Убийството на 83-та улица

Глава 14

Пристигнах в сградата на Отдел „Убийства“ — Южен Ню Йорк на Западна двайсета улица в девет без четвърт във вторник сутринта със смесени чувства. Исках кашоните да стигнат до Креймър колкото може по-бързо, но ако той беше там, не желаех да му ги предам лично, защото щом прочетеше писмото, щях да се забавя. Той щеше да ме задържи, докато снемат и сравнят отпечатъците, а ако съвпаднеха, щеше да ме задържи по-настойчиво и по-дълго. Затова останах много доволен, че още не е дошъл. Пърли Стебинс също го нямаше, но попаднах на един познат сержант, на име Бърман. Той погледна шестте кашона — в единия можеше да се побере кошче за боклук и вътре наистина имаше кошче за боклук, което Сол донесе от Лексингтън Авеню № 490. Сержантът изрази надежда, че не всички са пълни с бомби, а аз отвърнах, че е прав — бомба има само в единия, номерът е да познаеш в кой. Той пъхна писмото в джоба си и обеща да го предаде на Креймър веднага щом дойде.

Би било поучително да опиша как Сол измъкна това голямо кошче за боклук от онзи офис в десет часа вечерта, но за това ще е нужна цяла страница. Прибрах се отново вкъщи и закусих, тъй като преди да изляза бях пил само портокалов сок. Помъчих се да намеря в „Таймс“ нещо, което заслужава внимание, и зачаках. Лошото като чакате е, че непрекъснато подскачате. Възможно беше да са им нужни от един до осем часа, за да снемат и сравнят отпечатъците, но като отидох в офиса да избърша прахта, да скъсам вчерашните страници от настолните календари, да сменя водата във вазата от бюрото на Улф и да отворя писмата, всеки момент очаквах телефонът да позвъни. Човек прави това без да иска, особено ако има основателни причини да се обзаложи на десет цента за която и да е от двете възможности. Ако отпечатъците не съвпадаха, щяхме да попаднем в изключително неблагоприятна ситуация й по никакъв начин не бихме могли да изпълним поръчката на клиентката. Ако съвпадаха, трябваше да избираме между три-четири начина за разиграване и всички изглеждаха добри. Затова продължих да чакам и въпреки че отворих писмата и ги прегледах преди да ги сложа под нефритеното преспапие на бюрото на Улф, не получих ясна представа за какво се отнасяха. Друго нещо обаче, което не беше пристигнало по пощата, силно възбуди вниманието ми. Със Сол бяхме решили, че почти сигурно разполагаме с достатъчно отпечатъци и без тези от червеното кожено кресло. Извадихме чаршафи от гардероба и ги метнахме върху него. Сега го погледнах и ми се стори много глупаво. Дръпнах чаршафите, сгънах ги и ги прибрах в гардероба. По дяволите, както би казал бащата на Ейми, нали затова съм тук — да пазя креслото. Като се върнах в офиса, погледнах часовника си за десети път от закуска насам, видях, че е 10:38 и реших, че е време да разгледам въпроса спокойно, — като реалист. Първо, ако отпечатъците не съвпадаха, нямаше какво да чакам. Някой помощник-детектив щеше да позвъни след ден-два да ми каже да си прибера боклуците, които съм оставил. Ако съвпадаха, най-вероятно лейтенат Роуклиф или сержант Стебинс щяха да се обадят към два-три часа и да ми кажат веднага да се явя при тях. Възможно беше също…

На вратата се позвъни, излязох в коридора и видях през шпионката Креймър и Стебинс.

