Уикендът на Остърман

Понеделник, 10:15 часа сутринта

Танър излезе от асансьора и тръгна по застлания с дебел килим коридор към офиса си. Беше прекарал двайсет и пет минути в кинозалата, гледайки записа на предаването на Удуърд. Той потвърди това, което съобщаваха вестниците: Чарлс Удуърд беше разобличил заместник-министъра Аштън като политически наемник.

Във Вашингтон щеше да има много объркани хора, мислеше си той.

— Голямо предаване, нали? — отбеляза секретарката му.

— Върхът, както би казал синът ми. Не мисля, че можем да очакваме кой знае колко покани за вечеря в Белия дом. Някой да се е обаждал?

— Звъняха от целия град. Главно поздравления. Оставила съм имената на бюрото ви.

— Звучи утешително. Може да ми потрябват. Нещо друго?

— Да, сър. Два пъти се обадиха от ФКС17. Мъж на име Фасет.

— Кой?

— Мистър Лорънс Фасет.

— Досега сме си имали работа с Кранстън.

— И аз така си помислих, но той каза, че е спешно.

— Може би министерството на външните работи се опитва да ни арестува преди залез слънце.

— Съмнявам се. Биха изчакали няколко дни — така няма да има политически оттенък.

— По-добре е да го потърсите. За ФКС всичко е спешно.

Танър прекоси кабинета, седна на бюрото си и прочете съобщенията. Усмихна се — дори и конкурентите му се бяха впечатлили. Интеркомът иззвъня.

— Мистър Фасет е на телефона, сър.

— Благодаря — Танър натисна нужния бутон. — Мистър Фасет? Моля да ме извините. Не бях в службата, когато сте се обадили.

— Аз трябва да се извиня — отвърна учтивият глас от другата страна на линията. — Графикът ми за днес е много натоварен, а вие сте най-важната точка.

— Какво има.?

— Нещо съвсем обикновено, но спешно. Това е най-точният начин, по който мога да го опиша. Формулярите, които попълнихте при нас през май за отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, не бяха пълни.

— Какво? — Джон си спомни нещо, което Кранстън от ФКС му беше казал преди няколко седмици. Кранстън му беше споменал също така, че не е важно. — Какво липсва?

— Първо, два ваши подписа на страница седемнайсет и осемнайсет. И шестмесечният график на предаванията, посветени на общественото обслужване, считано от януари месец следващата година.

Сега Джон Танър си спомни. Вината беше на Кранстън. Страници седемнайсет и осемнайсет липсваха от папката, изпратена от Вашингтон на Танър за подпис — правният отдел на компанията беше обърнал внимание на Танър за пропуска, а местата на предаванията бяха оставени празни за един месец в очакване на решението на компанията. Кранстън не беше възразил.

— Ако проверите, ще откриете, че вашият мистър Кранстън беше пропуснал да изпрати страниците, за които говорите, а уточняването на предаванията беше отложено за по-късно и той се съгласи.

От Вашингтон последва кратка пауза. Когато Фасет проговори отново, гласът му не беше така учтив, както преди:

— Моите уважения към Кранстън, но той не е упълномощен да взема подобни решения. Вие естествено вече имате информацията. — Думите му прозвучаха като констатация.

— Да, наистина ги имаме. Ще ги изпратя по куриер.

— Страхувам се, че няма да е достатъчно. Налага се да ви помолим да дойдете тук следобед.

— Ама, чакайте… Искате да кажете веднага, така ли?

— Аз не вземам решенията, а просто ги изпълнявам. От два месеца телевизионната компания „Стандард Мючуъл“ работи в разрез с установените правила на ФКС. Не можем да си позволим да бъдем поставени в подобно положение. Няма значение кой е отговорен — фактът си е факт. Вие сте направили нарушение. Нека да го отстраним днес.

— Добре. Но ви предупреждавам, че ако действието ви по някакъв начин е свързано е министерството на външните работи, ще докарам адвокатите на компанията и ще го квалифицирам както подобава.

— Не ми харесва намекът ви, а и не знам за какво говорите.

— Мисля, че знаете. Предаването на Удуърд от вчера следобед.

Фасет се изсмя.

— А, чух за него. „Поуст“ го описва надълго и нашироко… Смятам, че можете да се успокоите. В петък два пъти се опитах да се свържа с вас.

— Така ли?

— Да.

— Момент. — Танър превключи на интеркома. — Норма? Опитвал ли се е този Фасет да се свърже с мен в петък?

Последва кратко мълчание, докато секретарката на Танър проверяваше списъка на телефонните обаждания в петък.

— Възможно е. От Вашингтон Д.К., имаше два разговора, телефонистка трийсет и шест. Трябваше да се обадите, ако се върнете до четири часа. Вие бяхте в студиото до пет и половина.

— Не попитахте ли кой се обажда?

— Попитах, естествено. Единственият отговор, който получих, беше, че разговорът може да почака до понеделник.

— Благодаря. — Танър превключи на линията с Фасет. — Оставихте ли номера на телефонистката?

— Телефонистка трийсет и шест, Вашингтон, до четири часа.

— Не сте казали името си, нито сте посочили службата.

— Беше петък. Исках да изляза рано. По-добре ли щяхте да се почувствате, ако бях казал, че разговорът е спешен, а вие нямахте възможност да се обадите?

— Хубаво. И това не може да изчака да бъде изпратено по пощата?

— Съжалявам, мистър Танър. Наистина много съжалявам, но имам указания. „Стандард Мючуъл“ не е малка местна станция. Формулярите трябваше да бъдат попълнени преди седмици… И още нещо — Фасет отново се изсмя, — така както настъпвате по мазола, не бих искал да бъда на ваше място, ако някоя важна клечка от министерството на външните работи открие, че сте извършили нарушение. Не ви заплашвам. Не бих могъл, защото и двамата сме се провинили.

Джон Танър погледна телефона и се усмихна. Фасет беше прав. Срокът за попълване на документите беше изтекъл. Не си струваше да рискува да бъде изложен на бюрократични репресивни мерки. Въздъхна.

— Ще хвана самолета в един часа и ще дойда във ФКС към три часа или малко по-късно. Къде е кабинетът ви?

— Ще бъда при Кранстън. Формулярите ще са при нас, но не забравяйте графиците. Те са само проекти и няма да изискваме да се придържате към тях.

— Добре. Довиждане.

Танър превключи на друга линия и избра номера на домашния си телефон.

— Здравей, скъпи.

— Трябва да отскоча до Вашингтон днес следобед.

— Някакви проблеми?

— Не. Обяснението беше „нещо съвсем обикновено, но спешно“. Свързано е с ФКС. Ще хвана самолета обратно за Нюарк18 в седем часа. Исках само да знаеш, че ще закъснея.

— Добре, скъпи. Искаш ли да дойда да те взема с колата?

— Не. Ще се прибера с такси.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Ще се чувствам добре, след като знам, че „Стандард“ ще плати двайсетте долара.

— Заслужаваш го. Между другото четох отзивите за предаването на Удуърд. За теб това е истински триумф.

— Да. Написах на сакото си: „Танър триумфът“.

— Бих искала да си го направил — каза Алис тихо.

Дори и когато беше казано на шега, тя не можеше да не обърне внимание. Нямаха парични затруднения, но Алис Танър винаги смяташе, че мъжът й не е добре платен. Този въпрос беше единственият, по който спореха сериозно. Той не можеше да й обясни, че да искаш повече от компании като „Стандард Мючуъл“, означава просто да имаш много повече задължения към бездушния гигант.

— До довечера, Али.

— Довиждане. Обичам те.

Като безмълвно предизвикателство към оплакването на жена си Танър нареди една от репортерските коли да го закара до летище „Ла Гуардия“ след един час. Никой не се противопостави. Танър наистина беше постигнал триумф.

През следващите четирийсет и пет минути Танър оправи няколко административни бъркотии. Последната точка от дневния ред беше разговор по телефона с правния отдел на „Стандард Мючуъл“.

— Мистър Харисън, моля. Ало, Анди? Джон Танър се обажда. Бързам, Анди, трябва да хвана самолета. Искам просто да разбера нещо. Имаме ли някакви нерешени въпроси с ФКС, за които не съм осведомен? Някакви проблеми? Знам за предаванията, посветени на общественото обслужване, но Кранстън каза, че не е спешно… Разбира се, ще почакам. — Танър си играеше с кабела на телефона, а мислите му все още бяха заети с Фасет. — Да, Анди, тук съм… Страница седемнайсет и осемнайсет. Подписите… Ясно. Добре. Благодаря. Не, няма нищо. Още веднъж ти благодаря.

Затвори телефона и бавно стана от стола. Харисън беше дал храна на смътните му подозрения. Всичко изглеждаше прекалено скалъпено. Формулярите за ФКС бяха попълнени, с изключение на две страници от четвъртия и петия екземпляр. Те бяха просто дубликати, не бяха важни за никого, можеха лесно да се изкопират. И все пак тези страници липсвали от папката. Харисън просто беше отбелязал:

— Спомням си, Джон. Изпратих ти бележка тогава. Изглеждаше така, сякаш нарочно са пропуснати. Не мога да си обясня защо…

Танър също не можеше да си обясни.

Понеделник, 3:25 часа следобед

За учудване на Танър от ФКС бяха изпратили лимузина да го посрещне на летището.

Кабинетът на Кранстън беше на шестия етаж на сградата на ФКС. По един или друг повод директорът на отдел „Новини“ на всяка по-голяма телевизионна компания беше викан тук. Кранстън беше професионалист — уважаван от телевизионните компании, както и от сменящите се администрации — и по тази причина Танър откри, че мрази непознатия Лорънс Фасет, който можеше да каже с възмущение:

— „…Кранстън не е упълномощен да взема подобни решения.“

Никога не беше чувал за Лорънс Фасет.

Танър бутна вратата на стаята, през която се влизаше в кабинета на Кранстън. Беше празна. Бюрото на секретарката беше чисто — нямаше бележници, нямаше моливи, нямаше никакви документи. Светлината в стаята идваше от кабинета на Кранстън. Вратата беше отворена и той чу тихото бръмчене на климатичната инсталация. Щорите бяха спуснати, навярно за да не допускат лятната слънчева светлина. До стената на кабинета видя сянката на фигура, която се движеше към вратата.

— Добър ден — каза мъжът, появявайки се.

Беше с няколко инча по-нисък от Танър, навярно десет и половина или единайсет, но с много широки рамене. Русата му коса беше късо подстригана, очите му под светлокафявите гъсти вежди бяха доста раздалечени. Вероятно беше на възрастта на Танър, но несъмнено по-атлетичен. Дори и стойката му беше гъвкава, мислеше си Танър.

— Мистър Фасет?

— Аз съм. Няма ли да влезете? — Вместо да се върне в кабинета на Кранстън, Фасет пресече стаята, като мина през приемната, и заключи вратата. — По-добре е да не ни прекъсват.

— Защо? — попита Танър учуден.

Лорънс Фасет огледа стаята.

— Да. Да. Разбирам какво искате да кажете. Уместен въпрос. Влезте, моля.

Фасет влезе пред Танър в кабинета на Кранстън. Щорите на двата прозореца, които гледаха към улицата, бяха спуснати до долу. Бюрото на Кранстън беше също така празно, както и бюрото на секретарката му, като се изключат двата пепелника и още едно нещо. В средата на разчистеното пространство имаше малък касетофон „Уолънсак“ с два проводника — единият беше пред стола на Кранстън, другият — пред стола до бюрото.

— Това магнетофон ли е? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Да. Бихте ли седнали, моля?

Джон Танър остана прав. Когато проговори, гласът му беше тих и гневен.

— Не, няма да седна. Тази работа не ми харесва. Методите ви са съвсем неясни или може би прекалено ясни. Ако възнамерявате да запишете нещо от думите ми, знаете чудесно, че няма да ви разреша без присъствието на адвокат от компанията.

Фасет също стоеше прав зад бюрото на Кранстън.

— Не е свързано с ФКС. Когато ви обясня, ще разберете моите… методи.

— По-добре е да ми обясните бързо, защото се каня да си тръгвам. Бях извикан от ФКС, за да донеса графика на предаванията на „Стандард Мючуъл“, посветени на общественото обслужване — той е в куфарчето ми — и да подпиша двете копия на страниците, които вашата служба е пропуснала да ни изпрати. От думите ви стана ясно, че ще бъдете с Кранстън, когато пристигна. А попадам в кабинет, който очевидно не се използва… По-добре е да ми дадете обяснение, защото до един час ще получите известие от нашите адвокати. Ако това са репресивни мерки срещу отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, ще ви вдигна във въздуха.

— Съжалявам… Тези неща не са толкова лесни.

— Другояче не би могло и да бъде.

— Хайде, стига. Кранстън е в отпуск. Използвахме името му, защото сте си имали работа с него.

— Казвате ми, че умишлено сте ме излъгали?

— Да. Отговорът е във фразата, която току що използвахте… Мисля, че казахте „Бях извикан от ФКС“. Мога ли да ви покажа документите си за самоличност?

Лорънс Фасет бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък пластмасов калъф. Подаде му го през бюрото. Танър го отвори.

Картата най-отгоре удостоверяваше, че Лорънс К. Фасет е служител на Централното разузнавателно управление.

Другата карта беше разрешително да влиза в комплекса в Маклейн по всяко време на денонощието.

— За какво е всичко това? Защо съм тук? — Танър върна документите на Фасет.

— Ето кое е причината за магнетофона. Нека първо да ви покажа. Преди да ви обясня защо съм ви повикал, ще трябва да ви задам няколко въпроса. Има два бутона, които могат да изключват магнетофона. Единият е при мен, другият — при вас. Ако ви задам въпрос, на който не искате да отговорите, трябва просто да натиснете бутона „Изключено“ и устройството спира. От друга страна, за ваша сигурност, ако преценя, че давате поверителна информация, която не ни засяга, аз ще спра магнетофона. — Фасет пусна устройството със своя бутон, а после посегна през бюрото към бутона пред стола на Танър и го спря. — Виждате ли? Съвсем просто е. Минал съм през стотици подобни интервюта. Няма за какво да се тревожите.

— Прилича ми на предварителен разпит. Без право на адвокат и без призовка. Каква е целта? Ако мислите, че можете да ме сплашите, вие сте луд.

— Целта е да изясним самоличността ви… Вие сте абсолютно прав. Ако имахме намерение да шантажираме някого, щяхме да изберем уязвим човек, докато вие сте устойчив като Дж. Едгар Хувър19. Но дори и той няма влияние върху емисиите на новините на компанията.

Танър погледна човека от ЦРУ, който седеше изискано зад бюрото на Кранстьн. Фасет имаше цел. ЦРУ не би си разрешило да използва толкова безочлива тактика спрямо човек от неговия ранг.

— Какво искате да кажете с „да изясним самоличността ви“? Вие знаете кой съм.

— Това би трябвало да ви даде известна представа за важността на информацията, която съм упълномощен да ви предоставя. Просто допълнителна предпазна мярка в съответствие с особеното значение на данните… Знаете ли, че през Втората световна война един актьор — ефрейтор от Британската армия, за да бъда по-точен — се е представял за фелдмаршал Монтгомъри на конференции на високо равнище в Африка и дори някои от съучениците му от Санхърст20 не са могли да го познаят.

Директорът на отдел „Новини“ взе проводника и натисна последователно двата бутона. Магнетофонът тръгна и спря. Любопитството на Джон Танър, примесено със страх, растеше. Той седна.

— Да започваме. Помнете обаче, че ще го изключа и ще напусна, когато поискам.

— Разбирам. Ваше право е — до известна степен.

— Какво искате да кажете? Без уговорки, моля.

— Повярвайте ми. Ще разберете. — Успокояващият поглед на Фасет изигра ролята си.

— Да започваме — каза Танър.

Мъжът от ЦРУ взе светлокафява папка с тънки корици и я отвори. После включи магнетофона.

— Името ви е Джон Реймънд Танър?

— Не е точно така. Гражданското ми име е Джон Танър. Реймънд беше кръщелното ми име и не е вписан в свидетелството ми за раждане.

Фасет се усмихна.

— Много добре.

— Благодаря.

— Настоящият ви адрес е Орчард Драйв 22, Садъл Вали, Ню Джърси?

— Да.

— Роден сте на 22 май 1924 година в Спрингфийлд, Илинойс, от брака на Лукас и Маргарет Танър?

— Да.

— Когато сте били на седем години, семейството ви се е преместило в Сан Матейо, Калифорния?

— Да.

— С каква цел?

— Фирмата на баща ми беше преместена в Северна Калифорния. Той беше началник-отдел „Личен състав“ във верига от универсални магазини. „Брайънт Сторс“.

— Благоприятно стечение на обстоятелствата?

— Сравнително.

— Учили сте в държавно училище в Сан Матейо?

— Не. Изкарах две години в гимназията в Сан Матейо, а останалите две — в частно училище. „Уинстън припарътъри“21.

— След завършване на гимназията сте постъпили в Станфордския университет?

— Да.

— Били ли сте член на някакви братства или клубове?

— Да. На братството „Алфа Капа“22. На „Трайлън Нюс Съсайъти“ и на няколко други. Не мога да си спомня… На клуба на фотографите, мисля, но не се задържах дълго там. Работих в университетското списание, но напуснах.

— Имаше ли някаква причина?

Танър погледна мъжа от ЦРУ.

— Да. Енергично се противопоставях на дискриминацията срещу нисеите23. Списанието я подкрепяше. И до днес се противопоставям.

Фасет отново се усмихна.

— Трябваше да прекъснете образованието си?

— Повечето студенти бяха принудени да го направят. В края на втората година от следването си постъпих в армията.

— Къде ви обучаваха?

— Във Форт Бенинг. В пехотата.

— Трета армия? Четиринайсета дивизия?

— Да.

— Участвали сте във военните действия в Европа?

— Да.

— Най-високият ви чин е бил старши лейтенант?

— Да.

— Изкарали сте школа за офицери във Форт Бенинг24?

— Не. Получих офицерско звание, когато бях на действителна служба във Франция.

— Виждам, че са ви били присъдени и няколко военни отличия.

— Бяха Почетни грамоти за цялата войскова част — в тях се изказваше благодарност на батальона, а не индивидуални награди.

— Няколко седмици сте били в болница в Сен Ло25. Ранили ли са ви?

За момент Танър изглеждаше смутен.

— Отлично знаете, че не съм бил. Във военното ми досие няма вписано „Пурпурно сърце“26.

— Бихте ли ми обяснили какво се е случило?

— Паднах от един джип на път за Сен Ло. Изкълчих си бедрото.

И двамата мъже се усмихнаха.

— Уволнили сте се през юли 1945 година и през септември сте се върнали в Станфордския университет.

— Да… Ще изпреваря въпроса ви, мистър Фасет. Смених специалността си, която беше английски език, с журналистика. Завърших през 1947 година със степен бакалавър на хуманитарните науки.

Лорънс Фасет задържа поглед върху папката пред себе си.

— В трети курс сте се оженили за Алис Маккол.

Танър Посегна към бутона и изключи магнетофона.

— Може би дойде моментът да си тръгна.

— Спокойно, мистър Танър. Просто установяваме самоличността ви… Не подкрепяме теорията, че дъщерите са виновни за греховете на бащите си. Само „да“ или „не“ е достатъчно. Танър отново пусна магнетофона.

— Точно така.

На това място Лорънс Фасет вдигна проводника от бюрото и натисна бутона. Танър видя как ролките спряха и погледна мъжа от ЦРУ.

— Следващите ми два въпроса засягат обстоятелствата, довели до брака ви. Предполагам, че няма да искате да отговорите.

— Предположението ви е правилно.

— Повярвайте ми, те не са важни.

— Ако ми бяхте казали, че са, веднага щях да напусна.

Али беше достатъчно съсипана. Танър не би позволил личната трагедия на жена му да бъде обсъждана от когото и да било. Фасет пусна отново магнетофона.

— От брака си с Алис Мак… Танър имате две деца. Момче, Реймънд, на тринайсет години, и момиче, Джанет, на осем години.

— Синът ми е дванайсетгодишен.

— Рожденият му ден е вдругиден. Да се върнем малко назад. След завършване на университета сте постъпили на работа в „Сакраменто Дейли Нюс“.

— Като репортер. Бях и стилов редактор, куриер, кинокритик и сътрудник в отдел „Реклама“, когато имах време.

— Във вестника сте работили три години и половина, а после сте получили работа в „Лос Анджелес Таймс“?

— Не. Бях в Сакраменто… две години и половина… След това временно работих в „Сан Франциско Кроникъл“ около една година, преди да ме назначат в „Таймс“.

— В „Лос Анджелес Таймс“ сте постигнали доста голям успех като репортер, който се занимава с разследвания…

— Провървя ми. Предполагам, че имате предвид работата ми по операцията в Сан Диего.

— Да. Предложили са ви за наградата „Пулицър“, мисля.

— Не я получих.

— После са ви повишили в главен редактор в „Таймс“?

— Станах заместник-главен редактор. Нищо особено.

— В „Таймс“ сте работили пет години…

— По-скоро шест, мисля.

