Убийство в „Ориент експрес“

ГЛАВА IКОЙ ОТ ТЯХ?

Когато Поаро влезе във вагон-ресторанта, мосьо Бук и доктор Константин разговаряха, Бук изглеждаше подтиснат.

— Ето го — каза директорът, когато видя Поаро. Приятелят му седна и той прибави: — Ако разкриете този случай, драги мой, наистина ще повярвам, че съществуват чудеса.

— Този случай ви безпокои, а?

— Безпокои ме естествено. Нищо не мога да разбера от него.

— Съгласен съм с вас — каза докторът. Погледна с интерес към Поаро.

— Откровено казано — продължи той, — не виждам какво възнамерявате да направите сега.

— Така ли? — възкликна замислено Поаро. Извади табакерата си и запали една от своите тънки цигари. Погледът му беше замечтан.

— За мен именно това е интересното в този случай — каза той. — Ние не можем да следваме нито един от нормалните пътища. Тези хора, чиито показания взехме — дали казват истината, или лъжат? Нямаме други начини да разберем освен тези, които можем да измислим сами. А това е упражнение на мозъка.

— Много добре, но имате ли с какво да започнете? — попита Бук.

— Току-що ви казах. Имаме показанията на пътниците и на собствените си очи.

— Хубави показания! Нищо не ни казват. Поаро поклати глава.

— Не съм съгласен, приятелю. Показанията на пътниците ни дават няколко интересни точки.

— Наистина ли? — подхвърли скептично Бук. — Не можах да го забележа.

— То е, защото не сте слушали.

— Е добре, кажете ми… какво съм пропуснал.

— Ще се спра само на един пример — първите показания, които чухме — показанията на младия Мъкуийн. Според мен той каза нещо доста значително.

— За писмата ли?

— Не, не за писмата. Доколкото си спомням, думите му бяха: „Пътувахме. Мистър Ратчет искаше да види света. Пречеше му незнанието на езици. Длъжността ми беше повече на разводач, отколкото на секретар.“

Той погледна най-напред лицето на доктора, а след това лицето на Бук.

— Какво? Още ли не разбирате? Това е непростимо, защото ви се представи още един случай преди малко, когато той каза: „Ако човек говори само добър американски, лесно могат да го излъжат.“

— Искате да кажете, че… — Бук изглеждаше все още озадачен.

— А, искате да ви го кажа съвсем ясно. Добре! Господин Ратчет не е говорел френски. Но когато кондукторът се отзова на позвъняването му миналата нощ, някакъв глас му каза на френски, че е станала грешка и няма нужда от него. Освен това използуваният израз е напълно идиоматичен, а не такъв, какъвто би избрал човек, който знае само няколко думи френски. „Се n’est rien. Je me suis trompe.“

— Вярно! — извика възбудено Константин. — Трябваше да обърнем внимание на това. Спомням си, че когато ни повторихте думите, вие наблегнахте на тях. Сега разбирам нежеланието ви да приемете за достоверно доказателство очукания часовник. В един без двайсет и три минути Ратчет е бил вече мъртъв…

— И този, който е говорил, е бил убиецът! — завърши изразително Бук.

Поаро вдигна ръка в знак на несъгласие.

— Нека не бързаме толкова. И нека не приемаме повече от това, което всъщност знаем. Струва ми се, че спокойно можем да кажем, че по това време, в един часа без двайсет и три минути, някакво друго лице е било в купето на Ратчет и че въпросното лице или е било французин, или е могло да говори добре френски.

— Много сте предпазлив, стари приятелю.

— Трябва да се напредва стъпка по стъпка. Ние нямаме истински доказателства, че по това време Ратчет е бил мъртъв.

— Имаме вика, който ви е събудил.

— Да, това е вярно.

— В известно отношение — каза замислено Бук — това откритие не изменя много нещата. Вие сте чули някой да се движи в съседното купе. Този някой не е бил Ратчет, а другият човек. Без съмнение той е измил кръвта от ръцете си, поразтребил е след престъплението, изгорил е обвинителното писмо. После е изчакал всичко да утихне и когато е сметнал, че е безопасно и няма никой наоколо, заключил е отвътре вратата на Ратчет и е сложил резето, отключил е междинната врата към купето на мисис Хюбърд и се е измъкнал оттам. Всъщност всичко е точно така, както си мислехме — с тази разлика, че Ратчет е бил убит около половин час по-рано, а часовникът е бил нагласен на един и четвърт, за да създаде алиби.

— И то не кой знае какво алиби — рече Поаро. — Стрелките на часовника показваха един и петнайсет минути — точно времето, когато неканеният посетител всъщност е напуснал мястото на престъплението.

— Вярно — потвърди Бук леко объркан. — Какво тогава ви говори часовникът?

— Ако стрелките са били нагласени — казвам ако, — в такъв случай времето, което те са били нагласени да показват, трябва да има някакво значение. Естествената реакция би била да заподозрем всеки, който има сигурно алиби за това време — в нашия случай един и петнайсет минути.

— Да, да — каза докторът — Правилно разсъждение.

— Трябва да обърнем малко внимание и на времето, по което неканеният посетител е влязъл в купето. Кога е имал възможността да го стори? Ако не допуснем съучастничеството на истинския кондуктор, има само един момент, когато той е могъл да влезе — докато влакът е бил на Винковци. След тръгването от Винковци кондукторът е седял с лице към коридора и докато всеки от пътниците едва ли би обърнал внимание на един кондуктор от спалните вагони, единственото лице, което би забелязало измамника, е истинският кондуктор. Но по време на престоя във Винковци кондукторът е на перона и наоколо няма никакъв човек.

— И съгласно предишните ни разсъждения този човек трябва да е един от пътниците — заключи Бук. — Връщаме се на мястото, откъдето тръгнахме. Кой от тях?

Поаро се усмихна.

— Направих един списък — каза той. — Ако желаете да го видите, може би ще освежи паметта ви.

Докторът и Бук се загледаха съсредоточено в списъка. Беше написан грижливо и методично по реда, по който бяха разпитвани пътниците:

— Този документ, нали разбирате — каза Поаро, — е само кратко изложение на показанията, които чухме, подредени за удобство по този начин.

Бук му го върна с гримаса.

— Не, не дава никакви пояснения — отвърна той.

— Може би това ще е повече по ваш вкус — каза Поаро с лека усмивка, като му подаде втори лист хартия.

ГЛАВА IIДЕСЕТ ВЪПРОСА

На хартията пишеше:

— Е, да видим какво сме в състояние да направим — каза Бук, като се посъвзе от това предизвикателство спрямо мисловните му способности. — Да започнем с носната кърпа. Нека бъдем методични и да спазваме реда.

— Разбира се — потвърди Поаро, като кимна със задоволство.

Бук продължи някак си поучително: — Инициалът „X“ е свързан с трима души — мисис Хюбърд, мис Дебенхем, чието второ име е Хермиън, и прислужницата Хилдегарде Шмит.

— Аха! А от тях трите?

— Трудно е да се каже. Но струва ми се, че бих посочил мис Дебенхем. Доколкото знаем, тя може да се назовава с второто си име, а не с първото. Освен това спрямо нея вече има известно подозрение. Този разговор, приятелю, който вие сте дочули, наистина е малко странен, а също така странен е и отказът й да го обясни.

— Що се отнася до мен, аз категорично посочвам американката — заяви доктор Константин. — Носната кърпа е доста скъпа, а както цял свят знае, американците не се въздържат да купуват скъпи неща.

— Значи, и двамата елиминирате прислужницата? — попита Поаро.

— Да. Както тя самата каза, това е кърпа на човек от висшите класи.

— А вторият въпрос — чистачката за лула? Дали полковник Арбътнот я е изпуснал, или някой друг?

— Това е труден въпрос. Англичаните не убиват с нож. В това сте прав. Склонен съм да мисля, че някой друг е изпуснал чистачката за лула… и го е направил, за да хвърли подозрение върху дългокракия англичанин.

— Както сам казахте, мосьо Поаро — намеси се докторът, — две такива следи биха представлявали прекалена небрежност. Съгласен съм с мосьо Бук. Носната кърпа е истинска немарливост — поради това никоя жена не признава, че е нейна. А чистачката за лула е лъжлива улика. В потвърждение на това забележете, че полковник Арбътнот не прояви никакво объркване и призна непринудено, че пуши лула и използува такъв вид чистачки.

— Добре разсъждавате — каза Поаро.

— Въпрос № 3 — кой е носил червеното кимоно? — продължи Бук. — Ще призная, че по този въпрос нямам никакво мнение. А вие какво мислите по въпроса, доктор Константин?

— Нищо.

— Тогава тук се признаваме за победени. В следващия въпрос обаче има известни възможности. Кой е бил мъжът или жената, който се е маскирал в униформата на кондуктор от спалните вагони? Е, можем да посочим със сигурност известен брой хора, които не са могли да бъдат. Хардман, полковник Арбътнот, Фоскарели, граф Андрени и Хектор Мъкуийн са твърде високи. Мисис Хюбърд, Хилдегарде Шмит и Грета Олсон са твърде обемисти. Остават прислужникът, мис Дебенхем, принцеса Драгомирова и графиня Андрени — а никой от тях не звучи убедително! В единия случай Грета Олсон, а в другия Антонио Фоскарели се кълнат, че мис Дебенхем и прислужникът не са напущали купетата си. Хилдегарде Шмит се кълне, че принцесата е била в своето купе, а граф Андрени ни казва, че съпругата му е взела приспивателно. В такъв случай изглежда, че не е бил никой от тях — което е немислимо.

— Както казва нашият стар приятел Евклид — измърмори Поаро.

— Трябва да бъде един от четиримата — реши доктор Константин, — освен ако е външен човек, който е намерил къде да се скрие, а ние сме съгласни, че това е невъзможно.

Мосьо Бук мина на следващия въпрос от списъка.

— № 5 — защо стрелките на счупения часовник показват 1:15? Мога да си представя две обяснения за това. Или е било направено от убиеца, за да си състави алиби, и след това не е могъл да напусне купето, когато е възнамерявал да го стори, понеже е чул да минават хора, или в противен случай… почакайте… идва ми нещо на ум…

Другите двама изчакаха почтително, докато Бук се терзаеше в умствена агония.

— Ето — каза той накрая. — Убиецът в униформа на кондуктор от спалните вагони не е този, който е нагласил стрелките на часовника! Това е направено от лицето, което нарекохме Втори убиец — левака, — с други думи, жената в червеното кимоно. Тя идва по-късно и премества назад стрелките на часовника, за да си създаде алиби.

— Браво! — извика доктор Константин. — Въображението ви работи добре.

— Всъщност — каза Поаро — тя го е наръгала в мрака, без да разбере, че е вече мъртъв, но се е сетила, че в джоба на пижамата му има часовник, извадила го е.

Бук го изгледа студено.

— Можете ли да предложите нещо по-добро? — попита той.

— В момента не — призна Поаро. — Въпреки това — продължи той — ми се струва, че и двамата не сте оценили достатъчно най-интересното в този часовник.

— В това ли се състои въпрос № 6? — попита докторът. — На този въпрос — било ли е извършено убийството по това време — 1:15, аз отговарям „не“.

— Съгласен съм — заяви Бук. — Следващият въпрос е: „По-рано ли е било?“ Аз казвам: „Да“. И вие, докторе, нали?

Докторът кимна.

— Да, но на въпроса „По-късно ли е било?“ също може да се отговори утвърдително. Аз съм съгласен с вашата теория, мосьо Бук, а струва ми се, че и мосьо Поаро е съгласен, въпреки че не иска да го признае. Първият убиец е дошъл преди 1:15, но вторият е дошъл след 1:15. А що се отнася до предположението за лявата ръка, не трябва ли да предприемем нещо, за да установим кой от пътниците е левак?

