Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава шеста

Корнелий, Бенджамин, аз и, разбира се, милият Кастор се настанихме в къщата на пазача. Останалите английски стрелци си стъкмиха колиби и огнища сред пущинака отвъд защитната стена и, като всички войници, скоро се почувстваха като у дома си. Всички те бяха врели и кипели в битки. Не се разделяха с оръжието си и обхождаха околните пътища, държейки пътниците далеч от Малвъл. Егремонт беше хитра лисица — на двамата с Бенджамин не ни беше лесно да разговаряме, докато Корнелий беше в стаята над нашите. Немецът обаче се оказа много добър събеседник. Въпреки мрачния си вид имаше хубав напевен глас и сдържано чувство за хумор. Беше образован и начетен мъж. Вечерта, когато Егремонт си тръгна, заварих Корнелий да пише писмо в стаята си. Попитах го дали всичко е наред.

— Да — отвърна ми. — Пиша на дъщеря си Луиза. Омъжена е за търговец. През пролетта очаквам да стана дядо.

На лицето му изгря кротка усмивка.

Знаете поговорката, в която се казва никога да не съдиш за книгата по корицата. Това със сигурност се отнасяше за Корнелий. Той беше изключително опасен противник. И преди се бях сблъсквал с такива като него — разпитваха те любезно и измъкваха повече сведения от който и да е инквизитор. Погледът му беше присмехулен. Знаех, че той знае, че аз знам, че Хенри е намислил да ги преметне. Това правеше всички ни много осведомени, само дето аз и Бенджамин бяхме в безизходица. Един Господ знаеше как щяхме да постигнем целта си.

Прекарахме първата вечер в къщата на вратаря, обсъждайки шепнешком задачата си. Кастор стоеше на пост на прозореца и наблюдаваше кралските мастифи, които обикаляха имението. Умно животно беше. Не излая нито веднъж, само ръмжеше ниско, сякаш се възмущаваше, че не може да излезе и да си поиграе с тях. С Бенджамин видяхме как един от прозорците на господарската къща се отваря и как проблясва фенер. Чухме отгоре стъпките на Корнелий, който беше подал уговорения сигнал.

— Какво, за Бога, можем да сторим? — промърмори Бенджамин. — Мастифите ще ни разкъсат на парчета, ако се опитаме да прекосим двора. Никой не може да проникне в къщата, а дори да успеем, няма да оцелеем дълго — въздъхна. — Следователно не можем да предприемем нищо, докато реликвата не поеме към кораба. Мисля си, че този път ще разочароваме нашия крал, Роджър.

Седнах на ръба на леглото си и навъсено се взрях в стената. Този ден не бяхме виждали Агрипа, но усещах, че той скоро ще се появи, носейки ни зловещо предупреждение от Големия звяр.

— Дори да можехме да се промъкнем в къщата — продължи Бенджамин, — не разполагаме с копието.

— Не се съмнявам, че скоро ще се сдобием с него — троснах се аз.

Трябваше да стана гадател. Пророк, който вижда в бъдещето. На следващата сутрин ние с Бенджамин тъкмо се канехме да изведем Кастор на разходка извън имението, когато пристигна Кемп. Беше сам и настоя да ни придружи. Докато вървяхме през изгорялата от слънцето трева, той бърбореше за събитията в кралския двор и за последната сатира на Скелтън37, насочена срещу Уолси. Когато стигнахме гората и Кастор подгони някакъв клет заек, Кемп ни поведе навътре сред дърветата. Наблизо имаше стар дънер — вероятно мълния беше поразила дървото — около който бяха пораснали храсти. Кемп си проби път през гъсталака. Видях, че в дънера има дупка. Кемп бръкна в нея и измъкна голяма кожена торба. Развърза я и внимателно извади отвътре държавата на Карл Велики. Казвам ви, Баркли беше не само изкусен златар, но и ненадминат фалшификатор. Златното кълбо представляваше съвършено копие на онова, което бях видял в имението Малвъл. Внимателно го претеглих в ръце. Беше същото като истинската държава и на тегло, и на вид.

— В известен смисъл копието също е истинско — промърмори Кемп. — Истинско злато.

Той посочи пръстените, които го опасваха.

— Скъпоценни камъни. Само най-вещият майстор може да забележи, че е направено в Лондон преди няколко седмици, а не е седемстотингодишна реликва.

