Убийство в „Ориент експрес“

ГЛАВА IПОКАЗАНИЯТА НА КОНДУКТОРА НА СПАЛНИЯ ВАГОН

Във вагон-ресторанта всичко беше готово.

Поаро и Бук седнаха заедно от едната страна на една маса. Докторът седна срещу тях през пътеката.

На масата пред Поаро имаше план на вагона Истанбул—Кале, в който с червено мастило бяха отбелязани имената на пътниците.

Паспортите и билетите бяха на купчина от едната страна. Имаше хартия за писане, мастило, писалка и моливи.

— Прекрасно — одобри Поаро. — Можем да открием сесията на нашия следователски съд, без да се бавим повече. Смятам най-напред да чуем показанията на кондуктора на спалния вагон. Вие сигурно знаете някои неща за този човек. Какво представлява? Може ли да се разчита на думите му?

— Бих казал с пълна увереност, че може. Пиер Мишел работи в компанията повече от петнайсет години. Французин е, живее близо до Кале. Напълно почтен и честен. Може би умствените му способности не са забележителни.

Поаро кимна с разбиране.

— Добре — каза той. — Хайде да го видим.

Пиер Мишел беше възвърнал донякъде самообладанието си, но имаше крайно изнервен вид.

— Надявам се, не смятате, че има някаква небрежност от моя страна, мосьо — рече той загрижено, а погледът му се местеше от Поаро на мосьо Бук. — Случилото се е ужасно. Надявам се, не мислите мосьо, че това се отразява по някакъв начин върху мен?

След като успокои страховете на кондуктора, Поаро почна да задава въпроси. Той уточни най-напред името на Мишел, продължителността на службата и колко време е работил по този маршрут. Знаеше тези подробности, но обичайните въпроси позволиха на Мишел да се почувствува по-спокойно.

— А сега — продължи Поаро — нека минем към случилото се миналата нощ. Кога си легна мистър Ратчет?

— Почти веднага след вечеря, мосьо. Всъщност преди да напуснем Белград. Същото направи и предишната вечер. Беше ми наредил да оправя леглото, докато е на вечеря, и аз постъпих точно така.

— Влизал ли е някой в купето му след това?

— Прислужникът и младият американски джентълмен — неговият секретар.

Някой друг?

Не мосьо, доколкото знам, друг не е влизал.

Добре. И тогава ли го видяхте или чухте за последен път?

— Не мосьо. Вие забравяте, че той позвъни към един без двайсет — скоро след като бяхме спрели.

— Какво точно се случи?

— Аз почуках на вратата, но той извика, че бил сбъркал…

— На английски или на френски?

— На френски.

— Какви бяха точно думите му?

— Няма нищо. Излъгал съм се.

— Точно така — потвърди Поаро, — Това чух и аз. И след това си отидохте?

— Да, мосьо.

Върнахте ли се на мястото си?

Не, мосьо. Най-напред се отзовах на един друг звънец, който току-що бе иззвънял.

— А сега, Мишел, ще ви задам един важен въпрос. Къде бяхте в един и четвърт?

— Аз ли, мосьо? Бях на малкото си столче в края на вагона с лице към коридора.

— Сигурен ли сте?

— Да, разбира се, освен…

— Да?

— Отидох в съседния вагон, вагона от Атина, за да поговоря с колегата. Говорихме за снега. Беше малко след един часа. Не мога да кажа точно.

— И кога се върнахте?

— Спомням си, че иззвъня един от моите звънци, нали ви казах. Викаше ме американката. Беше звъняла няколко пъти.

— Да — отвърна Поаро. — А след това?

— След това ли, мосьо? Отзовах се на вашия звънец и ви донесох минерална вода. После, около половин час по-късно, оправих леглото в едно от другите купета — на младия американски господин, секретаря на мистър Ратчет.

— Сам ли беше в купето си мистър Мъкуийн, когато влязохте да оправите леглото му?

— Английският полковник от №35 беше при него. Седяха и разговаряха.

— Какво направи полковникът, когато напусна купето на мистър Мъкуийн?

— Върна се в своето купе.

— Номер 15 е доста близо до вашето столче, нали?

— Да, мосьо, то е второто купе от другия край на коридора.

— Леглото на полковника беше вече оправено?

— Да, мосьо. Бях го оправил, докато той вечеряше.

— По кое време беше това?

— Не мога да кажа точно, мосьо. Но сигурно не по-късно от два часа.

— А след това?

— След това седях на столчето си до сутринта.

— Не отидохте ли отново във вагона от Атина?

— Не, мосьо.

— Може би сте заспали?

— Не, мосьо. Спрелият влак не ми позволи да подремна, както правя обикновено.

— Видяхте ли някой от пътниците да минава нагоре или надолу по коридора?

Кондукторът се замисли.

— Струва ми се, че една от дамите отиде до тоалетната в другия край.

— Коя от дамите?

— Не зная. Тя беше в другия край на коридора и с гръб към мен. Носеше яркочервено кимоно с дракони.

Поаро кимна.

— А след това?

— Нищо, мосьо, до сутринта.

— Сигурен ли сте?

— А, извинете, вие отворихте вашата врата и погледнахте за миг навън.

— Добре, приятелю — каза Поаро. — Питах се дали ще си спомните. Между другото аз се събудих от удара на нещо тежко, което сякаш падна върху вратата ми. Знаете ли какво би могло да бъде това?

Мъжът го погледна втренчено.

— Нищо не е имало, мосьо, нищо. Сигурен съм.

— Тогава трябва да съм сънувал някакъв кошмар — каза Поаро философски.

— Освен ако сте чули нещо в съседното купе — добави Бук.

Поаро не обърна внимание на предположението му. Може би не желаеше да направи това пред кондуктора на спалния вагон.

— Нека минем на друг въпрос — рече той. — Да предположим, че снощи убиецът се е качил във влака. Сигурно ли е, че не е могъл да го напусне след извършването на убийството?

Пиер Мишел поклати глава.

— Нито да се е скрил някъде в него?

— Влакът е претърсен основно — каза Бук, — Оставете тази мисъл, приятелю.

— Освен това — прибави Мишел — никой не може да се качи в спалния вагон, без да го видя.

— Коя беше последната гара?

— Винковци.

— По кое време беше това?

— Трябваше да тръгнем оттам в 11:58. Но поради атмосферните условия, имахме двайсет минути закъснение.

— Би ли могъл да дойде някой от другата част на влака?

— Не, мосьо. След вечеря вратите между обикновените и спалните вагони се заключват.

— Вие слизахте ли от влака във Винковци?

— Да, мосьо. Слязох на перона както обикновено и застанах до стъпалата на вратата. Другите кондуктори направиха същото.

— А как стои въпросът с предната врата? Тази, която е по-близо до вагон-ресторанта?

— Тя е винаги заключена отвътре.

— Сега не е заключена по този начин. Кондукторът остана изненадан, но после лицето му светна.

— Някой от пътниците я е отворил, за да погледа снега.

— Вероятно — съгласи се Поаро.

В течение на една-две минути той чукаше замислено с пръсти по масата.

— Нали не ме обвинявате в нещо? — попита плахо кондукторът.

Поаро му се усмихна добродушно.

— Просто имахте лош късмет, приятелю — каза той. — А! Още нещо, докато не съм го забравил. Споменахте, че докато сте чукали на вратата на мистър Ратчет, е иззвънял друг звънец. Всъщност и аз го чух. Чий звънец беше?

— На принцеса Драгомирова. Искаше да повикам прислужницата й.

— И вие я повикахте?

— Да, мосьо.

Поаро се зае да изучава замислено плана пред себе си. След това наклони глава.

— Засега това е всичко — каза той.

— Благодаря, мосьо.

Кондукторът стана. Погледна към Бук.

— Не се тревожете — отзова се сърдечно той. — Не виждам никаква небрежност от ваша страна.

Пиер Мишел напусна купето успокоен.

ГЛАВА IIПОКАЗАНИЯТА НА СЕКРЕТАРЯ

Една-две минути Поаро остана потънал в мислите си.

— Струва ми се — каза той най-после, — че пред вид на това, което сега знаем, ще бъде добре да поговорим още малко с мистър Мъкуийн.

Младият американец се появи веднага.

— Е — попита той, — как вървят работите?

— Не много зле. След последния ни разговор научих нещо ново — самоличността на мистър Ратчет.

Хектор Мъкуийн се наведе заинтригуван.

— Да? — подкани той Поаро.

— Ратчет, както подозирахте, е било фалшиво име. Ратчет е бил Касети — човекът, който е ръководил отвличанията, включително и прочутия случай с малката Дейзи Армстронг.

На лицето на Мъкуийн се появи израз на крайна изненада; след това то се помрачи.

— Проклет негодник! — възкликна той.

— Не знаехте ли за това, мистър Мъкуийн?

— Не, сър — отвърна категорично младият американец. — Ако знаех, щях да отрежа дясната си ръка, преди да му стана секретар!

— Вие се вълнувате твърде много, мистър Мъкуийн.

— Имам специални причини за това. Баща ми беше окръжният прокурор, когото натовариха със случая, мистър Поаро. Виждал съм няколко пъти мисис Армстронг — тя беше прекрасна жена. Толкова мила и така сломена! — Лицето му потъмня. — Ако е имало някога човек, който да заслужава случилото се, Ратчет или Касети е именно такъв човек. Радвам се, че свърши така. Такъв човек не заслужава да живее!

— Имате вид, сякаш сам бихте желали да извършите това добро дело.

— Да. Аз… — Той млъкна и се изчерви виновно. — Струва ми се, че се самообвинявам.

— Щях да бъда по-склонен да ви подозирам, мистър Мъкуийн, ако бяхте проявили прекомерна скръб поради кончината на вашия работодател.

— Струва ми се, че не бих могъл да го направя, дори и за да се спася от електрическия стол — каза мрачно Мъкуийн. След това прибави: — Ако не проявявам с въпроса си излишно любопитство, как точно открихте това? Самоличността на Касети, искам да кажа.

— С помощта на част от писмо, намерено в купето му.

— Но наистина, струва ми се, че това е било доста голяма небрежност от страна на стареца, а?

— Зависи от гледната точка — каза Поаро.

Тази забележка се видя на младежа доста объркваща. Той се вгледа в Поаро, сякаш се мъчеше да го разбере.

— Задачата, която ми предстои — продължи Поаро, — е да установя със сигурност движенията на всички хора във влака. Не трябва да се обиждате, разбирате ли? Въпрос на практика само.

— Разбира се. Започвайте веднага и ми позволете, ако мога, да докажа невинността си.

— Надали трябва да ви питам за номера на купето ви — каза с усмивка Поаро, — защото за една вечер го споделях с вас. То е второкласното купе № 6 и 7 и след излизането ми вие останахте сам в него.

— Точно така.

— Сега, мистър Мъкуийн, искам да ми опишете всяко ваше действие миналата нощ, след като напуснахте вагон-ресторанта.

— Това е доста лесно. Върнах се в купето, почетох малко, слязох на перона в Белград, реших, че е твърде студено и отново се качих. Известно време поговорих с една млада англичанка, която е в съседното купе. След това завързах разговор с онзи англичанин, полковник Арбътнот — впрочем струва ми се, че вие минахте покрай нас, докато говорехме. След това влязох при мистър Ратчет и както ви казах, записах няколко кратки писма, които той искаше да се пратят. Пожелах му лека нощ и го оставих. Полковник Арбътнот все още стоеше в коридора. Леглото му беше вече оправено за през нощта, затова му предложих да дойде в моето купе. Поръчах две чаши с напитки и поведохме разговор. Говорихме за политиката и правителството на Индия, както и за нашите собствени неприятности с финансовото положение и кризата на Уол стрийт. Обикновено нямам слабост към британците — те са прекалено официални, — но този ми хареса.

— Знаете ли колко часът беше, когато полковникът ви напусна?

— Доста късно. Някъде към два часа, бих казал.

— Забелязахте ли, че влакът е спрял?

— О, да. Позачудих се. Погледнахме навън и видяхме, че снегът е натрупал доста, но не сметнахме, че е нещо сериозно.

— И какво стана, когато полковник Арбътнот ви каза „лека нощ“?

— Той отиде в купето си, а аз повиках кондуктора, за да ми оправи леглото.

— Къде бяхте, докато той го оправяше?

— Стоях до вратата на купето в коридора и пушех цигара.

— А после?

— После си легнах и спах до сутринта.

— Напущали ли сте изобщо влака вечерта?

— Ние с Арбътнот решихме да слезем в — как му беше името? — Винковци, за да се поразтъпчем. Но беше страшно студено — имаше виелица. Скоро се качихме обратно.

— През коя врата излязохте от влака?

— През най-близката до купето ни.

— Вратата до вагон-ресторанта ли?

— Да.

— Спомняте ли си дали беше заключена? Мъкуийн се замисли.

— Да, струва ми се, че си спомням — беше заключена. Или по-точно — имаше някакво лостче през дръжката. Това ли имате пред вид?

— Да. При качването ви във влака поставихте ли обратно лостчето?

— Ами не… струва ми се, че не. Аз се качих последен. Не, не си спомням да съм направил такова нещо. — Той добави внезапно: — Важно ли е това?

— Може и да се окаже важно. А сега нататък. Предполагам, че докато сте седели и говорили с полковник Арбътнот, вратата на вашето купе към коридора е била отворена.

Хектор Мъкуийн кимна.

— Искам да ми кажете, ако можете, дали някой минавал по коридора, след като влакът напусна Винковци, до времето, когато сте се разделили с полковника, за да си легнете. Мъкуийн сбърчи вежди.

— Струва ми се, че кондукторът мина веднъж — каза той; — идваше откъм вагон-ресторанта. А една жена мина в другата посока, отиваше към вагон-ресторанта.

— Коя жена?

— Не мога да ви кажа. Не я забелязах добре. Виждате ли, точно спорех с Арбътнот по някакъв въпрос. Май си спомням, че зърнах някаква жена с яркочервена копринена дреха да минава покрай вратата. Не погледнах, а и нямаше да видя лицето й. Както знаете, моето купе е обърнато към вагон-ресторанта, така че, ако някоя жена мине по коридора в това направление, тя ще бъде с гръб към мен веднага щом отмине купето.

Поаро кимна.

— Сигурно е отивала в тоалетната? — И аз така мисля.

— А видяхте ли я да се връща?

— Ами не, сега, като ми споменахте за това, се сещам, че не я забелязах да се връща, но предполагам, че все трябва да се е върнала.

— Още един въпрос. Пушите ли лула, мистър Мъкуийн?

— Не, сър.

Поаро замълча за миг.

— Струва ми се, че това е всичко засега. След вас бих искал да видя прислужника на мистър Ратчет. Прочее вие двамата винаги ли пътувате във втора класа?

— Той, да. Но аз обикновено пътувам в първа класа, по възможност в съседство с купето на мистър Ратчет. В такъв случай той настанява по-голямата част от багажа си в моето купе и може лесно да намери и него, и мен, когато поиска. Но този път всички първокласни легла бяха ангажирани с изключение на това, което взе той.

— Разбирам, Благодаря ви, мистър Мъкуийн.

ГЛАВА IIIПОКАЗАНИЯТА НА ПРИСЛУЖНИКА

Американецът бе заместен от бледия англичанин с безизразно лице, когото Поаро бе вече забелязал предния ден. Той застана благовъзпитано да чака прав. Поаро го покани с жест да седне.

— Както разбирам, вие сте личният прислужник на мистър Ратчет.

— Да, сър.

— Името ви?

— Едуард Хенри Мастерман.

— Възраст?

— Тридесет и девет години.

— А домашният ви адрес?

— Фрайър стрийт № 21, Клеркънуел.

— Чухте ли, че господарят ви е убит?

— Да, сър. Крайно поразяващо събитие.

— А сега ще ми кажете ли, моля, по кое време видяхте за последен път мистър Ратчет?

Прислужникът се замисли.

— Трябва да е било снощи към девет часа, сър. Около това време или малко по-късно.

— Разкажете ми с ваши думи какво точно се случи.

— Отидох както обикновено при мистър Ратчет, сър и се погрижих за неговите нужди.

— Какви точно бяха задълженията ви?

— Да сгъна или закача дрехите му, сър. Да поставя изкуствената му челюст във вода и да се погрижа да има всичко необходимо за през нощта.

Имаше ли нещо необикновено в държането му?

Прислужникът се замисли за миг.

— Ами струва ми се, сър, че беше развълнуван.

— Развълнуван от какво?

— От едно писмо, което бе прочел. Попита ме дали аз съм го оставил в купето. Разбира се, казах му, че не съм, но той ме изруга и намираше недостатъци във всичко, което правех.

— Беше ли това нещо необичайно?

— О, не, сър, той лесно губеше самообладание както казвам, просто зависеше какво се е случило, за да го развълнува.

— Господарят ви вземаше ли понякога лекарство за сън?

Доктор Константин се наведе леко напред.

— Винаги, когато пътуваше с влак, сър. Казваше, че иначе не може да спи.

— Знаете ли какво лекарство имаше обичая да взема?

— Не мога да ви кажа, сър, наистина. Върху шишенцето нямаше надпис. Пишеше само: „Лекарство за сън, да се взема преди лягане“.

— Миналата вечер взе ли лекарство?

— Да, сър. Налях му от него в една чаша и го оставих да му е готово върху тоалетната масичка.

Не го ли видяхте да го изпива?

Не, сър.

И какво стана после?

— Попитах мистър Ратчет дали има нужда от още нещо и по кое време ще иска да бъде събуден сутринта. Каза ми, че не иска да го безпокоят, щял да позвъни.

— Беше ли това обичайно?

— Напълно обичайно, сър. Сутрин той винаги звънеше на кондуктора и го изпращаше да ме повика.

— Рано ли ставаше или късно?

— Зависеше от настроението му, сър. Понякога ставаше за закуска, друг път ставаше чак за обед.

— Така че вие не се обезпокоихте, когато тази сутрин времето напредна и не ви повикаха?

— Не, сър.

— Знаехте ли, че господарят ви е имал неприятели?

— Да, сър.

Прислужникът говореше доста равнодушно.

— Откъде знаехте?

— Чух го, сър, да говори за някакви писма с мистър Мъкуийн.

— Имахте ли добри чувства към работодателя си, Мастерман?

Лицето на Мастерман стана още по-безизразно, ако това изобщо беше възможно.

— Едва ли бих казал „да“, сър. Но той беше щедър работодател.

— И въпреки това не го обичахте?

— Ще ви призная, сър, че не държа особено на американците.

— Били ли сте някога в Америка?

— Не, сър.

— Спомняте ли си да сте чели във вестниците за отвличането на малката Армстронг?

Бузите на прислужника леко поруменяха.

— Да, сър. Едно малко момиченце, нали? Потресаващ случай.

— Знаехте ли, че вашият работодател, мистър Ратчет, е бил главният подбудител за това отвличане?

— Не, наистина не, сър. — За пръв път в гласа на прислужника прозвуча някакъв интерес, някакво чувство. — Просто не мога да повярвам, сър.

— Но е вярно въпреки това. А сега да преминем към вашите собствени действия през миналата нощ. Просто така изисква обичайната практика, нали разбирате. Какво направихте, след като напуснахте купето на господаря си?