— Аз не изоставих напълно този въпрос — каза Поаро. — Може би забелязахте, че накарах всеки от пътниците или да се подпише, или да напише адреса си. Това не е окончателно доказателство, защото някои хора вършат едни действия с дясната ръка, а други с лявата. Някои пишат с дясната ръка, но играят голф с лявата. Въпреки това все е нещо. Всеки от разпитаните взе писалката с дясната ръка — с изключение на принцеса Драгомирова, която отказа да пише.

— Принцеса Драгомирова — невъзможно! — възкликна Бук.

— Съмнявам се дали би имала достатъчно сила, за да нанесе удара с лявата ръка — каза колебливо доктор Константин. — Тази рана специално е била нанесена със значителна сила.

— С повече сила, отколкото би могла да притежава една жена?

— Не, не бих казал това. Но ми се струва, че е била необходима повече сила, отколкото би могла да употреби една възрастна жена, а принцеса Драгомирова е физически доста крехка.

— Би могло да бъде въпрос на влияние на духа върху тялото — рече Поаро. — Принцеса Драгомирова има силен характер и огромна воля. Но нека засега не се спираме на това.

— Да минем на въпроси № 9 и 10. Можем ли да сме сигурни, че Ратчет е бил прободен не само от едно лице, и какво друго обяснение за раните би могло да има? Според мен — говоря като лекар — не може да има друго обяснение за тези рани. Да се предполага, че един и същ човек е ръгал най-напред слабо, а след това силно, отначало с дясната, а после с лявата ръка и че може би половин час по-късно е нанесъл нови рани на мъртвото тяло… е безсмислено.

— Да — съгласи се Поаро. — Безсмислено е. А мислите ли, че в идеята за двама убийци има смисъл?

— Както сам казахте, какво друго обяснение би могло да има?

Поаро втренчи поглед право пред себе си.

— Точно това се питам — каза той. — Точно това не преставам да се питам.

Той се облегна назад.

— Отсега нататък всичко се крие тук — той се тупна по челото. — Ние разчистихме всичко. Всички факти са пред нас… правилно и методично подредени. Пътниците седяха тук един след друг и даваха показания. Ние знаем всичко, което може да се знае — отвън… — Той се усмихна мило на Бук. — Ние винаги сме се шегували, нали, по въпроса за облягането назад и намирането на истината чрез мислене. Е добре, аз се каня да потвърдя на практика моята теория — тук, пред очите ви. Вие двамата трябва да направите същото. Нека и тримата да затворим очи и да мислим… Един или повече от пътниците е убил Ратчет. Кой от тях?

ГЛАВА IIIНЯКОИ ТОЧКИ, КОИТО ПРЕДИЗВИКВАТ НОВИ МИСЛИ

Измина почти четвърт час, преди някой да проговори.

Мосьо Бук и доктор Константин започнаха с опит да последват указанията на Поаро. Постараха се да се оправят сред бъркотията от противоречиви подробности и да стигнат до ясно и забележително решение.

Мислите на Бук протекоха приблизително така:

„Разбира се, трябва да помисля. Но аз вече мислих… Поаро явно смята, че онова момиче, англичанката, е замесено в тази работа… Чувствувам, без да искам обаче, че това е крайно неправдоподобно… Англичаните са изключително студени. Може би е така, защото просто не приличат на останалите хора… Но това не е важно. Изглежда, италианецът не е могъл да го направи — жалко. Предполагам, че слугата-англичанин не лъже, когато казва, че другият не е напускал купето. Но защо да лъже? Не е лесно да се подкупват англичани, те са толкова недостъпни. Цялата работа е крайно неуспешна. Кога ли ще се измъкнем от тази бъркотия. Трябва да се прави поне нещо за спасяването ни. Толкова са бавни в тези държави… часове минават, преди някой да се сети да направи нещо. А полицаите им си дават такава важност и така лесно се обиждат на достойнство — ще бъде крайно досадно да се разправяме с тях. Ще надуят здравата този случай. Такава възможност рядко им се пада. Ще се появи във всички вестници…“

И оттук нататък мислите на мосьо Бук продължиха по добре утъпканата пътека, по която бяха минавали вече стотици пъти.

Мислите на доктор Константин протекоха така:

„Странен е този дребен човек. Гений ли е? Или е някакъв чудак? Ще разгадае ли тази загадка? Невъзможно. Не виждам никакъв изход. Всичко е толкова объркано… Може би всички лъжат… Но даже и това не помага. Ако всички лъжат, е също толкова объркано, както и ако всички казват истината. Тези рани са странни. Не ми е ясно… По-лесно би било да се разбере, ако беше застрелян — в края на краищата думата «пищовджия» би трябвало да значи, че той стреля с пистолет. Интересна страна е Америка. Иска ми се да отида там. Толкова е напредничава. Когато се върна у дома, трябва да се видя с Деметриус Загоне — той е бил в Америка и има модерни идеи. Интересно какво ли прави Зия в момента? Ако жена ми разбере някога…“

И мислите му се отклониха към напълно лични въпроси.

Еркюл Поаро седеше съвсем неподвижно. Човек можеше да помисли, че е заспал.

А после, след четвърт час пълна неподвижност, внезапно веждите му започнаха бавно да се повдигат. Той въздъхна леко. Измърмори под носа си:

— Защо пък не? А ако е така… е, ако е така, това обяснява всичко. — Той отвори очи. Бяха зелени на котка. Каза тихо: — Е добре. Аз помислих. А вие?

Потънали в мислите си, и двамата мъже се стреснаха.

— Аз също мислих — заяви Бук с отсенка на вина. — Но не стигнах до никакво заключение. Разкриването на престъпленията е ваш занаят, приятелю, не мой.

— Аз също мислих много сериозно — каза докторът, без да се изчерви, като откъсна мислите си от някои порнографски подробности. — Премислих голям брой възможни теории, но никоя не ме задоволява.

Поаро кимна любезно. Кимването му сякаш искаше да каже: „Точно така. Това трябваше да кажете. Вие ми дадохте повода, който очаквах.“

Той се изправи в стола си, изпъчи гърди, поглади мустаци и заговори с маниера на оратор, който държи реч пред публично събрание.

— Приятели, прегледах мислено фактите и показанията на пътниците — ето резултата. Виждам все още смътно известно обяснение, което би обхванало фактите, така както ги знаем. Това обяснение е много странно и засега не съм сигурен дали е вярно. За да открия това окончателно, трябва да направя известни експерименти.

Най-напред бих искал да спомена някои точки, които предразполагат към определени мисли. Нека започнем с една бележка, която ми подхвърли мосьо Бук на самото това място по повод на първия ни съвместен обед във влака. Той изтъкна факта, че бяха ни заобиколили хора от всички класи, от всякакви възрасти и националности. Това е доста рядък случай по това време на годината. Например вагоните Атина—Париж и Букурещ—Париж са почти празни. Спомнете си също така за пътника, който не се яви. Струва ми се, че този факт е показателен. Освен това има и някои по-незначителни подробности, които ми се струват многозначителни — например положението на тоалетната торба на мисис Хюбърд, името на майката на мисис Армстронг, детективските методи на мистър Хардман, намекът на мистър Мъкуийн, че сам Ратчет е изгорил бележката, която намерихме, малкото име на принцеса Драгомирова и мазното петно върху един унгарски паспорт. Двамата мъже се бяха втренчили в него.

— Говорят ли ви нещо тези подробности? — попита Поаро.

— Съвсем нищо — отвърна откровено Бук.

— А вие, господин докторе?

— Не разбирам ни най-малко за какво говорите. Междувременно мосьо Бук се хвана за единственото по-реално нещо, което бе споменал приятелят му, и започна да рови сред паспортите. Той извади паспорта на граф и графиня Андрени и като го отвори, възкликна:

— Това ли имате пред вид? Това мръсно петно?

— Да. Това е съвсем прясно петно от мазнина. Забелязвате ли откъде започва?

— В началото на данните за съпругата на графа — по-точно при собственото й име. Но признавам, че все още нищо не разбирам.

— Ще подходя към въпроса от друга гледна точка. Нека се върнем на носната кърпа, намерена на местопрестъплението. Както казахме преди малко — трима души са свързани с буквата „X“: мисис Хюбърд, мис Дебенхем и прислужницата Хилдегарде Шмит. Нека сега разгледаме тази носна кърпа от друг аспект. Тя е, приятели, изключително скъпа носна кърпа — луксозен предмет, ръчна изработка, бродирана в Париж. Кой от пътниците, като оставим настрана инициала, би могъл да притежава такава носна кърпа? Не е мисис Хюбърд, която е достойна жена без претенции за екстравагантност в облеклото. Не е и мис Дебенхем — този вид англичанки имат изящни ленени носни кърпи, но не и толкова скъпо парченце батиста, която вероятно струва двеста франка. И съвсем сигурно не е на прислужницата. Но във влака има две жени, за които е допустимо да притежават такава носна кърпа. Нека видим дали можем да ги свържем някак с буквата „X“. Двете жени, за които говоря, са принцеса Драгомирова…

— Чието собствено име е Наталия — додаде иронично Бук.

— Точно така. И нейното собствено име, както току-що казах, е наистина многозначително. Другата жена е графиня Андрени. И веднага нещо ни поразява…

— Вас!

— Е добре, мен. Нейното собствено име в паспорта е зацапано с мазно петно. Просто случайност, както би казал всеки. Но да се спрем на това име. Елена. Предположете, че вместо Елена е било Хелена. Главната буква „X“ лесно може да се превърне в главно „Е“ и да покрие малкото „е“ — а след това е направено мазното петно, за да се заличи поправката.

— Хелена! — извика мосьо Бук. — Това не е лоша идея.

— Разбира се, че не е! Аз търся потвърждение на моята идея, колкото и слабо да е то — и го намирам. Един от етикетите върху куфарите на графинята е леко влажен. Той е точно този етикет, който е залепен върху първата буква от инициалите на куфара. Този етикет е бил нарочно навлажнен, за да се отлепи и постави на друго място.

— Започвате да ме убеждавате — каза Бук. — Но графиня Андрени… сигурно…

— А, почакайте, стари приятелю, вие трябва да се обърнете кръгом и да подходите към случая от съвсем друга страна. Как е трябвало да изглежда това убийство в очите на всекиго? Не забравяйте, че снегът е объркал всички първоначални планове на убиеца. Нека за минутка си представим, че няма сняг, че влакът продължава нормално своя път. Какво щеше да се случи тогава? Убийството, нека го кажем, пак щеше да бъде открито, най-вероятно на италианската граница рано тази сутрин. Повечето от наличните улики щяха да попаднат в ръцете на италианската полиция. Мистър Мъкуийн щеше да даде заплашителните писма, мистър Хардман щеше да разправи своята история, мисис Хюбърд щеше с голямо желание да разкаже как някакъв мъж е минал през купето й, щяха да намерят копчето. Смятам, че само две неща нямаше да са като сега. Мъжът щеше да мине през купето на мисис Хюбърд малко преди един часа, а униформата на кондуктор от спалните вагони щеше да се намери захвърлена в една от тоалетните.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че убийството е било планирано да изглежда като извършено от външно лице! Щеше да се предположи, че убиецът е слязъл от влака в Брод, където по разписание трябваше да сме в 0:58 часа. Вероятно някой щеше да срещне в коридора някакъв подозрителен кондуктор от спалните вагони. Униформата щеше да бъде оставена на видно място, за да покаже как точно е бил извършен трикът. Никакво подозрение нямаше да падне върху пътниците. Ето как, приятели, е била замислена да изглежда тази работа пред външния свят. Но непредвидената случка с влака променя всичко. Несъмнено това е причината мъжът да остане толкова дълго в купето при жертвата си. Той е чакал влакът да продължи. Но накрая е разбрал, че влакът няма да продължи. Трябвало е да се изготвят други планове. Сега вече ще се знае, че убиецът е все още във влака.