— И как, за Бога — попита Бенджамин, — ще успеем да подменим истинската държава с копието?

Кемп сви рамене.

— Кралят има доверие във вас и в мастър Шалот. Трябва да успеете.

— Няма да стане сега — отвърнах. — Не искам някое куче да ми отхапе крака или пък да получа стрела в гърлото.

— Известно ли е кога ще пренесат реликвата на кораба? — поиска да научи Бенджамин.

— Или пък как?

Кемп поклати глава. Бенджамин се плесна по бедрото с ръкавиците си.

— Това е невъзможно.

Кемп се намръщи и върна копието в торбата.

— Аз свърших моята част от работата, мастър Даунби. Сега вие трябва да свършите вашата. Ще пазя копието, докато не се приготвите.

— Защо не дадем копието на краля? — подиграх се аз. — Да не мислите, че ще забележи разликата?

Кемп се усмихна.

— Чудех се дали няма да ти хрумне подобно нещо, Шалот. Баркли може да разпознае копието, както и аз. Истинската реликва носи скрит белег — той постави ръка на рамото ми. — Това обаче е моята малка тайна, а вие имате да изпълнявате заповеди.

Запътихме се обратно към Малвъл, а Кастор тичаше пред нас с развети уши. Кемп взе коня си, скри копието на държавата в дисагите си и препусна обратно към „Златната дарохранителница“.

Аз и Бенджамин се върнахме към задълженията си на пазачи. Дните се нижеха. Двамата готвачи, Осуалд и Имелда, идваха винаги навреме и си тръгваха точно в шест, преди да пуснат кучетата. На третата вечер ги причаках край портата.

— Как вървят работите в къщата? — полюбопитствах.

— Много е спокойно — отвърна ми Осуалд, — само дето започва да понамирисва. Нужниците трябва да се почистят. Нокталиите не харесват стрелците и стрелците не харесват Нокталиите. Времето им минава в игра на комар, пиене и приказки.

— Ами Йонатан?

— Изглежда угрижен — отговори Имелда. — Предпазлив е и не го свърта на едно място.

— Разтревожен ли е?

— Така мисля. Но не толкова, колкото първия ден.

Следващия следобед Осуалд и Имелда си тръгнаха в шест. Както обикновено, Корнелий изчака прозорецът да се отвори и когато това се случи, подаде сигнал със своя фенер. Прекарахме една скучна вечер. Господарят ми лежеше на леглото и не откъсваше очи от гредите на тавана. Беше станал много мълчалив, откакто се върна от Венеция. Мислите му постоянно се въртяха около прекрасната Миранда, но си давах сметка, че е силно обезпокоен и заради сегашното положение, както и заради заплахите на братята Попълтън. Повярва, че не съм виновен за смъртта на Голямата уста, но въпреки това продължаваше да се тревожи какво ще се случи, ако и когато се върнем в Ипсуич. Честно да ви кажа, тази вечер прекалих с пиенето. Заспах, докато си представях пътуването си към западното крайбрежие на Африка. Сънят ми беше изпълнен с кошмари. Привидяха ми се хиляди ужасяващи останки от корабокрушение и риби, които ръфат месата ми. Видях се проснат сред мъртвешки черепи и изхвърлен на безлюден бряг в очакване от тъмната гора да наизлязат какви ли не страхотии. Корнелий ме разбуди грубо с ритници по леглото. Толкова беше развълнуван, че заговори на немски, но после се съвзе. За пръв път го виждах уплашен.

— Какво става? — попита Бенджамин.

— Отдавна се съмна — отвърна Корнелий, — а от къщата не подадоха сигнал!

— Дали да не отидем до там? — предложих.

— Кучетата още са навън. Заповедите на Егремонт бяха ясни. Ако светлината не се появи, трябва незабавно да изпратя да му съобщят. Един от стрелците вече препуска към странноприемницата, където е отседнал.

Кастор, който заемаше по-голямата част от леглото ми, стана и се запъти към прозореца, вглеждайки се в потъналата в тъмнина къща, без да помръдва глава. Някак си усещах, че предстои да се разрази истински кошмар. Едно от кучетата-пазачи, сякаш също обзето от лоши предчувствия, зави към просветляващото небе и Кастор се присъедини към него.