Обикновено не си губя ума при вида на две ченгета, които искат да влязат, но докато се канех да им отворя, в главата ми се въртеше само едно нещо — прекрасният факт, че отпечатъците съвпадат и Флойд Ванс е убиецът на Елинър Деново. Би трябвало да се сетя, че посещението им в единайсет без двайсет, когато знаеха, че Улф не приема, означава, че няма да е така просто. Би трябвало да сложа веригата, да открехна вратата пет сантиметра, тъй като, за да ме накарат да отворя, трябва да имат разрешение от прокурора, а те нямаха, и бихме могли да обсъдим ситуацията. Но аз така им се зарадвах, че отворих широко вратата и сигурно съм ги посрещнал с усмивка до уши. Ако е било така, усмивката ми бързо се изпари. Те влязоха стремително, като Стебинс ме закачи с рамо, тръгнаха навътре и поеха нагоре по стълбите.

Ченгето, влязло в къщата, представлява съвсем различен проблем от ченгето вън от нея. След като веднъж е влязло законно, а аз им бях отворил вратата, не ви остава почти нищо друго освен да седнете и да напишете оплакване до върховния съд. Дори да можех да стигна преди тях в оранжерията, а аз не можех, тъй като асансьорът беше горе, каква полза от това? Отидох в кухнята да кажа на Фриц за случилото се и че се качвам, за да се включа в компанията и после бавно тръгнах по стълбите. Да преминете през тези три помещения — студената, умерената и топлата оранжерия — по пътеките между растенията, без да спрете да погледнете някой цвят или форма, за чието съществуване дори не сте подозирали, означава, че мислите ви са изцяло заети с нещо друго. Така беше с мен този път. В средното помещение чух нечии глас, а когато влязох в топлото помещение, вече знаех чий е. На Креймър. Тръгнах по пътеката, отворих вратата на разсадника и ги заварих вътре. Улф, облечен с жълта престилка, седеше на стола си край голямата маса, Теодор се беше изправил до стелажите с разсад, Стебинс бе застанал отдясно, Креймър — в средата на стаята. Беше свалил филцовата си шапка и кой знае защо я държеше в ръка. Гледаше към Улф и му говореше на по-висок глас, отколкото беше нужно:

— …ще ви задържим като веществени свидетели, докато получим заповед за арестуване и тогава, кълна се, ще отидете в килията. Хайде, или говорете, или тръгвайте. Улф не помръдна. Обърна очи към мен.

— Имаш ли някакво оплакване, Арчи?

— Само от лошите им обноски. Следващия път ще разговаряме през открехната врата.

— Мистър Креймър, както казах, няма да говоря по работа в тази стая. Нито дума. Ако почакате в офиса ми, ще сляза в единайсет часа. Ако посегнете върху нас с мистър Гудуин и ни отведете, няма да отворим уста и ще извикаме адвоката си. Ще се съветваме с него насаме, а следобедният „Газет“ и утрешните вестници ще публикуват новината, че Ниро Улф и Арчи Гудуин са разкрили самоличността на убиеца на Елинър Деново и са предоставили убедителни доказателства на полицията, като в знак на благодарност за тази обществена заслуга са арестувани и хвърлени зад решетките, а адвокатът им урежда освобождаване под гаранция. Арчи, погледни тук, моля те. Картата за покълването на тази Miltonia съдържа противоречиви данни. Трябва да я проверим.

Приближих се, взех картата и я разгледах намръщено. Креймър изпадна в затруднено положение. Поради факта, че му бях занесъл кашоните и писмото, ако отпечатъците съвпадаха, ние действително ставахме веществени свидетели. Но ако ни откараше насила, а ние изпълнехме описаното от Улф представление, в което нямаше съмнение, щяха да го съсипят от подигравки. Ако двамата със Стебинс останеха да ни чакат да слезем заедно долу, нямаше къде да седнат, и докато един сержант би могъл да почака прав, за инспектор това беше неподобаващо.

— Боже, с какво удоволствие бих го смъкнал от стола — измърмори Стебинс, очевидно на себе си, и погледна към Креймър: — Да ги свалим долу, да им сложим белезниците и да ги закараме в участъка, преди адвокатът да е дошъл.