— Да, да — каза нетърпеливо Бук. — Разбирам всичко това. Но какво е значението на носната кърпа?

— Връщам се на този въпрос по малко заобиколен път. Най-напред трябва да разберете, че заплашителните писма са нещо като прикритие. Те могат да са извадени дума по дума от най-обикновен американски криминален роман. Не са действителни. Всъщност те са предназначени само за полицията. Трябва да се запитаме: „Дали те са заблудили Ратчет?“ На пръв поглед отговорът, изглежда, е отрицателен. Нарежданията, дадени на Хардман, изглежда, сочат определен „личен“ неприятел, когото убитият е познавал много добре. Това е така, в случай, че приемем версията на Хардман за вярна. Но Ратчет е получил със сигурност едно писмо с напълно различен характер — писмото, в което се говори за малката Армстронг остатък от това писмо намерихме в купето му. В случай че Ратчет не е разбрал по-рано, с това писмо се цели той да узнае причината, поради която заплашват живота му. Това писмо, както вече казах, не е трябвало да бъде намерено. Първата грижа на убиеца е била да го унищожи. И това е второто объркване на плановете му. Първото беше снегът, а второто — възстановяването на тази част от писмото от нас. Фактът, че бележката е била унищожена така грижливо, може да означава само едно: във влака трябва да се намира някой, който да е свързан така тясно със семейство Армстронг, че откриването на тази бележка веднага би насочило подозренията върху него.

А сега стигаме до другите две веществени доказателства, които намерихме. Няма да се спирам на чистачката за лула. Вече говорихме доста за нея. Нека разгледаме носната кърпа. Ако го вземем в най-простия му вид, това е веществено доказателство, което направо обвинява някого, чийто инициал е „X“, и тя е била изпусната неволно от същото това лице.

— Точно така — съгласи се доктор Константин. — Тя разбира, че е изпуснала носната кърпа, и веднага взима мерки да прикрие малкото си име.

— Колко сте бърз. Стигате до заключение много по-рано, отколкото бих си позволил аз.

— Има ли друга възможност?

— Разбира се, че има. Предположете например, че вие сте извършили престъпление и искате да хвърлите подозренията върху някой друг. Е добре, във влака се намира известно лице, свързано тясно със семейство Армстронг — една жена. Да предположим тогава, че оставите при убития една носна кърпа, собственост на тази жена… Ще я разпитат, ще се установи нейната връзка със семейство Армстронг и… ето. Имаме мотив и уличаващо веществено доказателство.

— Но в такъв случай, тъй като посоченото лице е невинно, то не би взело мерки да прикрие самоличността си — възрази докторът.

— Така ли? Така ли мислите? Такова би било наистина мнението на първата съдебна инстанция. Но аз познавам човешката природа, приятелю, и ще ви кажа това — когато го изправите внезапно пред опасността да бъде съдено за убийство, и най-невинното лице може да загуби присъствие на духа и да извърши най-невероятни неща. Не, не, мазното петно и смененото място на етикета не доказват вина — те доказват само, че поради някакви неизвестни причини графиня Андрени желае да скрие самоличността си.

— Каква връзка, мислите, би могла да има тя със семейство Армстронг? Тя казва, че никога не е била в Америка.

— Вярно е, и говори на развален английски, и има доста чуждестранен вид, който тя подсилва. Но няма да бъде трудно да се отгатне коя е. Преди малко споменах името на майката на мисис Армстронг. То е Линда Арден, а тя е била много известна актриса — играла е и Шекспирови роли. Помислете за „Какво ви се харесва“ — гората на Арден и Розалинда. Оттам е взела актьорското си име. Линда Арден, името, под което е била позната в цял свят, не е нейното истинско име. Може да е било Голденберг — доста вероятно е да има средноевропейска кръв в жилите си, може би и малко еврейска. Много народности се преселват в Америка. Ще предложа на вниманието ви, господа, предположението, че младата сестра на мисис Армстронг, която по време на трагедията е била почти дете, е Хелена Голденберг, по-малката дъщеря на Линда Арден, и че тя се е омъжила за граф Андрени, когато е бил аташе във Вашингтон.

— Но принцеса Драгомирова казва, че тази дъщеря се е омъжила за англичанин.

— Чието име не може да си спомни! Питам ви, приятели — правдоподобно ли е това? Принцеса Драгомирова е обичала Линда Арден както видните дами обичат големите актриси. Тя е била кръстница на една от дъщерите й. Би ли забравила толкова скоро как се казва по мъж другата й дъщеря? Малко вероятно. Не, струва ми се, спокойно можем да кажем, че принцеса Драгомирова лъже. Тя е знаела, че Хелена е във влака, видяла я е. Щом е научила кой всъщност е Ратчет, тя веднага е разбрала, че Хелена ще бъде заподозряна. И поради това, когато я питаме за сестрата, тя започва да лъже… говори неясно, не е в състояние да си спомни, но й се „струва, че Хелена се е омъжила за англичанин“ — предположение, което е колкото може по-далеч от истината.

Един от сервитьорите влезе през вратата в края на вагона и се приближи към тях. Той се обърна към мосьо Бук.

— Вечерята, мосьо, да я сервираме ли? Готова е вече от известно време.

Бук погледна Поаро. Последният кимна.

— Разбира се, нека се сервира вечерята.

Сервитьорът изчезна през вратата в другия край.

Разнесе се звукът на звънеца и повишеният му глас:

— Първо сервиране. Вечерята е готова. Първо сервиране.

ГЛАВА IVМАЗНОТО ПЕТНО ВЪРХУ ЕДИН УНГАРСКИ ПАСПОРТ

Поаро седеше на една маса с Бук и доктора.

Събраната във вагон-ресторанта група беше много тиха. Говореха малко. Дори приказливата мисис Хюбърд беше неестествено мълчалива. Когато сядаше, тя измърмори:

— Струва ми се, че няма да имам сърце нищичко да хапна — а след това си взе от всичко, което й поднесоха, поощрявана от шведката, която, изглежда, се смяташе специално задължена да се грижи за мисис Хюбърд.

Преди да се сервира яденето, Поаро бе хванал за ръкава главния сервитьор и му бе пошушнал нещо. Константин се досети какви са били нарежданията му, когато забеляза, че на граф и графиня Андрени сервираха винаги най-назад и че след свършване на вечерята изготвянето на сметката им се забави. И така граф и графиня Андрени останаха последни във вагон-ресторанта.

Когато най-после станаха и тръгнаха към вратата, Поаро скочи и ги последва.

— Извинете, мадам, изпуснахте си носната кърпа.

Той й поднесе малкото квадратно парче с монограма. Тя взе кърпата, погледна я и му я върна.

— Грешите, мосьо, тази кърпа не е моя.

— Не е ли ваша носната кърпа? Сигурна ли сте?

— Напълно сигурна, мосьо.

— И въпреки това, мадам, на нея има вашия инициал — буквата „X“.

Графът направи нервно движение. Поаро не му обърна внимание. Очите му бяха втренчени в лицето на графинята.

Тя го изгледа продължително и отвърна:

— Не ви разбирам, мосьо. Моите инициали са Е. А.

— Мисля, че не е така. Вашето име е Хелена, а не Елена. Хелена Голденберг, по-младата дъщеря на Линда Арден — Хелена Голденберг, сестрата на мисис Армстронг.

В течение на една-две минути се възцари мъртва тишина. И графът, и графинята бяха силно пребледнели. Поаро каза с по-мек тон:

— Няма смисъл да отричате. Това е истината, нали?

Графът избухна гневно:

— Искам обяснение, мосьо; с какво право вие…

Графинята го прекъсна, като сложи малката си ръка на устата му:

— Не, Рудолф. Остави ме да говоря. Безполезно е да отричаме това, което казва този господин. По-добре е да седнем и да изясним въпроса.

Гласът й се беше променил. Все още притежаваше богатите южняшки тонове, но внезапно бе станал по-ясен и по-остър. За пръв път прозвуча определено като глас на американка.

Графът замълча. Подчини се на жеста й и двамата седнаха срещу Поаро.

— Вашето твърдение, мосьо, е напълно вярно — каза графинята. — Аз съм Хелена Голденберг, по-младата сестра на мисис Армстронг.

— Вие не ме осведомихте за този факт сутринта, госпожо графиньо.

— Не.

— Всъщност вашият съпруг и вие ми наговорихте куп лъжи.

— Мосьо! — извика гневно графът.

— Не се нервирай, Рудолф. Мосьо Поаро се изразява малко брутално, но това, което казва, е неоспоримо.

— Доволен съм, че го признавате така леко, мадам. А сега бъдете така добра да ми кажете причините за тази ви постъпка и за промяната на собственото ви име във вашия паспорт.

— Това е изцяло мое дело — обади се графът.

Хелена каза спокойно:

— Наистина, мосьо Поаро, вие можете да отгатнете причината — нашата обща причина. Убитият е убиецът на моята мъничка племенница, човекът, който уби сестра ми, който сломи сърцето на зет ми. Трима от хората, които обичах най-много, от които се състоеше моят дом — целият ми свят!

Гласът й прозвуча пламенно. Тя беше истинска дъщеря на майка си, чиято емоционална сила бе разчувствувала до сълзи толкова зрители.

Графинята продължи по-спокойно:

— От всички хора във влака вероятно само аз имам причини да го убия.

— И вие не сте го убили, мадам? — Кълна ви се, мосьо Поаро, и моят съпруг знае и също ще се закълне, че въпреки голямото изкушение да го направя, не вдигнах ръка против този човек.

— Аз също, господа — призна графът. — Давам ви честната си дума, че миналата нощ Хелена не е напускала своето купе. Тя взе лекарство за сън точно както ви казах. Тя е напълно и изцяло невинна.

Поаро изгледа последователно и двамата.

— Давам ви честната си дума — повтори графът. Поаро поклати леко глава.

— И въпреки това се заехте да промените името в паспорта?

— Мосьо Поаро — заговори графът искрено и разгорещено, — помислете си за моето положение. Смятате ли, че мога да понеса мисълта жена ми да бъде въвлечена в такова противно полицейско следствие? Аз знам, че тя е невинна, и това, което тя каза, е вярно — поради връзката й със семейство Армстронг щеше веднага да бъде заподозряна. Щяха да я разпитват, да я арестуват може би. След като по нещастно съвпадение попаднахме в същия влак с Ратчет, бях уверен, че това е единствената възможна постъпка. Признавам, мосьо, че ви излъгах във всичко освен в едно. Миналата нощ жена ми изобщо не е напускала купето.

Той говореше така убедително, че беше невъзможно да не му се повярва.

— Не казвам, че не ви вярвам, мосьо — отвърна бавно Поаро. — Зная, че вашият род е горд и старинен. Наистина би било крайно неприятно жена ви да бъде въвлечена в подобно полицейско следствие. Мога да ви съчувствувам за това. Но как тогава обяснявате присъствието на носната кърпа на жена ви в купето на убития?

— Тази носна кърпа не е моя, мосьо — каза графинята.

— Въпреки инициала „X“?

— Въпреки инициала. Имам подобни носни кърпи, но нито една не е точно такава. Зная, разбира се, че не мога да се надявам да ми повярвате, но ви уверявам, че е така. Тази носна кърпа не е моя.

— Може да е била оставена там от някого, за да замеси вас?

Тя се усмихна леко.

— Подмамвате ме да призная въпреки всичко, че е моя? Но наистина, мосьо Поаро, кърпата не е моя — каза тя съвършено искрено.

— Тогава щом носната кърпа не е ваша, защо променихте името в паспорта?

Вместо нея отговори графът:

— Защото чухме, че е била намерена носна кърпа с инициал „Х“. Обсъдихме заедно въпроса, преди да дойдем на разпита. Изтъкнах на Хелена, че ако се разбере, че малкото й име започва с „X“, ще бъде веднага подложена на много по-строг разпит. А работата беше толкова проста — много лесно можеше да се промени Хелена на Елена.

