Убийте Райм

34.

„Какво става?“ — питаше се Линкълн Райм. Преди час, в пет и половина, висшият чиновник от отдел „Недвижими имоти“ на Данъчното управление на Северна Каролина най-сетне му се обади. Райм го беше събудил в един и половина, за да му възложи задачата да издири данъчните сметки на всеки, който е декларирал, че обитава фургон на „Макфърсън“. Райм първо провери дали родителите на Гарет не са притежавали такъв и след като се увери, че не са, реши, че момчето се крие в някой изоставен фургон. А щом е изоставен, значи собственикът вероятно не плаща вече данъци.

Служителят от данъчното му съобщи, че в щата има два такива фургона. В единия случай, близо до Блуридж, фургонът бил продаден на младо семейство, което в момента живеело там. Другият, близо до река Пакенок, не си струвал труда да се продава. Даде и местонахождението му: на черен път на около половин километър от реката, в квадрант В-6 на картата.

Райм веднага се обади на Люси и останалите и ги насочи към мястото. Щяха да се приближат по съмване и ако Гарет и Амелия бяха вътре, да ги обградят и да ги накарат да се предадат.

Последните сведения, които се получиха от тях, бяха, че открили фургона и се приближавали внимателно.

Недоволен, че работодателят му не е мигнал цяла нощ, Том изгони Бен от стаята и се зае с обичайните сутрешни процедури.

— Високо е, Линкълн — измърмори, оставяйки апарата за измерване на кръвно налягане.

Високото кръвно можеше да причини пристъп на дисрефлексия, която да доведе до инсулт. Райм обаче не му обърна внимание. Беше възбуден, отчаяно искаше да открие Амелия. Вдигна очи. В стаята влезе Джим Бел, по лицето му се четеше тревога. Бен Кър, също разстроен, вървеше след него.

— Какво има? — попита нетърпеливо Райм. — Добре ли е Амелия…

— Тя уби Джеси — прошепна Бел. — Застреляла го в главата.

Том застина. Погледна Райм.

— Тъкмо щял да арестува Гарет — продължи шерифът. — Тя го застреляла и двамата избягали.

— Не, не е възможно — промълви Райм. — Има някаква грешка. Някой друг го е направил.

Бел поклати глава:

— Нед Спото е видял всичко… Не казвам, че го е убила умишлено. Нед се хвърлил върху нея и тя натиснала спусъка, без да иска, но въпреки това става дума за убийство.

Амелия, второ поколение ченге, Дъщерята на стражаря, бе убила колега. Най-лошото престъпление за един полицай.

— Стига толкова, Линкълн. Трябва да извикам вече щатската полиция.

— Чакай, Джим. Моля те… Тя вече е отчаяна, уплашена. Също и Гарет. Ако извикаш командосите, рискуваш живота на още хора. Те ще ги застрелят.

— Ами, крайно време е — сопна се Бел. — Още от началото трябваше да ги застреляме.

— Аз ще ги намеря. Съвсем близко съм.

— Дадох ти възможност да го направиш и гледай какво стана.

— Ще ги открия и ще я убедя да се предаде. Сигурен съм, че ще успея. Ще…

Изведнъж Бел бе избутан встрани и в стаята нахълта Мейсън Жермен.

— Мръсник! — изкрещя той и се хвърли към инвалида.

Том му препречи пътя, но якият полицай го блъсна на пода. Хвана Райм за ризата:

— Шибан инвалид! Дошъл си да си играеш…

— Мейсън! — Бел се опита да го дръпне, но Мейсън отново го изблъска.

— … игрички с веществените доказателства, да си измисляш гатанки. Заради теб един добър човек загина!

Полицаят вонеше силно на афтършейв. Райм извърна глава.

— Ще те убия! Ще те…

Мейсън млъкна. Бен Кър го хвана през кръста и го изблъска встрани.

— Кър, по дяволите, пусни ме! — извика изненадано Мейсън. — Мръсник! Арестувам те!

— Успокой се, заместник-шериф — каза бавно мъжагата.

Мейсън посегна към кобура, но Бен стисна здраво китката му със свободната си ръка. Погледна шерифа, който кимна, после пусна Мейсън. Полицаят се обърна гневно към Бел:

— Ще отида там, ще открия онази жена и ще…

— Никъде няма да ходиш, Мейсън. Ако искаш да продължиш да работиш в това шерифство, ще изпълняваш каквото ти кажа. Оставаш в офиса! Ясно ли е?

— По дяволите, Джим. Тя…

— Ясно ли е?

— Да, ясно е, дявол да те вземе!

Мейсън изхвърча от стаята.

— Добре ли си? — попита Бел.

Райм кимна.

— А вие? — обърна се към Том.

— Нищо ми няма.

Болногледачът оправи ризата на Райм. После, въпреки протестите на криминолога, отново му премери кръвното.

— Все същото — отбеляза. — Високо, но не критично.

Шерифът поклати глава:

— Трябва да се обадя на родителите на Джеси. Господи, колко ми е трудно. — Приближи се до прозореца и се загледа навън. — Първо Ед, сега Джеси. Кошмарно е.

— Моля те, Джим — каза Райм. — Дай ми възможност да ги открия и да поговоря с нея. Ако не го направиш, нещата само ще се влошат. Знаеш го. Ще има още убити.

Бел погледна картата и въздъхна:

— Имат двайсет минути преднина. Мислиш ли, че можеш да ги откриеш?

— Да. Мога.

— Натам — каза Шон О’Сараян. — Сигурен съм.

Кюлбо погледна на запад, накъдето сочеше приятелят му.

Преди петнайсет минути оттам се чу изстрел, после — викове.

— Какво има там? — попита Кюлбо.

— Блата, няколко стари постройки — отвърна Харис Томъл, който бе обходил вероятно всеки квадратен метър на окръг Пакенок. — Пустош. Веднъж видях вълк там.

Вълците се смятат за изчезнали по тези места, но от време на време се появява по някой.

— Без майтап? — възкликна Кюлбо.

— Застреля ли го? — попита О’Сараян.

— Забранено е — отвърна Томъл.

— Защитени са — добави Кюлбо.

— И какво от това?

Кюлбо не се сети как да отговори на този въпрос.

Изчакаха няколко минути, но не чуха повече нито изстрели, нито викове.

— Да идем да проверим — предложи Кюлбо.

— Хайде — съгласи се О’Сараян и надигна бутилка вода.

— Пак ще бъде горещо — отбеляза Томъл, гледайки издигащото се над хоризонта слънце.

— Всеки ден е горещо — промърмори Кюлбо.

Взе пушката си и тръгна напред. Другите двама го последваха като верни кучета.

Мери Бет чу удар.

Отвори очи.

Нов удар.

— Здрасти, Мери Бет.

Гласът беше весел, като на човек, който говори на детето си. В просъница тя си помисли: „Това е татко! Защо се е върнал от болницата? Не трябва да цепи дърва в това състояние. Трябва да го убедя отново да си легне. Взел ли си е лекарството?“

Тя се изправи, главата я болеше. Беше заспала на стола.

Нов удар.

„Чакай. Това не е баща ми. Той е мъртъв… Сигурно е Джим Бел…“

Нов удар.

— Мееери Беет…

Тя подскочи. Голата, загоряла от слънцето глава на Том се появи на прозореца.

Мисионера отново заби брадвата във вратата. Том долепи лице до решетките, присви очи и огледа стаята:

— Къде си?

Тя загуби ума и дума.

— А, ето те, палавнице. Я, била си по-хубава, отколкото си мислех. — Вдигна ръка и й показа шевовете на раната си. — Изгубих цял литър кръв заради теб. Сега ще се наложи да ми се реваншираш.

Нов удар.

— Знаеш ли какво, скъпа? Снощи, като си легнах, сънувах циците ти. Благодаря ти за този приятен сън.

Нов удар.

Този път острието на брадвата се показа от вътрешната страна. Том се отдръпна от прозореца и се притече на помощ на приятеля си.

— Хайде, брато — викна той окуражително. — Още малко, и сме вътре.

Последва нов удар.

35.

Сега Райм се тревожеше да не би Амелия да направи нещо, с което да причини смъртта си.

Беше я наблюдавал как чеше главата си до кръв, как гризе ноктите и разкървавява пръстите си, как кара с бясна скорост. Нещо подтикваше Амелия Сакс към саморазрушение.

Сега, когато бе убила човек, тази склонност щеше да се засили. След злополуката, която направи Райм инвалид, Тери Добинс, психологът на полицията, му беше обяснил, че от време на време ще му се иска да се самоубие. Не депресията обаче подтиква хората към такива действия. Депресията прави индивида пасивен; повечето убийства се дължат на комбинация от безпокойство и панически страх.

Точно това сигурно чувстваше Амелия — преследвана, предадена от самата себе си.

„Открий я! Открий я час по-скоро!“

Той отново погледна таблицата. Не разполагаше с улики от фургона. Люси и другите полицаи го бяха претърсили набързо — прекалено невнимателно, разбира се. Бяха заслепени от треската за преследване и нетърпението да заловят бегълците.

Единствените свидетелства за местонахождението на Мери Бет (закъдето се бяха запътили Сакс и Гарет) бяха пред него. Тези улики обаче бяха най-заплетеното нещо, което бе анализирал в живота си.

Трябваха му още, но нямаше.

След злополуката Райм напразно се бе опитвал да извика някакви свръхчовешки сили, за да помръдне тялото си. Беше чувал за хора, които са отмествали цели коли, за да спасят затиснати под тях деца, или са карали с невероятни скорости, за да превозят някого до болницата. Скоро обаче си даде сметка, че това не е по неговите възможности.

Оставаше му само една сила — силата на ума.

„Мисли! Разполагаш само с ума си и уликите пред очите ти. Уликите няма да се променят. Затова промени начина си на мислене.“

Той отново погледна дъската. Бяха разбрали откъде е ключът. Маята беше от воденицата. Камфенът — от стар фенер. Боята — от постройката, в която бе затворена Мери Бет. Керосинът — за лодката. Алкохолът можеше да е дошъл отвсякъде. Калта от панталоните на момчето — нищо особено и…

„Чакай… Калта!“

Райм си спомни за пробите от пръст от обувките на хората, работещи в общинската сграда. Снимките от изследването на плътностния градиент все още бяха при него.

— Бен?

— Да?

— Пусни калта от панталоните на Гарет на плътностния градиент.

След като пробата бе готова, младежът попита:

— Сега какво?

— Сравни резултата с пробите от вчера сутринта.

— Добра идея — възхити се зоологът. Прегледа снимките: — Има съвпадение! Почти точно.

Младежът вече не се колебаеше да изказва мнението си. Това допадаше на криминолога.

— Откъде е пробата?

Бен погледна надписа на обратната страна на снимката:

— От обувките на Франк Хелър. Работи в Отдела за комунални услуги.

— На работа ли е още?

— Веднага ще проверя.

Бен се втурна навън. След няколко минути се върна заедно с набит мъж с рядка коса и бяла риза с къси ръкави. Новодошлият погледна несигурно Райм:

— Вие ли ни карахте да си чистим обувките вчера?

Изсмя се смутено.

— Франк, отново се нуждаем от помощта ви. Калта от обувките ви е като тази от дрехите на престъпника.

— На онова момче, дето отвлече момичето ли? — промърмори виновно Франк.

— Да. Това означава, че може би държи момичето на три-четири километра от дома ви. Бихте ли показали на картата къде точно живеете?

— Да не ме подозирате?

— Не, Франк, нищо подобно.

