Улеят на времето

1

— Признай си, Емил, че не си надвиваш ината да се подложиш на лечение при нас — запя пак познатата си песен Аскол.

— Грешиш, докторе. Не искам да се оставям в ръцете ви, защото считам, че не е морално да се бъркате във висшата нервна дейност…

— Търсиш си оправдание! Тогава стани член на дружеството на здравните пуритани — на най-назадничавите хора! Избягай от клиниката: ще им дадеш много силен коз в ръцете — от гняв дори ушите на доктора бяха почервенели.

— Няма да предавам никого. Моето мнение обаче е друго: опасно е да се манипулира със съзнанието на хората. Представи си, колкото и невероятно да изглежда в наши дни, че те попаднат при недобросъвестни лекари, които започнат да изкористяват своите пациенти.

Аскол се овладя и се замисли над думите на човека, когото искаше да направи свой пациент. Колко дълъг път трябваше да измине общественото съзнание, докато се зачеркне угрозата от насилие върху човешката психика. Недоверието още съществуваше. Манипулация на съзнанието!? Ако все още се срещаха индивиди с нечиста съвест и лоши подбуди, те биха намерили хилядократно по-мощни средства за въздействие — органични отрови, с които може да се унищожи цял континент; всепроникващи лъчения, които за броени секунди биха превърнали човечеството в стадо идиоти; ядрени заряди, чиято експлозия е в състояние да пръсне Земята като зряла диня… Но това време за щастие бе отдавна отминало. Ами психиката? При зло желание чрез нея можеше да се моделира армия от роби или каста от властелини. Не, медиците заслужаваха несравнимо по-голямо доверие. Човечеството се бе справило с инфекциозните болести, сърдечно-съдовите заболявания и ракът бяха на път да бъдат победени, а неврозите се ширеха. Те застрашаваха бъдните поколения. Ще започнат да се предават генетично като част от интелектуалното ни и здравно наследство. Това ли ще се завещае на правнуците? В никакъв случай! Медицината трябваше да се намеси.

— Вярно е, Аскол, хората станаха могъщи като богове — продължи своята теза Емил. — Но дали разумът и волята им са на висотата на техническите и научните им познания?

— Има едно универсално лекарство срещу недоверието, Емил — времето. То ще излекува и тебе. Ала аз искам да ти спестя неговата мъчителна дозировка.

— А защо искаш да ме убедиш, че непременно съм сериозно болен и трябва да се лекувам? Да оставим настрана лекото главоболие и стомаха — чувствувам се напълно здрав.

— Това е привидно, Емил. Мога да ти докажа противното. Ще заснемем с лъчев мозъчен анализатор част от подсъзнателната дейност на твоята нервна система и ще ти я демонстрирам.

2

— Вие сте най-облагодетелствуваният пациент, в което и да било лечебно заведение, Емил — подхвърли една сутрин доктор Варо. — Имате пълен карт бланш да следите нашата работа.

— Това беше ваше собствено предложение, докторе. Може би някакъв нов начин на лечение?

— Е, видяхте ли нещо интересно?

— Запознах се по-отблизо с един от пациентите — Лирбо. Право да ви кажа, не разбрах за какво го държите. Изглежда ми напълно нормален.

— Това е така, Емил. Но ако го бяхте видели, когато постъпи — той беше съвсем луд. Станал бе неволна причина пред очите му да загинат неговите колеги.

Емил придоби напрегнато изражение.

— И какво направихте с него?

— Извърших рискована операция, заради която можех да загубя не само мястото, но и професията си, имаше усложнения. За щастие успяхме да се справим. — Аскол обясни същността на операцията и начина на наложилото се обучение след нея.

— И какво спечелихте с вашата интервенция?

— Как какво? Той е здрав! Никога вече няма да му тегне миналото.

— И мене ли искате да лишите от минало? — тъжно поклати глава Емил. — Няма да ви позволя. Там са скрити моята радост и моята скръб.

Двамата вървяха по дългия коридор, който завършваше пред кабинета по биотокова терапия. Вратата се отвори и отвътре излезе Дияна Фрай. Тя вече знаеше за трагедията на Емил и присъедини усилията си към тези на Аскол да убеждава осиротелия учен да не се осъжда на отшелничество.

