Убийство в Ламът

Глава 15Отговори

В залата беше тихо. Прекалено тихо.

Поне така си мислеше Стивън Арджънт, макар да пазеше мислите за себе си, както обикновено.

— Моля всички да заемете местата си на масата, благородни господа — каза Пайроджил. — След малко ще последва нова молба и ще ви помоля да проявите търпимост към мен.

— Ако знаеш нещо, казвай го и стига с това шикалкавене — изръмжа Визтрия и бързо пристъпи към него.

Стивън Арджънт застана пред барона.

— Мисля, барон Визтрия, че ще е най-разумно всички да направим това, което ни моли капитан Пайроджил — ако не за друго, то защото в момента неговата молба е моя заповед — а докато граф Вандрос се върне, моите заповеди в този замък са закон.

Визтрия като че ли бе готов да възрази, а Стивън Арджънт не знаеше как щеше да се справи с това, но не му се наложи да прекрачи границата, защото дребосъкът просто си затвори устата и седна.

Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе пращенето на цепениците в камината и стърженето на столовете, докато събраните благородници сядаха около масата.

Стивън Арджънт оглеждаше лице след лице и мълчаливо се подиграваше на себе си, че си беше помислил, че ще забележи някакъв признак за гузна съвест.

Пайроджил се настани в челото на масата и подкани Началника на мечовете да седне вдясно от него. Барон Лангахан понечи да седне вляво от Пайроджил, но грозният мъж поклати глава.

— Бих предпочел да седнете по-натам, милорд. Ако не възразявате.

В Голямата зала бяха само той и благородниците. Приятелите му бяха някъде другаде — Пайроджил нямаше ясна представа къде, — а джуджето и наемникът с воднистите очи, които бе принудил да му служат, трябваше да са долу в тъмницата с капитаните и войниците.

Дори слугите бяха освободени и пратени в кухните под зоркото око на иконома, със заповед да ги държи там, докато не ги повикат.

Стивън Арджънт не знаеше какво точно е намислил Пайроджил, но каквото и да беше, смяташе, че ще е добре, ако от това помещение не изтече и дума, докато не реши какво трябва да се каже и на кого.

— Следващият въпрос… — Пайроджил се обърна към него. — Началник на мечовете, бъдете така добър да извадите оръжието си. Боя се, че може да последва опит да бъда прекъснат, и ще се доверя на вашия авторитет и умения да решите дали това да се толерира и как да се справите с него.

— Сигурен съм, че… — почна Визтрия, но Арджънт го прекъсна.

— Сигурен съм, че ще мога да се справя с всяко прекъсване. — Надигна се от стола и извади рапирата си. — И ако някой се окаже толкова глупав, че да стане от стола си и да посегне на капитан Пайроджил, сигурен съм също, че ще го посека на място, преди да е направил и три крачки.

— Интересна фраза, „ще го посека“ — каза Пайроджил. — Не е най-лесното нещо с рапира, макар че никога не съм виждал фехтовач като вас, сър, и не се съмнявам, че можете да нанижете всекиго в тази зала на острието си, преди да е направил и една крачка.

Арджънт кимна.

— Благодаря ви, сър. — Пайроджил се обърна към бароните. — Ще ни отнеме известно време, затова бих искал да се настаните удобно, макар да съм убеден, че тук има едно лице, което няма да се чувства удобно, и по тази причина, за да се чувствам аз по-удобно, бих искал всички да свалите оръжейните си колани и да ги поставите на масата пред себе си. Още сега, ако обичате — или дори да не обичате.

Няколко души извърнаха очи към Стивън Арджънт, но повечето вече разкопчаваха коланите си и след няколко мига върху старата дъбова маса вече лежаха дванадесет колана.

— Благодаря — каза Пайроджил. — Ще говоря доста дълго — мисля, че скоро всички ще разберете защо — и нещата ще свършат по-бързо, ако не бъда прекъсван, макар че, разбира се, тук командва Началникът на мечовете и аз ораторствам пред вас само по негово благоволение.