— Защото всяка нощ прекарвам с жена си. Гледаме телевизия. „Опасност“ и „Колело на съдбата“. Все по едно и също време. После „Защитете дивата природа“. Понякога идва и брат й. Те ще потвърдят. Той ми дължи пари, ама ще ме подкрепи, дори да нямаше дългове.

— Няма нищо страшно — успокои го Бен. — Искаме само да научим къде живеете. Покажете на картата.

Франк пристъпи напред и посочи едно място:

— Ето тук.

Квадрант Д-3, на север от Пакенок, на север от фургона. В района бяха означени няколко малки пътчета, но нямаше населени места.

— Как изглежда околността? — попита Райм.

— Главно гори и поляни.

— Знаете ли някое място, където може да се скрие отвлечено момиче?

Франк се замисли сериозно:

— Не, не знам.

— Бихте ли отговорили на още един въпрос?

— Освен тези, на които вече отговорих ли?

— Да.

— Ами питайте.

— Знаете ли за каролинските езерца?

— Разбира се, всеки знае за тях. Образувани са от метеорити преди милиони години. Когато са измрели динозаврите.

— Около вас имали от тях?

— О, пълно е.

Точно това се надяваше да чуе Райм.

— Поне петдесет-шейсет — добави Франк.

Това пък никак не хареса на криминолога.

Райм седеше с отпусната назад глава и затворени очи и премисляше за пореден път веществените доказателства.

Джим Бел и Мейсън Жермен се бяха върнали в стаята, но криминологът не им обръщаше внимание. Беше се пренесъл в друг свят, свят на наука и логика, свят, в който човек няма нужда да се движи, свят, в който забравяше дори Амелия и извършеното от нея. Виждаше уликите ясно, сякаш бяха пред него. Всъщност със затворени очи ги виждаше по-добре.

„Боя, захар, мая, кал, боя, камфен, захар, кал, мая… Мая… мая…“

Някаква мисъл мина през ума му, но веднага изчезна.

„Върни се, върни се…“

Да! Сети се.

Райм отвори очи. Погледна към ъгъла на стаята. Бел проследи погледа му:

— Какво има, Линкълн?

— Имате ли кафе-машина?

— Кафе ли? — наостри уши Том. — Никакъв кофеин. Кръвното ти е прекалено високо и…

— Не искам да пия кафе, по дяволите! Искам филтъра на кафе-машината.

— Филтър ли? Веднага ще донеса — каза Бел и излезе.

Върна се след малко.

— Дай го на Бен — нареди Райм. Обърна се към зоолога: — Виж дали хартиените влакна от филтъра не са като тези от дрехите на Гарет.

Бен постави няколко влакна под микроскопа. След това сложи и проба от дрехите на момчето. Погледна в окуляра и фокусира.

— Цветът не е съвсем същият — обяви той, — но по строеж и размер са почти еднакви.

— Добре.

Райм погледна фланелката с петната от сок.

— Пробвай отново плодовия сок от петното на фланелката. Не е ли малко кисел? Тръпчив?

Бен изпълни нареждането.

— Може би малко. Трудно е да се каже.

Райм загледа картата. Представяше си как се стеснява обръчът около Амелия и Гарет. Представяше си как момчето взима оръжието на Сакс и го насочва срещу нея.

Или как тя сама държи насочено към главата си дуло и натиска спусъка.

— Джим, би ли ми направил още една услуга? Една контролна проба.

— Разбира се, веднага тръгвам. Откъде да я взема?

Шерифът извади ключовете за колата от джоба си.

— О, няма нужда от кола.

Спомените нахлуха в съзнанието на Люси Кър.

Джеси Корн през първия си работен ден в шерифството — с безупречно лъснати обувки, но с различни чорапи. Беше се облякъл още по тъмно, за да не закъснее.

Джеси Корн, приведен зад патрулната кола, опрял гръб в нейния, докато Бартън Снел, извън нерви от хапчетата, които е изпил, стреля по тях. Само добродушните шеги на Джеси успяха да убедят едрия мъж да остави пушката.

Джеси Корн, който гордо докарва новия си червен пикап пред шерифството в почивния си ден и разхожда няколко деца в каросерията.

С тези мисли Люси се промъкваше през гората. Джим Бел им беше наредил да чакат при фургона. Щеше да изпрати Стив Фар, Франк и Мейсън да ги сменят, а нея, Трей и Нед искаше да върне в града. Те обаче взеха единодушно решение. Бързо прибраха трупа на Джеси във фургона и го покриха с един чаршаф. После Люси каза на Джим, че тръгват след бегълците и нищо на света няма да ги спре.

Гарет и Амелия бягаха бързо и не си правеха труда да заличават следите си. Движеха се по една пътека покрай блатата и отпечатъците им личаха ясно в меката почва. Люси си спомни какво бе казала Амелия на Райм за местопрестъплението на Блакуотър Ландинг — следите на Били Стейл бяха по-дълбоки отпред, което означаваше, че е тичал към Гарет, за да спаси Мери Бет. Сега виждаше същото в отпечатъците на бегълците.

След около километър почвата стана по-суха и следите вече не личаха толкова добре. Пътеката се загуби в тревата на голяма поляна и полицаите не можеха да разберат накъде са тръгнали престъпниците.

— По дяволите — изруга задъхано Люси. — По дяволите!

Обиколиха поляната, огледаха всеки метър, но не откриха нито пътека, нито нещо, което да им покаже накъде са тръгнали Амелия и Гарет.

— Какво ще правим? — попита Нед.

— Ще се обадим в шерифството и ще чакаме — отвърна тя.

Облегна се на едно дърво, хвана бутилката минерална вода, която й хвърли Трей, и я изпи до дъно.

Отново потъна в спомени.

Джеси Корн срамежливо й показва блестящия сребрист пистолет, който възнамерява да използва на полицейското състезание по стрелба.

Джеси Корн отива с родителите си на църква на Локюст стрийт.

Спомените бяха болезнени, но тя не се опитваше да ги пропъди. Когато открие Амелия Сакс, гневът й щеше да намери отдушник.

Вратата поддаде с няколко сантиметра.

— Мери Бет — провикна се Том. — Излез да си поиграем.

Двамата с мисионера си зашушукаха. След това Том пак се обади:

— Хайде, хайде, сладурче. Така ще е по-добре за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Вчера се пошегувахме. Нямаме намерение да ти правим нищо лошо.

Тя се долепи с гръб към стената до вратата и стисна томахавката с две ръце.

Вратата се открехна още, пантите изскърцаха. На пода се появи сянка. Том се подаде внимателно през пролуката.

— Къде е? — пошепна Мисионера иззад вратата.

— Виждам вход за мазето. Сигурно е вътре.

— Добре, хайде да я измъкване и да се махаме. Тук никак не ми харесва.

Том пристъпи напред. Държеше ловджийски нож.

Мери Бет нямаше намерение да чака повече. Знаеше философията на индианците — когато битката е неизбежна, нападай без предупреждение. Целта на войната не е да убеждаваш врага да се предаде или да му доказваш надмощието си; целта е да го унищожиш.

Затова тя се показа спокойно иззад вратата, нададе вик като нападащ индианец и замахна с все сила с томахавката.

— Внимавай! — изкрещя Мисионера.

Том не успя да реагира. Камъкът го удари силно под ухото, разби долната му челюст и премаза гърлото му. Той изпусна ножа, хвана се за врата, падна на колене и се задави. Изпълзя панически навън.

— По… мощ, по… мощ.

Никой обаче нямаше намерение да му помага. Мисионера просто го издърпа от прага и го остави на земята.

— Нещастник! — изсъска той. Извади револвер от задния си джоб. Мери Бет затръшна вратата и отново зае мястото си зад нея. Избърса дланите си и стисна още по-силно томахавката. Отвън се чу изщракване на предпазител.

— Мери Бет, имам револвер, сигурно вече си видяла. Няма да се поколебая да го използвам. Затова излез доброволно. Ако не излезеш, ще стрелям и може да пострадаш.

Тя се приведе зад вратата в очакване на изстрела.

Мисионера обаче блъфираше. Вместо да стреля, изрита с все сила вратата, която удари Мери Бет и я повали на земята. Когато обаче понечи да влезе, момичето също ритна вратата. Мисионера не го очакваше, дебелото дърво го удари по рамото и той загуби равновесие. Мери Бет излезе напред и замахна с томахавката към единствената част от тялото му, която виждаше — лакътя му. Той обаче се отдръпна навреме. От инерцията на удара томахавката се изплъзна от потните й длани и се изтърколи настрани.

„Няма време да я гониш. Бягай!“

Мери Бет го прескочи, преди да се е опомнил, и избяга навън.

Най-после на свобода.

Поне успя да се измъкне от тази дупка.

Затича се наляво, към пътеката, от която бяха дошли с Гарет и която минаваше покрай едно доста голямо каролинско езерце.

Зави зад ъгъла на бараката и попадна право в ръцете на Гарет Ханлън.

— Не! — изкрещя тя. — Не!

Момчето се ококори от изненада. В ръцете си държеше револвер. Хвана я за ръката:

— Как излезе? Как?!

— Пусни ме!

Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.

Зад него стоеше някаква жена с тъжно лице. Беше красива, с дълга червена коса. Дрехите й, също както на Гарет, бяха кални. Жената мълчеше. Изобщо не изглеждаше изненадана от появата на момичето. Имаше вид на дрогирана.

— По дяволите — крещеше Мисионера. — Шибана кучка!

Той също зави зад ъгъла и се намери очи в очи с Гарет.

Момчето насочи оръжието си към лицето му и закрещя:

— Кой си ти? Какво правиш в къщата ми? Какво си направил на Мери Бет?

— Тя ни нападна! Виж какво направи на приятеля ми!

— Хвърли това веднага! — продължи да крещи момчето. — Хвърли го, или ще те убия! Сериозно говоря. Ще ти пръсна скапаната кратуна!

— Господи… — промълви и хвърли оръжието на земята.

— Сега се разкарайте оттук! Бързо.

Мисионера отстъпи назад, помогна на Том да се изправи и двамата закуцукаха към гората.

Гарет издърпа Мери Бет към входа на бараката:

— Влизай вътре! Всички трябва да влезем. Те са след нас. Трябва да се скрием. Ще се скрием в мазето. Гледай какво са направили с бравите! Счупили са ми вратата!

— Не, Гарет! — възрази с прегракнал глас Мери Бет. — Няма да вляза повече там.

Той я издърпа вътре. Мълчаливата червенокоса жена също влезе. Гарет затвори вратата и загледа възмутено нацепените дъски и счупените резета.

Мери Бет се приближи и го удари с все сила в лицето. Той примигна удивено и отстъпи.

— Мръсник! — закрещя тя. — Можеха да ме убият заради теб!

— Извинявай! — запелтечи момчето. — Не знаех за тях. Мислех, че наоколо не минава нйкой. Не исках да те оставям толкова дълго сама. Арестуваха ме.

— Арестували ли са те? Какво тогава правиш тук?

Най-сетне червенокосата проговори:

— Аз го измъкнах от затвора. За да те намерим и да те върнем в града. Така ще подкрепиш твърденията му за мъжа с тъмния гащеризон.

— Какъв мъж? — попита объркано Мери Бет.

— Онзи от Блакуотър Ландинг. Мъжът с тъмния гащеризон, който уби Били Стейл.

Мери Бет поклати глава:

— Ама… Гарет уби Били. Той го удари с лопатата. Видях го. Стана пред очите ми. После ме отвлече.

