Улеят на времето

1

Сет Ланкони, един от пилотите на екскурзионния ракетоплан по маршрута Земя — Луна и обратно, тази нощ спа много лошо. Разправиите му с Ана Клос напоследък зачестиха. Той предусещаше, че бавно се къса връзката, на която бе заложил всичките си надежди. Мъжете са много по-уязвими при раздялата, стига да са били искрени в чувствата си. И този път не му бе провървяло. Именно затова Ана го изоставяше. Не беше виновен за нищо — вложи всичките си сили да преуспее, но…

Той чуваше стъпките на младата жена в съседната стая. Болезнено се свиваше при всяко хлопване на гардероба. Шумоленето на роклите в куфара го изпълваше с отчаяние — Ана си отиваше и Сет не можеше да я спре по никакъв начин. И друг път се бяха карали сериозно и тя бе напускала дома му, но сега Ланкони бе сигурен — това беше краят.

През открехнатата врата надникна красиво лице, обсипано със ситни лунички. С какъв копнеж бе галил тези червеникави коси и леко мъхестата кожа.

— Ще взема холографския апарат — каза сухо Ана. — Ти ми го подари, нали?

Сет кимна, после стана, облече се набързо и отиде при нея. Гледаше тъпо как се разстилат дрехите й в многобройните отделения на куфарите. Дали все пак да не опита още веднъж да я спре?

— Ана, защо ме съсипваш? — В гласа му имаше молба и обич.

Тя го погледна едва ли не с презрение.

— За да не ме съсипваш ти!

— Нима винаги не съм правил това, което искаш?

— Да не започваме отново — с досада изрече жената. — Не е достатъчно да вършиш само онова, което пожелая. Това дори е обидно за мен. Лошото е, че аз се излъгах в тебе, Ланкони…

Сет потрепера — никога, откакто бяха станали близки, тя не бе се обръщала към него така официално.

— Чаках години, за да направиш нещо голямо. Прощавах ти всеки неуспех. Утешавах се с мисълта, че един ден непременно ще изгрее и твоята звезда. Но този ден не дойде. Затова аз трябва да потърся сполуката другаде, а не да я очаквам до безкрайност в тоя опротивял ми дом.

— Когато пожелаеш, той ще бъде твой.

— О, благодаря! Като си помисля само, че бях готова да се оженя за теб…

— Не смятам, че съм чак толкова лош — Ланкони се стараеше да бъде спокоен, ала вече гневът му го стягаше за гърлото.

— Напротив! — Ана направи подигравателна гримаса. — Ти си чудесен — умен, добър и възпитан. Само че никой освен мене не е оценил досега това, Ланкони.

Ситни капчици пот бяха избили по челото му от усилията да се въздържа.

— Ти не удържа на обещанието си — обвинителната реч продължаваше. — Трети път пропадна на изпитите за експериментални полети по границите на Слънчевата система. Всичките ти колеги се преквалифицираха. Станахме за смях. Най-възрастният, най-опитният от тях да не може да се класира. Аз не съм в състояние да гледам повече хората в очите, разбираш ли?

Ана хлопна с все сила гардероба. „Още малко и вградените в стените климатични датчици ще се повредят“ — помисли си Ланкони.

— Сигурно аз ти преча — смени тона си жената. — Иначе ти си способен, упорит. Но когато сме заедно, нещата не вървят. Тогава?

— Знаеш, че винаги си била единствената ми опора — тъжно изрече Сет.

— О-о, тази история ми е известна — оживи се Ана. — Отхвърлен от семейството, подигран от братята и сестрите. Никаква обич, никаква нежност… Защо, Ланкони? Все пак сигурно е имало защо да не те обичат в къщи?

Колко жестока била жената, за която той бе готов да преобърне света. На Сет му се доплака.

Едно измършавяло, неугледно момченце, което все боледуваше, протягаше ръчички към майка си. Но тя бе потънала в служебни задължения и не усети неговата чувствителност. По-големите му братя и сестри страняха от хилавото си братче и той си мислеше, че в къщи всички го презират, защото е слаб и болнав. Тогава се закле да стане силен мъж като героите от космоса. Само Сет си знаеше какво му бе струвал пътят към Академията по астронавтика. Напусна семейството си, за да не го обезкуражават. Не се срещаше с приятели, защото те не му вярваха. И работеше непосилно да укрепи тялото и духа си.

Завърши с много добър успех Академията и от десет години обикаляше по първия граждански маршрут Земя — Луна. После срещна Ана Клос и тя го запали да стане космонавт-изпитател. Още веднъж впрегна силата на волята си, но тя отказваше повече да му служи. Беше я изхабил. Приемната комисия забеляза отклоненията в психическата му устойчивост и отказа да го прекатегоризира. Ана непрекъснато го насилваше, бе заложила честолюбието си на неговата карта. И когато тя се бе оказала бита, тръгваше да си търси по-удачен партньор в наддаването.

— Защо никога не ми вярват? — пошепна с горчивина Ланкони.

— Не търси причината другаде, освен у себе си. — Ана имаше изключителен слух. — Ти си мекушав и безличен.

— Жалка комедиантка! — закрещя Сет. — Криеш собствената си слабост зад моите неуспехи. Ти никога не си ме обичала, а аз съм бил луд по тебе. Къде е женската ти нежност и топлота? Колко ли усилия ти е коствало да се преструваш? Да, мен ме отхвърлиха, но за това си виновна ти, тщеславно създание. Твоят непостоянен нрав ми създаваше непоносима обстановка. А без спокойствие и радост в къщи не може да се постигне нищо.

Ланкони, целият почервенял от гняв, пристъпваше. Ана страхливо се сви в ъгъла. Изведнъж настъпи тишина.

— Извинявай, не се овладях — Сет бе впил ноктите си в дланите, ако може да заглуши с физическа болка стоновете на сърцето си. — Какво ще стане с тебе сега?

— Ще се оправя някак си — троснато отвърна Ана, като усети, че е отново господарка на положението. — Имам хубава професия. Все още не съм престаряла. Професор Динд от Института по астропалеонтология не е загубил интереса си към мен.

Пак искаше да го уязви, като му припомняше студентските си истории. Знаеше, че я ревнува.

— Ще ми се обадиш ли?

— Не, Ланкони, няма да ти се обадя. Не желая да си спомням за времето, прекарано с един човек, който не е способен на нищо значимо.

Когато входната врата се затръшна зад стройната фигура на жената, която обичаше, Сет искаше да вие след нея. Обзе го мрачно отчаяние. Сред нестройния ход на мислите му се мярна една — следобед трябваше да лети.

2

— Тони, ставай, моето момче! — Възрастната жена се надвеси над издутия електрически юрган, който равномерно се издигаше и спускаше в такт с дишането. — Не се прави на заспал. Време е!

— Не оставят човек на мира дори в първия ден от ваканцията — запротестира живият юрган, но жената, която очевидно бе очаквала подобна маневра, ловко го дръпна и отдолу изскочи намусено полудетско, полуюношеско лице.

— Забрави ли? Трябва да купиш някои подаръци за мама и татко.

Тези думи имаха магически ефект. Момчето скочи от леглото, с един шут отпрати пижамата в другия край на стаята.

— Наистина! Бях забравил, че ще пътувам, бабче — хвърли се той да целува старата жена.

— Полека, ще ме събориш — престори се на сърдита бабата. — Приготвила съм ти закуска, но преди това си оправи добре леглото.

— Дадено — впусна се отново да я прегръща момчето. — Днес съм съгласен на всичко. А с какво ще ме гощаваш? Дойде ми до гуша от синтетичните храни. Да си похапнем нещо друго, а, бабче?

— Във фурната на инфрачервената печка те чакат чудесни пържени филийки.

Момчето я грабна и се завъртя заедно с нея из стаята.

Тони за първи път щеше да пътува с експресния ракетоплан при родителите си на Луната. Това го изпълваше с трепетно очакване. Отдолу позвъниха.

— Дай ми акредитивите за покупки — извика момчето, налапвайки наведнъж последните залци. — Мая ме чака. Ще ходим заедно да пазаруваме.

Тони знаеше колко дълбоко бе засегнато въображението на приятелката му от това, че той ще лети до Луната. Кой от техните връстници не мечтаеше за такъв рейс? Само че пътници под четиринайсет години не се допускаха по този космически маршрут, а и все още една екскурзия до Луната струваше скъпо. Отстъпки се правеха само за близките на хората, които работеха на естествения спътник на Земята.

Тони се опитваше да се държи, като че ли нищо особено не се бе случило, ала Мая навлизаше в опасните води на неприятния разговор.

— Колко време ще останеш горе? — привидно небрежно попита тя.

— Мама и татко искат през цялата ваканция да бъда при тях.

Момчето видя как мъчно преглътнаха тази новина и примирително добави:

— Не знам дали ще мога да издържа толкова дълго в жилището с гравитационен усилвател. Пък и сигурно няма да имам подходяща компания. Останалите ще бъдат заети. Кой ще се занимава с мен?

— А ще ти позволят ли да се разхождаш по лунната повърхност?

— Да, само ще трябва да изкарам подготвителен курс за боравене със скафандър. Нали знаеш — горе извън обитаваната зона не може да се излиза без предпазни съоръжения.

Момичето посърна още повече. Изведнъж на Тони му хрумна много хубава идея как да подобри настроението й.

— Мая, искаш ли да ти донеса лунни камъни за твоята петрографска сбирка?

Приятелката му остана за миг да се бори между гордостта и изкушението да откаже и силното желание да има проби от лунни минерали. Накрая се усмихна обезоръжена.

— Добре, като се върнеш, можем заедно да разработваме в училище моята тема за произхода на Земята. А ако искаш, довечера ще си поговорим по-подробно по радиостанцията за това.

Мая и Тони бяха запалени радиолюбители, имаха свои радиостанции и собствен код за свръзка и макар че живееха на две крачки, помежду си говореха не по видеотелефона, а с радиостанциите. Отначало да се упражняват, а сетне им се стори много необикновено и романтично. Сякаш бяха корабокрушенци.

Тони си помисли колко отстъпчива е Мая, колко добри бяха всички и тайничко погледна датника на часовника си. До излитането оставаше още малко време.

3

По навик госпожа Сола Сегура се събуди рано. Тази сутрин тя се погрижи всичко да бъде много тържествено. Сама изглади официалния си костюм — иначе дрехите й идваха готови, изпрани и изгладени, от центъра по битови услуги по пневматичната поща. Закуси обилно и се зачете в списъка от неща, които трябваше да извърши, преди да отиде на космодрума. Обичаше да прави всичко последователно.

На първо място, разбира се, щеше да се отбие при приятелката си Селма, но след като минеше през банката, за да преведе акредитивите си в сметката на туристическата агенция. Тя можеше да свърши това и по видеотерминала на телефона си, ала обичаше да ходи по учреждения, да се включва в тълпата от делови хора. От една страна, това разнообразяваше самотния й живот, а от друга — много по-важно — й напомняше за Пол. Нейният мъж бе специалист по общопланетарно административно право и прекара голяма част от живота си в пътуване от едно място на планетата до друго. С окончателното заселване на Луната и опитите да се подготвят за постянно местопребиваване близките планети от Слънчевата система и Юпитер, конфликтните въпроси из космическата юриспруденция бяха нараснали. И Пол бе един от тези хора, които участвуваха в изработването на новия кодекс за космическо сътрудничество.

Сола и Пол Сегура бяха живели щастливо, макар че нямаха деца, докато не ги сполетя нещастието.

Съобщиха й, че Пол е получил сърдечен удар по време на едно бурно заседание в Палатата на законите и справедливостта. После дните й посивяха, станаха като косите й. С допълнителните акредитиви, които получи от социалната осигуровка на мъжа си, можеше да си позволи всякакъв разкош, но госпожа Сегура имаше нещо друго предвид. Трябваше да осъществи, макар и сама, мечтата на Пол да отидат заедно на Луната. Въпреки че нейният мъж бе прекарал живота си в дискусии относно правата и задълженията на преселниците в космоса, той никога не беше напускал Земята. Ето защо Сола Сегура искаше да изпълни неговото неписано завещание.

Лекарите от медицинската комисия, която трябваше да я освидетелствува преди полета, бяха удивени от здравето и жизнеността на тази седемдесетгодишна жена. Затова й позволиха да вземе участие в екскурзионното пътуване, макар че бе прехвърлила разрешената възраст за извънземни рейсове.

Сегура дълго и старателно се бе подготвяла за този ден. Днес й оставаше да довърши някои подробности — да пренесе цветята от зимната си градина в кварталния цветарник, да съобщи — това щеше да направи лично — в службата по климатизация на жилищата, че ще отсъствува цял месец, и да занесе Топси, кученцето си, у Селма. Беше й малко тъжно, че ще се раздели с животинчето, което откакто бе починал нейният съпруг, бе най-верният й другар. Но какво да се прави — в ракетоплана не допускаха четириноги пътници.

Сола Сегура включи машината за миене и подсушаване на съдове. След малко чинийката и чашката от закуската се озоваха отново в шкафа, откъдето като че ли й се усмихваха с лъщящата си повърхност. Погледна със задоволство около себе си — както винаги и кухнята, и спалнята й блестяха от чистота. Така щеше да ги остави и сега.

4

Първите часове, след като се раздели с Ана, Сет Ланкони бе изпаднал в мрачно меланхолично равнодушие. Прекарваше през паметта си целия си досегашен живот и странно — не се чувствуваше нито ощетен, нито оскърбен от съдбата. После постепенно нервното напрежение отново се върна. Изпадна в ярост. Проклинаше деня и часа, в който се бе срещнал с Ана. Как се остави да го води за носа тази лицемерка? Защо навреме не издигна срещу чудовищния й егоизъм своя вътрешна бариера? Най-тежко му ставаше, когато си помисляше за бъдещето — какво ли го очакваше занапред?

Отначало реши да си подаде оставката. Глупости! Та така Ана щеше още веднъж да злорадствува, да си въобразява, че е била права. Не, той не е душевен слабак, за какъвто го третираше онази жестока, неблагодарна жена. Малко по малко у Ланкони назряваше убеждението, че той е длъжен да направи нещо изключително, нещо велико, за което да заговори целият свят. Представи си своето име на първите вестникарски колони с едър шрифт. Интервю по телевизията: „Как постигнахте вашите смели идеи, Ланкони?“ И тогава той щеше да разкаже на всички за жената, която си бе в тълпила, че ще играе фатална роля в живота му. Само че тази комедиантка — този израз много му харесваше — не си бе направила добре сметката. Истинският мъж може и трябва да върви сам в тъжните си дни. Нейното вероломство му бе отворило очите и той бе осъзнал, че е създаден не да линее сред изнежващите обятия на семейното огнище, а да сътвори подвизи…

И всичките му роднини щяха да се втурнат да му се подмазват. Ще се умилкват около него като паленца, а той ще бъде резервиран към тях, както бяха те към него в най-тежките му години. Мисълта за всемогъщество го опияняваше. И кой знае още колко време Сет Ланкони щеше да мечтае за бъдещото си величие, ако не трябваше да се яви на контролния предстартов преглед.

