Убийте Райм

1.

Тя дойде, за да постави цветя на мястото, където бе убит младежът и бе отвлечено момичето.

Дойде, защото беше пълна, с белези от акне по лицето и нямаше много приятели.

Дойде, защото така трябваше.

Дойде, защото така искаше.

Плувнала в пот, двайсет и шест годишната Лидия Джонсън тромаво прекоси прашната отбивка на Шосе 112, където бе оставила колата си, и заслиза внимателно към тинестия бряг близо до мястото, където Блекуотър Канал се свързва с мътната река Пакенок.

Дойде, защото смяташе, че така постъпва правилно.

Дойде, въпреки че я беше страх.

Слънцето едва бе изгряло, но този август бе най-горещият от години в Северна Каролина и бялата престилка на Лидия вече беше мокра от пот. Тя се запъти към полянката край реката, обградена от върби, каучукови и лаврови дървета. Лесно намери мястото, което търсеше: жълтата лента се виждаше добре дори през храсталака.

Наоколо се чуваха обичайните за гората утринни звуци: песен на присмехулник, ровене на животни из тревата, шумолене на тръстиките, разлюлени от вятъра…

„Господи, колко ме е страх“ — помисли си тя.

През съзнанието й преминаваха ужасяващи сцени от романите на Стивън Кинг и Дийн Кунц, които четеше до късно вечер на бутилка бира. Приятелят й се смееше, но тези книги я плашеха дори да ги е чела и преди и да знае как завършват.

Шумоленето в храстите се усили. Тя спря, огледа се, после продължи.

— Здрасти — обади се мъжки глас съвсем наблизо.

Лидия се стресна и се обърна рязко. Едва не изпусна букета.

— Джеси, как ме уплаши!

— Извинявай.

Джеси Корн стоеше зад една плачеща върба, близо до заградената с жълта лента поляна. Лидия забеляза, че и двамата гледат към едно и също място: белите контури с форма на човешко тяло върху почвата. Имаше и някакво тъмно петно, което тя, като медицинска сестра, веднага определи като кръв.

— Значи тук е станало — прошепна тя.

— Да, тук.

Джеси избърса челото си и заглади русата си коса. Светлокафявата му униформа на заместник-шериф бе намачкана и прашна, с тъмни петна от пот под мишниците. Беше на трийсет, с момчешки черти и бе съвсем различен от високите намръщени мъже от каубойските филми, по каквито Лидия си падаше. Въпреки това тя си помисли, както неведнъж досега, че и той не е за изхвърляне.

— Откога си тук? — попита тя.

— Не знам. Може би от пет.

— На пътя видях още една кола. На Джим ли е?

— Не. На Ед Шефър. Отиде на другия бряг на реката. — Джеси кимна към цветята: — Хубав букет.

Лидия погледна маргаритките в ръцете си.

— Купих ги за два и четирийсет и девет от „Фуд лаян“. Взех ги снощи, защото рано сутрин нищо не работи. Е, освен „Дел“, но те не продават цветя.

Защо изобщо говореше тези глупости? Тя пак се огледа.

— Нямате ли представа къде може да е Мери Бет?

Джеси поклати глава:

— Ни вест, ни кост от нея.

— Предполагам, че и от него.

— От него също.

Джеси погледна часовника си, после мътната вода, гъстите тръстики и гнилия дървен кей.

На Лидия никак не й хареса, че строгият пазител на закона изглежда също толкова нервен, колкото и тя. Джеси се заизкачва по тревясалия склон към шосето. Спря и се обърна:

— Само два и деветдесет и девет, а?

— И четирийсет и девет — поправи го тя. — Във „Фуд лаян“.

— Голяма далавера — отбеляза той и се взря във високите тръстики. После се заизкачва отново. — Отивам при патрулната кола.

Лидия Джонсън се приближи до местопрестъплението. Помоли се няколко минути. Молеше се за душата на младежа, която бе напуснала окървавеното му тяло предната сутрин на същото това място.

Също и за душата на Мери Бет Макконъл, където и да се намираше сега.

Също и за своята душа.

От храсталака се чу ново шумолене.

Слънцето се беше вдигнало по-високо, но все още не успяваше да освети достатъчно Блекуотър Ландинг.

Реката тук бе дълбока, обрасла с чепати върби, кедри и кипариси, някои живи, други изсъхнали, потънали в мъх и диви лози. Недалеч оттук, на североизток, се простираше блатото Грейт Дизмал Суомп и Лидия като всяко дете в окръг Пакенок знаеше много страховити легенди за него… Не те обаче я тревожеха в момента — в Блакуотър Ландинг имаше друг призрак, момчето, което бе отвлякло Мери Бет.

Лидия си спомни всички истории, които се разказваха за него. Как се скитал безшумно из блатата и горите. Как се промъквал зад любовни двойки, легнали на тревата или спрели колата си на някой черен път. Как влязъл в двора на една къща покрай Канал роуд и се вмъкнал през прозореца при едно заспало момиче. Гледал я дълго време, потърквайки ръце като белоглава каролинска богомолка, и накрая, като не могъл повече да се стърпи, бръкнал под нощницата й. Друг път просто дебнел пред някаква къща в Блакуотър Ландинг и надничал през прозорците.

Лидия отвори чантичката си, извади кутия „Меритс“ и запали цигара с трепереща ръка. Това я поуспокои. Тя тръгна покрай брега. Спря до един гъсталак от високи треви и папур, които шумоляха от лекия ветрец.

Отгоре се чу бръмчене на мотор. Да не би Джеси да си тръгва? Лидия вдигна тревожно очи. Колата обаче си стоеше там. Вероятно беше решил просто да пусне климатика. После отново погледна към гъсталака; тревите още се поклащаха.

Сякаш някой се промъкваше към нея.

Не, не, само си въобразяваше. Просто вятърът люлееше тръстиките. Тя се успокои и остави внимателно букета до една върба, недалеч от зловещите контури, обозначаващи местоположението на трупа, и кървавото петно, тъмно като водата на реката.

Заместник-шериф Ед Шефър се облегна на един дъб, без да обръща внимание на рояците комари. Клекна и заоглежда отново земята.

После се изправи. Наложи се да се подпре на един клон: виеше му се свят от изтощение. Като повечето полицаи от шерифството, той будуваше вече двайсет и четири часа, откак бе започнало издирването на Мери Бет Макконъл и момчето, което я беше отвлякло. За разлика от другите, които един по един се бяха прибрали, за да се изкъпят и да дремнат някой и друг час, Ед продължаваше да обикаля наоколо. Беше най-възрастният и най-едрият в шерифството (бе петдесет и една годишен и тежеше поне сто и двайсет килограма), но въпреки умората, глада и болките в ставите не смяташе да се отказва.

Полицаят отново огледа земята.

Включи радиостанцията.

— Джеси, аз съм. Чуваш ли ме?

— Казвай.

— Открих следи. Пресни.

— Сериозно? Мислиш ли, че е той?

— Кой друг ще се мотае в този час край Пако?

— Май беше прав. Отначало не ти вярвах, но този път позна.

Ед бе предположил, че момчето ще се върне. Не заради клишето, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението, а защото винаги идваше в Блакуотър Ландинг да дебне жертвите си или да се занимава със своите глупости.

— Струва ми се, че следите идват към теб — продължи Ед, — но не съм много сигурен. Стъпвал е по шумата. Дръж си очите отворени, аз ще проверя откъде е дошъл.

Ед мъчително се изправи и тръгна тихо назад по следите — навътре в гората и далеч от реката.

След трийсетина метра забеляза стара ловна барака — достатъчно голяма, за да побере трима-четирима ловци. Постройката изглеждаше пуста. Вероятно момчето го нямаше, но все пак…

„Дали момчето е въоръжено?“ — запита се той. Даде си сметка, че в момента представлява идеална мишена.

Представи си как през някоя от амбразурите се появява дуло на пушка и се насочва към него. Обхвана го внезапен страх, приведе се и се втурна към бараката. Долепи гръб до гнилата дървена стена, затаи дъх и се ослуша. Отвътре се чуваше само леко бръмчене на насекоми.

„Добре. Хайде да погледна. Бързо.“

Изправи се и надникна през една амбразура.

Вътре нямаше никой.

Той присви очи и огледа пода. Усмихна се самодоволно и заговори развълнувано по радиостанцията:

— Джеси.

— Казвай.

— Открих една барака, на около четиристотин метра на север от реката. Мисля, че момчето е нощувало тук. Вътре има обвивки от бисквити и празни бутилки. Също руло тиксо. И познай какво още. Карта.

— Карта ли?

— Да. Май е на района. Може би на нея е означено мястото, където крие Мери Бет. Ти какво мислиш?

Ед Шефър обаче никога не научи мнението на партньора си, защото в гората внезапно отекна женски писък и радиостанцията на Джеси прекъсна.

Лидия Джонсън се препъна и отново изпищя. Момчето изскочи от тръстиките и я хвана за ръцете.

— О, Господи! Моля те, не ме наранявай!

— Млъквай! — изсъска той и се огледа бързо.

Беше висок и слаб, както повечето шестнайсетгодишни момчета в провинцията, и много жилав. Кожата му бе зачервена и подпухнала (явно се беше натъкнал на отровен бръшлян), късата му коса изглеждаше, сякаш я е подстригвал сам.

— Исках само да донеса цветя… Не съм…

— Шшшт.

Заби дългите си мръсни нокти в ръката й и тя отново изпищя. Той постави ръка на устата й. Допря се до нея — миришеше на пот, явно не се беше къпал дълго време.

Тя извърна глава:

— Не ми прави нищо лошо! Моля те…

— Просто млъкни!

Гласът му бе дрезгав, като шум от чупене на сухи съчки, опръска лицето й със слюнка. Разтърси я гневно, сякаш беше непослушно куче. Тя опита да се измъкне, но той я повали в напечената от слънцето трева. Едната му обувка се изхлузи при борбата, но той не й обърна внимание. Запуши отново устата на Лидия и тя престана да се съпротивлява.

— Лидия? Къде си? — изкрещя Джеси Корн от шосето.

— Шшшшт — предупреди отново момчето. — Хайде да се махаме. Ако опиташ да викаш, ще те заболи. Ясно ли е? Ясно ли е?!

Бръкна в джоба си и извади ножче.

Лидия кимна.

Той я повлече към реката.

„О, само не там — замоли тя ангела си пазител. — Не му позволявай да ме завлече там. Не искам на север от Пако…“

Лидия погледна нагоре и видя Джеси Корн, който стоеше на шосето и се взираше надолу.

— Лидия? — извика той.

Момчето я задърпа по-силно.

— По-бързо, по дяволите!

Джеси ги забеляза и викна:

— Стой!

Втурна се надолу по склона.

Те обаче вече бяха на брега, където в тръстиките момчето бе скрило малка лодка. Блъсна Лидия вътре, качи се и загреба силно към другия бряг. Там спря лодката, издърпа девойката и я повлече към гората. Излязоха на тясна пътечка.

— Къде отиваме? — прошепна Лидия.

— При Мери Бет. Ще останеш с нея.

— Защо? Какво съм направила?

Той не отговори, само изпука разсеяно с кокалчетата на пръстите си и я задърпа след себе си.

— Ед! — извика разтревожено Джеси по радиостанцията. — Всичко се обърка. Отвлече Лидия, не успях да го спра.

— Какво?!

Ед Шефър спря. Когато чу писъка, веднага се беше затичал към реката.

— Лидия Джонсън. Отвлече я.

— Мамка му! Защо?

— Полудял е. Ето защо. Мина реката и тръгна в твоята посока.

— Добре. Сигурно ще мине през бараката, за да си вземе нещата. Ще се скрия вътре и ще го изненадам. Въоръжен ли е?

— Не видях.

Ед въздъхна:

— Е, добре… Идвай веднага. Обади се и на Джим.

— Дадено.

Ед изключи радиостанцията и се взря през храсталака към реката. Момчето и новата му жертва не се виждаха. Полицаят изтича при бараката и ритна вратата. Тя се блъсна с трясък в стената и той бързо влезе. Толкова беше възбуден от новия обрат на нещата, че отначало не забеляза малките насекоми на жълти и черни ивици, които зажужаха около главата му.

Изведнъж усети болка като от десетки карфици, забодени във врата и ръцете му.

— О, Господи! — изпищя.

Опита се да прогони осите, които го нападаха от всички страни, но това още повече ги разяри. Жилеха навсякъде. Той закрещя. Никога не бе изпитвал такава болка, нито когато си счупи крака, нито когато се допря до горещата ютия, без да знае, че Оливия я е включила.

Бараката се изпълни с облак насекоми; все нови и нови излизаха от смачканото сивкаво гнездо в ъгъла зад вратата. Сигурно бяха повече от сто. Заплитаха се в косата му, кацаха по ръцете му, вмъкваха се под ризата и панталона му, сякаш знаеха, че няма смисъл да жилят през дрехите, и търсеха незащитена кожа. Той се втурна към вратата, хвърли ризата си и с ужас забеляза, че десетки насекоми вече са се впили в гърдите и корема му. Дори не се опита да ги пропъди, просто се втурна презглава навън.

— Джеси. Джеси! — закрещя той, но си даде сметка, че от подутото му гърло излиза само сподавено хриптене.

„Тичай към реката!“

Втурна се натам; никога в живота си не беше бягал толкова бързо.

„Давай… Не спирай. Изплъзни им се. Мисли за жена си, за децата. Тичай, тичай…“

Сега насекомите бяха по-малко, въпреки че по тялото му бяха накацали трийсет-четирийсет. Извиваха коремчета и го жилеха отново и отново.

„Още три минути до реката. Ще скоча във водата, ще прекратя болката. Ще ги удавя. Всичко ще се оправи.“

Тичаше като състезателен кон, скачаше като елен, толкова бързо, че всичко наоколо изглеждаше размазано.

Вече беше… Чакай. Нещо не беше наред. Ед Шефър погледна надолу и осъзна (което в друга ситуация щеше да му се стори забавно), че изобщо не тича. Дори не стоеше прав. Беше паднал на земята на десетина метра от бараката и не тичаше, а краката му се гърчеха неконтролируемо.

Посегна към радиостанцията и въпреки че ръката му бе станала двойно по-дебела, успя да натисне копчето. Гърчовете обаче преминаха от краката към гърдите и ръцете му и той изпусна микрофона. Известно време послуша гласа на Джеси Корн, после всичко се смеси в едно постоянно жужене. Накрая и то заглъхна. Настъпи тишина.

2.

Само Господ можеше да го излекува. А той явно нямаше никакво намерение да го нрави.

Не че имаше значение. Линкълн Райм бе човек на науката и не вярваше много в божествени сили. Затова не предприе пътуване до Лурд или Торино или до някое друго чудотворно изцелително място, а дойде в тази севернокаролинска болница с надеждата отново да постигне контрол над тялото си, или поне над някои негови части.

Райм слезе с яркочервената си самоходна инвалидна количка „Сторм ароу“ от рампата на микробуса. Заедно с болногледача си и Амелия Сакс току-що бяха пропътували осемстотин километра от Манхатън дотук. Стиснал в уста тръбичката на устройството за управление, той умело насочи возилото си към входа на Института за неврологични изследвания на Университетския медицински център на Северна Каролина в Ейвъри.

Том прибра рампата на приспособения за инвалиди черен микробус „Крайслер Гранд Ролкс“.

— Паркирай на място за паралитици — напомни му шеговито Райм.

Амелия Сакс погледна въпросително Том, който отбеляза:

— В добро настроение е. Възползвай се. Няма да е задълго.

— Чувам, чувам — провикна се Райм.

Болногледачът откара микробуса, а Сакс настигна Райм.

Беше включила мобилния си телефон. През следващата седмица Том щеше да е постоянно зает с Райм, а тя искаше малко независимост, за да обиколи района. Освен това не беше любителка на микробусите и по принцип избягваше коли, чиято максимална скорост се измерва с двуцифрено число. Затова реши да се обади на една местна фирма за коли под наем, за да си вземе нещо по-бързо.

Бяха я оставили на изчакване. Вече пет минути стоеше така. Накрая се изнерви и затвори.

— Нямам нищо против да чакам, но музиката, която пускат, е ужасна — оплака се тя. — Ще пробвам по-късно. — Погледна часовника си: — Едва десет и половина е, а жегата вече не се търпи.

Манхатън не е най-хладното място на света, но все пак се намира доста по на север от Щата на катранените хълмове. Предния ден, когато тръгваха на юг през тунела „Холанд“, температурата бе около двайсет градуса и подухваше лек морски бриз.

Жегата не правеше впечатление на Райм. Умът му беше зает само с това, за което бяха дошли.

Автоматичната врата се отвори послушно пред тях (това явно бе едно от приспособленията за улеснение на инвалидите) и двамата влязоха в прохладния коридор. Докато Сакс разпитваше на рецепцията, Райм огледа фоайето. Забеляза пет-шест празни прашни инвалидни колички. Какво ли бе станало с притежателите им? Дали положението им се беше подобрило и сега се придвижваха с патерици, или се бе влошило и сега лежаха приковани на легло, още по-неподвижни отпреди…

Може би някои бяха умрели.

— Насам — каза Сакс и кимна към коридора.

Том ги настигна при асансьора (с двойна врата и копчета на по-малко от метър от земята). След броени минути откриха кабинета, който търсеха. Райм забеляза контролно устройство, което се управлява с гласова команда.

— Сезам, отвори се — заповяда той и вратата послушно се отвори.

— Много пациенти използват този израз — отбеляза секретарката, която седеше вътре. — Вие сигурно сте Линкълн Райм. Ще съобщя на доктора, че сте тук.

Доктор Шерил Уивър беше стройна, кокетна жена около четирийсетте. Райм веднага забеляза бързия й поглед и силните й ръце, заякнали вероятно в многобройни операции. Ноктите й бяха късо изрязани, без лак. Тя стана от бюрото си и се здрависа със Сакс и Том. Кимна на пациента си:

— Здравейте, Линкълн.

— Добър ден, докторе.

Райм заразглежда многобройните медицински томове по етажерките. По стените бяха окачени сертификати и дипломи от реномирани учебни заведения и институти. След няколкомесечно търсене се бе убедил, че Университетският медицински център в Ейвъри е сред най-добрите лечебни заведения в света. Онкологичното и имунологичното му отделение бяха едни от най-известните в страната, а институтът по неврология на доктор Уивър се славеше с големите си успехи при лечението на травми на гръбначния мозък.

— Радвам се най-сетне да се запознаем — каза тя.

На бюрото й лежеше медицински картон, вероятно на самия Райм. Какво ли беше записано в графата „Възможности за лечение“? „Добри“? „Лоши“? „Никакви“?

— Линкълн, вече говорихме по телефона и знам, че сте решили да се подложите на операцията. Нека обаче да повторя онова, което ви казах и тогава. Така ще е по-лесно и за двама ни.

Райм кимна. Беше се подготвил да издържи някои формалности, въпреки че нямаше особено желание да слуша оправдания. Явно лекарката искаше да се презастрахова в случай на провал.

— Чели сте литературата за института — продължи тя. — Сигурно знаете, че изпробваме нов метод за възстановяване на гръбначния мозък. Искам да подчертая — става дума за изпробване.

— Това ми е ясно.

— Много от пациентите ни имат по-големи познания по неврология от повечето общопрактикуващи лекари. Сигурна съм, че вие не правите изключение.

— Е, разбирам малко от наука. Нещичко от медицина…

— Извинете ме тогава, че пак ви повтарям неща, които знаете, но трябва да разберете какво може и какво не може да се постигне с този метод.

— Продължавайте, не се притеснявайте.

— Нервите са изградени от аксони, които предават нервните импулси. При травма на гръбначния мозък аксоните се увреждат и вече не са в състояние да изпълняват функцията си. Престават да провеждат импулсите, които предават командите на мозъка към останалите органи. Някъде може да чуете, че нервите не се възстановяват. Това не е съвсем вярно. Аксоните в периферната нервна система, като ръцете и краката например, могат да регенерират. В централната нервна система обаче, в главния и гръбначния мозък, не могат. Поне не сами. И така, когато се порежете, кожата зараства и чувствителността й се възстановява. В гръбначния мозък това не става. Напоследък обаче бяха направени редица открития, които могат да подпомогнат такова възстановяване. В нашия институт провеждаме масирана терапия на гръбначномозъчните травми. Действаме на всички фронтове. Използваме традиционната декомпресионна хирургия, за да възстановим костната структура на самите прешлени и така да защитим мястото на травмата. След това присаждаме два различни типа тъкани в увреденото място: нервна тъкан от собствената периферна нервна система на пациента…

— Защото може да регенерира, така ли? — попита Том, поглаждайки вратовръзката си на сини и жълти цветчета.

— Да, да, очевидно — сряза го нервно Райм. Обърна се към д-р Уивър: — Продължавайте.

Том се обърна към Сакс и раздвижи безмълвно устни. На Райм му се стори, че й казва: „Казах ли ти, че няма да е задълго?“ Криминологът се намръщи, после се усмихна широко на лекарката.

— Другата тъкан, която присаждаме, са ембрионални нервни клетки от централната нервна система на…

— А, акулите — отбеляза Райм.

— Точно така, синя акула.

— Линкълн спомена това — намеси се Сакс. — Защо точно от акула?

— По имунологични съображения — тъканта не се отхвърля от човешкия организъм. Освен това — допълни с усмивка — тези риби са големи, така че от един екземпляр можем да получим доста зародишна тъкан.

— Защо от зародиш? — поинтересува се Сакс.

— Защото възрастната централна нервна система не се възстановява — изръмжа раздразнено Райм. — Очевидно нервната система на едно бебе трябва да расте.

— Точно така. Ембрионалната тъкан съдържа стволови клетки, или клетки предшественици, както още се наричат. Те подпомагат растежа на нервната тъкан. Освен декомпресионната хирургия и микротрансплантацията ние сме разработили (и това е най-голямата ни гордост) нови медикаменти, които вярваме, че имат значителен ефект за подобряване на регенерацията. Причината за неспособността на аксоните от централната нервна система да растат е в това, че съществуват белтъци, които потискат регенерацията. Затова ние създадохме антитела срещу тези белтъци. В същото време въвеждаме неуротропин, който пък стимулира растежа. Тези препарати обещават добри резултати, но все още не са изпробвани върху хора.

— Има ли рискове? — попита Сакс.

Райм я погледна. Знаеше, че има риск, но вече бе взел решение. Не искаше Сакс да научава повече. Цялото внимание на помощничката му обаче бе насочено към доктор Уивър. Райм познаваше това изражение: сякаш разпитва заподозрян в убийство.

— Разбира се, че има рискове — отвърна лекарката. — Самите лекарства не са опасни, но лечението крие опасности. При травма на четвъртия шиен прешлен пациентът получава нарушение на белодробната функция. Вие не използвате дихателен апарат, но при упойката съществува опасност за увреждане на дишането. Освен това самият стрес от операцията може да доведе до дисрефлексия, а оттам — до силно повишение на кръвното налягане, което пък да доведе до инсулт. Има и риск от допълнителна травма по време на хирургическата намеса. Може да се получи повишение на налягането, което да доведе до допълнителни увреждания.

— Значи състоянието му може да се влоши — заключи Сакс.

Доктор Уивър кимна и сведе поглед към медицинския картон, сякаш да прочете нещо, въпреки че не отвори папката. После вдигна глава:

— Можете да движите лумбрикалния мускул на безименния пръст на лявата ръка и голяма част от мускулите на врата и рамото. Възможно е да загубите частично или напълно тази способност. Също и способността да дишате самостоятелно.

Сакс изглеждаше потресена.

— Разбирам — промълви тя след кратко мълчание.

— Трябва да прецените тези рискове, като ги сравните с възможните подобрения. Няма да сте в състояние отново да ходите, ако на това сте се надявали. Такива операции дават някои подобрения при пациенти с гръбначномозъчни травми на нивото на кръста и на гръдния кош, много по-леко увреждане от вашето. Досега сме отбелязали малки успехи при пациенти с мозъчни травми и никакви при пациенти с увреждане на четвъртия шиен прешлен, какъвто е вашият случай.

— Аз съм човек на риска — побърза да каже Райм.

Сакс го изгледа тревожно. Много добре знаеше, че Линкълн Райм не е човек на риска. Той бе човек на науката, вярваше само в доказани факти и живееше по строги правила.

— Искам да ме оперирате — допълни кратко той.

Доктор Уивър кимна. Явно й беше все едно какво решение ще вземе пациентът.

— Преди това трябва да ви направим някои изследвания — продължи тя. — Насрочили сме ги за вдругиден. Освен това ще се наложи да попълните сума ти формуляри и въпросници. — Погледна Сакс: — Вие ли сте пълномощникът му?

— Аз — обади се Том. — Аз съм упълномощен да подписвам вместо него.

— Добре. Изчакайте, моля. Сега ще донеса документите.

Сакс последва лекарката навън. Райм я чу да казва:

— Докторе, има ли…

После вратата се затвори.

— Това е заговор — измърмори криминологът. — Наговарят се зад гърба ми.

— Тя се тревожи за теб — отбеляза Том.

— „Тревожела“ се. Тази жена кара с двеста километра в час и води престрелки из Южен Бронкс! На мен само ще ми инжектират няколко акулски клетки.

— Знаеш какво искам да кажа.

Райм тръсна нервно глава. Погледна към ъгъла на кабинета, където на метален статив бе поставен гръбначен стълб (най-вероятно истински). Изглеждаше прекалено крехък, за да издържи такова сложно нещо като човешко тяло.

Духна в тръбичката на контролното устройство и количката се завъртя към вратата. Присви очи, сякаш се опитваше да погледне през стената!

— Какво толкова обсъждат! — измърмори. Погледна заплашително Том: — Ти знаеш ли? Криеш ли нещо от мен?

— Линкълн…

В този момент вратата се отвори и на прага се появи Сакс. Зад нея вървеше висок, слаб мъж с полицейска униформа.

— Имаш гости — каза мрачно тя.

