Убийство в „Ориент експрес“

ГЛАВА IЕДИН ВАЖЕН ПЪТНИК В ЕКСПРЕСА „ТАВЪР“

Беше пет часът през една зимна сутрин в Сирия. Пред перона на гарата в Алеп стоеше влакът, възторжено описан в железопътните справочници като експреса „Тавър“1. Състоеше се от вагон-ресторант, спален вагон и два местни вагона.

До стъпалата на спалния вагон стоеше млад френски лейтенант във великолепна униформа и разговаряше с един загърнат до ушите дребен мъж, от когото се виждаха само зачервеният нос и краищата на засуканите нагоре мустаци.

Беше много студено и никой не би завидял на задължението да се изпрати видният чужденец, но лейтенант Дюбоск изпълняваше стоически задължението си. От устата му се лееха изящни фрази на изискан френски. Но той никак не беше посветен в последните събития. Носеха се, разбира се, слухове, както става винаги при подобни случаи. Раздразнението на генерала — на неговия генерал — нарастваше все повече. След това пристигна, изглежда, чак от Англия този непознат белгиец. Последва цяла седмица на странно напрежение. А сетне се случиха някои неща. Един много известен офицер се самоуби, друг подаде оставка и мрачните лица изведнъж изгубиха угрижения си израз, някои военни ограничителни мерки бяха отменени. А генералът — генералът на самия лейтенант Дюбоск — сякаш в миг се подмлади с десет години.

Дюбоск бе дочул част от един разговор между генерала и чужденеца. „Вие ни спасихте, мон шер!2 — бе казал генералът разчувствуван, а големите му бели мустаци бяха потръпнали. — Вие спасихте честта на френската армия, предотвратихте голямо кръвопролитие! Как мога да ви се отблагодаря, че се отзовахте на молбата ми? Да дойдете толкова далеч…“

Чужденецът (на име мосьо Еркюл Поаро) бе отвърнал на тези думи, както подобава, и в отговора си бе включил фразата: „Всъщност, доколкото си спомням, вие веднъж спасихте живота ми, нали?“ А след това генералът също бе отговорил, както подобава, отказвайки заслугите си за тази отдавнашна услуга, и разговорът им бе завършил със сърдечна прегръдка след много излияния за Франция и Белгия, за славата, честта и други такива неща.

Но лейтенант Дюбоск все още не бе наясно за какво се касаеше; на него бе възложено да изпрати мосьо Поаро на гарата и той изпълняваше това с усърдие и жар, подобаващи на млад офицер с обещаваща кариера пред себе си.

— Днес сме неделя — каза лейтенант Дюбоск, — Утре, понеделник вечер, вие ще бъдете в Истанбул.

Той вече не за първи път правеше тази забележка. Разговорите на перона преди заминаването на влак се характеризират с подобни, повтарящи се забележки.

— Точно така — съгласи се мосьо Поаро.

— Струва ми се, че възнамерявате да останете там няколко дни.

— Но разбира се. Никога досега не съм посещавал Истанбул. Би било жалко да мина през него… просто ей така. — Той щракна с пръсти, за да изрази нагледно това. — Нямам бърза работа — ще остана там няколко дни като турист.

— „Света София“3 е забележително нещо — каза лейтенант Дюбоск, въпреки че никога не бе я виждал.

По перона духна студен вятър. Двамата мъже потръпнаха. Лейтенант Дюбоск успя да погледне крадешком часовника си. Пет без пет — оставаха само пет минути! Той си помисли, че събеседникът му е видял неговия поглед и побърза да поднови разговора.

— По това време на годината малко хора пътуват — каза той и погледна нагоре към прозорците на спалния вагон.

— Точно така — съгласи се мосьо Поаро.

— Да се надяваме, че снегът няма да засипе експреса!

— Случва ли се подобно нещо?

— Да, случвало се е. Но тази година още не е бивал затрупан.

— Да се надяваме тогава — каза мосьо Поаро. — Метеорологическите новини от Европа обаче са лоши.

— Много лоши. На Балканите има много сняг.

— Чух, че и в Германия имало много сняг.

— Е добре — побърза да каже лейтенант Дюбоск, когато му се стори, че отново ще настъпи пауза. — Утре вечер в седем и четиридесет вие ще бъдете в Константинопол.

— Да — потвърди мосьо Поаро и продължи храбро: — Чувал съм, че „Света София“ е много красива.

— Наистина великолепна.

Над главите им някой дръпна пердето на едно от купетата в спалния вагон и оттам погледна млада жена.

Откакто бе напуснала Багдад миналия четвъртък, Мери Дебенхем спеше малко. Не можа да спи добре нито във влака до Киркук, нито в почивния дом в Мосул4, нито във влака тази нощ. И сега, уморена да лежи будна в задухата на претопленото купе, тя стана и погледна навън.

Това сигурно е Алеп. Няма какво да се види, разбира се. Само един дълъг, зле осветен перон, с шумни кавги на арабски. Двама мъже под прозореца й говореха френски. Единият беше френски офицер, а другият — дребен мъж с огромни мустаци. Тя леко се усмихна. Никога не бе виждала толкова навлечен човек. Вън сигурно беше много студено, затова отопляваха така ужасно влака. Опита се да свали прозореца по-надолу, но не успя.

Кондукторът на спалния вагон се приближи до двамата мъже. Каза им, че влакът вече тръгва. Господинът трябва да се качва. Дребният човек свали шапката си. Каква глава — същинско яйце! Въпреки своята загриженост Мери Дебенхем се усмихна. Смешно човече. От този вид дребни мъже, към които никога не можеш да имаш сериозно отношение.

Лейтенант Дюбоск произнасяше прощалната си реч. Той я бе обмислил предварително и я бе запазил за последната минута. Речта му беше много цветиста, изискана.

Мосьо Поаро не се остави да бъде надминат и отговори по същия начин.

— Качвайте се, мосьо — каза кондукторът на спалния вагон.

Мосьо Поаро се качи във влака с израз на крайно нежелание. Кондукторът се качи след него. Мосьо Поаро махна с ръка. Лейтенант Дюбоск отдаде чест. Последва ужасен тласък и влакът бавно потегли.

— Най-после! — промърмори Еркюл Поаро.

— Брррр! — потръпна лейтенант Дюбоск, като едва сега разбра колко беше студено.

— Ето, мосьо. — С театрален жест кондукторът разкри на Поаро красотата на неговото спално купе и добре подредения багаж. — Малкото куфарче на господина поставих тук.

Протегнатата му ръка беше многозначителна. Еркюл Поаро пъхна в нея една сгъната банкнота.

— Мерси, мосьо. — Кондукторът изведнъж стана по-делови. — У мен са билетите на господина. Ще взема и паспорта ви, ако обичате. Разбрах, че господинът ще прекъсне пътуването си в Истанбул.

Мосьо Поаро кимна утвърдително.

— Струва ми се, че не пътуват много хора — каза той.

— Не, мосьо. Имам само двама други пътници — и двамата англичани. Един полковник от Индия и една млада англичанка от Багдад. Желаете ли нещо, мосьо?

Господинът помоли за малка бутилка „Перие“.

Пет часът сутринта е неудобно време да се качиш във влак. Остават още два часа до зазоряване. Със съзнанието, че не си е отспал през нощта и че е изпълнил успешно деликатната си мисия, мосьо Поаро се сви в един ъгъл и заспа. Когато се събуди, беше девет и половина и той се запъти към вагон-ресторанта, за да потърси горещо кафе.

Там имаше само един посетител — това очевидно бе младата англичанка, за която му бе споменал кондукторът. Тя беше висока, стройна и мургава — може би на двадесет и осем години. В начина, по който закусваше и по който каза на сервитьора да и донесе още кафе, имаше някаква хладнокръвна деловитост, която говореше, че тази жена познава добре света и е свикнала да пътува. Беше облечена в тъмна рокля за път от тънка материя, напълно подходяща за горещината във влака.

Мосьо Еркюл Поаро нямаше какво друго да прави и започна да я изучава, без да дава вид за това.

Той я прецени като млада жена, която лесно може да се грижи за себе си, където и да отиде. Беше уравновесена и делова. Хареса му строгата правилност на чертите й и деликатната бледност на нейната кожа. Хареса му лъскавата й черна коса с добре сресани къдрици и нейните спокойни, безпристрастни, сиви очи. Но реши, че е малко прекалено делова, за да бъде, както той казваше, „красива жена“.

Малко по-късно във вагон-ресторанта влезе още един посетител. Това беше висок мъж между четиридесет и петдесет години, слаб, със загоряла кожа и леко побеляла около слепоочията коса.

„Полковникът от Индия“ — каза си Поаро.

Новодошлият се поклони леко на момичето.

— Добрутро, мис Дебенхем.

— Добро утро, полковник Арбътнот. Полковникът сложи ръка върху стола срещу нея.

— Имате ли нещо против? — попита той.

— Не, разбира се. Седнете.

— Е, знаете, на закуска не винаги се говори много.

— Надявам се. Но аз не хапя. Полковникът седна.

— Момче! — извика той властно на сервитьора. Поръча си яйца и кафе.

Очите му се спряха за миг върху Еркюл Поаро, но го отминаха с безразличие. Поаро, който добре четеше мислите на англичаните, разбра, че си е казал: „Някакъв проклет чужденец.“

Верни на националността си, двамата англичани не бяха разговорчиви. Размениха няколко кратки забележки и скоро след това момичето стана и се върна в купето си.

На обед двамата отново седнаха на една и съща маса и отново не обърнаха никакво внимание на третия пътник. Разговорът им беше по-оживен, отколкото на закуска. Полковник Арбътнот разказваше за Пенджаб5 и от време на време задаваше ту някой въпрос на момичето за Багдад, където, както стана ясно, тя бе работила като гувернантка. В течение на разговора те откриха, че имат някои общи познати, което веднага ги направи по-приятелски разположени един към друг и по-малко официални. Заговориха за Томи еди-кой си и Джери еди-кой си. Полковникът я попита дали пътува направо за Англия, или ще спре в Истанбул.

— Пътувам направо.

— Жалко, нали?

— Преди две години пътувах по същия път и прекарах три дни в Истанбул.

— О, разбирам. Е, мога да кажа, че съм много доволен, загдето пътувате направо, защото и аз ще направя същото.

Той се поклони леко и несръчно, като в същото време се поизчерви.

„Нашият полковник е влюбчив — помисли си Еркюл Поаро развеселен. — Влакът е не по-малко опасен от пътуването по море!“

Мис Дебенхем каза равнодушно, че това щяло да бъде много приятно. Поведението й стана малко по-сдържано.

Еркюл Поаро забеляза, че след това полковникът я придружи до купето й. По-късно влакът мина през прекрасните пейзажи на планината Тавър. Когато гледаха надолу към Сицилийския проход, застанали един до друг в коридора, момичето въздъхна внезапно. Поаро стоеше наблизо и я чу да казва тихо:

— Толкова е красиво! Как искам… Как искам…

— Да?

— Как искам да му се насладя по-отблизо! Арбътнот не отговори. Квадратната му брадичка сякаш стана по-сурова и по-неумолима.

— Бог ми е свидетел, че бих искал да не сте замесена в това — каза той.

— Мълчете, моля. Мълчете.

— О! Не се безпокойте. — Той погледна с лека досада към Поаро… След това, продължи:

— Но като си помисля, че сте гувернантка — във властта на разни тиранични майки и техните досадни хлапета…

Тя се изсмя, с лек намек за липса на самообладание.

— О! Не трябва да мислите така. Митът за онеправданата гувернантка вече не съществува. Мога да ви уверя, че не аз, а родителите се страхуват от мен.

Те не казаха нищо повече. Арбътнот беше може би засрамен, че прояви чувства.

„Тук наблюдавам една странна малка комедия“ — каза си Поаро замислен.

По-късно, щеше да си спомни тази си мисъл.

Същата нощ към единадесет и половина часа пристигнаха в Кония6. Двамата англичани слязоха да се поразтъпчат и тръгнаха нагоре-надолу по заснежения перон.