Всъщност Креймър съвсем не е глупав. Сигурно Стебинс му беше дал блестящата идея да дойдат преди единайсет и да нахлуят в оранжерията. Той поклати глава и посочи с ръка към вратата. Това беше заповед и сержантът се подчини. Отвори я, а когато Креймър излезе, го последва, оставяйки я широко — отворена. Теодор отиде да я затвори, а Улф погледна електрическия часовник, който регулира температурата и управлява част от вентилацията. Показваше единайсет без шест.

— Наистина ли има грешка в тази карта? — попитах аз.

— Не. Остани тук. — Той се обърна към Теодор. — Онези Odontoglossum pyramus още не са готови за големите саксии. Сложете ги в малки. Съгласен ли сте?

— Не — отвърна Теодор. — Малко повече място никак няма да им навреди.

Не слушах този спор, който продължи десетина минути. Мислех си какво биха намерили Креймър и Стебинс, след като претършуват бюратани и се поздравих, че махнах чаршафите от червеното кожено кресло. Трябваше да остана, разбира се, не само защото Улф ми нареди така — ако тръгнех надолу с тях, щяха да започнат да се заяждат с мен, а бях в такова настроение, че може би щях да прекаля.

Вероятно очакваха да слезем заедно в асансьора, затова когато Улф стана и разкопча престилката си, казах, че ще сляза по стълбите. Тъй като стълбите са с мокет от горе до долу, стигнах безшумно и те дори не разбраха, че съм на вратата на офиса, докато не проговорих. Стебинс се беше настанил на моето бюро и беше отворил две чекмеджета, а Креймър стоеше пред шкафовете, но не ги беше отворил, защото бяха заключени.

— Пропуснах да ви отключа сейфа — казах аз. — Извинявайте. Креймър се обърна кръгом и ме изгледа с присвити очи.

Стебинс извади още документи от чекмеджето и започна да ги преглежда. Това е то, ченге вкъщи! Разнесе се шумът на слизащия асансьор и щом видях Улф, влязох в офиса. Той влезе след мен, хвърли поглед на Креймър, изгледа възмутено Стебинс, който продължаваше да рови из документите, и каза:

— Обади се на мистър Паркър. Ще говоря от кухнята!

— Какво друго очаквахте? — попита Креймър. — Стига толкова, Пърли! Гудуин си иска стола. Хайде, ставай!

Стебинс захвърли документите на бюрото ми, изправи се без да бърза и отиде да вземе един от жълтите столове. Той обича гърба му да е до стената. Докато намести стола така, че да му е удобно, Креймър вече седеше на червеното кожено кресло, а Улф проверяваше дали всичко е наред в чекмеджето му. Направи гримаса и се обърна към Креймър:

— Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре. Нали искате да знаете чий са онези отпечатъци?

— Дяволски прав сте. И искам…

— Знам какво искате, но първо ще ви каже какво искам аз. — Улф посочи с пръст към Стебинс. — Няма да търпя този човек в къщата си! Как така ще рови из офиса ми? Пфу! Бих искал да изгоня и вас, но вероятно заместникът ви ще е още по-нетърпим. Арчи, на бланка — името, двата адреса и телефоните на мистър Ванс. В два екземпляра.

Докато наглася хартията и индигото в машината, мина повече време от обикновено поради бъркотията, причинена от Стебинс. Започнах да пиша, а Креймър каза нещо, видя, че Улф нито го слуша, нито има такова намерение и си затвори човката. Щом извадих хартията от машината, Улф нареди:

— По един на всекиго!

Подадох на Креймър оригинала, на Стебинс втория екземпляр, а Улф каза на Креймър:

— Махнете го оттук!

В интерес на истината, той знае кога какво може да му се размине. При нормални обстоятелства не би се опитал да нарежда на Креймър да изгони Стебинс. Моментът обаче беше подходящ — току-що бях предал името и адреса на човека, забравил кутия за пури в колата, с която е извършил убийство.

— Флойд Ванс. Негови ли са отпечатъците по предметите, които ми изпратихте? — попита Креймър.

