Улеят на времето

1

Когато транспортният ракетоплан със съвършените си изкуствени сетива внимателно опипваше почвата на малкия космодрум, Емил бе изпаднал в унеса на безразличието. Бе оставил зад себе си всичко и всички, на които държеше. Колко мило от страна на Дияна, Стефан и Аскол, че нито за миг не му бяха споменавали за общественото порицание, което го очакваше. Естествено в къщата на обесения не се говори за въже. Но нима те си бяха помислили, че в психическата си депресия той не си дава сметка какво му предстои? Едва ли. Просто го щадяха. Но не от съда се страхуваше Емил, а от изключителния хуманизъм на обществото, което би му поставило много мека за неговата вина присъда. Затова Емил реши да изпревари събитията и сам да си наложи единственото според него справедливо наказание — заточение за цял живот.

Прожекторите на кораба докоснаха блестящата повърхност на станцията и тя заискри в цветовете на дъгата. Милиони малки огледалца улавяха, пречупваха светлината, подреждаха я в спектрални ивици, които постъпваха в спектрографското устройство. След това и най-незначителните количества топлинна енергия се складираха в енергийната база. Тук, далеч от Слънцето, бе необходимо да се постъпва така скъпернически.

Гледката от преливащите се разноцветни огньове бе приказна. Емил бе очарован от първия си досег със станцията. Сякаш присъствуваше на слънчевия изгрев сред кристалните ледници на Антарктида. Видението му напомняше и за вълшебно красивите полярни сияния на земния Север. Стана му дори приятно — бе си избрал красива затворническа килия, където смяташе да остане задълго. Завинаги…

Станцията работеше в автономен режим — сама си осигуряваше всичко необходимо за жизнените процеси. Веднъж в годината, когато обикновено подменяха персонала от един човек, попълваха и запасите от храна и кислород. Останалото време бе самота.

Астероидната ретранслаторна станция предлагаше много по-сурови условия на живот, отколкото нейните изкуствени посестрими, които кръжаха в орбити, значително по-близки до Земята. При построяването й трябваше да се съобразяват с особеностите на самата миниатюрна планета. А тя съвсем не беше настроена гостоприемно към живите същества. И все пак хората бяха победили трудностите, бяха защитили правото си на откриватели и завоеватели на космическите тайнства…

Емил завърши контролния преглед на уредите и системите и се отправи към креслото на Морфей. Предпочиташе това кътче за ускорена почивка, където само за три часа възстановяваше силите си.

Вътрешността на станцията бе съобразена с работата на апаратурата, която се вместваше в нея, но преди всичко държеше сметка за функционалните възможности на човека. Строгата геометризация и култът към правоъгълника на обикновените жилища от недалечното минало бяха отстъпили място на стремежа да се подчини пространството, обемът и формите на законите на живата природа. Според принципите на архитектурната бионика в сградата имаше микроклиматично ядро, покрито с прозрачен купол. Освен за астрономически наблюдения, това бе чудесен кът за съзерцание и почивка. Всички останали помещения бяха отделени едно от друго, но свързани с ядрото. Стълба водеше към покрива, където просторната тераса-солариум имаше формата на пръстен. Макар и далече от силните слънчеви лъчи, които така приятно грееха на Земята, понякога Емил с удоволствие излизаше горе. Там му напомняше за земните плажове.

Както разпределението на помещенията, така и целият интериор и мебелите бяха съобразени с природните форми и физиологията на човека. Столовете-кресла бяха еластични и поемаха извивката на тялото. Кухнята бе своеобразна, много рационална автоматична лаборатория, обградена с шестостенни шкафове. Те се зареждаха направо от складовете за хранителни продукти. Таваните и стените светеха, като в зависимост от настроението на обитателя променяха тоналната си наситеност. Регулирането на всички процеси ставаше със сложна апаратура, която заемаше три четвърти от цялото пространство.

Емил нагласи биоелектродите и преди да заспи в креслото на Морфей с ужас си помисли, че отново ще го споходи кошмарният сън за гибелта на Леда и Мая. Но нали той самият си бе избрал такава съдба.

2

Откакто Емил напусна клиниката, Аскол заработи сякаш с ожесточение. Дияна добре разбираше неговото мъчително раздвоение. От една страна, той честно бе положил всички сили да убеди Емил да остане на лечение при тях, тласкайки го чрез породеното по този начин желание за противодействие към спасителния астероид. От друга страна, бе дълбоко засегнат, че пациентът не прие по принцип неговите методи на терапия. Сега навярно искаше да докаже на самия себе си, че е бил прав. Или се мъчеше да удави болката от загубата на един човек, чиято трагична съдба, странно смесила се с техните, им бе станала близка.

— У Ланкони има значително подобрение — сподели впечатленията си с Аскол Дияна. — За първи път срещата му с Ана премина гладко и спокойно. А тя, горката, откакто завърши злополучният му рейс, непрестанно плаче.

— Ако по този начин може да се изкупи вина.

— Ти не си в състояние да схванеш чувствителността на жената — засегна се малко Дияна.

— Не е там работата, мила. Въпреки че съм оптимист, все още се страхувам за Ланкони. Преходът към така наречената криза на угризението за него все още не е отминал. И се колебая с какво лечение да продължа.

— Искаш да кажеш, че след като осъзнае същността на постъпката си, той ще започне да се срамува от нея?

— Нещо повече — ще се измъчва от мисълта, че е причинил страдания на хората около себе си.

— Защо тогава не подтиснем изцяло спомена у него?

