Укротяване на степта

Десета глава

Странна работа. Хетрик почти никога не носеше оръжие. Той не се сдърпваше с други. Не му допадаше насилието. Беше студен, но фин човек. Въпреки това не правеше компромиси с принципите си.

Независимо от това, сякаш нямаше как Хетрик да се е сдърпал с Оли. Той рядко ходеше в града, не посещаваше кръчмите… Уреждаше си бизнеса и си заминаваше. Защото беше човек, предпочитащ собственото си семейство и собствения си дом.

Тогава аз започнах да си мисля. Хетрик стоеше до мен, когато злепоставих Оли. А Бардит сигурно изживяваше мисълта, че един човек бе видял това.

Само това ще да е било. Защото всичкото, което имаше Оли, беше репутацията му на страшен мъж. Той беше празноглавец. Но беше и убиец.

— Кога се случи?

— Преди пет месеца.

— Да, разбирам.

Само една мисъл се въртеше в главата ми. Не за Оли… А за Лиза. Какво ли ставаше с нея? Отивах в Мейсън Кросинг. Попитах Мустанг дали познава града.

— Нищо не съм губил там.

— Окей, ще яздим.

Били Диксън ни проследи с поглед, докато възсядахме конете си.

— Внимавай, този Бардит е много лош човек.

Махнах с ръка.

Минавахме през огромни, обрасли с трева, прекрасни прерии. Видяхме голямо стадо от бизони — сякаш това беше безкрайно черно море. Постепенно природата започваше да става по-дива и неприветлива. Харесвах месо от бизон, печащо се на огън, въпреки че това ми напомняше за татко.

Понякога си мислех, че трябва да намеря време, да отида до неговия гроб и да сложа там един голям камък. Това би му харесало. Но той не беше от хората, които се трогваха. Би казал: „Остави нещата такива, каквито са“.

Една вечер, преди да напусна Уичита, Бенет се опитваше да ме убеди, че хора като мен са много необходими за изграждащата се държава. Защото една държава, в която всички стрелци „играят в лошия отбор“ не е за никъде.

Яздихме през дивата пустош. Имахме малък сблъсък с команчите, но нямаше жертви. Мустанг улучи техен кон от почти четвърт миля със своята Шарпс.

Един път Мустанг се обърна към мен:

— Никога няма да забравя, че ми отърва кожата, когато бях „приготвен“ като великденска пуйка с мъртъв кон и рана в крака… Тогава изведнъж се появи ти — страхотна гледка беше!

— Беше закъснял за вечеря.

Скоро всичко наоколо щеше да бъде покрито със сняг. Бяхме високо в планината и времето се разваляше. Нощите ставаха мразовити. Тревите бяха почти напълно кафяви. През сутрините имаше мъгли.

Веднъж видяхме патрул от Армията. Спряхме го и поискахме малко тютюн. Той ни каза, че хората били видели чейени по тези места. Мустанг обясни накъде отиваме. После допълни:

— Нуждая се от овче палто. Този вятър ме пронизва.

Аз не можех да се отърва от мисълта, че Бардит бе пречукал Хетрик. Нямах намерение да го убивам. Щях да го накажа по-жестоко. Щях да го направя смешен пред хората. Щях да го съсипя като стрелец.

Единственото нещо, без което не може един стрелец, е авторитетът. Има толкова много хора с карабини, които искат да направят някое евтино убийство. Но когато се издънят на обществено място, е вече въпрос на време някой да ги застреля… ако не напуснат страната.

Достигнахме Денвър през втората половина на септември. Тръгнахме към хотела. Имах пари и се настанихме луксозно. През нощта аз лежах в леглото, взирайки се замислено в тавана. Чудех се това ли е животът, винаги ли човек трябваше да се лута като мен. Вече имах нужда да хвърля котва някъде, да се оженя. Тази мисъл започна да ме човърка. Чувствах, че от друга страна съм човек, който не може да бъде ограничен и обуздан. Но ето, че Логан го беше направил. Добрият стар Логан! Колко исках да го видя! Може би те вече имаха и деца…

Станах… Изправен пред огледалото се взирах в Райън Тайлър. От там ме гледаше едно гладко кафяво лице, без мустаци, без къдрава коса… Кафяво лице със силни челюсти, зеленикави очи и уста, която дори не загатваше за усмивка…

Това не беше хубаво. Човек трябва да се смее. Пък и имаше нещо студено около очите. Бях ли такъв? Не се чувствах студен, въобще. Никога не съм имал много приятели, може би, защото пътувах. Но няколкото, които имах, бяха истински приятели. Логан, Хетрик, Мустанг, пък и Били Диксън, Ог и Бенет. Всички те бяха прекрасни хора.