— Вие имате заложбите на доста изкусен престъпник, господин графе — забеляза сухо Поаро. — Голяма естествена изобретателност и явно изразено безсъвестно решение да заблудите правосъдието.

— О, не, не — жената се наведе напред — Мосьо Поаро, той ви обясни как беше. — Тя престана да говори на френски и започна на английски. — Изплаших се, изплаших се до смърт, разбирате ли? Тогава беше така ужасно… и сега всичко да се съживи отново! И да ме подозират и може би да ме хвърлят в затвора! Просто бях ужасно изплашена, мосьо Поаро. Не можете ли да ме разберете?

Гласът й беше прекрасен — дълбок, богат, умоляващ, гласът на дъщерята на Линда Арден, актрисата.

Поаро я изгледа сериозно.

— За да ви повярвам, мадам — а аз не казвам, че няма да ви повярвам, — вие трябва да ми помогнете.

— Да ви помогна?

— Да, причината за това убийство се крие в миналото — в трагедията, която е разбила дома ви и е помрачила вашата младост. Отведете ме в миналото, мадам, за да намеря там звеното, което обяснява всичко.

— Какво бих могла да ви кажа? Всички са мъртви. — Тя повтори скръбно: — Всички са мъртви… всички… Роберт, Соня… милата, милата Дейзи. Тя беше толкова сладка, толкова щастлива, имаше такива прелестни къдрици. Всички бяхме луди по нея.

— Имаше и още една жертва, мадам. Може да се каже — непряка жертва.

— Бедната Сузана ли? Да, забравих за нея. Полицията я разпитва. Бяха убедени, че има нещо общо с престъплението. Може да е било така, но го е сторила, без да го съзнава. Струва ми се, че беше разговаряла с някого и го уведомила за времето, по което Дейзи излизаше. Бедничката Сузана, така се изтормози — смяташе, че тя е виновна. — Хелена потръпна. — Хвърли се от прозореца. О! Беше ужасно!

Графинята скри лице в ръцете си.

— Каква беше тя по народност, мадам?

— Французойка.

— Как беше фамилното й име?

— Изглежда странно, но не мога Да си спомня — всички я наричахме Сузана. Хубавичко, усмихнато момиче. Обичаше много Дейзи.

— Беше детска прислужница, нали?

— Да.

— А коя беше бавачката?

— Една квалифицирана медицинска сестра. Казваше се Шенгелберг. Тя също обичаше Дейзи и сестра ми.

— Сега, мадам, искам да помислите внимателно, преди да отговорите на този въпрос. Откакто сте във влака, видели ли сте някой познат?

Тя го погледна втренчено.

— Аз ли? Не, никого.

— А принцеса Драгомирова?

— О, нея ли? Познавам я, разбира се. Мислех, че имате пред вид някого… някого от… от онова време.

— Точно това имах пред вид, мадам. Сега пак помислете внимателно. Не бързайте с отговора, минали са няколко години. Лицата може да са изменили външния си вид.

Хелена се замисли дълбоко. После каза:

— Не, сигурна съм, никого не познавам.

— Вие самата по това време сте били младо момиче — нямахте ли някой, който да следи за уроците ви или да се грижи за вас?

— О, да, имах един цербер — нещо като комбинация на моя гувернантка и секретарка на Соня. Беше англичанка или по-скоро шотландка — едра, червенокоса жена.

— Как се казваше?

— Мис Фрийбоди.

— Млада или стара?

— На мен ми се виждаше ужасно стара. Предполагам, че не е била на повече от четиридесет години. Сузана, разбира се, се грижеше за дрехите ми и ми прислужваше.

— А къщата нямаше ли други обитатели?

— Само прислугата.

— И вие сте сигурна, напълно сигурна, мадам, че не познавате никого във влака?

— Никого, мосьо. Абсолютно никого — отговори тя убедително.

ГЛАВА VМАЛКОТО ИМЕ НА ПРИНЦЕСА ДРАГОМИРОВА

Когато графът и графинята си отидоха, Поаро погледна другите двама.

— Виждате ли — подхвърли той, — напредваме!

— Чудесна работа — каза възторжено Бук. — Що се отнася до мен, аз дори и насън не бих подозрял граф и графиня Андрени. Да си призная, мислех, че не са замесени в случая. Няма съмнение — предполагам, че тя е извършила престъплението. Доста печално. Но няма да я гилотинират. Има смекчаващи вината обстоятелства. Няколко години затвор — това ще е всичко.

— Вие сте напълно сигурен във вината й, така ли?

— Драги приятелю, наистина не може да има съмнение в това, нали? Мислех, че вашето успокояващо поведение цели само да заглади нещата, докато ни освободят от снега и полицията се заеме със случая.

— Вие не вярвате в твърдението на графа… на честната му дума… че жена му е невинна?

— Драги мой — естествено, какво друго би могъл да каже? Той боготвори жена си. Иска да я спаси! Лъже много добре — с маниерите на голям благородник, но може ли това да бъде друго освен лъжа?

— Ами знаете ли, идва ми на ум нелепата мисъл, че е възможно да казва истината.

— Не, не. Спомнете си носната кърпа. Носната кърпа решава окончателно въпроса.

— О, не съм толкова сигурен за носната кърпа. Не забравяйте, винаги съм казвал, че има две възможности по въпроса за собствеността на носната кърпа.

— Въпреки това…

Мосьо Бук млъкна. Вратата в края на вагона се отвори и принцеса Драгомирова влезе във вагон-ресторанта. Тя дойде право при тях и тримата мъже станаха.

Принцесата заговори на Поаро, без да обръща внимание на другите:

— Струва ми се, мосьо — каза тя, — че при вас има една моя носна кърпа.

Поаро изгледа победоносно другите двама.

— Тази ли е, мадам?

Той извади малкото парче батиста.

— Тази е. Ето моя инициал в ъгъла.

— Но мадам, това е буквата „X“ — каза господин Бук. — Вашето малко име, простете, е Наталия.

Тя го изгледа хладно.

— Вярно е, мосьо. Инициалите на моите носни кърпи са винаги с руски букви. Латинската буква „Х“; на руски „Н“.

Бук беше поразен. Имаше нещо в тази неукротима стара дама, което го караше да се вълнува и чувствува неудобно.

— При разпита тази сутрин вие не ни казахте, че носната кърпа е ваша.

— Не ме попитахте — отвърна сухо принцесата.

— Моля, седнете, мадам — каза Поаро.

Тя въздъхна.

— Май ще е по-добре да седна. Настани се на стола.

— Не е необходимо да се нрави голяма история от това, господа. Вашият следващ въпрос ще бъде — как моята носна кърпа се е намерила до трупа на убития, нали? Отговорът ми е, че нямам никаква представа.

— Наистина ли нямате никаква представа?

— Никаква.

— Ще ме извините, мадам, но доколко можем да вярваме в истинността на отговорите ви?

Поаро каза тези думи много тихо. Принцеса Драгомирова отвърна с презрение:

— Предполагам, че казвате това, защото не ви уведомих, че Хелена Андрени е сестрата на мисис Армстронг.

— Всъщност вие преднамерено ни излъгахте по този въпрос.

— Разбира се. Пак бих постъпила по същия начин. Майка й беше моя приятелка. Аз вярвам, господа, в лоялността към приятелите, семейството и класата.

— И не вярвате в полагането на всички усилия за подпомагане на правосъдието, нали?

— В този случай аз смятам, че правосъдието… че е било дадено правосъдие в точния смисъл на думата.

Поаро се наведе напред.

— Виждате ли затруднението ми, мадам? Дори по този въпрос за носната кърпа — трябва ли да ви вярвам? Или вие прикривате дъщерята на вашата приятелка?

— О! Виждам какво искате да кажете. — По лицето й плъзна мрачна усмивка. — Е, господа, това мое твърдение лесно може да се докаже. Ще ви дам адреса на фирмата в Париж, която прави моите носни кърпи. Ще трябва само да им покажете въпросната кърпа и те ще ви уведомят, че е била направена по моя поръчка преди малко повече от година. Носната кърпа е моя, господа. Тя стана.

— Има ли още нещо, за което искате да ме питате?

— Вашата прислужница, мадам, дали е познала носната кърпа, когато й я показахме тази сутрин?

— Сигурно я е познала. Значи, е видяла кърпата и не е казала нищо? Е, добре, това показва, че и тя може да бъде лоялна.

Принцесата кимна леко и излезе от вагон-ресторанта.

— Значи, така — измърмори тихичко Поаро. — Когато попитах прислужницата дали знае на кого принадлежи носната кърпа, забелязах у нея съвсем леко колебание. Двоумеше се да признае ли, че е на господарката й, или не. Но как се съгласува това с моята странна основна идея? Да, може би е така.

— Ах! — възкликна Бук с характерен жест. — Каква ужасна стара дама!

— Възможно ли е тя да е убила Ратчет? — попита Поаро доктора.

Той поклати глава отрицателно.

— Тези удари, които са били нанесени с голяма сила и са проникнали в мускулите, никога не биха могли да бъдат нанесени от човек с толкова крехка физика.

— А по-слабите удари?

— По-слабите — да.

— Мисля за случилото се тази сутрин, когато й казах, че нейната сила се крие във волята, а не в ръцете — каза Поаро. — Тази забележка беше нещо като клопка. Исках да видя дали ще погледне дясната или лявата си ръка. Тя не направи нито едното, нито другото. Погледна и двете си ръце. Но ми даде странен отговор. Каза: „Не, няма сила в тях. Не зная дали да съжалявам, или да бъда доволна.“ Странна забележка. Потвърждава убеждението ми по отношение на престъплението.

— Но това не решава въпроса за човека, който си служи с лявата ръка.

— Не. Между другото, забелязахте ли, че граф Андрени държи носната си кърпа в десния вътрешен джоб на сакото?

Бук поклати глава. Мислите му се занимаваха с изумителните разкрития през току-що изминалия половин час. Той измърмори:

— Лъжи… и пак лъжи… Поразен съм от количеството лъжи, които ни се казаха тази сутрин.

— Остават още лъжи за разкриване — подхвърли весело Поаро.

— Така ли мислите?

— Ще се разочаровам много, ако не е така.

— Това двуличие е ужасно — каза мосьо Бук, — но изглежда, че ви се нрави — прибави той с укор.

— Това двуличие има следното предимство — поясни Поаро. — Ако изправите пред истината някого, който ви е излъгал, той обикновено признава — често пъти просто от изненада. За да се произведе нужният ефект, трябва само да отгатнете правилно. Това е единственият възможен начин в този случай. Вземам поред всеки пътник, разглеждам показанията му и си казвам: „Ако еди-кой си лъже, то в коя точка от показанията си лъже и каква е причината за лъжата?“ И си отговарям, че ако лъже — ако, забележете това, — той би могъл да лъже само поради тази причина и в тази точка. Ние направихме това с голям успех при графиня Андрени. Сега ще продължим и ще се опитаме да приложим същия метод към няколко други лица.

— А да предположим, приятелю, че вашите догадки се окажат погрешни.

— Тогава един човек поне ще бъде напълно освободен от подозрение.

— Аха! Процес на елиминиране.

— Точно така.

— И с кого ще се заемем сега?

— Ще се заемем с нашия „пука сахиб“, полковник Арбътнот.

ГЛАВА VIВТОРИ РАЗГОВОР С ПОЛКОВНИК АРБЪТНОТ

Полковник Арбътнот беше явно обезпокоен, че го викат повторно във вагон-ресторанта. Когато влезе и седна, на лицето му се изписа неприятно изражение.

— Е? — каза той.

— Много се извинявам, че ви безпокоя за втори път — рече Поаро. — Но ми се струва, че има някои данни, за които бихте могли да ни осведомите.

— Наистина ли? Не вярвам.