Непознатият свали шапката си и кимна. Погледна Райм в очите (за разлика от повечето хора, които при първа среща гледаха тялото на паралитика), но бързо насочи вниманието си към гръбначния стълб в ъгъла на кабинета. После отново се обърна към криминолога:

— Господин Райм, аз съм Джим Бел, братовчед на Роланд Бел. Той ми каза, че сте в града, и аз веднага тръгнах от Танърс Корнър.

Роланд работеше в Нюйоркското полицейско управление и беше участвал в няколко разследвания заедно с Райм. В момента бе партньор на Лон Селито, стар приятел на криминолога. Роланд му беше дал адресите на някои роднини в Северна Каролина, в случай че има нужда от помощ. Джим Бел бе един от тях. Парализираният погледна към вратата, надявайки се доктор Уивър да го избави от тази нежелана среща, и каза разсеяно:

— Приятно ми е да се запознаем.

Бел се усмихна смутено:

— Всъщност, опасявам се, че запознанството ни няма да ви е много приятно.

3.

Посетителят наистина приличаше на братовчед си.

Същата стройна фигура, същите дълги ръце, оредялата коса, непринуденото държание. Беше малко по-мургав и с малко по-груби черти на лицето. Вероятно прекарваше много време сред природата. Бел се настани на един стол до Том.

— В голямо затруднение сме, господин Райм — каза направо.

— Наричайте ме Линкълн.

— Хайде — подкани го Сакс. — Разкажете му, каквото разказахте на мен.

Райм я погледна хладно. От три минути се познаваше с новодошлия, а вече се бяха съюзили срещу него!

— Аз съм шериф на окръг Пакенок. Намира се на трийсетина километра на изток оттук. Изникна един проблем и аз си спомних какво ми е говорил братовчед ми за вас; много добри неща…

Райм кимна нервно — знак, че не му се слушат ласкателства.

„Къде е тази проклета лекарка? — мислеше си той. — Сега ли ги печата тези формуляри? Да не би и тя да е в заговора?“

— Та значи, този проблем… Чудя се дали няма да се съгласите да ни отделите малко време.

Райм се изсмя сухо:

— Предстои ми операция.

— Знам много добре. В никакъв случай не искам да ви преча. Мислех си, само за няколко часа… Няма да ни отнеме повече, надявам се. Разполагаме с основните неща за една криминологична лаборатория, но повечето изследвания се извършват в Елизабет Сити, най-близкото управление на щатската полиция, или в Роли. Резултатите се бавят със седмици. Сега обаче нямаме толкова време. В най-добрия случай имаме няколко часа.

— За какво?

— За да открием две отвлечени момичета.

— Отвличанията са работа на федералните. Обадете се на ФБР.

— Не си спомням изобщо федерален агент да е идвал в окръга, освен при акцията срещу нелегалното производство на алкохол. Докато дойдат, момичетата ще са мъртви.

— Разкажете какво е станало — подкани го Сакс.

Беше възприела характерното си загрижено изражение за най-голямо неудоволствие на Райм.

— Вчера едно момче от гимназията бе убито, а една студентка — отвлечена. Тази сутрин извършителят се върнал и отвлякъл друго момиче — обясни шерифът. Лицето му помръкна: — Заложил капан и един от заместниците ми пострада сериозно. Сега лежи в кома.

— Родителите на момичетата богати ли са? — попита Сакс. — Има ли искане за откуп?

„Логични въпроси — помисли си Райм. — Само че — ако е започнало разследване.“ Той обаче нямаше никакво желание да се занимава с такова нещо.

Сакс все така се правеше, че не забелязва намръщената му физиономия.

— О, не е за пари. — Шерифът понижи глас: — Причините са сексуални. Момчето е арестувано няколко пъти за опипване на момичета и веднъж за мастурбиране на обществено място.

Явно се смущаваше от „дамата“. На Райм му идваше да разкаже за последното разследване на Сакс в Бронкс, при което трупът бе нарязан на парчета, а убиецът бе документирал всяко свое действие със снимки, грижливо подредени в албум.

Забеляза, че помощничката му е спряла да чопли темето си и внимателно слуша Бел. Е, може би не бе в заговор с шерифа, но интересът й по случая явно не беше случаен. А вероятната причина никак не му харесваше!

— Амелия… — започна той, поглеждайки нервно към часовника на стената.

— Защо не, Райм? Какво ще ни навреди? — прекъсна го тя.

Тръсна дългата си червена коса и тя се разпиля по раменете й като водопад.

Бел пак погледна гръбначния стълб в ъгъла.

— Ние сме малък участък. Направихме каквото беше по силите ни, помощниците ми и някои от местните будуваха цяла нощ, но не постигнахме нищо. Ед, полицаят, който е в кома, видял някаква карта, която може би показва къде е отишло момчето. Лекарите обаче не знаят кога и дали изобщо ще дойде в съзнание. Бихме искали да погледнете веществените доказателства и да ни дадете някои насоки. Този случай е извън възможностите ни. Наистина ни трябва помощ, разберете.

Райм обаче не разбираше. Работата на криминолога е да анализира улики, които да помогнат за идентифициране на престъпника и за доказване вината му в съда.

— Нали знаете кой е престъпникът, знаете къде живее. Прокурорът ви спокойно може да насрочи дело. Сигурно имате предостатъчно доказателства.

— Не, не за процеса се тревожим, господин Райм. Искаме да го открием, преди да е убил момичетата. Или поне Лидия. Мислим, че Мери Бет може би вече е мъртва. Вижте, четох една книга по криминология. Там пише, че при отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.

— Нарекохте извършителя „момче“ — обади се Сакс. — На колко години е?

— На шестнайсет.

— Значи непълнолетен.

— Теоретично да, но всъщност досието му е по-голямо, отколкото на повечето възрастни нарушители в района.

— Свързахте ли се с родителите му? — попита Сакс, сякаш вече водеше разследването.

— Мъртви са. Живее у приемно семейство. Претърсихме стаята му. Не открихме нищо съществено.

Това никак не учуди Райм. Искаше само този човек да си вдигне парцалките и заедно с проблемите си да отпътува час по-скоро към окръга си с непроизносимо име.

— Мисля, че трябва да се заемем — повтори Сакс.

— Но, Сакс, операцията…

— Има две жертви за един-единствен ден! Честотата може да се увеличи! Серийните убийци са като наркомани.

Бел кимна:

— Логично предположение. Не споменах и друго — през последните две години в окръг Пакенок бяха извършени още три убийства, а само преди няколко дни — едно доста странно самоубийство. Смятаме, че въпросният престъпник може да е замесен и в тях. Просто досега нямахме доказателства, за да го арестуваме.

„Да, но тогава не съм участвал в разследването“ — помисли си Райм. Веднага обаче си даде сметка, че има опасност честолюбието му да го въвлече и в този случай.

С неудоволствие установи, че случаят започва да го интригува. Тъкмо предизвикателствата към разума поддържаха Райм през всичките години след злополуката. В един момент бе мислил да се обърне към организациите за подпомагане на самоубийството, но пак страстта към загадките го разубеди. Въпреки че копнееше отново да се движи, ако трябваше да избира между тази способност и феноменалния си мозък, веднага щеше да се откаже от всички операции и трансплантации. Но операцията все пак бе съдбовно важна за него. Като Светия Граал.

— Операцията е вдругиден, Райм — отбеляза Сакс. — Дотогава имаш само няколко изследвания.

„А, най-после изплю камъчето, Сакс…“

В думите й имаше логика. До операцията му оставаше много свободно време. Свободно време, през което дори нямаше право да пие. Какво може да прави един паралитик в някакво тъпо провинциално градче? Най-големият враг на Линкълн Райм не бяха спазмите, отразената болка или дисрефлексията, които измъчват всички пациенти с травма на гръбначния стълб; най-големият му враг бе скуката.

— Един ден — склони накрая той. — Стига това да не забави операцията. Чакам я от четиринайсет месеца.

— Дадено — зарадва се Бел. Лицето му светна.

Том обаче поклати глава:

— Слушай, Линкълн, тук сме само заради операцията. Нямам и половината неща, които са ми необходими, за да се грижа за теб, докато работиш.

— Това е болница, Том. Няма да се изненадам, ако намериш повечето от тези неща тук. Ще говорим с доктор Уивър. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.

— Не съм съгласен — повтори Том упорито.

Райм не го удостои с внимание и се обърна към Бел:

— Кога е избягал?

— Преди не повече от два часа. Веднага ще се обадя да донесат уликите и може би карта на местността. Ще организирам издирване. Мислех да…

Райм поклати глава и се намръщи. Сакс се подсмихна; знаеше какво ще каже криминологът.

— Не, не. Аз ще дойда в шерифството. Ще ми уредите една стая в… как се казваше главният град на окръга?

— Ъ… Танърс Корнър.

— Уредете ни някакво помещение, където да работим. Ще ми трябва помощник. Имате ли лаборатория в това шерифство?

— Ние ли?… Всъщност не.

— Добре, ще направим списък на апаратурата, която ни трябва. Можете да я вземете на заем от щатската полиция. — Райм погледна часовника: — Ще пристигнем след половин час. Нали, Том?

— Линкълн…

— Нали?

— Да, половин час — измърмори недоволно болногледачът.

— Поискай формулярите от доктор Уивър. Ще ги вземем с нас. Можеш да ги попълниш, докато работим.

— Добре, добре.

Сакс започна да съставя списък на основните криминологични апарати. Показа го на Райм. Той кимна:

— Добави и комплект за измерване на плътностен градиент. Иначе това е достатъчно.

Тя допълни списъка и го връчи на Бел. Шерифът го прочете и кимна неуверено:

— Ще осигуря всичко, разбира се, но не искам да ви въвличам в толкова много неприятности…

— Джим, може ли да ти кажа нещо честно?

— Разбира се, господин Райм.

— Линкълн — поправи го криминологът. — Никаква полза няма да има, ако погледна набързо някои улики. Щом ще има разследване, искам ние с Амелия да го ръководим. Да е само в наши ръце. Проблем ли е това?

— Ще се постарая да не е — отвърна с облекчение Бел.

— Добре. Сега най-добре започвай да търсиш апаратурата. Да действаме!

Шериф Бел се изправи, постоя за момент с шапка в едната ръка и списъка на Сакс в другата; после тръгна към вратата.

— А, и още нещо — извика Сакс. Бел се обърна. — Как се казва извършителят?

— Гарет Ханлън. В Танърс Корнър е по-известен като Насекомото.

Пакенок е малък окръг в североизточната част на Северна Каролина. Танърс Корнър, най-големият му град, се намира приблизително в центъра и е обграден от по-малки жилищни и търговски комплекси като Блакуотър Ландинг, разположен на брега на река Пакенок (която повечето местни жители наричат накратко Пако), на няколко километра от главния град.

Повечето жилищни и търговски комплекси на окръга са разположени на юг от реката, сред малки блата, горички и езерца. Почти цялото население на окръга е съсредоточено тук. На север от Пако земите пустеят. Голямото блато, Грейт Дизмал Суомп, е погълнало къщи и вили, както и малкото търговски и индустриални обекти, които са се намирали там. Езерата и ливадите са се превърнали в мочурища, вековните гори са почти непроходими. От тази страна на реката не живее никой освен производители на незаконен алкохол и наркотици и неколцина превъртели отшелници. Дори ловците отбягват района, след като преди две години диви прасета нападнали Тал Харпър и въпреки че застрелял десетина, останалите го изгризали почти целия.

Както повечето жители на окръга, Лидия рядко ходеше на север от Пако, а когато отидеше, никога не навлизаше прекалено навътре. Сега си даваше сметка, че е попаднала на място, от което може никога да не се върне, както във физическия, така и в духовния смисъл.

Ужасяваше се, разбира се, от това нечовешко същество, което я мъкнеше след себе си, от начина, по който я гледаше, от начина, по който я докосваше, от жегата и змиите, но най-голям ужас изпитваше, когато си даваше сметка какво е оставила от другата страна на реката: нищожния си, но безметежен живот. Можеше никога вече да не види и без това малкото си приятели, колежките си медицински сестри, лекарите, с които напразно се опитваше да флиртува, книгите на ужасите, децата на сестра си; никога вече да не яде пица или сладолед. Дори лошите моменти в живота й й бяха скъпи: опитите да свали наднорменото си тегло, самотните нощи, часовете на напразно очакване приятелят й да се обади.

Тук всичко я изпълваше със страх.

Спомни си ужасната гледка пред ловната барака — проснатия на земята Ед Шефър, обезобразеното му, подуто тяло.

— Не трябваше да ги дразни — бе промърморил Гарет. — Осите нападат само ако застрашиш гнездото им. Той го е смачкал. Голяма грешка.

После влезе вътре, внимателно взе някаква карта, няколко бутилки вода и няколко пакета с бисквити, овърза ръцете й с тиксо и я поведе през гората. Вече бяха изминали няколко километра.

Момчето се движеше нервно, дърпаше я ту на една, ту на друга страна. Говореше си сам. Чешеше червените обриви по лицето си. По едно време спря до някаква локва и се загледа във водата. Изчака някаква буболечка да пробяга по повърхността, после натопи лице, за да облекчи сърбежа. Погледна краката си, свали и другата си обувка и я захвърли. Продължиха пак напред.

Лидия го огледа. Знаеше за него, за Насекомото. Всички в Танърс Корнър го знаеха. Никога обаче не го бе виждала толкова отблизо. Странно колко силен изглеждаше: яки мускули, жилести ръце, широки длани. Събраните му вежди и загриженото изражение, което понякога придобиваше, му придаваха глуповат вид, но тя знаеше, че това е измамно. Беше хитър като лисица. Носеха се слухове как Гарет си е отмъстил на единия от играчите в училищния футболен отбор, който много често му се надсмивал. Отворил с шперц шкафчето му и оставил вътре пистолет. След това се обадил анонимно на охраната и подал сигнал за незаконно притежавано оръжие. Звъннал и в местния вестник и на един радиорепортер. Журналистите се появили точно когато портиерът на училището отварял шкафчето на футболиста. По тази причина директорът бил принуден да изключи момчето, въпреки че не бил склонен да се разделя с един от най-добрите играчи на отбора. Никой не можеше да докаже, че Гарег го е направил, но всички го знаеха.

Тя погледна картата, стърчаща от джоба му.

— Къде отиваме?

— Аз… такова… не ща да говоря с теб.

След десетина минути я накара да свали обувките си, за да преджапат през някакво мътно поточе. После я натисна на земята, за да седне, настани се пред нея и докато жадно гледаше голите й бедра през отвора на престилката й, избърса краката й със салфетка. Тя почувства същото отвращение, както когато трябваше да взима проби от трупове в моргата. След това той нахлузи белите обувки на краката й, завърза ги здраво, хвърли поглед на картата и я поведе отново през гората.

Постоянно пукаше с кокалчетата на пръстите си.

Тресавищата ставаха по-големи и по-дълбоки. Вероятно вървяха към Грейт Дизмал Суомп и Лидия нямаше никаква представа защо. Тъкмо когато й се стори, че няма накъде да продължат из блатата, Гарет свърна в някаква борова горичка, където, за радост на отвлечената, се оказа доста по-хладно, отколкото на открито.

Гарет се движеше вече по-бавно, оглеждаше се, като внезапно извръщаше глава ту в една, ту в друга посока също като психично болните пациенти в болницата. Това я отвращаваше и плашеше.

Тръгнаха по друга пътека. След известно време стигнаха в подножието на стръмен скалист хълм.

— Не мога да се кача оттук — заяви Лидия. — Поне не със завързани ръце. Ще се подхлъзна и ще падна.

— Глупости — изръмжа сърдито той. — Нали си с обувки. Нямаш проблеми. Виж мен. Бос съм, а пак мога да го изкача. Виж ми краката, виж!

Вдигна единия си крак. Ходилото бе цялото в жълти мазоли.

— Хайде, размърдай си дебелия задник. Като стигнеш догоре, стой и чакай. Слушаш ли? Чуваш ли какво ти говоря? — изсъска той и отново опръска бузата й с плюнка.

Кимна и тръгна нагоре. След малко спря и се обърна. Гарет гледаше краката й и пукаше кокалчета. После вдигна очи и погледна под роклята й.

Лидия продължи.

На върха на хълма имаше полянка, през която минаваше една-единствена пътека към някаква горичка. Лидия тръгна натам.

— Хей, ти уши имаш ли? — извика Гарет след нея. — Казах ти да чакаш!

— Не съм се опитала да избягам! Просто ми е страшно горещо. Искам да се скрия на сянка.

Той посочи земята на пет-шест метра пред нея. На средата на пътеката имаше дебел слой борови иглички.

— Можеше да паднеш вътре — каза момчето — и да ми развалиш капана.

Лидия се вгледа по-внимателно. Боровите иглички покриваха голяма яма.

— Какво има отдолу?

— Това е смъртоносна клопка.

— Какво има вътре?

— Ами… изненада за онези, които ни преследват — заяви гордо той и се усмихна самодоволно, сякаш е измислил нещо много гениално.

— Ама някой може да падне вътре!

— Глупости. Тук сме на север от Пако. Единствените, които ще дойдат, са преследвачите. А те са си го заслужили.

Хвана я за ръката и я преведе отстрани на ямата.

— Няма нужда да ме теглиш — скара му се тя.

Гарет отслаби хватката си, но Лидия имаше чувството, че го прави само за да може да опипва от време на време китката й с дългите си пръсти.

Като кърлеж, който търси подходящо място да се впие.

4.

Микробусът мина покрай гробищния парк на Танърс Корнър. Тъкмо се извършваше погребение.

— Вижте ковчега — обади се Сакс.

Беше малък, детски. Опечалените бяха едва двайсетина, всичките възрастни. Райм се почуди защо не са повече.

Погледна отвъд гробището — до хоризонта се простираха само гористи хълмове.

— Не е лошо за гробище — отбеляза той. — Нямам нищо против да ме погребат на такова място.

Сакс, която наблюдаваше загрижено траурната процесия, го погледна хладно.

Вероятно заради предстоящата операция не ѝ се говореше за смърт.

Микробусът зави рязко и засили по следващата права отсечка след колата на шерифа. Гробището изчезна зад тях.

Както бе казал Бел, Танърс Корнър се намираше точно на трийсет километра от медицинския център в Ейвъри. На табелката в началото на града пишеше, че в него живеят ни повече, ни по-малко от 3018 жители. Пустите, прашни улици създаваха впечатление за призрачен град. Възрастна двойка седеше унило на една пейка. Имаше и двама хилави мъже с измъчен вид, вероятно местните пияници. Единият седеше на бордюра, подпрял глава с двете си ръце, сигурно го мъчеше тежък махмурлук. Другият се беше облегнал на едно дърво и гледаше с празен поглед, очите му дори отдалеч изглеждаха пожълтели. Някаква жена миеше прозорците на аптеката.

— Доста спокойно — отбеляза Том.

— Меко казано — отвърна Сакс, която очевидно, както и Райм, чувстваше празнотата и безнадеждността в градчето.

По главната улица бяха разположени ред стари къщи и два малки търговски комплекса. Райм забеляза супермаркет, две дрогерии, два бара, една закусвалня, офис на застрахователна компания и един смесен магазин: касети под наем, сладкарница и салон за маникюр. Автосалонът се намираше между банката и магазин за риболовни принадлежности — три капана за балъци. Една реклама информираше, че на десет километра по Шосе 17 има ресторант на „Макдоналдс“. На друга се виждаше избеляла картина на корабите „Монитор“ и „Меримак“ от Гражданската война. Надписът подканваше: „Посетете военния музей“. За да се наслади на това преживяване, човек трябваше да шофира трийсет и пет километра.

Райм внимателно запомняше всяка подробност. Даде си сметка колко неподготвен за криминологична работа се чувства тук. В Ню Йорк анализираше успешно всяка улика, защото бе прекарал целия си живот там — беше обиколил всички улици, познаваше из основи историята, флората и фауната му. Тук обаче, в Танърс Корнър и околностите му, не знаеше нищо нито за обичаите на жителите, нито за почвата, за въздуха, за водата, за колите, които карат, за къщите, в които живеят, за предприятията, в които работят, за страстите, които властват над живота им…

Спомни си времето непосредствено след като постъпи на работа в полицията. Един старши детектив им изнасяше лекция.

„Какво означава изразът «Риба на сухо»?“ — попита той.

„Значи, че някой е попаднал в чужда среда. Чувства се объркан“ — отговори младият полицай Райм.

„Да, ама не съвсем. Какво става, когато извадим рибата от водата? Тя не се «обърква». Тя направо умира. Най-голямата опасност за един детектив е непознатата обстановка. Помнете го добре!“

Том спря микробуса и се зае с разтоварването на инвалидната количка. Райм лапна тръбичката на контролното устройство и се насочи към стръмната рампа на сградата на общинския съвет, където се помещаваше и шерифството. Рампата явно бе добавена набързо, веднага след приемането на Закона за подкрепа на инвалидите.

Трима мъже с дънки, работни ризи и сгъваеми ножчета на колана излязоха от шерифското управление и се запътиха към тъмночервен „Шевролет Събърбан“.

Най-хилавият от тримата сръга най-едрия, брадат мъж с коса, вързана на опашка, и кимна към Райм. След това очите им почти едновременно се насочиха към Сакс. Едрият огледа Том, слабото му тяло, безупречно изгладените му дрехи и златния му пръстен, и прошепна нещо на третия, който, за разлика от другарите си, приличаше на консервативен бизнесмен от южните щати. Той вдигна рамене. Тримата бързо загубиха интерес към новодошлите и се качиха в шевролета.

„Риба на сухо…“

Бел, който вървеше до количката на Райм, забеляза интереса на криминолога към тримата.

— Този едрият е Рич Кюлбо — обясни той. — Другите са му приятели. Шон О’Сараян е хилавият, другият е Харис Томъл. Кюлбо не е такъв размирник, на какъвто прилича. Прави се на голям бияч, но не ни причинява много главоболия.

О’Сараян ги изгледа от задната седалка на шевролета.

Шерифът изтича напред, за да отвори вратата за инвалиди, която бе запечатана.

— Явно няма много инвалиди — отбеляза Том. После попита Райм: — Как се чувстваш?

— Чудесно.

— Не изглеждаш така. Пребледнял си. Веднага щом влезем, ще ти премеря кръвното.

Влязоха. Райм предположи, че сградата е строена през петдесетте. Отвътре беше боядисана в зелено, а по стените висяха картини, снимки, показващи историческото развитие на града, и обяви за свободни места в общинската администрация.

Една майка и малко момченце се зададоха по коридора. Детето не можеше да свали очи от Райм. Когато количката мина покрай него, се усмихна въодушевено.

— Страхотно — каза на майка си.

Райм понечи също да се усмихне, но жената дръпна детето и го смъмри тихо. Продължиха към изхода, без да се обръщат. На излизане обаче майката хвърли бърз поглед назад.

„Може би след няколко месеца няма да ме гледат така. Може би след операцията вече няма да съм инвалид. Ако мине успешно. Ако оживея.“

„Разбира се, че има рискове…“

После се сепна: „Не. Това са глупости!“

Бел отвори една врата и се обърна към Райм:

— Това върши ли работа? Използваме помещението за склад за веществени доказателства, но ще ги преместим в мазето.

Покрай стените бяха наредени десетина кашона. Един полицай се мъчеше с количка, върху която бе натоварен огромен телевизор „Тошиба“. Друг носеше два кашона с бутилки от сок, пълни с някаква бистра течност. Райм ги изгледа любопитно. Бел се изсмя:

— Характерните престъпления за Танърс Корнър: кражби на електроника и нелегално производство на алкохол.

— Това алкохол ли е? — попита Сакс.

— Оригинално менте. Отлежало трийсет дни.

— Марка „Оушън спрей“, а? — отбеляза Райм.

— Това са любимите бутилки на производителите. Защото имат широко гърло. Ти пиеш ли?

— Само шотландско уиски.

Бел кимна към бутилките:

— Това е чиста отрова. ФБР и Данъчният отдел се интересуват от печалбата им, ние се тревожим за живота на гражданите. Тази партида не е лоша, но в много ментета има формалдехид, разредител или химически торове. Годишно имаме средно по две смъртоносни отравяния.

Райм огледа стаята. Кимна към контакта:

— Ще имаме нужда от допълнителни мощности.

— Ще прекараме кабели — обеща Бел. — Веднага ще накарам някой да се заеме.

Натовари един полицай с тази задача, после каза, че бил поръчал спешно уредите, които бе поискал Райм, от лабораторията на щатската полиция в Елизабет Сити. Апаратурата щяла да пристигне след не повече от час. На криминолога това му се стори светкавична бързина за окръг Пакенок; явно случаят бе много спешен.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Дали тази статистическа извадка бе вярна, или не, Райм не можеше да каже. Повечето похитители убиват жертвите си много скоро след отвличането. Причините може да са най-различни: паника, объркване, грешна преценка на ситуацията. Вероятно Мери Бет вече бе мъртва, а на Лидия, медицинската сестра, не ѝ оставаше много време.

Полицаят се върна с два дебели кабела с много щекери.

— Това е достатъчно — каза Райм. — С колко хора разполагаме?

— Имам трима старши помощник-шерифи и осем редови полицаи. Разполагаме с две телефонистки и пет секретарки. Използваме ги заедно с Градоустройствения отдел, което е голям недостатък, но сега заради спешността на случая ще работят само за нас. Окръжният управител го одобри, вече говорих с него.

Райм погледна стената и се намръщи.

— Какво има? — попита шерифът.

— Трябва му черна дъска — обясни Том.

— Мислех си за карта на района, но да, искам и черна дъска. Голяма.

— Нямате грижи — каза Бел.

Райм и Сакс се спогледаха и се засмяха. Това бе любимият израз на братовчед му Роланд Бел.

— Кога мога да се срещна със старшите ви заместници? За инструктаж.

— И климатична инсталация — добави Том. — Трябва му и климатична инсталация.

— Ще видим какво може да се направи — каза небрежно Бел. Явно като южняк не разбираше нуждата на хората от северните щати от по-умерени температури.

— Не е хубаво да стои в такава жега — настоя болногледачът.

— Това не е голям проблем — възрази Райм.

Том вдигна вежди и погледна Бел:

— Стаята трябва да се охлади, иначе го връщам в болницата.