— Нека да започнем от края и бързо да се върнем към началото — продължи той. — Краят: снощи някой уби барон Морей и лейди Мондегрийн. Началото: преди по-малко от една неделя, непосредствено след няколко странни „злополуки“, за които някой подозрителен човек би могъл да реши, че съставляват поредица от опити за убийство, граф Вандрос Ламътски назначи трима наемници — моя милост и моите отдавнашни бойни другари Дърайн и Кетол — да пазим барона. Което ние направихме, без да се случи нещо необичайно, освен онази засада в Мондегрийн.

— Смятам, че тези подозрения бяха логични, но както се оказа, не доведоха до нещо особено. През войната барон Морей е прекарвал много време в Ламът и мисля, че ако някой тук наистина е искал смъртта му, щеше да го е убил тогава. — Той огледа бароните. — Не вярвам в съществуването на някакъв заговор, свеждащ се до няколко безплодни опита тук — падащо от прозорец гърне, което би могло да е причинено от вятъра; лед по стъпалата, нещо обичайно през зимата; дори протритите каиши на седлото му — и цуранско нападение. Ето защо стигам до извода, че нападението няма нищо общо, а злополуките са си били просто злополуки. Такива неща стават, в края на краищата. Макар че злополуките и подозренията, които те повдигнаха, очевидно са дали идея на някого… На някой много умен и много бърз.

— Стига вече, капитане. Ако имаш да казваш нещо, казвай го направо. — Устните на Верхайен бяха пребледнели.

Преди Стивън Арджънт да успее да се намеси, Пайроджил кимна.

— О, имам много за казване, милорд, и ще стигна до него по-бързо, ако бъда прекъсван по-малко. Но все едно, тази зала е пълна с умни хора, много от които биха могли да се окажат в по-добро положение, след като барон Морей е мъртъв. — Извърна се към барон Фолсон.

— Само като пример, да вземем вас, милорд. Един от вашите капитани — капитан Бен Кели, ваш беше, нали? — смята, че от вас може да се получи много добър граф на Ламът, след като граф Вандрос стане херцог; и допреди барон Морей и барон Верхайен да сключат мир помежду си, за вас все още имаше шанс. — Вдигна ръка да предотврати възражение, макар Арджънт да забеляза, че Фолсон остана да си седи кротко и не отвори уста да възрази. — Което е съвсем вярно и за барон Бентийн, и за останалите местни поземлени барони, всеки от които, убеден съм, чувства, че благородното му седалище ще украси подходящо графския стол — и може би съвсем основателно в много от случаите.

— Това не ме прави убиец — каза Бентийн.

— Не, милорд, разбира се, че не ви прави. Би могло обаче да ви направи подстрекател на убиец и не е нелогично, както ми се струва, да се предположи, че макар мнозина тук да са имали причина да убият и да не са изпълнили това си желание, самият убиец си е имал своя причина, а не просто се е събудил посред нощ и е решил да среже две гърла просто така, за удовлетворение. Може ли да продължа?

След като не чу възражения, Пайроджил продължи:

— Барон Верхайен като че ли е единственият от местните барони, който няма мотив — най-малкото вече няма мотив. В края на краищата, както всички знаем, снощи той и барон Морей постигнаха споразумение и аз поне смятам, че барон Морей държеше на думата си и щеше да окаже пълна подкрепа на бившия си противник, както се закле.

Верхайен се отпусна на стола си.

— Да, той държеше на думата си, това никой няма да оспори.

Пайроджил се усмихна.

— Казано от вас, може би е повече за лична изгода, отколкото от куртоазия, милорд. В края на краищата, ако сте помислили, че барон Морей би могъл да прошепне в ухото на графа нещо различно от онова, което е заявил публично… е, това би ви поставило донякъде в неизгодно положение, милорд.

— Или ако сте били убеден, че лейди Мондегрийн може да реши, че нейният бъдещ съпруг ще е по-подходящият избор — да не пренебрегваме факта, че баронът бе намерен мъртъв в нейното легло, моля — то тя би могла да упражни значителните си сили в убеждаването на граф Вандрос, и то не във ваша изгода. — Сви за миг устни. — Мисля, всички можем да се съгласим, че лейди Мондегрийн, наред с другите неща, беше ужасно убедителна.