— Най-напред виждате ли тази чистачка за лула?

— Да.

— Ваша ли е?

— Не зная. Не слагам инициалите си по своите чистачки.

— Известно ли ви е, полковник Арбътнот, че сте единственият човек сред пътниците във вагона Истанбул—Кале, който пуши лула?

— В такъв случай сигурно е моя.

— Знаете ли къде беше намерена?

— Нямам никаква представа.

— Беше намерена до трупа на убития. Полковник Арбътнот повдигна вежди.

— Можете ли да ни кажете, полковник Арбътнот, как е могла да попадне там?

— Ако питате дали аз съм я изпуснал там, отговорът е — не, не съм.

— Влизали ли сте изобщо в купето на мистър Ратчет?

— Дори не съм говорил с този човек.

— Никога не сте говорили с него и не сте го убили? Веждите на полковника отново се повдигнаха иронично.

— Ако го бях убил, едва ли щях да ви осведомя за този факт. Но всъщност не съм го убил.

— А, добре — измърмори Поаро. — Това не е от значение.

— Извинете?

— Казах, че това не е от значение.

— О! — Арбътнот имаше вид на поразен. Той се вгледа неспокойно в Поаро.

— Защото, разбирате ли — продължи дребният човек, — чистачката за лула не е от значение. Самият аз мога да се сетя за единайсет други чудесни обяснения за присъствието й там.

Арбътнот го гледаше втренчено.

— Всъщност исках да ви видя по съвсем друг въпрос. Може би мис Дебенхем ви е уведомила, че дочух няколко думи, които тя ви каза на гарата в Кония.

Арбътнот не отговори.

— Тя каза: „Не сега. Когато всичко свърши. Когато остане зад нас.“ Знаете ли за какво са се отнасяли тези думи?

— Съжалявам, мосьо Поаро, но съм длъжен да не отговоря на въпроса ви.

— Защо?

— Ще ви предложа да попитате самата мис Дебенхем за значението на тези думи — каза твърдо полковникът.

— Вече го сторих.

— И тя ви отказа?

— Да.

— В такъв случай дори на вас би трябвало да бъде напълно ясно, че устните ми ще бъдат запечатани.

— Не искате да издадете тайната на една дама?

— Можете и така да го наречете, ако ви харесва.

— Мис Дебенхем ми каза, че се отнасяло до нейна лична работа.

— Тогава защо не повярвате на думите й?

— Защото, полковник Арбътнот, мис Дебенхем е, така да се каже, силно подозрителна личност.

— Глупости! — възрази разгорещено полковникът.

— Не са глупости.

— Нямате каквито и да било улики против нея.

— Нито дори факта, че мис Дебенхем е била гувернантка в семейство Армстронг по времето, когато са отвлекли малката Дейзи Армстронг?

За миг настъпи мъртва тишина. Поаро кимна леко.

— Виждате ли — каза той, — ние знаем повече, отколкото предполагате. Ако мис Дебенхем е невинна, защо тогава скри този факт? Защо ми каза, че никога не е била в Америка?

Полковникът се прокашля.

— Не е ли възможно да грешите?

— Не греша. Защо ме излъга мис Дебенхем? Полковник Арбътнот повдигна рамене.

— Най-добре е да попитате самата нея. Но аз продължавам да мисля, че грешите.

Поаро повиши глас и извика. Един от сервитьорите дойде от другия край на вагон-ресторанта.

— Идете да попитате англичанката от № 11 дали ще има добрината да дойде тук.

— Добре, мосьо.

Сервитьорът излезе. Четиримата мъже седяха и мълчаха. Лицето на полковник Арбътнот сякаш бе изрязано от дърво — сковано и безизразно.

Сервитьорът се върна.

— Дамата ей сега ще дойде, мосьо.

— Благодаря.

След една-две минути Мери Дебенхем влезе във вагон-ресторанта.

ГЛАВА VIIСАМОЛИЧНОСТТА НА МЕРИ ДЕБЕНХЕМ

Тя не носеше шапка. Главата й беше отметната предизвикателно назад. Вчесаната назад коса, извивката на ноздрите й напомняха скулптура върху носа на кораб, който храбро се бори с развълнувано море. В този момент беше красива. Погледът й се спря на Арбътнот за миг — само за миг.

— Искали сте да ме видите? — обърна се тя към Поаро.

— Исках да ви попитам, мадмоазел, защо ни излъгахте тази сутрин?

— Защо съм ви излъгала? Не разбирам какво искате да кажете.

— Скрихте факта, че по време на трагедията в семейство Армстронг сте живели в къщата им. Казахте ми, че никога не сте били в Америка.

Той я видя как потръпна и как после се съвзе.

— Да — каза тя, — вярно е.

— Не, мадмоазел, не е вярно.

— Не ме разбрахте. Искам да кажа, вярно е, че съм ви излъгала.

А, признавате го?

Устните й се свиха в усмивка.

— Разбира се. След като сте ме разкрили.

— Поне сте откровена, мадмоазел.

— Струва ми се, че не ми остава нищо друго.

— Това е така, разбира се. А сега, мадмоазел, мога ли да ви попитам за причината на тези отклонения от истината?

— Струва ми се, причината е очевидна, мосьо Поаро.

— За мен не е очевидна, мадмоазел.

— Аз трябва сама да си изкарвам прехраната — каза тя с тих, равен глас, в който имаше примесени нотки на твърдост.

— Искате да кажете…

Тя вдигна очи и го погледна в лицето.

— Какво знаете вие, мосьо Поаро, за борбата да намерите и запазите някое прилично място! Какво ще помислите за едно момиче, което е било задържано във връзка с убийство, чието име и може би снимки са били публикувани в английските вестници — мислите ли, че някоя мила, обикновена англичанка от средната класа би пожелала да наеме това момиче за гувернантка на дъщерите си?

— Не виждам защо не — ако нямате вина.

— О, вина — не става въпрос за вината, а за лошата слава! Досега, мосьо Поаро, аз съм успявала в живота. Била съм у приятни хора, плащали са ми добре. Нямах намерение да рискувам положението, до което съм стигнала, без целта да си заслужава това.

— Осмелявам се да кажа, мадмоазел, че по този въпрос моята преценка би била по-добра от вашата.

Тя повдигна рамене.

— Например вие можехте да ми помогнете по въпроса за установяване на самоличността.

— Какво искате да кажете?

— Възможно ли е, мадмоазел, да не сте познали в лицето на графиня Андрени по-малката сестра на мисис Армстронг, на която сте преподавали в Ню Йорк?

— Графиня Андрени ли? Не. — Тя поклати глава. — Може да ви се вижда невероятно, но не я познах. По времето, когато я познавах, тя беше още съвсем малко момиче, разбирате ли? Това беше преди повече от три години. Вярно е, че графинята ми заприлича на някого — бях озадачена. Но видът й е толкова чуждестранен — никак не можех да предположа, че това е малката американска ученичка. Вярно е, че я погледнах само повърхностно при влизането й във вагон-ресторанта. Повече внимание обърнах на дрехите й, отколкото на лицето й… — Мис Дебенхем се усмихна слабо. — Това е присъщо на жените! А освен това имах достатъчно собствени грижи.

— Няма ли да ми кажете вашата тайна, мадмоазел? Гласът на Поаро беше мек и увещаващ.

— Не мога… не мога — отвърна тя с нисък глас. И внезапно, съвсем неочаквано, тя захлупи лице в опънатите си ръце и заплака сърцераздирателно. Полковникът скочи и застана неловко до нея.

— Аз… виж…

Той млъкна, обърна се и изгледа кръвнишки Поаро.

— Ще строша проклетите ти кокали, мръсен дребосък! — извика той.

— Моля ви, мосьо — запротестира Бук.

Арбътнот отново се беше обърнал към момичето:

— Мери… за бога… Тя скочи.

— Няма ми нищо. Всичко е наред. Вече нямате нужда от мен, нали, мистър Поаро? Ако ви трябвам, елате да ме намерите. О, каква идиотка, каква идиотка съм!

Тя излезе бързо от вагона. Преди да я последва, Арбътнот се обърна още веднъж към Поаро:

— Мис Дебенхем няма нищо общо с тази история… нищо, чувате ли? И ако някой я безпокои или й досажда, ще се разправя с мен.

Той излезе.

— Обичам да гледам разгневени англичани — подхвърли Поаро. — Толкова са забавни. Колкото повече са развълнувани, толкова по-малко сдържат езика си.

Но мосьо Бук не се интересуваше от емоционалните реакции на англичаните. Беше изпълнен с възхищение от приятеля си.

— Драги, вие сте прекрасен! — извика той. — Още едно чудотворно предположение. Това е забележително.

— Невероятно е как се сещате за тези неща! — каза с възхищение и доктор Константин.

— О, този път заслугата не е моя. Това не беше предположение. Графиня Андрени всъщност ми го каза.

— Как? Невъзможно!

— Спомняте ли си, че я попитах за нейната гувернантка или компаньонка? Бях вече решил, че ако Мери Дебенхем е замесена в тази работа, тя сигурно е била член на домакинството в качеството на нещо подобно.

— Да, но графиня Андрени описа съвсем различен човек.

— Точно така. Висока жена на средна възраст с червена коса — всъщност точната противоположност на мис Дебенхем във всяко отношение, и то дотолкова противоположно, че да бъде съвсем ясно. Но после трябваше бързо да измисли някакво друго име и тук несъзнателната асоциация на представите я издаде. Тя каза мис Фрийбоди, спомнете си.

— Да?

— Е добре, може би не знаете, че в Лондон има един магазин, който се нарича — поне доскоро се наричаше така — „Дебенхем и Фрийбоди“. Името Дебенхем й се въртеше в главата, графинята потърси веднага някакво друго име и първото, за което се сети, беше Фрийбоди. Естествено аз я разбрах веднага.

— Ето още една лъжа. Защо ни излъга?

— Вероятно пак от лоялност. Това затруднява нещата.

— Господи! — възкликна разгорещено мосьо Бук. — Нима всички в този влак лъжат?

— Това скоро ще разберем — каза Поаро.

ГЛАВА VIIIНОВИ ИЗНЕНАДВАЩИ РАЗКРИТИЯ

— Вече нищо не може да ме учуди — заяви Бук. — Нищо! Дори ако се докаже, че всеки човек във влака е бил член от домакинството на Армстронг, пак няма да се изненадам.

— Много дълбокомислена забележка — рече Поаро. — Бихте ли искали да чуете какво ще каже за свое оправдание вашият предпочитан подозрян, италианецът?

— Нима ще направите още едно от тези ваши прочути предположения?

— Именно.

— Наистина крайно изключителен случай — каза доктор Константин.

— Напротив, напълно естествен.

Мосьо Бук вдигна ръце в израз на комично отчаяние.

— Ако това наричате естествено, приятелю… Той не можа да намери думи.

В това време Поаро беше помолил сервитьора от вагон-ресторанта да доведе Антонио Фоскарели.

Когато влезе, в очите на едрия италианец се четеше предпазливост. Той поглеждаше нервно ту па една, ту на друга страна, като животно, хванато в капан.

— Какво искате? — попита той. — Нямам нищо да ви казвам… нищо, чувате ли? За бога… — и той удари с юмрук по масата.

— О, не, имате още нещо да ни съобщите — прекъсна го твърдо Поаро. — Истината!

— Истината ли? — Италианецът хвърли неспокоен поглед на Поаро. Увереността и добродушието бяха изчезнали от държането му.

— Разбира се. Може би аз вече я зная. Но би било във ваш интерес, ако тя излезе спонтанно от самия вас.

— Говорите също като американската полиция. „Признай си всичко“ — те така казват — „Признай си всичко“.

— Аха! Значи вие имате опит с полицията в Ню Йорк?

— Не, не, не съм имал. Те не могат да докажат нищо против мен… въпреки че се опитваха.