— Казах на мистър Мъкуийн, сър, че господарят го вика. След това отидох в моето купе и почетох.

— Вашето купе беше…

— Крайното второкласно купе, сър. Веднага до вагон-ресторанта.

Поаро погледна плана.

— Да, така… и кое легло имахте?

— Долното, сър.

— Номер 4, нали?

— Да, сър.

— Има ли някой друг при вас?

— Да, сър. Един грамаден италианец.

— Той говори ли английски?

— Ами говори някакъв английски, сър. — Тонът на прислужника беше неодобрителен. — Той е бил в Америка… в Чикаго, доколкото разбрах.

— Говорехте ли си често?

— Не, сър. Предпочитам да чета.

Поаро се усмихна. Можеше да си представи картината — едрия, бъбрив италианец и снобирането на прислужника на един джентълмен.

— А какво четете, ако мога да попитам? — заинтересува се той.

— Понастоящем, сър, чета „Пленник на любовта“ от мисис Арабела Ричардсън.

— Интересна ли е книгата?

— Намирам я много забавна, сър.

— Добре, да продължим. Вие се прибрахте в купето си и четохте „Пленник на любовта“… докога?

— Към десет и половина, сър, моят италианец пожела да си легне. Кондукторът дойде и оправи леглата.

— И тогава вие също си легнахте и заспахте?

— Легнах си, сър, но не заспах.

— Защо не заспахте?

— Болеше ме зъб, сър.

— О, това е мъчително.

— Много мъчително, сър.

— Направихте ли нещо за зъбобола?

— Сложих малко карамфилово масло, сър, и то пооблекчи болката, но въпреки това не можах да заспя. Запалих лампата над леглото и продължих да чета, за да не мисля за болката.

— И въобще ли не заспахте?

— Не, сър, заспах към четири часа сутринта.

— А вашият спътник?

— Италианецът ли? О, той си хъркаше.

— Значи, той не е напускал купето през нощта?

— Не, сър.

— А вие напускахте ли го?

— Не, сър.

— Чухте ли нещо през нощта?

— Мисля, че не, сър. Не съм чул нищо необикновено, искам да кажа. Беше много тихо. Тъй като влакът стоеше на едно място.

Поаро замълча за миг, а после рече:

— Е, струва ми се, че няма какво повече да се каже. Не можете ли да хвърлите някаква светлина върху трагедията?

— Не, сър. Съжалявам.

— Знаете ли да е имало някакви разправии, някаква враждебност между вашия господар и мистър Мъкуийн?

— О, не, сър. Мистър Мъкуийн е много приятен джентълмен.

— Къде бяхте на работа, преди да постъпите при мистър Ратчет?

— При сър Хенри Томлинсън, сър, на Гросвенър скуеър.

— А защо напуснахте това място?

— Той тръгна за Източна Африка, сър, и не се нуждаеше повече от услугите ми. Но съм сигурен, че ще каже някоя добра дума за мен, сър. Работил съм няколко години при него.

— А при мистър Ратчет… от колко време сте?

— Малко повече от девет месеца, сър.

— Благодаря ви, Мастерман. Впрочем, пушите ли лула?

— Не, сър. Пуша само цигари, от най-евтините, сър.

— Благодаря. Това е достатъчно. Поаро го освободи с кимване. Прислужникът се поколеба за миг.

— Ще ме извините, сър, но възрастната американка е… бих казал, доста развълнувана, сър. Казва, че знаела всичко за убиеца. В много възбудено състояние е, сър.

— В такъв случай — усмихна се Поаро — най-добре ще е сега да видим нея.

— Да й кажа ли, сър? Тя отдавна иска да види някой представител на властта. Кондукторът се опитваше да я успокои.

— Пратете я при нас, приятелю — каза Поаро. — Ще изслушаме нейния разказ.

ГЛАВА IVПОКАЗАНИЯТА НА АМЕРИКАНКАТА

Мисис Хюбърд влезе във вагон-ресторанта така задъхана и развълнувана, че едва можеше да говори разбираемо.

— Кажете ми само кой представлява властта тук? Имам някои много важни сведения, много важни наистина и просто желая да ги съобщя на някой представител на властта колкото може по-скоро. Ако вие, джентълмени…

Блуждаещият и поглед зашари между тримата мъже. Поаро се наведе напред.

— Кажете всичко на мен, мадам — подкани я той. — Но най-напред седнете, моля.

Мисис Хюбърд се отпусна тежко на стола срещу него.

— Това, което имам да ви кажа, е следното. Миналата нощ във влака стана убийство и убиецът беше в моето купе!

Тя млъкна, за да подчертае драматично думите си.

— Сигурна ли сте в това, мадам?

— Разбира се, че съм сигурна! И още как! Знам какво говоря. Ще ви разправя всичко. Легнах си, заспала съм, по едно време внезапно се събудих — беше тъмно—и разбрах, че в купето ми има мъж. Толкова се изплаших, че не можах да извикам, ако разбирате какво искам да кажа. Останах да лежа и си помислих: „Господи, ще ме убие.“ Просто не мога да ви опиша как се почувствувах. „Тези проклети влакове“ — помислих си аз и си спомних за всички ужаси, които се случват в тях и за които съм чела. И си помислих: „Поне няма да вземе бижутата ми“, защото, знаете ли, бях ги сложила в един чорап под възглавницата, което не е много удобно — прави я на буци, ако разбирате какво искам да кажа. Но не му е тук мястото да говорим за това. Докъде бях стигнала?

— Вие разбрахте, мадам, че в купето ви има мъж.

— Да, добре, просто останах да лежа със затворени очи, зачудих се какво да правя и си помислих: „Е, поне съм благодарна, че дъщеря ми не знае бедата, в която съм изпаднала.“ А после някак си си възвърнах самообладанието, намерих пипнешком звънеца за кондуктора и го натиснах. Натисках го, натисках, но никой не се отзова и мога да ви кажа, имах чувството, че сърцето ми ще спре да бие. „Господи — казах си аз, — може би са избили всичко живо във влака.“ Той и без това беше спрял и цареше противна тишина. Но аз продължих да натискам звънеца и — о, какво успокоение — чух някой да тича по коридора и да чука на вратата. „Влез“ — извиках аз и в същото време запалих лампата. И можете ли да повярвате — в купето нямаше жива душа.

Изглежда, мисис Хюбърд смяташе това не за настъпване на облекчение, а за върховен драматичен момент.

— И какво стана после, мадам?

— Ами казах на кондуктора какво се е случило, а той, изглежда, не ми повярва. Сякаш помисли, че съм сънувала. Накарах го да погледне под леглото, въпреки уверенията му, че там нямало място да се скрие мъж. Явно беше, че мъжът е избягал, но в купето преди това имаше някакъв мъж и аз побеснях, когато кондукторът се опита да ме успокои! Не съм човек, който си въобразява разни неща, мистър… впрочем аз не зная вашето име.

— Поаро, мадам, а това са мосьо Бук, един от директорите на компанията, и доктор Константин.

— Приятно ми е да се запозная с вас — измърмори тя разсеяно на тримата и отново се впусна в разказа си. — Нямам намерение да претендирам, че съм проявила толкова разум, колкото бих могла. Бях убедена, че е бил мъжът от съседното купе, когото убиха, бедничкия! Казах на кондуктора да прегледа вратата между купетата и тя наистина не беше заключена. Ама аз веднага взех мерки. Казах му веднага да я заключи, а когато той си излезе, станах и за по-сигурно подпрях до нея един куфар.

— По кое време беше това, мисис Хюбърд?

— Не мога да ви кажа. Не погледнах часовника. Бях толкова развълнувана!

— И каква е вашата теория сега?

— Ами ще кажа, че всичко е напълно ясно. Мъжът в моето купе е бил убиецът. Кой друг е могъл да бъде?

— И вие смятате, че той се е върнал обратно в съседното купе?

— Откъде да зная къде е отишъл? Очите ми бяха здраво затворени.

— Той трябва да се е промъкнал през вратата навън в коридора.

— Ами не мога нищо да кажа. Разбирате ли, очите ми бяха здраво затворени.

Мисис Хюбърд въздъхна и потръпна.

— Господи, как се бях изплашила! Ако дъщеря ми знаеше…

— Не мислите ли, мадам, че шумът, който сте чули, е бил причинен от някого в съседното купе, купето на убития?

— Не, не смятам, мистър — как ви беше името?

— Поаро.

— Мъжът беше там, в едно купе с мен. А освен това имам и доказателство.

Тя вдигна тържествуваща една огромна чанта и почна да рови в нея. Извади оттам последователно две големи, чисти носни кърпи, очила с рогови рамки, шишенце аспирин, пакетче английска сол, целулоидна тубичка яркозелени ментови бонбони, връзка ключове, ножица, книжка чекове от „Американ експрес“11, снимката на едно необичайно обикновено на вид дете, няколко писма, пет наниза псевдоориенталски мъниста и един малък металически предмет — едно копче.

— Виждате ли това копче? То не е от моите копчета. Не е паднало от моя дреха. Намерих го тази сутрин, когато станах.

Тя го постави на масата, а мосьо Бук се наведе напред и възкликна:

— Но това е копче от униформата на кондуктор от спалните вагони!

— Може би има някакво естествено обяснение — каза Поаро.

Той се обърна тактично към дамата:

— Това копче, мадам, може да е паднало от униформата на кондуктора, когато е претърсвал купето ви или когато е оправял леглото ви миналата вечер.

— Просто не зная какво ви става на всички. Изглежда, че единствената ви работа е да възразявате. Слушайте. Снощи, преди да заспя, четох едно списание. Преди да загася лампата, оставих списанието на едно малко куфарче на пода до прозореца. Разбрахте ли?

Те я увериха, че са разбрали.

— Много добре тогава. Кондукторът погледна под леглото откъм вратата и после влезе и заключи вратата между моето купе и съседното, но въобще не се приближи до прозореца. Е, тази сутрин копчето лежеше точно върху списанието. Искам да зная какво ще кажете.

— Това, мадам, аз наричам веществено доказателство — отвърна Поаро.

Отговорът, изглежда, успокои дамата.

— Подлудявам, когато не ми вярват — рече тя.

— Вие ни дадохте много интересни и ценни показания — каза Поаро успокоително. — А сега мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се.

— Защо, след като сте се страхували от този Ратчет, не сте заключили вратата между купетата?

— Бях я заключила — отвърна веднага мисис Хюбърд.

— О, бяхте я заключили?

— Всъщност помолих тази шведка — мило същество — да провери дали вратата е заключена и тя каза, че е.

— А защо не проверихте сама?

— Защото си бях легнала и моята тоалетна торба висеше на дръжката на вратата.

— Колко беше часът, когато я помолихте да провери?

— Чакайте да си помисля. Трябва да е било към десет и половина или единайсет без четвърт. Тя дойде да ме попита дали имам аспирин. Аз й казах къде да потърси и тя го взе от чантата ми.

— И вие бяхте в леглото?

— Да.

Тя внезапно се изсмя.

— Бедничката, беше страшно смутена. Разбирате ли, сбъркала и отворила вратата на съседното купе.

— Купето на мистър Ратчет?

— Да. Вие знаете колко е трудно да се ориентира човек, когато върви по коридор и всички врати са затворени. Тя отворила неговата врата по погрешка. Беше много смутена от това. Изглежда, че той се е изсмял, а допускам и да е казал нещо не съвсем прилично. Бедничката, беше се разтреперила цялата. „О! Направих грешка — каза ми тя. — Срамувам се, направих грешка. Не е добър човек. Той ми каза: «Ти си много стара за…»“

Доктор Константин се изхили и мисис Хюбърд веднага му хвърли вледеняващ поглед.

— Той не е бил добър човек — продължи тя, — щом е казал подобно нещо на една дама. Не е хубаво да се смеете на такива неща.

Доктор Константин побърза да се извини.

— Чухте ли някакъв шум откъм купето на мистър Ратчет след това? — попита Поаро.

— Ами… не съвсем.

— Какво искате да кажете с това, мадам?

— Ами… — тя млъкна за миг — той хъркаше.

— А, значи, той хъркаше, така ли?

— Ужасно. Предишната нощ не можах да заспя от него.

— Чухте ли го да хърка след уплахата от мъжа, който е бил във вашето купе?

— Ами как бих могла да го чуя, господин Поаро? Той е бил мъртъв.

— А, да, наистина — каза Поаро. Детективът имаше объркан вид.

— Спомняте ли си случая с отвличането на детето на семейство Армстронг, мисис Хюбърд? — попита той.

— Да, спомням си. И как онзи нещастник, виновният за престъплението, се отърва напълно свободен! Бих искала да ми падне в ръцете!

— Той не е избягнал наказанието. Мъртъв е. Умря миналата нощ.

— Да не искате да кажете… — Мисис Хюбърд под скочи от стола си от възбуда.

— Да, точно това искам да кажа. Този човек е бил Ратчет.

— Господи! Помислете си само! Трябва да пиша това на дъщеря си. Ето, не ви ли казах снощи, че този човек има зло лице! Права съм била, виждате ли? Дъщеря ми винаги казва: „Когато мама има някакво предчувствие, можете да заложите и последния си долар, че то ще излезе вярно.“

— Познавахте ли някого от семейство Армстронг, мисис Хюбърд?

— Не. Те се движеха в много тесен кръг. Но съм чувала, че мисис Армстронг била прекрасна жена и че съпругът й я боготворял.

— Е, мисис Хюбърд, вие ни помогнахте много, наистина много. Може би ще ми кажете пълното си име?

— Разбира се. Керолайн Марта Хюбърд.

— Моля, напишете адреса си тук.

Мисис Хюбърд го написа, без да престане да говори.

— Просто не мога да възприема това. Касети — в този влак. Имах някакво предчувствие за този човек, нали, мистър Поаро?

— Да, наистина, мадам. Между другото, имате ли яркочервен копринен пеньоар?

— Господи, какъв странен въпрос! Не, разбира се. Имам със себе си два пеньоара — един от розов бархет, който е много удобен за параход, и един, който ми подари дъщерята — нещо местно, от виолетова коприна. Но защо, за бога, ви интересуват моите пеньоари?

— Ето какво, мадам. Снощи някакво лице с яркочервено кимоно е влязло или във вашето купе, или в купето на мистър Ратчет. Както казахте, когато всички врати са затворени, е много трудно да се познае кое купе на кого е!

— В моето купе не е влизал никой с яркочервено кимоно.

— Тогава тази жена трябва да е влязла в купето на мистър Ратчет.

Мисис Хюбърд стисна устни и каза мрачно:

— Това не би ме изненадало никак.

Поаро се наведе напред.

— Значи, сте чули женски глас в съседното купе?

— Не зная как отгатнахте, мистър Поаро. Всъщност не чух. Хм… е, всъщност чух.

— Но когато преди малко ви попитах дали сте чули нещо в съседното купе, вие казахте, че сте чули само мистър Ратчет да хърка.

— Ами това беше истината. През част от времето той наистина хъркаше. А през другото… — Мисис Хюбърд се поизчерви. — Не е много приятно да се говори за това.

— По кое време чухте женски глас?

— Не мога да ви кажа. Просто се събудих за миг, чух някаква жена да говори и беше достатъчно ясно къде се намира тя. Затова си помислих: „Ето какъв човек бил той. Не ме учудва“, а след това заспах отново; и съм сигурна, че никога не бих споменала подобно нещо пред трима непознати джентълмени, ако не ме бяхте принудили.

— Кога я чухте — преди или след уплахата от мъжа във вашето купе?

— Та това прилича на предишния ви въпрос! Жената не би могла да разговаря с него, ако е бил мъртъв, нали?

— Пардон. Сигурно ще ме сметнете за много глупав, мадам.

— Предполагам, че дори вие от време на време се обърквате. Просто не мога да повярвам, че той е бил чудовището Касети. Какво ще каже дъщеря ми…

Поаро много сръчно помогна на добрата дама да прибере съдържанието на чантата си и след това я изпрати до вратата.

В последния момент той каза:

— Изпуснахте носната си кърпа, мадам.

Мисис Хюбърд погледна малкото парче ленена батиста, което той й подаде.

— Не е моя, мистър Поаро. Мойта си е тук.

— Пардон. Помислих си, че щом има буквата X на нея…

— Я виж, това е интересно; но кърпата наистина не е моя. Моите имат инициалите К. М. X. и са по-обикновени, не са скъпи парижки украшения. Каква полза може да има носът на човек от такава кърпа?

Никой от тримата мъже не можа да отговори на този въпрос и мисис Хюбърд триумфално напусна вагон-ресторанта.

ГЛАВА VПОКАЗАНИЯТА НА ШВЕДКАТА

Мосьо Бук въртеше в пръстите си копчето, което бе оставила мисис Хюбърд.

— Това копче. Не мога да разбера. Дали не означава, че въпреки всичко Пиер Мишел е замесен по някакъв начин? — каза той. Помълча, а след като Поаро не отвърна, продължи: — Какво ще кажете, приятелю?

— Това копче подсказва някои възможности — отговори замислено Поаро. — Нека разпитаме шведката, преди да разискваме по показанията, които чухме.

Той прерови купчината паспорти пред себе си.

— А! Ето. Грета Олсон, четиридесет и девет години. Мосьо Бук даде нареждане на сервитьора от вагон-ресторанта и малко след това дамата с прошарения рус кок и дългото, кротко, подобно на овча муцуна лице беше доведена. Тя погледна през очилата с късогледите си очи към Поаро, но беше напълно спокойна.

Стана ясно, че разбира и говори френски, така че разговорът се проведе на този език. Най-напред Поаро й зададе въпросите, чиито отговори знаеше — името й, възрастта и адреса. След това я попита за професията й.

Шведката му каза, че е била домакин на едно мисионерско училище близо до Истанбул. По професия била медицинска сестра.

— Разбира се, знаете какво се е случило миналата нощ, мадмоазел.

— Естествено. Ужасно нещо. А американката ми каза, че убиецът е бил в нейното купе.

— Чух, че вие сте били последното лице, което е видяло убития жив?

— Не зная. Може да е така. Сбърках и отворих вратата на неговото купе. Много се засрамих. Ужасно неприятна грешка.

— Видяхте ли го в действителност?

— Да. Той четеше някаква книга. Извиних се бързо и излязох.

— Той каза ли ви нещо?

Бузите на достопочтената дама поруменяха.

— Изсмя се и каза няколко думи. Аз… аз не ги разбрах добре.

— И какво направихте след това, мадмоазел? — попита Поаро, като отмина тактично предишния въпрос.

— Влязох при американката, мисис Хюбърд. Помолих я за аспирин и тя ми даде.

— Тя попита ли ви дали вратата между нейното купе и купето на мистър Ратчет е заключена?

— Да.

— А беше ли заключена?

— Да.

— А после?

— После се върнах в моето купе. Взех аспирина и си легнах.

— В колко часа беше всичко това?

— Когато си легнах, беше единайсет без пет, защото погледнах часовника си, преди да го навия.

— Бързо ли заспахте?

— Не много бързо. Главата ми попремина, но полежах известно време будна.