— Том! — опита се да противоречи Райм.

— Страхувам се, че нямаш друг избор — заяви спокойно болногледачът.

— Добре, ще го уредим — успокои го Бел. Викна към вратата: — Стив, ела за малко.

На прага се появи млад полицай с късо подстригана коса.

— Това е шуреят ми, Стив Фар — представи го шерифът.

Беше най-високият от всички полицаи в градчето, които Райм бе видял досега — сигурно над метър и осемдесет. Големите му уши стърчаха смешно. Видът на Райм явно не го притесни много и той скоро се усмихна непринудено. Бел му възложи задачата да намерй климатична инсталация за стаята.

— Веднага ще се заема, Джим — каза полицаят, завъртя се на пети като войник и излезе.

На вратата се показа някаква жена:

— Джим, Сю Макконъл е на трета линия. Направо не е на себе си.

— Добре, свържи ме — каза Бел, после обясни на Райм: — Майката на Мери Бет. Горката жена… Съпругът й почина от рак, няма и една година оттогава. Сега и това. Лоша работа. Аз самият имам две деца. Представям си как…

— Добре, Джим — прекъсна го безцеремонно Райм, — би ли пратил някого за картата и черната дъска?

Бел примигна, изненадан от резкия тон на криминолога.

— Разбира се, Линкълн. Виж, ако решиш, че действаме много по южняшки, ако сметнеш, че много се мотаем, не се притеснявай да ни дадеш малко зор.

— О, не се и съмнявай, че ще го направя, Джим.

Единият от старшите заместник-шерифи изглеждаше радостен да се запознае с Райм и Сакс. Другите двама кимнаха сдържано и очевидно предпочитаха странните янки да са си стояли на север.

Онзи, който им се зарадва, бе синеок полицай около трийсетте на име Джеси Корн. Той бе присъствал сутринта на местопрестъплението и гузно призна, че Гарет е измъкнал Лидия точно под носа му. Когато пък стигнал до другия бряг на реката, Ед Шефър бил почти мъртъв от ужилванията на осите.

Единият от двамата по-сдържани заместник-шерифи се казваше Мейсън Жермен, нисък мъж около четирийсетте, с тъмни очи и сивееща, пригладена назад коса, в която ясно личаха следите от гребена. Беше се намазал с огромно количество евтин, смърдящ афтършейв. Поздрави Райм и Сакс с кратко кимване и явно се радваше, че криминологът е парализиран, за да не се налага да се ръкуват. Сакс, като жена, бе удостоена само с едно снизходително: „Госпожице“.

Люси Кър бе третият старши помощник-шериф и прие гостите със същата неприязън, както Мейсън. Беше висока жена, малко по-ниска от Сакс, слаба, със спортна фигура и красиво, издължено лице. За разлика от намачканата униформа на Мейсън нейната беше безупречно изгладена. Русата й коса бе стегната в скромна прическа. Човек лесно можеше да си я представи като манекенка за „Ел Ел Бийн“ или „Ландс енд“.

Райм разбираше, че студеното посрещане е съвсем нормална реакция на полицай, в чиято работа внезапно се е намесил някой друг (особено ако става дума за инвалид и жена, и то северняци). Сега обаче нямаше време да ги убеждава в ползата от участието му в разследването. Похитителят се отдалечаваше с всяка изминала минута, а и операцията беше скоро.

Едър полицай, единственият чернокож в шерифството, донесе голяма черна дъска и карта на окръг Пакенок.

Бел посочи стената:

— Закачи я тук, Трей.

Райм погледна картата. Беше много подробна. Полицаят я закачи на стената и излезе.

— Разкажете ми сега какво точно се е случило от отвличането на първата жертва досега — каза криминологът.

— Казва се Мери Бет Макконъл. На двайсет и три години е. Учи в университета в Ейвъри.

— Има ли си приятел? — попита Сакс.

— Не, според майка й.

— Съпругът на майка й, онзи, който е починал, ли е истинският й баща? — осведоми се Райм.

— Да.

— Има ли втори баща? — попита Сакс.

— Не. И е единствено дете.

— Разкажете какво е станало вчера.

Мейсън започна:

— Ами, беше доста рано. Мери Бет беше…

— Бихте ли уточнили? — прекъсна го Райм. — В колко часа?

— Ами, не знаем точно в колко часа е станало — тросна се Мейсън. — Не намерихме спрял часовник като на „Титаник“.

— Било е преди осем — намеси се Джеси Корн. — Били, убитото момче, е излязъл да потича, а местопрестъплението е на половин час от дома му. Трябвало да се върне в осем и половина, за да се изкъпе и да отиде на училище.

— Добре, продължавайте.

— Мери Бет е била в Блакуотър Ландинг.

— Какво е това, някакво градче ли? — почуди се Сакс.

— Не, една местност на няколко километра на север оттук. Край реката. Има двайсетина къщи и една фабрика. Няма магазини. Заобиколена е от гори и блата.

Райм погледна буквите и цифрите, с които бяха означени отделните участъци по картата.

— Къде е? Покажете ми.

Мейсън посочи квадрант Л-10.

— Представяме си, че всичко е протекло по следния начин: Гарет изскача и хваща Мери Бет. Опитва се да я изнасили, но Били Стейл ги вижда от пътя и тръгва да му попречи. Гарет обаче грабва лопата и убива Били. След това отвлича Мери Бет. — Мейсън стисна зъби: — Били беше добро момче. Наистина добро! Редовно ходеше на църква. На миналото първенство хвана една топка в последната минута на мача срещу „Албърмарл Хай“ и обърна…

— Не се съмнявам, че е бил добро момче — прекъсна го нетърпеливо Райм. — Гарет и Мери Бет пеша ли са тръгнали?

— Да — отвърна Люси. — Гарет не шофира. Никога не е ходил на курсове. Сигурно защото родителите му загинаха при автомобилна катастрофа.

— Какви улики имате?

— А, оръжието на убийството — заяви гордо Мейсън. — Лопатата. Много внимавахме. Пазим я по всички правила.

Райм зачака, но полицаят спря дотук. Накрая криминологът попита:

— И какво друго?

— Ами, някои отпечатъци.

— Само това ли е? — изуми се Сакс.

Люси стисна устни и кимна.

— Не огледахте ли местопрестъплението? — поинтересува се Райм.

— Огледахме го, разбира се — измънка Джеси. — Нищо не намерихме.

„Не били намерили нищо!“ На местопрестъпление, на което престъпникът убива едната жертва и отвлича другата, сигурно има улики за цял филм, в който да се разказва какво е правил всеки от участниците през последните двайсет и четири часа. Явно тук ставаше дума за двама извършители: момчето и невежеството на местните полицаи. Райм погледна Сакс; по очите й личеше, че и тя смята така.

— Кой проведе огледа? — попита той.

— Аз — отговори Мейсън. — Пристигнах първи на местопрестъплението. Бях най-близо, когато бе подаден сигналът.

— Кога стана това?

— В девет и половина. Един шофьор на камион забелязал трупа на Били от шосето.

А момчето било убито преди осем. Райм не беше никак доволен. Час и половина бе дълго време за едно местопрестъпление. Много улики могат да бъдат откраднати или добавени. Престъпникът може да е изнасилил и убил момичето, да го е заровил и да се е върнал, за да скрие някои веществени доказателства и да подхвърли други.

— Сам ли извършихте огледа? — поинтересува се криминологът.

— Първия път да. После дойдоха още трима-четирима. Хубаво обиколиха навсякъде.

„И са намерили само оръжието на убийството. Боже Господи!…“

— Може ли да попитам — намеси се Сакс — откъде сте толкова сигурни, че Гарет е убиецът?

— Аз го видях, когато отвличаше Лидия тази сутрин — отвърна Джеси.

— Това не доказва, че е убил Били и че е отвлякъл другото момиче.

— А — обади се Бел, — намерихме негови отпечатъци. По лопатата.

Райм кимна:

— И имате проби от отпечатъците му, защото е бил арестуван и преди, така ли?

— Точно така.

— Добре. Разкажете сега за тази сутрин.

Джеси взе думата:

— Беше рано. Малко след изгрев-слънце. С Ед Шефър пазехме местопрестъплението, в случай че Гарет се върне. Лидия дойде да остави цветя. Аз се върнах при колата. Явно съм сбъркал. Изведнъж тя запищя и после двамата изчезнаха на другия бряг на Пако. Избягаха, преди да успея да намеря лодка или друг начин да прекося реката. Ед не се обаждаше по радиостанцията. Разтревожих се за него, а когато отидох на другия бряг, го заварих ни жив, ни умрял от ужилванията. Явно Гарет е поставил капан за всеки, който влезе в бараката му.

— Мислим, че Ед знае къде е Мери Бет — вметна Бел. — Успял е да погледне картата, която Гарет е държал в бараката. Сега обаче е в безсъзнание, а момчето е взело картата.

— Какво е състоянието му? — поинтересува се Сакс.

— В шок е. Никой не знае дали ще се оправи и дали, ако дойде в съзнание, ще си спомня какво е видял.

Значи щяха да се осланят само на уликите. Което Райм и бездруго предпочиташе пред свидетелските показания.

— Някакви веществени доказателства от тазсутрешното престъпление? — попита той.

— Намерих това — обяви Джеси и показа една маратонка, завита в найлонов плик. — Гарет я е загубил, докато е отвличал Лидия.

Това вече беше нещо. Райм кимна към масата:

— Добре, оставете я ей там. Нещо друго?

— Нищо.

— Разкажете ми за другите убийства, в които го подозирате.

— Всичките са извършени в Блакуотър Ландинг — започна Бел. — Две от жертвите бяха удавени в Блакуотър Канал. Уликите показват, че са си ударили главата при падането. Съдебният лекар обаче смята, че може да са зашеметени преди това и после да са блъснати в канала. Гарет се е навъртал около домовете им малко преди да умрат. Не успяхме обаче да намерим никакви доказателства за вината му. Миналата година имахме случай на ужилване от оси. Също като с Ед. Сигурни сме, че Гарет го е направил.

Мейсън го прекъсна:

— Жертвата беше двайсетгодишно момиче, също като Мери Бет. Прекрасно същество, добра християнка. Спяла на верандата си. Гарет й хвърлил гнездо с оси. Бяха я ужилили на сто трийсет и седем места. Почина от сърдечен удар.

— Аз се отзовах първа на сигнала — намеси се Люси Кър. — Ужасна гледка. Умря бавно, много се мъчи.

— А това погребение, което току-що видяхте — добави шерифът. — Малкият Тод Уилкс. Едва осемгодишен. Самоуби се.

— О, не! — възкликна Сакс. — Защо?

— Ами, беше доста болен — обясни Джеси Корн. — Не можеше да излиза, не можеше да играе… Много тежко го приемаше. Има обаче и още нещо. Преди няколко седмици Гарет се нахвърлил с викове срещу него. Наистина много грубо. Предполагаме, че Гарет го е заплашвал и той не е издържал.

— Какъв може да е мотивът?

— Превъртял е, това е мотивът — изсъска Мейсън. — Хората му се присмиват и той си отмъщава. Много просто.

— Да няма шизофрения?

— Според училищния психолог — не — отвърна Люси. — Антисоциално поведение, така го наричат. Има висок коефициент на интелигентност. Беше отличен ученик, преди да започне да бяга от училище преди две години. Мога да ви дам снимка.

— Не е необходимо — спря я Райм.

— Да, моля ви — в същия момент каза Сакс.

— Защо ни е, Сакс? Това не е важно. Интересува ни онова, което е извършил.

— Просто искам да го видя.

Шерифът отвори една папка.

— Ето го при ареста за гнездото на оси.

На снимката се виждаше слабо, късо подстригано момче със събрани гъсти вежди и хлътнали очи. Бузата му бе одрана.

— Ето и друга — добави шерифът и подаде изрезка от вестник.

На нея имаше снимка на четиричленно семейство около масичка за пикник. Отдолу пишеше: „Семейство Ханлън на годишния пикник на Танърс Корнър, една седмица преди трагичната катастрофа на Шосе 112, която отне живота на Стюарт, 39 г., Сандра, 37 г., и дъщеря им Кей, на 10 г. На снимката се вижда и Гарет, 11 г., който не е бил в колата по време на злополуката.“

— Може ли да видя доклада от огледа на вчерашното местопрестъпление? — попита Райм.

Бел отвори една папка. Том я взе. Райм не разполагаше тук с устройство за прелистване, така че разчиташе на болногледача си за тази работа.

— Би ли я подържал, без да ти треперят ръцете?

Том въздъхна.

Криминологът остана възмутен. Огледът бе извършен през пръсти. Имаше снимки на следи от обувки, но без мащабна линийка. Освен това следите не бяха номерирани, за да се покаже кои са от един и същи човек.

Сакс също го забеляза, поклати глава и изказа наблюдението си.

Люси се опита да се оправдае:

— Аз винаги го правя. Винаги номерирам отпечатъците.

— Така трябва — каза Сакс. — Това е стандартна процедура.

Райм продължи да разглежда доклада. Мястото и положението на тялото бяха описани набързо. Личеше, че контурите му са очертани с цветен спрей, който е от най-нежеланите замърсители на местопрестъплението.

От мястото не бяха взети никакви проби за следови улики. На снимките се виждаха много фасове, които са добро веществено доказателство.

— Следващата — нареди криминологът.

Том обърна на другата страница.

Докладът за пръстовите отпечатъци беше малко по-добър. По дръжката на лопатата имаше четири пълни и седемнайсет частични, всичките или от Гарет, или от Били. Повечето бяха латентни, но имаше и някои ясни — добре видими без химическо третиране и изследване с алтернативен източник на светлина. Мейсън бе работил много небрежно: отпечатъците от гумените му ръкавици закриваха повечето от тези на убиеца. За такова нехайно отношение към веществените доказателства Райм би уволнил полицая на минутата. Все пак добрите отпечатъци бяха достатъчно.

Апаратурата се очакваше скоро.

Райм се обърна към Бел:

— Ще ми е необходим лаборант, който да извършва анализите. Предпочитам да е полицай, но по-важно е да може да работи с апаратурата. И да познава добре района. Да е местен.

Мейсън поглади ръкохватката на пистолета си:

— Ще открием някого, но мислехме, че вие сте специалистът. Нали затова сме ви повикали?

— Една от причините, поради които сте ме извикали, е, че знам, когато не мога да се оправя сам — тросна се криминологът. После се обърна отново към Бел: — Сещате ли се за някого?

Люси Кър се обади:

— Синът на сестра ми, Бени, ъ… Бен, учи в Университета на Северна Каролина.

— Ще се справи ли?

— Предполагам… само дето е малко мълчалив.

— Не ми трябва да говори.

— Ще му се обадя.

— Добре. И така, искам Амелия да направи оглед на местопрестъплението и на стаята на момчето.

— Ама… — запротестира Мейсън. — Вече сме го направили. Най-прилежно.

Посочи към папката.

— Просто искам отново да ги огледа — отсече Райм. Обърна се към Джеси: — Вие познавате района. Бихте ли отишли с нея?

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Сакс го изгледа накриво. Райм обаче знаеше цената на чара: Сакс се нуждаеше от съдействие, а Люси и Мейсън изобщо не изглеждаха склонни да й помагат, за разлика от влюбения Джеси.

— Искам да осигурите оръжие на Амелия — добави криминологът.

Когато полицаят излезе от границите на щата, в който работи, той загубва правата си да носи оръжие. Сакс беше оставила служебния „Глок“ и резервния си револвер в бруклинския си апартамент.

— Това е най-лесното — каза Бел. — Какво предпочитате?

— Деветмилиметров „Глок“, но мога да мина и с „Браунинг“, трийсет и осми калибър.

— Ами… Малко ще ни е трудно да ви осигурим точно такива. В Пакенок нямаме голям избор на оръжия.

— Добре, дайте каквото имате.

— Джеси е специалист по оръжията. Може да ви намери доста добър „Смит и Уесън“.

— Разбира се — обади се с готовност младият полицай.

— Бих искала да имам и белезници.

— И това ще се уреди.

Бел забеляза, че Мейсън гледа сърдито картата.

— Какво има? — попита шерифът.

— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми?

— Иначе нямаше да питам.

— Прави каквото сметнеш за добре, Джим, но мисля, че нямаме време за допълнителни огледи. Това е голям район. Трябва да действаме бързо.

Райм загледа квадрант Л-10, където за последен път бе видяна Лидия Джонсън, и отговори вместо шерифа:

— Нямаме време да действаме бързо.

5.

— Искахме да вземем точно него — каза мъжът; погледът му несигурно заигра из буренясалия двор, в който стоеше вдигнат на тухли пикап без колела. — Обадихме се в социалната служба и питахме специално за Гарет. Защото знаехме за него и ни беше жал. Той обаче започна да прави бели от самото начало. За разлика от всички други деца, които сме гледали. Правихме всичко възможно да му угодим, но — казвам ви — той явно не виждаше нещата по този начин. Сега съжаляваме. И ни е страх. Много ни е страх.

Стояха пред олющената врата на къщата. Джим Бел бе казал, че предния ден изпратил друг полицай да извърши огледа на стаята и да разбере дали приемните родители на Гарет имат някаква представа къде може да е отишъл. Те обаче не знаеха. Амелия Сакс бе дошла само да огледа стаята, но остави Хал Бабидж да дърдори с надеждата, че може да спомене нещо, което да им помогне. Тя не споделяше съвсем мнението на Райм, че веществените доказателства са единственото, по което може да бъде разкрит и проследен престъпникът.

Това, което разбра от разговора, бе, че приемните родители на Гарет са наистина (както бе казал Хал) много уплашени, че Гарет ще се върне и ще направи нещо лошо на тях или на другите им деца. Жената, която стоеше на входната врата до съпруга си, бе дебела, с къдрава червеникава коса. Като мъжа си и тя често отместваше поглед от посетителите и нервно се взираше ту към двора, ту към околните гори, сякаш се страхуваше Гарет да не се появи отнякъде.

— Не сме му правили нищо лошо — продължи мъжът. — Никога не съм го бил, но бях стриктен, държах го изкъсо. Храним се например винаги по едно и също време. За това съм непреклонен. Гарет обаче често закъсняваше. След ядене заключвах храната и той оставаше гладен. Понякога го водех на неделно училище в църквата. Това също не му харесваше. Седеше и не казваше нито думичка през цялото време. Това ме ядосваше, казвам ви. Карах го да си подрежда стаята, винаги прилича на кочина! Всички родители се държат така с децата си. Сигурен съм обаче, че ме е намразил заради това.

— Държахме се добре с него — добави жената, — но той няма да си спомни това. Ще си спомни само моментите, когато сме били строги.

— Казвам ви, ще се защитаваме — предупреди Хал, гледайки към Джеси Корн. Кимна към купчина пирони и ръждив чук. — Ще заковем прозорците, но ако се опита да ги разбие… ще се защитаваме. Децата знаят какво да правят. Знаят къде е пушката и че Гарет няма да се върне за добро.

Да кара децата да стрелят по човек! Сакс бе шокирана. Беше видяла няколко деца да надничат през прозореца. Изглеждаха на не повече от десет години.

— Хал — изпревари я Джеси, — недей да предприемаш нищо. Ако видиш Гарет, обади ни се. И не позволявай на малките да пипат оръжие. Хайде, не прави глупости.

— Упражняваме се — оправда се Хал. — Всеки четвъртък след вечеря. Знаят как да си служат с пушката. Купих четирийсет и първи калибър, за да могат да я вдигат.

Той забеляза нещо в двора. За момент тялото му се напрегна. После си пое дълбоко въздух и отново се обърна към Сакс. Понечи да заговори, но видя, че тя вече не се интересува от него, и замълча.

— Бих искала да видя стаята му — каза Сакс.

Той вдигна рамене:

— Заповядайте, но ще идете сама. Аз не влизам там. Страх ме е. Ще им покажеш ли стаята, Маг?

Той взе чука и шепа пирони и започна да кове прозорците. Сакс забеляза от джоба му да се подава револвер.

— Джеси — обърна се тя към полицая, — иди отзад и погледни през прозореца на стаята да не би да е поставил някакъв капан.

— Нищо няма да видите — обясни майката. — Боядисал го е в черно.

— Тогава просто пази пътя откъм прозорците — продължи Сакс. — Не искам изненади. Провери района. Внимавай да не дебне отнякъде.

— Разбира се. Ще проверя района. Веднага.

Той кимна, но личеше, че няма никаква представа какво трябва да прави. Забърза към задния двор.

— Насам — посочи домакинята.

Сакс я последва по мрачен коридор, натъпкан с мръсно пране, обувки и купчини списания „Семеен кръг“, „Християнски живот“, „Оръжия и боеприпаси“, „Земя и вода“ и „Рийдърс дайджест“. От едната страна имаше три отворени врати към тъмни помещения — идеално място за засада. Сакс стисна стария „Смит и Уесън“, чието единствено добро качество бе дългата цев, което означаваше по-точна стрелба. Спомни си за един случай в Бронкс, когато, докато вървеше по подобен тъмен коридор, от всяка врата се показваха любопитни лица. За части от секундата трябваше да преценява дали да стреля, или не.

„Гарет й хвърлил гнездо с оси. Бяха я ужилили на 137 места…“

Кожата й настръхна. Пред всяка врата се оглеждаше тревожно наляво и надясно. Стаята на момчето бе затворена.

„Насекомото…“

Домакинята кимна към една полица с три големи черни флакона „Райд“:

— Щом чу за случката с онзи полицай, Хал веднага отиде до магазина и ги купи. Освен това извади револвера си, който никога не е ползвал.

— Толкова ли се страхувате, че ще се върне?

— Вижте, Гарет е объркано хлапе. Хората не го разбират. Аз храня повече добри чувства към него, отколкото Хал. Не знам дали ще се върне, но съм сигурна, че ако го направи, няма да е за добро. Гарет няма да се спре пред убийство. По едно време няколко момчета започнаха да му отварят шкафчето в училище и да му оставят цинични бележки и мръсно бельо. Нищо сериозно, само си правели лоши шеги. Гарет обаче конструирал специална клетка, която да се отваря, ако човек не отключва шкафчето по определен начин, и поставил вътре скитащ паяк. Следващия път, когато момчетата разбили шкафчето му, паякът ухапал едното, от което то едва не ослепяло.

Стигнаха до вратата на Гарет. Отпред бе поставена табелка: „Опасност за живота. Влизането забранено.“ Отдолу беше залепена нескопосана рисунка на оса.

В къщата нямаше климатична инсталация и дланите на Сакс започваха да се потят. Избърса ги в дънките си.

След това включи радиостанцията и си сложи слушалките. За няколко секунди нагласи на честотата, която й бе дал Стив Фар. Връзката беше лоша.

— Райм, чуваш ли ме?

— Чувам те, Сакс. Доста време чакам. Къде се губиш?

Тя предпочете да премълчи за разговора с приемните родители на момчето. Задоволи се само да каже:

— Беше ми нужно малко време, докато ме пуснат.

— Добре. Какво откри?

— В момента влизам.

Сакс натисна бравата. По дяволите, вратата беше заключена. Обърна се към домакинята:

— Имате ли ключ?

Жената се поколеба, после й го подаде. Сакс отключи.

„Бързо ли да вляза, или бавно?“

„Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Сакс кимна на жената да се връща във всекидневната. После ритна вратата и веднага отскочи назад и настрани. Долепи се до стената. От мрачната стая не се чу никакъв шум.

„137 ужилвания…“

Тя вдигна револвера, преброи до три и скочи вътре.

— Господи!

Едва не застреля силуета в стаята.

— Какво има, Сакс?

— Момент.

Тя включи лампата. От плаката отсреща я гледаше зловещото извънземно същество от „Пришълецът“.

Сакс бързо отвори вратата на гардероба.

— Мястото е обезопасено, Райм. Украсата все пак е доста страшна.

После усети миризмата: мръсни дрехи, пот и…

— Пфу!

— Какво има, Сакс?

— Смърди.

— Добре. Знаеш какво е правилото.

— Да: винаги първо да подуша местопрестъплението. Тук обаче не се трае.

— Мислех да почистя — оправда се госпожа Бабидж зад гърба й. — Трябваше да го направя, преди да дойдете, но ме беше страх да вляза. Освен това миризмата на скункс се премахва само с доматен сок, което за Хал е излишно харчене на пари.

Точно това беше. Най-силната миризма в стаята бе на скункс, малко като от изгоряла гума. Сакс се извърна: домакинята стоеше на прага и кършеше ръце, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Щеше да побеснее, че сте влезли без позволение — каза полицайката. — Сега бихте ли ме оставили малко сама?

Затвори вратата.

— Стига си си губила времето, Сакс — изгърмя гласът на Райм в слушалките.

— Започвам.

Гледката беше отвратителна: посивели от прах чаршафи, купища мръсни дрехи, слепени от мухлясали хранителни остатъци чинии, целофанови пликчета с трохи от чипс и царевични пръчици. Цялото помещение изглеждаше някак зловещо. Сакс нервно се зачеса по темето. Спря, после пак започна. Защо ли толкова се изнервяше? Може би защото от тази кочина личеше, че приемните родители изобщо не са се грижили за момчето, че то е станало убиец и изнасилвач отчасти и заради тяхната незаинтересованост. Неделното училище и яденето в точно определен час не са това, от което се е нуждаело детето. Какво си мислеха тези хора?

Сакс забеляза десетки следи от пръсти и обувки по перваза на прозореца. Явно момчето го използваше по-често от вратата. Почуди се дали Хал не го е заключвал през нощта.

Погледна към стената срещу леглото. Побиха я тръпки.

— Имаме си колекционер, Райм.

Там, на една масичка, бяха наредени десетина големи буркана с насекоми. На всеки бе поставен разкривен надпис с името на съответния вид: „Гърбоплавач“, „Воден паяк“… На масата се търкаляше издраскана лупа. Имаше и някакъв стар стол, който изглеждаше като взет от боклука.

— Разбрах защо му викат Насекомото — обяви Сакс.

Разказа на Райм за буболечките.

— О, това е много добре — възкликна той.

— Защо?