— До януари 1958 година, когато сте започнали работа в „Стандард Мючуъл“ в Лос Анджелес.

— Правилно.

— Останали сте в Лос Анджелес до март 1963 година, когато са ви преместили в Ню Йорк. Оттогава са ви повишавали няколко пъти?

— Дойдох на изток като редактор на емисията „Новини“ в седем часа. Разширих дейността си с документални и извънредни предавания, докато стигнах до сегашната си длъжност.

— Която е?

— Директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“.

Лорънс Фасет затвори папката и изключи магнетофона. Облегна се назад и се усмихна на Джон Танър.

— Не беше чак толкова неприятно, нали?

— Искате да кажете, че свършихме?

— Не, не… всичко, а попълването на раздел „Самоличност“. Изкарахте. Дадохте ми достатъчно погрешни отговори, за да изкарате теста.

— Какви?

— Тези неща — Фасет потупа папката — са посочени от следствения отдел. Хора с високи чела довеждат други хора с бради и те вкарват материала в компютри. Сигурно не е възможно да отговорите на всички въпроси правилно. Ако го бяхте направили, би означавало, че сте се готвили прекалено усърдно. Например, вие сте работили в „Сакраменто Дейли Нюс“ три години. Не две и половина, нито три и половина. Семейството ви се е преместило в Сан Матейо, когато сте били на осем години и два месеца, а не на седем години.

— Проклет да съм…

— Честно казано, дори да бяхте отговорили правилно на всички въпроси, може би пак щяхте да изкарате. Хубаво е, че сте нормален. Във вашия случай трябваше всичко да имаме на запис… А сега, страхувам се, идва трудната част.

— Трудна в сравнение с какво? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Просто трудна… А сега да включа магнетофона. — Той го направи и взе лист хартия. — Джон Танър, трябва да ви уведомя, че въпросите, които ми предстои да обсъдя с вас, се окачествяват като изключително важна държавна тайна. Най-тържествено се заклевам, че информацията по никакъв начин не е свързана с вас или със семейството ви. Разкриването й на когото и да било е в разрез с интересите на правителството на Съединените щати в най-лошия смисъл — до такава степен, че хората от държавните служби, на които е известна тази информация, могат да бъдат преследвани по Закона за защита на националната сигурност, т. 18, ал. 793, ако нарушат изискванията за сигурност… Ясно ли е всичко, което казах дотук?

— Да… Аз обаче нито съм длъжен да ви изслушам, нито мога да бъда подведен под отговорност.

— Разбирам. Намерението ми е да ви предоставя важната поверителна информация на три етапа. В края на първия и втория етап можете да помолите да ви освободя от интервюто и ние ще разчитаме само на вашата интелигентност и преданост към правителството да мълчите за това, което ви е казано. Ако обаче се съгласите с третия етап, при който ще ви бъдат разкрити някои самоличности, вие поемате същата отговорност, както и хората в правителствените служби, и може да бъдете преследван по Закона за защита на националната сигурност, ако нарушите споменатите изисквания за сигурност. Ясно ли е, мистър Танър?

Преди да проговори, Танър се размърда на стола. Погледна въртящите се ролки на магнетофона, а после и Фасет.

— Ясно е, но да бъда проклет, ако се съглася. Нямате право да ме викате тука под фалшив претекст, а после да ми казвате, че мога да бъда подведен под отговорност.

— Не съм искал съгласието ви. Ако разбирате правилно какво казвам.

— Ако ме заплашвате, вървете по дяволите!

— Само ви обяснявам условията. Защо трябва да го възприемате като заплаха? Нима е нещо повече от ежедневната ви работа с договорите? Можете да напуснете по всяко време, преди да сте дали съгласието си да разкрия пред вас някои имена. Нима е толкова нелогично?

Танър си помисли, че в действителност не беше нелогично. Сега любопитството му трябваше да бъде задоволено.

— Казахте преди малко, че няма нищо общо със семейството ми? Нищо общо с жена ми?… Или е мен?

— Заклех се и думите ми са записани на лентата.

Фасет осъзна, че Танър беше добавил „или с мен“ като нещо, което му е хрумнало впоследствие. Пазеше жена си. Закриляше я.

— Продължавайте.

Фасет стана от стола и отиде до щорите.

— Между другото, не е нужно да седите. Записващото устройство има много чувствителни микрофони. Миниатюрни, разбира се.

— Ще остана седнал.

— Както ви е удобно. Преди няколко години имаше слухове за операция на съветското НКВД, която щеше да има огромно въздействие върху американската икономика, ако беше извършена. Опитахме се да я проследим, да научим нещо за нея. Не успяхме. Остана си слух. Оказа се по-добре пазена тайна от руската космическа програма. По-късно, през 1966 година, един източногермански разузнавач премина към нае. Даде ни първите конкретни сведения за операцията. Осведоми ни, че източногерманското разузнаване поддържа връзки с агенти на запад, с ядро или група, известна като „Омега“. Ще ви дам географското кодово название след малко… Или може би не. То ще дойде във втория етап. Зависи от вас. „Омега“ е трябвало редовно да изпраща секретни документи на източногерманското разузнаване. Двама въоръжени куриери са щели да ги пренасят със самолет до Москва при най-строга секретност. Действията на „Омега“ са стари, колкото и самият шпионаж, и изключително ефикасни в наши дни при големите корпорации и огромните концерни. „Омега“ е книга на страшния съд.

— Какво?

— Книга на страшния съд. Списъци на стотици, може би вече хиляди хора, набелязани за това наказание. В случая не чума, а изнудване. Мъжете и жените в тези списъци са с влиятелни длъжности в десетки гигантски компании в ключовите области. Немалко имат огромна икономическа власт. Власт и ресурси да купуват на борсата, а също така и да отказват да купуват. Четирийсет-петдесет човека, действащи заедно, биха могли да създадат икономически хаос.

— Не разбирам. Защо биха го направили? Защо трябва да го направят?

— Казах ви. Изнудване. Всеки един е уязвим и има хиляди причини, поради които може да бъде използван. Сексуални отклонения, правни нарушения, злоупотреби със служебното положение, фалшификации на цени, манипулации на борсата, укриване на доходи. Книгата засяга много хора. Мъже и жени, чиято репутация, търговски сделки, длъжности, дори семейства, биха могли да бъдат съсипани. Освен, ако не отстъпят.

— Това е доста лошо мнение за света на бизнеса и въобще не съм сигурен, че е точно. Поне не в степента, в която го описвате. Едва ли се намира на ръба на икономическия хаос.

— О? Фондацията „Крофорд“ направи задълбочено проучване на водещите сили в промишлеността на САЩ от 1925 до 1945 година. Четвърт век по-късно резултатите все още са поверителни. Според проучването през този период трийсет и два процента от общата финансова мощ в страната е постигната със съмнителни, да не кажем незаконни, средства. Трийсет и два процента.

— Не вярвам! Ако беше истина, щеше да бъде оповестено:

— Невъзможно е. Щеше да настъпи законно клане. Съдът и парите не са безупречна комбинация… Днес на власт са големите сдружения. Вземете който и да било вестник. Обърнете на страниците с финансовата информация и прочетете за манипулаторите. Погледнете обвиненията и контра обвиненията. Те са златна мина за „Омега“. Справочник за кандидати за завербуване. Нито едно от тези момчета не живее в дълбоко замразяване. Нито едно. Отпуска се заем без гаранции, временно се разширява борсовият марж27, на добър клиент се доставят момичета. „Омега“ рови с подходящи за целта хора и в кофата се събира много тиня. Не е особено трудно да се постигне. Трябва просто да бъдеш точен. Достатъчно, за да сплашваш.

Танър извърна поглед от русия мъж, който говореше с такава прецизност. С такава спокойна увереност.

— Не искам да мисля, че сте прав.

Изведнъж Фасет се върна обратно до бюрото и изключи магнетофона. Ролките спряха.

— Защо не? Работата не се състои само в това, че се разкрива информация, което би могло да бъде сравнително безвредно, а в начина, по който се предлага тя. Да вземем например вас. Представете си, само си представете, че в местния вестник на Садъл Вали бъде публикувана някаква история, основана на събития от преди около двайсетина години, станали извън Лос Анджелес. Децата ви учат там, жена ви е доволна от хората около себе си… Колко време, мислите, бихте останали там?

Танър се измъкна със залитане от стола и погледна по-ниския мъж зад бюрото. Гневът му беше толкова силен, че ръцете му трепереха. Говореше много развълнувано, едва доловимо.

— Отвратително!

— Така действа „Омега“, мистър Танър. Успокойте се. Аз само исках да ви дам пример. — Фасет отново включи магнетофона и продължи да говори, след като Танър се върна уморено на стола си. — „Омега“ съществува. Ето че стигам до последната част… от първия етап.

— Каква е тя?

Лорънс седна зад бюрото. Изгаси цигарата си докато Танър вадеше от джоба си пакет.

— Сега знаем, че „Омега“ има разписание. Дата, на която да започне хаосът… Нищо ново не ви казвам, като признавам, че моята служба често разменя хора със Съветите.

— Да, известно ми е.

— Нормалното съотношение е един от нашите за двама-трима от техните…

— И това ми е известно.

— Преди дванайсет месеца на границата с Албания беше извършена подобна размяна. Четирийсет и пет дни продължиха пазарлъците. Бях там, затова сега съм тук. По време на размяната с нас се свързаха няколко служители на тяхното външно министерство. Най-добре бих ви ги описал, ако ги нарека „поддръжници на умерената линия“. Същите като нашите.

— Разбирам на какво се противопоставят нашите. На какво обаче се противопоставят съветските?

— На същото. В Президиума са привържениците на твърдата линия в политиката на милитаристите.

— Ясно.

— Осведомени сме, че съветските милитаристи са определили краен срок за последната фаза на операция „Омега“. В този ден планът ще бъде изпълнен. Без да бъдат предупредени, стотици властни ръководни кадри в американските бизнес общества ще бъдат намерени и заплашени с политическо унищожение, ако не се подчинят на дадените им заповеди. Резултатът би могъл да бъде голяма финансова криза. Не е изключена и икономическа катастрофа… Това е истината. Край на първия етап.

Танър стана от стола, дръпвайки от цигарата си. Започна да крачи напред-назад пред бюрото.

— С тази информация мога ли да реша да изляза оттук?

— Да.

— Вие сте опасен човек! Господи, наистина сте опасен! … Лентата се върти. Продължавайте.

— Добре. Втори етап. Знаехме, че „Омега“ е съставена от съвсем същия вид хора, които щеше да атакува. Трябваше да бъде така, в противен случай връзките никога нямаше да се осъществят и уязвимите места никога нямаше да се открият. По същество бяхме наясно какво да търсим. Хора, които можеха да проникнат в големите компании, които работеха в тях или с тях, които можеха да се свържат с необходимите лица… Както вече споменах, „Омега“ е кодовото название на група агенти. Има също така и географско кодово название, както и централа за препращане на информация. След като е преминала през този източник, достоверността й, както може да се предполага, се установява поради своята оперативна секретност. На географското кодово название на „Омега“ е трудно да се направи точен превод, но най-близкият е „Бездна от… кожа“ или „Козя кожа“.

— „Бездна от кожа“? — Танър изгаси цигарата си.

— Да. Не забравяйте, че го научихме преди повече от три години.

След година и половина упорито търсене набелязахме единайсет участъка в страната, а един от тях трябваше да бъде „Бездна от кожа“…

— Един от тях е Садъл Вали28, Ню Джърси?

— Нека да не бързаме.

— Прав ли съм?

— Поставихме агенти в тези участъци — продължи мъжът от ЦРУ, без да обръща внимание на въпроса на Танър. — Проверихме хиляди граждани — много скъпа операция — и колкото повече разследвахме, толкова повече доказателства получавахме, че Садъл Вали е „Бездна от кожа“. Работата беше свършена точно. Водни знаци върху канцеларските материали, анализ на частици прах по секретните документи, които немският офицер ни донесе, когато премина на наша страна, хиляди други неща, проверени понякога многократно… Но главно информация за някои граждани, открита по време на разследванията.

— Мисля, че вече трябва да стигнете до същността на въпроса.

— Вие ще решите дали да го направите. Почти съм на края на втория етап. — Танър остана безмълвен, ето защо Фасет продължи:

— Вие сте в състояние да ни окажете огромна помощ. В една от най-деликатните операции в сегашните отношения между Съединените щати и Съветите вие можете да направите това, което никой друг не е в състояние да направи. Може би ще ви хареса, защото както вероятно сте разбрали от думите ми, поддръжниците на умерената линия и от двете страни в момента работят заедно.

— Моля ви да ми разясните по-подробно.

— Само фанатиците подкрепят този вид екстремизъм. И за двете страни е прекалено опасно. В съветския президиум има борба за власт. Поддръжниците на умерената линия трябва да надделеят заради нас. Единият начин да го постигнем е да разобличим поне част от „Омега“ и да осуетим датата за началото на операцията.

— А аз какво мога да направя?

— Вие познавате „Омега“, мистър Танър. Познавате „Омега“ много добре.

Танър затаи дъх. За момент му се стори, че сърцето му е спряло. Почувства, че кръвта нахлу в главата му. Започна да му прилошава.

— За мен подобно твърдение е невероятно.

— Ако бях на ваше място, и за мен би било. Независимо от всичко обаче е вярно.

— И, доколкото разбирам, стигнахме до края на втория етап?… Копеле! Кучи син! — Гласът на Танър излизаше почти като шепот.

— Можете да ме наричате както си искате. Ударете ме, ако имате желание да го направите. Аз няма да отвърна на удара… Казах ви, че вече съм минал през подобно нещо.

Танър стана от стола и стисна с пръсти челото си. Обърна се с гръб към Фасет, а после рязко се завъртя.

— Ами ако не сте прав? — прошепна той. — Ако проклетите ви идиоти са направили още една грешка.

— Не са… Не можем да твърдим, че сме проучили изцяло „Омега“. Но сме стеснили кръга. Вие сте в уникално положение.

Танър отиде до прозореца и започна да вдига щората.

— Не я докосвайте Свалете я! Фасет скочи от стола, хвана китката на Танър с едната ръка, а с другата връвта на щората. Танър погледна агента в очите.

— Ако сега изляза, ако напусна с това, което ми казахте, ще трябва да живея със съзнанието, че някой близко до мен е враг. Няма да знам кой е в дома ми, с кого разговарям на улицата? Завинаги ще помня, как ми сграбчихте ръката в страха си, че някой може да стреля през прозореца, ако вдигна щората?

— Не драматизирайте прекалено много. Просто предпазни мерки.

Танър ее върна обратно към бюрото, но не седна.

— Вървете по дяволите! — каза той тихо. — Знаете, че не мога да напусна…

— Приемате ли условията?

— Да.

— Трябва да пи помоля да подпишете клетвена декларация. — Той извади лист от папката и го сложи пред Танър. На него имаше сбито изложение на характера и наказателните мерки по Закона за защита на националната сигурност. То се отнасяше до „Омега“, без изрично да се споменава. — Веществено доказателство А, определено като „Магнетофонен запис“.

Танър се подписа и остана прав, взирайки се във Фасет.

— Сега ще ви задам следните въпроси. — Фасет взе папката и я отвори на последните страници. — Познавате ли следните личности, които посочвам? Ричард Тримейн и съпругата му Вирджиния… Моля, отговорете.

Изумен. Танър тихо промълви:

— Да.

— Джоузеф Кардоне с истинско име Джузепе Амбруцио Кардионе и съпругата му Елизабет?

— Да.

— Бърнард Остърман и съпругата му Лийла?

— Да.

— По-силно, моля ви, мистър Танър.

— Казах „да“.

— Информирам ви, че една, две или и трите споменати семейни двойки играят съществена роля в операция „Омега“.

— Вие сте си изгубили ума! Вие сте луд!

— Не сме… Споменах за размяната на албанската граница. Тогава ни уведомиха, че „Омега“, „Бездна от кожа“ работи в едно предградие на Манхатън и тази информация потвърди нашия анализ. А именно, че „Омега“ се състои от двойки, мъже и жени, фанатично отдадени на милитаристичната политика на съветските експанзионисти. Тези двойки са били добре платени за услугите си. Посочените двойки — семейство Тримейн, Кардоне и Остърман — в момента притежават кодирани банкети сметки н Цюрих, Швейцария, със суми, които далеч надхвърлят обявените от тях доходи.

— Това, което казвате, не е възможно.

— Дори и да допуснем, че става дума за съвпадение, макар и да сме проучили щателно всяка от двойките, според нас те ви използват като много успешно прикритие за „Омега“. Вие сте безупречен журналист. Не твърдим, че и трите двойки са замесени. Може да се допусне, че една или може би две от тях се използват като примамки, подобно на вас. Но е съмнително. Доказателствата — швейцарските банкови сметки, професиите им, необичайните обстоятелства на вашата връзка — сочат към това.

— А как сте изключили мен? — попита Танър сковано.

— Животът ви, откакто сте се родили, се обследва под микроскоп от професионалисти. Ако грешим по отношение на вас, не би трябвало да сме тук.

Изтощен, Танър с усилие се отпусна на стола.

— И какво искате от мен?

— Ако информацията ни е точна, семейство Остьрман пристига в петък, за да прекара с вас и семейството ви уикенда. Така ли е?

— Беше така.

— Не отменяйте гостуването. Не променяйте нищо.

— Сега е невъзможно…

— Само така можете да ни помогнете. На всички нас.

— Защо?

— Смятаме, че през следващия уикенд ще успеем да вкараме „Омега“ в клопка. Ако ни сътрудничите. Без вас не можем.

— Как?

— До пристигането на семейство Остърман остават четири дни. През този период нашите обекти — семейство Остърман, Тримейн и Карлоне — ще бълат безпокоени. Всяка двойка ще проведе телефонни разговори, без да може да проследи източника, ще получи телеграми през Цюрих, ще осъществи срещи с непознати в ресторанти, във фоайета на хотели, на улицата. Смисълът на акцията е да им се предаде едно обикновено съобщение — че Джон Танър не е това, което изглежда. Вие сте нещо друго. Може би двоен агент, информатор на Политбюро, или дори предан член на собствената ми организация. Информацията, която ще получат, е объркваща, предназначението й е да ги извади от равновесие.

— И да превърне семейството ми в мишена. Няма да го разреша!

Те ще ни убият!

— Няма да го направят.

— Мислите ли? Ако казвате истината… Макар и въобще да не съм убеден, че е вярно. Познавам тези хора. Не мога да допусна!

— В такъв случай няма никакъв риск.

— Защо не?

— Ако една, две или и трите двойки — не участвуват в „Омега“, ще се държат нормално. Ще съобщят за инцидентите на полицията или на ФБР. Тогава ние ще се намесим. Ако една или две двойки направят подобни съобщения, а останалите — не, ще знаем кой е „Омега“.

— А… да предположим, че сте прав. Тогава какво? Какви са вашите гаранции?

— Няколко фактора. Понятни дори и за глупците. Казах ви, че „информацията“ за вас ще бъде фалшива. Който е в „Омега“, ще използва своите източници, за да я провери в самия Кремъл. Всички наши сътрудници са подготвени. Те ще се намесят. Информацията, която „Омега“ ще получи от Москва; ще бъде истината. Истината до този следобед. Вие сте просто Джон Танър, директор на отдел „Новини“ в телевизионна компания, и не участвате в никакъв заговор. Клопката ще се състои в това, което ще бъде добавено. Москва ще уведоми онзи, който ви проверява, да бъде подозрителен към другите двойки. Възможно е те да са изменници. Ние ги разделяме. Предизвикваме конфронтация и се намесваме.

— Получава се ужасно гладко. Звучи прекалено лесно.

— Ако посегнат на живота ви или на живота на някой друг от вашето семейство, цялата операция „Омега“ ще бъде в опасност. Няма да смеят да поемат този риск. Датата за начало на „Омега“ е след по-малко от месец.

— Този факт не е достатъчен.

Има и нещо друго. Най-малко двама въоръжени агенти ще отговарят за всеки член от семейството ви. Ще бъдете денонощно под наблюдение. Агентите няма да се отдалечават на повече от петдесет ярда. По което и да било време.

— Сега вече знам, че сте луд. Не познавате Садъл Вали. Външните хора, които се спотайват наоколо, веднага ще бъдат забелязани и прогонени! Ще станем за смях:

Фасет се усмихна.

— В момента имаме тринайсет души в Садъл Вали. Те са постоянни жители на градчето.

— Господи мили! — каза Танър тихо. — 1984-а29 година май че вече ни дебне.

— Времената, в които живеем, често го налагат.

— Нямам избор, нали? Нямам никакъв избор. — Той посочи магнетофона и клетвената декларация, която лежеше до него. — Вече съм окачен на въжето?

— Отново прекалено много драматизирате нещата.

— Не драматизирам нищо… Трябва да направя точно това, което искате от мен, нали? Трябва да го изтърпя… Единствената алтернатива е да изчезна и да бъда преследван. Да бъда преследван от вас и ако сте прав, от тази „Омега“.

