Убежище в дълбината

Епилог

Седем години по-късно…

Светът на Паяците си имаше луна — диамантената скала на L1 беше прикрепена на синхронна орбита около географската дължина Принстън. Според критериите на повечето обитаеми светове тази луна беше направо жалка — едва се виждаше от земята. На четирийсет хиляди километра разстояние канарата от лед и диаманти блещукаше мъждиво в светлината на звездите и на слънцето. И все пак напомняше на половината свят, че вселената не е онова, което са си мислели.

Напред и назад от канарата се простираше наниз от мънички звездички-мъниста, които с всяка година ставаха все по-ярки: лагерите и фабриките на Паяците. В началото те бяха най-примитивните конструкции, летели някога в космоса — евтини, прекалено големи и прекалено населени, носещи се на крила от каворит. Но Паяците се учеха бързо и добре…

В Големия лагер на Арахна и преди бяха провеждани държавни приеми. За отпътуването на флотата към Триланд самият крал беше долетял на орбита. Флотата се състоеше от четири кораба, подновени от капиталната индустрия на неговата империя и на целия свят. И с нея пътуваха не само Чуенг Хо, жители на Триланд и Новородени. На борда имаше и двеста Паяка, предвождани от Джирлиб Лайтхил и Рачнер Тракт. Те за първи път използваха подобрените рам-двигатели и апаратурата за летаргичен сън. Още по-важно, у тях бяха ключовете към шифрованите знания, излъчени на светлинни години разстояние към Триланд и Канбера.

Почти десет хиляди паяка се бяха издигнали в космоса по случай това заминаване — Кралят летеше с един от първите фериботи — притежание на цяла Арахна, и този „прием“ се проточи повече от 300 Ксек. Оттогава насам близкото космическо пространство около Арахна беше населено повече с паяци, отколкото с хора.

Според Фам Нувен така е редно и да бъде. Цивилизациите на Клиентите трябва да доминират в територията около техните планети. По дяволите, за Чуенг Хо това беше най-важната функция на местните — да строят докове, където корабите да могат да бъдат ремонтирани и подновявани, да предоставят пазари, които превръщаха преодоляването на междузвездни разстояния в доходоносно занимание.

За това второ заминаване Големият лагер беше почти толкова претъпкан, колкото и за Сбогуването със заминаващите на Триланд, но самият прием беше много по-малък — за десет-петнайсет души. Фам знаеше, че Езр, Киви, Триксия и Вики бяха уредили приемът да се проведе в достатъчно тесен кръг, че хората да могат да разговарят и да се изслушват. Може би за последен път толкова много от оцелелите играчи се събираха на едно място.

Балната зала на Големия лагер на Арахна беше нещо ново във вселената. Паяците летяха в космоса само от 200 Мсек, които се равняваха едва на седем техни години. Балната зала беше първият им опит за великолепие в безтегловност. Не можеха да се мерят с биоинженерството на парковете на Чуенг Хо. Всъщност повечето Паяци все още не бяха осъзнали, че за звездните пътешественици живият парк е най-великият символ на власт и умения в космоса. Вместо това дизайнерите на Краля бяха заели от Чуенг Хо неорганичните конструкции и се бяха опитали да адаптират собствените си архитектурни традиции към безтегловността. Без съмнение след още някой и друг век щяха да се смеят на това си постижение. Или пък може би грешките ще се превърнат в част от традицията.

