поведоха Зинмин и Езр по… „спирално стълбище“, така го нарече Зинмин. В човешки смисъл то представляваше вертикална шахта, изсечена право надолу в скалата. Безкраен поток от топъл въздух лъхаше край тях. Шахтата беше с диаметър почти два метра, в стените имаше петсантиметрови первази. Стражите им нямаха проблеми — достигаха и до двете срещуположни стени и се крепяха от всички страни. Докато слизаха, Паяците бавно се въртяха в спирала. На всеки десет метра имаше вдатина — „площадка“ за тях, където да си отдъхнат. Езр едновременно беше благодарен и изнервен от юздата, която стражите настояха да надене.

— Тези стълбища са само за да ни сплашат, нали, Зинмин? — беше задавал въпроса и при предишни изкачвания, но Брут не възнамеряваше да му отговаря.

Фокусираният преводач беше още по-нестабилен и от Езр по тесните первази, особено откакто се опита да имитира наклонената поза, която имаше смисъл само при Паяците. Днес той отговори на въпроса:

— Да… Не. Това е главното стълбище към Кралското убежище. Много старо. Традиционно. Почетно… — той се подхлъзна и се люшна над бездната, увиснал само на въжето и юздите, държани от стража горе. Езр се прилепи о влажната стена и когато Брут успя да стъпи отново на первазите, едва не го събори.

Стигнаха последната площадка. Таванът беше нисък дори и според критериите на Паяците — само малко повече от метър. Заобиколени от стражите си, те закуцукаха прегърбени към една широка, широка порта. Зад нея осветлението беше слабо, синкаво. Паяците имаха такъв голям зрителен обхват. Човек да си помисли, че предпочитаното от тях осветление обхваща целия слънчев спектър. Но те най-често си падаха по мъждукащо осветление или светлини отвъд човешките възприятия.

В полумрака отпред се разнесе познато съскане.

— Заповядайте, седнете — произнесе Зинмин, но мисълта беше на Паяка в стаята. Езр и Брут прекосиха каменните плочи до техните „седалки“. Сега видяха Паяка — едра женска, настанена на малко по-висока стойка. Миризмата й беше силна в застоялия въздух.

— Генерал Ъндървил — учтиво поздрави Езр.

Темата за пленниците би трябвало да е проста в сравнение с вече решените проблеми. Но той забеляза, че този път са сами с Ъндървил. Тук нямаше канали за свръзка с навън — поне не им предложиха нито един. Бяха сами, почти на тъмно, а фразите на Зинмин Брут започнаха да приемат заплашителни обрати. Заплашителни… и все пак някъде от дълбините на детството на Езр Вин сред Търговците се надигнаха прозрения. Нарочно целяха да ги сплашат. Ъндървил беше обещала на Лайтхил преводачите да бъдат освободени, след като преговорите приключат. В толкова много неща я бяха победили — това беше последният й опит да запази достойнство.

Той отвори пакета си и сложи чифт очила. По думите на Паяците всички човеци на борда на „Ръката“ оцеляха след принудителното кацане. Останките от кораба бяха пръснати по двайсет хиляди метра океански лед — обитаемите палуби останаха практически единствените непокътнати части. Това, че изобщо някой е оцелял, си беше чудо, дължащо се на съветите на Фам към пилота — „умна глава“. Но след като се бяха приземили, последваха многобройни смъртни случаи. Въпреки всякакъв разум, Брюхел и неговите главорези започнаха стрелба по пристигащите войски на Паяците. Всички главорези бяха умрели. С ловкостта на истински Пастир Брюхел ги изостави в последния момент и се опита да се скрие сред оцелелия екипаж. Паяците твърдяха, че след тази първоначална престрелка не е имало повече смъртни случаи.

— „Умните глави“ можете да си вземете обратно — каза Ъндърхил чрез Зинмин. — Знаем, че те не носят отговорност, а някои от тях направиха възможна победата ни. — Тонът на Зинмин беше раздразнителен. — Останалите са престъпници. Премахнали са стотици хора. Опитаха се да убият милиони.

— Не, само една малка част от тях го искаха. Останалите се съпротивляваха — или просто ги лъжеха за операцията.

Езр прегледа списъка на екипажа и ролите на различните участници. Имаше двайсет нещастници в летаргичен сън — специалните играчки на Ритцер. Явно те бяха жертви, но на Ъндървил не й се искаше да върне апаратурата. Езр получи разрешение от Ъндървил за освобождаването им срещу достъп до преценката на специалисти, които могат да обяснят как работят развалините, понастоящем собственост на нейната служба. Най-накрая стигнаха до най-трудните случаи.

— Джау Ксин, Главен пилот.

— Джау Ксин, човекът, който натискаше спусъка! — отвърна генералът. Езр беше увеличил силата на звука в слушалките си. Картината вече не беше неясна като преди. През цялото време на разговора Ъндървил почти не помръдваше — единственото движение беше безкрайната игра на ръцете, с които се храни. Сегашното им положение Зинмин представи като заставане нащрек. — Джау Ксин е обвинен, че е започнал самата атака.

— Генерале, прегледахме записите. Вашите интервюта с Фокусираните пилоти на Джау вероятно са още по-пълни. За нас е ясно, че Джау Ксин е саботирал голяма част от атаките на Новородените. Познавам Джау, госпожо. Познавам и жена му. И двамата са благоразположени към вашия народ. — Аналитиците — „умни глави“, сред тях и Триксия, смятаха, че подобни позовавания на семейството вероятно означават нещо. Може би. Но Белга Ъндървил по-скоро беше от класическия тип „защитник на националните интереси“.

Зинмин Брут чукаше по мъничката си клавиатура — превръщаше думите на Езр в език-посредник и после ръководеше аудиоизлъчването. От високоговорителя му излизаше призрачно съскане — мислите на Езр така, както би ги изразил един Паяк.

Ъндървил се умълча, после нададе пронизителен писък. Езр знаеше, че това означава презрително изсумтяване.

Но това интервю можеше в крайна сметка да бъде показано на други Паяци. Няма да те откача от куката, Ъндървил. Езр се пресегна към пакета си и извади малката кутийка на Рита.