Камбаните на някаква далечна църква тъкмо забиха за утринната литургия, когато Кемп и Егремонт, придружен от многочислена свита, в галоп се приближиха към къщата на пазача. Кучетата бяха прибрани. Докато чакахме, Корнелий не беше откъсвал поглед от къщата, сякаш ако се съсредоточеше до крайна степен, щеше успее да види какво не е наред. Тръгнахме по пътеката. Корнелий отвори вратата и влязохме в къщата на смъртта. Точно на прага лежеше един от стрелците. Подът беше хлъзгав от кръвта, изтекла в огромна локва от прерязаното му гърло. В салона намерихме покосени още двама стрелци. На мястото на носа и устата на единия стърчеше стрела от арбалет. Другият лежеше по лице с прерязано от ухо до ухо гърло. Корнелий се втурна в салона. Онези, които вървяха след Егремонт, се скупчиха зад нас. Граф Теодосий се обърна и заповяда на неколцина мъже да се качат на горния етаж. Корнелий изтича от салона с побеляло лице.

— Ковчежето! — извика той. — Ключалката е разбита и държавата я няма!

— Не е възможно! — челюстта на Егремонт увисна.

Кемп ни стрелна с очи, но Бенджамин поклати глава.

Егремонт плесна с ръце.

— Всички тук! — ревна. — В салона! Ти и ти — посочи той двама от своята свита — качете се на конете и препуснете към града! Известете кардинала, че държавата е изчезнала. Нека пристанищата и градските порти бъдат завардени!

Докато Егремонт даваше нареждания на хората си, настана суматоха. После влязохме в салона. Заварихме ковчежето с отворен капак. Хитроумните ключалки на Баркли чисто и просто бяха разбити и ковчежето беше отворено с помощта на лост. Държавата липсваше. Претърсихме внимателно цялата къща. Навсякъде лежаха трупове. Повечето бяха с прерязани гърла, а останалите бяха пронизани от стрели в гърлото или в гърдите. Йонатан, когото Корнелий беше назначил за предводител на стражата, лежеше в леглото си и гледаше нагоре с невиждащи очи. На гърлото му зееше огромна рана, а кръвта беше намокрила елека му и чаршафите под него.

Корнелий не беше на себе си от ярост. По заповед на Егремонт заключиха предната врата на господарската къща и подсилиха охраната при къщата на пазача. Кемп, изумен като всички останали, просто седеше в салона и се взираше в празното ковчеже. После ни помаха да се приближим.

— Не — отговори Бенджамин, още преди сър Томас да зададе въпроса си. — Не, не, не. Не сме забелязали нищо нередно.

Събраха петнайсетте трупа и ги разположиха в зловеща редица в салона. Всичките бяха намерили смъртта си по ужасяващ начин. Махнаха ковчежето от масата, опразниха залата и поставиха стражи отпред. Егремонт, аз, Корнелий, Бенджамин и Кемп се събрахме около дългата грубо скована маса. Известно време Егремонт само седеше и се полюшваше напред-назад.

— Как? — едва прошепна той. — Как е могло да се случи това? Корнелий — озъби се, — нали нямаше тайни входове?

— Няма. И преди да сте попитали, граф Теодосий — не сме забелязали отворен капак на прозорец, нито нещо друго нередно.

— Как тогава, за Бога — отвърна му Егремонт, — се е случило това? Тук имаше петнайсет мъже — шестима кралски стрелци и деветима от най-опитните Нокталии. Никой от тях не би се предал лесно.

— И аз не мога да си го обясня — намеси се Бенджамин. — На пост бяха поставени петнайсет мъже, нали?

Кемп и Егремонт кимнаха едновременно.

— И на пода в салона имаме петнайсет трупа, прав ли съм?

— Лично ги преброих — отговори му Кемп.

— Никой не е влизал, нито пък сме видели някой да се измъква от къщата.

— Някой, така ли? — подметна Егремонт. — За Бога, мастър Даунби, петнайсет изкусни бойци не могат да бъдат избити от един човек!

Седяхме безмълвни, смразени от думите му. Егремонт имаше право. Що за сила, що за мощ, що за ловка шайка беше съумяла да се справи с такава лекота с петнайсет опитни войници?