Външната стена представляваше мозайка от стотици прозрачни плочки, вградени в титаниева решетка. Някои бяха от диамант, други — от кварц, а трети — почти матови за зрението на Фам. Паяците все още предпочитаха директния изглед. Видеотапетите и човешките мониторни технологии изобщо не можеха да удовлетворят обхвата на тяхното зрение. Полихедралната повърхност се издуваше навън и образуваше мехур с диаметър петдесет метра. В основата му проектантите на Паяците бяха вградили терасирана могила, която се издигаше към масите горе. Наклонът й беше плавен според критериите на Арахна, с широки, просторни стълбища. За човешките очи могилата изглеждаше като остра, стръмна канара, а стъпалата представляваха странни, тесни первази. Но цялостният ефект и за човеци, и за Паяци беше в това, че на която и маса да седнеш, виждаш половината небе. Големият лагер представляваше продълговата конструкция, стабилизирана за приливите, като балната зала беше откъм края, насочен към планетата. За наблюдателя, гледащ право нагоре, светът на Паяците изпълваше по-голямата част от гледката. Отстрани диамантената скала и човешките убежища представляваха подреден хаос, който с всяка година растеше на дължина. В другата посока се виждаха Кралските докове. От това разстояние те изглеждаха като с нищо незабележително струпване на светлини, които сегиз-тогиз примигваха ситно. Паяците строяха инструментите за построяване на инструменти. След още някоя година щяха да изградят гръбнака на първия си космически кораб.

Анне и Фам пристигнаха точно навреме. Макар този банкет да беше малък, домакините бяха уточнили, че облеклото трябва да бъде официално. Те се издигнаха нагоре, етаж подир етаж, като ту тук, ту там докосваха стъпалата, за да се насочат към кръглата маса най-горе. Домакините вече бяха там — Триксия и Вики, Киви и Езр, както и всички други гости — и жители на Арахна, и човеци. Анне и Фам пристигнаха последни — гостите, с които се сбогуваха.

След като се настаниха, откъм основата на могилата заприиждаха прислужници-Паяци, понесли блюда с паешка и човешка храна. Двете раси можеха да се хранят заедно, макар всяка да намираше храната на другата за гротескна.

Изядоха предястията в традиционното за Паяците мълчание. После Триксия Бонзол стана от мястото си сред Паяците и произнесе предварително подготвена реч, също така величествена, както и при изпращането на Джирлиб. Фам изстена наум. Освен Белга Ъндървил всички тук бяха близки приятели. Знаеше, че и на тях им е толкова до официалности, колкото и на него. И все пак поводът беше тъжен и като че изискваше нещо повече от обикновено сбогуване. Огледа се крадешком около масата. Толкова сериозни бяха човеците в официалното си облекло, чиито модели бяха поне отпреди хиляда години. Но като че нямаха намерение да спазват дипломатическите условности. Ъндървил вероятно беше най-обидчивата тук, но дори и тя не обичаше много-много официалностите. Ако сега някой не вземеше думата, можеха да изкарат и целия прием, без да си говорят.

И затова когато Триксия свърши и седна, Фам лекичко изля половин литър вино във въздуха над масата. Тъмночервената течност се развълнува — неловко разливане, което би станало и още по-неловко, в зависимост от това върху кого ще се разплиска. Фам бучна пръст в бълбукащата течност и го размаха небрежно. Мехурът се разтегна и се оплете от собственото си повърхностно напрежение. Определено успя да привлече вниманието им — на Паяците даже още повече, отколкото на човеците. Той махна на един прислужник и онзи се приближи с вакуумна салфетка в ръка. После се ухили на публиката.

— Хитър номер, а?

Киви се наведе напред и го погледна.

— По-хитър ще е, ако успееш да го приземиш, без да изцапаш — тя също се усмихваше. — Аз ли да не знам! И дъщеря ми си играе с храната.

— Да. Добре де, ще го запазя цял доколкото мога. — Ръката му отново превърна въртящата се плитка в развълнувано кълбо. Още не си беше оцапал дори дантелените маншети. Киви го наблюдаваше с напрегнат професионален интерес. Същите номера тя някога правеше със скали, тежащи милиарди тонове. Фам изобщо не се съмняваше, че малката Кира Вин-Лизолет си играе с храната — Киви дори най-вероятно насърчаваше дяволчето да го прави.

Остави червения мехур да плава над стола му и махна на прислужника да донесе следващото ястие.

— По-късно ще ти покажа някои фокуси — ще видиш ти!

Виктъри Лайтхил се надигна на стойката си. Ръцете, с които се хранеше, преобразиха гласа й в тъжно цвъртене.