Фасет отвърна на погледа на Танър без следа от хитрост. Танър беше казал истината и двамата го знаеха.

— Става дума само за шест дни. За шест дни от човешкия живот.

Понеделник, 8:45 часа вечерта

Полетът от летище „Дълъс“ до Нюарк изглеждаше нереално ужасен. Танър не беше уморен, а ужасен. Умът му скачаше от един образ на друг, като всяка ярка картина изтласкваше предишната. Виждаше острия втренчен поглед на Лорънс Фасет зад бюрото над въртящите се ролки на магнетофона. Гласът на Фасет монотонно задаваше онези безкрайни въпроси, ставаше все по-силен и по-силен.

— „Омега“!

А после лицата на Бърни и Лийла Остьрман, на Дик и Джини Тримейн, на Джоу и Бети Кардоне. Всичко беше абсурдно! Щеше да се върне в Нюарк и изведнъж кошмарът щеше да изчезне. Щеше да си спомни, че е дал на Лорънс Фасет часовете на предаванията, посветени на общественото обслужване и да подпише липсващите страници от формулярите на ФКС. Знаеше добре, че това няма да стане.

Едночасовото пътуване от Нюарк до Садъл Вали премина в мълчание. Шофьорът на таксито последва примера на пътника на задната седалка, който палеше цигара след цигара и който не му беше отговорил на въпроса дали полетът е бил приятен.

Танър се взря в пътния знак, когато фаровете на таксито го осветиха. След като го отминаха, той можеше да мисли само за „Бездна от кожа“. Нереално.

Десет минути по-късно таксито спря пред къщата му. Той слезе и разсеяно подаде на шофьора сумата, за която се бяха разбрали.

— Благодаря ви мистър Танър каза шофьорът, навеждайки се на седалката, за да вземе парите през прозореца.

— Какво? Какво казахте — попита Джон Танър.

— Казах: „Благодаря ви, мистър Танър“.

Танър се олюля назад и хвана дръжката на вратата, теглейки я с всичка сила.

— Откъде знаете името ми? Кажете ми, откъде знаете името ми!

Шофьорьт забеляза капките пот, които се стичаха по лицето на пътника му, безумния поглед в очите на мъжа. Сигурно е луд, помисли си шофьорът. Той бавно спусна лявата си ръка към пода под краката си. Винаги държеше там гънка оловна тръба.

— Вижте, човече — каза той, а пръстите му стискаха тръбата, — ако не искате да ви наричат по име, свалете табелата от тревната площ.

Танър пристъпи назад и погледна през рамо. На тревната площ беше фенерът от ковано желязо, на окачената на напречната пръчка верига висеше ветроупорна лампа. Над нея бяха осветени думите:

Беше поглеждал към лампата и надписа хиляди пъти. Семейство Танър, Орчард Драйв 22. В момента те също изглеждаха нереални. Сякаш никога не беше ги виждал.

— Извинявайте, приятел. Малко съм нервен. Не обичам да летя.

Затвори вратата, след като шофьорът започна да вдига стъклото. Човекът зад волана отговори рязко:

— Тогава пътувайте с влак, сър. Или пеш, за Бога!

После рязко даде газ. Танър се обърна и погледна към къщата си. Вратата се отвори. Кучето изскочи да го посрещне. Жена му стоеше в осветения вестибюл и той видя, че се усмихва.

Вторник, 3:30 часа сутринта калифорнийско време

Белият френски телефон с приглушения си холивудски звънец иззвъня пет пъти. Лийла сънено си помисли, че е глупаво да го държат откъм страната на Бърни. Никога не събуждаше него, а само нея. Смуши го с лакът в ребрата.

— Скъпи… Бърни. Бърни! Телефонът.

— Какво? — Остърман отвори объркан очи. — Телефонът? О, да върви по дяволите! Как може човек да чува телефона? — Пресегна се в тъмнината и напипа тънката слушалка.

— Да?… Да, Бърнард Остърман е на телефона… Междуградски? — Покри слушалката с ръка, седна в леглото и се облегна назад. Обърна се към жена си: — Колко е часът?

Лийла запали нощната лампа и погледна часовника.

— Три и половина. Господи!

— Сигурно е някой идиот от онази хавайска серия. Там още няма полунощ. — Бърни се мъчеше да долови глас в слушалката. — Да, централа, чакам… Разговорът е от много далеч, мила. Ако е от Хаваите, могат да накарат онзи режисьор да седне на пишещата машина. Свършено е. Не трябваше въобще да се захващаме… Да… централа? Бихте ли побързали?

— Каза, че искаш да видиш онези острови, но без униформа, спомняш ли си?

— Извинете… Да, централа, Бърнард Остърман е на телефона, по дяволите! Да? Да? Благодаря, централа… Ало? Много слабо ви чувам. Ало?… Да, по-добре е. Кой се обажда?… Какво? Какво казахте?… Кой е! Как се казвате? Не ви разбирам. Да, чувам ви, но не ви разбирам… Ало?… Ало! Един момент! Казах един момент! — Остърман се обърна и провеси крака от леглото. Одеялата се изхлузиха след него и паднаха на пода. Започна да удря вилката на белия френски телефон. — Централа! Централа! Проклетата линия прекъсна!

— Кой беше? Защо крещиш? Какво казаха?

— Той… кучият син ревеше като бивол. Каза… каза да внимаваме за… Тан Ен. Нищо повече. Искаше да се увери, че съм чул думите. Тан Ен. Какво по дяволите е това?

— Как го каза!

— Тан Ен! Непрекъснато го повтаряше!

— Звучи безсмислено… От Хаваите ли беше? Каза ли телефонистката откъде е разговорът?

Остърман гледаше втренчено жена си на слабата светлина в спалнята.

— Да, чух ясно. Беше от чужбина… От Лисабон. От Лисабон, Португалия.

— Не познаваме никого в Португалия!

— Лисабон. Лисабон, Лисабон… — Остърман си повтаряше тихо името. — Лисабон. Не е замесен. Лисабон не беше замесен.

— Какво искаш да кажеш?

— Тан ЕН!…

— Тан… тан. Танър. Може ли да бъде Джон Танър? Джон Танър!

— Не е замесен!

— Това е Джон Танър — отговори тихо Лийла.

— Джони?… Какво имаше предвид с „внимавайте за“? Защо трябва да внимаваме? Защо ще се обажда в три и половина сутринта?

Лийла седна в леглото и посегна да вземе цигара.

— Джони има врагове. Раната, която отвори на пристанището в Сан Диего, все още не е заздравяла.

— Сан Диего — да! Но Лисабон?

— Миналата седмица „Дейли Върайати“ писа, че ще ходим в Ню Йорк — продължи Лийла, вдишвайки дълбоко дима от цигарата — и че навярно ще отседнем в бившите си съседи, семейство Танър.

— Е, и?

— Вероятно сме прекалено известни. — Тя погледна мъжа си.

— Може би ще е добре да се обадя на Джони. — Остърман посегна към телефона.

Лийла го хвана за ръката.

— Полял ли си?

Остърман отново легна.

Джоу отвори очи и погледна часовника си. Шест и двайсет и пет. Беше време да става, да се пораздвижи малко в салона. Можеше да отиде в Клуба да поиграе един час голф.

Обичаше да става рано, за разлика от Бети. Винаги, когато имаше възможност, тя спеше до обед. Спяха на отделни двойни легла, защото на Джоу му беше известно, че две тела под общата завивка взаимно се омаломощават с температурата си. Ползата от съня намаляваше почти наполовина, ако през цялата нощ леглото се споделяше с друг човек. Тъй като предназначението на брачното легло беше изключително сексуално, нямаше смисъл да губят ползата от съня.

В случая две двойни легла бяха най-подходящи.

Свърши десетминутната тренировка на велоергометъра и пет-минутните упражнения с гирите, които тежаха по седем фунта и половина. Сложи малките тежести на пода и тръгна към интеркома.

— Да? Кой е?

— Телеграма, мистър Кардионе.

— Кой?

— Пише Кардионе.

— Името ми е Кардоне.

— Не е ли Апъл Драйв 11?

— Идвам веднага.

Затвори интеркома и взе кърпа от закачалката, обви я около себе си и бързо излезе от салона. Това, което беше чул, не му хареса. Стигна до предната врата и я отвори. Пред него стоеше дребен мъж в униформа и дъвчеше дъвка.

— Защо не се обадихте? Доста рано е, нали?

— Указанията бяха да я доставя. Трябваше да дойда с кола дотук, мистър Кардионе. Почти петнайсет мили. Службата ни е денонощна.

Кардоне се подписа.

— Защо петнайсет мили? „Уестърн Юниън“ има клон в Ридж Парк.

— Не е от „Уестърн Юниън“, сър. Телеграмата е от Европа.

Кардоне сграбчи плика от ръката на униформения мъж.

— Изчакайте за момент. — Не искаше да изглежда възбуден, ето защо влезе спокойно във всекидневната. Спомни си, че беше видял чантата на Бети върху пианото. Извади две еднодоларови банкноти и се върна до вратата. — Заповядайте. Извинявайте, че е трябвало да се разкарвате дотук.

Затвори вратата и разкъса телеграмата.

Кардоне влезе в кухнята, намери молив на поставката за телефона и седна на масата. Написа превода на гърба на едно списание.

Какво означаваше това? Какви „мургави… съседи“? В Садъл Вали не живееха чернокожи. Съобщението беше безсмислено.

Изведнъж Джоу Кардоне замръзна. Светлокафявият съсед можеше да означава само Джон Танър. Краят на седмицата — петък, тогава пристигаше семейство Остърман. Някой в Европа му казваше да се пази от Джон Танър и предстоящия уикенд на Остърман.

Грабна телеграмата и погледна датата.

Цюрих.

О, Господи! Цюрих!

Някой в Цюрих, който се наричаше „Да Винчи“, някой, който знаеше истинското му име, познаваше Джон Танър и беше уведомен за семейство Остърман, го предупреждаваше!

Джоу Кардоне гледаше втренчено през прозореца към тревната площ в задния двор. Да Винчи, Да Винчи! Леонардо.

Художник, войник, архитект на войната — всичко за всички.

Мафията. О, Господи! Кой от тях?

Костела-но? Батела? Може би Латрона.

Кой от тях го заплашваше? И защо? Той беше техен приятел.

Докато разтваряше телеграмата на кухненската маса, ръцете му трепереха. Прочете я още веднъж. Всяко изречение постепенно извикваше във въображението му все по-опасни тълкувания.

Танър!

Джон Танър беше открил нещо! Но какво!

И защо съобщението идваше от Цюрих?

Какво общо имаше всеки от тях с Цюрих?

Или семейство Остърман?

Какво беше открил Танър? Какво щеше да прави?… Един от хората на Батела нарече веднъж Танър с някакво име. Какво беше то?

„Volturno!“ — ястреб. „… не е приятел на италианеца… Внимавайте… Пазете се…“ Как? От какво! Танър не би му се доверил. А и защо трябваше да го прави?

Той, Джоу Кардоне, не беше синдикат, не беше мафия. Какво би могъл да знае той!

Но съобщението на Да Винчи беше пристигнало от Швейцария. Оставаше още една възможност, страшна възможност. В Коза Ностра бяха разбрали за Цюрих! Щяха да го използват срещу него, ако не успееше да спре „светлокафявия мъж“, който не беше приятел на италианеца. Ако не беше в състояние да предотврати това, което Джон Танър се канеше да направи, той щеше да бъде унищожен.

Цюрих! Семейство Остърман!

Беше направил нещо, което смяташе за правилно! Беше го направил, за да оцелее. Остърман го представи по такъв начин, че той не изпита никакви съмнения. А сега вече работата беше в чужди ръце. Не в неговите. Вече нямаше да може да стигне до него.

Джоу Кардоне излезе от кухнята и се върна в миниатюрния си гимнастически салон. Без да слага ръкавиците, започна да удря крушата. Все по-бързо и по-бързо, все по-силно и по-силно.

В мозъка си чуваше стържещ звук:

„Цюрих! Цюрих! Цюрих!“

Вирджиния Тримейн чу мъжа си да става от леглото в шест и петнайсет и веднага разбра, че нещо не е наред. Мъжът й рядко се размърдваше толкова рано.

Изчака няколко минути. След като той не се върна, тя стана, облече си хавлията и слезе долу. Дик се беше изправил до еркерния прозорец на всекидневната, пушеше цигара и четеше нещо от лист хартия.

— Какво правиш!

— Виж това — отговори той тихо.

— Кое? — Тя взе хартията от ръката му.

— Каква е тази бележка? Кога я получи?

— Преди двайсетина минути чух шум до прозореца. Достатъчно силен, за да ме събуди. Някой форсираше двигател на кола. Караше напред-назад по улицата. Мислех, че и ти си чула.

Издърпа нагоре завивката.

— Струва ми се, че чух. Не обърнах внимание…

— Слязох и отворих вратата. Този плик беше на изтривалката.

— Какво означава това?

— Все още не знам.

— Кой е Блакстън?

— Коментарите. Основите на правната система… — Ричард Тримейн се отпусна в креслото и подпря челото си с ръка. С другата ръка леко въртеше цигарата по ръба на пепелника. — Моля те… Нека да помисля.

Вирджиния Тримейн отново погледна листа със загадъчното съобщение.

— „Приятел, журналиста.“ Означава ли, че …?

— Танър се е захванал с нещо и този, който е донесъл бележката, е в паника. А сега се опитват да паникьосат и мен.

— Защо?

— Не знам. Навярно смятат, че мога да им помогна. И ме заплашват, за да не откажа. Заплашват всички нас.

— Семейство Остърман.

— Правилно. Те ни заплашват с Цюрих.

— О, Господи! Те знаят! Някой е разбрал!

— Така изглежда.

— Мислиш ли, че Бърни се е уплашил? И е проговорил?

Окото на Тримейн трепна.

— Трябва да е луд, ако го е направил. Ще го разпънат от двете страни на Атлантическия океан… Не, не е това.

— Тогава какво е?

— Човекът, написал бележката, е някой, с който съм работил в миналото или на когото съм отказал. Може би е от сегашните случаи. Навярно от папките, които в момента са на бюрото ми. Танър е надушил нещо и вдига шум. А те се надяват да го спра. Ако не го направя, с мен е свършено. Преди да е станало каквото и да било… Преди Цюрих да е започнал да работи за нас.

— Не могат да те докоснат! — каза жената на Тримейн с яростна предизвикателност, която прозвуча неестествено.

— Стига, скъпа. Хайде да не се заблуждаваме взаимно. Във висшите кръгове аз съм специалист по анализ на обединените фирми. На борсата блъфирам с курса на акциите. По думите на съдията Ханд31 — фондовата борса в момента е обезумяла от фалшиви, фиктивни сделки.

— Неприятности ли имаш?

— Всъщност не — винаги бих могъл да кажа, че са ми дали погрешна информация. В съда ме харесват.

— Уважават те! Работиш по-усърдно от който и да било човек, когото познавам. По дяволите! Та ти си най-добрият адвокат, който се е раждал!

— Бих искал да мисля така.

— Ти наистина си!

Ричард Тримейн стоеше до големия еркерен прозорец и гледаше тревната площ зад къщата си, която струваше седемдесет и четири хиляди долара.

— Не е ли странно? Навярно си права. Аз съм най-добрият в система, която ненавиждам… В система, която Танър би разкъсал на парчета в някоя от програмите си, ако знаеше какво я движи. Ето с какво е свързана кратката бележка.

— Мисля, че грешиш. Според мен това е някой, когото си победил. А сега иска да си оправи сметките с теб. Някой, който се опитва да те уплаши.

— Значи тогава е успял. Нещата, които Блакстън ми казва, не са нови за мен. Това, което съм аз, и това, което правя, ме превръща в естествен враг на Танър. Или поне така би си помислил… Само ако знаеше истината! — Той я погледна и пресилено се усмихна: — А в Цюрих знаят истината.

Вторник, 9:30 часа сутринта калифорнийско време

Остърман се скиташе безцелно из двора на студиото, опитвайки се да прогони от съзнанието си телефонния разговор, който беше провел преди зазоряване. Разговорът го преследваше.

Нито той, нито Лийла успяха да заспят отново. Дълго се опитваха да стеснят кръга от възможности и когато изчерпаха всички варианти, започнаха да изследват по-важния въпрос — „защо“.

Защо се бяха обадили на него? Какво стоеше зад телефонния разговор? Дали Танър се беше захванал с поредното си разкритие?

Ако беше така, неговите разкрития нямаха нищо общо с него. Нямаха нищо общо с Бърни Остърман.

Танър никога не говореше с подробности за работата си. Само с най-общи факти. Когато станеше въпрос за това, какво смята за несправедливост, той беше на особено мнение. И тъй като двамата мъже често не се разбираха по отношение на понятието „честна игра в бизнеса“, избягваха подробностите.

Бърни възприемаше Танър като кръстоносец, който никога не е вървял пеш. Никога не му се беше случвало баща му да се прибере вкъщи и да заяви, че от следващия ден е без работа, или майка му да стои до полунощ и да върши чудеса с износената дрешка на детето, което трябваше сутринта да отиде на училище. Танър можеше да си позволи да се възмущава и беше свършил добра работа. Имаше обаче неща, които той никога нямаше да разбере. Ето защо Бърни никога не беше говорил с него за Цюрих.

— Ей, Бърни! Чакай! — Ед Пъмфрит, пълничък, неуверен режисьор на средна възраст, го настигна на тротоара.

— Здрасти, Еди. Как върви работата?

— Отлично! Опитах се да се свържа с теб в кабинета ти. Момичето каза, че си излязъл.

— Нямаше какво да правя там.

— Обещаха ми, сигурно и на теб са обещали. Ще бъде хубаво да работим заедно.

— О?… Не, нищо не са ми обещали. Върху какво ще работим?

— Какво е това? Шеги? — Пъмфрит леко се бранеше. Сякаш знаеше, че Остърман го възприема като посредствен човек.

— Никакви шеги. Аз приключвам тук тази седмица. За какво говориш? Кой ти обеща?

— Новият шеф на отдел „Серийни филми“ ми се обади по телефона тази сутрин. Аз ще се захвана с половината от епизодите на поредицата „Изтребителя“. Каза, че ще правиш четири последователни серии. Идеята ми харесва.

— Каква идея?

— Сценарият. Трима мъже, които работят върху голяма тайна сделка в Швейцария. Веднага ме грабна.

Остърман спря и погледна Пъмфрит.

— Кой ти каза?

— За какво?

— Няма никакви четири серии. Никакви сценарии. Никаква сделка. А сега ми обясни за какво става дума.

— Ти се шегуваш. Бих ли се занасял с влиятелни хора като теб и Лийла? Бях страшно доволен. Шефът на отдел „Серийни филми“ ми се обади и ми каза да те помоля за сценария!

— Кой ти се обади?

— Как беше… Новият шеф на отдел „Серийни филми“, който дойде от Ню Йорк.

— Кой?

— Спомена ми името си… Танър. Така беше. Танър. Джим Танър, Джон Танър…

— Джон Танър не работи тук! Кой те накара да ми кажеш това? — Той хвана Пъмфрит за ръката. — Теб питам, кучи сине!

— Пусни ме! Ти си луд!

Остърман осъзна грешката си, Пъмфрит не беше нищо друго, освен куриер. Той пусна ръката на режисьора.

— Съжалявам, Еди. Извинявай… Имам много проблеми. Прости ми, моля те! Аз съм свиня.

— Добре, добре. Ти си прекалено напрегнат. Там е бедата. Много си напрегнат, приятелю.

— Този човек, Танър, сутринта ли ти се обади?

— Преди около два часа. Да ти кажа право, не го познавам.

— Виж, направил си е лоша шега. Разбираш ли? Няма да правя сериите, повярвай ми… Забрави за тях, чуваш ли?

— Шега?

— Честна дума. Ясно ли ти е?… Виж какво, говориха с мен и Лийла за един проект. Ще настоявам за теб като подходящ човек, какво ще кажеш?

— Ей, благодаря!

— Няма защо. Нека тази малка шега да си остане между нас. Може ли?

Остърман не си направи труда да изслуша докрай благодарствения отговор на Пъмфрит. Отдалечи се забързано по улицата на студиото към колата си. Трябваше да си иде вкъщи при Лийла.

На предната седалка на колата му седеше огромен мъж в шофьорска униформа! Той слезе, след като Бърни се приближи, и задържа вратата отворена.

— Мистър Остърман?

— Кой сте вие? Какво търсите в…

— Имам да ви предам нещо.

— Но аз не искам да го чуя! Искам да знам защо седите в колата ми!

— Внимавайте с приятеля си Джон Танър. Внимавайте какво говорите с него.

— Какво, за Бога, искате да кажете?

Шофьорът сви рамене.

— Аз просто ви предавам съобщение, мистър Остърман. А сега бихте ли искали да ви откарам вкъщи?

— Не, разбира се! Аз не ви познавам! Не разбирам…

Задната врата се затвори леко.

— Както желаете, сър. Просто се опитвам да бъда учтив с вас.

Шофьорът се обърна с хитра усмивка.

