Убийство по Коледа

I

Алфред Лий изрече с въздишка:

— По-добре е, отколкото си мислех!

Току-що се бяха върнали от обявяване резултатите от разследването.

Там беше и мистър Чарлтън, адвокат от старото поколение със сдържан поглед в сините си очи, който ги придружи до дома им. Той каза:

— А, казах ви, че процедурата ще е съвсем формална. Налага се удължаване на срока, за да може полицията да събере повече сведения.

Джордж Лий каза раздразнено:

— Всичко е толкова неприятно, толкова неприятно! Положението, в което се намираме, е ужасно! Самият аз съм убеден, че това престъпление е дело на маниак, който по някакъв начин се е промъкнал в къщата. Този Сагдън се е заинатил като магаре на мост. Полковник Джонсън трябваше да повика на помощ хора от Скотланд Ярд. Тези местни полицаи изобщо не ги бива. Дебелоглав народ. Ами да вземем например този Хорбъри! Чувам, че имал доста тъмно минало, но полицията не предприема нищо по този въпрос.

Мистър Чарлтън каза:

— А, според мен Хорбъри има задоволително алиби за въпросния период от време. Алиби, което полицията прие.

— И защо? — горещеше се Джордж. — На тяхно място щях да приема подобно алиби с голяма резервираност! Съвсем естествено е всеки престъпник да се сдобие с алиби! Полицията има задължението да го разнищи — стига, разбира се, да знаят какво да правят.

— Е — каза мистър Чарлтън, — според мен не е наша работа да учим полицията какво да прави, нали така? Те са доста компетентни.

Джордж поклати глава с дълбоко съмнение.

— Трябваше да повикат хора от Скотланд Ярд. Изобщо не съм доволен от този Сагдън — може да е много усърден, но му липсва интелигентност.

Мистър Чарлтън каза:

— Знаете ли, не мога да се съглася с вас. Сагдън е свестен човек. Не обича много да си придава тежест, но винаги стига до целта.

Лидия каза:

— Уверена съм, че полицията прави всичко, което е по силите им. Мистър Чарлтън, да ви предложа ли чаша шери?

Мистър Чарлтън й благодари, но отказа питието. После прочисти гърлото си и се зае да чете завещанието пред всички членове на семейството.

Той го прочете с определено удоволствие, като отдели специално внимание на сложните юридически фрази, явно наслаждавайки се на тяхната заплетеност.

Той приключи четенето, свали очилата си, избърса ги и огледа събраната група от хора с изпитателен поглед.

Хари Лий каза:

— Тези адвокатски изрази са малко трудносмилаеми. Защо не ни го предадете с по-прости думи?

— Но, моля ви — каза мистър Чарлтън, — това си е съвсем обикновено завещание.

Хари каза:

— Боже мой, представям си тогава сложните!

Мистър Чарлтън му отправи укорителен поглед и каза:

— Основните моменти от завещанието са съвсем прости. Половината от собствеността на мистър Лий се наследява от неговия син — мистър Алфред Лий, а другата половина се разпределя между останалите му деца.

Хари се изсмя с неприятен глас, а после каза:

— Както винаги, Алфред пак излезе късметлия! Половината от състоянието на баща ми! Щастливо кученце си ти, а, Алфред?

Алфред почервеня. Лидия каза рязко:

— Алфред беше верен и предан син на баща си. От години управлява имота му и се е нагърбвал с цялата отговорност.

Хари каза:

— О, разбира се, Алфред винаги е бил послушното момченце!

Алфред отвърна с рязък тон:

— Ти трябва да се смяташ за щастливец, Хари, че баща ми изобщо ти е оставил нещо!

Хари отметна назад глава и се изсмя. После каза:

— Щеше много да се радваш, ако ме беше лишил изобщо, нали? Винаги си ме мразил.

Мистър Чарлтън се покашля. Той беше привикнал към подобни неприятни сцени, които се разиграваха след прочитането на завещания. Възнамеряваше да се измъкне преди семейната свада да приеме по-сериозни размери.

Той измърмори:

— Струва ми се… че… ъ-ъ-ъ… аз изпълних задължението си…

Хари попита остро:

— Ами Пилар?

Мистър Чарлтън се покашля отново, като този път това прозвуча извинително.

— Ъ-ъ-ъ… мис Естравадос не е упомената в завещанието.

Хари каза:

— Тя няма ли да получи дела на майка си?

Мистър Чарлтън обясни:

— Ако сеньора Естравадос беше жива, тя, разбира се, щеше да наследи баща си наравно с вас, но тъй като тя е мъртва, нейният дял ще бъде разделен между вас.

Пилар изрече бавно със своя колоритен южняшки глас:

— Значи за мен няма нищо?

Лидия се намеси бързо:

— Мила моя, семейството ще се погрижи за това, разбира се.

Джордж Лий каза:

— Ще можете да живеете тук, при Алфред. Нали, Алфред? Ние… вие сте наша племенница… ъ-ъ-ъ… наш дълг е да се грижим за вас.

Хилда каза:

— Ще ни бъде приятно Пилар да е сред нас.

Хари каза:

— Тя трябва да получи своя дял. Трябва да получи частта на Дженифър.

Мистър Чарлтън измърмори:

— Трябва наистина… ъ-ъ-ъ… да тръгвам. Довиждане, мисис Лий. Винаги можете да ме потърсите, ако има нещо…

Той набързо се измъкна. Неговият богат опитът му подсказа, че налице бяха всички необходими съставки за една подобаваща семейна свада.

Когато врата се затвори след него, Лидия се обади с ясния си глас:

— Съгласна съм с Хари. Смятам, че Пилар има право на дял. Това завещание е правено много години преди смъртта на Дженифър.

— Глупости — каза Джордж. — Разсъждаваш много дилетантски, Лидия. Законът си е закон и ние трябва да го съблюдаваме.

Магдалин каза:

— Наистина е неприятно и ние много съжаляваме за Пилар, но Джордж е прав. Така е, законът си е закон.

Лидия се изправи и хвана Пилар за ръката.

— Мила моя — каза тя, — това сигурно е много неприятно за вас. Защо не ни оставите, докато обсъдим въпроса?

Тя поведе девойката към вратата.

— Не се притеснявайте, скъпа Пилар — каза тя. — Оставете на мен.

Пилар бавно напусна стаята. Лидия затвори вратата и се върна.

Настъпи кратка пауза, докато всеки си поеме дъх и тогава битката избухна с пълна сила.

Хари каза:

— Винаги си бил голяма скръндза, Джордж.

Джордж отвърна:

— Във всеки случай никога не съм живял на чужд гръб, нито съм бил пройдоха!

— Що се отнася до живеенето на чужд гръб — и ти не си цвете за мирисане! През всичкото това време си висял на шията на татко.

— Ти изглежда забравяш, че заемам отговорен пост, който…

Хари отвърна:

— Отговорен пост, хайде де! Ти си един надут плондер!

Магдалин изпищя:

— Как смеете!

Хилда се обади със своя спокоен, но малко повишен глас:

— Не можем ли да обсъдим това по-спокойно?

Лидия й хвърли благодарствен поглед.

Дейвид каза с неочаквана ярост:

— Трябва ли да вдигаме такъв позорен шум за едни пари!

Магдалин му рече злобно:

— Много е хубаво да се правим на възвишени! Само че няма да се откажете от своя дал, нали? И вие искате тези пари точно толкова, колкото всеки друг от нас! Това е само поза!

Дейвид каза със сподавен глас:

— Значи смятате, че трябва да се откажа? Питам се…

Хилда отсече:

— Разбира се, че не трябва. Защо се държим като деца? Алфред, вие сте главата на семейството…

Алфред като че ли се пробуди от някакъв сън. Той каза:

— Моля за извинение. Всички крещите в един глас! Това… това ме обърква.

Лидия каза:

— Хилда току-що го каза — защо трябва да се държим като деца? Нека да обсъдим това спокойно и разумно, едно по едно. Алфред ще говори пръв, защото е най-възрастният. Какво мислиш, Алфред? Как да постъпим с Пилар?

Той изрече бавно:

— Тя трябва да остане при нас, разбира се. И ще й отпуснем издръжка. Не виждам как тя може да има претенции към парите, които е трябвало да наследи майка й. Да не забравяме, че тя не е Лий. Та е испанска поданичка.

— Колкото до претенциите — да, съгласна съм — каза Лидия. — Но ми се струва, че тя има морални претенции. Според мен вашият баща, независимо че дъщеря му се е омъжила за испанец против неговата воля, е признал, че тя има равни права с вас. Джордж, Хари, Дейвид и Дженифър е трябвало да делят по равно. Дженифър почина миналата година. Сигурна съм, че когато баща ви е повикал мистър Чарлтън, той е искал да включи и Пилар в едно ново завещание. Сигурно е щял да й припише поне майчиния й дял. Възможно е да е искал да й остави и много повече от това. Да не забравяме, че тя е единствената му внучка. Според мен единственото, което можем да направим, е да се постараем да поправим несправедливостта, която и самият ви баща се е готвел да поправи.