Стивън Арджънт се надяваше, че ушите му не са толкова зачервени и горещи, колкото ги усещаше, но все едно, очите на всички бяха приковани в Пайроджил, а не в него.

— Така че нека да не ви изключваме засега, милорд Верхайен, и да насочим вниманието си към бароните Визтрия и Лангахан. Или да се заемем първо с Началника на мечовете? — Кимна сякаш на себе си и се обърна към Стивън Арджънт. — Да го направим. Всички сме чували слуховете, че Стивън Арджънт имал връзка с лейди Мондегрийн, и аз няма да смущавам Началник мечовете с въпрос дали тези слухове са верни. При създалите се обстоятелства на едно отрицание може и да не се повярва, както с основание бихме очаквали някой, който е убил, да лъже; а едно признание би го унизило. Един благородник, поне доколкото знам, не говори за такива неща.

— Не можеш да вярваш, че Началникът на мечовете го е направил, освен ако не си не само надут пуяк, но и глупак — изсмя се Визтрия. — Ако смяташ, че Стивън Арджънт е убиецът, значи си пълен тъпак — да го оставиш единствения въоръжен в залата!

Пайроджил сви рамене.

— А може би се опитвам да го предизвикам да ме нападне и по този начин да потвърди вината си. Напълно способен съм на подобна хитрост, а колкото до това дали е единственият въоръжен в залата, не съм убеден, че е вярно.

Откъде се появи, Стивън Арджънт така и не разбра, но изведнъж в ръцете на Пайроджил блесна нож — приличаше на нож за мятане.

— Както и да е — продължи Пайроджил, навел глава, и прокара върха на ножа по палеца си, все едно че го чисти. — Нека да не се отвличаме, а да се обърнем към бароните Визтрия и Лангахан, които имат всички причини да желаят всеки барон в Ламът да бъде дискредитиран — както и самият граф, впрочем — с което още повече да се усили влиянието и авторитетът на вицекраля, за сметка на херцога на Ябон, който според схващанията на вицекраля е твърде близък с херцог Боррик Крудийски, спрямо когото, както се знае, Ги дьо Батира храни немалка неприязън.

— Ако един от бароните на граф Вандрос бъде убит от друг барон, под собствения му покрив, и убиецът не бъде заловен, не доказва ли това, че той не е компетентен да бъде херцог, независимо за коя ще се ожени? — Пайроджил кимна. — Да, не е рядкост един херцог да махне от служба некомпетентен барон и макар да знам, че един принц или неговият вицекрал биха свалили един херцог с голяма неохота, никак не би било невъзможно Ги дьо Батира просто изобщо да не допусне граф Вандрос Ламътски да стане херцог Вандрос Ябонски, ако се повярва, че някой от подчинените му барони се е измъкнал с убийство, нали?

Лицето на Лангахан се беше изопнало.

— По-късно, капитан Пайроджил, двамата с вас може би ще имаме възможност да обсъдим проявата ви на неуважение към вицекраля. Той никога не би простил подобно поведение.

Пайроджил сви рамене, без да откъсва очи от върха на ножа, който лазеше по пръстите му.

— Да, навярно не би простил. Ако научи. Но щеше да е наистина странен владетел, ако не се възползва от предложената му възможност, нали? — Вдигна глава. — Така. Разбираме, че всеки в тази зала има поне някакво основание да смята, че е в по-добро положение, след като барон Морей е мъртъв, а засега дори не сме обсъдили възможността същинската цел да е била лейди Мондегрийн и че един от любовниците й — стига наистина да е имала други любовници — е решил, че е по-добре да е мъртва, отколкото топла и жива в леглото на друг мъж, нали?

Арджънт не каза нищо. Не предприе нищо.

Да, във връзката му с Карла бе имало напрегнати моменти, но той винаги беше знаел, че не е единственият, и колкото и да я обичаше, нямаше основание да негодува, че е избрала Морей, както знаеше, че ще направи. Не беше сигурен дори дали тяхната връзка ще приключи с брака й с Морей; Карла Мондегрийн споделяше много източния възглед, че бракът е по-скоро пътепоказател, отколкото граница.

