Убийство по Коледа

I

Тресилиън отиде да отвори вратата. Позвъняването беше рязко и агресивно и преди той да успее да прекоси антрето, на вратата се позвъни отново.

Тресилиън се зачерви от гняв. Колко невъзпитано и безпардонно беше да се звъни така на вратата на един джентълмен! Ако беше някоя нова група от тези, дето пееха коледни песни, щеше да им даде да се разберат.

През заскреженото стъкло на вратата се виждаше силуетът на едър мъж с широка шапка. Както си и мислеше — някакъв зле облечен странник, а десенът на костюма му беше толкова крещящ, просто ужасен! Някакъв нахален просяк!

— Да ме вземат мътните, ако това не е Тресилиън — каза странникът. — Как си, Тресилиън?

Тресилиън се вторачи, пое дълбоко дъх и отново се взря в човека пред себе си. Тази широка, арогантна челюст, гърбавият нос, насмешливият поглед. Да, беше ги виждал като че ли преди три години. Е, не чак толкова ярко изразени, но…

Той зяпна и извика:

— Мистър Хари!

Хари Лий се засмя.

— Май че те стреснах здраво. Че защо? Нали ме очаквате?

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Защо тогава се преструваш на изненадан? — Хари направи крачка назад и погледна нагоре към къщата — солидна маса от червени тухли, построена без особено въображение, но солидно.

— Все същата си е — стара и грозна — отбеляза той. — Но още стои, това е най-важното. Как е баща ми, Тресилиън?

— Вече е почти инвалид, сър. Стои в стаята си и не може да излиза много. Но иначе е добре.

— Старият грешник!

Хари Лий влезе в къщата и позволи на Тресилиън да вземе шала му и доста театралната му шапка.

— Как е скъпият ми брат Алфред, Тресилиън?

— Много е добре, сър.

Хари си ухили.

— Умира от нетърпение да ме види, а?

— Предполагам, сър.

— Аз пък не! Точно обратното даже. Обзалагам се, че моето идване го е накарало да подскочи. Ние никога не сме се погаждали. Чел ли си Библията, Тресилиън?

— Ами, да, понякога, сър.

— Нали помниш притчата за блудния син? На добрия брат това никак не се харесало, нали си спомняш? Ама никак! Обзалагам се, че и на нашия домосед Алфред никак не му допада моето пристигане.

Тресилиън не отговори, забил поглед надолу. Само застиналата стойка изразяваше несъгласието му. Хари го тупна по рамото.

— Води ме, стари приятелю. Златният телец ме очаква! Заведи ме право при него.

Тресилиън промърмори:

— Заповядайте оттук в гостната, сър. Не знам точно къде са другите… Нямаше как да изпратят да ви посрещнат, сър, без да знаят кога пристигате.

Хари кимна и последва Тресилиън през антрето, като се оглеждаше наоколо.

— Всички експонати са си по местата, както виждам — каза той. — Май нищо не се е променило, откакто заминах преди двадесет години.

Той влезе след Тресилиън в гостната. Старият човек прошепна отново.

— Ще се опитам да намеря мисис Алфред — и забърза навън.

Хари Лий беше нахълтал в стаята, но спря като закован и се втренчи във фигурата, седнала на един от прозоречните первази. Очите му недоверчиво шареха по черната коса и смуглата кожа на лицето.

— Велики Боже — възкликна той, — вие да не сте седмата и най-красива жена на баща ми?

Пилар скочи на пода и се приближи към него.

— Аз съм Пилар Естравадос — представи се тя, — а вие трябва да сте моят вуйчо Хари.

Хари каза:

— Значи ето коя сте вие! Дъщерята на Джени.

Пилар наивно запита:

— Защо искахте да знаете дали не съм седмата жена на баща ви? Той наистина ли е имал шест жени?

Хари се засмя.

— Не, доколкото знам, е имал само една… официално. Право да си кажа, Пил… как ви беше името?