— Умът ми не го побира — проговори Бенджамин със затворени очи. — Имението се пазеше отвън и отвътре. Да речем, че е дело на убиец — той отвори очи. — Могъл е да убие двама или трима, но останалите са щели да вдигнат тревога — трябвало е само един от тях да извика за помощ. Някои са с прерязани гърла, което е могло да стане и докато са спели… Но стрели от арбалет в лицето? Трябва да са изстреляни от съвсем близо. Жертвите трябва поне да са знаели какво става.

Бенджамин си играеше с пръстена на ръката си.

— Има и друго — добави той. — Забелязахте ли, че всичко си е като преди? Нито мебелите са разхвърляни, нито има някакви следи по стените. Нищо не подсказва, че тези петнайсет мъже са се съпротивлявали по някакъв начин.

Прекъсна го отварянето на вратата. Влезе един от хората на Кемп и прошепна нещо в ухото на сър Томас.

— Какво става? — озъби се Егремонт.

— Прегледахме оръжията им — отвърна сър Томас. — Войниците дори не са извадили мечовете и камите си. Кралските стрелци не са заредили нито една стрела в лъковете си. Нито един от бойците не е използвал оръжието си с две изключения — той погледна към Корнелий през масата. — Вашите Нокталии носеха дълги ками, арбалет и стрели, нали?

— Да.

— Използвани са един арбалет и една кама. Това са оръжията, с които са били избити петнайсетимата мъже. Но откъде се е взел убиецът?

— Мазето — проговори Бенджамин.

— Претърсих го веднага — рязко му отвърна Егремонт. — Беше празно и голо, както когато пристигнахме.

Кемп потри лице.

— Представяте ли си как ще побеснее кралят?

— Гневът на краля ви — кисело заяви Корнелий — няма да е нищо в сравнение с този на негово императорско величество!

Пръстите му забарабаниха по масата.

— Петнайсет мъже са мъртви, а реликвата я няма! Какво ще правим, граф Теодосий?

— Връщаме се в Лондон. Ще оставя тук неколцина от хората си — Егремонт се изправи. — Корнелий, искам всяка педя от къщата да се претърси отново — после погледна към Кемп. — Ще ме придружите ли, сър Томас? Негово високопреосвещенство кардиналът и негово величество кралят ще искат някой да потвърди думите ми.

— Почакайте малко — Корнелий отиде до една странична маса и вдигна от нея чиния, върху която още имаше остатъци от храна. — Забравихме двама души — готвачите Осуалд и Имелда.

— Това е нелепо! — обадих се аз. — Нали сте ги виждали — двама невъоръжени млади хора! Как мислите, че са го направили? Избили са цял гарнизон с наденица ли?

Корнелий се намръщи.

— Сър Томас, граф Егремонт, ще пратя човек до гостилницата. Осуалд и Имелда трябва незабавно да дойдат тук.

Егремонт сякаш се канеше да възрази, изненадан от заявлението на Корнелий, но после сви рамене и излезе от стаята, следван от Кемп.

След като той си тръгна, недоверието между присъстващите нарасна още повече. Корнелий ни наблюдаваше с присвити очи, а когато предложихме да претърсим къщата, той настоя да ни придружи. Първо отидохме в мазето и след като не открихме нищо нередно там, продължихме да претърсваме стая по стая. Виждаше се, че някои от леглата са използвани — чаршафите бяха мръсни и смачкани. Въпреки това всичко изглеждаше така, сякаш ангелът на смъртта беше отнесъл хората в къщата за един миг. На масата в една от стаите стояха зарове и чашка, сякаш играта беше прекъснала внезапно. На пода в друга стая бяха пръснати карти за игра. На едно столче в кухнята лежаха два ножа и точило, сякаш собственикът им тъкмо ги беше острил, когато смъртта го е застигнала. Трескаво претърсихме хранителните продукти, душейки хляба, сушения бекон и плодовете. Бенджамин отпи от един мях с вино. Вдигна бъчвичка за ейл, но тя беше празна. Той я постави обратно на пода и седна отгоре й.

— Как се е случило това? — повтори той думите на Егремонт.

Корнелий се приближи и застана над него.

— Мастър Даунби.

Бенджамин вдигна поглед.

— Само не ми казвайте, че сте тук, за да пазите реликвата — каза Корнелий. — Ще отречете ли, че имате тайна заповед от краля да му върнете държавата на Карл Велики?