— Научих, че критикувате нашата система на работа — усмихна се жената. — Не ви ли харесва клиниката?

— Клиниката е чудесна, само че не всичко, което става тук, е по вкуса ми — призна си Емил. — Не бих искал да се подлагам на подобен род лечение.

— Това си е ваша работа — каза Дияна, а после смени темата. — Току-що премина последният сеанс на Ланкони с лъчевия анализатор.

— И какви са резултатите? — заинтересува се Аскол.

— Нивото на агресивността е спаднало значително. Вече му разрешихме да се среща с годеницата си.

Предпазливо, без излишни подробности, докторът запозна Емил с историята на Ана Клос и Сет Ланкони.

— И него ли оперирахте да забрави миналото? — иронично подхвърли Емил.

— Не, лекуваме го по метода на внушението — направи се, че не е разбрал подмятането Аскол. — Подбудите за насилствените му действия бяха продиктувани, колкото и да е странно, от любов. Сега обектът на тази любов ни помага. Затова ни е значително по-леко.

— До крайности стигате само със самотниците…

Отново докторът направи усилие и преглътна откритото предизвикателство.

— Мисля, че съвсем скоро ще изпишем Ланкони — намери начин да промени опасната насока на разговора Дияна.

— Да, за Сет вече съм спокоен — подкрепи я докторът.

Аскол никога не би говорил така, ако знаеше какви нови затруднения с космонавта го очакваха.

3

— Извинете, че прекъснах разговора ви — в стаята при Аскол и Емил внезапно нахлу Дияна.

«Винаги идва тъкмо навреме, за да разсее надвисналите облаци» — помисли си докторът, след като отново в увещанията си бе стигнал до задънена улица.

— Имам една хубава вест за теб, Емил. И макар да зная, че ще се натъжиш, дойдох да ти я съобщя веднага. Награждават посмъртно Леда за откритието й, свързано с микси-вирусите.

И тримата замълчаха. Емил направи болезнена гримаса, но сетне се овладя и с привидно спокоен глас каза:

— Благодаря, Дияна. Тя го заслужаваше. Аз като че ли не успях да прозра нейния талант. Попречих й да извърши проучванията си.

— Не започвай отново с угризенията — спря го Аскол.

— Такава е горчивата истина. Трябва и на вас да я кажа. Леда ме молеше да замине за Марс, за да продължи изследванията си, но аз не й позволих. Уплаших се да не загине там. Искаше да вземе и детето със себе си. Възпротивих се остро — той бе забравил, че вече им бе говорил за това.

— Ти си мислел само за тяхната безопасност — не виждаше как да го утеши Дияна.

— Да, но ако тогава се бях съгласил, сега те щяха да бъдат живи.

Без да каже нито дума още, Емил излезе от стаята и бавните му, провлечени стъпки отшумяха в глухия коридор. Чувствуваше, че не може вече да търпи ни секунда присъствието на други хора. Тяхната доброжелателност, търпението и състраданието им го дразнеха. «Единствено самотата е в състояние да ме излекува» — се набиваше в съзнанието му.

Тръшна се на леглото и посегна към шкафчето с успокоителните лекарства. После се отказа и зарови глава във възглавницата. Как за един миг животът му, бликащ от щастие, се бе превърнал в кошмар. Искаха да го изтръгнат от него. Защо? Можеха ли да му върнат жената и детето?

4

В кабинета по биотокова терапия имаше трима души — Дияна, Аскол и Емил. Те седяха пред сензорния екран и очакваха репродуктивния филм, заснет от мозъчния анализатор. Емил все още усещаше докосванията на биоелектродите до черепната си кутия. Струваше му се, че някой грубо и безцеремонно бе тършувал из нежната материя на неговия мозък. Защо се бе съгласил на този цирк? Какво щяха да му докажат с него?

