Убийте Райм

23.

Амелия Сакс бягаше.

Колкото й държаха краката. Артритните болки пронизваха цялото й тяло. Беше плувнала в пот, виеше й се свят от жега и жажда.

Още не вярваше, че го е направила.

Гарет тичаше до нея; безшумно се промъкваше из гората около Танърс Корнър.

„Това е повече от глупаво, госпожичке…“

Когато влезе в ареста, за да даде на Гарет „Миниатюрният свят“, очите на момчето светнаха от щастие. Вгледа се в него, после, сякаш някой друг я направляваше, посегна през решетките и го хвана за рамото. Момчето смутено извърна поглед.

— Не, Гарет, погледни ме в очите. Погледни ме.

Той вдигна очи. Тя разгледа подутото му лице, изкривените му устни, тъмните сенки под очите му, гъстите му вежди.

— Гарет, искам да знам истината. Ще си остане само между нас. Кажи, ти ли уби Били Стейл?

— Заклевам се, не съм го убивал. Заклевам се! Мъжът с тъмния гащеризон. Той го уби. Видях го през храстите и се втурнах към тях. Мери Бет беше уплашена и плачеше. Вдигнах лопатата, без да се замисля. Не трябваше да го правя, но не се замислих. После отведох Мери Бет, за да не пострада. Това е истината!

— Само че фактите показват противното, Гарет.

— Хората виждат едни и същи неща по различен начин. Както начина, по който ние виждаме нещо, и начина, по който го вижда някоя муха.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние виждаме движещи се предмети, едно непрекъснато движение, както когато някой замахне да размаже мухата. От гледна точка на мухата обаче ръката спира стотици пъти на различно разстояние във въздуха. Тя вижда поредица от неподвижни картини. Ръката е същата, движението е същото, нали разбирате, но мухата го вижда по съвсем различен начин. А цветовете… За нас има един червен цвят, а насекомите различават десетки видове червено.

„Веществените доказателства показват, че може да е виновен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тълкувани по десетки различни начини.“

— А Лидия? — настоя Сакс, стискайки рамото му още по-силно. — Защо я отвлече?

— Вече казах защо… Тя също беше в опасност. Блакуотър Ландинг… това е опасно място. Там се случват нещастия. Някои умират, изчезват там. Исках да я защитя.

„Разбира се, че е опасно място — помисли си тя. — Не е ли опасно обаче точно заради теб?“

— Тя твърди, че си искал да я изнасилиш — възрази Сакс.

— Не, не, не… Тя скочи във водата, намокри се и си скъса дрехите. Виждаше й се всичко, нали се сещате… Гърдите. И аз… такова… възбудих се. Ама нищо не съм направил.

— Ами Мери Бет? Нарани ли я, изнасили ли я?

— Не, не, не! Нали ви казах! Удари си главата и аз й избърсах кръвта с онази кърпичка. Никога не бих направил такова нещо, не на Мери Бет!

Сакс го гледаше замислено.

„Блакуотър Ландинг… това е опасно място.“

— Ако те измъкна оттук, ще ме заведеш ли при Мери Бет? — попита накрая тя.

Гарет се намръщи:

— Ако го направя, ще я върнете в Танърс Корнър, а тук може да пострада.

— Няма друг начин, Гарет. Ако те измъкна, трябва да ме заведеш при нея. Ние ще се погрижим да не й се случи нищо лошо. Аз и Линкълн Райм.

— Наистина ли можете да го направите?

— Да, но ако не се съгласиш, ще останеш в затвора много дълго време. А ако Мери Бет умре заради теб, това е все едно, че си я убил. Никога няма да излезеш на свобода.

Той погледна през прозореца.

— Добре — склони накрая.

— Далече ли е?

— Пеша ще ни отнеме осем-десет часа. Зависи.

— От какво?

— От това, колко души ни преследват и колко внимателно се движим.

Гарет взе решението си много бързо. Увереността му бе съмнителна, сякаш беше очаквал, че някой ще го измъкне, и през цялото време си беше мислил как да избяга на преследвачите.

„Да или не?“ — питаше се отчаяно тя.

— Ти си готина, харесваш ми — каза тогава Гарет, толкова невинно, че Сакс загуби всяка представа за това, което прави, и се изсмя високо.

— Чакай малко — каза му тя и се върна в главното помещение.

Взе си оръжието и противно на всяка логика го насочи към Натан Грумър.

— Съжалявам — прошепна тя. — Дай ми ключа от килията, после се обърни и сложи ръце зад гърба си.

Той застина, чудеше се дали да извади оръжието си.

— Това е повече от глупаво, госпожичке.

— Ключа!

Той го извади от чекмеджето и й го хвърли. После сложи ръце зад гърба си. Собствените му белезници изщракаха остро.

Амелия Сакс изтръгна телефонния кабел, отключи килията, сложи белезници на Гарет и го поведе към задната врата. Чуха бръмчене на кола. Измъкнаха се незабелязано през главния вход.

Сега бяха вече на повече от километър от центъра на града, сред храсталаци и дървета, и момчето я водеше по някаква едва забележима пътека. Белезниците му подрънкваха.

Бяха задъхани от тичане. Сакс се питаше колко ли време имат, преди да бъде открито бягството им. Най-вероятно броени минути. Много скоро някой (прокурорът, адвокатът на Гарет, Бел, Мейсън Жермен…) щеше да отиде до ареста по някаква работа, за да завари горкия Натан, обезоръжен и посрамен, заключен със собствените си белезници за бюрото си.

Обърна се мислено към Райм:

„Не можех да постъпя по друг начин, Райм! Не разбираш ли? Нямах избор! Знаеш какво ще стане с това дете в затвора.“

Ако центърът за задържане „Ланкастър“ беше такъв, какъвто си го представяше, момчето сигурно щеше да бъде изнасилено и бито още първия ден и може би нямаше да преживее и една седмица зад решетките.

„Не, не бъркам майчиния си инстинкт с търсенето на справедливост, доктор Пени. Знам само, че ако с Линкълн имахме син, той щеше да е също толкова своенравен и упорит като нас, и че ако нещо се случи с нас, бих искала някой да се грижи за него, както аз се грижа за Гарет…“

Сакс знаеше, че само така могат да открият Мери Бет. Райм бе изчерпал всички възможности на криминологията, а решителността, кояго личеше в очите на Гарет, й подсказваше, че той никога няма да проговори.

Движеха се бързо. Сакс се изненадваше колко ловко се промъква момчето, въпреки че ръцете му бяха в белезници. Явно знаеше точно къде да стъпи, през кои храсти може да се мине най-лесно, къде почвата е прекалено мека за ходене.

— Не стъпвай тук — предупреди той. — Това е глина от каролинско езерце, ще залепнеш като в лепило.

Вървяха вече половин час, почвата постепенно ставаше по-мека, въздухът вонеше на гнило. После пътеката свърши в дълбоко тресавище. Гарет я изведе на някакво шосе. Запромъкваха се през храстите от едната страна на асфалта.

По пътя минаха няколко коли, шофьорите им очевидно не подозираха, че само на няколко метра от тях се крият престъпници.

Сакс им завиждаше. Бягаше едва от половин час, а вече копнееше да се върне към нормалния живот.

— Ало, госпожице!

Мери Бет Макконъл се стресна и отвори очи.

Беше заспала на мухлясалия диван.

Гласът отново се чу:

— Госпожице, добре ли сте? Ехо? Мери Бет?

Тя скочи от дивана и се втурна към счупения прозорец. Зави й се свят, наложи се да се подпре на стената. Главата й се пръскаше от болка.

„Върви по дяволите, Гарет!“ — помисли си тя.

Болката отмина и зрението й се проясни. Изправи се и продължи към прозореца.

Беше Мисионера. С него вървеше висок мъж с плешиво теме, сиви панталони и работна риза. Носеха брадва.

— О, Господи, благодаря ти! — промълви Мери Бет.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм. Още го няма.

Гърлото я болеше, едва говореше. Спасителите й дадоха пълна манерка и тя я изпи до дъно.

— Обадих се в полицията — рече Мисионера. — Казаха, че тръгват веднага. Ще пристигнат след петнайсет-двайсет минути. Ние обаче няма да ги чакаме. Ще ви освободим веднага.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Отдръпнете се настрани. Цял живот сека дърва, тази врата след минута ще стане на трески. Това е Том.

— Здравейте, Том.

— Здравейте. Как е главата? Не изглежда добре.

Тя докосна драскотината.

— А, дреболия, изглежда по-зле, отколкото е.

Откъм вратата се чу думкане. От прозореца се виждаше как Мисионера вдига високо брадвата, острието проблясваше на слънцето. Когато баща й бе жив, Мери Бет му помагаше да цепи дърва за камината. Спомни си колко обичаше да го наблюдава как точи брадвата — от острието излизаха оранжеви искри като фойерверки на Четвърти юли.

— Кое е това момче, дето ви е отвлякло? — поинтересува се Том. — Някакъв извратен тип ли?

— От Танърс Корнър е. Много е странен. Вижте!

Тя махна към бурканите с насекоми.

— Ама че откачалка — възкликна Том; приближи се до прозореца, за да разгледа по-добре.

Тряс… От вратата се отцепи голямо парче дърво.

Тряс… Мери Бет погледна вратата. Мисионера още не я беше пробил. Гарет сигурно я бе подсилвал, може би беше заковал две врати една за друга. Обърна се пак към Том:

— Чувствам се, сякаш съм една от буболечките му. Той…

Том неочаквано пъхна ръка през прозореца и стисна яката на ризата й. Хвана я за гърдите. Дръпна я до решетките и долепи влажните си, смърдящи на тютюн устни до нейните. Тя извърна глава с отвращение, започна да плюе и да пищи.

— Дявол да те вземе, какви ги вършиш? — възкликна Мисионера.

Мери Бет си помисли, че ще удари Том с брадвата, за да го зашемети. Преди обаче Мисионера да издърпа приятеля си, тя хвана ръката, която опипваше гърдите й, и я дръпна силно надолу. Едно стърчащо парче стъкло се заби в китката му. Нападателят изпищя от болка, пусна момичето и се отдръпна.

Мери Бет избърса уста и избяга в средата на стаята.

Мисионера се нахвърли върху Том:

— Защо, по дяволите, го направи?

„Удари го! — мислено викаше Мери Бет. — Фрасни го с брадвата! Той е полудял. Кажи на полицаите да го арестуват.“

Том не слушаше какво му говори приятелят му, а стискаше ръката си, гледаше с ужас раната и нареждаше:

— О, Господи, Господи…

— Нали ти казах да траеш! След половин час вече щеше да е в леглото ти! Всичко прецака!

Мери Бет с ужас осъзна, че никой не е имал намерение да я спасява. Никой не беше известил полицията!

Том вдигна окървавената си ръка:

— Гледай бе, човече. Гледай!

Запъти се с олюляваща се походка към гората. Спря на няколко метра от бараката и се обърна към нея:

— Шибана кучка! Приготви се. Пак ще се върнем!

Той погледна надолу и се наведе. След малко се изправи с камък в здравата си ръка. Запокити го към прозореца. Мери Бет отскочи назад, камъкът прелетя на десетина сантиметра от главата й. Тя се хвърли на дивана и заплака.

Отвън отново долетя гневният глас на Том:

— Готви се, кучко! Ще се върнем!

Събраха се у Харис Томъл, на голямата буренясала ливада, която той не си даваше труд да поддържа. Единствената „украса“ на двора му бяха камионът, паркиран пред къщата, и шевролетът му — спрян отзад.

Той беше най-образованият от тримата и се опитваше да си създаде образ на сваляч. Само той бе лежал в затвора — бяха го хванали да продава ценни книжа, които „случайно“ се оказали на друг човек. Беше отличен стрелец, но доколкото бе известно на Кюлбо, никога не бе стрелял по човек. Освен това мислеше прекалено много, обръщаше прекалено голямо внимание на външния си вид и не обичаше да черпи. Всичко го правеше изключително ненадежден партньор в това, с което тримата се занимаваха през последните няколко години в окръг Пакенок.

За разлика от Кюлбо, който сам поддържаше къщата си, и от О’Сараян, който редовно забърсваше някоя сервитьорка, която да оправи фургона му, Харис Томъл не се грижеше за дома си. Така, предполагаше Кюлбо, вероятно се надяваше да създаде впечатление за бохемски живот.

Това обаче си беше проблем на Томъл, а и не се бяха събрали на буренясалата ливада, за да обсъждат дизайна на домовете си. Причината беше арсеналът, който Томъл бе наследил, когато една Нова година баща му отиде за риба на заледеното езеро Спайви Понд, за да изплува едва през пролетта.

Стояха на остъклената тераса и разглеждаха сандъците с пушки и револвери по същия начин, както в детството си бяха разглеждали бонбоните в магазина на Петерсън на Мейпъл стрийт, чудейки се какво да откраднат.

О’Сараян, който все хленчеше за Виетнам и гледаше всички филми на тази тема, си хареса черна автоматична пушка „Колт AR 15“, версия на М-16, предназначена за масова употреба.

Томъл взе красивата гладкоцевна пушка „Браунинг“ с инкрустации, която Кюлбо копнееше да притежава повече от всичко на света, въпреки че предпочиташе да стреля с карабина. Самият Кюлбо пък избра стилната карабина „Уинчестър“ на Томъл с огромен оптически мерник.

Взеха достатъчно боеприпаси, вода и храна, уиски, клетъчния телефон на Кюлбо и спални чували, въпреки че не очакваха ловът да продължи много дълго.

24.

Линкълн Райм вкара количката си в изпразнената лаборатория на административната сграда на окръг Пакенок.

Люси Кър и Мейсън Жермен стояха със скръстени ръце до масата, върху която по-рано бяха микроскопите. Когато криминологът и болногледачът му Том влязоха, двамата помощник-шерифи ги изгледаха подозрително.

— Как може да направи такова нещо? — възкликна Мейсън. — Какво, по дяволите, си мисли?

На тези два въпроса вероятно и самата Амелия Сакс не можеше да отговори. Затова Райм се задоволи да попита:

— Нали няма пострадали?

— Не — отвърна Люси, — но Натан е доста разстроен. Не е приятно да гледаш отблизо дулото на „Смит и Уесън“, който бяхме достатъчно глупави да й предоставим.

Райм се тревожеше за Амелия. Всички улики сочеха Гарет Ханлън като извършител на изнасилване и убийство. Сакс бе позволила да я подлъже и сега се намираше в компанията на човек, който няма да се поколебае да я елиминира веднага щом реши, че не се нуждае от нея.

Трябваше да я открие колкото може по-скоро.

— С кола ли са избягали? — продължи да разпитва Райм.

— Не мисля — отвърна с влизането си шериф Бел. — Никой не е съобщил за открадната кола. Човек не може да се измъкне лесно от този район. Цялата местност е в блата, няма много пътища. Аз…

— Вземи няколко кучета, Джим — предложи Люси. — Ърв Уонър тренира две за щатската полиция. Вземи телефона му от капитан Декстър от Елизабет Сити. Ърв ще ги открие.

— Добра идея. И така…

— Имам едно предложение — прекъсна го Райм.

Мейсън се изсмя скептично.

— Какво? — попита шерифът.

— Предлагам ви сделка.

— Никакви сделки — възрази Бел. — Тя е престъпник, въоръжена е.

— Тя няма да убие никого — вметна Том.

— Амелия е убедена, че няма друг начин да открием Мери Бет — продължи криминологът. — Затова го е направила.

— Няма значение. Освобождаването на убийци от затвора е престъпление.

— Тя не го мисли за убиец. Мисли, че е невинен.

— О, Господи — измърмори Люси.

— Изчакайте двайсет и четири часа, преди да повикате щатската полиция. Аз ще ги намеря. После ще се споразумеем някак си за обвиненията. Ако се включат командоси и кучета, има голяма опасност някой да пострада.

— Мамка му, Линкълн! Приятелката ти измъква затворник…

— Нямаше да е затворник, ако не бях аз. Сами никога нямаше да го хванете.

— Забрави! — намеси се Мейсън. — Само губим време. Докато си чешем езиците, те се отдалечават. Мисля, че трябва да вдигнем всички мъже в града и да започнем преследването веднага. Да направим, както предложи Хенри Давет: да раздадем пушки и…

Бел го прекъсна и се обърна към Райм:

— Ако ти дадем двайсет и четири часа, какво печелим?

— Ще остана и ще ви помогна да намерите Мери Бет, независимо колко време ще ми отнеме.

— Операцията, Линкълн… — понечи да възрази Том.

— По дяволите операцията!

Райм знаеше, че графикът на доктор Уивър е толкова натоварен, че ако изпусне деня, отново ще се наложи да чака на опашката. После му мина през ума, че може би Сакс е освободила момчето не за друго, а за да предотврати операцията. Той побърза да прогони тази мисъл.

„Намери я, спаси я. Само това е важно в момента.“

— Тук става дума за, така да се каже, раздвоена лоялност — отбеляза Люси.

— Да — съгласи се Мейсън, — откъде да сме сигурни, че няма да ни пратите за зелен хайвер, за да печелите време?

— Защото — обясни търпеливо Райм — Амелия греши. Мисля, че Гарет наистина е убиец и я използва, за да се измъкне. Няма да се поколебае да я убие.

Бел направи няколко крачки из стаята, после отново вдигна поглед към картата:

— Добре, Линкълн. Имаш двайсет и четири часа.

Мейсън изпухтя:

— И как смятате да я намерите в тази дивотия? Може би ще й се обадите и ще я попитате къде се намира.

— Точно това смятам да направя. Том, заеми се с разопаковането на апаратурата.

Люси Кър стоеше в кабинета до оперативната стая на шерифството и говореше по телефона.

— Щатско полицейско управление на Северна Каролина, Елизабет Сити — обади се бодър женски глас. — Какво желаете?

— Може ли да говоря с детектив Грег?

— Момент, моля.

— Ало? — обади се след малко мъжки глас.