— Защото е рядко срещано хоби. Ако си падаше по тенис или събираше монети, щяхме по-трудно да се досетим къде може да отиде. Продължавай.

Гласът му бе мек, почти весел. Представяше си, че той извършва огледа, използвайки очите и краката на Сакс. Като началник на Криминологичния отдел на нюйоркската полиция Линкълн Райм бе прекарвал огромна част от времето си в огледи на местопрестъпления. Извършвал бе повече оперативна работа дори от младшите детективи. Точно тези огледи сега най-много му липсваха.

— Какъв е криминологичният комплект? — попита той.

Джеси Корн бе изнамерил едно куфарче с екипировка.

Сакс избърса прахта от капака и го отвори. Вътре не се съдържаше и една десета част от криминологичния й комплект в Ню Йорк, но поне имаше основните неща: пинцети, фенерче, стъклени пръчици, гумени ръкавици и пликчета за веществени доказателства.

— Олекотеният вариант — отвърна тя.

— Тук сме като риби на сухо, Сакс.

— Не се отчайвай, Райм.

Нахлузи ръкавиците и отново огледа стаята. Спалнята на Гарет беше, както се нарича в криминологията, място, свързано с престъплението — не мястото, на което е извършено престъпното деяние, а където е било замислено, или където злосторникът се е крил след извършването му. Райм я беше учил, че тези места често се оказват по-важни от самите местопрестъпления, защото тук престъпниците действат по-непредпазливо и следователно оставят повече улики.

Сакс започна огледа по решетъчния метод: крачка напред, след това обръщане на деветдесет градуса и преминаване през същия участък в перпендикулярна посока.

— Разказвай, Сакс. Разказвай — настоя нетърпеливо Райм.

— Мястото е зловещо, Райм.

— Зловещо ли? Какво, по дяволите, означава „зловещо“?

Линкълн Райм не обичаше отвлечените понятия. Предпочиташе твърдите определения, като „студен“, „кален“, „син“, „зелен“, „остър“. Дори недоволстваше, когато партньорката му използваше думи като „малък“ и „голям“. „Говори в милиметри, Сакс, или изобщо не го казвай“ — повтаряше той. Затова Амелия Сакс винаги носеше линийка при огледите.

„Ами, зловещо, Райм — помисли си тя. — Не си ли изпитвал такова чувство?“ По радиостанцията обясни:

— Накачил е плакати. От „Пришълецът“, от „Звездни рейнджъри“ — онези големи буболечки, които убиват хора. Някои е рисувал сам. Изглеждат свирепи. Стаята е мръсна. Има останки от храна, много книги, дрехи, насекомите в бурканите. Друго май няма.

— Дрехите мръсни ли са?

— Да. Взех един добър образец — чифт панталони, целите в петна. Дълго време не са прани; сигурно има тонове следови улики по тях.

Тя прибра панталоните в найлонов плик.

— Има ли ризи?

— Само фланелки. Нищо с джобове.

Криминолозите обожават джобове. Вътре могат да се намерят всякакви полезни улики.

Зад гърба й се чу шумолене. Тя се обърна. Звукът идваше от един буркан. Десетки кафеникави насекоми с дълги крака пълзяха по купчина сухи листа.

Амелия Сакс страдаше от клаустрофобия. Вонящата, гореща, мрачна стая и затворените в буркани насекоми я ужасяваха. Побиха я тръпки, сякаш буболечките пълзяха по тялото й.

Представи си Мери Бет, затворена в някакво подземие, и почувства гняв. Искаше й се да вземе един от флаконите с „Райд“ и да избие всички гадини, но, разбира се, никога не би замърсила местопрестъпление. Главното правило на Райм бе: „Единственото, което трябва да остане след криминолога, е споменът, че е бил там.“ Сакс си наложи да се успокои и продължи:

— Намерих два бележника, Райм. Джим Бел и другите полицаи сигурно не са им обърнали внимание.

— Не прави никакви предположения за действията на колегите ни. Действай, сякаш местопрестъплението е непокътнато.

— Добре.

Тя запрелиства бележниците:

— Не са дневници. Няма карти. Няма нищо за отвличането… Правил е скици на насекоми… Я чакай! Рисувал е насекомите, които са в бурканите.

— Има ли рисунки на момичета? Порнографски, садистични?

— Не.

— Вземи бележниците. Какво ще кажеш за книгите?

— Сигурно са стотина. Учебници, книги за животни… Чакай, ето нещо друго, годишник на гимназията. Отпреди пет години.

Райм заговори с някого в стаята. После — отново по радиостанцията:

— Джим казва, че Лидия е на двайсет и шест. Трябва да е завършила училище преди осем години. Провери на „М“. Макконъл.

Сакс разлисти дневника:

— Да. Снимката на Мери Бет е изрязана. Съвпада с класическия профил на изнасилвач.

— Психологическите профили не ни интересуват. В момента търсим улики. Виж другите книги. Вземи онези, които чете най-често.

— И как да…

— По захабяването на страниците. Започни с онези, които са най-близко до леглото. Вземи четири-пет от любимите му.

Сакс избра четири от книгите с най-измърсени страници: „Наръчник на ентомолога“, „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“, „Водни насекоми в Северна Америка“ и „Миниатюрният свят“.

— Готово, Райм. Много е подчертавал. Означил е някои пасажи със звездички.

— Добре, вземи ги. Искам обаче да откриеш нещо по-необичайно.

— Не виждам нищо такова.

— Търси още, Сакс. Момчето е на шестнайсет. И друг път си разследвала непълнолетни престъпници. Децата живеят в свой свят. Мисли като шестнайсетгодишна. Къде щеше да си скриеш най-ценните неща?

Тя погледна под дюшека, и чекмеджетата, под парцаливите възглавници. Светна с фенерче, за да огледа между леглото и стената.

— Открих нещо, Райм…

— Какво?

Бе намерила купчина смачкани салфетки и тубичка вазелин. Разгледа една от салфетките. Бе изцапана със засъхнала сперма.

— Под леглото има десетки мръсни салфетки. Явно нашето момче добре работи с дясната ръка.

— На шестнайсет е. Бих се учудил, ако не го правеше. Вземи една салфетка за ДНК-тест.

Под леглото имаше и още нещо: евтин скицник с рисунки на насекоми — мравки, оси, бръмбари. На една страница бе залепена снимка на Мери Бет Макконъл. Имаше и албум със снимки, все на същото момиче. Бяха лепкави. Повечето бяха направени в двора на училището или на улицата. На две от тях момичето бе по бански на брега на някакво езеро. И на двете беше наведена и на преден план изпъкваше седалището й. Сакс съобщи на Райм за откритието си.

— Това е момичето на неговите мечти — измърмори криминологът. — Продължавай.

Тя търси още двайсетина минути, но не откри нищо друго, което да им послужи. Никакви карти, дневници или бележници с адреси. Тази липса на полезни улики засилваше все повече чувството й, че за Лидия може да стане твърде късно.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

— Мисля, че трябва да приключваме и да тръгвам към местопрестъплението.

— Не бързай, Сакс. Не помниш ли, че ти реши да се правиш на добра самарянка, не аз!

В думите му звучеше раздразнение.

— Какво още искаш от мен? — изсъска тя. — Да сваля отпечатъци ли? Да търся косми ли?

— Разбира се, че не. Целта ни не е да събираме улики, които да послужат в съда. Трябва ни нещо, от което да получим представа къде може да е завел момичетата. Със сигурност няма да ги върне по къщите им. Някъде си е приготвил затвор специално за тях. Ходил е там няколко пъти, за да го подготви. Може да е малолетен, но явно е планирал престъплението предварително. Дори да е решил да убие момичетата, сигурен съм, че им е изкопал хубави, уютни гробчета.

Макар че бе работила дълго с Райм, Сакс все още не бе свикнала с коравосърдечните му забележки. Знаеше, че криминологът не трябва да обръща внимание на ужасите, които вижда, но все още отказваше да го приеме. Може би защото виждаше същото равнодушие към страданието и у себе си — способността да се абстрахираш от видяното, която притежават най-добрите детективи. Сакс се опасяваше, че това равнодушие може да убие нещо в душата й.

„Хубави, уютни гробчета…“

Тя заоглежда за пореден път стаята.

„Аз съм на шестнайсет. Аз съм объркано момче, сираче, децата в училище ми се подиграват, аз съм на шестнайсет, аз съм на шестнайсет, аз съм…“

Някаква мисъл бавно изплува в съзнанието й.

— Райм, знаеш ли кое е странно?

— Какво, Сакс?

— Той е дете, нали?

— Да.

— Спомням си Томи Бриско, ходех с него, когато бях на шестнайсет. Знаеш ли с какво бе окичил стените на спалнята си?

— По мое време момчетата си закачваха плакати на Фара Фосет.

— Точно така. Гарет няма нито една порноснимка, нито един плакат от „Плейбой“ или „Пентхаус“. Няма карти за игра, няма играчки. Няма плакати на роксъстави… И слушай, няма видео, нито телевизор, нито уредба, няма дори най-обикновен транзистор. Няма касетки, по дяволите, той е на шестнайсет! Дори няма компютър.

Кръщелницата на Сакс, дъщерята на приятелката й Ейми, бе едва на дванайсет, а стаята й беше нещо средно между магазин за играчки и изложбена зала за електроника.

— Може приемните му родители да имат финансови проблеми.

— По дяволите, Райм, ако бях на неговата възраст и исках да слушам музика, щях сама да си направя радио. Тийнейджърите не се спират пред нищо. Той обаче не се интересува от такива работи. Умът му е само в насекомите.

— Чудесно, Сакс, продължавай.

„Добре, но какво от това?“ — помисли си тя. Наблюдението е само половината от работата на криминолога. Другата половина са изводите от това наблюдение.

Линкълн Райм заговори със съблазнителен глас, както винаги когато си представяше някое местопрестъпление:

— Хайде, Сакс, мисли като него. Превърни се в Гарет Ханлън. Какво си мислиш? Как живееш? Какво правиш в тази смрадлива стая? Какви са най-съкровените ти мисли?

Сакс затвори очи. Най-добрите криминолози (както все й повтаряше Райм) са като талантливи писатели, които се вживяват в героите на романите си и могат да се потопят в съвсем различни светове.

— Сакс…

— Шшшт.

Тя се опита да забрави истинската си самоличност: ченгето от Бруклин, любителката на бързи коли, бившата манекенка в „Шантел“, шампионката по стрелба, червенокосата жена, която си изрязва дълбоко ноктите заради навика си да драще темето си и да човърка кожичките на пръстите си.

Опита да се превърне в шестнайсетгодишно момче, момче, което изпитва нужда или желание да отвлича жени. Което изпитва нужда или желание да убива.

„Какво чувствам?“

— Не се интересувам от нормален секс — започна тя, сякаш говореше сама на себе си. — Не се интересувам от нормални взаимоотношения. Хората са като насекомите, трябва да се държат в клетки. Всъщност само насекомите ме интересуват. Само с тях се чувствам добре. Само те ме радват.

С тези думи тя пристъпи към бурканите. Погледна пода пред краката си.

— Следите от стола!

— Какво?

— Столът на Гарет… на колелца е. Поставен е срещу бурканите. Той се върти ту към тях, ту към масата и ги рисува. По дяволите, сигурно дори им говори. Буболечките са целият му живот.

Следите от колелата на стола обаче не стигаха до буркана в края на масичката — най-голям от всички и поставен малко встрани от останалите. Беше пълен с оси-убийци. На стената му бе залепено сиво гнездо от подобна на хартия материя; малките насекоми на жълти и черни ивици жужаха гневно, сякаш усещаха натрапника.

Сакс се приближи и се загледа внимателно.

— Тук има един буркан с оси — каза тя на Райм.

— Защо ти направи впечатление?

— Защото е отделен от другите. Момчето никога не го наблюдава, личи по следите от стола. Освен това в останалите буркани има само водни животни. Страхотна идея, Райм: кой би бръкнал вътре? Отдолу има около една педя пръст. Струва ми се, че е заровил нещо вътре.

— Провери!

Сакс отвори вратата и помоли госпожа Бабидж за чифт дебели кожени ръкавици. Като ги донесе, домакинята завари полицайката да гледа буркана с осите.

— Да не смятате да бръкнете вътре? — ужаси се жената.

— Смятам.

— О, Гарет ще побеснее. Мрази да му пипат буркана с осите.

— Госпожо Бабидж, Гарет се издирва за углавно престъпление. Какво мрази, няма никакво значение.

Очите на жената се наляха със сълзи:

— Ама ако се промъкне и види, че сте пипали… тогава…

— Ще го заловим, преди да се върне. Не се тревожете.

Сакс си сложи ръкавиците и уви ръката си с калъфката от една възглавница. Внимателно отвори буркана и бръкна вътре.

Две оси кацнаха на ръкавицата, но после пак излетяха. Останалите не обърнаха внимание на натрапницата. Сакс внимаваше да не бутне гнездото.

„Ужилили я на 137 места…“

Разрови малко пръстта и откри найлоново пликче.

— Хванах те!

Тя извади плика. Преди да затвори буркана, една оса успя да се измъкне.

Свали кожените ръкавици и отново си сложи гумените. Изсипа съдържанието на плика на леглото. Вътре имаше десетина стари пощенски марки с картинки на насекоми, макара с корда, стотина долара в банкноти и четири сребърни монети, изрезката от вестника със снимка на семейството му преди катастрофата, малък ключ на верижка, без отличителни знаци освен серийния номер. Тя разказа на Райм какво е намерила.

— Добре, Сакс. Отлично. Не знам какво ще открием по тези улики, но за начало е добре. Тръгвай сега за местопрестъплението. Блакуотър Ландинг.

Преди да излезе, Сакс отново огледа стаята. Избягалата оса се опитваше отново да влезе в буркана. Какво ли искаше да каже на посестримите си?

— Не мога повече — оплака се Лидия. — Много бързо вървиш.

Едва си поемаше дъх. Лицето й бе плувнало в пот. Дрехите й бяха мокри.

— Млък! — тросна се той. — Не чувам нищо от теб. Не можеш ли, без да бърбориш през цялото време?

„Какво иска за слуша?“ — почуди се тя.

Той отново погледна картата и я поведе по друга пътека. Все още вървяха из гъстата борова гора, но въпреки че бяха на сянка, на Лидия й се виеше свят — ясен симптом на топлинния удар.

Той отново погледна гърдите й.

Изпука с кокалчетата на пръстите си.

„Ужасна жега.“

— Моля те — проплака тя. — Не мога повече! Моля те!

— Тихо! Да не повтарям повече.

Минаха през облак мушички. Две влязоха в устата й и тя плю с отвращение. Как само мразеше тази гора! Лидия Джонсън изобщо мразеше да е сред природата. Много хора обожават гори, басейни, градини. Тя обаче бе щастлива само ако се намира в затворено пространство: обичаше работата си, разговорите с единствената си приятелка, която още не бе омъжена, романите на ужасите, ходенето на пазар, редките нощи с приятеля си.

Всичките й любими занимания се правеха в затворени помещения.

Като погледнеше навън, се сещаше за излетите, които организираха омъжените й приятелки; представяше си семейства, седнали около някой басейн, докато децата им играят с надуваеми играчки; пикници; стройни жени с тесни клинове; мислеше си за живота, за който мечтаеше, но не можеше да води.

Когато излезеше на открито, Лидия осъзнаваше колко е самотна.

Тъкмо отправяше молитва към ангела си пазител, когато Гарет я прекъсна:

— Хайде, идвай. Насам. Трябва да пийнем нещо.

Поведе я по друга пътека. Изведнъж дърветата свършиха и пред тях зейна огромна яма. Беше стара кариера. Дъното й бе покрито със зеленясала вода. Лидия си спомни как като дете бе плувала тук, преди блатата да завземат земята на север от Пако и районът да стане толкова опасен.

Гарет кимна надолу:

— Хайде.

— Не. Не искам. Страх ме е.

— Хич не ми пука дали те е страх. Хайде!

Хвана я за ръцете и я поведе по стръмната пътека към скалистия бряг. Свали фланелката си, наведе се, наплиска възпалената си кожа. Зачеса се, стисна няколко пъпки, после загледа ноктите си. Беше отвратителен. Погледна Лидия:

— Искаш ли и ти да се измиеш? Ще ти стане добре. Ако искаш, можеш да се съблечеш и да поплуваш.

Мисълта да се покаже гола пред него я ужаси. Поклати глава. После седна на брега и наплиска ръцете и лицето си.

— Само не пий — предупреди я Гарет. — Имам хубава вода.

Измъкна някаква стара торба иззад един камък. Вътре имаше бутилки минерална вода и няколко пакета солени бисквити с фъстъчено масло. Гарет изяде цял пакет и изпи една бутилка. Предложи и на Лидия, но тя поклати глава.

— По дяволите, няма да те отровя. Трябва да пийнеш нещо.

Лидия се направи, че не вижда бутилката, наведе се и отпи голяма глътка от локвата. Водата беше солена и с метален вкус. Отвратителна. Тя се задави и едва не повърна.

Гарет отново й подаде бутилката:

— Нали ти казах. Тук има всякакви помии. Стига си правила глупости.

Хвърли й бутилката. Тя я пое непохватно със завързаните си ръце и я изпи до дъно.

Водата я ободри.

— Къде е Мери Бет? — попита тя. — Какво си й направил?

— На брега на океана е. В една стара банкерска къща.

В Северна Каролина „банкер“ означава човек, който живее на Аутърбанкс, бариерните острови, отделящи континента от океана. Значи там била Мери Бет. Ето защо отиваха на изток, към безлюдните блата. Гарет вероятно имаше лодка, с която да прекоси тресавищата, после да мине по Крайбрежния плавателен канал до Елизабет Сити и през пролива Албърмарл да излезе на Банкс.

— Харесва ми там — продължи той. — Чисто е. Обичаш ли океана?

Говореше непринудено, сякаш водеха съвсем нормален разговор.

За момент страхът — намаля. Гарет обаче внезапно постави пръст пред устните си и се намръщи — сякаш тъмната му половина отново се завръщаше. Заслуша се за момент, после поклати глава. Явно звукът, който бе чул, не му се стори опасен. Почеса подпухналото си лице и посочи с глава стръмната пътека нагоре:

— Хайде. Няма да ходим много.

— До Аутърбанкс има цял ден път.

— По дяволите, днес няма да ходим чак дотам. Ще се скрием и ще изчакаме негодниците, които ни преследват, да ни подминат. После ще отидем при Мери Бет. Сега ще нощуваме само двамата.

Когато каза последните думи, погледна смутено встрани.

— Ще „нощуваме“ ли?

Гарет обаче не уточни какво има предвид. Задърпа я нагоре, към изхода на кариерата.

6.

Откъде идва този интерес към местата, на които е умрял някой?

Амелия Сакс често си бе задавала този въпрос по време на десетките огледи на местопрестъпления, които беше извършвала. Задаваше си го и сега, когато стоеше на завоя на Шосе 112 при Блакуотър Ландинг.

На това място бе извършено кървавото убийство на Били Стейл, тук бяха отвлечени две млади жени, тук стотина оси бяха променили завинаги (ако не отнели) живота на един съвестен полицай. Дори под палещото слънце мястото изглеждаше зловещо.

Линкълн Райм бе написал една книга: „Сцени на престъплението“. Тя беше първото нещо, с което се захвана след злополуката, която го остави инвалид за цял живот. В книгата се описваха сцените на световноизвестни престъпления. Въпреки че не беше леко четиво, тя продължаваше да се търси. Хората любопитстваха да научат, да речем, как е бил застрелян Пол Кастеляно или как серийният убиец с прозвище Алиса в Страната на чудесата е издебвал жертвите си из Сентрал Парк.

Сакс отново огледа Блакуотър Ландинг. Намираше се на север от Танърс Корнър и представляваше блатиста местност при устието на някакъв канал, който се вливаше в Пакенок. Гъсти гори, много от дърветата в които бяха мъртви, покрити с пяна блата, изсъхнали треви, голи пространства с напукана почва. Тук, на местопрестъплението, от шосето към тинестия бряг се спускаше стръмен склон, осеян с боклуци. Долу, на равното, растяха върби, кипариси и туфи висока трева. На десетина метра в реката навлизаше стар кей, крайната му част бе потънала под водата.

Около самото място нямаше никакви постройки, но на идване от градчето Сакс бе забелязала доста красиви къщи в жилищния район на Блакуотър Ландинг. Както самият Танърс Корнър, и това населено място изглеждаше призрачно и изоставено. Чак сега Сакс си даде сметка откъде идва това чувство — никъде не се виждаха деца, въпреки че беше ваканция. Нямаше надуваеми басейни, нямаше велосипеди, нямаше детски колички.

Това я накара да си спомни погребението, което бяха видели на идване.

Прогони тъжните мисли и се зае с огледа. На местопрестъплението имаше два участъка, оградени с жълта лента. Около разположения по-близо до водата бяха оставени цветя — оттук Гарет бе отвлякъл Лидия само преди няколко часа. Другият участък бе прашен, ограден с дървета — там момчето беше убило Били Стейл и отвлякло Мери Бет. В средата, където момичето бе откопавало някакви археологически останки, имаше няколко плитки дупки. На шест метра встрани от центъра с цветен спрей бяха очертани контурите на трупа на Били.

Цветен спрей! Тия хора явно си нямаха и понятие от криминология.

На отбивката спря полицейска кола и от нея слезе Люси Кър. Тя пък какво търсеше тук? Полицайката кимна хладно на Сакс:

— Намери ли нещо полезно в къщата?

— Няколко неща — отвърна кратко Сакс и кимна към склона: — Там защо не е оградено?

— Гарет не е правил нищо на склона — оправда се Люси.

— Не, но може да е слязъл по него. Пътищата за подход и отстъпление на извършителя също се включват към местопрестъплението.

— Местопрестъплението толкова ли зле изглежда, колкото на снимките? — попита Райм по радиостанцията.

— Изглежда, сякаш стадо бизони са минали през него. Сигурно има двайсетина следи от обувки.

— По дяволите!

Люси чу коментара на Сакс, но не каза нищо. Загледа реката. Сакс кимна към тинестия бряг:

— Това ли е лодката, с която е избягал?

— Да — отвърна Джеси Корн. — Откраднал я е. Искаш ли да я претърсиш?

— По-късно. Откъде е минал на идване? За вчера говоря.

Джеси посочи на изток:

— Сигурно не е оттам. Там няма нищо, само блата и тръстики. Дори лодка няма откъде да мине. Значи или е дошъл по Шосе 112 и е слязъл по склона, или с лодка по реката.

Сакс отвори куфарчето с инструменти.

— Трябват ми няколко проби от почвата.

— От почвата ли?!

— Да.

— Защо?

— Защото, ако на местопрестъплението има почва, която не се среща в района, може да е от мястото, където Гарет държи момичетата.

— Може да е от градината на Лидия или от задния двор на Мери Бет, или от обувките на някой рибар — отбеляза Люси.

— Може — съгласи се спокойно Сакс, — но така или иначе трябва да я изследваме.

Подаде на Джеси едно найлоново пликче. Той послушно се зае със задачата. Сакс заслиза по склона. Изведнъж спря и пак отвори куфарчето. Вътре нямаше гумени ленти. Косата на Люси Кър бе вързана с ластик.

— Би ли ми дала тези ластици? — помоли Сакс.

Полицайката се поколеба, после ги свали и й ги подаде.

Сакс ги уви около обувките си.

— Така ще знам кои са моите следи — обясни тя.

„Като че ли има някакво значение в тази бъркотия.“

Провря се под жълтата лента.

— Сакс, какво откри? — попита Райм; връзката беше още по-лоша.

— Не мога да разбера точно как е станало. Има прекалено много следи. Сигурно десетина души са се разхождали тук през последните двайсет и четири часа. Предполагам, че Мери Бет е била клекнала. От запад, откъм канала, се приближават мъжки следи — явно Гарет. Помня какви бяха грайферите на обувката, която е намерил Джеси. Мери Бет се изправя и отстъпва назад. От юг се приближава друг мъж — Били. Слязъл е по склона. Върви бързо, тежестта му е върху пръстите на краката. Значи е тичал. Гарет излиза срещу него. Скарват се. Гарет сигурно е взел вече лопатата, Били отстъпва към една върба. Гарет се нахвърля върху него. Спречкват се. Ето и очертанията на трупа. По почвата и в основата на дънера на дървото има следи от кръв… Добре, започвам огледа.

Тя тръгна. Напред и встрани. Крачка по крачка. Внимателно заоглежда пръстта и тревата, напуканата кора на дъбовете и върбите, клоните над главата си („Местопрестъплението е триизмерно“ — често й напомняше Райм).

— Тези фасове защо не са прибрани?

— О — обади се Джеси, — от Натан Грумър са.

— Кой е той?

— Един от заместник-шерифите. Опита се да ги откаже, но…

Сакс въздъхна, но замълча. Идеше й да им каже, че всеки полицай, който пуши на местопрестъплението, трябва да бъде моментално уволнен.

Внимателно огледа земята, но напразно. Отиде на мястото на тазсутрешното отвличане, провря се под жълтата лента и заоглежда около върбата. Напред и назад. От жегата й призляваше.

— Райм, и тук няма нищо интересно… Чакай… Намерих нещо.

Забеляза нещо бяло до реката. Беше намачкана салфетка. Клекна и я вдигна. Коленете я заболяха — артритът се обаждаше. По-скоро би предпочела да гони някой престъпник, отколкото да кляка, за да събира улики.

— Това е салфетка, Райм. Прилича на онези от къщата. Само че по тази има кръв.

— Мислиш ли, че Гарет я е изпуснал? — попита Люси.

Сакс огледа салфетката.

— Не знам. Мога да кажа само, че е изпусната днес. Много е суха. Ако беше стояла през нощта, щеше да се размекне от росата.

— Чудесно, Сакс — похвали я Райм. — Откъде си го научила? Не си спомням да съм ти го казвал.

— Напротив. Пише го в учебника ти по криминология. Дванайсета глава — „Хартия“.

Сакс слезе при водата и огледа малката лодка. Вътре нямаше нищо.