Бенджамин се изправи и го погледна открито.

— По друго време и на друго място подобни думи можеха да предизвикат дуел, мастър Корнелий.

— Ще го запомня, мастър Даунби, но въпросът ми още е в сила!

Измъкнах камата си. Приближих се и опрях върха й в якия врат на Корнелий.

— А, вярното псе! — дори не си направи труда да се обърне Корнелий.

— Стойте далеч от господаря ми! — заповядах му. — Корнелий, вие сте натоварен с вашите заповеди, а ние с нашите. Бяхте с нас в къщата на пазача през цялото време. Не сме припарвали до господарската къща, но пък вие — да. Вие отваряхте вратата на готвачите на влизане и на излизане. Какво друго е ставало тук?

Корнелий леко извърна глава, а после се обърна със зашеметяваща бързина. Замахна с едната ръка, а с другата ме улучи точно под гърдите и ме отблъсна. Изпуснах ножа от ръката си. После Корнелий застана между мен и Бенджамин с изваден меч и кама. Създалата се суматоха накара останалите да се втурнат към кухнята. Корнелий владееше положението, насочил меча си към Бенджамин, а камата към мен. Поемаше дълбоко дъх през ноздрите си и едва сдържаше гнева, който бушуваше у него. Ръката на Бенджамин вече беше върху меча му. Тъкмо се чудех дали да бягам, или да се бия, когато в коридора се вдигна шум. Обърнах се и видях на прага Кастор. Не изглеждаше като обичливото и игриво куче, което познавах. Приклекна с изпънат врат, прибрани уши и полуотворена паст като някоя огромна котка и запълзя по пода към Корнелий.

Водачът на Нокталиите насочи меча и камата си към новопоявилата се заплаха. Стрелна ме с поглед и разбрах, че е време да му върна дълга.

— Кастор! — повиках кучето със заповеднически тон.

Кастор продължи да напредва.

— Кастор, имам сладкиши за теб! Стой!

Кастор изправи уши, седна и едва ли не се усмихна благо на Корнелий. Приближих се и го погалих. Извадих от кесията си лепкаво парче сладкиш. Кастор го взе и го запремята в устата си, щастлив като дете.

— Прибери меча и камата! — нареди Бенджамин и после махна към струпалите се на прага на кухнята хора. — Връщайте се към задълженията си. Ако намерите нещо, донесете го тук!

Кастор се обърна, изръмжа и само след миг на вратата нямаше жива душа. Корнелий прибра меча и камата си и се приближи с протегнати ръце.

— Не исках да те обидя, Шалот. Нито пък вас, мастър Даунби. Ако обаче вие нямате нищо общо с убийствата, знайте, че нямам и аз.

Корнелий посочи към кучето.

— Чудя се дали той няма да може да ни помогне?

След още три парчета сладкиш Кастор щеше да се покатери и на Луната, ако го помолех. Тръгнахме да обикаляме къщата отново заедно с него. Той не забеляза нищо нередно на горния етаж и беше привлечен само от някакви остатъци от храна — парче пилешко бутче, което лежеше в ъгъла на една камина.

За него това се превърна в игра на търсене на храна. Върнахме се в коридора на долния етаж, но Кастор отказа да влезе в салона, където труповете вече се вкочанясваха под окървавените чаршафи. Легна на прага и заскимтя, отправил умолителен поглед към мен. Останах с него, докато Бенджамин и Корнелий оглеждаха труповете. От време на време отвръщах очи, понеже те отмятаха чаршафите и отдолу се откриваше окървавено лице, пронизана от стрела гръд или глава, увиснала заради огромната рана на врата.

Бенджамин обаче внимателно оглеждаше труповете, проверяваше степента на вкочаняване на ръцете и краката им, разхлабваше коланите им и повдигаше елеците им. Отначало Корнелий го наблюдаваше озадачен, но после проумя какво търси господарят ми.

— Всичките бяха млади мъже — отбеляза той.

— Да, да — отвърна му разсеяно Бенджамин. — Плътта е изстинала, но крайниците все още не са напълно вкочанени. По кое време сутринта влязохме в къщата?

— Някъде между седем и осем часа — отвърна му Корнелий.

— Според мен са убити шест или седем часа по-рано — каза Бенджамин. — Кръвта още не се е съсирила, крайниците не са вкочанени и няма следи от отравяне.