— Здравей, Пит. Люси Кър от Танърс Корнър се обажда.

— Здрасти, Люси, как е? Каква е тази работа с изчезналото момиче?

— Положението вече е под контрол.

Люси се стараеше да говори спокойно въпреки гнева си. Бел й беше наредил да повтори каквото й бе казал Райм.

— Има само един малък проблем — продължи тя.

— Какво ви трябва? Неколцина командоси?

— Не, само да проследите един клетъчен телефон.

— Имаш ли съдебна заповед?

— След малко ще я получиш по факса.

— Дай ми номера на телефона и серийния номер на апарата.

Тя му ги продиктува.

— Какъв е този код, двеста и две?

— Нюйоркски. Субектът в момента е в движение.

— Няма проблем. Искаш ли да запишем какви разговори води?

— Не, само да определите местоположението му.

— Кога… чакай малко. Ето го факса… Издирване на изчезнал, а?

— Да, нищо особено.

— Знаеш, че излиза скъпичко. Ще ви изпратя сметката.

— Ясно.

— Добре, не затваряй, ще извикам техниците.

В слушалката се чу слабо изщракване. Люси седна, погледна похабените си от градинска работа пръсти — стар белег от порязване с връвта на една бала слама, следите от венчалната й халка.

Като оглеждаше пръстите си, Люси Кър си даде сметка, че престъплението на Амелия Сакс я е ядосало повече от всичко друго досега. Когато отрязаха част от плътта й, тя се почувства обезчестена. Когато съпругът й я изостави — виновна и отчаяна. По-късно, като обмисляше случилото се с нея, я завладя гняв — болезнен, но все пак контролируем.

Сега, без разумно обяснение, бе обхваната от неописуема ярост към нюйоркската полицайка. Гняв, необуздан като осите, които Гарет използваше, за да убива жертвите си в Блакуотър Ландинг.

Люси Кър, жената, която никога не беше причинявала съзнателно вреда на никого, не можеше да прости предателството.

Вече не чувстваше нито срам, нито вина, нито жалост.

Само гняв, гняв срещу онези, които я бяха предали: собственото й тяло, съпруга й, Господ.

А сега и Амелия Сакс.

— Ало, Люси. Слушаш ли?

— Да, на телефона съм.

— Добре ли си? Звучиш странно.

Тя прочисти гърлото си:

— Нищо ми няма. Готови ли сте?

— Можете да действате. Кога ще се обади субектът?

Люси надникна в другата стая и извика:

— Готови!

Райм кимна.

Тя заговори отново в слушалката:

— Всеки момент ще се обади.

— Стой на телефона. Готови сме за засичане.

„Дано само да успеят, Господи — помоли се. — Дано…“

После допълни:

„И ми позволи да убия моя Юда.“

Том постави слушалките на главата на Райм и набра номера.

Ако Сакс си беше изключила телефона, след третото позвъняване щеше да се чуе приятният глас на телефонистката.

Едно позвъняване… две…

— Ало?

Райм не можеше да повярва, че гласът й ще му донесе такова облекчение.

— Сакс, добре ли си?

Тя замълча за секунда, после отговори кратко:

— Да.

От другата стая Люси Кър кимна.

— Слушай, Сакс. Слушай внимателно. Знам защо го правиш, но трябва да се предадеш. Ти… Ало, слушаш ли?

— Слушам, Райм.

— Знам какво си решила. Гарет се е съгласил да те заведе при Мери Бет.

— Така е.

— Не му се доверявай.

„Нито на мен“ — помисли.

От другата стая Люси описа с пръст кръг във въздуха, което означаваше да продължава да говори.

— Сключих сделка с Джим — продължи той. — Ако те убедя да се предадеш, ще уредим някакво споразумение с обвинението. Щатската полиция още не се е намесила. Обещах им да остана, докато не намерим Мери Бет. Отложих операцията.

Той затвори очи за миг. Чувстваше се виновен пред нея, но нямаше как. Представи си как е загинала онази жена в Блакуотър Ландинг, как е загинал Ед Шефър… Осите по тялото на Амелия. Трябваше да я предаде, за да я спаси!

— Гарет е невинен, Райм. Сигурна съм. Не можех да позволя да го изпратят в центъра за задържане. Там ще го убият.

— Пак ще огледаме уликите. Ще открием още улики. Заедно, ти и аз. Нали така, Сакс? Ти и аз… Няма нещо, което да не можем да открием.

— Никой няма да застане на страната на Гарет. Той е сам-самичък, Райм.

— Ще се погрижим нищо да не му се случи.

— Не можеш да защитиш някого от цял град, Линкълн.

— Не използвай малки имена. Това носи лош късмет.

— Цялата тази работа е един провал.

— Моля те, Сакс…

— Понякога човек трябва да действа по съвест.

— Говориш като проповедник.

Той се изсмя насила, отчасти за да й вдъхне увереност, отчасти за да вдъхне увереност на себе си.

„Върни се, Сакс. Моля те. Все още можем да те спасим. Животът ти е толкова крехък, колкото и единственият нерв, който действа в цялото ми тяло, тънката жичка, която мърда безименния ми пръст. И е също толкова ценен за мен.“

— Гарет твърди, че ще стигнем до Мери Бет тази нощ или утре сутринта — каза тя. — Ще ти се обадя, като я открием.

— Сакс, не затваряй още. Изчакай да ти кажа още нещо.

— Какво?

— Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай. Мислиш, че е невинен, но просто приеми, че може и да не е. Нали помниш как работим на местопрестъпленията, Сакс?

— Без предубеждения. Без да изключваме нито една възможност.

— Точно така. Обещай ми, че ще спазваш това правило.

— Той е с белезници, Райм.

— Добре, не му ги сваляй. И не му давай оръжие.

— Няма. Ще ти се обадя, като открием Мери Бет.

— Сакс…

Връзката прекъсна.

Райм затвори очи и тръсна ядосано глава, за да смъкне слушалките. Том бързо му ги свали. Извади четка за коса и го среса.

— По дяволите — измърмори криминологът.

Люси затвори телефона в другата стая и влезе при тях. По изражението й си личеше, че в Щатското управление не са успели да засекат телефона.

— Пит каза, че са в радиус от пет километра от центъра на Танърс Корнър — съобщи тя.

— Не можаха ли да определят по-точно? — измърмори Мейсън.

— Ако беше поговорила още няколко минути, щяха да определят местонахождението й с точност до пет метра.

Бел вече разучаваше картата:

— Добре, пет километра от центъра.

— Дали няма да се върнат в Блакуотър Ландинг? — попита Райм.

— Не — отсече шерифът, — знаем, че момичето е на Аутърбанкс. Блакуотър Ландинг е в обратна посока.

— Как най-бързо се стига на Аутърбанкс?

— Пеша няма да успеят. Трябва или да вземат кола, или лодка. Има два начина да се доберат дотам. Могат да продължат на юг по Шосе 82 до Шосе 17. По него ще стигнат до Елизабет Сити, откъдето могат или да вземат лодка, или да продължат до Шосе 158 и по него да излязат на брега. Другият вариант е да стигнат по Шосе 17 до Харпър роуд… Мейсън, взимаш Франк Стърджис и още двама и отивате на Шосе 112. Блокирате го при Белмънт.

Райм забеляза, че това е в квадрант М-10.

— Люси — продължи шерифът, — с Джеси и Харпър ще блокирате Милъртън роуд.

Това беше квадрант Г-14.

След това Бел извика шурея си:

— Стив, ти ще поддържаш връзката. Раздай радиостанции, ако някой все още няма.

— Добре, Джим.

Бел се обърна отново към Люси и Мейсън:

— Съобщете на хората, че момчето е със син затворнически гащеризон. Какво носеше твоето момиче, Линкълн?

— Тя не е „моето момиче“.

— Извинявай.

— Дънки и черна фланелка.

— Има ли шапка?

— Не.

Люси и Мейсън тръгнаха. След малко в стаята останаха само Бел, Райм и Том. Шерифът се обади в Щатското управление да каже на детектива, който провеждаше подслушването, да продължат засичането на същата честота, защото изчезналият можел да се обади по-късно.

За миг шерифът замълча. Погледна Райм, после отново заговори по телефона:

— Благодаря за предложението, Пит, но засега само издирваме изчезнал. Нищо сериозно.

Затвори и измърмори:

— Нищо сериозно ли? Мили Боже…

Бен Кър дойде половин час по-късно. Изглеждаше доволен, че отново ще се заеме с криминологична работа, въпреки че новините явно го бяха разтревожили.

Докато двамата с Том разопаковаха апаратурата, Райм гледаше картата и списъка на веществените доказателства.

Райм спря поглед върху последния ред и си даде сметка колко малко улики е намерила Сакс във воденицата. Това е често срещана грешка, когато човек открие веществени доказателства с ясно значение — като картата и пясъка. Насочваш вниманието си към тях и пренебрегваш дребните неща. Как му се искаше да разполага с повече улики от последното място!

Изведнъж му хрумна нещо. Обърна се към Бел:

— Гарет е със затворнически гащеризон, така ли?

— Да.

— Дрехите, които е носил при арестуването, при вас ли са?

— Трябва да са в ареста.

— Би ли накарал някой да ги донесе?

— Дрехите ли? Веднага.

— Да ги сложат в хартиен плик и да не ги разгъват.

Шерифът се обади в ареста и нареди на дежурния да донесе дрехите. От това, което дочу от разговора, Райм заключи, че полицаят е повече от щастлив да помогне за залавянето на жената, която го беше завързала и унижила.

Райм загледа картата на Аутърбанкс и Северна Каролина. Можеха да ограничат търсенето само до стари постройки (заради газените лампи), и то разположени встрани от плажната ивица (заради листата от дъб и клен). Въпреки това районът беше огромен.

Телефонът иззвъня. Бел се обади, поговори известно време, после затвори и отиде до картата:

— Пътищата вече са блокирани. Гарет и Амелия могат да минат през гората ето тук… — посочи квадрант М-10 — но от поста на Люси се разкрива добра гледка натам, така че няма как да се промъкнат.

— Ами железопътната линия на юг от града? — попита Райм.

— Не се използва за пътнически превози. Само товарни влакове и те не се движат по определено разписание. Все пак могат да се придвижват покрай нея. Затова поставих поста на Белмънт. Обзалагам се, че ще се опитат да минат оттам. Мисля си също, че Гарет може да реши да се скрие в резервата „Маниту фолс“. Вероятно доста добре познава района.

Шерифът посочи квадрант С-10.

— А това летище? — намеси се Фар.

Бел погледна Райм:

— Възможно ли е да откраднат самолет?

— Не, тя не може да пилотира.

Райм забеляза един надпис на картата.

— Каква е тази военна база?

— Използвала се е за складиране на оръжие през шейсетте и седемдесетте. Вече не работи. Навсякъде обаче има бункери и тунели. Ако Гарет се скрие из тях, никога няма да го открием.

— Няма ли караул?

— Вече не.

— А това квадратче на Е-5 и Е-6 какво означава?

— Това ли? Стар увеселителен парк.

— Да — потвърди Бен. — С брат ми ходехме като деца. Как се казваше? Индиан Ридж, нещо такова.

Бел кимна:

— Беше устроен като индианско село. Фалира преди няколко години. Нямаше кой да ходи. Уилямсбърг и Сикс Флагс са много по-посещавани. Добро е за скривалище, но е в противоположна посока спрямо Аутърбанкс. Гарет няма да отиде там.

Шерифът посочи квадрант Г-14:

— Мейсън е тук, а Гарет и Амелия ще бъдат принудени да се придържат към Харпър роуд тук и тук. Ако навлязат в блатата, ще затънат в глината. Ще са им нужни дни да се измъкнат, ако изобщо оцелеят, което е много малко вероятно. И така, мисля, че просто трябва да изчакаме. Сами ще се покажат.

Райм кимна. Очите му трескаво се местеха ту към едно, ту към друго място на картата.

25.

Гарет Ханлън изведе Амелия от гората на някакво шосе. Движеха се вече по-бавно, смазани от изтощение и жега.

Околността й беше позната и тя си даде сметка, че са излезли на Канал роуд — шосето, по което бе отишла сутринта в Блакуотър Ландинг. Напред се виждаше тъмната повърхност на река Пакенок. От другата страна на канала се издигаха онези високи хубави постройки, които по-рано бяха обсъждали с Люси.

— Не разбирам — каза Сакс. — Вече трябва да са открили бягството ни. Това е главният път за града. Защо не са го завардили?

— Мислят си, че сме тръгнали в друга посока. Ще блокират пътищата на юг и на изток.

— Откъде си толкова сигурен?

— Мислят ме за побъркан. За глупак. Така си мислят хората, когато някой е по-различен от тях. Аз обаче не съм глупав.

— Ама нали отиваме при Мери Бет?

— Разбира се. Само че не по пътя, по който си мислят, че ще минем.

Самоувереността му й се стори подозрителна, но нямаше време да мисли за това. Продължиха мълчаливо покрай пътя. Вървяха двайсетина минути и стигнаха на около половин километър от мястото, където Канал роуд пресича Шосе 112 близо до Блакуотър Ландинг — мястото, където бе убит Били Стейл.

— Чуй! — прошепна момчето и я хвана за ръката.

Тя се заслуша, но не чу нищо.

— Бързо в храстите.

Шмугнаха се сред група бодливи дръвчета.

— Какво има? — попита тя.

— Шшшт.

След малко на пътя се появи голям камион.

— От фабриката е — прошепна момчето. — Ето там.

На камиона бе изрисувана емблемата на „Давет индъстрис“. Когато се скри от поглед, те отново излязоха на пътя.

— Как го чу? — изненада се тя.

— О, човек трябва да внимава през цялото време. Като нощните пеперуди.

— Като нощните пеперуди ли?

— Да! Те са големи хитреци. Усещат ултразвуковите трептения. Като радари са. Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват криле, падат на земята и се скриват. Усещат и магнитни и електрически полета. Неща, за които ние дори не подозираме. Знаеш ли, че можеш да привлечеш някои насекоми с радиовълни? Или да ги отблъснеш, зависи от честотата.

Той замълча, завъртя се и замръзна неподвижно. После отново се обърна към нея:

— Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.

— Кои например?

— Ами… всички.

После кимна към Блакуотър Ландинг и реката:

— Още десет минути и ще сме на сигурно място.

Тръгнаха отново.

Сакс се питаше какво ли ще стане с Гарет, когато намерят Мери Бет и се върнат в Танърс Корнър. Обвиненията срещу него нямаше да отпаднат. Ако обаче Мери Бет потвърди версията за истинския убиец — мъжа с тъмния гащеризон, — прокурорът може би ще приеме, че Гарет я е отвлякъл, за да я предпази. Показания от страна на жертвите в полза на обвиняемия се приемат във всеки съд. Вероятно в този случай обвиненията щяха да отпаднат.

Кой ли беше този мъж е тъмен гащеризон? Защо скиташе из горите на Блакуотър Ландинг? Той ли беше убил онези трима души, чиято смърт се приписваше на Гарет? Той ли бе подтикнал малкия Тод Уилкс към самоубийство? Наистина ли съществуваше наркопласьорска мрежа, в която е бил замесен Били Стейл? Проблемите с наркотиците са еднакво сериозни както в големите, така и в малките градове. Изведнъж й хрумна нещо друго: щом Гарет може да идентифицира истинския убиец на Били Стейл, мъжът с тъмния гащеризон, който вероятно вече беше научил за бягството им, сигурно щеше да се опита да ги открие и да им запуши устата. Не трябваше ли… Изведнъж Гарет застина. По лицето му се четеше тревога. Обърна се рязко.

— Какво има? — прошепна тя.

— Кола. Движи се много бързо.

— Къде?

— Шшшт.

Сакс забеляза светлина от фарове.

„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“

— Не! — възкликна Гарет и бързо я дръпна в една туфа тръстика.

По Канал роуд с пълна газ хвърчаха две патрулни коли. Чернокож полицай, когото Сакс не беше виждала досега, шофираше челната. В едната си ръка стискаше пушка. Зад волана на другата кола седеше Люси Кър.

Гарет и Сакс залегнаха.

„Свиват крила и падат на земята…“

Колите профучаха покрай тях и спряха на кръстовището на Канал роуд и Шосе 112. Препречиха и двете платна и полицаите слязоха с оръжия, готови за стрелба.

— Блокираха пътя — измърмори Сакс. — По дяволите!

— Не, не, не — прошепна отчаяно Гарет. — Трябваше да си помислят, че сме тръгнали в другата посока: на изток. Трябваше да си помислят така.

Една кола мина покрай тях. Люси махна на шофьора да спре, накара го да слезе и да отвори багажника за проверка.

Гарет се сви в тревата.

— Как, по дяволите, са разбрали, че сме тръгнали насам? Как?

„Защото Линкълн Райм е с тях“ — помисли си Сакс.

— Никой още не се е показал, Линкълн — каза Джим Бел.

— Да не очакваш Амелия и Гарет да вървят насред платното? — сряза го Райм. — Сигурно се крият някъде из храстите.

— Пътят вече е блокиран. Нашите хора проверяват всяка кола от и към Танърс Корнър, дори да познават шофьорите.

Райм отново погледна картата.

— Няма ли друг път, по който да се измъкнат на запад?

— Единственият път през блатата е Канал роуд и после Шосе 112. — В гласа на Бел се усещаше колебание. — Трябва да ти кажа, Линкълн, че пренасочването на всичките ни сили към Блакуотър Ландинг крие голям риск. Ако са тръгнали на изток, към Аутърбанкс, ще се измъкнат и никога няма да ги открием. Това твое хрумване ми се струва малко нелогично.