— Джеси, би ли ме откарал на другия бряг? — помоли тя.

Той, разбира се, бе готов на драго сърце. Сакс се запита след колко ли време ще се осмели да я покани на кафе. Люси също се качи в лодката и тримата преминаха мълчаливо на другия бряг.

Там Сакс откри следи от обувките на Лидия и от едната маратонка и от босия крак на Гарет. Проследи ги в гората. Стигна до бараката, в която Ед Шефър бе нажилен от осите.

„Какво, по дяволите става тук?“ — помисли.

— За Бога, Райм, тук, изглежда, е метено!

Престъпниците често заличават следите си така.

— О, не — обади се Джеси Корн, — това е от хеликоптера.

— Хеликоптер ли?

— Ами да. Бърза помощ. За да откарат Ед.

— Завихрянето от витлата е заличило всички улики. Стандартната процедура е да се премести пострадалият далеч от местопрестъплението и чак тогава да се извози.

— Стандартна процедура ли? — сопна се Люси. — Съжалявам, но бяхме малко притеснени за Ед. Опитвахме се да му спасим живота, ако не си разбрала още.

Сакс не отговори. Влезе внимателно в бараката, за да не раздразни десетките оси, които бръмчаха около смачканото гнездо. Каквото и да беше видял полицай Шефър обаче, вече го нямаше, а хеликоптерът беше разместил горния слой на почвата, така че нямаше смисъл да се взимат проби.

— Да се връщаме в лабораторията — каза Сакс.

Тъкмо бяха стигнали до брега, когато зад тях се чу шумолене и от храстите излезе някакъв човек.

Джеси Корн и Сакс моментално насочиха оръжия към него. Натрапникът застина, вдигна ръце и замига изненадано. Сакс имаше чувството, че го познава отнякъде. Беше едър, с брада, косата му бе вързана на опашка. Носеше дънки, сива фланелка, дънкова риза и тежки обувки.

Къде ли го бе виждала?

Сети се едва когато Джеси го нарече по име.

— Рич!

Беше единият от тримата, които бяха видели сутринта пред шерифството. Рич Кюлбо — малко необичайно име. Сакс си спомни как тримата плъзнаха очи по тялото й, лекото презрение, с което изгледаха Том; затова задържа оръжието насочено към натрапника по-дълго, отколкото ако беше някой друг. След това бавно го свали, пусна предпазителя и го прибра в кобура.

— Извинявайте — каза Кюлбо. — Не исках да ви стряскам. Здрасти, Джеси.

— Тук е извършено престъпление — изсъска Сакс.

— Кой е там? — прозвуча гласът на Райм в радиостанцията.

Сакс се обърна настрани и зашепна в микрофона:

— Един от онези типове, които видяхме на влизане в шерифството.

— Имаме работа, Рич — смъмри го Джеси. — Не можеш ли да се мотаеш другаде?

— Нямам намерение да ви преча — успокои го Кюлбо, — но както всички останали, искам да се пробвам за хилядарката.

— Каква хилядарка?

— По дяволите — прошепна Сакс в микрофона, — обявили са награда, Райм.

— О, не. Само това ни липсваше!

От всички фактори, които водят до унищожаване на улики и пречат на криминолозите, най-опасни са търсачите на награди и на сувенири от местопрестъплението.

— Майката на Мери Бет обяви награда — обясни Кюлбо. — Жената е червива от пари и мога да се обзаложа, че ако момичето не бъде намерено до вечерта, ще вдигне сумата на две хиляди. — Обърна се към Сакс: — Няма да ви преча, госпожице. Не сте оттук и сигурно си мислите, че съм от хората, които създават проблеми. Недейте да съдите толкова прибързано. Джеси, кажи й как спасих онова момиче, дето се беше загубило миналата година в Грейт Дизмал. Всички я бяха отписали!

— Рич и Харис Томъл я намериха — каза Джеси. — Три дни скитала сама из блатото. Ако не бяха те, щеше да умре.

— Е, аз свърших повечето от работата — допълни нескромно Кюлбо. — Харис не обича много да се каля.

— Много добре сте направили — съгласи се Сакс. — Искам само да не ни пречите.

— Няма да ви пречим. Няма защо да се палите толкова.

Кюлбо се обърна и изчезна в гората.

Сакс разказа на Райм за нежеланата среща.

— Нямам време да се занимавам с местните, Сакс — каза той. — Трябва да се заемем с издирването. И то бързо. Връщай се да видим какво си намерила.

Докато плаваха към другия бряг, Сакс попита:

— Този ще ни създава ли много ядове?

— Кой, Кюлбо ли? Той е мързеливец — отвърна Люси. — Пуши трева и пие много, но няма сериозни нарушения, ако изключим пиянските сбивания. Предполагам, че има казан за уиски някъде из горите и дори за хилядарка не вярвам да си даде труд.

— Какво работят той и приятелите му?

— О, и тях ли си видяла? — изненада се Джеси. — Ами, Шон, най-хилавият от тримата, и Рич нямат постоянна работа. Бракониерстват, събират изхвърлени неща, хващат се на временна работа. Харис Томъл е ходил две години в колеж. Постоянно опитва някакви сделки, но досега не съм чул да е спечелил нещо. И тримата обаче имат пари, което означава, че произвеждат нелегално уиски.

— Защо тогава не ги арестувате?

Джеси замълча. Люси отговори вместо него:

— Първо трябва да открием казана. — После добави: — Тук понякога предпочитаме да не си създаваме главоболия.

Сакс се замисли — тази философия надали беше характерна само за Юга.

Пристигнаха на другия бряг и Сакс скочи от лодката, преди Джеси да успее да й подаде ръка.

По канала се зададе черен моторизиран шлеп, петнайсетина метра дълъг. Навлезе в реката и продължи надолу по течението. Отстрани имаше надпис: „Давет индъстрис“.

— Какво е това? — поинтересува се Сакс.

— Една фабрика в покрайнините на града — отвърна Люси. — Прекарват продуктите си по Крайбрежния плавателен път, през Дизмал Суомп Канал до Норфолк. Асфалт, катран, такива неща.

Райм чу обяснението по радиостанцията и се обади:

— Не е зле да разпитаме дали по време на убийството не е минал някой шлеп.

Сакс го спомена на Люси, която отговори:

— Това е едно от първите неща, които направихме. Не е имало шлеп. Ако се интересуваш, разпитахме и всички, които пътуват редовно по Канал роуд и Шосе 112. Нищо интересно не научихме.

— Добре сте се сетили — похвали я Сакс.

— Това е стандартна процедура — тросна се Люси и се запъти към колата си със самодоволната физиономия на ученичка, която най-сетне е успяла да натрие носа на най-големия всезнайко в класа.

7.

— Няма да му позволя да направи нищо, докато не осигурите климатична инсталация.

— Том, нямаме време да чакаме — възрази Райм. Апаратурата от управлението на щатската полиция беше пристигнала.

— Стив работи по въпроса — оправда се Бел. — Задачата излезе по-трудна, отколкото си я представях.

— Не ми трябва климатична инсталация.

— Опасявам се да не получиш дисрефлексия, Линкълн.

— Не съм чувал високата температура да е вредна за кръвното, Том. Ти чел ли си го някъде? Аз не съм.

— Стига с този подигравателен тон, Линкълн.

— Подигравателно ти звуча, така ли?

Болногледачът търпеливо обясни на Бел:

— Високата температура води до обезводняване на тъканите. При това те се свиват и оказват по-голямо налягане върху кръвоносните съдове. Това може да доведе до дисрефлексия, която може да го убие. Няма да минем без климатик. Всичко е пределно ясно.

Том бе единственият болногледач, който се задържа повече от половин година при Райм. Другите или напускаха, или биваха уволнявани от криминолога.

— Включете го — нареди Райм на един полицай, който вкарваше олющен апарат за газова хроматография.

— Не!

Том застана със скръстени ръце пред разклонителя. Полицаят се стъписа.

— Когато получим климатичната инсталация, тогава ще го включвате — изсъска болногледачът.

— Боже Господи! — възкликна Райм.

Едно от най-неприятните неща за всеки парализиран е неспособността да дава израз на яростта си.

След злополуката Райм бързо си даде сметка, че такива прости действия като стискането на юмруци например (да не говорим за хвърлянето на тежки предмети — любимото занимание на бившата му жена, Блейн) много облекчават гнева.

— Ако ме ядосваш още, пак ще ме заболи вратът или ще получа гърчове — предупреди той.

— Това не може да те убие за разлика от дисрефлексията — отбеляза спокойно Том, което още повече ядоса криминолога.

— Изчакайте пет минути — каза неохотно Бел и излезе.

Линкълн Райм оглеждаше апаратите. Чудеше се дали някога ще бъде способен да докосне някой предмет. Само безименният пръст на лявата му ръка бе запазил някаква чувствителност и можеше да се движи.

Тери Добинс, лекарят от Нюйоркското полицейско управление, който се занимаваше с Райм, му бе разказал за всички неприятни емоции, които съпътстват живота на паралитика, и го беше уверил, че ще преживее всичките. Бе споменал обаче, че някои не отминават веднъж завинаги, а периодично се връщат.

Райм неведнъж бе чувствал отчаяние и желание да сложи край на живота си.

Сега бе обхванат от гняв. Две млади жени бяха отвлечени, едно момче — убито. Страшно му се искаше да отиде на местопрестъплението, да направи оглед, да събере улики, да ги погледне под микроскопа, да натиска копчетата на компютрите и другите апарати, да крачи напред-назад, докато мисли.

Искаше да може да работи, без да се тревожи, че скапаната топлина може да го убие. Замисли се за чудотворните ръце на доктор Уивър, за операцията.

— Нещо се умълча — отбеляза подозрително Том. — Какво замисляш?

— Нищо не замислям. Би ли включил, ако обичаш, хроматографския апарат? Трябва да загрее.

Том се поколеба, после включи апарата. Нареди останалите неща на една маса.

Стив Фар влезе в стаята, помъкнал климатик „Кериър“. Беше много як, само зачервените му уши показваха, че товарът му тежи.

— Откраднах го от Градоустройствения отдел. И без това не се разбираме много с чиновниците.

Бел му помогна да го монтират на прозореца и скоро в стаята започна да става по-хладно.

На прага се появи млад мъж. Всъщност тялото му изцяло изпълни касата на вратата. Беше около двайсетте, с яки рамене и високо чело. Бе висок около метър и деветдесет и пет и тежеше сигурно повече от сто и двайсет килограма. За момент Райм си помисли, че може да е някой роднина на Гарет и е дошъл да ги заплашва.

— Аз съм Бен — каза смутено новодошлият.

Тримата мъже се обърнаха и той объркано загледа неподвижното тяло на Райм.

— Кого търсите? — попита Бел.

— Ами… търся господин Бел.

— Аз съм шериф Бел.

Младежът изглеждаше хипнотизиран от безжизнените крака на Райм. Най-сетне отмести поглед и преглътна:

— Ами… Аз съм племенникът на Люси Кър.

— А, помощникът ми за криминологичната работа! — обади се Райм. — Чудесно! Точно навреме идвате.

Младежът отново погледна инвалидната количка:

— Ама леля Люси не каза…

„Какво ли ще изтърси?“ — почуди се Райм.

— … ъъъ… не каза нищо за криминологична работа. Аз съм само студент, в Ейвъри. Ъъ… какво искате да кажете, сър, че идвам точно навреме?

Въпросът бе предназначен за Райм, но Бен гледаше шерифа.

— Искам да кажа: Седнете до онази маса. След малко ще ви донесат проби, които да анализирате.

— Проби ли… Ъъ… добре. От каква риба?

— Риба ли? Риба?!

— Какъв вид? — попита тихо едрият младеж, като все още гледаше Бел. — Ще се радвам да ви помогна, но трябва да ви кажа, че нямам опит с повечето видове. В момента специализирам.

— Тук не става дума за никаква риба. Говорим за улики от местопрестъпление. Вие какво си помислихте?

— Местопрестъпление ли? Ами, не знам — запъна се Бен.

— Защо не ме гледате, като говорите с мен? — смъмри го Райм.

Младежът почервеня като рак. Потръпна и неохотно се обърна към криминолога:

— Ами, просто… ъъ… нали той е шерифът.

— Да, но Линкълн ще ръководи следствието — обясни Бел. — Той е криминолог от Ню Йорк и е дошъл да ни помогне.

— Амиии, добре… — измънка Бен. Очите му зашариха по инвалидната количка, по неподвижните крака на Райм, по устройството за управление, накрая се втренчи в една точка на пода.

Райм веднага намрази младежа, който се държеше, сякаш криминологът е най-грозният изрод на някой селски панаир. Прииска му се час по-скоро да се върне в болницата и да легне под ножа на доктор Уивър.

Мразеше и Сакс — тя бе организирала целия този цирк.

— Ами, сър…

— Можеш да ме наричаш… ъъ… Линкълн.

— Аз всъщност не разбирам много от физиология и морфология. Специализирам морска социобиология.

— Това пък какво е?

— Ами, общо взето, се занимава с поведението на морските животни.

„И таз хубава — помисли си Райм. — Не стига, че го е страх от инвалиди, ами и е превъртял на тема риба.“

— Е, няма значение — каза той. — Правилата са едни и същи. Методите са си методи. Работил ли си газова хроматография?

— Да.

Това вече беше добре.

— А с микроскоп?

Бен кимна неуверено:

— Всъщност… — Погледна за момент Бел, но после бързо се обърна към Райм: — ъъ… леля Люси ме помоли само да се отбия. Не знаех, че иска да се включа в работата… Искам да кажа, трябва да ходя на занятия…

— Бен, нуждаем се от помощта ти — каза Райм.

— Работим по случая „Гарет Ханлън“ — обясни шерифът.

Бен се замисли, после погледът му се проясни:

— А, онова момче от Блакуотър Ландинг.

Шерифът му разказа накратко за отвличанията и злополуката на Ед Шефър с осите.

— О, съжалявам за Ед — каза Бен. — Веднъж беше у леля Люси и…

— Имаме нужда от теб — повтори Райм.

— Нямаме представа къде е завлякъл Лидия — продължи шерифът. — Трябва да спасим момичетата, не ни остава много време.

— Ами… Скоро имам изпит. И трябва да ходя на занятия. Както вече казах…

— Нямаме голям избор, Бен — заговори търпеливо Райм. — Гарет е с три часа преднина и може всеки момент да убие някое от момичетата, ако не го е направил вече.

Зоологът огледа прашната стая с надежда някой да го подкрепи. Като не видя такъв, каза примирено:

— А, може да остана за известно време.

— Благодаря.

Райм смукна в тръбичката на устройството за управление и се завъртя към масата с апаратите. Огледа ги, после пак се обърна към Бен:

— Би ли ми сменил катетъра? Време е да започваме.

Младежът се втрещи:

— Искате…

— Шегува се — побърза да го успокои Том.

На Бен обаче никак не му стана смешно. Той кимна смутено, тромаво се приближи до хроматографския апарат и заразглежда контролното табло.

Сакс се втурна стремглаво в импровизираната лаборатория, следвана по петите от Джеси Корн.

Люси Кър се появи малко след тях, без да бърза. Поздрави племенника си и го запозна с Джеси и Сакс. Сакс извади няколко найлонови пликчета:

— Това е от стаята на Гарет. — Извади още няколко: — Тези са от местопрестъплението, от Блакуотър Ландинг.

Райм погледна уликите, но в очите му не личеше голям ентусиазъм. Не стига, че веществените доказателства бяха малко, ами и трябваше да ги анализира, без да има ни най-малка представа за района.

„Риба на сухо…“

— Бен, от колко време живееш тук? — попита той.

— Откакто съм се родил, сър.

— Добре. Как се казва този район на щата?

— Северна крайбрежна равнина, доколкото си спомням.

— Познаваш ли някой геолог, който да работи в района? Някой картограф?

— Не. Само хидробиолози.

— Райм — намеси се Сакс, — когато бяхме при канала, видях един шлеп. Прекарват асфалт и катран от някаква местна фабрика.

— Фабриката на Давет — уточни Люси.

— Там нямат ли геолог? — попита Сакс.

— Не знам дали имат — намеси се Бел, — но самият Давет е инженер и живее тук от много години. Сигурно добре познава местността.

— Би ли му се обадил?

— Дадено. — И излезе.

Върна се след няколко минути.

— Свързах се с Давет. Нямат геолог, но той се съгласи да помогне. Ще дойде след около половин час. И така, Линкълн, как ще проведем издирването?

— Аз, ти и Бен ще стоим тук и ще изследваме уликите. Искам веднага да се сформира малък отряд, който да започне издирването от Блакуотър Ландинг. От мястото, на което Джеси е видял за последно Лидия и Гарет. Ще направлявам отряда оттук, в зависимост от това, което открия по уликите.

— Кой искаш да се включи в отряда?

— Сакс ще го ръководи. Люси също да се включи.

Бел кимна. Люси не реагира.

— Бих искал и аз да участвам — обади се Джеси.

Райм кимна:

— Добре. Може би още един.

— Само четирима души? — изненада се Бел. — Мога да намеря десетки доброволци.

— В случай като този, колкото по-малко, толкова по-добре.

— Кой да е четвъртият? — попита Люси. — Мейсън Жермен ли?

Райм погледна към отворената врата. Не забеляза никого в коридора, но въпреки това понижи глас:

— Какво е положението с Мейсън? Странно се държи. Не обичам такива ченгета.

Бел вдигна рамене:

— Имал е трудно детство. Местен е, но е отрасъл на север от Пако. Баща му пробвал различни неща, накрая започнал да дестилира незаконно уиски. След като го разкрили, се самоубил. Самият Мейсън е започнал от нищо. Имаме такъв израз тук: Прекалено беден, за да си боядисаш къщата, прекалено горд, за да я варосаш. Такъв е Мейсън. Постоянно се оплаква, че нещо го спира, че не получава това, към което се стреми. Амбициозен е, но градчето не му предоставя възможност да се развива.

— И иска да застреля Гарет — отбеляза Райм.

— Точно така.

— Защо?

— Мейсън настояваше той да оглави разследването за смъртта на момичето, което бе нажилено от оси. Мисля, че е имал някаква връзка с нея. Може да са излизали заедно, не знам, но той страшно много искаше да тикне момчето в затвора. Не успя обаче да намери достатъчно доказателства. Когато старият шериф се пенсионира, общинският съвет не одобри Мейсън точно заради този случай. Избраха мен, въпреки че той е по-възрастен и има по-дълъг стаж. Оттогава Гарет му е като трън в окото. Така се държи, сякаш иска да намекне на Мейсън, че наистина е убил момичето, а се е измъкнал.

Райм поклати глава:

— Не искам такива луди глави в отряда. Избери друг.

— Нед Спото — предложи Люси.

Бел вдигна рамене:

— Способен полицай е. Добре стреля, но знае кога да си държи оръжието в кобура.

— Само се погрижи Мейсън да не се навърта наоколо — каза Райм.

— Това няма да му хареса.

— Нямаш избор. Намери му друга работа. Накарай го да мисли, че върши нещо важно.

— Ще се постарая.

На вратата се показа Стив Фар.

— Обадих се в болницата. Ед още е в критично състояние.

— Успял ли е да каже нещо?

— Нито думичка. Още е в безсъзнание.

Райм се обърна към Сакс:

— Добре… Хайде. Тръгвайте по пътеката от Блакуотър Ландинг и чакай да ти се обадя.

Люси погледна скептично пликчетата с улики:

— Наистина ли смятате, че така ще намерим момичетата?

— Сигурен съм! — отвърна кратко Райм.

— Имам чувството, че ще правите някакъв фокус.

Райм се засмя:

— Точно това е. Правиш заклинания, вадиш зайци от цилиндър. Не забравяйте обаче, че фокусите се основават на… на какво, Бен?

Едрият младеж се изкашля, изчерви се и поклати глава:

— Не разбирам какво имате предвид, сър.

— Фокусите се основават на научните закони. Това е — заяви Райм. Обърна се към Сакс: — Ще се обадя веднага щом открия нещо.

Двете жени и Джеси Корн излязоха.

И така, след като получи скъпоценните улики, след като апаратурата бе загряла и след като уреди вътрешните проблеми в екипа, Линкълн Райм облегна глава в инвалидната количка и загледа пликчетата, които му бе донесла Сакс. Представяше си, че отива там, докъдето краката не могат да го отнесат, че докосва онова, което ръцете му не могат да пипнат.

8.

Полицаите в шерифството си говореха.

Мейсън Жермен стоеше в коридора до самата врата на оперативната зала и слушаше.

— Защо още седим и не правим нищо? — недоумяваше един.

— Не, не… — отговори друг. — Не си ли разбрал още? Джим изпрати отряд.

„По дяволите!“ — помисли си Мейсън, който също не беше разбрал.

— Люси, Нед, Джеси и онази полицайка от Вашингтон.

— Не, от Ню Йорк е. Видя ли само каква коса има?

— Не ме интересува каква коса има! Искам само да намерим Мери Бет и Лидия.

— Аз също. Казвах само…

Стомахът на Мейсън се сви. Спомни си човека, за когото работеше през свободното си време като ученик — бивш шофьор на камион, който плащаше на малкия Мейсън, за да му помага да краде тютюн за цигари и да го продава на черния пазар. Старецът все казваше за едно или друго нещо, че е „сухо“. Това е южняшки израз, който се използва за уиски и означава, че не е разредено. Старият мошеник обаче го употребяваше за всичко, което е чисто и силно. Сега, докато подслушваше колегите си в коридора на шерифството, Мейсън Жермен осъзна, че желанието му да хване Гарет Ханлън е страшно „сухо“. Беше бесен на Бел, задето не го е включил в отряда.

Втурна се по коридора към кабинета на шерифа и едва не се сблъска със самия Бел, който тъкмо излизаше от склада, в който сега се бе настанил онзи чудак с инвалидната количка и се правеше, че помага. Бел се стресна.

— А, Мейсън… Тъкмо бях тръгнал да те търся.

Явно не търсеше много усърдно.

— Искам да идеш при Рич Кюлбо.

— При Кюлбо ли? Защо?

— Сто Макконъл е обявила някаква награда за Мери Бет и той е решил да се заеме с издирването. Не искам да ни се бърка. Дръж го под око. Ако не е вкъщи, изчакай го да се прибере.

— Изпратил си Люси след Гарет и не си ми казал.

Бел огледа подчинения си от глава до пети:

— Отидоха в Блакуоуър Ландинг да потърсят следите му.

— Знаеш колко исках да се включа в издирването.

— Не мога да изпратя всеки, който иска. Кюлбо вече е бил забелязан в Блакуотър Ландинг. Само ще провали издирването.

— Не ме будалкай, Джим!

Бел въздъхна:

— Добре. Истината ли искаш да знаеш? Заради омразата ти към момчето реших да не те пращам. Животът на двете момичета е поставен на карта. Трябва да го заловим час по-скоро.

— И аз това искам, Джим. Преследвам това момче от три години. Не мога да повярвам, че ми отнемаш случая заради онзи инвалид…

— Да не спорим…

— Познавам Блакуотър Ландинг сто пъти по-добре от Люси! Живял съм там. Не си ли спомняш?

Бел понижи глас:

— Прекалено много искаш да го хванеш, Мейсън. Ще направиш някоя глупост.

— Сам ли се сети за това? Или онзи те подучи?

Мейсън кимна към стаята, от която сега се чуваше зловещото бръмчене на инвалидната количка. Напомняше му за зъболекарска машина. Намесата на този паралитик можеше да им причини такива главоболия, каквито Бел не си е и представял!

— Стига! Всички знаят какво мислиш за Гарет!

— Целият свят мисли като мен.

— Така или иначе ще стане както съм решил, Мейсън. Ще трябва да се примириш.

Полицаят се изсмя тъжно:

— Затова ме пращаш да дундуркам един изпаднал негодник, а?

Бел погледна зад рамото му и извика към друг полицай:

— Хей, Франк…

Едрият мъж се приближи.

— Франк, идете с Мейсън при Рич Кюлбо.

— Да вадя ли заповед за обиск? Какво пак е направил?

— Нищо, няма да го арестуваме. Мейсън ще ти обясни. Ако Кюлбо не е вкъщи, изчакайте го. Гледайте с приятелчетата му да не пречат на отряда, който провежда издирването. Ясно ли е, Мейсън?

Мейсън не отговори. Завъртя се и забърза по коридора.

— Така е по-добре за всички — извика шерифът след него.

„Не мисля така“ — каза си Мейсън.

— Мейсън…

Той обаче не се обърна. Влезе в оперативната зала. Франк го последва. Мейсън дори не удостои с поглед неколцината си колеги, които сега обсъждаха Насекомото. Запъти се право към кабинета си. Седна на бюрото си, отключи чекмеджето и извади пълнител с шест .357-калиброви патрона. След това стана и влезе в общото помещение. Обърна се към Натан Грумър — около трийсет и пет годишен рус полицай:

— Грумър, отивам да поговоря с Кюлбо. Идваш с мен.

— Ама — започна бавно Франк, който вече си беше взел шапката, — нали Джим изпрати мен.

— Аз искам Натан да дойде.

— При Рич Кюлбо ли? — изненада се Грумър. — С него не се понасяме. Три пъти съм го арестувал, веднъж дори му разбих носа. На твое място бих взел Франк.

— Да — съгласи се високият полицай. — Братовчед му и тъст ми са колеги. Роднини сме. Уважава ме.

Мейсън погледна упорито Натан:

— Ти ми трябваш.

— Ама Джим каза… — започна Франк.

— Искам Натан да дойде!

— Добре, Мейсън. Щом държиш.

Мейсън загледа изработения от дърво макет на женска патица на бюрото на Натан. Беше красива. Това момче имаше дарба.

— Готов ли си?

Натан въздъхна и се изправи.

— А аз какво да кажа на Джим? — попита Фред.

Без да отговори, Мейсън излезе от помещението. Натан го последва. Качиха се в служебната кола на Мейсън.

След като си сложиха коланите, както призоваваше един плакат на улицата, Мейсън започна:

— Слушай сега. Аз…

— Стига, Мейсън. Исках само да ти кажа кое смятам за най-правилно. Миналата година Франк и Кюлбо…

— Млъквай и слушай!