— Фокуси… дълго тъжно липсва… дрексип. — Поне на Фам му се стори, че каза това. Макар и след толкова време — и с преобразувателя, който пригаждаше фонемите към слуха — Паешкият език продължаваше да го затруднява повече от всеки познат човешки език. Триксия, която седеше до Лайтхил, се усмихна и преведе:

— Твоите фокуси ще ни липсват, магьоснико. — В гласа й се долавяше същата тъга, която той разпозна и в паешките звуци. По дяволите. Все едно сме на погребение.

Затова Фам се усмихна лъчезарно и се престори, че не е схванал смисъла.

— Да. След по-малко от мегасекунда двамата с Анне заминаваме. — Заедно с още хиляда души: Новородени, бивши Фокусирани и дори неколцина Чуенг Хо. Три звездни кораба с хиляда души екипаж. — Когато се върнем, може би ще са изминали два века. Но хей! Чуенг Хо са свикнали и на по-дълги раздели. Знам, че във вашите докове се строят кораби — той махна към трепкащите светлини в небесната далечина зад Виктъри Лайтхил. — Мнозина от вас също ще летят сред звездите. Много е вероятно някои от нас отново да се срещнат — тогава ще имаме да си разказваме нови истории, както винаги е било с Чуенг Хо и обитателите на звездните светове.

Езр Вин кимаше.

— Да, ще има и бъдещи срещи, макар и да не знаем как и къде. Но за мнозина от нас тази среща ще е последна. — Езр не смееше да го погледне в очите. В дъното на душата си дори Езр се съмнява. А беше дал половината си печалба от мисията на Фам и Анне, за да им помогне да се подготвят.

Но Киви положи ръка на рамото на младия Вин.

— Предлагам да определим координати за срещите, както правят великите фамилии. — Измина време, пространство, цял човешки живот. Тя погледна Анне и й се усмихна. Сега Киви освен инженер беше и майка. През повечето време тя като че беше най-щастливата тук. Но Фам все пак понякога забелязваше тъмна сянка — може би тогава тя си мислеше за собствената си майка, другата Кира. Киви одобряваше полета към Балакреа. По дяволите, той беше убеден, че тя щеше да е на борда, ако не бяха Езр, децата й и новия свят, който градеше тук. Езр се научи да ръководи хората — още повече, че сега наистина беше Предводител на флота за всички човеци. Но геният на Киви бе опората, от която той зависеше. Тя беше тази, която преценяваше коя точно технология би била най-ценна според Паяците. Ако не бяха осъществените от нея сделки, корабостроителницата на Паяците щеше да си остане мечта. Езр винаги беше смятал себе си за провалилия се малък син. Чудя се дали двамата с Киви разбират наистина какво изграждат. Те имаха деца. Джау и Рита — също, както и мнозина от другите. Гонле и Бени построиха ясли за всички мъници — място, където децата и паячетата си играеха, докато родителите им се трудеха заедно. Човешко-Паешкото предприятие се разрастваше с всяка година. Също като Сура Вин много, много отдавна, Киви и Езр можеха и да не се занимават много с търговия, но в този край на обитаваното от Чуенг Хо пространство скоро ще избухне светлина, ново начало, което ще затъмни и Канбера, и Намджем.

Избухване на светлина. Да!

— Тогава да определим координати! Следващият Изгрев на новото слънце — или може би няколко Мсек по-късно, защото май си спомням, че точно след като слънцето светне, не е много приятно. — Около два века. Това добре се съчетава с другите ми планове.

Триксия преведе думите на Виктъри:

— Да, в началото на следващия Период на светлината. Тук, в Големия лагер — колкото и да се е разраснал тогава. — Тих смях. — Ще си запиша да не спя тогава и да не се намирам на светлинни години разстояние оттук.

— Дадено! Дадено! — отекнаха гласове край масата.