В кабинета го посрещна старшата екзаминаторка.

— Как е, шефе? — Тя си позволяваше да разговаря с него фамилиарно, защото го познаваше още от постъпването му на космическа служба. — Ще летим ли?

Кой знае каква усмивка бе направил пилотът, защото екзаминаторката се вгледа втренчено в него.

— Нещо не е в ред ли? Да ти дам ли почивка?

— О, не — чувствувам се превъзходно — този път Сет се постара да раздвижи по-енергично лицевите си мускули.

— Да, функционалните ти проби както винаги са добри — потвърди жената, която отчиташе показанията на универсалния диагнозатор на космодрума. — Сърдечна дейност — отлична. Дробове — чисти… Хормонален баланс — нормален… Всичко е както трябва.

И тя се разписа в протокола за прегледа.

— Остава твоето съгласие — протегна му документа.

Ланкони грабна писалката. Предстоеше последната формалност. Изведнъж погледът му спря в долния край на бланката, където с тлъсти букви се мъдреше такава забележка: „АКО ИЗПИТВАТЕ И НАЙ-МАЛКО СЪМНЕНИЕ, ЧЕ НЕ СТЕ ВЪВ ФОРМА, ПО-ДОБРЕ ДА СЕ ОТКАЖЕТЕ ОТ ПОЛЕТА. САМОЧУВСТВИЕТО НА КОСМОНАВТА Е СЪЩЕСТВЕН ПОКАЗАТЕЛ ЗА БЛАГОПОЛУЧНИЯ ИЗХОД НА РЕЙСА. НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ ВЪВ ВАШИТЕ РЪЦЕ Е ПОВЕРЕН ЖИВОТЪТ НА ПЪТНИЦИТЕ!“

Сет, който винаги бе гледал с насмешка на тези надути служебни фрази, усети как ръката му леко потрепера, когато слагаше подписа си. Въздъхна облекчено. До един час преди полета бе свободен.

5

Мая и Тони здравата се поизмориха, докато обиколят магазините. Все не можеха да изберат достоен подарък за майката и бащата на Тони, които живееха на Луната.

— Дай ми съвет какво да им купя — умолително гледаше приятелката си момчето. — Помисли си на какво най-много биха се зарадвали твоите родители.

— Баща ми ще бъде щастлив, ако му занеса една нова въдица — каза убедително Мая.

— Само че на Луната няма реки, нито риби — констатира унило Тони.

— Вярно е.

„Тогава какво?“ — бе готов отново да запита Тони, но в този момент подскочи от радост:

— Сетих се! Ще му взема новия астрономически атлас, за който съобщиха снощи по телевизията. Той още не е изпратен до Луната и аз пръв ще му го занеса.

— Ами за майка ти?

Не беше честно от страна на Мая да го лишава толкова бързо от радостта на откривателството и да го хвърля отново в колебания и съмнения. Тя скоро осъзна грешката си и се постара да я изкупи с няколко според нея блестящи предложения.

— Защо не й подариш пръстен или колие?

Тони тъжно гледаше витрините.

— Къде ще ги показва на Луната?

— Не виждаш ли колко си смешен? — ядоса се Мая. — Много й е потрябвал на майка ти някакъв подарък. За нея е най-важно ти да отидеш при тях и тя ще се зарадва на всичко, което й занесеш. Дори на електрическа самобръсначка или на тиранти.

Тони мълчаливо се съгласи с желязната логика на своята приятелка, на която изведнъж настроението се бе развалило.

— Вземай нещо и да се пръждосваме — каза му тя. — И заминавай по-скоро при тези, които те обичат. А ние тук… — Мая почти се разплака.

Тони повдигна рамене. Понякога момичетата се държат толкова странно. Сякаш да потвърди това, Мая го погледна с укор в очите:

— Значи все пак утре ще отпътуваш. И няма да бъдем заедно на морето през лятото. Бях говорила на мама и татко, че ще дойдеш с нас във вилата край Лазурния залив. Жалко, че толкова време се готвихме заедно в секцията по акванавтика.

Момчето виновно присви устни, но не можа нищо да каже.

— Съвсем скоро имам рожден ден — продължи Мая. — Досега, откакто се помним, на този ден сме били заедно.

— Съжалявам, Мая, но трябва да тръгна. Резервирали са ми билета и не мога да отлагам.

— Дори заради мене ли?

Момчето остана безмълвно. Неусетно двамата бяха стигнали тяхната беседка, която вече цялата беше потънала в зеленина. Влязоха вътре и приседнаха. Отнякъде долиташе музика. Изведнъж Мая се изправи:

— Слушай, Тони, бях решила никога да не ти казвам, но сигурно сега ми е много мъчно и затова ще говоря. От известно време у нас отношенията между майка ми и баща ми се изостриха. Не е поради нито една от причините, за които можеш да си помислиш. Просто мама иска да замине на Марс, а татко не я пуска. Но най много се карат заради мен — дали да отида и аз с нея или не. При това, забележи, още не са ме попитали дали съм съгласна.

— И какво е твоето мнение?

— Доскоро смятах, че никой не би могъл да ме накара да тръгна, защото ти оставаш тук…

— Така само си приказваш, Мая. Ако майка ти те помоли, ако поставят въпроса ребром, ако те заставят…

— Кой може да ме застави, щом аз не желая?

Момчето се мъчеше да я обори: не му стигаха аргументи.

— Това са детинщини. Знаеш, че не е така.

Мая бе обхваната от някаква мрачна решителност.

— Така е, Тони. И аз ще ви докажа. На всички. Ще забъркам страшна каша, та да се убедите, че имам характер и постъпвам, както съм си решила.

С тези думи момичето изхвръкна от беседката, оставяйки своя приятел подтиснат и обезпокоен.

6

Повече от двайсет години Земята поддържаше редовни транспортни връзки със своя естествен спътник. Ежедневно към Луната летяха пътнически ракетоплани, а през месеците на усилените годишни отпуски техният брой нарастваше многократно. За да се намалят „мъртвите“ часове, космодрумите, които бяха определени за граждански полети, се използуваха и като летища. Така животът в тях течеше със сложния ритъм на човешкия поток.

Хората вече бяха попривикнали с космическите професии. Те все още бяха привлекателни за младежите, макар че до известна степен бяха загубили романтичното си очарование от пионерските години в завладяването на пространството. Като всеки юноша, и Тони бе мечтал да се понесе сред звездите. И ето, че най-сетне щеше да зърне Земята от космическите далечини.

Денят бе страшно горещ, а астрономическата пролет в Северното полукълбо едва-що бе настъпила. Слънцето сякаш се бе условило с някого, че ще прогони всичко живо от улиците и ще го натика в хладния уют на сградите. Един час преди старта на космическия кораб пътниците трябваше да се явят в чакалнята. Оттам един по един преминаваха през формалностите около билетите и багажите и заемаха местата си.

Тони и баба му, които живееха далече от космодрума, както става в такива случаи, пристигнаха най-рано. Момчето с любопитство се оглеждаше, но трябваше с разочарование да установи, че сградата и съоръженията с нищо не се отличаваха по външен вид от тези на най-обикновено летище. Разбира се, той не можеше да надникне в централния диспечерски пункт, където сложни навигационни уреди изпращаха и посрещаха ракетопланите, ръководеха полетите им и осигуряваха безопасността на пътниците и екипажите. Зад непрозрачните блестящи стъкла на алуминиевата кула, в които се отразяваше слънцето, туптеше електронно-кибернетичното сърце на космодрума.

Най-интересно му бе при ескалаторите. Те слизаха надолу дълбоко под пистата, за да се издигнат отново непосредствено пред стълбичката на корабите. При лошо време с тях направо се влизаше в салоните на транспортните средства. Шахтата за пренасяне на багажа представляваше един голям отвор, през който чрез сгъстен въздух се придвижваха куфарите, пътните чанти, личните контейнери и всевъзможните принадлежности, от които по необходимост или престараване не се лишаваха повечето от пътниците.

В чакалнята на космодрума подухваше лек ветрец. Климатичната инсталация си знаеше работата, дори когато вътре се напълваше с пътници и изпращачи. На момчето му се искаше час по-скоро да свърши това мъчително очакване и да хвърли поглед отвисоко през илюминаторите. Само че дотогава оставаха безбройно много минути и те с баба му трябваше търпеливо да пият ягодов сок в бюфета.

На Тони му беше мъчно, че Мая не бе дошла да го изпрати на космодрума. Съвсем по друг начин си бе представял той своето отпътуване от Земята. Не, Мая не беше права да му се сърди. Но защо трябваше да се разделят така? Той надви гордостта си и позвъни у тях да се сбогуват, но нея я нямаше. Била излязла много рано сутринта, без да се обади. Дори му се стори, че баща й бе разтревожен от това.

Постепенно чакалнята се изпълваше с народ. На огромния паркинг пред централното хале непрекъснато прииждаха електромобили. До тяхната маса се изправи възрастна жена със смешна сламена шапка.

— Ще ми позволите ли да седна при вас? — любезно попита тя и след като й кимнаха, зае свободното място.

За около една минута цареше тишина, след което бабата на Тони реши, че не е възпитано да мълчи повече и подхвърли най-баналната фраза, каквато се употребява в такива случаи:

— Ужасна горещина!

Предизвиканата събеседника сякаш само чакаше повод да ги залее с порой от думи:

— Да, това е най-горещият април от петдесет години насам. Чух сутринта да съобщават по телевизията. Някои учени дори смятат, че наистина тропиците вече се изместват към по-умерените ширини.

— Тази песен се пееше още когато ние бяхме ученички, ако си спомняте? — изказа своето мнение бабата на Тони.

Смешната шапка внимателно се наведе напред да провери доколко бе обективна оценката за възрастта, която между другото й бяха направили. После, като не видя нищо обидно в сравнението, отново зае първоначалната си величествена поза.

— Да, само че сега науката разполага с много по-съвършени измерителни средства.

На Тони му се струваше, че ще се пръсне от този разговор. И все пак той беше хиляди пъти за предпочитане пред онова, което последва.

— Изпращате ли? — разстла усмивката си баба му.

— Не, ще пътувам — съвсем като в реда на нещата отвърна непознатата събеседничка.

„Така й се пада“ — Тони със злорадство погледна полуотворената от удивление уста на баба си.

— Лекарите намират, че съм здрава и леко ще понеса пътуването — с нескрита гордост заяви жената с шапката.

От другата страна на масата очевидно не й вярваха. Нищо, тя не държеше на това.

— Значи ще пътувате заедно — съвзе се от изненадата бабата на момчето и посочи към него.

— Така ли? Много се радвам. Какво симпатично момченце — и сламената шапка си позволи да го погали по косата, от което му стана страшно неприятно. Не заради докосването, разбира се, а заради покровителственото отношение. — Тогава позволете да ви се представя — продължи с обезоръжаваща усмивка новодошлата. — Казвам се Сола Сегура.

— А той се казва Тони — отговориха вместо него. — И ако ви е приятно, можете да седнете един до друг в кораба.

— Ще бъде чудесно.

На момчето му се отщя да пътува. Последва, както можеше да се очаква, една продължителна тирада от страна на неговата баба колко добър ученик е и колко е послушен, как с нетърпение го очакват неговите родители на Луната и колко се гордее цялото семейство с надарения си наследник.

Тони използува една пауза, за да измънка нещо, и се омете от неприятния подиум за похвали. С безпокойство следеше отдалече как нараства разбирателството между двете възрастни жени. После му омръзна да ги следи и започна да зяпа наоколо. А може би все пак в последния момент щеше да дотича Мая?

На отделни места се тълпяха хора. Навярно човечеството никога нямаше да преодолее своя афинитет да се трупа на групички. Бяха им предоставили огромна зала със забележителни удобства, а те се намушваха в единия или в другия ъгъл, скупчваха се пред автоматите за кафе и напитки или пред електронните игри. В един момент вниманието му привлече млада двойка. Мъжът, облечен в синя риза и червен панталон, тревожно следеше как претовареният робот-носач едва напредва към отвора на шахтата. До него вървеше жената — с изящна бяла плисирана пола и свободно пусната розова блуза от ефирна материя.

— Заради твоите приумици и капризи ще повредим техниката — едва въздържаше яда си мъжът.

— Защо искаш да развалиш сватбеното ни пътешествие с нетактичнте си забележки? — припряно ситнеше на високи токове жената, която сигурно вече съжаляваше, че беше попрекалила с багажа.

Все пак носачът се справи с него и го натъпка в устата на багажната камера.

— Виждаш ли, всичко е наред — поуспокои се хубавицата и оправи гънка на блузата си. — Дори не ни взеха такса за свръхбагаж.

— Така е, защото чиновникът зяпаше повече в тебе, отколкото в теглилката.

— Не си ли доволен, че харесват жена ти? — победоносно го погледна тя.

— Остави това, но ми кажи как да се доберем до бюфета да си разквасим устата — поде мъжът, като крадешком и с удоволствие огледа безупречната й фигура.

— Не ми се пие на крак, а вътре е лудница.

На Тони, който без да иска следеше разговора на двамата, му хрумна спасителна идея. Защо да не подхвърли за жертви на оная устата бабичка със странното име Сола това младо семейство? Каквито са приказливи, ще си правят компания из пътя и ще го оставят на мира.

— Извинете, ако желаете, мога да ви намеря място в бюфета — обърна се той към двойката.

— Ще ти бъдем особено задължени, момченце — лъхна го с очарованието си младата жена, така че Тони забрави да й се разсърди за умалително-снизходителното обръщение.

Както бе предвидил, госпожа Сола Сегура беше възхитена от новото си запознанство. Скоро тя наричаше младоженците по име — Ева и Виктор — и им разказваше с подробности за своето решение да пътува сама до Луната. Тони стоеше доволен край тях, когато безстрастният електронен глас на информатора ги подкани: „Пътниците за екскурзионния ракетоплан до Луната да се отправят към перонните ескалатори. Туристическата агенция «Отдих в космоса» ви желае приятно пътуване.“

— Ей, да внимаваш — целуна го за довиждане баба му. — Нямам много вяра на майка ти и на баща ти. Да не те оставят да се заплетеш в някоя лудория…

Тони направи отегчена физиономия — пак тия напътствия.