Алфред каза радушно:

— Добре казано, Лидия! Аз направих грешка. Съгласен съм Пилар да получи дела на Дженифър.

Лидия каза:

— Ваш ред е, Хари.

Хари каза:

— Както знаете, и аз съм съгласен. Мисля, че Лидия представи нещата много добре, за което съм й много благодарен.

Лидия каза:

— Джордж?

Лицето на Джордж беше цялото червено. Той започна да нарежда:

— В никакъв случай! Това е направо смешно! Ще й предоставим дом и прилична издръжка, за да си купува рокли. Това й стига.

— Значи отказваш да се съгласиш?

— Да, отказвам.

— И е съвсем прав — обади се Магдалин. — Нечестно е да очаквате от него подобно нещо! Като се има предвид, че Джордж е единственият член от семейството, който е постигнал нещо на този свят, смятам, че е позорно баща му да му остави толкова малко!

Лидия каза:

— Дейвид?

Дейвид изрече вяло:

— О, мисля, че си права. Грозно е да се караме толкова за това.

Хилда каза:

— Права сте, Лидия. Просто е несправедливо!

Хари се огледа и каза:

— Е, всичко е ясно. От семейството Алфред, аз и Дейвид сме за предложението. Джордж е против. Мнозинството печели.

Джордж отсече:

— Тук няма мнозинство-малцинство. Имам си дял и той си е само мой. Няма да се разделя и с едно пени от него!

— Така е — подкрепи го Магдалин.

Лидия се обади остро:

— Щом това е мнението ви — ваша работа. Ние останалите ще компенсираме вашия дял.

Тя огледа останалите и те я подкрепиха с кимване.

Хари каза:

— Алфред има най-голям дял. Той трябва да се бръкне най-много.

Алфред отвърна:

— Виждам, че си на път да оттеглиш първоначалното си безпристрастно предложение.

Хилда рече твърдо:

— Хайде да не започваме отново! Лидия ще каже на Пилар какво сме решили. Подробностите ще уточним по-късно. — После добави, сякаш за да разсее обстановката: — Питам се къде ли са мистър Фар и мосю Поаро?

Алфред отвърна:

— По пътя към полицията оставихме Поаро в селото. Каза, че имал да направи важна покупка.

Хари каза:

— А той защо не дойде за резултатите от разследването? Трябваше да е там!

Лидия отвърна:

— Навярно е знаел, че няма да кажат нищо важно. Кой е там в градината? Полицейският началник Сагдън или мистър Фар!

Усилията на двете жени се увенчаха с успех и семейното съвещание се разтури.

Лидия тихо каза на Хилда:

— Благодаря ви, Хилда. Радвам се, че ме подкрепихте. Знаете ли, бяхте истинска опора за мен.

Хилда каза замислено:

— Странно как парите променят хората!

Всички бяха напуснали стаята и двете жени бяха сами.

Лидия каза:

— Да, дори и Хари, макар предложението да излезе от него! И моят клет Алфред — той е настроен толкова патриотично и не иска парите на Лий да отидат в испанска поданичка.

Хилда каза с усмивка:

— Смятате ли, че ние, жените, стоим над тези неща?

Лидия отвърна, като сви грациозните си рамене:

— Е, все пак парите не са наши, нали? Това вероятно променя нещата.

Хилда каза замислено:

— Странно дете е Пилар. Питам се какво ли ще стане с нея?

Лидия въздъхна.

— Радвам се, че ще бъде независима. Да живее тук и да получава само една издръжка едва ли щеше да я удовлетвори. Тя е твърде горда и, бих казала, с твърде чуждестранен нрав. — После добави замислено: — Веднъж донесох няколко прекрасни скъпоценни камъка — сини лаписи — от Египет. Там, на слънце и сред пясъците, техният топъл син цвят изглеждаше чудесно. Когато обаче ги донесох тук, синьото не беше вече същото. Превърнаха се просто в сини мъниста с мътен цвят.

Хилда каза:

— Да, разбирам…

Лидия каза любезно:

— Толкова ми е приятно, че най-сетне можах да опозная вас и Дейвид. Радвам се, че дойдохте двамата.

Хилда въздъхна:

— О, колко пъти съжалявах през последните няколко дни, не го направихме!

— Зная. Сигурно сте… Но знаете ли, Хилда, този удар като че ли не засегна Дейвид толкова, колкото можеше да се очаква. Имам предвид, че той е толкова чувствителен и можеше да го съкруши напълно. Всъщност след убийството той като че ли изглежда по-добре…

Лицето на Хилда придоби тревожно изражение и тя каза:

— Значи и вие сте го забелязали? В известен смисъл това е ужасно… Но, о, Лидия, това наистина е така!

Тя помълча, припомняйки си думите, които съпругът й беше казал предната нощ. Беше й казал развълнувано, отметнал назад кичура над челото си:

„Хилда, нали си спомняш Тоска? Когато Скарпий е мъртъв и Тоска запалва свещи до главата и краката му? Помниш ли думите й? “Сега мога да му простя…" Това именно изпитвам и аз за татко. Разбирам, че през всичките тези години не съм бил в състояние да му простя, а всъщност съм искал… Ала сега вече у мен няма злоба. Тя е заличена. И чувствувам — о, чувствувам, че от плещите ми е паднал голям товар."

Тя му бе отвърнала, борейки се с внезапно появилия се страх:

„Защото е мъртъв ли?“

„Не, ти не разбираш. Не защото е мъртъв, а защото моята глупава детинска омраза към него е мъртва…“

В момента Хилда разсъждаваше върху тези думи.

Нещо я подтикваше да ги повтори пред жената до себе си, но някакъв инстинкт я възпря.

Тя последва Лидия и двете излязоха от гостната в преддверието.

Там беше Магдалин, която стоеше до масичката, а в ръката си държеше малък пакет. Когато ги забеляза, тя подскочи. После каза:

— О, това трябва да е важната покупка на мосю Поаро. Преди малко го видях да я оставя тук и си помислих какво ли може да е.

Тя погледна едната, после другата и изхихика, но очите й останаха нащрек, опровергавайки престорената безгрижност на думите й.

Лидия повдигна вежди и каза:

— Отивам да се измия за обяд.

Магдалин каза, все още с онзи престорен детински глас, който обаче не успяваше да прикрие нейното отчаяние:

— Трябва да погледна вътре!

Тя разви малко от хартията, извика и се втренчи в това, което държеше.

Лидия и Хилда се спряха. Те също погледнаха. Магдалин каза озадачено:

— Изкуствени мустаци. Но… но защо?

Хилда изрази предположение:

— Маскиране? Но…

Лидия довърши вместо нея:

— Но мосю Поаро си има такива прекрасни мустаци!

Магдалин започна да опакова мустаците отново и каза:

— Не разбирам. Това е… лудост. Защо са му притрябвали на мосю Поаро изкуствени мустаци?

II

Когато Пилар излезе от гостната, тя пое бавно по протежение на преддверието. Стивън Фар се появи на вратата откъм градината. Той каза:

— Е? Свърши ли семейното съвещание? Прочетоха ли завещанието?

Пилар каза задъхано:

— За мен няма нищо, абсолютно нищо! Това беше завещание отпреди много години! Дядо е оставил пари на майка ми, но понеже тя е мъртва, няма да ги получа аз, а те!

Стивън каза:

— Не звучи много добре.

Пилар каза:

— Ако старецът беше живял, щеше да направи друго завещание. Щеше да остави пари на мен — много пари! Може би след време щеше да ми остави всичко!

Стивън каза с усмивка:

— Но и това нямаше да е много справедливо, нали?

— Че защо? Щеше да хареса мен най-много, това е всичко.

Стивън каза:

— Какво алчно дете сте вие. Истинска златотърсачка.

Пилар каза трезво:

— Животът е жесток към жените. Те сами трябва да се оправят, докато са млади. Когато остареят и погрознеят, тогава никой няма да си помръдне пръста за тях.

Стивън каза бавно:

— Това е по-вярно, отколкото ми се иска да мисля. Но пък не е съвсем вярно. Алфред Лий, например, беше истински привързан към баща си, въпреки че старецът много го тормозеше.

Пилар вирна брадичката си.

— Алфред — каза тя — е голям глупак.

Стивън се засмя, а после каза:

— Не се тревожете, прекрасна Пилар. Семейството е длъжно да се погрижи за вас.

Пилар отвърна безутешно:

— Само че никак няма да е весело.