— А няма ли така да го лишим до голяма степен от неговата човешка същност? Да отнемеш слабостите на човека — това също е грабителство…

— За първи път те чувам да се произнасяш по този начин — учуди се Дияна. — Сякаш слушам Емил. Да не би да си преоценил досегашните си методи на работа? Къде остана у теб непримиримостта и към най-малките психически отклонения? Нали всичко, което е добро за хората, е оправдано?

— Какво значи добро, Дияна. За ловеца на птици е «добро», ако затвори своята плячка в клетка Но какво мисли по този въпрос жертвата? — А после за още по-голяма нейна изненада продължи. — Реших да възвърна всички спомени на Сола Сегура, преди отново да полети към Луната. Тя е чепата жена и ще издържи бремето им. Не смяташ ли, че е по-добре да не я лишаваме, макар и временно, от незабравимите й преживявания и възможността да ги сподели с някого, а?

Дияна удивено го изгледа. Наистина, много се бе променил Аскол след продължителната психическа схватка с трагичната непреклонност на Емил. Колкото и да се бунтуваше на моменти срещу прекалената експанзивност на своя ръководител, срещу рискованите му ходове, колкото и да го осъждаше за някои крайни решения, психоложката винаги го бе поддържала пред другите. Всъщност неговата непоколебимост я очароваше. Но дали сега бе моментът да се връщат назад? Та едва-що със случая Лирбо бе доказано правото за лекарска интервенция и в най-заплетените сфери на психическата дейност. Както Аскол бе предсказал, Лирбо, след възстановяването на предишните му познания, отново ставаше пълноценен човек, освободен завинаги от страховата психоза.

— Връщане назад няма да има, Дияна — сякаш разгада мислите й докторът. — Моите убеждения за правата и задълженията на лекаря-психиатър и неврохирург не са се променили. Трябва да открием онзи метод, при който да лекуваме с възможно най-малка намеса. Да станем по-деликатни. — Аскол замълча за малко, а сетне добави: — Може би наистина съм станал по-сантиментален. Нали не отговарям вече само за себе си.

Младата жена почувствува непреодолимо желание да погали рано посребрелите коси на това голямо добро момче.

— Доктор Варо, побързайте — внезапно прозвуча диктофонът в кабинета. — Ланкони пак буйствува. Нахвърля се върху годеницата си.

3

Отново бе дошъл момент за контролния преглед. Веднъж в денонощието Емил, който се ръководеше от земните представи за времето, сравняваше показанията на различните уреди в ретранслаторната усилвателна станция. Откакто в далекосъобщителната техника навлезе лазерният телефон, планетите от Слънчевата система имаха надеждна връзка помежду си. Тънката нишка от светлинна енергия, приютила множество човешки гласове, се протягаше като приятелска ръка през пространството. Там, където разстоянията бяха по-големи, създадоха усилвателни станции, за да компенсират затихването на сигналите по трасето. А астероидите бяха чудесни междинни площадки. През тях преминаваха най-натоварените лазерни телефонни линии от Земята през Марс за Юпитер — крайната точка от досегашните космически завоевания на хората. Емил си бе избрал именно такова каменно късче, незначителен астероид, чийто диаметър можеше да се измери с разстоянието между два земни града. Една невидима с просто око прашинка върху звездния небосклон.

Страшно бе дори само като си помислеше за неизброимите светове, които блещукаха там. Милиарди звезди-слънца, още повече планети, спътници и всевъзможни късове материя, разпръснати из безкрайните простори на Вселената. И всичко това се движеше с фантастична скорост, бягаше, надпреварваше се. С кого? С вечността и безкрайността ли? Бързаше към Края или към Началото — все още никой не знаеше. Лесно бе да загубиш ума си сред тоя хаос. И все пак, ако нещо спасява човека, това е мисълта за останалите хора. Живееш сред тези несъвършени същества. Колко пъти си ги ненавиждал за тяхната дребнавост, егоизъм, тщеславие, но достатъчно е да си помислиш, че няма да ги има събратята по разум и схващаш, че си неразривна част от техния свят и без тях си загубен.

Разбира се, отшелници винаги е имало. Но едно е да се усамотиш в пустинята, в дебрите на планината или дори на безлюден остров, а съвсем друго е да потънеш из незнайните дълбини на Вселената, където твоето място е означено с няколко цифри на небесни координати. Да, само тази звездна пустота, пълната самота можеше да бъде изкупление за най-голямата грешка, която бе извършил в живота си.

В първите месеци след като напусна клиниката и пое трудния си път Емил обичаше да се самоизмъчва с подобни мисли. Продължаваше да му се струва, че това е единственият начин да подхранва скръбта си и да поддържа спомените си живи. Тук, на много хиляди километри от родната планета, нямаше кой да му попречи. Бе помолил дори никой да не го търси от Земята.

Емил се отправи към командното табло. Върху него с един поглед можеше да се обхване цялостното състояние на линиите — силата на звука в каналите, степента на смущенията по трасето, паразитните космически шумове, преслушванията, изтичането на енергия от носещия сигнал. Синята светлинка на светещите цифри вдъхваше спокойствие: всичко е наред. Зад нея се криеше готовността на автоматите да се намесят и при най-малки отклонения в режима на работа. По време на силни слънчеви изригвания понякога в линиите за връзка настъпваше объркване. Тогава автоматично регулиращите устройства се задействуваха. Компютърът, главният мозък на станцията, подаваше необходимите нареждания и приборите обикновено се справяха сами. А ако задачата се простираше извън възможностите им, алармираха човека-оператор, на когото се падаше голямата отговорност да каже последната, решаваща дума.

