Убийство в Ламът

Глава 4Студ

Небето отново бе ясно.

Въздухът като че ли се беше постоплил — Дърайн вече не усещаше как сополът замръзва в носа му, — но все още беше адски студено, докато яздеха придружени от помощните отряди на Морей и Мондегрийн, назначени за служба в Ламът.

Може би това „топене“ наистина идваше. Щеше да е добре.

Групата бе доста по-голяма от тази, с която бяха дошли в Мондегрийн, и пак щеше да е по-голяма дори без частта на Морей: в столицата на графството пращаха веднъж и половина повече бойци, отколкото бяха върналите се, но защо бе така, Дърайн не знаеше.

Не му беше и работа всъщност.

Работата му бе да държи под око барон Морей и да не позволи на Кетол и Пайроджил да се издънят в това, поради намерението си да пазят лейди Мондегрийн, ако се случи неприятна случка.

При едно разклонение на пътя се срещнаха с лорд Верхайен и отряд негови войници, придружавани от трима наталийски рейнджъри.

Горските бойци както винаги бяха облечени в традиционните си тъмносиви туники, тъмносиви панталони и също толкова тъмносиви наметала. Дърайн така и не разбираше защо легендарните горяни не искат да приспособяват облеклото си — наметалата си особено — към околната среда. Макар с Пайроджил и Кетол по необходимост да пътуваха с малко багаж, винаги бе приемал възгледа на Кетол, че едно наметало е много повече от проста защита от студа и повече от основата за носилката, на която да изнесеш ранения си другар, в случай че решиш и можеш да си позволиш този лукс; така че тримата винаги старателно си избираха наметала, подходящи за сезона. Дори човек едър като него ставаше практически невидим в гориста местност, стига да стои неподвижен и да е облечен в подходящото наметало.

От друга страна, след като бе почти невъзможно човек да види рейнджър, освен ако той не го пожелае, значи знаеха нещо, което Дърайн не знаеше. Насочи вниманието си към приближаващия се благородник.

Люк Верхайен дръпна юздите и поздрави официално:

— Привет, Ернест, барон Морей.

Верхайен беше с едро телосложение, косата и брадата му бяха руси, с почти нездрава белота, в рязък контраст с потъмнялата от слънцето кожа. Устните му бяха кривнати в усмивка, а бръчиците покрай устата и около очите му подсказваха, че се усмихва често и много. Той, както и войниците му, бяха отметнали наметалата си, за да се видят кафявите табарди с червения кръст и единствения друг гербов знак — златния сокол в горния ляв ъгъл над сърцето. Дърайн забеляза, че мечът на кръста му е добре поддържан и добре използван: дръжката бе повече пригодна за бой, отколкото за украса. Връзваше се с репутацията му на един от най-опасните дуелисти в Запада.

Морей кимна и отговори:

— Привет, Люк, барон Верхайен. Студен ден за път.

— Така е.

Ако се съдеше по дружелюбния им разговор, човек можеше да си помисли, че са сърдечни приятели, но само ако не следи очите им. Дърайн следеше очите им внимателно, докато водачът на тримата горяни не подкара напред и не привлече вниманието му. Рейнджърът беше висок и строен и изглеждаше почти нелепо на малкото си пони, което, по начина, по който се движеше под него, със сигурност бе издръжливо и силно.

Рейнджърът поздрави барона, после очите му се плъзнаха по войниците в ливреите на Морей и Мондегрийн и накрая се спряха на тримата мъже без униформи.

— Привет, страннико — рече той, щом погледът му се прикова на Кетол: както обикновено, нещо във външността на Кетол го накара да реши, че той е главният. — Аз съм Гродан от Натал. Ливреята на другите я познавам, но вашата — не. — Погледът му подсказа, че под „вашата“ разбира и на тримата.

Наталийските рейнджъри винаги напомняха на Дърайн за стражари — гледаха подозрително всеки и се опитваха да изтръгнат подробности, които според всякаква логика изобщо не бяха тяхна работа.

— Казвам се Кетол — отвърна Кетол и отметна наметалото си да покаже простия зелен табард. — На служба съм при графа на Ламът с приятелите ми Пайроджил и Дърайн.

Гродан кимна.

— В странни времена стават странни познанства.

— Така съм чувал — намеси се Морей. — Колкото до нас, придружаваме лейди Мондегрийн до Ламът, за същия баронски съвет, на който ще присъства и барон Верхайен. Воденето на войната е важно, но графството все пак си има своите нужди и ние трябва да…

— Нима? — Усмивката на Верхайен се разшири. — Мислех, че може би щях да съм по-полезен на заседанието в град Ябон, но… — Прекъсна и сви рамене.