Стивън изрече бавно:

— Така е. Страхувам се, че е така. Наистина не виждам как ще живеете тук, Пилар. Искате ли да дойдете в Южна Африка?

Пилар кимна.

Стивън каза:

— Там има слънце и простор. И много работа. Бива ли ви в работата, Пилар?

Пилар отвърна неуверено:

— Не зная.

Той каза:

— Предпочитате да седите на балкона и по цял ден да ядете сладкиши? Да станете дебела и да имате двойна гуша?

Пилар се разсмя, а Стивън каза:

— Това е по-добре. Успях да ви разсмея.

Пилар каза:

— Мислех си, че тази Коледа ще е весела! Чела съм, че английската Коледа е много весела, че се ядат горящи стафиди, че има фламбиран пудинг и някакъв дънер в камината.

Стивън каза:

— Просто трябва да попаднете на Коледа, където не е станало убийство. Елате за минута. Лидия ме доведе тук вчера. Това е нейният склад.

Той я въведе в малка стаичка, малко по-голяма от бюфет.

— Вижте, Пилар, кутии и кутии с бисквити, изсушени плодове, портокали, фурми и орехи. А тук…

— О! — Пилар плесна с ръце. — Колко са хубави тези златни и сребърни топки!

— Окачват се на елхата, с подаръци за прислугата. А ето малки снежни човечета, които се поставят на масата. А ето и балони с най-различни цветове, готови да полетят!

— О! — очите на Пилар заблестяха. — Може ли да ги надуем? Лидия няма да има нищо против. Обожавам балоните.

Стивън каза:

— Истинско дете сте! Ето, кой искате?

Пилар отвърна:

— Един червен.

Избраха си по един балон и започнаха да ги надуват с издути бузи. Пилар спря да надува, защото се засмя и балонът й спадна.

Тя каза:

— Изглеждате толкова смешен — бузите ви са огромни!

Смехът й заглъхна. После отново се зае усърдно с надуването. Завързаха балоните си внимателно и започнаха да си ги подхвърлят. Пилар каза:

— Да отидем в преддверието — там има повече място.

Те продължаваха да си подхвърлят балоните, когато се появи Поаро. Той ги загледа с удоволствие.

— Значи си играете като деца? Много е хубаво!

Пилар каза задъхано:

— Моят е червеният. По-голям е от неговия. Много по-голям. Ако го изнеса отвън, веднага ще полети нагоре.

— Хайде да ги пуснем и да си пожелаем нещо — каза Стивън.

— О, да, чудесна идея!

Пилар се втурна към вратата за градината, Стивън я последва. Поаро ги последва, все още с доволно изражение.

— Аз си пожелавам много пари — каза Пилар.

Беше застанала на пръсти и държеше балона за връвчицата. Той потръпна леко от порива на вятъра. Пилар го пусна и вятърът го понесе.

Стивън се засмя.

— Не трябва да произнасяте желанието си.

— Така ли? Защо?

— Защото няма да се сбъдне. А сега аз ще си пожелая нещо.

Той пусна балона си, само че нямаше късмет. Балонът се понесе настрани, натъкна се на бодлив храст и се спука гръмко.

Пилар изтича натам.

Тя каза с трагичен глас:

— Спука се…

После побутна гумената дрипа с върха на обувката си и каза:

— Значи такова нещо съм вдигнала от пода на дядовата стая. И той е имал балон, само че неговият е бил розов.

Изведнъж Поаро възкликна. Пилар се обърна озадачено.

Поаро каза:

— Нищо, няма нищо. Просто си… ударих крака.

Той се обърна кръгом и погледна към къщата, после каза:

— Толкова много прозорци! Всяка къща, мадмоазел, си има своите очи и уши. Наистина е за съжаление, че англичаните толкова обичат отворените прозорци.

Лидия излезе на терасата и каза:

— Обедът е готов. Драга Пилар, всичко е уредено съвсем добре. Алфред ще ви каже подробностите след обеда. Идвате ли?

Те влязоха вътре. Поаро влезе последен, а лицето му беше придобило мрачен израз.

III

Обедът приключи.

На излизане от трапезарията Алфред каза на Пилар:

— Ще дойдете ли в моята стая? Искам да поговорим малко.

Те прекосиха преддверието по посока на неговия кабинет, като затвориха вратата след себе си. Останалите се насочиха към гостната. Само Еркюл Поаро остана вън, загледан замислено към затворената врата на кабинета.

Изведнъж долови присъствието на стария иконом. Поаро попита:

— Да, Тресилиън, какво има?

Възрастният човек изглеждаше притеснен. Той каза:

— Исках да говоря с мистър Лий, но не бих желал да го безпокоя сега.

Поаро попита:

— Да не се е случило нещо?

Тресилиън изрече бавно:

— Странна работа, сър. Нищо не разбирам.

— Кажете ми — подкани го Поаро.

Тресилиън се поколеба за миг, после каза:

— Ами става въпрос за следното, сър. Може да сте забелязали, че от двете страни на входната врата има по едно артилерийско гюлле. Големи, от камък, Ами… едното го няма, сър.

Еркюл Поаро повдигна вежди и каза:

— Откога?

— И двете бяха там тази сутрин, сър. Мога да се закълна.

— Да отидем да видим.

Те излязоха заедно пред входната врата. Поаро се наведе и огледа останалото гюлле. Когато се изправи, лицето му имаше много сериозен вид.

Тресилиън каза с треперещ глас:

— На кого му е притрябвало да краде такова нещо, сър? Нищо не разбирам.

Поаро каза:

— Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Тресилиън го наблюдаваше тревожно. След малко каза:

— Какво ни сполетя, сър? След смъртта на господаря този дом вече не е същият. През цялото време имам чувството, че сънувам. Обърквам нещата и понякога си мисля, че вече не мога да вярвам на очите си.

Поаро поклати глава и каза:

— Грешите. Трябва да вярвате само на собствените си очи.

Тресилиън поклати глава и каза:

— Зрението ми е слабо, вече не виждам както едно време. Бъркам предмети, бъркам хора. Вече съм прекалено стар за работа.

Еркюл Поаро го тупна по рамото и каза:

— Кураж!

— Благодаря ви, сър. Много сте добър. Но вече съм много стар, зная го. Все си спомням едно време и тогавашните лица. Мис Джени, мастър Дейвид и мастър Алфред — все ги виждам като малки. От онази вечер, когато мистър Хари пристигна…

Поаро кимна.

— Да — каза той, — точно това си мислех. Преди малко казахте „След смъртта на господаря“, само че всичко е започнало преди това. След като мистър Хари се върна, нали така, оттогава нещата се промениха и започнаха да ви изглеждат като насън? Икономът рече:

— Имате право, сър. Точно оттогава. Мистър Хари винаги е носел беди у дома, дори и едно време.

Очите му се спряха върху празното място, където стоеше гюллето.

— Кой може да го е взел, сър? — прошепна той. — И защо? Същинска лудница.

Еркюл Поаро каза:

— Боя се, че не е лудница, а точно обратното! Някой знае много добре какво прави! И някой, Тресилиън, се намира в голяма опасност.

Той се обърна и влезе обратно вътре.

В този момент Пилар излезе от кабинета. Страните й бяха поруменели. Държеше главата си високо вдигната, а очите й блестяха.

Когато Поаро се приближи към нея, тя внезапно тропна с крак и каза:

— Няма да приема!

Поаро повдигна вежди и каза:

— Какво няма да приемете, мадмоазел?

Пилар отвърна:

— Алфред току-що ми каза, че ще получа дела на майка ми от наследството на дядо.

— Е, и?

Пилар още веднъж тропна с крак.

— Не разбирате ли? Те ми го дават — дават на мен.

— Трябва ли това да наранява гордостта ви? И това, което казват, е вярно — че по право то ви принадлежи?

Пилар отвърна:

— Вие не разбирате…

Поаро каза:

— Напротив — разбирам много добре.

— О! — тя раздразнено са извърна.

Чу се звънец. Поаро погледна през рамо. Видя силуета на Сагдън пред вратата. Той бързо попита Пилар:

— Къде отивате?

Тя отвърна намусено:

— В гостната. При другите.

Поаро каза бързо:

— Добре. Останете при тях. Не се разхождайте из къщата сама, особено по тъмно. Бъдете нащрек. Вие сте в голяма опасност, мадмоазел. Едва ли някога ще ви заплашва по-голяма опасност от тази, която тегне над вас днес.

Той се обърна и отиде да посрещне Сагдън.

Последният изчака, докато Тресилиън се прибере в стаята си.

После пъхна една телеграма под носа на Поаро.

— Успяхме! — каза той. — Прочетете това. Получихме я от Южна Африка.