Емил смяташе, че сътрудничеството му с изкуствения интелект на станцията ще поддържа духа му. Вярваше, че това единствено ще му е необходимо, за да прекарва времето си върху една от брънките на Общопланетарната съобщителна система. Или само се преструваше, че вярва. Той всъщност като че ли не държеше повече на нищо.

4

— Отделихме Ланкони в шоковата зала, без да му даваме никакви успокоителни препарати — докладваха на шефа на клиниката и на неговата помощничка за случая.

— Някакви неприятни последствия от пристъпа?

— Не, успяхме да изтръгнем Ана Клос, преди да й е навредил. Жената се отърва само с уплахата, че иска да я удуши.

Аскол погледна в монитора на шоковата зала. Вътре като звяр в клетка се разхождаше Ланкони. Удряше по стените с каквото му попадне. Мъчеше се да изскубне или повреди монтираните уреди и след като не успяваше — беше предвидено да издържат и на по-значителни насилия — изпадаше в шумна ярост. «Къде е сега Емил, за да види защо понякога търпението и тактът ни изневеряват — помисли си докторът. — Ако бях третирал Ланкони със суровите методи на лечение, нямаше да има рецидив. По-добре е да се престараем в „обработката“, отколкото да треперим пред „ненамесата“.»

— Емоционалната му памет определено гравитира към отрицателните преживявания — обърна се докторът към своите сътрудници. — Какво показва химичният анализ на мозъчното равновесие?

Осведомиха го за състоянието на биогенните амини. Нивото на серотонина бе спаднало под критичното равнище, а норадреналинът се бе повишил значително.

— Носите тежка отговорност, че не сте ми докладвали веднага за промените — ядоса се Аскол. Това не беше случайно. Серотонинът бе ключът за подобряване паметта на положителните емоции, а норадреналинът влияеше върху отрицателните. — Изрично предупредих да се следи непрекъснато съотношението на биогенните амини.

— Промяната настъпи много рязко — объркано се заоправдаваха сътрудниците.

— Пригответе веднага операционната — нареди началникът на клиниката, у когото Дияна съзря истинския Аскол — непримирим в сложните ситуации, търсещ риска. — Дайте упойка на Ланкони и се молете всичко да мине успешно. Иначе ще има наказания.

— Пак ли ще работиш с трапанатора? — изуми се Дияна. — Забрави ли за Лирбо — как се отървахме на косъм?

— Този път ще се задоволя да присадя само стимулиращи електроди в мозъчния център, контролиращ нивото на серотонина в организма. Разчитам, че това биологически активно вещество ще възвърне приятните усещания от миналото у Сет, ще му спомни за любовта, която е изпитвал към Ана.

Обаче Дияна знаеше, че емоционалната памет трудно се възпроизвежда по волеви начин. Напротив, доста често тя се изплъзваше несъзнателно от контрол. Какво гарантираше тогава, че утре Ланкони, без дори да подозира, няма отново да стане жертва на отрицателните си норадреналинови реакции на паметта? Дали лошото нямаше да надделее над доброто?

— Ако се налага, ще премахнем центъра на агресивността — даде отговор на безпокойството й Аскол.

— Пак се увличаш — сряза го Дияна. — Здравните пуритани ще ни обявят война.

— Та нали отдавна сме кръстосали шпагите си с тях? Няма да ме уплашат.

Аскол бе възбуден и раздразнен и нарочно премълча, че днес бе получил, макар и временно, официалното разрешение на Световната здравна организация да оперира по своите методи. Отново нерешителността на висшестоящите бе взела връх.

5

Емил бе съзнавал и преди, че ще му бъде тежко в самота. Но никога не си бе представял до каква степен тя ще го тласне към размисли.

Какво бе загубил, отдалечавайки се доброволно от обществото? Възможността да грее душата си на огъня на неговата интимна всеобхватност. Бе погазил установеното човешко пространство, за да се пресели в другото измерение — враждебно и подтискащо. Навярно личността тук преставаше да съществува, защото тя нямаше възможност да преосмисли такива жизнено необходими понятия като вътрешно и външно, отворено и затворено, обществено и лично, огромно и миниатюрно, интимно и всеобщо, близко и далечно… Бе загубил сравнението. На този астероид времето и пространството се трансформираха единствено в самота и безкрайност.

Постепенно Емил се докосна до една истина, на която в обикновения живот никога не бе обръщал внимание: хората съществуват само в определени духовни и материални сфери. Това ги е събрало заедно. Така са възникнали и селищата — един вид доказателство за победата на разума и реда над сянката на хаоса, център на мечтата, на духовното и изкуствата, и едновременно с това на обикновеното, на делничното, на жизнената необходимост. Тълпите са се събирали в огромни амфитеатри. По-късно стремежът за удобство и уют е взел връх — улиците, площадите… Без да се игнорират и местата за развлечение.