— Влакът спря ли някъде, преди да заспите?

— Май не. Спряхме на някаква гара точно когато се унасях, струва ми се.

— Трябва да е било във Винковци. Вашето купе е това, нали, мадмоазел? — Той й го показа на плана.

— Да, точно така.

— Кое легло имате, долното или горното?

— Долното легло, № 10.

— Имате и спътница?

— Да, една млада англичанка. Много приятна, много мила. Пътува от Багдад.

— След като влакът тръгна от Винковци, тя напускала ли е купето?

— Не, сигурна съм, че не е.

— Защо сте толкова уверена, щом сте спала?

— Спя много леко. Свикнала съм да се будя при най-малкия шум. Сигурна съм, че ако беше слязла от горното легло, щях да се събудя.

— А вие излизахте ли от купето?

— Не съм излизала до тази сутрин.

— Имате ли яркочервено копринено кимоно, мадмоазел?

— Не, разбира се. Имам удобен ватен пеньоар.

— А дамата с вас, мис Дебенхем? Какъв е цветът на нейния пеньоар?

— Бледорозоволилава дреха, каквато можете да купите в Ориента.

Поаро кимна. После поде с приятелски тон:

— Защо сте предприели това пътуване? Почивка?

— Да, отивам си у дома на почивка. Но най-напред ще се отбия в Лозана да постоя около една седмица при сестра си.

— Може би ще бъдете така любезна да ми напишете името и адреса на вашата сестра.

— С удоволствие.

Тя взе хартията и молива, които Поаро й подаде, и написа името и адреса, както я бяха помолили.

— Били ли сте някога в Америка, мадмоазел?

— Не. Веднъж за малко не отидох. Трябваше да придружавам една немощна дама, но пътуването се отмени в последния момент. Съжалявах много. Американците са много добри хора. Дават много пари за основаването на училища и болници. Много са практични.

— Спомняте ли си да сте чували за отвличането на малката Армстронг?

Не, какво е било това отвличане?

Поаро обясни.

Грета Олсон се възмути. Русият й кок потръпна от вълнение.

— Как може да има на света такива зли хора! Това поставя на изпитание вярата на човека. Бедната майка! Сърцето ме боли за нея.

Добродушната шведка си тръгна. Кроткото й лице беше зачервено, а очите — пълни със сълзи. Поаро пишеше трескаво на лист хартия.

— Какво пишете там, приятелю? — попита мосьо Бук.

— Драги мой, имам обичая да бъда старателен и точен. Тук правя една малка хронологична таблица на събитията.

Той свърши и подаде листа на мосьо Бук:

Мосьо Бук кимна одобрително.

— Много е ясно — каза той.

— Няма ли там нещо, което да ви се вижда странно?

— Не, всичко ми се струва доста ясно и разбрано. Изглежда съвсем недвусмислено, че убийството е било извършено в 1:15 часа. Показанията на кондуктора сочат това, а историята на мисис Хюбърд го потвърждава. За себе си аз ще направя едно предположение за самоличността на убиеца. Бих казал, приятелю, че това е едрият италианец. Той идва от Америка — от Чикаго — и си спомнете, че ножът е италианско оръжие и той нанася с него не един, а няколко удара.

— Това е вярно.

— Без съмнение това е разгадката на мистерията. Несъмнено той и този Ратчет са участвували заедно в онова отвличане. Касети е италианско име. Ратчет по някакъв начин го е измамил. Италианецът го проследява, изпраща му най-напред предупредителни писма и накрая му отмъщава по най-брутален начин. Съвсем просто.

Поаро поклати глава със съмнение.

— Страх ме е, че не е чак толкова просто — измърмори той.

— Аз съм убеден, че това е истината — каза Бук, като проявяваше все по-голяма влюбеност в собствената си теория.

— А какво ще кажете за прислужника със зъбобола, който се кълне, че италианецът не е напускал купето?

В това е затруднението.

Очите на Поаро блеснаха.

— Да, неприятен е този факт. За нещастие на вашата теория и за голямо щастие на нашия приятел, италианеца, прислужникът на мистър Ратчет е имал зъбобол.

— Това ще може да се обясни — каза Бук с превъзходна сигурност.

Поаро отново поклати глава.

— Съвсем не е толкова просто — измърмори повторно той.

ГЛАВА VIПОКАЗАНИЯТА НА РУСКАТА ПРИНЦЕСА

— Нека чуем какво ще каже Пиер Мишел за това копче — рече Поаро.

Повикаха отново кондуктора на спалния вагон. Той ги погледна въпросително. Мосьо Бук се прокашля.

— Мишел — каза той, — ето тук едно копче от вашата униформа. Намерено е в купето на американката, Какво ще кажете за това?

Ръката на кондуктора машинално заопипва куртката.

— Не съм загубвал копче, мосьо — отвърна той, — Трябва да има някаква грешка.

— Много странно.

— Не мога да обясня това, мосьо.

Кондукторът имаше учуден вид, но в никакъв случай не личеше да се чувствува виновен или объркан. Бук каза многозначително:

— Поради обстоятелствата, при които е било намерено, изглежда почти сигурно, че това копче е било изпуснато от мъжа, който е бил в купето на мисис Хюбърд миналата нощ, когато тя е позвънила.

— Но, мосьо, там нямаше никого. Изглежда, така се е сторило на дамата.

— Не й се е сторило, Мишел. Убиецът на мистър Ратчет е минал оттам и е изпуснал това копче.

Когато разбра значението на думите на мосьо Бук, Пиер Мишел изпадна в състояние на силна възбуда.

— Не е вярно, мосьо, не е вярно! — извика той. — Вие ме обвинявате в престъпление! Мен? Аз съм невинен. Аз съм абсолютно невинен. Защо ще убивам някакъв пътник, когото виждам за пръв път?

— Къде бяхте, когато иззвъня звънецът на мисис Хюбърд?

— Казах ви, мосьо — в съседния вагон, говорех с колегата.

— Ще го повикаме.

— Повикайте го, мосьо, моля ви да го повикате. Кондукторът на съседния вагон беше повикан. Той веднага потвърди думите на Пиер Мишел. Прибави, че там е бил и кондукторът на вагона от Букурещ. Тримата разговаряли за положението, в което били изпаднали поради снега. Говорили десетина минути, когато на Мишел му се сторило, че чува да се звъни. Той отворил вратите между двата вагона и всички вече чули ясно. Звъняло се настойчиво. Мишел се втурнал да се отзове на повикването.

— И така, виждате, мосьо, че не съм виновен! — извика разтревожено Мишел.

— А копчето от униформата на кондуктор от спалните вагони — как бихте обяснили това?

— Не мага да го обясня, мосьо. Това е загадка за мен. Всички мои копчета са на мястото си.

Двамата други кондуктори също заявиха, че не са загубвали колчета. Както и че не са били по никое време в купето на мисис Хюбърд.

— Успокойте се, Мишел — каза Бук, — и се съсредоточете върху момента, когато сте притичали на звъненето на мисис Хюбърд. Срещнахте ли въобще някого в коридора.

— Не, мосьо.

— Видяхте ли някой да се отдалечава от вас по коридора?

— Също не.

— Странно — каза Бук.

— Не е толкова странно — възразя Поаро. — Това е въпрос на време. Мисис Хюбърд се събужда и открива, че има някой в купето й. Няколко минути тя лежи скована от страх, със затворени очи. Вероятно точно тогава мъжът се е измъкнал в коридора. След това тя започва да звъня. Но кондукторът не идва веднага. Той чува едва третото или четвъртото иззвъняване. Бих казал, че е имало достатъчно време…

— За какво? За какво, драги? Спомнете си, че навсякъде около влака има дебели преспи сняг.

— Нашият тайнствен убиец има два начина да действие — рече бавно Поаро. — Той би могъл да влезе в някоя от тоалетните или пък да изчезне в едно от купетата.

— Но те всички са заети.

— Да.

— Искате да кажете, че би могъл да влезе в собственото си купе?

Поаро кимна.

— Всичко съвпада, съвпада — измърмори Бук. — През това десетминутно отсъствие на кондуктора убиецът излиза от купето си, влиза в купето на Ратчет, убива го, заключва отвътре вратата, слага веригата, излиза през купето на мисис Хюбърд и докато дойде кондукторът, той е на сигурно място пак в своето купе.

Поаро измърмори:

— Не е толкова просто, драги. Нашият приятел, лекарят, ще потвърди същото.

С жест на ръката Бук освободи тримата кондуктори да си вървят.

— Остава ни да видим още осем пътници — каза Поаро. — Пет пътници от първа класа — принцеса Драгомирова, граф и графиня Андрени, полковник Арбътнот и мистър Хардман. Трима пътници от втора класа — мис Дебенхем, Антонио Фоскарели и прислужничката, госпожица Шмид.

— Кого ще повикате най-напред, италианеца ли?

— Как настоявате на вашия италианец! Не, ще започнем от върха на дървото. Може би госпожа принцесата ще бъде така добра да ни отдели няколко минути. Предайте й това, Мишел.

— Да, мосьо — каза кондукторът, който в момента излизаше от вагона.

— Кажете й, че можем да отидем в нейното купе, ако не желае да си направи труда да дойде тук! — извика Бук.

Но принцеса Драгомирова не прие това предложение. Тя се появи във вагон-ресторанта, кимна леко и седна срещу Поаро.

Малкото й, жабешко лице изглеждаше дори по-жълто от предишния ден. Тя наистина беше грозна, но също като при жабите очите й бяха подобни на скъпоценни камъни, тъмни и властни, разкриващи скрита енергия и интелектуална сила, която можеше веднага да се почувствува.

Гласът й беше дълбок, напълно ясен, с някакво леко дращене.

Тя прекъсна изисканите извинения на мосьо Бук:

— Няма нужда се извинявате, господа. Разбирам, че е било извършено убийство. Естествено трябва да разпитате всички пътници. Ще бъда доволна да ви окажа пълно съдействие, доколкото това е по силите ми.

— Много сте любезна, мадам — каза Поаро.

— Съвсем не. Това е дълг. Какво искате да знаете?

— Името и адреса ви, мадам. Може би ще предпочетете да ги напишете сама?

Поаро подаде лист хартия и молив, но принцесата ги отказа с жест.

— Можете вие да ги запишете — каза тя. — Няма нищо трудно — Наталия Драгомирова, авеню Клебер № 17, Париж.

— Вие се връщате у дома от Константинопол, мадам?

— Да. Бях на гости в Австрийското посолство. Придружава ме прислужницата ми.

— Бихте ли били така добра да изложите накратко вашите действия през миналата нощ, от вечерята нататък?

— С удоволствие. Наредих на кондуктора да оправи леглото ми, докато съм във вагон-ресторанта. Легнах си веднага след вечеря. Четох до единайсет часа, после загасих лампата. Не можах да заспя поради ревматичните болки, от които страдам. Към един без четвърт позвъних за прислужницата си. Тя ми направи масаж, почете ми на глас и усетих, че ми се доспива. Не мога да ви кажа точно кога излезе тя от купето ми. Може да е седяла половин час, а може би и повече.

— Влакът беше ли спрял тогава?

— Беше спрял.

— Не чухте ли нещо — нещо необикновено през това време, мадам?

— Не чух нищо необикновено.

— Как се казва вашата прислужница?

— Хилдегарде Шмид.

— Отдавна ли работи при вас?

— От петнайсет години.

— Смятате ли, че може да имаме доверие в нея?

— Напълно. Семейството й произлиза от едно имение на моя починал съпруг в Германия.

— Предполагам, че сте били в Америка, мадам. Внезапната промяна на темата накара възрастната дама да повдигне вежди.

— Много пъти.

— Познавали ли сте някога едно семейство на име Армстронг — семейство, в което се разигра трагедия?

С вълнение в гласа старата дама отвърна:

— Вие говорите за мои приятели, мосьо.

— В такъв случай сте познавали добре полковник Армстронг.

— Познавах го слабо; но жена му, Соня Армстронг, беше моя кръщелница. Бях приятелка с майка й, актрисата Линда Арден, Линда Арден беше голям гений, една от най-големите трагични актриси в света. Никой не можеше да я надмине в ролите на лейди Макбет, на Магда. Аз не бях само почитателка на нейното изкуство, а и нейна приятелка.

— Тя покойница ли е?

— Не, не, жива е, но живее в пълно уединение. Здравето й е много крехко и повечето време трябва да лежи.

— Струва ми се, че тя имаше и втора дъщеря.

— Да, много по-млада от мисис Армстронг.

— А тя жива ли е?

— Разбира се.

— Къде се намира?

Старата жена го изгледа остро.

— Трябва да ви попитам за причината на тези въпроси. Какво общо имат те с цялата тази работа… с убийството във влака?

— Ето как са свързани с него, мадам: убитият във влака е същият човек, който е бил отговорен за отвличането и убийството на детето на мисис Армстронг.

— А!

Правите вежди се сключиха. Принцеса Драгомирова се изпъчи още повече.

— Тогава според мен това убийство е прекрасно събитие! Трябва да извините моето леко предубеждение.

— Това е напълно естествено, мадам. А сега да се върнем към въпроса, на който не отговорихте. Къде е по-младата дъщеря на Линда Арден, сестрата на мисис Армстронг?

— Честна дума, не мога да ви кажа, мосьо. Загубила съм връзката с по-младото поколение. Струва ми се, че преди няколко години тя се ожени за англичанин и отиде в Англия, но в момента не мога да си спомня името му.

Тя млъкна за миг, а след това попита:

— Има ли още нещо, което да ви интересува, господа?

— Само едно, мадам, един донякъде личен въпрос. Какъв е цветът на вашия пеньоар?

Тя повдигна леко вежди.

— Предполагам, че имате причина да задавате такъв въпрос. Моят пеньоар е от син сатен.

— В такъв случай нямам повече въпроси, мадам. Много съм ви задължен, че ми отговорихте с такава готовност.

Тя направи лек жест с обсипаната си с пръстени ръка.

После, когато се изправи, и другите станаха заедно с нея, тя се обърна към Поаро:

— Извинете ме, мосьо, но мога ли да попитам за името ви? Вашето лице ми е някак си познато.

— Името ми, мадам, е Еркюл Поаро — на вашите услуги.

Тя помълча малко.

— Еркюл Поаро — каза тя. — Да. Сега си спомням. Това е съдба.

Принцесата излезе изправена, с малко вдървени движения.

— Истинска дама! — възкликна Бук. — Какво мислите за нея, приятелю?

Но Еркюл Поаро само поклати глава.

— Питам се какво искаше да каже тя с думата „съдба“.

ГЛАВА VIIПОКАЗАНИЯТА НА ГРАФ И ГРАФИНЯ АНДРЕНИ

След това бяха повикани граф и графиня Андрени. Но графът влезе сам във вагон-ресторанта.

Отблизо нямаше съмнение, че е красив мъж. Беше висок най-малко метър и осемдесет, с широки рамена и тънък в кръста. Беше облечен в много добре ушит костюм от английски туид и ако не бяха дългите му мустаци и нещо в конструкцията на скулите, можеше да бъде взет за англичанин. — Е, господа, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Разбирате, мосьо — каза Поаро, — че пред вид случилото се аз съм длъжен да задам известни въпроси на всички пътници.

— Да, да, напълно — отвърна без затруднение графът. — Разбирам добре положението ви. Но се боя, че съпругата ми и аз не ще можем да ви помогнем много. Спахме и не сме чули абсолютно нищо.

— Знаете ли кой е убитият, мосьо?

— Разбрах, че това е едрият американец — лицето му беше наистина неприятно. Хранеше се на тази маса.

Андрени посочи с глава масата, на която бяха седели Ратчет и Мъкуийн.

— Да, да, мосьо, вие сте напълно прав. Но исках да попитам дали знаете името на този човек?

— Не. — Графът изглеждаше напълно озадачен от въпросите на Поаро. — Ако желаете да узнаете името му, сигурно можете да го намерите в паспорта, нали? — добави той.

— Името в паспорта му е Ратчет — отвърна Поаро. — Но това не е истинското му име. Той е същият онзи Касети, който е бил отговорен за едно нашумяло отвличане, станало в Америка.

Докато говореше, Поаро наблюдаваше зорко графа, но той, изглежда, не се развълнува от тази новина. Само отвори малко по-широко очи.

— А! — възкликна Андрени. — Това сигурно ще хвърли светлина върху тази работа. Америка е необичайна страна.

— Вие може би сте били там, господин графе?

— Една година съм живял във Вашингтон.

— Може би познавате семейство Армстронг?

— Армстронг ли… Армстронг… трудно е да си спомня… човек среща толкова хора в живота.

Той се усмихна и повдигна рамена.

— Но да се върнем на въпроса, господа — каза той. — С какво още мога да ви бъда полезен?

— Кога си легнахте, господин графе?

Погледът на Поаро се спря бегло върху плана. Граф и графиня Андрени заемаха съседните купета № 12 и 13.

— Докато бяхме във вагон-ресторанта, оправиха за през нощта едното купе. Като се върнахме, поседяхме известно време в другото…

— В кой номер?

— В №13. Играхме пикет. Към единадесет часа съпругата ми си легна. Кондукторът оправи и моето купе и аз също си легнах. Спах непробудно до сутринта.

— Забелязахте ли спирането на влака?

— Разбрах това едва тази сутрин.

— А съпругата ви?

Графът се усмихна.

— Когато пътува с влак, съпругата ми винаги взима лекарство за сън. И този път тя взе обичайната си доза трионал. — Той помълча. — Съжалявам, че не мога с нищо да ви помогна.

Поаро му подаде лист хартия и писалка.

— Благодаря ви, господин графе. Това е чиста формалност, но бихте ли ни дали името и адреса си.

Графът го написа бавно и грижливо.

— По-добре е аз да го напиша — каза той любезно. — Името на моето имение е малко трудно за хора, които не знаят езика ни.

Той подаде листа на Поаро и стана.

— Не ще бъде необходимо съпругата ми да идва тук — каза той. — Тя не може да ви съобщи нищо повече от мен.

Очите на Поаро блеснаха.

— Несъмнено, несъмнено — съгласи се той. — Но въпреки това смятам, че би било добре да поговоря малко с госпожа графинята.

— Уверявам ви, че съвсем не е необходимо — прозвуча властно гласът на графа.

Поаро примига.

— Това ще бъде чиста формалност — каза той, — но, разбирате ли, необходимо е за моя доклад.

— Както обичате.

Графът се съгласи неохотно. Той се поклони леко, е чуждестранен маниер, и напусна вагон-ресторанта.

Поаро посегна към един от паспортите. В него бяха вписани имената и титлите на графа. Погледна към другите данни — „придружава се от съпругата си. Име — Елена-Мария; моминско име — Голденберг; възраст — двадесет години.“ Върху паспорта някой немарлив чиновник бе направил мазно петно.

— Дипломатически паспорт — каза Бук. — Трябва да внимаваме, приятелю, да не обидим графа. Тези хора не могат да имат нищо общо с убийството.

— Бъдете спокоен, стари приятелю, ще бъда крайно тактичен. Чиста формалност.

Гласът му секна, когато графиня Андрени влезе във вагон-ресторанта. Видът й беше срамежлив и изключително очарователен.