— Да, Пилар.

— Право да ви кажа, Пилар, наистина се радвам да видя цвете като вас в този мавзолей.

— Този мавзо… не разбирам.

— Този музей на препарирани същества. Винаги съм смятал, че тази къща е грозна. Сега съм уверен, че е по-грозна отвсякога!

Пилар шокирано запротестира.

— О, не, не, много е хубаво тук! Мебелите са хубави и навсякъде има килими, дебели килими и има много украшения. Всичко е първо качество и много скъпо.

— Виж, тук сте права — ухили се Хари. Той я погледна с удивление. — Направо падам, като ви гледам сред…

Той отведнъж млъкна, когато Лидия забързано влезе в стаята. Тя се приближи право към него.

— Здравейте, Хари! Аз съм Лидия, жената на Алфред.

— Здравейте, Лидия! — той се ръкува с нея, като набързо огледа нейното интелигентно и живо лице и наум одобри походката й. Малко жени умееха да се движат добре.

На свой ред Лидия го прецени с поглед и си помисли: „Изглежда груб и безскрупулен, но е много привлекателен все пак. Не бих му се доверила нито на йота.“

А на глас каза усмихнато:

— Как ви изглежда след толкова години? Съвсем различно или все същото?

— Почти непроменено — огледа се той. — Тази стая е различна.

— О, много пъти е пренареждана.

— Исках да кажа, че е различна заради вас, вие сте я променили.

— Ами да, аз…

Той се усмихна широко и дяволитото му изражение изведнаж й напомни за стария човек на горния етаж.

— Сега изглежда някак по-аристократично! Някой ми беше казал, че нашият Алфред се оженил за момиче, чиито предци са дошли в Англия със Завоевателя.

Лидия се засмя и отвърна:

— Май че е било така, но от тях не е останало много след всичките тези години.

Хари каза:

— Как е старият Алфред? Все още ли си натиска парцалите както преди?

— Не знам дали ще откриете някаква промяна в него.

— А другите? Пръснати из цяла Англия, така ли?

— Не, всички ще са тук за Коледа.

Хари отвори очи.

— Семейството се събира за Коледа? Какво му става на стареца? Никога не е бил сантиментален. Не си спомням да го е грижа особено за семейството. Каква промяна!

— Вероятно — отговори Лидия сухо.

Пилар я наблюдаваше с отворени очи.

Хари каза:

— Как е старият Джордж, още ли е същата скръндза? Как само пищеше, когато се налагаше да се раздели с половин пени от джобните си пари.

Лидия го прекъсна.

— Джордж е в парламента. Представител е за Уестрингъм.

— Не може да бъде. Той в парламента? Божичко, не мога да повярвам!

Хари отметна глава и се разсмя.

Смехът му беше гръмогласен и прозвуча неовладяно и грубо в ограниченото пространство на стаята. Пилар зяпна, а Лидия се дръпна назад.

Изведнаж, сякаш усетил движение зад себе си, Хари спря и рязко се обърна. Не беше чул да влиза някой, но там тихо стоеше Алфред и безмълвно го наблюдаваше със странен израз на лицето.

Хари остана така за миг, после бавно разтегли устни в усмивка и пристъпи леко напред.

— Господи — каза той. — Това бил Алфред.

Алфред кимна.

— Здравей, Хари.

Те стояха втренчени един в друг. Лидия затаи дъх, като си помисли: „Каква нелепост! Гледат се като две кучета“

Очите на Пилар се разшириха още повече, а наум тя си каза: „Колко глупаво изглеждат застанали така… Защо не се прегърнат? Е, разбира се, че англичаните не правят така, но можеха поне да кажат нещо. Защо само се гледат?“

Най-сетне Хари наруши мълчанието.

— Е, странно е, че отново съм тук!

— Сигурно е така. Толкова много години откакто се… се изнесе.

