Убийство по Коледа

I

Стивън придърпа яката на палтото си и рязко закрачи по перона. Гъстата мъгла над него покриваше гарата. Огромните локомотиви пъшкаха тежко и пущаха облаци пара в студения режещ въздух. Навсякъде беше мръсно и забулено в дим.

Стивън си каза с неприязън:

— Каква ужасна страна! И градът също!

Първоначалното чувство на възбуда от Лондон, от ресторантите, от добре облечените, привлекателни жени, вече се беше уталожило. Всичко беше лъскаво и фалшиво като евтино бижу, захвърлено на бунището.

Стивън почувствува внезапен прилив на носталгия. Ех, да си беше сега в къщи — Южна Африка, сини небеса, слънце, цветни градини, живи плетове от зъбна трева като водопади от сини цветя дори и край последната колиба.

А тук — мръсотия, прах и безкрайни, непрестанни тълпи, които се движеха, бързаха, бутаха се като мравки, суетящи се край мравуняка си.

За момент си каза: „По-добре да не бях идвал“, но после си припомни мисията си и устните му се свиха в мрачна линия. По дяволите, той трябва да осъществи плана си — беше го обмислял с години. Винаги е бил твърдо решен да го направи. Нямаше друг начин. Моментното колебание, тези въпроси: „Защо? Струва ли си? Има ли смисъл да се ровиш в миналото? Не е ли по-добре да забравиш всичко?“, това е просто слабост. Не е някакво хлапе, което колебанията на мига захвърлят ту насам, ту натам. Беше четиридесетгодишен мъж, уверен в себе си и в целта си. Той трябваше да извърши това, за което беше дошъл в Англия.

Качи се във влака и закрачи по коридора, като се оглеждаше за място. Беше отпратил с ръка притичалия носач и сам носеше куфара си от нещавена кожа. Преминаваше от вагон на вагон. Влакът беше претъпкан — три дни преди Коледа. Стивън Фар оглеждаше с неприязън пълните купета.

Хора! Непрестанни, безкрайни тълпи от хора! И всички толкова — как беше думата? — обезличени, толкова ужасно еднакви. Тези, които не приличаха на овце, приличаха на зайци. Едни бъбреха или просто вдигаха врява, други, обикновено мъже на средна възраст, направо грухтяха, съвсем като прасета. Дори младите момичета, до една стройни, с продълговати лица и начервени устни, излъчваха подтискаща еднаквост.

В мислите му внезапно се прокрадна копнеж по южноафриканската савана, изгорена от слънцето и безлюдна…

Изведнаж погледът му се спря и той затаи дъх. Това момиче беше различно. Косата черна, кожата на лицето бляскава и с наситен цвят, очите излъчваха дълбочината на тъмна нощ, гордите тъжни очи на юга… Имаше нещо нередно, някаква грешка в това, че такова момиче седеше между тези скучни и овчедушни люде и пътуваше към мрачните дебри на Средна Англия. Мястото й беше на някой балкон, с роза между устните и черна копринена мантия на главата, сред великолепието на праха и мириса на кръв на бикоборската арена, а не смачкана в ъгъла на третокласно.

Той беше наблюдателен човек. Не пропусна да забележи овехтялата пола и късото палтенце, евтините платнени ръкавици, смачканите обувки и крещящата огненочервена ръчна чанта, но независимо от това тя излъчваше великолепие, тя самата беше великолепна, чудесна, екзотична.

Какво, за бога, търсеше тя в тази страна на мъгли и студ, на забързани, трудолюбиви мравки?

Веднага си каза: „Трябва да узная коя е и какво търси тук, трябва!“

II

Пилар седеше притисната до прозореца и си мислеше колко странно миришеха англичаните. Поне досега това я беше впечатлило най-много — миризмите бяха съвсем различни. Нямаше чесън, нямаше прах, дори парфюм се усещаше съвсем леко. Тук, в купето, въздухът беше застоял и студен, усещаше се сярната миризма на влаковете, дъхът на сапун и на нещо съвсем неприятно, което сякаш идваше от лисичата яка на едрата дама до нея. Пилар лекичко пое въздух през ноздрите си и с нежелание усети мириса на молци. Какъв странен вкус, тя никога не би употребила подобен парфюм.

Дочу се свирка, някой извика гръмогласно и влакът потегли с тласък, изнизвайки се бавно от гарата. Ето че тръгнаха, тя вече пътуваше.

Сърцето й заби по-силно. Щеше ли всичко да бъде наред? Дали ще успее да осъществи целия план? Нямаше как да не успее, беше премислила всичко толкова грижливо, беше готова за всяка изненада. Разбира се, че ще успее, трябва да успее!

Ъгълчетата на червените й устни се извиха нагоре. Устата й изведнаж стана жестока, като на дете или котенце — уста, която съзнаваше собствените си желания и все още не познаваше милосърдието.

Огледа се с неприкрито детско любопитство. Всички тези хора, седмината в купето, изглеждаха толкова смешни. Пустите му англичани, всички имаха вид на богаташи с тези дрехи и с тези обувки! Англия беше богата страна, това беше ясно, но не беше весела, да, никак не беше весела.

Виж, мъжът в коридора беше хубав, наистина. Тъмният бронзов загар на лицето, аристократичният нос, широките рамене — всичко й допадаше. С абсолютно неприсъща на английските й връстнички бързина Пилар усети, че мъжът й се възхищава. Без изобщо да го погледне открито, тя вече знаеше колко пъти я беше погледнал той и по какъв начин.

За нея това бяха просто факти и тя ги приемаше, без да влага определен интерес или чувства. В нейната родина мъжете гледаха жените така, без да се стараят да го прикрият, след кратко колебание тя реши, че мъжът не е англичанин.

„Изглежда твърде жизнен, твърде реален за англичанин — реши тя. — Но пък е със светла коса. Сигурно е американец.“ Приличаше й на герой от филмите за Дивия Запад.

По коридора премина шафнерът.

— Обяд, моля, първи обяд! Моля, заемете местата си за първи обяд.

Седмината спътници на Пилар извадиха своите билети и всички като един се отправиха към бюфета. В купето внезапно стана безлюдно и тихо.