— Искали сте да ме видите, господа.

— Чиста формалност, госпожо графиньо. — Поаро се изправи галантно и с поклон я покани да седне на мястото срещу него. — Исках само да ви попитам дали сте видели, или чули нещо миналата нощ, което би могло да хвърли светлина върху случилото се.

— Съвсем нищо, мосьо. Спала съм.

— Не сте ли чули например някаква суматоха в съседното купе? Американката, която го заема, е изпаднала в истерия и е звъняла на кондуктора.

— Нищо не съм чула. Бях взела лекарство за сън.

— А! Разбирам. Няма защо да ви задържам повече. — А когато тя бързо стана: — Само за минутка — тези данни тук, вашето моминско име, възрастта и така нататък точни ли са?

— Напълно точни, мосьо.

— Може би в такъв случай ще подпишете тази бележка, в която се твърди това.

Тя бързо се подписа с красив, наклонен почерк — „Елена Андрени“.

— Вие придружавахте ли съпруга си в Америка, мадам?

— Не, мосьо. — Тя се усмихна и леко се изчерви. — Тогава не бяхме женени; съпрузи сме едва от една година.

— А, да, благодаря ви, мадам. Между другото, вашият съпруг пуши ли?

Готова да си тръгне, тя го изгледа.

— Да.

— Лула?

— Не. Цигари и пури.

— А! Благодаря ви.

Тя не си тръгна; очите й го гледаха с любопитство. Бяха прекрасни тъмни очи с формата на бадеми и дълги черни мигли, които подчертаваха прелестната бледност на бузите й. Устните й, ярко начервени по чуждестранен маниер, бяха леко разтворени. Видът й беше екзотичен и красив.

— Защо ме попитахте за това?

— Мадам — Поаро направи грациозен жест с ръка, — детективите трябва да задават всякакви въпроси. Например може би ще ми кажете какъв е цветът на вашия пеньоар.

Тя го изгледа втренчено, След това се изсмя.

— Той е от шифон12 със златист цвят. Това от значение ли е наистина?

— От голямо значение, мадам.

— А вие наистина ли сте детектив? — попита тя любопитно.

— На вашите услуги, мадам.

— Мислех, че когато минаваме през Югославия, във влака няма да има детективи…, докато стигнем до Италия.

— Аз не съм югославски детектив, мадам. Аз съм международен детектив.

— На Обществото на народите ли принадлежите?

— Принадлежа на целия свят, мадам — каза театрално Поаро. — Работя предимно в Лондон. Говорите ли английски? — прибави той на този език.

— Говоря малко, да. Акцентът и беше очарователен, Поаро се поклони още веднъж.

— Няма да ви задържам повече, мадам. Виждате, че не беше толкова страшно.

Тя се усмихна, кимна и си тръгна.

— Красива жена — произнесе се за нея Бук. Той въздъхна. — Това не ни помага много.

— Да — съгласи се Поаро. — Двама души, които нищо не са видели и нищо не са чули.

— Да повикаме ли сега италианеца?

Поаро не отговори веднага. Той изучаваше мазното петно върху един унгарски дипломатически паспорт.

ГЛАВА VIIIПОКАЗАНИЯТА НА ПОЛКОВНИК АРБЪТНОТ

Поаро се съвзе с леко потрепване. Когато очите му срещнаха нетърпеливия поглед на мосьо Бук, очите му леко заблестяха.

— А! Мой мили, стари приятелю — каза той. — Виждате ли, аз станах това, което наричат сноб! Струва ми се, че трябва да привършим с първата класа преди втората. Смятам сега да разпитаме хубавеца полковник Арбътнот.

Понеже откри, че френският на полковник Арбътнот е крайно ограничен, Поаро проведе разпита си на английски.

Бяха установени името, възрастта, домашния адрес и точното военно звание на Арбътнот. Поаро продължи:

— Вие се връщате от Индия, както се казва, „в отпуск“, нали? — И той добави израза „в отпуск“ и на френски.

Полковник Арбътнот не се интересуваше как наричат нещо някакви си чужденци и отговори с истинска британска лаконичност:

— Да.

— Но не се връщате у дома с параход на „П. и О.“13

— Не.

— Защо?

— Предпочетох да пътувам по суша по лични причини. — И с маниера си той сякаш искаше да каже: „Това заслужавате, негодници такива, щом се бъркате в чужди работи.“

— Направо от Индия ли идвате?

Полковникът отвърна сухо:

— Спрях за една нощ да видя Ур на халдейците и прекарах три дни в Багдад при военното аташе, който е мой приятел.

— Спрели сте за три дни в Багдад. Доколкото разбирам, младата англичанка, мис Дебенхем, също идва от Багдад. Може би там сте се запознали с нея?

— Не, не съм. За пръв път видях мис Дебенхем, когато пътувахме заедно във вагона от Киркук до Нисибин.

Поаро се наведе напред. Даде си по-чуждестранен вид, отколкото бе необходимо, и гласът му прозвуча увещателно:

— Мосьо, сега ще отправя апел към вас. Вие с мис Дебенхем сте единствените англичани във влака. Необходимо е да ви попитам и двамата за мнението ви един за друг.

— Това е крайно нетактично — отвърна студено полковник Арбътнот.

— Съвсем не. Вижте, това престъпление най-вероятно е било извършено от жена. Човекът е бил прободен най-малко дванайсет пъти. Дори началник-влакът каза веднага: „Жена го е извършила.“ Е, каква е моята първа задача в такъв случай? Както казват американците „да огледам“ всички жени, които пътуват във вагона Истанбул-Кале. Но е трудно да прецениш една англичанка. Англичаните са толкова сдържани. Затова мосьо, в интерес на правосъдието аз се обръщам към вас. Що за човек е тази мис Дебенхем? Какво знаете за нея?

— Мис Дебенхем — каза разгорещено полковникът — е дама.

— А! — възкликна Поаро с вид на голямо удовлетворение. — И така, вие не смятате за вероятно тя да е замесена в това престъпление?

— Подобна идея е абсурдна — каза Арбътнот — Този човек е напълно непознат за нея… тя никога не го е виждала.

— Тя ли ви каза това?

— Да. Тя веднага се изказа за неприятния му вид. Ако тук е замесена жена, както, изглежда, мислите вие (за мен това е само предположение без никакви доказателства), мога да ви уверя, че мис Дебенхем не би могла да бъде тази жена.

— Вие сте доста засегнат от това — подхвърли с усмивка Поаро.

Полковник Арбътнот го изгледа студено:

— Наистина не разбирам какво искате да кажете.

Погледът му сякаш сконфузи Поаро. Той наведе очи и започна да си играе с листовете хартия пред себе си.

— Всичко това беше между другото — каза той. — Нека бъдем практични и да се върнем на фактите. Това престъпление, имаме причини да вярваме, е било извършено миналата нощ в един и четвърт. Като част от необходимите формалности ние трябва да питаме всеки пътник от нашия вагон какво е правил по това време.

— Точно така. В един и четвърт, доколкото зная, говорех с младия американец — секретаря на убития.

— Аха! Вие ли бяхте в неговото купе, или той беше във вашето, сър?

— Аз бях в неговото.

— Става въпрос за младия човек на име Мъкуийн, нали?

— Да.

— Той ваш приятел ли е или познат?

— Не, виждам го сега за пръв път. Вчера поведохме случайно разговор и открихме интерес един към друг. По начало не обичам американците… не са ми симпатични…

Поаро се усмихна, като си спомни критиката на Мъкуийн по отношение на британците.

— Но този младеж ми хареса. Той има някакви глупави, идиотски идеи за положението в Индия; това е най-лошото на американците — толкова са сантиментални и идеалисти. Та той се интересуваше от това, което можех да му кажа. Имам почти трийсетгодишен опит в тази страна. А аз се интересувах от това, което той имаше да ми разправи за финансовото положение в Америка. След това преминахме на световната политика изобщо. Бях крайно изненадан, когато погледнах часовника си и видях, че е два без петнайсет.

— И по това време вие прекъснахте разговора си?

— Да.

— Какво направихте после?

— Отидох в купето си и се приготвих за лягане.

— Беше ли оправено леглото ви?

— Да.

— Това е купе… чакайте да видя… № 15 — предпоследното в противоположния край спрямо вагон-ресторанта, нали?

— Да.

— Къде беше кондукторът, когато отидохте в купето си?

— Седеше в края до една малка масичка. Всъщност точно когато влизах в купето си, Мъкуийн го повика.

— Защо?

— Предполагам, че за да му оправи леглото. Неговото купе не беше приготвено за през нощта.

— Сега, полковник Арбътнот, искам да помислите внимателно. Докато говорихте с мистър Мъкуийн, мина ли някой по коридора пред вратата?

— Много хора, струва ми се. Не им обръщах внимание.

— Аха! Но аз имам пред вид… да кажем, последния час и половина от вашия разговор. На Винковци вие слязохте, нали?

— Да, но само за около минута. Имаше виелица. Студът беше ужасен. Накара ни с благодарност да се върнем в задухата, въпреки че смятам за скандален начина, по който претоплят тези влакове.

Мосьо Бук въздъхна.

— Много трудно е да задоволим всички — каза той. — Англичаните отварят всичко, след това идват други и затварят всичко. Много е трудно.

Нито Поаро, нито полковник Арбътнот му обърнаха внимание.

— А сега, мосьо, припомнете си — подкани го Поаро. — Навън беше студено. Вие се върнахте във влака. Седнахте отново, запушихте — може би цигара, може би лула…

Поаро млъкна за миг.

— Аз пуша лула. Мъкуийн пуши цигари.

— Влакът тръгва отново. Вие пушите лулата си. Разговаряте за положението в Европа… в света. Вече е късно. Повечето хора са си легнали. Мина ли някой покрай вратата — помислете?

Арбътнот се смръщи от усилието да си спомни.

— Трудно мога да кажа — рече той. — Разбирате ли, не обръщах внимание на това.

— Но вие притежавате войнишко око за подробностите. Забелязвате, без да забележите, така да се каже.

Полковникът отново се замисли, но поклати глава.

— Не мога да кажа. Не си спомням някой да е минал освен кондуктора. Чакайте малко… мина и една жена, струва ми се.

— Видяхте ли я? Млада ли беше… стара?

— Не я видях. Не гледах натам. Чух само някакво шумолене и усетих миризмата на парфюм.

— Парфюм? Приятен парфюм?

— Ами, доста миризлив, ако разбирате какво имам пред вид. Искам да кажа, че можете да го подушите от стотина метра. Но забележете — продължи бързо полковникът, — че може да е било и по-рано. Разбирате ли, както току-що се изразихте, това беше точно едно от тези неща, конто забелязвате, без да сте ги забелязали, така да се каже. Същата вечер по едно време си рекох: „Жена… парфюм… добре се е наплескала.“ Но не мога да бъда сигурен кога е било, освен… да, трябва да е било след Винковци.

— Защо?

— Защото си спомням, че усетих миризмата, нали разбирате… когато говорех за петгодишния план на Сталин. Спомням си, че идеята за жена ме наведе на мисълта за положението на жените в Русия. А помня, че заприказвахме за Русия към края на разговора.

— Не можете ли да определите това по-точно?

— Н-не. Грубо казано, трябва да е било през последния половин час.

— След като влакът беше спрял ли стана това?

Полковникът кимна:

— Да, почти сигурен съм.

— Е, да минем на друго. Били ли сте някога в Америка, полковник Арбътнот?

— Никога. Не желая да ходя там.

— Познавали ли сте някога полковник Армстронг?

— Армстронг… Армстронг… познавах двама или трима с това име. Тоби Армстронг, който беше в 60-и полк… него ли имате пред вид? И Селби Армстронг — убиха го на Сома.

— Имам пред вид полковник Армстронг, който се ожени за американка и чието единствено дете беше отвлечено и убито.

— А, да, спомням си, че съм чел за това… потресаваща история. Струва ми се, че никога не съм се срещал с него, въпреки че знаех кой е, разбира се. Тоби Армстронг. Приятен човек. Всички го харесваха. Направи много добра кариера. Получи ордена „Виктория“.

— Човекът, който бе убит миналата нощ, беше отговорен за убийството на детето на полковник Армстронг.

Лицето на Арбътнот помрачня.

— Тогава според мен свинята си е получила заслуженото. Въпреки че аз бих предпочел да го видя обесен или поставен на електрическия стол, както му се полага.

— Всъщност, полковник Арбътнот, вие предпочитате закона и реда пред личното отмъщение, нали?

— Е, не можем да живеем сред кръвни вражди и да се ръгаме един друг като корсиканците или Мафията — каза полковникът. — Каквото и да разправят, съдът със съдебни заседатели е добра система.

Поаро го гледа замислено минута-две.

— Да — каза той. — Сигурен съм, че вашият възглед е такъв. Добре, полковник Арбътнот, смятам, че няма какво повече да ви питам. Има ли нещо, което да си спомняте за миналата нощ и което сега, когато се огледате назад… да ви се вижда подозрително?

Полковник Арбътнот помисли за миг.

— Не — отвърна той. — Съвсем нищо. Освен… — Той се поколеба.

— Но да, продължете, моля.

— Всъщност това е нещо незначително — продължи бавно полковникът. — Но вие казахте каквото и да е.

— Да, да. Продължете.

— О, нищо особено. Обикновена дреболия. Но когато се върнах в купето си, забелязах, че вратата на купето след моето — крайното купе, нали разбирате…

— Да, № 16.

— Е, неговата врата не беше напълно затворена. И човекът там погледна крадешком навън. След това бързо дръпна вратата. Разбира се, зная, че в това няма нищо — просто ми се стори малко странно. Искам да кажа, че няма нищо необикновено да отворите някоя врата и да си подадете главата навън, ако искате да видите нещо. Но вниманието ми беше привлечено от потайното поведение на този човек.

— Да-а-а — проточи Поаро със съмнение.

— Казах ви, че това не е от значение — подхвърли извинително Арбътнот. — Но нали знаете как е… ранните часове на сутринта… всичко много тихо… тая работа ми се видя зловеща… като в криминален роман. Глупости всъщност. — Той стана. — Е, ако не ви трябвам повече…

— Благодаря ви, полковник Арбътнот, няма нищо друго.

Военният се поколеба за миг. Първоначалното му естествено отвращение от факта, че го разпитват „чужденци“, се беше изпарило.

— А по отношение на мис Дебенхем — каза той неловко, — можете да ми повярвате, че тя е момиче на място. „Пука сахиб“14 е.

Полковникът се изчерви леко и си отиде.

— Какво означава „пука сахиб“? — попита с интерес доктор Константин.

— Означава — отвърна Поаро, — че бащата и братята на мис Дебенхем са посещавали същия вид училище, каквото е посещавал полковник Арбътнот.

— О! — възкликна разочаровано доктор Константин. — В такъв случай това няма нищо общо с престъплението.

— Точно така — каза Поаро.

Той се замечта, като барабанеше леко с пръсти по масата. След малко вдигна поглед.

— Полковник Арбътнот пуши лула — каза той. — В купето на мистър Ратчет намерих една чистачка за лула. Мистър Ратчет е пушил само пури.

— Вие мислите, че…

— Той е единственият мъж досега, който признава, че пуши лула. И той знаеше кой е полковник Армстронг… може би дори да се е познавал с него, въпреки че не го призна.

— И вие мислите за възможно… Поаро закима енергично.

— Точно така… невъзможно е… напълно невъзможно един почтен, възглупав стопроцентов англичанин да наръга неприятеля си на дванайсет места с нож! Не чувствувате ли, приятелю, колко невъзможно е?

— Това диктува психологията — каза Бук.

— Човек трябва да уважава психологията. Това престъпление е подписано и подписът не е на полковник Арбътнот. Но да минем към следващия разпит.

Този път Бук не спомена за италианеца. Но мислеше за него.

ГЛАВА IXПОКАЗАНИЯТА НА МИСТЪР ХАРДМАН

Мистър Хардман — едрият, крещящо облечен американец, който седеше на една маса с италианеца и прислужника, беше последният от първокласните пътници, когото следваше да разпитат.

Беше облечен в доста крещящ кариран костюм, розова риза, бляскава игла за вратовръзка и когато влезе във вагон-ресторанта, дъвчеше нещо. Лицето му беше едро, месесто, с груби черти и добродушно изражение.

— Добро утро, джентълмени — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Научихте ли за убийството, мистър… хм… Хардман?

— Разбира се.

Той сръчно прехвърли дъвката в устата си.

— Принудени сме да разпитаме всички пътници във влака.

— Нямам нищо против. Предполагам, че това е единственият правилен начин в този случай.

Поаро погледна в паспорта пред себе си.

— Вие сте Сайръс Бетман Хардман, поданик на Съединените щати, на четирийсет и една година, търговски пътник, предлагащ ленти за пишещи машини.

— О’кей, точно така.

— Пътувате от Истанбул за Париж?

— Точно така.

— Причини?

— По работа.

— Винаги ли пътувате в първа класа, мистър Хардман?

— Да, сър. Фирмата заплаща пътните ми разноски. — Той намигна.

— А сега, мистър Хардман, да минем към събитията през миналата нощ.

Американецът кимна.

— Какво можете да ни кажете за случилото се?

— Абсолютно нищо.

— А, това е жалко. Може би, мистър Хардман, ще ни кажете точно какво правихте миналата нощ след вечеря?

За първи път американецът сякаш нямаше готов отговор. Накрая каза:

— Извинете ме, джентълмени, но какви сте вие? Осведомете ме.

— Това е мосьо Бук, директор в Компанията на спалните вагони. Този джентълмен е лекарят, който направи оглед на трупа.

— А вие?

— Аз съм Еркюл Поаро. Натоварен съм от компанията да разследвам случая.

— Чувал съм за вас — рече мистър Хардман. Той се замисли за още няколко минути. — Струва ми се, че най-добре ще е да си кажа всичко.

— Наистина ще бъде за препоръчване да ни кажете всичко, което знаете — отвърна сухо Поаро.

— Щяхте да наговорите куп неща, ако аз знаех нещо. Но аз не зная. Както ви казах, не зная абсолютно нищо. А трябваше да зная нещо. Това ме вбесява. Трябваше да зная.

— Моля да ни обясните, мистър Хардман. Мистър Хардман въздъхна, извади дъвката и бръкна в джоба си. В същото време целият му вид сякаш претърпя промяна. Престана да прилича на герой от пиеса и стана по-реална личност. Звучните носови тонове в гласа му се измениха.

— Този паспорт е малко неверен — каза той. — Всъщност ето кой съм аз.

Поаро се загледа в картичката, подхвърлена му през масата. Бук надзърна през рамото му. На картичката пишеше:

Поаро познаваше това име. Беше едно от най-известните частни детективски бюра в Ню Йорк и се ползуваше с много добър престиж.

— А сега, мистър Хардман — каза той, — нека чуем какво значи това.

— Разбира се. Ето как стоят нещата. Дойдох в Европа по следите на двама мошеници — нищо общо с тази работа. Преследването завърши в Истанбул. Телеграфирах на шефа, получих нареждане да се върна и щях да тръгна обратно за малкия, стар Ню Йорк, когато получих ей това.