Хари пое въздух и прокара пръст по ръба на челюстта си — с този свой обичаен жест изразяваше враждебност.

— Да — каза той, — радвам се, че си дойдох — той направи пауза, за да подчертае важността на думата — у дома.

II

— Бил съм, предполагам, грешен и порочен човек — каза Симеон Лий.

Облегнал се в креслото си, с издадена напред челюст, той замислено гладеше брадата си. Пред него огънят в камината светете и танцуваше. Пилар седеше отстрани, с малко ветрило от папие-маше в ръка. С него пазеше лицето си от силната топлина или от време на бреме си вееше с кокетно движение на ръката. Симеон я наблюдаваше с удовлетворение.

Той продължи да си говори, по-скоро на себе си, отколкото на нея. Просто присъствието й го стимулираше.

— Да — каза той, — бях голям грешник. Какво ще кажеш за това, Пилар?

Тя сви рамене и отвърна:

— Всички мъже са грешници. Така казват сестрите в манастира. Затова човек трябва да се моли за тях.

— Само че аз съм бил по-голям грешник от другите — засмя се Симеон. — И не съжалявам за това, изобщо не съжалявам. Забавлявал съм се по всяко време. Казват, че хората търсели покаяние с възрастта. Това са глупости! Аз не се разкайвам. И ти казвам, опитал съм почти всичко, всички известни стари грехове. Мамил съм, крал съм, лъгал съм… божичко, вярно е! И жени, боже господи, винаги жени! Преди няколко дни чух за някакъв арабски шейх, който имал лична гвардия от четиридесет младежи на една възраст, всички негови синове. Няма шега, четиридесет! Не знам за четиридесет, но мисля, че и моята гвардия няма да е по-малка, ако хукна да ги събирам тия нехранимайковци. Какво ще кажеш за това, а, Пилар? Шокирана ли си?

Пилар гледаше неподвижно.

— Защо да бъда шокирана? Мъжете винаги желаят жените. Баща ми също. Ето защо жените са често нещастни и ходят на църква да се молят.

Старият Симеон се намръщи.

— Аделаид беше нещастна с мен — той говореше едва чуто, сякаш на себе си. — Боже, каква жена беше! Розова, бяла, красива — както си му е редът, — когато се оженихме! И после? Вечно сълзи, вечно оплакване. Мъжа го хващат дяволите, когато жената вечно плаче… Нямаше дух в нея, това й беше на Аделаид. Ако само ми се беше противопоставила, поне веднъж! Вярвах, когато се ожених за нея, че ще се укротя, ще създам семейство, ще скъсам с предишния живот…

Гласът му замря и той се загледа в светещата жарава.

— Да създадеш семейство… Боже, какво семейство! — той внезапно се засмя ядосано и остро. — Само ги погледни, погледни ги! Нито едно от децата ми не може да ме продължи. Какво им става? Сякаш във вените им няма капка моя кръв! Нямам истински син сред тях, законни или не. Алфред, например — о, небеса, колко ме отегчава Алфред! Гледа ме с този кучешки поглед, готов да изпълни всичко, което поискам. Виж, Лидия, жена му, тя е силна, харесва ми, обаче тя не ме харесва. Никак. Само че трябва да се примирява с мен заради този несретник, Алфред. — Той погледна момичето до огъня. — Запомни, Пилар, няма нищо по-отегчително от верността и себеотдаването.

Тя му се усмихна. Той продължи, стоплен от присъствието й, от нейната младост и силното й женско излъчване.

— Ами Джордж, какво е Джордж? Дърво, препарирана риба, помпозна торба с газове, лишена от мозък и цел. И на всичкото отгоре — стиснат! А Дейвид? Винаги е бил глупак, глупак и мечтател. Маминото синче — това беше Дейвид. Единственото разумно нещо, което направи, беше да се ожени за тази солидна и уравновесена жена. — Той удари с ръка по ръба на стола. — Хари е най-добрият от тях. Добрият стар Хари — пълен е с пороци, но и с живот!