— Ами, ако смятате, че в град Ябон ще ви посрещнат радушно, би трябвало да обърнете коня на северозапад вместо на юг. С тези рейнджъри за охрана съм сигурен, че ще закъснеете само с няколко дни, при здрава езда.

— Не мисля. — Верхайен разпери ръце. — Винаги съм смятал, че когато мнението ми кое е най-добре се различава от това на графа, е по-добре да направя каквото желае той.

— Извинете ме. — Гродан вдигна учудено вежда й се наведе напред. — Правилно ли чух да казвате, че в каляската е лейди Мондегрийн? Не баронът?

Кетол поклати глава.

— Баронът…

— Баронът — прекъсна го Морей, след като то стрелна със сърдит поглед да замълчи, — е неразположен и в момента не може да пътува. Не съм съвсем убеден, че това ви интересува, рейнджър.

Дърайн не виждаше много смисъл да се крие тежкото състояние на Мондегрийн. Старецът най-вероятно щеше да е умрял до няколко недели, ако не до дни. Но никой не го питаше.

— Моля за извинение — каза Гродан. — Както казах, в странни времена стават странни съюзи.

Горските бойци гледаха войниците на Ламът с не особено дружелюбни физиономии въпреки факта, че бяха съюзници. Вярно, съюзът бе по необходимост, не породен от братска любов. В края на краищата тъкмо дядото на сегашния херцог на Крудий бе опустошил Валинар и бе подложил Натал на обсада в, опита си да завладее някогашната кешийска провинция Босония. Мнозина в Свободните градове гледаха на херцогство Крудий като на земи, загубени в тази война. Дърайн знаеше, че спомените се запазват задълго и че на хората, изпитващи вражда, обикновено не може да се разчита, че ще различават един херцог от друг или едно поколение от друго. Проклятие на историята, отсъди той. Понякога е по-добре някои неща да не се знаят.

Дърайн разбираше, че вражда или не, няма да се стигне до бой, но ако се стигнеше, щеше да е интересно да се види колко от местните щяха да свалят наталийците, преди да ги надвият. Но както бе казал рейнджърът, войната създава странни съюзи. Този сигурно щеше да се задържи здрав до ден-два, след като бъдеше премахнат и последният цуранин — стига това изобщо да се случеше. Или навярно за цяла неделя — Дърайн предпочиташе да гледа на нещата откъм светлата страна.

— Е, тогава мисля, че ще е най-добре да ви придружим по целия път до Ламът — каза Гродан.

Морей кимна.

— Ще съм благодарен за компанията ви, разбира се, а още повече — ако вие тримата тръгнете напред за съгледвачи. На път за Мондегрийн си имахме малка неприятност с банда цурани и би било добре да получим някакво предупреждение, ако се намират още като тях.

„Браво на него“, помисли Дърайн.

Кетол никога не беше виждал Ламът толкова пълен с войници — или с благородници, както и с хора от простолюдието. Накъдето и да тръгнеше, гъмжеше от баронски табарди, всеки с различен герб, макар че васално обвързаните с графа на Ламът барони бяха не повече от дузина. И накъдето и да тръгнеше, все срещаше някой барон или дамата му, винаги с личната си охрана. Срещу всеки поземлен барон като че ли имаше по двама дворцови, което означаваше десетки скуайъри, пажове и други слуги, забързани от едно място на друго, всеки със своя знак на гърдите, знак, който смяташе за достоен за почит, но който общо взето се подминаваше с безразличие от всички наоколо. Видя как един се сби с двама младежи, достатъчно глупави, че да не съобразят кого изпреварват при вратата на хана. Минаващите покрай тях ламътски стражи изглеждаха по-скоро развеселени, отколкото притеснени за реда и със злобно настървение напердашиха добре двамата млади „благородници“.

Кетол се стараеше да стои встрани от пътя им: достатъчно се беше излагал на капризите на знатното съсловие и самодоволните им слуги за цял живот, и то само за една неделя.

За да се усложнят нещата още повече, целият вторник в Ламът беше пазарен ден и военното затишие бе изпълнило пазарите въпреки хапливия студ. Долният град беше пълен с търговци, продаващи всичко, което Кетол можеше да си въобрази — освен наемнически услуги и пресни продукти. Второто щеше да изчака до пролетта, а ако в Ламът имаше граждани, на които да им трябва да наемат хора като него, Пайроджил и Дърайн, градските пазари едва ли бяха мястото, където щяха да ги намерят.