— Добре. Слушам. Няма нужда да ми говориш така… Слушам. Какво пак е направил Кюлбо?

Мейсън обаче не отговори. Вместо това попита:

— Къде ти е пушката?

— Карабината ли? М 77?

— Същата.

— В джипа. У дома.

— Имаш ли оптически мерник?

— Разбира се.

— Отиваме да я вземем.

Излязоха от паркинга и веднага щом се озоваха на Мейнстрийт, Мейсън включи сигналната лампа на покрива.

Натан лапна една порция тютюн за дъвчене, което не смееше да направи в присъствие на Бел.

— Пушката, значи… Затова искаше аз да дойда, а не Франк!

— Точно така.

Натан Грумър бе най-точният стрелец с пушка в шерифството, един от най-добрите в окръга.

— Значи след като си взема пушката, отиваме при Кюлбо, така ли?

— Не.

— Къде тогава?

— На лов.

— Хубави къщи — отбеляза Сакс.

Пътуваха с Люси Кър по Канал роуд към Блакуотър Ландинг. Джеси Корн и Нед Спото, набит мъж около четирийсетте, караха зад тях. Люси погледна постройките от другата страна на канала и не каза нищо.

Липсата на деца в Блакуотър Ландинг отново направи впечатление на Сакс. Замисли се, но после реши да не си губи времето с това.

Люси зави надясно по Шосе 112, после спря на отбивката, откъдето бяха тръгнали само преди половин час. Джеси Корн спря зад тях. Четиримата слязоха до реката и се качиха в лодката. Джеси се зае с греблата и промърмори:

— Не мога да повярвам — да отида на север от Пако!

Каза го с толкова тревожен тон, че Сакс отначало помисли, че се шегува. Другите обаче не се засмяха.

Слязоха на другия бряг и тръгнаха по следите на Гарет и Лидия.

След бараката, където бе пострадал Ед Шефър, следите продължиха още двайсетина метра в гората, после изчезнаха.

По предложение на Сакс четиримата се разделиха и започнаха да търсят нещо, което да им подскаже накъде е тръгнал Гарет.

Не откриха нищо и се върнаха на мястото, на което следите се губеха.

Люси се обърна към Джеси:

— Сещаш ли се за онази пътека? Онази, по която побягнаха малките наркоманчета, когато Лу Стърджис ги погна миналата година?

Той кимна и каза на Сакс:

— Намира се на петдесетина метра на север. Гарет сигурно я знае. Тя е най-бързият път през храсталаците. Иначе много ще се забави.

— Да я проверим — предложи Нед.

Сакс се замисли как ще е най-добре да наложи мнението си. Реши, че има само един подход — директният. Ако прояви колебание, другите трима щяха да надделеят.

— Оставаме тук, докато не ни се обади Линкълн — заяви.

Джеси се усмихна смутено; явно не знаеше на чия страна да застане.

Люси поклати глава:

— Гарет е минал оттам!

— Не можем да сме сигурни.

— Тук храсталакът е много гъст — отбеляза Джеси.

— Всичко е обрасло — подкрепи го Нед. — Има и много змии. Ако не минеш по пътеката, няма откъде.

— Ще чакаме — отсече Сакс.

Спомни си един пасаж от учебника но криминология на Линкълн Райм:

„Много разследвания се провалят поради прибързани действия. Всъщност при повечето случаи внимателното анализиране на уликите много по-бързо показва кой е престъпникът и спомага за по-скорошното и по-безопасното му арестуване.“

— Просто хората от града нямат никаква представа какво е в гората. Ако вървиш без пътека, ще се движиш поне два пъти по-бавно. Гарет трябва да е тръгнал оттам.

— Може да се е върнал до реката — отбеляза Сакс. — Може да е имал друга лодка, скрита наблизо.

— Има логика — съгласи се Джеси; Люси го изгледа сърдито.

— Тогава щяхме да видим стъпките му в обратната посока — възрази Нед.

— Не и ако е минал през храсталака — контрира Сакс.

— Много малко вероятно ми изглежда — заяви Люси.

Млъкнаха и останаха безмълвни известно време. Плувнаха в пот, комарите ги хапеха безмилостно.

— Ще чакаме — повтори Сакс.

След това се настани на може би най-неудобния камък в гората и с престорен интерес загледа един кълвач, който усилено пробиваше ствола на високия дъб пред тях.

9.

— Първо местопрестъплението — каза Райм на Бен. — Блакуотър.

Кимна към купчината улики върху масата:

— Да започнем с маратонката на Гарет.

Бен отвори плика.

— Ръкавици! — нареди Райм. — Уликите се пипат само с ръкавици.

— Защото може да останат отпечатъци ли? — поинтересува се зоологът.

— Това е едната причина. Другата е замърсяването. За да не объркаме местата, на които ти си ходил, с онези, на които е бил извършителят.

— Добре.

Бен кимна енергично, сякаш се страхуваше да не забрави това правило. Погледна в маратонката.

— Пълна е с нещо като едър пясък.

— По дяволите, не сме взели стерилни листове. — Райм се огледа. — Какво е онова списание там? „Пийпъл“ ли?

Бен взе списанието. Поклати глава:

— Отпреди три седмици е.

— Не ме интересува дали любовните истории за Леонардо ди Каприо са актуални. Откъсни страницата с абонаментната бланка. Не ги ли мразиш? В момента обаче ще ни свърши работа. Излизат от пресата стерилни; подходящи са за поставяне на улики.

Криминологът накара Бен да изтърси съдържанието на маратонката върху листа. После добави:

— Сложи проба на микроскопа.

Приближи се с количката до масата, но не достигаше окуляра на микроскопа с няколко сантиметра.

— По дяволите!

— Може да го подържа малко, за да погледнете — предложи Бен.

Райм се подсмихна:

— Сигурно тежи петнайсетина кила. Не, ще измислим друг…

Зоологът обаче хвана микроскопа с яките си ръце и го поднесе пред очите му. Райм, разбира се, не можеше да нагласи фокуса, но все пак видя каквото го интересуваше.

— Това е натрошен варовик — обяви той. — Пусни проба на хроматографа. Искам да видя какво друго съдържа.

Бен нагласи хроматографския апарат, сложи проба от варовика и натисна копчето.

— Докато чакаме — добави криминологът, — нека разгледаме пръстта по връзките на маратонката. Да знаеш, Бен, обожавам връзките. Обувките и гумите също. Попиват уликите като гъби. Запомни го.

— Добре.

— Отдели малко пръст и да видим дали е от Блакуотър Ландинг, или от друго място.

Без да споделя ентусиазма на Райм, Бен изчегърта малко пръст върху хартията.

— Пръстта е много важна за криминолога. Полепва по дрехите и оставя следи до къщата на престъпника като трохите в приказката за Хензел и Гретел. Има повече от хиляда различни видове почва. При анализа й може да се направи връзката между извършителя и местопрестъплението. Големият френски криминолог Локар е формулирал правило, наречено на негово име, което гласи, че между престъпника, жертвата и местопрестъплението винаги се извършва някакъв обмен. Райм бе установил, че след кръвта най-често обменяното вещество е почвата. Проблемът с пръстта е, че се среща навсякъде. За да има тя криминологична стойност, детективът трябва да намери почва, разлияна от характерната за местопрестъплението. Първата стъпка при изследването на почвата, която се предполага, че е пренесена от престъпника, е да се направи контролна проба от местопрестъплението.

Райм обясни всичко това на Бен и младежът взе плика, означен като: „Контролна проба — Блакуотър Ландинг“. Беше записана и датата, на която е взета. Имаше и ръкописна бележка с почерк, който не беше на Сакс: „Събрана от полицай Джеси Корн“. Райм си представи как младият заместник-шериф послушно изпълнява нарежданията на Амелия. Бен изтърси от контролната проба върху друг лист хартия. Сложи го до листа с пръстта от връзките на Гарет.

— Как ще ги сравним? — попита младежът, гледайки апаратите на масата.

— С просто око.

— Ама…

— Само ги разгледай. Сравни ги по цвят.

— Как да го направя?

Райм едва се сдържа да не избухне.

— Просто ги разгледай.

Бен загледа едната купчинка пръст, после другата.

„Хайде, по-бързо — мислеше Райм, — не е толкова сложно.“

Опита да запази спокойствие — едно от нещата, които най-трудно му се удаваха.

— Едната проба е по-тъмна, сър — заяви накрая зоологът. — Тази от Блакуотър Ландинг. Вижте.

Показа ги на Райм, но той се намуси.

— Бъркам ли нещо, сър?

— Не, не. Виж само дали тази проба не е влажна.

— Ъъ… как?

— Пипни я с пръст.

— Доста е мокра.

— Първо ще се наложи да я изсушим. Не можем да ги сравним, ако не са еднакво влажни.

Райм огледа стаята. Ако ги изсушат на слънце, цветът на пробите можеше да се промени. На сянка пък щяха да съхнат много дълго. Погледна Том и си спомни, че болногледачът е запален готвач.

— Микровълнова печка! — възкликна криминологът. — Виж дали наоколо няма някоя закусвалня. Там сигурно имат. Помоли ги да ти изсушат пробата.

Бен излезе, държейки листа, сякаш е новородено коте.

Том кимна към врата:

— Това момче умира от притеснение.

— Тътри се като охлюв… и е свит като… не знам какво. Едва се сдържам да не избухна.

— И по-трудно ще ти стане.

Бен се върна след няколко минути. Носеше листа с пробата върху пластмасова паничка. Сега почвата бе значително по-светла.

— Сравни ги пак — накара го Райм. — Има ли разлика?

— Ъ… не мога да кажа, сър.

— Ъ… погледни ги под микроскопа тогава.

Бен постави двете проби на един микроскоп с по-малко увеличение и погледна през окуляра.

— Не съм сигурен. Трудно е да се каже. Предполагам… може би има някаква разлика.

— Дай да видя.

Младежът отново поднесе микроскопа пред очите на Райм.

— Определено има разлика — заяви криминологът. — Пробата от връзките е по-светла. Има и повече кристални частички. Повече гранит и глина и различни растителни остатъци. Значи не е от Блакуотър Ландинг. Ако имаме късмет, може да се окаже от бърлогата му. Като излязат резултатите от стрития варовик, пусни проба от пръстта от обувката.

— Добре.

След малко на монитора на хроматографския апарат се появи графика. Райм понечи да се приближи с количката си, но се блъсна в една ниска масичка.

— Мамка му!

Бен се ококори ужасено:

— Добре ли сте, сър?

— Да, да, да. Какво прави тази проклета маса тук? Не ни трябва.

— Веднага ще я махна.

Бен хвана тежката масичка с една ръка, сякаш беше от картон, и я премести в един ъгъл.

— Съжалявам, трябваше да се сетя да я махна по-рано.

Без да обръща внимание на този неловък израз на разкаяние, Райм погледна монитора:

— Големи количества нитрати, фосфати и амоняк.

Това беше много объркващо, но Райм не го сподели с помощника си. Искаше да види и резултатите от пръстта от връзките. Накара го да пусне пробата на хроматографа. Скоро и тези резултати се появиха на монитора.

Райм въздъхна:

— Още нитрати, още амоняк. Много високи концентрации. Също и фосфати. Детергент. И нещо друго… Какво е това, по дяволите?

— Къде? — Бен погледна екрана.

— Това най-отгоре. Пише „камфен“. Чувал ли си за такова вещество?

— Не, сър.

— Е, и да не сме чували, Гарет се е накиснал в него. — Райм погледна пликовете с другите улики: — Я да видим сега какво друго има. Каква е тази бяла салфетка?

Бен взе пликчето и го показа на Райм. По салфетката имаше доста кръв. Той погледна салфетката от стаята на Гарет:

— Еднакви са.

— Така изглежда. Еднакъв цвят, еднакъв размер.

— Дай ги на Джим Бел. Искам ДНК-анализ. Експресния метод.

— Какъв… сър?

— По-бързия метод за анализ на ДНК — полимеразната верижна реакция. Нямаме време за съставяне на пълна генетична карта, при което вероятността за грешка е най-малка, едно на шест милиарда. Искам само да разбера от кого е кръвта. Някой да вземе контролни проби от трупа на Били Стейл и от Мери Бет и Лидия.

— Проби ли? От какво?

— От генетичния им материал, ето от какво! От трупа на момчето е лесно. От жените е достатъчно да се намери един косъм, стига да е с луковицата. Някой полицай да вземе четка за коса или гребен от домовете им.

Бен взе пликчето със салфетката и излезе.

Върна се след няколко минути:

— Резултатът ще излезе след час-два. Ще изпратят пробите в Медицинския център в Ейвъри. Господин Бел… тоест шериф Бел каза, че така е по-лесно, отколкото, ако ги пратят в щатското управление.

— Един час ли? — намръщи се Райм. — Много дълго.

Замисли се дали това забавяне няма да струва живота на някое от момичетата.

— Ъ… можех да им се обадя да кажа колко е важно, но… — заекна Бен. — Искате ли да го направя?

— Няма нужда, Бен. По-добре да продължаваме. Том, прави списък.

Том се приближи до черната дъска, взе тебешира и Райм започна да му диктува:

Улики от местопрестъплението — Блакуотър Ландинг:

Салфетка с кръв; стрит варовик; нитрати; фосфати; детергент; камфен.

Криминологът погледна таблицата. Имаше повече въпроси, отколкото отговори.

„Риба на сухо…“

Погледът му се спря на купчинката пръст, която Бен беше изчегъртал от обувката на момчето.

— Джим! — изкрещя изведнъж, стряскайки Том и Бен. — Джииим! Къде е, по дяволите? Джим!

Шерифът се втурна разтревожен в стаята:

— Какво? Случило ли се е нещо?

— Колко хора работят в тази сграда?

— Не знам. Двайсетина.

— И живеят в различни краища на окръга, нали?

— Някои дори идват от Накотанк, Албърмарл и Чоан.

— Искам ги всички веднага.

— Моля?

— Всички служители в сградата да се явят незабавно тук. Искам да взема проби от почвата по обувките им… Чакай. И от подовите покрития в колите им.

— Почва ли?…

— Почва! Пръст! Кал! Сещаш ли се? Веднага!

Бел излезе. Райм се обърна към Бен:

— Виждаш ли онзи статив?

Зоологът се обърна непохватно към статива с епруветки.

— Това е комплект за изследване на плътностен градиент.

Бен кимна:

— Не съм работил с такова нещо, но съм чувал.

— Лесно е. Взимаш онези бутилки там… — Райм кимна към две тъмни бутилки с надписи „Етанол“ и „Тетра“. — Смесваш ги, както ти кажа, и пълниш епруветките догоре.

— Добре.

— Започвай. Ще ти кажа кога да спреш.

Бен смеси двете вещества според напътствията на Райм, след което напълни двайсетина епруветки. Течността стоеше на слоеве с различен цвят според съдържанието на етанола и тетраброметана в сместа.

— Сложи малко от пръстта от обувката на Гарет. Различните частички ще се разделят и така ще получим профила на плътностния градиент. След това ще вземем пръст от обувките на хора, които живеят в различни райони на окръга. Ако профилът на някоя от тях съвпада с този, значи е много вероятно Гарет да е минал през съответния район.

Бел дойде заедно с първата група служители и Райм му обясни какво смята да прави. Шерифът се усмихна възхитено:

— Това е идея и половина, Линкълн. Братовчедът Роланд не напразно толкова те хвали.

Следващият половин час обаче отиде напразно. Никоя от пробите не съвпадна с пръстта от обувката на момчето. Райм изруга.

— Е, струваше си да се опита — успокои го Бел.

— Да изхвърля ли епруветките? — попита Бен.

— Не. Пробите никога не се изхвърлят! — сопна се Райм.

После си напомни, че не трябва да се държи грубо. Младежът им помагаше заради роднинските си връзки и от загриженост за жертвите.

— Том — обърна се към болногледача — Сакс поръча фотоапарат „Полароид“. Трябва да е някъде тук. Намери го и снимай всички епруветки. Напиши на гърба на снимките имената на служителите, от чиито обувки са пробите.

Том се зае със задачата.

— Хайде сега да видим уликите от къщата на приемните родители на Гарет. Вземи панталоните. Виж дали има нещо в подгъва.

Бен внимателно отвори найлоновия плик и огледа панталоните:

— Да. Има борови иглички.

— Цели или начупени?

— Начупени, струва ми се.

— Чудесно. Това означава, че са му трябвали за нещо. Откъснал ги е с някаква цел. А тази цел може да има връзка с престъплението. Не знам още за какво са му трябвали, но предполагам, че за да замаскира нещо.

Райм отпусна глава на възглавницата, която бе прикрепена на инвалидната количка. Погледна часовника на стената. Гарет беше избягал преди почти четири часа. Достатъчно, за да стигне до някое скривалище. Може би вече нямаше как да го открият. Може би вече беше прекалено късно. За това време можеше спокойно да прикрие следите си или да заложи капани за преследвачите си.

— Подушвам скункс — отбеляза Бен.

— И аз го усетих. Жалко, че не ни върши работа. Поне засега.

— Защо не?

— Защото няма как да свържем животното с определен район. Ако живее на едно място, да, но ако е скитащ, няма да ни свърши работа. Дай да видим следовите улики по дрехите. Отрежи някое парче от панталона и го пусни на хроматографа.

Докато чакаха резултатите, Райм огледа останалите улики.

— Дай да видя бележника, Том.

Болногледачът го разлисти пред очите му. Вътре имаше нескопосани скици на насекоми. Райм поклати глава. Тук нямаше нищо интересно. Кимна към четирите книги, които беше донесла Сакс:

— Я да видя книгите.

Едната от тях — „Миниатюрния свят“ — беше четена толкова често, че вече се разпадаше. Някои изречения бяха заградени, подчертани или отбелязани със звездички. От никой от тези пасажи обаче не се разбираше къде обича да прекарва времето си момчето. Съдържаха само данни за насекомите. Изоставиха книгите.

След това Райм разгледа нещата от буркана с осите. Пари, снимки на Мери Бет и на починалите родители на Гарет, стар ключ, корда за въдица.

Парите бяха в банкноти по пет и десет долара и няколко сребърни монети. По банкнотите нямаше бележки (някои престъпници пишат бележки или планове върху банкноти, за да могат бързо да се отърват от уликите, като пуснат купюрите в обращение). Райм накара Бен да облъчи парите с апарат „Полилайт“. Имаше стотина частични отпечатъка от пръсти — прекалено много, за да свършат работа. На рамките на снимките и кълбото корда нямаше етикети, по които да се разбере в кои магазини обича да пазарува момчето.

— Кордата издържа товар до килограм и половина — отбеляза Райм. — Това е за дребни риби, нали, Бен?

— Трудно ще хванете и каракуда с такава корда.

На монитора се появиха резултатите от панталоните на Гарег. Райм зачете на глас:

— Керосин, пак амоняк, пак нитрати и пак този камфен.

Започна да диктува:

— Улики от място, свързано с престъпника — стаята на Гарет: Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и на родителите на момчето; книги за насекоми; корда; пари; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.

Загледа се в дъската, после каза:

— Том, обади се на Мел Купър.

Болногледачът отиде до телефона и набра номера; знаеше го наизуст.

Купър, който често помагаше на Райм в криминологичните изследвания, тежеше вероятно наполовина на Бен, имаше вид на темерут и беше един от най-способните криминологични техници в страната.

— Ще ме свържеш ли, Том?

Болногледачът натисна едно копче и гласът на Купър веднага прозвуча в слушалките на инвалида:

— Здравей, Линкълн. Нещо ми подсказва, че не си в болницата.

— Как стигна до този извод, Мел?

— Не ми беше много трудно. Дисплеят на мобилния ми телефон показва, че се обаждаш от административната сграда на окръг Пакенок. Да не си отложил операцията?

— Не, само помагам за едно разследване. Слушай, Мел, нямам много време, а ми трябва информация за едно вещество, наречено камфен. Чувал ли си го?

— Не, но изчакай. Ще видя в компютъра.

В слушалките се чу бясно тракане по клавиши. Купър пишеше най-бързо на компютър от всички познати на Райм.

— Ето, готово… Интересно…

— Не ми трябва мнението ти, Мел. Искам факти.

— Органично вещество от групата на терпените, съединение на въглерода и кислорода. Получава се от растения. Използва се за производство на пестициди, но е забранен в началото на осемдесетте. Най-много се е употребявал в края на деветнайсети век за осветление. Било е революционно откритие — дотогава са ползвали китова мас. Бил толкова популярен, колкото е природният газ в наши дни. Неизвестен извършител ли търсиш?

— Не е неизвестен, Мел. Напротив, много добре го познават. Просто не можем да го открием.

— Чудна ваканция караш, Линкълн!

— Каква ти ваканция! Значи камфенът показва, че се крие в някаква стара сграда?

— Може. Но има и друга възможност. Тук пише, че в момента камфенът се използва в различни есенции.

— Какви например?

— Парфюми, афтършейв и други козметични продукти.

Райм се замисли.

— Какво е съдържанието му в крайния продукт?

— Под един процент.

Значи много ниско. Райм обичаше да казва, че криминологът не трябва да се страхува да прави смели заключения. Сега обаче времето го притискаше и той реши да не хаби енергия с фантастични теории.

— В този случай трябва да залагаме само на сигурно — каза той. — Ще приемем, че камфенът е от стара лампа, не от парфюм. Слушай, Мел, ще ти пратя и фотокопие на един ключ. Искам да разбереш откъде е.

— Лесна работа. От кола ли е?

— Не знам.

— От къща?

— Не знам.

— Наскоро ли е произведен?

— Нямам представа.

— Май ще е по-трудно, отколкото си мислех. Прати го все пак, ще видя какво мога да направя.

След като свършиха, Райм накара Бен да фотокопира двете страни на ключа и да изпрати копията по факса на Купър. След това се опита да се свърже със Сакс. Радиостанцията не работеше, затова й се обади на мобилния телефон.

— Ало?

— Сакс, аз съм.

— Какво й е на радиостанцията?

— Не работи.

— Накъде да вървим, Райм? От другата страна на реката сме, но загубихме следата. И, честно казано… — тя понижи глас — местните са бесни. Люси още малко, и ще ме изяде.

— Направих началните изследвания, но не знам как да тълкувам данните. Сега чакам онзи човек от фабриката в Блакуотър Ландинг. Давет. Ще дойде всеки момент. Слушай, Сакс, има още нещо. Открих значителни количества амоняк и нитрати по дрехите на Гарет и в обувката.

— Да не е бомба? — попита удивена тя.

— Така излиза. Пък и тази корда е прекалено тънка за каквато и да било риба. Мисля, че я използва за капани. Внимавайте къде стъпвате! Ако видите нещо, което прилича на улика, помни, че може да е клопка. Изчакайте още малко. Надявам се скоро да ви кажа накъде да вървите.

Гарет и Лидия минаха още пет-шест километра. Слънцето печеше безмилостно; вероятно минаваше обяд. Въпреки че бе пила в кариерата, Лидия бързо ожадня, започна да й се вие свят.

Гарет сякаш го усети, защото я успокои:

— Още малко! Там е по-хладно и има вода.

Местността бе открита. Редки гори и блата. Никакви къщи или пътища. В различни посоки се отклоняваха стари, обрасли пътеки. Ако някой тръгне да ги търси, надали щеше да разбере откъде са минали в този лабиринт.

Гарет я поведе по тясна пътека. От едната й страна се издигаха скали, от другата зееше пропаст. Вървяха около километър. Изведнъж Гарет спря и се извърна рязко. Изтощена и отпаднала, Лидия се облегна на едно дърво и загледа жилавото хлапе, мръсните му ръце и крака, гъстите му вежди, безумните очи.

„Ще те хванат, негоднико! — помисли си тя. — Ще те разкъсат на парченца.“

Гарет явно остана доволен, че никой не ги преследва. След това се завря в храстите и извади тънка корда за въдица. Опъна я през пътеката, на няколко сантиметра над земята. Беше почти незабележима. Върза я за една пръчка, която пък опря в голяма стъклена бутилка, пълна с някаква мътна течност. Лидия долови лека миризма на амоняк. Това я ужаси; в болницата често виждаше изгаряния от основи. Такова количество амониева основа можеше да причини сериозни поражения на десетина души.

— Не можеш да го направиш! — прошепна тя.

— Тебе пък кой те пита? Сега свършвам и отиваме вкъщи.

„Вкъщи ли?“

Момчето замаскира голямата бутилка с клонки. Лидия си представи как съдържанието й опръсква хората, тръгнали да я спасят, как ги ослепява, изгаря кожата им.

Преди години Лидия бе участвала в момичешката скаутска организация, но задачите, които ги караха да изпълняват там, й бяха скучни. Завиждаше на момчетата, които учеха полезни неща: да се ориентират по компас, да поставят капани, да добиват вода от различни растения, да познават ядивните плодове. Тя не знаеше точно къде се намират, но имаше добра ориентация за посока и предполагаше, че са изминали около осем километра на североизток от Блакуотър Ландинг, въпреки че Аутърбанкс, накъдето очевидно се бяха запътили, се намираше на изток от Танърс Корнър. Явно целта на Гарет бе не да отидат по най-прекия път при Мери Бет, а да подмами преследвачите да навлязат още по-дълбоко в опасните земи на север от Пако.

Дали да не предупреди по някакъв начин Джим Бел и останалите? Нямаше как да го направи: ръцете й бяха вързани, а Гарет я наблюдаваше през цялото време. Затова тя отправи молитва към ангела си пазител да бди над хората, които идват да я спасят.

Сега вървяха по-бързо въпреки жегата. Лидия едва успяваше да догони Гарет, който като че ставаше по-мръсен с всяка изминала минута, целият бе в прах и останки от гнили листа. Сякаш бавно се превръщаше в насекомо.

Той кимна към един хълм:

— Там горе. Там ще нощуваме. Утре сутринта ще продължим към океана.

Престилката й отдавна бе мокра от пот. Горните й две копчета бяха разкопчани и се виждаше сутиенът й. Момчето постоянно зяпаше закръглените й гърди. Това обаче не я интересуваше. Искаше само да влезе в някое хладно помещение, каквото и да е то.