— Това е било във връзка със случая Армстронг, нали? — попита спокойно Поаро. — Вие сте били шофьорът?

Погледът му срещна погледа на италианеца. И последните остатъци самонадеяност напуснаха едрия мъж. Той заприлича на спукан балон.

— Щом знаете, защо ме питате?

— Защо излъгахте тази сутрин?

— По делови причини. Освен това нямам доверие на югославската полиция. Те мразят италианците. Не мога да разчитам на правосъдие от тяхна страна.

— Може би те щяха да ви предадат именно на правосъдието.

— Не, не, нямам нищо общо с историята от миналата нощ. Не съм напускал купето си въобще. Англичанинът с дългото лице може да потвърди. Не съм аз убил тази свиня — този Ратчет. Не можете да докажете нищо против мен.

Поаро записваше нещо на лист хартия. Той вдигна очи и каза спокойно:

— Много добре. Можете да си вървите. Фоскарели се размърда неспокойно.

— Нали разбирате, че не съм бил аз… че не мога да имам нищо общо с това?

— Казах, че можете да си вървите.

— Това е съзаклятие. Значи, възнамерявате да ме обвините за чуждо престъпление? И то за такава свиня, която трябваше да седне на електрическия стол! Позор е, че не го екзекутираха. Ако бях аз на негово място… ако мен ме бяха арестували…

— Но не сте били вие. Вие не сте имали нищо общо с отвличането на детето.

— Какво казвате? Та това мъничко същество… тя беше любимката на къщата. Наричаше ме Тонио. Често сядаше в колата и си даваше вид, че държи кормилото и кара. Всички я обожаваха! Дори полицията го разбра. Ах, малката красавица!

Гласът му стана по-мек. В очите му се появиха сълзи. Той внезапно се извърна и излезе от вагон-ресторанта.

— Пиетро — извика Поаро.

Сервитьорът от вагон-ресторанта дотича.

— Номер 10 — шведката.

— Добре, мосьо.

— Още един? — извика Бук. — О, не, не е възможно, казвам ви, че не е възможно.

— Трябва да знаем, драги мой. Дори ако накрая за всеки пътник във влака се докаже, че е имал причини да убие Ратчет, ние трябва да знаем. Щом узнаем всичко, ще можем окончателно да определим у кого е вината.

— Вие ми се свят — изстена Бук.

Сервитьорът със съчувствие доведе Грета Олсон, Тя плачеше горчиво.

Строполи се в стола срещу Поаро и продължи да плаче, с лице, скрито в голяма носна кърпа.

— Не се тревожете, мадмоазел. Не се тревожете. — Поаро я потупа по рамото. — Само няколко истинни думи, нищо повече. Вие бяхте бавачката, която се е занимавала с малката Дейзи Армстронг, нали?

— Вярно… вярно — изплака нещастната жена. — Ах, тя беше същински ангел — мъничък, сладък, доверчив ангел. У нея имаше само доброта и любов… и беше отвлечена от този зъл мъж… били са жестоки с нея… и бедната й майка… и другото малко, което въобще не се роди. Вие не можете да разберете… не знаете… ако бяхте там като мен… ако бяхте видели цялата ужасна трагедия… трябваше тази сутрин да ви кажа истината за себе си. Но ме беше страх… страх. Толкова се радвах, че злодеят е мъртъв… че не може вече да мъчи и убива малки деца. Ах! Просто не мога да говоря… не мога да намеря думи…

Тя се разплака още по-силно.

Поаро продължи да я потупва леко по рамото.

— Успокойте се… успокойте се… разбирам… разбирам всичко… всичко… Уверявам ви. Няма да ви задавам повече въпроси. Достатъчно е, дето признахте, че това, което зная, е истината. Уверявам ви, че разбирам.

Грета Олсон не можеше да говори от хълцания. Тя стана и заопипва като сляпа пътя си към вратата. На прага се сблъска с мъжа, който влизаше. Беше прислужникът Мастерман.

Той дойде направо при Поаро и заговори с обикновения си, спокоен, равнодушен глас.

— Надявам се, че не ви попречих, сър. Помислих, че най-добре ще е да дойда веднага и да ви кажа истината. По време на войната бях ординарец на полковник Армстронг, сър, а след това негов прислужник в Ню Йорк. Скрих този факт тази сутрин. Беше много непочтено от моя страна, сър, и помислих, че е по-добре да дойда и призная всичко. Но се надявам, сър, че въобще не подозирате Тонио. Старият Тонио, сър, не би убил и муха. Мога да се закълна в най-святото, че не е напущал купето през цялата нощ. И така, виждате, сър, той не би могъл да го направи. Тонио може и да е чужденец, сър, но е много кротко същество — не прилича на злите убийци италианци, за които четем.

Той замълча.

Поаро го изгледа продължително.

— Това ли е всичко, което имате да кажете?

— Това е всичко, сър.

Мастерман млъкна и когато Поаро не проговори, той се поклони леко, сякаш се извиняваше, и след мигновено колебание напусна вагон-ресторанта по същия спокоен, скромен начин, по който бе дошъл.

— Това е много по-невероятно от който и да е криминален роман, четен от мен — каза доктор Константин.

— Съгласен съм — потвърди Бук. — От дванайсет пътника в този вагон за девет се доказа, че са свързани със случая Армстронг. А какво ще последва, питам ви? Или може би трябва да попитам, кой ще последва?

— Почти мога да отговоря на въпроса ви — отвърна Поаро. — Ето че идва нашият американски детектив, мистър Хардман.

— И той ли идва да признае нещо?

Преди Поаро да успее да отговори, американецът стигна до масата им. Той ги изгледа зорко, седна и каза проточено:

— Какво точно става в този влак? Прилича ми на лудница.

Поаро го погледна и очите му светнаха лукаво.

— Напълно сигурен ли сте, мистър Хардман, че не сте били градинар в дома на Армстронг?

— Те нямаха градина — отвърна педантично мистър Хардман.

— Или старши лакей?

— Нямам необходимите обноски за такава работа. Не, никога не съм имал нещо общо с дома Армстронг — но започвам да вярвам, че съм единственият в този влак, който не е бил свързан с него! Можете ли да разберете нещо… това питам аз? Можете ли да разберете?

— Наистина всичко е малко изненадващо — призна спокойно Поаро.

— Не, весело е — отсече мосьо Бук.

— Имате ли някакво собствено предположение относно престъплението, мистър Хардман? — запита Поаро.

— Не, сър. Нищо не разбирам. Не зная какво да мисля. Всички могат да бъдат замесени, но кой е виновният, не мога да си представя. Искам само да зная как разбрахте всичко това?

— Просто направих някои предположения.

— Тогава, повярвайте ми, вие притежавате страхотна досетливост. Да, мога да кажа на целия свят, че сте необикновено досетлив.

Мистър Хардман се облегна и погледна с възхищение Поаро.

— Ще ме извините, но никой не би повярвал такова нещо, когато ви види. Свалям шапка пред вас наистина.

— Много сте любезен, мистър Хардман.

— Съвсем не. Трябва да ви призная майсторството.

— Въпреки това — каза Поаро — проблемът не е още напълно разрешен. Можем ли да кажем авторитетно, че знаем кой е убил Ратчет?

— Мен не ме бройте — отвърна Хардман. — Не мога да кажа нищо. Просто съм изпълнен с естествено възхищение. Какво ще кажете за другите двама, за които още не сте направили никакво предположение? Възрастната американка и прислужницата? Изглежда, можем да ги смятаме за единствените невинни лица във влака.

— Да — усмихна се Поаро, — ако не успеем да ги включим в нашата малка колекция като… какво да кажем… домакиня и готвачка в семейство Армстронг.

— Нищо повече на тоя свят не би ме учудило вече — отвърна мистър Хардман смирено. — Лудница — ето какво е това, лудница.

— О, драги, това би означавало да имаме прекалено много съвпадения — заяви мосьо Бук. — Не могат всички да бъдат замесени.

Поаро го погледна.

— Вие не разбирате — рече той. — Нищо не разбирате. Кажете ми, знаете ли кой уби Ратчет?

— А вие знаете ли? — отвърна на въпроса с въпрос мосьо Бук.

Поаро кимна.

— О, да — каза той. — Зная от известно време. Толкова е ясно, че ми е чудно как и вие не сте го прозрели. — Той погледна Хардман и попита: — А вие?

Детективът поклати глава. Той се вгледа с любопитство в Поаро.

— Не зная — отвърна той. — Нищо не зная. Кой от тях е бил?

Поаро помълча малко. После каза:

— Бъдете така добър, мистър Хардман, да съберете пътниците тук. Този случай има две възможни разрешения. Искам да изложа и двете пред всички вас.

ГЛАВА IXПОАРО ПРЕДЛАГА ДВЕ РАЗРЕШЕНИЯ

Пътниците се стълпиха във вагон-ресторанта и насядаха около масите. Всички имаха повече или по-малко еднакви изражения на очакване, примесено с опасения. Шведката продължаваше да плаче, а мисис Хюбърд я успокояваше.

— Трябва да се съвземете, мила. Всичко ще се нареди. Не трябва да губите самообладание. Ако някой от нас е убиец, ние знаем много добре, че това не сте вие. Само някой луд би могъл да помисли подобно нещо. Седнете тук, а аз ще остана при вас и не се безпокойте за нищо.

Гласът й секна, когато Поаро се изправи, Кондукторът от спалния вагон застана нерешително на прага.

— Позволявате ли да остана, мосьо?

— Разбира се, Мишел.

Поаро прочисти гърлото си.

— Госпожи и господа, ще говоря на английски, защото, струва ми се, всички знаете поне малко този език. Ние сме тук, за да разследваме убийството на Самюел Едуард Ратчет, бившия Касети. Има две възможни разрешения на престъплението. Аз ще ги изложа и двете пред вас и ще помоля мосьо Бук и доктор Константин, които присъствуват, да преценят кое решение е правилното.

Всички знаете фактите по случая. Мистър Ратчет бе намерен тази сутрин прободен с нож. Знае се, че е бил жив най-късно в 12:37 часа миналата нощ, когато е говорил през вратата с кондуктора от спалния вагон. В джоба на пижамата му бе намерен силно очукан часовник, спрял на един и четвърт. Доктор Константин, който е направил оглед на тялото, когато е било намерено, определя времето на смъртта между полунощ и два часа. В дванайсет и половина след полунощ, както всички знаете, влакът налетя на пряспа сняг. След това време е било невъзможно за когото и да е да напусне влака.

Показанията на мистър Хардман, който е член на едно нюйоркско детективско бюро (няколко глави се обърнаха да изгледат мистър Хардман), показват, че никой не би могъл да мине покрай купето му (№ 16, в края на вагона), без той да го види. Поради това сме принудени да заключим, че убиецът трябва да се намира сред пътниците на един само вагон — вагона Истанбул—Кале. Ще ви кажа, че това беше нашата теория.

— Какво! — възкликна изненадан мосьо Бук.

— Но аз ще изложа пред вас и друга теория. Тя е много проста. Мистър Ратчет е имал някакъв враг, от когото се е страхувал. Той го е описал на мистър Хардман и му е казал, че ако въобще бъде направен опит да го убият, най-вероятно такъв опит ще бъде извършен през втората нощ след напускането на Истанбул.

Сега, госпожи и господа, аз ще ви съобщя, че мистър Ратчет е знаел много повече, отколкото е казал. Неговият неприятел, както мистър Ратчет е очаквал, се е качил във влака на Белград или може би на Винковци през вратата, оставена отворена от полковник Арбътнот и мистър Мъкуийн, които току-що са били слезли на перона. Той е имал униформа на кондуктор от спалните вагони, облечена върху обикновените му дрехи, и ключ, който му е позволил да влезе в купето на мистър Ратчет, въпреки че вратата е била заключена. Мистър Ратчет е бил под влиянието на приспивателното лекарство. Този човек го е наръгал с остървение и е напуснал купето през междинната врата, водеща в купето на мисис Хюбърд…

— Точно така — потвърди мисис Хюбърд и поклати глава.