Той посочи към гърдите на един от убитите.

— Повечето отрови оставят червеникави или тъмновиолетови петна по гърдите или корема, а тук не виждам такива.

Покриха труповете и се върнахме в кухнята. Кастор, който подуши храната, веднага се оживи. Запъти се към котлето, което висеше над огнището, и го подуши одобрително. Потопих пръст в гозбата и опитах.

Един от хората на Егремонт дойде да ни съобщи, че готвачите са при къщата на пазача. Излязохме от кухнята и минахме покрай отворената врата към мазето. Кастор веднага се шмугна надолу като пор в заешка дупка. Заслизахме надолу по стълбите. Кучето ни изчакваше с разтворени крака, вирната глава и блеснал поглед, сякаш това беше част от играта. Въодушевлението му заинтригува Бенджамин. Подадох на Кастор едно парче сладкиш и му заръчах да се върне горе. Кучето ми се подчини. Таванът на мазето беше измазан с хоросан, имаше тухлени стени и пръстен под. Тримата се заехме да проучваме стените, почуквайки по тухлите. Каквито и надежди да бяхме хранили да открием някакъв таен проход или врата, останахме разочаровани.

(Вече не е така, разбира се. Заради гоненията, на които са подложени католическите свещеници, сега всяка господарска къща разполага с подземия, тайни врати и скривалища. Аз лично имам поне три скривалища. Трябваше да са четири, но съм забравил къде е четвъртото. Построи ги дърводелецът Николас Оуен — мирянин, който се беше посветил в служба на ордена на йезуитите. Той беше Божи човек, дребен на ръст и вечно засмян. После главният шпионин на Елизабет го спипа и клетият Николас попадна в Тауър. Палачът Топклиф така го беше подредил, че трябваше да съчленяват тялото му отново, за да го замъкнат до бесилката и да го обесят. Огромно наследство остави Оуен. Кралството е пълно с построени от него скривалища и ще минат стотици години, преди да бъдат открити всичките!)

Търсенето дотегна на Бенджамин и Корнелий.

— Защо това куче се развълнува така? — попита Бенджамин.

Аз ударих с крак по пода.

— Дали пък тук няма нещо скрито, господарю?

Бенджамин се съгласи. Повикахме слугите и, въоръжени с кирки и лопати, те разкопаха пода. Бенджамин беше много предпазлив. Нареди на един от слугите да донесе торби, в които грижливо събраха пръстта.

— Тук има нещо! — извика един от тях.

Бенджамин го изблъска, приклекна над грамадната дупка и впери поглед вътре. Наведе се и вдигна парче жълтеникав плат, който беше покрит с пръст и се разпадаше от старост. Грабна лопатата от ръцете на слугата и започна внимателно да копае. Бяхме принудени да се върнем на стълбището, понеже подът на мазето беше зейнал като яма. Протегнали шии, видяхме Бенджамин да изравя парче плат, навито на руло.

Когато най-накрая успя да го измъкне цялото, го отнесохме горе и Бенджамин внимателно го разви. Оказа се дебел, стар гоблен, от онези, които се окачваха по стените. Беше избелял, изпоцапан и криеше отблъскващи останки — женски скелет. Костите бяха трошливи, от зеещия череп висяха сиви кичури коса. Едно от ребрата беше счупено, а останките от рокля бяха целите в тъмнокафяви петна. Слугата изруга и се отдръпна. Бенджамин обаче внимателно положи скелета на пода. Една от костите на китката изтрака, докато господарят ми претърсваше гънките на плата. Накрая той измъкна малък медальон с капаче, върху което бяха гравирани инициалите И. М.

— Това няма нищо общо с нашето търсене, нали? — попита Корнелий.

Бенджамин поклати глава.

— Това, което виждате, сър, са тленните останки на Изабела Малвъл, някогашната собственичка на това мрачно имение. Някой се е промъкнал в къщата й, ограбил я е и дори й е счупил реброто, вероятно опитвайки се да я накара да издаде къде е скрила богатството си — Бенджамин посочи към тъмните петна по парцалите. — После са й прерязали гърлото, омотали са трупа й в някакъв гоблен и са я заровили в мазето.

Не откъсвах поглед от медальона. И преди бях виждал тези инициали — върху гоблен в подобното на пещера подземие на лорд Харон.