Мосьо Поаро се задоволи да наблюдава през прозореца оживлението на гарата. Но след десетина минути реши, че маже би не ще бъде зле да подиша малко чист въздух. Той се подготви внимателно, като се загърна в няколко палта и шалове и нахлузи галоши върху чистите си обувки. Така облечен, той слезе внимателно на перона и се заразхожда по него. Стигна и задмина локомотива.

По гласовете позна двете не добре различаващи се фигури, застанали в сянката на един товарен вагон. Говореше Арбътнот:

— Мери…

Момичето го прекъсна:

— Не сега. Не сега. Когато всичко свърши. Когато остане зад нас, тогава…

Мосьо Поаро се върна, без да го усетят. Беше озадачен. Едва би познал хладния, делови глас на мис Дебенхем.

„Странно.“ — каза си той.

На следващия ден Поаро се зачуди дали те не са се скарали. Говореха си малко. Стори му се, че момичето има разтревожен вид. Под очите й имаше сенки.

Когато влакът спря, беше два и половина след обед. От прозорците се подадоха глави. Малка групичка мъже се бяха струпали край линията, гледаха и сочеха нещо под вагон-ресторанта.

Поаро се наведе навън и заговори кондуктора на спалния вагон, който бързаше нанякъде. Той му отговори. Поаро прибра глава, обърна се и едва не се сблъска с Мери Дебенхем, която стоеше точно зад него.

— Какво се е случило? — попита тя задъхано на френски. — Защо сме спрели?

— Дребна работа, мадмоазел. Запалило се е нещо под вагон-ресторанта. Не е сериозно. Изгасили са го. Сега поправят повредата. Уверявам ви, че няма никаква опасност.

Тя направи рязък жест, сякаш отхвърляше мисълта за опасност като нещо съвсем неважно.

— Да, да, разбирам. Но времето!

— Времето?

— Да, това ще ни забави.

— Възможно е — съгласи се Поаро.

— Но ние не можем да си позволим да закъснеем! Този влак трябва да пристигне в 6:55 и трябва да прекосим Босфора, за да хванем на другия бряг „Ориент експреса“ в девет часа. Ако имаме един или два часа закъснение, ще изпуснем връзката.

— Възможно е — съгласи се той. Изгледа я с любопитство. Ръката, която държеше рамката на прозореца, не беше спокойна, устните й също потрепваха.

— Много важно ли е това за вас, мадмоазел? — попита той.

— Да, да, много важно. Аз… аз трябва да хвана другия влак.

Тя се извърна от него и тръгна по коридора, за да отиде при полковник Арбътнот.

Загрижеността й обаче се оказа неоснователна. Десет минути по-късно влакът отново потегли. Пристигна в Хайда пазар7 само с пет минути закъснение, като по пътя бе наваксал загубеното време.

Босфорът беше развълнуван и мосьо Поаро не можа да се наслади на прекосяването му. На парахода той бе разделен от спътниците си и не ги видя повече.

Като пристигнаха на моста Галата, Поаро се отправи веднага към хотел „Токатлиан“.

ГЛАВА IIХОТЕЛ „ТОКАТЛИАН“

В „Токатлиан“ Еркюл Поаро поиска стая с баня. След това отиде при бюрото на администратора и попита дали няма писмо за него.

Очакваха го три писма и една телеграма. Телеграмата беше изненада за него.

Той я отвори по обичайния си методичен и спокоен начин. Пред погледа му се откроиха печатните думи: „Развитието на случая Каснер стана, както предвиждахте. Върнете се веднага.“

— Досадна работа — измърмори Поаро раздразнен. Погледна часовника.

— Трябва да продължа тази вечер — каза той на администратора. — Кога тръгва „Ориент експресът“?

— В девет часа, мосьо.

— Можете ли да ми намерите спално купе?

— Разбира се, мосьо. По това време на годината няма да е трудно. Влаковете са почти празни. Първа или втора класа?

— Първа.

— Много добре, мосьо. Докъде ще пътувате?

— До Лондон.

— Добре, мосьо. Ще ви взема билет до Лондон и ще ви запазя спално купе във вагона Истанбул—Кале.

Поаро погледна отново часовника. Беше осем без десет.

— Имам ли време да вечерям?

— Но, разбира се, мосьо.

Дребният белгиец кимна. Отиде на другото гише, отмени запазването на стаята и прекоси хола към ресторанта.

Когато даваше поръчката си на сервитьора, една ръка се сложи върху рамото му.

— А, стари приятелю, какво неочаквано удоволствие — каза някакъв глас зад гърба му.

Говореше нисък, набит, възрастен мъж с ниско подстригана коса. Той се усмихваше възхитен. Поаро скочи.

— Мосьо Бук!

— Мосьо Поаро!

Бук беше белгиец, един от директорите на Международната компания за спални вагони, и познанството му с бившата звезда на белгийската полиция датираше от преди много години.

— Намирате се далеч от родината, драги — каза Бук.

— Имах малко работа в Сирия.

— А! И сега се връщате у дома, кога?

— Тази вечер.

— Превъзходно! Аз също. Впрочем отивам до Лозана, където имам работа. С „Ориент експрес“ ще пътувате, нали?

— Да. Току-що ги помолих да ми намерят спално купе. Имах намерение да остана тук няколко дни, но получих телеграма, с която ме викат обратно в Англия по важна работа.

— Ах! — въздъхна мосьо Бук. — Работа, работа! Но вие, вие вече сте се издигнали до върха, стари приятелю!

— Може би наистина съм имал някои дребни успехи — опита се да скромничи Еркюл Поаро, обаче не успя.

Бук се изсмя.

— Ще се срещнем по-късно — каза той. Еркюл Поаро се зае със задачата да не потопи мустаците си в супата.

След като се справи с тази трудност, той се огледа наоколо в очакване на следващото блюдо. В ресторанта имаше не повече от пет-шест души и само двама от тях го заинтересуваха.

Те седяха на една маса недалеч от него. По-младият беше приятен млад мъж на тридесет години, явно американец. Но не той, а неговият събеседник бе привлякъл вниманието на дребния детектив.

Той беше мъж между шестдесет и седемдесет години. Отдалеч приличаше на благотворител. Леко оплешивялата му глава, изпъкналото чело, усмихващата се уста, която разкриваше яркобели изкуствени зъби, всичко сякаш говореше за една добродетелна натура. Само очите бяха в противоречие с това впечатление. Те бяха малки, хлътнали дълбоко и хитри. И не само това. Когато правеше някаква бележка на младия си събеседник, погледът на мъжа се спря за миг върху Поаро и само в тази секунда в него се появи някаква странна злоба и неестествено напрежение. След това мъжът стана.

— Плати сметката, Хектор — каза той.

Гласът му беше леко дрезгав и притежаваше някакво странно, приятно и същевременно опасно качество.

Когато Поаро се присъедини към приятеля си в хола, другите двама мъже напускаха хотела. Сваляха багажа им. По-младият надзираваше това. Малко по-късно той отвори стъклената врата и каза:

— Всичко е готово, мистър Ратчет.

По-възрастният изръмжа одобрително и излезе.

— Е добре — каза Поаро. — Какво мислите за тези двамата?

— Американци са — отвърна Бук.

— Разбира се, че са американци. Искам да кажа: какво мислите за тях като хора?

— Младият мъж ми се вижда приятен.

— А другият?

— Да ви кажа истината, приятелю, той не ми харесва. Направи ми неприятно впечатление. А вие?

Еркюл Поаро се забави за миг, преди да отговори.

— Когато мина покрай мен в ресторанта — каза той, — останах с някакво странно впечатление. Сякаш срещнах някакво диво животно, но наистина диво, разбирате ли?

— И въпреки това видът му беше напълно почтен.

— Точно така! Тялото — клетката — е напълно почтена, но през решетката поглежда диво животно.

— Много живо въображение имате, стари приятелю — каза мосьо Бук.

— Може би. Но не мога да се отърва от впечатлението, че край мен е преминало злото.

— Този почтен американски джентълмен?

— Този почтен американски джентълмен.

— Добре — рече весело мосьо Бук. — Може би е така. В света има много зло.

В този момент вратата се отвори и към тях се приближи администраторът. Видът му беше загрижен и някак си гузен.

— Невероятно, господине — каза той на Поаро. — Във влака няма нито едно свободно спално купе първа класа.

— Как! — извика мосьо Бук. — По това време на годината! А, сигурно има някаква група журналисти или политици…

— Не зная, сър — отвърна администраторът, като се обърна учтиво към него. — Но това е положението.

— Добре, добре. — Бук се обърна към Поаро: — Не се безпокойте, приятелю. Ще наредим нещо. Винаги има едно купе — № 16, което е свободно. Кондукторът има грижата за това! — Той се усмихна и погледна часовника. — Хайде — каза той, — време е да тръгваме.

На гарата мосьо Бук бе посрещнат с подчертана учтивост от кондуктора на спалния вагон в кафява униформа.

— Добър вечер, мосьо. Вашето купе е № 1.

Той повика носачите и те закараха товара си до средата на вагона, върху който металните табели съобщаваха направлението му:

— Чувам, че тази вечер всичко е пълно при вас.

— Просто невероятно, мосьо. Всички са предпочели да пътуват именно тази вечер!

— Въпреки това ще трябва да намерите място за този господин. Той е мой приятел. Можете да му дадете № 16.

— Заето е, мосьо.

— Как! Номер 16!

Те си размениха многозначителни погледи и кондукторът се усмихна. Той беше висок мъж на средна възраст с болезнен цвят на лицето.

— Да, мосьо. Както ви казах, всичко е заето, всичко.

— Но какво става! — възкликна ядосан мосьо Бук. — Да няма някаква конференция? Всичките заедно ли пътуват?

— Не, мосьо. Случайност. Просто се е случило така, че много хора са решили да пътуват тази нощ.

Мосьо Бук цъкна загрижено с език.

— В Белград ще прикачат спалния вагон от Атина — каза той. — Там ще бъде и спалният вагон Букурещ—Париж…, но ние ще стигнем в Белград едва утре вечер. Проблемът е за тази вечер. Няма ли свободно легло втора класа?

— Има едно легло втора класа, мосьо…

— Е, тогава…

— Но леглото е дамско. В купето вече има една германка, прислужничка на една дама.

— Охо, това е неприятно — възкликна мосьо Бук.

— Не се тревожете, приятелю — каза Поаро. — Ще трябва да пътувам в обикновен вагон.

— Съвсем не. Съвсем не. — Бук се обърна отново към кондуктора: — Всички ли са дошли?

— Вярно е — отвърна той, — че има един пътник, който още не се е явил.

Кондукторът говореше бавно, колебливо.

— Но, кажете, в такъв случай?

— Легло № 7 — второкласно. Господинът още не е дошъл, а е вече девет без четири минути.

— Кой е той?

— Англичанин. — Кондукторът погледна в списъка си. — Някой си мистър Харис.

— Името му е добро предзнаменование — каза Поаро. — Чел съм Дикенс. Мистър Харис няма да дойде.

— Сложете багажа на господина в № 7 — нареди Бук. — Ако този мистър Харис дойде, ще му кажем, че е закъснял, че леглата не могат да се пазят толкова до късно… все ще уредим някак работата. Какво ме е грижа за някакъв си мистър Харис?

— Както наредите, мосьо — каза кондукторът.

Той заговори носача на Поаро и му каза къде да отиде.

След това се отдръпна встрани, за да пусне Поаро да се качи във влака.

— Съвсем на края, господине! — извика той. — Предпоследното купе.

Поаро премина доста бавно по коридора, тъй като повечето от пътниците стояха пред купетата си.

Той изричаше учтивото си пардон с точността на часовник. Най-после стигна до посоченото му купе. Вътре високият, млад американец от „Токатлиан“ тъкмо посягаше към един куфар.

Когато Поаро влезе, той се намръщи.

— Извинете — каза той. — Струва ми се, че сте сбъркали. — След това повтори с мъка на френски. — Струва ми се, че сте сбъркали.

Поаро отговори на английски.