Екранът присветна и лампите в помещението автоматично угаснаха. Море — безбрежна шир. И един ослепително бял кораб. В кабинета се разнесе мирис на солена вода и водорасли. На палубата имаше шезлонги. В един от тях по бански костюм се бе излегнала Леда. Емил потрепера. Това бе първото им пътуване до Африка преди десетина години. С кофичка и лопатка пред басейнчето в краката на майка си играеше Мая. Изведнъж детето и майката изпищяха. По лицата им се изписа ужас. От водата излизаше някакво чудовище с безформена маса. Приближаваше се към тях, а те викаха, викаха…

Смяна на картината. Безкрайни савани, сред които тук-там стърчеше някой баобаб. Емил добре познаваше местността. Това бе резерватът Серенгети, където бяха ходили с Леда и Мая. Стадо антилопи… С огромни скокове в далечината се носеха жирафи. Мая бе облечена със зеленикаво-кафява маскировъчна дреха. Емил носеше оръжие, макар че животните в резервата бяха държани на разстояние от туристите чрез действуващо в околността защитно силово поле. Но какво е това? Мая и Леда уплашени тичаха към него. Не е възможно — преследваше ги лъв! Той ги настигаше. Емил посегна към оръжието си. И в този миг лъвът се преобрази в огромна амеба, която застрашително протягаше протоплазмените си крачка към момичето и майката. Всеки момент щеше да ги обхване с отвратителните си пипала. Те молеха за помощ.

— Стига! Стига! — Емил стискаше очите си с ръце и крещеше. В салона стана страшно тихо.

— Прости ми — почти шепнешком промълви Аскол. — Не съм ти разигравал театър. Исках само да ти покажа колко разстроена е психиката ти. Всеки твой семеен спомен асоциира с ужасната трагедия. Става подмолно, подсъзнателно. Дори не го усещаш, но то разяжда устоите на нервната ти система. Ето каква е твоята болест. Невидима и опасна.

— Какво искате от мен? — остро се обърна Емил към двамата.

— Да приспим неприятните възпоменания. Поне докато се стабилизираш.

— Не мога да се подлагам на експерименти. Отвращавам се от насилническото вмешателство в най-уязвимите и възвишени сфери на природата.

— Не се прави на светец, Емил — ядоса се Дияна. — Какво ще кажеш за вашия Институт по мутантна биология, където си играете с природните дадености? А за генното инженерство?

— Не сме посягали никога върху хора…

— Това не е оправдание. Ако се наложи, ние също трябва да се подложим на изпитание. Генотехниката се стреми да създаде оптималния човешки вариант — хомо оптимус — продължи Дияна.

— Нямам никакво намерение да ставам съвършен — както винаги възрази Емил. — Искам да ме оставите на мира, за да изживея живота си такъв, какъвто съм си — с неспокойния ми сън, с угризенията и депресията, които ме преследват.

5

— Що за странна птица е тази възрастна дама Сола Сегура? — Емил пресрещна Дияна и Аскол след визитацията им.

— Тя е една от героините от похитения ракетоплан — отвърна Дияна и прехапа устни, поглеждайки виновно Аскол. Без да иска се беше издала. Уговорката им беше, доколкото е възможно, да не тревожат Емил с историята за ракетоплана, с близкото присъствие на балдъзата и зет му, които също бяха в клиниката. Това само щеше да усили болката му по загубеното семейство и да затрудни лечението, ако, разбира се, той приемеше да го лекуват.

— И защо тази жена е при вас? — механично попита Емил.

В същото време мислите му се рееха. Нима бе възможно? Отдал се всецяло на своето нещастие, той бе допуснал да му се изплъзнат нишките на вълнуващите го доскоро събития — отвлеченият ракетоплан с Тони, Ева и Виктор. Какво ли бе станало с тях? Аскол усети неговото състояние и се помъчи да отклони мисълта му със странични подробности. Беше късно. Трябваше постепенно събитията да се представят такива, каквито са. Истината и само истината — това бе пътят за спечелване на доверието на Емил.

— За да я откъснем от страха, който е преживяла, макар че старицата се държа великолепно по време на спасителната операция с ракетоплана — отговори на последния въпрос Аскол.

— Но тя съвсем няма вид на уплашен човек…

— Защото вече сме заличили неприятните моменти от преживяното.