Мери Бет никога не беше виждала такова изражение. Пълен шок и объркване. Червенокосата понечи да се обърне към Гарет, но нещо привлече погледа й: полицата с няколко зеленчукови консерви „Чичо Джон“. Тя се приближи до тях като сомнамбул и взе една. Загледа картинката на етикета — весел рус фермер с тъмен гащеризон и бяла риза.

— Всичко си измислил — прошепна тя на Гарет. Вдигна консервата: — Няма никакъв мъж. Излъгал си ме.

Гарет пристъпи напред и с бързината на скакалец смъкна белезниците от колана на червенокосата и ги щракна около китките й.

— Съжалявам, Амелия — каза той, — но ако ти бях казал истината, нямаше да ме освободиш. Нямаше друг начин. Трябваше да се върна за Мери Бет.

36.

Линкълн Райм трескаво разглеждаше списъка с уликите.

„Какво, по дяволите, прави този хроматограф толкова време?“

Джим Бел и Мейсън Жермен седяха мълчаливо. Люси се беше обадила да съобщи, че са загубили следата и чакат на няколко километра северно от фургона — квадрант В-5 на картата.

Хроматографът бръмчеше, всички чакаха резултатите.

Дългото мълчание най-после бе прекъснато от гласа на Бен Кър:

— Знаеш ли как ме наричат? Сигурно вече си се досетил.

Райм го погледна въпросително.

— Биг Бен — обясни зоологът, — на големия часовник в центъра на Лондон.

— Не се бях сетил. В училище ли ти викаха така?

— В гимназията. Като бях на шестнайсет, бях метър и деветдесет висок и тежах сто килограма. Много ми се присмиваха. Винаги съм се срамувал от външния си вид. Затова може би реагирах малко странно, като те видях за пръв път.

— Другите момчета сигурно много са те тормозили — отбеляза Райм, без да показва дали приема, или отхвърля извинението.

— И още как. Докато не пораснах. После взех първо място по борба за юноши и нокаутирах Дарил Тенисън за три секунди. Доста повече време му трябваше, за да се съвземе.

— Аз бягах много от часовете по физическо — призна Райм. — Фалшифицирах извинителни бележки от името на лекаря и родителите си, доста се бях ошлайфал. Вместо това ходех в химическата лаборатория.

— Сериозно?

— Поне два пъти седмично.

— И си правил експерименти?

— Четях много, играех си с апаратите… Няколко пъти водих и Соня Мецгер.

Том и Бен се засмяха.

Споменаването на Соня, първата му приятелка, го накара отново да се замисли за Амелия Сакс.

— Готово — обяви Бен.

Мониторът на апарата просветна и показа хроматографския профил на пробата, която Райм бе поискал от Джим Бел. Едрият младеж кимна:

— Ето: петдесет и пет процентен алкохол, вода, много минерални соли. Има следи от формалдехид, фенол, фруктоза, декстроза и целулоза.

— Това ми стига — каза Райм.

Помисли си: „Рибата може да е на сухо, но май са й пораснали бели дробове.“

— Допуснах грешка — обяви той. — Голяма грешка. Предположих, че маята е от воденицата, не от затвора на Мери Бет. В коя воденица обаче има мая? Само хлебарниците я използват. Значи… — той вдигна вежди и погледна Бел — е от някое място, където правят това.

Кимна към една бутилка на масата. Беше накарал Бел да я донесе от мазето на шерифството. Когато полицаите освобождаваха кабинета, за да го оборудват като лаборатория, бе видял един от тях да изнася няколко бутилки от нектар. Вътре имаше домашно уиски.

— Захарта и маята се слагат за закваска — обясни криминологът. — А целулозата в тази проба вероятно е от хартиените филтри, които, предполагам, се използват за прецеждане на уискито.

— Да — потвърди Бел, — повечето хора, които варят незаконно уиски, използват филтри за кафе.

— Точно като влакната от дрехите на Гарет. А декстрозата и захарозата са сложни въглехидрати от плодовете. От плодовия сок, който е останал в бутилката, преди да налеят уискито. Бен каза, че бил стипчив, като сок от френско грозде. Нали тези бутилки се използват най-често за наливане на уискито, а, Джим?

— Да, нектар „Оушън спрей“.

— Значи Гарет държи Мери Бет в някоя барака, в която се е правило нелегално уиски, вероятно изоставена след акцията.

— Каква акция? — поинтересува се Мейсън.

— Ами, като фургона — каза Райм; писнало му беше да обяснява очевидни неща. — Щом Гарет използва бараката за скривалище, значи е изоставена. Защо му е на някого да изоставя работещ казан за уиски?

— Данъчните са ги разкрили — отвърна Бел.

— Точно така. Обади им се и ги питай за нелегалните фабрики за уиски, които са били разкрити и затворени през последните две години. Трябва ни стара постройка, близо до гора и да е боядисана в кафяво, въпреки че по време на акцията може да е била в друг цвят. Намира се на шест-седем километра от дома на Франк Хелър и наблизо има каролинско езерце.

Бел излезе.

— Много добре — похвали го Бен.

Дори Мейсън Жермен изглеждаше впечатлен въпреки предубежденията си.

След малко Бел се върна:

— Хванахме ги!

Погледна листчето, на което беше записал координатите, после огледа картата и накрая загради една точка в квадрант Б-4.

— Точно тук — обяви той. — Началникът на отдел „Данъчно разследване“ каза, че акцията била мащабна. Разкрили фабриката преди около година и я затворили. Един от агентите им проверил постройката преди два-три месеца, била боядисана в кафяво. Затова огледал внимателно да не би отново да я ползват. Казал, че била празна и повече не са се занимавали с нея. А, и се намира на двайсетина метра от доста голямо каролинско езерце.

— Има ли начин да се стигне с кола?

— Би трябвало. Всички нелегални фабрики за уиски са близо до път.

Райм кимна:

— Добре, Джим, открих ги. Сега искам един час насаме с нея. Знам как да я накарам да се предаде.

— Опасно е, Линкълн.

— Един час — повтори Райм и погледна шерифа в очите.

Най-сетне Бел склони:

— Добре, но ще извикам щатската полиция. Ако Гарет избяга и този път, ще го преследваме по всички правила.

— Разбрано. Мислиш ли, че микробусът ми може да стигне дотам?

— Е, пътищата не са от най-добрите, но…

— Аз ще те закарам — каза решително Том. — Каквото ще да става, ще те закарам.

Пет минути след като Райм тръгна и Джим Бел се прибра в кабинета си, Мейсън Жермен се измъкна от шерифството.

В сградата имаше десетина телефона, които можеше да ползва, но той предпочете да излезе в жегата и да се обади от един автомат пред банката. Извади няколко монети. Огледа се, за да се увери, че никой не го е видял, измъкна от джоба си листче, на което бе надраскан телефонен номер, и набра.

„Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон… Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон…“

Десетина фермери я гледаха подигравателно от консервените кутии. Тъпата рекламна песничка звучеше в ушите й като химн на невъобразимата й глупост.

Глупост, заради която Джеси Корн загуби живота си, а тя провали своя.

Почти не забелязваше какво става в бараката, не обръщаше внимание на караницата между Гарет и Мери Бет. Беше помогнала на това момче, рискувайки живота си, а сега бе негова затворничка.

Пред очите й бе само черната дупка в челото на Джеси.

В ушите й звучеше само глупавата песничка: „Чичко Джон… Чичко Джон…“

Изведнъж Сакс осъзна едно: от време на време Райм се пренасяше мислено в друг свят. Разговаряше, но думите му нямаха смисъл; усмихваше се, но усмивката му бе фалшива; даваше си вид, че слуша, но всъщност не чуваше нищо. В такива моменти той мислеше за смъртта. Обмисляше възможността да се свърже с някой лекар от организациите за подпомагане на самоубийството, като „Лете“ например, или дори да си наеме убиец. (Райм, който бе допринесъл за вкарването в затвора на не един мафиот, със сигурност имаше връзки в тези среди. Всъщност някои хора с удоволствие биха свършили работата и безплатно.)

До този момент, в който животът й изглеждаше толкова разбит, колкото животът на Райм, ако не и повече, тя винаги бе смятала желанието му да сложи край на живота си за грешно. Сега обаче го разбираше.

Гарет подскочи уплашено:

— Какво е това?

„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“

После и Сакс чу бръмченето. Бръмчене на бавно приближаваща се кола.

— Откриха ни! — изкрещя момчето.

Отвън се чу затръшване на врата.

— Сакс. Аз съм.

Тя се усмихна леко. Никой освен Линкълн Райм не можеше да открие това място.

— Сакс, там ли си?

— Не! — прошепна Гарет. — Не отговаряй! Нека си помислят, че ни няма.

Тя не му обърна внимание. Стана и се приближи до счупения прозорец. Пред бараката, на неравния черен път, бе спрял черният микробус на криминолога. Самият Райм седеше в инвалидната си количка. Беше се приближил колкото можеше повече до бараката — една купчина пръст го бе спряла. Том стоеше зад него.

— Здравей, Райм.

— Тихо! — изсъска момчето.

— Може ли да поговорим? — попита криминологът.

„Какъв смисъл има?“ — помисли тя.

— Да — отвърна.

Приближи се до вратата и нареди на Гарет:

— Отвори я. Излизам.

— Не, това е клопка. Ще ни нападнат…

Тя го погледна в очите:

— Отвори, Гарет!

Той се наведе и издърпа летвите, с които бе подпрял вратата. Сакс се показа навън, белезниците й дръннаха.

— Той го е направил, Райм. Той е убил Били… Сгреших. Страшно сбърках.

Тя седеше на едно стъпало пред вратата.

Криминологът затвори очи. „Какъв ли ужас изпитва?“ — помисли си той. Огледа я внимателно: бледото лице, студените й очи.

— Добре ли е Мери Бет?

— Да. Уплашена е, но е жива и здрава.

— Видяла ли го е?

Сакс кимна.

— Не е имало никакъв мъж с тъмен гащеризон, нали?

— Не. Гарет си го е измислил, за да го освободя. Планирал е всичко от самото начало. Насочил ни е на грешна следа към Аутърбанкс. Беше си приготвил лодка с провизии. Измислил е какво да прави, ако полицаите го открият. Имал си е дори скривалище: онзи фургон, който откри. Ключът беше от него, нали? По него си го открил.

— Да, по ключа — потвърди Райм.

— Трябваше да се досетя. Ако се бяхме скрили на друго място…

Амелия беше с белезници на ръцете, Гарет надничаше от прозореца с револвер в ръка. Тук вече ставаше дума за заложници. Гарет нямаше да се предаде доброволно. Време беше да извикат ФБР. Един приятел на Райм, Артър Потър, макар и пенсионер, бе най-големият специалист в преговорите за освобождаване на заложници. Живееше във Вашингтон и можеше да пристигне за няколко часа.

— А Джеси Корн? — попита тихо Райм.

— Не знаех, че е той, Райм. Мислех, че е един от приятелите на Кюлбо. Другият полицай ме нападна и аз стрелях, без да искам. Грешката обаче е моя: бях се прицелила в човек с необезопасено оръжие. Наруших правило номер едно.

— Ще ти наема най-добрия адвокат в страната.

— Има ли смисъл?

— Има смисъл, Сакс. Има. Ще измислим нещо.

Тя поклати глава:

— Няма какво да се измисля, Райм. Това е убийство. Случаят е ясен.

Изведнъж се сепна. Погледна зад него:

— Какво е…

Отзад се чу женски глас:

— Амелия Сакс, арестувана си!