— Какво пък е това? — попита Ъндървил. В гласа на Брут, предаващ думите й, нямаше и намек от любопитство.

— Дар за Джау Ксин от жена му. Спомен, в случай, че все пак откажете да го освободите.

Ъндървил седеше на почти два метра от него, но дори и сега Езр все още не осъзнаваше чак докъде може да достигне предната ръка на един Паяк. Четири подобни на копия черни ръце се стрелнаха към него и измъкнаха кутийката от ръцете му. Стрелнаха се обратно, приближиха кутията дърво до една част от лъскавата й черупка, после — до друга. Острите й като кинжали ръце издаваха тихи, поскърцващи звуци, докато се блещеше срещу капака на кутията и ключалката.

— Настроена е за Джау Ксин. Ако я отворите принудително, съдържанието й ще бъде унищожено.

— Така да бъде тогава. — Но Паякът престана да натиска кутията с острите върхове на крайниците си. Задържа я още малко, после нададе скърцащо съскане, запокити я обратно и уцели Езр в гърдите.

Грозното скърцане продължаваше. Зинмин започна да превежда.

— Проклети да са детските ви очи! — Гласът на Брут беше напрегнат и сърдит. — Вземи обратно този дар за убиец. Вземете си Ксин и останалите.

— Благодаря, генерале. Благодаря. — Езр заопипва, за да намери кутийката.

Гласът на Паяка замлъкна. После тя отново заговори — по-тихо. Речта й звучеше като водни капки, които капят по нажежен метал.

— Предполагам, че възнамерявате да спасите и Ритцер Брюхел?

— Не да го спасим, госпожо. През годините Ритцер Брюхел вероятно е убил повече от нашите хора, отколкото от вашите. Има много, за което да отговаря.

— Наистина. Но точно този няма да ви го дадем по никой начин. — Сега гласът на Брут беше самодоволен и Езр предположи, че по тази точка в лагера на Паяците няма разцепление.

И може би за добро. Езр сви рамене.

— Много добре. Тогава за вас остава да го накажете.

Паякът беше замрял съвсем неподвижно — дори и ръцете, с които се храни, не помръдваха.

— Да го накажем? Погрешно сте разбрали. След тези глупави преговори ние разполагаме с едно-единствено функциониращо човешко същество. Всяко наказание по необходимост би било несъществено. Научаваме много от дисекцията на човешки трупове, но отчаяно се нуждаем от жив образец за опити. Какви са физическите ви ограничения? Как създания като вас откликват на крайностите в болката и страха? Искаме да проведем изпитания със стимули, които не виждаме във вашите бази данни. Имам намерение Ритцер Брюхел да живее много, много дълго.

Ритцер Брюхел вероятно е най-извратеният човешки тип, който можете да намерите. Но някак си му се струваше, че това може и да не е най-умното нещо за казване тук и сега. Вместо това Езр просто кимна. И за първи път разбра как Ритцер може да си получи заслуженото за престъпленията. Кошмарът на Пастира за паяците щеше да продължава до края на живота му.

65.

На L1 Езр Вин пристигна като герой. Може би нито един собственик на флота не е бил приеман с такова въодушевление, с каквото го посрещнаха на диамантените скали. Доведе със себе си и първите освободени пленници, включително и Джау Ксин. Освен това докара и първите техни партньори — първите Паяци, полетели в космоса.

Почти нищо не забелязваше. Усмихваше се, говореше, а когато видя Рита и Джау заедно, усети далечна радост.

Последна от катера излезе Флория Перез. Тя беше една от жертвите в летаргичен сън в тайното скривалище на Ритцер, която не беше използвал чак до края. Дори и след 200 Ксек жената продължаваше да изглежда ужасно объркана. Щом Езр я изведе на открито, тълпата в коридора се умълча. Киви се плъзна напред. Беше помолила да помага на жертвите, но когато най-сетне спря току до Флория, очите й се изцъклиха, а устните й се разтрепериха. Известно време двете се гледаха. После Киви подаде ръка на Флория и тълпата зад тях се разтвори.

Езр ги гледаше как се отдалечават, но мислите му бяха другаде — Анне Рейнолт бе започнала да дефокусира Триксия една Ксек след като той напусна Арахна. През двестате Ксек обратен път към диамантените скали Фам редовно докладваше как напредва процесът. Този път нямаше връщане назад. Триксия беше минала подготвителния стадий. Първо вирусът на „гнилия мозък“ бе приведен в статично състояние, после вкараха Триксия в изкуствена кома. Оттам нататък бавно променяха изпускането на наркотик от вируса.

— Анне вече го е правила стотици пъти, Езр — каза Фам. — Каза, че всичко върви добре. Ще излезе от клиниката само няколко Ксек след като се върнеш.

Никакво забавяне повече. Най-сетне Триксия щеше да бъде свободна.

Два дни по-късно новината дойде: Триксия е готова.

Преди да отиде в клиниката за дефокусиране, Езр посети Киви. Тя работеше с баща си — възстановяваха езерния парк. Повечето дървета бяха загинали, но Али Лин мислеше, че може да ги съживи. Дори и дефокусиран, той имаше чудесни идеи за парка. Но сега този човек можеше и да обича дъщеря си. И с Триксия ще бъде така — тя ще бъде свободна, също като преди кошмара.

Когато Езр се зададе по пътеката откъм съсипаната гора, Киви говореше с паяците. Котенцата кръжаха високо над тях — любопитството им се бореше с арахнофобията.

— Искаме да направим нещо ново с езерото, някаква свободна форма, със своя собствена специална екология. — Паяците бяха малко по-високи от Киви. В условията на микрогравитация те вече не бяха ниски, сплескани създания. Резултатът от естественото напрежение в крайниците им беше тяхна собствена версия на навеждането под нулева гравитация: ръцете и краката им се изпъваха под тях, и ги правеха високи и стройни. Най-дребничкият — вероятно Рапса Лайтхил — говореше в момента. Съскащият глас беше почти мелодичен в сравнение с този на Белга Ъндървил.