До щанда на пътуващ налбантин, пилчар продаваше стоката си — накокошинени от студа пилци или вече заклани и окачени на куките, където замръзваха бързо; и нарязани на мръвки и печащи се на шиш над огъня. Търговията му вървеше оживено, защото миризмата на сочно месо и чесън опразваше кесиите също толкова бързо, колкото и добър джебчия, и само желязната дисциплина и убедеността, че в цитаделата го чака топла храна, задържаха Кетол да не се прости с няколко медника.

Други обаче не бяха толкова сдържани. Един плещест войник, отметнал плаща си да се види гербът на Верхайен на табарда му, се пререди на опашката, изтласка с лакти двама бентонци и ако не се беше намесила стражата, за малко щеше да се стигне до люта свада.

Но стражата действаше бързо, тъй че човекът на Верхайен продължи по улицата, като ръфаше едно бутче, а двамата бентонци тръгнаха в обратна посока с печени пилешки гърди и две кошници яйца — явно бяха пратени на пазар.

На портата на цитаделата го познаваха и след бърз поглед в списъка — наемните войници не влизаха и излизаха през стените на замъка на графа на Ламът, когато им хрумне, а обикновено стояха в една казарма в Долния град — го пуснаха. Той мина през строевия плац и през стаята за чистене влезе в преддверието на западното крило.

Командващият охраната сержант изсумтя:

— Много закъсня.

— Да, знам — отвърна Кетол. — Трябва да сменя двамата при покоите на ковчежника. Но това е работа между мен и Пайроджил и Дърайн — в смисъл, не се обиждай, но не е твоя грижа все пак.

Като повечето васално обвързани с графа на Ламът барони, Морей поддържаше малка резиденция в столицата на графството. Дори в мирно време бароните често идваха и си заминаваха, вършеха каквото трябваше да свършат в столицата, освен да измислят начини да изтръгнат повече данъци от селяните и волниците — нещо, което според Кетол поглъщаше повечето им време и усилия, макар че едва ли беше честно. Кетол се мъчеше да си внуши, че е честно, поне с ограничения си ум. Но в Ламът имаше и други привлекателни неща. Макар два-три от хазартните домове в града да бяха затворени в началото на войната, Ламът все пак си беше културната столица на кралството, освен политическата, и беше разбираемо, че благородничеството ще иска да прекарва времето си в столицата по много причини.

Морей имаше къща на улица „Черен лебед“, но също така и малко жилище в самата цитадела на графа, вероятно заради сана му на ковчежник, а и защото бе един от малцината, които знаеха тайната на ключалката на вратата на Хранилището. Златото и среброто бяха прилепчиви неща и ако някой благородник бе достатъчно глупав да позволи всеки да има достъп до неговото хранилище или счетоводните книги, то на Кетол определено щеше да му хареса да чуе за него. Щеше да е първият на опашката доброволци да стоят на стража цяла нощ пред вратата на съответното хранилище. Само за една нощ.

Сержантът поклати глава.

— Твоите хора може да си стоят с палци в задниците и да попазят вратата още малко, докато барон Морей си почива. — Тримата явно започваха да стават толкова популярни сред войниците в цитаделата, колкото бяха станали и в Мондегрийн. — Началникът на мечовете иска да те види — продължи той. — Не ти ли го казаха на портата?

Кетол си помисли, че в живота има много страхотни моменти, в които е най-добре да си държиш устата затворена. „Ако ми го бяха казали на портата, сега нямаше да съм точно тук, нали?“ Но си премълча. Човек бездруго си създаваше достатъчно врагове в тази работа и той нямаше никакво желание да добавя още един.

— Не ми казаха.

Сержантът се намръщи и каза на един от охраната:

— Харт, я вземи да придружиш флибустиера до Орлово гнездо да не обърка пътя.

Кетол последва войника по коридора и нагоре по витото стълбище до Орлово гнездо. Реши, че тримата едва ли са в сериозна беда — инак на портата щеше да го посрещне цяло отделение.

Войникът почука отсечено на вратата и я отвори, без да пита.

— А — рече Стивън Арджънт и вдигна поглед от някакви листове в скута си. — Мудният Кетол най-сетне е тук. — Усмихна се широко. — Вече си мислех, че ще трябва да пратя патрул да те издири.

Стивън Арджънт хвърли поглед към Фантус. Огнедрейкът се беше проснал на пода пред огнището, разперил криле да попие колкото може повече топлина. Замъкът навярно беше твърде проветрив за вкуса му, но поне засега Фантус си беше намерил удобно място и Кетол можеше направо да му завиди.

— Нашият Фантус — продължи Началникът на мечовете — е точно обратното на тебе. Прекалено лесно може да го намери човек пред камината ми. Непрекъснато успява да се измъкне от соколарника, където му е мястото, а аз така и не успявам да го разкарам. Ако не беше любимец на магьосника на херцога, щеше да се озове в леса, и то много бързо, колкото и да е студено.