— Да — отвърна Улф. — Остави повечето снощи в мое присъствие и в присъствието на мистър Гудуин. Седеше на вашето място.

— Намери го и го прибери — каза Креймър на Стебинс. Стебинс стана и излезе.

И така „този човек“ се махна. Щом си отиде, Улф каза:

— Сигурно сте препускали насам-натам в горещината и ви се пие нещо, но сам се лишихте от полагащото ви се гостоприемство. Дадохме ви името на човека, когото търсите от три месеца. Какво повече искате?

Климатичната инсталация беше изсушила потта от челото на Креймър и лицето му не беше толкова зачервено.

— Искам много повече — отвърна той. — Посочете ми поне една причина, поради която двамата с Гудуин да не бъдете подведени под отговорност за укриване на сведения и за възпрепятстване на правосъдието? Интересува ме откога знаете, че Флойд Ванс е карал онази кола и как сте го открили. Интересува ме дали той е бащата, когото казахте, че търсите, а ако е така и Елинър Деново е майката, искам да знам защо я е убил.

— Затова ще са нужни много приказки, мистър Креймър.

— Точна така, дори и за човек като вас. Започвайте.

Улф се настани удобно на стола.

— Първо, относно укриването на сведения. Миналия четвъртък мистър Гудуин ви даде нашата честна дума, че ако открием нещо полезно за вас, ще ви го предадем преди ние самите да го използваме. Късно снощи се добрахме до отпечатъците, а рано сутринта ви ги предадохме, като не сме ги използвали и нямаме такова намерение. Не разполагам с други сведения, които може да са ви от полза — по моя преценка.

— По дяволите вашата преценка. Ако си мислите, че вие ще решавате…

— Моля ви! Вие пожелахте да говоря. Вече ви казах, че моята клиентка е една млада жена, която ме нае да намеря баща й. Открихме един вероятен кандидат, но след разследването ни той категорично отпадна. Намерихме друг, но и той беше елиминиран. Бях склонен да върна аванса и да се оттегля. Продължих единствено защото съм непреклонен, а според мистър Гудуин — твърдоглав. Познато ли ви е името Реймънд Торн?

— Реймънд Торн? Не.

— Несъмнено някои от вашите хора го знаят. Елинър Деново е работила почти цял живот при него в телевизионната компания „Реймънд Торн Продакшънс“. Той дойде по моя покана в четвъртък вечерта и повече от четири часа отговаря на въпросите ми. Едно от многото неща, които научих, беше, че мъж на име Флойд Ванс се опитвал няколко пъти да срещне с Елинър Деново, но тя отказвала. Направил последния опит да я види на двайсет и втори май, само четири дни преди смъртта й. Ако бяхте разпитали секретарката на „Реймънд Торн Продакшънс“ достатъчно упорито, отдавна щяхте да разкриете този случай. Ние извършихме дълго и старателно проучване и установихме, че Флойд Ванс е познавал Елинър Деново през 1944, когато се е казвала Карлота Вон и двамата са се виждали често няколко месеца наред. Имаше вероятност той да е бащата, когото се мъчех Да намеря и се заехме с него; Ванс е самозван консултант по връзки с обществеността — една от различните модерни дейности, които уронват човешкото достойнство. Мистър Гудуин го докара снощи тук. Бяхме се подготвили. Опитите му да се срещне с Елинър Деново малко преди смъртта й навеждаха на предположението, че той я е убил и тъй като знаехме, че разполагате с отпечатъци на престъпника, мистър Гудуин и мистър Панцър направиха съответната подготовка. Това беше щастливо обстоятелство, но не за мен, а за вас. Без него вероятно никога не бихте намерили Ванс. И ето че пристигате…

— Да не искате да ви дам медал?

— Не обичам медали. Отпечатъците изобщо не ми помогнаха. Той отрече да има дете от Карлота Вон. Сигурно лъжеше, естествено, но аз бях и си оставам безпомощен. Дори той да е мъжът, когото все още търся, не виждам начин да докажа това. Вие сещате ли се за някакъв?