— Искате да кажете, че тя няма спомени? — ужаси се Емил.

Дияна кипна. Беше я яд на несъобразителността, която допусна.

— Вижте какво, Емил — остро реагира тя. — Ако смятате, че всичко, което е заседнало в съзнанието на човека, е необходимо, това си е ваше мнение. Обаче самият живот ви опровергава. Знаете ли какво щеше да стане, ако мозъкът съхраняваше цялата информация, която получаваме? Щяхме да полудеем. За щастие организмът ни е пригоден така, че да забравяме…

— Ние помогнахме на старата жена да забрави само онова, което би я объркало в по-нататъшния й живот — този път Аскол трябваше да връща спокойния тон на разговора. — За нея смисъл има единствено това да осъществи заветите на покойния си съпруг и да отиде на Луната. Никой няма да я лишава от тази възможност. Тогава защо да я оставяме да се измъчва, като се сеща как веднъж не е успяла да постигне мечтата си? Бихме ли могли да предвидим какви ще бъдат последствията за нейната напреднала възраст?

— Но как ще погледнат хората на загубената й памет?

— Паметта й нищо няма да загуби — само ще се прочисти от сковаващия страх на един ненужен спомен.

— Сола Сегура не може да живее извън събитията. Нали все ще стане дума за инцидента, в който е участвувала. По какъв начин ще реагира тогава?

— Когато съвсем скоро тя наистина достигне до Луната, за нея нищо друго няма да има значение. И вече ще можем да отпушим спомените й…

— Кой ви дава право да се месите в личния живот на хората? — възмути се Емил.

— Грижата за тяхното здраве и отговорността за последствията за околните — отговори поразколебано Аскол.

— Не ви ли е дошло на ум, захаросани хуманисти, вместо да лишавате пациентката си временно или постоянно от неприятни спомени, да превърнете преживяното от нея в незабравим миг? Да я издигнете като силна личност в собствените й очи?

— Това изисква много по-продължителни усилия, а ние се стремим Сола Сегура час по-скоро да предприеме мечтаното от нея пътешествие — имаше готов отговор Аскол. Кой знае защо той не прозвуча убедително и на него самия.

Тримата вървяха заедно по дългата алея в парка на клиниката. Беше хубав летен ден. И на Дияна, и на Аскол, и на Емил им беше ясно, че бе дошло време да се докоснат и до по-болезнени теми.

— Доколкото разбрах, при вас сте задържали и други пътници от ракетоплана — подхвърли Емил.

— Момчето, което по неволя бе замесено в спасяването на отвлечения космически кораб, като най-впечатлително, е засегнато най-силно. Така поне ме уверяват изследванията с ретроспектора.

Аскол се поколеба дали да изложи по-подробно своите наблюдения и продължи да обяснява:

— Разбира се, на пръв поглед нищо не личи. То е весело, разговорливо, държи се нормално. Само че дълбоко, подсъзнателно се е загнездило напрежението от прекараните в очакване за спасение часове в ракетоплана. И един ден, кой знае, може би това ще подкопае психиката му, ще утежни генетически поколението. А аз като лекар не мога да го допусна.

— А какво е положението на Ева и Виктор? Нали и те са при вас?

— Най-бързо се разсейва фонът на задържащите процеси, породени от инцидента в ракетоплана, именно при младоженците. Те са били, ако мога така да се изразя, защитени от тяхната любов. Силните положителни емоции са възпрепятствували до голяма степен за вкореняването на страховата психоза от възможното нещастие. Изпитанията се понасят винаги по-лесно, когато са споделени.

— Още колко време ще ги задържите в клиниката?

— Не много дълго. Само за няколко лечебни сеанса.

Както вървяха, внезапно Емил пребледня и зави бързо в обратна посока. Дияна и Аскол го погледнаха в недоумение.

— Отпред на една пейка зърнах Тони — със задавен глас обясни той, сещайки се едва сега за кое момче току-що му бяха говорили. — Не знам дали ви е известно, но той беше приятел на моята дъщеря. Какво ще му кажа, ако ме попита за Мая?

Настъпи тягостна пауза, в която се дочуваше само хрущенето на настлания чакъл по алеята.