В телеграмата пишеше следното:

„Единственият син на Ебенизър Фар е починал преди две години.“

Сагдън каза:

— Сега вече знаем! Странно, аз мислех нещо съвсем друго…

IV

Пилар влезе в стаята с твърда стъпка, вдигнала гордо глава.

Тя отиде право при Лидия, която седеше до прозореца с плетка в ръце.

Пилар каза:

— Лидия, дойдох да ви кажа, че няма да приема тези пари. Аз си тръгвам, веднага!

Лидия я изгледа изненадано. Остави плетката си и каза:

— Мое мило дете, навярно Алфред не ви е обяснил правилно! Съвсем не става дума за милосърдие, ако сте си помислили така. Наистина не е жест на любезност или щедрост от наша страна, а най-обикновен въпрос кое е справедливо и кое — не. Майка ви щеше да наследи тези пари и вие щяхте да си ги получите от нея. Това е ваше право — ваше кръвно право. Не въпрос на милосърдие, а на справедливост!

Пилар изрече разярено:

— И точно затова не мога да го направя — особено когато ми говорите и се държите по този начин! Беше ми приятно, че дойдох тук. Наистина беше забавно! Беше вълнуващо, но вие го развалихте! Тръгвам си веднага и повече няма да ви притеснявам!

Сълзи задавиха гласа й. Тя се обърна и изтича навън.

Лидия остана като вцепенена известно време, след което каза:

— Нямах представа, че ще реагира така!

Хилда се обади:

— Това дете изглежда доста разстроено.

Джордж прочисти гърлото си и рече с важен глас:

— Ъ-ъ-ъ… нали ви казах тази сутрин? Избран е погрешен принцип. Пилар има достатъчно ум, за да го разбере сама. Тя отказва да приеме милостиня…

Лидия отсече:

— Това не е милостиня! Това е нейно право!

Джордж каза:

— Само че тя не мисли така!

Сагдън и Поаро влязоха в стаята. Полицейският началник се огледа и попита:

— Къде е мистър Фар? Искам да говоря с него.

Преди някой да успее да отговори, Еркюл Поаро попита рязко:

— Къде е сеньорита Естравадос?

Джордж Лий каза с известно злостно удовлетворение:

— Каза, че щяла да си обира крушите. Явно се е пренаситила на английските си роднини.

Поаро се обърна кръгом и каза на Сагдън:

— Хайде!

Докато двамата мъже излизаха в преддверието, се чу шум от падане на нещо тежко и далечен писък.

Поаро извика:

— Бързо! Насам!

Те се втурнаха през преддверието към стълбището в далечния край. Поаро извърна глава, докато бягаше. Видя Стивън Фар, който каза:

— Жива е…

Пилар стоеше сгушена до стената в стаята си. Беше се втренчила в пода, където лежеше огромна каменна топка.

Тя едва успя да промълви:

— Беше закрепена върху вратата ми. Щеше да ми падне върху главата, когато влизах, но полата ми се закачи на един пирон и ме дръпна назад.

Поаро се наведе и огледа гвоздея. На него имаше конче червен туид. Той вдигна глава и кимна мрачно.

— Този гвоздей, мадмоазел — каза той, — ви спаси живота.

Сагдън рече объркано:

— Какво означава това?

Пилар каза:

— Някой се опита да ме убие!

Тя поклати глава няколко пъти.

Сагдън вдигна поглед нагоре към вратата.

— Капан — каза той. — Старомоден капан, който е имал за цел да убие! Това е второто убийство, планирано в този дом. Само че този път не успя!

Стивън Фар каза дрезгаво:

— Слава богу, че нищо ви няма!

Пилар разпери ръце в умолителен жест.

— Майко божия — извика тя. — Защо ще искат да ме убиват? Какво съм направила?

Еркюл Поаро изрече бавно:

— По-добре е да зададете въпроса така, мадмоазел — „Какво зная?“

Тя го зяпна.

— Да зная? Че аз не зная нищо.

Еркюл Поаро каза:

— Тук именно грешите. Кажете ми, мадмоазел Пилар, къде се намирахте по време на убийството? Не сте били в тази стая.

— Бях! Нали ви казах!

Сагдън каза с твърде любезен глас:

— Да, но тогава не ни казахте истината и вие го знаете. Казахте ни, че сте чули вика на дядо си — само че не сте могли да го чуете оттук, защото ние с мосю Поаро проверихме това вчера.

— О! — Пилар затаи дъх.

Поаро каза:

— Намирали сте се доста близо до тази стая. Сега ще ви кажа къде, според мен, сте били. Били сте в нишата със статуите, която е много близо до вратата на дядо ви.

Пилар почти извика от изненада:

— О! Как разбрахте?

Поаро отвърна с лека усмивка:

— Мистър Фар ви е видял там.

Стивън отвърна рязко:

— Не съм. Това е чиста лъжа!

Поаро отвърна:

— Моля за извинение, мистър Фар, но вие наистина сте я видели! Спомняте ли си вашата заблуда, че статуите в тази ниша са три, а не две? А онази вечер само една жена е била в бяло — мадмоазел Естравадос. Тя именно е била третата бяла фигура, която сте видели, нали така, мадмоазел?

Пилар отвърна след кратко колебание:

— Да, така е.

Поаро попита любезно:

— А сега ни кажете, мадмоазел, цялата истина. Защо бяхте там?

Пилар отвърна:

— След вечеря излязох от гостната и реших да отида да видя дядо. Помислих си, че ще му е приятно. Когато обаче дойдох до завоя, видях, че пред вратата му има някой. Не исках да ме видят, защото знаех, че дядо заръча никой да не го безпокои тази вечер. Мушнах се в нишата, за да не ме забележат. И тогава изведнъж чух ужасен шум — падаха маси, столове — тя размаха ръце — всичко падаше и се трошеше. Аз не помръднах, не зная защо. Бях изплашена. И тогава се чу онзи ужасен писък — тя се прекръсти — и сърцето ми направо спря. Тогава си казах: „Някой умря…“

— И после?

— После насам се втурнаха хора и аз излязох и се присъединих към тях.

Сагдън попита рязко:

— А защо не ни казахте нищо, когато ви разпитвахме първия път?

Пилар поклати глава. Тя отговори, като се стараеше да звучи мъдро:

— Не е хубаво да се казва твърде много на полицията. Помислих си, че ако ви кажа колко близо съм била до стаята на дядо, ще решите, че аз съм го убила. Затова казах, че съм била в стаята си.

Сагдън каза назидателно:

— Когато човек лъже нарочно, в крайна сметка самият той попада под подозрение.

Стивън Фар се обади:

— Пилар?

— Да?

— Кого видяхте пред вратата, когато стигнахте до завоя? Кажете ни.

Сагдън повтори:

— Да, кажете ни.

За момент девойката се поколеба. Отначало отвори широко очи, после ги присви. После изрече бавно:

— Не зная кой беше, защото беше тъмно. Но беше жена…

V

Сагдън огледа лицата на хората в стаята. Когато проговори, в гласа му се прокрадна най-силното раздразнение, което бе показал до този момент:

— Това е някаква бъркотия, мосю Поаро.

Поаро каза:

— Това е една моя идейка. Бих искал да споделя с всички това, което узнах. След това ще ги помоля за съдействие и така ще се доберем до истината.

Сагдън измърмори под носа си:

— Маймунски номера.

Той се облегна назад в стола си. Поаро каза:

— Да започнем с това, че очаквате обяснение от мистър Фар.

Сагдън сви устни.

— Аз лично бих предпочел да не става пред толкова много хора — каза той. — Но както и да е, нямам възражения. — И той подаде телеграмата на Стивън Фар. — А сега, мистър Фар, както предпочитате да се наричате, бихте ли ми обяснили това?

Стивън Фар пое листа. Той повдигна вежди и бавно прочете текста на глас. После върна телеграмата на Сагдън.

— Да — каза той. — Страшно уличаващо, нали?

Сагдън отвърна:

— Само това ли ще кажете? На вас ви е добре известно, че нищо не ви задължава да говорите, но…

Стивън Фар го прекъсна:

— Няма защо да ме предупреждавате. Виждам, че думите са на езика ви! Да, ще ви дам обяснение. Едва ли ще е много убедително, но това е самата истина.