Дрейкът се размърда, сякаш разбрал заканата, прикова със зло око Арджънт за миг и го затвори, явно доволен от участта си. Кетол вече бе убеден, че в някой предишен живот Фантус е бил любимата котка на богата жена.

Арджънт се усмихна унило.

— Всъщност май започвам да свиквам с него. — Вдигна очи. — Ти обаче не си толкова лесен за намиране.

— Съжалявам, ако съм ви създал неудобство, Началник на мечовете — отвърна Кетол. Надяваше се да е отвърнал правилно и малко се поотпусна, щом Стивън Арджънт махна пренебрежително.

— Нищо такова. Само ме изчакай малко. — Посочи стола до камината. — Да взема да свърша с подписването на тези доклади, докато всичко не ми е избягало от ума. — Наведе се отново над листовете в скута си. — Тъжно е, когато един честен Началник на мечовете трябва да се залови с всички досадни подробности по управлението на цяло графство. Ще съм почти толкова щастлив да видя как херцогът и Кълган си вземат Фантус, колкото като видя графът да се върне, за да мога и аз да се върна към обичайните си задължения.

Кетол бавно приседна на посочения стол, поизнервен от близостта на огнедрейка.

— Обича да го чешат над очите — рече Стивън Арджънт, без да вдига глава от документите. — Щеше да мърка, ако беше котка.

— Мисля да си запазя ръцете, ако нямате нищо против — отвърна Кетол.

— Аз нямам — рече Арджънт, пак без да вдига глава. — Но Фантус може да има други идеи.

Сякаш го беше чул и разбрал, Фантус долази до Кетол и му тикна главата си да го почеше.

Кетол никога не се беше озовавал толкова близо до огнедрейк. Веднъж преди години бе зърнал полет на новоизлюпени. Беше по време на друга война, не толкова студена, но по-кална, и за миг се бе зарадвал на ярките цветове в небето, макар и само като ранен признак за идващата пролет. Драконите, големи или малки, винаги го изнервяха и не беше никак склонен да се доближава до тях на повече разстояние от изстрел с лък. Очите им сякаш виждаха твърде много. Някои твърдяха, че драконите можели да говорят като хората, но Кетол не държеше да провежда подобен експеримент. Но дори и да не можеха, беше сигурен, че са умни. Този поне бе достатъчно умен, за да си спечели обичта на Началника и на слугите в кухните на графа в тази студена зима.

Фантус изпъна дългия си врат, хвърли му един бърз поглед и отново разпери широките си криле пред буйния огън.

Кетол присви очи към съществото. После протегна боязливо ръка и го почеса там, където бе казал Началникът на мечовете. Дрейкът леко изпъна врат и се отпусна с доволно, почти блажено изражение, което потвърди хипотезата на Кетол за котешкото прераждане.

Стивън Арджънт най-сетне остави листовете на масичката вдясно — по-далече от огнедрейка и огъня — и изправи гръб.

— Е, казаха ми, че носиш писмо за мен и друго за графа.

Казали му? Кой можеше да му е казал… Ох. Лейди Мондегрийн, разбира се. Едва се сдържа да не подуши във въздуха за мириса й на пачули и смирна.

— Да, нося — отвърна Кетол.

— Ами давай ги тогава, човече.

Кетол спря да чеше дрейка, отвори кесията й връчи и двете писма. Това, че едното бе адресирано до графа, вместо до Началника на мечовете, бе нещо, което двамата можеха да уточнят помежду си, след като той, Пайроджил и Дърайн се махнеха оттук.

Арджънт отдели подозрително малко време на четенето на писмата. Или беше много бърз четец, или вече знаеше съдържанието им, или най-вероятно и двете.

Пусна писмата в скута си, потупа ги и кимна.

— Изглежда, барон Мондегрийн ви е харесал тримата — и тебе особено. — Лека усмивка. — Не мога да кажа същото за Военния ковчежник обаче, макар че това писмо от барон Мондегрийн дава известна перспектива на проблема с оплакванията на барон Морей затова, че тримата сте прекъснали съня му.

— Не раз…

— Просто ще го задраскаме. — Стивън Арджънт се усмихна. — Ще кажа същото на барон Морей, щом пак повдигне въпроса. Най-вероятно няма да…

Прекъсна го чукане по вратата. Арджънт я погледна, все едно очакваше да се отвори, после каза:

— Е, хайде влизай, Иривън.

Икономът влезе с поднос с топъл хляб и огромен резен сирене със сини жилки на едната ръка, бутилка вино и две чаши в другата и мрачна физиономия на лицето.

— Реших, че може да искате нещо освежително, сър.

Началникът на мечовете кимна.