Райм обаче беше убеден, че е прав. Докато гледаше картата преди двайсетина минути, проследявайки пътя, по който Гарет бе отвлякъл Лидия (пътят водеше направо към Грейт Дизмал Суомп), той започна да се чуди каква е била целта на похитителя. Спомни си какво му бе казала Сакс сутринта, докато преследваше Гарет:

„Според Люси няма логика да върви в тази посока.“

Това го накара да си зададе един въпрос, на който досега никой не бе дал задоволителен отговор: Защо му беше на Гарет да отвлича Лидия Джонсън? Доктор Пери предполагаше, че за да я убие вместо Мери Бет. Само че той не я беше убил. Нито изнасилил. Каква друга причина можеше да има за отвличането й? Той не я познаваше, нямаше защо да й се сърди, тя не беше станала свидетел на убийството на Били. Каква беше причината?

После си спомни, че Гарет бе казал на Лидия, че Мери Бет е на Аутърбанкс, че била на сигурно място и нямало нужда някой да я спасява. Защо му е трябвало да се издава? А уликите във воденицата? Океански пясък, карта на Аутърбанкс… Според Сакс Люси ги намерила много лесно. Прекалено лесно. Райм реши, че местопрестъплението е било режисирано, че престъпникът е нагласил лъжливи веществени доказателства, за да заблуди детективите.

Веднага щом си даде сметка за това, Райм изкрещя:

— Подведени сме!

— Какво искаш да кажеш, Линкълн? — попита Бен.

— Излъгал ни е!

Едно шестнайсетгодишно момче ги беше измамило! Райм обясни, че момчето нарочно е „изгубило“ едната си обувка, когато е отвличало Лидия. Напълнило я е със стрит варовик, за да ги насочи към кариерата, където беше оставило другите улики: обгорената торба с житните зърна, която да ги отведе до воденицата.

Преследвачите щяха да намерят Лидия заедно с останалите подхвърлени улики, които щяха да ги убедят, че Мери Бет е на Аутърбанкс.

Което естествено означаваше, че тя се намира точно в обратната посока — на запад от Танърс Корнър.

Планът на Гарет беше блестящ, но имаше един недостатък — бе сметнал, че на полицията ще са й нужни няколко дни, докато открие Лидия. Докато те претърсват Аутърбанкс, той щеше да се забавлява с Мери Бет в истинското си скривалище.

Затова Райм попита шерифа за най-добрия път на запад от Танърс Корнър.

— През Блакуотър Ландинг. По Шосе 112 — бе отговорил Бел.

Райм нареди Люси и другите полицаи да тръгнат незабавно затам.

Имаше вероятност Гарет и Сакс вече да са минали Блакуотър Ландинг, но Райм прецени разстоянията и пресметна, че пеша не би трябвало да са се добрали още дотам.

Люси се обади от пресечката на Канал роуд и Шосе 112. Том включи телефона в слушалките на Райм. Полицайката заговори:

— Никакви ги няма. Проверяваме всяка кола. Сигурен ли си, че ще минат оттук?

— Да. Напълно — отвърна той.

— Да се надяваме, че си прав — тросна се тя. — Иначе някои много ще съжаляват! — И затвори.

След малко иззвъня телефонът на Бел. Той послуша известно време, после се обърна към Райм:

— Още трима полицаи са излезли на Канал роуд, на около километър и половина южно от пресечката с Шосе 112. Ще тръгнат на север пеша и ще претърсят около пътя. Ако Гарет и Сакс са там, ще ги открият.

Отново долепи слушалката до ухото си. Погледна Райм, после заговори по телефона:

— Да, въоръжена е… Да, чух, че стреля добре.

Сакс и Гарет останаха в тръстиките, докато полицаите освободят спряната кола.

После откъм града се чу друг звук, който Сакс определи като вой на сирени.

От юг пристигна нова кола и още двама полицаи с пушки се присъединиха към колегите си. Тръгнаха бавно по пътя, претърсвайки всеки храст.

Гарет я погледна отчаяно.

— Какво има? — прошепна тя.

Той кимна към кобура й:

— Ще го използваш ли?

— Разбира се, че не.

— Те няма да се поколебаят.

— Никой няма да стреля! — Бе ужасена, че го е помислил.

Погледна към гората. Почвата бе разкаляна. Невъзможно беше да се измъкнат незабелязано оттам. Пред тях бе телената ограда на „Давет индъстрис“. На паркинга се виждаха коли.

Амелия Сакс разследваше улични престъпления от една година. Този й опит, комбиниран с големите й познания за автомобилите, й позволяваше да разбие и подкара всяка кола за по-малко от трийсет секунди.

Дори да вземат кола обаче, как щяха да се измъкнат от района на фабриката? Входът й беше откъм Канал роуд. Пак трябваше да минат през блокадата. Дали, ако откраднат някой джип или камион, нямаше да успеят да се измъкнат незабелязано през оградата откъм Шосе 112? Навсякъде около Блакуотър Ландинг се издигаха стръмни хълмове, оградени от всички страни с блата. Можеха ли да избягат с камион, без да рискуват да катастрофират?

Полицаите бяха само на петдесетина метра. Време беше да действат. Нямаха избор.

— Хайде, Гарет. Прескачай оградата.

Запромъкваха се към паркинга.

— Кола ли ще крадем? — попита момчето, като видя накъде са тръгнали.

Сакс хвърли поглед назад. Полицаите бяха на около сто метра.

— Не обичам колите — продължи Гарет. — Плашат ме.

Тя обаче не му обърна внимание.

„Свиват крила и падат на земята.“

— Къде са? — попита нетърпеливо Райм. — Полицаите, които претърсват пътя.

Изправен до картата, шериф Бел говореше по телефона. Погледна Райм и посочи едно квадратче:

— Някъде тук. На стотина метра от входа на фабриката на Давет. Движат се на север.

— Могат ли Амелия и Гарет да заобиколят от изток?

— Не, фабриката е заобиколена отвсякъде с блата. Ако тръгнат на запад, ще се наложи да преплуват канала и вероятно няма да успеят да се качат по другия бряг. Няма къде да се скрият. Люси и Трей със сигурност ще ги забележат.

Чакането бе мъчително. Райм знаеше, че на негово място Сакс щеше да разкървави кожичките на пръстите си. Лош навик, но как й завиждаше за него! Преди злополуката той облекчаваше напрежението, като крачеше напред-назад. Сега не му оставаше нищо, освен да мисли за опасността, която я грози.

Една секретарка се показа на вратата:

— Шериф Бел, от щатската полиция ви търсят на втора линия.

Джим Бел влезе в съседния кабинет и натисна копчето на телефона. Говори няколко минути, после бързо се върна при криминолога.

— Хванахме ги! — извика възбудено той. — Щатската полиция е засякла мобилния й телефон. Движат се на запад по Шосе 112. Успели са да се промъкнат покрай блокадата.

— Как? — изненада се Райм.

Явно бяха откраднали джип или камион от паркинга на Давет и се бяха измъкнали през гората.

„Това е моята Амелия — помисли си гордо Райм. — Тази жена може да мине с кола отвсякъде…“

— Решила е да изостави колата и да вземе друга — продължи Бел.

— Откъде знаете?

— Обадила се е в бюрото за коли под наем в Хобът Фолс. Люси и другите тръгнаха веднага след тях, без сирени. Ще разпитаме хората на Давет чия кола липсва. Ако обаче телефонът поработи още малко, и това няма да ни е нужно. Още пет минути и техниците ще определят точното й местонахождение.

Линкълн Райм погледна картата, въпреки че вече я знаеше наизуст, и въздъхна:

— Късмет!

Не се разбра обаче дали това пожелание е за преследвачите, или за преследваните.

26.

Люси Кър наду газта.

„Обичаш да караш бързо, нали, Амелия? Аз също!“

Летяха по Шосе 112 с включени сигнални светлини, но без сирена. Джеси Корн седеше до нея и разговаряше по радиостанцията с Пит Грег от Щатското полицейско управление в Елизабет Сити. Зад тях, без да изостават, се движеха Трей Уилямс и Нед Спото. Мейсън Жермен и Франк Стърджис бяха в третата кола.

— Къде са сега? — попита Люси.

Джеси предаде въпроса на детектива от щатската полиция. Изслуша отговора, после се обърна към Люси:

— На седем-осем километра оттук. Отбили са от главното шосе и карат на юг.

„Хайде, остани още малко на телефона, Амелия.“

Люси натисна педала за газта до пода.

„Караш бързо; и аз карам бързо.“

„Стреляш добре. Аз също стрелям добре. Не се хваля като теб наляво и надясно, но аз съм израснала с оръжията.“

Спомни си как, когато Бъд я напусна, събра всички боеприпаси вкъщи и ги хвърли в черните води на Блакуотър. Страхуваше се, че някоя нощ ще се събуди, ще погледне празното легло до себе си и ще налапа хладното дуло.

Три месеца и половина ходи с незаредено оръжие. Арестуваше бандити, хулигани и надрусани младежи, като успяваше да ги убеди да се предадат само с блъф.

Една сутрин се събуди и сякаш внезапно оздравяла, отиде направо в местния оръжеен магазин и си купи цяла кутия 357-калиброви патрони. „Бога ми, Люси — възкликна продавачът, — май шерифството го е загазило повече, отколкото си мислех. Да те карат сама да си пазаруваш боеприпасите…“

Оттогава ходеше със заредено оръжие. То бе символ на оцеляването й.

„Амелия, аз споделих най-тежката си болка с теб. Разказах ти за операцията. Разказах ти за проблемите си с мъжете. За любовта ми към децата. Подкрепих те, когато Шон О’Сараян ти взе оръжието. Извиних ти се, когато беше права, а аз грешах. Доверих ти се. Аз…“

Някой я докосна по рамото. Тя се обърна — Джеси Корн се усмихваше плахо.

— Отпред има завой. Не е зле да понамалиш.

Тя издиша бавно и се отпусна в седалката.

Намали скоростта.

Въпреки това зави с деветдесет вместо с шейсет, както бе указано преди завоя.

— Трийсет метра напред по пътя — прошепна Джеси Корн.

Полицаите бяха слезли от колите и се бяха събрали около Мейсън Жермен и Люси Кър.

Щатската полиция беше загубила сигнала от мобилния телефон на Амелия, но в продължение на пет минути тя не бе сменила местоположението си. За последен път я бяха засекли тук, в една барака на петнайсетина метра от някаква къща сред гората, на около километър от Шосе 112. Намираха се, точно както бе предрекъл Линкълн Райм, на запад от Танърс Корнър.

— Да не мислите, че и Мери Бет е тук? — попита Ник Стърджис. След смъртта на Ед Шефър той бе най-възрастният полицай в шерифството. — Едва на десет километра сме от града. Големи глупаци ще излезем, ако държи момичето толкова близо!

— Няма такова нещо — отвърна Мейсън. — Скрили са се и чакат да ги подминем. После ще отидат до Хобът Фолс, за да наемат кола.

Джеси се беше осведомил за собственика на къщата.

— Някой си Пит Халбъртън — каза той. — Някой да го познава?

— Аз — обади се Трей Уилямс. — Женен е. Няма никаква връзка с Гарет.

— Има ли деца?

Трей вдигна рамене:

— Може и да имат. Май миналата година в отбора по футбол играеше някакъв…

— Лято е. Децата сигурно са си вкъщи — отбеляза Франк. — Гарет може да ги е взел за заложници.

— Може — съгласи се Люси, — но сигналът е засечен в бараката, не в къщата. Не знам… не мога да си представя да взимат заложници. Според мене Мейсън е прав. Просто се крият, докато решат, че е безопасно. После ще тръгнат за Хобът Фолс.

— Какво ще правим? — попита Лу. — Ще блокираме ли пътя?

— Ако докараме колите, ще ни чуят — отбеляза Джеси.

Люси кимна:

— Най-добре да обградим веднага бараката. Пеша, от две посоки.

— Нося сълзотворен газ — каза Мейсън.

— Не, не — възрази Джеси. — Може да изпаднат в паника.

Люси си помисли, че не това го тревожи всъщност. Можеше да се обзаложи, че младият полицай не иска да излага любимата си на действието на опасното вещество. Самите те също нямаха предпазни маски.

— Без газ! — отсече тя. — Аз отивам отпред. Трей, ти…

— Не — прекъсна я Мейсън, — аз отивам отпред.

Люси се подвоуми, после се съгласи:

— Добре, аз ще ида на страничната врата. Трей и Франк, вие сте отзад. — Обърна се към Джеси: — Вие с Нед наблюдавайте къщата. Оттам.

— Добре.

— И прозорците — допълни Мейсън. — Погрижете се никой да не ни зяпа от къщата.

— Ако тръгнат да бягат с кола — инструктира ги Люси, — стреляйте в гумите. Който има оръжие с голям калибър като Франк, да се цели в двигателя. Не стреляйте на месо, освен ако не се наложи. Знаете правилата.

Докато изричаше последните думи, гледаше Мейсън. Той обаче не й обърна внимание. Тя се обади на Джим Бел да съобщи, че тъкмо се канят да влязат в бараката.

— Готови сме да изпратим линейка, ако се наложи — каза той.

— Това не е антитерористична операция — възрази Джеси. — Няма да се стреля.

Люси изключи радиостанцията и кимна към бараката:

— Хайде.

Втурнаха се приведени, използвайки дърветата за прикритие. Люси наблюдаваше внимателно тъмните прозорци на бараката. На два пъти й се стори, че някой се движи вътре. Можеше да е от отраженията на дърветата или облаците, но не беше сигурна.

Събраха се зад бараката, откъдето нямаше прозорци. Люси си даде сметка, че никога не е участвала в подобна акция.

„Не било антитерористична операция…“

„Грешиш, Джеси, точно такава е. И аз хич не горя от желание да участвам.“

Едро водно конче забръмча над главата й. Тя махна с ръка да го пропъди. То се върна и отново забръмча настойчиво, сякаш Гарет го беше пратил на разузнаване.

„Глупости“ — помисли си тя.

— Влизам! — прошепна Мейсън. — Люси, като ме чуеш да ритам вратата, влизаш през страничния вход!

Тя кимна и въпреки че се тревожеше от прекалената възбуда на Мейсън, все пак се радваше, че той ще влезе пръв.

— Само да се уверя, че страничната врата е отключена — рече тихо.

Разпръснаха се и бързо заеха позиции. Люси приклекна, докато минаваше под един прозорец, и изтича към страничната врата. Беше открехната. Кимна на Мейсън.

През пролуката на вратата се долавяше мирис на мухъл, бензин и машинно масло. Люси се заслуша. Чу леко пукане — изстиващия мотор на пикапа, който бе откраднала Амелия.

„Пет, четири, три…“

Пое дълбоко въздух, за да се успокои.

„Бъди готова.“

От другата страна се чу силен трясък.

„Хайде!“

— Полиция! — крещеше Мейсън. — Никой да не мърда!

Люси ритна страничната врата, но тя се отвори само няколко сантиметра — от вътрешната страна бе оставена голяма самоходна косачка. Нямаше да може да я помръдне. Блъсна още два пъти вратата, но безуспешно.

— По дяволите! — прошепна и се затича към главния вход.

— О, Господи! — чу се гласът на Мейсън.

Последва изстрел. След секунди проехтя втори.

— Какво става? — попита Райм.

— Добре — каза колебливо Бел по телефона.

Нещо в стойката му разтревожи Райм: шерифът притискаше слушалката с все сила до ухото си, свободната му ръка бе стисната в юмрук. Закима енергично. Обърна се към Райм:

— Някой е стрелял.

— Стрелял ли?

— Мейсън и Люси влезли в бараката. Джеси казва, че чул два изстрела. — Закри слушалката с ръка и изкрещя: — Линейката веднага да тръгва към Халбъртънови. На Баджър Холоу роуд, пресечка на Шосе 112.

— Тръгна вече — отвърна Стив Фар.

Райм отпусна глава в количката. Погледна Том.

— Ами разбери, Джеси! — викаше Бел. — Има ли ранени? Какво, по дяволите, става?

— Добре ли е Амелия? — попита Райм.

— След няколко минути ще разберем — отвърна шерифът.

Тези минути обаче му се сториха като дни.

— Какво!? — кресна Бел в слушалката. После се обърна към разтревожения Райм: — Всичко е наред. Няма пострадали. Мейсън влязъл в бараката и видял някакво работно облекло, закачено на пирон. Отпред имало някакво гребло или лопата, не знам точно. Било много тъмно. Решил, че е Гарет и че е въоръжен, и стрелял два пъти. Това е.

— Добре ли е Амелия?

— Изобщо не са там. Само пикапът! Гарет и Амелия сигурно са в къщата, но сега, като са чули изстрелите, ще побягнат в гората. Няма да стигнат далеч. Познавам района, обграден е с тресавища.

— Искам да отстраниш Мейсън от отряда — изръмжа гневно Райм. — Казах ти, че е прекалено нервен.

Бел очевидно бе на същото мнение:

— Джеси, дай ми Мейсън… Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Защо стреля? Добре де, ами ако беше Пит Халбъртън? Или жена му, или някое от децата му? Не ме интересува! Веднага се прибирай. Това е заповед!… Ами нека останалите да претърсят къщата. Качвай се на колата и да ге видя тук!… Няма да повтарям повече. Ще…

И тресна слушалката.

След малко телефонът отново иззвъня.

— Люси, какво става?… — Шерифът се заслуша намръщено. Закрачи из стаята. — О, по дяволите… Сигурна ли си? Добре, стойте там. Ще ви се обадя.

— Какво става? — попита Райм.

Бел поклати глава:

— Не мога да повярвам. Пак ни пратиха за зелен хайвер. Изиграла ни е номер, приятелю.

— Какво?

— Пит Халбъртън си е вкъщи… Люси и Джеси току-що са разговаряли с него. Жена му работи вечерна смяна при Давет. Забравила си вечерята, той й я закарал преди половин час, после се прибрал.

— Той ли е карал? Амелия и Гарет не са ли били в пикапа?

Бел въздъхна:

— Това е пикап! Няма къде да се скрият! Има обаче предостатъчно място за мобифона й. Намерили го зад хладнината кутия в каросерията.