Пилар тутакси затвори прозореца, който сивокосата, приличаща на фелдфебел дама от отсрещния ъгъл държеше непрекъснато отворен, и като се разположи удобно на мястото си, се загледа навън към северните предградия на Лондон. Зад гърба й се чу звук от плъзгащата се врата на купето, но Пилар не обърна глава. Това можеше да бъде само мъжът от коридора и тя прекрасно знаеше, че влиза, за да я заговори.

Тя продължи да гледа замислено през прозореца. Стивън Фар каза:

— Искате ли да отворя прозореца?

— Напротив, аз току-що го затворих.

Тя говореше английски почти съвършено, само с лек акцент.

В паузата Стивън си каза наум:

„Какъв чудесен глас, слънчев и топъл, като лятна нощ.“

На свой ред Пилар си каза:

„Харесвам гласа му, толкова е силен и дълбок. Наистина е много привлекателен.“

Стивън каза:

— Влакът е претъпкан.

— О, да, наистина. Хората напускат Лондон. Сигурно защото е толкова мрачно там.

Пилар не беше израснала с мисълта, че е престъпление да се разговаря с непознати мъже във влака. Възпитанието й повеляваше да бъде внимателна, като всяко младо момиче, но в него нямаше категорични забрани.

Ако Стивън бе израснал в Англия, той сигурно би се въздържал да заговори непознато младо момиче. Но той беше общителна душа и намираше за съвсем естествено да общува с всекиго, стига да има желание за това.

Той се засмя чистосърдечно и каза:

— Лондон е ужасно място, нали?

— Да, наистина, изобщо не ми харесва.

— На мен също.

Пилар добави:

— Вие не сте англичанин, нали?

— Британски поданик, но съм от Южна Африка.

— Това обяснява всичко.

— И вие ли сега идвате от чужбина?

Пилар кимна:

— Да, от Испания.

Стивън погледна с интерес.

— От Испания, така ли? Значи сте испанка?

— Наполовина. Майка ми беше англичанка. От нея научих английски.

— Какво ще кажете за войната? — попита Стивън.

— Ужасно нещо, много тъжно. Има много, много разрушения.

— Вие на чия страна сте?

Политическите симпатии на Пилар бяха доста мъгляви. В нейното село никой не бе обръщал голямо внимание на войната.

— Тя е много далече от нас, нали разбирате. Кметът, естествено, е служител на правителството и симпатизира на Франко, свещеникът също, но повечето хора имат толкова работа по земята и гроздето, че не им остава време да се занимават с това.

— Значи около вас не е имало битки?

Пилар кимна утвърдително и после добави:

— Когато обаче пътувах из страната с кола, видях много разрушения. Видях как една бомба падна и взриви кола, а друга разруши цяла къща. Беше много вълнуващо.

Стивън Фар се усмихна малко накриво.

— Значи така ви се е сторило?

— Е, беше неприятно — обясни Пилар, — защото аз трябваше да продължа, а шофьорът на нашата кола беше убит.

— И това не ви ли разстрои?

Големите тъмни очи се отвориха широко.

— На всеки му идва времето, нали? Дори и да идва набързо, така от небето — буф! — то си е смърт като всяка друга. Сега си жив, утре те няма — така е в живота.

Стивън се засмя.

— Е, трудно бих ви нарекъл пацифистка.

— Как бихте ме нарекли? — Непознатата дума явно я обърка.

— Прощавате ли на неприятелите си, сеньорита?

Пилар поклати глава.

— Аз нямам неприятели. Но ако имах…

— Ако имахте?

Той я наблюдаваше, впечатлен от красивата и жестока извивка на устата й.

Пилар мрачно отсече:

— Ако имах неприятели, ако някой ме мрази и аз го мразя, щях да му прережа гърлото ей така…

Тя изразително замахна с ръка.

Жестът беше толкова рязък и груб, че Стивън се отдръпна.

— Вие сте една кръвожадна млада особа.

Пилар попита съвсем хладнокръвно:

— А вие какво бихте направили с вашите неприятели?

Той се втренчи в нея, понечи да каже нещо, после се засмя на глас.

— Просто се чудя. Наистина се чудя!

Пилар неодобрително отбеляза:

— Но сигурно… сигурно вие знаете.

Той спря да се смее, пое въздух и каза тихо:

— Да, знам.

След това, като бързо смени тона си, попита:

— Какво ви накара да дойдете в Англия?

Пилар някак мрачно отвърна:

— Ще живея при английските си роднини.

— Разбирам.

Той се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Опита се да си представи какви са тези роднини, как ли ще я приемат, опита се да я види в обкръжението на някое сдържано английско семейство край коледната трапеза.

Пилар попита:

— Как е, хубаво ли е в Южна Африка?

Той заговори за Южна Африка. Тя слушаше с доволното изражение на дете, на което разказват приказка. Нейните наивни и прями въпроси го забавляваха. Той не устоя на изкушението и наистина превърна разказа си в нещо като вълшебна приказка.

Завръщането на останалите обитатели на купето сложи край на това преживяване. Той стана, погледна я с усмивка в очите и излезе в коридора.

На вратата, докато се обръщаше да даде път на някаква възрастна дама, погледът му се спря на етикета на чуждестранен плетен куфар, явно нейния. Той прочете името й с интерес — мис Пилар Естравадос — и когато продължи към адреса, очите му се разшириха в изненада, която премина в нещо друго — Горстън Хол, Лонгдейл, Адълсфийлд.

Той се обърна към момичето, но погледът му беше вече различен — объркан и подозрителен. Застана навън в коридора, запали цигара и смръщи чело…

III

В голямата всекидневна в Горстън Хол, обзаведена в синьо и златно, Алфред Лий и жена му Лидия седяха и обсъждаха плановете си за Коледа. Алфред беше мъж с квадратно телосложение на средна възраст, с благодушно лице и кротък поглед. Когато говореше, произнасяше думите отчетливо, тихо и акуратно. Главата му, потънала в раменете, както и цялата му фигура създаваха впечатление за инертност. Съпругата му Лидия беше изключително слаба, но с бързи и грациозни движения и излъчваше енергичността на ловджийска хрътка.

В острите й черти и повяхнала кожа нямаше красота, но лицето й внушаваше достойнство. Гласът й звучеше очарователно.