Той побутна едно писмо през масата.

То носеше печатен надпис „хотел Токатлиан“ в горния край и гласеше:

Беше подписано „С. Е. Ратчет“.

— Е, и?

— Обадих му се в указаното време и мистър Ратчет ме осведоми за положението. Показа ми няколко писма, които беше получил.

— Разтревожен ли беше?

— Даваше си вид, че не е, но всъщност беше доста уплашен. Направи ми едно предложение. Трябваше да пътувам в същия влак с него до Париж и да се погрижа някой да не го ликвидира. Е, джентълмени, аз пътувах в един влак с него и въпреки това някой го ликвидира. Наистина се чувствувам виновен. Тая работа не ми се вижда никак добра.

— Той даде ли ви указания какво да правите?

— Разбира се. Беше предвидил всичко. Идеята му беше аз да пътувам в съседното до неговото купе… но тя веднага пропадна. Единственото място, което можах да заема, беше № 16, и го получих с доста труд. Предполагам, че кондукторът си държи шестнайсето купе за резерв. Но сега не става въпрос за това. Когато се запознах с положението, стори ми се, че № 16 има добра стратегическа позиция. Пред спалния вагон от Истанбул беше само вагон-ресторантът, вечерно време вратата на платформата в предния край се заключва. Единственият път, по който би могъл да се вмъкне някой убиец, беше през вратата в задния край или откъм останалата част от влака — и в двата случая той би трябвало да мине покрай моето купе.

— Предполагам, че нямате никаква представа за самоличността на възможния нападател.

— Знаех как изглежда. Мистър Ратчет ми го описа.

— Какво?

Тримата мъже се наведоха нетърпеливо напред, Хардман продължи:

— Дребен мъж, мургав, с женски глас — така каза старецът. Каза също, че не вярва да се появи през първата нощ във влака. По-вероятно било втората или третата нощ.

— Той е знаел нещо — подхвърли мосьо Бук.

— Сигурно е знаел повече, отколкото е казал на секретаря си — добави замислено Поаро. — Съобщи ли ви нещо за този свой неприятел? Каза ли ви например защо животът му е в опасност?

— Не, по този въпрос се въздържаше някак. Каза само, че тоя човек искал да пролее кръвта му и имал намерението да го направи.

— Дребен мъж, мургав, с женски глас — рече замислено Поаро.

След това погледна остро Хардман и каза:

— Разбира се, вие знаехте кой е той?

— Кой, мистър?

— Ратчет. Не го ли познахте?

— Не ви разбирам.

— Ратчет беше Касети, убиецът на малката Армстронг.

Мистър Хардман свирна продължително.

— Ето ти изненада! — каза той. — Да, сър! Не, не го познах. Когато се гледаше делото, бях на Запад. Предполагам, че съм виждал негови снимки във вестниците, но не бих познал и майка си дори, ако я е снел някой вестникарски фотограф. Е, не се съмнявам, че доста хора са имали зъб на Касети.

— Познавате ли някого, свързан със случая Армстронг, който да отговаря на това описание — дребен, мургав, с женски глас?

Хардман размисли за минута-две.

— Трудно е да се каже. Почти всички, свързани е този случай, са починали.

— Спомнете си за момичето, което се хвърли от прозореца.

— Разбира се. Това е добра идея. Тя беше някаква чужденка. Може би има някакви роднини жабари. Но не трябва да забравяте, че освен случая Армстронг имаше и други такива. Касети в течение на доста време се занимаваше с отвличания. Не можете да се спрете само на този случай.

— Да, но имаме причини да вярваме, че това престъпление е свързано със случая Армстронг.

Мистър Хардман го погледна въпросително. Поаро не отговори. Американецът поклати глава.

— Не мога да си спомня някой да отговаря на това описание в случая Армстронг — каза бавно той. — Но, разбира се, аз не съм се занимавал с него и много неща не са ми известни.

— Добре, продължете разказа си, мистър Хардман.

— Съвсем малко има за разправяне. Спях през деня, а нощем стоях буден на пост. Първата нощ не се случи нищо подозрително. Миналата нощ беше същото, що се отнася до мен. Бях оставил вратата си леко открехната и наблюдавах. Никакъв непознат човек не е минавал.

— Сигурен ли сте в това, мистър Хардман?

— Напълно сигурен. Никой не се е качвал във влака отвън и никой не е идвал от задните вагони. Мога да се закълна.

— Можете ли да виждате кондуктора от вашето положение?

— Разбира се. Той седи на малката седалка почти на една линия с вратата ми.

— Напускал ли е мястото си, след като влакът спря на Винковци?

— Това последната гара ли беше? Да, отзова се на няколко иззвънявания — трябва да е било точно след като влакът спря окончателно. После мина покрай мен за задния вагон — остана там към четвърт час. Някакъв звънец зазвъня като бесен и той дотича. Излязох в коридора, за да видя какво става — чувствувах се малко изнервен, нали разбирате, — но се оказа, че причината е американката. Вдигаше суматоха за нещо. Захилих се. След това кондукторът отиде до друго купе и се върна, за да вземе бутилка минерална вода за някого. После седна на мястото си, преди да отиде в другия край, за да оправи нечие легло. Струва ми се, че след това не е ставал до към пет часа сутринта.

— Дали е задрямвал изобщо?

— Това не мога да кажа. Възможно е.

Поаро кимна. Ръцете му машинално оправиха листовете на масата. Той взе отново официалната картичка.

— Бъдете така добър да се подпишете тук — каза той.

Другият изпълни молбата му.

— Предполагам, че няма кой да потвърди вашата самоличност, мистър Хардман.

— Във влака ли? Ами кажи-речи. Освен може би младия Мъкуийн. Познавам го доста добре — виждал съм го в бюрото на баща му в Ню Йорк, но това не значи, че той ще си спомни за мен при толкова оперативни работници. Не, мистър Поаро, ще трябва да почакате и да телеграфирате до Ню Йорк, когато снегът ни освободи. Но това е о’кей. Не ви разправям празни приказки. Е, довиждане, джентълмени. Радвам се, че се запознах с вас, мистър Поаро.

Поаро му поднесе табакерата си.

— Но може би предпочитате лула?

— Аз не.

Той си взе цигара и излезе с бодри стъпки. Тримата мъже се спогледаха.

— Смятате ли, че е такъв, за какъвто се представя? — попита доктор Константин.

— Да, да. Познавам този тип хора. Освен това казаното от него може лесно да се провери.

— Даде ни много интересни сведения — каза Бук.

— Да, наистина.

— Дребен мъж, мургав, с писклив глас — продължи замислено мосьо Бук.

— Описание, което не отговаря на нито един от хората във влака — добави Поаро.

ГЛАВА XПОКАЗАНИЯТА НА ИТАЛИАНЕЦА

— А сега — каза Поаро със закачлив блясък в погледа — ще доставим удоволствие на господин Бук, като повикаме италианеца.

Антонио Фоскарели влезе във вагон-ресторанта с бързи, котешки стъпки. Лицето му сияеше. Беше типично италианско лице, лъчезарно и мургаво.

Говореше добре и гладко френски, с лек акцент.

— Името ви е Антонио Фоскарели?

— Да, мосьо.

— Както виждам, вие сте натурализиран американски поданик.

Американецът се захили:

— Да, господине. Така е по-добре за работата ми.

— Вие сте агент на автомобилите „Форд“, нали?

— Да, разбирате ли…

Последва многословно обяснение. След него не остана почти нищо, което тримата мъже да не научат за търговските методи на Фоскарели, за пътуванията му, неговите доходи, мнението му за Съединените щати и повечето от европейските страни. От него нямаше нужда да се измъкват сведения. Сведенията сами изтичаха.

Когато с последен изразителен жест той млъкна и избърса челото си с носна кърпа, добродушното му, детинско лице светна от задоволство.

— Както виждате — каза той, — въртя голяма търговия. Съвременен съм. Зная как се продава.

— През последните десет години вие често сте били в Съединените щати, нали?

— Да, господине. О, как добре си спомням деня, когато за първи път се качих на парахода, за да отида в Америка, толкова далеч! Майка ми, малката ми сестричка…

Поаро прекъсна потока възпоминания.

— По време на престоите ви в Съединените щати срещали ли сте починалия?

— Никога. Но аз познавам този тип хора. О, да. — Той щракна изразително с пръсти. — Те са напълно почтени, много добре облечени, но под външността им нещо не е в ред. От личния си опит мога да кажа, че той е бил голям мошеник. Това е моето скромно мнение.

— Вашето мнение е напълно вярно — рече сухо Поаро. — Ратчет е бил Касети, който се е занимавал с отвличания на деца.

— Нали ви казах! Научил съм се да бъде проницателен… да чета по лицето на човека. Това е необходимо. Само в Америка учат хората как да продават добре.

— Помните ли случая Армстронг?

— Не го помня добре. Името, да! Беше някакво малко момиченце — почти бебе — нали?

— Да, една много трагична история. Италианецът сякаш беше първият човек, който не се съгласяваше с тази гледна точка.

— А, да, случват се такива неща — каза той философски — в такава велика цивилизация като Америка …

Поаро го прекъсна:

— Срещали ли сте някога някой от членовете на семейство Армстронг?

— Не. Струва ми се, че не съм. Трудно е да се каже. Ще ви цитирам няколко цифри. Само миналата година продадох…

Мосьо, моля ви да не се отклонявате от въпроса.

Италианецът разтвори ръце в извинителен жест.

— Хиляди извинения.

— Кажете ми, моля, точните ви действия през миналата нощ, след вечерята.

— С удоволствие. Стоях тук колкото можах повече. По-забавно е. Говорих с американския господин на моята маса. Той продава ленти за пишещи машини. След това се върнах в купето си. Беше празно. Клетият Джон Бул15, който го дели с мен, беше отишъл да прислужва на господаря си. Накрая се върна — с печално лице както винаги. Той не говори — казва само да и не. Нещастна раса са това англичаните — не са симпатични. Седна в ъгъла съвсем вдървен и чете книга. После дойде кондукторът и оправи леглата ни.

— Номера 4 и 5 — измърмори Поаро.

— Точно така — крайното купе. Моето легло е горното. Качих се на него. Пуших и четох. Дребният англичанин го хвана, струва ми се, зъбобол. Извади някакво шишенце, от което миришеше много силно. Легна в леглото и започна да пъшка. Скоро след това заспах. Всеки път, когато се събуждах, го чувах да пъшка.

— Знаете ли дали е напущал купето през нощта?

— Не вярвам. Щях да го чуя. Светлината от коридора — човек се събужда веднага, като мисли, че е митническа проверка на някоя граница.

— Той говори ли ви нещо за господаря си? Изразявал ли е неприязън към него?

— Казах ви, че не обичаше да говори. Не беше симпатичен. Мълчеше като риба.

— Споменахте, че пушите; какво — лула, пури, цигари?

— Само цигари.

Поаро му предложи цигара и той я прие.

— Били ли сте някога в Чикаго? — попита мосьо Бук.

— О, да — прекрасен град, — но познавам по-добре Ню Йорк, Вашингтон, Детройт. Били ли сте в Щатите? Не? Трябва да отидете…

Поаро побутна към него през масата лист хартия.

— Подпишете се тук и напишете постоянния си адрес, ако обичате.

Италианецът написа исканото с размах. След това стана — усмивката му беше все така любезна.

— Това ли е всичко? Не съм ли ви необходим повече? Довиждане, господа. Иска ми се да се измъкнем от снега. Имам една среща в Милано… — Той поклати тъжно глава. — Ще загубя добра сделка.

Италианецът си отиде. Поаро погледна приятеля си.

— Бил е дълго време в Америка — каза мосьо Бук — и е италианец, а италианците използуват ножове! И са големи лъжци. Не обичам италианците.

— Вижда се — отвърна с усмивка Поаро. — Може би сте прав, но ще ви изтъкна, приятелю, че няма абсолютно никакви улики срещу този човек.

— А какво става с психологията? Нали италианците убиват с ножове?

— Напълно вярно — каза Поаро. — Особено при разгорещена свада. Но това престъпление е от друг вид. Имам малката идея, приятелю мой, че това е много внимателно планирано и режисирано престъпление. Престъпление, извършено с предвидливост и проницателност. Не е… как да се изразя… южняшко престъпление. Това е престъпление, което показва черти на хладнокръвен, изобретателен, обмислящ ум — струва ми се, англосаксонски ум.

Той взе последните два паспорта.

— Нека сега да видим мис Мери Дебенхем.

ГЛАВА XIПОКАЗАНИЯТА НА МИС ДЕБЕНХЕМ

Когато Мери Дебенхем влезе във вагон-ресторанта, тя потвърди предишната оценка на Поаро за нея.

Беше облечена спретнато в черен костюм и сива френска блуза, а гладките къдрици на тъмната й коса бяха грижливо сресани. Държането й беше спокойно и безупречно като косата й.

Тя седна срещу Поаро и мосьо Бук и ги изгледа въпросително.

— Вашето име е Мери Хермиън Дебенхем и сте на двадесет и шест години, нали? — започна Поаро.

— Да.

— Англичанка?

— Да.

— Ще бъдете ли така добра, мадмоазел, да ми напишете на този лист вашия постоянен адрес?

Тя изпълни молбата му. Почеркът й беше ясен и четлив.

— А сега, мадмоазел, какво можете да ни кажете за произшествието от миналата нощ?

— Боя се, че няма какво да ви кажа. Легнах си и съм спала.

— Разтревожихте ли се много, мадмоазел, от това, че във влака е извършено престъпление?

Тя явно не очакваше този въпрос. Сивите й очи се разшириха леко.

— Не ви разбирам добре.

— Зададох ви един съвсем обикновен въпрос, мадмоазел. Ще го повторя. Разтревожена ли сте много от това, че във влака е извършено престъпление?

— Не съм мислила по въпроса от тази гледна точка. Не, мога да кажа, че съвсем не съм разтревожена.

— Значи, престъпленията… са нещо ежедневно за вас, а?

— Естествено тази случка е неприятна — отвърна спокойно Мери Дебенхем.

— Вие сте напълно англосаксонка, мадмоазел. Не изпитвате вълнения.

Тя се усмихна леко.

— Страхувам се, че не мога да изпадна в истерия, за да докажа чувствителността си. В края на краищата всеки ден умират хора.

— Умират, да. Но убийствата са по-редки от естествената смърт.

— О, разбира се.

— Познавахте ли починалия?

— Видях го за пръв път, когато обядвах вчера тук.

— И какво впечатление ви направи?

— Почти не му обърнах внимание.

— Не ви ли се стори зла личност? Тя повдигна леко рамена.

— Наистина не мога да кажа, че съм мислила за това.

Поаро я изгледа изпитателно.

— Струва ми се, че се отнасяте малко пренебрежително към начина, по който провеждам разпита — каза той с блясък в очите. — Мислите, че един английски разпит не би бил проведен по този начин. Там всичко би било както си му е редът, всички биха се придържали към фактите — би била една добре организирана работа. Но аз, мадмоазел, си имам моите малки оригиналности. Първо оглеждам свидетеля, определям характера му и съставям въпросите си в зависимост от това. Преди малко разпитах един господин, който искаше да ми каже какво мисли за всяко нещо. Него например го връщах винаги точно на въпроса. Исках да ми отговаря с да или не, така или иначе. А след това идвате вие. Веднага виждам, че ще бъдете методична и ще се придържате към известен ред. Ще се ограничите с разискваните въпроси. Вашите отговори ще бъдат кратки и по същество. И понеже, мадмоазел, човешката природа е капризна, аз ви задавам съвсем различни въпроси. Питам ви какво чувствувате, какво мислите. Не ви ли се нрави този метод?

— Простете, но ще ви кажа, че това ми се струва губене на време. Фактът дали съм харесала, или не лицето на мистър Ратчет едва ли би помогнал да се открие кой го е убил.

— Знаете ли кой е бил всъщност този Ратчет, мадмоазел?

Тя кимна.

— Мисис Хюбърд го разправя на всички.

— А какво мислите за случая Армстронг?

— Беше нещо ужасно — каза решително момичето. Поаро я погледна замислено.

— Вие пътувате от Багдад, струва ми се, мис Дебенхем.

— Да.

— До Лондон?

— Да.

— Какво сте правили в Багдад?

— Служих като гувернантка на две деца.

— Ще се върнете ли на същото място след почивката си?

— Не съм сигурна.

— Защо?

— Багдад е доста откъснат. Струва ми се, че ще предпочета някаква работа в Лондон, стига да намеря нещо подходящо.

— Разбирам. Помислих, че може би ще се омъжите.

Мис Дебенхем не отговори. Тя вдигна очи и се загледа в лицето на Поаро. Погледът й ясно казваше: „Вие сте нахален.“

— Какво е мнението ви за дамата, която споделя купето с вас — мис Олсон?

— Вижда ми се приятно, естествено същество.

— Какъв е цветът на нейния пеньоар? Мери Дебенхем го зяпна.

— Някакъв кафеникав цвят, от естествена вълна.

— А! Мога ли да спомена, без да бъда нескромен, надявам се, че забелязах цвета на вашия пеньоар по пътя от Алеп за Истанбул? Бледорозоволилав, струва ми се.

— Да, точно така.

— Имате ли друг пеньоар, мадмоазел? Яркочервен например?

— Не. Той не е мой.

Поаро се наведе напред. Приличаше на котка, която дебне мишка.

— А чий е?

Момичето се стресна и се дръпна назад.

— Не зная. Какво искате да кажете?

— Вие не казвате: „Не, нямам такъв пеньоар.“ Вие казвате: „Той не е мой“ — с което изразявате, че тази вещ принадлежи на някой друг.

Тя кимна.

— Някой друг във влака ли?

— Да.

— Чий е?

— Току-що ви казах. Не зная. Тази сутрин се събудих към пет часа с чувството, че влакът отдавна стои на едно място. Отворих вратата и погледнах навън в коридора, като мислех, че сме на някаква гара. На известно разстояние надолу по коридора видях някого в яркочервено кимоно.

— И не знаете кой е бил? Каква беше косата й — тъмна или прошарена?

— Не мога да кажа. Имаше нощно кепе и видях само тила й.

— А на ръст?

— Височка и стройна според мен, но е трудно за се каже с положителност. Кимоното имаше бродирани дракони.

— Да, да, точно така, дракони.

Поаро помълча известно време. Измърмори на себе си:

— Не мога да разбера. Не мога да разбера. Всичко това няма никакъв смисъл. — След това вдигна поглед и каза: — Не е необходимо да ви задържам повече мадмоазел.

— О. — Тя сякаш се смути, но все пак стана веднага. На вратата обаче се поколеба за миг и се върна.

— Шведката — мис Олсон й беше името, нали — ми се вижда доста разтревожена. Казали й сте че тя е видяла последна този човек жив. Струва ми се мисли че поради това я подозирате. Мога ли да й предам, че греши? Наистина тя е същество, което не би убило и муха…

Докато говореше, мис Дебенхем се усмихна леко.

— По кое време отиде тя да вземе аспирин от мисис Хюбърд?

— Малко след десет и половина.

— И колко време се бави?

— Около пет минути.

— Напускала ли е купето през нощта?