— Нали ще се грижите за него, госпожа Сегура? — предателски напомни бабата.

— Но да, разбира се — хвана го за ръка смешната сламена шапка, която всъщност съвсем не беше смешна, а ужасна, — ние ще седнем един до друг, нали, моето момче? А от другата ни страна, ако нямат нищо против, ще се настанят и новите ни познати…

Тони усети, че капанът му хлопна напразно. Как не се беше досетил по-рано — младоженците никога няма да се разделят. И така той трябваше да седне до натрапената му спътничка. Примирено наведе глава и потъна в ескалаторната капсула. Всъщност всичко му бе все едно, след като Мая не бе дошла.

7

Точно един час преди полета Сет Ланкони беше на космодрума. На входа на административния комплекс го посрещна главният диспечер.

— Здравей, Сет. Ще имате чудесно време за полета. Магнитните бури отшумяха, протуберансите са в умерени граници…

— Кои са другите от екипажа?

— Юри Ликшо и Максим Грейси. Очакват те в пилотската стая за предварителните наставления.

Като старши пилот Ланкони трябваше да инструктира своите подчинени преди старата. Но Юри и Максим бяха едни от най-опитните космонавти в службата. „Сигурно скоро и те ще се преквалифицират да летят на далечните експериментални рейсове“ — злорадо си помисли Сет. Чувствуваше се ужасно. В определени моменти му се струваше, че не е в състояние да контролира мисълта си. Влезе, без да чука, в пилотската стая. Двамата, които го очакваха, станаха на крака. Той се ползуваше с репутацията на взискателен, но справедлив командир.

— Днес няма да има инструктаж, момчета. Вие си знаете работата.

Само един поглед на Юри и Максим им бе достатъчен да схванат, че нещо много неприятно се бе случило с Ланкони. Затова ли отбягваше да ги погледне в очите? Отменяше инструктажа — досега не бе правил такъв пропуск. За пилотския състав не бяха тайна напрегнатите отношения, в които Сет живееше със своята приятелка. Но днес той изглеждаше зле както никога.

Пет минути Ланкони се въртеше като звяр в клетка в собствената стая, с която разполагаше на десетия етаж на административната сграда. По едно време му идеше да отвори прозореца и да свърши веднъж завинаги с мечтите си. Представи си презрителната усмивка на Ана: „Ти излезе дори по-слаб от моите предвиждания.“ Отвори аптечката и нагълта няколко от абсолютно забранените преди полет хапчета за успокоение. Главата му се изду като балон. В коридора се носеше женски смях, който болезнено заседна в сърцето му. Ето — тръгва в последния си рейс Ланкони Нищото, провалилият се пилот, от когото всички бягат. Не е ли по-добре да си потъващ кораб, отколкото мишка, която трепери за кожата си? Над леглото му висеше голяма холографска снимка на Ана с посвещение: „На моята единствена любов“ или нещо такова. Не можеше да си спомни точно.

Сети се за първите им ласки. Една ослепителна в своята зеленина планинска поляна. Дъх на мащерка. Отнякъде бълбукаше поточе, приглушен порив на вятъра се бе приютил в отсрещната дъбрава. Никога не бе виждал синьото небе по такъв начин. Помисли си, че не са прави, когато мърсят с горивото на ракетите си неговата прозрачна чистота. Нежността на Ана го правеше щастлив. До този момент той не бе обичал истински. Майка му не бе отвърнала със същата всеотдайност на неговата детска любов. После се увлече по своите амбиции и жените отшумяваха покрай него като ненужни спомени. Но с Ана беше друго. Когато заравяше глава в косите й и усещаше горещия дъх на ерата си, му се искаше да дойде краят на света.

Сет грабна снимката от стената и я захвърли на пода. Тя се счупи на няколко парченца, които според необикновените свойства на холографията възстановяваха целия първоначален образ. Наведе се. Отдолу загадъчно се усмихваха една, две, три Ани…

— Чуваш ли ме, Ана? — заплашително изръмжа Ланкони. — Сет не е свършен човек. Грешно си го преценила. И той ще ти докаже това. Сет ще извърши такова чудо, че целият свят да заговори за него. Ще го направя, та ако ще и всички изчадия на ада да повикам на помощ.

Обхванат от нервна тръпка, Ланкони скочи и блъсна вратата. В чакалнята звучеше последното повикване на пътниците за екскурзионния ракетоплан до Луната.

8

Макар експресният ракетоплан, с който щяха да летят, да беше от по-стария модел, той разполагаше с всички удобства за пътниците. Настаняваха ги в обширен салон, където можеха да заемат самостоятелни места, по двама или в групови отделения. Чрез проста автоматика креслата за сядане се превръщаха в легла или в маси. Всеки пътник на борда имаше възможност да се отдели в звуконепроницаема кабина или да се усамоти в общата зала. В задната част на космическия кораб се помещаваха комфортно аудиовизуално отделение за танци, киносалони, библиотека, стая с електронни игри, място за спортуване.

Стиснала ръката на Тони, Сола Сегура отговори любезно на поздрава на стюардесата и двамата се отправиха към средната част на салона.

— Предполагам, че ще предпочетеш страната откъм илюминатора?

Момчето кимна и мълчаливо зае седалката до кръглото прозорче. В това време госпожа Сегура правеше знаци на другите си две жертви да се приближат и младата двойка послушно седна в съседните кресла.

— Ще бъдем като едно малко семейство — не скри възторга си възрастната дама, която трудно бе намерила място за натруфената си шапка.

Тони се помъчи да си представи своята спътница, нахлупила това сламено гърне под скафандъра, и моментално настроението му се подобри. Една от стюардесите грижливо обясняваше как да боравят с копчетата, които се намираха на пулта пред всяка седалка.

— Не се безпокойте, необходимите манипулации се извършват дистанционно от пилотската кабина — успокояваше тя Сола Сегура. — Не е необходимо да притежавате някакви специални технически познания. Бутоните на личните ви пултове са само в случай, че желаете някаква допълнителна услуга — да пиете сок или да се преместете под друг ъгъл спрямо илюминатора. Виждате — всичко е обозначено. Но ако това ви изморява, не си правете труд да разчитате надписите. Достатъчно е да ме повикате, като натиснете тук — и стюардесата посочи голям бял Клавиш, поставен на дръжката на седалката.

Междинната врата между пътническото и пилотското отделения се отвори и се показа масивната фигура на мъж в елегантна униформа. На Тони му се стори, че той бе с безизразно лице и невиждащ поглед.

— Според графика вече приключвам с предварителните разяснения, Сет — обърна се стюардесата към униформения човек. — Готова съм за включване на двигателите.

Новодошлият направи някакъв опит за усмивка, но тя потъна в гънките на безстрастните му устни. След малко в тонколоните, монтирани на личните пътнически пултове, прозвуча приятен женски глас: „Драги пътници, след няколко минути ще стартираме по маршрута за Луната. Моля, отпуснете се свободно в креслата. Те са включени към централния антиускорител, който ще ви избави от повишените натоварвания и неприятните усещания, свързани с излитането. Докато наберем необходимата скорост и се установим на стационарен режим, трябва да запазите местата си. Ще ви информирам редовно за хода на полета. Командирът на кораба Сет Ланкони и неговите помощници Юри Ликшо и Максим Грейси ви желаят приятно пътуване, за което те ще сторят всичко необходимо.“

Тони се облегна назад и усети как креслото го обхвана здраво като в прегръдка. Какво ли правеше Мая сега? Срещу него Ева и Виктор му се усмихваха. Госпожа Сегура имаше напрегнато изражение. Върху илюминаторите се спуснаха защитните протектори. Докато пресичаха земната атмосфера, тези капаци щяха да закриват от погледа на пътниците огнените езици на триещата се във въздуха броня на кораба. Момчето си представи как в навигационната кула командуващият полета седи пред екрана с пулсиращите цифри: пет, четири, три, две, едно, нула Старт!

9

„Уважаеми пътници, току-що преминахме през зоната на ускорението. Пресякохме земната атмосфера и поемаме по курса към нашата крайна цел — Луната. След няколко минути предпазните мерки около излитането ще бъдат отменени и вие спокойно ще можете да се движите из ракетоплана. Всички негови удобства и забавления са на ваше разположение.“

Тони слушаше гласа на стюардесата и си мислеше, че навярно е много скучно да повтаряш едни и същи неща, макар и на различни хора. Да не говорим за глупавото съдържание на текста, което трябваше да се чете или научи наизуст.

Плавно, като мах на криле, се повдигнаха защитните капаци на илюминаторите.

— Каква прелест! — не се сдържа да не възкликне Сола Сегура, като се мъчеше да долепи челото си до прозорчето, притискайки Тони до седалката.

Момчето се изкуши да й предложи да си сменят местата, ала така съвсем щеше да я изолира от останалите й събеседници и щеше да се наложи да я забавлява сам.

— Погледнете, погледнете — възрастната дама се обърна към младоженците. — Как сияе Земята под нас.

Тони хвърли един поглед „надолу“ или „нагоре“ — не можеше да се каже. Виждаше се само синкава мъгла. Все още бяха много близко до повърхността на планетата и не се различаваха нито океаните, нито отделните континенти. Ева и Виктор както винаги бяха хванати за ръце с блажената физиономия на хора, които сигурно отиват към рая.

— Ще повикам стюардесата, за да ни каже след колко време ще пристигнем — каза Сола Сегура, макар че десетки пъти преди това бе прелистила проспектите на агенцията, където се даваха най-важните сведения за полета.

Сякаш разбрала безпокойството на старата жена, стюардесата се показа на вратата на централното отделение. Любезно, но твърдо тя отказа на упоритата бабка да й дава подробни разяснения за разписанието, защото в момента имаше по-важна задача. Под мишницата си носеше манекен. Тя застана на такова място, че да се вижда и чува от всички пътници в отделението, и каза с парфюмирания си глас:

— Сега ще преминем един кратък курс за манипулиране със скафандър. Вероятно, когато пристигнем, някои от вас ще пожелаят да напуснат цивилизованата зона на Луната и да се поразходят из лунните планини. Нашата агенция ще ви осигури такава възможност. Но се налага да имате макар и елементарни познания за боравене със скафандъра, с чиято помощ ще се движите по лунната повърхност извън кислородния похлупак на населените места.

— Извинете, а дали скафандрите са надеждни? — Както можеше да се предполага, най-нетърпелива бе госпожа Сола Сегура.

— Разбира се — повдигна вежди стюардесата, — те са преминали през многобройните изпитания на нашите научно-технически лаборатории. Агенцията не би си позволила да ви предложи нещо непроверено. Ето, вижте — каза тя, приближи се до досадната възрастна дама и наклони скафандъра към нея. — Тук е поставен печатът на качествения компютърен контрол.

Навеждайки се да види щемпела, Сола Сегура забеляза, че от полуотвореното външно джобче на униформата на стюардесата се подава тънка синя книжчица. „Дали да не скрия за малко личното й тефтерче? — мярна се в главата на засегнатата старица. — Нека се поядосва, че го е загубила. После ще й го върна.“ И в същия миг тя усети, че я обладава едно необикновено желание. С разтреперани от възбуда пръсти измъкна незабелязано книжката от джоба й се облегна отново назад. Странно — не изпитваше угризение за постъпката си. Надменната неуслужлива стюардеса заслужаваше такъв номер.

Тони се помъчи да внимава какво обясняваха за скафандрите, но се сети отново за Мая. Дали наистина нямаше да направи някаква глупост, както се заканваше? Момчето знаеше, че от нея всичко може да се очаква. Бе своенравна и упорита. Ева бе склонила глава на рамото на Виктор и съвсем сигурно нищо не чуваше от лекцията. Пътниците бяха нетърпеливи да се пръснат из разните помещения на кораба. Без самите да разбират защо, някакъв атавистичен страх ги тласкаше към развлечение и забрава. Но кой ги заплашваше и с какво? Не знаеха. Единствено натрупаното през вековете подсъзнателно недоверие към летателните средства ги караше да се чувствуват слаби и уязвими на космическия кораб. А най-верният начин да превъзмогнеш своята несигурност е да отвлечеш вниманието си от неприятните мисли с някакво занимание.

— Сега Топси вече е закусил — подръпна Сола Сегура своя спътник, който изобщо не се заинтересува кой е тоя Топси и би дал всичко на света да завърши това досадно пътуване и да научи нещо за Мая.

10

Емил беше много изненадан от позвъняването на Тони. Не можеше да повярва, че Мая не е със своя приятел и няма да отиде да го изпрати на космодрума. Тя беше излязла рано сутринта, без да предупреди никого и ето — вече се смрачаваше, а от нея нямаше и следа. Емил почувствува познатото стягане в областта на слънчевото сплитане. Беше притеснен.

Когато Леда се прибра от Института, заедно с нарастващото си безпокойство, той трябваше да успокоява и нея. А това съвсем не бе лека работа, тъй като в подобни случаи майката е склонна да мисли най-лошото. Всеки изминат час усилваше тяхната тревога. Изведнъж входният компютър подаде сигнал, че отвън ги търсят.

— Така съм се заплеснал, че забравих да ти кажа — скочи и натисна бутона на входния автомат Емил. — Вчера най-после се върна от заточението си Стефан и го поканих у нас.

Леда инстинктивно пооправи прическата си. За първи път щеше да се срещне „на живо“ с най-добрия приятел на мъжа си. В стаята влезе набит, едър мъж със сериозна физиономия. Или може би очилата го правеха да изглежда такъв. Беше видимо поостарял от времето, когато разговаряха преди десетина години по видеотелефона. Тогава все още Стефан Кречет беше на Марс и по-лесно се влизаше във връзка с него. После отиде на Фобос и Деймос, съобщителните линии на които бяха претоварени и се изискваше специално разрешение за частни разговори. Пък и времето винаги поохлаждаше желанието да се общува.

— Вие сте първите хора, които посещавам, откакто се завърнах — усмихна се широко новодошлият и Леда усети колко искрено я прегърна той.

Тримата седнаха и за момент се възцари неловкостта между хора, които прекалено дълго не са се виждали и не знаят откъде да започнат.

— Тук ли е Мая? — попита изведнъж Стефан. — Представям си колко много е пораснала. Виждал съм само холографското й изображение, което ми изпратихте преди… кой знае колко години. Беше съвсем малко момиченце.