Бърни стоеше сам, неподвижен, и се взираше след него.

Вторник, 10:00 часа сутринта

— Застрашена ли е някоя от средиземноморските ни сметки? — попита Джоу Кардоне.

Партньорът му, Сам Бенет, се обърна на стола, за да се увери, че вратата на кабинета е затворена. „Средиземноморски“ беше кодово название на онези клиенти, за които и двамата партньори знаеха, че са изгодни, но опасни инвеститори.

— Не ми е известно — каза той. — Защо? Чул ли си нещо?

— Нищо конкретно… Всъщност може би нищо.

— И затова се върна по-рано?

— Не. Не съвсем. — Кардоне разбираше, че дори и на Бенет не можеше да се обясни всичко. Сам не беше част от Цюрих. Ето защо Джоу се колебаеше. — Е, донякъде. Прекарах известно време на борсата в Монреал.

— Какво чу?

— Чух, че има нова кампания от кабинета на министъра на правосъдието и че Комисията по ценните книжа и борсите му предава всичко, което има. Всяка сметка над сто хиляди долара, за която се предполага, че е свързана с мафията, се наблюдава.

— Това не е нещо ново. Къде беше?

— В Монреал. Там бях. Не ми харесва, когато чувам подобни неща на осемстотин мили от кабинета си. И, по дяволите, никак не ми се иска да вдигам телефона и да питам партньора си дали някой от нашите клиенти не е изправен пред съда… Защото, нали разбираш, вече няма гаранция, че телефонните разговори са лични.

— Боже мой! — изсмя се Бенет. — Прекалено много ти работи въображението.

— Надявам се.

— Прекрасно знаеш, че щях да се свържа с теб, ако беше възникнало нещо подобно. Дори ако имаше някаква вероятност да възникне. Не е тази причината, за да си прекъснеш отпуската. Какво още има?

Докато сядаше на бюрото, Кардоне избягна погледа на партньора си.

— Добре. Няма да те лъжа. Наистина нещо друго ме накара да се върна… Не мисля, че има нещо общо с нас. С теб или с фирмата. Ако се окаже обратното, ще дойда при теб, съгласен ли си?

Бенет стана от стола. Прие думите на партньора си, които всъщност не бяха никакво обяснение. С годините беше свикнал да не разпитва Джоу прекалено настойчиво. Защото независимо от стадното си чувство Кардоне беше затворен човек. Носеше огромни капитали на фирмата и никога не искаше повече от съответния дял. На Бенет това му беше достатъчно.

Сам тръгна към вратата и тихо се изсмя.

— Кога ще спреш да бягаш от призрака на Южна Филаделфия?

Кардоне отговори на усмивката на партньора си.

— Когато престане да ме преследва в Клуба на банкерите с гореща лазаня32.

Бенет затвори вратата след себе си, а Джоу се върна към натрупалата се през десетте дни поща. Нямаше нищо. Нищо, което можеше да бъде свързано със средиземноморски проблем. Нищо, което дори да загатва за конфликт с мафията. И все пак през тези десет дни се беше случило нещо, нещо, което засягаше Танър.

Вдигна слушалката на телефона и натисна бутона, с който викаше секретарката си.

— Нищо друго ли няма? Не са ли се получили други съобщения?

— Нито едно, на което трябва да отговорите. На всички обяснявах, че ще се върнете в края на седмицата. Някои от хората, които ви търсиха, казаха, че ще се обадят тогава, други — в понеделник.

— Продължавай да казваш така. Който и да пита за мен, отговаряй, че ще бъда на работа в понеделник.

Постави обратно слушалката и отключи второто чекмедже на бюрото си, където държеше малка картотека. Средиземноморските клиенти.

Сложи металната кутийка пред себе си и започна да прехвърля с пръсти картончетата. Навярно някое име щеше да събуди спомен, щеше да извика в съзнанието му забравен факт, свързан със случилото се.

Личният му телефон иззвъня. На тази линия му се обаждаше само Бети — никой друг не знаеше номера. Джоу обичаше жена си, но тя притежаваше невероятната способност да го дразни с дребни неща, когато той не искаше да бъде прекъсван.

— Да, скъпа?

Тишина.

— Какво има, миличка? Имам много работа.

Жена му пак не отговори.

Изведнъж Кардоне се уплаши. Никой друг освен Бети нямаше този номер!

— Бети? Отговори ми!

Гласът, който чу, беше бавен, дебел и ясен.

— Джон Танър летя до Вашингтон вчера. Мистър Да Винчи е много обезпокоен. Вероятно приятелят ви от Калифорния ви е предал. Свързали са се с Танър.

Джоу Кардоне чу изщракването на прекъснатата телефонна връзка.

Господи! О, Господи! О, Боже! Били са семейство Остърман. Те са го предали! Но защо? Това е абсурдно! Каква връзка би могло да има между Цюрих и нещо, макар и малко свързано с мафията? Те бяха на светлинни години едно от друго! А бяха ли всъщност? Или едните използваха другите?

Кардоне се опита да се успокои, но беше невъзможно. Осъзна, че смачква металната кутийка. Какво можеше да направи? С кого можеше да говори? Със самия Танър? О, Господи, не, разбира се! Със семейство Остърман? С Бърни Остърман? За Бога, не! Не сега. С Тримейн. С Дик Тримейн.

Вторник, 10:00 часа сутринта

Прекалено разстроен, за да седи в експреса от Садъл Вали, Тримейн реши да отиде в Ню Йорк с колата си.

Докато се носеше по шосе 5 към моста „Джордж Вашингтон“, той забеляза в огледалото за обратно виждане светлосин кадилак. Когато даде вляво, за да изпревари другите коли, кадилакът направи същото. Свърна вдясно, промушвайки се през бавния поток от коли, и кадилакът го последва — непрекъснато беше с няколко автомобила зад него.

На моста Тримейн се приближи до будката, за да плати таксата, и забеляза, че кадилакът се изравни с него на съседното платно, по което колите се движеха по-бързо. Опита се да види кой кара колата.

Беше жена. Тя извърна лице. Тримейн успя да види само задната част на главата й. Независимо от това му се стори смътно позната.

Кадилакът префуча покрай него, преди да беше в състояние да разсъждава по-нататък. Движението попречи на опитите му да последва колата. Беше сигурен, че кадилакът го следи, както и че шофьорът не иска да бъде разпознат. Защо? Коя беше тя?

Беше ли тази жена Блакстън?

Разбра, че е неспособен да свърши каквато и да било работа в кабинета си. Отмени предварително уговорените срещи и още веднъж прегледа папките на обединените фирми, които неотдавна успешно беше прекарал през съда. Една папка особено много го интересуваше. „КамеронУлънс“. Три фабрики в малък град в Масачусетс, от поколения собственост на семейство Камерон. Нападнати отвътре от най-големия син. Беше принуден с подкуп да продаде своя дял от компанията на верига от магазини за облекло от Ню Йорк, която имаше претенции към марката „Камерон“.

Те получиха марката и затвориха фабриките, а градът се разори. Тримейн беше представял веригата от магазини в бостънския съд. Семейство Камерон имаше дъщеря. Неомъжена жена, неотдавна преминала трийсетте. Своенравна, агресивна.

Шофьорът на кадилака беше жена. Почти на същата възраст.

И все пак, за да избере една, трябваше да отхвърли толкова много други възможности. Основателите на обединени фирми знаеха на кого да се обадят, когато ставаше въпрос за правни проблеми. Тримейн! Той беше експертът. Четирийсет и четири годишен магьосник, владеещ отлично новия правен апарат, помитащ остарели юридически понятия в разрастващата се икономика на конгломератите.

Дъщерята от семейство Камерон ли беше в светлосиния кадилак?

Откъде можеше да знае? Имаше толкова много други. Семейство Камерон. Семейство Смит от Атланта. Семейство Бойнтьн от Чикаго. Семейство Фъргюсън от Рочестър. Корпорациите преследваха старите семейства, богатите семейства. Старите богати семейства не се лишаваха от нищо, те бяха мишени. Кой от тях можеше да бъде Блакстън?

Тримейн стана от стола и се разходи безцелно из стаята. Повече не можеше да понася затвореното пространство. Трябваше да излезе.

Чудеше се какво щеше да каже Танър, ако му се беше обадил и му беше предложил да обядват. Как щеше да реагира? Щеше ли непринудено да приеме? Щеше ли да му откаже? Щеше ли да се измъкне? Би ли било възможно, ако Танър приемеше поканата, да научи нещо, свързано с предупреждението на Блакстън?

Тримейн вдигна слушалката и набра номера. Клепачите му потрепваха почти болезнено.

Танър беше зает с някакво събрание. Тримейн почувства облекчение; беше глупаво, че го потърси. Не остави никакво съобщение и бързо излезе от кабинета си.

На Пето Авеню такси спря точно пред него, като му препречи пътя на ъгловата пресечка.

— Ей, сър! — Шофьорът показа главата си през прозореца.

Тримейн и още няколко пешеходци се учудиха кого вика. Всички се спогледаха.

— Вие, сър! Името ви е Тримейн, нали?

— Аз? Да…

— Имам да ви предам нещо.

— На мен? Как така?…

— Трябва да бързам, светофарът ще се смени, а съм получил двайсет долара, за да ви го предам. Трябва да ви кажа да вървите на изток по Петдесет и четвърта улица. Просто продължавайте да вървите и мистър Блакстън ще ви намери.

Тримейн сложи ръката си на рамото на шофьора.

— Кой ви каза? Кой ви даде…

— Откъде да знам? От девет и половина сутринта в колата седи някакъв чудак, а таксиметровият апарат е включен. Има бинокъл и пуши тънки пури.

Знакът „Не преминавай“ започна да мига.

— Какво каза той?… Ето! — Тримейн бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Даде на шофьора десет долара. — А сега ми кажете, моля ви.

— Вече ви обясних, сър. Преди няколко секунди слезе от таксито и ми даде двайсет долара, за да ви кажа да вървите на изток по Петдесет и четвърта улица. Това е всичко.

— Не е всичко! — Тримейн сграбчи шофьора за ризата.

— Благодаря ви за десетте долара.

Шофьорът бутна ръката на Тримейн, даде сигнал с клаксона, за да разпръсне нарушаващите правилата за уличното движение пешеходци пред себе си и потегли.

Тримейн овладя паниката си. Пристъпи назад към бордюра на тротоара и се отдръпна под сенника на витрината зад себе си. Гледаше хората, които се движеха на север, и се мъчеше да различи мъжа с бинокъл и тънка пура.

След като не го откри, той започна да си проправя път от вход на вход към Петдесет и четвърта улица. Вървеше бавно и се взираше в минувачите. Някои, които се движеха в същата посока, но много по-бързо, се блъскаха в него. Други, отправящи се на юг, забелязваха странното държание на русия мъж в скъпи дрехи и се усмихваха.

На ъгъла на Петдесет и четвърта улица Тримейн спря. Въпреки лекия ветрец и тънкия костюм, той се потеше. Знаеше, че трябва да върви на изток. В това нямаше никакво съмнение.

Едно нещо беше ясно. Блакстън не беше шофьорът на светлосиния кадилак. Блакстън беше мъж с бинокъл и тънки пури.

Тогава коя беше жената? Беше я виждал преди. Знаеше със сигурност!

Тръгна на изток по Петдесет и четвърта улица. Вървеше вдясно. Никой не му направи знак, никой дори не го погледна. После пресече Парк Авеню към острова.

Никой.

Лексинггън Авеню. Покрай огромните строителни обекти. Никой.

Трето Авеню, Второ, Първо.

Никой.

Тримейн навлезе в последната част на улицата. Сляпа улица, която свършваше на Ийст Ривър, оградена от двете страни с навесите над входовете на жилищните блокове. Мъже с куфарчета и жени, някои, от които носеха кутии от универсалния магазин, влизаха и излизаха от двете сгради. В края на улицата имаше светлокафява лимузина мерцедес-бенц, паркирана напречно, сякаш по средата на завоя. А близо до нея стоеше мъж в елегантен бял костюм и панамена шапка. Беше доста по-нисък от Тримейн. Дори от трийсет ярда Тримейн забеляза, че беше с тъмен тен. Носеше големи слънчеви очила с дебели рамки и гледаше право в Тримейн, докато той се приближаваше към него.

— Мистър Блакстън?

— Мистър Тримейн. Съжалявам, че ви накарахме да вървите пеша толкова дълго. Знаете ли, трябваше да сме сигурни, че сте сам.

— А защо да не бъда сам?

Тримейн се опитваше да познае акцента. Беше едва забележим, но не можеше да се свърже със североизточните щати.

— Човек, който е изпаднал в затруднение, често погрешно търси компания.

— В какво затруднение съм изпаднал аз?

— Получихте ли бележката ми?

— Разбира се. Какво означава тя?

— Точно това, което пише в нея. Приятелят ви Танър е много опасен за вас. И за нас. Просто искаме да наблегнем на този факт, както би трябвало да постъпват помежду си добрите бизнесмени.

— С какъв бизнес се занимавате, мистър Блакстън? Предполагам, че Блакстън не е истинското ви име, ето защо не мога да ви свържа с нищо познато.

Мъжът с белия костюм с шапка и тъмни очила направи няколко крачки към мерцедеса.

— Казахме ви. Приятелите му от Калифорния…

— Семейство Остърман?

— Да.

— Компанията ми няма нищо общо със семейство Остърман. Абсолютно нищо.

— Но вие имате, нали?

Блакстън мина пред колата и се изправи от другата й страна.

— Не говорите сериозно! Вярвайте ми, щом казвам, че е така.

Мъжът посегна към дръжката, но не отвори вратата. Чакаше.

— Една минута! Кой сте вие?

— Засега „Блакстън“ е достатъчно.

— Не!… Какво казахте? Не бихте могли…

— Можем. Ето в какво се състои разликата. И след като сега знаете, че можем, това би послужило до известна степен като доказателство за значителното ни влияние.

— За какво намеквате?

Тримейн натисна с ръце предната част на мерцедеса и се наведе към Блакстън.

— Мина ни през ума, че може би работите с приятеля си Танър. Ето защо искахме да се срещнем с вас. Подобна връзка би била абсолютно нежелателна. Не бихме се поколебали публично да разгласим приноса ви за материалното състояние на семейство Остърман.

— Вие сте луд! Защо трябва да работя с Танър? Върху какво? Не ви разбирам.

Блакстън свали слънчевите си очила. Очите му бяха сини и проницателни. Тримейн забеляза, че имаше лунички по носа и скулите.

— Ако е вярно, в такъв случай няма нищо, за кое го да се притеснявате.

— Разбира се, че е вярно! Не съществува никаква причина да работя с Танър върху каквото и да било!

— Логично е. — Блакстън отвори вратата на мерцедеса. — Продължавайте по същия начин.

— За Бога, не можете просто така да си тръгнете. Виждам се с Танър всеки ден. В клуба. Във влака. Какво, по дяволите, трябва да мисля, какво трябва да говоря?

— Имате предвид какво трябва да търсите? Ако бях на ваше място, щях да се държа така, сякаш никога не сме се виждали… Той може би ще прави намеци, ако казвате истината, може би ще проучва. Ще разберете.

Тримейн се изправи, като правеше усилия да остане спокоен.

— Заради всички нас може би е по-добре да ми кажете кого представяте. Би било хубаво, наистина.

— О, не, съветнико! — Краткотраен смях придружи отговора на Блакстън. — Вижте, забелязахме, че през последните няколко години сте придобили доста обезпокоителен навик. Нищо сериозно, поне засега, но трябва да се има предвид.

— Какъв навик?

— Периодично пиете прекалено много.

— Това е смешно!

— Казах, че не е сериозно. Справяте се отлично с работата си. И все пак в подобни моменти не можете нормално да се контролирате. Не, би било грешка да ви обременявам, особено в сегашното ви тревожно състояние.

— Не си отивайте, моля ви!…

— Ще поддържаме връзка. Може би ще сте научили нещо с наша помощ. Във всеки случай, винаги ще наблюдаваме… работата ви по обединяването на фирмите с голям интерес.

Тримейн трепна.

— А семейство Остърман? Трябва да ми обясните.

— Имате мозък в правната си глава и няма да кажете нищо на семейство Остърман! Нито пък ще им намекнете нещо! Ако Остърман работи с Танър, ще разберете. Ако не работи, не му обяснявайте нищо за себе си. — Блакстън седна на седалката на шофьора в мерцедеса и запали двигателя. Малко преди да потегли, извика: — Пазете главата си, мистър Тримейн. Ще държим връзка.

Тримейн се опита да подреди мислите си; чувстваше как клепачът му трепка. Слава Богу, че не се беше свързал с Танър! Без да е подготвен, той можеше да каже нещо, нещо опасно.

Нима Остьрман е бил такъв голям глупак или страхливец, за да издрънка истината за Цюрих на Джон Танър? Без да се консултира с тях?

Ако случаят беше такъв, Цюрих трябваше да бъде уведомен. Цюрих трябваше да се погрижи за Остьрман. Те щяха да го разпънат на кръст!

Трябваше да намери Кардоне. Нужно беше да решат какво да правят. Той изтича до един уличен телефон.

Бети му каза, че Джоу е отишъл на работа. Секретарката на Кардоне го уведоми, че Джоу е все още в отпуск.

Джоу играеше игри. Трепкането над лявото око на Тримейн почти го заслепяваше.

Вторник, 7:00 часа сутринта

Неспособен да спи, Танър влезе в кабинета си. Погледът му беше привлечен от сивите стъкла на трите телевизора. Изглеждаха мъртви, празни. Запали цигара и седна на дивана. Мислеше си за инструкциите на Фасет: да запази самообладание, да забрави и да не споделя нищо с Али. Фасет беше повторил последната заповед няколко пъти.

Единствената реална опасност би възникнала, ако Али кажеше нещо, което не трябва, на някого, на когото не трябва. Това беше опасно. Опасно за Али. Танър никога не беше крил нищо от жена си. Съмняваше се, че ще може да го направи и сега. Фактът, че винаги бяха откровени помежду си, представляваше най-силната връзка на здравия им брак. Дори и когато спореха, никога не използваха като оръжие неизречени обвинения. В детството си Алис Маккол беше преживяла достатъчно.

През следващите шест дни обаче „Омега“ щеше във всички случаи да промени живота им. Той трябваше да приеме, защото Фасет беше казал, че ще е най-добре за Али.

Слънцето вече се беше издигнало. Денят започваше и семейство Кардоне, Тримейн и Остьрман скоро щяха да бъдат атакувани. Танър се чудеше какво ще направят, как ще реагират. Надяваше се трите двойки да се свържат с полицията и да докажат, че Фасет не е прав. И всички щяха да си възвърнат здравия разум.

Възможно беше обаче лудостта едва сега да започва. Какъвто и да беше случаят, Танър нямаше да отиде на работа. Ако Фасет беше прав, той трябваше да остане вкъщи с Али и децата. Фасет нямаше никаква власт над това решение.

Трябваше някак си да накара Али да повярва, че е болен от грип. Щеше да поддържа връзка със службата по телефона, но нямаше да остави семейството си.

Непрекъснато му се обаждаха: въпроси от службата. Али и децата се оплакваха, че постоянното звънене на телефона е достатъчно, за да ги накара да полудеят. Ето защо и тримата се оттеглиха към басейна. С изключение на няколко облака към пладне денят беше горещ — идеален за плуване. Бялата патрулна кола няколко пъти мина покрай къщата. В неделя Танър се беше разтревожил от нея. Сега й беше благодарен. Фасет спазваше обещанието си.

Телефонът иззвъня отново.

— Да, Чарли. — Не си направи труда да каже „ало“.

— Мистър Танър?

— О, извинете. Да, Джон Танър е на телефона.

— Обажда се Фасет…

— Една минута! — Танър погледна през прозореца на кабинета си, за да се увери, че Алис и децата все още са при басейна. Те бяха там.

— Какво има, Фасет? Хората ви започнаха ли да действат?

— Можете ли да говорите?

— Да… Открихте ли нещо? Обадил ли се е някой от тях на полицията?

— Не. Ако се случи нещо подобно, ще ви съобщим незабавно. Не ви се обаждам за това… Постъпили сте изключително глупаво. Не мога да намеря думи, за да определя достатъчно силно какво невнимание сте проявили.

— За какво говорите?

— Не отидохте на работа тази сутрин…

— Не отидох, естествено!

— Не трябва да нарушавате нормалния си ритъм на живот. Никакви промени в обикновения ви график. Ужасно е важно. Заради собствената си сигурност трябва да спазвате нашите указания.

— Прекалено много искате от мен!

— Слушайте. Жена ви и децата в този момент са в плувния басейн зад къщата. Синът ви Реймънд не отиде на урок по тенис…

— Аз му казах да не ходи. Помолих го да свърши нещо в градината.

— Доставиха на жена ви продукти вкъщи, което не е обичайно.

— Обясних й, че може да се наложи да води бележки. И преди го е правила…

— Главното е, че не вършите обичайните неща. Особено важно е да се придържате към ежедневния си стереотип. Не мога да се изразя достатъчно силно. Не трябва да привличате вниманието върху себе си.