— Не.

Поаро се обърна към доктора:

— Може ли Ратчет да е убит толкова рано? Докторът поклати глава.

— В такъв случай мисля, че можете да успокоите приятелката си, мадмоазел.

— Благодаря ви. — Тя внезапно му отправи усмивка, която будеше симпатия. — Моята спътница прилича на овца, знаете ли. Щом се уплаши, започва да блее.

Мери Дебенхем се обърна и излезе.

ГЛАВА XIIПОКАЗАНИЯТА НА КАМЕРИЕРКАТА ГЕРМАНКА

Мосьо Бук гледаше с любопитство приятеля си.

— Не ви разбирам напълно, драги. Какво се опитвахте да направите?

— Търсех някаква пукнатина, приятелю.

— Пукнатина?

— Да — в бронята от самообладание на младата дама. Исках да разколебая хладнокръвието й. Успях ли? Не зная. Но зная едно — тя не очакваше да постъпя така.

— Вие я подозирате — каза Бук бавно. — Но защо? Тя изглежда много очарователна млада дама… последният човек на света, който да е замесен в такова престъпление.

— Съгласен съм — прибави Константин. — Тя е студена. Няма чувства. Не би наръгала човек; би го дала под съд.

Поаро въздъхна.

— Вие двамата трябва да се отървете от убеждението си, че това е непредумишлено, внезапно престъпление. А колкото до причините, поради които подозирам мис Дебенхем, те са две. Едната се състои в нещо, което дочух и което вие още не знаете.

Той им разказа за странната размяна на думи, която беше доловил по време на пътуването от Алеп.

— Любопитно наистина — възкликна Бук, след като Поаро свърши. — Нуждае се от обяснение. Ако е така, както смятате, и двамата са замесени — тя и вдървеният англичанин.

Поаро кимна.

— И точно това не се потвърждава от фактите — каза той. — Виждате ли, ако и двамата бяха замесени, какво можехме да очакваме — че всеки от тях ще даде алиби на другия. Нали? Но не — не става така. Алибито на мис Дебенхем се потвърждава от една шведка, с която не са се познавали преди, а алибито на полковник Арбътнот се подкрепя от Мъкуийн, секретаря на починалия. Не, това решение на загадката е твърде лесно.

— Казахте, че имате и друга причина да я подозирате — припомни му мосьо Бук.

Поаро се усмихна.

— Ах, да. Но тя е чисто психологическа. Питам се: възможно ли е мис Дебенхем да е съставила плана за това престъпление? Аз съм убеден, че зад тази работа се крие хладнокръвен, интелигентен и находчив ум. Мис Дебенхем отговаря на това описание.

Бук поклати глава.

— Смятам, че грешите, приятелю. Не мога да си представя тази млада англичанка в ролята на престъпница.

— Е добре — отвърна Поаро и взе единствения останал паспорт, — да минем към последното име от нашия списък. Хилдегарде Шмит, камериерка.

Повикана от сервитьора, Хилдегарде Шмит влезе във вагон-ресторанта и почтително застана в очакване.

Поаро с жест я покани да седне.

Тя седна, скръсти ръце и зачака спокойно да започне разпитът. Имаше вид на напълно спокойно същество… напълно порядъчна… може би не твърде интелигентна.

Методите на Поаро спрямо Хилдегарде Шмит бяха в пълен контраст с държането му към Мери Дебенхем.

Показа се крайно любезен и мил и накара жената да се чувствува напълно непринудено. После, след като я помоли да напише името и адреса си, той внимателно премина към въпросите.

Разпитът се проведе на немски.

— Искаме да научим колкото може повече за всичко, което се е случило миналата нощ — каза той. — Знаем, че не сте в състояние да ни дадете много сведения, отнасящи се до самото престъпление, но може би сте видели или чули нещо, което на вас не говори нищо, но за нас ще бъде съществено. Разбирате ли?

Камериерката, изглежда, не го разбра. Широкото й, кротко лице запази изрази си на глупаво спокойствие и тя отвърна:

— Не зная нищо, мосьо.

— Е, например знаете, че миналата нощ вашата господарка ви е повикала, нали?

— Това да.

— Спомняте ли си часа?

— Не си спомням, мосьо. Бях заспала, когато кондукторът дойде и ми каза.

— Да, да. Така ли ви викат обикновено?

— Това не беше необичайно, мосьо. Благородната дама често се нуждае от прислужване през нощта. Тя не може да спи добре.

— Е, добре, вас ви повикаха и вие станахте. Пеньоар ли облякохте?

— Не, мосьо, облякох си дрехи. Не бих искала да отида при нейно превъзходителство по пеньоар.

— Но вашият пеньоар е много хубав… яркочервен, нали?

Тя го погледна втренчено.

— Моят пеньоар е от тъмносин бархет, мосьо.

— Аха! Да продължим. Това беше просто една малка шега от моя страна. И така, вие отидохте при госпожа принцесата. Какво направихте, когато влязохте при нея?

— Направих й масаж, мосьо, а след това й почетох на глас. Аз не чета много добре на глас, но нейно превъзходителство казва, че така е по-добре. Помага й да заспи по-бързо. Когато й се доспа, мосьо, тя ми каза да си отида и аз затворих книгата и се върнах в купето си.

— Знаете ли в колко часа беше това?

— Не, мосьо.

— Ами колко време бяхте при госпожа принцесата?

— Около половин час, мосьо.

— Добре, продължете.

— Най-напред донесох на нейно превъзходителство едно допълнително одеяло от моето купе. Беше много студено въпреки отоплението. Завих я с одеялото и тя ми каза лека нощ. Налях й малко минерална вода. После загасих лампата и си излязох.

— А след това?

— Няма нищо повече, мосьо. Върнах се в купето си и заспах.

— И не срещнахте ли никого по коридора?

— Не, мосьо.

— Не сте видели например една дама в яркочервено кимоно с бродирани дракони?

Тя опули кротките си очи.

— Не, мосьо, не съм. Нямаше никого освен кондуктора. Всички спяха.

— Но сте видели кондуктора, нали?

— Да, мосьо.

— Какво правеше той?

— Излезе от едно купе, мосьо.

Какво! — Бук се наведе напред. — Кое купе?

Хилдегарде Шмит отново доби изплашен вид и Поаро погледна с укор приятеля си.

— Естествено — каза той. — Кондукторът често трябва да се отзовава на звънци през нощта. Спомняте ли си кое купе беше?

— Някъде към средата на вагона. През две или три врати от купето на госпожа принцесата.

— Аха! Кажете ни, ако обичате, къде точно стана това и какво се случи?

— Той едва не се сблъска с мен, мосьо. Беше, когато се връщах с одеялото от моето купе към купето на принцесата.

— И той излезе от купето и едва не се сблъска с вас? В коя посока отиваше?

— Към мен, мосьо. Извини се и продължи по коридора към вагон-ресторанта. Зазвъня някъде звънец, но ми се струва, че той не се отзова на звъненето. — Тя помълча и после каза: — Не разбирам. Как…

Поаро й заговори успокоително.

— Това е просто въпрос на време — поясни той. — Въпрос на практика. Този беден кондуктор, изглежда, е имал доста напрегната нощ — най-напред е събудил вас, а след това е тичал на повикванията.

— Този не беше същият кондуктор, който ме събуди, мосьо. Друг беше.

— А, друг! Виждали ли сте го преди това?

— Не, мосьо.

— А! Мислите ли, че ще го познаете, ако го видите?

— Мисля, че да.

Поаро прошепна нещо на ухото на мосьо Бук. Той стана и отиде до вратата да даде някакво нареждане.

Поаро продължи да задава въпросите си с лекота и приятелски маниер.

— Били ли сте някога в Америка, фрау Шмит?

— Никога, мосьо. Сигурно е прекрасна страна.

— Може би сте чули кай е бил в действителност човекът, когото убиха — че е бил отговорен за смъртта на едно малко дете.

— Да, чух, мосьо. Ужасно е… жестоко. Добрият господ не трябва да допуска такива неща. Ние в Германия не сме толкова зли.

В очите на жената се появиха сълзи. Беше заговорило силното й майчинско чувство.

— Едно отвратително престъпление — каза мрачно Поаро.

Той извади парче батиста от джоба си и и го подаде.

— Това вашата носна кърпа ли е, фрау Шмит? Последва мигновена тишина, когато жената я заразглежда. След малко тя вдигна поглед. Лицето й беше леко зачервено.

— Не, не е моя, мосьо.

— Има инициал „X“, виждате ли? Затова помислих, че е ваша.

— А! Мосьо, тази носна кърпа е на някоя дама. Много е скъпа. Бродирана е на ръка. Бих казала, че е купена от Париж.

— Значи, не е ваша и не знаете на кого е?

— Аз? О, не, мосьо.

От тримата души, които слушаха, само Поаро долови лекото колебание в отговора й.

Бук прошепна нещо на ухото му. Поаро кимна и каза на жената:

— Тримата кондуктори от спалните вагони идват. Бихте ли били така добра да ми кажете кого от тях сте срещнали миналата нощ, когато сте отивали с одеялото към купето на принцесата?

Тримата мъже влязоха — Пиер Мишел, едрият, рус кондуктор от вагона Атина—Париж и пълният, масивен кондуктор от букурещкия вагон.

Хилдегарде Шмит ги погледна и веднага поклати глава.

— Не, мосьо — каза тя. — Никой от тези не е мъжът, когото видях миналата нощ.

— Но тези са единствените кондуктори във влака. Сигурно имате грешка.

— Не напълно сигурна съм. Тези мъже всичките са високи, едри. Този, когото видях, беше дребен и мургав. Имаше малки мустачки. Гласът му, когато ми каза „пардон“, беше слаб като на жена. Наистина, мосьо, спомням си този човек много добре.

ГЛАВА XIIIРЕЗЮМЕ НА ПОКАЗАНИЯТА НА ПЪТНИЦИТЕ

— Дребен, мургав мъж с женски глас — повтори Бук. Тримата кондуктори и Хилдегарде Шмит си бяха отишли.

Мосьо Бук направи отчаян жест.

— Нищо не разбирам от цялата тази работа, ама съвсем нищо! Значи, в края на краищата неприятелят, за когото е говорил Ратчет, е бил във влака? Но къде е той сега? Как е могъл да се изпари във въздуха? Свят ми се завива. Кажете нещо, приятелю, умолявам ви. Покажете ми как невъзможното е станало възможно!

— Добре казано — рече Поаро. — Невъзможното не е могло да се случи и тогава невъзможното трябва да е възможно въпреки очевидните признаци.

— Тогава бързо ми обяснете какво всъщност се е случило миналата нощ във влака.

— Не съм магьосник, драги мой. И аз като вас съм крайно озадачен. Този случай се развива по много странен начин.

— Съвсем не се развива. Стои си на същото място. Поаро поклати глава.

— Не, това не е вярно. Сега сме по-напреднали. Знаем някои неща. Чухме показанията на пътниците.

— И какво ни разкри това? Съвсем нищо.

— Не бих казал така, приятелю.

— Може би преувеличавам. Американецът, Хардман и камериерката германка — да, те ни осведомиха по за нещо допълнително. Искам да кажа, че направиха цялата работа още по-неразбираема.

— Не, не, не — успокои го Поаро.

— Говорете тогава, нека чуем мъдростта на Еркюл Поаро.

— Не ви ли казах, че и аз като вас съм много озадачен? Но поне можем да се изправим с лице пред нашия проблем. Можем да подредим грижливо и методично фактите, които имаме.

— Продължете, моля ви — каза доктор Константин.

Поаро прочисти гърлото си и изглади едно парче попивателна.

— Нека огледаме случая, както той изглежда в момента. Първо, има няколко неоспорими факта. Този човек — Ратчет, или Касети, миналата нощ е бил прободен с нож на дванайсет места и е умрял. Това е факт номер едно.

— Съгласен съм с вас, съгласен, стари приятелю, — каза Бук с ироничен жест.

Еркюл Поаро съвсем не се ядоса. Той продължи спокойно:

— Засега няма да се спирам върху някои доста странни очевидности, които ние с доктор Константин вече разисквахме. Ще се върна па тях след малко. Следващият важен факт според мен е времето на престъплението.

— Това също е едио от малкото неща, които знаем — съгласи се Бук. — Престъплението е било извършено в един и четвърт през нощта. Всичко сочи, че е така.

— Не всичко. Вие преувеличавате. Разбира се, има известен брой улики, които подкрепят този възглед.

— Доволен съм, че признавате поне това.

Поаро продължи спокойно, без да се смути от прекъсването.

— Ние имаме три възможности: първата — престъплението е извършено, както казвате, в един и петнайсет. Това се подкрепя от уликата на часовника, показанията на мисис Хюбърд и показанията на германката Хилдегарде Шмит. Съвпада със заключението на доктор Константин. Втора възможност — престъплението е било извършено по-късно и уликата на часовника е била подправена нарочно. Трета възможност — престъплението е било извършено по-рано и часовникът поправен поради същите причини, както по-горе. Ако приемем първата възможност като най-вероятна и подкрепена от повечето показания, ние трябва да приемем и някои факти, произтичащи от нея. Най-напред, ако престъплението е било извършено в един и четвърт, престъпникът не би могъл да напусне влака и се повдига въпросът: Къде е той? И кой е? Нека най-напред изследваме внимателно показанията. Първо научаваме за съществуването на този мъж — дребен, мургав, с женски глас — от Хардман. Той казва, че Ратчет му е разправил за тази личност и го наел да следи за него. Ние нямаме доказателства, които да подкрепят това твърдение, освен думите на самия Хардман. Нека след това изследваме въпроса: Хардман дали е лицето, за което се представя — оперативен работник от детективско бюро в Ню Йорк? Това, което е интересно според мен в този случай, е, че ни липсват всички улеснения, с които разполага полицията. Не можем да установим добросъвестността на някои от тези хора. Трябва да се уповаваме само на дедукцията. Това според мен прави цялата работа много по-интересна. Липсва обичайната практика. Всичко е въпрос на интелект. Аз си задавам въпроса: „Можем ли да приемем твърденията на Хардман по отношение на самия него?“ Вземам решение и отговарям: „Да.“ На мнение съм, че можем да приемем твърденията на Хардман.

— Вие, значи, разчитате на интуицията — на това, което американците наричат предчувствие — каза доктор Константин.

— Съвсем не. Разглеждам вероятностите. Хардман пътува с фалшив паспорт — това веднага ще го направи обект на съмнение. Първото нещо, което ще сторят полицаите, когато се появят на сцената, ще бъде да задържат Хардман и да телеграфират, за да се уверят дали твърденията му са верни. Ще бъде трудно да се установи добросъвестността на много от пътниците, в повечето случаи полицията вероятно няма и да се опита да го направи, още повече, че спрямо тези пътници не се проявява никакво съмнение. Но в случая на Хардман това е много лесно. Той или е личността, за която се представя, или не е. Поради това аз казвам, че ще се докаже, че с него всичко е в ред.

— Вие го освобождавате от подозрение?

— Съвсем не. Погрешно ме разбрахте. Доколкото зная, всеки американски детектив може да има лични причини да иска да убие Ратчет. Не, казвам само, че можем да приемем твърденията на Хардман по отношение на самия него. В такъв случай версията, че Ратчет го е потърсил и наел, е вероятна, но не съм сигурен, че е вярна. Ако я приемем за вярна, трябва да потърсим потвърждение. Намираме го на доста невероятно място — в показанията на Хилдегарде Шмит. Нейното описание на човека в униформа на кондуктор от спалните вагони, когото е видяла, съвпада напълно. Има ли друго потвърждение на тези две версии? Има. Например копчето, което мисис Хюбърд е намерила в нейното купе. А има и още едно потвърждаващо показание, на което може би не сте обърнали внимание.

— Кое е то?

— Фактът, че и полковник Арбътнот, и Хектор Мъкуийн споменават, че кондукторът е минал покрай тяхното купе. Те не са отдали никакво значение на този факт, но, господа, Пиер Мишел ни заяви, че не е напущал стола си освен в точно определени случаи, никой от които не би го отвел в далечния край на коридора — покрай купето, в което са седели Арбътнот и Мъкуийн. Поради това тази версия за дребния, мургав човек с женски глас, облечен в униформата на кондуктор от спалните вагони, почива на преките или непреки показания на четирима свидетели.

— Една дребна подробност — обади се доктор Константин. — Ако историята на Хилдегарде Шмит е вярна, как тогава истинският кондуктор не спомена да я е видял, когато е отивал да се отзове на звънеца на мисис Хюбърд?

— Това е лесно обяснимо, струва ми се. Когато е отивал при мисис Хюбърд, прислужницата е била при господарката си. Когато се е върнала в купето си, кондукторът е бил при мисис Хюбърд.

Бук с труд се сдържа, докато свършиха.

— Да, да, приятелю — каза той нетърпеливо на Поаро. — Но въпреки че се възхищавам от метода ви да вървите стъпка по стъпка, вие още не сте засегнали главния въпрос. Всички сме съгласни, че тази личност съществува. Въпросът е — къде е отишла тя?

Поаро поклати глава с укор.

— Грешите. Склонен сте да поставяте телето пред майка му. Преди да се запитам: „Къде е изчезнал този човек?“, аз си задавам въпроса: „Съществувал ли е наистина този човек?“ Защото, виждате ли, ако този човек е бил измислен — изфабрикуван, — колко лесно би било той да изчезне! Затова аз най-напред се опитвам да установя, че такъв човек от плът и кръв наистина съществува.

— И като стигнете до факта, че е съществувал… е добре… къде е той сега?

— Има само два отговора на това, драги. Или той е скрит на толкова потайно място във влака, че ние не можем никак да се досетим за него, или в противен случай той е, както може да се каже, две личности. Поточно той е и сам себе си — човекът, от когото се е страхувал мистър Ратчет, и пътник във влака, толкова добре замаскиран, че мистър Ратчет не го е познал.

— Това е добра идея — каза Бук и лицето му светна. Но после отново се помрачи. — Само че има едно възражение…

Поаро взе думите от устата му.

— Ръстът на мъжа. Това искахте да кажете, нали? С изключение на прислужника на мистър Ратчет всички пътници са едри мъже — италианецът, полковник Арбътнот, Хектор Мъкуийн, граф Андрени. И така, остава ни само прислужникът, което не е много вероятно предположение. Но има и друга възможност. Спомнете си „женския“ глас. Това ни дава избор. Човекът може да е облечен като жена или наистина да е жена. Една висока жена в мъжки дрехи би изглеждала ниска.

— Но сигурно Ратчет е щял да знае…

— Може би той е знаел. Може би жената вече е правила опит да го убие и за да изпълни по-добре целта си, е била облечена в мъжки дрехи. Възможно е Ратчет да е отгатнал, че тя ще използува пак същия трик, и е казал на Хардман да внимава за такъв мъж. Но въпреки това той му споменава за женския глас.

— Това е една възможност — каза Бук. — Но…

— Слушайте, приятелю, струва ми се, че сега трябва да ви кажа за някои несъответствия, забелязани от доктор Константин.

Той разказа подробно за заключенията, до които те с доктора бяха стигнали, изхождайки от естеството на раните на убития. Мосьо Бук изпъшка и отново хвана главата си с ръце.