— Ще гледаме, но се съмнявам дали мнозина ще искат да живеят тук. Искаме да експериментираме с наши собствени убежища. — Брут Зинмин превеждаше. Тонът му беше радостен, разговорен. Може би в момента той е последният Фокусиран преводач.

Киви се усмихна на Паяка.

— Да, толкова съм любопитна какво ще направите най-накрая. Аз… — тя отмести поглед и видя Езр.

— Киви, може ли да поговорим?

Тя вече беше тръгнала към него.

— Извинявай само за момент, Рапса.

— Разбира се. — Паяците изприпкаха по-нататък. Зинмин продължи да залива с въпроси Али Лин.

Езр и Киви стояха един срещу друг. Разделяха ги трийсет сантиметра.

— Киви, дефокусираха Триксия преди около две хиляди секунди.

Момичето се усмихна лъчезарно. В нея все още имаше някаква детска енергия. Някак си въпреки всичко Киви бе останала открито човешко същество. А сега тя бе в центъра на работата с Паяците — инженерът, когото бяха търсили сред всички други. Сега най-сетне той виждаше колко е умна и колко широк е мирогледът й — от динамика през бионаука си е много умело търгуване. Киви беше олицетворение на духа на Чуенг Хо.

— Тя… Всичко ли ще бъде наред с нея? — очите на Киви бяха широко отворени, а ръцете й — силно вкопчени една в друга.

— Да! Малко е неориентирана, казва Анне, но умът и личността й са непокътнати, и… по-късно днес мога да намина да я видя.

— О, Езр, толкова се радвам за нея! — Ръцете на Киви се пуснаха и се пресегнаха към раменете му. Изведнъж лицето й се оказа много близо и устните й докоснаха бузата му.

— Исках да те видя, преди да разговарям с нея…

— Да?

— Аз… само исках да ти благодаря задето спаси живота ми, задето спаси всички нас. — Искам да ти благодаря, че ми върна душата. — Ако двамата с Триксия можем да направим нещо за теб…

Тя отново се намери на една ръка разстояние, а усмивката й като че беше малко неловка.

— Каквото искате, Езр. Но… няма нужда да ми благодариш. Радвам се, че краят на вашата история е щастлив.

Езр реши да не пита повече — вече се обръщаше към насочващите въжета, които Али бе опънал за реконструкцията си.

— По-скоро е щастливо начало, Киви. Всички тези години бяха мъртъв период — и сега най-накрая… Хей, ще говорим по-късно! — Той махна и потегли бързо обратно към входа на пещерата.

Рейнолт бе превърнала груповата стая в Купола в отделение за възстановяване. Там, където „умните глави“ бяха прекарвали Бдение след Бдение фокусирани в служба на Пастира, сега ги освобождаваха.

Анне го спря в коридора точно пред стаята.

— Преди да влезеш, запомни, че…

Вин вече беше тръгнал да я заобикаля. Спря.

— Нали каза, че се възстановява добре!

— Да. Тоталният афект е нормален. Общото състояние е все така добро — тя дори възстанови специализираните си знания. Провеждаме почти три хиляди операции по дефокусиране — освобождаваме повече хора от всеки екип в историята на Новородените. Започваме да ставаме много добри. — Тя се намръщи, но това не беше нетърпеливият й жест, докато беше фокусирана. Просто болезнена бръчка. — Аз… Иска ми се да можехме да обработим наново първите. Според мен сега бих се справила по-добре.

Езр виждаше болката и се засрами от внезапната си радост: Значи забавянето е било за добро. Триксия се бе възползвала от целия натрупан опит. Може би и иначе щеше да е добре. В края на краищата, Рейнолт се беше възстановила много добре. Но както и да е, нещата се развиваха чудесно. И там, зад Рейнолт, надолу по хладния зелен коридор беше Триксия Бонзол, принцесата, която най-сетне се бе събудила. Той се промъкна покрай Анне и се втурна в синевата.

Анне извика подире му:

— Но, Езр… Виж, Фам иска да поговори с тебе, като приключиш.

— Добре, добре. — Но всъщност не я слушаше. И ето, намери се в груповата стая. Част от нея все още беше открита, дори десет-петнайсет стола бяха заети — хората седяха в малки кръгове и си говореха. Глави се извърнаха към него — очи, изпълнени с любопитство, невъзможно преди. По някои лица бе изписан страх. Мнозина имаха тъжното, объркано изражение на Хънт Уен, след като го дефокусираха. Новородените сред тях нямаше при кого да се завърнат. Събудиха се свободни — но на цял живот и цели светлинни години разстояние от всичко, което познаваха.

Езр се усмихна неловко и се промъкна покрай тях. За мен и Триксия всичко приключи благополучно, но трябва да се помогне на тези, обърканите.

Дъното на стаята беше разделено на стаички. Езр прелетя покрай отворените врати — до затворените спираше, колкото да прочете имената на табелите. И най-накрая… ТРИКСИЯ БОНЗОЛ. Стремглавият му бяг изведнъж свърши и той осъзна, че е облечен с работни дрехи, а цялата му коса стърчи. Също като „умните глави“, той бе пренебрегнал всичко извън онова, което беше във фокуса на вниманието му.

Приглади косата си, колкото можа… и почука по тънката пластмасова врата.

— Влез.

— … Здравей, Триксия.

Тя плаваше в хамак, не особено различен от обикновено легло. Медицинските инструменти образуваха фина мъгла около главата й. Нямаше значение — Езр го очакваше. Анне бе започнала да включва апаратура към пациентите — използваше данните, за да ръководи дефокусирането, а после да ги наблюдава за удари и инфекции.

Това затрудни Езр Вин да прегърне любимата си толкова силно, колкото му се искаше. Той се издигна до Триксия, загледа се в очите й, загуби се в тях. Триксия отвърна на погледа му — не около него, не изнервена от това, че той блокира данните й, а право в очите. Лека, трепереща усмивка заигра на устните й.

— Езр.