— Мая не е в къщи — не успя да прикрие тревогата в гласа си Леда. — Очакваме я всеки момент да се върне.

Стефан изгледа проницателно Леда, после Емил, но замълча. Сетне разговорът се отприщи. Говореха си за работата, за плановете на Стефан за бъдещия му живот на Земята, за някои общи познати. През цялото време обаче домакините не можеха да се отпуснат. Непрекъснато поглеждаха към стенния часовник, вслушваха се в шумовете на улицата, докато накрая гостенинът не издържа.

— Случило ли се е нещо? — попита той. — Бих ли могъл да ви помогна?

— Безпокоим се за Мая — въздъхна Емил. — Не сме я усетили как е излязла рано сутринта, а вече наближава полунощ. Не е предупредила къде ще ходи.

— Никога досега не е постъпвала така — видимо отпаднала добави Леда. — А най-много ме тревожи това, че нейният приятел, с когото са неразделни, също не е знаел къде е. Днес той замина при родителите си на Луната, а тя не го е изпратила до космодрума.

Всички отново замълчаха. Прозорците бяха полуотворени и отнякъде долиташе музика. В близкото езерце крякаха изкуствени жаби. Леда се обърна към Емил:

— Много ми е неприятно, но ще трябва да се обадим в Службата по безопасността. Повече не мога да издържам на тази неизвестност. Представи си, че Мая е в опасност и има нужда от помощ.

— Не се паникьосвай, мила. Семейният ни компютър щеше да сигнализира, ако е попаднала в болница или в отделение на Службата…

— И все пак трябва да предприемем нещо — настояваше разстроена Леда. — Имам чувството, че ние тук си говорим спокойно, а Мая ни зове.

Докато слушаше разговора между двамата, Стефан бавно се разхождаше из просторния хол. Накрая спря пред старинно огледало.

— Ако човек иска да излезе от къщата, непременно трябва да мине оттук, нали? — посочи той входното антре, което започваше до самото огледало.

— Да, нямаме друг изход — учуди се на необикновения въпрос Емил.

Стефан бързо се върна, приседна отново при двамата и ги погледна в очите:

— Ще се опитам съвсем скоростно да открием къде е Мая, без да ангажираме Службата за безопасността. Знам, че ви е неприятно да ги безпокоите. Само че не искам да ме сметнете за самозван детектив или ненормален учен. И преди всичко, обещайте ми да не се изненадвате нито от въпросите ми, нито от действията ми, колкото и странни да ви изглеждат те.

Леда и Емил бяха толкова смаяни от неочакваното предложение, че не намериха думи за отговор. Като видя, че не възразяват, Стефан се върна до старинното огледало, откачи го от стената и им каза:

— Ако позволите, ще го взема за съвсем кратко време в моята лаборатория по лазерна физика. Няма да се забавя повече от час и вярвам — ще се върна с добри новини. Ако дотогава момичето се върне, предупредете ме да прекратя издирванията. Дано ни помогнат огледалните лъчи.

Докато Леда и Емил се опомнят, отдолу изсвистя електромобилът на Стефан.

11

След като излязоха от зоната на ускорение, Сет Ланкони се освободи от грижата да надзирава непрекъснато показанията на уредите. Отсега нататък до края на полета настъпваше нормално дежурство. Тримата космонавти щяха да се редуват пред главния навигационен компютър през осем часа — единият спеше, другият оставаше на разположение в пилотската кабина, а третият се занимаваше непосредствено с управлението.

— Можеш вече да си лягаш, Юри — на Сет му се стори, че ще доловят лукавството в гласа му.

— Веднага, шефе. Ако има нещо важно, спокойно ме събудете.

— Ако се случи неприятност, не се надявай да се събудиш спокоен — засмя се Максим. — Но за твой късмет, всичко ще бъде наред. Приятни космически сънища.

Юри Ликшо излезе и в командния пункт на ракетоплана останаха двамата пилоти.

— Откакто срещна новата си любов, е станал много мечтателен — продължи разговора Максим. — След този полет си взима отпуск и ще ходят заедно на някакви си острови.

Сет изобщо не чуваше, че му говорят. Пред очите му се мяркаше счупената холографска снимка на Ана. Представи си физиономията, която щеше да направи тази лицемерка, като разбере какво е сторил. Дали ще съжалява, че го е отхвърлила? После, когато славата дойде при него, за нея няма да има място. Пък може и да се смили и да я приеме отново. Само майка му, братята и сестрите му не трябва да очакват снизхождение. Колкото и да му се молят. Ланкони злорадо се подсмихна. Без да осъзнава, той бе започнал да се вживява в налудничавите си идеи.

— Сет, ти май не си в добро разположение на духа — осмели се да отбележи Максим. — Отстъпи ми надзора на компютъра, а ти заеми моето място.

— Не, не, чувствувам се отлично — сепна се главният пилот. — Остават ми още два часа и ще ги изкарам докрай. Дали отзад вече са се разшавали пътниците?

— Точно сега им изнасят беседата за скафандрите.

Сет бе готов да извика от радост — случаят му идваше на помощ. Съвсем безразлично на пръв поглед, той предложи:

— Защо не отидеш да помогнеш на Лия? Нали знаеш колко трудно се борави с манекените.

— Но, шефе, как ще те оставя сам? Забранено е!

— Аз отговарям. Виждаш, че всичко е спокойно. Освен това трябва да се проверят вентилационните шахти отзад. Предполагам, че няма да допуснеш да вдигаме Юри от леглото заради контрола.

Максим добре знаеше, че дългът му го задължава да спазва устава и да не напуска пилотската кабина, когато там има само един космонавт. Но не беше честно да се безпокои Юри точно в най-сладкия му сън за нещо, което можеше да свърши сам. А и какво да крие — страшно му се искаше да си побъбри с красивата стюардеса. Пък и началникът му поемаше цялата отговорност.

Когато вратата зад гърба на Ланкони хлопна, на него му се стори, че е най-щастливият човек на света. „Всички попаднахте в клопката“ — доволно потри ръце той. После пусна защитното поле на пилотската кабина, което я правеше неуязвима за всякакви външни въздействия, захерметизира вратата и отиде пред екрана на комуникационния възел. Беше време светът да научи за неговото велико решение.

12

Когато Дияна завари Аскол в кабинета му, се зачуди, че отново е напрегнат. Нали бурята с Лирбо бе отминала?

— Тръгваме веднага за Центъра по космонавтика — припряно й каза той. — Случило се е нещо неприятно.

Не й се искаше да разпитва. Знаеше, че скоро ще научи подробностите.

— Подробностите и аз не ги знам — сякаш отгатна мислите й докторът. — Пилотът на екскурзионния ракетоплан до Луната вероятно се е побъркал. Затворил се е сам в командния сектор и заявява, че ще извърши пръв в летописите на космическите полети граждански рейс по границите на Слънчевата система.

— Каква история! — възкликна Дияна. — Прилича ми на някогашен криминален роман. Отвличания на самолети…

— Има съществена разлика — отбеляза Аскол. — Героите от онова време са похищавали за пари или в името на някакви съмнителни политически подбуди, а в нашия случай е направено, така да се кажа, за слава.

— Сигурен ли си, че космонавтът не е с всичкия си? Да не е някаква лоша шега?

— Да се шегуват от комисията по екстремни ситуации в извънземното пространство? Изключено!

След няколко минути те летяха с електромобилчето на Аскол към Центъра по космонавтика.

— Може би става дума за маниакална депресия? — предположи Дияна.

— Това трудно бихме узнали — поклати глава Аскол. — Та ние никога не ще можем да се доберем до този наш пациент, за да го прегледаме обстойно.

— Не се знае — опита се да се пошегува Дияна.

Още отвън се виждаше, че в Центъра се бе случило нещо необикновено. По входните ескалатори се тълпяха хора. Пневматичните врати непрекъснато се издуваха ту на едната, ту на другата страна. Суетенето по коридорите беше още по-голямо. В заседателната зала вече се бяха събрали повечето от членовете на КЕСИП — комисията по екстремни ситуации в извънземното пространство. Те погледнаха въпросително младата жена, която придружаваше доктора.

— Моята първа помощничка Дияна Фрай — представи я той. — Специалист по психология.

Всички мълчаливо кимнаха.

„Какво са обесили нос? — помисли си Дияна. — Сигурно има някакъв изход от положението?“

— Доктор Варо — започна да говори най-възрастният мъж в залата, — по всичко изглежда, че инцидентът, заради който сме се събрали, е от психогенен характер. Затова решихме да се обърнем към вас. Досега лекари не са заседавали в състава на нашата комисия. Нещо повече — гласувахме да ви предадем пълномощията на председателствуващ, макар че за първи път ще участвувате в работата ни. Но и за първи път се сблъскваме с подобен случай. Няма да скрием, че препоръките за вас от Световната здравна организация бяха отлични. Приемате ли да оглавите разследването?

„Ето още едни, които бягат от отговорност“ — рече си Дияна.

— Притеснявате ме с прекаленото си доверие — отвърна Аскол, като си представи какви референции би дала за него Световната здравна организация след злополучната операция на Лирбо. — Но доколкото разбирам, нямаме време за размяна на любезности. Приемам оказаната ми чест при условие, че не ме затруднявате, когато издирваме фактите и материалите и няма да се противите, ако се наложат извънредни мерки.

Присъствуващите кимнаха в знак на съгласие, макар че едва ли им беше приятно един новак да поставя пред тях — заслужилите ветерани — предварителни условия.

„Изглежда, положението наистина е сериозно, щом са съгласни на всичко“ — помисли си Дияна.

— Каква е главната опасност от инцидента? — влезе в ролята си току-що избраният председател.

— Да загинат всички, заедно с космическия кораб.

Настъпи мълчание.

— Дайте ми електронната справка за Сет Ланкони — нали така се казва пилотът? — наруши тишината докторът. — След колко време той ще се обади отново?

— След един час.

Аскол трескаво запрелиства страниците. В протокола на комисията за космонавтско освидетелствуване бе написано: „лека психическа неустойчивост“, което по-късно не бе отбелязано в личния картон и бе попречило на електронния диагнозатор да се намеси. Небрежност или лоша приятелска услуга и ето какво се получаваше… Все пак психическите отклонения на Ланкони бяха регистрирани от комисията за прекатегоризация и тя бе отказала да го направи космонавт-изпитател. Може би така е станало по-лошо, разсъждаваше Аскол. Травмирали са го и нищо чудно това да е една от главните причини за сегашното поведение на пилота.

— Не мога да се начудя на нашата небрежност — внезапно възкликна докторът, разтърсвайки гневно изписаните с равномерния шрифт на електронна машина листа. — Днес най-малко на трима души е направило впечатление, че Ланкони изглежда превъзбуден — и на старшата екзаминаторка (посочва го в доклада си), и на стюардесата (споделила го е с ръководителя на движението), и на главния диспечер (отбелязал го е в дневника си), но никое от тези служебни лица в случая не е изпълнило своя дълг. Така пилотът, въпреки подозрителното си поведение, не е бил отстранен от борда.

— Извинете — намеси се един от присъствуващите. — На персонала на космическите линии е било известно, че Сет Ланкони не живее добре със своята приятелка. Често са се карали и на тази причина са отдали неспокойното му поведение.

— Позната история — продължи ядосано Аскол. — Да утешаваме нещастниците, да не им се месим в личния живот. А защо се допускат лица с утежнени семейни отношения да отговарят за живота на пътниците?

— Но ние не сме в състояние да следим кой кога се кара с жена си — възразиха от комисията.

— Длъжни сме — избухна докторът. — Ако искаме да няма инциденти. Разполагаме със съвършена техника за това. Рано или късно — продължи по-спокойно той — такава неприятност щеше да се случи, щом като управлението за граждански полети отказва да се извършава психогенен преглед на космонавтите преди всеки рейс. Смятаха, че е излишно, след като се представя месечно освидетелствуване от невролог и се задоволяват само с общ преглед. Разбира се, пилотите могат да се откажат от полета, ако не се чувствуват във форма. Само че, ако някой е полудял, той няма да си признае доброволно, нали?

Присъствуващите, стъписани, слушаха този гневен водопад от думи, който ги караше да се чувствуват едва ли не виновни за случилото се.

„Сега вече ще имам силни позиции, когато настоявам за психогенните прегледи“ — каза си Аскол, но тази мисъл не му достави никакво удоволствие.

— На всичкото отгоре изглежда, че останалите космонавти са нарушили устава, като са оставили Ланкони сам в командния пункт — отбеляза някой. — И той се е възползувал от възможностите, които му дава системата за защита на пилотската кабина в случай на авария. Блокирал се е там и ни шантажира.

— Има и по-лош вариант — добави друг член на комисията. — Да се е „отървал“ по някакъв начин от останалите двама. Ами ако е сторил нещо на пътниците? Ние не знаем каква е съдбата им. Той ни изнудва, защото е сигурен, че бихме направили отстъпки само в името на живота им. Но не ни дава никакви гаранции за това.

— Трябва на всяка цена да влезем във връзка с ракетоплана — съгласи се Аскол. — Изобщо нужна ни е информация за положението там. Иначе ще преговаряме със завързани очи.

Дияна си каза, че трябва да стане някакво чудо, за да се разреши тази заплетена история, в която можеха да загинат множество невинни хора.

13

Щом дойдоха на себе си от чудачествата на Стефан, Леда и Емил се спогледаха.

— Стефан е умен и прозорлив човек и никога не би говорил на вятъра — опита се да го оправдае Емил. — А и нашият случай изключва шегата. Вероятно има сериозни причини да постъпи така. Но нека не умуваме, а да имаме малко търпение.

— Дано в това време да не се случи нещо с Мая — кършеше ръце Леда, започвайки да подозира истинската причина за отсъствието на дъщеря им. — Може би ние сме я обидили с нещо, Емил?

— Успокой се, мила. Няма нищо лошо. Мая е в такава възраст, че… — замлъкна, защото не знаеше как да продължи.

Леда седна в креслото до прозореца и се опита да се съсредоточи. Какво ли имаше пред вид Стефан с огледалните лъчи? Те бяха едно от последните открития на лазерната физика — нещо като побратими на лазерния лъч, само че с редица противоположни свойства. Отразяват се от всички негладки предмети, включително и от абсолютно „черно тяло“. В замяна на това пък се поглъщат от огледалните повърхности, върху които се запечатват обемните образи на предметите. Но най-интересното е, че Слънцето се оказа естествен източник на огледално лъчение. Правейки аналогия с лазерните лъчи в холографията, учените бяха създали огледалографията. За възпроизвеждането на огледалограмите бе необходим сноп от огледални лъчи с по-голяма интензивност, отколкото при „снимането“. Слънчевите огледални лъчи бяха достатъчно силни за фотографиране, но не и за „изваждане“ на огледалограмите, което можеше да стане само с мощен огледален генератор. Иначе хората щяха да виждат какви ли не изображения, когато върху домашното огледало например паднеше слънчева светлина…

— Досещам се защо Стефан взе огледалото — наруши мълчанието Леда. — Дано предположенията му се оправдаят.