А дори и да щеше да му липсва, дори никога повече да не вдъхнеше парфюма й, докато лежи топла в прегръдката му, дори да го беше измъчвала представата, че е в леглото на друг мъж (макар че нямаше), щеше ли да я убие заради това?

Никога.

— Така че да продължим и да обсъдим въпроса за възможността и само в името на разсъжденията да допуснем, че самият Началник на мечовете е този, който е решил да убие двамата, и се е промъкнал долу от покоите си в Орлово гнездо със скрит под дрехите нож и с мисълта за убийство.

— Изглежда доста странно съвпадение да види пазача заспал, нали? Освен ако, разбира се, самият той не го е уредил с войника на пост и тези приказки, че Ерлик е заспал, са просто заговор между тях двамата. Но случаят не е такъв. — Пайроджил поклати глава. — Моят приятел Дърайн може да е много убедителен по свой си начин, а той е сигурен, че Ерлик, който сега е заключен долу в тъмницата, е по-смаян от всички от тези две убийства.

— Тъкмо заспалият страж е превърнал желанието във възможност, а убиецът трябва да е видял този заспал страж и бързо — много бързо; до това ще стигна след малко — се е възползвал от тази рядка възможност. — Пайроджил замълча за миг. — Стивън Арджънт може би? Той отговаря за замъка и за цялото графство, докато граф Вандрос отсъства, което означава, че няма да изглежда не на място да обикаля крилото за гости… и да чака веднъж в живота падналия му шанс да завари постовия заспал.

— Барон Визтрия беше прав — знам, че не е бил Началникът на мечовете, и всъщност дори съм доволен, че той е единственият мъж тук, освен мен с извадено оръжие… Не, убиецът е бил един от вас, бароните, отседнали в крилото за гости, някой, чието присъствие там не би привлякло особено внимание, просто защото неговото място — като на всички вас — е там. — Кимна. — В моята професия винаги съм смятал за важно да се възползваш от изненадващи възможности и в известен смисъл се възхищавам как убиецът е направил това. Не е могъл да е сигурен, че спящият войник на пост ще си остане спящ, забележете, така че е бил готов да убие и него — и то бързо, преди виковете му да доведат някого, а после да се скрие в стаята си, за да се появи след това с останалите барони, привидно не по-малко изненадан от тях. — Пайроджил вдигна глава. — Представете си го, господа, както аз си го представях цял следобед. Убиецът чува Морей в коридора и наднича през вратата. Вижда как баронът влиза в стаята на баронесата. Замисля се за избора си. Двамата са сами и уязвими. Изчаква. По-късно отново надниква през вратата и забелязва, че пазачът е заспал. Възползва се от удобния момент, бързо се облича…

— Облича се?

Пайроджил кимна.

— Няма да крачи из коридора по долни дрехи, в края на краищата, не и с нож в едната ръка и меч в другата — мечът в крайна сметка може да му е трябвал, за да убие бързо пазача на излизане, в случай че се е събудил или са го събудили. Ако преди убийствата го видят в такова странно състояние, на всички ще им стане ясно, че намеренията му са кървави, макар може би не толкова ясно какво точно възнамерява, тъй че защо да рискува преждевременно? Той е едно зло говно, с извинение към всички ви, освен към един, но не е идиот.

— Тъй че, както казвах, той се облича, възползва се от възможността да отиде до стаята на лейди Мондегрийн и може би за миг се вслушва отвън, за звуци от спане, в смисъл хъркане или… е, други звуци. А след това отваря вратата, вижда ги спящи в леглото, пристъпва вътре и затваря вратата. От този момент вече действа и макар да е бърз с ножа, не може да е съвсем сигурен, че ще успее да пререже първо едното гърло, а след това другото, без мятането на първата жертва да събуди втората. — Пайроджил направи многозначителна пауза.

— Ето защо вади меча си и го държи с върха може би над окото на втората си жертва, готов да го забие през окото и в мозъка, за да усмири втората си жертва, ако смъртта на първата се окаже по-шумна, отколкото се надява.