— Нима ще посегнете и върху спомените на момчето? — наруши мълчанието Емил.

— Вие нямате ласкаво мнение за нас — постара се колкото може по-леко да се изрази Дияна. — Само ще стабилизираме психиката му по метода на внушението — това, което предлагахте за Сола Сегура. Неговата младежка впечатлителна натура има нужда от убеждението, че това, което е преживял, не е неприятен сън. Участието на момчето в спасителната акция, проявените от него твърдост и решителност — ето кое трябва да остане като емоционален фон, върху който ще се изгражда характерът му. Едно силно сътресение в неукрепнала възраст може да направи човека боязлив, а постоянното напомняне за преживяното нещастие — меланхоличен.

Емил почти не слушаше.

— Понякога ми се струва, че вие сте жестоки хора — промълви той, като се чудеше дали трябва да се среща с Ева и Виктор, и какво можеше да си говори с тях.

6

Аскол и Дияна бяха в кабинета, когато аудиовизуалният сигнал предупреди — пред вратата някой чака.

— Влизай, Емил — кой знае защо се почувствува неудобно докторът.

— Дойдох да се сбогуваме — каза новодошлият и побърза да продължи, за да не го прекъснат, което очевидно се канеше да стори Дияна. — Съобщих решението си и на Стефан.

Замълча малко и добави:

— Време е за смяна на оператора в ретранслаторната станция на астероида.

После му се видя, че жената го гледа с укор и малко виновно занарежда:

— Вие направихте всичко, което зависеше от вас, за да ме накарате да се лекувам.

— Но ти не ни вярваш — тъжно изрече Дияна.

— Не е точно така. Имах възможност да се убедя колко съвестно работите. Приключихте благополучно инцидента с ракетоплана. Сет Ланкони ежедневно се подобрява. Лирбо е напълно възстановен. Как ще ви се отблагодари? Сола Сегура спокойно ще дочака новия полет до Луната. Кой ще се усъмни в нейното щастие? Срещнах се и с Ева и Виктор. Разбрах, че няма да си спомнят с лошо за своето неочаквано прекъснато сватбено пътешествие. Вярвам, че и Тони — сърцето не ми даде да говоря с него, — ще си отиде оттук с мисълта, че е преживял нещо неповторимо и се е държал мъжки в трудните моменти. Колко от тези хора щяха да бъдат така спокойни и уверени в себе си без ваша помощ? Ами останалите, на които сте вдъхнали упование?

— А ти, Емил?

— Оставете ме. Аз съм безнадежден случай. Не по ваша вина. Предупредих ви — винаги съм се възмущавал от мисълта, че мога да се лиша, макар и временно, от спомените за любимите ми хора, колкото и мъчителни да са те. Не искам да се откажа от страданието, защото ще загубя доброто, живеещо в мен. От мъка хората или се озлобяват, или се облагородяват. Сега си мисля за Леда и Мая само хубави неща. Какво би останало от мен без горчивината от неповторимата загуба — едно самонадеяно същество. Освен това справедливостта изисква да се накажа за небрежността и отстъпчивостта ми, стрували два човешки живота. Затова ще заживея сам. Моето страдание е техният паметник. Мястото, където мога да им се поклоня…

— Уверен съм, че вършиш голяма грешка, като се осъждаш на страдание и самота — реши да се намеси Аскол. — Вярвам, че един ден ще се сетиш отново за нас, ще надживееш кризата. Ти си нашият голям неуспех, Емил.

— Не искам да ви обвинявам за начините, по които работите. Вие сте добросъвестни хора.

— Не, не, сигурно нещо ни се изплъзва — замислено каза Дияна. — Някои от твоите упреци навярно са основателни…

— Тогава сдобрете се със здравните пуритани.

— О, не ми напомняй за тях — въздъхна Аскол. — Нима толкова хора могат да бъдат едновременно заслепени и абсолютно неправи? Очевидно е, че ни предстоят още доста усилия, за да открием истината. Сами няма да се справим. Нека Световната здравна организация да отсъди какви са нашите заслуги и каква е нашата вина.