Идвайки на ретранслаторната станция, той си бе въобразил, че ще погази всички основни принципи на човешкото общество. Не случайно операторите на ретранслаторните станции често ги сменяха. Далеч от освежаващата струя на хорския поток за по-дълго оставаха само доброволците и осъдените. Затова на Емил му бе необходимо да си изгради собствен град, в който да заложи поне някои от принципите на общественото пространство. Той си спомни как някога японците подреждали своите градини. Вечната борба за територия, за късче земя ги е правела изобретателни и вглъбени. Те били ненадминати във философския израз на отношенията между природата и човека. В един от техните манастири е бил поставен камък, който оставал невидим от каквито и пространствени точки да се разглеждал. С това са искали да събудят творческото начало у себе си. Но не беше ли обрекъл предварително на провал своите творчески сили Емил, след като дойде тук? Можеше ли да се задоволи той с ролята на митичен основател на един въображаем свят, който се изчерпваше с кръглите илюминатори на ретраслаторната станция и безизразната пустота на черното небе отвъд?

6

Дияна и Аскол седяха сами в просторния кабинет за свободни разговори и творчески дискусии на втория етаж на клиниката. Занимаваше ги една и съща мисъл — нима напрегнатата им работа ги бе отклонила толкова от останалата част от ежедневието, че така рядко осъзнаваха моментите като този сега? Дияна си спомни какво казваше майка й: «Животът не е само да прекараш заедно с някого на работното място.» Тогава й се струваше, че възрастната жена си търси причини да недоволствува от Аскол, но вече не бе съвсем убедена в това. Всъщност съвместното им денонощие с доктора беше изпълнено почти само с бдене — дежурства в клиниката, грижи за болните. Винаги имаше някакъв спешен случай, имаше нужда от присъствието им. И те се раздаваха, ограбвайки личния си живот.

— Стана това, от което се страхувах — даде глас на общото им настроение Аскол. — Обрекох те на монотонно съществуване.

— Не можеш да наречеш нашия живот монотонен — възпротиви се Дияна. — Всичко друго, но не ни е скучно.

— Забелязваш ли, че ние нямаме приятели. Не ходим никъде. Говорим само за работа.

— Не си прав. Приятели са ни всички, които лекуваме. Ти сега утвърждаваш нови, революционни методи на лечение и това ти харесва, нали?

Аскол замислено кимна.

— Аз те обичам и искам да бъда с тебе — продължи Дияна. — Повярвай ми, не мога да имам друга мисъл, друго щастие освен твоето, Аскол. Думите ми са банални, но най-важното е, че ги чувствувам вътре в себе си: не бих заменила досегашния си начин на живот за нищо на света. Така сме най-близко един до друг и това ми стига.

Младата жена замълча. Тя се страхуваше от опасенията си. Не се ли превръщаха понякога те в изсушени маниаци — лекари и психолози, които на всяка крачка виждат психически депресии? Не преувеличаваха ли значението на сблъсъците, страданията и угризенията за равновесието на хората? Можеха ли да ги скрият под стъклен похлупак? За да се развива, на човечеството са му нужни противоречия, отрезвяващи шокове. За какво общество се бореха всъщност те? За спокойни и организирани обитатели на хармонични градове, които да прекарват времето си в целесъобразни полезни занимания? Нима там нямаше да се срещат дори любовни разочарования? Та нали ще се умира от скука! Развитието ще спре. Не, те не можеха да станат съучастници на един такъв привидно безметежен, но изкуствен, подложен на деградация свят…

През прозорците надничаше приветливо слънцето и сякаш се мъчеше да разсее Дияна. «Погледни ме — казваше то. — Светът е прекрасен. Недей да униваш.» Тя отлично знаеше своята типично женска склонност да пресилва. Кой ги караше да се хвърлят в крайности? Тяхната позиция би помогнала на онези, които се нуждаеха. Но в психологията е трудно да се прецени кога точно трябва да се намесят. Все пак може би по-добре е да се попрекали с грижите, отколкото да се оставят травмирани души. Те носеха макар и малка част от отговорността за бъдещето на човечеството — за неговата психика.

Дияна осъзна, че все по-силно се влияе от схващанията на Аскол. Ето нещо, което в никакъв случай не искаше да се случи — да загуби своята индивидуалност.

7

Емил се стресна и се събуди. Имаше чувството, че някой го разтърква по слепоочията с жестока ледена ръка. Но защо цялата станция излъчва жълта светлина и каква е тази настойчива музика? Той скочи от креслото на Морфей и се втурна към централния команден пулт. Компютърът бе включил първа степен на тревога, чиито сигнали го бяха разбудили. Устройствата се бяха сблъскали с неразрешима за тях задача, която все още не представляваше опасност за цялостната работа на ретранслаторната усилвателна станция, за да дадат екстрена опасност, но изискваше спешна консултация с човека-оператор.

Емил хвърли бърз поглед върху многобройните индикатори, телевизионните оптични системи, дистанционно регулиращите механизми… А, ето каква била работата. В канала, определен само за съобщения от изключителна междупланетна важност, с който имаха право да разполагат единствено упълномощените представители на Комитета за всеобща безопасност, бяха попаднали някакви странични сигнали. Колкото и надеждно да беше защитен този канал за връзка, понякога дори и в него проникваха смущения. Това задължаваше веднага електронната машина да се намеси и отстрани паразитните влияния. Но този път машината се бе натъкнала не на външни шумове, а на вплетен междупланетен разговор. Електронната програма изрично забраняваше да се прекъсва връзката между хора. Компютърът се бе объркал от противоречието между командата за незабавна намеса и невъзможността да я осъществи, което при по-продължително въздействие можеше да го повреди.

Емил бе овладял лесно всички системи и особености на ретранслаторната станция. Като специалист и по кибернетично моделиране на бионични модели бе свикнал да работи с много по-сложни електронни агломерации. Затова действията му скоро станаха полуавтоматизирани. Изключи алармената система и жълтеникавият оттенък на стените — знак за предупреждение — изчезна. Сега самият той трябваше да се включи в забранения канал и да предупреди двете страни незабавно да прекратят разговора си. Нагласи слушалките, натисна копчето и в следващите няколко мига му се стори, че ще загуби съзнание.