— Когато минавал оттам, той пъхнал ножа, с който си е послужил, в тоалетната торба на мисис Хюбърд. Без да знае, е загубил едно копче от униформата си. След това се е измъкнал от купето и е минал по коридора. Натикал е набързо униформата в един куфар в едно празно купе и няколко минути по-късно, облечен в обикновени дрехи, е напуснал влака точно преди той да тръгне. Отново се е възползувал от същия начин за излизане — вратата близо до вагон-ресторанта.

Всички го гледаха с отворени уста.

— Ами часовникът? — попита мистър Хардман.

— В това се състои обяснението на цялата работа. Мистър Ратчет е пропуснал да върне часовника си с един час назад, както би трябвало да стори това в Цариброд. Неговият часовник все още е показвал източноевропейско време, което е с един час по-напред от средноевропейското време. Мистър Ратчет е бил убит в дванайсет и четвърт, а не в един и четвърт.

— Но това обяснение е нелепо! — извика Бук. — Ами гласът, който е говорил от купето в един без двайсет и три? Това е бил или гласът на Ратчет, или гласът на убиеца му.

— Не е задължително. Би могъл да бъде някое… хм… трето лице. Някой, който е отишъл да говори с Ратчет и го е намерил убит. Той е позвънил, за да повика кондуктора, после, както казвате, се е уплашил — хванало го е страх да не го обвинят в убийство — и е говорил вместо Ратчет.

— Възможно е — призна с нежелание мосьо Бук.

Поаро погледна мисис Хюбърд.

— Да, мадам, какво щяхте да кажете?

— Не зная какво бих казала. Смятате ли, че и аз съм забравила да върна часовника си?

— Не, мадам. Смятам, че сте чули човека да минава, но подсъзнателно по-късно ви се е присънил кошмар за някакъв мъж във вашето купе, вие сте се събудили внезапно и сте позвънили за кондуктора.

— Ами предполагам, че това е възможно — призна мисис Хюбърд.

Принцеса Драгомирова гледаше Поаро право в очите.

— Как ще обясните показанията на моята прислужница, мосьо?

— Много просто, мадам. Вашата прислужница е познала, че е ваша носната кърпа, която й показах. Тя съвсем неловко се опита да ви защити. Срещнала е този човек по-рано, докато влакът е бил на гара Винковци. Тя заяви, че го е видяла по-късно, с неясната мисъл да ви осигури неопровержимо алиби.

Принцесата наведе глава.

— Помислили сте за всичко, мосьо. Възхищавам ви се.

Настъпи тишина.

После доктор Константин внезапно удари с юмрук по масата и всички подскочиха.

— Не! — викна той. — Не, не и не! Това обяснение не търпи критика. Уязвимо е в десетина по-незначителни точки. Престъплението не е било извършено по този начин… Мосьо Поаро трябва да знае това много добре.

Поаро го изгледа любопитно.

— Виждам — каза той, — че ще трябва да ви изложа и второто си разрешение. Но не изоставяйте първото прекалено бързо. Може по-късно да се съгласите с него.

Той отново се обърна с лице към другите.

— Има и друго възможно разрешение на загадката на престъплението. Ето как стигнах до него.

Когато изслушах всички показания, облегнах се назад, затворих очи и започнах да мисля. Няколко точки ми се сториха, че заслужават да спра вниманието си върху тях. Изброих тези точки на моите двама колеги. Някои от тях бях вече изяснил, като мазното петно върху един паспорт, и т.н. Ще се спра на точките, които остават. Първата и най-важна точка се състои в забележката, която ми каза мосьо Бук във вагон-ресторанта по време на обеда през първия ден след напускането на Истанбул; състоеше се в това, че присъствуващите бяха интересна група, защото бяха много различни — представители на всякакви класи и народности.

Съгласих се с него, но когато се замислих специално над този въпрос, аз се помъчих да си представя дали би могла да се събере подобна група някога при други обстоятелства. И отговорът ми беше, че това е възможно само в Америка. В Америка може да се намери домакинство, съставено от хора толкова различни народности — шофьор италианец, гувернантка англичанка, бавачка шведка, прислужница французойка и т.н. Това ме доведе до моята схема на „досещане“ — тоест да определя роля на всеки в драмата на семейство Армстронг, също както режисьорът разпределя ролите в пиесата. Това ми даде крайно интересни и задоволителни резултати.

Също така обмислих показанията на всяко отделно лице и се получиха доста странни резултати. Да вземем най-напред показанията на мистър Мъкуийн. Първият ми разговор с него беше напълно задоволителен. Но при втория той направи една доста странна забележка. Описах му намирането на едно писмо, в което се споменава за случая Армстронг. Той каза: „Но разбира се…“, след това помълча и продължи: „Искам да кажа, че старецът е бил непредпазлив.“

Почувствувах, че не това бе започнал да казва. Да предположим, че е искал да каже: „Но, разбира се, то беше изгорено!“ В такъв случай Мъкуийн е знаел за писмото и унищожаването му — с други думи, или той самият е убиецът, или е съучастник на убиеца. Много добре.

След това прислужникът. Той каза, че господарят му имал навика да взима приспивателно, когато пътува с влак. Това можеше и да е вярно, но би ли взел Ратчет приспивателно именно миналата нощ? Автоматичният пистолет под възглавницата му опровергава това твърдение. Миналата нощ Ратчет е имал намерение да бъде нащрек. Той не е знаел нищо за упойката, която му е била дадена. Но кой му я е дал? Явно Мъкуийн или прислужникът.

Сега стигаме до показанията на мистър Хардман. Аз повярвах всичко, което ми каза по отношение на самоличността си, но когато стигнахме до реалните методи, които бе използувал, за да пази мистър Ратчет, твърденията му станаха направо нелепи. Единственият начин, по който би могъл ефикасно да пази Ратчет, е да прекара нощта в неговото купе или на такова място, откъдето да наблюдава вратата му. От показанията му пролича явно само едно — че никой от останалата част на влака не е могъл да убие Ратчет. Неговите показания затвориха кръга около вагона Истанбул—Кале. Това ми се стори доста интересен и необясним факт и аз го запазих настрана за обмисляне.

Вероятно всички вече сте научили за няколкото думи, които дочух да си разменят мис Дебенхем и полковник Арбътнот. Интересното в случая според мен беше фактът, че полковник Арбътнот я нарече Мери и явно беше в интимни отношения с нея. Но се предполагаше, че полковникът се е запознал с нея едва преди няколко дни — а аз познавам англичаните от типа на полковника. Дори да бе се влюбил в младата дама от пръв поглед, той щеше да напредва бавно и да спазва външно приличие — без да избързва. Затова заключих, че полковник Арбътнот и мис Дебенхем в действителност се познават добре и по неизвестни причини си дават вид, че са чужди един на друг. Една друга дребна подробност беше това, че мис Дебенхем познаваше израза „далечен разговор“, употребяван от американците за телефонно повикване. А мис Дебенхем ми бе казала, че никога не е била в Щатите.

Да минем на друг свидетел. Мисис Хюбърд ни разказа, че както е лежала в леглото си, не е могла да види дали резето на междинната врата е било поставено, или не и затова помолила мис Олсон да погледне вместо нея. И въпреки че нейното твърдение би било напълно вярно, ако тя се намираше в купе номер 2, 4, 12 или всяко купе с четен номер, където резето е точно под дръжката на вратата, в нечетните номера, както е в купе № 3, резето се намира доста високо над дръжката и поради това в никакъв случай не може да бъде закрито от тоалетната торба. Бях принуден да заключа, че мисис Хюбърд измисля нещо, което никога не се е случило.

А сега ми позволете да кажа няколко думи за времето. Според мен най-интересната точка по отношение на очукания часовник е мястото, където беше намерен — в джоба на пижамата на Ратчет, крайно неудобно и невероятно място да се държи часовник, особено когато има специална кука за него над леглото. Поради това бях сигурен, че часовникът нарочно е поставен в джоба и е нагласен на желаното време. В такъв случай престъплението не е било извършено в един и четвърт.

Било ли е то следователно извършено по-рано? Казано по-точно — в един без двайсет и три? Моят приятел, мосьо Бук, предложи в подкрепа силния вик, който ме събуди. Но ако Ратчет е бил упоен, той не би могъл да извика. Ако е имал възможност да извика, той би могъл да направи опит да се защити, а нямаше никакви признаци на борба.

Спомних си, че Мъкуийн привлече вниманието ни неведнъж, а два пъти (и втория път по доста явен начин) върху факта, че Ратчет не е знаел френски. Стигнах до заключението, че цялата тази работа в един без двайсет и три е била комедия, изиграна в моя чест. Всеки би разбрал историята с часовника — това е доста обикновен способ в детективските романи. Те са предположили, че аз непременно ще разбера това, ще се възгордея от собствените си способности и ще приема, че щом Ратчет не е говорел френски, гласът, който съм чул в един без двайсет и три, не може да бъде неговият и той трябва да е бил вече мъртъв. Но аз съм убеден, че в един без двайсет и три Ратчет все още е лежал, упоен в тежък сън.

Но способът им успя! Аз отворих вратата си и погледнах навън. Чух използуваната френска фраза. Ако съм толкова тъп, че да не разбера значението на тази фраза, това значение трябва да се натрапи на вниманието ми. Ако е необходимо, Мъкуийн може да го направи съвсем открито. Той може да каже: „Извинете, мистър Поаро, човекът, който е говорил, не би могъл да бъде мистър Ратчет. Той не знае френски.“

А сега кое е вярното време на престъплението? И кой е убил Ратчет?

Според мен — и това е само мое мнение — Ратчет е бил убит по някое време съвсем близо до 2 часа, най-късния възможен час, определен от доктора. А що се отнася до това кой го е убил…

Поаро млъкна и огледа пътниците. Не можеше да се оплаче от липса на внимание. Погледите на всички бяха устремени към него. В настъпилата тишина игла да бе паднала, щеше да се чуе.

Той продължи бавно:

— Бях особено поразен от изключителната трудност да се докаже вината на всяко отделно лице във влака и от доста странното съвпадение, че при всеки случай показанията, определящи алибито, идваха от — както бих могъл да се изразя — „най-невероятното“ лице. Така мистър Мъкуийн и полковник Арбътнот представиха алиби един за друг — двама души, между които беше съвсем невероятно да съществува някакво предишно познанство. Същото нещо се случи с прислужника англичанин и италианеца, с шведката и англичанката. Аз си казах: „Това е изключително — не могат всички да бъдат замесени.“

И тогава, господа, видях просветление. Всички бяха замесени. Защото беше не само невероятно, но и невъзможно толкова много хора, свързани със случая Армстронг, да пътуват в същия влак. Това не можеше да се дължи на случайност, а само на план. Спомних си една забележка на полковник Арбътнот за съда със съдебни заседатели. Съдебните заседатели са дванайсет на брой17 — във вагона имаше дванайсет пътници. Ратчет беше прободен дванайсет пъти. И това, което през цялото време ме безпокоеше — изключителният брой хора, които пътуваха във вагона Истанбул—Кале през това неподходящо време на годината, беше обяснено.

Ратчет се бе отървал от правосъдието в Америка. Не съществуваше съмнение по въпроса за вината му. Представих си една самоназначена комисия от дванайсет съдебни заседатели, които го осъждат на смърт и са принудени поради спешността на случая да бъдат изпълнители на собственото си решение. И веднага след приемането на това предположение всичко се подреди блестящо.