Белга Ъндървил забръмча и засъска — както обикновено, Фам не разбра и дума от всичко онова, което каза тя. Само усети, че тонът й е изпълнен с агресивно недоверие. За щастие в качеството си на началник на Кралското разузнаване й се полагаше личен преводач. Зинмин Брут седеше до нея и я слушаше с бегла усмивка. Брут всъщност май харесваше бабата. Когато тя свърши, той изтри усмивката от лицето си и се намръщи подобаващо.

— Това си е чиста глупост или някакво човешко безумие, което не разбирам. Имате три кораба и с тях възнамерявате да свалите империята на Новородените? Но нали от седем години насам твърдите, че Паяците нямало защо да се страхуват от външна инвазия, че една планетарна цивилизация, разполагаща с развити технологии, винаги може да изгради успешна отбранителна стратегия. Новородените сигурно имат хиляди военни кораби на своя територия, но вие разправяте, че сте щели да ги смъкнете от власт. Лъгали ли сте ни през цялото това време или просто прекалено много си въобразявате?

Виктъри Лайтхил избръмча един въпрос — изказа се толкова кратко и ясно, че не се наложи Триксия да превежда.

— Но сигурно… ще ви помагат… други Чуенг Хо?

— Не — отвърна Езр. — Аз… Ще бъда откровен с вас. Чуенг Хо не обичат да воюват. Много по-лесно е да оставиш тираниите на самотек. „Остави ги да се продадат“, както казва старата пословица.

През цялото това време Анне Рейнолт мълчеше. Но сега се намеси:

— Всичко е наред, Езр. Вие вече ни помогнахте… — Тя се обърна към Белга Ъндървил. — Госпожо генерал, все някой трябва да свърши това. Новородените и Фокусът са нещо ново. Ако ги оставим на самотек, те само ще станат по-силни — и някой ден ще дойдат да ви изядат.

Недоверието й пролича съвсем очевидно по трепването на най-дългите ръце на Ъндървил.

— Да, отново противоречие. През последните години вие ни убедихте да не се ограничаваме с търговията и да ви помогнем с оръжие и оборудване. — Ако говореше човек, сигурно щеше да хвърли поглед към Виктъри Лайтхил. По тези въпроси съветник на Краля беше именно тя. — Но с какво ще ни помогне вашето самоубийство?

Анне се усмихна, но Фам усети, че въпросът я е напрегнал. Белга повдигаше тези въпроси и на по-официални форуми и тук не беше много вероятно да се съгласят с нея. Но тя не разбираше, че тази мисия даваше по-голям отвсякога шанс на Анне Рейнолт.

— Не е самоубийство, госпожо генерал. Ние разполагаме със специални предимства и двамата с Фам знаем как да ги използваме. — Тя постави дланта си върху тази на Фам. — Наела съм един от малцината командири в човешката история, който е успявал в такива начинания.

Да, на Стрентман ситуацията беше подобна, Бог да ми е на помощ. Известно време никой не промълви и дума. Виненият мехур се беше издигнал нагоре. Фам забоде пръста си в центъра му на въртене и леко го приплъзна обратно пред себе си.

— Разполагаме с предимства, много по-конкретни от безстрашното ми предводителство. Анне познава вътрешното устройство на системата почти толкова добре, колкото и Пастирите. — А тяхната малка флотилия ще бъде оборудвана с хардуер-изненада, първите продукти на технологичното сътрудничество между човеците и паяците. Но не в това беше най-голямата сила на флотата. Екипажите на техните три кораба се състояха предимно от бивши фокусирани, които познаваха механизмите на автоматиката на Новородените и искаха да свалят тиранията също толкова силно, колкото и Анне. Имаше дори и неколцина от първите дефокусирани Новородени. Докато говореше, Фам забеляза, че Джау Ксин го гледа напрегнато, а Рита Лиао на свой ред наблюдава мъжа си. И те биха дошли, ако не бяха трите им деца. И дори и сега имаше шанс. Фам все още разполагаше с четири дни, за да ги убеди. Ксин беше служил като Главен пилот при чичото на Нау преди пътешествието до Арахна. А последните новини от Балакреа бяха, че кликата на Нау отново е на върха.