И единственото нещо, което можех да правя по-добре от другите, беше това, което не обичах да правя. Може би наистина Дивият Запад имаше нужда… както казваше Бенет. Навярно там, където има законност, са необходими пазители на реда. Но аз не исках да бъда такъв.

„Какво означава двадесетгодишен мъж без усмивка?“ Двадесет години и четири убити мъже, и очи, свикнали да бъдат студени. Исках да сложа край на всичко това. Обаче човек прави това, което се налага. Винаги.

Върнах се в леглото и се опитах да заспя.

На сутринта земята беше покрита със сняг. По улиците се виждаха мъже с лопати, които разчистваха улиците. Нито можеше да се пътува, нито беше подходящо да се остане.

Мустанг се обърна към мен:

— Хетрик е мъртъв вече няколко месеца. Не се впрягай. Оли няма да ти избяга. Пък ако го направи, още по-добре.

Денвър беше шумен през тези дни. Комарджийските страсти — също. Аз играех покер, въпреки, че това не ми доставяше голямо удоволствие. Харесваше ми оживлението и веселата обстановка. Може би, защото бях още дете, въпреки че се грижех сам за себе си.

Ние с Мустанг умеехме всичките трикове — и Моргата, и Кофата с Кръв, и Палата, и Смяната на Мърфи.

Тук беше и Соупи Смит, за когото щях да чувам много по-късно. В града бяха младият Бат Мастерсън и Док Холидей. Както и Кит Карсън.

Една вечер, след като се бяхме върнали в хотела и вечеряхме, Мустанг ме побутна.

— Рей, един тип ти е хвърлил око. Той те изучава от известно време. Нали не си се забърквал в нещо напоследък?

Мустанг беше рус мъж с продълговато, грубо лице. Не беше светкавичен стрелец, но бе хитър и много проницателен. Огледах се.

Въпросният господин седеше отсреща. Беше висок, с черна коса, прошарена около слепоочията. Изглеждаше хубав. Може би беше около петдесетгодишен, но се бе облякъл изискано. Погледите ни се засякоха за миг, след което той стана и излезе.

Аз не изглеждах така изпаднал, както в Ню Орлиънс. Моите дрипави дрехи отдавна бяха опаковани. И по мое мнение въобще не изглеждах зле. Носих черни кожени ботуши, сива вълнена риза с черна връзка. И все още носех панталоните си, вкарани в ботушите.

Без да поглеждам отново, аз се опитах да фиксирам непознатия. Може би беше комарджия, въпреки че не приличаше много на такъв. Забелязах, че не държи оръжието си.

После непознатият се приближи до нашата маса.

— Моите почитания господа, казвам се Денисън Мийд.

— Аз съм Райън Тайлър, а това е Мустанг Робъртс. Заповядайте, седнете.

— Благодаря. Аз съм съдия и работя за миньорска компания. Търся златни находища.

Той седна и се пресегна за бутилката си с вино, за да я донесе на нашата маса.

— Звучи перспективно. Аз се занимавам с крави.

— Тексас?

— Да, напоследък.

Говорихме малко, без да повдигаме конкретна тема. Не даде никакво обяснение защо беше дошъл при нас. Изглеждаше приятен човек, но не знам защо ми се струваше, че иска да изкопчи нещо от нас. Той задаваше много въпроси, но водеше разговора така, че да ни поставя в положение да говорим. Обаче аз никога не играех покер за нищо. Така че, нямаше да му кажа нито дума повече от това, което бях решил. Пък и от друга страна нямаше какво да крия.

— Ти тукашен ли си или от Тексас?

— Аз пътувам и, честно казано, нямам дом. Имам желание да си построя малка къщичка в планините. Ранчо или нещо такова.

Той ме погледна замислено.

— На двадесет или двадесет и една?