Райм се опита да се извърне, но не успя. Духна в контролното устройство на количката и я завъртя настрани. Люси и другите двама полицаи тичаха приведени между дърветата. Бяха готови за стрелба и следяха внимателно прозорците на бараката. Двамата мъже ползваха за прикритие дърветата. Люси вървеше открито, право към Райм, Амелия и Том, като държеше на прицел Сакс.

Как бяха открили бараката? Микробуса ли бяха чули? Дали бяха попаднали отново на следите на Гарет?

Или Бел бе изменил на думата си и ги беше насочил?

Люси се приближи до Сакс и я удари с юмрук в лицето. Сакс леко присви очи от болка и отстъпи крачка назад.

— Не! — изкрещя Райм.

Том излезе напред, но Люси не му обърна внимание. Хвана Сакс за ръката.

— Тук ли е Мери Бет?

— Да.

По брадичката на Сакс потече кръв.

— Добре ли е?

Сакс кимна. Люси погледна прозореца на бараката:

— Оръжието ти у него ли е?

— Да.

— По дяволите — изруга Люси. Извика на другите полицаи: — Нед, Трей, вътре е. И е въоръжен. — Обърна се към Райм: — Съветвам ви да се прикриете.

После дръпна Сакс зад микробуса. Райм и Том ги последваха.

Люси стисна Сакс за ръката:

— Той го е направил, нали? Мери Бет е потвърдила. Гарет е убил Били.

Сакс сведе очи към земята:

— Да… Съжалявам. Аз…

— Съжалението ти няма да помогне на никого. Най-малко на Джеси Корн… Гарет има ли друго оръжие?

— Не знам. Не видях да има.

Люси се обърна към бараката и изкрещя:

— Гарет, чуваш ли? Аз съм Люси Кър. Искам да оставиш оръжието и да излезеш с ръце на тила. Веднага!

Вместо отговор вратата на бараката се затръшна. Люси извади мобифона си и започна да набира.

— Здрасти, заместник-шериф. Трябва ли ви помощ? — прекъсна я мъжки глас.

Тя се обърна:

— О, само това не!

Райм също погледна в посоката, от която се чу гласът. Висок мъж с коса, вързана на опашка, и ловджийска пушка вървеше към тях през тревата.

— Кюлбо — изкрещя Люси, — тук аз командвам! Не мога да се разправям и с теб. Изчезвай!

Друг мъж, въоръжен с черна пушка, вървеше през поляната към бараката.

— Това Шон ли е? — попита полицайката.

— Да, и Харис Томъл е тук.

— Ако момчето е в бараката, ще ви е нужна малко помощ да го изкарате — не отстъпваше Кюлбо. — Какво да правим?

— Това е полицейска акция, Рич. Нямаме нужда от вас. Изчезвайте. Трей! Разкарай ги оттук.

— Хайде, Рич, няма вече награда. Откажете се и… — тръгна към тях Нед Спото.

Кюлбо вдигна пушката и стреля. Куршумът улучи Нед в гърдите, ударната вълна го отхвърли няколко метра назад.

Трей погледна изумено Харис Томъл. И двамата изглеждаха еднакво изненадани, останаха неподвижни за няколко секунди. После О’Сараян стреля три пъти, Трей се хвана за корема и се свлече на земята.

— Не! — изкрещя Люси.

Инстинктивно насочи дулото към Кюлбо, но докато реагира, тримата мъже залегнаха във високата трева.

След секунди Томъл се опомни от изненадата и стреля. С първия изстрел от дългата си пушка счупи предното стъкло на микробуса.

37.

В микробуса, близо до мястото, на което само преди секунди бяха стояли Сакс и Люси, се забиха още куршуми. Том опитваше да измъкне тежката количка от калта.

— Линкълн! — изкрещя Сакс.

— Добре съм. Скрийте се от другата страна на микробуса.

— Гарет ще ни вземе на прицел оттам — възрази Люси.

— Само че не той стреля в момента — отбеляза Сакс. — Хайде, мърдай!

Чу се нов изстрел и сачмите прехвърчаха на сантиметри от нея. Том успя да измъкне количката и я избута към безопасната страна на микробуса, без да обръща внимание на изстрелите.

— Пази се — предупреди го Райм.

Двете жени ги последваха.

— Защо, по дяволите, го правят? — възкликна Люси.

Стреля няколко пъти, О’Сараян и Томъл залегнаха. Райм не виждаше Кюлбо, но знаеше, че едрият мъж е някъде пред тях. Пушката му беше далекобойна и имаше оптически мерник.

— Свали ми белезниците и ми дай оръжие — изкрещя Сакс.

— Послушай я — обади се Райм. — Тя е по-добър стрелец от теб.

Полицайката поклати глава, удивена, че й предлагат такова нещо. По микробуса продължаваха да тракат куршуми.

— Те имат пушки! — настоя Сакс. — Не можеш да се справиш с тях.

— Какво става? — промълви Люси ужасена, по бузите й потекоха сълзи. — Какво става?!

Прикритието им нямаше да издържи много. Микробусът ги пазеше от Кюлбо, но другите двама заобикаляха от двете страни и след няколко минути щяха да ги подложат на кръстосан огън.

Люси стреля още два пъти — в тревата, където бе видяла проблясване от цевта на пушка.

— Само хабиш патроните. Изчакай да се покажат — посъветва Сакс. — Иначе…

— Млъквай, по дяволите — сряза я Люси. Опипа джобовете си: — Къде се дяна скапаният телефон?

— Линкълн — обади се Том. — Ще те смъкна от количката. Прекалено добра мишена си така.

Райм кимна. Болногледачът разкопча ремъците, хвана го през гърдите и го свали внимателно на земята. Райм се опита да вдигне глава, за да наблюдава какво става, но силна болка проряза врата му. Наложи се да се отпусне на тревата, докато му мине. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.

Чуха се нови изстрели, този път по-близо. Някой се изсмя. Нападателите явно се забавляваха.

— Почти са ни обградили — промърмори Люси.

— Колко патрона ти остават? — попита Сакс.

— Три. И един резервен пълнител.

— С шест патрона ли?

— Да.

Един куршум уцели инвалидната количка и я събори сред облак прах.

Люси стреля по О’Сараян, но пак не улучи. По ответния изстрел стана ясно, че скоро ще бъдат заобиколени.

Тук щяха да загинат, притиснати между разбития микробус и бараката. Райм се запита какво ли ще почувства, когато куршумите се забиват в тялото му. Никаква болка, разбира се, нищо нямаше да усети. Погледна Сакс, по лицето й бе изписано отчаяние.

„Ти и аз, Сакс…“

После обърна глава към бараката.

— Гледайте!

Жените се обърнаха. Гарет беше отворил вратата.

— Бързо вътре — изкрещя Сакс.

— Луда ли си? Гарет е с тях. Комбина са.

— Не — отсече Райм. — Можеше да ни застреля през прозореца, но не го направи.

Съвсем наблизо проехтяха още два изстрела. Храстите се размърдаха, Люси се прицели.

— Не хаби куршумите! — изкрещя Сакс.

Люси обаче стреля два пъти. Камъкът, който единият от нападателите бе хвърлил, за да я подмами, се изтърколи от храстите. Сакс бързо се хвърли върху Люси и я дръпна. Сачмите от пушката на Томъл прелетяха на сантиметри от тях и се забиха в микробуса.

— По дяволите! — изруга полицайката и отново зареди.

— Бягайте вътре! — изкрещя Райм. — Бързо.

Люси кимна:

— Добре.

— Хвани ме по пожарникарския начин — нареди Райм.

Това е най-лошият начин за пренасяне на инвалид — има опасност да се увредят някои части от тялото му. Така обаче пренасянето щеше да е най-бързо и Том щеше да се изложи за най-кратко време на куршумите. Освен това тялото на Райм щеше да му служи за прикритие.

— Не — възрази болногледачът.

— Хайде, Том. Недей да спориш.

— Ще ви прикривам — извика Люси. — Тръгвайте. Готови?

Сакс кимна. Том вдигна Райм на ръце, сякаш носеше дете.

— Том… — запротестира инвалидът.

— Тихо, Линкълн, ще действам, както аз реша.

— Хайде! — изкрещя Люси.

Прозвучаха няколко силни изстрела. Ушите на Райм заглъхнаха, зрението му се замъгли.

Във вратата на бараката се забиха няколко куршума. Тримата се вмъкнаха вътре. След секунди дотича и Люси. Затръшна вратата зад гърба си. Том остави внимателно Райм на дивана.

На един стол седеше млада жена и ужасено гледаше инвалида. Явно това беше Мери Бет Макконъл.

Гарет Ханлън седеше на друг стол и пукаше нервно с кокалчетата на пръстите си. Лицето му бе възпалено, в очите му се четеше ужас.

Люси се прицели в главата му:

— Дай оръжието! Веднага!

Той примигна и веднага й го подаде. Тя го прибра и изкрещя нещо. Райм не чу какво: гледаше ужасените очи на момчето. Очи на уплашено дете.

„Разбирам защо си го направила, Сакс — помисли си той. — Сега разбирам защо си му повярвала. Защо си решила да му помогнеш. Разбирам…“

— Всички ли са добре? — попита той.

— Да — отвърна Сакс.

Люси кимна.

— Всъщност — обади се виновно Том, — не съвсем.

Вдигна ръка от корема си, където личеше изходната рана от куршум. После падна тежко на колене.

38.

„Провери за разкъсани кръвоносни съдове, спри кръвотечението, ако е възможно, провери дали пациентът не е в шок.“

Като патрулиращ полицай Амелия Сакс бе изкарала пълен курс по спешна помощ. Наведе се над Том и огледа раната.

— Свали тези белезници — извика тя. — Така не мога да му помогна.

— Не — отказа категорично Люси.

— Как си, Том? — попита Райм. — Кажи нещо.

— Изтръпвам… Чувствам се… странно…

Болногледачът затвори очи и изпадна в безсъзнание.

Над главите им се чу трясък. Един куршум проби дървената стена. В същото време във вратата се заби нова порция сачми. Гарет подаде на Сакс няколко салфетки. Тя ги взе с две ръце и натисна с тях раната на Том. Удари го леко по бузата. Той не реагира.

— Жив ли е? — попита отчаяно Райм.

— Диша. Едва-едва, но все пак диша. Изходната рана не е много лоша, но не знам какви са поражения на вътрешните органи.

— Защо го правят? — възкликна Люси.

— Джим каза, че се занимавали с незаконно производство на уиски — обясни Райм. — Може би бараката е била тяхна и не искат да се разбере. А може би наблизо има нарколаборатория.

— Докато бях сама, дойдоха двама души — обади се Мери Бет. — Опитаха се да разбият вратата. Може да са комбина.

— Къде е Бел? — попита Люси. — А Мейсън?

— Ще дойдат след половин час.

Люси поклати глава. Отново погледна през прозореца. Прицели се.

— Стига, дай на мен! — извика Сакс.

Люси не й обърна внимание и стреля. По физиономията, която направи, стана ясно, че пак е пропуснала. Присви очи и се обърна към момчето, което стоеше неподвижно, свито на пода, сковано от паника:

— Шон е намерил някаква червена туба. Какво има вътре, Гарет? Газ ли? Гарет! Отговори ми!

— Какво има в червената туба, Гарет?

— Ами, такова… керосин. За лодката.

— По дяволите, искат да запалят бараката.

— Мамка му — изкрещя Гарет. Изправи се на колене и погледна ужасено Люси.

Сакс единствена предвиди какво е намислил.