8

Тони вече знаеше защо го бяха приели в клиниката на доктор Аскол. Знаеше, че бе преминал успешно контролните психически тестове за устойчивост. Знаеше и за гибелта на Мая. Знаеше, че въпреки това, няма да се побърка и ще продължава да живее. Знаеше, че един ден може би едва ще си спомня за нея. Изобщо знаеше всичко — много повече, отколкото трябваше да знае едно момче на неговите години.

Оценяваше дискретността на хората, които го бяха оставили да преболедува скръбта си. Отдалечиха се вълненията от преживяното в ракетоплана. Но през премрежените му от сълзи очи не преставаше видението на една усмивка. С нея Мая го даряваше, когато вдигаше падналия букет цветя, за да й го поднесе. С нея го посрещаше и изпращаше, след като бяха скитали цял ден из парка.

Тони винаги бе обичал Мая. Откакто се помнеше. Заради нея изяждаше закуската си като съвсем малък. Нейното мнение бе достатъчно, за да се залови с ужасните упражнения по кибернетично моделиране. В началото това бе някакво детско обожание, преклонение пред непонятното обаяние на едно слабичко и нежно същество. По-късно се появи засиленото желание за кавалерство, за саможертва. И накрая вероятно се бе породила истинската любов. Поне така си мислеше Тони за непознатото, объркано, но всеотдайно и силно влечение, което изпитваше към своята приятелка. И това едва-що покълнало чувство трябваше да си отиде… Не, никой не можеше да го накара да престане да обича. Той щеше да се съпротивлява, докато има сили. Щеше да отиде на Луната, да събере лунните проби за петрографската сбирка. Така беше обещал на Мая. Щеше да я търси по радиостанцията на тяхната си вълна. Дали някога нямаше да му отговорят на позивните сигнали? Щеше да упорствува…

Тони бе убеден, че през целия му живот, отсега нататък щеше да го съпровожда усмивката на Мая. Защото, ако забравеше тази усмивка, той самият нямаше да се усмихне повече никога истински.

9

— Бях започнала да ти разказвам, татко, за изпита, на който ме подложиха в клуба за управление на орнитолети…

Емил не можеше да повярва на ушите си. Сякаш от другата страна на космическата бездна чуваше гласа на Мая.

— Бях прочела цялата история на авиацията, знаех основните принципи на аеродинамиката, зараждането и развитието на пернатия свят, еволюцията на мускулолетите и въпреки това ме беше страх — продължаваше да нарежда гласчето.

Каква дяволска работа! Емил съзнаваше, че това бе невъзможно и все пак сърцето му трепна.

— Оказа се, че не съм имала никакви основания да се безпокоя. Издържах блестящо изпитанието. Татко, чуваш ли ме? Твоята малка дъщеря има вече книжка за управление на орнитолети. Не се ли радваш? Защо мълчиш?

Мъжът в космическата станция едва събра дъха си.

— Извинете, навярно има някаква грешка — колко много му се искаше всичко, което чу, да беше истина. — С кого разговаряте? Тук е астероидната ретранслаторна станция.

— О-о, не е ли главният диспечерски пункт на Юпитер? — възкликнаха разочаровано. — Но аз току-що разговарях с татко.

— Връзката от другата страна се е разпаднала. Трябва пак да наберете. Знаете ли, попаднали сте на забранен канал…

— Веднага ще прекъсна — отзоваха се с готовност.

— Недейте, моля ви, недейте да изключвате — спонтанно изрече Емил, преди още да осъзнае колко погрешно може да се изтълкува поведението му.

— Да не би да се е случило нещо лошо? — младежкият глас звучеше загрижено. — Мога ли да ви помогна?

Как да обясни истината на това непознато същество? Имаше ли право да търси съчувствие, след като се бе обрекъл на самота и страдание?

— Не можем да продължаваме разговора по този канал. Заели сме строго секретна линия за връзка. — Той имаше нужда от известно време да осмисли отговорите си. — Ще ви помоля да ми се обадите отново, когато пожелаете. Ще ви дам личния си номер, който винаги е свободен и се набира със специален код. — Емил искаше да бъде убедителен, може би вече никога нямаше да има такъв изключителен случай. — Много ще се зарадвам, ако ви чуя отново. Тогава ще разберете защо толкова държа да не ви загубя. Знам, че е доста странно това, което ви говоря, но повярвайте ми — днес съм отново щастлив след дълго време на отчаяние. Нали няма да забравите един самотен човек?

10

От няколко седмици Емил бе нов човек. Заспиваше и се събуждаше с една мисъл. Кога ще му се обади Бела, момичето, чийто глас случайно се бе преплел в телефонните връзки. По възраст тя бе почти колкото Мая. Говореше и разсъждаваше като нея, или поне на него така му се струваше. Разкрил й бе всичките си тежнения и сякаш му бе просветнало. И не се уморяваше да я слуша.