И тя потъна в прегръдките му, протегнала ръце към него. Устните й бяха меки и топли. Той я притисна — леко я обгръщаше с ръце в хамака. После отдръпна глава, като внимаваше да не засегне медицинската апаратура.

— Толкова пъти съм си мислел, че това не може да се върне. Спомняш ли си колко пъти — буквално години живот — съм седял с тебе в проклетата ти килийка?

— Да. Ти страдаше много повече от мен. За мен всичко беше като в сън и времето бе нещо, което се изплъзва. Всичко извън Фокуса беше размазано. Чувах думите ти, но за мен те нямаха значение. — Ръката й докосна шията му, погали го нежно — жест от времето, когато наистина бяха заедно.

Езр се усмихна. Ние разговаряме. Наистина. Най-сетне.

— А сега ти се върна и отново можем да живеем. Имам толкова много планове. Разполагах с години, за да ги обмисля — какво можем да направим, ако Нау бъде унищожен, а ти — спасена. След всички смърти тази мисия се оказва по-голямо съкровище, отколкото сме си представяли. — Големи рискове — голямо съкровище. Но рисковете бяха поети, жертвите — направени, и сега… — С нашия дял от възнаграждението за мисията ние… ние можем да направим всичко! Можем да основем своя собствена Велика фамилия! — Вин.23.7, Вин-Бонзол, Бонзол.1 — нямаше значение, това щеше да е тяхната фамилия.

Триксия продължаваше да се усмихва, но в очите й започваха да напират сълзи. Тя поклати глава.

— Езр, аз не…

Вин бързо я прекъсна.

— Триксия, знам какво ще кажеш. Ако не искаш фамилия — добре, няма да основаваме. — В годините под игото на Томас Нау той имаше достатъчно време да обмисли нещата, да прозре кои жертви всъщност изобщо не бяха жертви. Пое дълбоко дъх и продължи. — Триксия, дори и да искаш да се върнеш на Триланд… И аз ще дойда там, ще напусна Чуенг Хо. — Фамилията няма да го одобри — той вече не беше младши наследник. Тази експедиция ще направи фамилията Вин.23 баснословно богата, но… той си знаеше, че надали заслугата за това е на Езр Вин. — Можеш да бъдеш каквато искаш и пак да бъдем заедно.

Той се наведе над нея, но този път тя нежно го отблъсна.

— Не, Езр, не е това. И ти, и аз вече сме много по-възрастни. Аз… много, много време мина, откакто бяхме заедно.

Гласът на Езр изтъня.

— За мене бяха години! Но за теб? Ти каза, че Фокусът е като сън — в него времето няма значение.

— Не точно. За някои неща — за онова, което е в центъра на моя Фокус — аз вероятно си спомням времето по-добре от теб.

— Но… — тя вдигна ръка и той млъкна.

— Аз го понесох по-лесно от тебе. Бях фокусирана, и нещо повече — макар и никога да не съм го осъзнавала, както и Томас Нау и Ритцер Брюхел, слава Богу. Аз си имах свят, в който да избягам, свят, който успях да изградя от своите преводи.

Думите на Езр се изплъзнаха от устата му:

— Чудех се… Толкова голяма част от всичко това приличаше на фантазии от времето на Зората на цивилизацията. Значи… било е измислица, а не истинските Паяци?

— Не. Беше възможно най-близо до гледната точка на Паяците в човешките представи. И ако четеш внимателно, забелязваш къде е загатнато, че това не може да бъде буквално вярно… Според мен си се досетил, Езр. Арахна беше моето бягство. Като преводач всичко, свързано с това да бъдеш Паяк, беше в моя Фокус. Познанието какво е да си свободен Паяк ни поглъщаше. И когато милият Шерканер го разбра, макар че в началото ни мислеше за машини, изведнъж този свят стана и убежище, което ни приема.

Тъкмо това беше провалило Нау и бе спасило всички тях, но…

— Но сега ти се върна, Триксия. Кошмарът свърши. Ние можем да бъдем заедно и ще е по-хубаво, отколкото някога сме си представяли!

Тя отново клатеше глава.

— Не разбираш ли, Езр? И двамата сме се променили, при това аз — повече, отколкото ти, макар да бях… — Тя се замисли за секунда. — … макар и да прекарах тези години „омагьосана“. Разбираш ли? Спомням си какво ми казваше навремето. Но, Езр, вече не е същото. Аз и Паяците, ние имаме бъдеще…

Той се опита да запази равния си убедителен тон, но когато заговори, гласът му прозвуча паникьосано дори и за собствените му уши. Мили Боже на Търговията, не мога да я загубя сега!

— Знам. Ти продължаваш да се идентифицираш с Паяците. За тебе ние сме пришълците.

Тя докосна рамото му.

— Малко. По време на първите стадии на дефокусирането беше като да се събудиш и да видиш, че кошмарът се случва наистина. Знам как изглеждат човеците на жителите на Арахна — бледи, меки, като личинки. Съществуват вредители и животни, служещи за храна, които приличат на тях. Но ние не им изглеждаме толкова страшни, колкото те на нас. — Тя го погледна и усмивката й за миг стана по-широка. — Начинът, по който ти се налага да въртиш глава, за да виждаш, е умилителен. Ти не го разбираш, но всеки жител на Арахна с бащина козина по гърба, а и повечето женски, са очаровани, когато говорят с тебе отблизо.

Също като сънищата, които бе сънувал на планетата. Триксия продължаваше частично да възприема себе си като Паяк.

— Триксия, виж… Ще идвам всеки ден да те виждам. Всичко ще се промени. Ще го преодолееш.

— О, Езр, Езр. — Сълзите й плувнаха във въздуха помежду им, но тя плачеше за него — не за себе си, не за тях двамата. — Това е, което аз искам да бъда — преводач, мост между всички вас и моето ново Семейство.

Мост. Тя не е извън Фокус! Фам и Анне някак си я бяха замразили по средата между Фокуса и свободата. Прозрението беше като юмрук, забит в корема… гадене, последвано от ярост.

Хвана Анне в новия й кабинет.

— Довърши си работата, Анне! Вирусът на гнилия мозък продължава да управлява Триския!