— Не, Гарет, недей…

Момчето не й обърна внимание, скочи, блъсна вратата и изскочи навън. След него по вратата затракаха куршуми. Не се разбра дали са го уцелили.

След това изстрелите престанаха; нападателите се приближаваха към бараката.

Сакс огледа прашната стая:

Мери Бет седеше свита на стола и плачеше.

Люси, с изпълнени с ярост очи, проверяваше оръжието си.

Том, бял като платно, лежеше неподвижно на земята.

Линкълн Райм лежеше по гръб и дишаше тежко.

„Ти и аз…“

Тя прошепна на Люси:

— Трябва да се справим сами с тях. Ти и аз.

— Те са трима. Имат пушки.

— След броени минути тази барака ще избухне в пламъци и ние или ще изгорим живи, или ще бъдем застреляни, като излезем. Нямаме избор. Свали ми белезниците. Хайде.

— Как да ти се доверя? Ти ни устрои засада край реката.

— Засада ли? Какви ги дрънкаш?

— Какви ги дрънкам ли? Използва лодката, за да ни подмамиш и започна да стреляш, когато Нед влезе във водата.

— Глупости! Вие започнахте да стреляте, защото си мислехте, че сме под лодката.

— Ти първа започна…

Люси млъкна. Сакс също разбра какво е станало.

— Били са те — каза тя. — Кюлбо и другите. Някой от тях е стрелял, за да ви сплаши или да ви предизвика.

— А ние си помислихте, че си ти.

За момент изражението на Люси се смекчи, но после очите й отново заблестяха от гняв — явно се сети за Джеси Корн.

Сакс протегна ръце:

— Нямаме друг избор.

Полицайката я изгледа, после отключи белезниците. Сакс разтри китките си:

— Колко патрона ни остават?

— Аз имам три.

— А аз — пет.

Сакс измъкна дългия си „Смит и Уесън“ от кобура на Люси. Погледна Том. Мери Бет се изправи:

— Аз ще се погрижа за него.

— Само едно трябва да знаеш. Хомосексуалист е. Изследван е, но…

— Няма значение. Ще внимавам. Действайте.

— Сакс — заговори Райм. — Аз…

— По-късно, Райм. Нямаме време за приказки.

Тя се приближи до вратата, хвърли бърз поглед навън, запомняйки разположението на различните предмети, зад които можеше да се скрие, и зае позиция за стрелба. Отново беше свободна, отново въоръжена. Вече не мислеше за нищо друго, нито за Райм и операцията му, нито за Джеси Корн, нито за предателството на Гарет Ханлън, нито за това, което я очакваше, ако успееха да се измъкнат живи.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Обърна се към Люси:

— Излизаме. Ти тръгваш наляво, към микробуса. В никакъв случай не спирай до него! Продължаваш, докато не се скриеш в тревата. Аз отивам надясно, към онова дърво. Залягаме в тревата и започваме да се промъкваме към гората, за да им излезем в гръб.

— Ще ни видят, като излизаме.

— Трябва да ни видят. Нека знаят, че се крием някъде в тревата. Така ще им отвлечем вниманието от бараката. Не стреляй, ако не си сигурна. Ясно ли е?

— Ясно.

Сакс хвана дръжката на вратата. Погледите им се срещнаха за миг.

Шон О’Сараян и Томъл бяха заети с керосина и не гледаха към предната врата. Затова нямаха време да вдигнат пушките си, когато двете жени изскочиха и се втурнаха към прикритията си.

Кюлбо стоеше по-назад, за да ги прикрива, но явно и той не очакваше някой да излезе от бараката, защото, когато стреля, Сакс и Люси вече се бяха скрили в гъстата трева.

О’Сараян и Томъл също залегнаха в тревата, Кюлбо изрева:

— Оставихте ги да се измъкнат. Къде, по дяволите, гледате?

Стреля още веднъж по Сакс, тя залегна и когато отново погледна, вече не се виждаше.

— Мини отдясно — изкрещя Кюлбо.

— Къде? — попита онзи, за когото се отнасяше нареждането; Сакс реши, че е Томъл.

— Чакай да помисля…

Настъпи тишина.

Сакс запълзя към мястото, където преди малко бе видяла О’Сараян и Томъл. Забеляза нещо червено и се насочи към него. Вятърът наклони тревата и тубата с керосин се показа. Сакс се приближи, вятърът отново й помогна да се прицели. Стреля и улучи точно в средата. Тубата отхвърча и се разплиска.

— Мамка му — изруга някой и из тревата се чу шумолене. Нападателят явно бързаше да се отдалечи от тубата, въпреки че керосинът не се възпламени.

Чу се ново шумолене, после стъпки.

Откъде обаче идваха?

Забеляза отблясък близо до мястото, където бе видяла за последен път Кюлбо. Сигурно беше от оптическия му мерник. Сакс вдигна глава, погледна Люси, посочи себе си, после мястото, откъдето идваше светлината. Полицайката кимна, посочи себе си, после махна встрани.

Когато обаче Люси се изправи и побягна приведена покрай бараката, О’Сараян скочи и започна да стреля. За момент полицайката бе добра мишена. Спаси се само благодарение на това, че в бързината О’Сараян не се целеше добре. Люси се хвърли на земята и стреля. Куршумът пропусна на сантиметри хилавия мъж, който бързо залегна.

Сакс отново запълзя към позицията на Кюлбо. Чу няколко бързи гърмежа от револвер, после няколко изстрела от карабина, накрая оглушителния трясък на ловната пушка.

Тъкмо се питаше дали не са уцелили Люси, когато чу гласа на полицайката:

— Амелия, идва към теб.

Наблизо се чуха стъпки.

Кой идваше? Къде беше? Чувстваше се като сляпа. Обхващаше я паника.

Стъпките заглъхнаха. Мъжки глас извика нещо неразбираемо.

Стъпките започнаха да се отдалечават.

Вятърът отново наклони тревата и Сакс пак видя отблясъка от оптическия мерник. Кюлбо бе заел добра позиция за стрелба. Държеше на прицел цялата поляна. Сакс запълзя още по-бързо към него, страхуваше се, че се цели в Люси или в Райм и Мери Бет през прозореца.

„По-бързо, по-бързо.“

Тя скочи и се затича приведена. Възвишението, зад което се криеше Кюлбо, бе на пет-шест метра.

Шон О’Сараян обаче се оказа по-близо. Тя се сблъска с него и падна по гръб. За миг очите им се срещнаха. В неговите блестеше безумен пламък.

Бяха едва на метър един от друг. Вдигнаха оръжията си и стреляха едновременно. Не улучиха. Сакс се прицели отново, но той скочи и се втурна да бяга.

Възможността не беше за изпускане. Тя рискува да стане мишена за Кюлбо, изправи се и се прицели, но преди да стреля, Люси Кър също натисна спусъка. О’Сараян спря, хвана се за гърдите, после бавно се свлече на земята.

По лицето на Люси се четеше учудване. Сакс се запита дали за пръв път убива човек. Полицайката моментално залегна. След секунди тревата, сред която беше стояла, бе покосена от сачмите на ловната пушка.

Сакс продължи бързо към Кюлбо. Сега той знаеше къде се крие Люси и щеше да я застреля при следващото й изправяне.

Шест метра, четири метра…

Светлината блесна по-силно и Сакс залегна, мислейки, че оптическият мерник е насочен този път към нея. Извъртя се встрани и зачака гърмежа. Никой не стреля и тя запълзя вдясно, за да го заобиколю Потеше се ужасно, артритът не й даваше мира. Два метра.

„Бъди готова. Бързо.“

Трябваше да премине пространство, обрасло с ниска трева. Нямаше зад какво да се прикрие.

„Като се движиш, не могат да те хванат…“

Тя скочи, претърколи се през празното пространство, застана на коляно и се прицели в пушката.

Не повярва на очите си.

„Пушката“ на Кюлбо се оказа някаква тръба, вероятно от старата фабрика за уиски, а оптическият мерник — счупена бутилка. Същият номер, който им бяха погодили с Гарет във вилата край Пакенок.

„Изигра ме…“

Встрани нещо изшумоля в тревата. Амелия Сакс се обърна.

Към бараката се приближаваха стъпки. Тежки стъпки, първо през храстите, после по дървените стълби на постройката. Приближаваха се бавно — по-скоро небрежно, отколкото внимателно. Това означаваше, че нападателят е уверен в себе си, следователно — опасен.

Линкълн Райм се опита да вдигне глава от дивана, но не видя кой приближава.

Вратата се отвори със скърцане.

Рич Кюлбо бързо огледа стаята.

Райм отново се разтревожи. Беше ли жива Сакс? Дали някой от десетината изстрела, които бе чул, не я беше улучил? Дали сега не лежеше ранена някъде в тревата?

Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:

— Къде е Мери Бет?

— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.

Кюлбо огледа стаята, погледът му се спря на вратата за мазето.

— Защо го правите? Защо искате да ни убиете? — попита припряно Райм.

— Избягала навън, а? Не съм я видял. — Кюлбо влезе, без да сваля очи от вратата на мазето. После кимна към поляната: — Не трябваше да те оставят тук сам. Голяма грешка. — Спря и огледа тялото му: — Какво е станало с теб?

— Пострадах при нещастен случай.

— Ти ли си оня нюйоркчанин, за когото приказват всички? Ти ли разбра, че са тук? Наистина ли не можеш да мръднеш?

— Наистина.

Кюлбо се изхили, сякаш е хванал някаква странна риба, която не е подозирал, че съществува.

Райм погледна тревожно вратата на мазето, след това пак Кюлбо.

— Доста си загазил — отбеляза едрият мъж.

Райм не отговори. Кюлбо най-после отмести очи от него и насочи пушката към вратата на мазето:

— Мери Бет била излязла, а?

— Избяга. Къде отиваш?

Кюлбо не му обърна внимание. Бутна вратата и стреля. После още три пъти. След това, докато презареждаше, надникна в задименото помещение.

Тогава Мери Бет Макконъл излезе иззад входната врата, където се беше скрила. В ръце държеше примитивна томахавка, за която бе казала на Райм, че е направила сама. Без да издаде звук, тя замахна с оръжието си и го стовари върху главата на Кюлбо, откъсвайки част от ухото му. Той изпусна пушката и тя се търколи по стълбите в тъмното помещение. Ударът обаче не успя да го зашемети и той удари с юмрук момичето в гърдите. Тя залитна, падна и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Кюлбо опипа ухото си и вдигна ръка пред очите си:

— Мамка му! Боли!

После погледна младата жена. Измъкна автоматичния си нож от калъфа на колана си и го отвори. Сграбчи Мери Бет за косата и дръпна главата й назад.

Тя го хвана за китката и се опита да отблъсне ръката му, но той бе много по-силен от нея и тъмното острие бавно се приближи към бялото й гърло.

— Спри — изкрещя някой.

Гарет Ханлън стоеше на прага с голям сив камък в ръка.

— Пусни я и се махай — каза с треперещ глас.

Кюлбо пусна косата на Мери Бет и главата й издрънча на пода. Той се изправи, отново опипа ухото си и присви очи от болка. Погледна кървавите си пръсти, после — Гарет.

— Хей, сополанко, кой си ти, че да ми заповядваш?

— Хайде, изчезвай.

Кюлбо се изсмя хладно:

— Защо се върна? Аз съм почти с петдесет кила по-тежък от теб. Имам нож. Какво ще ми направиш с този камък? Хайде, ела да видим кой е по-силен.