Алфред каза:

— Баща ми настоява! Струва ми се, че това решава нещата.

Лидия овладя жеста си на нетърпение и попита:

— Винаги ли трябва да се предаваш?

— Скъпа, той е толкова възрастен и…

— О, да, да!

— Винаги очаква да стане така, както той пожелае.

Лидия сухо отсече:

— Естествено, щом винаги е било така! Но все някога, Алфред, рано или късно, ще трябва да му се опълчиш.

— Какво искаш да кажеш, Лидия?

Той я погледна втренчено, така подтиснат и изненадан, че за момент тя прехапа устни в колебание.

Алфред повтори:

— Какво искаш да кажеш, Лидия?

Тя присви слабите си грациозни рамене и продължи, като вече грижливо подбираше думите си:

— Баща ти има склонност да бъде… тираничен.

— Той е стар.

— И ще става все по-стар. И все по-голям тиранин. Докъде ще стигне това? Той вече диктува живота ни напълно. Ние не можем да решим нищо сами! Каквото и решение да вземем, винаги има риск то да бъде осуетено.

Алфред каза:

— Татко очаква да се съобразяваме преди всичко с него. Той е много добър към нас, не забравяш това, нали?

— О, добър, така ли?

— Да, много добър.

В тона на Алфред се долови искрица твърдост.

Лидия продължи спокойно:

— Имаш предвид парите?

— Да. Неговите нужди са съвсем скромни, но на нас никога не е отказвал пари. Ти можеш да харчиш колкото искаш за дрехи и за къщата и сметките винаги се плащат без най-малък протест. Ето, миналата седмица ни подари нова кола.

— Не отричам, че баща ти е щедър с парите, но в замяна иска да бъдем негови роби.

— Роби ли?

— Да, роби. Ти си негов роб, Алфред. Дори да решим да заминем и баща ти внезапно каже, че трябва да останем, ти разваляш всички уговорки и се подчиняваш безропотно. Ако му скимне да ни пусне, ние тръгваме. Нямаме никакъв собствен живот, никаква независимост.

Съпругът й разтревожено я прекъсна:

— Не бива да говориш така, Лидия. Това е неблагодарност. Баща ми прави всичко за нас…

Тя прехапа устни отново, преглътна готовия отговор и само сви деликатните си рамене.

Алфред каза:

— Знаеш, че старецът е много привързан към теб…

Жена му отсече:

— Но аз не съм, изобщо!

— Мъчно ми е, когато говориш по този начин. Звучи толкова грубо…

— Може би, но понякога човек не може да се въздържи и казва истината.

— Ако татко усети…

— Баща ти много добре знае, че не го обичам. Понякога си мисля, че това го забавлява.

— Лидия, наистина мисля, че грешиш. Той толкова често ми е казвал колко добре се отнасяш към него.

— Естествено, винаги съм била вежлива и винаги ще бъда. Просто изразявам истинските си чувства. Аз не харесвам баща ти, Алфред, Мисля, че той е зъл и тираничен старец. Той непрекъснато те кара да му се подчиняваш, като използува чувствата ти. Трябваше да му се противопоставиш отдавна.

Алфред остро я прекъсна.

— Достатъчно, Лидия. Моля те, не говори повече!

Тя въздъхна.

— Извинявай, може и да не съм права. Хайде да поговорим за Коледа. Мислиш ли, че брат ти Дейвид наистина ще дойде?

— Защо не?

Тя поклати глава със съмнение.

— Дейвид е особен. Не е стъпвал в този дом от години. Той толкова обичаше майка ви и надали храни добри чувства към това място.

— Дейвид винаги нервираше татко с музикалните си занимания и отнесеното си поведение. Вярно, че татко често беше суров с него, но все пак мисля, че Дейвид и Хилда ще дойдат. Коледа е.

— Мир и доброжелателство — каза Лидия и изящните й устни се изкривиха иронично. — Направо да не повярваш. Джордж и Магдалин също идват. Казаха, че ще пристигнат вероятно утре. Страхувам се, че тя ще скучае ужасно.

Алфред каза с доловимо раздразнение:

— Все се чудя защо брат ми Джордж се ожени за момиче с двадесет години по-младо от него? Всъщност той винаги е бил глупак!

— Той направи много успешна кариера — каза Лидия. — Избирателите му го харесват. Вярвам, че Магдалин много му помага в политическата дейност.

Алфред бавно продължи:

— Тя нещо не ми харесва. Много е хубава, но ми прилича на някои от онези уж розови круши на пръв поглед, само че като се вгледаш, имат восъчен вид… — Той поклати глава.

— И са гнили отвътре? — попита Лидия. — Колко смешно звучи това от твоята уста, Алфред.

— Защо смешно?

Тя отвърна:

— Защото ти си обикновено толкова деликатен. Никога не казваш лоша дума за никого. Понякога се ядосвам, че не си достатъчно — как да кажа? — подозрителен. Сякаш не си от този свят.

Съпругът й се усмихна.

— Винаги съм мислил, че светът е такъв, какъвто си го направиш.

Лидия каза ядосано:

— Не, злото не съществува само във въображението. То е реалност. Ти сякаш не осъзнаваш неговото съществуване, но аз го чувствувам, усещам го, винаги съм го усещала в този дом. — Тя стисна устни и се извърна.

Алфред започна:

— Лидия…

Тя обаче му направи предупредителен знак. Погледът й беше насочен някъде зад гърба му. Алфред се обърна. Зад него почтително стоеше мургав човек с гладко лице.

Лидия попита остро:

— Какво има, Хорбъри?

Гласът му прозвуча тихо, като учтиво мъркане:

— Мадам, мистър Лий поръча да ви кажа, че за Коледа ще има още двама гости, така че трябва да се приготвят стаи за тях.

— Още двама ли?

Хорбъри мазно каза:

— Да, мадам, един господин и една млада дама.

Алфред се намеси учудено.

— Млада дама ли?

— Така каза мистър Лий, сър.

Лидия каза бързо:

— Ще се кача да поговоря с него.

Хорбъри леко пристъпи — почти неуловимо движение, — но то моментално спря устрема на Лидия.

— Простете, мадам, но мистър Лий вече си почива за следобеда и специално поръча да не бъде обезпокояван.