— Вие мистър Харис ли сте?

— Не. Казвам се Мъкуийн. Аз… Но в този миг над рамото на Поаро отекна гласът на кондуктора. Задъхан, извиняващ се глас:

— Във влака няма друго легло, мосьо. Господинът трябва да се настани тук.

Докато говореше, той свали прозореца в коридора и започна да вкарва багажа на Поаро.

Поаро долови леко развеселен извинителния тон в гласа му. Без съмнение на него са му обещали солиден бакшиш, ако може да запази купето само за другия пътник. Но въпреки това и най-богатият бакшиш губи ефекта си, когато някой от директорите на компанията присъствувава и дава нареждания.

Кондукторът излезе от купето, след като беше поставил куфарите върху багажниците.

— Готово, мосьо — каза той. — Всичко е наред. Вие имате горното легло, № 7. Тръгваме след една минута.

Той забърза надолу по коридора. Поаро отново влезе в купето.

— Явление, което рядко съм наблюдавал — каза той весело. — Кондукторът на спален вагон сам да качва багажа! Просто нечувано!

Неговият спътник се усмихна. Явно бе преодолял раздразнението си — може би бе решил, че не си струва трудът да се ядосва и трябва да погледне философски на въпроса.

— Влакът е забележително пълен — рече той. Изпищя свирка, откъм машината се разнесе продължителен, тъжен вой. Двамата мъже излязоха в коридора. Навън някакъв глас извика: „Качвай се!“

— Тръгнахме — каза Мъкуийн. Но още не бяха тръгнали. Свирката изсвири отново.

— Вижте какво, сър — каза внезапно младият мъж, — ако предпочитате долното легло, по-удобно е и прочее, аз нямам нищо против. Приятен младеж.

— Не, не — запротестира Поаро. — Не ще ви лиша…

— О, не, моля ви се…

— Много сте любезен…

Учтиви протести и от двете страни.

— Става въпрос само за една нощ — обясни Поаро. — В Белград…

— О, разбирам. Вие слизате в Белград…

— Не исках да кажа точно това. Но…

Последва внезапен тласък. Двамата мъже се обърнаха към прозореца и се загледаха навън в дългия, осветен перон, който бавно минаваше покрай тях.

„Ориент експресът“ бе започнал тридневното си пътуване през Европа.

ГЛАВА IIIПОАРО ОТКАЗВА ДА СЕ ЗАЕМЕ С ЕДИН СЛУЧАЙ

На следващия ден мосьо Еркюл Поаро влезе за обед във вагон-ресторанта с малко закъснение. Той бе станал рано, бе закусил почти сам и бе прекарал сутринта, преглеждайки бележките си за случая, заради който го викаха обратно в Лондон. Бе се видял за малко със спътника си.

Мосьо Бук, който беше вече седнал, поздрави с жест приятеля си и го покани да заеме празното място срещу него. Поаро се настани и скоро откри, че е в облагодетелствувано положение на масата — на нея сервираха най-напред и най-отбраните порции. Качеството на храната беше също необичайно добро.

Едва когато започнаха да ядат вкусното сметаново сирене, мосьо Бук отклони вниманието си от храненето. Той беше достигнал момент, когато човек се настройва философски.

— Ах! — въздъхна той. — Защо нямах перото на Балзак! Бих описал тази сцена. Махна с ръка.

— Добро хрумване — каза Поаро.

— Съгласен ли сте? Струва ми се, че досега никой не го е направил? А всъщност в това има романтика, приятелю. Около нас се намират хора от всякакви класи, всякакви народности и всякакви възрасти. В течение на три дни тези хора, непознати един на друг, ще бъдат заедно. Те спят и ядат под един покрив, не могат да се отделят един от друг. А след тези три дни се разделят, всеки поема пътя си и може би никога вече не ще се видят отново.

— Но въпреки това — каза Поаро, — ако предположим, че някакво произшествие…

— О не, приятелю…

— От ваша гледна точка подобно нещо би било за съжаление, съгласен съм. Но нека за миг да си представим, че се случи. Тогава може би всички тук ще бъдат свързани… чрез смъртта.

— Още малко вино? — попита мосьо Бук и побърза да налее. — Вие сте ужасен, драги. Това се дължи, изглежда, на храносмилането.

— Вярно е — съгласи се Поаро, — че храната в Сирия не беше може би напълно подходяща за моя стомах.

Той отпи от виното си. След това се облегна и замислено огледа вагон-ресторанта. В него седяха тринадесет души и, както бе казал мосьо Бук, те бяха представители на най-различни класи и народности. Той се зае да ги изучава.

На масата срещу тях седяха трима мъже. Предположи, че са пътуващи самостоятелно пътници, преценени и настанени там с непогрешимия усет на сервитьорите. Един едър, мургав италианец с удоволствие чистеше зъбите си. Срещу него седеше слаб, спретнат англичанин с безизразно, неодобрително изражение на лицето, характерно за опитните слуги. До англичанина имаше един едър американец в крещящ костюм — вероятно търговски пътник.

— Човек трябва да действува на едро — каза той с висок, носов глас.

Италианецът извади от устата си клечката за зъби и я размаха.

— Разбира се — потвърди той. — Точно така казвам и аз винаги.

Англичанинът погледна навън през прозореца и се изкашля.

Погледът на Поаро премина на други пътници.

На една малка маса седеше вдървено изправена най-грозната стара дама, която бе виждал. Грозотата й беше благородна — не отблъскваше, а привличаше. Тя седеше много изправена. На врата си имаше огърлица от едри перли, които, колкото и невероятно да изглеждаше, бяха истински. Ръцете й бяха обкичени с пръстени. Самуреното8 й палто беше отметнато върху рамената. Малката, скъпа черна шапка ужасно не отиваше на жълтеникавото, жабешко лице.

В момента дамата говореше на сервитьора с ясен, учтив, но напълно властен глас.

— Ще бъдете така добър да занесете в купето ми бутилка минерална вода и голяма чаша портокалов сок. Ще наредите за вечеря да имам пиле, сготвено без сос, и малко варена риба.

Сервитьорът отговори почтително, че всичко ще бъде изпълнено.

Тя кимна леко и грациозно с глава и стана. Погледът й срещна погледа на Поаро и тя го огледа с безразличието на незаинтересуван аристократ.

— Това е принцеса Драгомирова — каза мосьо Бук с нисък глас. — Рускиня е. Съпругът й спечелил парите си преди революцията и ги вложил в чужбина. Тя е много богата. Космополитка.

Поаро кимна. Беше чувал за принцеса Драгомирова.

— Известна личност — продължи Бук. — Грозна е като дявол, но ви кара да я зачитате. Съгласен ли сте?

Поаро се съгласи.

На друга голяма маса седеше Мери Дебенхем с още две жени. Едната от тях беше висока, на средна възраст, облечена в карирана блуза и пола от туид. Имаше прошарена руса коса, прибрана на голям кок, който не й отиваше, носеше очила, лицето й беше дълго, кротко, добродушно и напомняше овча муцуна. Тя слушаше третата жена — едра, възрастна дама с приятно лице, която говореше бавно, ясно и монотонно, без да дава признаци, че поема дъх или че ще спре.

— … И така, дъщеря ми каза: „Просто не можете да приложите американските методи в тази страна. За хората тук е просто естествено да бъдат лениви. Просто в тях няма никаква живост.“ Но въпреки това ще се изненадате, ако разберете каква работа върши там нашият колеж. Учителският персонал е прекрасен. Според мен нищо не може да се сравнява с образованието. Ние трябва да приложим нашите западни идеали и да научим Изтока да ги зачита. Дъщеря ми казва…

Влакът влезе в тунел. Спокойният, монотонен глас бе заглушен.

На съседната малка маса седеше сам полковник Арбътнот. Погледът му се беше спрял върху врата на Мери Дебенхем. Те не седяха заедно, въпреки че това не би било трудно да се уреди. Защо?

Поаро си помисли, че може би Мери Дебенхем се бе възпротивила. Една гувернантка се научава да бъде предпазлива. Налагаше се да пази приличие. Момиче, което само си печели хляба, трябва да бъде сдържано в поведението си.

Погледът му се премести към другия край на вагона. В най-отдалечения ъгъл до стената седеше жена на средна възраст, облечена в черно, с широко, безизразно лице. „Германка или скандинавка — помисли си той. — Вероятно германка, прислужница на някоя дама.“

Пред нея седеше една двойка. Те се бяха навели, един към друг и разговаряха оживено. Въпреки английските си дрехи от тънък туид мъжът не беше англичанин. Поаро виждаше само тила му, но този тил, както и конструкцията на рамената говореха красноречиво. Едър, добре сложен мъж. Внезапно той обърна глава и Поаро видя профила му. Много красив мъж на тридесет и няколко години с големи светли мустаци.

Жената срещу него беше съвсем млада. Поаро предположи, че е на двадесет години. Прилепнали по тялото черно жакетче и черна пола, бяла сатенена блуза, малка елегантна черна шапчица, силно накривена под моден ъгъл. Имаше красиво лице с чуждестранен вид, млечно бяла кожа, големи кафявия очи, гарваново черна коса. Пушеше цигара в дълго цагаре. Ноктите й имаха яркочервен маникюр. Носеше един голям изумруд, монтиран в платина. В гласа и погледа й личеше кокетство.

— Красива и елегантна — измърморя Поаро. — Мъж и жена, а?

Бук кимна утвърдително.

— От унгарското посолство, струва ми се — каза той. — Красива двойка.

Оставаха неразгледани само още двама души, които обядваха — спътникът на Поаро, Мъкуийн, и неговият работодател мистър Ратчет. Последният седеше с лице към Поаро и за втори път Поаро се зае да изучава това непривлекателно лице, като забеляза фалшивото му добродушие и малките, жестоки очи.

Несъмнено мосьо Бук схвана промяната в изражението на приятеля си.

— Вие гледате вашето диво животно, а? — попита той.

Поаро кимна.

Когато донесоха кафето на Поаро, мосьо Бук стана. Той бе започнал преди приятеля си и беше вече свършил.

— Отивам в купето — каза той. — След малко елате при мен да си поговорим.

— С удоволствие.

Поаро засърба кафето и си поръча ликьор. Келнерът минаваше от маса на маса с кутията за пури и уреждаше сметките. Гласът на възрастната американка се извиси пискливо и жално:

— Дъщеря ми каза: „Вземи кочан хранителни купони и няма да имаш никакви разправии, никакви разправии въобще.“ А ето че не било така. Изглежда, трябва да им се дава десет процента бакшиш, а и минералната им вода е една такава. Нямат нито „Евнан“, нито „Виши“ и това ми се струва доста странно.

— Така е, защото трябва… как се казваше… да сервират водата на страната — обясни дамата с овчеподобното лице.

— Но на мен това ми се струва странно. — Тя погледна с недоволство купчината дребни пари на масата пред нея. — Вижте какво ми даде. Динари или нещо подобно. Истински боклук. Дъщеря ми каза…

Мери Дебенхем издърпа стола са назад и си тръгна с лек поклон към другите две жени. Полковник Арбътнот стана и я последва. Американката събра презираните от нея пари и също напусна масата, последвана от дамата, която приличаше на овца. Унгарците си бяха вече отишли. Във вагон-ресторанта останаха само Поаро, Ратчет и Мъкуийн.

Ратчет каза нещо на събеседника си, който стана и излезе от вагона. След това стана и той, но вместо да последва Мъкуийн, неочаквано се отпусна на стола срещу Поаро.

— Можете ли да ми услужите с огън? — попита той. Гласът му беше приятен, леко носов. — Казвам се Ратчет.

Поаро кимна леко. Пъхна ръка в джоба си, извади кутия кибрит и я подаде на другия, който я взе, но не запали клечка.

— Струва ми се — продължи той, — че имам удоволствието да говоря с мистър Еркюл Поаро. Така ли е?

Поаро се поклони отново.

— Правилно сте осведомен, мосьо.

Детективът усещаше как тези странни, хитри очи го преценяват, преди другият да заговори отново.