Пилар се съгласи.

— Той ми е симпатичен. Смее се високо и отмята глава назад. Да, много ми харесва.

Старецът я погледна.

— Харесва ти, нали, Пилар? Хари винаги е имал успех с жените. Също като мен. — Той се засмя. — Аз си поживях добре — от всичко по много.

— В Испания имаме поговорка, която казва така: „Вземи каквото искаш и плати за него — така казва Бог!“

Симеон одобрително тупна по облегалката на креслото.

— Това ми хареса. Точно така. Вземи каквото искаш… Това съм правил цял живот — вземал съм каквото искам.

Изведнаж гласът на Пилар прозвуча високо и ясно грабвайки вниманието му:

— И плащали ли сте за това?

Симеон прекъсна смеха си, изправи гръб и я загледа.

— Какво беше това, което каза? — попита той.

— Попитах дали сте платили за това, дядо?

Симеон Лий бавно отвърна:

— Всъщност… не знам… — И като удари с длан по креслото, внезапно извика гневно: — Как смееш да ми говориш така, как смееш?

Пилар каза:

— Просто се чудех.

Ръката с ветрилото беше неподвижна, очите й тъмни и тайнствени. Тя седеше с отметната назад глава, явно съзнавайки силата на присъствието си, на своята женственост.

Симеон продължаваше гневно.

— Ах, ти, дяволско изчадие…

Тя каза меко:

— Но вие ме харесвате, дядо, харесва ви да седя тук при вас, нали?

— Да, наистина, отдавна не съм усещал присъствието на младо и красиво същество като теб… Много добре ми действува, стопля старите ми кости… Освен това ти си моя плът и кръв. Браво на Дженифър, тя май се оказа най-добра от цялата пасмина.

Пилар седете и се усмихваше.

— Не си мисли, че ме заблуждаваш — каза Симеон. — Много добре знам защо седиш и слушаш старческото ми бръщолевене. Пари, все тези пари… Или искаш да ми кажеш, че обичаш стария си дядо?

— Не, не ви обичам. Но ви харесвам, много ви харесвам. И това е истина, повярвайте ми. Мисля, че сте били голям грешник, но и това ми харесва. Вие сте по-истински от другите в този дом. И разказвате интересни неща, пътували сте много и животът ви е бил пълен с приключения. Ако аз бях мъж, бих искала да съм като вас.

— Вярвам ти, че е така. Говори се, че сме имали циганска кръв в жилите си. Не че това си личи у децата ми, освен у Хари, но се е проявила и у теб. Когато трябва обаче, мога да бъда и търпелив, да знаеш. Веднъж чаках петнадесет години, за да си отмъстя на човек, който ми стори зло. Това е характерна черта за нашето семейство — ние не забравяме. Отмъщаваме си, дори и да чакаме години за това. Един ме измами и аз чаках петнадесет години за моя шанс и тогава нанесох удара си. Направо го разорих, изтрих го от лицето на земята.

Той тихо се засмя.

— Това в Южна Африка ли беше? — попита Пилар.

— Да, страхотна страна.

— Били ли сте там след това?

— Върнах се там за пет години, след като се ожених. Това беше за последно.

— Но преди това? Били сте там много години, нали?

— Да.

— Разкажете ми!

Той заразказва, а Пилар слушаше, като пазеше лицето си от огъня.

Гласът му зазвуча бавно и уморено. Той каза:

— Почакай, ще ти покажа нещо.

Той предпазливо се изправи и постепенно, подпирайки се на бастуна си, закуца през стаята. Отвори големия сейф и я повика с ръка.

— Ето, погледни ги, почувствувай ги, остави ги да се посипят през пръстите си.

Той погледна учуденото й лице и се засмя.

— Знаеш ли какво е това? Диаманти, дете, диаманти!