Гарет се приведе като борец и пристъпи бавно напред. На лицето му бе изписана странна увереност. На няколко пъти се направи, че ще хвърли камъка, и Кюлбо приклекна и отстъпи леко назад. После мъжагата се изсмя, явно бе решил, че момчето не представлява особена заплаха. Избърса потта от грубото си лице и замахна с ножа към корема на Гарет. Момчето отскочи. Не беше изчислил обаче разстоянието и се намери притиснат към стената. Нямаше накъде да бяга.

Тогава Мери Бет грабна томахавката и удари с все сила Кюлбо по глезена. Той изрева от болка и се обърна към нея. Гарет скочи напред и го блъсна с все сила. Кюлбо залитна и се свлече по стълбището към мазето. Спря се посредата.

— Ах ти, сополанко такъв! — изсъска той.

Затършува в тъмното.

— Гарет! Има пушка! — изкрещя Райм.

Момчето се приближи спокойно до вратата на мазето и вдигна камъка, но не го хвърли.

„Какво прави?“ — зачуди се Райм.

Гарет измъкна някакво парцалче от дупката в единия край. Когато първите разгневени оси излетяха оттам, запрати гнездото в лицето на Кюлбо и затръшна капака.

Един куршум проби вратата на мазето и се заби в тавана. После още един. Изведнъж стрелбата спря. Райм мислеше, че Кюлбо ще стреля повече от два пъти, но това предположение не се сбъдна. Писъците от мазето също продължиха повече, отколкото бе очаквал.

Харис Томъл реши, че вече е време да се омита, да се връща в Танърс Корнър.

О’Сараян беше мъртъв, но Кюлбо сигурно вече бе довършил червенокосата и онези в бараката. Оставаше само Люси Кър. Томъл гореше от нетърпение да я довърши и да се прибира вкъщи. Цялата работа се оказа отвратителен кошмар. Никое богатство на света не бе достатъчна награда за това, което беше преживял през последните дни.

Двамата с Кюлбо бяха затънали сериозно и ако искаха да прекарат остатъка от живота си извън затвора, трябваше да довършат работата докрай.

Изведнъж зад едно дърво видя нещо тъмно — кафявата униформена блуза на Люси Кър.

Той се запромъква към нея. Как ли щеше да се почувства, преди да я застреля? Винаги я беше харесвал. Е, поне преди лекарите да я орежат. Реши, че това може леко да го разколебае. Мишената не беше добра — само част от гърдите й се показваше иззад дънера. С карабина щеше да му е доста трудно. С ловната пушка обаче беше фасулска работа. Той нагласи наконечника на цевта така, че сачмите да се разпръснат в по-голям радиус, за да увеличи вероятността за попадение.

Изправи се бързо, прицели се направо в блузата и стреля.

Откатът го блъсна назад. Той присви очи.

„О, Господи… Не и това!“

Блузата се развяваше свободно от вятъра, надупчена от сачмите. Полицайката я бе закачила на дървото за примамка.

— Предай се, Харис — извика Люси зад гърба му. — Всичко свърши.

— Добър номер. Успя да ме метнеш.

Той се обърна. Държеше пушката на нивото на кръста си, скрита в тревата и насочена към нея. Люси бе по фланелка.

— Хвърли пушката — заповяда тя.

— Вече я хвърлих.

— Вдигни си ръцете. Хайде, Харис. Последно предупреждение.

— Слушай, Люси…

Тревата бе висока над метър. Можеше бързо да клекне и да стреля в краката й. Но беше рисковано.

Изведнъж забеляза нещо: погледа й. Беше прекалено несигурен.

Блъфираше!

Той се ухили:

— Свършили са ти патроните.

Отчаяното й изражение потвърждаваше предположението му. Той вдигна пушката и се прицели.

— Моите обаче не са — чу се нечий глас наблизо.

Червенокосата! Той бързо се обърна. Мислеше си: „Няма да стреля. Тя е жена? Тя е…“

Чу гръм. Последното, което почувства, бе лек натиск отстрани на главата.

Мери Бет се показа на вратата и извика, че Кюлбо е мъртъв, а Райм и Гарет са добре.

Амелия Сакс се приближи до трупа на Шон О’Сараян. Люси отиде да провери Харис Томъл. Наведе се и вдигна скъпата пушка. Даде си сметка, че би трябвало да изпитва ужас, че взима оръжие от ръцете на мъртвец, а всъщност се интересуваше само дали е заредено.

На двайсетина метра от нея Сакс оглеждаше О’Сараян с насочено към него оръжие.

Люси взе блузата си и я облече. Беше надупчена, но тя се чувстваше неловко да ходи само по фланелка. Застана до дървото и продължи да наблюдава Сакс.

„Предадена от тялото си, от съпруга си, от Господ, а сега и от Амелия Сакс…“

Погледна Харис Томъл. Между него и гърба на Сакс имаше пряка видимост. Сценарият беше правдоподобен: Томъл се криел в тревата, изправил се, застрелял Сакс в гърба…

Люси вдигна пушката. Имаше чувството, че е лека като перце. Допря я до бузата си. При допира до студения метал си спомни как след операцията лежеше, долепила лице до хромираната табла на болничното легло. Прицели се в гърба на Сакс. Щеше да умре бързо и безболезнено.

Също като Джеси Корн.

Зъб за зъб.

Допря показалец до спусъка.

После свали пушката и се обади на щатската полиция.

Медицинският хеликоптер пристигна първи, санитарите превързаха Том и го откараха в болницата. Един остана да се грижи за Линкълн Райм, чието кръвно налягане се беше покачило до критични граници.

След малко кацна и полицейският вертолет. Командосите арестуваха първо Сакс. Оставиха я да лежи в прахта със заключени зад гърба ръце, след което влязоха в бараката за Гарет Ханлън.

39.

Том щеше да се оправи.

Лекарят от спешното отделение на Университетския медицински център в Ейвъри заяви лаконично:

— Куршумът ли? Минал и заминал. Не е уцелил важни органи.

Въпреки това болногледачът нямаше да е в състояние да изпълнява задълженията си месец-два.

Бен Кър доброволно се отказа от лекциите в университета за няколко дни, за да помага на Райм.

— Не заслужаваш да ти се помага, Линкълн — изръмжа той. — Изобщо не разтребваш след себе си.

Понеже не беше свикнал още с шегите за инвалиди, той бързо погледна Райм, за да види дали този вид са позволени. Киселата гримаса на криминолога бе красноречива. Райм обаче преглътна шегата, защото работата, с която предлагаше да се нагърби младежът, изискваше човек да й посвети цялото си време, пък и бе доста неприятна, особено ако пациентът е Линкълн Райм. Доктор Шерил Уивър обеща да осигури болногледач от медицинския център.

— Все пак се навъртай наоколо, Бен — каза Райм. — Може да ми потрябваш. Повечето ми болногледачи не издържат дълго.

Разследването срещу Амелия Сакс вървеше зле. Балистичната експертиза доказа, че куршумът, причинил смъртта на Джеси Корн, е изстрелян от нейния „Смит и Уесън“. Въпреки че Нед Спото бе мъртъв, Люси Кър разказа какво й е казал за злополуката. Браян Макгуайър обяви, че ще иска смъртно наказание. Добродушният Джеси бе любимец на жителите на града, пък и беше загинал при изпълнение на служебния си дълг. Делото щеше да има голям отзвук.

Джим Бел и щатската полиция се опитаха да разберат защо Кюлбо и приятелите му са искали да убият Райм и останалите. Един следовател от Роли откри десетки хиляди долари, скрити в домовете им.

— Множко, за да са само от незаконно производство на уиски — отбеляза детективът. После, сякаш четеше мислите на Райм, добави: — Близо до бараката сигурно има някаква нарколаборатория. Сигурно са сметнали Гарет за заплаха за бизнеса си. Ще говорим с него за това. Може да е видял нещо.

Бел, също както Райм, подозираше, че двамата мъже, които се бяха опитали да изнасилят Мери Бет, също са замесени в производството на наркотици. Щатската полиция започна издирване.

Райм седеше в инвалидната си количка (работеща въпреки дупката от куршума) в импровизираната лаборатория и чакаше да пристигне новият му болногледач. Тъкмо размишляваше върху съдбата на Сакс, когато на прага се появи сянка.

Криминологът вдигна очи и видя Мери Бет Макконъл.

— Господин Райм?

Беше красива, усмихната, с хубави зелени очи. Нищо чудно, че Гарет бе хлътнал по нея. Главата й беше бинтована.

— Как е главата? — попита Райм.

— Доста голям белег ще ми остане. Ще се наложи да си реша косата все напред. Иначе нищо сериозно.

Както всички останали, Райм си отдъхна, като научи, че Гарет всъщност не я е изнасилил. Поне за напоената с кръв салфетка бе казал истината. Стреснал я, докато се криела в мазето на бараката. Тя се изправила рязко и се ударила в една ниска греда. Бил е възбуден, но това е нормално за един подрастващ. Не й сторил нищо, само я качил горе и я превързал. След това дълго й се извинявал, че се е наранила заради него.

— Исках само да ви благодаря — каза момичето. — Не знам какво щеше да стане с мен, ако не бяхте вие. Съжалявам за приятелката ви. Ако не беше постъпила така, сега сигурно щях да съм мъртва. Онези мъже щяха… е, можете да си представите какво щяха да направят. Предайте й благодарностите ми.

— Непременно. Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— Какъв?

— Знам, че сте дали показания на Джим Бел. Аз обаче научих за случилото се на Блакуотър Ландинг само от уликите. Бихте ли ми разказали какво точно стана?

— Разбира се… Отидох край реката да събера още от онези останки. Когато вдигнах глава, Гарет стоеше пред мен. Разтревожих се. Досаждаше ми. Винаги щом ме видеше, идваше и започваше да ми говори. Онази сутрин беше страшно възбуден. Все повтаряше: „Не трябваше да идваш сама, опасно е, на Блакуотър Ландинг се случват нещастия“, такива неща. Започваше да ме плаши. Казах му да ме остави на мира. Че имам работа. Той ме хвана за ръката и се опита да ме накара да си тръгна. После Били Стейл излезе от гората, закрещя и се нахвърли отгоре му с лопатата. Гарет обаче я измъкна от ръцете му и го уби. После отново ме хвана, завлече ме на лодката си и ме закара в бараката.

— От колко време ви дебне?

Мери Бет се засмя:

— Да ме дебне ли? Не, не. Не слушайте какво говори майка ми. Преди около шест месеца няколко момчета искаха да го бият. Аз го спасих. Затова, предполагам, е решил, че сме гаджета. Вървеше подир мен, но не правеше нищо лошо. Възхищаваше ми се отдалеч, като таен обожател. Сигурна бях, че няма да ми направи нищо. — Усмивката й се стопи: — До онзи ден. — Погледна часовника си: — Е, трябва да вървя. А, исках да ви питам и друго. Ако костите не ви трябват вече, мога ли да си ги прибера?

— Какво кости? — попита Райм.

— Ами, онези от Блакуотър Ландинг. Които събирах, когато Гарет ме отвлече.

Райм поклати глава:

— Не разбирам.

— Костите, останките, които открих. Бях се заела да изкопая и останалите, когато Гарет ме отвлече. Много са важни… Да не са се загубили?

— Никой не е прибирал кости от местопрестъплението. Не са споменати в доклада от огледа.

Тя поклати глава:

— Не, не… Не може да са изчезнали!

— Какви бяха костите?

— Човешки. Открих останки от Изчезналата колония на Роанок. От края на шестнайсети век.

Познанията по история на Райм се ограничаваха с Ню Йорк.