Лицето на Рейнолт като че беше дори по-бледо от обичайното. Изведнъж той се досети, че тя го очакваше.

— Знаеш, че не съществува начин, по който можем да унищожим вируса, Езр. Да го потиснем, да го накараме да задреме, да, но… — гласът й беше плах, нямаше нищо общо с предишната Анне Рейнолт.

— Знаеш за какво говоря, Анне. Тя все още е във Фокус. Все още вниманието й е фиксирано върху Паяците, върху мисията й на Фокусирана.

Анне мълчеше. Знаеше го.

— Върни я докрай, Анне.

Устата на Рейнолт се изкриви, сякаш се мъчеше да потисне физическа болка.

— Структурите са толкова дълбоки… Тя ще изгуби придобитите от нея знания, вероятно и вродения си талант за езици. Ще бъде като Хънт Уен.

— Но ще бъде свободна! Ще може да научи нови неща, също като Хънт.

— Аз… разбирам. До вчера и аз си мислех, че можем да доведем всичко до успешен край. Тъкмо се готвехме да задействаме последната реконструкция… Но, Езр, Триксия не иска да продължаваме!

Това просто му дойде прекалено много и изведнъж Езр се разкрещя:

— По дяволите, а какво сте очаквали? Та тя е фокусирана! — Понижи тон, но думите излизаха напрегнати като смъртна заплаха. — Знам. Вие с Фам все още имате нужда от роби, особено от такива като Триксия. Никога не сте възнамерявали да я освободите.

Очите на Рейнолт се оцъклиха, а лицето й пламна в яркочервено. Никога не я беше виждал такава, макар Ритцер Брюхел винаги да придобиваше този цвят, когато изпаднеше в неудържима ярост. Устата й зяпна и се затвори, но от нея не излязоха думи.

По стената на кабинета нещо се удари — някой пристигаше с адска бързина. Миг по-късно Фам влетя през вратата.

— Анне, моля те, нека аз се оправям с това. — Гласът му беше нежен. След миг Анне вдъхна шумно въздух. Тя кимна — като че се беше закашляла. Излезе иззад бюрото си, без да каже нищо, но Езр забеляза с каква сила стисна ръката на Нувен.

Фам тихо затвори вратата след нея. Когато се обърна към Езр, изразът му далеч не беше нежен. Рязко му посочи с пръст стола пред бюрото на Рейнолт.

— Сядай, господинчо.

В гласа му имаше нещо, което смрази яростта на Езр и го принуди да се подчини.

Фам се настани зад бюрото. Известно време просто гледаше младежа. Беше странно. Присъствието на Фам Нувен винаги е било силно, но изведнъж на Езр му се стори, че досега той никога не го е разгръщал в пълнота. Най-накрая Фам заговори:

— Преди някоя и друга година ти ми каза някои неща направо. Принуди ме да прозра, че не съм прав и трябва да се променя.

Езр го гледаше студено.

— Май не съм успял. — Така или иначе, ти си в бизнеса с роби.

— Бъркаш, синко. Успя. Не са много хората, които са го постигнали. Дори и Сура не успя. — Като че странна тъга трепна в него и той се умълча. — Ти се отнесе много несправедливо към Анне, Езр. Мисля, че някой ден ще трябва да й се извиниш.

— Как пък не! Много хитро сте го измислили вие двамата! Дефокусирането просто ви излиза много скъпо!

— Хм… Прав си, скъпо е. Без малко да стане беля. В системата на Новородените „умните глави“ поддържаха буквално цялата ни автоматика, а работата им допълваше безупречно тази на машините. Още по-зле, всички програми за поддръжка на флотата се създаваха от фокусирани. Останаха ни милиони съвсем непотребни линии. Доста време ще ни потрябва, преди старите ни системи да заработят свястно… Но ти знаеш, че Анне е Френкската орка, „чудовището“ във всички диамантени фризове.

— Д-д-да.

— Тогава знаеш и че тя би умряла, за да даде свобода на фокусираните. Това беше единственото й твърдо искане, което отправи към мен след като излезе от Фокус. Това е смисълът на живота й. — Той млъкна и погледна настрани. — Знаеш ли кое е най-голямата злина на Фокуса? Не е, че той е действително робство, макар че Господ знае, това го прави много по-тежко от всички други злодеяния. Не, най-голямата злина е, че самите спасители стават нещо като убийци, а първоначалните жертви са осакатени още веднъж. Дори и Анне не го разбираше напълно, а сега това я измъчва.

— Значи тъй като те искат да останат роби, ги оставяме роби?

— Не! Но фокусираният все пак е човешко същество, не много различен от някои редки типове, които винаги са съществували. Щом могат да живеят самостоятелно, щом могат да изразяват желанията си — на този етап трябва да се вслушаш… Допреди около половин ден си мислехме, че с Триксия Бонзол всичко ще е наред. Анне успя да спре вируса, за да не превземе нейния мозък. Тя нямаше да бъде сред психопатите или сред вегетиращите. Беше свободна от фиксацията за вярност към Новородените. С нея можеше да се разговаря, да бъде оценявана, утешавана. Но тя абсолютно отказва да се засягат по-дълбоките структури. Разбирането на Паяците е в центъра на живота й и тя иска това да остане така.

Известно време седяха мълчаливо. Най-ужасното беше, че Фам можеше и да не лъже. Може би дори не търсеше рационални обяснения. Може би просто разговаряха за една от трагедиите на живота. В такъв случай Езр щеше да страда от злодеянията на Томас Нау до края на живота си. Господи, колко е тежко! И макар и кабинетът на Рейнолт да бе ярко осветен, той му напомняше за онзи мрачен момент в парка, точно след като убиха Джими. И Фам беше там и даваше утеха, която Езр не разбираше. Избърса лице с опакото на ръката си.

— Добре. Значи Триксия е свободна. Значи е също така свободна да се променя в бъдеще.

— Да, разбира се. Човешката природа винаги ще бъде непостижима за анализа.

— Чаках я цял живот. Независимо колко дълго — аз ще я чакам.

Фам въздъхна.