Докато описваше плановете, Фам оглеждаше лицата. Езр и Киви, Триксия и Виктъри, разбира се, Джау и Рита. Те всъщност не смятат, че са на погребение. Разбират, че шансовете ни са добри, но се тревожат за нас.

— Изучаваме и записите на Нау и излъчванията, които сме получили и продължаваме да получаваме от Балакреа. Подлъгахме ги да мислят, че Новородените са победили тук. Планираме да успеем да се внедрим в тяхната система преди да са разбрали, че не сме дружелюбно настроени. Ние знаем много за вътрешните фракции в тяхното висше общество. Общо взето… — общо взето, май не биваше да се захваща с това. Но Анне беше права за Фокуса и го искаше повече от всичко на света. А за след това той си имаше свой собствен велик проект и привличането на Анне за него си струваше рисковете. — Общо взето, имаме шанс. Ще бъде хазартно начинание, авантюра. Исках да нарека флагманския ни кораб „Дивата гъска“, но Анне не ми позволи.

— Ха! — възкликна Анне. — Според мен „Награда за новородените“ е много по-подходящо име. Като победим, тогава го прекръсти на „Дивата гъска“!

Вече сервираха първото основно ястие и на Фам не му се удаде да й отговори. Вместо това той демонстрира на останалите как можеш да напъхаш половин литър вино обратно в колбата, без да пролееш и капчица. Усмихна се на себе си. Дори и другите Чуенг Хо не бяха виждали подобно нещо. Това беше само едно от предимствата да си пътувал много.

Банкетът продължи доста Ксек. Имаха време да разговарят за много неща, да си спомнят къде са били и за приятелите, загинали, за да е възможно настоящето. Но най-голямата изненада дойде чак накрая, когато Анне изтъкна нещо, за което не се беше досетил никой от Паяците, дори и Виктъри Лайтхил.

По време на вечерята Анне се поотпусна. Фам знаеше, че събраните на едно място хора все още я изнервят. Тя можеше да играе почти всякакви роли, но притежаваше вътрешна плахост, която невинаги проличаваше, освен когато беше откровена.

Беше се научила да се доверява на тези хора — докато темата на разговора засягаше какво може да направи с Новородените, тя съвсем истински се забавляваше. А Анне Рейнолт все още притежаваше много качества, от които нейните приятели имаха нужда. Тя разбираше бившите фокусирани по-добре от всеки друг. Фам я слушаше как бъбри с Триксия Бонзол и Виктъри Лайтхил и им предлага начини да обогатят преводаческите услуги. От първия миг, в който те видях, за мен ти беше нещо уникално. Огненочервената коса, бледата, почти розова кожа. Такъв контраст със собствената му черна коса и мургав тен. В този край на Обитаваното от хора космическо пространство нейният външен вид наистина беше рядкост. Но после той научи и какво се крие зад тази външност — умът, храбростта… Да я последва до Балакреа щеше да си струва, дори и ако не кроеше планове за по-нататък.

Донесоха и питиетата след десерта. Еквивалентът на Паяците бяха малки черни топчета, които те пробиваха, изсмукваха и изплюваха в натруфени плювалници.

Фам вдигна тост за успех в начинанията и на двете групи, и за срещата, определена за след два века.

Езр Вин се наведе зад Киви и го погледна.

— А след като се срещнем отново? След като освободите Балакреа и Френк? Тогава какво? Кога най-сетне ще ни го кажеш?

Анне се усмихна на Фам.

— Да, разкажи им за твоето преследване на дивата гъска.

— Хмммм. — Неловкостта на Фам не беше изцяло престорена. Никой не знаеше за това освен Анне. Може би защото този план бе грандиозен дори и в сравнение с предишните му грандиозни планове.

— Добре. Знаете защо дойдохме на Арахна — заради тайната на Изчезващата звезда и наличието на разумен живот. Прекарахме четирийсет години под ботуша на Томас Нау, ала научихме невероятни неща.