— Пазя семейството си. Мисля, че е разбираемо.

— И ние също. Далеч по-успешно, отколкото вие сте в състояние да го правите. Не сме изпуснали от погледа си нито един от тях, дори и за минута. Ще бъда справедлив — и вие също. Два пъти излязохте на алеята за коли: в девет и трийсет и две и в единайсет и двайсет. Дъщеря ви си беше поканила приятелка за обед, някоя си Джоун Лумис, на осем години. Ние сме изключително грижовни и внимателни.

Директорът на отдел „Новини“ взе цигара и я запали с настолната запалка.

— Мисля, че е така.

— Няма за какво да се тревожите. Не съществува никаква опасност за вас и за семейството ви.

— Вероятно. Мисля, че всички сте луди. Нито един от тях няма нищо общо с тази „Омега“.

— Възможно е. Но ако сме прави, те няма да предприемат нищо, без да проверят. Няма да се паникьосат — би било прекалено опасно. А когато проверят, веднага ще започнат взаимно да се подозират. За Бога, не им давайте повод да не го правят. Вършете си работата така, сякаш нищо не се е случило. Важно е. Никой няма да навреди на семейството ви. Не могат да се приближат достатъчно близо, за да го извършат.

— Добре. Думите ви звучат убедително. Но сутринта излязох три пъти на алеята за коли, не два пъти.

— Не е вярно. Третия път останахте в преддверието на гаража, а не излязохте на алеята. И не беше сутринта, а в дванайсет и четиринайсет. — Фасет се изсмя. — Сега по-добре ли се чувствате?

— Ще бъда ужасен лъжец, ако не го призная.

— Вие не сте лъжец. Или поне в общи линии. Досието ви съвсем ясно го доказва. — Фасет отново се засмя. Дори Танър се усмихна.

— Вие наистина сте страшен, знаете ли? Утре ще отида на работа.

— Когато всичко свърши, трябва да прекараме една вечер заедно. Мисля, че съпругите ни ще се харесат. Пиенето ще бъде от мен.

— „Дюърс Уайт Лейбъл“ с много сода за вас и „Скоч“ с лед и малко вода за жена ви.

— Господи! Ако започнете да описвате и половия ни живот…

— Нека да проверя в картотеката.

— Вървете по дяволите! — засмя се облекчено Танър. — Е, надявам се, че ще удържите на думата си.

— Разбира се. Сигурен съм, че ще се погодим.

— Кажете кога и ние ще дойдем.

— В понеделник ще го обсъдим. Ще се чуем. Имате номера за спешна връзка след работно време. Не се притеснявайте да ми звъните.

— Добре. Утре ще бъда на работа.

— Чудесно! И, моля ви, вече не правете предавания за нас. Работодателите ми не харесаха последното.

Танър си спомни. Програмата, която Фасет имаше предвид, беше едно предаване на Удуърд. Авторите бяха предложили фразата „Хванат на местопрестъплението33“ за буквите ЦРУ. Беше точно преди една година.

— Не беше лошо.

— Не беше хубаво. Гледах го. Исках да се пръсна от смях, но не можах. Бях с директора в неговата всекидневна. „Хванат на местопрестъплението“! Господи! — Фасет отново се засмя и накара Танър да се отпусне повече, отколкото мислеше, че е възможно.

— Благодаря ви, Фасет.

Танър затвори телефона и изгаси цигарата си. Фасет беше съвършен професионалист, мислеше си той. И беше прав. Никой не можеше да се доближи до Али и децата. Доколкото знаеше, ЦРУ поставяше снайперисти по дърветата. Не му оставаше да направи нещо друго, освен точно това, което Фасет беше казал. Нищо. Просто да си върши работата както обикновено. Да не нарушава ритъма си на живот, да не се отклонява от нормата. Почувства, че вече е в състояние да изиграе ролята. Предпазните мерки бяха точно такива, каквито Фасет беше казал, че ще бъдат.

Една мисъл обаче го тревожеше и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Танър.

Беше почти четири часа следобед. Със семейство Тримейн, Кардоне и Остърман вече е била осъществена връзка. Вече бяха започнали да ги безпокоят. И все пак нито един от тях не беше сметнал за уместно да се обади на полицията или дори на него.

Наистина ли беше възможно шест души, негови приятели от години, да не бъдат такива, каквито изглеждат?

Вторник, 9:40 часа сутринта калифорнийско време

Колата зави от булевард Уилшир по Бевърли Драйв. Остьрман знаеше, че превишава определената за Лос Анджелес пределна скорост. Сега обаче това изглеждаше абсолютно маловажно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за предупреждението, което току-що беше получил. Трябваше да се прибере вкъщи при Лийла. Налагаше се вече да поговорят сериозно и да решат какво да правят.

Защо бяха избрали точно тях? Кой ги предупреждаваше? И за какво?

Навярно Лийла беше права. Танър беше техен приятел, най-добрият, който някога са имали. Той обаче държеше на резервираността в отношенията с приятелите. Според него съществуваха области, до които човек никога не трябваше да се докосва. Винаги имаше известно разстояние, тънка стъклена стена, която се изправяше между Танър и всяко друго човешко същество. С изключение, разбира се, на Али. И сега Танър притежаваше информация, която по някакъв начин ги засягаше. Означаваше нещо за него и Лийла. И Цюрих беше свързан с нея. Но, по какъв начин, за Бога?

Остърман стигна до подножието на хълма Мълхоланд и бързо се изкачи на върха покрай огромните къщи, смесица от различни стилове, обитавани от онези, които сега или в миналото бяха на върха на холивудския спектър. Някои от къщите бяха занемарени, разрушаващи се останки от отминала екстравагантност. Пределната скорост в отсечката при Мълхоланд беше трийсет мили. Спидометьрът на Остърман показваше петдесет и едно. Натисна педала на газта. Беше решил какво да направи. Щеше да вземе Лийла и да тръгне към Малибу. Двамата щяха да намерят телефонна будка на магистралата и да се обадят на Тримейн и Кардоне.

Бързо приближаващият се вой на полицейската сирена, ставаше все по-силен. Беше просто звуков ефект в този град на най-различни съоръжения, но полицаите определено му сигнализираха да спре.

— Вижте, аз живея тук. Казвам се Остърман. Бърнард Остърман. „Калиенте“ 260. Сигурно знаете къщата ми. — Твърдението беше направено категорично. „Калиенте“ заемаше внушителна площ.

— Извинете, мистър Остърман, книжката и документите на колата, моля.

— Обадиха ми се в студиото, че жена ми не се чувства добре. Мисля, че е разбираемо защо бързам.

— Не за сметка на пешеходците. Книжката и документите на колата, моля.

Остърман му ги подаде и погледна напред, сдържайки гнева си. Полицейският офицер пишеше вяло върху правоъгълната квитанция и когато свърши, я закачи с телбод за книжката на Бърни.

Остърман чу изщракването и вдигна поглед.

— Трябваше ли да повреждате книжката ми?

Полицаят въздъхна отегчено, стискайки квитанцията.

— Можехте да я загубите за трийсет дни, господине. Вписах по-ниска скорост. Изпратете десет долара глоба за нарушението. — Той подаде квитанцията на Бърни. — Надявам се, че жена ви е по-добре.

Върна се при колата си и каза през отворения прозорец:

— Не забравяйте да приберете книжката в портфейла си.

Полицейската кола бързо се отдалечи.

Остърман хвърли квитанцията на съседната седалка и завъртя контактния ключ. Автомобила се спусна надолу по склона на Мълхоланд34. Бърни погледна с отвращение квитанцията.

После отново я погледна. Нещо не беше наред. Формата беше същата, нечетливият отпечатък беше наблъскан на недостатъчно място, както обикновено, но хартията беше друга. Прекалено лъскава, прекалено размазана, дори и за квитанция от лосанжелоския отдел на полицията, отговарящ за моторните превозни средства.

Остърман спря, взе формуляра и го погледна внимателно. Нарушението беше отбелязано неточно от полицейския офицер. Всъщност то въобще не беше отбелязано.

Изведнъж осъзна, че лицето на формуляра беше просто тънък отпечатък, направен на копирна машина, прикрепен към по-дебел лист хартия.

Остърман го обърна и видя, че на него беше написана бележка с червен молив, отчасти закрита от прикрепената за нея шофьорска книжка. Откачи я и прочете:

Остърман се взираше в червените букви и страхът изведнъж предизвика болка в слепоочията му.

Семейство Тримейн, а също и Кардоне!

Вторник, 4:50 часа следобед

Дик Тримейн не пристигна с местния влак за Садъл Вали в четири и петдесет. Кардоне, който седеше в кадилака си, изпсува на глас. Беше се опитал да се свърже с Тримейн в службата му, но му казаха, че адвокатът е излязъл рано за обед. Нямаше смисъл да кара Тримейн да му се обажда по телефона. Джоу беше решил да се върне в Садъл Вали и да чака всички следобедни влакове след три и половина.

Кардоне напусна гарата, сви вляво в пресечката със Садъл Роуд и се отправи на запад към полето. До следващия влак имаше трийсет и пет минути. Надяваше се, че разходката ще му помогне да се отпусне. Не можеше просто да чака на гарата. Ако някой го наблюдаваше, щеше да изглежда подозрително. Тримейн би могъл да намери отговор. Дик беше дяволски добър адвокат и щеше да знае законните алтернативи, ако въобще имаше алтернативи.

В покрайнините на Садъл Вали Джоу стигна до отсечка от пътя, заградена от ниви. Отляво го изпревари ролс-ройс „Сребърен облак“ и Кардоне забеляза, че огромният автомобил се движеше много бързо, прекалено бързо за тесния черен път. Кардоне продължи да кара няколко мили, като почти не си даваше сметка, че вече беше излязъл в откритото поле. Сигурно трябваше да обърне на алеята за коли пред някоя ферма. Наблизо обаче имаше дълъг лъкатушещ завой, който, спомни си той, беше с разширение. Щеше да обърне там. Вече беше време да се връща на гарата.

Стигна до завоя и намали, подготвяйки се да свие силно надясно към широкия банкет.

Не успя.

„Сребърният облак“ беше паркиран край шосето под дърветата и преграждаше пътя му.

Ядосан, Кардоне форсира двигателя, продължи още няколкостотин ярда напред и тъй като не се виждаха други коли, макар и трудно, направи обратния завой.

Отново на гарата, Кардоне погледна часовника си. Пет и деветнайсет, почти пет и двайсет. Виждаше се почти целият перон. Ако Тримейн слезеше от влака, Джоу щеше да го забележи. Надяваше се, че адвокатът ще пътува с влака в пет и двайсет и пет. Чакането беше непоносимо. Зад кадилака му спря кола и Кардоне вдигна поглед.

Беше „Сребърният облак“. Кардоне започна да се поти.

Масивен мъж, висок доста над шест фута, излезе от колата и бавно се отправи към отворения прозорец на Кардоне. Беше облечен в шофьорска униформа.

— Мистър Кардионе?

— Името ми е Кардоне.

Ръцете на мъжа, които стискаха прозореца на колата на Джоу, бяха огромни. Много по-големи и по-дебели от неговите.

— Добре. Както искате…

— Задминахте ме преди малко, нали? На Садъл Роуд.

— Да, сър. През целия ден не съм се отдалечавал от вас.

Кардоне неволно преглътна и се раздвижи на седалката.

— Намирам твърдението ви за забележително. Излишно е да казвам, че е много обезпокоително.

— Извинете…

— Не ми трябват извинения. Искам да знам защо. Защо ме преследвате? Не ви познавам. Не обичам да ме преследват.

— Никой не обича. Правя само това, което са ми казали.

— Какво е то? Какво искате?

Шофьорът размърда ръце, много леко, сякаш, за да привлече вниманието му върху размера и огромната им сила.

— Имам указания да ви предам съобщение и после ще си ида Предстои ми дълго пътуване. Работодателят ми живее в Мериланд.

— Какво съобщение? От кого?

— От мистър Да Винчи, сър.

— Да Винчи?

— Да, сър. Мисля, че се е свързал с вас сутринта.

— Не познавам вашия мистър Да Винчи… Какво съобщение?

— Че не трябва да се доверявате на мистър Тримейн.

— За какво говорите?

— Само за думите на мистър Да Винчи, мистър Кардионе.

Кардоне се взря в очите на огромния мъж. Зад празната фасада се криеше интелигентност.

— Защо чакахте досега? Преследвате ме през целия ден. Можехте да ме спрете преди часове.

— Нямах указания. В колата има радиотелефон. Само преди няколко минути ми казаха да установя връзка с вас.

— Кой ви каза?

— Мистър Да Винчи, сър…

— Това не е истинското му име! Хайде, кой е той? — Кардоне с мъка се пребори с гнева си. Пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Кажете ми, кой е Да Винчи?

— Имам да ви предам още нещо — отговори шофьорът, като не обърна внимание на въпроса на Кардоне. — Мистър Да Винчи държи да знаете, че Тримейн може би е говорил с мистър Танър. Никой не е сигурен, но така изглежда.

— Той какво! Говорил е с него за какво!

— Не знам, сър, не е моя работа да знам. Нает съм да карам кола и да предавам съобщения.

— Съобщението ви не е ясно! Не го разбирам. Какъв смисъл може да има едно съобщение, след като не е ясно? — Кардоне с усилие се овладя.

— Вероятно последната част ще ви помогне, сър. Мистър Да Винчи смята, че би било добре да се опитате да откриете до каква степен мистър Тримейн е обвързан с Танър. Но трябва да бъдете внимателен. Много внимателен. Както трябва да бъдете внимателен и с приятелите си от Калифорния. Важно е.

Шофьорът се отдалечи от кадилака и хвана с два пръста козирката на шапката си.

— Чакайте! — Кардоне посегна към дръжката на вратата, но огромният мъж в униформа бързо вкопчи ръцете си в ръба на прозореца и я задържа затворена.

— Не, мистър Кардионе, вие ще останете вътре. Не трябва да привличате вниманието върху себе си. Влакът навлиза в гарата.

— Не, моля! Моля… Искам да говоря с Да Винчи! Трябва да говорим! Къде мога да го намеря?

— Няма начин да го намерите, сър. — Шофьорът държеше вратата без усилие.

— Мерзавец! — Кардоне дръпна дръжката и натисна вратата с цялата си тежест. Тя се отвори съвсем леко и с трясък се затвори под натиска на ръцете на шофьора. — Ще те смачкам!

Влакът спря на перона. Няколко души слязоха и въздухът беше пронизан двукратно от писъка на свирка. Шофьорът каза спокойно:

— Той не е във влака, мистър Кардионе. Сутринта замина с кола за града. Знаем и това.

Влакът бавно тръгна и колелетата се затъркаляха по релсите. Джоу се взря в огромното човешко същество, което държеше вратата на колата затворена. Едва овладя гнева си, но осъзнаваше достатъчно ясно, че нямаше смисъл да избухва. Шофьорът пристъпи назад, небрежно поздрави още веднъж Кардоне и бързо се отправи към ролс-ройса. Кардоне бутна вратата на колата и стъпи на горещия паваж.

— Здрасти, Джоу! — Човекът, който му извика, беше Еймос Нидам. Един от втория контингент жители на Садъл Вали, които всеки ден пътуваха до града и обратно. Заместник-президент на „Манюфакчърърс Хановър Тръст“ и председател на Специалния комитет към Кънтри клуба на Садъл Вали. — На твоите момчета от борсата им е лесно. Когато се разрази бурята, ти си стоиш вкъщи и чакаш да настъпи затишие, а?

— Да, да, Еймос. — Кардоне не изпускаше от очи шофьора на ролс-ройса, който беше седнал на шофьорското място и беше запалил двигателя.

— Казвам ти — продължи Еймос, — не знам вие младите накъде ни водите!… Видя ли курса на Дюпон35? Всички клъвват и той се покачва. Казах на комитета на моя тръст да се консултира с управителния съвет в Уджа. Вървете по дяволите, всички вие нафукани брокери! — Нидам се изхили, а после размаха малката си ръка, давайки знак на линкълн континентала, който наближаваше гарата. — Ето го Ралф. Искаш ли да те закарам, Джоу? Не, разбира се. Ти току-що слезе от колата си.

Линкълнът се приближи до перона и шофьорът на Еймос Нидам понечи да слезе.

— Няма нужда, Ралф. Мога да боравя с дръжка на врата. Между другото, Джоу… ролс-ройсът, който гледаш, ми напомня за един мой приятел. Макар че не е възможно. Той живееше в Мериланд.

Кардоне рязко обърна глава и погледна към безобидния банкер.

— В Мериланд? Кой в Мериланд?

Еймос Нидам задържа вратата на колата отворена и отвърна на втренчения поглед на Кардоне с безгрижен хумор:

— О, едва ли го познаваш. Мъртъв е от години… Странно име. Едно време много го будалках… Казваше се Цезар.

Еймос Нидам се качи на линкълна и затвори вратата. На най-високата част на улицата, която водеше към гарата, ролс-ройсът зави надясно и профуча към главните артерии, водещи към Манхатън. Кардоне стоеше на асфалтирания перон на гарата на Садъл Вали и изпитваше страх. Тримейн!

Тримейн беше с Танър. Остърман беше с Танър. Да Винчи… Цезар! Архитектите на войната.

А той, Джузепе Амбруцио Кардионе, беше сам. О, Христе! Христе! Божи сине! Света Дева Марийо! Света Дева Марийо, майка на Христос. Измий ръцете ми с неговата кръв! Кръвта на агнеца! Исусе? Исусе! Прости греховете ми… Света Дево и Исусе! Христе! Най-свещени Господи! Какво съм направил?

Вторник, 5:00 часа следобед

Тримейн вървеше безцелно от часове нагоре-надолу по познатите улици на Ийст Сайд. Ако обаче някой го беше спрял и го беше попитал къде се намира, нямаше да може да отговори. Чувстваше се изтощен. Беше уплашен. Блакстън му каза всичко, но не поясни нищо. А Кардоне беше излъгал някого. Жена си или колегите си, нямаше значение. Сега най-важното беше, че Кардоне не можеше да го открие. Тримейн знаеше, че паниката няма да свърши, докато двамата с Кардоне не разберат какво е направил Остърман.

Беше ли ги предал? Това ли беше всъщност? Нима беше възможно?

Прекоси Вандърбилт Авеню, осъзнавайки, че беше стигнал до хотел „Билтмор“, без да се замисли накъде върви.

Беше разбираемо, мислеше си той. „Билтмор“ събуди спомени от безгрижните дни.

Мина през фоайето, сякаш очакваше да срещне някой забравен приятел от юношеството, и изведнъж съзря един мъж, който не беше виждал повече от двайсет и пет години. Лицето му беше познато, но ужасно променено с годините — изглеждаше му подпухнало, набръчкано. Не можеше да си спомни името. Свързваше мъжа с времето, прекарано в подготвителното училище.

Двамата мъже се приближиха един към друг с неудобство.

— Дик… Дик Тримейн! Ти си Дик Тримейн, нали?

— Да. А ти си… Джим?

— Джак! Джак Таунзенд! Как си Дик? — Двамата мъже се ръкуваха, Таунзенд доста по-въодушевено. — Сигурно са минали двайсет и пет-трийсет години. Изглеждаш чудесно! Как, по дяволите, успяваш да поддържаш теглото си? Аз се отказах.

— Изглеждаш добре. Наистина изглеждаш отлично! Не знаех, че си в Ню Йорк.

— Не съм. Живея в Толедо36. Тук съм за два-три дни… Кълна се в Бога, в самолета ми хрумна една безумна идея. Отказах се от резервацията в „Хилтън“ и си помислих, че ще взема стая в този хотел, просто, за да видя дали някой от старата тайфа не се отбива понякога тук. Налудничаво, а?… А виж на кого се натъкнах!

— Странно, наистина странно. Преди няколко секунди си мислех същото.

— Хайде да пийнем по нещо.

Таунзенд непрекъснато бълваше мнения, оформени в традициите на колективното мислене. Беше много досаден. Кардоне не излизаше от главата на Тримейн. Докато пиеше третата чаша, той се огледа за телефонната будка, която помнеше от младежките си години. Беше скрита до входа на кухнята и само редовните посетители на „Билтмор“ с високо обществено положение знаеха за съществуването й.

Вече я нямаше. А Джак Таунзенд продължаваше да говори, спомняйки си несъществени неща на висок глас.

На няколко фута разстояние от тях стояха двама негри с кожени сака, с гердани на врата.

В онези дни те нямаше да бъдат там. В хубавите дни.

Тримейн изпи четвъртата чаша наведнъж. Таунзенд не искаше да спре да говори.

Той трябваше да се обади на Джоу! Отново го обземаше паника. Може би Джоу щеше с едно изречение да разгадае загадката за Остърман.

— Какво става с теб, Дик? Изглеждаш много разстроен.

— Господ да ми е на помощ, за първи път съм тук от години. — Тримейн говореше провлечено и го осъзнаваше. — Трябва да се обадя по телефона. Извинявай.

Таунзенд хвана Тримейн за ръката. Говореше тихо:

— На Кардоне ли ще се обаждаш?