— Тъкмо това се боя, че ще направиш.

— Ъ?

— Ти си един от най-преданите бойци, които съм срещал. И имаш талант за хората. Най-вече ти беше този, който поддържаше Чуенг Хо срещу разбойничествата на Нау.

— Не! Не можех да се меря с него. Аз само гризках по краищата, опитвах се да направя положението по-малко адско. А все пак убиваха хора заради това. Нямах гръбнак, нито организаторски способности — бях само един идиот, който Нау използваше, за да държи по-лесно хората в пътя.

Фам клатеше глава.

— Ти беше единственият, на когото се доверих за заговора, Езр. — Той млъкна рязко и се усмихна. — Разбира се, отчасти и заради това, че ти единствен имаше достатъчно ум да схванеш кой съм всъщност. Ти не се огъна и не се пречупи. Дори се дърпаше от веригата ми… Знаеш колко съм стар.

Езр го погледна.

— Разбира се.

— Много луди глави съм виждал — Фам се ухили до уши. — Ние със Сура основахме много от Великите Фамилии в тази част на обитаемото от Чуенг Хо пространство. Но ти си на ниво, Езр Вин. Гордея се, че сме роднини.

— Хммм — Езр всъщност не смяташе, че Фам би го лъгал за такива неща, онова, което казваше, беше просто твърде… екстравагантно… че да бъде истина.

Но другият не беше свършил.

— Твоите добродетели обаче си имат и лоша страна. Ти прояви търпение да играеш една роля стотици Мсек. Не изневеряваше на целите си, когато мнозина други започваха нов живот от самото начало. Сега ми разправяш, че си щял да чакаш Триксия, колкото и дълго да продължи това И аз вярвам, че ти наистина би чакал… завинаги. Езр, замислял ли си се, че за да станеш фокусиран, невинаги е нужен вирусът на „гнилия мозък“? Някои хора съвсем сами се фиксират. Аз ли да не знам! Тяхната воля е толкова силна — или пък начинът на мислене толкова неизменяем — че могат да изключат за всичко извън основната им фиксация. Тъкмо от това имаше нужда ти през годините под игото на Нау и Брюхел. Тъкмо то те спаси и ти помогна да крепиш и останалите Чуенг Хо. Но я си помисли сега — разбери какъв е проблемът. Не похабявай живота си.

Езр преглътна. Спомни си твърденията на Новородените, че обществото винаги е зависело от хора, които „нямат собствен живот“. Но…

— Триксия Бонзол е цел, която си заслужава, Фам.

— Съгласен съм. Но ти говориш за твърде висока цена — да чакаш цял живот нещо, което може и никога да не се случи. — Той млъкна и килна глава на една страна. — Направо е срамота, че не си фокусиран с вируса на Новородените — тогава по-лесно щяхме да те оправим! Триксия ти е такава фиксидея, че не виждаш какво става около тебе, не можеш да видиш, че нараняваш хора, нито пък онази, която би могла да те обича.

— Ъъ… Коя?

— Я се замисли, Езр. Кой проектира системата за стабилност на диамантените скали? Кой убеди Нау да поотпусне примката? Кой направи така, че да е възможно съществуването на пивницата на Бени и фермите на Гонле? И то въпреки постоянните прочиствания на мозъка? Кой ти отърва задника, когато най-накрая стана напечено?

— О… — думата излезе тихо, засрамено. — Киви… Киви е свестен човек.

Истински гняв заля лицето на Фам — за първи път го виждаше такъв от падането на Томас Нау насам.

— Събуди се, дявол те взел!

— Искам да кажа, тя е умна, и храбра, и…

— Да, да, да! Всъщност, тя е истински гений почти във всяка област, мътните да го вземат! Виждал съм само един-двама като нея през целия си живот!

— Аз…

— Езр, не вярвам да си нравствен идиот, иначе сега изобщо нямаше да разговарям с тебе и със сигурност не бих ти приказвал за Киви. Но събуди се най-сетне! Трябваше да си го забелязал още преди години — но беше прекалено съсредоточен в Триксия и в собственото си чувство за вина. А сега Киви те чака, но без особени надежди, защото е толкова благородна, че уважава твоите чувства към Триксия. Помисли си как се държи, откакто се отървахме от Нау.

— Тя участва във всичко… Май всеки ден се виждаме. — Той пое дълбоко дъх. Това наистина беше като дефокусиране — да виждаш онова, което си виждал и преди, но по съвсем нов начин. Вярно беше — той зависеше от Киви даже повече, отколкото от Фам или Анне. Но тя носеше свое собствено бреме. Спомни си изражението й, когато поздрави Флория Перес. Видя усмивката й, когато тя се радваше на неговия „щастлив завършек“. Странно беше да те е срам заради нещо, от което си нямал никаква представа само преди миг. — Толкова съжалявам… Аз просто… Не ми беше хрумвало!

Фам се отпусна на стола.

— Тъкмо на това се надявах, Езр. И двамата го имаме този малък проблем — скъпи сме на високите принципи и сме евтини на простото човешко разбиране. Трябва да поработим върху това. Преди секунда те похвалих и не беше лъжа. Но ако си говорим честно — чудото е Киви.

За миг Езр съвсем онемя. Някой преподреждаше бъдещето в душата му. Триксия, мечтата на половин живот, се изплъзваше…

— Трябва да помисля.

— Помисли. Но поговори с Киви, става ли? И двамата се криете зад стени. Направо ще се смаеш какво може да излезе от един прост откровен разговор.

Още една идея, която блесна като ново слънце. Просто да поговори с Киви за това.

— Ще поговоря… Непременно!

66.

Времето минаваше, но Арахна още дълго щеше да изстива. Последните сухи урагани продължаваха да вилнеят по средните височини, все по-близо до световния екватор.

Флайерът им нямаше крила, нито пък джетове или ракети. Той се спусна по балистична дъга, забави ход и леко кацна върху голата скала на високото плато.

От него излязоха две фигури в скафандри — едната висока и стройна, другата ниска, с крайници, разперени във всички посоки.

Майор Виктъри Лайтхил потупа по земята с върховете на ръцете си.