Видях го като завършена мозайка, всеки играеше определената му роля. Беше така подредена, че ако съмнението падне върху дадено лице, показанията на един или повече от другите щяха да оправдаят обвинения и да заплетат случая. Показанията на Хардман бяха необходими, ако някой външен човек бъде заподозрян и не може да докаже алибито си. Пътниците от истанбулския вагон бяха извън опасност. Всяка най-малка подробност от показанията им е била подработена предварително. Цялата работа е една много сполучлива картина-загадка, така съставена, че всеки новооткрит факт да затруднява разрешението на цялото. Както забеляза моят приятел, мосьо Бук, случаят изглеждаше фантастично невъзможен! И именно такова впечатление трябваше да се създаде.

Обясняваше ли всичко това решение? Да, обясняваше. Характерът на раните — всяка нанесена от различно лице. Мнимите заплашителни писма — мними, защото не са били реални, — написани само за да послужат за доказателство. (Несъмнено е имало истински писма, които са предупреждавали Ратчет за очакващата го съдба, но Мъкуийн ги е унищожил и заменил с другите.) После твърдението на Хардман, че е бил повикан от Ратчет — лъжа, разбира се, от начало до край, — описанието на митичния дребен, мургав мъж с писклив глас, удобно описание, понеже има предимството да не уличава никой от истинските кондуктори на спалните вагони и може еднакво добре да се приложи към мъж или жена.

Идеята за убийство с нож на пръв поглед е странна, но като се размисли, се вижда, че нищо не би отговаряло по-добре на обстоятелствата. Камата е оръжие, което може да се използува от всеки — силен или слаб — и не вдига шум. Представям си, въпреки че може би греша, как всеки поред е влизал в тъмното купе на Ратчет през купето на мисис Хюбърд и е нанасял удар! Никой никога няма да узнае кой удар всъщност го е убил.

Последното писмо, което Ратчет вероятно е намерил на възглавницата си, е било внимателно изгорено. При липсата на всякаква следа, сочеща случая Армстронг, не би имало абсолютно никаква причина да се подозира някой от пътниците във влака. Щеше да се приеме като „външна работа“ и един или повече от пътниците щяха да видят „дребния, мургав мъж с женски глас“ да слиза от влака в Брод.

Не зная точно какво се е случило, когато съзаклятниците са разбрали, че тази част от плана им е неизпълнима поради непредвиденото спиране на влака. Предполагам, че се е състояла набързо някаква консултация и те са решили да изпълнят плана си. Вярно е, че сега всички пътници щяха да попаднат под подозрение, но тази възможност е била вече предвидена и са били взети мерки в това отношение. Единственото допълнително нещо, което е трябвало да се направи, е било да се забърка още повече цялата история. Две така наречени „веществени доказателства“ са били изпуснати в купето на убития — едното, обвиняващо полковник Арбътнот (който има най-здраво алиби и чиято връзка със семейство Армстронг вероятно най-трудно би се доказала), и второто веществено доказателство, носната кърпа, обвиняваща принцеса Драгомирова, която поради социалното си положение, изключително слабото си физическо състояние и алибито, потвърдено от нейната прислужница и кондуктора, беше в непристъпно на практика положение. За да се забъркат още повече нещата, бе създадена лъжлива следа — митичната жена в червено кимоно. И отново аз трябва да стана свидетел на съществуването на тази жена. Тежък удар се стоварва върху вратата ми. Ставам, поглеждам навън и виждам в далечината да изчезва яркочервеното кимоно. Ще я видят и една разумно подбрана група хора — кондукторът, мис Дебенхем и Мъкуийн. Предполагам, че някой с достатъчно чувство на хумор е сложил яркочервеното кимоно най-отгоре в куфара ми, докато разпитвах хората във вагон-ресторанта. Откъде е дошла тази дреха първоначално, не зная. Предполагам, че е собственост на графиня Андрени, тъй като в нейния багаж имаше само един копринен пеньоар, толкова добре ушит, че приличаше повече на следобедна рокля, отколкото на пеньоар.

Когато Мъкуийн за пръв път научи, че писмото, което е било така внимателно изгорено, не е било унищожено изцяло и че точно думата Армстронг е останала, той трябва веднага да е съобщил новината на другите. В този миг именно положението на графиня Андрени е станало критично и съпругът й веднага е взел мерки да измени паспорта. Това е било втората им несполука.

Всички те са се наговорили да отричат напълно всякаква връзка със семейство Армстронг. Знаели са, че нямам непосредствената възможност да открия истината, и не са вярвали, че ще се занимавам с този въпрос, освен ако бъде възбудено подозрението ми към дадено лице.

Има още една точка, на която трябва да се спрем. Ако приемем, че моята теория за престъплението е правилна, а аз мисля, че тя трябва да бъде правилна, тогава кондукторът от спалния вагон също трябва да участвува в заговора. Но ако е така, ще имаме тринайсет души, а не дванайсет. Вместо обичайната формула: „От толкова хора един е виновен“ — аз бях изправен пред проблема от тринайсет души един и само един да бъде невинен. Кое беше това лице?

Стигнах до много странно заключение. Стигнах до заключението, че лицето, което не е взело участие в престъплението, е именно лицето, за което би се сметнало най-вероятно да го извърши. Имам пред вид графиня Андрени. Направи ми силно впечатление искреността на съпруга й, когато ми даде тържествено честната си дума, че жена му въобще не е излизала от купето миналата нощ. Реших, че граф Андрени е знаел, така да се каже, мястото на жена си.

Ако е така, тогава Пиер Мишел положително е бил един от дванайсетте. Но как можеше да се обясни неговото съучастие? Той е почтен човек, служил много години в компанията — не е човек, който би могъл да бъде подкупен, за да подпомогне някакво престъпление. Тогава Пиер Мишел също трябва да е замесен в случая Армстронг. Но това изглеждаше крайно неправдоподобно. Тогава си спомних, че починалата бавачка е била французойка. Да предположим, че нещастното момиче е било дъщеря на Пиер Мишел. Това би обяснило всичко, би обяснило също и мястото, избрано за постановка на престъплението. Имаше ли и други, чието участие в драмата да не е ясно? За полковник Арбътнот предположих, че е бил приятел на семейство Армстронг. Вероятно е бил заедно с него по време на войната. Прислужничката Хилдегарде Шмит — можех да отгатна мястото й в домакинството на Армстронг. Може би съм прекалено лаком, но инстинктивно усещам добрия готвач. Устроих й капан и тя попадна в него. Казах, че зная, че е добра готвачка. Тя отговори: „Да, наистина, всички мои господарки казват така.“ Но ако работите като камериерка, господарките ви рядко имат възможността да разберат дали сте добра готвачка, или не.

След това идваше Хардман. Той, изглежда, напълно определено не принадлежеше към домакинството на Армстронг. Можах само да си помисля, че е бил влюбен във французойката. Заговорих му за чара на чужденките и отново получих търсената реакция. Очите му внезапно се напълниха със сълзи, а той си даде вид, че е бил заслепен от снега.

Остава мисис Хюбърд. Позволете ми да кажа, че мисис Хюбърд играеше най-важната роля в драмата. Понеже заемаше купето, съединено чрез врата с купето на Ратчет, тя по-лесно можеше да бъде заподозряна, отколкото всеки друг. Поради естеството на събитията тя не можеше да има алиби, на което да се облегне. За да се изиграе нейната роля — ролята на напълно естествената, малко смешна и предана американска майка, — е била необходима истинска актриса. Но всъщност имаше една актриса, свързана със семейство Армстронг — майката на мисис Армстронг, Линда Арден…

Поаро млъкна.

Тогава с мек, звучен, замечтан глас, съвсем различен от гласа, с който си бе служила през цялото пътуване, мисис Хюбърд каза:

— Винаги съм предпочитала комедийните роли. — Тя продължи все така замечтано: — Грешката с тоалетната торба беше глупава. Това показва, че трябва винаги да се репетира, както следва. Ние опитахме трика на отиване, но предполагам, че тогава съм била в купе с четен номер. Не ми е минало и през ум, че резетата могат да бъдат на различни места.

Тя се поразмърда и погледна Поаро в лицето.

— Вие знаете всичко, мосьо Поаро. Прекрасен човек сте. Но дори вие не можете напълно да си представите какво ни беше през този ужасен ден в Ню Йорк. Просто подлудях от скръб… същото беше и с прислугата… и полковник Арбътнот беше там. Той беше най-добрият приятел на Джон Армстронг.

— Джон спаси живота ми през време на войната — каза Арбътнот.

— Още там, на място, ние решихме — може би сме били луди, не зная, — че смъртната присъда, от която се изплъзна Касети, трябва да бъде изпълнена. Бяхме дванайсет души или по-скоро единайсет, защото бащата на Сузана беше във Франция, разбира се. Най-напред мислехме да теглим жребий кой да го извърши, но накрая решихме да бъде по този начин. Шофьорът Антонио го предложи. По-късно Мери разработи всички подробности с Хектор Мъкуийн. Той обожаваше Соня, дъщеря ми, и ни обясни как парите на Касети са успели да го отърват.

Беше необходимо дълго време за усъвършенствуването на плана ни. Най-напред трябваше да открием Ратчет. Накрая Хардман успя да го намери. После трябваше да опитаме да се наемат при него Мастерман и Хектор или поне единият от тях. И с това се справихме. Сетне поговорихме с бащата на Сузана. Полковник Арбътнот държеше много да бъдем дванайсет. Изглежда, мислеше, че това прави цялата работа поредна. Той не одобряваше идеята за убийство с нож, но се съгласи, че така се разрешават повечето от затрудненията ни. Е, бащата на Сузана прояви желание. Сузана била единственото му дете. От Хектор знаехме, че Ратчет рано или късно ще се върне от Изтока с „Ориент експреса“. Тъй като Пиер Мишел работеше по същата линия, не биваше в никакъв случай да се изпуска тази възможност. Освен това по този начин нямаше да се хвърли подозрение върху някое случайно лице.

Съпругът на дъщеря ми трябваше да знае, разбира се, и той настоя да дойде във влака с нея. Хектор нареди така работите, че Ратчет избра деня за пътуване точно когато Мишел е дежурен. Имахме намерение да заангажираме всички купета във вагона Истанбул—Кале, но за нещастие едно от тях не можахме да вземем. Беше запазено предварително за един от директорите на компанията. Мистър Харис, разбира се, беше само мит. Но щеше да е неудобно да се настани някой непознат в купето на Хектор. И после, в последната минута, дойдохте вие…

Тя млъкна.

— Е добре — продължи тя. — Сега знаете всичко, мосьо Поаро. Какво смятате да правите? Ако трябва всичко това да излезе наяве, не можете ли да хвърлите вината само върху мен? С удоволствие бих наръгала дванайсет пъти този човек. Той беше отговорен не само за смъртта на дъщеря ми, детето й и другото дете, което сега можеше да бъде живо и щастливо. Не само за тях. Преди Дейзи той е отвличал и убивал и други деца… можеше да пострадат и други в бъдеще. Обществото го бе осъдило; ние само приведохме присъдата в изпълнение. Но не е необходимо в това да се замесват всички. Тези добри, верни души… и бедния Мишел… и Мери, и полковник Арбътнот… те се обичат.

Гласът й звучеше внушително в претъпкания вагон-ресторант — дълбокият, емоционален, вълнуващ глас, който неведнъж бе разчувствувал нюйоркската публика.

Поаро погледна приятеля си.

— Вие сте директор на компанията, мосьо Бук. Какво ще кажете?

Мосьо Бук прочисти гърлото си.

— Според мен, мосьо Поаро — отвърна той, — първата теория, която изложихте, беше вярната — убеден съм. Предлагам, когато пристигне югославската полиция, да й представим това разрешение. Съгласен ли сте, докторе?

— Съгласен съм, разбира се — заяви доктор Константин. — А що се отнася до медицинското заключение, струва ми се… хм… че направих едно-две необмислени предположения.

— Тогава — заключи Поаро, — след като представих пред вас моето разрешение, имам честта да се оттегля от този случай…