Емил много искаше да каже нещо хубаво и трайно на тези добронамерени по своему и всеотдайни лечители.

— От човека остава само онова, което е направил за другите — погледна ги в очите той. — Другото поглъща вечността — безпощадният Улей на времето.

— Мислиш ли, че някога ще си спомнят за нас? Времето ще хвърли забрава върху всичко — добро или зло, — което сме сторили.

— Никой не ще успее да ви отнеме вашата собствена правда — завърши Емил. — Прощавайте.

7

Аскол изпрати с поглед през прозореца излизащия от портала на клиниката Емил и неусетно въздъхна с облекчение. Все пак всичко се бе развило съвсем благополучно, така както се бяха уговорили със Стефан Кречет.

— Сега вече мога да ти кажа — обърна се директорът на клиниката към своята помощничка. — Отървахме нашия пациент от съдебно дирене и процес, които сигурно съвсем щяха да сринат наранената му психика.

Дияна си достави удоволствието да го погледне с огромни недоумяващи очи.

— Нима не си чувала за търсене на отговорност за небрежно изпълнение на служебните задължения, което е довело до трагични последици? — продължи Аскол. — Нещо подобно заплашваше и Емил. И въпреки всеобщото ни съчувствие, той щеше да бъде изправен пред съда, заради неволното си съучастие при смъртта на Леда и Мая.

Психоложката продължи да се преструва на смаяна.

— Не ми се сърди, че веднага не ти се доверих — почувствува се неловко от искреното й недоумение докторът. — Тайната не беше само моя. Така се бяхме уговорили със Стефан… Знаеш, че обществото има свои принципи за вината и наказанието. И според тях Емил щеше да получи присъда от две години общественополезен труд в космическа изолация. Със своето доброволно решение да се оттегли на астероидите той премахна необходимостта от съдебни формалности.

Дияна наблюдаваше своя съпруг и се бореше между огорчението и снизхождението, които я обземаха. Нима Аскол наистина допускаше, че тя никога няма да се досети за играта им със Стефан? За какво я бяха сметнали — за добричка и наивна самарянка, която живее в своя идеализиран свят на доброта и заблуди? Но тя преди тях беше преценила основното: общественото наказание — ето какво всъщност бе липсвало на Емил и заедно с мъката му го бе тласнало да възстановява справедливостта, налагайки си доброволно собствено наказание. Прозря и благородния заговор на Аскол и Стефан, който едновременно защитаваше и интересите на обществото (законът си е закон!), и спестяваше на нещастника допълнителните страдания за нещо, от което самият той достатъчно се измъчваше. Включи се в подготвения от двамата сценарий, където й отреждаха ролята на статистка. Не им се сърдеше, че я бяха държали в неведение, защото бе сторено с добри намерения. Те са разчитали, че най-талантливият артист е непредубеденият, страхували са се, че е по-уязвима емоционално и ще се издаде. Сега продължаваше да играе, за да не ги лиши от удоволствието на победата, да не засегне мъжкото им превъзходство. И все пак чисто женската й чувствителност бе дълбоко наранена. Аскол я бе пренебрегнал, страхувайки се за служебните си интереси. Нищо не го оправдаваше — дори това, че е пазел чужда тайна. Нима даже след спасителната експедиция до ракетоплана той все още се съмняваше в способностите й да се справя и с най-сложните житейски ситуации?

На Дияна й беше трудно да си представи, че въпреки особеното си психично състояние, Емил е нямал ясна представа за последствията от грешките си при трагедията във вивариума. Не бяха ли всички те подценили прозорливостта му? Или и той от своя страна играеше собствена благородна роля?

Дияна се възхищаваше от гениално простата от психологична гледна точка идея на своя съпруг. Най-сигурният начин да се накара един наранен и честолюбив човек като Емил да отиде на астероидната станция е да му се говори непрекъснато обратното. Само че доброволният изгнанник бе решил да остане там завинаги, което несъмнено излизаше извън предназначения спасителен план на неговите доброжелатели. Така че борбата за съдбата на бъдещия космически отшелник продължаваше. И Дияна Фрай вярваше, че последната дума в нея все пак ще има тя.