— Това не ми говори нищо.

Тя започна да му обяснява и той кимна:

— А, да, май съм учил нещо такова в училище.

— Вижте — продължи тя, — преди да изчезнат, издълбали по кората на дърветата послание, в което казвали, че отиват на юг, към Хатерас. Аз смятам, че това е уловка, за да заблудят индианците. Всъщност се заселили на брега на Пакенок и били избити по-късно на Блакуотър Ландинг. Теорията ми ще промени напълно досегашните схващания.

— Защо мислите, че останките са от тях?

— Костите бяха стари и разложени и не бяха нито в типична алгонкинска гробница, нито в гробище от колониалния период. Просто са били заровени. Така индианците са заравяли убитите си врагове. — Тя отвори раницата си. — Преди Гарет да ме отвлече, бях събрала вече няколко.

Показа му няколко човешки кости, увити в найлон, черни и разядени. Райм разпозна лъчева кост, част от лопатка и част от бедрена кост.

— Имаше още много — продължи тя. — Това е една от най-големите археологически находки в Съединените щати. Много са ценни. Трябва да ги намеря.

Райм погледна лъчевата кост. После вдигна очи.

— Бихте ли извикали Люси Кър от кабинета й?

— Това ще помогне ли за откриването на костите?

— Може би.

„Когато се движиш, не могат да те хванат“ — така обичаше да казва бащата на Амелия Сакс.

Този израз може да се тълкува по много начини, но най-вече олицетворяваше общото между баща и дъщеря. И двамата обичаха бързи коли, и двамата обичаха полицейската работа, и двамата изпитваха ужас от затворените пространства и ограниченията в живота.

Сега обаче я бяха хванали.

И бързите коли, полицейската работа, животът й с Линкълн Райм, бъдещото й семейство… всичко пропадна.

Полицаите, които й носеха храна и вода в килията, не обелваха нито дума, само я гледаха студено. Райм бе наел адвокат от Ню Йорк, но тя, като всички полицаи, знаеше добре закона. Знаеше, че каквото и да се споразумеят манхатънският адвокат и окръжният прокурор на Пакенок, животът й е загубен. Чувстваше се толкова безпомощна, колкото парализираният Райм.

Някакво насекомо упорито пълзеше по пода. Каква ли беше целта му? Да си осигури прехрана, да се чифтосва, да търси подслон?

„Ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще продължи да съществува без никакъв проблем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други живи организми ще загинат. Първо растенията, после животните и Земята отново ще превърне в едно мъртво скално кълбо.“

Вратата към главното помещение на ареста се отвори и един полицай, когото не беше виждала досега, се показа на прага.

— Търсят ви по телефона.

Отвори килията и я заведе до метална маса с телефон. Сигурно беше майка й. Райм би трябвало вече да я е известил. А може би беше приятелката й Ейми от Ню Йорк.

Когато вдигна слушалката обаче, чу гласа на Линкълн Райм:

— Как е там, на „топло“, Сакс? Хладничко ли е?

— Добре е.

— Адвокатът ще пристигне довечера. Добър е. Занимава се с криминално право от двайсет години. Успя да оправдае един престъпник, когото аз разкрих. Щом успя да постигне такова нещо, значи наистина е добър.

— Стига, Райм. Струва ли си труда? Помогнах на убиец да избяга от затвора и убих местно ченге. Не мога да си представя по-безнадежден случай.

— За това ще говорим после. Искам да те попитам едно нещо. Прекара два дни с Гарет. Разговаряхте ли за нещо?

— Да.

— За какво?

— За разни неща. За насекомите. За гората, за блатата. Не си спомням всичко.

— Трябва да си спомниш. Искам да науча всичко, което е казал.

— Какъв смисъл има?

— Хайде, Сакс. Достави радост на един стар инвалид.

40.

Линкълн Райм седеше сам в импровизираната лаборатория и се бе съсредоточил върху списъка на веществените доказателства. Проследи по картата течението на Пакенок, от изворите й в Грейт Дизмал Суомп, през Блакуотър Ландинг, до океана на запад.

В единия край картата бе леко намачкана. Така, че на човек да му се прииска да стане и да я оправи.

„Така тече животът ми през последните няколко години — помисли си той. — Не мога да оправя нищо сам.“

„А може би скоро ще бъда в състояние сам да се справям. След като доктор Уивър ме нареже и запълни дупките с чудодейните си препарати от акулски зародиши… може би тогава ще мога да прокарам ръка по тази карта и да изпъна малката неравност.“

„Безполезно движение, но какво удовлетворение ще ми донесе…“

Отвън се чуха стъпки. Вероятно от тежки военни обувки с твърди подметки. По интервала между стъпките личеше, че човекът е висок. Райм реши, че е Джим Бел, и действително самият шериф влезе в стаята.

— Линкълн, какво има? — попита шерифът. — Натан каза, че било спешно.

— Влез, затвори вратата. Виж първо дали има някой в коридора.

— Никой няма.

Затвори вратата, облегна се на масата и скръсти ръце. Райм продължаваше да разглежда картата.

— Тази карта не включва района на север и на изток, където се намира Дизмал Суомп Канал, нали? — отбеляза той.

— Канала ли? Не.

— Какво знаеш за него?

— Не много — отвърна уклончиво шерифът.

— Направих малка справка. Каналът е част от Крайбрежния плавателен път. Нали знаеш, можеш да тръгнеш с кораб от Норфолк във Вирджиния и да стигнеш до Маями, без изобщо да видиш океана. Само по канали.

— Да, всеки в Каролина знае за Крайбрежния път. Аз лично никога не съм плавал по него. Само да видя параход, и хващам морска болест.

— За изкопаването на Дизмал Суомп Канал са били необходими двайсет години. Дълъг е трийсет и три километра. Копан е само на ръка. Удивително, не смяташ ли?… Имай търпение, Джим, скоро ще научиш за какво ти разправям всичко това. Погледни синята ивица на картата, между Танърс Корнър и река Пакенок.

— Нашия канал ли имаш предвид? Блакуотър Канал?

— Същия. И така, по него може да се стигне до Пако, после до Грейт Дизмал и…

Отвън се чуха стъпки и вратата се отвори. Райм замълча.

На прага се появи Мейсън Жермен.

— Ето къде си бил, Джим! Трябва да се обадиш в Елизабет Сити. Капитан Декстър има някои въпроси за случилото се в бараката.

— Говорим си с Линкълн. Тъкмо обсъждахме…

Райм побърза да го прекъсне:

— Виж, Мейсън, би ли ни оставил малко насаме?

Мейсън ги изгледа с недоумение. После кимна.

— Искат да им се обадиш колкото се може по-скоро, Джим.

Излезе, преди шерифът да успее да му отговори.

— Тръгна ли си? — попита Райм.

Бел отново надникна в коридора.

— Каква е тази тайнственост, Линкълн? — попита.

— Би ли погледнал и през прозореца? Искам да съм сигурен, че Мейсън си е тръгнал. И затвори тази врата.

Бел затвори вратата. После отиде на прозореца и погледна навън.

— Да. Излезе. Защо…

— Добре ли познаваш Мейсън?

— Колкото останалите заместник-шерифи. Защо?

— Защото той е убил семейството на Гарет.

— Какво? Мейсън ли?

— Да, Мейсън.

— Защо, по дяволите?

— Защото Хенри Давет му е платил.

— Чакай, чакай. Не разбирам.

— Още не мога да го докажа, но съм сигурен.

— Хенри ли? Защо му е да го прави?

— Всичко е свързано с Блакуотър Канал. През осемнайсети век каналите са били необходими, защото не е имало хубави пътища. С подобряване на шосейната и железопътната мрежа постепенно престанали да се използват.

— Това пък откъде го научи?

— От Историческото дружество в Роли. Разговарях с една очарователна дама: Джули Дьовер. Според нея Блакуотър Канал е бил затворен непосредствено след Гражданската война. Не е използван от сто и трийсет години. Докато Хенри Давет не започнал отново да прекарва шлепове по него.

— Да, преди пет години.

— Да те попитам нещо — продължи Райм. — Замислял ли си се защо го прави?

Шерифът поклати глава.

— Отначало се тревожехме да не би някое хлапе да реши да доплува до шлепа и да се удави, но нищо такова не се случи. Сега като спомена, наистина не се сещам защо му е каналът. Има си достатъчно камиони. По шосе до Норфолк се стига за нула време.

Райм кимна към таблицата с уликите:

— Отговорът е пред очите ни. Онова вещество, което така и не разбрах откъде е дошло. Камфенът.

— Горивото за фенерите ли?

Райм поклати глава и се намръщи:

— Не. Тук допуснах грешка. Наистина камфенът е използван за гориво, но не само за това. Той е суровина за производство на токсафен.

— Това пък какво е?

— Един от най-опасните пестициди. Използвал се е най-вече в южните щати, но през осемдесетте е забранен от Управлението за защита на околната среда. Понеже употребата му е незаконна, бях изключил възможността той да е източникът на камфен, затова се подлъгах със старите фенери. Само че никъде не намерихме фенери. Трябваше да си го обясня, прегледах отново таблицата с уликите. Най-накрая, тази сутрин, разбрах откъде е дошъл камфенът.

— И откъде?

— Отвсякъде. Накарах Люси да донесе проби от пръстта и водата около Танърс Корнър. Навсякъде е пълно с токсафен. Водата, почвата, всичко е замърсено. Трябваше да послушам какво ми говореше Сакс вчера. Видяла е огромни пространства, лишени от растителност. Мислеше, че е от киселинните дъждове, но не е така. Всичко се дължи на токсафена. Най-много го има около фабриката на Давет — Блакуотър Ландинг и канала. Давет произвежда асфалт и катран, но това е само за прикритие. Всъщност основният му продукт е токсафенът.

— Ама нали е забранен?

— Обадих се на един приятел във ФБР, а той пък се свърза с някакъв негов познат в Управлението за защита на околната среда. Не е напълно забранен, фермерите имат право да го използват при спешни ситуации. Не те обаче са основните клиенти на Давет. Чувал ли си за тъй наречения „затворен кръг на отровите“?

— Не звучи добре.

— Така е. Токсафенът наистина е забранен в САЩ, но само за употреба. Производството и износът му за други страни са разрешени.

— Там може ли да се използва?

— В повечето страни от Третия свят и Латинска Америка е разрешен. Това е затвореният кръг: изостаналите страни използват пестициди, Съединените щати внасят продукцията им. Управлението за контрол на храните и лекарствата проверява само малка част от плодовете и зеленчуците, които се внасят. Така много хора в САЩ са изложени на отровата, въпреки че е забранена на територията на страната.

— Значи Давет не може да го транспортира по шосе, защото никой окръг няма да разреши през територията му да минават камиони с токсични вещества. Да не говорим за обществения отзвук, ако се разчуе какво произвежда.

— Точно така. Затова е възстановил корабоплаването по Блакуотър Канал. Прекарва токсафена по Крайбрежния плавателен път до Норфолк, където го натоварва на чуждестранни търговски кораби. Имал е само един проблем: когато каналът бил затворен през деветнайсети век, земята наоколо била разпродадена. Хората, чиито къщи се намирали покрай канала, имали право да определят за какво ще се използва.

— Значи Давет е изкупил земята около канала, за да има пълен контрол — досети се Бел. — Сигурно доста се е изръсил. Да видиш само какви луксозни къщи и коли има в Блакуотър Ландинг. Какво общо имат тук Мейсън и семейството на Гарет?