Емил нямаше време да й отговори, защото в този момент дойде сигнал от входната врата и двамата се втурнаха да посрещнат Стефан.

14

Тони едва издържа на едно място до края на беседата, макар че стюардесата и един от пилотите, който й помагаше, се стараеха да бъдат забавни лектори.

— Защо мъжете не отидат да си поиграят с електронните играчки? — предложи Сола Сегура на момчето и Виктор. — А ние с Ева в това време ще си побъбрим по женски.

Като че ли това беше най-разумното, което можеха да направят, ако не искаха да се превърнат в слушатели-мъченици на двете приказливки.

В помещението за електронни игри вече бяха дошли доста хора. Интересно бе да се наблюдава как солидни мъже се бяха отдали изцяло на флиперите или на електронното стрелбище. Виктор усети как у него трепна скритото дете, което толкова пъти се бе опитвал да обуздае, и потупа Тони по рамото:

— Къде ще си премерим силите?

— В космическото сражение.

— Не съм играл от времето, когато бях на твоите години — усмихна му се Виктор. — Някога бях страшна сила. Но да опитаме…

Само че не им беше писано да играят. На вратата внезапно изникнаха Сола Сегура и Ева.

— Ще ни обърнете ли малко внимание?

На двамата съвсем не им се искаше да слушат отново женски приказки, но трябваше да се подчинят.

— Виж какво, мили — зачурулика Ева, — госпожа Сегура има странни предположения. Дано да не се потвърдят.

— Струва ми се, че се е случило нещо недобро — поклати глава възрастната жена. — Този дълъг и напрегнат разговор на екипажа не ми харесва.

— За какво става дума? — разсеян попита Виктор.

— Погледнете онази маса — посочи Сола Сегура най-отдалечения ъгъл на общия салон. — Там повече от два часа се карат пилотите.

— И какво чудно има в това?

— Чудното е, че те изобщо не трябва да бъдат тук.

Виктор направи гримаса, че нищо не разбира.

Старата дама набързо им разказа за поредността на смените: управление — бдене — почивка, които тримата космонавти бяха задължени да спазват.

— Но дори да се случи двама да бъдат едновременно извън командния пункт — продължи тя, — това не бива да трае повече от половин час.

— Откъде знаете всичко това? — удиви се Виктор.

— Сдобих се с Устава за космически граждански полети — дяволито отговори възрастната жена, като им показа една синя книжка. — Обичам, когато предприемам нещо, да го изуча от всички страни.

— И вие сте уверена, че в случая има нещо нередно?

Сола Сегура кимна с глава. После им посочи мълчаливо стюардесата, която преминаваше покрай тях с припряна походка. Нямаше и помен от очарователната, макар и служебна усмивка на момичето. Лицето й бе напрегнато и уплашено. Виктор се замисли. Дали наистина имаше нещо вярно в тези тревожни предположения. Във всички случаи — каза си той — старата чудачка е наблюдателна и хитра жена.

— И какво ще правим сега? — усети колебанието му и закърши ръце Ева.

— Успокой се, мила — приветливо се усмихна Сола Сегура. — Веднага ще отида да попитам какво е станало.

15

— Имаме още малко време, преди Ланкони да се обади повторно — каза Аскол на членовете на КЕСИП. — Нека обсъдим какви са неговите искания.

— Той ни поставя условие да му изпратим маршрутния кодер — скочи едно нисичко старче от комитета на астронавтите-ветерани.

— Моля, обяснете ми техническата страна на въпроса — помъчи се да не се поддава на общата нервна атмосфера Аскол.

— Екскурзионният ракетоплан, който в момента се движи към Луната, не е напълно пригоден за далечни рейсове — заобаждаха се от всички страни специалистите по космическа техника, които представляваха мнозинството от комисията. — Липсва му закодираният маршрут, а той се съхранява в маршрутния кодер. Сет Ланкони, който е опитен космонавт и е преминал през всички фази на обучението за полети по границите на Слънчевата система, отлично знае това. Ето защо настоява да получи кодера.

— Ще бъде ли в състояние, ако го притежава, да извърши този полет?

— Страшно рисковано е — никой не е изпитвал този тип ракетоплани на такива далечни разстояния. Пък и винаги могат да възникнат непредвидени обстоятелства. Не случайно от Земята все още не се решаваме да извършваме редовни граждански рейсове по този маршрут с многоместни ракетоплани, макар че технически пречки няма и вече летят до десетместни кораби…

— Да не говорим, че пътниците не са осигурени с хранителни припаси — добави някой.

— Внимание! — прекъсна разясненията равномерният глас на робота-свръзка. — Сигнал за повикване. Отсреща е Сет Ланкони.

Членовете на комисията по екстремни ситуации в извънземното пространство се засуетиха. Всеки гледаше да заеме колкото се може по-важна поза, докато на екрана на внушителния холовизор в залата изплува образът на човека, който засега държеше в шах научния елит на Земята.

— Здравейте, Ланкони — правилно усети лекарят, че трябва да вземе инициативата в свои ръце. — Казвам се Аскол Варо — доктор по медицина. Упълномощен съм да председателствувам комисията, която ще разговаря с вас.

Съзнателно Аскол избягна да спомене думата „преговаря“.

— Драго ми е, докторе — разтегна се в кисела усмивка холовизорът. — Какво решихте? Ще ми изпратите ли маршрутния кодер?

— Слушайте, Ланкони. Още веднъж ви призовавам да разсъдите. Вие много добре знаете, че в момента нарушавате законите на Земята и на цялата Слънчева система. Вършите клетвопрестъпление, заради което, дори и сполучливо да завършите опасното си начинание, ще бъдете наказан. На какво разчитате?

— Разбирам, че малко ме познавате, доктор Варо — навъси се лицето на непознатия събеседник от ракетоплана. — Иначе не бихте ме заплашвали. Не ме интересуват никакви наказания. За мен е важно да бъда първият пилот, който е пресякъл с многоместен ракетоплан Слънчевата система. Имам си лични съображения да го правя.

— Ланкони, историята познава не малко личности, които са се покрили с мрачна слава. И вие ли искате да окачите лика си в тази зловеща галерия?

— Но все пак портретите им са познати на всички, нали? — разтресе се холовизорът от налудничав смях, който накара да настръхнат косите на мнозина от залата.

Аскол разбра, че трябва да смени тактиката.

— Добре, Ланкони. Сигурно вие сте смел човек, макар че според мен бихте намерили и по-подходящо поле за изява…

— Радвам се да го чуя от вас, докторе — го прекъснаха. — Само че в управлението по космонавтика не мислят като вас.

Аскол си каза, че в никакъв случай не трябва да влиза в спор с ненормалния си събеседник и да не губи самообладание, а твърдо и последователно да поддържа своята теза.

— Прави ви чест, че сте готов да жертвувате живота си в името на една благородна идея. Но защо поставяте на карта живота на пътниците без съгласието им?

— Правя го за тяхно добро — му отвърнаха нахално. — Имената им ще останат също в историята. При това, да се надяваме, че ще се върнем живи и здрави. На мен също не ми се умира. Искам да доживея до славата си.

И отново Ланкони избухна в сатанински смях.

„Нима и аз не постъпих като него с Лирбо? — внезапно се мярна в главата на лекаря. — Нима и аз не подложих пациента си на смъртоносен риск в името на славата на хирургическия скалпел? Или на моята собствена слава? Не, не — тръсна глава той. — Съвсем не е време да се поддавам на такива размишления. Най-напред на всяка цена трябва да спасим пътниците, невинните хора от ракетоплана.“

— Но вие не разполагате с достатъчно продоволствия — атакува от друга позиция Аскол.

— Ще наредите да ме снабдят. Или не — по-добре пътниците да продължат в анабиоза. Предвиден е и такъв спасителен вариант в случай на авария. И той се командува от кабината. С други думи те са в ръцете ми. Както виждате, трудности с изхранването няма да имам — победоносно погледна човекът от екрана. — Но доста дълго разговаряме. Очаквам вашето решение. Ще ми изпратите ли маршрутния кодер или не? Длъжен съм да ви кажа, че ако не го получа, няма да се отклоня от намеренията си. Ще се опитам сам да определя маршрута. Само че шансовете ми за успех стават нищожни. И тогава вие ще отговаряте за нашия нещастен край.

Не ще и дума — полуделият космонавт добре беше премислил всички възможности за шантаж. И не отстъпваше.

— Още нещо, Ланкони. Другите космонавти на борда знаят ли за взетото от вас решение?

Очевидно той беше очаквал този въпрос, защото доволно се усмихна:

— Сигурно вече се досещат.

— А пътниците? Не царува ли паника на кораба? Как можем да бъдем сигурни, че нищо не им се е случило?

— Засега всичко е спокойно — със зловеща сериозност отвърна умопобърканият космонавт. — Но не ви задължавам да ми вярвате. Вие просто нямате друг изход.

Аскол погледна към комисията, която малодушно мълчеше.

— Нямаме пълномощия да дадем съгласието си — каза накрая председателствуващият, който все повече усещаше как нервите му се изопват. — Очакваме да се събере Върховният съвет на нациите. Само той има право да реши дали ще ви предоставим маршрутния кодер или не.

— Ако искате да печелите време, не си струва — мрачно предупреди Ланкони. — Взел съм всякакви предохранителни мерки, за да не ме изиграете. Освен това, колкото повече се отдалечаваме от Земята, толкова по-трудно ще ме настигне вашият посланик с кодера, ако разбира се, го изпратите. Така че, когато сте готови, ме повикайте. Имате ми адреса…

Дияна Фрай, която заедно с всички останали членове на КЕСИП безмълвно следеше диалога между Аскол и Ланкони, за трети път потрепера от ужасния смях на полуделия космонавт.

16

Стефан влезе запъхтян и закачи огледалото на мястото му до входното антре. Леда и Емил щяха да го разкъсат от въпроси. Разбрал ли е къде е Мая? Има ли поне някакви предположения?

— Сега ще станете свидетели на нещо съвсем ново — усмихна им се Стефан.

При тези думи той извади една цветна снимка и им я показа:

— Това е огледалограма, възпроизведена като обикновен фотографски позитив — техническа новост на нашия институт. Предполагам, че момичето от снимката е вашата дъщеря.

— Да, наистина е Мая — с разтреперани ръце посегна към снимката Леда. — Но защо е облечена в акванавтски костюм? Тя никога не го е носила в къщи.

Стефан не можа да прикрие тържествуващия си тон:

— Смятам, че точно тук е отговорът на загадката, която ни измъчва. Виждате последната огледалограма на Мая, запечатана от слънчевите лъчи върху огледалото. След това момичето е излязло от къщи и не се е прибирало, защото няма по-нови нейни образи. Вие ще ми кажете къде може да е отишла, вземайки със себе си костюма за подводно плуване.

— Как не се досетих по-рано? — подскочи Емил. — Разбира се, че е във вилата край морето. Тя толкова обича да се гмурка, но никога досега не е ходила сама там.

— Да отиде и да не ни се обади — съкрушено се отпусна в креслото си Леда. — Невъзможно е да постъпи така. И кое ви дава основание да сте сигурни в предположенията си?

Емил сякаш не я чуваше. Като на видеозапис пред него оживяваше всичко. Мая бе решила да замине внезапно, без да ги предупреди. Тайно е донесла акванавтския си костюм от закрития басейн, където заедно с Тони ходят в секцията по подводен спорт. Рано сутринта, преди да излезе, го е изпробвала пред огледалото. Дали й стои добре? Обикновена момичешка суетност… И все пак защо й е трябвало тихомълком да изчезва? Да ги хвърля в тревога… Да наранява Тони…

Емил спря да се разхожда нервно и лицето му се разведри.

— А може би тъкмо заради това…

Останалите нямаха време да проумеят какво искаше да им каже, защото в този момент видеотелефонът просветна и всички впериха поглед в екрана. Оттам изплава образът на Мая.

— Здравейте — каза тя смутено. — Радвам се, че не съм ви събудила. Доста е късно.

Леда се втурна към екрана, забравяйки, че оттам говореше не истинската й дъщеря, а само нейното изображение.

— Какво става с теб, Мая? Откъде се обаждаш? Вече е три часа сутринта…

— Във вилата на морето съм, мамо. Макар и късно, реших да ви телефонирам да не се безпокоите.

Емил усети как постепенно умората от преживяното напрежение го обхваща:

— Защо не ни предупреди къде отиваш? — вяло попита той. — Тони те търси. Не знаеше ли, че днес заминава?

Момичето гледаше настрана и мачкаше притеснено някаква кърпичка.

— Затова заминах. Страхувах се да не отстъпя. Ако бях чула гласа му, щях да отида на космодрума… Изобщо направих куп глупости — Мая съвсем заприлича на безпомощно малко момиченце. — Бях решила да бъда твърда… Да проявя характер… Обещах му, че ще извърша нещо на своя глава… Обвиних го несправедливо в слабоволие… Исках да го засегна… А сега ми е тежко… Мъчно ми е за него… Милият Тони, колко ли дълго ме е чакал на космодрума? — Сълзите напираха в очите й.

Леда даде воля на гнева си:

— А ние тук с чичо ти Стефан щяхме да умрем от тревога.

В стеснението си Мая не бе забелязала, че освен майка й и баща й, в стаята имаше и друг човек.

— Аз съм приятелят на баща ти, Стефан — кимна й усмихнато той. — Ето че се запознахме при необикновени обстоятелства.

— Здравейте, чичо Стефан. Толкова съм слушала за вас. И много исках да се срещнем. Нали няма да ме смятате за малка глупачка, която забърква тия… необикновени обстоятелства? — виновно погледна тя.

Изглеждаше толкова чаровна в искрената си срамежливост, че на Стефан Кречет му се прииска да я целуне бащински.

— Необикновените обстоятелства съпътствуват само необикновените хора, моето момиче. Иска ми се да вярвам, че и ти ще станеш такава.