Райм се изсмя подигравателно:

— Обадила се е на фирмата за коли под наем, там са я оставили на изчакване, после е подхвърлила телефона в пикапа.

— Точно така.

— Помниш ли, Линкълн — намеси се Том, — тя звъня тази сутрин във фирмата за коли под наем. Беше бясна, защото я накараха да чака прекалено дълго време.

— Знаела е, че ще се опитаме да засечем телефона й — каза разочаровано Бел. — Изчакали са патрулните коли да освободят Канал роуд и са продължили по пътя си. — Той погледна картата: — Имат четирийсет и пет минути преднина. Може да са навсякъде.

27.

След като полицейските коли отпътуваха с пълна скорост по Шосе 112, Гарет и Сакс изтичаха до края на Канал роуд и пресякоха шосето.

Минаха покрай мястото на убийството в Блакуотър Ландинг, после завиха наляво и се запромъкваха между дървета и храсталаци по брега на Пакенок.

След половин километър достигнаха до един приток. Не можеха да продължат по сушата, а Сакс нямаше никакво намерение да плува в мътната вода, по чиято повърхност се носеха удавени насекоми, жабуняк и петна от мазут.

Гарет беше предвидил всичко. Посочи към брега:

— Хайде на лодката.

— Лодка ли? Къде?

— Ето там.

Тя се взря и едва успя да различи контурите на малка лодка, покрита с шума и клони. Гарет слезе до нея и доколкото му позволяваха белезниците, започна да маха шумата. Сакс му помагаше.

— Маскировка — обясни той. — Научил съм я от насекомите. Във Франция живее един малък щурец, казва се труксалис. Страшно готин е, сменя си цвета по три пъти в годината, за да нагоди окраската си към тревата през различните сезони. Така се крие от хищниците.

Е, и Сакс използва част от знанията му за насекомите. Когато Гарет спомена за способността на нощните пеперуди да долавят радиосигнали, тя си даде сметка, че Райм със сигурност се опитва да засече телефона й. Спомни си как сутринта, когато говореше с фирмата за коли под наем „Пиемон-Каролина“, я оставиха на изчакване сума време. Когато се промъкнаха на територията на фабриката на Давет, тя се обади във фирмата и остави мобифона в каросерията на пикапа, спрян с работещ двигател пред главния вход.

Номерът явно подейства, защото полицаите потеглиха скоро след пикапа.

Докато вадеха лодката, Сакс попита:

— А амоняка? Ямата с гнездото на оси? И това ли си научил от насекомите?

— Да — отвърна гордо той.

— Не искаше да нараниш никого, нали?

— Не, не. Дупката на мравколъва трябваше само да ви уплаши и да ви забави. Амонякът трябваше да ме предупреди, че приближавате. Това също съм научил от насекомите. Те използват миризми, за да общуват помежду си. — В очите му се четеше любопитство и възхищение. — Бяхте страхотни, като ме намерихте във воденицата. Никога… такова… не съм предполагал, че ще дойдете толкова бързо.

— А ти си оставил лъжливи улики, за да ни подведеш: пясъка и картата.

— Да, нали ти казах. Насекомите са хитри. Затова оцеляват.

Извадиха лодката. Беше боядисана в тъмносиво, дълга около три метра, с малък мотор. Вътре имаше десетина пластмасови двулитрови бутилки с прясна вода и кутия с бисквити и чипс. Момчето ги огледа да не липсва нещо. Кимна и се качи.

Сакс го последва. Седна срещу него, с гръб към носа. Той й се усмихна, сякаш да й покаже, че разбира недоверието й, и дръпна стартера. Моторът забръмча. Изкара лодката в средата на реката и потегли по течението.

Като съвременен Хъкълбери Фин.

Сакс се замисли. Беше време да се оправя сама.

Така обичаше да казва баща й. Слабият, леко оплешивял мъж, работил цял живот като патрулиращ полицай в Бруклин и Манхатън. Когато дъщеря му му съобщи, че се отказва от работата като фотомодел и иска да стане полицай, двамата поговориха сериозно. Той уважаваше решението й, но държеше да я предупреди за трудностите на професията.

„Ейми, трябва да разбереш едно: понякога действаш, без да мислиш; понякога постигаш това, което искаш; понякога не. А понякога, слава богу — не много често, трябва да се оправяш сама. Очи в очи с опасността. Всяка коза за свой крак. Няма кой да ти помогне. Не се изправяш само срещу престъпниците. Понякога трябва да се опълчиш срещу шефа си. Срещу неговия шеф. Срещу приятелите си. Ако искаш да станеш ченге, трябва да си готова да се справяш сама. Няма начин.“

„Ще се справя, татко.“

„Добре, скъпа. Хайде да покараме.“

Сакс никога не се беше чувствала толкова сама, както сега, седнала в тази лодка с това объркано момче.

„Всяка коза за свой крак… Очи в очи…“

— Гледай — извика Гарет и посочи някакво насекомо. — Това ми е любимото. Гърбоплавач. Лети под водата. — Очите му блестяха. — Наистина! Не е ли страхотно? Да летиш под водата. Обичам водата. Приятно е да плуваш. — Той се намръщи и се зачеса: — Този проклет отровен бръшлян… Все ме намира. Страшно сърби.

Заобикаляха малки и по-големи острови, коренища, дървета, наполовина потопени под водата, но винаги възстановяваха курса си на запад, към залязващото слънце.

Сакс се сети за нещо, за което си бе помислила и преди, в килията на момчето, преди да го измъкне. Лодката с провизиите беше доказателство, че Гарет е предвиждал, че ще се измъкне от затвора. Дали ролята й в това бягство не бе част от предварителен план?

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай. Мислиш, че е невинен, но просто приеми, че може и да не е. Нали помниш как работим на местопрестъпленията, Сакс?“

„Без предубеждения. Без да изключваме нито една възможност.“

Взря се в него. Със светнали от радост очи той гледаше ту в една, ту в друга посока. Не приличаше на избягал затворник, а на ентусиазирано хлапе на разходка сред природата, любопитно да види какво ще се открие пред очите му при следващия завой на реката.

— Добра е, Линкълн — отбеляза Бен. Имаше предвид номера с телефона, който им бе изиграла Сакс.

„Да, добра е — помисли си криминологът. — Толкова добра, колкото и аз.“

Но пред себе си призна, че в този случай бе проявила по-голяма находчивост от него.

Умираше от яд, че не е предвидил действията й. Това не беше игра, не беше упражнение. Животът й бе в опасност! Оставаше му съвсем малко време, преди Гарет да реши, че тя не му е нужна вече и е време да се отърве от нея. Не можеше да си позволи да му се изплъзнат отново.

На вратата се показа полицай с хартиена торбичка в ръка. Това бяха дрехите на Гарет от ареста.

— Добре! — каза Райм. — Том, Бен… Пишете: „Място, свързано с престъпника — воденицата“. Бен, пиши по-бързо!

— Ама ние вече имаме такава графа — възрази зоологът.

— Тези улики са лъжливи. Гарет ги е подхвърлил, за да ни заблуди. Също както стритият варовик в обувката, която уж изгубил, докато отвличал Лидия. Ако има истински улики, те са в дрехите. Те ще ни подскажат къде е Мери Бет.

— Ако имаме късмет — добави Бел.

„Не — помисли Райм, — ако сме добри.“

Обърна се към Бен:

— Отрежи парче от дънките, близо до подгъва. Пусни пробата на хроматографа.

Бел излезе. Нареди на Стив Фар да поиска извънредни честоти за радиостанциите, без да обяснява на щатската полиция какво става.

Криминологът и Бен се съсредоточиха върху резултата от хроматографския анализ.

— Какво откри? — попита Райм.

— По панталоните има петна от кафява боя. Тъмнокафява. Изглеждат пресни.

— Кафява, значи. Какъв цвят беше къщата на приемните родители на Гарет?

— Не знам.

— Не съм и предполагал, че знаеш цвета на всички къщи в Танърс Корнър. Исках да ти намекна да им се обадиш!

Бен намери телефонния им номер и се обади. Поговори известно време, после затвори.

— Ама че неуслужлив тип… Приемния баща на Гарет имам предвид. Както и да е, къщата е бяла, нямат нищо в тъмнокафяво.

— Значи вероятно боята е от сградата, в която държи момичето.

— Има ли някъде база данни за сравнение на различните видове боя? — попита едрият младеж.

— Добра идея! Имам в Ню Йорк, но тя няма да ни свърши работа. Базата данни на ФБР пък е само за автомобилни бои. Да продължаваме. Какво има в джобовете? Сложи си…

Бен вече нахлузваше гумените ръкавици и без да му напомнят.

— Това ли имаше предвид? — усмихна се.

— Да — промърмори Райм.

— Мрази да предвиждат репликите му — вметна Том.

— Значи да продължавам в същия дух! — каза Бен. — А, тук има нещо.

Райм присви очи. Младежът извади няколко малки бели парченца от джоба на Гарет.

— Какво е това?

Бен ги помириса.

— Сирене и хляб.

— Още храна ли? Като бисквитите и…

Бен се разсмя.

Райм се намръщи:

— Какво ти е толкова смешно?

— Храна е, да, но не за Гарет.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли ходил за риба?

— Не, никога. Като ми се прияде риба, отивам в магазина. Какво общо имат сандвичите със сирене с риболова?

— Това не са сандвичи, а примамки — обясни Бен. — Миризмата привлича рибата. Хлябът и сиренето се смесват, след това се оставят малко да вкиснат. Дънните риби ги обожават. Сомовете например. Колкото повече смърдят, толкова по-добре.

Райм вдигна вежди:

— А, най-после нещо полезно. Какво друго има?

— По края на крачолите има кал.

Бен остърга малко върху лист хартия, после постави една проба под микроскопа.

— Нищо особено. Някакви малки частици. Бели.

— Я да видя.

Зоологът занесе тежкия микроскоп при Райм и криминологът погледна в окуляра.

— Това са хартиени влакна.

— Така ли?

— Очевидно е. Какво друго да бъдат? Попивателна хартия. Само дето нямам представа откъде се е взела. Я, тази пръст е много интересна. Можеш ли да остържеш още малко от крачола?

— Ще опитам.

Бен разряза подгъва на крачола и го разгъна. Изтръска още пръст върху листа.

— Сложи я на микроскопа — нареди Райм.

Зоологът приготви препарата и го постави на предметната масичка. Отново поднесе микроскопа на Райм.

— Има много глина, страшно много, фелдшпат, може би гранит. А… какво е това? Торфен мъх.

— Откъде знаеш толкова неща? — удиви се Бен.

— Просто ги знам.

Райм нямаше нито време, нито желание да обсъжда източниците на знанията си.

— Какво още има по крачолите? — продължи той. — Какво е това? Онова малко зеленикаво нещо?

— Някакво растение, но не мога да кажа какво. Учил съм океанска ботаника, но не ми беше любимият предмет в университета. Повече си падам по организмите, които се опитват да избягат, като искаш да ги хванеш. По-спортно е някак си.

— Опиши ми го — нареди Райм.

Бен погледна парченцето през лупата:

— Червеникава власинка с капка течност на края. Течността е доста гъста. Има и бяло цветче с формата на камбанка… Ако мога да предположа…

— Не само можеш, но и трябва. Бързо.

— Почти съм сигурен, че е росянка.

— Какво е пък това? Звучи ми като много тъпо име на тоалетен сапун.

— От рода на венерината мухоловка. Насекомоядно растение. Удивителни са. Като деца сме ги наблюдавали с часове. Начинът, по който улавят…

— „Удивителни“ били — изсумтя Райм. — Хранителните им навици не ме интересуват. Кажи къде се срещат. Това вече ще е „удивително“.

— Ами… навсякъде.

— По дяволите! Добре, след като излязат резултатите от плата, пусни на хроматографа проба от пръстта. Какви са тези петна по фланелката му?

Бен погледна червеникавите петна и поклати глава.

Криминологът се ухили злобно.

— Искаш ли да ги пробваш на вкус?

Без да се колебае, Бен взе фланелката и облиза едното петно.

— Добро куче! — похвали го Райм.

Бен вдигна вежди:

— Мислех, че това е стандартна процедура.

— За нищо на света не бих го направил — отвърна криминологът.

— Не ти вярвам. — Бен отново облиза петното. — Това е плодов сок. Не мога да определя с каква есенция.

— Добре. Том, запиши това. — Райм кимна към хроматографския апарат: — Резултатите от плата на панталоните са готови. Пусни проба от пръстта.

Скоро идентифицираха всички вещества, с които бяха нацапани дрехите на момчето: захар, камфен, спирт, керосин, мая. Керосинът беше в значително количество. Бен записа всичко на дъската.

Какво означаваше всичко това?

Имаше прекалено много улики. Райм не виждаше никаква връзка помежду им. Дали захарта беше от плодовия сок, или от друг източник? Дали момчето бе купило керосина, или го беше откраднало? Спиртът се използва в повече от три хиляди домашни и индустриални продукта — от разтворители до афтършейв. Маята без съмнение беше от воденицата.

После насочи вниманието си към другия списък.

Изведнъж се сети нещо, което му бе казала Сакс, докато претърсваше стаята на момчето.

— Бен, би ли отворил бележника на Гарет?

— Да го сложа ли върху устройството за прелистване?

— Не, ти ще ми го покажеш.

Райм разгледа рисунките на буболечки: гърбоплавач, воден паяк, водомерка.

Спомни си, че Сакс му беше казала, че освен гнездото на осите (сейфа на Гарет) в колекцията му от насекоми имало само водни животни.

— Всичките са водни — каза на глас Райм.

Бен кимна:

— Така изглежда.

— Той обича водата. А тези примамки? Каза, че били за дънни риби, нали?

— Да.

— За морски или за сладководни?

— За сладководни, разбира се.

— А керосинът, използва се за гориво за лодки, нали?

— За малки двигатели, да.

— Какво ще кажеш за това предположение? Тръгнали са на запад с лодка по река Пакенок.

— Има логика, Линкълн. Сигурно използва толкова много керосин, защото е пътувал често между Танърс Корнър и мястото, където държи Мери Бет. За да се подготви за отвличането.

— Добро предположение. Извикай Джим Бел.

След няколко минути шерифът беше при тях и Райм му обясни теорията си.

— И тази идея ти дойде само от водните буболечки? — удиви се Бел.

Райм кимна:

— Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън. Какво ще кажеш, Бен? Не смяташ ли, че насекомите са по-постоянни и по-предвидими от хората?

— Има нещо такова.

„И са много по-умни…“

— Днес чух и по-щури идеи — отбеляза Бел.

— Шерифството разполага ли с лодка?

— Не, но някои от хората ми имат собствени. Можем да ги използваме. Само че не мисля, че ще ни бъдат от полза.

— Защо?

— Не знаеш какво представлява Пако. На картата прилича на всяка друга река, с брегове и така нататък, но е задръстена от тиня и гнили дървета от съседните блата. Ако Гарет е в нея, няма да се придържа към основното течение. Мога да се закълна. Няма начин да го открием.

Райм проследи течението на Пакенок на запад:

— Ако е карал провизии до мястото, където държи Мери Бет, с лодка, сигурно то не е много далеч от реката. Колко на запад трябва да отиде, за да попадне в необитаем район?

Шерифът посочи квадрант Г-7:

— Ето, това е районът на север от Пако, никой не живее тук. На юг става доста населено, някой може да го забележи.

— Значи поне петнайсет километра на запад, така ли?

— Да.

Райм кимна към картата:

— А този мост?

— Това е мостът „Хобът“.

— Как се стига до него? По асфалт?

— По черен път, но е добре поддържан. Мостът е висок около десет метра. Я чакай… Искаш да кажеш, че Гарет ще се наложи да излезе в главното течение, за да мине под моста.

— Точно така, защото, като е строен пътят, всички по-малки канали са били запълнени.

— Да, има логика.

— Изпрати веднага Люси и останалите на моста. Бен, свържи ме с онзи… Хенри Давет. Кажи му, че отново се нуждаем от помощта му.

„О, Сакс, внимавай. Не му сваляй белезниците. Той все ще си намери някакво извинение да те помоли да го направиш. После ще те заведе на някое пусто място, ще успее да те обезоръжи… Не му позволявай да спечели доверието ти, Сакс. Той е търпелив като богомолка.“

„Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън…“

28.

Гарет познаваше реката като пръстите на ръката си, навлизаше в ръкави, които изглеждаха задънени, и пак намираше път, караше уверено през лабиринта от канали.

Показваше на Сакс видри и бобри — срещи, които биха въодушевили всеки природолюбител, но не и нея. Тя се интересуваше от обитателите на града — плъхове, гълъби и катерички, — и то само ако допринасят по някакъв начин за разследванията.

— Гледай, гледай! — извика момчето.

— Какво?

Той показваше нещо, но тя не можеше да види какво. Гарет се взря към брега, погълнат от някаква сцена, която се разиграваше във водата. Най-накрая Сакс забеляза буболечка, плъзгаща се по повърхността.

— Това е водомерка — обясни сериозно момчето. — Насекомите са… такова… много по-важни от хората. Искам да кажа… планетата съществува благодарение на тях. Слушай, това го четох някъде, ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще си продължи да съществува без никакъв проблем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други живи организми ще загинат. Първо растенията, после животните и Земята отново ще се превърне в едно мъртво скално кълбо.

Въпреки юношеския си жаргон Гарет говореше важно като професор на научна конференция.

— Да — продължи той, — някои насекоми вършат големи поразии, но това са съвсем малка част от всички видове, само един-два процента. Онези, дето пренасят болести, и онези, които ядат полезните растения. Знаеш ли каква идея имам? Да създам някакво водно конче, което да яде вредните насекоми. Така няма да се използват повече инсектициди. Водното конче ще свърши работа. Никой не се е сетил досега.

— Мислиш ли, че е възможно, Гарет?

— Не знам още как може да се направи, но ще науча.

Сакс се сети за термина „биофилия“ — привързаността на хората към другите живи същества на планетата.