След петнайсетина минути излязоха на една поляна сред гората. Пред тях се виждаше стара воденица, обградена с тръстики и папур. Покрай нея течеше поток, който в по-голямата си част приличаше вече на блато. Постройката бе изгоряла; сред развалините се издигаше очукан комин. Лидия си спомни, че това се нарича Паметник на Шърман, на името на генерала от Гражданската война, който по пътя си към океана оставял след себе си опожарени домове със стърчащи комини.

Предната част на воденицата бе останала незасегната от пожара. Гарет блъсна Лидия вътре, затръшна тежката дъбова врата и я заключи с резе. Приближи се до счупения прозорец и се заслуша. Стоя неподвижно известно време, после, след като се увери, че никой не ги преследва, подаде на пленницата си бутилка вода. На Лидия й се искаше да изгълта всичко на един дъх, но се сдържа и започна да пие по малко.

После завърза ръцете й зад гърба.

— Необходимо ли е да го правиш? — попита тя.

Той завъртя очи, за да покаже колко глупав е въпросът й, и не отговори. Бутна я да седне на пода.

— Кротувай и си дръж устата затворена.

Приседна до отсрещната стена и затвори очи. Останаха така около половин час, в пълно мълчание. През това време Лидия се убеди, че не само ангелът й пазител, ами и всички жители на окръг Пакенок са я забравили.

10.

Заедно с Джим Бел в стаята влезе мъж около петдесетте, с оредяла коса и кръгло, благородно лице. Носеше синьото си сако в ръка, бялата му риза беше безупречно изгладена и колосана, въпреки че под мишниците му се забелязваха тъмни петна. Раирана вратовръзка със златна игла допълваше облеклото му.

Това явно бе Давет.

Острият поглед на Райм още от вратата разчете монограма на иглата за вратовръзка на новодошлия: ББНД.

Какво ли означаваше? Бенджамин? Бърнард? Браян?

Новодошлият погледна Райм, присви очи и кимна за поздрав.

— Хенри, това е Линкълн Райм — представи ги Бел.

Значи не е монограм. Това наистина бе Давет, но малкото му име беше Хенри. Дали щипката не е принадлежала на баща му? Бенджамин Бърнс Никълъс Давет. На този човек определено му отиваше да носи четири имена. Може би бе взел пример от баща си.

Райм също кимна.

Давет бързо огледа апаратите в стаята.

— Разбирате ли от хроматографски апарати? — попита Райм.

— В изследователския ни отдел има два. Но този модел… Вече дори не се произвежда. Защо го използвате?

— По финансови причини, Хенри — обясни Бел.

— Ще ви пратя един от моите.

— Не е необходимо.

— Този е абсолютен боклук. Ще ви осигуря нов за двайсет минути.

— Получаването на резултатите не е проблем — отбеляза Райм. — Тълкуването им е трудното. Точно за това ми е нужна помощта ви. Запознайте се с Бен Кър, той ми помага за изследванията.

Двамата мъже се здрависаха. Бен изглеждаше безкрайно радостен, че най-после в стаята е влязъл друг „нормален“ човек.

Бел избута един стол на колелца към новодошлия:

— Заповядай, Хенри, седни.

Индустриалецът седна, като внимателно оправи вратовръзката си. По жестовете му, по позата на тялото му, по уверения му поглед личеше (поне така прецени Райм), че е честен човек и способен бизнесмен.

Райм продължаваше да си блъска главата за съкращението. Нямаше да намери покой, докато не го разгадае.

— Цялата работа е заради двете отвлечени момичета, нали? — попита новодошлият.

Бел кимна:

— Не можем да твърдим със сигурност, но… мислим, че момчето може би вече е изнасилило и убило Мери Бет.

„Двайсет и четири часа…“

— Все още обаче имаме шанс да спасим Лидия — продължи шерифът. — Поне се надяваме. Освен това трябва да заловим Гарет, преди да е нападнал някого другиго.

— Колко жалко за Били. Чух, че загинал, защото се опитал да спаси Мери Бет.

— Гарет му разбил главата с лопата. Неприятна гледка.

— Имам чувството, че всяка минута ви е ценна. Да говорим по същество. — Давет се обърна към Райм: — Казахте, че искате да разтълкувате някакви резултати.

— Имаме някои улики от местата, през които е минал Гарет. Надявам се да познавате района и да ни кажете нещо по-конкретно.

Давет кимна:

— Познавам района доста добре. Учил съм геология и химия. Освен това цял живот съм прекарал в Танърс Корнър и съм обикалял целия окръг Пакенок.

Райм кимна към черната дъска:

— Погледнете тези улики и се опитайте да ги свържете с определено място.

— Сигурно дотам може да се стигне пеша — добави Бел. — Гарет не кара кола.

Давет сложи очила и погледна черната дъска. Прочете бавно списъка, на няколко пъти присви очи. Намръщи се леко:

— Нитрати и амоняк ли? Знаете ли от какво може да са?

Райм кимна:

— Мисля, че е оставил някоя саморъчна бомба, за да забави преследвачите си. Предупредих ги вече.

Давет отново погледна дъската:

— Камфен… мисля, че се е използвал в старите газови фенери.

— Точно така. Затова смятаме, че е завел Мери Бет в някаква стара сграда. От деветнайсети век например.

— Наоколо сигурно има стотици стари къщи, бараки и колиби… Какво още? Натрошен варовик… Това няма много да ни помогне. През окръг Пакенок минава дебел варовиков пласт. Едно време много хора са печелели от него.

Той прокара пръст по диагонал на картата, от южния край на Грейг Дизмал Суомп на югоизток:

— Навсякъде по тази линия има варовик. Това няма много да ви помогне. Но… фосфатите са добра улика. Северна Каролина е крупен производител на фосфати, но не се добиват тук, а по на юг. Значи, като имам предвид и детергента, мога да заключа, че се намира някъде около замърсена вода.

— По дяволите — възкликна Бел, — сигурно е около реката.

— Не — възрази Давет — Пако е чиста като сълза. Мътна е, но това е така, защото извира от блатата.

— О, вълшебната вода — възкликна шерифът.

— Какво е това? — поинтересува се Райм.

— В миналото хората са наричали водата от Грейт Дизмал Суомп „вълшебна“ — обясни Давет. — Пълна е с танинова киселина от разлагащите се кипариси и хвойни. Киселината убива бактериите и водата се запазва бистра дълго време. Използвала се е за пиене на корабите. Хората са вярвали, че притежава магически свойства.

— Добре — отсече Райм. Не се интересуваше от местните митове и легенди. — Как са се появили тези фосфати?

Давет се обърна към Бел:

— Откъде е отвлечено второто момиче?

— Откъдето и Мери Бет — отвърна шерифът, посочвайки картата. — От Блакуотър Ландинг. Пресекли са реката, минали са през ловната барака и са продължили на север още около километър. После хората ми изгубиха следата. Сега чакат да ги насочим.

— О, значи няма място за съмнение — заяви убедено индустриалецът. Премести пръст на изток по картата: — Минали са през Стоун Крийк. Ето тук. Виждате ли? Около водопадите тази рекичка се пени като бира. Извира близо до Хобът Фолс, откъдето в нея се изливат тонове отпадни води. Тези хора не дават пукната пара за опазване на околната среда.

— Добре, като са преминали рекичката, накъде мислите, че са продължили?

Давет отново погледна към дъската.

— Щом сте намерили борови иглички, предполагам, че са минали оттук — Той посочи квадранти Ж-5 и Ж-8. — В Северна Каролина има много борови гори, но по-често се срещат дъбови, кедрови, кипарисови и от каучуково дърво. Единствената голяма борова гора е на североизток. Ето тук. По пътя за Грейт Дизмал. — Замислено поклати глава: — Повече май не мога да ви помогна. Колко отряда сте пратили?

— Един — отвърна Райм.

— Какво? Само един? Няма ли да проведете по-мащабно преследване?

— Не — отвърна Бел, който явно се притесни, че Давет държи такъв тон на инвалида.

— Добре, колко души са?

— Четирима полицаи — отвърна шерифът.

Давет изсумтя:

— Това е глупаво. — Махна към картата: — Трябва да обходите стотици квадратни километри. Този Гарет Ханлън… Насекомото. Районът на север от Пако му е като роден дом. Винаги може да избяга.

Шерифът се изкашля:

— Детектив Райм смята, че не е хубаво да са много хора.

— В такава ситуация хората никога не са много. Трябва да се мобилизират петдесетина мъже, да им се раздадат пушки и да претърсят всяко проклето храстче, докато не го открият.

Райм забеляза, че Бен слуша възраженията на Давет с възмущение. Зоологът явно смяташе, че с инвалиди не трябва да се спори.

— Голямата хайка само ще подплаши Гарет и ще увеличи опасността за живота на жертвите — обясни спокойно криминологът.

— Не — възрази енергично Давет, — като се уплаши, ще ги пусне. Във фабриката в момента са на смяна около четирийсет и пет души. Десет да са жени. Тях няма да замесваме. Но мъжете… Веднага мога да ги мобилизирам. Ще намерим пушки и ще започнем претърсване около Стоун Крийк.

Райм си представи как петдесетима пишман преследвачи тъпчат из горите и блатата. Поклати глава:

— Не, имаме нужда от малък отряд. Хирургическа операция. Само така ще го намерим.

— Мисля, че грешите — заяви разпалено Давет.

— Хенри — обади се Бел, — господин Райм ръководи операцията и ние се радваме, че прие да ни помогне.

Думите на шерифа бяха предназначени по-скоро за Райм — като извинение за държанието на Давет.

Присъствието на индустриалеца обаче бе много приятно за инвалида. Той не вярваше в поличби, но смяташе, че този човек ще му донесе късмет: операцията щеше да мине благополучно и положението му щеше да се подобри. Смяташе така, защото бизнесменът единствен досега го бе погледнал в очите и му бе казал, че греши. Здравословното състояние на Райм не правеше никакво впечатление на Давет, интересуваха го само действията, решенията и мнението на криминолога. Индустриалецът дори не забелязваше парализираното му тяло. Чудотворните ръце на доктор Уивър щяха да накарат всички да се отнасят с него по този начин.

Разбира се, Райм беше доволен и от помощта, която му бе оказал Давет за стесняване кръга на търсенето. Беше му благодарен и за прямотата. Даде си сметка, че е имал нужда от потвърждение на правилността на решението си. Не бе признавал пред никого, но досега не беше уверен, че трябва да се подложи на операцията. Сега, благодарение на Давет, увереността му се завърна.

— Разбирам подбудите ви — каза криминологът, — но мисля, че моят подход е по-правилен.

Позицията на Райм явно не засягаше особено бизнесмена. Той се обърна към Бел:

— Е, изборът е ваш. Аз бих постъпил другояче, но всеки си има мнение… Ще се моля за тези момичета. — После се обърна към Райм: — За вас също.

Задържа погледа си няколко секунди върху криминолога и Райм разбра, че последното обещание е било искрено.

Разбра и още нещо.

Когато бизнесменът излезе, той се обърна към Бел:

— Джим, едното „Б“ от монограма на щипката на Давет „Бог“ ли означава?

Бел се засмя:

— Точно така. Хенри би отстранил безскрупулно всеки конкурент, но иначе е дякон в църквата. Ходи три пъти седмично. Една от причините да иска да вдигне цяла армия след момчето е, че го смята за безбожник.

Райм още не можеше да разтълкува всички инициали.

— Предавам се. Какво означават другите букви?

— „Благодарете на Бог за Неговите Дарове.“ Това е послание към всички добри християни. Не знам дали тези улики са дарове от Бога, но благодарение на тях разбрахме накъде да продължим търсенето. По-скоро да го съобщаваме на Люси и на твоята приятелка.

— Стоун Крийк ли? — възкликна Джеси Корн, след като Сакс им предаде думите на Райм. — На около километър е.

Тръгна през храстите. Люси и Амелия го последваха. Нед Спото вървеше отзад, оглеждайки тревожно гъсталака.

След пет минути излязоха на добре отъпкана пътека. Джеси махна на изток.

— Това ли е пътеката, по която мислехте, че е минал? — попита Амелия.

— Да — отвърна Люси.

— Прави бяхте — призна едва чуто Сакс, — но въпреки това трябваше да изчакаме.

— Не. Ти искаше да покажеш кой командва.

„Точно така“ — помисли си Сакс. Гласно каза:

— Сега обаче знаем, че може би по пътеката има заложена бомба.

— И без това щях да внимавам — озъби се Люси.

За десет минути стигнаха до мътната и разпенена от замърсители Стоун Крийк. На брега забелязаха два чифта отпечатъци: едните от обувки, малки, но дълбоки, като на пълна жена; другите — от боси мъжки крака. Гарет явно бе хвърлил и другата си маратонка.

— Да пресечем тук — предложи Джеси. — Познавам боровата гора, за която спомена господин Райм. Това е най-прекият път да се стигне до нея.

Сакс тръгна към рекичката.

— Чакай — спря я Джеси.

— Какво има?

Люси и Нед бяха седнали на земята и се събуваха. Усмихнаха се на реакцията й.

— Ако се намокриш и продължиш с мокри обувки, ще ти излязат мехури — обясни Люси. — Няма да можеш да минеш и сто метра.

— Ходенето сред природата не е любимото ти занимание, нали? — отбеляза Нед.

Джеси Корн се усмихна неловко и смъмри колегата си:

— Ами това е, защото живее в града, Нед. Също както ти надали ще се оправиш в метрото или в някой небостъргач.

Сакс не обърна внимание нито на заядливата забележка, нито на опита да я защитят. Събу обувките и чорапите си и нави крачолите на дънките си.

Нагазиха в реката. Водата беше леденостудена и ги освежи. Сакс съжали, че трябва да излязат толкова скоро.

На другия бряг изчакаха краката им да изсъхнат и се обуха. Огледаха брега и отново забелязаха следите. Тръгнаха към гората, но почвата стана по-суха и следите не личаха.

— Боровата гора е в тази посока — каза Джеси и махна на изток. — Най-логично е да са тръгнали направо натам.

Повървяха двайсетина минути в индианска нишка; внимателно оглеждаха земята за клопки. Скоро дъбовете и тръстиките се смениха с хвойни и американски ели. Отпред се появи тъмнозелената ивица на боровата гора. Следи обаче нямаше, не можеше да се разбере откъде са влезли в гората.

— Много е голяма — промърмори Люси. — Как ще намерим следите?

— Да се разпръснем — предложи Нед. — Ако е заложил капан, ще ни е дяволски трудно да забележим.

Тъкмо смятаха да се разпръснат, когато Сакс вдигна ръка:

— Чакайте!

Тръгна внимателно през храстите. След петнайсетина метра, сред група от някакви прецъфтели ниски дървета, откри отново следите. Оттам започваше добре очертана пътека през гората.

— Оттук са минали! — извика тя. — Вървете по моите следи, проверих за клопки.

— Как ги откри? — попита възхитено Джеси Корн.

— Надушваш ли нещо?

— Скункс — отвърна Нед.

— Панталоните на Гарет миришеха на скункс. Предположих, че е минавал оттук и друг път. Затова тръгнах по миризмата.

Джеси се засмя и се обърна към Нед:

— Е, как ти се струва нашето градско момиче?

Нед не каза нищо. Отрядът пое бавно през боровата гора.

На няколко пъти минаваха през обширни, почти голи пространства, осеяни с изсъхнали дървета и храсти. Липсата на прикритие тревожеше Сакс. След като за трети път я стресна някакво животно, тя се обади на Райм.

— Райм, там ли си?

— Какво има? Открихте ли нещо?

— Вървим по следите им. Мислиш ли, че Гарет е въоръжен?

— Не. Защо?

— Тук, сред гората, има големи голи пространства. Растенията са загинали от киселинни дъждове или от някакво замърсяване. Няма къде да се скрием. Това е идеално място за засада.

— По уликите не можем да съдим, че носи оръжие. Има нитрати, но ако бяха от боеприпаси, щеше да има и остатъци от барут, смазка, кордит и живак. Нищо такова не сме открили.

— Това доказва само, че не е стрелял наскоро.

— Така е.

Тя затвори.

Повървяха още няколко километра. Наоколо миришеше на смола, насекомите жужаха, жегата бе непоносима. Все още се движеха по пътеката, по която бяха минали Гарет и Лидия, но следите вече не се виждаха. Сакс се чудеше дали не са пропуснали…

— Стой! — изкрещя Люси Кър и коленичи. Нед и Джеси застинаха на място. Сакс мълниеносно извади револвера си.

После разбра какво гледа Люси — тънка сребриста нишка, опъната през пътеката.

— Уха! — възкликна Нед. — Как я забеляза? Почти невидима е.

Люси не отговори. Запромъква се внимателно през храстите.

— Да извикаме сапьорния отряд от Елизабет Сити — предложи Джеси.

— Шшшт.

Люси разгърна няколко листа.

Сакс затаи дъх. Наскоро бе пострадала от бомба. Не беше сериозно ранена, но добре помнеше оглушителния гръм, горещината, ударната вълна и разрушенията. Не искаше да го преживее за втори път. Знаеше, че в някои самоделни устройства престъпниците слагат дребни монети, които при взрива се разпръскват като куршуми. Дали и Гарет не бе направил нещо подобно? Спомни си снимката му: мътните, хлътнали очи. Спомни си бурканите с насекомите. Начина, по който бе загинала онази жена в Блакуотър Ландинг. Полицая Ед Шефър, който лежеше сега в кома. Да, реши тя, Гарет е в състояние да заложи и най-смъртоносната клопка.

Люси отмести и последното клонче. Сакс потръпна.

Полицайката въздъхна и седна на земята:

— Проклет паяк!

Нишката не беше корда, а паяжина.

Всички си отдъхнаха.

— Паяк, а? — изхили се Нед Спото.

Джеси също се засмя.

От гласовете им обаче не личеше да им е забавно и когато продължиха по пътеката, всички внимателно прескочиха безобидната нишка.

Линкълн Райм гледаше черната дъска:

Въздъхна ядосано. Чувстваше се напълно безполезен. Уликите му изглеждаха необясними.

„Риба на сухо…“

Очите му се спряха на „Книги за насекоми“.

Обърна се към Бен:

— Ти си студент, нали?

— Да.

— Сигурно четеш много.

— През повечето време, когато не съм на практика.

Райм заразмишлява на глас:

— Какво можеш да разбереш за човека, ако знаеш кои са любимите му книги? Освен очевидното, разбира се: че темата на книгата му е интересна.

— Какво?

— Ами, ако някой чете главно книги от типа „направи си сам“, това говори едно нещо за човека. Ако повече се интересува от художествена литература — друго. Гарет чете само научни книги. Какъв е изводът?

— Не знам, сър.

Младежът хвърли поглед към краката на Райм, после бързо отмести очи към таблицата.

— Не съм голям познавач на човешката природа — измънка той. — От животни разбирам повече. Те са по-постоянни, по-лесно предвидими от хората. Също и по-умни.

Даде си сметка, че говори безсмислици и млъкна.

Райм отново погледна книгите.

— Том, би ли ми монтирал устройството за прелистване? Май остана в микробуса.

— Да, мисля, че е там — каза болногледачът.

— Надявам се да си го взел. Поръчах ти да го вземеш.

— Казах, че мисля, че е там. Ще ида да проверя.

Том излезе.

„Насекомите били и по-умни…“

Том скоро се върна с устройството за прелистване.

— Бен — извика Райм, — би ли ми подал най-горната книга?

— Тази ли? — Младежът посочи „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“.

— Да, сложи я върху устройството… ако обичаш.

Болногледачът показа на Бен как да постави книгата, после включи устройството към системата за управление.

Райм прочете първата страница, но не откри нищо интересно. Помести леко безименния си пръст и устройството прелисти страницата.

11.

Гората ухаеше на смола.

Докато оглеждаше пътеката за клопки, Люси Кър си даде сметка, че отдавна не са виждали следите на Гарет и Лидия. Тя махна, за да отпъди някакво насекомо, което й се струваше, че пълзи по врата й. Оказа се струйка пот. Това скитане я дразнеше. Вечер след работа и в свободното си време обичаше да излиза и да се грижи за градината си. Веднага щом се прибереше вкъщи, навличаше избелели шорти, фланелка и сини гуменки и излизаше в двора на светлозелената си къща, която Бъд с готовност й бе приписал след развода. Там Люси грижливо поливаше и плевеше теменужките, крехките диви орхидеи и оранжевите камбанки. Почистваше листата им от прах и им шепнеше, сякаш бяха децата, които някога бе сигурна, че ще има.

Понякога, забелязала някое напъпило цвете край пътя, тя спираше полицейската кола, изваждаше го и го занасяше в градината си. Познаваше всички растения, покрай които минаваха сега — бъз, див ориз, папур, чиито остри като мечове листа бяха по-високи от човек, вечерна иглика… Ето и едно паразитно растение, което се впива с корените си в съседните треви и смуче жизнени сокове. Люси му хвърли кратък поглед, после пак се съсредоточи върху земята пред краката си.

Пътеката вървеше нагоре по стръмен скалист хълм. Люси Кър го изкачи с лекота, но на върха спря. Не, тук имаше нещо нередно.

След нея се качи Амелия и също спря. После се появиха и мъжете. Джеси едва си поемаше въздух, а Нед, който бе добър плувец и турист, дори не се беше изпотил.

— Какво има? — попита Амелия.

— Няма логика.

— Кое?

— Гарет да е минал оттук.

— Нали вървим по пътеката, както ни каза господин Райм — обади се Джеси. — Това е единствената борова гора в района. Следите на Гарет водеха насам.

— Така беше, но от три километра не сме ги виждали.

— Защо мислиш, че не е минал оттук? — поинтересува се Амелия.

— Гледай какво расте тук. Все повече и повече блатни треви. Става все по-блатисто. Хайде, разсъди логично, Джеси. Къде ще отиде Гарет, ако е минал оттук? Вървим направо към Грейт Дизмал.

— Какво е Грейт Дизмал? — попита Амелия.

— Огромно блато. Най-голямото по Източното крайбрежие — обясни Нед.

— Там няма нищо — обясни Люси. — Никакви къщи, никакви пътища. В най-добрия случай може да стигне до Вирджиния, но това ще му отнеме дни.

— А през този сезон трябва направо да се къпеш в препарат против комари, за да не те изядат жив — добави Нед Спото. — Да не говорим за змиите.

Сакс се огледа.

— Има ли къде да се скрият наоколо? Пещери? Изоставени постройки?

— Няма пещери — отвърна Нед. — Може би има няколко стари бараки, но повечето вече са погълнати от блатата. Люси е права. Този път не води наникъде.

— Мисля, че трябва да се връщаме — заключи Люси.

Сакс не възрази.

— В боровата гора сме, Райм — каза по телефона. — Има пътека, но не се виждат следи. Люси твърди, че няма логика да е минал оттук. Казва, че на североизток имало само блата. Няма къде да отиде.

— Мисля, че е тръгнал на изток — каза Люси. — Или на юг, назад към реката.

— Може да е тръгнал към Милъртън — предположи Джеси.

Люси кимна.

— Това са две големи фабрики, които вече не работят. Собствениците преместиха дейността си в Мексико. Сега са банкова собственост. Има десетки изоставени постройки, в които може да се скрие.

Амелия предаде думите й на Райм.

„Странен човек“ — помисли си Люси.

Нюйоркчанката послуша няколко секунди, после затвори.

— Линкълн каза да продължаваме — обяви тя. — Уликите не показват, че е тръгнал на юг.

— На юг и на запад да не би да няма борове? — тросна се Люси.

Червенокосата поклати глава:

— Може да не изглежда логично, но така показват уликите. Продължаваме.

Люси погледна Джеси и разбра, че от него не може да очаква подкрепа.

— Не, мисля, че трябва да се върнем — настоя тя — и да видим дали не е свърнал встрани от пътеката.

Амелия я погледна в очите:

— Знаеш ли какво… Хайде да се обадим на Джим Бел да видим той какво мисли.

Искаше да й напомни, че проклетият Линкълн Райм ръководи цялата акция, а той е поставил Амелия начело на отряда! Каква глупост — мъж и жена, които никога преди не са стъпвали в Щата на катранените хълмове, които нямат никаква представа за хората тук, изобщо за района, да казват на хора, които са прекарали целия си живот тук, как да си вършат работата!

Трябваше обаче да се подчини.

— Добре — промърмори тя. — Искам обаче да отбележа, че не съм съгласна.

Обърна се и тръгна сърдито напред. Стъпките й изведнъж заглъхнаха — пътеката бе покрита с дебел слой борови иглички.

Телефонът на Амелия иззвъня и тя забави ход, за да го включи.

Люси продължи бързо през игличките. Едва сдържаше гнева си. Нямаше начин Гарет Ханлън да е минал оттук. Само си губеха времето. Трябваше да вземат кучета. Да поискат подкрепления от Елизабет Сити. Трябваше…

Изведнъж всичко се разлюля пред очите й и тя политна напред. Изкрещя и протегна ръце, за да омекоти удара.

Стовари се на земята, въздухът й излезе, в дланите й се забиха борови иглички.

— Не мърдай — предупреди я Амелия; внимателно започна да се изправя.

— Защо, по дяволите, ме блъсна?

— Не мърдай! Нед, Джеси, останете на място!

Нед и Джеси застинаха с ръце на кобурите.

Амелия се намръщи болезнено, докато се изправяше, след това взе някаква дълга пръчка и започна да рови с нея из игличките. На две крачки от Люси пръчката потъна дълбоко под купчина клонки.

— Това е капан — заяви нюйоркчанката.

— Никъде не се вижда корда. Гледах много внимателно — възрази Люси.

Амелия повдигна клонките. Бяха закрепени върху мрежа от корда и криеха половинметрова дупка.

— Това е вълча яма, Люси — каза Нед. — Замалко да паднеш вътре.

— И какво има в нея? — попита Джеси. — Бомба ли?

— Дай си фенерчето — нареди Амелия.

Светна в дупката и бързо отстъпи.

— Какво има? — попита Люси.

— Гнездо на оси!