— Но има късмет, а също така е бърз й добър в работата си, и ножът му е много остър, а ръката много спокойна, и след няколко секунди от гърлата на барон Морей и лейди Мондегрийн шурти кръв… И той вече е припрян, сърцето му бие силно, блъска в гърдите му. Извършил е деянието си и трябва да излезе и да се прибере в стаята си. Духва лампата — ако някой е чул нещо и влезе, иска да влезе в тъмно и да се наниже на меча му; освен това иска стаята да е тъмна, когато отвори вратата, по очевидна причина — след което отива до вратата, открехва я съвсем леко, за да види дали пазачът още спи, а той спи… Така че той излиза в коридора с меча в ръка — стражът би могъл внезапно да се събуди дори от тихите му стъпки — и се връща в стаята си. — Пайроджил най-сетне вдигна глава и ги огледа с усмивка. — Но пропуснах нещо, нали?

Обърна се към барон Лангахан.

— Извинете, милорд, но ще бъдете ли така добър да хлъзнете насам оръжейния си колан?

Лангахан го направи, леко намръщен, но без ни най-малко колебание.

— Какво вадиш, Пайроджил? — попита Стивън Арджънт.

— Ами, ножа, милорд — отвърна той, и измъкна ножа на Лангахан от канията. Вдигна го. Най-обикновен боен нож с по-изящно резбована дървена дръжка, отколкото би предпочел Арджънт. Острието блесна. — Когато се пререже гърло — а мога да ви уверя, че съм прерязвал доста гърла в живота си — кръвта не просто капе. Тя швирва. Трябва да е извадил късмет, ако кръвта не е окъпала цялото острие, а може би и ръката му.

— Та значи трудно би могъл да излезе в коридора с оръжие, от което капе кръв, нали? — заключи Пайроджил. — Искам да кажа, че ако не е бил много припрян, е можел да отдели няколко минути, за да почисти грижливо ножа — може би с чаршаф от леглото, или като откъсне парче от чаршафа, макар че това би вдигнало шум.

— Но моят приятел Кетол огледа стаята много грижливо и ми докладва, че не са останали никакви кървави дрипи — само някакви петна по чаршафа, там, където убиецът може би е почистил набързо оръжието си, колкото е могъл, за няколко секунди. Но дали после не е застанал до лампата да почисти грижливо оръжието си, та да не останат никакви следи, след което да е взел и окървавеното парче плат? — Пайроджил поклати глава. — Не мисля. Не мисля, че е излязъл в коридора с ножа зад гърба си или долепен до ръката, и с меча в дясната ръка. Според мен би искал лявата му ръка да е свободна. И пак според мен просто е избърсал ножа два пъти бързо в чаршафа, в тъмното, след това го е прибрал в канията, а по-късно грижливо — много грижливо, господа — е почистил този нож в стаята си до последното петънце кръв, като може би след това е изгорил парцалите, или по-вероятно просто го е измил в каната с вода и е излял кървавата вода в нужника — или може би дори я е изпил, колкото и отвратително да изглежда, за да скрие уликата. Кръвта е толкова… мръсна, господа.

Стивън Арджънт поклати глава.

— Но…

Пайроджил взе ножа и започна да реже канията.

— Моля за извинение, че ви съсипвам канията, барон Лангахан. — Разпери ръце. — Ако е бил барон Лангахан, ще видим тук следи от кръв. Всъщност, ако погледнете тези кафяви петна ето тук…

— Това е старо петно — каза Лангахан. — Не прибира ли всеки понякога нож, който не е почистен? — Сви рамене. — Веднъж например бях на лов с вицекраля, преди години, и убихме един глиган и…

— Да, милорд, кръвта наистина е стара, или поне донякъде стара. — Пайроджил се обърна към Визтрия. — Мисля, че се налага да съсипя и вашата кания, милорд. Освен ако имате някакво възражение?

Този път поне Визтрия остана безмълвен и само хлъзна колана си по масата, а Пайроджил повтори процеса.

— Тук няма петна, милорд. Барон Верхайен да е следващият, мисля.