17

Максим много харесваше Лия. Или както се изразяваше Юри в такива случаи, тя му действуваше като магнит. Ухажваше я настойчиво винаги, когато летяха заедно по космическия маршрут до Луната. Но за негово най-голямо разочарование Лия беше твърде резервирана. Това, разбира се, още повече подклаждаше мъжкото честолюбие на Максим и той с търпението на булдог се домогваше до благосклонността на красивата стюардеса. Както добре беше преценил Сет Ланкони, неговият съекипник се съгласи да напусне служебното си място и наруши с това устава, за да не събуди приятеля си Юри и най-вече за да бъде по-дълго време с Лия. Системата на полети с трима космонавти не даваше богати възможности да остава насаме с нея и той трябваше да краде от осемчасовата си почивка.

Максим нямаше представа колко дълго се бе забавил в общия салон по време на лекцията за употребата на скафандрите, на която прие доброволно ролята на демонстратор. За него часовете, прекарани с Лия, течаха като минути. И все пак, след като порядъчно си бяха побъбрили, му се стори, че е време да се връща в пилотската кабина. Но там го очакваше безкрайна изненада. Вратата беше заключена. Помисли си, че Сет неволно е превъртял ключа и натисна звънеца. Никакъв звук. Не работеше и микрофонът, чрез който стюардесата се свързваше с членовете на екипажа в случай на нужда. А това означаваше, че Ланкони бе пуснал защитното поле от командния пулт и кабината оставаше недосегаема за каквито и да било сигнали или опити за външна намеса или въздействие. Състояние на първостепенна тревога! Може би внезапно се е появила някаква опасност и командирът бе реагирал моментално? Не, едва ли би се лишил в такъв момент от помощта на останалите космонавти. Тогава защо не ги бе повикал?

Максим си спомни напрегнатото и разстроено лице на Ланкони, неспокойното му държане, докато бяха заедно в кабината. Дали Сет преднамерено не бе го отстранил от командния пункт, за да разполага сам с управлението? Ако беше така, то сега наистина Ланкони държеше всички в ръцете си, неуязвим зад бариерата на защитното поле, можеше да прави каквото си пожелае с кораба. „Трябва веднага да събудя Юри — помисли си Максим. — Да го вземат дяволите, този влюбен мечтател, той сякаш предчувствуваше, че няма да изкара докрай почивката си.“

Въпреки че Юри се опита да успокои Максим, и двамата бяха сериозно разтревожени. Провериха вътрешнокорабната система за връзка — тя не функционираше. Това изключваше възможността от случайна авария и все повече насочваше подозренията към някакви нарочни, все още непонятни за тях действия от командния пункт. Какво ли се бе случило със Сет Ланкони?

— Заслужаваш да те дадат под съд — намръщено каза Юри. — Защо напусна пилотската кабина бе, човек? Заради оная хубавица ли?

— Ти като че ли не си правил същото — заоправдава се Максим, премълчавайки другите си доводи да наруши устава.

— Какво ли е станало с Ланкони?

— Нищо не знам, само че не ми харесва тази негова изолация. Ако намеренията му бяха чисти, защо ще се крие?

После двамата заспориха как да постъпят в неочаквано изпречилото им се изпитание.

— Струва ми се, че не е време за разправии, момчета — сепна ги любезен глас.

Космонавтите живо се обърнаха. Пред очите им изплува решителната физиономия на дребничка възрастна жена.

— Сола Сегура — представи се тя.

— Какво обичате? — окопити се Максим.

— Моля да не ми се сърдите, но вашето продължително разгорещено разискване ми напомни, че в момента третият пилот е останал сам. А вие най-добре знаете, че не е позволено.

Юри изненадан изгледа непознатата чудачка.

— Откъде сте научили това? — почти се усмихна той.

— О, аз знам още много неща — продължи лукаво старата жена, показвайки му книжката, която бе измъкнала от джоба на стюардесата. — Например, че в момента не работи връзката с кабината — видях ви как напразно се опитвахте да се обадите. А я погледнете стюардесата, колко несполучливо се старае да си придаде безгрижен вид. Ако питате мене — снижи гласа си възрастната особнячка, — тя е много разтревожена. Ще ми кажете ли защо?

Само тази проклета бабичка им липсваше сега. И откъде се беше докопала до космонавтския устав? В първия момент Максим бе готов да я наругае. Но какво щеше да спечели от това? Можеше да избухне скандал, който да прерасне в паника, ако до пътниците достигне вестта, че пилотът по неизвестни съображения се е самоизолирал в кабината и никой не е в състояние да отгатне намеренията му. Не, трябваше да бъдат много внимателни с тази хитра старица.

— Вие сте изключително наблюдателна и осведомена — поласка я Максим. — Само че наистина няма нищо опасно. Командирът на кораба обича от време на време да ръководи полета сам.

Веднага разбра, че бе подценил бабката-всезнайница.

— Правилникът не разрешава това — размаха под носа му устава тя. — И вие се опитвате да скриете истината от мен. Защо пропадна връзката ви с командния пункт?

Младият мъж едва се въздържа да запази спокойствие.

— Вярно е, че имаме временни затруднения с връзката — усети как се уплита Максим. — Скоро всичко ще бъде наред.

— Видях, че безуспешно се мъчехте да отворите вратата на кабината. И тя ли е повредена?

— Слушайте — намеси се в разговора Юри с желание да прекрати неудобните въпроси: — Аз ще ви кажа истината, само че ще ми обещаете, че тя ще си остане между нас. Нали разбирате — не е необходимо да се създава безпричинна паника.

Сола Сегура кимна съпричастно.

— В момента и ние не знаем какво точно е станало. Командирът се е заключил вътре и е пуснал защитното поле, което ни лишава от всякаква възможност да влезем във връзка с него или да му повлияем. Какво се е случило и какво възнамерява да прави той, за нас е толкова непонятно и загадъчно, колкото и за вас.

— Защо не се обадите на Земята? — разумно предложи възрастната жена.

— Защото от кабината е изключена апаратурата.

Сола Сегура се замисли. Явно, че и на нея не й се нравеше странното поведение на командира на кораба.

— Естествено, ние ще направим всичко възможно, за да се изясни случаят. Смятаме, че няма причина за безпокойство — искаше примирително да приключи разговора Юри.

— А ще успеете ли да говорите със Земята, ако ви предоставят частна радиостанция? — внезапно каза жената.

И двамата космонавти подскочиха:

— Вие разполагате със собствена радиостанция за далечна връзка?

— Не, не аз — махна с ръка Сегура. — Чух как Тони, момчето, което пътува с мен, разговаряше за това с другия наш спътник. То е радиолюбител и носи със себе си радиостанцията, подарена му от родителите, при които сега отива на гости. Иска да им покаже как си служи с нея.

— Трябва на всяка цена да е възползуваме от случая и да се опитаме да влезем във връзка със Земята — каза сериозно Юри.

— Но това означава, че ще събудим подозренията на момчето — възрази Максим. — Истината ще разбере и неговият събеседник, и може би всички на кораба. Не е ли възможно някак да избегнем обясненията с притежателя на станцията. Вероятно тя е в трюма на кораба. Знаете ли кой е неговият багаж?

— Не, така няма да стане — остро реагира възрастната жена. — Не съм свикнала да си служа с лъжи. Пък и не мога да разпозная багажа му. Ще приказвам откровено с моите спътници. Аз отговарям за тяхното поведение. Обещавам ви, че тайната ще си остане между нас.

Юри Ликшо и Максим Грейси нямаха друг изход, освен да се надяват на гаранциите на о̀правната бабичка.

18

— Възмутена съм от поведението на КЕСИП — разпалено запротестира Дияна, след като останаха насаме с Аскол. — Поставят те в устата на лъва — да се оправяш сам.

— Как иначе биха могли да постъпят, Дияна? Това са хора техници, които не са свикнали да вникват в човешката душа.

— Защо тогава съществува гръмкото име „комисия за екстремни ситуации в извънземното пространство“?

— Не си права. Досега те са овладели редица инциденти в космоса. Но аварията с Ланкони няма нищо общо нито с изтичането на гориво, нито със засечки в електронната апаратура. И те са безсилни.

— Какъв е изводът? — повдигна веждите си младата жена, иронизирайки вековния изразен шаблон.

— Че във всяка институция, свързана с въпросите на космонавтиктиката, вече е абсолютно необходимо да има представител на медицинските среди — поне психиатър.

— Така те искам — потупа го развеселено Дияна. — Отстоявай твърдо нашите права. — След това отново се намръщи:

— Не мога да разбера, Аскол, защо се съгласи да участвуваш в телевизионното предаване „Събитието на деня“? Трябва ли изобщо да се прави достояние на обществеността похищението на ракетоплана?

— Това е единственият ни шанс, Дияна, да научим нещо повече за причините, които са извадили от равновесие Сет Ланкони. Що за човек е той? Какво го е разочаровало? Как е прекарал фаталния ден преди старта, когато очевидно е загубил контрол над психиката си? Жената, с която е живял, го е напуснала — взела си е багажа от квартирата им. Защо? Къде е отишла? Все още не можем да я открием, а тя, вярвам, е в състояние да хвърли светлина върху много от нашите въпросителни.

— Наистина е важно да разберем защо космонавтът е получил нервно разстройство, но преди всичко трябва да насочим усилията си да предотвратим последиците от това.

— А как ще уговаряме Ланкони да освободи пътниците, ако не вникнем в неговите подбуди? И още нещо, Дияна. Аз гледам на заболелия космонавт като на бъдещ пациент. И най-бързият начин да се доберем до интересуващите ни факти, свързани с него, е телевизията. Любопитен съм да узная какво мислят родителите и роднините на Ланкони за неговия безумен план. Може би те ще ни помогнат да го възпрем?

Дияна Фрай трябваше да се съгласи с доводите на Аскол и да се върне в къщи, за да види предаването „Събитието на деня“, което милиарди телевизионни зрители редовно следяха със затаен дъх.

Когато тя включи холовизора си, доктор Варо седеше в центъра на програмното студио. Интересното в предаването „Събитието на деня“ бе това, че зрителите чрез индивидуалните си компютри имаха възможност да влизат във връзка направо с водещия в студиото — да задават въпроси, да му опонират. По този начин част от от публиката се превръщаше в съавтор и участник в предаването. Именно на това се надяваше Аскол — да предизвика хората, от чиито показания се интересуваше, да се обадят. Разказа с няколко думи за произшествието с ракетоплана. На светлинното табло пред него засвяткаха имената на зрителите, които желаеха да разговарят с водещия. Той ги подбираше — предимство имаха роднините и близките на пътниците.

На малкото екранче излезе странно позната русокоса жена със сини очи. „Къде ли съм я виждал?“ — попита се Аскол и в следващия миг се сети — та това беше Леда, приятелката на Дияна, у която бяха гостували. Жената се владееше отлично. Говореше ясно и отчетливо:

— В ракетоплана е моята сестра, заедно със съпруга си. Те правят сватбено пътешествие…

Аксол си припомни младоженците — красавицата Ева и готовия да задоволи всичките й капризи, ревнивия Виктор, и сърцето му се сви.

— Ние разполагаме със средства да върнем кораба на Земята — твърдо заяви той. — Искаше му се да каже нещо топло и успокояващо, извън официалната сериозност на предаването, но положението на водещ не му позволяваше фамилиарност, пък и нямаше време за това.

— Тони, моето момче — почти плачейки, нареждаше следващата участничка в предаването. — Никога ли повече няма да те видя? Извинете ме, докторе, за слабостта, но Тони е израсъл при мен. Аз съм му баба. Неговите родители са на Луната и точно сега той отиваше при тях през ваканцията.

— Напразно се безпокоите — постара се да й вдъхне увереност Аскол. — Съвсем скоро момчето ще бъде при вас. Дори може би ще се сърди, че сме прекъснали пътуването му до Луната. Не след дълго ще се види с майка си и баща си.

— Само веднъж да се върне — въздъхна старата жена.

И така цял час. Обаждаха се от всички краища на Земята — разтревожени близки и роднини на пътниците, случайни доброжелатели. Задаваха объркани въпроси, стигаха дори до заплахи. Правеха се предложения как да се спаси корабът — някои смехотворни, други оригинални. Те варираха от унищожаване на похитителя до обещания за богати откупи за застрашените пътници. Колко бързо се пренастройваха хората на станалата вече историческа вълна на пиратството и насилията. Само онези, заради които всъщност доктор Аскол организира предаването, не се обадиха. А той трябваше колкото е възможно по-скоро да открие жената, която последна бе видяла Ланкони в нормално състояние.

19

Мая гледаше заедно с майка си и баща си предаването „Събитието на деня“. Когато от него научи за отвлечения ракетоплан, тя беше зашеметена. Първата й мисъл беше за Тони. Какво ли го очакваше? После осъзна, че в опасност се намираха също и леля й Ева и Виктор. Като в сън проследи прякото включване на майка си в предаването, обаждането на бабата на Тони, следеше в хипнотичен унес обясненията на станалия й симпатичен при гостуването у тях доктор Аскол. По едно време не издържа, скочи и се затвори в стаята си. Искаше й се да плаче, но нямаше сълзи. Постепенно първоначалният шок премина и тя започна да разсъждава по-трезво. Вероятно от командния център наистина разполагаха със средства да върнат кораба. Иначе нямаше да се ангажират с това предаване пред целия свят. Ами ако все пак се случеше нещо? Ех, защо Тони не остана за рождения й ден? Защо трябваше да се кара с него? Беше се показала като несправедлива и глупава спрямо своя приятел. Какво ли си мислеше сега за нея? Щяха ли да се видят отново? Само да можеше да си поговорят… В следващия момент Мая скочи отново и се втурна към стаичката, където стоеше радиостанцията й. Настрои я на вълната, на която се свързваха с Тони, и започна да изпраща непрекъснато в ефира условния им код. Разбира се, нямаше никакъв отговор. Така след няколко часа я завариха майка й и баща й — със слушалки на ушите, вперила поглед в сигналния кодер.

— Но откъде си внуши, че Тони ще ти се обади? — започна да я разубеждава Емил.

— Той си взе радиостанцията в кораба.

— Та вие нямате никаква уговорка за сеанс. Твоят приятел дори не подозира, че го търсиш.

— Ще се обади — настояваше Мая. — Сигурна съм, че ще се обади. Той сега има нужда от мен и ще ме потърси.

— Мая, бъди разумна — колкото и да беше разстроена, майка й се държеше и се мъчеше да й въздействува. — Утре ще продължиш. Легни си.

— Ами ако точно в този миг Тони ме потърси? Не, няма да спя. И никога няма да си простя, че се скарах с него и се разделихме така.