— Какво?

— Попитах те дали ще се обаждаш на Кардоне.

— Кой си ти?… Кой, по дяволите, си ти?

— Приятел на Блакстън. Не се обаждай на Кардоне. Не го прави при каквито и да било обстоятелства. Ако го направиш, ще забиеш пирон в собствения си ковчег. Не можеш ли да разбереш?

— Нищо не разбирам. Кой си ти? Кой е Блакстън? — Тримейн се опитваше да шепне, но гласът му се чуваше из цялото помещение.

— Нека да го кажем така. Кардоне може би е опасен. Ние не му вярваме. Не сме сигурни в него. Не повече, отколкото в семейство Остърман.

— Какво говориш?

— Те може би са се свързали. Не е изключено вече да си сам. Запази спокойствие и виж какво можеш да разбереш. Ще държим връзка… Но мистър Блакстън вече ти каза, нали?

После Таунзенд направи нещо странно. Извади банкнота от портфейла си и я сложи пред Ричард Тримейн. Преди да стане и да излезе през стъклените врати, той каза само две думи:

— Вземи я.

Беше банкнота от сто долара.

Какво беше купила тази банкнота?

Нищо, мислеше си Тримейн, беше само символ.

Цена. Каквато и да било цена.

Когато Фасет влезе в хотелската стая, завари двама мъже, които се бяха навели над масата и разглеждаха различни документи и карти. Единият беше Гровър. Другият се казваше Коул. Фасет свали панамената шапка и слънчевите очила и ги сложи върху бюрото.

— Всичко ли е наред? — попита Гровър.

— По график. Стига Тримейн да не се напие прекалено много в „Билтмор“.

— Ако го направи — каза Коул, съсредоточен в една пътна карта на Ню Джърси, — един мил продажен полицай ще оправи положението. Той ще се прибере вкъщи.

— Поставили ли сте хора от двете страни на моста?

— И при тунелите. Понякога минава през тунела „Линкълн“ и се изкачва по улицата, която води към гарата. Всички държат връзка по радиотелефона. — Коул отбелязваше на прозрачната хартия, поставен върху картата.

Телефонът иззвъня. Гровър прекоси стаята до нощното шкафче, за да вдигне слушалката.

— Гровър се обажда… О? Да. Ще проверим отново, но съм сигурен, че щяхме да разберем, ако беше… Не се притеснявайте. Добре. Ще се чуем отново. — Гровър постави обратно слушалката и остана изправен до телефона.

— Какво има? — Фасет свали сакото си от „Палм Бийч“37 и започна да навива ръкавите на ризата си.

— Обадиха се от Техническата служба в Лос Анджелес. След като Остърман е напуснал студиото, до момента, когато е бил спрян на Мълхоланд, са го загубили за около двайсетина минути. Безпокоят се, че може да се е свързал с Кардоне и Тримейн.

Коул вдигна поглед от масата.

— Около един часа местно време, което значи десет часа в Калифорния?

— Да.

— Изключено. Кардоне беше в колата си, а Тримейн се шляеше по улиците. Не би могъл да се свърже с нито един от тях…

— Виждам обаче какво имат предвид — прекъсна го Фасет. — Днес по обед Тримейн не се опита да се свърже с Кардоне.

— Предвидихме го, Лари — каза Коул. — Щяхме да отрежем пътя на всеки от тях, ако си бяха уредили среща.

— Знам, обаче би било рисковано.

Коул се засмя, вдигайки прозрачната хартия.

— Ти планираш — ние ще ръководим. Ето всички странични пътища, които водят до „Кожата“.

— Имаме ги.

— Джордж е забравил да донесе екземпляр, а другите са при нашите хора. Командният пункт винаги трябва да разполага с карта на местността.

— Моя е вината. До два часа сутринта бях на съвещание, а в шест и половина трябваше да взема влака. Забравих си и самобръсначката, и четката за зъби, и Господ знае още какво.

Телефонът отново иззвъня и Гровър посегна към него.

— Разбирам… Една минута. — Отдалечи слушалката от ухото си и погледна към Лорънс Фасет. — Вторият ни шофьор е влязъл в пререкания с Кардоне…

— Господи! Нищо лошо не се е случило, надявам се.

— Не, не. Сприхавият най-добър играч на цяла Америка се опитал да излезе от колата и да започне да се бие. Нищо особено не се е случило.

— Кажи му да се върне във Вашингтон. Да напусне района.

— Върни се в Д.К., Джим… Разбира се, защо не. Добре. Ще се видим в централата. — Гровър затвори телефона и се върна към масата.

— Какво ще прави Джим, та ти му каза „защо не“? — попита Фасет.

— Ще остави ролс-ройса в Мериланд. Мисли, че Кардоне е записал номера.

— Добре. А семейството на Цезар?

— Добре е инструктирано — намеси се Коул. — С нетърпение очакват да получат вест от Джузепе Амбруцио Кардионе. Крушата пада далеч от дървото.

— Какво означава това? — Гровър насочи запалката към цигарата си.

— Старият Цезар направи няколко състояния чрез изнудване. Най-големият му син е в канцеларията на министъра на правосъдие то и е абсолютен фанатик по отношение на мафията.

— Изкупува семейни грехове.

— Нещо подобно.

Фасет отиде до прозореца и погледна обширното пространство на южната част на Сентръл Парк. Когато проговори, гласът му беше спокоен, но удоволствието, което се усещаше в него, накара събеседниците му да се усмихнат.

— Много хитро. Всеки е шокиран. Всички са объркани и уплашени. Никой не знае какво да направи или с кого да говори. А ние ще седим и ще чакаме. Ще им дадем почивка за едно денонощие. Временно прекъсване… А „Омега“ няма избор. „Омега“ ще започне да действа.

Сряда, 10:15 часа сутринта

Докато Танър стигне до работата си, стана десет и петнайсет. Беше му почти невъзможно да излезе от вкъщи, но знаеше, че Фасет е прав. Седна и механично прегледа пощата и съобщенията. Всеки искаше среща. Никой не смееше ла вземе решение без негово съгласие.

Вдигна слушалката и набра Ню Джърси.

— Ало, Али?

— Здрасти, миличък. Забрави ли нещо?

— Не… Не. Просто се почувствах самотен. Какво правиш?

В къщата на Орчард Драйв 22, Садъл Вали, Ню Джърси, Алис Танър се усмихна разнежено.

— Какво правя… Е, по заповедите на великия хан надзиравам как синът ти чисти мазето. И както великият хан нареди, дъщеря му прекарва горещата юлска утрин в корективно четене38. Как иначе би влязла в „Бъркли“, когато стане на дванайсет години?

Танър схвана оплакването.

В детството на жена му лятото е било самотно и ужасяващо. Али искаше за Джанет то да бъдат прекрасно.

— Е, не прекалявай. Покани няколко деца вкъщи.

— Бих могла, но Нанси Лумис се обади и попита дали ще разрешим на Джанет да отиде у тях на обед…

— Али… — Танър премести слушалката в лявата си ръка. — За няколко дни предпочитам да не бързаме много със семейство Лумис…

— Какво искаш да кажеш?

Джон си спомни Джим Лумис от влака в осем и двайсет.

— Джим се е захванал с някакви акции, които се опитва да пробута във влака. Във влака има хора, които ще ги купят. Ако до следващата седмица успея да го избягна, ще се отърва от него.

— Какво казва Джоу?

— Той не знае. Лумис не иска Джоу да научи. Конкурентни фирми.

— Не смятам, че гостуването на Джанет у тях има нещо…

— Просто ще ми спести неудобството, ако не отиде. Нямаме парите, които той търси.

— Така да бъде!

— И… ще те помоля нещо. Стой близо до телефона днес.

Погледът на Алис се спря на апарата в ръката й.

— Защо?

— Не мога подробно да ти обясня, но може би ще имам важен разговор… По въпроса, за който винаги говорим…

Изведнъж Алис Танър неволно сниши глас и се усмихна.

— Някой ти е предложил нещо!

— Може и така стане. Ще се обадят вкъщи, за да ме поканят на обед.

— О, Джон! Това е чудесно!

— Навярно ще е… интересно. — Изведнъж на Танър му стана мъчително да разговаря с нея. — После ще ти разкажа.

— Звучи вълшебно, скъпи! Ще усиля звънеца на телефона. Ще се чува в Ню Йорк.

— Ще се обадя по-късно.

— Тогава ще ми разкажеш по-подробно.

Танър бавно сложи слушалката на вилката. Лъжите бяха започнали… Но семейството му щеше да си остане вкъщи.

Знаеше, че трябва да върне мислите си към проблемите на „Стандард Мючуъл“. Фасет го беше предупредил. Не можеше да наруши нормалния си ритъм на живот, а нормалният ритъм на живот на всеки директор на отдел „Новини“ в телевизията представляваше състояние, близко до хипертонична криза. В „Стандард“ Танър беше известен със способността си да се справя с потенциалните затруднения. Ако въобще някога в професионалния си живот трябваше да избягва хаоса, сега беше моментът да го направи.

Вдигна слушалката:

— Норма, ще ти прочета списъка на хората, с които ще се срещна сутринта, за да им се обадиш. Кажи на всеки, че срещите ще бъдат кратки и няма да позволя на никого да превиши петнайсет минути, освен, ако аз не реша. Би било полезно, ако всички проблеми и предложения се сведат до половин страница. Предай, моля те. Имам да наваксвам много.

До дванайсет и трийсет беше зает. После затвори вратата на кабинета и се обади на жена си.

Не последва отговор.

Остави телефона отворен почти две минути, докато интервалите между иззвъняванията започнаха да му изглеждат все по-дълги и по-дълги.

Никакъв отговор. Никакъв отговор от телефона, чийто звънец беше усилен толкова много, че да с чува в Ню Йорк.

Беше дванайсет и трийсет и пет. Али сигурно мислеше, че никой няма да се обади между дванайсет и един и трийсет. Навярно е трябвало да купи нещо от супермаркета. Или пък е решила да отидат с децата в клуба да ядат хамбургери. Възможно е да не е могла да откаже на Нанси Лумис и да е завела Джанет у тях на обяд. Не е изключено да е отишла и до библиотеката. През лятото край басейна Али беше ревностен читател.

Танър се помъчи да си представи как Али върши всички тези неща. Въпросът беше дали се е захванала с едно, с няколко или с всичките.

Отново избра номера и пак никой не отговори. Обади се в Клуба.

— Съжалявам, мистър Танър, накарахме да я потърсят и навън.

Мисис Танър не е тук.

Семейство Лумис. Отишла е, разбира се, у семейство Лумис.

— Божичко, Джон, Алис каза, че Джанет я е заболяло коремчето. Може би я е завела на лекар.

Към един и десет Джон Танър беше набрал номера на телефона си вкъщи още два пъти. Последния път го беше оставил да звъни почти пет минути. Представяше си как Али влиза задъхано, изчаквайки още едно иззвъняване, с надеждата, че тя ще отговори.

Но това не се случи.

Непрекъснато си повтаряше, че постъпва глупаво. Беше видял, че патрулната кола ги следва, когато Али го караше на гарата. Фасет го беше уверил предишния ден, че охраната е много сигурна.

Фасет.

Вдигна слушалката и набра номера, който Фасет му беше дал за спешна връзка. Централата беше в Манхатън.

— Гровър…

„Кой?“, питаше се Танър.

— Ало? Ало?… На телефона е Джордж Гровър.

— Името ми е Джон Танър. Опитвам се да открия Лорънс Фасет.

— О, здравейте мистър Танър. Случило ли се е нещо? Фасет го няма. Аз мога ли да ви помогна?

— Колега ли сте на Фасет?

— Да, сър.

— Не мога да се свържа с жена си. Няколко пъти се опитах да се обадя. Не отговаря.

— Може би е излязла. На ваше място не бих се тревожил. Тя е под наблюдение.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Помолих я да стои до телефона. Тя помисли, че очаквам важен разговор.

— Ще се свържа с нашите хора и ще ви се обадя. Ще ви накарам да се успокоите.

Танър затвори, леко смутен. Минаха пет минути, а очакваното позвъняване не идваше. Избра номера на Фасет, но телефонът даваше заето. Бързо затвори, чудейки се дали прибързаното избиране на номера не е накарало Гровър да сметне, че линията е заета. Дали Гровър се опитваше да се свърже с него? Сигурно. Веднага ще опита пак. Телефонът обаче не иззвъня.

Танър вдигна слушалката. Бавно и внимателно набра номера, за де е сигурен, че всяка цифра е правилна.

— Гровър.

— Танър се обажда. Мислех, че веднага ще ме потърсите.

— Извинявайте, мистър Танър. Имаме малко затруднение. Не е нищо сериозно.

— Какво искате да кажете със „затруднение“?

— Не успяхме да се свържем с нашите хора. Не е нещо необичайно. Не можем да очакваме всяка секунда да бъдат до радиотелефона. След малко ще се свържем и ще ви се обадим.

— Това не ми харесва! — Джон Танър тръшна слушалката и стана от стола. Предния ден Фасет беше описал с подробности всяка крачка, която всеки от тях беше направил — дори точните действия в момента на телефонния разговор. А сега този Гровър не можеше да се свърже с нито един от хората, за които се предполагаше, че пазят семейството му. Какво беше казал Фасет?

„Имаме тринайсет агенти в Садъл Вали…“

А Гровър не можеше да се свърже с нито един от тях. Тринайсет души и с нито един от тях не можеше да се установи контакт.

Пресече кабинета си и стигна до вратата.

— Нещо непредвидено се случи, Норма. Отговаряйте на телефона, моля ви. Ако се обади мъж на име Гровър, кажете му, че съм си тръгнал за вкъщи.

— Накъде, сър?

— Карайте право напред. Аз ще ви покажа.

Таксито стигна до Орчард Драйв, на две преки от дома му. Сърцето му блъскаше като чук. Непрекъснато си представяше големия автомобил комби на алеята за коли. След като завиеха още веднъж, той щеше да го види — ако беше на мястото си. Ако беше там, всичко щеше да е наред. О, Господи! Дано всичко да е наред.

Комбито не беше на алеята.

Танър погледна часовника си.

Два и четирийсет и пет. Три без петнайсет! А Али я нямаше.

— Наляво. Сградата с дървената облицовка.

— Хубаво жилище, сър, наистина хубаво жилище.

— Бързо!

Таксито спря до покритата с плочи алея. Танър плати и отвори вратата. Не изчака да чуе благодарностите на шофьора.

— Али! Али!

Танър притича през пералното помещение, за да провери в гаража. Нищо. Малкият автомобил „Триумф“39 беше там. Тишина.

И все пак имаше нещо. Някаква миризма. Слаба, предизвикваща гадене миризма, която Танър не можеше да познае.

— Али! Али!

Изтича обратно към кухнята и видя басейна през прозореца. О, Господи! Впери поглед във водата, а после хукна към вратата на вътрешния двор. Ключалката заяде, той я блъсна, счупи я и изскочи навън.

Слава Богу! Във водата нямаше нищо!

Малкият му уелски териер се събуди. Кучето беше вързано и веднага започна да лае с острото си истерично джафкане.

Танър изтича обратно в къщата към вратата на килера.

— Рей! Джанет! Али!

Тишина. Като се изключи непрекъснатият лай на кучето отвън. Остави вратата на килера отворена и се втурна към стълбището.

Горе!

Прескачаше стъпалата. Вратите на детските стаи и на гостната бяха отворени. Вратата на спалнята беше затворена.

И тогава го чу. Радиото, което свиреше тихо. Радиото на Алис с часовника, който автоматично го изключваше след един час. Той и Али винаги използваха часовника, когато пускаха радиото. Никога не си служеха с бутона. Беше им станало навик. А Али беше излязла преди повече от два часа и половина. Някой беше включил радиото.

Отвори вратата.

Нямаше никой.

Канеше са да се обърне и да претърси останалата част от къщата, когато я видя. До радиото имаше бележка, написана с червен молив.

Отиде до нощното шкафче.

Жена ви и децата трябваше неочаквано да излязат. Ще ги откриете край старата гара на Ласитър Роуд.

Съвсем уплашен, Танър си спомни изоставената гара. Беше навътре в гората, на черен път, който рядко се използваше.

Какво беше направил? Какво, за Бога, беше направил? Беше ги убил! Ако се окажеше, че е така, щеше да убие Фасет! Щеше да убие Гровър! Щеше да убие всички, които трябваше да ги пазят!

Изхвърча от спалнята надолу по стълбите и стигна до гаража. Вратата беше отворена, той скочи в „Триумфа“ и запали двигателя.

След като излезе от алеята, Танър рязко насочи малката спортна кола надясно и се понесе по дългия завой на Орчард Драйв, като се опитваше да си спомни как най-бързо може да стигне до Ласитър Роуд. Стигна до езерото Ласитър, което жителите на Садъл Вали използваха през зимата, за да се пързалят с кънки по леда. Ласитър Роуд беше на отсрещната му страна и сякаш изчезваше в пространство от непокорни дървета.

Държеше педала на газта плътно до пода на триумфа. Започна да си говори, а после да крещи:

— Али! Али! Джанет! Рей!

Пътят лъкатушеше. Закътани места, завои, слънчеви лъчи, които проникваха през гъстите клони на дървета. Нямаше никакви други автомобили, никакви признаци на живот.

Старата изоставена гара изведнъж се изпречи пред него. И там стоеше комбито. На края на обраслия с трева паркинг сред високите дървета. Танър стигна до него и натисна рязко спирачки. Никой не се виждаше. Изскочи от „триумфа“ и се затича към колата. За миг си загуби ума. Ужасът се беше превърнал в действителност. Невероятното се беше случило.

На пода до предната седалка лежеше жена му. Отпусната, неподвижна. Отзад бяха малката Джанет и синът му, проснати върху червената седалка. Главите им висяха надолу.

О, Господи! Господи! Беше се случило! Очите му се напълниха със сълзи. Тялото му се тресеше.

Отвори вратата, крещейки от ужас. Изведнъж го блъсна миризма. Предизвикващата гадене миризма, която беше подушил в гаража. Сграбчи главата на Али и я изтегли нагоре, безчувствен от уплаха.

— Али! Али! Боже мой! Моля те! Али!

Примигвайки, жена му бавно отвори очи. В съзнание, но не на себе си. Размърда ръце.

— Къде… Къде? Децата — Думата се изтръгна от нея истерично.

Писъкът й накара Танър да се съвземе. Скочи и посегна над седалката към сина си и дъщеря си.

Те се размърдаха. Бяха живи. Всичките бяха живи!

Али излезе от комбито и се свлече на земята. Мъжът й повдигна дъщеря си от задната седалка и я задържа на ръце, след като детето започна да плаче.

— Какво се е случило? Какво се е случило? — Алис с мъка се изправи.

— Не говори, Али. Дишай. Колкото можеш по-дълбоко. Дръж! — Той се доближи до нея и й подаде хлипащата Джанет. — Аз ще извадя Рей.

— Какво се е случило! Не ми казвай, да не…

— Замълчи! Само дишай. Дишай дълбоко!

Помогна на сина си да стане от задната седалка. На момчето му се гадеше. И започна да повръща. Танър обхвана с дясната ръка челото му, а с лявата го придържаше през кръста.

— Джон, не можеш просто…

— Разходи се. Опитай се да накараш Джанет да върви. Прави каквото ти казвам.

Замаяната Алис стана покорно и изпълни това, което й заповяда мъжът й. Момчето започна да върти глава в ръката на Танър.

— По-добре ли си, сине?

— Ааа, ааа! Ааа! Къде сме? — Момчето изведнъж се уплаши.

— Всичко е наред. Всичко е наред… Няма ти нищо… Няма ти нищо.

Танър погледна към жена си. Тя беше изправила Джанет на крака и я крепеше в прегръдките си. Детето сега плачеше силно, а Танър гледаше, изпълнен с омраза и страх.

Отиде до комбито, за да види дали ключовете бяха на място.

Нямаше ги. Всичко беше абсурдно.

Погледна под седалките, в жабката, в задната част на колата. После ги видя. Увити в бяла хартия, която беше прикрепена върху калъфа с ластиче. Пакетчето беше пъхнато между сгъваемите седалки, натъпкано надолу и почти не се виждаше.

Дъщеря му започна да пищи, Алис Танър я взе на ръце и се опита да я успокои, като повтаряше непрекъснато, че всичко е наред.

Когато се увери, че жена му не го гледа, Танър пъхна пакетчето под задната седалка, изтегли ластичето и разгъна хартията.

На нея нямаше нищо.

Смачка я и я пъхна в джоба си. Сега вече щеше да каже на Али какво се беше случило. Щяха да заминат. Надалеч. Но нямаше да й каже пред децата.

— Влез в колата — каза Танър тихо на сина си, приближи се до жена си и взе истерично пищящото дете от нея. — Извади ключовете от триумфа. Али. Прибираме се вкъщи.

Жена му стоеше пред него, очите й се бяха разширили от страх и сълзите се стичаха по лицето й. Опитваше се да се овладее. Опитваше се с всички сили да не изпищи.

— Какво стана? Какво се случи с нас?