— Бащата на Гарет е притежавал земя покрай канала. Само че не е искал да продава правото си на контрол. Затова Давет или някой негов подчинен наел Мейсън да убеди бащата на Гарет да продаде. Когато не успял, наел няколко местни безделници: Кюлбо, Томъл и О’Сараян, да убият цялото семейство. След това Давет подкупил изпълнителя на завещанието да му продаде собствеността върху земята.

— Ама семейството на Гарет загина при катастрофа. Лично видях доклада!

— Да не би Мейсън да го е писал?

— Не помня. Може и той да е — призна Бел. Погледна Райм с възхищение: — Как, за бога, разбра всичко това?

— О, лесно беше. Защото през юли няма скреж. Поне не в Северна Каролина.

— Скреж ли?

— Говорих с Амелия. Гарет й разказал, че в нощта, когато семейството му загинало, колата била цялата в скреж, а родителите и сестра му треперели. Катастрофата обаче е станала през юли. Спомням си статията по въпроса, имаше снимка на Гарет със семейството. Той е по фланелка. Били са на празненство по случай Четвърти юли. В статията се казваше, че снимката е направена една седмица преди катастрофата.

— Какви са този скреж и това треперене, за които говори момчето?

— Мейсън и Кюлбо са използвали токсафен, за да убият семейството. Говорих с лекарката ми в медицинския център. Тя каза, че високите дози нервнопаралитични отрови причиняват гърчове. Оттам идва треперенето. „Скрежът“ вероятно е от изпаренията на веществото, което е кристализирало по прозорците.

— Като е видял всичко, защо не е разказал на никого?

— Описах момчето на лекарката. Тя предположи, че и той е бил отровен същата нощ. Не смъртоносно, но достатъчно, за да получи множествено химическо отравяне. Изразява се в загуба на паметта, мозъчни увреждания, силна чувствителност към други химикали. Спомняш ли си обривите по тялото му?

— Да.

— Гарет мисли, че са от отровен бръшлян, но лекарката ми обясни, че това е типичен симптом на множествено химическо отравяне. И най-безобидното химическо вещество може да причини обриви. Например съдържащите се в сапуните или дезодорантите химикали.

— Има логика — съгласи се Бел. После се намръщи и допълни: — Но ако нямаш твърди доказателства…

Райм не можа да сдържи самодоволната си усмивка (скромността никога не му е била присъща):

— Всъщност имам някои доказателства. Открих останките на родителите на Гарет.

41.

В хотел „Албърмарл мейнър“, на една пряка от ареста на Пакенок, Мейсън Жермен се заизкачва бързо по смърдящото на нафталин стълбище.

Спря пред стая 201 и почука.

— Отворено е — извика някой отвътре.

Мейсън бавно отвори вратата и влезе в окъпаната от оранжевата светлина на залеза стая. Вътре не се дишаше от жега. Полицаят не можеше да си представи, че на някого може да му харесва да живее при такава температура, затова предположи, че мъжът, отседнал в стаята, или е прекалено мързелив, за да си пусне климатичната инсталация, или прекалено глупав, за да разбере как работи. Което само усили подозренията му.

Слабият негър бе черен като катран и носеше също толкова черен намачкан костюм. Изглеждаше съвсем не на място в Танърс Корнър.

— Вие сигурно сте Жермен — каза той.

— Да.

Чернокожият измъкна ръка изпод списанието, което лежеше на скута му, и извади пистолет.

— Това дава отговор на единия от въпросите, които смятах да ви задам — каза Мейсън. — Дали имате оръжие.

— Кой е другият?

— Дали умеете да го използвате.

Чернокожият мълчаливо отбеляза с молив мястото, до което бе стигнал.

Мейсън отново го огледа. По лицето му започваше да се стича пот. Без да пита, дали може, той отиде в банята, взе кърпа и се избърса.

Чернокожият се изхили (което подразни Мейсън дори повече от жегата в стаята) и каза:

— Оставам с впечатление, че не си падате много по такива като мен.

— Не — отвърна Мейсън, — но ако си вършите добре работата, какво харесвам и какво не, няма никакво значение.

— Това е добре. Казвайте сега по същество. Не горя от желание да кисна тук повече от необходимото.

— Ето как стоят нещата. Оня, Райм, в момента е в шерифството и разговаря с Джим Бел. Амелия Сакс пък е в ареста.

— При кого да идем най-напред?

— При жената — отвърна без колебание Мейсън.

— Това и ще направим — заключи чернокожият, сякаш той бе дал предложението.

Остави списанието върху нощната масичка и с учтив жест, който Мейсън схвана повече като подигравка, посочи вратата:

— След вас.

— Останките на семейство Ханлън ли? — изненада се Джим Бел. — Къде са?

— Ето ги — отвърна Райм и кимна към костите, които бе донесла Мери Бет. — Мери Бет ги е намерила в Блакуотър Ландинг. Помислила ги за останки от преселниците от Изчезналата колония, но за нейно разочарование, ще трябва да й съобщя, че не са чак толкова стари. Изглеждат разядени от времето, но това е, защото са частично овъглени. Занимавал съм се много със съдебна антропология и мога да твърдя със сигурност, че не са прекарали под земята повече от пет години. Преди толкова са били убити и родителите на Гарет. Тук има кости на мъж и жена около четирийсетте и на момиче на около десет години. Това напълно съвпада със семейството на Гарет.

— Не разбирам.

— Къщата на семейство Гарет се намирала в Блакуотър Ландинг, непосредствено до реката, на Шосе 112. Мейсън и Кюлбо ги отровили, после изгорили и заровили труповете и потопили колата в реката. Давет подкупил съдебния лекар да напише лъжлив смъртен акт, после платил на някого в погребалното бюро да каже, че останките са кремирани. Мога да се обзаложа, че в гробовете няма нищо. Мери Бет сигурно е споменала, че е открила останките, и слухът е стигнал по някакъв начин до Мейсън. Той платил на Били Стейл да отиде в Блакуотър Ландинг, да убие момичето и да скрие уликите, т. е. костите.

— Какво? Били ли?

— Само че Гарет се оказал там. Пазел Мери Бет. Той е прав: Блакуотър Ландинг наистина е опасно място. Там наистина загиват хора — трите случая през последните години. Само дето не Гарет ги е убил. Убийците са Мейсън и Кюлбо. Хората се разболели от токсафена и започнали да задават много въпроси, например защо са хванали рак, след като не са в рисковата група. Затова наемниците на Давет са побързали да им запушат устата. Всички в града знаят за Насекомото. Затова Мейсън и Кюлбо убили онова момиче с гнездото на оси, за да излезе, че Гарет е виновен. Другите просто са зашеметили и са ги хвърлили в канала да се удавят. С хората, които не са задавали въпроси за неочакваните си болести, като бащата на Мери Бет и Люси Кър например, не са се занимавали.

— Ама нали по дръжката на лопатата имаше отпечатъци от Гарет… Това е оръжието на убийството.

— А, лопатата. Много е интересна тази лопата. Тук също се бях заблудил… На нея имаше отпечатъци само от двама души.

— Да, на Били и на Гарет.

— Само че къде са отпечатъците на Мери Бет?

— Вярно бе, нейните ги нямаше! — възкликна Бел.

— Защото това не е нейната лопата. Мейсън (след като е изтрил собствените си отпечатъци, разбира се) я дал на Били. Питах Мери Бет за това. Каза, че Били носел лопата. Мейсън решил, че това е идеалното оръжие за убийството, защото археоложката Мери Бет със сигурност е имала лопата. И така, Били отива на Блакуотър Ландинг и вижда Гарет. Решава да убие и него. Гарет обаче успява да измъкне лопатата от ръцете му и да го удари. Решава, че го е убил, но само го е зашеметил.

— Нима Гарет не е убил Били?

— Не, не. Ударил Били и само го зашеметил. После взел Мери Бет и я завел в бараката. Мейсън е първият полицай, пристигнал на местопрестъплението. Той сам го каза.

— Така е, той отиде пръв.

— Не е ли малко странно, че точно в този момент се е намирал най-близо до местопрестъплението?

— Може би. Не съм се замислял.

— Мейсън открива Били. Хваща лопатата (носил е гумени ръкавици) и го убива.

— Как разбра това?

— По разположението на отпечатъците от гумени ръкавици по дръжката на лопатата. Преди час накарах Бен да я огледа отново на алтернативния източник на светлина. Мейсън я е държал като бейзболна бухалка, не както би вдигнал веществено доказателство от местопрестъплението. Освен това няколко пъти е променил положението на ръцете си. Според доклада от аутопсията, Били е бил ударен поне двайсетина пъти.

Бел погледна през прозореца:

— Защо му е на Мейсън да убива Били?

— Вероятно от страх, че Били ще се уплаши и ще проговори. А може би когато Мейсън е пристигнал, Били е бил в съзнание и му е казал, че иска да се откаже.

— Значи затова искаше да се увериш, че Мейсън си е тръгнал… Преди пет минути. Чудех се за какво е тази тайнственост. Как смяташ да докажеш всичко това, Линкълн?

— Разполагам с отпечатъците от гумените ръкавици по лопатата. Имам костите, които показват високо съдържание на токсафен. Ще повикам водолази, за да намерят колата на Ханлънови в Пакенок. Някои улики остават дори след пет години. После ще претърсим къщата на Били за парите, които му е дал Мейсън. Ще претърсим и къщата на Мейсън. Разследването ще е трудно, но аз съм добър, Джим. Мейсън ще разкрием лесно, но ако откаже да свидетелства срещу Хенри Давет, основният виновник за всичко ще се измъкне. Само това имам срещу него.

Райм погледна към двулитрова туба, пълна с прозрачна течност.

— Какво е това?

— Чист токсафен. Люси го донесе от склада на Давет преди половин час. Каза, че имало тонове. Ако това вещество е същото като отровата, убила родителите на Гарет, може би ще убедим прокурора да заведе дело.

— Ама нали Давет ни помогна да открием Гарет?

— И как няма да ни помогне? Той най-много от всички искаше да открием момчето и Мери Бет. Само че мъртви.

— Мейсън, не мога да повярвам. Познавам го от години… Мислиш ли, че подозира нещо?

— Само на теб съм казал. Дори Люси не знае. Тя само ми събра пробите. Страх ме беше, че някой ще ни подслуша и ще предупреди Мейсън и Давет. Този град е гнездо на оси, Джим. Не знам на кого да имам доверие.

Бел въздъхна:

— Откъде си сигурен, че е Мейсън?

— Кюлбо и приятелите му се появиха при бараката веднага след като разкрихме местоположението й. Мейсън беше единственият, който знаеше… освен мен, теб и Бен. Сигурно се е обадил на Кюлбо и му е казал къде да иде. Така че… давай да викаме щатската полиция, да пратим водолази в реката и да претърсим Блакуотър Ландинг. Трябват ни и заповеди за обиск на домовете на Били и Мейсън.

Бел се изправи, но вместо веднага да телефонира, отиде до прозореца и го затвори. След това се приближи до вратата, отвори я, огледа пак коридора, затвори и заключи.

— Джим, какво правиш?

Бел се поколеба, после пристъпи към инвалида.

Райм погледна шерифа в очите, после бързо лапна тръбичката за управление на количката и духна с все сила. Количката тръгна напред. Бел обаче пристъпи и дръпна кабела на акумулатора. Количката продължи малко по инерция и спря.

— Джим — промълви Райм. — И ти ли?

— Правилно си разбрал.

Райм затвори очи.

— О, не — промълви той и отпусна леко глава.

Както повечето велики мъже, и Райм не даваше видим израз на отчаянието си.