И докато го слушаше как разпалено й говори за насекомите, тя си помисли, че човек, който изпитва такава любов към другите живи същества, не може да бъде изнасилвач и убиец.

Това си мислеше Амелия Сакс, докато плаваше по река Пакенок, бягайки от Люси Кър, от тайнствения мъж с тъмния гащеризон и от странното градче Танърс Корнър.

Бягаше и от Линкълн Райм, от предстоящата му операция и от катастрофалните последствия, които можеше да има тя и за двамата.

Лодката се плъзгаше по реката. Залязващото слънце се отразяваше във водата като в огледало, обагряйки я в оранжево, както онзи щурец, за който й беше говорил Гарет, сменя цвета си. Отново излязоха в главното корито на реката и Сакс погледна назад за други лодки. Видя само един от товарните шлепове на „Давет индъстрис“, който се отдалечаваше нагоре по течението. Гарет вкара лодката в малък залив и надникна между клоните на една върба към някакъв мост.

— Трябва да минем под него — каза той. — Няма как да го заобиколим. Виждаш ли някого?

Сакс се загледа.

— Не знам. Слънцето много блести.

— Мръсниците ни чакат. Винаги съм се страхувал от този мост. Преследвачите винаги дебнат тук.

„Винаги“. Пак тези параноични твърдения.

Гарет спря лодката до брега и изгаси мотора. Слезе, отви някакъв болт и свали двигателя и резервоара. Скри ги в един храст.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Не можем да рискуваме да ни забележат.

Гарет свали кутията и бутилките и закрепи греблата за борда с мазно въже. После изля водата от половината бутилки и отново ги запуши. Остави ги настрана, като си мърмореше:

— Жалко за водата. При Мери Бет няма никаква. Трябва да й занесем, но мога да налея от езерото зад бараката. — После се обърна към Сакс: — Помогни ми да я преобърнем.

— Ще я потопим ли?

— Не, само ще я обърнем с дъното нагоре. Ще сложим бутилките отдолу, за да се задържи на повърхността.

— С дъното нагоре ли?!

— Да.

Сега разбра какво е намислил. Щяха да се скрият под лодката и така да се промъкнат под моста. Преследвачите нямаше да забележат тъмното дъно на плавателния съд от моста. Щом минат отдолу, отново щяха да обърнат лодката и да продължат към Мери Бет.

Момчето отвори кутията и извади найлонов плик.

— Тук ще сложим нещата, които не трябва да се мокрят.

Пъхна книгата си вътре. Сакс сложи портфейла и револвера си. Натъпка фланелката в дънките си и прибра плика в пазвата си.

— Ще ми свалиш ли белезниците? — помоли Гарет.

Тя се поколеба.

— Иначе ще се удавя. Няма да направя нищо лошо, обещавам.

Сакс неохотно извади ключа от джоба си и му ги свали.

Индианците уепемеок, които са населявали сегашните земи на Северна Каролина, принадлежат към езиковото семейство на алгонкините и са близки по произход до племената поатан, чоан и памлико от средната част на атлантическото крайбрежие на Съединените щати.

В миналото били миролюбив народ и не се интересували много от оръжие.

С опитите си за покръстване обаче, с непознатите дотогава грип и дребна шарка, които намалили десетократно населението, с безкрайните си искания за храна и подслон, които били прекалено мързеливи да си осигурят, и най-сетне с убийството на вожда Уигина, несправедливо набеден, че е организирал заговор срещу кралицата, британските заселници скоро успели да превърнат този мирен народ във войнстващо племе.

Индианците обявили война на Великобритания, чието начало (според историята, както я схващаше Мери Бет Макконъл) било внимателно подготвеното нападение над Изчезналата колония от остров Роанок.

След като заселниците избягали, индианците погледнали със съвсем други очи на средствата за самозащита и започнали да използват мед, от която преди това правели само украшения, за изработка на оръжията си. Металните върхове за стрелите били по-остри от кремъчните и се правели по-лесно. Стрелите обаче не се забивали много дълбоко в плътта на неприятеля и рядко причинявали смърт. За да довършат ранените врагове, войните от племето уепемеок използвали тъй наречения coup de grace — или по-просто казано, удар по главата със специални томахавки, в производството на които племето много се усъвършенствало.

Тези томахавки не били нищо друго освен голям кръгъл камък, закрепен с кожени ремъци на единия край на най-обикновена тояга. Оръжието се оказало много ефикасно. Мери Бет Макконъл, използвайки познанията си по археология, се зае да майстори точно такава томахавка. Беше сигурна, че произведението й ще бъде също толкова смъртоносно, колкото оръжията, използвани за разбиване на главите на заселниците от Роанок при последната им битка на бреговете на Пакенок, в местността, която сега носи името Блакуотър Ландинг.

Тя направи своята томахавка от двата разкривени крака на масата и камъка, с който Том, приятелят на Мисионера, я беше замерил. Свърза двете тояги с ленти, които откъсна от дънковата си риза. Оръжието стана тежко — към четири килограма, — но не и за Мери Бет, която редовно вдигаше петнайсет-двайсеткилограмови камъни на археологическите разкопки.

Тя стана от леглото и замахна няколко пъти с томахавката. Оръжието й вдъхна сили. Насекомите в бурканите леко шумоляха. Мери Бет потрепери: спомни си звука, който издаваше Гарет, когато пукаше кокалчетата си. Тя замахна яростно с томахавката към най-близкия буркан.

Спря, преди да го удари. Да, мразеше насекомите, но не те бяха причината за страха и гнева й. Омразата й бе насочена към Гарет. Тя остави бурканите на мира и отиде до вратата. Удари я няколко пъти с томахавката близо до ключалката. Вратата не помръдна. Е, не беше и очаквала друго. Искаше само да се увери, че е закрепила здраво камъка за тоягата.

Разбира се, ако Мисионера и Том се върнат с пушки, томахавката нямаше да й свърши много работа. Все пак бе решена да разбие черепа на първия, който посегне да й направи нещо. Другият можеше да я убие, но поне единият от двамата щеше да загине с нея. Така си представяше, че е умряла и Вирджиния Деър.

Мери Бет седна и се загледа през прозореца. Слънцето вече потъваше зад дърветата, сред които бе видяла Мисионера за пръв път.

Какво беше това чувство, което я изпълваше? Вероятно страх.

Не, не беше страх. Беше нетърпение. Нетърпение да посрещне враговете си.

Мери Бет остави томахавката в скута си.

„Приготви се…“

Да, вече беше готова.

— Гледайте, лодка. — Люси се криеше под сянката на едно лаврово дърво на брега до моста „Хобът“.

— Къде? — попита тя.

— Там — посочи Джеси Корн.

Във водата, на около половин километър нагоре по течението, се виждаше тъмно петно, което се движеше бавно към тях.

— Каква ти лодка? Не виждам…

— Погледни по-внимателно. Обърната е с дъното нагоре.

— Не мога да я различа добре. Ти имаш по-силни очи.

— Дали са те? — попита Трей.

— Какво е станало? Да не са потънали?

— Не — отвърна Джеси Корн, — крият се отдолу.

Люси присви очи.

— Откъде си толкова сигурен?

— Предчувствие.

— Има ли достатъчно въздух отдолу? — попита Трей.

— Разбира се. Дъното се издига достатъчно над водата. Като деца сме го правили с канута в езерото Бамбърт. Играехме си на подводница.

— Какво да правим? — попита Люси. — Ако искаме да стигнем до тях, ще ни трябва лодка.

Нед свали кобура си и го подаде на Джеси.

— По дяволите, ще вляза вътре и ще ги избутам на брега.

— Нима ще се потопиш в тази тиня?

Младият мъж свали ботушите си.

— Плувал съм в тази река милион пъти.

— Добре, ще те прикриваме.

— Нали са под водата — отбеляза Джеси. — Няма да стрелят.

— Ако смажеш патроните с малко грес, могат да изтраят седмици под водата — изтъкна Трей.

— Амелия не би стреляла — възрази Джеси, защитникът на Юда.

— Няма да поемаме рискове! — отсече Люси; после се обърна към Нед: — Само избутай лодката насам. Трей, ти ще вземеш пушката и ще отидеш при онази върба. Джеси и аз ще останем тук. Ако нещо се случи, ще ги подложим на кръстосан огън.

Бос и гол до кръста, Нед се спусна по тинестия бряг. Огледа се внимателно (за змии, както предположи Люси) и се потопи в реката. Люси се запита колко ли й е неприятно на Амелия Сакс под лодката. Надяваше се да й е много неприятно. Отново я обхвана гняв.

Нед заплува безшумно към лодката. Люси извади пистолета си и вдигна предпазителя. Джеси Корн погледна смутено оръжието.

Трей беше заел позиция зад дървото с пушка в ръце. Забеляза, че Люси е готова за стрелба, и зареди.

Лодката бе на десетина метра.

Нед беше добър плувец и бързо се приближаваше. Още няколко загребвания с ръце и щеше да я достигне.

Изведнъж отнякъде проехтя изстрел. На няколко метра от Нед се разхвърчаха пръски.

— О, не! — възкликна Люси и започна да оглежда храстите за нападателя.

— Къде, къде? — извика Трей, приклекна и стисна пушката.

Нед се гмурна.

Проехтя нов изстрел. Отново се разхвърчаха пръски вода. Трей вдигна пушката и започна да стреля по лодката. Беше изпаднал в паника. Изстреля всичките си седем патрона за броени секунди.

— Не по лодката! — закрещя Джеси. — Отдолу има хора!

— Откъде стрелят? — извика Люси. — Изпод лодката ли? От другия бряг ли? Къде са?

— Къде е Нед? — крещеше Трей. — Ранен ли е?

— Не знам! — В гласа й звучеше паника. — Не го виждам!

Трей презареди и отново се прицели в лодката.

— Не стреляй! — изкрещя Люси. — Само ме прикривай!

Тя изтича по брега. Чу се сподавен хрип и Нед се показа на повърхността. Трепереше. Джеси и Трей насочиха оръжията си към другия бряг и излязоха напред. Джеси гледаше с ужас надупченото дъно на лодката.

Люси хвана Нед за ръката и му помогна да излезе на брега. Беше останал под водата колкото може по-дълго и бе блед и отпаднал от липсата на кислород.

— Кой, по дяволите… — успя да промълви той.

— Не знам — отвърна тя.

Издърпа го до близките храсти. Той легна на една страна, задави се и се закашля. Тя го огледа внимателно — не беше ранен.

Трей и Джеси също се приближиха, без да свалят очи от отсрещния бряг.

— Проклета вода. Има вкус на лайна! — изруга Нед.

Лодката се приближаваше бавно. Беше потънала малко по-дълбоко.

— Мъртви са — прошепна Джеси Корн. — Няма начин да са оцелели…

Свали кобура си и пристъпи към реката.

— Не — спря го Люси. — Изчакай сама да дойде.

29.

Преобърнатата лодка се заклещи в клоните на един изкоренен кедър, паднал напреко на реката.

Полицаите изчакаха няколко минути. Нищо не помръдваше. Водата беше червеникава, но Люси не можеше да определи дали този цвят се дължи на кръв, или на отблясъците от залеза.

Джеси Корн беше бял като платно. Нагази във водата и обърна лодката.

Няколко спукани пластмасови бутилки отплаваха по течението. Под лодката нямаше никого.

— Не разбирам… — промълви отчаяно Джеси.

— По дяволите! — изруга Нед. — Пак ни изиграха. Устроили са ни засада.

Люси не вярваше, че може да изпитва толкова силен гняв; тялото й се тресеше, сякаш във вените й течеше не кръв, а електрически ток. Нед беше прав: Амелия бе използвала лодката като едно от чучелата на Натан Грумър, за да ги вземе на мушка от другия бряг.

— Не — възнегодува Джеси. — Тя не би направила такова нещо. Ако е стреляла, то е било само за да ни сплаши. Амелия знае как да си служи с оръжията. Не е искала да нарани никого.

— По дяволите, Джеси, осъзнай се! От такова разстояние? Колкото и да е добра, пак можеше да го улучи. Можеше да го уцели някой рикошет!

Джеси Корн не се сещаше как да възрази.

— Добре, ето какво ще направим — продължи Люси. — Става късно. Ще продължим по реката, докато е още светло. Ще поискаме от Джим да ни изпрати провизии и спални чували за през нощта. Ще лагеруваме край реката. Престъпниците са въоръжени. Трябва да внимаваме. Заредени ли са всички оръжия?

— Да.

— Готово, Люси.

— Да вървим!

Тръгнаха по петдесетметровия мост. Вървяха на големи разстояния един от друг. Ако Амелия Сакс отново решеше да стреля, можеше да улучи само един. Трей поиска да води колоната, но Люси настоя тя да е първа.

— Замалко да се претрепеш.

— Няма начин — отвърна Томъл.

— Казах ти само да ги сплашиш — не отстъпваше Кюлбо. — Знаеш ли в каква каша щяхме да се забъркаме, ако беше уцелил Нед?

— Нямаше да го уцеля. Знам какво правя, Рич. Имай ми вяра.

„Надут всезнайко!“ — помисли си Кюлбо.

Всъщност, въпреки че наистина беше бесен, задето Томъл едва не уби полицая, който плуваше към лодката, Кюлбо остана доволен от ефекта, който постигнаха. Ченгетата се бяха уплашили и щяха да се придвижват много по-бавно и по-внимателно.

Стрелбата имаше и друг положителен ефект — Шон О’Сараян също се уплаши и най-после млъкна.

Повървяха мълчаливо двайсетина минути, после Томъл попита:

— Сигурен ли си, че момчето ще тръгне в тази посока?

— Да.

— Обаче нямаш представа къде отива, нали?

— Разбира се, че не. Ако знаех, щяхме да идем направо там.

„Хайде, умнико, размърдай си мозъка.“

— Ама…

— Не се притеснявай, ще ги намерим.

О’Сараян най-сетне се осмели да проговори:

— Може ли малко вода?

— Вода ли? Искаш вода?

— Да, вода искам.

Кюлбо го изгледа подозрително и му подаде една бутилка. Не беше виждал хилавия си приятел да приема течност, различна от бира и уиски. О’Сараян изпи водата, избърса устата си и хвърли бутилката.

Кюлбо въздъхна:

— Ей, Шон, не оставяй следи по пътя.

— О, прав си. — Хилавият мъж се мушна в храстите и прибра бутилката. — Извинявай.

„Извинявай“? Шон О’Сараян да се извинява? Кюлбо бе удивен.

Излязоха на някакво възвишение при един завой на реката. Оттук се разкриваше гледка на километри.

— Виждате ли? — каза Томъл. — Онази къща! Може там да отиват.

Кюлбо погледна постройката през оптическия мерник на карабината. Беше на около три километра пред тях, на самия бряг на реката. Идеално скривалище. Той кимна:

— Сигурно са там. Хайде.

На километър и половина под моста „Хобът“ река Пакенок прави остър завой на север.

Там става плитка и покрай брега се образуват дебели наноси от тиня, повалени дървета, гнила шума и боклук.

По реката се зададоха два неподвижни човешки силуета, течението ги завлече в наносите.

Амелия Сакс пусна празната пластмасова бутилка (импровизираното й плавателно средство) и протегна ръка, за да се хване за един сух клон. Веднага си даде сметка, че не постъпва много разумно, защото джобовете й бяха пълни с камъни за баласт и веднага започнаха да я теглят към дъното. Успя обаче да се изправи на крака — реката тук бе дълбока едва около метър и двайсет. Сакс се олюля несигурно, после тръгна към брега. Гарет се появи след малко и й помогна да излезе на тинестия бряг.

Изпълзяха сред храстите на една полянка и се проснаха задъхани на тревата. Сакс извади найлоновия плик изпод фланелката си. Беше пропуснал малко вода, но нямаше сериозни щети. Подаде книгата на Гарет и се зае да подсушава оръжието.

Не беше отгатнала намеренията на Гарет при моста. Наистина пъхнаха празните бутилки под обърнатата лодка, но я пуснаха по течението, без да влизат под нея. Напълниха джобовете си с камъни, изпревариха лодката по брега, после взеха по една полупълна бутилка и влязоха във водата. Гарет й показа как да потопи глава, така че само лицето й да се подава на повърхността. Заплуваха по течението пред лодката.

— Водният паяк прави така — обясни момчето. — Като водолаз е. Носи въздуха около тялото си.

Призна, че го е правил вече няколко пъти, за да се „измъкне“, въпреки че не обясни от кого. Каза, че ако полицията не ги дебне на моста, ще обърнат отново лодката, ще я изпразнят от водата и ще продължат с нея. Ако пък преследвачите ги чакат, лодката щяла да отвлече вниманието им и нямало да забележат как бегълците минават покрай тях.

За последното бе прав: минаха незабелязано под моста. Това, което се случи после обаче, напълно обърка Сакс. Без никаква причина полицаите започнаха да стрелят по преобърнатата лодка.

Гарет много се уплаши от изстрелите.

— Мислят, че сме отдолу. Мръсниците се опитаха да ни убият!

Сакс не отговори.

— Може да съм направил някои лоши неща — продължи той, — но не съм фимата.

— Какво?

— Бръмбар, който прави засади. Лежи, чака и убива. Това щяха да направят с нас. Просто да ни застрелят. Без никакво предупреждение.

„О, Линкълн — помисли си тя, — каква е тази бъркотия? Защо постъпих така?“

Искаше й се да се предаде веднага. Да се върне в Танърс Корнър и да си понесе наказанието.

Погледна треперещия от страх Гарет и разбра, че не може да се откаже. Трябваше да продължи докрай.

„Всяка коза за свой крак…“

— Къде отиваме?

— Виждаш ли онази къща?

Той посочи една дървена постройка.

— Там ли е Мери Бет?

— Не, но вътре има малка лодка, можем да я вземем на заем. Ще се изсушим и ще хапнем.

Е, какво беше този малък взлом пред всичко, което бе извършила?

