Убийства в Кингфишър Хил

Епилог Три седмици по-късно

— Кечпул?

Вдигнах очи от листовете пред себе си.

— Поаро! Какво правите тук? Бланш Ънсуърт ли ви пусна?

Усетих как лицето ми пламва, но се постарах да изглеждам невинно.

— Oui, mon ami — той се усмихна. — Как иначе бих могъл да се появя в нейната гостна и да ви намеря тук? Нямам магически способности да минавам през стени.

Набързо избутах листовете встрани, все едно са досадни и безинтересни, и вдигнах един вестник.

— Не чу ли идването ми, или разговора в антрето с мадам Ънсуърт?

— Хъм? — престорих се, че се съсредоточавам върху новинарските заглавия пред мен. — Гледай ти, чуй това, Поаро — изглежда имаме нова политическа партия. Знаеше ли го? Нарича се…

— Намирам за доста интересно, че не си чул, Кечпул — прекъсна Поаро опита ми да отвлека вниманието му. — Беше потънал в онези листове, нали? Не във вестника, а в онези листове там — той ги посочи. — Какво представляват?

— Нищо. Нищо особено.

Вече се беше насочил бавно към тях и щеше да ги види всеки момент, освен ако не скоча да ги покрия. Въздъхнах и казах:

— Но обещаваш, че няма да ми се смееш, ако ти кажа. Работя върху една нова настолна игра. Искам да кажа, че обмислям съвсем нова.

— Кечпул! — очите на приятеля ми светнаха от възторг. — Вдъхновен си от „Пийпърс“, така ли?

— Точно обратното — отвърнах. — Никоя настолна игра не трябва да има правила, които да приличат на правилата на „Пийпърс“. Бяха прекалено сложни и биха накарали всеки да си плюе на петите… Решил съм да измисля настолна игра, която да е съвършено проста и в същото време неимоверно удовлетворяваща.

— Като говорим за удовлетворение… — казах аз.

— Да, mon ami?

— Онази работа в „Кингфишър Хил“…

— Какво за нея?

— Беше ли, дали сега си… удовлетворен от начина, по кой го се оказа, че стоят нещата?

— Аха! Позволи ми първо да те попитам — ти недоволен ли си? Стигнахме до истината, нали така?

— Да, но… ами ако е вярно, че Хелън Актън за миг не е била на себе си, точно когато е бутнала Франк през парапета на балкона? И цялата история с Ото Прауд… Той е имал ужасни болки и е бил толкова близо до смъртта… Доктор Ефгрейв го е казал, нали?

Поаро кимна.

— Виждам каква е причината за вътрешната ти борба, Кечпул. Да, приятелю, винаги е по-лесно, когато престъпникът ни предостави удоволствието да е ясно въплъщение на злото без никакви противоречиви черти в характера — чисто зло от глава до пети. За жалост, това рядко е истина за човешките същества. Напълно възможно е да изпитваш симпатия към човек, извършил нещо ужасно, и в същото време да го държиш отговорен за действията му. Удовлетворението от разрешаването на едно убийство в такива случаи идва от два източника — убеждението, че законът трябва да бъде спазван дори и в най-трудните обстоятелства, и че трябва да следваш този закон, без да позволяваш решението ти да се влияе от жалост към извършителите, които трябва да се изправят пред правосъдието.

Поаро се наведе и издърпа вестника от ръцете ми, сгъна го и го остави на един стол.

— А сега, разкажи ми повече за твоята настолна игра — каза той. — Как ще я наречеш? Има ли си вече име?

— Не, имам няколко идеи, но не съм се спрял на нищо окончателно.

— Тогава знаеш какво трябва да направиш, mon ami. Същото, което винаги ти повтарям — това е начинът, по който нашите малки сиви клетки работят най-добре.

— И какво е то? — попитах го.

— Трябва да направиш списък!