Той помълча за миг, после продължи:

— Аз не съм синът на Ебенизър Фар. Познавах обаче и бащата, и сина много добре. А сега се помъчете да се поставите на мое място. (Между другото името ми е Стивън Грант.) В Англия съм за пръв път. Бях разочарован. Всичко и всички ми се сториха сиви и безжизнени. Бях се качил на един влак и там срещнах една девойка. Трябва веднага да ви призная, че се влюбих в нея! Тя беше най-прекрасното, най-невероятното същество на този свят! Поговорих малко с нея във влака и още тогава взех решение да не я изпускам от очи. Като излизах от купето й, видях етикета на куфара й. Името й не ми говореше нищо, но не беше така с адреса, за който пътуваше. Бях чувал за Горстън Хол и знаех всичко за собственика на това имение. Някога е бил партньор на Ебенизър Фар и старият Еб често ми бе говорил за него. Тогава ми дойде идеята да отида до Горстън Хол и да се престоря на сина на стария Еб. Той беше починал, както казва и телеграмата, преди две години, но си спомних стария Еб да казва, че не е чувал нищо за Симеон Лий от много години, от което пък прецених, че Лий вероятно няма да е чувал за смъртта на сина на Еб. Както и да е, реших, че си струва да опитам.

Сагдън се обади:

— Не сте опитали веднага обаче. Отседнали сте в страноприемницата Кингс Армс за два дни.

Стивън каза:

— Трябваше ми време да обмисля дали да го направя или не. Най-сетне се реших. Изглеждаше ми като някакво приключение. И всичко тръгна като магия! Старецът ме посрещна най-радушно и веднага ме покани да отседна у дома му. Аз приех. Това е моето обяснение, мистър Сагдън. Ако не ми вярвате, върнете се към дните на вашата младост и си припомнете не сте ли правили и вие глупости като моята. Що се отнася до истинското ми име — то е Стивън Грант. Можете да телеграфирате до Южна Африка и да проверите, но мога да ви кажа отсега — аз съм един напълно порядъчен гражданин. Не съм мошеник или крадец на бижута.

Поаро отвърна:

— Не съм и мислил, че сте.

Сагдън предпазливо поглади брадичката си и каза:

— Ще трябва да проверя вашата история. Бих искал да зная следното — защо не се разкрихте след убийството, вместо да ни говорите куп лъжи?

Стивън рече с обезоръжаващ тон в гласа си:

— Защото съм глупак! Мислех, че ще успея да се измъкна! Помислих си, че ще ме заподозрете, ако ви кажа, че използувам чуждо име! Ако не бях такъв идиот, щях да съобразя, че вие така или иначе ще телеграфирате до Йоханесбург.

Сагдън каза:

— Е, мистър Фар… ъ-ъ-ъ… Грант, не казвам, че не вярвам на вашата история. Но тя ще бъде потвърдена или отречена съвсем скоро.

Той погледна въпросително към Поаро, който каза:

— Струва ми се, че мис Естравадос има да каже нещо.

Пилар беше пребледняла. Тя едва успя да изрече:

— Вярно е. Никога нямаше да ви кажа, ако не беше Лидия и парите. Да дойда тук, да се преструвам, да мамя и да играя — това беше забавно, но когато Лидия каза, че парите били мои и че така било справедливо, тогава вече стана различно, тогава вече не беше забавно.

Алфред Лий попита с недоумяващо изражение на лицето си:

— Не разбирам за какво говорите, скъпа.

Пилар каза:

— Вие смятате, че аз съм вашата племенница, Пилар Естравадос? Но това не е вярно! Пилар загина, когато пътувахме с нея в колата в Испания. Падна бомба върху колата и тя бе убита, но аз останах жива. Не я познавах добре, но тя ми беше разказала всичко за себе си — за богатия си дядо, който я повикал да живее в Англия. А аз нямах никакви пари, не знаех къде да отида и какво да правя. Тогава си помислих: „Защо да не взема паспорта на Пилар? Защо да не отида в Англия и да не забогатея?“ — Лицето й изведнъж бе огряно от внезапна усмивка. — О, беше много забавно да си мисля, че никой няма да разбере! Ние с нея малко си приличахме. Когато обаче тук ми поискаха паспорта, аз отворих прозореца и го изхвърлих навън, после изтичах да го взема и натрих малко кал върху снимката, защото на границата не ти гледат паспорта много-много, но тук можеше да…

Алфред Лий каза ядосано:

— Искате да кажете, че сте се представили пред баща ми като негова внучка и че сте си играли с чувствата му към вас?

Пилар кимна и каза самодоволно:

— Да. Аз веднага разбрах, че мога да го накарам да ме хареса.

Джордж Лий избухна:

— Чудовищно! — изломоти той. — Престъпно! Опит за придобиване на пари по нечестен начин.

Хари Лий каза:

— Нали не е взела и стотинка от теб! Пилар, аз съм на ваша страна! Възхищавам се от смелостта ви. И, слава богу, значи не съм ви никакъв вуйчо! Това е вече нещо съвсем друго!

Пилар се обърна към Поаро:

— Вие сте знаели? Кога го разбрахте?

Поаро се усмихна:

— Мадмоазел, ако сте изучавали законите на Мендел, щяхте да знаете, че двама синеоки родители много трудно могат да имат дете с тъмни очи. Бях сигурен, че майка ви е била една почтена жена, от което следваше, че вие съвсем не сте Пилар Естравадос. А когато направихте онзи номер с паспорта, тогава вече бях напълно уверен. Хитро замислено, но, нали разбирате, не достатъчно хитро.

Сагдън рече с не много приятен глас:

— Изобщо цялата работа като че ли не е достатъчно хитро измислена.

Пилар го зяпна и каза:

— Не разбирам…

Сагдън каза:

— Вие ни разказахте една история, но ми се струва, че има още доста неща, които не сме чули.

Стивън извика:

— Оставете я на мира!

Сагдън не му обърна внимание и продължи:

— Казахте, че сте тръгнали към стаята на дядо си след вечеря. Казахте, че така ви е хрумнало, но аз бих предложил нещо друго — вие сте откраднали диамантите! Вие сте ги държали в ръцете си! Сигурно понякога сте ги връщали в сейфа, а старецът не ви е виждал. Когато е открил липсата на диамантите той веднага е разбрал, че са могли да го направят само двама души. Единият е бил Хорбъри, който може да е научил комбинацията на сейфа, да се е промъкнал през нощта и да ги е взел. Другият — това сте били вие! Мистър Лий веднага е взел мерки. Той ми позвъни и ме помоли да дойда при него. След това е изпратил да ви повикат веднага след вечеря. Вие сте отишли и той ви е обвинил в кражбата. Вие сте отричали, той не е отстъпвал. Не зная какво е станало след това — може да е проумял, че не сте неговата племенница, а професионален крадец. Както и да е, измамата ви е била разкрита, за вас се е очертавало разобличаване, затова сте го заклали с нож. Имало е борба и той е изкрещял. По този начин здравата сте загазили. Бързо сте напуснали стаята, завъртели сте ключа отвън и тогава, понеже сте знаели, че няма да успеете да се измъкнете, сте се скрили в нишата със статуите.

Пилар извика:

— Не е истина! Не е истина! Не съм откраднала диамантите! Не съм го убила — кълна се в пресветата Дева.

Сагдън отсече:

— Тогава кой го е убил? Казахте, че сте видели някаква фигура пред вратата на мистър Лий. Според вашата история тя е принадлежала на убиеца, защото никой друг не е преминавал оттам. Но разполагаме само с вашата дума, че там е стояла тази фигура. С други думи — вие сте си измислили това, за да отпаднат съмненията върху вас!

Джордж Лий се обади с остър глас:

— Естествено, че тя е виновна! Всичко е ясно! Нали ви казах, че убиецът на баща ми е външен човек! Чудовищна нелепост е да се подозира човек от семейството! Това би било неестествено!

Поаро се размърда на мястото си, а после каза:

— Не съм съгласен с вас. Като имаме предвид характера на Симеон Лий, това би било съвсем естествено да се случи.

— А? — Долната устна на Джордж провисна надолу и той се вторачи в Поаро.

Поаро продължи:

— И, според мен, именно това се е случило. Симеон Лий е бил убит от човек, който е негова плът и кръв. При това заради нещо, което е изглеждало за убиеца достатъчна причина за убийство.

Джордж извика:

— Някой от нас? Отричам…

Гласът на Поаро прозвуча като стоманен звън:

— Срещу всеки от вас има по нещо. Да започнем с вас, мистър Джордж Лий. Вие не сте обичали баща си! Поддържали сте добри отношения с него заради парите. В деня на смъртта си той е заплашил, че ще намали издръжката ви. Знаели сте, че след смъртта му вероятно ще наследите значителна сума. Ето ви мотив. След вечеря, както казахте, сте отишли да телефонирате. Наистина сте телефонирали — но разговорът е продължил само пет минути. След това спокойно сте можели да отидете до стаята на баща си, да поговорите с него, а после да го нападнете и убиете. Излезли сте от стаята, завъртели сте ключа отвън, като сте се надявали, че всичко ще се припише на крадец. Пропуснали сте в паниката си да отворите прозореца докрай, за да подкрепите теорията за крадеца. Било е глупаво, но, ако ме извините, вие сте един доста глупав човек! Но — каза Поаро след кратка пауза, през която Джордж се бе опитал да каже нещо, но не бе успял, — сред престъпниците има много глупаци!