— Така е — потвърди Езр. — Никога човечеството не е намирало толкова много и разнообразни чудеса на едно място.

— Ние, хората, си въобразявахме, че знаем кое е възможно и кое — не. Само неколцина откачалки все още мислеха другояче — главно астрономи, наблюдаващи далечни загадки. Е, Изчезващата беше първата от тях, която видяхме отблизо. И вижте какво намерихме тук — звездна физика, която все още не разбираме добре; каворитът, който разбираме още по-малко…

Фам прекъсна речта си — беше забелязал погледа на Киви. Тя си спомняше нещо от кошмара. Отклони очи, но Фам не продължи, и след малко тя заговори с много тих глас:

— Томас Нау говореше така. Той беше злодей, но… — Но злодеите, най-опасните злодеи, често имат много умни идеи. Тя преглътна и продължи по-уверено. — Спомням си как Фокусираните провеждаха ДНК-анализ на океанския лед, който донесохме. Разнообразието беше по-голямо, отколкото на хиляда планети. Анализаторите мислеха, че причината е разнообразието на екологичните ниши на Арахна. Томас… Томас смяташе, че то е толкова голямо, защото някога Арахна е била кръстопът.

Езр пое ръката на Киви.

— Не само Томас Нау смяташе така. Всички ние се чудехме. Тук има твърде много кристален въглерод — диамантените форами, диамантената скала. Нечии компютри? Но форамите са твърде малки, а нашите планини на L1 — твърде големи… а сега те са само мъртви камъни.

Джау Ксин се обади отсреща:

— Може би не съвсем. Каворитът съществува.

Белга Ъндървил проскърца нещо — сякаш не беше особено впечатлена. Виктъри се разсмя. След миг Зинмин преведе:

— Значи Изопаченията на Келм намериха нов привърженик — само дето този път нашият свят стана сметище, а ние, Паяците, сме еволюирали от Божиите паразити. Ако това е вярно, къде е останалата част от суперимперията?

— Аз… не знам. Спомнете си, това е било преди петстотин-хиляда милиона години. Може би е избухнала война. Едно от най-лесните обяснения за вашата слънчева система е, че е била военна зона, чието слънце е било унищожено, а всички планети без една — изпарени. А единствената оцеляла е била закриляна от някаква велика магия. Или империята е прераснала в нещо друго, или пък ни оставя да се развиваме със собствено темпо. — Някои от възможностите звучаха много глупаво, когато ги произнасяше на глас. Ръцете, с които се хранеше Ъндървил се разпериха в жест, в който Фам разпозна усмивка на съмнение.

— Говориш съвсем като Келм. Но, виждаш ли, теорията ти „обяснява“ какво ли не, но не ни помага с нищо, а и няма как да бъде проверена.

Гонле Фонг замахна рязко във въздуха с ръка — несъзнателно усвоен паешки жест.

— Защо ни е да спорим? Арахна е място, където всички Изгубени илюзии са се сбъднали. Прекрасно. Това е просто, обединяващо заключение. В същото време ние живеем тук и сега, няколкостотин светлинни години, хиляда години. Каквото и да е обяснението, предстои ни цял живот да печелим само от играта с онова, което виждаме сега на Арахна!

Фам кимна учтиво.

— Да. Истинска Чуенг Хо позиция. Но, Гонле, аз съм роден в цивилизация на замъци и оръдия. Дълго живях — не броим летаргичния сън — и много съм видял. От времето на Зората на цивилизацията ние, човеците, сме научавали тук едно, там друго — но най-вече сме се учили докъде се простират границите. Планетарните цивилизации преживяват възход и падение. В разцвета си те са прекрасни, но после пада мрак. Замъци, оръдия и още по-лоши неща. Но дори и ние, Чуенг Хо, оцеляваме и преуспяваме, но сме открили граници, към които можем само плахо да се приближим — като скоростта на светлината например. Аз се разбих в тези граници при Зева Бризго. Когато научих за Фокуса, реших, че може би той е начинът да сложим край на мрака между цивилизациите. Грешах. — Той погледна Анне в очите. — Затова се отказах от мечтата си — мечтата на целия ми живот… и после се огледах. Тук, на Арахна, ние най-сетне намерихме нещо, надхвърлящо нашите граници. Нещо съвсем дребно, останки от бляскаво величие. Гонле, съществуват хоризонти на планиране и хоризонти на планиране… Езр ме попита какво смятам да правя, след като свалим новородените от власт и всички ние се срещнем отново. Е, ето какво: отивам там, откъдето е дошла Арахна.