— Остави станцията на автоматичен режим и се прибери в спалнята — продължи Емил. — Тя ще сигнализира, ако се установи връзка.

— Не, нямам вяра на нищо. Нямам вяра у никого. Моля ви, оставете ме. Вие се разправяте зад гърба ми дали да ме пращате на Марс или не. Пазарите се, водите тайни преговори. Разпореждате се със съдбата ми, без да се интересувате от моето мнение. Не съм толкова малка и мога да преценявам и сама… Затова оставете ме… Нека си поблъскам главата… Не ми спестявайте усилията… Зная, че и двамата ми мислите доброто, но нека аз да реша кое е добро и кое не…

Леда и Емил разбраха, че в този момент е невъзможно да спорят с дъщеря си. Тя бе афектирана. Но думите й, макар и пресилени и може би жестоки и несправедливи, ги накараха да се замислят. Дали не бяха объркали нещо в отношението си към нея? Тяхното малко момиченце беше пораснало и искаше да вземе полагащата му се част от съдбата си в свои ръце. Един ден пиленцата изхвръкват от гнездото. Но на Леда и Емил все не им се вярваше, че този ден е дошъл.

20

Въображението на Тони трескаво работеше. Изведнъж той се бе превърнал в действуващо лице в заплетената развръзка на приключенски роман, каквито толкова обичаше да чете. Отвлечен ракетоплан! Съдбата на пътниците трябваше да се реши от неговата радиостанция. (Добре, че я взе.) Как ли щеше да му завижда Мая? От превъзбуда и фантазиране не му остана място да се страхува. Ами ако наистина се беше случило нещо с кораба или с неговия командир, както предполагаше старата чудачка Сола Сегура? Засега Тони отхвърли тревожната мисъл. Ева и Виктор също приеха външно спокойно неизвестността, която витаеше около експресния ракетоплан. Беше им лесно — те просто се скриха зад щастието си.

Разбира се, и четиримата спътници обещаха тържествено пред екипажа, че ще се държат нормално и няма да споделят опасната тайна с никого. Сега най-важното бе да се осъществи радиовръзка със Земята. Да се разбере всъщност какво става? Могат ли с нещо да си помогнат? Или да разчитат само на помощ отвън?

Юри и Максим се затвориха в спалнята на космонавтите, която бе добре изолирана от останалите помещения в кораба. Микрорадиостанцията, предоставена им от момчето, имаше достатъчна мощност, за да изпрати сигнали до Земята. Само че като любителска уредба тя не бе снабдена със специалните честоти, на които се свързваха космическите обекти и техните центрове. А това поставяше под въпрос възможността и вероятността да ги чуят и разберат. Трябваше да разчитат на някоя случайна връзка с радиолюбители. Ала те не знаеха дори техните кодови сигнали. Оставаше им само да отправят призив за помощ в ефира като корабокрушенци.

Юри и Максим включиха апаратурата. В приемника се чу музика. После двама многознайковци дълго се препираха кой ще победи в мача за световната купа по футбол. Космонавтите започнаха да излъчват съобщението: „До всички, които уловят нашия призив! До всички радиолюбители на Земята! Говори изпадналият в беда космически кораб, който е на път към Луната. Търсим връзка с Центъра по космонавтика. Моля, окажете ни съдействие. Нашият код е…“

Колко пъти прозвучаха техните сигнали? Никакъв отговор. Вероятно в този диапазон не ги чуваха. А може би радиостанцията им не беше в ред? Слушалките изпукаха: „Говори спасителната радиостанция — дочу се дрезгав глас. — Можем да ви препоръчаме лекарство срещу морска болест. Лягайте си навреме и пийте по-умерено.“ Юри и Максим не можаха да повярват на ушите си.

— Диваци! Да се подиграват с нас — едва се въздържаше да не изругае Максим.

— Те са си помислили, че и ние се шегуваме — успокои го Юри. — Сигурно на Земята още нищо не знаят за нашето премеждие. Този, с когото разговаряхме, смяташе, че е много духовит да ни отвърне в тона на нашата шега.

— Но нима е позволено в ефира да се говорят глупости?

— Като че ли не знаеш, Максим — служебните честоти са изолирани и там се говори сериозно. Но ние в момента имаме достъп само до любителския диапазон, където всичко е позволено. Както чу, някои се забавляват.

Сякаш да потвърди, казаното от Юри, познатият глас избоботи:

— Случай, Чико, познах те, макар да си сменил кода си. Само ти можеш да дрънкаш такива врели-некипели за космоса.

— Глупак! — удари с юмрук Максим радиостанцията.

— Внимавай да не повредиш единствената ни надежда за спасение — хвана ръката му Юри.

— Надеждите ни увяхнаха — троснато отвърна Максим. — Така може цял живот да си повтаряме, че ни е нужна помощ, а отдолу да си мислят, че се забавляваме и да ни засипват с остроумията си. Изходът ни е само да чакаме Сет Ланкони да си възвърне благоразположението към нас и да ни осведоми какво става. Ако не е превъртял, разбира се, и не ни прати по дяволите.

— Не, изходът е друг и той е в ръцете на момчето — внезапно се изправи Юри.

21

— Този път ти имаше право, Дияна — каза доктор Аскол на своята сътрудничка, след като се срещнаха в клиниката. — Предаването се провали. Не успях да се срещна с необходимите ми хора. Само загубих ценно време.

— Странно защо не се обадиха поне роднините на Ланкони. Нито приятелката му.

— Не ми се вярва до тях да не е достигнала вестта за ексцентричната му проява.

Разбира се, доктор Аскол можеше да се свърже с родителите на космонавта, но реши да не ги търси, щом те самите не проявяваха интерес към съдбата на сина си. Вероятно се срамуваха от постъпката му, щяха да се притесняват и нямаше да му бъдат особено полезни. Ще продължава да действува сам.

— А какво става с Лирбо? — изведнъж се сети за злополучната си операция Аскол. — Дойде ли в съзнание след упойката?

— Физиологически е добре и мисля, че можем да започнем със сеансите за възстановяване на паметта му.

— Само да завършим инцидента с космическия кораб. Смятам, че и оттам ще имаме нови интересни пациенти.

— Намекваш за Сет Ланкони ли?

— Не само за него. Може би някои от пътниците ще се нуждаят също от лечение — най-малко от продухване на ретроспективния център за страховете психози.

— Но те може би не знаят и няма да разберат за инцидента.

— А ако научат? Не можем да бъдем сигурни как ще се развиват събитията по-нататък и дали Ланкони няма нарочно да им разкрие проекта си, за да се наслади на своето могъщество.

Дияна си представи колко ужасно би било това. Та там имаше жени и деца. И отново я обхвана съмнение. Дали Аскол не бе оглавил малко лекомислено спасителната акция? Щяха ли да се справят със заплетената, изключително опасна ситуация?

Видеотелефонът в кабинета на доктора иззвъня. Съобщиха му, че на входа го търси някаква жена. Иска спешна среща.

— Веднага я изпратете при мен — не успя да скрие вълнението си той. — И все пак моят капан се задействува — тържествуващо се обърна лекарят към своята помощничка. — Първата птичка се хвана.

— Мислиш, че ти се обаждат във връзка с Ланкони?

— Убеден съм.

На вратата плахо се почука. Влезе млада жена с червеникави коси и лунички по лицето. Имаше разстроена физиономия.

— Аз съм Ана Клос — представи се тя. — Приятелката на Сет Ланкони. Видях предаването „Събитието на деня“ и реших, че трябва да се обърна към вас.

Аскол победоносно погледна своята сътрудничка.

— Защо не се включихте направо в разговора в студиото? — попита той. — Очаквах да се обадите.

— Знаете ли… — Новодошлата се запъна. — Моето отношение към въпроса е прекалено лично и не бих искала да занимавам милиони хора с него. — Тя погледна въпросително към Дияна.

— Това е моята най-добра помощничка Дияна Фрай — представи я докторът. — Пред нея можете да говорите с такова доверие, с каквото и пред мен.

— Чувствувам се ужасно виновна — наведе глава червенокосата. — Моята непреклонност погуби Сет. Сигурно знаете, че ние от години живеехме заедно. И аз сякаш правех всичко възможно той да не бъде щастлив…

И Ана разказа как непрекъснато е натяквала на Ланкони, че е неудачник, въобразявайки си, че с твърдостта си ще го амбицира и тласне напред в служебното преуспяване. Как го е насилвала да остави името си в историята на космическите победи. Спомена и за отчуждението, дори враждебността между Сет и неговите роднини.

При тези думи Аскол погледна изразително Дияна. „Ето защо не се обадиха по време на предаването“ — искаше да й каже той. А когато научи и за бурната, драматична раздяла между космонавта и неговата възлюбена сутринта преди полета, всички съмнения относно мотивите за отключването на патологичната криза изчезнаха.

— Вероятно вие сте имали някаква лична причина, за да се държите грубо с човека, който ви е обичал — логично предположи Дияна.

Ана съкрушено закима с глава:

— Израснах в семейството на един мекушав баща, който не успя да направи нищо значимо в живота си. Сега разбирам, че дълбоко у мен е било залегнало огромното разочарование на майка ми от неговата инертност. Перспективата, че ме очаква същото безлично съществуване, ме влудяваше. Самосъжалявах се и ставах зла и отмъстителна.

— Усилията на Ланкони да се издигне, за да ви угоди, са подкопали неговата психика — заключи Аскол.

— О, докторе — изхлипа жената, — нали нищо лошо няма да се случи с хората в ракетоплана? Нали Сет ще се завърне жив? Аз го обичам.

— Ще направим всичко възможно да приключим благополучно инцидента — Аскол си послужи отново с баналните думи, които много често напоследък му се налагаше да използува. Но сега, когато знаеше причините за болестта на Ланкони, увереността му за завръщането на похитения ракетоплан нарастваше. — Мислите ли, че ако се обадите и посъветвате вашия любим, той ще ви послуша? — заинтересува се той.

Очите на жената с луничките се разшириха:

— Не, в никакъв случай. Той сега ме мрази и аз сигурно го заслужавам. Струва ми се, че дори само видът ми ще го изкара от кожата му.

Докторът веднага се съгласи с нея — не можеше да се рискува с постъпки, чиито последици бяха непредвидими.

— Благодаря ви, че бяхте искрена — изпрати той посетителката до вратата. — Знам колко ви е струвало да победите гордостта си и да се разкаете. Вървете си и очаквайте спокойно завръщането на Ланкони. А когато той стъпи на Земята, ще го лекуваме и аз ви обещавам, че отново ще го направим нормален човек, достоен за уважението на хората. Останалото зависи от вас. Най-важното е никога повече да не бъдете несправедлива с него.

Ана изтри сълзите си и излезе.

Любовта си остава най-необикновеният човешки феномен дори за нас, психолозите — замисли се Аскол.

— И така, какво излезе? Осакатено детство, засегнато честолюбие, свръхусилие за напредък в живота, недоверие и студенина от страна на най-близките, несправедливост от любимата, разбити надежди… Достатъчно причини, за да излезе от равновесие и много по-устойчив психически индивид от Ланкони.

— Да побързаме — прекъсна разсъжденията му Дияна. — В комисията сигурно отдавна ни чакат.

22

Още щом му поискаха радиостанцията, Тони тайничко се надяваше, че на кораба не ще могат да минат без неговата помощ. Затова не се изненада, когато космонавтите смутено му подхвърлиха:

— Момче, ти поддържаше ли редовна радиовръзка с някого от Земята?

— Да, почти всеки ден си говорехме с моята приятелка Мая, макар че живеем съвсем близо един до друг.

— И спомняш ли си нейния личен код за връзка?

— Разбира се, зная го наизуст.

Тогава двамата космонавти му признаха неуспеха си да влязат в случайна връзка в любителския диапазон, без да знаят нечий код.

— Би ли могъл да се обадиш на приятелката си и да й обясниш положението ни? — помоли Максим.

— Ще се опитам — просто отвърна Тони. — Обикновено точно по това време с Мая си правим двустранните сеанси. И ако тя днес случайно е пред радиостанцията…

— Тогава да не губим нито секунда — настоя Юри и тримата се наредиха около апаратурата.

Само че тя мълчеше.

— Видя ли какво си направил в безмислената си ярост, Максим. Повредил си при удара радиостанцията.

Виновникът трескаво я разглобяваше.

— Прав си, един от електронните биочипове се е пропукал — съкрушено констатира той. — А складът с резервните части е отпред, при Ланкони. Няма как да подменим повредения чип. И това ако се казва надеждност! Да се развали от едно почукване — мрачно погледна космонавтът безмълвната апаратура пред тях.

— Кой ти е виновен, че не можеш да контролираш силата на юмрука си — скастри го отново Юри. — Това е любителска радиостанция, не е предназначена за упражнения по карате. Сега вече всичко е свършено.

— Струва ми се, че има изход — неочаквано се обади някой. Неусетно при тях бе дошъл Виктор. — Ако не се лъжа, с такива биочипове са конструирани електронните игри в залата за забавления. Преди малко с Тони бяхме там — спокойно продължи той. — И ако се доверите на квалификацията ни на инженери-бионици, ние с жена ми за броени минути ще се справим с положението.

Тъй като всяка секунда можеше да бъде решаваща, космонавтите с облекчение приеха сякаш падналата от небето помощ.

Младоженците наистина показаха смайваща бързина при ремонта на радиостанцията. То се знае, че когато работеха с биочипове, биониците плуваха в свои води.

Тони седна зад радиостанцията и не можеше да повярва на очите си. Позивните му сигнали бяха приети моментално.

— Тони, откога чакам да се обадиш — зачурулика Мая. — Бях сигурна, че ще ме потърсиш. Не ми ли се сърдиш? Държах се лошо с тебе, прости ми.

— Остави това, Мая. Разбира се, че не ти се сърдя…

— Какво става там при вас? — продължи на един дъх момичето. — Мога ли с нещо да ви помогна?

Юри грабна слушалката и набързо й обясни какво трябва да направи — да съобщи в Центъра по космонавтика кода на тяхната радиостанция.

— Разбрано — задъхваше се от вълнение Мая, усетила огромната отговорност, която и се поверяваше. — Веднага ще позвъня там. И пак ще ви потърся. Дочуване…

Сега отново трябваше да чакат. А в това време нищо неподозиращите пътници в ракетоплана спокойно се забавляваха. Аудиовизуалното отделение за танци, киносалоните и стаята с електронни игри бяха препълнени. Имаше достатъчно посетители и в библиотеката, и в местата за спортуване.