— Двадесет.

Говорихме си за крави и от този разговор той разбра, че съм бил в Канзас сити и в Ню Орлиънс.

— Някъде тука ли си роден?

Изведнъж се усетих, че той беше направлявал разговора през цялото време. И сякаш искаше да стигне точно до тука.

Станах неспокоен. Дали нямаше нещо общо с това убийство в Ню Орлиънс. Дали Крис Лили не се беше раздрънкал? Мисля си, че не би му изнесло да го стори. Но кой знае?

— Не, сър. Роден съм в Мериленд. Поне така твърдеше баща ми. Отраснал съм в Ню Йорк. След това съм живял в Мисури и Канзас.

— Ти си пътувал доста.

Аз можех да „чета“ какво се крие зад дадено изражение. Имах усещането, че господинът отново изкопчва информация от мен.

— Ти нямаш дом. Не би ли казал, че твоят дом е там, където са живели твоите родители?

— Мама умря на път, татко беше убит от индианците, когато бях на дванадесет.

— Чувал съм и други такива истории — те са част от живота в Дивия Запад. Някои умират и по този начин страната става по-силна. Е, не всички умират в битки…

— Татко загина в бой.

Разказах им цялата история. Не бях говорил на Мустанг за това преди. Разказах им също как мама се разболя и татко беше безсилен да промени нещо, въпреки че даде всичко от себе си.

Непознатият беше приятен човек. Лесно се общуваше с него, беше дружелюбен. Разказах му за Логан и затова, че бях чел Плътарк.

— Чел си го пет пъти?

— До този момент — само четири.

— И това място, където отиваш… Мейсън Кросинг? Възнамеряваш ли да останеш там?

— Навярно, но нищо не се знае.

След като непознатият си отиде, аз се замислих за случилото се. Никога досега съдия не се беше интересувал от мен. Бях убил Уудс при самозащита. Освен това смъртта на човек като него не привличаше особено вниманието на хората. Но това ме обезпокои, все пак.

Купих си няколко книги и бях решил през тези студени, неприятни дни да чета в стаята си. Четях книги на един английски автор — Дикенс. Интересувах се и от поезия — впечатли ме Байрон.

Един ден аз се връщах отнякъде в хотела и видях, че съдията ме чака. Мустанг не беше с мен. Съдията настояваше да говорим, затова тръгнахме към моята стая.

— Тайлър, подочух нещо… Не се връщай в Мейсън Кросинг.

— Защо?

— Бардит ще те пречука.

— Съмнявам се, но както и да е. Връщам се.

— Колко мъже си убил в действителност, Тайлър?

— Не е твоя работа.

Той дълго ме гледаше, а очите му сякаш търсеха нещо по лицето ми. Имаше нещо приятелско във всичко това. Но и нещо обезпокоително.

— Да, наистина не е моя работа. Само… е, няма значение. Каквото и да правиш, внимавай, пази се. Ще ме видиш пак.

Той излезе и на следващия ден чух, че бил заминал с влак. Никой не знаеше нищо за него, освен, че търсел наименованията на някои минни организации.

След два дена времето омекна и ние продължихме.

Чувствах, че това беше моята страна — огромна и величествена. В мечтите виждах ранчото си като „конско ранчо“.

По пътя разказах на Мустанг за разговора си с Денисън Мийд.

— Добър съвет ти е дал, но какво ли цели?

— Нямам си и понятие. Единствено е ясно, че познава Оли.

— Задаваше много въпроси за теб.

После по пътя забравихме за тези неща. Щях да видя Лиза. И Олд Блу. А майката на Лиза чувствах почти като собствена майка. Хетрик беше мъртъв…

Сивият жребец вече тичаше към нас, докато минавахме през портата на Хетрикови. Дворът беше обрасъл и неподреден. Верандата беше изкривена и вратата се клатеше свободно на отпуснатите панти.

Слязох от коня и влязох в къщата. Вътре нямаше никой. Явно обитателите бяха напуснали отдавна — обстановката наоколо подсказваше това.

Почувствах душата си точно толкова празна, колкото бе и къщата. Излязох. Усетих вледеняващата милувка на вятъра и трепнах. Къщата беше пуста, аз стоях там сломен и празен. Лиза я нямаше.