Шум от кола му попречи да й отговори.

Независимо от гнева, който изпитваше, Танър беше благодарен. Патрулната кола на Садъл Вали бързо навлезе в района на гарата и спря на по-малко от десет ярда от тях.

Дженкинс и Макдърмът изскочиха от автомобила. Дженкинс беше извадил автоматичния си пистолет.

— Всичко наред ли е? — изтича той към Танър.

Макдърмът бързо се приближи до комбито и започна тихо да говори на момчето на задната седалка.

— Открихме бележката в спалнята ви. Между другото смятаме, че сме намерили по-голямата част от вещите ви.

— От какво? — Алис гледаше втренчено полицейския офицер.

— Какви вещи?.

— Два телевизора, бижутата на мисис Танър, кутия със сребърни предмети, чинии и прибори за хранене, малко пари. В участъка има списък. Не знаем дали сме открили всичко. Колата беше изоставена на няколко пресечки от къщата ви. Може би са взели и други неща. Ще трябва да проверите.

Танър подаде дъщеря си на Али.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Обрали са ви. Жена ви сигурно се е върнала, когато те са действали. Напръскали са жена ви и децата с газ в гаража… Били са професионалисти, няма съмнение. Истински професионални методи…

— Вие сте лъжец — каза тихо Танър. — Нищо не…

— Моля! — прекъсна го Дженкинс. — Главното нещо в момента са жена ви и децата.

Като по сигнал Макдърмът извика от комбито:

— Искам да закарам децата в болницата! Веднага!

— О, Господи! — Алис стана и изтича до автомобила, носейки дъщеря си на ръце.

— Нека ги отведе Макдърмът — каза Дженкинс.

— Как мога да ви вярвам? Вие ме излъгахте. Нищо не липсваше от къщата ми. Нямаше изчезнали телевизори. Никакви следи от обир! Защо ме излъгахте?

— Няма време. Ще изпратя жена ви и децата с Макдърмът — отвърна Дженкинс бързо.

— Ще дойдат с мен.

— Не, няма да дойдат. — Дженкинс повдигна леко пистолета си.

— Ще ви убия, Дженкинс.

— Тогава кой ще застане между вас и „Омега“? — попита Дженкинс спокойно. — Бъдете разумен. Фасет идва. Иска да се види с вас.

— Съжалявам. Истински съжалявам и се разкайвам. Това няма да се случи, не може да се случи отново.

— Какво се случи! Къде беше сигурната ви охрана?

— Техническа грешка в графика за наблюдение, който не беше проверен повторно. Ето каква е истината. Няма смисъл да ви лъжа. Аз съм виновен.

— Вие не бяхте тук.

— И все пак съм отговорен. Екипът на „Кожата“ е мое задължение. „Омега“ видя, че постът не е покрит, случайно, за по-малко от петнайсет минути, и хората им преминаха в нападение.

— Не мога да го понеса. Рискувахте живота на жена ми и на децата ми!

— Казах ви, че не съществува никаква вероятност случилото се да се повтори. А този следобед потвърждава факта, че „Омега“ няма да убива, което би трябвало да ви подейства успокоително. Терор — да, но убийство — не.

— Защо? Защото вие казвате така? Не ви вярвам. Архивите на ЦРУ приличат на хроника на бедствията. Вече няма да вземате решения вместо мен, нека да е ясно.

— О? Тогава вие ще го правите.

— Да.

— Не ставайте глупак. Ако не заради себе си, то поне заради семейството си.

Танър стана от стола. През щорите той забеляза, че пред прозореца на мотела имаше пост от двама мъже.

— Ще ги отведа.

— Къде ще отидете?

— Не знам. Само знам, че няма да остана повече тук.

— Мислите, че „Омега“ няма да ви проследи?

— Защо ще го прави? Аз не съм един от вас.

— Те няма да повярват.

— Ще ги накарам да повярват.

— Нима ще поместите реклама в „Таймс“?

— Не! — Танър се рязко се обърна и посочи с пръст човека от ЦРУ. — Вие ще го направите. Дори и да не искате. Защото в противен случай ще разкажа във всяка емисия „Новини“ в цялата страна за тази операция и за абсурдния, злонамерен начин, по който се занимавате с нея. Няма да го преживеете.

— Нито пък вие, защото ще бъдете мъртъв. Жена ви ще бъде мъртва. Синът ви, дъщеря ви… ще бъдат мъртви.

— Няма да се оставя да ме заплашвате…

— За Бога, погледнете историята! Погледнете нещата, които наистина са се случили. — Фасет избухна. После внезапно сниши глас, сложи ръка на гърдите си и бавно проговори: — Вземете за пример мен… Убиха жена ми в Източен Берлин. Направиха го, без да има някаква причина, освен, че беше женена за мен. Дадоха ми… урок. И за да ми дадат този урок, ми отнеха жената. Не правете изявления пред мен. Аз съм бил там. Вие сте били в безопасност. Е, вече не сте.

Танър беше слисан.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Опитвам се да ви кажа, че трябва да правите точно това, което сме планирали. Вече сме прекалено близо до целта. Аз искам „Омега“.

— Знаете, че не можете да ме насилите!

— Мога… Защото, ако се обърнете, ако избягате, ще изтегля всички агенти от Садъл Вали. Вие ще бъдете сам… и не мисля, че можете да се справите с положението без помощ.

— Ще отведа семейството си…

— Не се правете на луд! „Омега“ се възползва от една проста техническа грешка, което означава, че те които и да са, са бдителни. Изключително бдителни, бързи и точни. Какъв шанс мислите, че ще имате? Какъв шанс давате на семейството си? Признахме си, че сме направили грешка. Други грешки няма да има.

Танър знаеше, че Фасет е прав. Ако го изоставеха сега, той нямаше нужните средства, за да се справи.

— Не се шегувате, нали?

— А вие някога правили ли сте го — в минно поле?

— Мисля, че не… Днес следобед… Какво беше това?

— Терористичен акт. Без да се поеме отговорност. Извършено е по този начин за всеки случай, защото може да се окаже, че сте чист…

Ние разбрахме какво се е случило и дадохме друго обяснение. Взехме част от вещите ви — дребни неща, като бижута, докато всичко премине. Така е по-автентично.

— Което означава, че очаквате от мен да се съглася с версията за обир.

— Естествено. Тя е най-безопасната.

— Да… Разбира се. — Танър бръкна в джоба си, за да си извади цигарите. Телефонът иззвъня и Фасет вдигна слушалката.

Говореше тихо, после се обърна към директора на отдел „Новини“:

— Семейството ви се е прибрало вкъщи. Всички са добре. Все още са уплашени, но са добре. Някои от нашите хора оправят къщата. Много е разхвърляно. Опитват се да вземат отпечатъци. Естествено, ще се окаже, че крадците са носили ръкавици. Казахме на жена ви, че сте все още в полицията и давате показания.

— Ясно.

— Искате ли да ви закараме?

— Не… Не, не искам. Предполагам, че така или иначе ще ме проследите.

— „Наблюдение с цел охрана“ е по-подходящ термин.

Танър влезе във Вилидж Пъб, един от модерните ресторанти на Садъл Вали, и набра номера на семейство Тримейн.

— Джини, обажда се Джон. Искам да говоря с Дик. Вкъщи ли е?

— Джон Танър?

Защо каза това? Повтори името. Тя познаваше гласа му.

— Да. Вкъщи ли е Дик?

— Не… Не, разбира се. В службата е. Какво има?

— Нищо съществено.

— Не можеш ли да ми кажеш?

— Просто имам нужда от правен съвет. Ще се опитам да го намеря в службата. Довиждане.

Танър знаеше, че постъпи лошо. Държа се като страхливец. Но и Вирджиния Тримейн се беше държала така. Танър набра Ню Йорк.

— Съжалявам, мистър Танър. Мистър Тримейн не е в Лонг Айлънд. На съвещание е.

— Спешно е. На кой номер да се обадя?

Секретарката на Тримейн му съобщи неохотно номера. Той го набра.

— Съжалявам, мистър Тримейн не е тук.

— От службата му ми казаха, че е на съвещание при вас.

— Обади се сутринта и се извини, че ще отсъства. Съжалявам, сър.

Танър затвори телефона, а после набра семейство Кардоне.

— Татко и мама няма да бъдат днес тук, чичо Джон. Казаха, че ще се върнат след вечеря. Искаш ли да ти се обадят?

— Не… не, няма нужда.

Чувстваше празнота в стомаха си. Избра централата, съобщи й данните, включително и номера на кредитната си карта, и на три хиляди мили разстояние в Бевърли Хилс иззвъня телефон.

— Домът на семейство Остьрман.

— Там ли е мистър Остьрман?

— Не, няма го. Мога ли да попитам кой го търси, моля?

— А мисис Остърман?

— И нея я няма.

— Кога очаквате да се върнат?

— Следващата седмица. Кой се обажда, моля?

— Името е Кардоне, Джоузеф Кардоне.

— К-А-Р-Д-О-Н-Е…

— Точно така. Къде отидоха?

— Заминаха снощи за Ню Йсрк. Мисля, че със самолета в десет часа.

Джон Танър затвори телефона. Семейство Остърман беше в Ню Йорк! Беше пристигнало около шест часа сутринта!

Семейство Тримейн, Кардоне, Остърман.

Всички бяха там. И за нито едно от тях не се знаеше нищо със сигурност.

Някое от тях или и трите.

„Омега“!

Четвъртък, 3:00 часа сутринта

Фасет беше поставил удивителна сцена. Когато Танър се върна вкъщи, стаите бяха „оправени“, но все още съществуваше безпорядък. Столовете не бяха на местата си, килимите бяха изместени встрани, лампите не бяха сложени както трябва — домакинята все още не ги беше подредила.

Али му разказа как полицаите са й помогнали. Дори и да подозираше тайно споразумение, не се издаде. Но като дете Алис Маккол беше живяла с насилието. Гледката с полицаи в дома й не й беше непозната. Беше свикнала да реагира колкото е възможно по-спокойно.

Мъжът й, от друга страна, въобще не беше свикнал с ролята, която трябваше да играе. Вече втора нощ сънят му беше накъсан, почти не можеше да спи. Погледна циферблата на часовника на радиото. Беше почти три часа, а мозъкът му все още препускаше и очите му отказваха да се затворят.

Нямаше смисъл. Трябваше да стане, да се разходи, може би да хапне, да почете, да пуши.

Да върши нещо, което да му помогне да спре да мисли. Преди да си легнат, той и Али бяха пийнали по няколко чаши бренди — на Али пиенето й беше дошло прекалено много и сега спеше дълбоко колкото от алкохола, толкова и от изтощението.

Танър стана от леглото и слезе на долния етаж. Повъртя се безцелно, изяде остатъка от пъпеша в кухнята. Във вестибюла прегледа рекламите, пристигнали по пощата, прелисти няколко списания във всекидневната. Накрая излезе и тръгна към гаража. Все още се усещаше слабата — вече почти неуловима — миризма на газта, която бяха използвали, за да упоят жена му и децата. Върна се във всекидневната, като забрави да изгаси светлината в гаража.

Допуши последната цигара и се огледа за друг пакет — повече, за да е сигурен, че не ги е свършил, отколкото от непосредствена нужда. В кабинета имаше цял картон. Когато отваряше най-горното чекмедже на бюрото си, някакъв шум го накара да вдигне поглед.

На прозореца на кабинета се почука и лъч от фенерче заигра по стъклото.

— Аз съм, Дженкинс, мистър Танър — каза сподавен глас. — Елате на задната врата.

Облекчен, Танър кимна на тъмната фигура от другата страна на стъклото.

— Ключалката на вратата на вътрешния двор беше счупена — каза Дженкинс тихо, когато Танър отвори. — Не знаем как е станало.

— Аз я счупих. Какво правите тук?

— Искаме да се уверим, че днешният следобед няма да се повтори. Четирима сме. Чудехме се какво правите вие. Целият долен етаж свети. Дори и гаражът. Случило ли се е нещо? Обадил ли ви се е някой?

— Ако ми се беше обадил някой, нямаше ли да знаете?

Дженкинс се усмихна и влезе в кухнята.

— Би трябвало. Мисля, че ви е ясно. Механичните повреди обаче на могат да се предвидят.

— Предполагам. Ще пиете ли чаша кафе?

— Само ако направите достатъчно за още три момчета. Те не могат да напуснат поста си.

— Разбира се — Танър напълни чайника. — Може ли да направя нескафе?.

— Би било чудесно. Благодаря. — Дженкинс седна до кухненската маса и премести големия полицейски кобур, който се освободи от седалката и увисна надолу.

— Радвам се, че сте навън. Наистина съм ви благодарен. Знам, че си вършите работата, но все пак…

— Не е само това. Ние сме притеснени.

— Радвам се да го чуя. Имате ли жена и деца?

— Не, сър, нямам.

— Мислех, че сте женен.

— Колегата ми, мистър Макдърмът, е женен.

— Аха, ясно… В полицията сте, чакай да видим… от две-три години, нали?

— Почти толкова.

Танър се обърна от към печката и погледна Дженкинс.

— И вие ли сте от тях?

— Моля?

— Попитах дали сте от тях. Днес следобед използвахте името „Омега“, което означава, че сте от хората на Фасет.

— Имах указания какво да ви кажа. Познавам мистър Фасет, разбира се.

— Но не сте провинциален полицай, нали?

Дженкинс нямаше време да отговори. От градината се чу вик. И двамата мъже в кухнята бяха чували вече този звук, Танър във Франция, а Дженкинс — край реката Ялу40. Беше вик на човек, който умира.

Дженкинс хукна към вратата на вътрешния двор и изскочи навън, Танър го следваше по петите. От тъмнината се появиха още двама мъже.

— Това е Фъргюсън! Фъргюсън — говореха дрезгаво, но без да викат. Дженкинс заобиколи басейна и се втурна към гората отвъд градината на Танър. Директорът на отдел „Новини“ се препъваше, но се опитваше да не изостава от него.

Осакатеното тяло лежеше в избуялата трева. Главата беше отсечена, очите — широко отворени, сякаш клепачите бяха заковани с пирони.

— Отдръпнете се, мистър Танър! Стойте настрана! Не гледайте! Не повишавайте глас! — Дженкинс държеше вкаменения телевизионен журналист за раменете и го блъскаше настрани от трупа. Другите двама мъже изтичаха в гората с извадени пистолети.

Танър се свлече на земята, чувствайки, че му прилошава, изплашен повече от всякога.

— Слушайте ме — прошепна Дженкинс, коленичейки над треперещия мъж. — Не вие трябваше да видите тялото. То няма нищо общо с вас. Има известни правила, известни знаци, които са ни добре известни. Този мъж беше убит заради Фасет. Той беше предназначен за него.

Увиха тялото в брезент, двама мъже го вдигнаха и го отнесоха. Действаха безмълвно и експедитивно.

— Жена ви все още спи — каза тихо Фасет. — Това е добре… Момчето стана и слезе долу. Макдърмът му каза, че правите кафе за полицаите.

Танър седеше на тревата на отдалечения край на басейна и се — мъчеше да проумее случилото се през последния час. Фасет и Дженкинс стояха над него.

— За Бога, как е станало? — Той гледаше мъжете, които носеха тялото, и думите му едва се чуваха. Фасет коленичи.

— Бил е нападнат отзад.

— Отзад?

— От някой, който добре познава гората зад къщата ви. — Очите на Фасет срещнаха погледа на Танър и журналистът схвана неизреченото обвинение.

— Аз съм виновен, нали?

— Навярно. Дженкинс е напуснал поста си. Беше близо до него… Защо бяхте долу? Защо всички лампи на първия етаж светеха?

— Не можах да спя. Станах.

— Лампите в гаража също светеха. Защо бяхте в гаража?

— Аз… Не разбирам. Сигурно съм си мислил за днешния следобед.

— Оставихте лампите в гаража запалени… Мога да разбера човек, който е нервен, става, слиза долу, пуши, пие. Това мога да разбера. Но не мога да разбера човек, който влиза в гаража си и оставя лампите запалени… Щяхте ли да ходите някъде, мистър Танър?

— Да ходя някъде?… Не. Не, разбира се. Къде да ходя?

Фасет погледна към Дженкинс, който наблюдаваше лицето на Танър на слабото отражение на светлината, идващо откъм къщата.

— Сигурен ли сте?

— Господи… Помислили сте, че ще бягам. Помислили сте, че ще бягам, и сте дошли, за да ме спрете!

— По-тихо, моля ви. — Фасет се изправи на крака.

— Мислите ли, че бих го направил? Мислите ли, че дори и за минута бих изоставил семейството си?

— Можете да вземете и семейството си — отговори Дженкинс.

— О, Боже! Ето защо сте дошли до прозореца. Ето защо сте изоставили своя… — Танър не можа да довърши изречението. Почувства гадене и се зачуди, ако му се наложеше да повърне, къде щеше да го направи. Погледна двамата държавни служители. — О, Господи!

— Може би това така или иначе щеше да се случи — отговори Фасет спокойно. — Не беше… не беше част от първоначалния план. Но вие трябва да разберете. Държахте се неестествено. Не беше нормално да го правите. Трябва да внимавате за всяка крачка, за всичко, което правите или говорите. Не бива да забравяте. Никога.

Танър се изправи с усилие, залитайки.

— Вие няма да продължите? Трябва да спрете.

— Да спра? Един от моите хора току-що беше убит. Ако спрем сега, вие също ще бъдете мъртъв. Както и останалата част от семейството ви.

Танър забеляза тъгата в очите на агента. С подобни мъже не можеше да се спори. Те казваха истината.

— Проверихте ли останалите?

— Да.

— Къде са?

— Семейство Кардоне си е у дома. Тримейн остана в Ню Йорк, жена му е тук.

— А семейство Остърман?

— С тях ще се занимавам по-късно. А вие по-добре влезте вътре. Удвоихме охраната.

— А семейство Остърман? Не са ли в Калифорния?

— Знаете, че не са там. Вчера следобед, в четири и четирийсет и шест, им звъняхте по телефона, като използвахте кредитната си карта.

— Къде са тогава?

Фасет погледна Танър и отговори просто:

— Очевидно са направили резервация под друго име. Знаем, че са в района на Ню Йорк. Ще ги намерим.

— В такъв случай може би е семейство Остърман.

— Възможно е. По добре е да се приберете вкъщи. И не се притеснявайте. Тук има цяла армия.

Танър погледна към гората, където беше убит човекът на Фасет. За миг тялото му неволно се разтресе. Близостта на подобна жестока смърт го ужасяваше. Кимна на държавните служители и се отправи към къщата, усещайки само празнина, от която му се гадеше.

— Вярно ли е това, което каза за Тримейн? — тихо попита Дженкинс. — Той в града ли е?

— Да. Пийна си порядъчно и нае стая в „Билтмор“.

— Някой проверил ли е стаята тази нощ?

Фасет отклони вниманието си от фигурата на Танър, която изчезна в къщата. Погледна Дженкинс.

— По-рано — да. Нашият човек докладва, че е влязъл, вероятно залитайки, в стаята си малко след полунощ. Казахме му да се оттегли и да се залови с Тримейн отново утре в седем часа сутринта. Какво ви притеснява?

— Още не съм сигурен. Ще стане по-ясно, когато разберем къде е Кардоне.

— Ние знаем. Вкъщи си е.

— Предполагаме, че е вкъщи, защото нямаме причини до този момент да мислим обратното.

— Най-добре е да обясните какво искате да кажете.

— Семейство Кардоне имаше гости за вечеря. Три двойки. Всички пристигнаха заедно с кола с нюйоркска регистрация. Охраната каза, че са си тръгнали набързо в дванайсет и трийсет… Чудя се дали Кардоне не е бил в колата. Беше тъмно. Не е изключено да е бил.

— Хайде да проверим и двамата. „Билтмор“ няма да бъде проблем, А за Кардоне ще накараме Да Винчи отново да му се обади по телефона.

Осемнайсет минути по-късно двамата държавни служители седяха на предната седалка на автомобила, който беше спрял на пътя на няколкостотин ярда от къщата на Танър. Радиотелефонът се чу ясно.

— Имаме информация, мистър Фасет. С обаждането на Да Винчи не постигнахме нищо. Мисис Кардоне каза, че съпругът й не се чувства добре. Спял в стаята за гости и тя не искала да го безпокои.

С тези думи прекъсна разговора.

— Имаме потвърждение и от „Билтмор“. В стая 1021 няма никой. Тримейн дори не е спал в леглото си.

— Благодаря, Ню Йорк — каза Фасет и затвори телефона. Погледна към Дженкинс. — Можете ли да си представите човек като Кардоне да откаже телефонен разговор в четири и половина сутринта? С Да Винчи?

— Той не е вкъщи.

— Нито Тримейн е в хотела.

Четвъртък, 6:40 часа сутринта

Фасет му каза, че може да остане вкъщи в четвъртък. Не ставаше въпрос някой да му разреши — нищо не би било в състояние да го отдели от семейството му. Фасет също така каза, че ще се свърже с него сутринта. Трябваше да се уточнят окончателните планове за цялостната защита на семейство Танър.