— Нямаме късмет — тук няма снежна покривка. Нито дири, които да можем да проследим. — Тя махна към скалистия склон на няколко десетки метра от тях. Там имаше сняг — навял в процепите, там, където в момента беше завет. Той блещукаше, призрачно червеникав в слънчевите лъчи. — А там, където има сняг, вятърът вечно го носи насам-натам. Усещаш ли полъха?

Триксия Бонзол се наведе срещу вятъра. Чуваше го как пее покрай шлема й. Засмя се.

— Повече, отколкото ти. Аз трябва да му устоявам само на два крака!

Тръгнаха към един планински склон. Триксия отдавна беше изключила мрежовата си аудиовръзка. Това време и място тя искаше да изживее непосредствено, без никой да я прекъсва. И все пак бръмченето и екраните в горната периферия на зрението й я държаха в слаб контакт със ставащото в космоса и Принстън. В реалния свят зад визьора на шлема й светлината беше силна кажи-речи колкото лунната светлина на Триланд, а единственото движение беше лекото движение на скрежа, понесен от вятъра.

— И според нас най-вероятно тук Шерканер е изоставил хеликоптера?

— Да, но няма никакви следи от него. Всичките файлове с данни от пътуването са объркани. Татко е контролирал машината на Рачнер чрез мрежата. Може би е отивал на някое специално място. По-вероятно е обаче да не е имал представа накъде е тръгнал. — Триксия не чуваше истинския глас на Виктъри Лайтхил. Звуците се преобразуваха в шлема й. Резултатът не беше човешка реч, със сигурност не бяха и паешките звуци, но Триксия го разбираше също толкова лесно, колкото и несе, а като слушаше, очите и ръцете й оставаха свободни за друго.

— Но… — Триксия махна с ръка към изровената земя наоколо. — Думите на Шерканер ми звучаха разумно дори накрая, когато всичко се разпадаше. — Говореше на същия език-посредник, който и слушаше. Процесорът в скафандъра се грижеше да преобразува звуците в достъпни за слуха на Вики.

— Той си е такъв — рече Виктъри. — Току-що бе изгубил мама. Току-що бяха помели Нишнимор, Джейберт и контраразузнаването точно под него.

В дъното на визьора си Триксия забеляза как предните ръце на Вики потръпват. Това съответстваше на присвитите устни на човек, изпитващ болка. В годините, докато беше фокусирана, тя винаги си представяше как им говори очи в очи, на еднакво равнище. В безтегловност положението беше горе-долу такова. Но на земята… ами, човешките тела се изпъваха нагоре, а тези на Паяците се сплескваха. Ако нямаше долен визьор, щеше да пропуска „израженията на лицето“ — и, още по-зле, можеше да стъпче най-добрите си приятели.

— Благодаря, че дойде с мен, Триксия. — Ключовете в езика-посредник сочеха, че гласът на Вики трепери. — Била съм тук, в Далечния юг и преди — официално, с братята и сестрите ми. Обещахме си за известно време да го оставим на мира, но… не мога… и не мога да посрещна това сама.

Триксия размаха ръка в жеста, който означаваше успокоение и разбиране.

— Исках да дойда тук още откакто излязох от Фокус. Най-сетне се чувствам личност, а като съм с теб, все едно имам семейство.

Една от свободните ръце на Вики се пресегна и потърка лакътя на Триксия.

— За мен ти винаги си била личност. Спомням си, когато Гокна загина и Генералът ни разказа за вас. Татко ни показа записите — още от първия път, когато си се свързала с него. Тогава той все още си мислеше, че вие, преводачите, сте някакъв вид изкуствен интелект. Но на мен ми се струваше, че си личност, а и си личеше, че татко много те харесва.

Триксия направи жеста за усмивка.

— Милият Шерк беше толкова убеден в съществуването на невъзможни неща като изкуствения интелект. За мен Фокусът винаги е приличал на сън. Моята мисия беше да разбирам идеално вас, Паяците, а емоциите просто си вървяха с нея. Такъв страничен ефект Томас Нау изобщо не беше очаквал. — Себеосъзнаването като Паяк стана бавно, все по-силно с напредването в езика. Радиодебатът беше повратната точка — когато Триксия, Зинмин Брут и останалите се преобразиха в действителност и взеха страна в усъвършенстването на техния занаят. Толкова съжалявам, Ксопи. Ние бяхме фокусирани — и изведнъж ти се оказа врагът. Когато проверихме твоите МРИ-кодове, всъщност не разбрахме как сме те убили. На всеки от нас можеше да се случи да превежда Педуре, всеки можеше да се окаже на мястото ти. И тогава Триксия за първи път използва комуникационните канали и така се разкри пред Шерканер Ъндърхил.

Сега гладката скала беше напукана, издигаше се и се врязваше в склона. Там имаше снежни петна и цепнатини, засенчени от слънчевата и звездна светлина. Виктъри и Триксия изпълзяха по скалите в подножието на хълма и се вгледаха в сенките. Това не беше сериозно издирване — по-скоро акт на почит. Въздушните и орбитални служби бяха приключили издирването преди много дни.

— Мислиш ли… мислиш ли, че някога ще го намерим, Виктъри? — през повечето й години във Фокус Шерканер Ъндърхил беше центърът на вселената за Триксия Бонзол. Едва забелязваше стотиците предани посещения на Анне Рейнолт и на Езр, но Шерканер Ъндърхил беше истински. Спомняше си стария паяк, който имаше нужда от дървеница-водач, за да не обикаля в кръгове. Колко ли далече бе отишъл?

Виктъри се умълча. Беше се изкачила няколко метра по-нагоре по склона и ровичкаше под една издатина. Като всички от нейната раса, и тя беше по-добра от човеците в скалното катерене.