Той обърна поглед към Магдалин.

— Мадам също е имала мотив. Доколкото зная, тя има дългове, а тонът на бащините ви думи вероятно я е накарал да се поразтревожи. Тя също няма алиби. Отишла е да телефонира, само че не го е направила и разполагаме само с думата й за това, което е правила… После — продължи той — идва ред на мистър Дейвид Лий. Неколкократно се е разказвало за отмъстителната жилка и злопаметността като характерни черти в кръвта на семейство Лий. Мистър Дейвид Лий нито е забравил, нито е простил на баща си начина, по който се е отнасял към майка му. Една подигравка, отправена към покойницата, може да се е оказала последната капка. Дейвид Лий е свирел на пиано в момента на убийството. Случило се е така, че е свирел „Погребалния марш“. Но ако предположим, че някой друг е свирел този „Погребален марш“, някой, който е знаел какво е щяло да се случи и който е одобрявал деянието?

Хилда Лий се обади:

— Това е непочтено предположение.

Поаро се обърна към нея.

— Ще ви предложа друго, мадам. Престъплението е било дело на вашата ръка. Вие сте се промъкнали на горния етаж, за да изпълните присъда над човек, който, според вас, е нямал право на прошка. Вие сте такъв тип, мадам, който може да бъде безкрайно опасен в яда си…

Хилда каза:

— Не съм го убила.

Сагдън се намеси:

— Мистър Поаро има право. Има по нещо срещу всеки, освен срещу мистър Алфред Лий, мистър Хари Лий и мисис Алфред Лий.

Поаро се обади:

— А аз не бих изключил дори и тези тримата…

Сагдън запротестира:

— О, хайде сега, мистър Поаро!

Лидия Лий каза:

— И какво има срещу мен, мосю Поаро?

Тя изрече думите си с лека усмивка, повдигнала иронично вежди.

Поаро се поклони и каза:

— Ще подмина вашия мотив, мадам — той е очевиден. Що се отнася до останалото, онази вечер сте носели рокля от коприна с характерни шарки с наметка. Ще ви припомня факта, че Тресилиън, икономът, е късоглед и вижда далечните предмети замъглени. Ще ви пропомня също така, че вашата гостна е просторна и е осветена от лампиони с големи сенници. В онази нощ, една-две минути преди да се чуят виковете, Тресилиън е влязъл в гостната, за да раздигне чашите от кафето. Той ви е видял, както му се е сторило, в позната поза до далечния прозорец, полузакрита от тежките завеси.

Лидия Лий каза:

— Той наистина ме видя.

Поаро продължи:

— Аз просто предполагам, че е възможно Тресилиън да е видял наметката на вашата рокля, нагласена така, че да се вижда до завесата на прозореца, сякаш самата вие стоите там.

Лидия каза:

— Аз стоях там…

Алфред се обади:

— Как смеете да…

Хари го прекъсна:

— Остави го да продължи, Алфред. Сега е наш ред. Как предполагате, че милият ни Алфред е убил любимия си баща, след като и двамата бяхме заедно в трапезарията?

Поаро се обърна към него.

— Това — каза той, — е много просто. Едно алиби е силно, когато се поднася от страна, която не е много склонна да прави това. Вие с брат си сте в лоши отношения — това е общоизвестно. Вие го предизвиквате публично. Той самият не се изказва твърде ласкаво за вас. Но ако предположим, че всичко това е част от един хитроумен заговор? Ако предположим, че на Алфред Лий му е дошло до гуша да изпълнява прищевките на един тиранин? Ако предположим, че преди време сте се срещали и сте изготвили плана си? Вие се връщате у дома. Алфред привидно роптае срещу вашето присъствие. Демонстрира ревност и неприязън към вас. Вие пък показвате презрението си спрямо него. И тогава идва вечерта на убийството, което вие толкова грижливо сте планирали заедно. Единият от вас остава в трапезарията и продължава да говори и се препира, сякаш там има двама души, които се карат. А другият се качва горе и извършва престъплението…

Алфред скочи.

— Дявол такъв! — извика той и гласът му прозвуча нечленоразделно.

Сагдън се беше вторачил в Поаро и попита:

— Да не искате да кажете…

Поаро изрече с глас, който изведнъж зазвуча много авторитетно:

— Трябваше да ви покажа възможностите! Това, което е можело да се случи! А какво точно се е случило ще можем да кажем само тогава, когато преминем от външната страна на нещата към тяхната вътрешна реалност… — Той направи кратка пауза, а после продължи бавно: — Трябва да се върнем, както казах и преди, към характера на самия Симеон Лий…

VI

Настъпи мълчание. По един необичаен начин цялото онова възмущение и горчивина бяха изчезнали. Еркюл Поаро бе покорил публиката си с магическата сила на своята личност. Те го бяха зяпнали в почуда, когато той започна да говори:

— Всичко се съдържа там. Мъртвият е фокусът и ядрото на цялата загадка! Трябва да проникнем дълбоко в душата на Симеон Лий и да видим какво ще открием там. Защото човек не живее и умира сам за себе си. Това, което има, той предава на онези, които идват след него… Какво е можел да предаде Симеон Лий на своите деца? Горделивост, например — горделивост, която в стареца е била опорочена от разочарованието от децата му. После търпеливостта. Знаем, че Симеон Лий е чакал с години, за да си отмъсти на някого, който му е сторил зло. Виждаме, че тази негова черта е наследена от сина му, който най-малко прилича на него в лице. Дейвид Лий също е помнел и е таял горчивина в продължение на години. От децата му единствено Хари Лий е приличал на него в лице. Тази прилика е доста поразителна, когато се вгледаме в портрета на Симеон Лий като млад. Същият орлов нос, дългата извивка на челюстта, изнесената назад глава. Според мен Хари е наследил и много от маниерите на баща си — например навика да отмята назад глава, когато се смее, както и този — да прокарва пръст по брадичката си. Като вземем всички тези неща предвид и като следваме убеждението, че убийството е било извършено от човек, тясно свързан с покойника, аз проучих семейството от психологическа гледна точка. Сиреч опитах се да се спра на онези, които биха могли да бъдат възможните престъпници в психологически аспект. По моя преценка това бяха само двама — Алфред Лий и Хилда Лий, съпругата на Дейвид. Самия Дейвид го отхвърлих като възможен убиец. Реших, че човек с неговата чувствителност не би могъл да понесе гледката на едно прерязано гърло. Отхвърлих също така Джордж Лий и неговата съпруга. Независимо от техните желания, не бях убеден, че имат необходимия темперамент, за да поемат риск. Те и двамата са доста предпазливи в своята същина. Бях сигурен, че и мисис Алфред Лий е неспособна да извърши подобно насилие. Тя носи в себе си твърде много ироничност. За Хари Лий се колебаех. Той излъчваше известно усещане за груба сила, но бях почти сигурен, че Хари Лий, въпреки своята надутост, всъщност притежава слаб характер. Сега зная, че това е било и мнението на баща му. Той е казал, че и Хари струвал колкото останалите. Така останаха двама души, които вече споменах. Алфред Лий е човек, способен на огромно себеотрицание. Той е човек, който се е владеел и подчинявал себе си на волята на друг в продължение на години, а при подобни обстоятелства никога не е изключено нещо да се прекърши. Нещо повече — той спокойно е можел да изпитва тайна ненавист към баща си, която постепенно може да се е задълбочило, макар никога да не е била показвана. Често пъти най-кротките хора са способни на най-неочаквано насилие просто защото губят контрол над себе си, а когато това стане, то е безвъзвратно! Другият човек, когото визирах като възможност, беше Хилда Лий. Тя е от този тип хора, които, при определени случаи, може да пристъпи към саморазправа, макар и никога от лични подбуди. Такива хора съдят другите и изпълняват присъдите си над тях. В Стария завет има много такива герои. Иаил и Иудит например. Когато стигнах дотук, аз преразгледах обстоятелствата на самото престъпление. И първото нещо, което се набива на очи, което буквално се навира в лицето на човек, са необичайните условия, при които е станало самото престъпление! Да се пренесем сега в стаята, където лежи мъртъв Симеон Лий. Ако си спомняте, там имаше обърнати една тежка маса и тежък стол, лампа, порцелан, чаши и прочие. Но най-впечатляващи бяха масата и столът. Те бяха от солиден махагон. Беше трудно да се проумее как евентуалната борба между този крехък човечец и неговия нападател може да доведе до обръщането на такива тежки мебели. Всичко това изглеждаше нереално. И все пак нито един човек със здрав разум не би инсценирал подобен ефект, освен ако Симеон Лий е бил убит от силен мъж, а идеята е била да се насочи подозрението върху жена или някой със слаба физика. Подобна идея обаче е крайно неубедителна, тъй като шумът от събарянето ще вдигне тревога и следователно убиецът ще разполага с много малко време, за да се измъкне. Несъмнено е било много по-добре за всеки гърлото на Симеон Лий да бъде прерязано колкото се може по-тихо. Друг необичаен момент беше завъртането на ключа отвън. И отново като че ли не можеше да се намери причина за подобно действие. Не можеше да внуши мисълта за самоубийство, понеже нищо в начина на смъртта не говореше за това. Не беше, за да внуши бягство през прозореца, понеже прозорците са така поставени, че бягството през тях е невъзможно! А освен това подобно действие е изисквало и време, а времето трябва да е било страшно ценно за убиеца! Имаше и още едно непонятно нещо — парченце гума, отрязано от чантичка на Симеон Лий и малка дървена клечка, които мистър Сагдън ми показа. Те са били вдигнати от пода от човек, който е влязъл с първите в стаята. И отново — тези неща бяха напълно непонятни! Те не означаваха абсолютно нищо! И все пак са били там. Сами разбирате, че престъплението става все по-непонятно. В него няма порядък, липсва метод — с две думи, лишено е от всякаква разумност. А сега идваме до още една трудност. Полицейският началник Сагдън е бил повикан от мъртвия; съобщено му е било за кражба и е бил помолен да се върне час и половина по-късно. Защо? Ако причината е, че Симеон Лий е подозирал внучката си или някой друг от семейството, защо тогава не е помолил мистър Сагдън да почака долу, докато самият той поговори със заподозряното лице? Ако полицейският началник е останел в къщата, тогава натискът върху заподозрения е щял да бъде много по-силен. И така стигаме до момента, когато необичайно е поведението не само на убиеца, но и на самия Симеон Лий! Тогава си казах следното: „Всичко това е погрешно!“ Защо? Защото гледаме нещата от погрешен ъгъл. Разглеждаме ги така, както убиецът иска от нас да ги виждаме… Имаме три неща, които са лишени от смисъл — борбата, обърнатият ключ и парченцето гума. Но сигурно има начин да се погледнат тези неща така, че да придобият смисъл! И тогава прочистих ума си изцяло, забравих за обстоятелствата на престъплението и се вгледах в тези неща поотделно, всяко за себе си. Казах си — борба. Какво означава това? Насилие, изпочупване, шум… Ключът? Защо човек завърта един ключ? За да не влезе друг? Но ключът не е предотвратил това, тъй като вратата е била съборена почти веднага. За да се държи някой вътре? За да се държи някой отвън? Парченце гума? Казах си: „Едно парченце от чантичка си е парченце от чантичка и нищо повече!“ Сигурно бихте казали, че тук няма нищо, но все пак това не е точно така, защото остава впечатлението за тези три неща — шум, уединение, празнота… Пасват ли с някого от моите двама възможни убийци? Не. И двамата — и Алфред Лий, и Хилда Лий — хиляди пъти биха предпочели едно тихо убийство; за тях би било нелепо да губят време, за да заключват отвън, а парченцето гума още веднъж не означава абсолютно нищо! И все пак у мен надделява чувството, че в това престъпление няма нищо нелепо и че напротив — всичко е много добре планирано и отлично изпълнено. Че всъщност е постигнат успех! Следователно всичко, което се е случило, е било предназначено да… И после, когато отново премислях всичко, в ума ми проблесна първият лъч… Кръв — толкоз много кръв — кръв навсякъде… Една натрапчивост на кръв — прясна, незасъхнала, искряща кръв… Прекалено много кръв… И още една мисъл, последвала първата. Това е кърваво престъпление, всичко е в кръвта. Собствената кръв на Симеон Лий се надига срещу него… — Еркюл Поаро се наведе напред. — Двата най-важни ключа към тази загадка бяха произнесени несъзнателно от двама различни души. Първо мисис Алфред Лий цитира част от Макбет: „Кой би помислил, че старецът ще има толкоз много кръв.“ А после нещо, което каза Тресилиън. Той ми каза как се е чувствувал замаян и че ставали неща, които бил виждал преди. Една съвсем обикновена случка му бе дала повод да мисли така. Чул звънеца на входа и отишъл да отвори на Хари Лий, а на следващия ден направил същото за Стивън Фар. И защо ще е имал такова усещане? Погледнете Хари Лий и Стивън Фар и ще разберете защо! Те страшно си приличат! Ето защо отварянето на вратата за Стивън Фар е било като отварянето на вратата за Хари Лий. Все едно, че там е бил застанал един и същи човек. И ето че днес Тресилиън споменава как винаги бъркал хората. Нищо чудно! Стивън Фар има орлов нос, има навика да отмята назад глава, когато се смее, както и да поглажда брадичката си с пръст. Вгледайте се продължително в портрета на Симеон Лий като млад и ще видите не само Хари Лий, но и Стивън Фар…

Стивън се размърда и столът му изскърца. Поаро продължи:

— Спомняте си избухването на Симеон Лий, неговата тирада срещу семейството му, нали? Той каза, че е готов да се закълне, че има по-добри синове, макар и да не са родени в неговото легло. Отново се връщаме към характера на Симеон Лий. Към човека, който е имал успех сред жените и който е разбил сърцето на собствената си съпруга! Симеон Лий, който се е хвалел пред Пилар, че може да има армия от телохранители-синове почти на една и съща възраст! И така дойдох до извода, че в дома си Симеон Лий е имал не само своите законни деца, но и един неразпознат и непризнат свой син, носещ неговата кръв.

Стивън се изправи. Поаро каза:

— Това е била истинската причина, нали? А не увлечението ви по хубавото момиче, което сте срещнали във влака! Вие сте идвали насам и преди да я срещнете. Идвали сте, за да видите що за човек е баща ви…

Стивън бе пребледнял. Той каза със съкрушен глас:

— Да, винаги съм се питал… Майка ми ми беше разказвала за него понякога. За мен това се превърна в нещо като мания — да го видя какво представлява? Спечелих малко пари и дойдох в Англия. Нямах намерение да му се разкривам. Престорих се на сина на стария Еб. Дойдох само заради това — да видя човека, който ми е баща…

Сагдън се обади почти шепнешком.

— Божичко, бил съм сляп! Сега разбирам! На два пъти ви бърках с мистър Хари Лий, а не се досетих!

Той се обърна към Пилар:

— Това е, нали? Пред вратата е стоял Стивън Фар, нали така? Вие се поколебахте и погледнахте към него, преди да кажете, че е била жена. Видели сте Фар и не сте искали да го издадете.

Присъствуващите се размърдаха. Хилда Лий се обади със своя плътен глас:

— Не — каза тя. — Грешите. Пилар видя мен…

Поаро каза:

— Вас, мадам? Да, така си и мислех…

Хилда произнесе тихо:

— Стремежът към самосъхранение е любопитно нещо. Не можех да повярвам, че съм толкова страхлива. Да мълча, защото се страхувам!

Поаро каза:

— Ще ни кажете ли сега?

Тя кимна.

— Бях с Дейвид в стаята с пианото. Той свиреше. Беше в много странно настроение. Бях малко уплашена и почувствувах отговорността си много остро, защото аз бях тази, която настояваше да дойдем тук. Дейвид засвири „Погребалния марш“ и аз внезапно реших. Независимо колко странно щеше да се стори това на останалите, бях решена да си тръгнем веднага, още нея вечер. Излязох тихо от стаята и се качих горе. Исках да отида при стария мистър Лий и просто да му кажа, че си тръгваме. Минах по коридора до стаята му и почуках на вратата. Не последва отговор. Почуках по-силно. Отново никакъв отговор. Тогава натиснах дръжката. Вратата беше заключена. И тогава, докато се колебаех, чух шум в стаята и… — Тя млъкна за малко, после продължи: — Няма да повярвате, но това е самата истина! Там имаше някой и той нападна мистър Лий. Чух да се обръщат маси и столове, шум от чупене на порцелан и стъкло, а после чух онзи последен ужасен вик, който замря — и после настана тишина. Стоях там като парализирана! Не можех да се помръдна! И тогава мистър Фар дотича, и Магдалин, и останалите, и мистър Фар и Хари започнаха да блъскат по вратата. Тя падна, а там нямаше никой — освен мистър Лий, който лежеше мъртъв сред цялата тази кръв.

VII

Полицейският началник Сагдън пое дълбоко дъх и каза:

— Или аз полудявам, или всички останали са луди! Това, което казахте, мисис Лий, са абсолютни глупости. Това е лудост!

Хилда Лий извика:

— Казах ви, аз ги чух да се бият вътре, чух и старецът да вика, когато му прерязаха гърлото, а от стаята не излезе никои, нито пък имаше някой вътре!