Верхайен изсумтя и направи същото, а Пайроджил сряза канията му и я разтвори, както беше направил с другите.

— Интересно, барон Верхайен — рече той, докато разтваряше кожата, за да я видят всички. — Тези петна изглеждат доста… пресни. — Дебелите устни на Пайроджил се изкривиха в зла усмивка. — Мръсна престъпна свиня!

Верхайен вече беше скочил и вадеше рапирата от ножницата на Фолсон.

— Мръсен лъжец…

— Спри, Верхайен — заповяда Стивън Арджънт. — Арестуван си, в името на графа на Ламът.

Верхайен поклати глава, лицето му бе зачервено от гняв.

— Невинен съм! — изрева той. — Не знам какво е скроил твоят човек, Арджънт, но ще го разбера, след като го намушкам няколко пъти!

Скочи към Пайроджил, който бързо излетя от стола си и заобиколи масата.

Стивън Арджънт се озова между двамата и изби настрана рапирата на барона със своята.

Пайроджил загледа изправилите се един срещу друг двама мъже, изчакваше възможност да драсне към вратата. Не страхът го подтикваше, а предпазливостта, защото беше чул разказа на Дърайн за двубоя между Арджънт и Верхайен и знаеше, че Началникът на мечовете ще извади голям късмет, ако излезе жив от този сблъсък. Добереше ли се до вратата, щеше да извика стражите, за да усмирят разгневения барон.

Единственият проблем с плана му бяха бароните, струпали се между него и вратата. Опиташе ли се да ги заобиколи, щеше да се озове в обсега на оръжието на Верхайен.

Докато обмисляше следващия си ход, дуелът вече бе започнал.

Пайроджил беше впечатлен. Беше виждал много боеве, от кръчмарски до сражения на бойното поле, с всякакво оръжие, каквото можеше да си представи човек, но барон Верхайен бе най-бързият фехтовач, когото бе виждал. Пайроджил беше убеден, че ако той самият се беше оказал срещу барона, щеше вече да лежи мъртъв на пода. Дори не беше сигурен дали можеше да му се противопостави с Дърайн и Кетол зад себе си, и тримата с извадени мечове.

Арджънт и Верхайен вече си разменяха удари с бързина, която той не можеше и да си помисли, че е възможна. Съсредоточеното лице на Началника на мечовете говореше, че самият той разбира, че е по-слабият. Но продължаваше натиска си. Можеше и да не е толкова бърз като барона, нито толкова ловък с оръжието, но беше много по-опитен, а опитът значи много, когато залогът е смъртта.

Нападаха и парираха, но почти не се отместваха от първоначалните си позиции, правеха по стъпка-две във всяка посока… а Пайроджил продължаваше да наблюдава и да търси възможност да побегне, за да доведе стражите.

Три високи атаки на Верхайен бяха контрирани от Арджънт, който отвърна с два рипоста и откри, че противникът му е готов за тях. След това Началникът на мечовете предприе своя, привидно отчаяна атака, но баронът ловко я отблъсна.

И тогава Пайроджил долови промяна у Арджънт.

Началникът на мечовете като че ли бе забелязал нещо, което Пайроджил бе пропуснал да види. Открояваше се шаблон и Пайроджил изведнъж забрави за викането на стражите, омагьосан от майсторската фехтовка.

Двамата мъже бяха плувнали в пот въпреки студа — единственият звук в залата беше от тупането на ботушите им по студения каменен под, ека на стоманата и тежкия дъх на двамата дуелисти. Удар, париране, рипост, париране; двубоят продължаваше.

И тогава Пайроджил го видя. Арджънт залагаше капан. С всяко кръстосване на рапирите остриетата все по-дълго се задържаха в контакт, с малко повече натиск върху оръжието на противника. Арджънт почти влезе в шаблон, три високи удара и един нисък, подвеждаше Верхайен да търси в това удобна възможност. Промени го в два удара, после отново в три, принуждаваше барона да се поколебае в рипоста си.