— Бих предпочел да се поизпотя на площадката за упражнения, но май първо трябва да хапна. — Посочи ниската масичка между двата стола. — А ако Кетол отклони покана за добра храна и вино, ще съм изумен.

Иривън постави подноса и им наля вино. Арджънт в пълно пренебрежение към етикета си отчупи комат хляб, отхапа, след това си отряза и сирене и махна на Кетол да последва примера му.

Кетол високо оцени още топлата хрупкава кора. От доста време не беше слагал залък в устата си. Наясно беше, че хлябът, който поднасят в замъка, е с по-добро качество от коравите кафяви самуни, раздавани на войниците, но този беше направо възхитителен, надминаваше всичко, което си беше представял. Както често казваше баща му, гладът е най-пикантната подправка.

Икономът стоеше търпеливо, хванал ръце пред чатала си.

— Иривън — рече Началникът на мечовете, — можем да се справим сами с яденето. Не е нужно да се задържаш повече.

Слугата почти се усмихна и отвърна с поклон:

— Както благоволите, господарю. Ще имате ли нужда от нещо друго преди вечеря?

— Все ще се оправя някак. Предай, моля те, поздравите ми на Бека, а и на дъщеря ти също — отвърна Началникът на мечовете и го освободи.

И щом вратата се затвори, се обърна към Кетол и поклати глава.

— На дъщеря му, Ема, започва да й личи — заговори тихо, сякаш икономът можеше да чуе. — Бащата трябва да е някой от гвардията, защото младите мъже сред слугите се боят от Иривън, а ако беше благородник, щеше вече да се е представил и да осигури копелето. При което проблемът става мой, щом се разбере името на войника. — Въздъхна. — Момичето не иска да говори за това, а и аз не го притискам засега. Графът ще знае по-добре от мен как да го направи. Щом ми каже какво иска да направя, ще разбера кой е този безмозъчен глупак и ще се погрижа да изпълни волята на графа. — Намръщи се, лапна нов залък хляб и сирене и пресуши чашата си на дълга глътка. — Е, това е съвсем на място в ден като днешния, а? — Отново погледна към вратата като човек, който не може да се сдържи да не се почеше където го е ухапал комар. — Клюката е, че аз съм бащата. — Отпусна се в стола с лека въздишка и на Кетол му хрумна, че е в необичайното положение да слуша неща, които не държи да чуе от някой, чиято единствена причина да му ги казва е, че е маловажен за него — точно както войниците говорят с кръчмари, на бръснарите или на непознатия до тях малко преди да щурмуват крепостната стена. Според момента и обстоятелствата Кетол щеше или да каже на въпросния някой да си разправя историята другаде, или да се престори, че слуша учтиво, като в същото време изобщо не обръща внимание на глупака, но сега реши, че най-доброто поведение ще е да кима от време на време и да държи устата си натъпкана с хляб и сирене, за да не може да изтърси нещо неподходящо. Арджънт продължи:

— А това много ме дразни. Тези западняци би трябвало да знаят, че един благородник от Изтока веднага щеше да поеме отговорност за момичето и за копелето си. — Поклати глава.

Кетол не отвърна нищо. Отговорностите, поемани от благородници, си бяха проблеми на благородниците, а не негови; освен това устата му беше пълна с хляб и вкусно сирене. Но като разбра, че Началникът на мечовете вече очаква от него някакъв коментар, бързо преглътна залъка и каза:

— Говорехте за барон Мондегрийн, преди да ви прекъсне икономът.

— Вярно. — И като забеляза, че Кетол едва не се задави, докато преглъща храната, за да може да отговори, добави кротко: — Изпий си виното. Не е толкова хубаво, колкото в Рейвънсбърг или Риланон, но с това сирене върви.

Кетол се насили да отпие съвсем мъничко, вместо да изгълта виното до дъно, както му харесваше. Определено си струваше човек да му се наслади на вкуса, но по негово мнение смисълът да пие човек вино в студен ден като този бе в това да те стопли отвътре, а колкото по-бързо тече надолу, толкова по-бързо ти действа.

Стивън Арджънт го изчака да заговори.

— На мен… барон Мондегрийн ми допадна — рече Кетол. — Стори ми се добър човек.

Арджънт кимна.

— Съвсем вярно. Макар че тези, които не са забелязвали стоманата зад усмивката му, са съжалявали за недоглеждането си. Как изглеждаше?

— На умиране, милорд — отвърна Кетол.

Арджънт въздъхна.

— Издъхва, да. — Потупа писмата в скута си. — Това едва ли са единствените писма, донесени от Мондегрийн, както несъмнено си заключил. Отец Кели е на мнение, че ще умре до няколко недели, въпреки че е останал в леглото си, и че ако беше толкова глупав да тръгне на път в това време, щяхте да докарате в Ламът трупа му. — Не изчака коментар. — Успяхте да опазите Морей жив, както ви бе наредено.