Еркюл Поаро каза:

— И през цялото това време сте мълчали.

Лицето на Хилда Лий беше пребледняло, но тя каза с твърд глас: — Да. Защото ако ви бях казала какво е станало, щяхте да си помислите само едно — че аз съм го убила…

Поаро поклати глава:

— Не — каза той. — Не сте го убили вие. Убил го е синът му.

Стивън Фар извика:

— Кълна се в Бога, че не съм го докосвал!

— Не вие — каза Поаро. — Той имаше и други синове!

Хари каза:

— Какво, по дяволите…

Джордж се облещи. Дейвид прокара ръка върху очите си. Алфред премигна няколко пъти.

Поаро каза:

— През първата нощ, когато дойдох тук, нощта на убийството, аз видях призрак. Това беше призракът на мъртвия. Когато за пръв път видях Хари Лий, бях озадачен. Имах чувството, че съм го виждал преди. После огледах чертите му внимателно и разбрах колко прилича на баща си и си казах, че това е породило чувството за познанство. Но вчера един мъж, който седеше срещу мен, отметна главата си назад и се изсмя — и тогава разбрах на кого ми напомня Хари Лий. И тогава открих, в едно друго лице, чертите на мъртвия. Нищо чудно, че старият Тресилиън се е почувствувал объркан, когато е отварял вратата не на двама, а на трима мъже, които си приличат. Не се учудвам и на признанието му, че бърка хората, когато в къщата има трима души, които могат да минат за един и същи човек! Същото телосложение, същите жестове (особено потриването на брадичката), същият навик да се смеят с отметната назад глава, същият орлов нос. И все пак приликата не винаги се е забелязвала лесно, защото третият мъж е имал мустак. — Той се наведе напред. — Човек понякога забравя, че и полицаите са хора, че те имат жени и деца, майки — той направи пауза — и бащи… Да си припомним репутацията, с която се е ползувал Симеон Лий тук — човек, който е разбил сърцето на жена си заради връзки с други жени. Един син, който не е роден в бащиното си легло, може да наследи доста неща. Може да наследи чертите на баща си и дори неговите жестове. Може да наследи горделивостта му, неговата търпеливост и отмъстителната му природа! — Гласът му се извиси: — През целия си живот, Сагдън, вие не сте забравили злото, което вашият баща ви е причинил. Според мен вие сте решили да го убиете преди много време. Вие сте роден в съседното графство, не много далеч оттук. Несъмнено вашата майка, с парите, които е получила от Симеон Лий, е успяла да намери съпруг, който да стане баща на нейното дете. Не ви е било трудно да започнете работа в полицията и да чакате вашия шанс. Един полицейски служител има отлична възможност да извърши престъпление и да остане ненаказан.

Лицето на Сагдън беше побеляло като платно.

Той каза:

— Вие сте луд! Аз не бях в къщата, когато той беше убит.

Поаро поклати глава.

— Не, вие сте го убили, преди да напуснете къщата първия път. Никой не го е виждал жив след вашето тръгване. Било е толкова лесно. Симеон Лий ви е очаквал, да, само че той никога не ви е викал. Вие сте му позвънили и сте му говорили мъгляво за някакъв опит за грабеж. Казали сте му, че ще минете малко преди осем под претекст, че събирате пожертвования. Симеон Лий не е подозирал нищо. Той не е знаел, че сте му син. Дошли сте и сте му разказали една история за подменени диаманти. Той е отворил сейфа си и ви е показал, че истинските диаманти са там. Вие сте се извинили, отишли сте с него до камината и в момент, когато той не е очаквал, сте прерязали гърлото му, като сте запушили устата му с ръка, за да не извика. Било е детска игра за мъж с вашата физика. След това сте напуснали сцената. Взели сте диамантите. Направили сте купчина от столове и маси, лампи и чаши и сте увили много тънко въже или връв, която сте донесли навита около тялото си, около тях. Носели сте шише с кръвта на прясно заклано животно, към която сте добавили известно количество натриева сол на лимонена киселина. Напръскали сте с нея обилно наоколо, като сте добавили още натриева сол към локвата кръв, изтекла от Симеон Лий. Стъкнали сте огъня, за да може тялото да запази топлината си. След това сте пуснали двата края на въженцето да виснат надолу през отвора на прозореца. Излезли сте от стаята и сте превъртели ключа отвън. Това е било много важно, защото никой, при никакви обстоятелства, не е трябвало да влиза в стаята. После сте излезли и сте скрили диамантите в миниатюрната градинка. Ако някой ги откриеше там по-късно, те само щяха да насочат подозрението в желаната посока — към членовете на семейството. Малко преди девет и петнадесет вие се връщате и, като се покатервате по стената под прозореца, дърпате въженцето. Това катурва внимателно подредената от вас пирамида. Мебели и порцелан се катурват с трясък. Вие отново навивате въженцето около себе си. Имали сте и още едно изобретение!

Той се обърна към останалите:

— Помните ли как всеки от вас описа предсмъртния вик на мистър Лий по различен начин? Вие, мистър Лий, го описахте като вик на човек в смъртна агония. Вашата съпруга и Дейвид Лий използуваха един и същи израз — като душа в ада. Мисис Дейвид Лий пък каза точно обратното — като човек; лишен от душа. Каза, че било нещо нечовешко, животинско. Най-близо до истината беше Хари Лий. Той каза, че приличало на клане на прасе. Знаете ли онези дълги розови балони с изрисувани по тях лица, които се наричат „Умиращо прасе“ и които се продават по панаирите? Когато се изпуска въздухът от тях, те издават неистов вой. Това, Сагдън, е бил най-великият ви номер. Поставили сте такъв балон в стаята. Отворът му е бил запушен с клечка, но тази клечка е била завързана за въженцето. Косато сте дръпнали въженцето, клечката е изскочила и балонът е започнал да изпуска въздух. Като капак на падащите мебели е дошъл и писъкът на „Умиращото прасе“.

Той още веднъж се обърна към останалите.

— Разбирате ли сега какво е вдигнала Пилар Естравадос? Сагдън се е надявал да стигне навреме, за да прибере сбръчканата гума преди някой да я забележи. Все пак я е взел от Пилар достатъчно бързо в качеството си на полицейски служител. Но си спомнете, че той изобщо не спомена за това пред никого. Сам по себе си това е един особено подозрителен факт. Научих от Магдалин и го попитах за това. Той беше подготвен. Беше отрязъл парченце от гумената чантичка на мистър Лий и ми показа това, заедно с една дървена клечка. В общи линии те отговаряха на същото описание — парченце гума и дървена клечка. И те не означаваха, както помислих тогава, абсолютно нищо! Но аз не можех веднага да проумея всичко и да си кажа: „Те не означават нищо, значи не са могли да бъдат там, а Сагдън лъже…“ Не, по най-глупавия начин аз продължих да търся обяснение за тях. И чак когато видях мадмоазел Естравадос да си играе с балон, който се спука и я чух да вика, че онова, което е намерила в стаята на Симеон Лий сигурно е било спукан балон, аз разбрах истината. Сега виждате как всичко си идва на мястото, нали? Неправдоподобната борба, която е необходима, за да установи фалшив час на смъртта; заключената врата — за да не може никой да намери трупа по-рано; викът на умиращия човек. Сега престъплението придобива своята логичност. Но от момента, когато Пилар Естравадос извика на глас своето откритие, тя се превърна в заплаха за убиеца. И ако думите й са били чути от него (нещо напълно възможно, защото тя извика силно и прозорците бяха отворени), то тя несъмнено се е оказала в голяма опасност. Тя вече веднъж беше поставила на изпитание убиеца, казвайки, когато говореше за стария мистър Лий: „Сигурно е бил много симпатичен на младини.“ И бе добавила, обръщайки се директно към Сагдън: „Като вас.“ Тя каза това буквално и Сагдън го знаеше. Нищо чудно, че той почервеня и почти се задави. Било е толкова неочаквано, при това изключително опасно. Надявал се е след това да прикачи на нея вината, но това се е оказало неочаквано трудно, тъй като внучка на дядо си, лишена от наследство, тя явно не е имала мотив за престъплението. По-късно, когато чува от къщата как тя извиква за балона, той решава на отчаяни мерки. Нагласил е онзи капан, докато сме обядвали. За щастие, като по чудо той не успя…

Настана мъртва тишина. После Сагдън каза тихо:

— Кога разбрахте?

Поаро отвърна:

— Не бях сигурен дотогава, докато не донесох изкуствен мустак и не го наложих върху портрета на Симеон Лий. Тогава от картината вече ме гледаше вашето лице.

Сагдън каза:

— Дано да изгние душата му в ада! Доволен съм, че го направих!