Очите й се разшириха.

— Но това са просто малки камъчета.

Симеон се засмя.

— Не са шлифовани. Така ги вадят от земята.

Пилар недоверчиво попита:

— Ако ги шлифоват, ще станат ли истински диаманти?

— Разбира се.

— И ще святкат и блестят?

— Ще святкат и блестят.

Тя възкликна по детски:

— О, не мога да повярвам!

Той се забавляваше.

— Това е самата истина.

— А ценни ли са?

— Доста. Трудно е да се каже, преди да ги шлифоват, но тази купчинка струва няколко хиляди лири.

Пилар възкликна, като разчленяваше думите:

— Няколко… хиляди… лири?

— Да, девет или десет хиляди. Нали виждаш, големички са.

Пилар попита с облещени очи:

— Защо не ги продадете тогава?

— Защото искам да си ги имам тук.

— А всичките тези пари?

— Нямам нужда от тях.

— А, ясно — Пилар беше впечатлена. После каза:

— Защо не ги дадете да ги обработят и да ги направят красиви?

— Защото ги предпочитам такива. — Лицето му стана мрачно. Той се обърна и заговори на себе си: — Те ме връщат назад, само като ги докосна, само като ги почувствувам с пръсти, всичко се връща — слънцето, миризмата на саваната, воловете, старият Еб и момчетата, вечерите…

На вратата се почука леко.

Симеон каза:

— Сложи ги обратно в сейфа и затвори вратата. — После извика: — Влез.

Хорбъри влезе почтително и тихо.

— Чаят е сервиран долу, сър.

III

Хилда каза:

— Тук ли си бил, Дейвид? Търсих те из цялата къща. Хайде да не стоим в тази стая, толкова е студено.

Дейвид не каза нищо, само стоеше и гледаше някакво ниско кресло с избеляла копринена тапицерия. После внезапно проговори:

— Това е нейният стол… Винаги седеше в него… Същият си е. Само е избелял.

Хилда сбърчи леко челото си. Тя каза:

— Така ли? Хайде да не стоим тук, Дейвид, ужасно е студено.

Дейвид не й обърна внимание, само продължи да си приказва, като се оглеждаше наоколо.

— Повечето време седеше тук. Аз сядах до нея на онази табуретка и тя ми четеше. „Джак, Убиецът на великани“, това ми четеше. Трябва да съм бил шестгодишен тогава.

Хилда го хвана здраво под ръка.

— Хайде, скъпи, да отидем в гостната, тук няма отопление.

Той послушно се обърна, но тя почувствува как през тялото му премина тръпка.

— Всичко е същото, всичко. Сякаш времето е спряло.

Хилда изглеждаше разтревожена. Придавайки си бодрост, тя се помъчи да промени темата:

— Къде ли са другите? Сигурно е време за чай.

Дейвид освободи ръката си и отвори друга врата.

— Тук някога имаше пиано… а, ето го. Чудя се дали е още в ред.

Той седна, отвори капака и прекара леко пръсти по клавишите.

— Явно редовно го акордират.

Той започна да свири. Пипаше умело и мелодията течеше плавно изпод пръстите му.

Хилда каза:

— Какво е това? Толкова ми е познато, а не мога да се сетя.

Той отговори:

— Не съм го свирил от години. От нея съм го научил. Една от „Песните без думи“ на Менделсон.

Сантименталният мотив изпълни стаята. Хилда помоли:

— Изсвири нещо от Моцарт.

Дейвид поклати глава и започна друг мотив от Менделсон.

После внезапно удари яростно по клавишите и стана. Целият трепереше. Хилда отиде при него.

— Дейвид, Дейвид!

Той каза:

— Нищо, няма нищо.

IV

Някой рязко дръпна звънеца. Тресилиън стана от стола си в кухнята и бавно тръгна към входа.

Звънецът се обади отново. Тресилиън се намръщи.