— Добре — каза Алфред. — Разбира се, че няма да го безпокоим.

— Благодаря ви, сър. — Хорбъри се оттегли.

Лидия заговори с едва сдържана ярост.

— Не мога да го понасям този човек. Промъква се из къщата като котка. Никога не знаеш кога влиза, кога излиза.

— И на мен не ми е симпатичен, но си разбира от работата. Сега е толкова трудно да се намери добра прислуга. Важното е, че татко го харесва.

— Е, да, разбира се, това е важното. Алфред, какво е това за някаква млада дама? Коя е тя?

Съпругът й поклати глава.

— Нямам представа. Просто не се сещам за никоя. Погледите им се срещнаха и внезапно Лидия изкриви изразително устни.

— Знаеш ли какво мисля, Алфред?

— Какво?

— Струва ми се, че баща ти се чувствува отегчен напоследък. Струва ми се, че баща ти си подготвя малко коледно развлечение…

— Като кани двама непознати за Коледното празненство, на този семеен празник?

— Е, не зная подробности, но усещам, че баща ти се кани да се позабавлява.

— Надявам се това наистина да му достави удоволствие — изрече Алфред със сериозно изражение. — Горкият старец, с този болен крак, направо инвалид, след целия си бурен живот…

Лидия натъртено повтори:

— След целия си… бурен живот!

Паузата преди това определение придаде на репликата многозначителен оттенък. Алфред изглежда го усети и се изчерви, а лицето му придоби нещастно изражение.

Тя внезапно повиши глас.

— Как е могъл да създаде син като теб, направо не ми го побира умът! Вие двамата сте различни като два полюса, а той така те впечатлява, че ти направо го боготвориш!

В гласа на Алфред се прокрадна раздразнение.

— Не отиваш ли твърде далеч, Лидия. Нима не е нормално един син да обича баща си? Обратното би било извън реда на нещата.

Лидия каза:

— Тогава повечето от членовете на това семейство не са нормални. О, моля те, Алфред, нека не се караме! Извинявай, не исках да те обидя. Възхищавам се на твоята… твоята… как да кажа? — вярност. Лоялността е толкова рядко нещо в днешно време. Жените са склонни да ревнуват от свекървите си. А защо не и от свекърите си?

Той нежно я прегърна.

— Каквото ти е на душата, това ти е на езика, Лидия. Излишно е да ревнуваш.

Тя го целуна бързо — кратка, деликатна ласка по върха на ухото.

— Така е, Алфред. Аз не мисля, че бих те ревнувала от майка ти. Жалко, че не я познавах.

— Тя беше една нещастница.

Жена му го изгледа с интерес.

— Значи така ти е изглеждала винаги — нещастница? Интересно…

Той унесено заговори:

— Запомнил съм я винаги болна… Често плачеше… — Той поклати глава. — Липсваше й дух, борбеност.

С прикован в него поглед тя каза:

— Колко странно…

Но когато той я погледна въпросително, тя тръсна глава и промени темата.

— Е, щом не ни се разрешава да научим кои са нашите мистериозни гости, аз ще изляза да поработя в градината си.

— Скъпа, много е студено, вятърът направо хапе.

— Ще се облека топло.

Тя излезе. Останал сам, Алфред Лий постоя няколко минути неподвижно, като мръщеше лице, после се приближи до прозореца. Терасата навън се простираше по цялата дължина на къщата. Миг по-късно, от страничната врата се появи Лидия с плоска кошница в ръка, облечена в дебело палто. Тя постави кошницата на земята и се зае да работи върху голяма плитка каменна вана, която се издигаше малко над земята.

Съпругът й я наблюдава известно време, след това излезе от стаята, взе си палтото и шала и се появи на терасата. Крачейки бавно, той премина покрай няколкото каменни вани с различни форми, оформени като миниатюрни градинки от сръчните пръсти на Лидия. Първата представляваше сцена от пустинята с равен жълт пясък и скупчени палми в оцветена ламарина, край които преминаваше керван от камила и две миниатюрни бедуински фигурки. Отстрани се виждаха примитивни къщички в арабски стил, направени от пластелин. Следващата беше италианска градина с тераси, лехи и восъчни цветя. Имаше и арктически пейзаж с парчета зелено стъкло вместо айсберги и малко ято пингвини. Следваше японска градина с две-три чудесни дръвчета бонзай, езерца от огледала и пластелинени мостчета.

Той стигна до нея. Тя беше разстлала синя хартия, покрита със стъкло, около която бяха натрупани камъни. Лидия изсипваше от торбичка малки ръбести камъчета и ги оформяше като плаж. Между камъните се виждаха малки кактуси.

Тя си мърмореше:

— Правилно, точно това исках да се получи.

Алфред проговори:

— И какво е това последно произведение на изкуството?

Тя се стресна, защото явно не беше го усетила.

— Това ли? О, това е Мъртво море. Харесва ли ти, Алфред?

— Не трябва ли да има малко повече растителност около него?

Тя поклати глава.

— Аз така си представям Мъртво море. Нали затова се казва мъртво.

— Не е така красиво като другите.

— Не съм го замисляла да бъде красиво.

По терасата се чуха стъпки. Възрастен прислужник, белокос и леко прегърбен, се приближи към тях.

— Мисис Джордж Лий е на телефона, мадам. Пита дали ще е удобно, ако тя и мистър Джордж пристигнат утре с влака в пет и двадесет.

— Да, кажете, че е удобно.

— Благодаря, мадам.

Прислужникът бързо се отдалечи. Лидия го проследи с поглед и изразът на лицето й внезапно се смекчи.

— Милият стар Тресилиън. Каква опора е той! Не мога да си представя какво бихме правили без него.

Алфред се съгласи.

— Той е от старата школа. Вече почти четиридесет години е при нас и е много привързан към всички ни.

— Да, той е като оръженосците от рицарските романи. Струва ми се, че би лъгал до смърт, ако се наложи да предпази някого от семейството.

— О, да, сигурно би го направил.

Лидия заглади последните камъчета.

— Ето. И това е готово.

— Готово ли? — Алфред изглеждаше объркан.

Тя се засмя.