Кетол кимна.

— Освен цуранското нападение видяхте ли някакво доказателство, че някой се опитва да му навреди?

Кетол поклати глава.

— Никакво. Двамата с барон Верхайен изглеждаха почти дружелюбни и…

— Презират се. Това, че и двамата се надпреварват за графството, не значи, че са глупаци. — Арджънт замълча; след което добави тихо: — Тъкмо напротив.

— Графството ли, милорд? Нещо случило ли се е с графа? — Щеше да е чул за това, разбира се.

— Не. — Стивън Арджънт поклати глава. — Граф Вандрос си е добре. Но е публична тайна, че със сигурност ще се ожени за дъщерята на херцога Фелина — макар че не бих го казал пред него: неописуемо докачлив е на тази тема. Тъй като херцогът на Ябон е без син и наследник, накрая Вандрос ще стане херцог на Ябон. Кралят ще назове неговия наследник тук, но Вандрос има тежката дума по въпроса. Морей разчита на предимство с това, че е Военният ковчежник, но Верхайен се отличи през войната — няма по-смъртоносен меч в Запада от неговия, — тъй че като пълководец си има друго предимство. Тъй че Морей и Верхайен отчаяно се стремят да спечелят благоволението на Вандрос. — Сбърчи чело. — Изненадан съм, че не знаеш това.

Кетол едва се стърпя да не свие рамене.

— Никога не съм си падал много по казармените клюки. — Което не беше съвсем вярно: човек може да научи много неща от казармените клюки, но Кетол винаги се интересуваше повече от ежедневните неща, да речем колко готов е някой капитан да хвърля хората си на вятъра в боя или кое слугинче е особено дружелюбно, отколкото от висши материи като наследяването на благороднически санове.

Да, всички чуваха слухове за кралския двор, за вражди между Ги дьо Батира и херцог Боррик, истории, шепнати от ухо на ухо: че кралят бил луд за връзване или че принц Ерланд бил на прага на смъртта, или че вече е убит от ръцете на Ги — но това не беше толкова важно, когато същинската грижа на човек бе дали Буболечките няма да изскочат иззад близкия рид и да те накълцат. Достатъчно беше човек да знае, че онези, които решават нещата, се събират в Ябон. Колкото коварна беше политиката тук в Ламът, там вероятно беше още по-лошо, а Кетол винаги беше смятал, че разликата между лошо и по-лошо е много по-остра — и е много по-възможно да те убие, — отколкото между добро и по-добро.

— И предполагам, че бихте искали да се върнете на служба при Том Гарнет — каза Стивън Арджънт.

— Милорд?

— Том Гарнет. Предполагам, че искате да се върнете в отряда му?

Според Кетол тримата изобщо не бяха напускали отряда на Том Гарнет; просто им бяха дали особено назначение, също както когато Том Гарнет ги бе изпратил напред на разузнаване при едно затишие в битката с проклетите от боговете Буболечки. Като си помисли човек, май точно тогава Том Гарнет бе заключил, че Кетол е водачът на тримата — и всъщност в онази работа беше, по силата на това, че бе син на лесничей.

— Всъщност, милорд, тримата го обсъдихме това и сме решили да, хм, решихме, ако може, да си получим заплащането още сега и да заминем на юг за Илит, да изчакаме топенето на ледовете там.

Началникът на мечовете повдигна вежда.

— В такова време? Студът е жесток, а вероятно ще стане и още по-зле. Гродан твърди, че идва нова буря — по-лоша от предишната. Горяните имат повече усет за такива неща дори от магьосниците. Според мен няма да е чак толкова зле, колкото подозира, но не бих заложил много на това. Във всеки случай не толкова, че да тръгна на път.

— Но…

— Ако Гродан е прав, виелицата може да ви хване по средата на пътя до Илит и до пролетта да няма никакво топене.

— Златото и среброто са хубави неща — продължи Началникът на мечовете. — Но не можеш да ги гориш, за да те топлят. По-добре да имаш топло легло и храна отсам градските стени до пролетта, нали? — Арджънт се намръщи. — Освен това все още съм притеснен за барон Морей и дори да нямах изричните указания на граф Вандрос да се погрижа за безопасността му, пак бих предпочел да го пазите вие външните.

Да, Пайроджил и Дърайн бяха изтъкнали най-подробно защо Началникът на мечовете би предпочел тях. Но май не беше много уместно Кетол да навлиза в политиката точно сега и може би беше по-добре да се държи, все едно че не го е забелязал.