— Измислих как ще те наричам — Бу-бу — нареждаше тя. — Това е името на един добър вълшебник от детските приказки. Когато бях малка, до втръсване слушах историите за него, записани на видеомагнетофона. Така по-лесно забравях, че съм сама. Харесва ли ти новото име? — момичешкият глас за миг потъна в разстоянието. — Бу-бу — това най-много ще ти подхожда. Представям си те като него — силен, всемогъщ. И ми помагаш да не оставам сама с мислите за моя баща. — Няколко секунди мълчание. — Съобщих му за нашите разговори. Не се възпротиви. «Намерила си си нова занимавка. Добре, продължавай твоята игра.» Не съм му разказала само, че нашите задочни срещи по телефона са много сериозни и понякога тъжни, нали, Бу-бу?

— Не бих желал да помръкваш, Бела. Но как да бъде иначе, щом аз съм вече един застаряващ скръбен човек, който е забравил вкуса на усмивката? — каза сериозно Емил.

— Не е вярно, на възраст си колкото баща ми, а той — сигурна съм — е млад. Трябва да сподавиш мъката в себе си. Моят вълшебник Бу-бу е най-смелият в света. Той може винаги да продължи пътя си. Дори да е сам.

— Много искам да е така, мило момиче. Само че все още не съм изкупил пред себе си вината за моите загубени близки.

— Каква вина? Та ти не си желаел да им навредиш. Обичал си ги и те са знаели това — разпали се момичето. — Не се осъждай на самота. Не заслужаваш такава участ. И най-строгият съдия не би ти я предопределил.

— Само така мога да запазя спомена си жив — все по-вяло се бранеше Емил.

— Напротив, мисли за тях с радост и любов, без да ги превръщаш в болка. Аз мога да ти бъда дъщеря, Бу-бу, но вътрешно усещам, че не си прав. От теб някъде имат нужда, а ти си погребал своите способности, захвърлил си своята професия и де задоволяваш с ролята на оператор в ретранслаторната станция.

За първи път на Емил Кантински му се стори, че напразно прахосва времето си, за да възкресява болезнения спомен. Нима е било съдено да проумее това от едно младо момиче, почти дете! Той все още не беше сигурен дали ще има сили да се откаже от отшелничеството, ала знаеше добре, че е готов едва ли не на всичко, само и само да запази това далечно и близко гласче. Странна ирония на съдбата — бе се сдобил с нова, непозната дъщеря. И този път не трябваше да я загубва.

— Не искам да те връщам към страданията ти, Бу-бу, но още от първите ни разговори, когато ми описваше трагедията на семейството си, остана да ме чопли един въпрос: как си оживял, след като в отчаянието си стрелял с плазмения пистолет срещу себе си?

Милото добро същество! От девойката, която току-що бе разсъждавала сериозно върху въпросите на живота и отчуждението, надничаше детето. А то се вълнуваше от тайнственото и неизвестното, дори в една трагична развръзка.

— Нищо особено, бях надвишил възможностите на оръжието — Емил се учуди на спокойствието, с което сега се връщаше към този винаги вдъхвал му ужас епизод от миналото. — Бях нарушил импулсния режим на работа на пистолета. Трябвало е да натискам спусъка на интервали. Енергията на плазмения взрив се бе изчерпала и не е достигнала, за да се самоубия. После съм загубил съзнание.

— Бедничкият Бу-бу! Колко ли много си страдал? — От другата страна се отрони въздишка. — И на мен не ми беше леко, когато започнах да разбирам, че нямам майка, а баща си ще видя след дълги години. Казах ли ти — мама е загинала в космическа експедиция? Била съм съвсем малка. Скоро след това и татко е тръгнал с първите заселници на Юпитер. Оттогава все чакам и чакам. Пораснах с мисълта за великия ден, когато от небето ще пристигне моят звезден татко. Прощавай Бу-бу, за да не заплача, ще затворя телефона. Пак ще ти се обадя. И тогава ще ми разкажеш за твоята Мая, нали ми обеща? Казваш, че приличам на нея. Но ти не си ме виждал. Само по гласа ли съдиш?

11

Емил сякаш бе забравил да разбира страданията на другите. Заровен в собственото си нещастие, което бе провъзгласил едва ли не за добродетел, той бе душевно загрубял. Как допусна личната му мъка да заглуши състраданието? Гласът на Бела като че ли го отърсваше от кошмарния сън. Една младо същество бе прозряло по-добре от него истината. Бе се преборило с тъгата, с нерадостните дни на осиротялото си детство без майка в името на надеждата, подклаждана от редките разговори с далечния глас на непознатия баща от Юпитер.

Виж ти — какъв човек! Да изостави детето си, едва щом го е зърнал. На Емил тази мисъл му се видя толкова противоестествена, че с мъка я прие. И колкото пъти се връщаше към нея, цялата му същност се бунтуваше. Искаше му се да оправдае поведението на бащата с едно ужасно, все още смътно, но засилващо се предчувствие. Него можеше да потвърди или разсее единствено доктор Аскол Варо от клиниката по психиатрия и неврохирургия на Земята.

Емил се помъчи да се сети къде бе сложил телефонния номер на доктора. За щастие успя лесно да го намери. Притихна зад сигнала, който известяваше, че земните предавателни служби са се включили. Как ли щяха да реагират хората, които му предлагаха помощта си, а той я отхвърли? Забранил им бе да го търсят повече, да го разубеждават… Тогава още не бе в състояние да поеме протегнатата му ръка.

— Ало, доктор Варо? Извинявайте, може би няма да си спомните за мен. Бях ваш пациент. — Емил трудно намираше думите си. — По-скоро отказах да се лекувам по вашите методи…

— Ти ли си, Емил? — Гласът прозвуча радостно отвъд хилядите километри разстояние. — Защо ми говориш така официално? Не съм те забравил — такъв костелив орех не се среща всеки ден. Откъде се обаждаш?