— За Коледа, глупчо! За тази сантиментална семейна Коледа, която ни предстои.

IV

Дейвид четеше писмото. Преди малко го бе смачкал на топка и го бе захвърлил. После го взе, изглади го и го прочете отново.

Хилда, жена му, го наблюдаваше мълчаливо. Тя забеляза потрепващия нерв на слепоочието, несигурните деликатни ръце, нервните спазматични движения на цялото му тяло. И когато той отметна настрани русия кичур, който винаги падаше на челото му и я погледна с умоляващи сини очи, тя беше готова.

— Хилда, какво ще правим?

Тя не отговори веднага. Беше доловила молбата в гласа му. Знаеше колко зависим бе той от нея още от женитбата им. Знаеше, че би могла да повлияе на решението му окончателно и безвъзвратно и точно затова беше много предпазлива, да не би да каже нещо твърде окончателно.

Тя проговори и гласът й прозвуча успокояващо и кротко, като на опитна детегледачка.

— Всичко зависи от това какви чувства изпитваш, Дейвид.

Хилда беше едра жена, не особено красива, но с някакъв магнетизъм, като картина от холандски майстор. В гласа й имаше топла нотка, а от нея се излъчваше онази скрита жизнена мощ, която привлича слабите. Възпълна жена на средна възраст, не особено умна, но в нея имаше нещо, което човек не можеше да пренебрегне. У нея имаше сила! Хилда Лий внушаваше сила!

Дейвид стана и се заразхожда из стаята. По косата му почти нямаше бели косми. Видът му беше по момчешки странен. Лицето му притежаваше мекотата на рицарите на Бърн Джоунс. Изглеждаше някак си измислен.

Той заговори и в гласа му прозвуча очакване.

— Ти знаеш какво изпитвам, Хилда, трябва да го знаеш.

— Не съм толкова сигурна.

— Но аз съм ти го казвал, казвал съм ти толкова пъти как мразя всичко там, и къщата, и околността, и всичко. В спомените ми има само мъка. Ненавиждам всяка минута, прекарана там. Само като си спомня майка ми и всичките страдания, които тя изтърпя там…

Жена му кимна съчувствено.

— Тя беше толкова добра, Хилда, толкова търпелива. Беше на легло и често я мъчеха болки, но тя понасяше, всичко понасяше. И като си спомня как баща ми — лицето му изведнъж потъмня — непрекъснато й причиняваше мъка, как непрекъснато я унижаваше, как непрекъснато се хвалеше с любовните си похождения, как непрекъснато й изневеряваше, без да си направи труда поне да го прикрие…

Хилда каза:

— Тя не е трябвало да се примирява. Трябвало е да го напусне.

В отговора му се усети укор.

— Тя беше твърде добра, за да го направи. Мислеше, че е неин дълг да остане. Освен това там беше домът й — къде можеше да отиде?

— Би могла да си изгради свой живот.

Дейвид раздразнено я прекъсна.

— Не и тогава. Ти не разбираш. В онези дни жените просто не постъпваха така. Те просто се примиряваха. Търпеливо понасяха всичко. Тя трябваше да мисли и за нас. Дори и да се беше развела с баща ми, какво би станало? Той щеше да се ожени отново. Нашите интереси да пострадат. Тя не можеше да не се съобрази с всичко това.

Хилда не отговори.

Дейвид продължи:

— Не, тя постъпи правилно. Тя беше светица! Изтърпя всичко докрай, без да се оплаква.

Хилда се намеси:

— Е, поне на теб е говорила. Иначе откъде щеше да знаеш?

Лицето му просветля и той каза по-нежно:

— Да, на мен разказваше. Знаеше колко я обичах. Когато се спомина…

Той спря и прекара пръсти през косата си.

— Хилда, беше ужасно! Боже, какво отчаяние! Тя беше още толкова млада, защо трябваше да умре? Той я уби — баща ми я уби! Разби сърцето й, той беше причината за смъртта й. Тогава реших, че няма да живея под един покрив с него. Просто се махнах, далеч от всичко.

Хилда кимна.

— Постъпил си разумно. Точно това е трябвало да направиш.

— Баща ми искаше аз да се заема с фабриките. Това означаваше да живея там. Нямаше да мога да го понеса. Не мога да си представя как го понася Алфред.

— Той никога ли не възропта? — попита Хилда. — Беше ми казал, че изоставил другата си кариера.

Дейвид кимна.

— Алфред щеше да става военен. Баща ни беше уредил всичко. Алфред, най-големият брат, трябваше да стане кавалерийски офицер, а Хари и аз да поемем бизнеса. Джордж щеше да се заеме с политика.

— И какво стана?

— Хари развали всичко! Той винаги беше ужасно непокорен. Задлъжня много и все имаше неприятности. Един ден изчезна с няколкостотин лири, които не бяха негови. Остави бележка, че канцеларският стол не му подхождал и че смятал да опознае света.

— И повече не се обади?

— Ами! — засмя се Дейвид. — Обаждаше се доста често! Телеграфираше за пари от всички краища на света и обикновено ги получаваше!

— А Алфред?

— Баща ми го накара да се откаже от армията и да се заеме с фабриките.

— И той не протестира ли?

— Направо ги мразеше, но баща ми винаги го е въртял на малкия си пръст. Предполагам, че все още е така.

— А ти избяга? — попита Хилда.

— Да. Заминах за Лондон да уча рисуване. Баща ми направо ми заяви, че ако извърша подобна глупост, ще получа само малка издръжка, докато е жив и нищо след смъртта му. Казах му, че не ме е грижа. Той ме нарече зелен глупак и това беше всичко!

Хилда нежно го попита:

— И не си съжалявал никога?

— Никога. Макар да съзнавам, че никога няма да стигна далеч с изкуството си — от мен няма да излезе велик художник. Нали сме щастливи и тук, в малката ни къщичка. Не живеем луксозно, но имаме всичко необходимо. Ако аз умра, на теб ще остане застраховката ми за живот.

Той замълча и се сети.

— А сега — това — и тупна с отворена длан върху писмото.

— По-добре да не беше го писал баща ти това писмо, щом толкова те тормози — каза Хилда.

Дейвид продължи, сякаш изобщо не я беше чул.

