Укротяване на степта

Седемнадесета глава

Бях страхотно уморен. Но нямах право да бъда — трябваше да съм нащрек. Нямах идея кога щях да видя Еш Мило, но се надявах да не е тази вечер.

Постоянно мислех и мислех за това, което ми бе казал Мустанг. Това, че Еш Мило ме познаваше. Не можех да си спомня. Но едно беше ясно — видеше ли ме Еш Мило, нямаше повече да мога да бъда Кок Райън. Щях да стана отново Рей Тайлър и може би… да умра.

Бях в Рууст след толкова път. За да стигна до Лиза. А тя просто можеше и да не е тук сега. Глупак ли бях или луд? Просто бях тук.

Първо оставихме конете в една конюшня. Тук аз видях едни от най-добрите коне, които някога бях виждал. Тези „господа“ не можеха да яздят случайни коне.

Лесли ни поведе към дълга сграда със светещи прозорци. Вътре трима мъже пиеха кафе. Друг пък ядеше. Той имаше кървава превръзка на ръката. Те всички погледнаха към мен, но никой не продума. Затова пък Лесли се намеси.

— Кок Райън, от градчето Натион.

Но и тези думи бяха последвани от мълчание. Един негър излезе от кухнята, носейки месо и картофи за нас. Снимката на този чернокож грамаден мъж висеше в офиса ми в Алта. Издирваше се за убийство.

На масата имаше кана с кафе. Сипах на Лесли и на Червения.

Мъжът с раната ме загледа.

— Какво знаеш ти, бе? Джентълмен!

Аз се ухилих.

— Нищо. Тези мъже знаят и могат повече. Затова им сипвам.

Той се захили. Явно се бях държал както трябва. Към нас се доближи грамаден човек с разгърната риза.

— Аз също съм от Натион. Къде живееш там?

Ето, проучването започна. Да имах късмет да ги лъжа… Но аз имах какво да им отговоря. Работата в Алта ми даваше информация за всичко из страната.

— В Кимарон.

Когато свършихме, излязохме да спим навън. Никой от нас нямаше желание да спи вътре. Особено аз. Не знам защо, но се чувствах като уловен в капан. Усещах, че те не ми вярваха въобще. Бях обезпокоен. А си мислех, че не се бях издавал досега. От друга страна аз бях нов, а те просто винаги трябваше да бъдат внимателни и предпазливи. Не знам…

На следващия ден се шляех насам-натам. Намерих малко храна за жребеца. Гангстерите имаха насаждения с какво ли не. Всичко беше осигурено. На втория ден взех една мотика и тръгнах уж да свърша някаква работа. Исках да огледам добре обстановката. Имаше, може би, десетина сгради. Три или четири бяха къщи. Зад една от тях видях прострени женски дрехи. Може би бяха на Лиза, освен ако нямаше и други жени тук. В съседство имаше друга къща, пред която стояха двама мъже. Ясно беше, че никой не можеше и да си помисли да припари до Лиза — Еш Мило бе царят и в прекия, и в преносния смисъл. В разговорите въобще не се и споменаваше за Лиза. Чух един мъж да казва, че шефът бил много докачлив. Може би затова никой не смееше да повдига тая тема.

Едно нещо беше очевидно — този Еш Мило имаше невероятен авторитет и всички изпитваха към него нещо много повече от страхопочитание. Дори и главатари като Лесли и Сандовал.

Единствено Ченс Вейдър, грамадният мъж, който ме бе заговорил в кръчмата, сякаш имаше по различна позиция. Видях Вейдър през втория ден. Той беше мазен, гладко избръснат, наконтен, с излъскани ботуши. Имаше две пушки. Аз, като наблюдателен уестман, забелязах, че има и трето оръжие — изкусно скрито под ризата. Това беше нещо, което ми се запечата в паметта.

Ченс Вейдър постоянно се суетеше. Докато той играеше карти, аз забелязах, че хвърля погледи към къщата, където вероятно беше Лиза.

Единият от мъжете пред къщата, съседна на тази, където мислех, че е Лиза, отиде при Ченс Вейдър. Той се казваше Смоуки Хил и беше страшно грамаден. По едно време се повиши тон. Ченс Вейдър се обърна и излезе. Червеният, който стоеше до мен, ми каза тихичко:

— Пак неприятност. Ченс Вейдър е толкова себелюбив…

Обсъждаше се това, че Ченс Вейдър бил убил шестима мъже, четири, от които без особено основание. Явно той беше избухлив и яростен.

Имаше и салон, но аз стоях настрана от него. Навъртах се около жребеца си, грижих се за него. Чистех си пушките. Слушах разговори. Дори не бях и зърнал Еш Мило. Разбрах, че той стоеше постоянно в къщата на хълма. Червеният казваше: „Страшно много чете. Прочита всички вестници и списания. Но винаги знае какво става тук“. Червеният ми каза още, че Еш Мило разхвърлял намачкани вестници навсякъде по пода в своята къща. По този начин никой не би могъл да припари, без да бъде чут.

Нямах и идея как щях да стигна до Лиза. Дори не знаех как да я известя, че съм тук. Така или иначе трябваше да направя това.

Колкото и странно да звучи не друг, а Ченс Вейдър бе причина това да стане. Ние с него още от първия момент не си бяхме симпатични. Той постоянно ме гледаше с цинична усмивка, нещо, което забеляза дори Лесли. Лесли също не ме харесваше и не ми вярваше, но отношението на Ченс Вейдър беше фрапантно.

Един ден Лесли ме предупреди.

— Внимавай с това конте. Ще гледа да ти направи нещо. Много е подъл. Иска да убива за авторитет.

— Благодаря.