Директорът на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ облече сивокафяви панталони и отнесе маратонките и спортната си риза долу. Погледна часовника в кухнята: седем без двайсет. Децата щяха да станат най-малко след час и половина. Ако имаше късмет, Али щеше да спи до девет и половина или десет.

Танър се чудеше колко души има навън. Фасет беше казал, че са цяла армия, но колко щеше да струва тази армия, ако „Омега“ го искаше мъртъв? Колко беше струвала тя за държавния служител в гората в три и половина сутринта? Имаше твърде много вероятности. Твърде много възможности. Фасет вече трябваше да го разбере. Всичко беше отишло твърде далеч. Ако абсурдното беше истина, ако семейство Остърман, Кардоне или Тримейн действително бяха част от „Омега“, той не можеше просто да ги поздрави на входа на къщата си, сякаш нищо не се е случило. Беше изключено.

Отиде до вратата на кухнята и излезе, без да вдига шум. Щеше да върви към гората, докато срещне някого. Щеше да се свърже с Фасет.

— Добро утро.

Беше Дженкинс, под очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване. Седеше на земята, малко преди очертанията на гората. Не се виждаше от къщата, дори и от басейна.

— Здравейте. Няма ли да поспите?

— Дежурството ми свършва в осем. Все ми е едно. А вие? Изглеждате изтощен.

— Вижте, искам да се свържа с Фасет. Трябва да говорим, преди да направи нови планове.

Дженкинс погледна часовника си.

— Възнамеряваше да ви се обади, след като му съобщим, че сте станали от сън. Едва ли е очаквал, че ще е толкова рано. Това обаче може би е добре. Изчакайте една секунда. — Дженкинс навлезе на няколко фута в гората и се върна с радиотелефон в торба от брезент.

— Да тръгваме. Ще отидем при него.

— А защо той не дойде тук?

— Спокойно. Никой не може да се приближи до къщата ви. Хайде. Ще видите.

Дженкинс вдигна торбата с радиото за дръжката и поведе Танър по отъпканата отскоро пътека в гората, заобикаляща градината му. На всеки трийсет-четирийсет фута имаше мъже, застанали на колене, седнали, легнали по корем, с лице към къщата, незабележими, но виждащи. Когато Дженкинс и Танър се приближаваха към тях, всеки мъж вадеше пистолет. Дженкинс подаде радиото на поста на източния край.

— Обадете се на Фасет. Кажете му, че сме тръгнали към него — каза той.

— Агентът е бил убит снощи, защото убиецът е разбрал, че е разпознат. Част от „Омега“ е била идентифицирана, което е нежелателно. — Фасет отпиваше от кафето, обърнат с лице към Танър. — Това е още едно предупреждение, но не засяга вас.

— Той беше убит на петдесет ярда от къщата ми, от семейството ми. Всичко ме засяга!

— Добре… Опитайте се да разберете. Да предположим, че информацията за вас е била потвърдена — не забравяйте, че вие сте просто Танър, журналистът, нищо повече. Сега те кръжат като ястреби, пазейки се един от друг. Никой не знае дали останалите нямат съучастници, собствени разузнавачи… Убиецът, едно от пипалата на „Омега“, прави наблюдение за себе си. Налетява на агента и няма друг избор, освен да го убие. Не го познава, никога не го е виждал. Единствено може да бъде сигурен, че човекът, поставил поста, ще се обезпокои, след като не получи сведения от него. Този, който отговаря за поста в гората, ще дойде и ще го открие. Смъртта му е предупреждението.

— Не можете да сте сигурни.

— Имаме работа с професионалисти, а не с аматьори. Убиецът е знаел, че тялото ще бъде вдигнато преди изгрев слънце. Във Вашингтон ви казах, че „Омега“ е фанатизирана. Обезглавено тяло на петдесет ярда от вашия дом е грешка, която би довела до екзекуция от страна на НКВД. Ако „Омега“ е отговорна. Ако не е…

— Откъде знаете, че не работят заедно? Ако семейство Остърман или Кардоне, или Тримейн са замесени в убийството, те биха могли да го планират заедно.

— Не е възможно. Откакто започнахме да ги безпокоим, те не са осъществявали връзка помежду си. Разказахме им — на всеки един — противоречиви истории, нелогични хипотези, полуистини. Изпратихме телеграми през Цюрих, проведохме телефонни разговори от Лисабон, предадохме съобщения чрез непознати в слепи улици. Всяка двойка е в неведение. Никой не знае какво правят останалите.

Агентът на име Коул, който седеше до прозореца на стаята в мотела, погледна към Фасет. Знаеше, че Фасет не може да бъде абсолютно сигурен в последното си твърдение. Бяха изгубили семейство Остърман почти от дванайсет часа. Тримейн не беше под наблюдение в продължение на три, а Кардоне — на три и половина часа. И все пак, мислеше си Коул, Фасет имаше право да твърди това, което казваше.

— Къде е семейство Остърман? Казахте снощи, тази сутрин, че не знаете къде е.

— Намерихме ги. В един хотел в Ню Йорк. Според информацията, с която разполагаме, е съмнително снощи да са били в района.

— Но отново не сте сигурни.

— Казах, че е съмнително. Не съм казал, че е без съмнение.

— И сте убедени, че е бил някой от тях?

— Така смятаме. Почти е сигурно, че убиецът е бил мъж. Необходима е била… огромна сила… Познавал е районът около къщата ви по-добре от нас. А би трябвало да ви е известно, че го изучаваме от седмици.

— Тогава, за Бога, спрете ги! Застанете срещу тях! Не можете да оставите кошмарът да продължи!

— Кого да спрем? — попита тихо Фасет.

— Всички тях! Беше убит човек!

Фасет остави чашата с кафе.

— Признавам, че предложението ви е съблазнително — не забравяйте, че беше убит един от моите хора. Но ако постъпим така, както вие искате, не само ще унищожим всяка възможност, която имаме, да разобличим „Омега“, но и ще изложим на риск вас и семейството ви. Не мога да оправдая подобни действия.

— А може би поемате дори по-голям риск, и вие го знаете.

— За вас не съществува никаква опасност. Поне докато продължите да действате нормално. Ако се намесим сега, би означавало да признаем, че уикендът е клопка. А без вашата помощ не бихме могли да поставим клопката… Това би означавало да подпишем смъртните ви присъди.

— Не ви разбирам.

— Тогава ми повярвайте — каза рязко Фасет. — „Омега“ трябва да дойде при нас. Няма друг начин.

Танър замълча, изучавайки внимателно Фасет.

— Твърдението ви не е съвсем вярно, нали? Искате да кажете… вече е прекалено късно.

— Вие сте много проницателен.

Фасет взе чашата си и отиде до масата, където имаше термос с кафе.

— Остава само още един ден. Най-много два. Дотогава някой от „Омега“ ще се пречупи. На нас ни трябва само част от нея. Една измяна и с „Омега“ е свършено.

— И една пръчка динамит в къщата ми ще ни изпрати в ада.

— Няма да има нищо подобно. Никакво насилие. Действията им няма да бъдат насочени срещу вас. Казано просто, вие не сте важен. Вече не. Сега те ще са заети само един с друг.

— А вчера следобед?

— Извадихме една история от дневника на полицията. Обир. Странен естествено, но все пак обир. Точно това, което вашата жена си мисли, че е станало, точно по начина, по който си мисли, че е станало. Не е нужно да отричате нищо.

— Те ще разберат, че е лъжа. Няма да се подведат.

Фасет вдигна спокойно поглед от термоса.

— Но тогава ще имаме „Омега“, нали? Ще знаем кой е.

— А аз какво трябва да направя? Да вдигна телефона и да ви се обадя? Те може би ще имат други идеи…

— Ние ще чуваме всяка дума, изречена в къщата ви, като се започне с първия разпит утре следобед. По-късно тази сутрин двама телевизионни техници ще дойдат, за да поправят приемниците, повредени при обира. Докато проследяват кабелите на антената, ще инсталират миниатюрни подслушвателни устройства в цялата къща. Те ще проработят, след като първият човек пристигне утре у вас.

— Нима се опитвате да ми кажете, че дотогава няма да работят?

Коул се намеси:

— Не, няма. Не ни интересува частният ви живот, а само вашата безопасност.

— По-добре е да се връщате — каза Фасет. — Дженкинс ще ви остави на южния край на градината. Не сте могли да спите, ето защо сте излезли на разходка.

Танър бавно стигна до вратата. Спря и погледна назад към Фасет.

— Така, както беше във Вашингтон, нали? Не ми давате право на избор.

Фасет извърна глава.

— Ще поддържаме връзка. На ваше място бих се отпуснал, бих отишъл в клуба. Да поиграя тенис, да поплувам. Да не мисля за нищо. Ще се почувствате по-добре.

Танър се вгледа с недоумение в гърба на Фасет. Бяха го освободили, така както преди съвещание на висши политици се освобождава подчинен, който не е особено необходим.

— Хайде — каза Коул, изправяйки се. — Ще ви изпратя до колата.

— Докато вървяха, той добави: — Според мен трябва да знаете, че смъртта на онзи мъж снощи усложнява задачата на Фасет много повече, отколкото мислите. Убийството беше насочено срещу него. Предупреждението беше отправено към него.

Телевизионният журналист погледна изпитателно Коул:

— Какво имате предвид?

— За професионалистите съществуват известни знаци и този е един от тях. Сега вие не сте важен… Фасет е изключително обигран. Пуснал е в ход полицията и нищо не може да го спре. Хората, които са създали „Омега“, осъзнават какво се е случило. И започват да усещат, че ще се окажат безпомощни. Искат мъжът, който отговаря за операцията, насочена срещу тях, да знае, че отново ще се върнат. Някой ден. Отсечената глава означава клане, мистър Танър. Те му отнеха съпругата. Сега трябва да се страхува и за трите си деца.

Танър отново почувства, че започва да му се гади.

— В какъв свят живеете вие?

— В същия, в който и вие.

Четвъртък, 10:15 часа сутринта

В четвъртък, в десет и петнайсет сутринта, когато Алис се събуди, първата й реакция беше да остане завинаги в леглото. Чуваше препирнята на децата на долния етаж и неразбираемите, но търпеливи думи на мъжа си, който разрешаваше спора. Мислеше си за забележителната му способност да бъде добър в дребните неща, която свидетелстваше за голямата му загриженост за тях. А след толкова години брачен живот това никак не беше лошо.

Мъжът й навярно не беше така енергичен или впечатляващ както Дик Тримейн, така подчертано влиятелен както Джоу Кардоне, или така духовит или умен както Бърни Остърман, но тя за нищо на света не би искала да бъде на мястото на Джини, Бети или Лийла. Дори и ако трябваше да започне всичко отначало, пак би чакала Джон Танър или някой, който е като Джон Танър. Такъв човек рядко се срещаше. Той искаше да споделя, трябваше да споделя. Всичко. Нито един от останалите не притежаваше подобно качество. Дори и Бърни, макар че той най-много приличаше на Джон. Според Лийла дори и Бърни имаше малки тайни.

В началото Алис се чудеше дали нуждата на мъжа й да споделя не беше просто в резултат на съжалението му към нея. Защото тя съзнаваше, без да проявява ни най-малка снизходителност към себе си, че трябва да бъде съжалявана. По-голямата част от живота си, преди да се запознае с Джон Танър, беше прекарала в бягство или в търсене на убежище. Баща й, който мислеше, че може да се справи с неправдите в живота, никога не беше успял да се задържи дълго на едно място. Властите го преследваха, макар той да се бореше с болестите и неправите в това общество. Той беше един съвременен Джон Браун41.

Накрая вестниците го нарекоха… лунатик.

Накрая полицията в Лос Анджелес го уби.

Тя помнеше думите:

За щастие в деня на убийството Алис беше при леля си в Пасадена. Запозна се с младия студент по журналистика Джон Танър на публичното разследване след смъртта на баща си. Властите в Лос Анджелес искаха разследването да бъде публично. Нямаше причини да изкарват Маккол мъченик. Искаха да стане ясно, че смъртта му в никакъв случай не бива да се смята за убийство. А всъщност беше убийство.

Младият журналист, завърнал се от войната, знаеше, че е така, и го беше нарекъл убийство. И макар че материалът му не направи нищо за семейство Маккол, той му даде повод да се сближи с тъжното и объркано момиче, което стана негова жена.

Алис спря да мисли и се обърна по корем. Всичко това беше минало. Тя беше там, където искаше да бъде.

След няколко минути чу непознати мъжки гласове във вестибюла на долния етаж. Изправяше се, за да седне в леглото, когато мъжът й влезе в спалнята. Усмихна се, наведе се над нея и леко я целуна по челото. Макар и да се държеше непринудено, усещаше се, че е напрегнат.

— Кой е долу?

— Телевизионните техници. Свързват отново телевизорите, но външната антена е прекъсната. Трябва да открият повредата.

— Което означава, че трябва да ставам.

— Да. Няма да рискувам да те оставя в леглото пред двама добре сложени мъже в работни комбинезони.

— Преди и ти носеше работен комбинезон, помниш ли? През последната година в университета работеше в бензиностанцията.

— Спомням си също така, че когато се прибирах вкъщи, го събличах с лекота, която будеше безпокойство. А сега, ставай.

Той беше напрегнат, мислеше си тя. Но владееше положението и себе си. Каза, че макар четвъртък да е много натоварен ден за него, този четвъртък ще си остане вкъщи.

Обяснението му беше просто. След вчерашния следобед, независимо че разследването на полицията продължаваше, той нямаше да остави семейството си. Не, докато всичко не се изяснеше.

Заведе ги в Клуба, където той и Али играха по двойки тенис със съседите си Дороти и Том Сканлън. По думите на хората Том беше толкова богат, че от десет години не работеше.

Това, което порази Алис, беше решимостта на мъжа й на всяка цена да победи. Стана й неудобно, когато той обвини Том, че не е признал удар от линията, и се почувства унизена от необикновено яростния му горен сервис, който мина на милиметри от лицето на Дороти.

Спечелиха сета и семейство Сканлън не пожела да играе повече. Ето защо отидоха в басейна. Там Джон беше изключително придирчив към обслужващият персонал. По късно през деня забеляза Макдърмът и настоя заедно да пийнат. Обясни и че Макдърмът е влязъл в клуба, за да напомни на едни от клиентите, че е просрочил платеният период за ползване на градския паркинг. Алис забеляза и факта, че Танър постоянно излизаше от клуба на улицата, за да говори по телефона, при положение, че можеше да поиска да изнесат апарата до басейна, но неясно защо не го направи. Джон и обясни, че при обсъждането на програмата на Гудуарт, страстите са се нажежили и не му се иска да говори пред хората.

Алис не му повярва. Мъжа и имаше много достойнства и едно от най-ценните му беше способността да не губи самообладание и при най-тежките моменти. Въпреки, че днес си личеше, че е възбуден и развълнуван.

Прибраха се вкъщи в осем часа вечерта. Танър нареди на децата да отидат да си легнат, но Алис се възпротиви:

— Стига! — твърдо каза тя и избутвайки го в кухнята, като го прегърна през раменете. — Вземи се в ръце. Знам как се чувстваш, на мен също ми беше тежко, но не бива така да се държиш с околните: „Направи това! Отиди там!“. Този тип държане не ти прилича.

Танър си спомни скорошните наставления на Фасет. Трябваше да се успокои, трябваше да се държи все едно нищо не се е случило, дори и пред Алис.

— Извини ме. Това навярно е закъсняла реакция на случилото се. Но ти разбира се си права… Извини ме.

— Добре. Няма повече да говорим за това, — кимна му тя. — Беше много неприятно, но всичко свърши.

„О, господи!“ — помисли си Танър. — „Ако наистина беше толкова просто.“

— Всичко свърши, — повтори той. — Държах се глупаво и сега ми се иска жена ми да каже, че ме обича. Ще пийнем нещо и ще си легнем. — Целуна я нежно по устните. — Това е най-добрата ми идея за целия ден.

Тя се усмихна.

— Доста време ти отне, за да стигнеш до нея, но ще трябва да почакаш няколко минути. Обещах на Джанет да и почета приказка преди лягане.

— Какво ще и четеш?

— „Красавицата и звярът“. — Алис се освободи от обятията на мъжа си и прокарвайки пръсти по гърдите му каза: — Почакай десет-петнадесет минути.

Танър я погледна замислено.

„Колко много е преживяла — помисли си той. — А сега и това. Проклетата «Омега»!“

Погледна си часовника. Десет без двадесет. Алис щеше остане горе още десетина, а може би двадесет минути. Джон реши да се обади на Фасет. Сега ще поговори с него по различен начин. Няма вече да търпи никакви обяснения и сляпо да изпълнява инструкциите. Наближава краят на третия ден. Третият ден от операцията против заподозрените в сътрудничество с „Омега“. Фасът трябва да му разкаже за ситуацията. Той има право да знае.

Фасът беше неприятно изненадан от въпросите на Танър.

— …Та аз не мога да ви се обаждам и да ви информирам всеки път, когато някой от тях излезе на улицата.

— Трябва да ми отговорите. Трябва да съм информиран. Утре започва уикендът и ако сте заинтересовани в това да участвам във вашата игра, ще трябва да ме кажете как стоят нещата.

За няколко секунди в слушалката зареше мълчание. Когато Фасът заговори, в гласа му се долавяше недоволство.

— Добре… Тримейн прекара миналата нощ в Ню Йорк. Аз ви говорих за това, нали си спомняте? В хотел „Балтимор“ се е срещнал с човек на име Таунсенд, който се занимава със съмнителни операции с ценни книжа в Цюрих. Кардоне и жена му са шофирали до Филаделфия. Навестили са родителите и в Честнът Хил, след което е отишъл на среща с човек, известен като един от големите мафиоти. Прибрали са се в Садъл Вали преди около час. Остерман сега е в хотел „Плаца“. Тази вечер ще вечерят със съпружеска двойка с фамилията Бронсан. Това са стари техни приятели. Тях също ги подозираме в подривна дейност.

Фасът замълча чакайки реакцията на Танър.

— И те не са се срещали по между си? Не са се обаждали един на друг? Нищо не са планирали? Искам да знам истината!

— Ако са говорили, то това е станало единствено по тези линии, които не можем да подслушваме. Това означава, че те по едно и също време са се намирали при телефонен автомат. Това не се е случвало. Не са се срещали — всичките са под постоянно наблюдение. Ако имат планове, то те не са имали възможност да ги координират… това е всичко с което разполагаме към настоящият момент.

— Но вие очаквахте друго. Мислехте си, че ще изпаднат в паника и ще се издадат.

— Това всъщност се случи. Нашите прогнози се потвърдиха.

— Какво искате да кажете с това?

— Помислете сам. Едната двойка отива на среща с влиятелен мафиот. Другата бърза за среща с хора, настроени също толкова фанатично, както добрата половина на Политбюро на СССР. Адвоката се среща не с кой да е, ами с брокер на ценни книжа от Цюрих. Това е паника. КГБ са обезпокоени. Сега всички са на път да се сринат. На нас ни остава само да седим и да чакаме.

— От утре нататък няма да бъде толкова лесно само да стоим и да чакаме.

— Дръжте се естествено. Ще се убедите, че играете двойна игра съвсем спокойно. Винаги е така. Няма никаква опасност, дори и ако само отчасти се справите с трудното положение. Сега те твърде много са заети един с друг. Не забравяйте, че не трябва да скривате вчерашния следобед. Говорете за него. Бъдете обстоятелствен. Правете и говорете всичко, което ви хрумне за него.

— И мислите, че ще ми повярват?

— Нямат друг избор. Не разбирате ли? Вие сте си създали репутация като журналист, който се занимава с разследвания. Трябва ли да ви напомням, че разследването свършва, когато страните стигнат до сблъсък — класическата развръзка.

— И аз съм наивният катализатор.

— Най-добре ще е да го повярвате. Колкото по-наивен сте, толкова по-добра ще бъде развръзката.

Танър запали цигара. Не можеше повече да опровергава държавния служител. Логиката му беше прекалено правилна. А сигурността, защитата, благополучие на Али и децата, най-святото нещо на света, беше в ръцете на хладнокръвния професионалист.

— Добре. Ще ги поздравя на вратата като блудни братя и сестри.

— Точно така. И ако искате, обадете им се утре сутринта, за да се убедите, че ще дойдат. С изключение на семейство Остьрман, разбира се. Най-сложната апаратура, която има най-голямата корпорация в света, работи за вас. Дори и най-малкото оръжие не би могло да премине през входната ви врата.

— Наистина ли?

— Ако някой има в джоба си бръснарско ножче, ние ще знаем. Четириинчов револвер ще ви изкара всички до един навън за шейсет секунди.

Танър затвори телефона и дръпна силно от цигарата си. Когато сваляше ръката си от слушалката, имаше чувството, физически усещаше, че напуска, че скача в движение в превозно средство, че заминава.

Беше странно усещане. Страшно чувство за самота.

В този миг го осъзна и се разтревожи.

Здравият му разум сега зависеше от един човек на име Фасет. Той беше изцяло в ръцете му.