Гласът на Триксия, която превеждаше думите му, утихна, и около масата се възцари абсолютна тишина. Езр седеше като омагьосан. Досега Фам бе споделял това само с Анне — като се имаше предвид всичко, което ставаше, беше им лесно да опазят тайната. Но Езр Вин цял живот се бе възхищавал от епохите на Зората на цивилизацията и на Изгубените илюзии, и сега виждаше, че все още има шанс да се доберат до тях. Момчето гледаше безмълвно, в унес. После критичната му мисъл се събуди. Не се оплакваше — той искаше планът на Фам да успее, но…

— Но какъв багаж ще вземеш? И…

— Какъв багаж ли? Лесен въпрос — макар че разполагаме с два века да го обмислим. Но виж, човечеството наблюдава звездите с помощта на развити технологии от хиляди години. По едно или друго време почти всяка цивилизация на Клиентите е монтирала редове от стометрови огледала и е измисляла какви ли не още по-хитри начини, за да шпионира какво става далече-далече. Откриваме загадки. Ту тук, ту там в галактиката засичаме спътници-съгледвачи и древни радиопредавания.

— Значи ако имаше и нещо повече, щяхме да го видим — обади се Езр, но очевидно знаеше какво следва. Аргументите бяха в древната история.

— Само ако погледът ни стига дотам. Но части от сърцето на галактиката са доста прикрити. Ако тази наша суперцивилизация не използва радио, ако разполага с нещо по-добро от спътници-съгледвачи… там, в сърцето на галактиката, е едно от местата, където могат да се скрият от погледа ни. — А ексцентричната орбита на Изчезващата най-малко бе минавала през тези невидими дълбини.

— Добре, Фам. Съгласен съм, всичко съвпада. Но ти говориш за трийсет хиляди светлинни години път — това е почти толкова далече, колкото до облаците в пълна сянка.

— Сто пъти по-далеч от най-далечните краища, където са достигали Чуенг Хо! — възкликна Гонле. — Без междинни станции-цивилизации твоите двигатели ще се изтощят за по-малко от хиляда години! Можем да си мечтаем за подобна мисия колкото си искаме, но тя е напълно извън възможностите ни!

Фам се усмихна на всички:

— Извън сегашните ни възможности — да.

— Тъкмо това казвам и аз! Никога не е било по силите ни.

Но в очите на Езр искрата вече проблясваше.

— Гонле, той иска да каже, че в бъдеще може и да е по силите ни!

— Да! — Фам се наведе напред. Чудеше се колко ли от тях може да увлече с тази мечта. — Хайде да си направим малък мисловен експеримент. Да се върнем отново в зората на цивилизацията. Тогава за няколко кратки века хората са очаквали всичко радикално да се подобри в бъдеще. С Арахна вие връщате частица от този дух. Може би сега не вярвате в това. Не виждате каква цивилизация изграждате. Езр и Киви, вие основавате Велика Фамилия, която ще надмине всичко, съществувало в историята на Чуенг Хо. Триксия и Виктъри и всички Паяци ще бъдат най-великото нещо, което някога се е случвало с нашия бизнес. А вие едва започвате да разбирате противоречията на Арахна. Прави сте — днес да се говори за пътешествие към центъра на галактиката е все едно дете да се плиска на плиткото и да разправя как ще прекоси океана. Но ще се обзаложа с вас: до следващия Период на светлина вие ще разполагате с нужната ми технология.

Той погледна седящата до него Анне. Тя му се усмихна — усмивка едновременно щастлива и малко подигравателна.