Веднъж, докато копаех нещо с мотиката, някой ме извика. Беше Смоуки Хил.

— Слушай, Кок, трябва за малко да отида по работа, а този проклет Ченс Вейдър се навърта наоколо. Аз трябва да пазя момичето на шефа. Замести ме за малко.

— А, ако Ченс Вейдър дойде?

— Никой, освен Еш Мило не може да говори с момичето. Нали ме разбра? Мисля, че ще се справиш — виждам, че не пиеш и ми изглеждаш стабилен. Ако Ченс Вейдър дойде, кажи му да се маха. Ако стане нещо по-сериозно, викай. Аз ще дойда.

И така, аз се озовах пред къщата, в която беше Лиза. Тя беше вътре. Но как щях да говоря с нея? То стана от само себе си. Зърнах я през пердето. Свалих шапката си, за да съм сигурен, че ще ме познае. Правейки се, че премествам някакъв камък, аз се взирах в прозореца. Тя стоеше вътре, стройна и прекрасна, на не повече от петнадесет фута от мен. Позна ме. Разбрах го по това, че лицето й пребледня. Тя ми направи жест — показваше ми да се махна.

Аз продължавах да премествам камъни, за да се вижда, че правя нещо. Повдигнах два пръста нагоре, искайки да й покажа, че ще се махаме двамата. Но тя отново повтори жеста си.

Изведнъж някой се приближи. Беше Ченс Вейдър.

— Какво? Май и ти си хвърлил око на момичето? Сякаш й беше забавно, а?

Стана ми много кофти. В очите на Ченс Вейдър имаше някакъв странен блясък. Струваше ми се също, че беше малко смутен.

— Доста забавно. Тя никога не поглежда към мен, а на теб обърна внимание. Аз се чудя…

— Чуди се долу. Моята работа е да не пускам никой в къщата.

Той ме гледаше. Четях в очите му, че искаше да ме убие. Но не точно сега. Имаше и нещо друго, което се въртеше в главата му.

— Ти ме заблуди, бе. Виждал съм те и преди. И не в Натион — никога не съм бил там.

— Ти трябва да слезеш долу.

За моя голяма изненада той се подчини. Тръгна. Но внезапно се обърна.

— Сетих се! Денвър! Ти си Райън Тайлър!

Очите му бяха злобни и ме гледаше ужасно. Забелязах, че Смоуки Хил се задава. Ченс Вейдър повтори на висок глас.

— Рей Тайлър, от Алта!

Нямах избор. Ако исках да се измъкна жив от тук… Никога повече не исках да убивам. Чувствах се ужасно. Но ако този негодник се раздрънкаше, което вече правеше, аз щях да съм покойник и Лиза нямаше никога да бъде щастлива. Защото бях сигурен, че тя е тук не по своя воля.

Ченс Вейдър тържествуваше. Долавях жесток триумф в неговите очи. Стори ми се, че той помръдна ръката си. Към оръжието си ли бе посегнал или не, никога не ще узная. Стрелях, изпреварвайки го с част от секундата. Стрелях пак. Сякаш го бях убил.

Но не — куршум профуча над главата ми. Той се хилеше гадно, въпреки че умираше. Но дали? За първи път използвах пушката в лявата си ръка. Но за голяма моя изненада — улучих рамото му. А Смоуки Хил вече идваше. Нямах повече време за губене. Приближих се, стиснал здраво двата револвера. За първи път усещах, че искам да убия човек. Трябваше да го убия. Бъдещето на Лиза бе поставено на карта. И моят живот. Когато престанах да стрелям, бях вече над него.

Смоуки Хил хвана ръката ми, докато зареждах отново.

— Успокой се, Кок! Той е свършил!

Наоколо се беше събрала огромна тълпа. Ченс Вейдър не преставаше да ме гледа триумфално…

— Рей!

Как успяваше? Как човек, прострелян толкова пъти, можеше дори да си поеме дъх? Но пак го каза:

— Рей!

Слава богу — мъжете наоколо не го разбраха. По него време за мой късмет „Рей“ беше нашумяла марка уиски. Аз се надявах да не каже другото име. Ако го кажеше и аз като него щях да умра, пък макар и вземайки със себе си няколко други мъже за компания.

— По дяволите — изпсува някой. — Ще пукне след малко и пак за алкохол мисли.

Ченс Вейдър беше бърз и много опасен. И много ме мразеше — до последния си миг ме искаше мъртъв.

Но вече беше късно… Той издъхна.

Около дузина мъже се бе събрала край мен. Те ме гледаха втренчено, а аз не знаех как да се държа. Смоуки Хил се намеси пръв:

— Ти ми спести работа, наистина.

Мъжете заговориха един през друг.

— Абе той Ченс Вейдър уж беше бърз…

Смоуки Хил се обади отново:

— Ченс Вейдър беше бърз. Но Кок явно е по-бърз. И по-точен.

Всички ме гледаха, измервайки ме с очи. Бях убил Ченс Вейдър. Червеният ми каза приятелски:

— Не се притеснявай, Кок. Поне десет души в лагера имаха желание да пречукат т’ва конте…

Тръгнахме към салона. Усетих, че вече бях популярен. На мен започнаха да гледат като на опасен стрелец — с уважение.

В душата ми имаше сблъсъци и противоречия. Исках да се усамотя, но не можеше — трябваше да понасям и пиенето, и всичко останало… Наложи ми се да убия човек. И това бе първият път, когато поисках да го убия. Това ме изплаши. Какво би си помислила Лиза за мен?

По-късно Смоуки Хил дойде при мен. Имаше нещо странно в погледа му.

— Кок, Еш Мило иска да те види горе на хълма.