— В моята страна — каза той — ние бързо минаваме към целта. Мистър Поаро, искам да се заемете с една работа за мен.

Поаро повдигна леко вежди.

— Моята клиентела, мосьо, понастоящем е ограничена. Аз се заемам с твърде малко случаи.

— Естествено аз разбирам това. Но този случай, мистър Поаро, означава големи пари. — Той повтори с приятния си, убедителен глас: — Големи пари.

Еркюл Поаро помълча една-две минути, а после каза:

— Какво искате да направя за вас, мосьо… хм… Ратчет?

— Мистър Поаро, аз съм богат човек — много богат. Хората с такова положение имат врагове. Аз имам един враг.

— Само един враг?

— Какво точно искате да кажете с този въпрос? — попита остро Ратчет.

— Според моя опит, когато човек с вашето положение има, както казвате, врагове, тогава въпросът не се ограничава обикновено само с един враг.

Ратчет сякаш бе облекчен от отговора на Поаро, Той каза бързо:

— О, да, разбирам ви. Един или няколко неприятели, това не е от значение. От значение е моята безопасност.

— Безопасност?

— Животът ми е в опасност, мистър Поаро. Аз мога да се грижа добре за себе си. — В миг ръката му извади от джоба на сакото един малък автоматичен пистолет. Той продължи мрачно: — Мисля, че не съм човек, когото да сварят неподготвен. Но смятам, че мога да се осигуря двойно. Струва ми се, че вие сте човекът за моите пари, мистър Поаро. И запомнете — големи пари.

Поаро се загледа замислено в него за няколко минути. Лицето му беше напълно безизразно. Другият не би могъл да открие някакви външни признаци на мислите, които минаваха през главата му.

— Съжалявам, мосьо — каза той накрая, — Не мога да ви бъда полезен.

Другият го погледна хитро.

— Кажете сам цената в такъв случай — предложи той.

Поаро поклати отрицателно глава.

— Вие не ме разбирате, мосьо. Аз преуспях доста в професията си. Имам достатъчно пари, за да задоволявам нуждите и прищевките си. Сега поемам само случай, които ме интересуват.

— Доста хладнокръвен сте — каза Ратчет. — Двадесет хиляди долара ще ви съблазнят ли?

— Не.

— Ако се пазарите за повече, няма да ги получите. Зная кое колко струва.

— Аз също, мосьо Ратчет.

— Какво не ви харесва в моето предложение? Поаро стана.

— Простете, но не ми харесва лицето ви, мосьо Ратчет — каза той.

И с това напусна вагон-ресторанта.

ГЛАВА IVВИК В НОЩТА

Същата вечер „Ориент експресът“ пристигна в Белград в девет без четвърт. Щеше да тръгне отново чак в 9:15, затова Поаро слезе на перона. Но не остана там дълго. Студът беше много силен и въпреки че самият перон беше закрит, навяваше силен сняг. Той се върна в купето. Кондукторът, който беше на перона, тропаше с крака и размахваше ръце, за да се стопли, заговори на Поаро:

— Вашите куфари, мосьо, са преместени в купе № 1, купето на мосьо Бук.

— Но къде е Бук в такъв случай?

— Премести се във вагона от Атина, който току-що прикачиха.

Поаро отиде да намери приятеля си. Мосьо Бук махна с ръка на неговите учтиви протести.

— Нищо, нищо. Така е по-удобно. Вие пътувате директно за Англия и затова е по-добре да останете в директния вагон за Кале. Аз съм много добре тук. Тук е по-спокойно. В този вагон сме само аз и един дребен лекар грък. Каква нощ, а, приятелю! Казват, че от години не е валяло толкова сняг. Да се надяваме, че не ще бъдем задържани. Но не съм много спокоен, мога да ви уверя.

Точно в 9:15 влакът напусна гарата, а малко след това Поаро стана, каза „лека нощ“ на приятеля си, мина по коридора и се върна в своя вагон, който беше пред вагона от Атина, до вагон-ресторанта.

През този, втория ден от пътуването преградите се събаряха. Полковник Арбътнот стоеше на вратата н купето си и разговаряше с Мъкуийн.

Когато видя Поаро, Мъкуийн прекъсна разговора Изглеждаше много изненадан.

— О! — извика той. — Мислех, че сте ни напуснали! Нали казахте, че слизате в Белград?

— Погрешно сте ме разбрали — каза Поаро с усмивка. — Сега си спомням, влакът тръгна от Истанбул точно когато говорехме за това.

— Но, човече, багажа ви го няма.

— Преместен е в друго купе — това е цялата работа.

— О, разбирам.

Мъкуийн продължи разговора си с Арбътнот, а Поаро отмина по коридора.

През две купета от неговото възрастната американка, мисис Хюбърд, говореше с приличащата на овца шведка. Мисис Хюбърд настояваше да даде някакво списание на другата.

— Не, вземете го, мила моя — казваше тя. — Имам достатъчно други неща за четене. Божичко, не е ли ужасен този студ? — Тя кимна приятелски на Поаро.

— Много сте мила — отвърна шведката.

— Преувеличавате. Надявам се, че ще спите добре и утре сутрин главата ви ще е минала.

— Това е от студа. Сега ще си направя чаша чай.

— Имате ли аспирин? Сигурна ли сте? Аз имам много аспирин. Е, добре, лека нощ, мила моя.

Когато другата жена си отиде, тя се обърна и поведе разговор с Поаро:

— Бедното създание, шведка е. Доколкото можах да разбера, тя е нещо като мисионерка — преподава. Мило същество, но не говори много добре английски. Показа голям интерес към това, което й разправях за дъщеря ми.

Поаро знаеше вече всичко за дъщерята на мисис Хюбърд. Пътниците във влака, които разбираха английски, вече знаеха пълни подробности за нея. Как тя и съпругът й били преподаватели в един голям американски колеж в Смирна, как това било първото пътуване на мисис Хюбърд в Изтока и какво мислеше тя за турците, за небрежността им и за състоянието на техните пътища.

Вратата до тях се отвори и оттам излезе слабият, блед прислужник. Вътре в купето Поаро зърна мистър Ратчет, седнал на леглото. Той видя Поаро и лицето му потъмня от яд. После вратата се затвори. Мисис Хюбърд дръпна Поаро настрана: — Знаете ли, ужасно ме е страх от този човек. О, не прислужника, другия, господаря му. Хубав господар! Има нещо не наред в този тип. Дъщеря ми винаги ми казва, че съм много интуитивна. „Когато мама има някакво предчувствие, то винаги излиза напълно вярно“ — така казва дъщеря ми. И аз имам някакво предчувствие за този мъж. Той е в съседното купе до моето и това не ми харесва. Снощи сложих чантите си до междинната врата. Стори ми се, че го чух да натиска дръжката. Знаете ли, никак няма да се изненадам, ако се окаже, че е убиец — някой от тези крадци по влаковете, за които четем. Сигурно съм глупава, но какво да се прави. Много ме е страх от него! Дъщеря ми каза, че пътуването щяло да бъде леко, но някак си не съм спокойна. Може би е глупаво, но чувствувам, че всичко може да се случи. Всичко. И не мога да си представя как този мил младеж се примирява да му бъде секретар.

Полковник Арбътнот и Мъкуийн се приближиха към тях по коридора.

— Елате в моето купе — каза Мъкуийн. — Още не са го оправили за лягане. А ето какво искам да разбера относно вашата политика в Индия…

Двамата мъже ги отминаха и продължиха по коридора до купето на Мъкуийн.

Мисис Хюбърд каза „Лека нощ“ на Поаро.

— Смятам веднага да си легна и да почета — каза тя. — Лека нощ.

— Лека нощ, мадам.

Поаро влезе в купето си, в съседство с купето на Ратчет. Съблече се, легна, чете около половин час и след това загаси лампата.

Няколко часа по-късно се събуди внезапно. Знаеше какво го е събудило — силно стенание, почти вик, някъде съвсем наблизо. В същия момент се разнесе острото иззвъняване на звънеца.

Поаро седна и запали лампата. Забеляза, че влакът е спрял — вероятно на някаква гара.

Викът го беше стреснал. Спомни си, че в съседното купе е Ратчет. Той стана от леглото и отвори вратата точно когато кондукторът на спалния вагон мина бързо по коридора и почука на вратата на Ратчет. Поаро остави вратата си леко отворена и продължи да гледа. Кондукторът почука втори път. Иззвъня звънец и над друга врата по-надолу по коридора светна лампичка. Кондукторът погледна през рамото си.

В същия момент един глас от съседното купе извик на френски: „Се n’est rien. Je me suis trompe.“9

— Добре, мосьо. — Кондукторът забърза отново, за да почука на вратата, където светеше лампичката.

Поаро се върна в леглото облекчен и загаси светлината. Погледна часовника си. Беше точно един без двадесет и три минути.

ГЛАВА VПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Поаро не можа да заспи веднага. Липсваше му най-вече движението на влака. Ако наистина навън имаше гара, тя беше странно тиха. И като контраст шумовете в самия влак изглеждаха необичайно високи. Той чуваше как Ратчет се движи в съседното купе — щракване, когато отвори мивката, шум от течаща вода, плискане, ново щракане при затваряне на мивката. По коридора навън минаха стъпки на човек по чехли.

Еркюл Поаро лежеше буден и се взираше в тавана. Защо цареше такава тишина на гарата? Гърлото му беше пресъхнало. Беше забравил да си поръча обичайната бутилка минерална вода. Погледна отново часовника си. Беше малко след един и четвърт. Ще позвъни на кондуктора и ще му поиска минерална вода. Пръстът му се насочи към бутона на звънеца, но се спря, когато сред тишината се чу иззвъняване. Човекът не можеше да се отзове изведнъж на всички повиквания. „Дзън… дзън… дзън…“

Звънецът продължаваше да звъни. Къде беше кондукторът? Някой започваше да губи търпение.

„Дзън…“

Този, който звънеше, държеше почти непрекъснато пръста си върху бутона.

Внезапно кондукторът дотърча, стъпките му отекнаха в коридора. Той почука на една врата, недалеч от купето на Поаро.

След това се чуха почтителният, извиняващ се глас на кондуктора и един настойчив, многословен женски глас.

— Мисис Хюбърд!

Поаро се усмихна на себе си.

Разправията, ако наистина беше разправия, продължи известно време. С деветдесет процента участвуваше мисис Хюбърд и само с десет кондукторът. Накрая, изглежда, въпросът беше уреден. Поаро чу ясно:

— Лека нощ, мадам — и затварянето на вратата. Той натисна своя звънец.

Кондукторът дойде веднага. Имаше притеснен и загрижен вид.

— Минерална вода, ако обичате.

— Добре, мосьо. — Може би веселото пламъче в погледа на Поаро го подтикна да се оплаче. — Американката…

— Да?

Кондукторът избърса челото си.

— Представете си само колко време ми трябваше, за да се оправя с нея. Тя настоява, упорито настоява, че в купето й имало мъж! Представете си, мосьо. В такова малко място. — Той махна с ръка към купето. — Къде може да се скрие? Убеждавах я аз. Изтъкнах й, че е невъзможно. Тя продължи да настоява. Събудила се и видяла, че при нея има мъж. Попитах я, как е могъл да излезе и да остави зад себе си вратата заключена? Но тя не се вразумяваше. Сякаш са ни малко другите грижи. Този сняг…

— Сняг ли?

— Но да, мосьо. Господинът не е ли забелязал? Влакът е спрял. Налетяхме на снежна пряспа. Господ знае, колко време ще стоим тук. Спомням си, че веднъж стояхме така цели седем дни.

— Къде сме?

— Между Винковци и Брод.

— Охо! — възкликна с досада Поаро. Мъжът излезе и се върна с бутилка минерална вода.

— Лека нощ, мосьо.

Поаро изпи чаша минерална вода и се приготви за сън.

Тъкмо заспиваше, когато отново се разбуди. Този път сякаш нещо тежко се бе ударило във вратата.