— Пише ми да доведа и съпругата си, надява се да бъдем всички заедно за Коледа; да се събере семейството! Какво ли значи това?

— Трябва ли да търсиш някакъв скрит смисъл?

Той въпросително я погледна.

— Искам да кажа — каза тя с усмивка, — че баща ти остарява, а с възрастта човек все повече има нужда от семейство, от близки хора около себе си.

— Вероятно е така — бавно изрече Дейвид.

— Той е стар и самотен.

Дейвид й хвърли внезапен поглед.

— Ти искаш да отида, нали, Хилда?

Тя бавно изрече:

— Жалко е да не откликне човек на молба. Аз съм старомодна, наистина, но защо Коледа да не е време за помирение и прошка?

— След всичко, което съм ти разказал?

— Да, скъпи, но то е минало, погребано отдавна.

— Не и за мен.

— Защото ти не искаш да го погребеш. Непрекъснато го съживяваш в съзнанието си.

— Не мога да забравя.

— Не искаш да забравиш, нали това имаш предвид, Дейвид?

Той стисна устни.

— Ние от семейство Лий сме така. Помним нещата с години, премисляме ги, поддържаме паметта си свежа.

Хилда каза нетърпеливо:

— И се гордееш с това? Мисля, че нямаш основание.

Той я погледна хладно и замислено отговори:

— Тогава верността към спомените няма голяма стойност за теб?

— Аз вярвам на настоящето, не на миналото! Миналото трябва да си отиде. Ако непрекъснато го съживяваме, ние, без да искаме го променяме, преувеличаваме фактите, разглеждаме го в погрешна перспектива.

— Аз помня всяка случка, всяка дума от онези дни, сякаш беше вчера! — разпалено я прекъсна Дейвид.

— Точно това не бива да правиш, скъпи! Това не е нормално! Ти гледаш на миналото с очите на малко момче, вместо да го погледнеш като зрял мъж.

— И каква е разликата? — настоятелно попита Дейвид.

Хилда се поколеба. Струваше й се неразумно да продължи, но нещата, които искаше да каже, напираха на устните й.

— Мисля — каза тя, — че гледаш на баща си като на зъл дух. Мисля, че ако можеш да го видиш сега, ще разбереш, че той е просто един обикновен човек. Може да е позволил на страстите си да надделеят, може животът му да не е бил безгрешен, но той е обикновен човек, а не някакво чудовище.

— Ти явно не разбираш! Отношението му към майка ми…

Хилда го прекъсна:

— Някои мъже са склонни да проявят най-лошите си черти, когато усетят подчинение и малодушие срещу себе си, но щом жената в живота им притежава воля и решителност, те стават напълно различни същества!

— Сега остава да кажеш, че всичко е било по нейна вина…

Хилда го прекъсна отново.

— Не, разбира се! Не се съмнявам, че баща ти се е отнасял жестоко с майка ти, но бракът е необикновено нещо и това ме кара да се съмнявам в правото на всеки външен човек, било то и дете на този брак, да съди и преценява. Да не говорим, че твоята ненавист не може да помогне на майка ти. Всичко това вече е минало, то е зад теб! Останал е само един старец с крехко здраве, който моли сина си да му гостува за Коледа.

— И ти искаш да отида?

Хилда се поколеба, а после решително рече:

— Да, искам да отидеш и да изгониш злия дух веднъж завинаги.

V

Джордж Лий, член на парламента за Уестрингъм, беше възпълен, четиридесетгодишен джентълмен с масивна горна челюст и бавен, педантичен говор. Изпъкналите очи придаваха на лицето му определена подозрителност.

Той натъртено каза:

— Казах ти вече, Магдалин, че според мен е мой дълг да отида.

Жена му припряно сви рамене.

Стройна, слаба, с метално руса коса и оскубани вежди, тя имаше гладко яйцеподобно лице, което нерядко изглеждаше лишено от всякакъв израз. Така беше и сега.

— Скъпи — каза тя, — ще бъде ужасно скучно, сигурна съм.

— Още повече — добави Джордж Лий и лицето му се оживи от привлекателната идея, — това ще ни помогне да направим значителни икономии. По Коледа винаги се харчат страшно много пари. Можем да платим на прислугата само храната.

— Всъщност, какво толкова! — добави Магдалин. — По Коледа си е скучно навсякъде.

— Предполагам — продължаваше Джордж собствената си мисъл, — те ще очакват и коледна вечеря. Една добра говежда пържола вместо пуйка…

— Кой, слугите ли? О, Джордж, не бъди толкова стиснат, непрекъснато се тревожиш за пари.

— Все някой трябва да го прави — отвърна Джордж. — Да, но е абсурдно да се пести на дребно от това и онова. Защо не поискаш от баща си повече пари?

— Той вече ми дава добра издръжка.

— Ужасно е да си напълно зависим от баща си! Той трябваше да ти припише нещо от самото начало.

— Това не е в негов стил.

Магдалин го погледна. Кафевите й очи изведнаж станаха остри и внимателни. Безизразното лице се оживи.

— Той е страхотно богат, нали, Джордж? Милионер е, нали?

— Даже два пъти милионер.

Магдалин завистливо въздъхна.

— И къде ги е спечелил? В Южна Африка, нали?

— Да, на младини. Главно от диаманти.

— Ах, Страхотно! — каза Магдалин.

— После се върнал в Англия, започнал бизнес и доколкото зная, удвоил или утроил състоянието си.

— И какво ще стане, когато умре?

— Татко никога не е обсъждал този въпрос, но си мисля, че голямата част ще наследим ние с Алфред. Е, делът на Алфред ще бъде по-голям.

— Ти нали имаш и други братя?

— Да, брат ми Дейвид, но той едва ли ще вземе много. Той избяга, за да се занимава с изкуство или някаква друга подобна глупост. Спомням си как татко го предупреди, че ще го лиши от наследство, но Дейвид отговори, че не го е грижа.

— Колко глупаво — с упрек каза Магдалин.

— Имах и сестра, Дженифър. Тя замина с някакъв чужденец, испанец, художник, един от приятелите на Дейвид. Помина се преди малко повече от година. Тя има дъщеря, доколкото си спомням. Татко може да й остави някакви пари, но няма да са много. И, разбира, се брат ми, Хари… — той замълча, сякаш изпитваше неудобство.