Гарет се изправи, после внезапно взе револвера й. Тя застина. Момчето огледа оръжието с вид на познавач.

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай…“

Той й върна револвера.

— Да вървим.

Тя го прибра в кобура. Сърцето й още не можеше да се успокои.

Тръгнаха към къщата.

— Празна ли е? — попита Сакс.

— Да. — Гарет се озърна. — Сега са ядосани още повече. Полицаите де. Преследват ни, въоръжени са до зъби. По дяволите!

Обърна се и продължи към къщата. След известно време отново заговори:

— Знаеш ли какво, Амелия?

— Какво?

— Мислех си за нощните пеперуди. За голямото нощно пауново око.

— Какво за него? — попита разсеяно Сакс.

В ушите й още звучаха изстрелите, предназначени за нея и момчето. Люси Кър се опитваше да ги убие. Ехото от гърмежите още отекваше в съзнанието й.

— Знаеш ли как са оцветени крилата й? Когато ги разтвори, приличат на котешки очи. Такова… много готино, дори имат малко бяло петънце в ъгълчето, което прилича на светлината, отразена от зеницата. Птиците си мислят, че е котка или лисица, и бягат.

— Птиците не могат ли да разберат по миризмата, че не е хищник, а пеперуда? — попита, без да се замисли, Сакс.

Той я изгледа възмутено.

— Птиците нямат обоняние — отвърна, сякаш го беше попитала дали Земята е плоска. Погледна назад, към реката: — Ще се наложи да ги забавим. Мислиш ли, че са близо?

— Много близо.

„Въоръжени до зъби.“

— Те са.

Рич Кюлбо гледаше отпечатъците в тинята:

— Минали са преди десет-петнайсет минути.

— И отиват към къщата — добави Томъл.

Продължиха внимателно по пътеката.

О’Сараян все още не беше извършил никаква поразия, което бе още по-тревожно от обичайното му държание. Не беше изпил и капка алкохол, не говореше глупости, всъщност изобщо не се обаждаше, а се славеше като най-големия бъбривец в Танърс Корнър. Стрелбата край моста наистина го беше изплашила. Сега, докато вървяха през гората, той се стряскаше и насочваше пушката си към храстите дори при най-малкия шум.

— Видяхте ли онази чернилка? — отбеляза страхопочтително той. — Изстреля десет куршума в лодката за по-малко от минута.

— Това бяха сачми — поправи го Харис Томъл.

Вместо обаче да започне да се хвали колко много знае за оръжията, О’Сараян само измърмори:

— А, да, сачми. Май си прав. Трябваше да се сетя.

И закима като ученик, който току-що е научил нещо ново и интересно от учителя си.

Приближиха се към къщата. Изглеждаше хубаво място. Вероятно принадлежеше на някой лекар или адвокат от Роли или Уинстън-Салем. Хубава веранда, пълен бар, удобни спални, фризер за дивеча.

— Харис — обади се О’Сараян.

И това беше ново, негодникът никога не се обръщаше към тях на малко име.

— Какво?

— Нагоре ли бие това чудо? — О’Сараян вдигна пушката.

Томъл и Кюлбо се спогледаха.

— При първия изстрел е точна, но бие малко по-високо, отколкото си свикнал. Затова трябва да свалиш мерника при втория изстрел.

— Защото прикладът е пластмасов, така ли?

— Да.

О’Сараян отново кимна. Лицето му бе придобило още по-сериозен вид отпреди.

— Благодаря.

„Благодаря“!?

Излязоха от гората на поляната около къщата — около петдесет метра широка. Дори не си правеха труда да се крият.

— Мислиш ли, че са вътре? — попита О’Сараян.

— Едва ли… Чакай, залегни!

Приведоха се.

— Видях нещо на долния етаж. На левия прозорец — каза Кюлбо; погледна през оптическия мерник: — Някой се движи. На долния етаж. Не го виждам добре, щорите пречат, но със сигурност има някой.

Той огледа другите прозорци.

— По дяволите! — прошепна и се хвърли на земята.

— Какво? — попита разтревожено О’Сараян и стисна пушката.

— Залегни! Единият има пушка с оптически мерник. Цели се право в нас. От горния етаж. Мамка му!

— Сигурно е мацката — предположи Томъл. — Момчето е прекалено глупаво, за да знае как се държи пушка.

— Шибана кучка — изсъска О’Сараян; пропълзя зад едно дърво и вдигна пушката си.

— Държи на прицел цялата поляна — отбеляза Кюлбо.

— Да изчакаме, докато се мръкне — предложи Томъл.

— При положение че госпожицата без цици е по петите ни? Не.

Томъл кимна към прозореца:

— Не можеш ли да я уцелиш оттук?

— Сигурно мога — отвърна Кюлбо.

Тъкмо мислеше да смъмри Томъл за глупавото му предложение, когато О’Сараян заговори със странно спокоен глас:

— Ако Рич стреля, ченгетата ще чуят. Мисля, че трябва да обградим къщата. Да минем отзад и да се опитаме да ги изненадаме. Ако стреляме оттам, гърмежът няма да се чуе толкова далече.

Точно каквото смяташе да предложи и Кюлбо.

— Това ще ни отнеме половин час — възрази Томъл; не му беше приятно, че О’Сараян се е проявил като по-разсъдлив от него.

След това свали предпазителя и се прицели в прозореца.

— Мисля да ускорим нещата, какво ще кажеш, Рич?

30.

Стив Фар въведе Хенри Давет в стаята. Индустриалецът му благодари и кимна за поздрав на Райм.

— Добър вечер, Хенри — поздрави го криминологът. — Благодаря, че дойдохте.

Както и преди, индустриалецът не обръщаше никакво внимание на физическото състояние на Райм. Сега обаче поведението му не успокояваше инвалида. Съзнанието му бе обхванато изцяло от тревогата за Сакс.

„Жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Райм се боеше, че Сакс разполага с по-малко.

— Мислех, че сте заловили хлапето — отбеляза Давет. — Така поне чух.

— Избяга — обясни Бен.

— Стига бе!

— Вярно е — потвърди Фар. — Класическо бягство.

— Открихме още улики — намеси се Райм, — но не знам как да ги разтълкувам. Надявах се да помогнете.

— Ще направя всичко възможно.

Райм кимна към черната дъска.

— Воденицата… там ли го хванахте? В старата воденица на североизток от града? — попита Давет.

— Да.

— Познавам мястото. Как не се сетих?

— В тази работа човек не може да мисли за всичко — успокои го Райм. — Погледнете отново. Хрумва ли ви нещо?

Давет зачете внимателно:

— Място, свързано с престъпника — воденицата. Кафява боя; росянка; глина; торфен мъх; плодов сок; хартиени влакна; примамки за риба; захар; камфен; спирт; керосин; мая… Голяма главоблъсканица.

— Това ми е работата.

— Доколко свободни предположения мога да правя?

— Колкото искате.

— Добре.

Давет се замисли. После отсече:

— Каролина Бей.

— Какво е това? Състезателен кон ли?1 — попита Райм.

Давет го изгледа подозрително, после обясни:

— Не, това са каролински езерца, геоложко образувание, което се среща по Източното крайбрежие и най-вече в Северна и Южна Каролина. Представляват кръгли езера, около метър-метър и половина дълбоки. Може да са с площ от два декара до един квадратен километър. Дъното им е покрито главно с глина и торф. Точно каквото сте записали.

— Глина и торф се срещат на много места — отбеляза Бен.

— Така е — съгласи се Давет. — Само по тези две неща не може да се определи откъде са дошли. Но има още нещо. Едно от най-характерните неща за каролинските езерца са насекомоядните растения. Около езерата растат стотици венерини мухоловки, росянки и непентеси, вероятно заради изобилието на насекоми. Ако сте намерили росянка, торфен мъх и глина, значи момчето прекарва доста дълго време около някое каролинско езерце. Друго характерно растение за тях е лавровото дърво.

— Как са се образували тези езерца? — попита Райм.

— Има всякакви теории. Местните жители са смятали, че са изкопани от морски чудовища или от вещици. Преди няколко години имаше теория, че са образувани от метеорити. Всъщност са естествени вдлъбнатини, образувани при подкопаването на почвата от водата.

— Тук навсякъде ли се срещат, или са характерни за определен район? — попита Райм.

— В известна степен, да.

Давет стана и се приближи до картата. Вдигна ръка и описа голям кръг около Танърс Корнър. Квадранти от Б-2 до Е-2 и от Ж-13 до Б-12.

— В този район има най-много. Между брега и хълмовете.

Това съвсем обезкуражи Райм. Районът, който беше посочил Давет, сигурно включваше към двеста квадратни километра.

Давет забеляза реакцията на криминолога.

— Надявах се да ви помогна повече — извини се той.

— О, не, помогнахте ни. Просто трябва да стесним още малко границите на търсенето.

Бизнесменът отново зачете:

— Захар, плодов сок, керосин… — Поклати загрижено глава. — Сложна задача, господин Райм.

— Така е при трудните случаи — обясни криминологът. — Когато човек няма никакви улики, може да прави каквито си иска предположения. Когато има много, отговорът идва доста бързо. Когато са малко обаче, като сега…

— Оплитаме се във фактите — промърмори Бен.

— Точно така.

— Трябва да се прибирам — рече Давет. — Семейството ми ме чака. — Подаде на Райм визитна картичка. — Можете да ми се обаждате по всяко време.

Райм му благодарили отново се загледа в списъка с веществените доказателства.

„Оплетени във фактите…“

Рич Кюлбо облиза кръвта от ръката си — беше се одрал дълбоко. Плю гневно към едно дърво.

Вече двайсет минути се промъкваха през храсталаците към страничната врата на дървената вила, внимателно, за да не ги забележи кучката със снайпера. Дори Харис Томъл, който обикновено изглеждаше като току-що излязъл от бутик, бе надран и изцапан.

Неузнаваемият Шон О’Сараян лежеше до едно дърво на пътеката като морски пехотинец в джунглите на Виетнам, готов да отблъсне атаката на Люси и другите „виетконгци“, ако случайно се появят.

— Готов ли си? — попита Кюлбо.

Томъл кимна.

Кюлбо внимателно отвори задната врата и влезе с готова за стрелба пушка. Томъл го последва.

Момчето и червенокосата сигурно бяха на горния етаж, откъдето се чуваха рокмузика и гласове.

Пристъпваха на пръсти. Знаеха, че червенокосата ги дебне.

— Чуваш ли нещо? — прошепна Кюлбо.

— Само музиката.

Продължиха бавно по мрачния коридор. Забавиха ход. Бяха стигнали до кухнята, където Кюлбо бе забелязал някой да се движи, вероятно момчето. Той кимна към вратата.

— Не мисля, че са ни чули — каза Томъл; музиката свиреше доста силно.

— Влизаме заедно. Стреляй в краката. Трябва да го пипнем жив, за да изпее къде е скрил Мери Бет.

— А жената?

Кюлбо се замисли за момент.

— Да, защо не? Можем да я оставим жива за известно време. Сещаш се защо.

Томъл кимна.

— Едно, две… три.

Двамата нахлуха едновременно в кухнята и едва не застреляха синоптика, който съобщаваше прогнозата от екрана на голям телевизор. Огледаха набързо стаята. От момчето и жената нямаше и следа. Кюлбо погледна телевизора. Не му беше мястото тук. Някой го беше донесъл от всекидневната и го бе поставил пред печката.

После надникна през щорите.

— По дяволите, поставили са го тук, за да го видим от гората и да помислим, че някой се движи вътре.

Втурна се нагоре по стълбите.

— Чакай — предупреди го Томъл. — Тя е горе, с пушката.

Червенокосата, разбира се, не беше там. Кюлбо нахълта в стаята, през чийто прозорец бе видял пушката с оптическия мерник… и откри онова, което вече очакваше да види: парче от водопроводна тръба, върху която с тиксо бе прикрепена празна бутилка от минерална вода.

— Такава била пушката с оптическия мерник — изсъска той гневно. — Мамка му, изиграха ни! Изгубихме половин час. Проклетите ченгета сигурно ще довтасат всеки момент. Да се махаме по-скоро оттук.

Профуча покрай Томъл, който започна:

— Доста умно от нейна…

Но като видя изражението на Кюлбо, реши да не завършва изречението.

Акумулаторът се изчерпа и електрическото моторче бавно заглъхна. Тясната лодка забави ход и се понесе със скоростта на течението през тънката мъгла, която се стелеше над реката. Смрачаваше се.

Гарет Ханлън насочи лодката към брега.

— Трябва да излезем на сушата, преди да се е стъмнило съвсем — каза той.

Пейзажът се беше променил. Дърветата бяха по-хилави, големи разливи обграждаха реката. Момчето беше право: в тъмното можеха да объркат пътя и да попаднат в някое блато.

— Хей, какво има? — попита той.

— Мисля за Бруклин.

— Това в Ню Йорк ли беше?

— Да.

— И си неспокойна, защото си на чуждо място, така ли?

— Да.

Той загреба към брега.

— Това тревожи и Насекомите.

— Как така?

— Странно е наистина. Когато се озоват на чуждо място, изпадат в паника. Дори да няма никаква опасност. Мразят да попадат на чуждо място, не знам защо.

„Добре — помисли си Сакс, — и аз съм такава. Насекомо на непознато място.“

Но повече й харесваше изразът на Райм. Риба на сухо.

— Винаги се познава кога едно насекомо е разтревожено. Започват непрекъснато да търкат антените си… Антените на насекомите показват настроението им. Както нашите лица. Само дето… те не се преструват.

Той се изхили странно — досега Сакс не го беше чувала да се смее така.

Гарет се взря в тъмнината.

— Ето я пътеката. Ще идем в един фургон, където понякога отсядам.

Нагази във водата и изтегли лодката на сушата. Сакс слезе. Дрехите й бяха мокри и воняха на гнило. Момчето се насочи към гората, изглежда, знаеше точно къде да върви въпреки мрака и липсата на ясно очертана пътека.

— Откъде знаеш накъде да вървиш? — попита тя.

— Не знам. Предполагам, че съм като монарсите. Просто следвам дадена посока.

— Монарси ли?

— Нали се сещаш, пеперудите монарх. Прелитат хиляди километри и знаят точно къде отиват. Страшно, страшно готино… ориентират се по слънцето и такова… променят посоката в зависимост от положението му на хоризонта. А пък, като е тъмно или облачно, използват другите си сетива: могат да се ориентират по магнитното поле на Земята.

„Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват крила, падат на земята и се скриват.“

Тя се усмихна на ентусиазма му, но изведнъж спря и приклекна:

— Внимавай! Там! Нещо свети.

В една локва се отразяваше слаба жълтеникава светлина като от фенерче с изтощени батерии.

Гарет се засмя.

Тя го погледна объркано.

— Това е само един призрак — каза той.

— Какво? — Не й беше до шеги.

— Блатната девойка. Едно индианско момиче, което умряло един ден преди сватбата си. Духът й още скита из Дизмал Суомп и търси годеника си. Тук не сме в Дизмал Суомп, но сме близко. — Той кимна към светлината: — Всъщност това е най-обикновена светеща гъба.

Зловещата светлина изобщо не й харесваше. Напомняше й за неудобството, което бе почувствала, когато на пристигане в Танърс Корнър сутринта бе видяла малкия ковчег на гробищата.

— Блатото не ме интересува — тросна се тя, — със или без призраци.

— Така ли? Може би един ден ще ти хареса.

Излязоха на някакъв черен път, после завиха по обрасла с бурени пътека към стар, ръждясал фургон, покрит с диви лози, в средата на малка поляна.

— Твой ли е? — попита тя.

— От години никой не живее тук! Предполагам, че вече е мой. Имам ключ, но е вкъщи. Нямаше време да го взема.

Той успя да открехне прозореца, вмъкна се вътре и след минута отвори вратата.

Сакс влезе. Гарет ровеше из един шкаф в малката кухничка. Извади кибрит и газов фенер. Запали го и стаята се обля в жълта светлина. Момчето отвори друг шкаф и погледна вътре.

— Бях прибрал малко бисквити, но скапаните мишки са ги изяли. — Извади една пластмасова кутия и я огледа: — Прояли са я. Мамка им. Добре че имам макарони „Чичо Джон“. Хубави са. Много ги обичам. Имам и малко боб. — Той започна да отваря кутиите, а Сакс заразглежда фургона. Имаше няколко стола, маса, в спалнята се виждаше износен дюшек. На пода във всекидневната бяха поставени твърда постелка (като онези, които се ползват за йогийски упражнения) и възглавница. Фургонът бе олицетворение на мизерията: разбити панти, дупки от куршуми по стените, счупени стъкла, мръсен килим. Когато работеше като патрулиращ полицай в Ню Йорк, беше виждала много такива жилища, но винаги отвън; сега трябваше да живее на такова място.

Спомни си какво бе казала Люси сутринта:

„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

Гарет закри прозорците с мръсни дрехи, за да не се вижда светлината отвън. Излезе и се върна с ръждясала съдинка, пълна вероятно с дъждовна вода. Подаде й я. Сакс поклати глава:

— Чувствам се, сякаш съм изпила половината Пакенок.

— Тази е по-добра.

— Сигурна съм. Само че пак има вкус на пикня.

Той изпи водата и започна да бърка консервата, която бе сложил на малък газов примус. Запя тихо:

— Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон…

И така безспир. Песничката беше от рекламата на макароните, но въпреки това гласът му звучеше зловещо. Сакс остана много доволна, когато той най-сетне млъкна.

Беше решила да мине без храна, но изведнъж осъзна, че умира от глад. Гарет раздели макароните в две панички и й подаде лъжица. Тя плюна върху прибора и го изтърка прилежно във фланелката си. Започнаха да ядат мълчаливо.

Отвън се чу пронизителен звук.

— Какво е това? — попита Сакс. — Цикада ли?