— Мамка му! — възкликна Нед. — Мръсник…

Амелия внимателно махна останалите клонки. Гнездото бе с размерите на футболна топка.

— Божичко! — промълви Нед.

— Как разбра? — обърна се Люси към Амелия.

— Линкълн ме предупреди по телефона. В момента чете книгите на Гарет. В една от тях имало подчертан пасаж за някакво животно, наречено мравколъв. То си изкопава дупка, крие се на дъното и ухапва с отровните си челюсти всяко насекомо, което падне вътре. Мастилото било прясно. Райм си спомнил за боровите иглички и решил, че момчето може да е изкопало яма и да я е замаскирало с борови клонки.

— Хайде да изгорим гнездото — предложи Джеси.

— Не.

— Опасно е да го оставим така.

Люси се съгласи с нюйоркчанката:

— Димът ще ни издаде. Нека просто оставим ямата открита. После ще се върнем да го обезвредим. Оттук и без това надали ще мине някой.

Амелия кимна. Отново се обади по телефона.

— Открихме клопката, Райм. Няма пострадали. Не беше бомба, а гнездо на оси… Ще внимаваме… Обади се, ако откриеш още нещо.

Продължиха и едва след двеста-триста метра Люси събра смелост да каже:

— Благодаря. Ти беше права, че е минал оттук. Аз сгреших. — Поколеба се няколко секунди, после добави: — Джим е направил добър избор, като ви е повикал чак от Ню Йорк. Отначало не го одобрявах, но ако успеем, ще се радвам.

Амелия се намръщи:

— Повикал ни от Ню Йорк, така ли?

— Да, за да ни помогнете.

— Никой не ни е викал.

— Как така?

— Бяхме в медицинския център в Ейвъри. Линкълн ще се подложи на операция. Джим разбрал, че сме тук, и тази сутрин дойде да ни помоли да прегледаме уликите.

Люси се замисли. После се изсмя с облекчение:

— А пък аз да си помисля, че е изхарчил общински пари, за да ви докара.

Амелия поклати глава:

— Операцията е вдругиден. Имаме малко свободно време. Това е.

— Ех, този Джим… Защо не ни каза? Все така тайнствено се държи.

— Помислила си, че е решил, че сами не можете да се справите, така ли?

— Нещо такова.

— Братовчед му работи с нас в Ню Йорк. Той е съобщил на Джим за идването ни.

— Чакай. Роланд ли имаш предвид? Познавам го, и още как. Познавах и покойната му жена. Страхотни момчета има.

— Наскоро ми идваха на гости.

Люси отново се засмя:

— Май съм си направила прибързани заключения. Значи идвате от Ейвъри? От медицинския център?

— Да.

— И Лидия Джонсън работи там.

— Така ли? Не знаех.

В съзнанието на Люси нахлуха спомени. Някои бяха радостни, други искаше да забрави. Не беше сигурна дали иска да ги сподели Амелия. Каза само:

— Затова толкова искам да я спася. Преди няколко години имах здравословни проблеми и Лидия се грижеше за мен. Много добър човек е.

— Ще я спасим — увери я Амелия.

Вече се движеха по-внимателно. Клопката ги беше уплашила. Жегата бе непоносима. Джеси извади бутилка вода. Пиха един след друг, без дори да си правят труд да бършат гърлото.

— Каква операция ще правят на приятеля ти? — попита Люси. — Нещо, свързано със… състоянието му ли?

— Да.

— Не си много въодушевена…

— Не вярвам да има подобрение.

— Защо тогава се подлага на нея?

— Има шанс да му помогне — обясни Амелия. — Макар и нищожен. Става дума за нов метод.

— Но ти не искаш да се оперира?

— Не, не искам.

— Защо?

Амелия се замисли.

— Защото може да умре. Или състоянието му да се влоши — изрече бавно.

— Как може да има по-лошо състояние?

— Може да изпадне в кома от упойката. Да загуби способността да диша сам. Да говори.

— Обсъждали ли сте това?

— Да.

— Той обаче е упорит, така ли?

— Да.

Люси кимна:

— Отдалеч му личи, че е твърдоглав.

— Меко казано!

Изведнъж нещо в храстите изпращя. Докато Люси извади оръжието си, Сакс вече бе насочила револвер към една дива пуйка, която изскочи от гъсталака. Четиримата се усмихнаха, но скоро облекчението им отново отстъпи място на тревогата.

Прибраха оръжията си и продължиха мълчаливо.

Хората реагираха по различен начин пред Линкълн Райм.

Едни започваха с добродушни шеги за инвалиди и паралитици.

Други, като Хенри Давет, изобщо не обръщаха внимание на недъга му.

Трети реагираха като Бен — правеха се, че не го виждат, и копнееха час по-скоро да се махнат от погледа му.

Точно тези третите бяха най-омразни на Райм — отношението им му напомняше колко е по-различен от другите. Сега обаче нямаше време да се занимава с поведението на временния си асистент. Гарет завличаше Лидия все по-дълбоко и по-дълбоко в пущинака, а Мери Бет можеше всеки момент да умре от задушаване, жажда или загуба на кръв.

Джим Бел влезе в стаята и викна:

— Има добри новини от болницата. Ед Шефър прошепнал нещо на една от сестрите. После отново загубил съзнание, но аз го приемам като добър знак.

— Какво е казал? Нещо за картата в бараката ли?

— Казал е нещо като „важно“ и „олива“.

Бел се приближи до картата. Посочи една местност на изток от Танърс Корнър:

— Това е вилна зона. Едно от пътчетата се казва Олив стрийт, но се намира на юг от Стоун Крийк. Да кажа ли на Люси и Амелия да проверят?

Пак вечното противоречие: веществените доказателства срещу показанията на свидетели. За Райм спор нямаше.

— Да останат, където са — отсече той. — На север от реката.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре — съгласи се неохотно шерифът.

Телефонът иззвъня и Райм го включи с бързо движение на безименния си пръст.

Гласът на Сакс прозвуча в слушалките:

— Райм, намираме се на място, където се пресичат четири-пет пътеки, не знаем накъде да тръгнем.

— И аз не знам, Сакс. Ще се опитаме да поработим още по уликите.

— От книгите не можеш ли да измислиш нещо?

— Не, но са много интересни — доста сериозно четиво за шестнайсетгодишно момче. По-умен е, отколкото си мислехме. Къде точно се намираш, Сакс? Бен, иди, ако обичаш, при картата.

Сакс отново поиска мнението на останалите от отряда, след това заговори на Райм:

— На около шест километра на североизток от мястото, на което пресякохме Стоун Крийк, почти по права линия.

Райм повтори думите й на Бен, който постави ръка на картата. Квадрант Ж-7.

Близо до дебелия му пръст Райм забеляза някакво правоъгълниче.

— Бен, какво е това?

— Мисля, че е никаква стара кариера.

— О, Господи!

— Какво има?

— Защо, по дяволите, никой не ми е казал, че наблизо има кариера?

Бен сведе виновно очи; явно приемаше упрека лично.

— Ами аз…

Райм не го слушаше. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да се досети, нали Давет говореше, че много хора изкарвали препитанието си с добиване на варовик. Как иначе да го добиват освен в кариери? Райм веднага трябваше да попита. А и нитратите не бяха от самоделна бомба, а от динамита, с който са разбивали скалите.

— Сакс, на около половин километър на запад от вас има изоставена кариера.

В слушалките се чу тих разговор. След това гласът на Сакс отново прозвуча ясно:

— Джеси я знае.

— Гарет е минал през нея. Не знам дали още е там, така че внимавайте. Може да не е поставил бомби, но е майстор на капаните. Обади се, като откриете нещо.

Сега, когато заветното желание на Лидия — да се скрие от жегата, най-сетне се бе сбъднало, тя огледа помещението, за което беше копняла, и го намери ужасяващо.

Похитителят й ту крачеше нервно из стаята, ту поглеждаше през прозореца, после сядаше, изпукваше с кокалчета, мърмореше си, оглеждаше тялото й, пак ставаше и започваше да крачи… По едно време забеляза нещо на пода, наведе се и го вдигна. Лапна го лакомо и го глътна. Лидия се зачуди дали не е било насекомо. Само от мисълта й призля.

Продължаваше да седи със завързани ръце до стената. Помещението, в което се намираха, вероятно беше нещо като приемна за клиентите. Опушен коридор водеше към складовете и мелничните помещения. През пукнатините на стените се процеждаше ярка слънчева светлина и Лидия си представи, че ангелът й пазител слиза на земята. Забеляза нещо оранжево. Присви очи и различи няколко пакета бисквити и чипс. Имаше и бутилки минерална вода. Не ги беше видяла, когато влизаха.

Защо му беше всичката тази храна? Колко време смяташе да я държи тук? Твърдеше, че ще останат само за през нощта, но тук имаше провизии за месец. Дали не смяташе да я държи по-дълго време?

— Добре ли е Мери Бет? — попита тя. — Да не си й направил нещо?

— Не би ми хрумнало дори!

Каза го, без да се замисли, и на Лидия й се стори, че е репетирал отговора. Тя отново загледа слънчевите лъчи, които се процеждаха през процепите. Отнякъде се чуваше леко стържене — вероятно от въртящия се воденичен камък.

— Отведох я само защото исках да я предпазя — продължи да рецитира Гарет. — Тя сама искаше да се махне от Танърс Корнър. На морето много й харесва. На кого няма да му хареса?

Беше нервен. Бързо разкъса един плик с чипс. Изяде лакомо няколко шепи. Дъвчеше бързо, от устата му падаха трохи. Подаде пликчето на Лидия:

— Ако си гладна, да ти вържа ръцете отпред?

Тя поклати глава. Едва се сдържаше да не повърне.

Той изпи цяла кутия кока-кола на един дъх. След това продължи да яде.

— Воденицата изгоря преди две години — обясни й. — Не знам кой я запали. Харесва ли ти звукът от камъка? Готин е. Колелото се върти. Напомня ми за една песен, която ми пееше татко: „Върти се голямо колело…“

Той натъпка още чипс в устата си, без да спира да говори. Известно време нищо не му се разбираше. Накрая преглътна и продължи по-ясно:

— … ми харесва много. Седиш си нощем, слушаш цикадите и жабите. Когато отивам към океана, винаги прекарвам нощта тук.

Той спря да говори и внезапно се втренчи в нея. Усещаше погледа му. Изведнъж скочи и клекна до нея.

Лидия едва не се задуши от вонята на пот. Очакваше да заопипва гърдите или бедрата й.

Той обаче явно не се интересуваше от прелестите й. Отмести един камък и вдигна нещо.

— Стоножка — обяви гордо.

Беше дълга и жълтеникавозелена на цвят. Лидия помисли, че всеки момент ще повърне. Страхуваше се, че момчето ще изяде гадината или ще накара нея да го направи.

— Много са чисти. Много ги харесвам — продължи той. Остави я да пълзи по ръката му. — Знаеш ли, те не са насекоми… Ако ги уплашиш, стават опасни. Индианците ги смачквали и намазвали с тях стрелите си. Когато стоножката е уплашена, такова… изхвърля отрова и така се спасява. Враговете налапват отровата и умират. Страхотно, а?

Той се замисли за минута, после пак се разпали:

— Точно това не харесвам във филмите за Пришълеца. Гледала ли си ги? Направо ме ядосват. Не е честно! Помисли само, хората нападнаха първи, не е ли така? Животните не им бяха направили нищо! По дяволите! Те просто бяха гладни. Как можем да ги обвиняваме, че са убили онези хора на космическия кораб? Как можеш да виниш някого само защото е останал верен на природата си?

Гарет полека-лека се успокои и продължи да наблюдава стоножката, която вече пълзеше към рамото му. Гледаше я по същия начин, по който Лидия наблюдаваше племенничката си: с умиление, радост, едва ли не с любов.

Обзе я паника. Знаеше, че трябва да запази спокойствие, че не бива да се съпротивлява на Гарет, а да го предразположи. Но това гадно животно, което пълзеше по тялото му, начина, по който пукаше кокалчетата на пръстите си, възпалената му кожа, влажните му, зачервени очи и трохите по брадичката му я изпълваха с отвращение.

Чувствата й надделяха и тя се извъртя по гръб. Гарет я погледна с любопитство. Лидия го изрита с все сила. Краката й бяха силни. Уцели го право в гърдите.

Той отхвърча назад. Удари главата си в стената и се търкулна на пода. После изкрещя от болка и се хвана за ръката — стоножката явно го беше ухапала.

„Само така!“ — помисли си въодушевено Лидия. Ангелът й хранител се беше завърнал. Тя скочи на крака и се затича към мелничното помещение в края на коридора.

12.

Според Джеси Корн кариерата беше съвсем наблизо.

— Още пет минути — каза той на Амелия. После я погледна и добави: — Знаеш ли, исках да те питам… Когато извади револвера, като чухме пуйката… А и в Блакуотър Ландинг, когато Рич Кюлбо ни стресна… Това беше… забележително.

Сакс само вдигна рамене.

— Явно си доста бърза в стрелбата — добави той.

— Това ми е хоби — отвърна тя.

— Без майтап!

— По-лесно е от тичането за здраве. По-евтино от фитнеса.

— Състезаваш ли се?

— В клуба по стрелба „Норт Шор“ на Лонг Айлънт — кимна Сакс.

— А участвала ли си в състезания на Националната асоциация по спортна стрелба?

— Да.

— И аз си падам по този спорт! Стрелям и с пушка, разбира се, но силата ми е късоцевното оръжие.

Тя също го предпочиташе, но замълча. Не искаше да има прекалено общи неща с Джеси Корн.

— Сама ли си подготвяш заряда на патроните? — продължи да разпитва той.

— Да. Е, само големите калибри. При малките остават много мехурчета в куршума.

— Да не би и сама да си лееш куршумите?

— Да.

Усмихна се при мисълта как, докато домовете на съседите й ухаят на сладкиши, нейният мирише на разтопено олово.

— А аз не — призна той, сякаш се извиняваше. — Купувам си ги от магазина.

Продължиха известно време мълчаливо, оглеждайки земята за корда.

— Какво ще кажеш — попита лукаво Джеси, отмятайки русата коса от потното си чело — да ти покажа моя…

Сакс го изгледа подозрително.

— … най-добър резултат в състезанието на Асоциацията — уточни той. — Твоят колко е?… Хайде, кажи, не се притеснявай. Това е спорт. Пък и аз се състезавам от десет години. Нищо чудно да съм малко по-добър.

— Две хиляди и седемстотин — отвърна тя.

Джеси кимна:

— Да, това е максималният възможен резултат. Стрелба с три различни пистолета, максимум по деветстотин точки за всеки. Питах кой ти е най-добрият резултат.

Ставите я заболяха. Тя присви очи от болка:

— Това ми е най-добрият резултат. Две хиляди и седемстотин.

Джеси спря и я изгледа подозрително. Явно си мислеше, че се шегува, но тя говореше съвсем сериозно. Той се усмихна смутено:

— Ама това е най-добрият възможен резултат.

— Е, не го постигам винаги, но нали питаше кой ми е най-добрият.

— Ама… Не познавам някой, който да е постигал две хиляди и седемстотин точки.

— Сега познаваш — засмя се Нед. — Не се притеснявай, Джеси, това е само спорт.

Младият полицай поклати глава:

— Две хиляди и седемстотин…

Сакс съжали, че не го излъга. И бездруго беше хлътнал…

— Кажи, като свърши всичко, дали няма да имаш малко време да постреляме заедно? — предложи срамежливо той.

„По-добре да изстреляме някоя кутия патрони, отколкото да ми говори на чаша кафе колко е трудно да срещне подходящата жена в Танърс Корнър.“

— Ще видим — отвърна уклончиво.

— Каня те на среща — произнесе той думите, които най не й се искаше да чува.

— Ето, стигнахме — обяви Люси.

Спряха в края на гората. Кариерата беше пред тях.

Сакс ги накара да клекнат. Господи, колко я болеше! Всеки ден пиеше кондроидин и гликозамин, но при тази жега и в този влажен въздух…

— Райм смята, че Гарет може още да е тук — каза. — А това, че уликите не показват, че е въоръжен, не означава, че не е.

Загледа изкопа — около двеста метра в диаметър и трийсетина метра дълбок. Отвесните скални стени бяха жълти като стари кости, дъното беше пълно с тъмнозелена, воняща вода. На двайсетина метра около ямата не растеше нищо.

— Стойте настрани от водата — предупреди Люси. — Опасна е. Едно време децата идваха да се къпят. Племенникът ми, по-малкият брат на Бен, също идва веднъж. Баща му хубаво го наложи с каиша. Аз пък просто му показах снимката на Кевин Добс, след като беше престоял една седмица във водата. След това не е стъпил наблизо.

— Този психологически подход доктор Страх ли ти го препоръча? — пошегува се Сакс.

Люси се засмя.

Сакс отново си помисли за деца.

„Не сега, не му е сега времето…“

Телефонът й завибрира. Беше изключила звука, тъй като се приближаваха до престъпника.

— Сакс, къде сте? — чу се гласът на Райм.

— На ръба на кариерата — прошепна тя.

— Има ли някой?

— Току-що дойдохме. Засега не се вижда нищо подозрително. Тъкмо започваме претърсването. Всички постройки са сринати до основи, не виждам къде може да се скрие. Има обаче много удобни места за клопки.

— Сакс…

— Какво има, Райм?

Загриженият му глас я тревожеше.

— Има още нещо. Току-що получих резултатите от ДНК-анализа на салфетката, която намери тази сутрин.

— И?

— Спермата е на Гарет. Кръвта е на Мери Бет.

— Изнасилил ли я е?

— Внимавайте, Сакс, но не се бавете. На Лидия не й остава много време.

Лидия се криеше в тъмна, мръсна стаичка, някогашен склад за зърно. Ръцете й все още бяха вързани зад гърба, виеше й се свят от жегата и обезводняването. Това бе първото скривалище, което намери, след като избяга от Гарет. Когато се вмъкна и затвори вратата, десетина мишки се разбягаха в краката й и тя мобилизира цялата си воля, за да не запищи.

Стъпките на Гарет се чуваха някъде навън заедно с постоянното стържене на воденичния камък.

Обхвана я паника и започваше да съжалява, че му е избягала. Само че вече нямаше връщане назад. Не можеше да се предаде. Беше му причинила болка и той щеше да й отмъсти, ако я хване. Може би дори щеше да я убие. Не й оставаше друго, освен да избяга.

Тя погледна през една пролука на вратата и се заслуша внимателно. Чу стъпките му в съседната стая, мърмореше си нещо и отваряше вратите на другите складови помещения. Беше се надявала да помисли, че е избягала навън, но той очевидно знаеше, че не е успяла, и я търсеше в сградата. Реши да не стои повече в склада. Гарет скоро щеше да я намери. Измъкна се от скривалището си и безшумно влезе в съседната стая. Единственият изход оттам бе стълбището за втория етаж. Тръгна нагоре. Задъха се. Едва пазеше равновесие.

Момчето се обади от коридора:

— Заради теб ме ухапа! Боли!

„Да те беше ухапала по окото или между краката — помисли си тя. — Върви по дяволите, сополанко такъв!“

Той затропа из стаята под стълбището. Лидия чу пъшкането му. Стори й се дори, че го чува как пука кокалчета.

Отново я обхвана страх. Зави й се свят.

Стаята на горния етаж беше голяма и многобройните й прозорци гледаха към изгорялата част на воденицата. Имаше само една врата. Лидия я отвори и се озова в мелничното помещение. Зъбните колела бяха ръждясали и двата големи воденични камъка в средата на помещението не се движеха. Явно звукът, който се чуваше, бе от колелото, което се въртеше бавно от водата. Лидия забеляза дълбока, тясна яма, напомняща кладенец. Дъното й не се виждаше. В нея се изливаше ръждивожълтата вода от водното колело и сигурно оттам се връщаше в реката.

— Стой! — изкрещя Гарет зад гърба й.

Тя се стресна. Обърна се. Той стоеше на вратата. Гледаше я с широко отворени очи и притискаше ръката си, върху която се виждаше голяма синкава подутина.

— Заради теб ме ухапа — изръмжа. — Накара ме да я убия. Сега е мъртва! Не исках да го правя, ти ме принуди! Връщай се в стаята! Ще ти завържа и краката. — И тръгна към нея.

Тя погледна скулестото му лице, гъстите му вежди, широките му длани, гневните му очи. През съзнанието й запрепускаха образи: умиращ от рак пациент; момчето, което хрупа лакомо чипс; гнусната стоножка; пущинака навън; самотните й нощи, докато чакаше приятелят й да се обади; цветята, които бе оставила в Блакуотър Ландинг, въпреки че май изобщо не искаше да ги носи…

Това й дойде много.

Лидия спокойно се отдръпна от Гарет, мина покрай воденичните камъни и се хвърли в бездънната яма.

Кръстчето на оптическия мерник сочеше рамото на червенокосата.

„Това се казва коса“ — помисли си Мейсън Жермен.

Двамата с Натан Грумър се намираха на едно възвишение над старата кариера на „Андърсън рок продъктс“, на стотина метра от малкия отряд.

Натан най-сетне стигна до заключението, което трябваше да си извади още преди половин час:

— Това няма нищо общо с Рич Кюлбо.

— Няма. Поне засега.

— Какво значи „поне засега“?

— Кюлбо е някъде наблизо. Заедно с Шон О’Сараян…

— Този нехранимайко е по-опасен от двама Кюлбовци.

— Няма спор. Харис Томъл сигурно също е с тях. Не заради тях обаче сме тук.

Натан отново погледна полицаите и червенокосата.

— Явно. Защо се целиш в Люси с пушката ми?

Мейсън му я върна.

— Защото не съм си взел проклетия бинокъл. И не гледах Люси.

Тръгнаха по билото на хълма. Мейсън си мислеше за червенокосата. За красивата Мери Бет Макконъл. За Лидия. Мислеше си как животът понякога не върви както му се иска на човек. Сега например трябваше да е шериф. Знаеше, че е трябвало да представи искането си за повишение по друг начин. Знаеше, че е трябвало да постъпи по друг начин и когато преди пет години Кели го напусна заради онзи шофьор…

Трябваше да постъпи по друг начин, когато за пръв път залови Гарет. Сега плащаше за тези грешки. Животът му се беше превърнал в поредица еднакви, самотни, удавени в алкохол дни. Нямаше желание дори да иде за риба.

— Ще ми кажеш ли какво смяташ да правим? — попита Натан.

— Търсим Кюлбо.

— Ама нали каза… Трябваше да стоим пред къщата на Кюлбо, която се намира на десетина километра оттук. Вместо това се намираме на север от Пако, въоръжени с моята пушка, а ти не щеш да ми кажеш защо!

— Казвам, че ако Джим пита, сме тръгнали да търсим Кюлбо.

— А всъщност…

Натан Грумър можеше да уцели ябълка от сто метра. Можеше да прави дървени фигурки, за които колекционерите са готови да дадат петстотин долара, ако се сети да ги продава. Беше надарен с изключителна сръчност, което не можеше да се каже за съобразителността му.

— Ще заловим момчето — обяви Мейсън.

— Гарет ли?

— Да, Гарет. Кой друг? Те ще го подплашат да се покаже, а ние ще го пипнем.

— Какво значи „ще го пипнем“?

— Значи, че ще го застреляш, Натан. Ще го утрепеш.

— Да го застрелям?!

— Да.

— Чакай малко. Няма да си провалям кариерата заради болните ти амбиции.

— Ти нямаш кариера! Имаш работа. И ако искаш да не я загубиш, ще правиш каквото ти казвам. Слушай сега, говорил съм с Гарет. При разследването на другите му убийства.

— Така ли? Говорил си, значи. Сигурно!

— И знаеш ли какво ми каза той?

— Не. Какво?

Мейсън се опита да измисли нещо правдоподобно. Спомни си отнесения поглед на Натан, докато с часове изглаждаше с шкурка някоя фигурка.

— Гарет каза, че ако бъде принуден, ще убие всяко ченге, което му се изпречи на пътя.

— Така ли е казал? Това хлапе?

— Да. Гледаше ме в очите. Даже каза, че ще го направи с удоволствие. Надявал се аз да съм първият, който ще му се изпречи.

— Мръсник! Каза ли на Джим?

— Разбира се, че му казах. Мислиш ли, че ще премълча такова нещо? Той обаче не ми обърна никакво внимание. Уважавам Джим Бел, знаеш това, но той мисли само как да запази службицата си.

Натан кимна загрижено и Мейсън се учуди, че толкова лесно налапа въдицата.

— Въоръжен ли е? — попита след кратко замисляне Грумър.

— Не знам, но нали си наясно, че лесно може да се купи оръжие в Северна Каролина?

— Така е.

— Никой не разбира това хлапе, колкото аз.

— Разбираш го?

— Разбирам опасността, искам да кажа.

— Ааа…

— Засега е убил четирима души, вероятно дори Тод Уилкс. Направил го е да изглежда като самоубийство. Или поне го е подтикнал да се самоубие, което си е чиста проба убийство. Ами онова момиче, което беше нажилено от оси? Видя ли как изглеждаше? Ами Ед? Миналата седмица седяхме на чашка. Сега е в кома и не се знае дали ще оживее.

— Все пак не мога да го застрелям, Мейс.

— Знаеш как ще постъпят в съда. Той е на шестнайсет. Ще кажат: „Бедното дете. Загубил е родителите си. Хайде да го пратим в някой поправителен дом.“ Ще го пуснат след шест месеца или година и всичко ще започне отново. Пак ще убие някое момче, което е тръгнало за Чапъл Хил, или някое невинно момиче.

— Ама…

— Не се тревожи, Натан. Ще направиш голяма услуга на Танърс Корнър.

— Не това исках да кажа. Проблемът е, че ако го убием, няма да можем да намерим Мери Бет.

Мейсън се изсмя тъжно:

— Мери Бет ли? Още ли мислиш, че е жива? Гарет със сигурност вече я е убил, изнасилил и зарил из пущинака. Отпиши я! Наше задължение е да се погрижим това да не се случва повече. Става ли?

Изщракването на затвора, когато зареди карабината, бе отговорът на Натан Грумър.