Той скочи, отвори и погледна навън. Нищо. Но вдясно от него, малко по-надолу по коридора, една жена, облечена в яркочервено кимоно, се отдалечаваше. В другия край, седнал на малкото си столче, кондукторът нанасяше цифри в големи листове хартия. Цареше мъртва тишина.

„Несъмнено нервите ми не са в ред“ — каза си Поаро и отново легна. Този път спа до сутринта.

Когато той се събуди, влакът все още стоеше неподвижен. Поаро вдигна пердето и погледна навън. Големи насипи сняг се издигаха около влака.

Погледна часовника си и видя, че минава девет часът.

В десет без четвърт, спретнат и елегантен както винаги, той влезе във вагон-ресторанта, където се разнасяше хор от оплаквания.

Каквито и прегради да беше имало между пътниците, те сега не съществуваха. Всички бяха обединени от общото нещастие. Мисис Хюбърд се оплакваше най-гласовито:

— Дъщеря ми каза, че това било най-лекото пътуване в света. Само да си седя във влака, докато стигна до Париж. А ето че може да останем тук цели дни. Пък параходът ми отплува в други ден. И как ще го хвана сега? Не мога дори да телеграфирам, за да отменя запазеното място. От яд просто не мога да приказвам!

Италианецът каза, че също бързал, тъй като имал спешна работа в Милано. Едрият американец рече, че това било „много лошо, мисис“ и успокоително изрази надеждата, че влакът може да навакса загубеното време.

— Сестра ми… нейните деца ме чакат — каза шведката и заплака. — Не мога да им се обадя. Какво ще си помислят те? Ще си кажат, че ми са се случили лоши неща.

— Колко време ще останем тук? — попита Мери Дебенхем. — Не знае ли някой?

Гласът й прозвуча нервно, но Поаро забеляза, че тя не показва признаците на трескаво безпокойство, които бе проявила при задържането на експреса „Тавър“.

Мисис Хюбърд започна отново:

— В този влак никой нищо не знае. И никой не се опитва да направи нещо. Сбирщина негодни чужденци. Ако се бе случило у нас, някой поне щеше да се опита да направи нещо.

Арбътнот се обърна към Поаро и заговори внимателно на френски с британски акцент:

— Струва ми се, че вие сте един от директорите на компанията, господине. Вие бихте могли да ни кажете…

Поаро се усмихна и го поправи.

— Не, не — каза той на английски. — Не съм никакъв директор. Бъркате ме с моя приятел мосьо Бук.

— О, извинете.

— Моля. Това е напълно естествено. В момента аз съм в купето, където беше той преди това.

Мосьо Бук не беше във вагон-ресторанта. Поаро се огледа, за да види кой друг отсъствува. Нямаше я принцеса Драгомирова и двойката унгарци. Липсваха също Ратчет, прислужникът му и прислужничката германка.

Шведката изтри очите си.

— Аз съм глупава — каза тя. — Лоша съм, че плача. Каквото и да се случи, е все за добро.

Но този християнски възглед съвсем не се споделяше от останалите.

— За добро е, дума да няма — обади се неспокойно Мъкуийн. — Ще киснем тук няколко дни.

— А коя е тази страна всъщност? — попита плачливо мисис Хюбърд.

Обясниха й, че е Югославия, и тя каза:

— О, една от тези балкански страни, Какво може да се очаква тогава!

— Вие единствена проявявате търпение, мадмоазел — рече Поаро на мис Дебенхем. Тя повдигна леко рамена.

— Какво може да направи човек?

— Вие сте философ, мадмоазел.

— Това предполага безпристрастие. Струва ми се, че моето отношение е по-егоистично. Научила съм се да си спестявам ненужните вълнения.

Тя говореше повече на себе си, отколкото на него. Дори не го гледаше, Погледът й мина покрай него и се взря през прозореца навън, където се издигаше натрупаният сняг.

— Имате силен характер, мадмоазел — каза кротко Поаро. — Струва ми се, че вие сте с най-силен характер сред нас.

— О, не. Наистина не. Познавам един човек, който е много по-силен от мен.

И кой е той?…

Тя, изглежда, внезапно се опомни и разбра, че го вори с непознат за нея човек, чужденец, с когото до тази сутрин бе разменила само няколко думи.

Засмя се с учтив, но хладен смях.

— Ето тази възрастна дама например. Може би сте я забелязали. Много грозна стара дама, но доста очарователна. Достатъчно е само да помръдне малкото си пръстче, да поиска нещо с учтив глас, и целият влак се разтичва.

— Всички тичат и за моя приятел мосьо Бук — каза Поаро. — Но това се дължи на факта, че той е един от директорите на компанията, а не защото има властен характер.

Мери Дебенхем се усмихна.

Сутринта течеше бавно. Няколко души, сред тях и Поаро, останаха във вагон-ресторанта. Сякаш всички чувствуваха, че времето минава по-бързо сред общество. Той научи още доста неща за дъщерята на мисис Хюбърд и чу за навиците, които е имал покойният мистър Хюбърд от момента на ставането и закуската с каша до лягането му вечер да спи със специалните чорапи, които самата мисис Хюбърд му плетяла.

Точно когато слушаше объркания разказ за мисионерските цели на шведката, един от кондукторите на спалните вагони влезе и застана до рамото му.

— Извинете, мосьо.

— Да?

— Мосьо Бук ви изпраща почитанията си и би се радвал, ако бъдете така добър да отидете при него за няколко минути.

Поаро стана, извини се на шведката и излезе от вагон-ресторанта след кондуктора.

Не беше неговият кондуктор, а един едър, светлокос мъж.

Поаро премина с водача си по коридора на своя вагон и по коридора на следващия. Мъжът почука на една врата и се отдръпна, за да може Поаро да влезе.

Не беше купето на Бук. Беше второкласно, избрано вероятно поради малко по-големите му размери. Човек оставаше с впечатлението, че е претъпкано.

Бук седеше на малката седалка в отсрещния ъгъл. В ъгъла до прозореца срещу него седеше някакъв дребен, мургав мъж и гледаше снега навън. Един едър мъж в синя униформа (началник-влакът) и кондукторът от спалния вагон на Поаро стояха прави и детективът не можа да влезе по-навътре.

— А, добри ми приятелю! — извика мосьо Бук, — Влезте. Нуждаем се от вас…

Дребният мъж до прозореца се премести по седалката, а Поаро се промъкна покрай другите двама и седна срещу приятелите си.

Изразът върху лицето на мосьо Бук го накара, както той би се изразил, „да се замисли здравата“. Ясно беше, че се е случило нещо необикновено.

— Какво е станало? — попита той.

— Имате право да питате така. Най-напред този сняг — това спиране. А сега…

Той млъкна и от устата на кондуктора на спалния вагон се изтръгна сподавена въздишка.

— А сега какво?

— А сега един пътник лежи мъртъв на леглото си прободен.

Мосьо Бук говореше с някакво спокойно отчаяние.

— Пътник? Кой пътник?

— Един американец. На име… на име… — Той погледна в бележките пред себе си. — Ратчет — точно така, Ратчет, нали?

— Да, мосьо — преглътна кондукторът.

Поаро го погледна. Беше бял като тебешир.

— Добре ще е да оставите този човек да седне — каза той. — Иначе може да припадне.

Началник-влакът се отдръпна малко, кондукторът се отпусна в ъгъла и скри лице в ръцете си.

— Бррр! — възкликна Поаро. — Това е сериозна работа.

— Разбира се, че е сериозна. Най-напред убийството само по себе си е първостепенно бедствие. Но не е само това — обстоятелствата са необикновени. Ето че сме спрели. Можем да останем тук часове, та дори и дни. Друго едно обстоятелство. Когато минаваме през повечето страни, във влака има полицаи от страната. Но не и в Югославия. Разбирате ли?

— Изключително трудно положение — съгласи се Поаро.

— Има и нещо още по-лошо. Доктор Константин, забравих, не ви запознах: доктор Константин — мосьо Поаро.

Дребният, мургав човек се поклони и Поаро му върна поклона.

— Доктор Константин смята, че смъртта е настъпила към един часа след полунощ.

— Това е трудно да се определи точно — каза докторът, — но смятам, че мога с положителност да твърдя, че смъртта е настъпила между полунощ и два часа.

— Кога са видели за последен път мистър Ратчет жив? — попита Поаро.

— Знае се, че е бил жив към един без двайсет, когато е говорил с кондуктора — поясни мосьо Бук.

— Напълно вярно — потвърди Поаро. — Аз сам го чух. Това ли е последното, което се знае?

— Да.

Поаро се обърна към доктора, който продължи:

— Прозорецът на купето на мистър Ратчет бе намерен широко отворен, което навеждаше на мисълта, че убиецът е избягал оттам. Но според мен този отворен прозорец е за заблуждение. Ако някой е излязъл през него, той щеше да остави ясни следи върху снега. А нямаше никакви следи.

— Кога бе открито престъплението? — попита Поаро.

— Мишел!

Кондукторът на спалния вагон вдигна глава. Лицето му все още изглеждаше бледо и уплашено.

— Кажи на този господин точно какво се случи — нареди мосьо Бук.

Мъжът заговори с прекъсвания.

— Прислужникът на този мистър Ратчет тази сутрин почука няколко пъти на вратата. Никой не отговори. После, преди половин час, дойде сервитьорът от вагон-ресторанта. Искаше да знае дали господинът ще закуси. Беше единадесет часът, разбирате ли? Отворих му вратата с моя ключ. Но на вратата има и верига, и тя беше закачена. Не последва отговор, а вътре беше съвсем тихо и студено, много студено. Прозорецът беше отворен и навяваше сняг. Помислих си, че може би господинът е припаднал. Доведох началник-влака. Счупихме веригата и влязохме. Той беше… ах! Това беше ужасно.

Той отново скри лице в ръцете си.

— Вратата е била заключена и веригата поставена отвътре — каза замислено Поаро. — Не е било самоубийство, а?

Лекарят грък се изсмя злъчно.

— Нима човек, който се самоубива, може да се прободе на десет, дванайсет, петнайсет места? — попита той.

Поаро разтвори широко очи.

— Голяма жестокост — каза той.

— Жена е извършила това — обади се началник-влакът. — Можете да бъдете сигурни, че е била жена. Само жена може да наръга така.

Доктор Константин смръщи замислено лице.

— Трябва да е била много силна жена — каза той. — Не желая да говоря като специалист — това само обърква, но мога да ви уверя, че един-два от ударите са нанесени с такава сила, че са проникнали през яки пластове мускули и кости.

— Явно убийството не е било професионално — каза Поаро.

— Съвсем непрофесионално — съгласи се доктор Константин. — Ударите са били нанасяни наслуки. Някои дори са се плъзнали, без да причинят почти никаква вреда. Сякаш убиецът е нанасял ударите безумно, със затворени очи.

— Жена е — каза отново началник-влакът. — Жените са такива. Когато са разгневени, те притежават огромна сила. — Той кимна толкова мъдро, че всички предположиха, че говори от личен опит.

— Може би мога да добавя нещо към вашите сведения — рече Поаро. — Мистър Ратчет говори с мен вчера. Доколкото можах да го разбера, той ми каза, че животът му е в опасност.

— „Очистен“ — това е американски израз, нали? — каза мосьо Бук. — В такъв случай не е жена, а някой „гангстер“ или „пищовджия“.

Началник-влакът доби опечален израз, понеже теорията му не се оказа вярна.

— Ако е така — подхвърли Поаро, — изглежда убийството е извършено доста любителски.

Тонът му изразяваше професионално неодобрение.

— Във влака има един едър американец — продължи да развива тезата си мосьо Бук, — простичък на вид човек с ужасни дрехи. Дъвче дъвка, което, струва ми се, не е прието в доброто общество. Знаете кого имам предвид, нали?

Кондукторът на спалния вагон, към когото се бе обърнал, кимна.

— Да, мосьо, от номер 16. Но надали е бил той. Щях да го видя да влиза в купето или да излиза от него.

— Може и да не сте го видели. Да, може и да не сте. Но след малко ще се занимаем и с този въпрос. А сега въпросът е — какво да правим, — Той погледна към Поаро.