— Хари ли? — изненада се Магдалин. — Кой е Хари?

— Ами… мой брат.

— Не знаех, че имаш и друг брат.

— Скъпа моя, той не беше ъ-ъ-ъ… как да ти кажа… достоен за семейството ни. Ние просто не говорим за него. Той извърши доста позорни неща. От няколко години нямаме вест от него. Вероятно е мъртъв.

Магдалин внезапно се засмя.

— Какво има, защо се смееш?

— Просто си мислех колко е смешно ти, Джордж, да имаш непочтен брат! Ти си толкова благоприличен.

— Надявам се да е така — хладно каза Джордж.

— Баща ти… той не е от най-благоприличните.

— Слушай, Магдалин…

— Нещата, които ми казва понякога, ме карат да се чувствувам неудобно.

— Това ме изненадва. И Лидия ли чувствува същото?

— Той никога не говори на нея по същия начин — отвърна Магдалин. И добави ядосано: — Никога не й говори така. Не разбирам защо.

Джордж й хвърли бърз поглед и отмести очи.

— Както и да е, човек не бива да придиря толкова. На татковата възраст и при неговото крехко здраве…

Той замълча. Жена му го попита:

— Баща ти наистина ли е толкова болен?

— О, не бих казал. Той е изключително твърд, но знам ли, щом иска да ни събере всички на Коледа, може да е решил, че това е последната му Коледа. Ще трябва да отидем.

Тя остро каза:

— Ти може да си говориш така, но той ще живее с години, нали?

Съпругът й се сепна и измърмори:

— Да, да, разбира се.

— Както и да е, предполагам, че ще е съвсем редно да отидем.

— Не се и съмнявам.

— Не мога да ги понасям другите! Алфред е толкова скучен, а Лидия ме гледа отвисоко.

— Глупости.

— Така е! А от този ужасен прислужник направо ме побиват тръпки.

— Стария Тресилиън?

— Не, Хорбъри. Промъква се навсякъде като котка и се хили като глупак.

— Но, мила, наистина не разбирам какво толкова те притеснява Хорбъри?

— Той просто ми действува на нервите! Но не се безпокой. Ясно е, че ще отидем. Не е хубаво да обиждаме стареца.

— Именно. А за коледната вечеря на прислугата…

— Моля те, Джордж, не сега. Някой друг път. Само ще се обадя на Лидия, че пристигаме утре с влака в пет и двадесет.

Магдалин забързано излезе. След като се обади, тя се качи в стаята си и седна пред писалището. Вдигна капака и затърси из отделенията. Изпопадаха купища сметки и се пръснаха по масата. Тя се опита да ги прегледа и подреди, но накрая въздъхна и ги напъха обратно. Прокара ръка по платинено русата си коса и прошепна:

„Какво, за бога, да правя?“

VI

На първия етаж в Горстън Хол дълъг коридор водеше към голяма стая с прозорци към входната алея. Обстановката в тази стая се характеризираше със старомоден блясък. Тежките тапети от брокат, кожените кресла, огромните вази с дракони, бронзовите скулптори — всичко в нея изглеждаше голямо, скъпо и масивно.

В огромно старинно кресло, което беше най-голямото и най-импозантното от всички в стаята, се беше разположила мършавата сгърбена фигура на възрастен човек. Ръцете му, подобни на птичи крака, лежаха върху облегалките. Отстрани беше подпрян бастун със златна топка на върха. Старецът беше облечен в износен син халат, а нозете му бяха обути в домашни пантофи. Кожата на лицето му беше жълтеникава, а косите — бели.

Една повяхнала фигура — би си помислил човек, ала гордият орлов нос, тъмните и невероятно живи очи биха го накарали да промени мнението си. В стареца имаше порив за живот.

Симеон Лий се изсмя с висок и кудкудякащ смях. После каза:

— Предаде посланието ми на мисис Алфред, нали?

Застанал до креслото, Хорбъри отговори меко и почтително.

— Да, сър.

— Точно както ти казах, дума по дума?

— Да, сър, точно както ми казахте.

— Ти всъщност не правиш грешки. Добре ще е да не правиш и занапред, защото ще съжаляваш! И какво каза тя, Хорбъри? Какво каза мистър Алфред?

Тихичко, без излишни емоции, Хорбъри повтори разговора. Старецът отново се изхили и потри ръце.

— Чудесно… Прекрасно… Сигурно са мислили и гадали цял следобед! Чудесно! Сега ще ги повикам при себе си. Иди да ги доведеш!

Прислужникът пресече безшумно стаята и излезе.

— И, Хорбъри…

Старецът се огледа и изруга.

— Този човек се движи като котка. Никога не знаеш къде е.

Той остана неподвижен в креслото си, поглаждайки брадичката си с пръсти, докато на вратата не се почука и Алфред и Лидия влязоха вътре.

— А, ето ви и вас. Седни тук, скъпа Лидия, тук до мен. Лицето ти има чудесен цвят.

— Бях навън на студа, от това почервеняват бузите.

Алфред добави:

— Как си, татко, добре ли си почина следобяд?

— Чудесно, прекрасно. Сънувах отминалите дни! Времето преди да се установя на едно място и да стана стълб на обществото.

Той отново се изхили.

Снаха му седна и се усмихна мълчаливо и тактично.

Алфред отново заговори:

— Татко, чух, че за Коледа очакваме още двама души, така ли?

— Ах, това ли било. Ей сега ще ви кажа. За мен тази Коледа ще бъде нещо наистина велико. И така, пристигат Джордж и Магдалин…

Лидия се намеси:

— Да, пристигат утре с влака в пет и двадесет.

Старият Симеон продължи:

— Горкият Джордж, толкова е празен и надут, чак ще се пръсне! Но какво да се прави, нали ми е син.

Алфред се опита да защити брат си:

— Избирателите му го харесват.

— Сигурно си мислят, че е честен — изхили се отново старецът. — В семейство Лий честни хора няма.

— Защо говориш така, татко?

— Ти си изключение, момчето ми, ти си изключение.

— А Дейвид? — попита Лидия.