— Занимавам се с разследване на убийства, не с искове за бащинство.

— Така е. Сега, след като имате отпечатъците, може да приключите с това убийство. Казахте, че искате да знаете защо я е убил. И аз искам. Но нямам и най-малка представа. Казах ви всичко, което ми е известно за него. Виждал съм го само веднъж — тук снощи и не му задавах никакви въпроси, свързани със смъртта на Елинър Деново. Не го попитах нищо за опитите му да се срещне с нея през май. Разбира се, сега вие ще сторите това, защото ви е нужен мотив и е възможно да откриете такъв, който да има отношение към моя проблем. Ако стане така и ако можете да го споделите с мен, без това да навреди на работата ви, ще се помъча да изтрия от паметта си възмутителното ви представление тази сутрин. Няма да е лесно — особено гледката с онази особа на бюрото на мистър Гудуин, която се ровеше в неговите и моите вещи, докато вие стояхте и му ръкопляскахте.

— Не съм ръкопляскал. Преувеличавате, както обикновено.

— Позволихте му.

— О, стига! И ченгето, като всички други хора, има изградени навици. Той търсеше информация, не доказателства. Дори да беше намерил собственоръчно написано признание от Гудуин, че Той е убил Елинър Деново, съдът нямаше да го приеме като доказателство. Направете справка във Върховния съд. — Креймър погледна първо часовника си, после мен.

— Колко време мина, откакто си тръгна?

— Около петнайсет минути. Като ставате, не слагайте ръката си на дясната облегалка. На нея има четири отпечатъка от пръстите на Флойд Ванс.

— Благодаря, че ме предупреди. — Той се подпря с две ръце на дясната облегалка, изправи се и се обърна към Улф: — Искам да съм там, когато го докарат. Признавам, че думите ви звучат убедително, но вие почти винаги постигате това. Не приемам нищо на доверие, поне докато не видя този Флойд Ванс. Ако работата тръгне в една посока, може да ви се обадя, ако тръгне в друга — непременно ще ви се обадя. Някога да съм ви благодарил за нещо?

— Не.

— Не ви благодаря и сега. Все още не. — Той се обърна и излезе. Аз останах на мястото си.

Улф отвори чекмеджето си да го разгледа още веднъж, а аз Се заех да оправям бъркотията, която Стебинс беше оставил след себе си. Вандалщина! Нямаше опасност да е взел нещо важно, защото никога не оставяме секретни документи в незаключени чекмеджета и след като подредих всички неща и ги поставих обратно на мястото им, стигнах до заключението, че не е задигнал нищо, освен евентуално няколко мои визитни картички. Това пораждаше въпроса: щом като е противозаконно частен детектив да се представя за ченге, защо да не е противозаконно ченге да се представя за частен детектив? Щях да попитам Улф. Той беше затворил чекмеджето и се беше облегнал назад. Изглеждаше замислен, но не се беше съсредоточил. Канех се да го попитам, но той кимна и каза:

— Phalaenopsis Aphrodite sanderiana.

— Ако това е тест за обща култура — отвърнах аз, — то този вид орхидея може да бъде розов, кафяв, червен или жълт.

— Ще изпратим няколко орхидеи на Дороти Себър. Канех се да ги донеса, но нахлуха онези натрапници. Дори за бюрото не взех.

Той бутна стола си назад и стана.

— Инструкции?

— Не. Нищо не може да направиш.

— Сол чака. Фред и Ори също.

— Освободи ги. В момента няма работа. Следващата ни стъпка е очевидна, но трябва да почака, докато мистър Креймър разкрие мотива. Ако го разкрие. Би трябвало, при тези хиляди обучени полицай.

Скоро чух звука на изкачващия се асансьор, но продължих да седя и да обмислям положението от всички гледни точки. Беше ми приятно, че следващата ни стъпка е очевидна, обаче s щеше да ми е още по-приятно, ако знаех каква е.