— Все още съм на същото място, докторе. Вече две години и половина, откакто съм на астероидната ретранслаторна станция. А вие какво правите с Дияна?

— В момента тя е до мене и също те слуша. Чувствуваме се чудесно. Скоро ще празнуваме важно събитие — очакваме дете.

Емил преглътна трудно, но усети как сърцето му се отпусна.

— Това се казва щастлива новина! А как върви работата?

— Световната здравна организация по принцип прие моите методи на лечение. Не ми беше лесно. Имаше и похвали, и упреци. Но това е дълга история. Важното е, че се убедих — допускал съм и не малко грешки. И знаеш ли кога за първи път се замислих сериозно над тези въпроси? След като не успях да те уговоря да останеш при нас. Това беше като плесницата, която удрят на пациента след упойката, за да се свести.

— Не си имал сериозни професионални неприятности, нали?

— Не, радвам се, че ми повярваха — всичко, което съм правил, е било в името на хората. Вече ще имаме консултативен орган за най-деликатните психични заболявания — за операциите и цялостното лечение. Колективната отговорност навярно е най-правилното решение. Най-смешното е, че в този орган привлякоха за сътрудници и членове от дружеството на здравните пуритани. И аз преглътнах това. Виждаш ли колко съм се променил? — Гласът на доктора идваше жизнерадостен и весел.

Дияна слушаше разговора със смесени чувства. Наистина, Аскол — индивидуалистът, непокорникът, предизвикателят на съдбата се бе смирил. Но дали мъдростта и разумът всякога са по-силни от сляпата вяра и импулсивността? Кого повече харесваше тя — романтичния и жертвоготовен млад лекар или задълбочения и предпазлив глава на семейство? Не, нейният Аскол не бе загубил своето очарование. Той си оставаше същият влюбен в работата си добряк, винаги готов да се притече на помощ.

— Как са Лирбо, Ланкони — твоите първи новаторски решения? — продължаваше да разпитва Емил.

— Понякога ми се обаждат. Подклаждат професионалната ми гордост. Срещаме се и със Стефан и си говорим за теб. Колко пъти искахме да те потърсим, но нали ти изрично ни забрани…

Човекът от далечната миниатюрна планета се бореше с неудобството си, със загубения от дългата самота навик да общува, докато се реши да каже:

— Сигурно не е много честно от моя страна да ви звъня само при нужда. Спомняш ли си, когато веднъж с Дияна ми разправяхте в клиниката за психическото осиновяване?

Дали си спомняше? Та това беше един от най-големите успехи на доктор Аскол Варо, подготвен още в ранните му лекарски години. Специален отдел от сътрудници към клиниката вземаше под покровителство малки деца — сирачета. У тях се създаваше чувството, че родителите им са заминали задълго в космически експедиции и ще се завърнат след години. Така малките живееха с приказките за измислени майки и бащи-герои, които все някога ще си дойдат. А преди да настъпи този ден, им разкриваха истината. Прекалено дълго не може да се прекарва в заблуда…

— Да, Емил — системата за психическо осиновяване действува и сега. Имаме много насърчителни резултати. Но защо те вълнува този въпрос?

— Знаеш ли, докторе, чувствувам се неловко. С мен се случи нещо много, много странно. Искам да кажа хубаво, заради което бих желал да се върна на Земята… Известно ми е, че сте длъжни да пазите професионална тайна, но ще ви помоля — тебе и Дияна — да разберете дали сред вашите психически осиновени деца има едно име… За мен това е изключително важно. Дори съдбоносно. От него зависи дали ще поема по нов път. Нали не е невъзможно да ми отговорите?

Аскол замълча, но Дияна, която през цялото време бе чакала точно този момент, грабна слушалката:

— Бяхме ти обещали, Емил, да направим всичко възможно, за да ти помогнем. Разчитай на нашата дума. Утре ще знаеш онова, което те интересува.

12

Лесно е да се каже утре, но колко трудно понякога се изчаква времето до уречения час. Свикнал със сивотата на ежедневието, което сам си бе наложил, самотният оператор на космическата станция бе забравил какво означава нетърпение. Хиляди пъти да умираш и да се раждаш в очакване на един разговор, на една надежда.

— Момичето, за което питаш, наистина е от нашите психически осиновени деца — това бяха първите думи на доктора, след като Земята се обади отново. — Нейните родители са загинали при космически рейс, когато тя е била още в пелени.

— Не може да бъде, докторе! — Емил страшно се развълнува. — Та тя от години разговаря с баща си по телефона. Той е на Юпитер.

— Технически трик, приятелю. Програмирано събеседване. Нашите сътрудници на най-голямата планета се грижат да поддържат илюзията. Но те постоянно подготвят момичето за неминуемото разочарование.

— То не е разбрало още. Последният път ми каза, че баща й ще я посвети в нещо много важно.

— Вероятно ще й разкрият истината или поне част от нея. Сигурно вече смятат, че е достатъчно укрепнала психически, за да понесе удара.

— Това е жестоко, Аскол. Нима ще разрушите нейната прекрасна заблуда!?

— Много по-жестоко щеше да бъде, ако израстеше с мисълта, че е кръгло сираче.

На Емил му се струваше, че станцията се клатушка под краката му.

— Не, не, вие не бива нищо да й казвате. Невъзможно е.