— Аха, Дейвид. Любопитен съм да го видя това момче след всичките тези години. Той беше сантиментален младок. Интересно как ли изглежда жена му? Той поне не се ожени за момиче с двадесет години по-младо, както онзи глупак Джордж.

— Хилда се обади с едно чудесно писмо — каза Лидия. — Току-що получих телеграма от нея, че пристигат утре.

Старецът я прониза с поглед и после се засмя.

— Все същата Лидия. Винаги е толкова добре възпитана, направо е родена с добри маниери. Наследствеността е странно нещо. Ето моите деца — само един се е метнал на мен, само един от цялото котило.

Очите му затанцуваха.

— А сега познайте кой ще дойде за Коледа. Давам ви три опита и се обзалагам на пет лири, че няма да отгатнете.

Той погледна първо единия, после другия. Алфред намръщено каза:

— Хорбъри спомена нещо за някаква млада дама?

— Това ви заинтригува, нали? Сигурен бях. Пилар ще се появи всеки момент. Наредих колата да отиде да я посрещне.

Алфред стреснато попита:

— Пилар?

Симеон отговори:

— Пилар Естравадос, дъщерята на Дженифър, моята внучка. Любопитен съм да я видя каква е.

Алфред извика:

— За бога, тате, изобщо не си ни казал…

Старецът се усмихваше.

— Не, реших да го запазя в тайна. Накарах Чарлтън да пише и да уреди нещата.

Алфред обидено повтори:

— Изобщо не си ми казал…

Усмивката на стареца излъчваше коварство.

— Нямаше да има изненада! Мисля си какво ли ще бъде, ако под този покрив се появи отново млада кръв? Не съм виждал Естравадос. Интересно на кого ли прилича момичето? На баща си или на майка си?

— Татко — започна Алфред, — мислиш ли, че е разумно? Като се вземе предвид всичко…

Старецът го прекъсна.

— Разумно, разумно — само това знаеш. Твърде много мислиш за безопасност, Алфред! Винаги си бил такъв! Но не и аз! Прави каквото ти се иска и по дяволите всичко! Аз така казвам. Това момиче е моя плът и кръв, единствената ми внучка! Не ме е грижа кой е баща й и какво е правил. Тя ще живее в моя дом.

Лидия остро попита:

— Значи тя ще живее тук?

Той я стрелна с поглед.

— Нима имаш нищо против?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Нима бих могла да се противя, щом каните някого в собствения си дом. Не, просто се чудех за нея…

— Какво се чудиш?

— Дали ще е щастлива тук.

Симеон Лий тръсна глава.

— Тя няма пукната пара. Би трябвало да бъде благодарна!

Лидия сви рамене.

Симеон се обърна към Алфред:

— Е, нали виждаш, ще бъде една велика Коледа. Всичките ми деца край мен. Всичките ми деца! Ето, Алфред, подсказах ти! Сети ли се сега кой е другият гост?

Алфред го гледаше втренчено.

— Всичките ми деца! Сети се, момче! Хари, разбира се! Брат ти Хари!

Алфред беше пребледнял. Той заекна:

— Не може да бъде! Хари…

— Той лично!

— Но нали мислехме, че е мъртъв?

— Ами, той!

— И ти ще го приемеш след всичко, което направи?

— Блудния син, а? Прав си, златния телец. Трябва да заколим този златен телец, Алфред! Трябва да поздравим с добре дошъл блудния син у дома.

Алфред каза:

— Той се отнесе с теб… с всички нас така ужасно! Той…

— Не е необходимо да изброяваме престъпленията му! Списъкът е дълъг. Но да не забравяме, че Коледа е времето за прошка. Нека посрещнем блудния син с добре дошъл.

Алфред се надигна и каза:

— Това е истински шок! Никога не съм допускал, че Хари може да прекрачи отново прага на този дом…

Симеон се наведе напред.

— Ти никога не си харесвал Хари, нали?

— След начина, по който се отнесе с теб…

Симеон се захили и каза:

— Е, станалото — станало. Нали това е духът на Коледа, Лидия?

Пребледняла на свой ред, тя отвърна сухо:

— Виждам, че тази година доста сте мислили за Коледа.

— Искам семейството ми да е край мен. Мир и доброжелателство. Аз съм стар човек. Тръгваш ли си, скъпа?

Алфред се беше отправил към изхода. Лидия се поколеба за момент. Симеон кимна с глава след отдалечаващата се фигура.

— Явно това го разстрои. Той и Хари не се погаждаха. Хари му се подиграваше, наричаше го „мистър Бав-но-но-Сигурно“.

Устните на Лидия се отвориха и отговорът беше на върха на езика й, но като видя очаквателната физиономия на стареца, тя се овладя. Самообладанието й явно го разочарова и този факт й помогна да проговори.

— Заекът и костенурката, нали? Е, костенурката все пак печели състезанието.

— Не винаги — каза Симеон. — Не винаги, скъпа Лидия.

Тя добави, все още усмихвайки се:

— Извинете ме, но трябва да отида при Алфред. Внезапните събития винаги го разстройват.

Симеон се засмя.

— Да, Алфред не обича промените. Винаги е бил трезвомислещ.

— Но винаги ви е обичал.

— Това ти изглежда странно, нали?

— Понякога — да.

Тя излезе от стаята. Симеон се загледа след нея. Той отново се изхили и потри длани. „Страхотно, чудесно — каза той, — тази Коледа ще се забавлявам чудесно.“

Изправи се с мъка, като се подпираше на бастуна си и провлачи крака през стаята.

Отиде до големия сейф, поставен в ъгъла и набра комбинацията. Вратата се отвори и той затършува вътре с треперещи пръсти.

Извади чантичка от щавена кожа и като я отвори, през пръстите му се посипаха нешлифовани диаманти.

— Ах, хубавиците ми, още сте ми приятелки, още сте непроменени. Ах, какви времена бяха, какви времена… Вас няма да ви режат и полират, приятелчета мои, няма да висите по вратовете на разни жени, да седите по пръстите им или по ушите им. Вие сте си мои. Моите стари приятелчета! Ние си знаем по нещо един за друг, нали? Може да казват, че съм стар и болен, но още не ми е дошло времето. Старото куче още хапе. И има още да се забавляваме. Да, още ще се забавляваме…