— Зная — каза Поаро съчувствено. — Зная точно как се чувствувате. Свят ви се завива, нали?

— Цялата работа е фантастична — извика Бук.

— Точно така. Всичко е абсурдно, невероятно, невъзможно! Така казах и аз. И все пак, приятелю, имаме налице убийство! Човек не може да избяга от фактите.

— Това е лудост!

— Лудост, нали? И то такава лудост, приятелю, че понякога изпитвам чувството, че всъщност всичко трябва да е много просто… Но това е само една от моите „малки идеи“.

— Двама убийци — изпъшка Бук. — И то в „Ориент експреса“!

При тази мисъл той едва не се разплака.

— А сега нека направим фантазията още по-фантастична — продължи бодро Поаро. — Миналата нощ във влака има двама странни непознати. Единият е кондукторът от спалните вагони, отговарящ на описанието, дадено ни от мистър Хардман и видян от Хилдегарде Шмит, полковник Арбътнот и мистър Мъкуийн. Има и една жена в червено кимоно — висока, стройна, — видяна от Пиер Мишел, мис Дебенхем, мистър Мъкуийн и от мен и помирисана, ако мога да кажа така, от полковник Арбътнот. Коя е тя? Никой във влака не признава да притежава яркочервено кимоно. Тя също е изчезнала. Едно и също лице ли е тя с мнимия кондуктор? Или е съвсем друга личност. Къде са тези двама души? И между другото къде са униформата на кондуктора от спалните вагони и яркочервеното кимоно?

— А! Това е вече нещо положително — скочи нетърпеливо Бук. — Трябва да претърсим багажа на всички пътници. Да, това ще бъде нещо.

Поаро също стана.

— Ще направя една догадка — каза той.

— Знаете ли къде са?

— Имам известна идея.

— Къде?

— Ще намерите яркочервеното кимоно в багажа на един от мъжете, а униформата на кондуктора от спалните вагони — в багажа на Хилдегарде Шмит.

— Хилдегарде Шмит? Вие мислите, че…

— Не това, което мислите вие. Ще се изразя така: ако Хилдегарде Шмит е виновна, униформата може да се намери в нейния багаж, но ако е невинна, тази униформа непременно ще бъде там.

— Но как така… — започна Бук и млъкна. — Какъв е този шум, който се приближава? — извика той. — Прилича ми на локомотив в движение.

Шумът стана по-силен и по-ясен. Състоеше се от пискливи викове и протести на някакъв женски глас. Вратата в края на вагон-ресторанта се разтвори широко. Вътре нахлу мисис Хюбърд.

— Ужасно! — извика тя. — Това е ужасно! В моята тоалетна торбичка! Моята тоалетна торбичка! Един голям нож… целият в кръв!

И като политна внезапно напред, тя припадна върху рамото на мосьо Бук.

ГЛАВА XIVОРЪЖИЕТО КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО

С повече сила, отколкото кавалерство Бук положи припадналата дама в един стол и опря главата й на масата. Доктор Константин извика един от сервитьорите, който дотича веднага.

— Дръжте главата й така — нареди докторът. — Ако се съвземе, дайте й малко коняк. Разбирате ли?

След това се втурна след другите двама. Интересуваше се само от престъплението — съвсем не го интересуваха припадащите дами на средна възраст.

Възможно е мисис Хюбърд да се е свестила малко по-бързо в резултат на тези методи, отколкото би го сторила в противен случай. Няколко минути по-късно тя седеше вече изправена, отпиваше коняк от чашата, която й бе поднесъл сервитьорът, и отново заговори:

— Просто не мога да кажа какъв ужас беше! Предполагам, че никой във влака не може да разбере чувствата ми. Винаги, още от дете, съм била много, много чувствителна. Щом като видя кръв… уф… дори сега ми става лошо, като си помисля.

Сервитьорът отново й подаде чашата.

— Още малко, мадам.

— Смятате ли, че ще е по-добре? Цял живот съм била въздържателка. Никога не се докосвам до спиртни напитки, до вино. Всички членове на семейството ми са въздържатели. Но щом това е само като лекарство…

Тя отпи още веднъж.

Междувременно Поаро и Бук, следвани по петите от доктор Константин, бяха излезли от вагон-ресторанта и бързаха по коридора на истанбулския вагон към купето на мисис Хюбърд.

Сякаш всички пътници във влака се бяха струпали в коридора. Кондукторът, с разтревожен израз на лицето, се мъчеше да ги задържи.

— Няма какво да видите — викаше той на френски и го повтаряше на няколко други езика.

— Пуснете ме да мина, моля — каза Бук.

Той промъкна закръгленото си тяло през препречилите пътя му пътници и влезе в купето, а Поаро го следваше по петите.

— Радвам се, че дойдохте, мосьо — въздъхна с облекчение кондукторът. — Всички се опитваха да влязат. Американката надаваше такива крясъци — господи! Помислих, че и нея убиват! Притичах, а тя крещеше като луда, извика, че трябва да ви намери, и тръгна, като крещеше колкото и глас държи и разправяше какво се е случило на всеки, покрай чието купе мина. — Той прибави с жест на ръката: — Ето, тук е, мосьо. Не съм го докосвал.

Върху дръжката на вратата, през която се минаваше в съседното купе, висеше голяма гумена тоалетна торба на квадрати. Под нея на пода, където беше изпаднала от ръцете на мисис Хюбърд, лежеше една кама с право острие — евтина имитация на ориенталска кама, с релефно украсена дръжка и тънко, дълго острие. Острието беше изцапано с ивици, подобни на ръжда.

Поаро вдигна камата внимателно.

— Да — измърмори той. — Няма съмнение. Липсващото оръжие… а, докторе?

Докторът го разгледа.

— Не е необходимо да сте толкова внимателен — каза Поаро. — По него няма да има други отпечатъци освен тези на мисис Хюбърд.

Константин не го разглежда дълго.

— Това е оръжието — заяви той. — Отговаря на всяка от раните.

Моля ви, приятелю, не казвайте това.

Докторът го погледна учудено.

— Ние и така сме претрупани от съвпадения. Двама души решават миналата нощ да наръгат мистър Ратчет. Прекалено съвпадение би било и двамата да изберат едно и също оръжие.

— Що се отнася до това, съвпадението може би не е толкова голямо, колкото изглежда — каза докторът. — Хиляди от тези имитации на ориенталски ками се произвеждат и изпращат по базарите в Константинопол.

— Вие ме утешихте малко, но съвсем малко — рече Поаро.

Той погледна замислено вратата пред себе си, повдигна тоалетната торба и опита дръжката. Вратата не помръдна. На около тридесет сантиметра над дръжката имаше резе. Поаро дръпна резето и отново направи опит, но вратата оставаше заключена.

— Заключихме я от другата страна, ако не сте забравили — припомни му докторът.

— Вярно — отвърна разсеяно Поаро. Той сякаш мислеше за нещо друго. Челото му се сбърчи, сякаш бе изпаднал в недоумение.

— Съвпада, нали? — подхвърли Бук. — Мъжът минава през това купе. Когато затваря междинната врата след себе си, той напипва тоалетната торба. Тази мисъл му минава през главата и той бързо пъха в нея изцапания с кръв нож. После събужда неволно мисис Хюбърд и се измъква през другата врата в коридора.

— Както казвате, така трябва да се е случило — измърмори Поаро.

Ала изражението на недоумение не изчезна от лицето му.

— Но какво има? — попита Бук. — Нещо не ви задоволява, нали?

Поаро го погледна бързо.

— Нещо не ви ли прави впечатление? Не, явно не. Е, то е дребна работа.

Кондукторът подаде глава в купето.

— Американката се връща.

Доктор Константин доби виновно изражение. Той чувствуваше, че се е отнесъл доста безцеремонно с мисис Хюбърд. Но тя не го упрекна. Енергията й беше съсредоточена върху друг въпрос.

— Ще ви кажа само едно — рече тя задъхана, когато стигна до прага. — Няма да остана в това купе повече! Не бих спала в него тази нощ дори да ми платите милион долари.

— Но, мадам…

— Зная какво ще ми кажете и ви заявявам още сега, че няма да направя такова нещо! Бих предпочела да стоя цяла нощ в коридора. Тя заплака.

— О! Да знаеше дъщеря ми… ако можеше да ме види сега…

Поаро я прекъсна твърдо:

— Не ме разбрахте, мадам. Искането ви е напълно разумно. Багажът ви ще бъде пренесен веднага в друго купе.

Мисис Хюбърд свали носната си кърпа от очите.

— Така ли? О, веднага се почувствувах по-добре. Но нали всичко е заето, освен ако някой от господата…

Заговори мосьо Бук.

— Багажът ви, мадам, ще бъде изнесен от този вагон. Ще ви се даде купе в съседния вагон, който беше прикачен в Белград.

— Но това е чудесно. Аз не съм прекалено нервна жена, но да спя тук в съседство с умрял човек… — Тя потръпна. — Ще полудея.

— Мишел! — извика Бук. — Преместете този багаж в някое свободно купе на вагона Атина—Париж.

— Да, мосьо — същото купе като това ли, № 3?

— Не — каза Поаро, преди приятелят му да успее да отговори. — Струва ми се, по-добре ще е сега госпожата да има друг номер. № 12 например.

— Добре, мосьо.

Кондукторът взе багажа. Мисис Хюбърд се обърна е благодарност към Поаро.

— Много мило и деликатно от ваша страна. Повярвайте ми, ценя вашата добрина.

— Няма защо, мадам. Ще дойдем с вас, за да ви настаним удобно.

Мисис Хюбърд бе придружена от тримата мъже до новото й купе. Тя се огледа щастливо около себе си.

— Това е чудесно.

— Удобно ли ви е, мадам? Купето е същото като това, което напуснахте.

— Така е… само че е обърнато в друга посока. Но това няма значение, защото тези влакове вървят най-напред в едната посока, а сетне в другата. Казах на дъщеря ми: „Искам купе с лице към локомотива“, а тя ми отвърна: „От това няма да имаш никаква полза, мамо, защото, ако легнеш да спиш към едната страна, когато се събудиш, влакът ще върви откъм другата.“ И нейните думи излязоха напълно верни. Миналата вечер влязохме в Белград с едната страна, а отпътувахме с другата.

— Във всеки случай, мадам, вие сега сте напълно щастлива и доволна, нали?

— Не, не бих казала това. Тук сме заседнали в снежна пряспа и никой не предприема нищо, а параходът ми ще отплува в други ден.

— Мадам — каза мосьо Бук, — ние всички сме в същото положение, всички до един.

— Да, това е вярно — призна мисис Хюбърд. — Но на никой от другите не е минал убиец през купето посред нощ.

— Това, което все още ме озадачава, мадам — каза Поаро, — е как човекът е влязъл във вашето купе, ако междинната врата е била със спуснато резе, както казвате вие. Сигурна ли сте, че беше със спуснато резе?

— Ами шведката я опита пред очите ми.

— Нека възстановим тази малка сцена. Вие лежахте на леглото си… ето така… и казвате, че не сте могли сама да видите?

— Не можех заради тоалетната торба. О, господи, ще трябва да си намеря нова торба! Повдига ми се, като я погледна.

Поаро взе торбата и я закачи върху дръжката на свързващата двете купета врата.

— Точно така, разбирам — каза той. — Резето е под дръжката — тоалетната торба го закрива. Вие не сте могли да видите от мястото си дали резето е сложено, или не.

— Та нали тъкмо това ви казах!

— И шведката, мис Олсон, застана така, между вас и вратата. Опита го и ви каза, че е сложено.

— Точно така.

— Въпреки това, мадам, тя може да е сбъркала. Разбирате ли какво искам да кажа? — Поаро сякаш непременно искаше да й обясни. — Резето е просто едно издадено парче метал — ето. Когато се обърне надясно, вратата е заключена; когато се остави нагоре, не е. Възможно е шведката да е опитала само вратата и тъй като тя е била заключена от другата страна, да е предположила, че е заключена откъм вас.

— Струва ми се, това би било глупаво от нейна страна.

— Мадам, най-кротките, най-милите хора не винаги са и най-умните.

— Това е така, разбира се.

— Между другото, мадам, по този път ли минахте за Смирна?

— Не. Отплувах направо за Истанбул и един приятел на дъщеря ми — мистър Джонсън (прекрасен човек, бих искала да ви запозная), ме посрещна и разведе из Истанбул, който намирам за крайно разочароващ град — целият се руши. А пък тия джамии и огромните терлици, които надявате върху обувките си… та, докъде стигнах?

— Споменахте, че ви посрещнал някой си мистър Джонсън.

— Така е, той ме качи на един френски куриерски параход за Смирна, а съпругът на дъщеря ми ме чакаше на кея. Какво ще каже, когато чуе за всичко това! Дъщеря ми ме уверяваше, че това било най-безопасният, най-лесният и възможен начин на пътуване. „Само ще седнеш в купето си — каза тя — и ще стигнеш направо в Париж, а там ще те посрещнат от «Американ експрес»“. И какво ще направя, за да отменя запазеното си място на парахода? Трябва да ги уведомя. А сега нямам никаква възможност да го сторя. Просто ужасно…

Мисис Хюбърд отново прояви признаци, че ще се разплаче.

Поаро, който нервничеше леко, се възползува от случая.

— Вие претърпяхте шок, мадам. Ще наредим на сервитьора да ви донесе чай и бисквити.

— Май не съм много по чая — каза плачливо мисис Хюбърд. — Това е по-скоро английски обичай.

— Тогава кафе, мадам. Имате нужда от нещо ободряващо.

— Главата ми е доста замаяна от този коняк. Струва ми се, че с удоволствие бих изпила малко кафе.

— Прекрасно, Трябва да възобновите силите си.

— О, какъв смешен израз.

— Но преди това, мадам, има една малка формалност. Позволявате ли да претърся багажа ви?

— За какво?

— Ще започнем претърсване на багажа на всички пътници. Не искам да ви припомням неприятното преживяване, но вашата тоалетна торба — спомнете си.

— Господи! Май по-добре ще е да го претърсите! Просто не бих могла да понеса още една изненада от този род.

Прегледът свърши бързо. Мисис Хюбърд пътуваше с малко багаж — една кутия за шапки, един евтин куфар и добре натъпкана пътна чанта. Съдържанието и на трите беше обикновено и нормално и прегледът нямаше да трае повече от няколко минути, ако мисис Хюбърд не ги беше забавила, като настоя да обърнат нужното внимание върху снимките на „моята дъщеря“ и на двете доста грознички деца — „Децата на дъщеря ми. Хитри са, нали?“.

ГЛАВА XVДАННИТЕ ОТ БАГАЖА НА ПЪТНИЦИТЕ

След като изрече куп неискрени, учтиви фрази и каза на мисис Хюбърд, че ще нареди да й донесат кафе, Поаро успя да си отиде, придружен от двамата си приятели.

— Е, започнахме и не намерихме нищо — забеляза Бук. — С кого ще се заемем сега?

— Струва ми се, най-просто ще бъде да вървим по дължината на вагона и да влизаме в купетата подред. Това значи, че започваме с № 16 — любезния мистър Хардман.

Мистър Хардман пушеше пура и ги посрещна приветливо.

— Влезте, джентълмени… разбира се, ако въобще е възможно. Тук е малко тесничко за гости.

Мосьо Бук обясни целта на посещението им и едрият детектив кимна с разбиране.

— Това е о’кей. Право да ви кажа, дори се чудех, че не сте го направили по-рано. Ето ви ключовете, джентълмени, и ако желаете да претърсите и джобовете ми, нямам нищо против. Да ви сваля ли чантите?

— Кондукторът ще свърши това. Мишел!

Двете чанти на мистър Хардман бяха прегледани бързо. Те съдържаха огромно количество спиртни напитки. Мистър Хардман намигна.

— На границите рядко претърсват чантите ви, особено ако дадете нещичко на кондуктора. Подхвърлих пачка турски банкноти още веднага и досега не съм имал неприятности.

— А в Париж?

Мистър Хардман отново намигна.

— Докато стигна до Париж — каза той, — това, което ще остане от цялото количество, ще влезе в бутилка с надпис „Шампоан“.

— Вие не вярвате в забраната на алкохола, мосьо Хардман — усмихна се Бук.

— Ами да си призная — отвърна Хардман, — забраната на алкохола никога не ме е безпокоила.

— Аха! — възкликна Бук. — Вашите потайни барчета. — Той произнесе тези думи внимателно, сякаш ги вкусваше. — Американските термини са толкова необикновени, толкова изразителни.

— Много бих искал да отида в Америка — подхвърли Поаро.

— Там ще научите някои нови методи — каза Хардман. — Европа се нуждае от разбуждане. Тя е полузаспала.

— Вярно, че Америка е страна на прогреса — съгласи се Поаро. — У американците има много неща, от които се възхищавам. Само че, може би защото съм старомоден, намирам американките по-малко очарователни от моите съотечественички. Французойките или белгийките — кокетни, очарователни, смятам, че никой не може да се сравнява с тях.

Хардман се извърна да погледа снега за минута.

— Може би сте прав, мосьо Поаро — каза той, — но предполагам, че всяка нация харесва най-много собствените си жени.

Той премига, сякаш очите го бяха заболели от снега.

— Доста блести, нали? — забеляза той. — Вижте какво, джентълмени, тази работа започва да ми действува на нервите. Убийството, снегът и всичко, а няма какво да правиш. Само седиш и си убиваш времето. Бих искал да се заема с някого или с нещо.

— Истинският енергичен дух на Запада — каза с усмивка Поаро.

Кондукторът върна чантите на местата им и контрольорите минаха в съседното купе. Полковник Арбътнот седеше в ъгъла, пушеше лула и четеше някакво списание.

Поаро обясни тяхната задача. Полковникът не възрази. Имаше два тежки кожени куфара.

— Останалата част от багажа ми замина по море — обясни той.

Подобно на повечето военни полковникът беше подредил грижливо багажа си. Претърсването отне само няколко минути. Поаро забеляза пакетче чистачки за лула.

— Винаги ли използувате този вид? — попита той.

— Обикновено да. Ако мога да намеря от тях.

— Аха! — кимна Поаро.

Тези чистачки за лула бяха също като чистачката, която той бе намерил на пода в купето на убития.

Когато отново се озоваха в коридора, доктор Константин направи забележка в този дух.

— Въпреки това не мога да повярвам — измърмори Поаро. — Не отговаря на характера му, а с това се изчерпва всичко.

Вратата на следващото купе беше затворена. Купето се заемаше от принцеса Драгомирова. Почукаха на вратата и плътният глас на принцесата каза: „Влезте.“

Този път говори Бук. Той много почтително и учтиво обясни целта на посещението им.

Принцесата го изслуша мълчаливо, с невъзмутимо изражение на дребното си, жабешко лице.

— Щом трябва, господа — каза тя спокойно, когато Бук свърши, — не е необходимо да приказваме повече. Ключовете са у прислужницата ми. Тя ще ви бъде в помощ.

— Винаги ли прислужницата ви пази ключовете, мадам? — попита Поаро.

— Да, мосьо.