— Е, вярно, че успяваме досега да пазим барона, като се въртим тримата на пост всеки ден, но…

— Не помолихте капитан Гарнет да назначи други да пазят стаите му, докато спи — каза Началникът и кимна одобрително. — Въпрос на усърдие ли беше, или просто не вярвате на никой друг?

Кетол сви рамене.

— Казахте ни да опазим барона и го направихме.

— Свършихте си работата чудесно. Баронът още си е жив и работи над счетоводните книги, както трябва да бъде. Точно затова искам да ви задържа на този наряд поне докато той не напусне града ми или докато не свърши приближаващата се буря, което от двете дойде последно. — Арджънт разпери ръце. — Сигурен съм, че не сте толкова глупави да тръгнете на път в такова време, без да е наложително, а не е наложително. Освен това на графа може да му се наложи да привлече още наемници в тази проклета война, а не бих искал да се разчуе, че сме платили на трима души и сме ги отпратили от града да умрат в студовете. Няма да помогне за набора.

Кетол поклати глава. Знаеше, че Началникът на мечовете се шегува за последното: смъртта на наемници по каквато и да било причина нямаше много връзка с набора на други, освен ако не е заради глупостта на командирите им; златото беше важното — първо, последно и винаги. Все пак отвърна на шегата с уж сериозен тон:

— Няма да кажем нищо, сър. Няма да можем.

Арджънт запази усмивката си, но тя охладня.

— Сериозната ми тревога е, когато се разчуе, че сте настояли да ви се плати и сте напуснали Ламът точно сега, когато бурята приближава. Ще почнат приказки, може да възникнат подозрения. Може да настане такава бъркотия, че нещата да излязат изпод контрол. — Поклати глава. — Та мисля, че най-добре за всички заинтересовани, включително и за вас тримата, ще е ако останете — поне докато и бурята, и Съветът приключат. — Вдигна очи към Кетол. — И не ме карай да настоявам.

— Не казвате, че не можем да си вземем парите и да си заминем, нали, милорд?

— Не. — Началникът на меча поклати глава. — И по-добре да не чувам, че съм намеквал подобни неща. — Присви очи и вдигна пръст. — Казвам само, че не съм в настроение да потушавам безсмислени вълнения сред наемниците, а точно това вероятно ще се случи, ако вие тримата седнете до камината на някоя кръчма и се разбъбрите, че Началникът на мечовете не иска да ви плати веднага.

— Милорд, аз…

Арджънт вдигна ръка и го прекъсна.

— Ако вие тримата почукате на вратата на барон Морей и си поискате заплатата, той ще отвори счетоводните книги да види какво ви се дължи, а после ще отвори съкровищницата в мазето, за да ви плати всеки реал и всеки медник, който сте заработили. Не казвам, че не можете да го направите. Но казвам, че точно сега това няма да е най-умното.

Физиономията му беше по-ледена и от вятъра, нахлул в Орлово гнездо, въпреки усмивката… а може би точно заради нея.

— Колкото до барона — продължи той, — ще наредя на капитан Перлен да назначи стражи да пазят покоите му в замъка, за да можете тримата да имате малко свободно време, поне докато спи. Не би трябвало да е в опасност в леглото си… но искам вие тримата да го пазите да не му се случи нещо лошо през останалото време. Поне докато не свърши Съветът и не отмине бурята.

Арджънт наля още по чаша и вдигна своята за наздравица.

— Разбира се, стига да преживеем всичко това без произшествия, сигурен съм, че графът няма да възрази, ако изразя благодарността му със значителен бонус над договореното ви заплащане. Точно толкова, колкото съм сигурен, че целият този разговор ще си остане между теб и мен. — Усмивката му стана лукава. — Имаме ли някакъв проблем с това, Кетол?

— И ти какво каза? — Пайроджил затвори очи и поклати глава.

— Казах „да“. Ще останем поне докато не свърши Съветът и не отмине бурята — отвърна Кетол. — Което дойде последно. Опитах се да го накарам да се съгласи за което свърши първо, но той настоя.

Дърайн завъртя очи към тавана.

— Значи оставаме лепнати тук като гувернантки на негово баронство, готови да поемем вината, ако двамата с Люк Верхайен успеят да се наръгат с мечовете.

Пайроджил поклати глава.

— Само за още малко…

— Харесва ли ти? — Дърайн се намръщи.

— Не. Не ми харесва. Казвам, че можем да го изтърпим, поне засега. Дори не обвинявам Кетол, макар че се изкушавам. — Дърайн го изгледа въпросително. — Струва ми се, че Стивън Арджънт не му е оставил избор.

— Така си е — каза Кетол.

Пайроджил поклати глава.