Госпожа Сола Сегура и Ева обикаляха различните помещения, вглеждаха се в безгрижните пътници и се питаха докога ли щеше да продължава това безметежно веселие.

23

Леда и Емил бяха горди с Мая. Благодарение на нейната упоритост и на вярата й командният център имаше възможност да въздействува върху хода на събитията в похитения ракетоплан. Разбира се, опасността оставаше все още голяма. Но най-могъщите умове на Земята сега се напрягаха да съставят план за спасение на пътниците. А и горе вече бяха готови да им окажат съдействие. На ужасяващата неизвестност беше сложен край.

Мая бе станала център на всеобщо внимание. Възхищаваха се от прозорливостта на това момиче, подхранило надеждите за спасение на ракетоплана. Това ласкаеше Леда. От друга страна й беше болно. Нейната дъщеря се сещаше твърде рядко, че гибелната опасност тегнеше не само над Тони, но и над Ева и Виктор, над всичките пътници. Тя все още не можеше да приеме, че Мая схващаше случилото се през погледа на влюбено за първи път момиче. „Вероятно детето е почувствувало отчуждението със сестра ми и затова се държи така — си мислеше Леда. — Винаги съм смятала, че съм добра майка, а се оказа, че унесена в служебните задължения, може би съм пропуснала нещо във възпитанието на Мая.“ Можеше ли един човек да израсте духовно, без да усети какво е състрадание и съчувствие?

Изправена пред опасността да загуби сестра си, Леда осъзна колко несъществени и жалки изглеждаха нейните амбиции за изява. Разбира се, мотивите й бяха хуманни, възвишени. Но човек не може да живее само за себе си, подтискайки и наранявайки най-близките си. Какво и струваше да бъде по-сърдечна с Ева? Какво й бе попречило да отделя повече внимание на Мая, да не противоречи непрекъснато на Емил? Единствено стремежът й да бъде винаги напред, да се отдаде на работата си. Колко горчиво е, когато една жена късно прозре, че именно семейството е онези нежни окови, които я свързват с дома. Какво знаеше тя за вълненията на дъщеря си, за първите й сърдечни трепети, за ежедневието на мъжа си? Мая почти не й се доверяваше — намираше много повече допирни точки с баща си. Защото той се занимаваше с нея — изслушваше внимателно дори глупостите й, насърчаваше я. И изобщо имаше ли право да изоставя дъщеря си и мъжа си? Беше ли направила всичко възможно да приобщи Ева и Виктор към своето семейство? Нима обичта и дългът не оставаха най-важното в живота на човека?…

24

— Къде се губите, докторе? — нетърпеливо посрещнаха Аскол и неговата помощничка в КЕСИП. — Имаме много важни вести. Обадиха се от ракетоплана.

— Кой? Ланкони ли? — стресна се докторът.

— Не, другите двама космонавти Юри Ликшо и Максим Грейси. Положението там е почти такова, каквото предполагахме — осведомиха набързо председателя на комисията за събитията в ракетоплана, които той не знаеше. — Но най-важното е, че всички горе са живи и здрави.

— Това се казва хубава новина — зарадва се Аскол. — Сега ще можем да играем с открити карти с Ланкони. Остава да решим как да постъпим с него — загрижено добави той. — Докато вие сте разговаряли с кораба, аз успях да събера необходимите ми сведения. Вече имам достатъчно основания да смятам, че внезапното умопомрачение на командира ще остане трайно и не можем да протакаме преговорите, за да печелим време. От друга страна, вече сме сигурни, че пътниците са живи и някои от тях очакват да ги спасим. Значи имаме морално основание да преговаряме с похитителя и ако се наложи да изпълним исканията му. Залогът е огромен. Ще трябва да отстъпим пред Ланкони.

— А защо не го ликвидираме?

Аскол не успя да разбере кой точно даде това предложение.

— Не съм привърженик на крайните средства — намръщено възрази той. — Освен това как ще преодолеем защитното поле, за да се доберем до командира?

В залата, където заседаваше комисията, се възцари мълчание. Решаваше се съдбата на експресния ракетоплан.

— Внимание, сигнал за повикване. Отсреща е Сет Ланкони — неочаквано обяви роботът-свързка.

Настъпи раздвижване, което много наподобяваше на паника. Обаждането от космоса завари комисията неподготвена.

— Омръзна ми да чакам, докато се наумувате — изръмжа от екрана Ланкони. Лицето му беше брадясало и напрегнато. Очите му искряха от гняв. Или от лудост? — Искам да ви предупредя, случайно да не ви хрумне мисълта да посегнете върху живота ми, макар че съм надеждно защитен от полето. Свързах системата за сигурност на кораба с тоновете на сърдечната ми дейност. Знаете какво означава това. Ако ударите на сърцето ми спрат, ракетопланът ще отиде по дяволите.

— Не ви подхожда, Ланкони, да употребявате такива изрази — пресече го Аскол.

— А на вас подхожда ли ви, докторе, да ме разигравате толкова дълго? Какво очаквате? Да ме надхитрите ли? Да се уморя? Напразно. Ще предам управлението на автоматите и ще се наспя до насита в кабината. Да ми се свърши храната ли? Запасил съм се достатъчно, а ако не ми стигне, ще наредя да ми донесат от централния склад. Мислите ли, че няма да ми се подчинят, когато разберат, че държа живота им в ръцете си? Не ме изкарвайте от търпение, защото ще съжалявате. Искам бърз и точен отговор: ще ми изпратите ли маршрутния кодер?

За миг отново настъпи мълчание. Доктор Аскол Варо разбра, че не трябва да изпуска инициативата. Космонавтът бе вече изнервен. Щеше да започне да греши.

— Добре, Ланкони, ще имате кодера — твърдо каза председателят на комисията. — Но по какъв начин да ви го изпратим?

— Това вече е съвсем друго нещо — ехидно се усмихна лицето от телевизионната стена. — Така може да се преговаря. Ще ви обясня. Ще изпратите по дирите на нашия ракетоплан бързоходна патрулна ракета. Тя скоро ще ни настигне. Стиковката ще извършим в предната част на кораба, където е командната кабина. И всичко трябва да стане без шум. Предполагам, че не желаете отзад в пътническия салон да се самоизядат от страх, ако научат истината.

— Можем ли да изпълним исканията? — обърна се Аскол към останалите членове на комисията.

Всички унило кимнаха с глава.

— Имам още едно условие — извъднъж се обади Ланкони. — При мен с кодера да влезе жена.

В болното съзнание на Ланкони сега всяка жена приемаше образа на унизилата го Ана. И той жадуваше да й отмъсти. Излезлият от релсите на разума космонавт имаше достатъчно основания — справедливи или несправедливи — в дъното на душата си да ненавижда управата на космическите полети, но подетата от него игра с жена ставаше много опасна.

— Коя е тази до вас? — грубо се обърна Ланкони към доктора.

Аскол беше забравил за Дияна.

— Моята помощничка Дияна Фрай, психоложка.

— Чудесно, надявам се, че ще бъде психически уравновесена и няма да прави глупости, като дойде да ми донесе маршрутния кодер. Вие държите на нея, нали? — космонавтът се изсмя лудешки на неочакваната си находка. — Тогава пазете момчетата от охраната настрана. Иначе не отговарям.

Аскол бе готов да кипне, но Дияна го изпревари:

— Добре, Ланкони. Съгласна съм да изпълня желанието ви при едно условие: освободете жените и децата от борда, преди да тръгнете на далечното си пътуване.

От другата страна се изхилиха:

— Забравяте, че в момента условията поставям само аз. Ако изпълните съвестно нарежданията ми и се държите добре, мога и да удовлетворя молбата ви. И така, очаквам патрулната ракета с вас и маршрутния кодер.

Екранът угасна.

— Ти си обезумяла! — нахвърли се Аскол върху помощничката си. — Та това не е играчка. Имаме работа с опасно луд човек.

— Именно затова трябва да отида аз — отвърна спокойно Дияна. — Да видя колко способна психоложка съм и как ще въздействувам на мъжката психика. Не видя ли, че Ланкони има слабост към мен? — дори се пошегува тя.

— Глупости! Само да не му паднеш — кой знае какво ще му хрумне? Може да те принуди да вземеш участие в налудничавия му полет по границите на Слънчевата система.

— Не, защото преди това ще го обезвредим — с увереност възрази Дияна.

— Но как, ние още не сме решили как? — объркано изрече някой от комисията.

Веднага отхвърлиха първото предложение — да се скрият хора от охраната в патрулната ракета. Ланкони трябваше да изключи защитното поле при стиковката и тогава… Не, беше много несигурно. Ланкони щеше да бъде нащрек, особено когато двата космически обекта се съединят за броени секунди. Освен това, ако му се случеше нещо, това би довело до гибелта и на кораба.

— Единственият начин да приключим благополучно с инцидента е аз да вляза „легално“ в кабината — настояваше Дияна.

Нейният план бе смел и прост, може би малко романтичен, повлиян от старите криминални романи, но добре замислен и осъществим. Тя предлагаше в маршрутния кодер, който щеше да занесе, да се инсталира устройство с мигновено насочено въздействие на упойващ газ от групата на полипсиолоните. Когато Ланкони отвори кутията на кодера, за да я включи в компютъра, системата на газовото изпускане ще впръсне съдържанието си в него.

— Но той може да ви накара вие самата да поставите кодера в навигационния комплект — беше главното възражение.

— Нали затова съм жена, ще съумея да го надхитря — не без кокетство подхвърли младата психоложка. — А вие какво искате — не можем да решим толкова заплетена ситуация, без поне малко да рискуваме.

Аскол я гледаше с възхищение. Ето каква се оказа Дияна — смела, находчива жена. Дали поради личния й чар или поради притеснената обстановка, която подтискаше всякакво въображение, други предложения за обезвреждане на Ланкони не бяха направени и комисията всъщност прие нейния план.

— Но вие трябва да знаете как да отстраните защитното поле и да разхерметизирате вратата, за да поемат управлението другите двама космонавти — с педантичност, сякаш всичко останало беше завършило благополучно, се опита да й възрази някой.

— Тук са се събрали толкова специалисти по космическа техника. Все някой ще ме инструктира. А аз съм примерна ученичка. Попитайте моя шеф доктор Аскол Варо — обезоръжаващо се усмихна Дияна.

25

Сола Сегура, Тони, Ева и Виктор бяха отделили със звуконепроницаема преграда местата си и разговаряха. Свързваше ги необикновеното съзаклятничество на една опасна тайна. Те вече знаеха защо Сет Ланкони се бе изолирал в командната кабина и очакваха резултатите от спасителната операция, за която бяха съобщили от Земята.

— Мислиш ли, че ще успеят да ни отърват от лудия командир на кораба? — плахо попита Ева.

— Уверен съм, че ще направят всичко, което е по силите им — успокояваше я Виктор.

— Ако въпросът опираше само до мен, бих се съгласила да извърша експериментален полет с ракетоплана — заяви Сола Сегура.

— Нима оправдаваш постъпката на Ланкони? — смаяно я погледна Ева.

— Разбира се, че не, мила. Казах само, че бих се примирила. Аз съм сама и няма кой да ме очаква, освен кученцето ми.

— Ние поне сме заедно в изпитанието — Ева стисна ръката на Виктор.

— Вие не подозирате какво щастие е това — тъжно изрече Сегура.

— Дали след като овладеят управлението на кораба, ще продължим курса си? — досети се Тони за петрографската сбирка, която бе обещал да подари на Мая.

— Съмнявам се — скептично поклати глава Виктор. — Екипажът е преуморен психически и най-разумно ще бъде да се върнем на Земята.

— Но те няма да ни попречат да тръгнем отново, нали? — разтревожи се Сола Сегура. — Обещала съм пред паметта на Пол.

— Няма основания да ви откажат да летите — прояви тактичност Виктор. — Може би само ще трябва да отложите за известно време.

Ако един психиатър присъствуваше на този разговор, той неминуемо би се разтревожил. Тези пътници, които единствени освен екипажа знаеха за голямата опасност, надвиснала над кораба, се държаха подозрително безгрижно. Съзнанието им бе изключило временно грозящата ги неизвестност, за да се съхрани. Но медицинската наука добре познаваше това свръхусилие на волята, което след като стихнеше, можеше да доведе до тежки психически травми.

— Имам чувството, че в момента се решава нашата съдба — спокойно заяви Сола Сегура. — Искате ли напук на всичко да си изпеем една песен?

Пътниците в общия салон с изумление видяха през прозрачната звуконепроницаема преграда как разнородната групичка зад нея весело ръкомахаше, тананикайки си без съмнение някаква мелодия.

26

Космодрумът изглеждаше като феерична сцена под светлината на прожекторите. Последните приготовления около излитането на бързоходната двуместна ракета от патрулната служба бяха в пълен ход. В огромното хале на чакалнята имаше само двама души — Аскол и Дияна.

— Ако се случи нещо с мен… — започна младата жена, като си придаваше безгрижен вид.

— Не искам дори да мисля за това — прекъсна я Аскол. — Ти ще се върнеш.

— Разбира се, не съм тръгнала на доброволно заколение. Отчитам само вероятностите.

— Обещай ми, че ще бъдеш много предпазлива, Дияна. Виждаш, в лудостта си Ланкони е станал твърде изобретателен. Как ли се е сетил да включи жизнените си функции в системата за сигурност на ракетата?

— Убедена съм, че както всички мъже и той си има слабости — дяволито го погледна Дияна.

— Готов съм да му отстъпя всичките си мъжки слабости, на които толкова много държа, само и само да успее мисията ти — отговори в нейния стил Аскол.

— В ракетоплана предупредени ли са за моето идване?

— Да, поддържаме връзка с тях.

— Пътниците не подозират ли вече нещо?

— Все още не. Само онази необикновена четворка — момчето, бабата и младоженците — са в течение на случилото се, но изглежда се държат мъжки и стискат зъби.

— Виждаш ли, че всеки според обстоятелствата може да се превърне в малък герой — нежно го погледна Дияна.

— Може би — неопределено отвърна Аскол. — Само че не всеки си слага сам главата в торбата.

— Ставаш прекалено разумен.

В чакалнята просветна надпис: „До отлитането — 15 минути.“

— Това е последното повикване — отбеляза Дияна. — Ще тръгвам.

Аскол усети, че устните му пресъхват.

— Дияна, много държа да се върнеш — каза й развълнувано той. — Никога и за нищо не съм държал толкова. Не съм ти го казвал, но сега трябва да го чуеш: обичам те.

Двамата безмълвно се прегърнаха и жената изчезна през пневматичния изход към ракетната площадка.