— Рано или късно, да. Знаем, че не е на повърхността. Може би… Според мен Мобиай е извадил късмет и е намерил дупка, по-дълбока от няколко метра. Но дори и това не става за убежище. Тялото на татко щеше бързо да изсъхне до смърт. — Тя се измъкна изпод скалата. — Странна работа. Когато Планът се разпадаше, си мислех, че сме загубили мама, а татко можем да спасим. Но сега… Знаеш ли, че човеците току-що направиха нови сонограми от дъното на Далечния юг? Бомбите на Сродниците са разрушили Парламента и най-горните пластове. Под тях има милиони тонове раздробени скали — но има и открито пространство, останките от суперубежището на южаните. Ако мама и Хрунк са успели да стигнат живи в някоя от тези…

Триксия се намръщи — беше видяла новината.

— Но докладът твърди, че да се копае е твърде опасно, че така просто ще се разрушат отворените пространства. — А когато Новото слънце изгрее, тези милиони тонове скала без съмнение ще се срутят върху убежището.

— Да, но ние имаме време да планираме всичко. Ще подобрим човешките екскавационни технологии. Може би ще можем да влезем там от много по-далеч, да прокопаем тунели на много голяма дълбочина, като поддържаме равновесието с каворит. Някой ден, преди Новото слънце да изгрее, ще разберем какво има в тези суперубежища. И ако мама и Хрунк са там долу, ще ги спасим.

Запътиха се на север покрай могилата. Дори и това да беше хълмът, където Шерканер бе изоставил Тракт, бяха доста далеч от мястото, където вероятно се бе приземил Рачнер. И все пак Виктъри надничаше във всяка пролука.

Триксия не можеше да я догони. Тя се изправи и се огледа към далечината. Небето над южния хоризонт сияеше, сякаш долу светеше град. И почти беше така. Старите ракетни бази ги нямаше, но сега светът бе намерил по-добър начин да използва високото плато. Мини, в които добиваха каворит. Компании от целия пробуждащ се свят се бяха юрнали насам. От орбита се виждаха огромните кариери, простиращи се от мястото на първоначалната операция на Сродниците на хиляди мили по ширналата се пустош. Тук сега работеха един милион Паяци. Дори и никога да не изобретяха начин за синтезиране на вълшебното вещество, каворитът щеше да предизвика революция в местните космически полети и отчасти да компенсира липсата на други небесни тела в тази слънчева система.

Виктъри сякаш забеляза, че Триксия забави крачка. Паякът намери един кръгъл балван, скрит на завет, и се настани върху него. Триксия приседна до нея, доволна, че се изравняват. По равнините в южна посока виждаха стотици могили — всяка от тях можеше да е последният подслон на Шерканер. Но в небесното сияние отвъд хоризонта искрици светлина бавно пълзяха нагоре — антигравитационните товарни кораби издигаха товари в небето. В цялата човешка история антигравитацията беше една от Изгубените илюзии. А ето — съществуваше.

Вики доста време не промълви нито дума. Човек, непознаващ Паяците, би си помислил, че тя спи. Но Триксия виждаше издайническите движения на ръцете, с които се храни и чуваше плач — за това не й беше нужен превод. Понякога Вики беше такава — отхвърляше образа, който поддържаше пред своя екип, пред Белга Ъндървил и пришълците от космоса. Малката Виктъри се беше справила много добре, почти също толкова добре, колкото и майка й би го направила — Триксия беше сигурна в това. Тя доведе Великото разузнаване на своите родители до заключителния триумф. В очилата си Триксия виждаше десетина настоятелни обаждания за майор Лайтхил. Час или два в самота — понастоящем Виктъри можеше да си отдели само толкова. Освен Брент, Триксия вероятно беше единствената, която знаеше за вътрешните съмнения на Виктъри Лайтхил.

Изчезващата се издигна в небето и завъртя сенките по изровената земя. Това беше най-топлото време във Високата екватория за двеста години напред, но най-доброто, което звездата можеше да постигне, беше да издигне мека мъгла от изпарения.

— Надявам се на най-хубавото, Триксия. Генералът и татко — и двамата са такива умници! Не може и двамата да са мъртви. Но те… и аз… трябваше да осъществят много трудни неща. Хората, които ни се доверяваха, загинаха.

— Беше война, Виктъри. Срещу Педуре, срещу Новородените. — Това си казваше и Триксия, когато си мислеше за Ксопи Ренг.

— Да. И тези, които оцеляха, се справят добре. Дори и Рачнер Тракт. Той няма да се върне в кралската служба. Чувства се предаден. И беше предаден. Но той сега е горе с Джирлиб и Диди — тя посочи към L1. — Става нещо като паешки Чуенг Хо. — Тя млъкна, после рязко плесна по камъка, на който седеше. Триксия чуваше, че истинският й глас е гневен, отбранителен. — По дяволите, мама беше добър генерал! Аз никога не бих сторила онова, което направи тя — наследила съм твърде много черти на татко. И в първите години се получаваше — съчетанието от неговия гений и нейния даваше в резултат още по-голям гений. Но им ставаше все по-трудно и по-трудно да прикриват контраразузнаването. Видеомантията беше страхотен параван — тя ни позволяваше да разполагаме с независим хардуер и секретен поток от данни под носа на човеците. Но ако бяхме допуснали дори и една-единствена грешка, ако човеците се бяха досетили, можеха да убият всички ни. Тази мъка разяде сърцето на мама.

Ръцете, с които се хранеше, се замятаха без посока, чу се сподавено съскане. Виктъри ридаеше.

— Само се надявам да е казала на Хрункнер. Той беше най-верният приятел, който някога сме имали. Обичаше ни, макар и да ни смяташе за рожби на извращение. Но мама така и не можа да го приеме. Тя искаше твърде много от чичо Хрунк, и когато той така и не се промени, тя…

Триксия плъзна ръка по средата на гърба й. Това беше най-близкия жест до прегръдката с много ръце, достъпен за човека.

— Знаеш колко много искаше татко да каже на Хрунк за контраразузнаването. Последния път в Принстън двамата с татко си мислехме, че ако успеем, и мама ще се включи. Но не. Генералът… не умееше да прощава. Но накрая… ами, тя поиска точно Хрунк да я придружи до Далечния юг. Щом му се е доверила за това, без съмнение би му разказала и останалото. Нали? Щеше да му каже, че не всичко е било напразно.