Поаро също го погледна.

— Хайде, приятелю — каза мосьо Бук. — Знаете за какво ще ви помоля. Зная силата ви. Вземете разследването във ваши ръце! Не, не, не отказвайте! Виждате ли, за нас това е много сериозно — говоря за Международната компания на спалните вагони. Колко просто ще бъде, ако когато югославската полиция дойде, да можем да й представим разрешението! В противен случай ще има бавене, безпокойства, милион неприятности. Може би, кой знае, сериозни неприятности за невинни хора. Вместо това — вие намирате разрешение на мистерията! Ние ще кажем: „Беше извършено убийство — ето престъпника!“

— А ако не успея да разреша загадката?

— Не, драги мой. — Гласът на Бук стана много ласкав. — Аз зная вашата слава. Познавам вашите методи. Това е идеален случай за вас. Да издирите миналото на всички тези хора, да разкриете тяхната „bona fides“10 — всичко това отнема време и причинява безкрайни неудобства. Но нали често съм ви чувал да казвате, че за да разкрие някакво престъпление, човек трябва само да се облегне на стола си и да помисли? Направете точно това. Разпитайте пътниците във влака, вижте трупа, изучете следите, които са оставени, а след това… е добре, аз имам вяра във вас! Сигурен съм, че не сте се хвалили напразно. Да се облегнеш в стола и да помислиш — да използуваш (както толкова често съм ви чувал да казвате) малките, сиви клетки на мозъка — и ще узнаеш!

Той се наведе напред и погледна нежно приятеля си.

Вашата вяра ме трогва, приятелю — каза Поаро развълнувано. — Както казахте, този случай не може да бъде труден. Сам аз снощи — но сега няма да говорим за това. Да си кажа истината, този проблем ме заинтригува. Преди половин час само си мислех, че ни предстоят много скучни часове, докато сме принудени да стоим тук. А сега ето че ми попада един проблем в ръцете.

— Значи, приемате? — попита нетърпеливо мосьо Бук.

— Разбира се. Оставете въпроса в моите ръце.

— Добре — ние всички сме на ваше разположение.

— Най-напред бих искал да имам един план на вагона Истанбул—Кале с бележка за хората, които заемат отделните купета, и бих искал също да видя паспортите и билетите им.

— Мишел ще ви ги даде. Кондукторът на спалния вагон напусна купето.

— Какви други пътници има във влака? — попита Поаро.

— В този вагон ние с доктор Константин сме единствените пътници. Във вагона от Букурещ има един възрастен господин с куц крак. Кондукторът го познава добре. След букурещкия вагон са обикновените вагони, но те не ни интересуват, защото след сервирането на вечерята снощи бяха заключени. Пред вагона Истанбул—Кале е само вагон-ресторантът.

— Тогава, изглежда — каза бавно Поаро, — ще трябва да търсим убиеца във вагона Истанбул—Кале. Той се обърна към доктора: — Струва ми се, че вие именно за това намеквахте?

Гръкът кимна утвърдително.

— Половин час след полунощ ние заседнахме в пряспата. Оттогава никой не е могъл да напусне влака!

— Сега убиецът е сред нас, във влака… — обява тържествено мосьо Бук.

ГЛАВА VIЖЕНА?

— Най-напред — каза Поаро — бих искал да поговоря с младия Мъкуийн. Може би той ще бъде в състояние да ни даде ценни сведения.

— Разбира се — съгласи се Бук.

Той се обърна към началник-влака:

— Доведете господин Мъкуийн. Началникът излезе от купето.

Кондукторът се върна с куп паспорти и билети. Бук ги взе от него.

— Благодаря, Мишел. А сега, струва ми се, ще бъде най-добре да се върнеш на поста си. По-късно ще вземем официално показанията ти.

— Добре, мосьо.

Мишел на свой ред излезе от вагона.

— След като се видим с младия Мъкуийн — каза Поаро, — може би господин докторът ще дойде с мен в купето на убития.

— Разбира се.

— А след като свършим там…

Но в този момент началник-влакът се върна с Хектор Мъкуийн.

Мосьо Бук стана.

— Ние сме малко натясно — извини се той любезно. — Седнете на моето място, мистър Мъкуийн. Мосьо Поаро ще седне срещу вас — така.

Той се обърна към началник-влака.

— Очистете вагон-ресторанта от хората — нареди той — и го оставете на разположение на мосьо Поаро. Там ще проведете разговорите си, нали, приятелю?

— Ще бъде най-удобно, да — съгласи се Поаро. Мъкуийн стоеше и поглеждаше от единия към другия, без да може да следи добре бързия поток на френската реч.

— Какво има? — заговори той трудно на френски. — Защо?…

Поаро го покани с енергичен жест да седне на седалката в ъгъла. Мъкуийн седна и започна отново:

— Защо?… — След това спря и заговори на английски. — Какво става във влака? Да не се е случило нещо?

Той погледна от единия мъж към другия.

Поаро кимна.

— Точно така. Нещо се е случило. Пригответе се да понесете един удар. Вашият работодател, мистър Ратчет, е мъртъв!

Мъкуийн сви устни и подсвирна. С изключение на по-яркия блясък в очите му, той не показа признаци на сътресение или на мъка.

— Значи, все пак се добраха до него — каза той.

— Какво точно искате да кажете с този израз, мистър Мъкуийн?

Мъкуийн се поколеба.

— Вие предполагате — каза Поаро, — че мистър Ратчет е убит?

— А не е ли? — Този път Мъкуийн изрази изненада. — Да, разбира се — каза той бавно, — точно това си помислих. Значи, искате да кажете, че той просто е умрял, докато е спал? Старецът беше толкова здрав, здрав като…

Той млъкна, понеже не намери подходящо сравнение.

— Не, не — рече Поаро. — Вашето предположение беше напълно правилно. Мистър Ратчет е бил убит. Прободен с нож. Но бих искал да зная защо бяхте толкова сигурен, че това е било убийство, а не обикновена смърт.

Мъкуийн се поколеба.

— Трябва да бъда наясно по този въпрос — каза той. — Кой сте вие всъщност? И в качеството си на какъв се намесвате?

— Аз представлявам Международната компания на спалните вагони. — Поаро помълча и после прибави: — Аз съм детектив. Казвам се Еркюл Поаро.

Ако Поаро очакваше някакъв ефект, такъв ефект не се получи.

— О, така ли? — каза само Мъкуийн и зачака Поаро да продължи…

— Може би знаете името ми.

— Ами, струва ми се, познато — само че винаги съм го мислел за име на дамски шивач.

Поаро го погледна с отвращение:

— Невероятно! — каза той.

— Кое е невероятно?

— Нищо. Нека се занимаем с въпроса, който ни интересува. Искам да ми разкажете, мистър Мъкуийн, всичко, което знаете за починалия. Вие не сте му роднина, нали?

— Не. Аз съм… бях… негов секретар.

— От колко време изпълнявате тази длъжност?

— Малко повече от година.

— Моля ви да ми дадете всички сведения, които можете.

— Е добре, с мистър Ратчет се срещнах преди малко повече от година, когато бях в Персия…

Поаро го прекъсна:

— Какво правехте там?

— Бях дошъл от Ню Йорк, за да се занимая с една петролна концесия. Предполагам, че това не ви интересува. Аз и моите приятели бяхме зле изиграни в тази работа. Мистър Ратчет беше в същия хотел. Малко преди това той се бе скарал със секретаря си. Предложи ми мястото и аз го приех. Нямах постоянна работа и бях доволен, че намерих, както се оказа, добре платена служба.

— А след това?

— Пътувахме. Мистър Ратчет искаше да види света. Пречеше му това, че не знаеше чужди езици. Работех по-скоро като разводач, отколкото като секретар. Водех приятен живот.

— А сега ми разкажете колкото можете повече за вашия работодател.

Младежът повдигна рамена. На лицето му се появи объркано изражение.

— Това не е толкова лесно.

— Как е пълното му име?

— Самюел Едуард Ратчет.

— Американски поданик ли беше?

— Да.

— От коя част на Америка беше по произход?

— Не зная.

— Е добре, кажете ми каквото знаете.

— Истината, мистър Поаро, е, че не зная абсолютно нищо! Мистър Ратчет никога не говореше за себе си или за живота си в Америка.

— А защо е било така според вас?

— Не зная. Струваше ми се, че се срамува от произхода си. Някои хора се срамуват от произхода си.

— Задоволително ли ви се вижда това разрешение?

— Откровено казано — не.

— Имаше ли роднини?

Никога не е споменавал за роднини.

Поаро беше настойчив:

— Вие трябва да сте си създали някаква теория, мистър Мъкуийн.

— Да, наистина, създал съм си. Най-напред не вярвам, че Ратчет беше истинското му име. Мисля, че е напуснал окончателно Америка, за да избяга от някого или от нещо. Мислех, че е успял… до преди няколко седмици.

— А след това?

— Започна да получава писма — заплашителни писма.

— Виждали ли сте ги?

— Да. В задълженията ми влизаше да се грижа за кореспонденцията. Първото писмо дойде преди четиринайсет дни.

— Бяха ли унищожени тези писма?

— Не, струва ми се, че при мен има все още няколко от тях — за едно зная, че Ратчет го скъса в пристъп на гняв. Да ви ги донеса ли?

Бъдете така добър.

Мъкуийн излезе от купето. Няколко минути по-късно той се върна и остави пред Поаро два листа не много чиста хартия.

В първото писмо пишеше следното:

„Мислеше си, че ще ни измамиш и ще ти се размине, нали? В никакъв случай. Ние сме се заели да те очистим, Ратчет, и ще го направим!“

Нямаше подпис.

Поаро само повдигна вежди и взе второто писмо.

„Ще те заведем на последната ти разходка, Ратчет. И то скоро. Ще те очистим, разбираш ли?“

Поаро остави писмото.

— Стилът е еднотипен! — каза той. — И то повече от почерка.

Мъкуийн втренчи поглед в него.

— Вие едва ли бихте го забелязали — обясни Поаро любезно. — За това са необходими очи, свикнали с подобни неща. Това писмо не е писано от един човек, мистър Мъкуийн. Писали са го двама или повече души — всеки е писал поред по една буква или дума. А и буквите са печатни. Това затруднява значително задачата по установяването на принадлежността на почерка. — Той млъкна, а след това продължи: — Знаехте ли, че мистър Ратчет се обърна към мен за помощ?

— Към вас?

Учуденият тон на Мъкуийн увери Поаро, че младият мъж не е знаел за това. Детективът кимна.

— Да. Беше разтревожен. Кажете ми, как реагира Ратчет, когато получи първото писмо?

Мъкуийн се поколеба.

— Трудно е да се каже. Той… го отмина със смях, с обичайното си спокойствие. Но някак си — Мъкуийн потръпна — почувствувах, че под маската на спокойствието му се крие голяма тревога.

Поаро кимна. После му зададе един неочакван въпрос:

— Мистър Мъкуийн, ще ми отговорите ли напълно откровено какво отношение имахте към работодателя си? Обичахте ли го?

Хектор Мъкуийн изчака една-две минути, преди да отговори.

— Не — отвърна той. — Не го обичах.

— Защо?

— Не зная точно защо. Той беше винаги приятен. — Мъкуийн помълча и добави: — Ще ви призная истината, мистър Поаро. Не го обичах и му нямах доверие. Уверен съм, че той беше жесток и опасен човек. Трябва обаче да призная, че нямам причини за това си мнение.

— Благодаря ви, мистър Мъкуийн. Още един въпрос — кога видяхте за последен път мистър Ратчет жив?

— Снощи към… — той помисли за минутка — към десет часа, бил казал. Отидох в купето му, за да запиша няколко негови кратки писма.

— По какъв въпрос?

— За някои керамични плочки и антични глинени съдове, които купи в Персия. Предадените предмети не отговаряха на закупените. По този въпрос се поведе дълга и неприятна кореспонденция.

— И тогава за последен път мистър Ратчет е бил видян жив?

— Да, така предполагам.

— Знаете ли кога мистър Ратчет е получил последното заплашително писмо?