— В края на краищата все някой трябваше да иде при Началника на мечовете и да попита за платата ни. Можеше да е всеки от трима ни. Трябваше да преценя, че Арджънт няма да се съгласи на това.

Дърайн го погледна объркано.

— Значи, макар да нямаме никакъв избор, всичко е наред, защото е още само за малко?

— Не — отвърна Пайроджил. Дърайн вече явно беше объркан.

— Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че нещата вървят добре, това е проблемът.

— Проблемът е, че няма проблем?

Пайроджил кимна.

— Мда. Докато нещата вървят добре, той няма да иска да прави никакви промени. В края на краищата той просто седи временно на стола на графа. Не е граф на Ламът. Той просто иска граф Вандрос да се върне в града в същото състояние, в което го е напуснал — а ако е дошло време за освобождаване на наемници, Арджънт ще иска да остави графа да го направи, не да го прави самият той. — Сви рамене. — Доколкото той знае — доколкото всички ние знаем, — общата щабна среща в Ябон ще реши дали корпусът на Ламът да се прати на север до Каменната планина, на запад до Калдара или Тит-Онака или другаде. Ужасно притеснително ще е — както за графа, така и за Началника на мечовете — ако херцогът реши да използва войската на графа, а Вандрос се върне и завари, че Началникът на мечовете е платил на всички наемници, които графът на Ламът току-що е обещал на херцога.

Пайроджил поклати глава.

— Не подценявайте Началника на мечовете и не се хващайте на приказките му „аз съм само Началник на мечовете“. Той е не просто войник или фехтовач, но и политик също така, и трябва да мисли като политик. Точно затова Вандрос го остави за свой заместник.

— Не ми харесва — промърмори Дърайн. — Не съм убеден, че вярвам на цялата тази история с гласеното убийство, но…

— Но не това е важното. — Пайроджил сви рамене. — От това, което ни разказа Началникът на мечовете, изглежда че просто е имало няколко злополуки, при които на барона му се е разминало, и мисля, че двамата с графа виждат заговори там, където ги няма… точно както Кетол сбърка малкото търкаляне в сеното на барон Морей с онова слугинче за нещо друго.

Ушите на Кетол пламнаха от срам.

— И какво правим тогава? — попита той. — Не можем да си тръгнем…

— Не можем, защото си казал, че няма ли? Цялата тази дивотия с благородството ти се отразява май.

— Не, но…

— Шшш. — Пайроджил помисли малко и поклати глава. — Обещанията нямат нищо общо с това. Ако решим да си тръгнем, най-добре ще е кротко да си вземем това, което е по нас, и да пришпорим конете. Да натискаме барона за пълната ни заплата няма да е разумно, не и след предупреждението на Началника на мечовете. Вероятно бихме могли да измъкнем малко пари за харч от капитан Гарнет — и може би все едно трябва да го направим, иначе ще започне да се чуди защо не сме го направили — но толкова. Отидем ли при барона, ако се случи нещо лошо, ще обвинят нас. На някой да му допада това? Искате ли да си тръгнем без парите си?

— Не. — Дърайн не се поколеба. — Мисля да си тръгнем с парите си. Когато си тръгнем.

— Или можем просто да зарежем загубите си и да се махнем оттук — предложи Пайроджил.

— Ти сериозен ли си, или го казваш само за да ме изкараш от кожата?

Пайроджил му отвърна с една от редките си усмивки:

— По малко и от двете, да речем. Е, тръгваме ли си?

— Не. — Дърайн поклати глава. — Вече казах, че не — колко пъти трябва да го повтарям. Кетол?

— Вече казах на Началника на мечовете, че оставаме.

— Мда — каза Пайроджил. — Но тогава те е питал той. Сега те питам аз. Махаме ли се, или оставаме?

На Кетол също не му харесваше идеята да си тръгнат без заплатите. Успели бяха да натрупат доста пари, наред с плячкосаното от мъртвите и онова, което бяха успели да спечелят от комар и да свият по време на кръчмарски боеве, да не говорим за кесията, която му беше дал барон Мондегрийн, но графът на Ламът плащаше добре — а да оставят зад гърба си толкова злато и сребро щеше да означава да им се наложи много скоро да си потърсят нов работодател. Освен това в цялата тази работа нещо като че ли не беше наред.

Не ставаше дума за Морей при това — за барона на Кетол изобщо не му пукаше, — но се добавяше и усложнението около лейди Мондегрийн. Просто бе обещал на мъжа й, че ще я пази, и да избяга сега… е, нередно му се струваше някак.

— Оставаме — отвърна най-сетне с въздишка. — А и този бонус… Проклятие. Май тази дивотия с благородството наистина започваше да му се отразява.