— Ние с Анне и екипажът на нашата флота от три кораба възнамеряваме да свалим от власт системата на Новородените. Ако успеем там — когато успеем — ще оставим след себе си високотехнологична цивилизация. Ние ще се сдобием с по-голяма флота — поне от двайсет кораба. И тогава Анне ще ми позволи да прекръстя нейния флагмански кораб на „Дивата гъска“. После ще се върнем тук и ще оборудваме експедиция… за издирване. — Щеше ли Анне наистина да дойде с него? Тя каза „да“. Дали свалянето на тиранията на Новородените щеше да вдигне товара от плещите й? Може би не. След победата цели светове щяха да бъдат като отделението на дефокусираните в Купола на Хамърфест. Може би тя щеше да реши, че не може да изостави спасените от нея хора. И тогава? Не зная. Някога много го биваше по самотата. Сега… колко странно — променил съм се.

Сега Анне се усмихваше нежно. Тя стисна ръката му и кимна утвърдително на току-що описания от него договор. Фам огледа лицата. Киви изглеждаше смаяна. Езр приличаше на човек, който отчаяно иска да повярва, но стремежите, изпълващи целия му живот, пречеха. Що се отнася до Паяците, израженията им се простираха от агресивното „Я да видим!“ на Ъндървил до…

Докато Фам говореше, Виктъри Лайтхил седеше неподвижна и мълчалива — дори и ръцете, с които се хранеше, не помръдваха. Сега зачурулика — тихо, тъжно и учудено. Наложи се Триксия да преведе:

— На татко този план щеше много да му хареса.

— Да — потвърди Фам. Ъндърхил беше гений и мечтател, излязъл направо от Зората на цивилизацията. Фам отдавна бе прочел „видеодневниците“ на Триксия — историята на контраразузнаването на Ъндърхил. Паякът бе навлязъл дълбоко в автоматиката на Новородените — понякога толкова дълбоко, че Фокусираната Анне Рейнолт бе забелязала намесата и бе я помислила за доказателство за човешки заговор. Най-накрая Ъндърхил бе разбрал какво е Фокуса — бе разбрал, че човеците не разполагат с изкуствен интелект, нито с технология, далеч превъзхождаща неговата собствена. Сигурно много се беше разочаровал от сблъсъка с границите на прогреса.

Анне понечи да кимне, поколеба се. И тогава изненада всички, включително и себе си — но най-вече Паяците. Тя вирна глава и по лицето й бавно се разля усмивка.

— А какво ви кара да мислите, че не е оцелял? Той разполагаше със същата информация, с която и ние, и с много по-силно развито въображение. Какво ви кара да мислите, че този план не е и негов?

— Анне, чел съм дневниците. Ако беше жив, щеше да е тук.

Тя поклати глава.

— Чудя се дали е така. Той е нещо, което ние, човеците, не сме създадени да проумеем — а и Шерканер си мислеше, че Смит е мъртва. Но Шерканер Ъндърхил неведнъж е обърквал и човеците, и паяците. Той поведе Паяците в немислими посоки — бе съзрял дълбината в небето. Според мен се крие някъде там долу и възнамерява да надживее всички тайни.

— Може би… може би. — Фам не можеше да реши дали го казва Триксия или Виктъри, но тонът беше на тихо благоговение.

— Всъщност не знаем къде точно е кацнал на високото плато. Ако е нещо, което е разузнал предварително, е имал шанс.

Фам се взря навън, към Арахна. Планетата се простираше на площ от трийсет градуса — огромна черна перла. Златни и сребърни ажури блестяха по целия континент и се спускаха към южното полукълбо, по бледото сияние на източното море. Ала все още имаше огромни територии неразгадан мрак, защитени земи, които щяха да останат неподвижни и студени, докато свърши Периода на мрака. Фам усети внезапна тръпка на разбиране. Да… Някъде в дълбините старият Паяк вероятно спеше и очакваше загубената си любима… и началото на неговото най-велико Разузнаване.