— Сутринта в деня, когато напуснахме Константинопол.

— Има още един въпрос, който трябва да ви задам, мистър Мъкуийн: в добри отношения ли бяхте с вашия работодател?

Очите на младия мъж блеснаха внезапно.

— При тези ваши думи предполагате, че по гърба ми ще полазят тръпки. Но както се казва в добре продаващите се романи: „Нямате улики против мен.“ Ратчет и аз бяхме в отлични отношения.

— Може би, мистър Мъкуийн, ще ми дадете цялото си име и вашия адрес в Америка.

Мъкуийн съобщи името си — Хектор Уилърд Мъкуийн, и своя адрес в Ню Йорк.

Поаро се облегна на страничната възглавничка.

— Това засега е достатъчно, мистър Мъкуийн — каза той. — Ще ви бъда признателен, ако известно време запазите в тайна новината за смъртта на мистър Ратчет.

— Неговият прислужник, Мастерман, ще трябва да бъде уведомен.

— Той вероятно вече знае — отговори сухо Поаро. — В такъв случай опитайте се да го накарате да си държи езика зад зъбите.

— Няма да е трудно. Той е британец и както сам казва, не се бърка в чужди работи. Има недобро мнение за американците и никакво за другите народности.

— Благодаря ви, мистър Мъкуийн. Американецът напусна купето.

— Е? — попита мосьо Бук. — Вярвате ли това, което казва този младеж?

— Вижда ми се честен и откровен. Не показа никакви чувства към работодателя, което би сторил, ако беше замесен по някакъв начин. Наистина мистър Ратчет не му е казал, че се е опитал да привлече моите услуги и не е успял, но не смятам това за подозрително обстоятелство. Струва ми се, че мистър Ратчет е бил човек, който при всеки възможен случай е предпочитал да се съветва само със себе си.

— И така, вие се произнасяте поне за едно лице, че не е виновно за убийството — каза закачливо мосьо Бук.

Поаро го погледна с укор.

— Аз подозирам всички до последната минута — поясни той. — Въпреки това трябва да призная, че не мога да си представя този трезв, дългоглав Мъкуийн да загуби контрол дотолкова, че да наръга жертвата си дванайсет-четиринайсет пъти. Не съответствува на психиката му — никак не съответствува.

— Не — каза замислено мосьо Бук. — Това е дело на човек, доведен почти до лудост от ненавистта си — подсказва по-скоро южен темперамент. Или в противен случай сочи, както настояваше нашият приятел началник-влакът, че убиецът е жена.

ГЛАВА VIIТРУПЪТ

Последван от доктор Константин, Поаро отиде в съседния вагон и стигна до купето, заемано от убития. Кондукторът дойде и им отвори вратата със своя ключ.

Двамата мъже влязоха вътре. Поаро се обърна о въпрос към придружаващия го доктор:

— Какво е разместено в това купе?

— Нищо не е докосвано. Внимавах по време на огледа да не поместя тялото.

Поаро кимна. Озърна се.

Първото нещо, което се натрапи на сетивата му, беше силният студ. Прозорецът беше свален додолу, а пердето вдигнато нагоре.

— Бррр! — потръпна Поаро. Другият се усмихна с разбиране.

— Нарочно не го затворих — каза той. Поаро огледа внимателно прозореца.

— Вие сте прав — съобщи той. — Никой не е излязъл от вагона по този начин. Може би отвореният прозорец е трябвало да ни наведе на тази мисъл, но ако е така, снегът е провалил плановете на убиеца.

Поаро изследва внимателно рамката на прозореца. Извади една малка кутийка от джоба си и духна малко прах върху рамката.

— Няма никакви отпечатъци от пръсти — рече той. — Това означава, че рамката е била изтрита. Но дори да имаше отпечатъци, те нямаше да ни кажат кой знае какво. Щяхме да намерим отпечатъците на мистър Ратчет, на прислужника му или на кондуктора. В днешно време престъпниците не правят подобни грешки. А щом е така — прибави бодро той, — можем да затворим прозореца. Тук прилича просто на хладилник.

Поаро последва думите с действия и после за първи път насочи вниманието си към неподвижната фигура, просната върху леглото.

Ратчет лежеше по гръб. Горната част на пижамата му, изцапана с ръждиви ивици, беше разкопчана и отметната.

— Трябваше да видя характера на раните, нали разбирате? — обясни докторът.

Поаро кимна. Наведе се над трупа. Накрая се изправи с лека гримаса.

— Неприятна гледка — каза той. — Някой трябва да е стоял тук и да го е ръгал упорито. Колко рани има точно?

— Преброих дванайсет. Една-две са толкова леки, че са по-скоро одрасквания. От друга страна, поне три биха могли да причинят смърт.

Нещо в тона на доктора привлече вниманието на Поаро. Той го погледна остро. Дребният грък стоеше втренчен в трупа и се мръщеше с недоумение.

— Нещо ви се вижда странно, нали? — попита тихо Поаро. — Кажете, приятелю. Тук има нещо, което ви озадачава?

— Прав сте — призна другият.

— Какво е то?

— Виждате ли тези две рани… тук и тук — посочи ги той. — Те са дълбоки, всяко ръгане сигурно е срязало кръвоносни съдове и въпреки това краищата им не са разтворени. Не са кървили, каквото би могло да се предположи.

— Което подсказва какво?

— Че когато тези рани са били нанесени, човекът е бил вече мъртъв, мъртъв от известно време. Но това е безсмислено наистина.

— Така изглежда — каза Поаро замислен. — Освен ако нашият убиец е решил, че не е свършил работата с както трябва и се е върнал, за да бъде по-сигурен; това е явно безсмислие! Нещо друго?

— Само едно нещо още.

— И какво е то?

— Виждате ли тази рана там, под дясната ръка, близо до дясното рамо, вземете моя молив. Можете ли да нанесете такъв удар? Поаро замахна с молива.

— Правилно — каза той. — Разбирам. С дясната ръка е крайно трудно, почти невъзможно. Човек трябва да нанесе удара отзад напред. Но ако ударът е бил нанесен с лявата ръка…

— Точно така, мосьо Поаро. Този удар почти сигурно е бил нанесен с лявата ръка.

— Значи, нашият убиец е левак? Не, случаят е по-труден, нали?

— Така е, мосьо Поаро. Някои от другите удари са безспорно нанесени с дясна ръка.

— Двама души. Отново се върнахме към двамата души — измърмори детективът. И попита внезапно: — Беше ли запалена светлината?

— Трудно е да се каже. Всяка сутрин към десет часа кондукторът загася осветлението.

— Ключовете ще ни дадат отговора — рече Поаро. Той разгледа ключа на горната лампа и ключа на нощната лампа над леглото. Първият беше изключен. Вторият също.

— Е, добре — каза той замислено. — Ние имаме тук хипотезата за Първия и Втория убиец, както би ги нарекъл великият Шекспир. Първия убиец е наръгал жертвата си и е напуснал купето, като е загасил светлината. Втория убиец е дошъл в тъмното, не е видял, че неговата или нейната работа е вече извършена, и най-малко още два пъти е пробол мъртвото тяло. Какво мислите вие за това?

— Превъзходно — съгласи се въодушевено дребният доктор.

Очите на Поаро блеснаха закачливо.

— Така ли мислите? Радвам се. На мен ми се струваше малко глупаво.

— Какво друго обяснение би могло да има?

— Точно това се питам и аз. Някакво съвпадение ли има тук, или какво? Има ли и други несъвместими неща, които да сочат, че деянието е извършено от двама души?

— Струва ми се, че мога да отговоря утвърдително. Някои от тези удари, както вече казах, говорят за слабост — за липса на физическа сила или на решителност. Те са слаби, отплеснати удари. Но този тук и този… — Той отново посочи. — За тези удари е била необходима голяма сила. Те са проникнали в мускулите.

— Според вас те са били нанесени от мъж?

— Съвсем сигурно.

— Не са могли да бъдат нанесени от жена?

— Някоя млада, силна, атлетически развита жена би могла да ги нанесе, особено ако е била обзета от силни чувства, но по мое мнение това е твърде невероятно.

Поаро помълча известно време.

Другият каза с безпокойство:

— Разбирате ли моята гледна точка?

— Напълно — отвърна Поаро. — Работата започва чудесно да се изяснява! Убиецът е бил мъж с огромна сила, той е бил слаб, била е жена, бил е левак, бил е десняк. Ах, но това е смешно! — Той заговори с внезапен изблик на гняв: — А жертвата — каква е нейната роля във всичко това? Извикала ли е? Борила ли се е? Защищавала ли се е?

Поаро пъхна ръка под възглавницата и извади автоматичния пистолет, който Ратчет му бе показал предишния ден.

— Зареден, вижте — каза той.

Те се огледаха. Дрехите на Ратчет висяха на закачалките на стената. Върху капака на умивалника, който служеше за масичка, имаше различни предмети — изкуствени челюсти в чаша вода, друга, празна чаша, бутилка минерална вода, голямо, плоско шише и една пепелница с угарка от пура и овъглени късчета хартия, както и две изгорели кибритени клечки.

Докторът взе празната чаша и я помириса.

— Ето обяснението за пасивността на жертвата — каза той спокойно.

— Упоен?

— Да. Поаро кимна. Той взе двете клечки и се зае внимателно да ги разглежда.

— Намерихте някаква следа ли? — попита с интерес дребният доктор.

— Тези две клечки имат различна форма — отвърна Поаро. — Едната е по-плоска от другата. Виждате ли?

— Такива клечки можете да получите във влака — каза докторът, — в картонена опаковка.

Поаро претърси джобовете на дрехите на Ратчет.

След малко извади оттам кутия кибрит. Сравни внимателно клечките.

— По-закръглената клечка е била запалена от мистър Ратчет — каза той. — Да видим дали има и от по-плоските.

Но последвалото претърсване не откри други кибритени клечки.

Очите на Поаро шареха из купето. Погледът му беше бляскав и остър като на птица. Човек чувствуваше, че нищо не може да му убегне.

Той възкликна, наведе се и вдигна нещо от пода.

Беше малко, правоъгълно парченце фина ленена батиста. В ъгъла се виждаше избродираната буквата X.

— Женска носна кърпа — подхвърли докторът. — Нашият приятел, началник-влакът, беше прав. Тук има замесена жена.

— И за наше удобство тя оставя носната си кърпа! — каза Поаро. — Точно както става в книгите и филмите. И за да бъдем още повече улеснени, кърпата е белязана с инициал.

— Каква сполука за нас! — възкликна докторът.

— Сполука, нали? — рече Поаро. Нещо в тона му изненада доктора.

Но преди да успее да поиска Поаро да му обясни тона си, детективът отново се наведе към пода.

Този път той показа на дланта си една чистачка за лула.

— Може би това е собственост на мистър Ратчет? — предположи докторът.

— В никой от джобовете му нямаше нито лула, нито тютюн, нито кесия за тютюн.

— Тогава и това е веществено доказателство.

— О, разбира се. И отново напълно удобно изтървано. Този път следа от мъж, забележете! Човек не може да се оплаче от липсата на веществени доказателства в нашия случай. Тук има изобилие от веществени доказателства. Между другото, какво направихте с оръжието?

— Не открих никакво оръжие. Убиецът трябва да го е взел със себе си.

— Интересно защо — замисли се Поаро.

— А! — възкликна докторът, както изследваше внимателно джобовете на пижамата на мъртвеца. — Пропуснал съм това — каза той. — Само разкопчах дрехата и я отметнах назад.

Той извади един златен часовник от малкото джобче. Капакът му беше силно очукан, а стрелките показваха един и петнадесет.

— Виждате ли! — възкликна Константин. — Това ни дава часа на престъплението. Отговаря на моите предположения. Бях казал, че убийството е станало между полунощ и два часа през нощта, и най-вероятно към един часа, въпреки че е трудно да бъдеш точен в подобни случаи. Е добре, ето потвърждението. Един и четвърт. Това е часът на престъплението.

— Възможно е, да. Много е възможно.