През матовото стъкло се виждаше силуета на мъж с широкопола шапка.

Тресилиън прекара ръка през челото си. Нещо не беше наред. Сякаш всичко се повтаряше. Това вече се беше случвало.

Той дръпна резето и отвори вратата. Магията изведнъж изчезна. Мъжът проговори:

— Тук ли живее мистър Симеон Лий?

— Да, сър.

— Бих искал да го видя, ако е възможно.

Далечен спомен се събуди у Тресилиън. Тази интонация напомняше миналите дни, когато мистър Лий току-що беше дошъл в Англия.

Тресилиън поклати глава в израз на колебание.

— Мистър Лий е почти инвалид, сър. Не приема много хора вече. Ако вие…

Чужденецът го прекъсна, изваждайки плик, който подаде на иконома.

— Моля ви, дайте това на мистър Лий.

— Да, сър.

V

Симеон Лий пое плика и извади единствения лист вътре. Веждите му се извиха в изненада, но той се усмихна.

— Това е чудесно — каза той, а после се обърна към иконома: — Покани мистър Фар тук, Тресилиън.

— Да, сър.

— Точно си мислех за стария Ебенизър Фар. Той ми беше съдружник там, в Кимбърли, и ето че синът му е дошъл тук.

Тресилиън се появи отново и обяви:

— Мистър Фар.

Стивън влезе, като прикриваше нервността си с известна демонстрация на самочувствие и каза:

— Мистър Лий? — Акцентът му личеше повече от обикновено.

— Радвам се да те видя. Значи ти си момчето на Ебенизър?

Стивън се ухили глуповато и каза:

— За пръв път посещавам старата страна. Баща ми винаги ми казваше да ви се обадя, ако дойда.

— И добре си направил. — Старецът се огледа. — Това е внучката ми, Пилар Естравадос.

— Здравейте — каза тя скромно.

Стивън си помисли с възхищение: „Пустото му малко дяволче! Изненада се, като ме видя, но го прикри веднага.“

Той изрече натъртено:

— Много се радвам да се запозная с вас, мис Естравадос.

— Благодаря ви — каза Пилар.

Симеон Лий се обърна към него:

— Сядай и разказвай всичко за себе си. За дълго ли си в Англия?

— Щом съм вече тук, няма да бързам много.

Той отметна глава назад и се засмя.

Симеон се съгласи:

— Точно така, трябва и на нас да погостуваш малко.

— О, не, сър, не мога да ви се натрапя така. Има само два дни до Коледа.

— Напротив, даже трябва да останеш за Коледа, ако нямаш други планове.

— Нямам, но не бих искал да…

— Значи се разбрахме — Симеон обърна глава: — Пилар?

— Да, дядо.

— Иди и кажи на Лидия, че ще имаме още един гост. Помоли я да се качи тук.

Пилар напусна стаята. Стивън я проследи с поглед. Симеон отбеляза факта с хитра усмивка.

— Значи идваш направо от Южна Африка?

— Почти.

Разговорът се завъртя около това.

След няколко минути пристигна Лидия.

Симеон каза:

— Това е Стивън Фар, син на моя приятел и съдружник Ебенизър Фар. Той ще остане с нас за Коледа, стига да намериш стая за него.

Лидия се усмихна.

— Разбира се. — Тя с одобрение огледа непознатия. Изглеждаше добре, с бронзов загар и сини очи, с отметната назад глава.

— Снаха ми — представи я Симеон Лий.

— Мадам, чувствувам се ужасно неудобно да се натрапя по този начин.

— Ти си част от семейството, момчето ми — възрази Симеон. — Приеми го по този начин.

— Много сте любезен, сър.

Пилар отново влезе в стаята, седна тихо до огъня и вдигна ветрилото. Тя започна бавно да си вее с него, като огъваше китката си. Очите й, сведени надолу, гледаха сериозно.