— Да. Само мъжките пеят. Правят целия този шум с две малки пластинки на гърба си. — Той присви очи и се замисли, после продължи: — Странен живот водят… Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, обвивката им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!

— Защо обичаш насекомите?

— Не знам. Просто ги обичам.

— Не си ли се замислял за причината?

Той спря да яде. Почеса възпалената си от отровния бръшлян кожа.

— Май започнах да се интересувам от тях след смъртта на родителите ми. Бях много нещастен. Много странно, чувствах се много странно. Бях объркан. Не знам, чувствах се различен. Психологът в училище каза, че просто тежко съм преживявал смъртта им и трябвало да се постарая да превъзмогна тъгата. Само че не успях. Просто не бях на себе си. Нищо не ме интересуваше. Лежах по цял ден или скитах из блатата и горите. Цяла година само това правих. Почти не говорех с никого. Само сменях приемните семейства… После обаче прочетох нещо мъдро. В тази книга.

Той прелисти „Миниатюрният свят“. Намери желаната страница и я показа на Сакс. Беше заградил пасаж със заглавие „Характеристики на здравите живи същества“. Сакс му хвърли бърз поглед. Няколко от деветте точки й направиха впечатление:

— Прочетох това — продължи Гарет — реших, че отново мога да съм такъв. Отново мога да съм здрав и нормален. Опитах се да следвам правилата от книгата. Така започнах да се чувствам много по-добре. Като че книгата ме спаси. Предполагам, че затова толкова ги харесвам. Насекомите имам предвид. От тях съм научил много неща за живота.

Един комар кацна на ръката на Сакс. Тя се засмя:

— Само че някои от тях пият кръвта ти. — Шляпна се по ръката. — Хванах го.

— Нея — поправи я Гарет. — Само женските пият кръв. Мъжките се хранят с нектар.

— Така ли?

Той кимна и помълча известно време. Погледна отока на ръката й.

— Никога няма да изчезнат.

— Какво искаш да кажеш?

Той намери друг пасаж в книгата и зачете:

— „Ако някой организъм може да се нарече вечен, то това са насекомите. Те са населявали Земята милиони години преди появата на бозайниците и ще продължат да съществуват много след изчезването на разумните същества.“ — Остави книгата и погледна Сакс: — Разбираш ли, ти убиваш едно, но те са безброй. Нали знаеш за прераждането? Да се върнеш на земята под формата на друго живо същество?

Сакс кимна.

— Всичко това е измислено заради пеперудите. Гъсеницата не умира, а се превръща в нещо съвсем различно. Жалко, че хората умират завинаги… Ако мама, татко и сестра ми бяха насекоми, сега нямаше да съм сам.

— Нямаш ли приятели?

Гарет вдигна рамене:

— Мери Бет. Тя ми е нещо като приятелка.

— Наистина я харесваш, нали?

— Да. Тя ме спаси от онова момче, което се канеше да направи една гадост с мен. И… разговаря с мен. Мисля, че точно това ми харесва у нея. Че можем да разговаряме. Понякога си мисля, че… такова… след няколко години, като порасна, тя може да се съгласи да излезе с мен. Можем да правим разни неща като останалите хора. Да ходим на кино. Или на пикник. Веднъж я наблюдавах, когато беше на пикник с майка си и някакви приятелки. Как само се забавляваха! Гледах ги с часове. Седях сред храстите с бутилка вода и пакет бисквити и си представях, че съм с тях. Ходила ли си на пикник?

— Да, разбира се.

— Със семейството ми ходехме много. Имам предвид истинското ми семейство. Много обичах пикниците. Мама и Кейти подреждаха масата и печаха разни неща на една малка скара. Ние с татко се събувахме боси и нагазвахме във водата да ловим риба. Още си спомням меката тиня и студената вода.

Сакс се запита дали затова обичаше толкова водата и водните насекоми.

— Значи си мислил, че може да идеш на пикник с Мери Бет, така ли?

— Не знам. Може би. — После поклати глава и се усмихна тъжно: — По-скоро не. Мери Бет е красива и умна, и много по-голяма от мен. Сигурно ще си вземе някой хубав и умен младеж. Можем да останем просто приятели. Дори и това да не стане обаче, аз ще се погрижа да не й се случи нищо лошо. Ще остане с мен, докато премине опасността. Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да й помогнете да се премести на някое безопасно място.

Той се загледа през прозореца и замълча.

— Заради мъжа с тъмния гащеризон ли? — попита Сакс.

Той се замисли за момент, после кимна:

— Да. Заради него.

— Ще изляза да налея вода.

— Чакай — спря я той.

Откъсна няколко сухи листа от едно клонче над кухненския тезгях, стри ги между дланите си и ги посипа върху лицето, врата и голите части на ръцете й. В стаята се разнесе силна миризма на билки.

— Това е цитронела — обясни той. — Пропъжда насекомите. Няма вече да ти досаждат.

Сакс взе канчето и се запъти към варела за събиране на дъждовна вода. Беше покрит с лек похлупак. Тя го повдигна, загреба и отпи от канчето. Водата бе сладникава. Тя се заслуша в жуженето на насекомите.

„Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да й помогнете да се премести на някое безопасно място.“

Думите му не й даваха покой: Човекът в количката, човекът в количката…

Тя се върна във фургона. Остави канчето и огледа малката всекидневна.

— Гарет, ще ми направиш ли една услуга?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Седни там.

Той я изгледа за момент, после се подчини и седна на старото кресло, което му бе посочила.

Тя взе един от разкривените плетени столове, натрупани в ъгъла, и го постави пред момчето.

— Гарет, помниш ли какво те караше да правиш доктор Пени, докато беше в затвора? За празния стол.

— Дето трябваше да говоря на стола, тази ли игра?

— Да. Искам отново да я изиграем. Съгласен ли си?

Той се поколеба, избърса ръце в крачолите си, погледна стола.

— Става.

31.

Амелия Сакс си спомни стаята за разпити и срещата с психолога.

Беше видяла всичко през огледалния прозорец на стаята за наблюдение. Спомни си как лекарят се опитваше да накара момчето да си представи, че Мери Бет седи пред него и как Гарет повтаряше, че иска да говори с някого другиго. Беше видяла изражението му, беше усетила тъгата и разочарованието (вероятно и гнева) от желанието на лекаря да го застави да прави нещо против волята си.

„О, Райм, знам, че обичаш твърдите, неоспоримите доказателства. Знам, че не вярваш на «меките» неща — думите, емоциите, сълзите, погледът в очите на човека пред теб… Това обаче не означава, че те винаги са лъжливи. Аз вярвам на Гарет Ханлън повече, отколкото на уликите.“

— Погледни стола — каза тя. — Кого си представяш?

Той поклати глава:

— Не знам.

Тя приближи стола и се усмихна насърчително:

— Хайде, кажи. Някое момиче ли? Някой съученик?

Той отново поклати глава.

— Кажи ми.

— Ами, не знам, може би… Може би баща ми.

Сакс си спомни хладния поглед и нелюбезните маниери на Хал Бабидж. Гарет вероятно имаше да му каже много неща.

— Само баща ти ли, или двамата с госпожа Бабидж?

— Не, не той. Истинския ми баща.

— Истинския ти баща?

Гарет кимна. Беше възбуден, нервен. Не спираше да пука с кокалчета.

„Антените показват настроението им…“

Като гледаше тъжното му лице, тя си даде сметка, че предприема нещо, без да е наясно за последствията. Разбира се, психолозите си правят какво ли не с пациентите: карат ги да споделят тайните си, насочват ги, внимават да не увредят психиката им по време на сеансите. Дали така нямаше да влоши състоянието на Гарет? Дали нямаше да го подтикне към насилие или самоубийство? Въпреки това реши да го направи. В Ню Йорк й беше излязъл прякорът Д. С. — Дъщерята на стражаря, дъщерята на патрулиращия полицай — и тя наистина се беше метнала на баща си: страстта към колите, любовта към полицейската работа, непримиримостта към престъпниците, всичко бе взела от него и особено способността да разбира човешката душа. Линкълн Райм изтъкваше интереса й към хората като недостатък. Искаше да развива таланта й на криминолог и тя наистина добре се справяше. В сърцето си обаче оставаше като баща си — за Амелия Сакс най-добрите веществени доказателства бяха тези, които се крият в душата на човека.

Гарет се загледа към прозореца, където привлечени от светлината бръмбари се блъскаха в стъклото.

— Как се казваше баща ти? — попита тя.

— Стюард. Стю.

— Ти как му викаше?

Гарет се усмихна тъжно:

— Най-често „татко“. Понякога „сър“. Като направех някаква беля, гледах да пазя поведение.

— Добре ли се разбирахте?

— По-добре, отколкото повечето ми приятели с техните. Някои ги биеха и им се караха постоянно. Нали се сещаш: „Защо пропусна този гол?“; „Защо стаята ти пак е разхвърляна?“; „Защо не си си написал домашното?“ Моят татко се държеше добре с мен през повечето време. Докато…

— Продължавай.

— Не знам дали трябва.

— Докато какво, Гарет? — настоя тя.

Той не отговори.

— Можеш да ми се довериш!

— Не! Ще прозвучи глупаво.

— Тогава не го казвай на мен. Кажи го на него, на татко си. — Тя кимна към стола. — Ето го, седи пред теб. Представи си го. Там седи Стю Ханлън.

Момчето погледна плахо стола. В очите му се четеше такава тъга, че Сакс се боеше да не заплаче. Знаеше, че е попаднала на нещо важно, и искаше да разбере какво.

— Хайде, Гарет. Разкажи ми за него! Как изглеждаше… Как се обличаше…

След кратко мълчание момчето заговори:

— Беше висок и доста слаб. Косата му беше черна и щръкваше, след като се подстрижеше. Налагаше се да я маже с един от ония балсами, дето миришат на хубаво. Винаги се обличаше добре. Май дори нямаше дънки. Винаги носеше ризи с вратовръзки и панталони с ръб. — Гарет се усмихна леко: — Пускаше четвъртдоларова монета по крачола си и ако влезеше в подгъва, я даваше на мен или на сестра ми. Такава игра си играехме. На Коледа носеше сребърни монети и се опитваше да ги хване в подгъва, след това ни ги даваше.

„Сребърните долари в буркана с оси“ — спомни си Сакс.

— Имаше ли някакво хоби? Спортуваше ли?

— Не много. Обичаше да чете. Купуваше много книги и ни ги четеше. Много исторически и приключенски книги. И разни неща за природата. А, и ходеше за риба. Почти всяка седмица.

— Добре, представи си, че седи на стола. Облечен е с добре изгладени панталони и риза с колосана яка, чете книга. Става ли?

— Добре.

— Оставя книгата…

— Не, първо… такова… отбелязва докъде е стигнал. Имаше тонове картончета за отбелязване. Колекционираше ги. Със сестра ми винаги му подарявахме по някое за Коледа.

— Добре, отбелязва мястото, до което е стигнал, и оставя книгата. Поглежда те. Сега имаш възможност да му кажеш нещо. Какво искаш да му кажеш?

Той вдигна рамене и поклати глава. Огледа се нервно, сякаш се е сетил, че трябва да свърши нещо.

— Да помислим за нещо, което искаш да му кажеш. За някаква беля например. Нещо, за което се чувстваш гузен. Има ли нещо такова?

Момчето търкаше нервно ръце и пукаше с кокалчета.

— Говори му, Гарет.

— Добре, сетих се нещо.

— Какво?

— Ами, онази нощ… когато загинаха.

Сакс потрепери. Осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Запита се дали да не се откаже.

— Какво за онази нощ? Искаш да говориш с баща си за онази нощ, така ли?

Той кимна:

— Бяха в колата и се канеха да тръгнат за ресторанта. Беше сряда. Всяка сряда вечеряхме в „Бениганс“. Правят страхотни печени крилца. Аз си поръчвах печени крилца, картофки и кола. Кей, сестра ми, взимаше пържен лук. Аз й давах половината картофки, а тя — половината лук. После рисувахме върху празните чинии с кетчуп.

Беше блед като платно. В очите му се четеше болка. Сърцето й се сви.

— Какво си спомняш от онази нощ?

— Бях пред къщата, на алеята. Те седяха в колата, татко, мама и сестра ми. Канеха се да тръгнат за ресторанта. И… — той преглътна — искаха да тръгнат без мен.

— Наистина ли?

— Бях закъснял. Ходих в гората на Блакуотър Ландинг и бях загубил представа за времето. Тичах, за да стигна навреме, но татко не искаше да ме пусне в колата. Сигурно е бил бесен, че съм закъснял. Толкова исках да стигна навреме! Треперех от студ. Прозорците на колата бяха заскрежени, но те не искаха да ме пуснат вътре.

— Може би баща ти не те е видял от скрежа.

— О, не, видя ме! Бях застанал от неговата страна и тропах на стъклото. Той ме видя, но не пожела да отвори. Скара ми се. Помислих си: „Той е бесен и ще ме остави на студа. Тази вечер няма да ям крилца и картофки. Няма да вечерям със семейството си.“

Сълзите рукнаха неудържимо.

Прииска й се да постави ръка на рамото му.

Кимна към стола.

— Продължавай. Говори на баща си. Какво искаш да му кажеш?

Той я погледна, но тя посочи стола. Най-сетне Гарет се обърна към него:

— Студено ми е. Искам да вляза в колата. Защо не ме пуска?

— Не, говори на него. Представи си, че е пред теб.

„Също както когато Райм ме кара да си представя, че съм престъпникът.“

Тогава й беше страшно неприятно и тя съчувстваше на момчето. Въпреки това настоя:

— Кажи го на него. Кажи го на баща си.

Гарет погледна смутено стария стол:

— Аз…

— Давай, Гарет — прошепна тя. — Няма страшно. Аз ще те пазя. Говори му!

— Исках само да дойда в „Бениганс“ с вас! — изхлипа момчето. — Това е всичко. Исках да вечеряме заедно. Защо не ме пусна в колата? Видя ме и заключи вратите. Не бях закъснял чак толкова! — Продължи с гневен тон: — Остави ме навън! Не беше прав да ми се сърдиш. Не съм направил чак такава беля. Сигурно съм те ядосал с друго. С какво? Защо не искаше да дойда с вас? Кажи какво съм направил. Върни се и ми кажи. Върни се! Искам да знам! Какво съм направил? Кажи ми, кажи ми!

Гарет скочи и изрита стола. Той прелетя през стаята и падна настрани. Момчето го вдигна и го удари с все сила в пода. Сакс отскочи назад. Гарет яростно блъскаше стола, докато се строши. Накрая се свлече на пода. Сакс се приближи и го прегърна. Той хлипаше и трепереше.

След няколко минути спря да плаче. Стана и избърса лице с ръкава си.

— Гарет… — започна тя, но той поклати глава:

— Ще изляза за малко.

И избяга навън.

Сакс нагласи часовника си за пет сутринта. Беше ужасно уморена. Загаси фенера, свали парцалите от прозореца и се отпусна на креслото.

Вън Гарет седеше на дънера на един повален дъб и наблюдаваше светулките.

32.

— Не е възможно — промълви Линкълн Райм.

Бе говорил с разгневената Люси Кър, която му съобщи, че Сакс стреляла няколко пъти по един полицай при моста „Хобът“.

— Не е възможно — прошепна той на Том.

Болногледачът бе специалист по физическите недъзи и психическите смущения, причинени от тези недъзи. В случая обаче не можеше да го успокои с нищо. Единственото, за което се сети, бе:

— Сигурно е станала някаква грешка. Амелия не би направила такова нещо.

— Не може — промълви Райм, този път обръщайки се към Бен. — Няма начин. Не би го направила дори за да ги сплаши.

Опитваше се да си втълпи, че тя никога не би стреляла по друг полицай, но също така си даваше сметка за безизходното й положение, за неразумните рискове, които бе поела.

„О, Сакс, защо си толкова импулсивна, защо си такъв инат? Защо толкова приличаш на мен?“

Бел беше в съседната стая. Успокояваше жена си по телефона. Тя явно не бе свикнала съпругът й да отсъства нощем: опазването на обществения ред в Танърс Корнър вероятно не отнемаше толкова време, колкото преследването на Гарет Ханлън.

Бен Кър седеше със скръстени ръце до един от микроскопите и гледаше втренчено картата. За разлика от шерифа той не се беше обадил на никого и Райм се запита дали има съпруга или приятелка, или животът му е изцяло отдаден на науката и тайните на океанските дълбини.

Шериф Бел приключи разговора и влезе в лабораторията.

— Имаш ли други идеи, Линкълн?

Райм кимна към списъка на веществените доказателства. Отново повтори онова, което знаеха за къщата, където бе затворена Мери Бет:

— Наоколо или по пътя има каролински езерца. Половината от подчертаните пасажи в книгата му се отнасят до маскировка. По кафявата боя мога да предположа, че е боядисал постройката с цвета на дървесна кора, защото се намира близо до гора. Газени лампи не се използват от деветнайсети век, затова вероятно къщата е строена тогава. Останалите улики обаче не са от голяма полза. Маята сигурно е от воденицата. Хартиените влакна може да са отвсякъде. А плодовият сок и захарта — от храната и напитките, с които се е запасил.

Телефонът иззвъня.

Райм включи контролното устройство с безименния пръст на лявата си ръка.

— Ало?

— Линкълн?

Разпозна тихия, уморен глас на Мел Купър.

— Какво откри, Мел? Надявам се да имаш добри новини.

— И аз се надявам. Сещаш ли се за онзи ключ? Цяла нощ ровим из каталози и архиви. Най-после открихме от какво е.

— От какво?

— От жилищен фургон на фирма „Макфърсън“. Фургоните са произвеждани от 1946 година до началото на седемдесетте, когато компанията фалирала. Според каталога серийният номер на ключа отговаря на фургон от 1969-а.

— Как изглежда?

— Няма снимки.

— По дяволите! Кажи ми, Мел, за да живее човек в такъв фургон, на едно място ли го паркира, или го разкарва насам-натам като къща на колела?