— А ако нощем на някоя граница митническите власти поискат да се отвори някой куфар?

Старата дама повдигна рамена.

— Това е малко вероятно. Но в такъв случай кондукторът би отишъл да я повика.

— Тогава вие имате пълно доверие в нея, мадам.

— Вече ви казах това — рече спокойно принцесата. — При мен не служат хора, в които нямам доверие.

— Да — съгласи се замислено Поаро. — Доверието е наистина нещо рядко в наши дни. Може би е по-добре да ти прислужва по-обикновена жена, в която да имаш доверие, отколкото някоя камериерка… например една елегантна парижанка.

Той видя как тъмните, умни очи се завъртяха бавно и погледът им се спря върху лицето му.

— Какво точно искате да кажете, мосьо Поаро?

— Нищо, мадам. Аз ли? Нищо.

— О, да. Вие мислите, нали, че би трябвало да имам някаква умна французойка, която да се грижи за тоалета ми?

— Може би това би било по-нормално, мадам. Тя поклати глава.

— Шмит ми е предана. — Тя силно подчерта тия думи. — Предаността е нещо, което не се купува с пари.

Германката бе дошла с ключовете. Принцесата й каза на нейния роден език да отвори куфарите и да помогне на господата при претърсването. Остана в коридора да гледа снега. Поаро също беше при нея, като предостави на Бук задачата да претърси багажа.

Тя го изгледа с мрачна усмивка.

— Е, мосьо, не желаете ли да видите какво има в куфарите ми?

Той поклати глава.

— Мадам, това е само една формалност, нищо повече.

— Толкова ли сте сигурен?

— Във вашия случай — да.

— А при това аз познавах и обичах Соня Армстронг. Какво мислите тогава? Че не бих си изцапала ръцете да убия негодник като този Касети? Е, може би сте прав. — Тя помълча една-две минути, после продължи: — Знаете ли какво бих искала да направя с такъв човек? Бих искала да извикам на слугите си: „Пребийте го до смърт и го хвърлете на бунището!“ Така ставаха нещата, когато бях млада, мосьо.

Поаро продължи да мълчи и да слуша внимателно. Принцесата го погледна бързо.

— Вие не казвате нищо, мосьо Поаро. Питам се за какво мислите.

Той я изгледа с прям поглед.

— Мисля, мадам, че вашата сила е във волята ви, а не в ръцете.

Тя сведе поглед към своите тънки, в черни ръкавици ръце, които завършваха с жълти пръсти, наподобяващи крака на граблива птица, и обкичени с пръстени.

— Вярно е — отвърна тя. — Нямам никаква сила в ръцете си. Не зная дали трябва да съжалявам за това, или да съм доволна.

После се обърна внезапно и се прибра в купето, където прислужницата редеше бързо куфарите. Там тя прекъсна извиненията на Бук:

— Няма нужда да се извинявате, мосьо. Извършено е убийство. Трябва да се предприемат известни действия. Това е всичко.

— Много сте любезна, мадам.

Когато си тръгнаха, тя наведе леко глава. Вратите на двете следващи купета бяха затворени. Бук спря и се почеса по главата.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Може да възникнат неприятности. Те имат дипломатически паспорти. Техният багаж не подлежи на проверки.

— На митнически проверки — да. Но убийството е нещо различно.

— Зная. И въпреки това… не бих искал да имаме усложнения.

— Не се безпокойте, приятелю. Графът и графинята ще бъдат разумни. Вижте колко любезно прие претърсването принцеса Драгомирова.

— Тя е благородничка. Тези двамата са със същото социално положение, но графът ми направи впечатление на човек с малко резки обноски. Не му стана приятно, когато настояхте да разпитате жена му. А това ще го обезпокои още повече. Бих казал… да ги пропуснем. В края на краищата те не могат да имат нищо общо с тази работа. Защо да си навличам излишни неприятности.

— Не съм съгласен с вас — рече Поаро. — Сигурен съм, че граф Андрени, ще се покаже разумен. Нека да опитаме поне.

И преди Бук да отговори, той почука силно на вратата на № 13.

Един глас отвътре извика: „Влезте.“

Графът седеше в ъгъла до вратата и четеше вестник. Графинята се бе сгушила в противоположния ъгъл, до прозореца. Под главата й имаше възглавница и тя приличаше на заспала.

— Простете, господин графе — започна Поаро. — Моля да ни извините за безпокойството. Претърсваме багажа на всички във влака. В повечето случаи това е чиста формалност. Но трябва да се направи. Мосьо Бук намекна, че понеже имате дипломатически паспорт, можете с право да поискате да бъдете освободен от претърсването.

Графът помисли за миг.

— Благодаря ви — каза той, — но не искам да се прави изключение за мен. Бих предпочел нашият багаж да бъде претърсен като багажа на другите пътници.

Той се обърна към жена си.

— Надявам се, че нямаш възражения, Елена.

— Никакви — отвърна без колебание графинята. Последва бързо и повърхностно претърсване. Поаро сякаш се опитваше да прикрие неудобството си с дребни, безцелни забележки. Като свали един куфар от син марокен16 с инициали и коронка, той например каза:

— На вашия куфар има един съвсем мокър етикет, мадам.

Графинята не отговори на тази забележка. Всъщност тя сякаш се отегчаваше от цялата тази процедура и докато мъжете претърсваха багажа й в съседното купе, остана свита в своя ъгъл и се вглеждаше замечтано навън през прозореца.

Поаро завърши претърсването, като отвори малкото шкафче над умивалника и огледа набързо съдържанието му — гъба, крем за лице, пудра и малко шишенце с етикет „Трионал“.

После групата се оттегли при размяна на учтивости от двете страни.

Следваха купетата на мисис Хюбърд, на починалия и на Поаро.

Стигнаха до второкласните купета. Първото купе, № 10 и 11, се заемаше от Мери Дебенхем, която четеше книга, и Грета Олсон, която беше дълбоко заспала, но при влизането им се събуди стреснато.

Поаро повтори своята формула. Шведката сякаш се развълнува, но Мери Дебенхем прояви спокойно безразличие.

Поаро се обърна към шведката.

— Ако разрешите, мадмоазел, ще претърсим най-напред вашия багаж, а после може би ще бъдете така добра да видите как се чувствува американката. Преместихме я в едно от купетата на съседния вагон, но тя все още е много развълнувана поради откритието си. Наредих да й занесат кафе; струва ми се обаче, че тя е от тези хора, за които е първа необходимост да има с кого да разговарят.

Добрата жена веднага прояви съчувствие. Тя ще отиде веднага. Това сигурно е било ужасно за нервите на мисис Хюбърд, а бедната и без това е била разстроена от пътуването и раздялата с дъщеря си. О, да, естествено тя ще отиде веднага — куфарът й не е заключен — и ще вземе със себе си малко нишадър.

Тя излезе, без да се бави. Прегледаха бързо вещите й. Бяха крайно оскъдни. Явно още не беше забелязала липсващите мрежи от кутията за шапки.

Мис Дебенхем беше оставила книгата си. Наблюдаваше Поаро. Той я помоли за ключовете й, тя му ги подаде. После, когато Поаро свали един куфар и го отвори, тя каза:

— Защо я отпратихте, мосьо Поаро?

— Кой, аз ли, мадмоазел? Ами да се погрижи за американката.

— Прекрасен претекст, но все пак претекст.

— Не ви разбирам, мадмоазел.

— Смятам, че ме разбирате много добре. — Тя се усмихна. — Искахте да бъда сама. Така е, нали?

— Слагате в устата ми думи, които не съм казал, мадмоазел.

— И мисли в главата ви, нали? Не, струва ми се, че не сте искрен. Мислите са вече там. Така е, нали?

— Мадмоазел, ние имаме една поговорка…

— Който се оправдава, се обвинява, това ли щяхте да кажете? Трябва да ми признаете, че до известна степен и аз мога да проявявам наблюдателност и здрав разум. По една или друга причина вие сте си внушили, че зная нещо за това отвратително деяние — за това убийство на човек, когото никога досега не съм виждала.

— Вие си въобразявате тези неща, мадмоазел.

— Не, нищо не си въобразявам. Но ми се струва, че се губи много време, когато не се казва истината и вместо да се пристъпи направо към същината на нещата, се говори и действува със заобикалки.

— А вие не обичате да губите време. Не, вие обичате да пристъпвате направо към същината на въпроса. Обичате директния метод. Е добре. Ще приложа към вас директния метод. Ще ви попитам за значението на едни думи, които дочух по време на пътуването ни от Сирия. Бях слязъл от влака на гарата в Кония, за да се „поразтъпча“, както се казва. Вашият глас и гласът на полковника, мадмоазел, стигнаха до мен от нощната тъма. Вие му казахте: „Не сега. Не сега. Когато всичко свърши. Когато остане зад нас.“ Какво имахте пред вид с тези думи, мадмоазел?

Тя каза много спокойно:

— Смятате ли, че съм имала пред вид… убийството?

— Аз питам вас, мадмоазел.

Мис Дебенхем въздъхна и се замисли за миг. После сякаш се пробуди от сън и каза:

— Тези думи имаха своето значение, мосьо, но не съм в състояние да ви ги обясня. Мога само да ви дам тържествено честна дума, че преди да се кача във влака, никога не съм виждала този човек Ратчет.

— И вие отказвате да обясните тези думи?

— Да, щом искате да го изразите така, отказвам. Те са свързани с… една задача, с която се бях нагърбила.

— Задача, която сега е приключена.

— Какво искате да кажете?

— Приключена е, нали?

— Защо мислите така?

— Слушайте, мадмоазел, ще ви припомня една друга случка. В деня, когато трябваше да стигнем в Истанбул, влакът закъсня. Вие бяхте много развълнувана. Вие, която сте толкова спокойна, с такова самообладание. Бяхте загубили спокойствието си.

— Не исках да изпусна връзката.

— Така казахте. Но, мадмоазел, „Ориент експресът“ тръгва от Истанбул всеки ден от седмицата. Дори да бяхте изпуснали връзката, щяхте да се забавите само двадесет и четири часа.

Мис Дебенхем за пръв път показа признаци на раздразнение.

— Изглежда, не разбирате, че човек може да има приятели, които очакват пристигането му в Лондон, и че закъснение от един ден обърква предвижданията и причинява куп неприятности.

— А, така било, значи? Приятели очакват вашето пристигане. И вие не желаете да им причинявате неудобства?

— Естествено.

— И въпреки това… странно е…

— Кое е странно?

— В този влак… ние имаме отново закъснение. И този път много по-сериозно закъснение, още повече, че нямате възможност да изпратите телеграма на приятелите си или да се свържете с тях по междуна… междуна…

— Искате да кажете, международната линия? Телефона?

— А, да, както го наричате в Англия: „повикване по куфара“.

Мери Дебенхем се усмихна леко въпреки волята си.

— Междуградско повикване — поправи го тя. — Да, както казахте, крайно неприятно е, че не можете да изпратите известие нито по телефона, нито по телеграфа.

— И въпреки това, мадмоазел, този път вашето държане е напълно различно. Вие не проявявате нетърпение. Вие сте спокойна и настроена философски.

Мери Дебенхем се изчерви и прехапа устни. Не изпитваше вече желание да се усмихва.

— Не ми отговаряте, мадмоазел.

— Извинете. Не знаех, че трябва да се отговори.

— Обяснението за промяната в държането ви, мадмоазел.

— Не ви ли се струва, че вдигате много шум за нищо, мосьо Поаро?

Поаро разпери ръце в извинителен жест.

— Това може би е наша грешка, на детективите. Очакваме държането винаги да бъде последователно. Не признаваме промените на настроението.

Мери Дебенхем не отговори.

— Добре ли познавате полковник Арбътнот, мадмоазел?

Стори му се, че тя изпита облекчение от промяната на темата.

— Запознах се с него по време на това пътуване.

— Имате ли някаква причина да подозирате, че той може би е познавал този Ратчет?

Тя поклати решително глава.

— Напълно сигурна съм, че не го познава.

— Защо сте толкова сигурна?

— От неговите думи.

— И въпреки това, мадмоазел, ние намерихме една чистачка за лула на пода в купето на убития. А полковник Арбътнот е единственият мъж във влака, който пуши лула.

Той я наблюдаваше зорко, но тя не даде израз нито на изненада, нито на вълнение.

— Глупости — отвърна тя само. — Невъзможно. Полковник Арбътнот е последният човек в света, който може да бъде замесен в престъпление, особено такова театрално престъпление като това.

Мисълта й дотолкова съвпадаше с мнението на Поаро, че той едва не се съгласи с нея. Но вместо това подхвърли:

— Трябва да ви напомня, че не го познавате много добре, мадмоазел.

Тя повдигна рамене.

Познавам достатъчно добре този тип хора.

Той я попита много внимателно:

— Все още ли отказвате да ми разкриете значението на тези думи… „Когато това остане зад нас“?

— Нямам какво повече да ви кажа — отговори студено тя.

— Няма значение — рече Еркюл Поаро, — аз ще го открия.

Той се поклони и напусна купето, като затвори вратата след себе си.

— Разумно ли беше това, приятелю? — попита Бук. — Вие я предупредихте, а чрез нея предупредихте и полковника.

— Приятелю, ако искате да хванете заек, пускате куче в дупката и ако заекът е там, той се втурва да бяга. Това само направих.

Влязоха в купето на Хилдегарде Шмит.

Жената стоеше в готовност, с почтително, но равнодушно лице.

Поаро прегледа набързо съдържанието на малкото куфарче върху седалката. След това даде знак на кондуктора да свали по-големия куфар от мрежата за багаж.

— Ключовете? — каза той.

— Не е заключен, мосьо.

Поаро натисна ключалките и вдигна капака.

— Аха! — възкликна той и се обърна към Бук, — Помните ли какво казах? Погледнете тук за миг.

Най-отгоре в куфара лежеше една набързо сгъната кафява униформа на кондуктор от спалните вагони. Равнодушието на германката веднага се изпари.

— Ах! — извика тя. — Това не е мое! Не съм го сложила аз! Откакто напуснахме Истанбул, не съм поглеждала в този куфар! Истина, истина ви казвам.

Тя местеше умолителния си поглед от единия към другия.

Поаро я хвана нежно за ръката и я успокои:

— Не, не, всичко е наред. Ние ви вярваме. Не се вълнувайте. Толкова съм сигурен, че не вие сте скрили униформата тук, колкото и че сте добра готвачка. Чувате ли? Вие сте добра готвачка, нали?

Смаяна, жената се усмихна въпреки желанието си.

— Да, наистина, всички мои господарки са казвали това. Аз…

Тя млъкна с отворена уста и отново доби уплашен вид.

— Не, не — каза Поаро. — Уверявам ви, че всичко е наред. Вижте, ще ви кажа как се е случило това, Мъжът в униформата на кондуктор от спалните вагони излиза от купето на убития. Сблъсква се с вас. Това е лош късмет за него. Той се е надявал, че никой няма да го види. Какво да прави тогава? Трябва да се отърве от униформата. Сега вече тя не е предпазно средство, а опасност.

Поаро погледна мосьо Бук и доктор Константин, които слушаха с внимание.

— Навън има сняг. Снегът, който обърква всичките му планове. Къде може да скрие тези дрехи? Всички купета са пълни. Не, той минава покрай едно купе с отворена врата и вижда, че е празно. Сигурно е на жената, с която току-що се е сблъскал. Той се вмъква вътре, сваля униформата и я натиква бързо в един куфар на мрежата за багаж. Може да измине доста време, преди да я открият.

— А после? — попита Бук.

— Това трябва да обсъдим — отвърна Поаро с предупреждаващ поглед.

Той вдигна куртката. Едно копче, третото отгоре надолу, липсваше. Поаро бръкна в джоба и извади един кондукторски ключ, с който се отварят вратите на купетата.

— Ето обяснението на това как нашият човек е могъл да минава през заключени врати — каза Бук. — Въпросите, които зададохте на мисис Хюбърд, бяха излишни. Независимо дали междинната врата е била заключена, или не, човекът е могъл лесно да мине през нея. В края на краищата щом имаме униформа на кондуктор от спалните вагони, защо да нямаме и ключ от тях?

— Защо не наистина — съгласи се Поаро.

— Всъщност ние трябваше да се досетим. Спомнете си, Мишел каза, че когато се отзовал на иззвъняването, вратата на купето на мисис Хюбърд към коридора била заключена.

— Точно така, мосьо — потвърди кондукторът, — Затова си помислих, че дамата сигурно е сънувала.

— Но сега е лесно — продължи Бук. — Несъмнено той е смятал да заключи и междинната врата, но може би е чул някакво движение откъм леглото и това го е смутило.

— Сега остава само да намерим и червеното кимоно — рече Поаро.

— Вярно. А последните две купета са заети от мъже.

— Въпреки това ще ги претърсим.

— О! Разбира се. Помня какво казахте.

Хектор Мъкуийн никак не се възпротиви на претърсването.

— Предпочитам да претърсите багажа ми — каза той с печална усмивка. — Чувствувам съвсем определено, че съм най-подозрителната личност във влака. Остава само да намерите завещание, в което старецът ми оставя всичките си пари, и работата ще бъде съвсем наред.

Бук го изгледа подозрително.

— Просто се пошегувах — побърза да прибави Мъкуийн. — Всъщност той никога не би ми оставил и един цент. Аз му бях полезен… знаех езици и прочее. Ако човек говори само добър американски, лесно могат да го излъжат. Аз самият не съм лингвист, но зная достатъчно, за да се оправям с покупки и хотели на френски, немски и италиански.

Гласът му беше малко по-висок от обикновено. Сякаш въпреки волята си леко се безпокоеше от претърсването. Поаро се появи.

— Нищо — каза той. — Няма дори компрометиращо завещание.

Мъкуийн въздъхна.

— Е, цяла планина се свали от рамената ми — каза той с чувство за хумор.

Те минаха в последното купе. Претърсването на багажа на едрия италианец и на слугата не даде никакъв резултат.

Тримата мъже застанаха в края на вагона и се спогледаха.

— А сега какво? — попита Бук.

— Ще се върнем във вагон-ресторанта — отвърна Поаро. — Знаем всичко, което можехме да узнаем. Имаме показанията на пътниците, данните от багажа им и видяното от собствените ни очи. Не можем да очакваме никаква друга помощ. Сега трябва да използуваме мозъците си.

Той бръкна в джоба си за табакерата. Тя беше празна.

— Ще дойда при вас след миг — каза той. — Ще ми трябват цигари. Това е много труден, много странен случай. Кой е носил яркочервеното кимоно? И къде е то сега? Бих искал да знам. В този случай има нещо… някакъв фактор, който ми се изплъзва! Труден е, защото са го направили труден. Но ще го разискваме. Извинете ме за минутка.

Поаро забърза по коридора към купето си. Знаеше, че има запас от цигари в един от своите куфари.

Свали го и натисна ключалката. След това приклекна на пети и се загледа втренчено.

Най-отгоре в куфара лежеше грижливо сгънато едно тънко, яркочервено, копринено кимоно с избродирани дракони.

— Значи, така — измърмори той. — Значи, така. Предизвикателство. Много добре, приемам предизвикателството.