А после Арджънт натисна напред и Верхайен посрещна удара. Арджънт пристъпи вляво, отпусна рапирата си и Верхайен залитна напред и само за миг се откри…

И в следващия миг Стивън Арджънт вече стоеше над мъртвец, а кръвта на Верхайен се стичаше по рапирата му. Началникът на мечовете погледна мъртвия барон, след което много бавно и много хладнокръвно извади от куртката си кърпа и много грижливо почисти острието, преди да го прибере в ножницата.

— Знаеше, че ще свърши така, нали, Пайроджил? — каза Арджънт.

Грозният мъж кимна.

— Изглеждаше възможно. Притиснеш ли един плъх в ъгъла, ще се бие; а исках този плъх да бъде притиснат, милорд. Заслужаваше го. И предпочитах да не ме знаят като човек, убил барон, каквото и да е основанието или причината. Барон Верхайен има роднини и доста приятели, както знам, и съм сигурен, че някои ще обвинят колкото него за убийствата, толкова и мен, че съм го разкрил.

— И остави на мен неприятното, за да се опазиш от възмездие? Пайроджил поклати глава.

— Честно казано, милорд, не бях го мислил чак дотам. — Сви рамене. — Колкото до „защо“, на бойното поле ще изляза с приятелите си срещу почти всекиго — правили сме го достатъчно много пъти, — но знам, че не мога да се меря с благородник в дуел, а вие бяхте единственият тук с шанс да се изправите срещу барона. — Погледна тялото на пода и добави: — Казвам ви, изобщо не ме притеснява, че един убиец си получи заслуженото.

Лорд Визтрия погледна изстиващото тяло на Верхайен. Кръвта се просмукваше в дебелия килим.

— Но защо?

— Милорд?

— Защо ще убива Морей и лейди Мондегрийн? Нали Морей се съгласи да отстъпи в полза на Верхайен.

Пайроджил сви рамене.

— Само защото Морей е казал нещо, не значи, че е истина. Има ли тук някакво споразумение между барони, обвързващо ги пред графа? Или пред херцога на Ябон? Или пред краля?

— Е, не — отвърна лорд Визтрия. — Но изглежда логично.

— Съюзът между Мондегрийн и Морей дава най-могъщото баронство в херцогството — добави Арджънт. — А самият самоотвержен акт на отстъпване в името на по-висшето благо можеше да се окаже точно това, което да накара граф Вандрос да препоръча Морей пред херцога за свой наследник.

— След като привидно вече няма причина да убие съперника си — обясни Пайроджил. — Верхайен е искал да си осигури, щото Морей без съмнение да не се окаже отново негов съперник за графството. Няма мотив, следователно никой няма да мисли, че го е направил той.

— Толкова просто — отрони Стивън Арджънт.

Пайроджил повдигна вежди.

— Началник на мечовете? Ако позволите…

— Какво да позволя?

— Да се обърна още веднъж към бароните, само за миг?

Стивън Арджънт кимна.

— Моля.

Пайроджил се обърна към всички.

— Искам само да ви благодаря за вежливото внимание и да се сбогувам с вас. Както казах, не съм съвсем сигурен дали някой няма да обвини мен и приятелите ми за разкриването на убиеца, човече, отколкото самия убиец, тъй че ние се оттегляме от службата си на графство Ламът и утре сутринта си тръгваме.

— В снега? — възкликна лорд Визтрия, с обичайно вдигнатите си вежди и кривата усмивка.

— Снегът се топи, лорд Визтрия. Ще се оправим. — Обърна се отново към Началника на мечовете. — Може ли да задържим стаята си за през нощта, милорд? Или да си търсим друга квартира в града?

Стивън Арджънт не го разбра.

„Защо?“

Тези мъже бяха доказали цената си, и то при най-рисковани обстоятелства, и той се канеше да им предложи постоянна служба с потвърждението на графа. Може би не бяха точно онова, което смяташе за офицерски материал, но компетентността и лоялността трябва да се възнаграждават.

Но тук, пред бароните, с лежащия мъртъв на пода Верхайен, не знаеше точно какво да каже, тъй че не каза нищо, а само кимна.

— И лек ден на всички ви — каза нелепо грозният мъж. После се обърна и излезе.

Без да погледне назад.