— Предполагам, че се установяват на постоянно място. Три на шест метра не са много удобни размери за преместване. Освен това нямат собствен двигател, трябва да се теглят.

— Благодаря, Мел. Дремни малко.

Райм изключи телефона. Каза на Бел какво е научил.

— Какво мислиш, Джим? Има ли такива фургони в околността?

Шерифът се замисли:

— Има два — на Шосе 15 и на Шосе 158, но изобщо не са в посоката, в която бягат Гарет и Амелия. Освен това са обитаеми. Трудно ще се скрият там. Да изпратя ли някого да провери?

— На какво разстояние са оттук?

— Стотина километра.

— Не. Гарет вероятно е намерил някой изоставен фургон в гората.

Райм погледна картата и си помисли: „И е някъде в цялата тази пустош.“

Питаше се също дали хлапето е успяло да се освободи от белезниците. Дали се е докопал до оръжието на Сакс. Дали тя не се унасяше в сън точно в този момент. Гарет само това чакаше. Дали сега не се промъкваше към нея с камък или гнездо на оси в ръка?

Измъчваше го тревогата. Облегна глава назад и чу слабо изпукване. Застина. Дали не получаваше криза? Страшно несправедливо му се струваше травмата, парализирала почти цялото му тяло, да го измъчва и с непоносими гърчове и болки в мускулите, които все още притежаваха някакви нерви.

Не почувства болка, но Том забеляза тревогата в очите му и веднага нареди:

— Линкълн, стига за днес… Меря ти кръвното и си лягаш. Не приемам възражения.

— Добре, Том, добре. Само преди това ще проведа един разговор.

— Виж кое време е… Кой е буден в този час?

— Въпросът е не кой е буден, а кого ще събудя — поправи го криминологът.

Насекомите жужат. Сенките на прилепите се стрелкат в мрака. Луната къпе дърветата в студена светлина.

Люси и другите полицаи изминаха шест километра по Шосе 30, където ги чакаше караваната, която Бел бе взел от фирмата за коли под наем на Фред Фишър. Стив Фар я беше докарал на уговореното място, за да осигури подслон на отряда.

Влязоха вътре. Джеси, Трей и Нед лакомо погълнаха сандвичите, които Стив бе донесъл. Люси изпи цяла бутилка вода и пропусна храненето, Фар и Бел (благословени да са) се бяха сетили да донесат и чисти униформи.

Люси се обади на Джим, за да съобщи, че са проследили бегълците до някаква дървена вила, в която явно бяха влезли с взлом.

— Гледали са телевизия, можеш ли да си представиш? — завърши тя.

Беше станало прекалено тъмно, за да продължат търсенето, и решиха да изчакат до съмване.

Люси взе комплект чисти дрехи и влезе в банята. В малката кабина тя първо изми косата, лицето и врата си, после, както обикновено, плахо насапуниса плоските си гърди, усещайки белезите от операцията. Накрая, малко по-уверено, продължи с корема и бедрата си.

Замисли се защо толкова категорично отказва да се подложи на пластична операция или на реконструктивна хирургия, при която, както й бе обяснил един лекар, се взима мастна тъкан от бедрата или седалището и с нея се изграждат гърдите.

Защото, отговаряме си тя, щяха да бъдат изкуствени. Нямаше да са истински.

Всъщност какво толкова?

След това се замисли за Линкълн Райм. Той беше половин човек. Краката и ръцете му бяха безполезни, не можеше да се оправя без количката и болногледача. Мисълта за него й напомни за Амелия Сакс и я изпълни с нова ярост.

Люси се избърса, облече си чиста фланелка. Сети се за сутиените си, които преди две години искаше да изхвърли, но по някаква неясна причина още държеше в едно чекмедже. После навлече униформената си блуза и панталоните и излезе от банята. Джеси тъкмо затваряше телефона.

— Нещо ново? — попита го тя.

— Не. Още работят по уликите.

Той й предложи сандвич, но тя поклати глава. Седна и извади оръжието си от кобура.

— Стив, донесе ли онова, за което те помолих?

Младият мъж вдигна поглед от вестника си.

— А, да.

Отвори жабката на караваната, извади кутия с патрони „Ремингтън“ и й ги подаде. Тя изпразни пълнителя и го зареди с новите боеприпаси — кухи куршуми, които причиняват повече поражения на меките тъкани на човешкото тяло.

Джеси я погледа известно време, после, точно както беше предполагала, отбеляза тихо:

— Амелия не е опасна.

Люси го погледна в очите.

— Джеси, всички си мислехме, че Мери Бет е при океана, а се оказа, че е точно в обратната посока. Всички мислеха, че Гарет е глупаво хлапе, а той е хитър като лисица и вече ни прати за зелен хайвер поне пет пъти. Вече за нищо не мога да бъда сигурна. Може би Гарет крие някъде оръжия и планира да ни устрои засада.

— Нали Амелия е с него. Тя няма да допусне такова нещо.

— Амелия е предателка, не можем да й имаме никакво доверие. Слушай, Джеси, видях как гледаше, когато се разбра, че не е била под лодката. Видях облекчението ти. Знам, че я харесваш и се надяваш и тя да те харесва… Не ме прекъсвай! Тя измъкна убиец от затвора! Ако ти беше в реката вместо Нед, Амелия пак нямаше да се поколебае да стреля.

Той отвори уста да възрази, но хладния й поглед го накара да замълчи.

— Лесно е човек да хлътне по такава жена — продължи Люси. — Красива е, идва от друг град, от град, който мислиш за много интересен… Тя обаче не разбира нашия начин на живот. Тя не разбира Гарет. Знаеш го, той е едно извратено хлапе и мястото му е в затвора.

— Знам, че Гарет е опасен. По това не споря. За Амелия мисля.

— Е, аз пък мисля за нас и за всички жители на Блакуотър Ландинг, които това момче може да убие, ако остане на свобода. Сега искам да знам дали мога да ти имам доверие. Ако не, връщай се в града и кажи на Джим да изпрати Франк или Лу на твое място.

Джеси погледна кутията с патроните, после нея.

— Можеш, Люси, можеш да ми имаш доверие.

— Добре. Дано да е така. Защото съм решена да ги открия и да ги върна в затвора. Надявам се, живи, но казвам ти, това не е задължително!

Мери Бет Макконъл седеше сама в бараката. Беше изтощена, но се страхуваше да заспи.

Постоянно й се причуваха зловещи звуци.

Не смееше да седне на дивана. Боеше се, че може да заспи, а като се събуди, Мисионера и Том вече да са разбили вратата и да влизат. Затова седна на един твърд и неудобен стол.

Отвсякъде се чуваха странни звуци.

Нямаше представа колко е часът. Страхуваше се дори да светне лампичката на часовника си, за да види — сякаш така щеше да се издаде.

Беше изтощена до смърт, прекалено уморена дори да обмисли отново случилото се и какво е могла да направи, за да го предотврати.

„Храни куче, да те лае…“

Тя погледна навън — цареше непрогледен мрак. През този прозорец щеше да види съдбата си. Кой щеше да се появи пръв? Убийците или спасителите й?

Какъв беше този шум? Скърцане на клони или драскане на клечка кибрит?

Каква беше тази светлинка? Светулка или далечен лагерен огън?

Ами тази сянка? Елен, който бяга от хищник, или Мисионера и Том, които идват да задоволят долните си страсти?

Тази нощ Мери Бет тълкуваше двузначно всичко, което чуваше и виждаше, но не беше ли така и в живота?

Откриваш останки от древни заселници, а се питаш дали теорията ти не е напълно погрешна.

Баща ти умира от рак и лекарите казват, че е неизбежно, а ти се чудиш дали наистина е така.

Двама мъже бродят из гората с намерението да те изнасилят и убият. Но може би не е така.

Може би са се отказали. Може би са решили, че е по-добре да се напият. А може би са се уплашили от последствията…

Нещо изпращя силно в мрака. Тя подскочи. Изстрел! Идваше от посоката, в която бе забелязала светлината. След малко го последва друг. По-близо. Към нея ли идваха?

Пулсът й се ускори, тя стисна томахавката. Искаше да погледне навън, но се страхуваше. Страхуваше се, че бледото лице на Том бавно ще се появи на прозореца.

Вятърът се беше усилил.

Стори й се, че чува смях, звукът скоро изчезна, заглушен от воя на вятъра, като че някой от свещените духове на индианците се разхождаше наоколо.

Стори й се, че чува далечен глас.

— Готви се, готви се…

А може би само й се струваше.

— Чу ли изстрелите? — попита Кюлбо.

Седяха около гаснещия огън. Чувстваха се объркани и дори не бяха пияни.

— Револвер — определи Томъл. — Голям калибър. Четирийсет и четвърти, четирийсет и пети. Автоматичен.

— Глупости — възрази Кюлбо. — Как може да се разбере дали е автоматичен, или не?

— Може. Револверът гърми по-силно заради луфта между цилиндъра и цевта. Логично е.

— Глупости! — повтори Кюлбо. — На какво разстояние?

— Въздухът е влажен. Нощ е… Шест-седем километра. — Томъл въздъхна: — Как ми се иска това да свършва вече…

— Да, в Танърс Корнър изглеждаше по-лесно. Нещата се пообъркаха.

Томъл замахна да смачка някакъв комар и изруга:

— Проклети гадини!

— Кой мислиш, че стреля в този час? Почти един е.

— На някого му е влязъл пор в кофата за боклук или мечка в палатката, някой стреля по любовника на жена си…

Кюлбо кимна:

— Виж, Шон спи. Може да задреме на всяко място и по всяко време.

Разрита въглените.

— Защото взима лекарства — обясни Томъл.

— Така ли? Не знаех.

— Затова все му се спи. Странен е станал, не мислиш ли?

Томъл погледна спящия, сякаш беше отровна змия.

— Преди повече ми харесваше — отбеляза Кюлбо. — Сега е някакъв такъв, сериозен. Плаши ме. Държи пушката, сякаш ще го ухапе.

— И още как. Хей, я дай спрея против комари, жив ще ме изядат. И хвърли една бутилка уиски, като ставаш.

Амелия Сакс се стресна. Навън проехтя изстрел.

Надникна в спалнята на фургона, където спеше Гарет. Той не беше чул нищо.

Последва втори изстрел.

„На кого му е притрябвало да стреля в този час?“

Изстрелите й напомниха за случката край реката, когато Люси и останалите, непредизвикани от нищо, започнаха да стрелят по лодката, мислейки, че Сакс и Гарет са отдолу.

Заслуша се внимателно, но не чу други изстрели. Нищо освен вятъра. И цикадите, разбира се.

„Странен живот водят… Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, кожата им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!“

Скоро обаче се замисли за онова, което занимаваше съзнанието й преди изстрелите.

Мислеше си за празния стол.

Не за психологическия метод на доктор Пени. Не за онова, което й бе разказал Гарет за баща си и онази ужасна нощ преди пет години. Не, тя си мислеше за друг стол — за червената инвалидна количка „Сторм ароу“ на Линкълн Райм.

За какво все пак бяха дошли тук, в Северна Каролина? Райм рискуваше всичко: живота си, онова, което бе останало от здравето му, съвместния си живот със Сакс, само и само да стане от тази количка. Да я остави празна.

И сега, легнала в мизерния фургон, търсена от полицията, Амелия Сакс си даде сметка какво я тревожеше в тази операция. Разбира се, тревожеше се за живота и здравето на Райм.

Тези страхове обаче бяха нормални. Друго я караше да иска провалянето на операцията. Най-много от всичко се боеше, че ще бъде успешна.

„О, Райм, не разбираш ли? Аз не искам да се променяш. Обичам те такъв, какъвто си. Какво щяхме да правим, ако и ти беше като всички останали?

Ти казваш: «Винаги ще бъдем заедно, ти и аз, Сакс», но тези отношения се дължат на сегашното ти състояние. Аз обичам скоростта… Ти с неподвижното си тяло и острия си ум си по-бърз и от най-бързата кола.

Точно този твой ум ме привлича по-силно и от най-страстния любовник на света.

Какво ще стане, когато отново станеш «нормален»? За какво ще съм ти аз, когато отново ще можеш да движиш ръцете и краката си? Няма ли отново да бъда за теб едно обикновено патрулиращо ченге? Ще срещнеш отново някоя друга като онази красива, но самолюбива жена, която разби живота ти, и ще ме изоставиш, както съпругът на Люси Кър я е изоставил след операцията й.

Искам те такъв, какъвто си…“

Тя си даде сметка колко егоистично е желанието й и потрепери.

„Стой си в количката, Райм! Не искам да я оставяш празна… Искам да живея с теб както досега. Искам да имам деца от теб, деца, които да те познават такъв, какъвто аз те познавам сега.“

Амелия Сакс отпусна глава и затвори очи, но вятърът и монотонната песен на мъжките цикади успяха да я приспят едва след час.

33.

Сакс се събуди на разсъмване от слабо бръмчене. Преди да отвори очи, си помисли, че пак е цикадата, но се оказа часовникът. Тя го изключи.

Цялото тяло я болеше от неудобната постелка, но се чувстваше изненадващо бодра. През прозореца проникваше ярка слънчева светлина и тя я прие като добра поличба. Днес щеше да открие Мери Бет Макконъл и да я върне в Танърс Корнър. Момичето щеше да потвърди историята на Гарет и Джим Бел и Люси Кър можеха да започнат издирването на истинския убиец — мъжа с тъмния гащеризон.

Гарет също се разбуди и стана от мръсния дюшек. Заглади мазната си коса с дългите си пръсти. Сакс се „среса“ по същия начин.

„Изглежда като всяко друго момче на неговата възраст — помисли си тя. — Сякаш сега ще вземе училищния автобус, за да отиде да учи, да се закача с момичета, да играе футбол.“

Като го гледаше как търси фланелката си, тя забеляза колко е слаб. Трябваше да се храни по-добре: мляко, плодове; да се изпере и изкъпе. Сигурно така се грижи човек за собствените си деца. Не е като с хлапетата на някои приятели, които взимаш да гледаш за няколко часа, както тя правеше с кръщелницата си в Ню Йорк. Да живееш постоянно с тях, да ги будиш всяка сутрин, да им оправяш стаите, да им готвиш, да им купуваш дрехи, да им се караш, да ги пазиш, това бе друго.

Тя се усмихна:

— Добро утро.

— Трябва да вървим — каза той. — Да стигнем по-скоро до Мери Бет. Много дълго я оставих сама. Сигурно умира от жажда.

Сакс се изправи несигурно.

Той разгледа загрижено обривите от отровния бръшлян по гърдите си. Бързо навлече фланелката си.

— Излизам за малко. Трябва, нали се сещаш… да свърша една работа. Ще оставя и няколко празни гнезда на оси наоколо. За да ги забавя, ако минат оттук.

Излезе, но се върна след няколко минути. Остави й канче с вода на масата.

— Това е за теб — каза срамежливо и отново излезе.

Тя пийна вода. Как й се искаше да си измие зъбите и да си пусне душ. Може би, като стигнат до…

— Той е! — прошепна някой отвън.

Сакс застина. Погледна през прозореца. Не видя нищо, но гласът продължи:

— Хванах го на прицел.

Гласът й бе познат — единият от приятелите на Кюлбо, Шон О’Сараян, онзи слабият. Тримата безделници ги бяха открили. Канеха се да убият момчето или да го хванат и да го измъчват, за да им каже къде е Мери Бет и да грабнат наградата.

Гарет надали бе чул гласа. Сакс го виждаше — беше на десетина метра от фургона и поставяше едно празно гнездо на пътеката. Тя чу стъпки и храстите се размърдаха.

Излезе тихо от фургона. Приклекна и започна да маха отчаяно на Гарет. Той не я виждаше. Стъпките се приближиха.

— Гарет — прошепна тя.

Той се обърна и я видя, че му маха. Намръщи се. Хвърли поглед наляво, към храстите, и по лицето му се изписа ужас. Вдигна ръце пред себе си и закрещя:

— Не стреляй, не стреляй, не стреляй!

Сакс пропълзя напред и насочи оръжие към Шон, който тъкмо изскачаше от храстите.

После всичко стана много бързо…

Гарет се хвърли по очи и заплака:

— Не, не!

Амелия стисна револвера с две ръце, готова да стреля.

Нападателят изскочи от храстите с насочена към момчето пушка.

Точно в този момент заместник-шериф Нед Спото се показа зад ъгъла на фургона, зад Сакс. Примигна от изненада и без да се замисля, се хвърли върху нея. Сакс се извъртя да му се изплъзне. Чу се изстрел.

На десет метра пред нея куршумът се заби в челото на мъжа, който се криеше в храстите и който се оказа не Шон О’Сараян… а Джеси Корн. Над окото на младия полицай се появи черна дупка, главата му се изви рязко назад, зад тила му избухна зловещо червено облаче и той безмълвно се строполи на земята.

Сакс застина. Падна на колене, ръцете й затрепериха.

— Господи! — промълви Нед.

Преди полицаят да се опомни, Гарет притича, грабна револвера на Сакс от земята и го насочи към главата му. След това взе оръжието на Нед и го запрати в храстите.

— Лягай! — заповяда момчето. — По очи!

— Боже Господи… — нареждаше Нед.

— Веднага!

Нед се подчини. От очите му бликнаха сълзи.

— Джеси! — чу се наблизо гласът на Люси Кър. — Къде си? Кой стреля?

— Не, не… — изстена Сакс.

Не можеше да отмести очи от кървавата рана на полицая.

Гарет Ханлън хвърли поглед към трупа на Джеси. После се обърна по посока на приближаващите стъпки на Люси. Хвана Сакс за ръката:

— Да се омитаме.

Тя не реагира. Продължаваше да гледа като хипнотизирана ужасяващата сцена пред себе си — края на живота на Джеси Корн; края на своя живот. Гарет я вдигна на крака и я задърпа след себе си. Изчезнаха в гората като изплашени деца, които търсят подслон от приближаваща буря.