Докторът го изгледа с любопитство.

— Ще ме извините, мосьо Поаро, но не ви разбирам.

— Аз сам не се разбирам — отвърна Поаро. — Въобще нищо не мога да разбера и както виждате, това ме безпокои.

Той въздъхна и се наведе над малката масичка, за да разгледа овъглените късчета хартия. Измърмори нещо на себе си.

— Как ми трябва сега една старомодна кутия за дамски шапки!

Доктор Константин не знаеше как да разбира тези странни думи. Но Поаро не му даде време за въпроси. Той отвори вратата към коридора и извика кондуктора.

Мишел пристигна тичешком.

— Колко жени има във вагона? Кондукторът почна да ги брои на пръсти:

— Една, две три — шест, мосьо. Старата американка, една шведка, младата англичанка, графиня Андрени, принцеса Драгомирова и нейната прислужница.

Поаро се замисли.

— Всички те имат кутии за шапки, нали?

— Да, мосьо.

— Тогава ми донесете… чакайте да си помисля, да, кутията на шведката и кутията на прислужницата. В тези двете е единствената ми надежда. Кажете и че това е митническо изискване или каквото ви дойде на ума.

— Не се безпокойте, мосьо. В момента и двете дами не са в купетата си.

— Тогава побързайте.

Кондукторът тръгна. Той се върна с две кутии за шапки. Поаро отвори кутията на прислужничката и я хвърли настрана. След това отвори кутията на шведката и издаде възклицание на задоволство. Извади внимателно шапките и под тях се показаха изпъкнали металически мрежи.

— А, ето, това е, което ми трябва. Преди около петнайсет години кутиите за шапки се правеха по този начин. Шапката се прикрепва към тези изпъкнали мрежи със специална игла.

Докато говореше, Поаро извади сръчно две от приспособленията. След това прибра отново шапките в кутията и каза на кондуктора да ги върне на мястото им.

Вратата се затвори и Поаро се обърна към събеседника си:

— Драги докторе, аз не разчитам само на квалифицираната процедура. Търся психология, не отпечатъци от пръсти или пепел от цигара. Но в този случай бих се радвал, ако ми помогне малко науката. Това купе е пълно с веществени доказателства, но как мога да съм сигурен, че са наистина такива, каквито изглеждат?

— Не ви разбирам добре, мосьо Поаро.

— Хубаво, ще ви дам пример — ние намираме една женска носна кърпа. Дали жена я е изпуснала? Или пък мъжът, който е извършил престъплението, си е казал: „Ще направя така, че това престъпление да изглежда като извършено от жена. Ще пробода врага си с излишни удари, като направя някои от тях да изглеждат слаби и безобидни, ще изпусна тази носна кърпа там, където всеки ще я види.“ Това е едното предположение. Но има и друго. Дали не го е извършила жена, която нарочно е изпуснала чистачката за лула, за да изглежда, че убийството е работа на мъж? Или може би трябва сериозно да предположим, че двама души — мъж и жена — са замесени поотделно и всеки от тях е бил толкова невнимателен, че е изпуснал доказателство за самоличността си. Това е прекалено голямо съвпадение!

— Но каква е ролята на кутията за шапки? — попита докторът все още озадачен.

— А, ще стигна и до нея. Както казах, тези следи — спрелият на един и четвърт часовник, носната кърпа, чистачката за лула — могат да бъдат верни или лъжливи. Още не съм в състояние да кажа нищо по това. Но има една следа тук, за която вярвам — въпреки че отново греша може би, — че не е лъжлива. Имам пред вид тази плоска кибритена клечка, докторе. Вярвам, че тази клечка е била използувана от убиеца, а не от Ратчет. Била е употребена, за да се изгори някакъв уличаващ документ. Навярно някаква бележка. Ако е така, в тази бележка е имало нещо — грешка, която е давала известно указание за автора на деянието. Ще се опитам да я възкреся.

Той излезе от купето и скоро се върна с малък спиртник и маша за навиване на коса.

— Използувам я за мустаците си — каза той за машата.

Докторът го наблюдаваше с голям интерес. Поаро изглади двете мрежи и много внимателно постави овъгленото парче хартия между тях. След това хвана мрежите с машата и поднесе цялото приспособление над пламъка на спиртника.

— Това е много примитивна работа — каза той през рамо. — Да се надяваме, че ще изпълни предназначението си.

Докторът внимателно наблюдаваше действията му. Металът започна да се зачервява. И ето той видя слаби очертания на букви. Бавно се образуваха думи, огнени думи.

Късчето хартия беше много малко. Показаха се само три думи и част от четвърта.

„…мни малката Дейзи Армстронг“.

— А! — възкликна рязко Поаро.

— Говори ли ви нещо това? — попита докторът. Очите на Поаро блестяха. Той внимателно остави машата.

— Да — каза той. — Сега зная истинското име на убития. Зная защо е трябвало да напусне Америка.

— Как се е казвал?

— Касети.

— Касети. — Константин сбърчи чело. — Напомня ми нещо. Преди няколко години. Не мога да си спомня,… Не беше ли някакъв случай в Америка?

— Да — потвърди Поаро. — Случай в Америка.

Но детективът не беше склонен да разговаря повече по този въпрос. Той заоглежда купето и продължи:

— За това ще говорим по-късно. Най-напред да проверим дали сме видели всичко, което можем да видим тук.

Той претърси още веднъж бързо и сръчно джобовете на дрехите на мъртвеца, но не намери в тях нищо интересно. Опита вратата към съседното купе, но тя беше заключена от другата страна.

— Има едно нещо, което не мога да разбера — каза доктор Константин. — Ако убиецът не е избягал през прозореца, ако тази междинна врата е била заключена от другата страна и ако вратата към коридора е била не само заключена, но и със сложена верига, как тогава убиецът е напуснал купето?

— Така говори публиката, когато някой човек с вързани крака и ръце бива затворен в кутия и после изчезва.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа — обясни Поаро, — че ако убиецът е целял да повярваме в бягството му през прозореца, естествено той ще направи така, че излизането му през другите два изхода да изглежда невъзможно. Това е трик. Също както изчезващият човек от кутията. Нашата задача е да открием как е извършен този трик.

Той заключи междинната врата откъм тяхната страна.

— За в случай — каза той, — че на превъзходната мисис Хюбърд й хрумне да научи от първа ръка подробности по престъплението, за да ги пише на дъщеря си.

Поаро огледа купето още веднъж.

— Струва ми се, че тук нямаме повече работа. Хайде да се върнем при мосьо Бук.

ГЛАВА VIIIСЛУЧАЯТ С ОТВЛИЧАНЕТО НА АРМСТРОНГ

Завариха мосьо Бук да довършва един омлет.

— Помислих, че ще е най-добре да се сервира веднага обедът във вагон-ресторанта, а след това пътниците е го освободят и мосьо Поаро ще може да проведе в него разпита. Междувременно наредих на нас тримата да донесат храна тук.

— Чудесна идея — каза Поаро.

Никой от тримата не беше гладен и те скоро приключиха с храненето, но мосьо Бук прояви интерес към темата, която занимаваше мислите на всички, едва когато започнаха да пият кафето.

— Е? — попита той.

— Открих самоличността на жертвата. Зная защо се е наложило той да напусне Америка.

— Кой е той?

— Помните ли да сте чели за малката Армстронг. Това е Касети — човекът, който уби малката Дейзи Армстронг.

— Да, спомням си. Потресаваща история — въпреки, че не мога да се сетя за подробностите.

— Полковник Армстронг беше англичанин — кавалер на ордена „Виктория“. Всъщност половин американец понеже майка му беше дъщеря на В. К. Ван дер Хал — милионер от Уол стрийт. Той се ожени за дъщерята на Линда Арден, най-прочутата американска трагична своето време. Живееха в Америка и имаха едно дете момиченце, което боготворяха. На тригодишна възраст това момиченце беше отвлечено и за връщането му бе поискана необикновено голяма сума. Не ще ви досаждам с всички последвали усложнения. Ще мина на право на момента, когато след плащането на огромната сума от двеста хиляди долара бе намерено мъртвото тяло на детето, което е било убито най-малко две седмици преди това. Обществото настръхна от негодувание. Последва нещо още по-лошо. Мисис Армстронг очакваше второ дете. Вследствие на сътресението тя роди преждевременно мъртво дете и самата тя умря. Съпругът й бе съкрушен и се самоуби.

— Господи, каква трагедия! Спомних си всичко каза Бук. — Ако не се лъжа, имаше и още един смъртен случай, нали?

— Да — една нещастна гувернантка, французойка или швейцарка. Полицията беше убедена, че момичето знае нещо за убийството. Отказаха да повярват на истеричните й отрицания. Накрая в пристъп на отчаяние, бедното момиче се хвърли от един прозорец и се уби. Впоследствие бе установено, че тя не е имала никакво съучастие в престъплението.

— Неприятно е да се помисли дори — каза мосьо Бук.

— Около шест месеца по-късно този човек, Касети, беше арестуван като главатар на бандата, която бе отвлякла детето. Тази банда използувала същите методи и преди. Когато имало изгледи полицията да попадне на следите им, убивали жертвата си, скривали трупа и продължавали да измъкват колкото могат повече пари, преди да се разкрие престъплението. А сега ще ви изясня още нещо, приятелю. Това престъпление е бил извършил самият Касети! Но благодарение на голямото си богатство и на тайното влияние, което е имал върху някои личности, той бе оправдан, като се позоваха на някаква процедурна грешка. Независимо от това той щеше да бъде линчуван, ако не беше така ловък да се изплъзне. За мен сега е ясно какво се е случило. Той е променил името си и е напуснал Америка. Не се е занимавал с нищо — пътувал е из чужбина и е живял от рентите си.

— Ах, какво животно! — Тонът на мосьо Бук изразяваше искрено отвращение. — Не съжалявам, че е мъртъв, никак!

— Съгласен съм с вас.

— Въпреки всичко не беше необходимо да го убиват в „Ориент експреса“. Има и други места за това.

Поаро се усмихна леко. Той разбираше, че мосьо Бук има предубеждения в това отношение.

— Въпросът, който трябва да си зададем сега, е следният — каза той. — Дали това убийство е дело на някаква съперническа банда, която Касети в миналото е измамил, или е лично отмъщение?

Той разказа за няколкото думи, които беше открил върху овъгленото късче хартия.

— Ако предположението ми е правилно, тогава писмото е било изгорено от убиеца. Защо? Защото в него се споменава думата „Армстронг“, която е ключът за загадката.

— Има ли някой жив от семейството Армстронг?

— Това за нещастие не зная. Спомням си, че четох за някаква по-млада сестра на мисис Армстронг.

Поаро продължи и изложи общите заключения, до които бяха стигнали с доктор Константин.

Мосьо Бук се оживи при споменаването на повредения часовник.

— Това, изглежда, ни дава много точно времето на престъплението.

— Да — каза Поаро. — Много удобно е.

В гласа му имаше странна нотка, която накара другите двама да го изгледат с любопитство.

— Вие казвате, че сам сте чули Ратчет да говори на кондуктора в един без двайсет?

Поаро разказа точно какво се беше случило.

— Е добре — каза мосьо Бук, — това поне доказва, че Касети или Ратчет, както ще продължа да го наричам, е бил сигурно жив в един без двайсет.

— Един без двайсет и три, ако искаме да бъдем точни.

— Тогава да се изразим официално — в дванадесет часа и тридесет и седем минути мистър Ратчет е бил жив. Това поне е факт.

Поаро не отговори. Той седеше и гледаше замислен пред себе си.

На вратата се почука и влезе сервитьорът от вагон-ресторанта.

— Вагон-ресторантът е вече свободен, мосьо — съобщи той.

— Да вървим — предложи Бук и стана.

— Мога ли да присъствувам? — попита доктор Константин.

— Разбира се, драги докторе. Освен ако мосьо Поаро няма никакви възражения.

— Съвсем не. Съвсем не — отвърна Поаро. След кратки, взаимни любезности от рода на „След вас, господине“, „Но не, след вас“ те напуснаха купето.