— Дългогодишният ни опит доказва правотата на психическото осиновяване — спокойно нареждаше гласът от Земята. — Израслите в такива условия деца се развиват нормално и стават пълноценни жители на Слънчевата система. За тях благородната лъжа е оправдана. Родителите са нужни преди всичко в най-ранната възраст…

— Какво разбирате вие — внезапно се ожесточи Емил. — Психолози! Човешкият живот не може да се вмести зад наблюдения, изследвания, научни доклади, дисертации… Кой ви е разрешил да се месите в съдбините на нещастниците? С това вие ги правите два пъти по-нещастни. Само който е загубил най-близките си, може да усети това.

Събеседникът от Земята се беше стъписал от словесния порой и мълчеше.

— Извинявай, Аскол — космическият отшелник възвърна нормалния си тон. — Увлякох се, не ми се сърди. Навярно си разбрал, че телефонните ми разговори с Бела, момичето, чийто глас щастливият случай на съдбата ми изпрати, означават много за мен. Затова, ако си в състояние, повлияй на твоите колеги от Юпитер. Нека все още не й разкриват ужасната истина. Имам една идея.

— Да не би да си се отказал да се върнеш на Земята? — разтревожиха се от другия край на линията.

— Не, ще си дойда. Ще си взема отпуск. Имам право на… Или по-добре, по дяволите, ще напусна. Какво съм се сврял в тази дупка?

Кой знае как бе прозвучал гласът на Емил, защото докторът загрижено се обади:

— Какво става? Зле ли се чувствуваш? Да не направиш някоя глупост?

— Напротив, сега ми просветна — с ентусиазъм заговори Емил. — Разбра ли, за втори път се родих? Иска ми се да живея истински.

— Очакваме те, приятелю. Ела си по-бързо.

— Само недей да забравяш това, за което те помолих. Предупреди колегите си за Бела.

И този път Дияна следеше разговора между двамата и едва сдържаше вълнението си. Тя знаеше, че нейният съпруг все още боледуваше от неуспеха при сблъсъка си с Емил, но малко по-късно разбра как да му помогне. Нека докторът и космическият отшелник си мислят, че благословеният случай ги е срещнал с Бела. Това беше още една голяма победа — след онази в ракетоплана — на психоложката Дияна Фрай. Само че тя не можеше да я сподели с Аскол, защото би означавало да признае още веднъж правотата на отказалия преди две години лечението Емил и да уязви големия неврохирург и психиатър. Сега сценарият беше само неин.

13

За самотния космически обитател на ретранслаторната станция времето полетя. Как му се искаше с всички сили да завърти стрелките на часовника и да приближи момента, който вече считаше за свое избавление. Оставаше му още един разговор с Бела. Последният им задочен разговор. Стига ги е разделяла тази ужасяваща пустош.

Сигнал! Бе дошло времето за изпитанието. Още веднъж трябваше да напрегне сили Емил. И да прояви мъжество и характер. Може би никога повече в живота му нямаше да се налага да се преструва на суров човек.

— Ще тъжа за тебе, Бу-бу. Свикнах да си говорим. И ще бъда още по-самотна — едва сдържаше сълзите си момичето, след като научи, че Емил напуска станцията и заминава далече.

— Но нали баща ти се връща? — помъчи се да я утеши той.

— Да, може би. Пак има някаква промяна. Каза ми, че все още не се знае кога точно ще си дойде. Дали не иска да ме изненада? Аз съм свикнала да чакам.

— Нямаш представа колко съм ти задължен, Бела. Ти успя да ме убедиш — никой не заслужава да бъде самотен. Твоето приятелство ме връща при хората. Нали така искаше, мило дете? Сигурно ще се намери някой, на когото да съм необходим. Ще отида далече, много далече, където не ме познават. Моят лош сън свърши.

— Аз съм тази, която трябва да ти благодари, Бу-бу. Откакто се познаваме, станах по-мъдра и по-чувствителна. Навярно съм пораснала — момичето съвсем загуби гласа си. — Желая ти щастие, Бу-бу. Би трябвало да ти кажа сбогом, но не знам защо ми се струва, че все някога ще се срещнем. Затова довиждане…

Емил хвърли последен поглед върху уредите в контролния пункт. Обходи всички кътчета на станцията, където беше преминал един не много дълъг, но бурен отрязък от живота му. Беше му домилял този шестостен, който напомняше пчелна килийка. Той с тъга си припомни как когато искаше да погледа залеза, отиваше в някое помещение и станцията сама спираше да се върти, сякаш отгатваше неговото желание и преустановяваше своя обичаен ход.

Операторът бе предупредил и очакваше да дойде смяната му от Земята. Тръгваше си с едно объркано чувство на горест, радост и надежди. Както излизат затворниците, излежали сурова присъда, над която са имали време да разсъждават и преосмислят.

Сигнал от Земята. Кой ли се бе сетил точно сега за него?

— Аз съм — Аскол. Безпокоя се за тебе. Да не би да си променил решението си?

— Нищо подобно. Никога не съм имал по-голямо желание да се върна. Благодаря, че си изпълнил молбата ми. Предупредил си вашите сътрудници за моя случай.

— Те приеха и се радват, че всичко ще завърши благополучно. Знаеш ли, Емил — усещаше се, че докторът бе притеснен. — Ние с Дияна си позволихме една волност. Казахме им да съобщят на момичето, че нейният баща най-после се завръща.

Емил усети, че сянката на измъчващото го желание за вечно страдание и забрава, призракът на безмисленото съществуване — този алчен Улей на времето, от който всъщност всички се страхуват — бяха отлетели от него завинаги.