Улеят на времето

1

— Татко, какво ще ми подариш за рождения ден?

Емил престорено се намуси:

— Мая, след два дни ставаш на петнайсет години, а все още се държиш като малко момиченце. Не е прилично да ме питаш за подаръка.

Сините очи на дъщеря му потъмняха и тя обидено тръсна русокосата си глава. А това бе достатъчно за бащата да вдигне бяло знаме:

— Е, не се сърди, де! Кажи ми какво искаш?

— Ти знаеш. Само изпълни обещанието си — на хубавото лице отново изгря усмивка.

Само че това не беше предишната безгрижна усмивка на Мая. Откакто разговаря с Тони и разбра, че не й се сърди, тя значително се бе поободрила. Още повече, че от космическия център, където предаде кода на радиостанцията на Тони, я убедиха — завръщането на пътниците беше въпрос на часове или дни. И все пак дълбоко в сърцето си момичето се безпокоеше. Може би точно в този момент далеч по космическия рейс се решаваше съдбата на нейния приятел, на леля й Ева и Виктор, на всичките пътници и екипажа…

Този път Емил се намръщи истински:

— Не, Мая, невъзможно е да те заведа във вивариума. Няма да те пуснат вътре.

— Не ти вярвам, татенце. Та там всичко зависи от тебе. Нали ти издаваш разрешение за научните експедиции и екскурзионните маршрути — физиономията на момичето стана изключително сериозна. — В училище ни предстои да се занимаваме с мутациите на живите организми. Помисли си колко полезно ще бъде, ако видя последните ви опити.

— Защо не задоволиш любопитството си в ученическия вивариум? — опита се да я отклони бащата.

— Не ми говори за това жалко подражание на истинските биокамери — сбърчи нос Мая. — Там се занимават само с най-низшите бактерии. И то при съвсем ограничени видови възможности. Друго е да попаднеш във вивариум, където мутантите достигат грамадни размери.

— Но това е опасно, Мая. Все още не може да се предвиди поведението на променените от разностранното въздействие организми.

— Не ме заблуждавай, татко — хитро примигна дъщерята. — Нали вътре има защитно поле, което предпазва от всякакви изненади? Иначе ти не би допуснал никого да влезе — познавам те добре. Колко пъти вече си ходил там. Как се справяш — за теб не е ли опасно?

— Аз съм голям, Мая. Различно е…

— Да ги нямаме такива. Преди малко сам каза, че и аз съм вече голяма.

Емил повдигна безпомощно рамене и предпочете да напусне стаята, отколкото да води обречен спор с дъщеря си. Тя беше много упорита. Този път обаче бе решил твърдо да не се поддава на внушенията й и да не отстъпва.

Наистина като директор на Института по мутантна биология той лесно можеше на своя отговорност да разведе когото иска из вивариума. Беше правил и друг път това. Там вече редовно ходеха научни експедиции. Отскоро допускаха посещения и на организирани групи, без определени професионални интереси в тази област. Но все още за всеки маршрут в биокамерата се издаваше специално разрешение, подписано лично от Емил Кантински. Съществуваше и негласно споразумение между колегите в института да ограничат достъпа на дилетанти и в никакъв случай да не позволят опитните им полета да станат място за развлечение и разходки на ученици. Никакви деца във вивариума! — Това бе устно нареждане, което бе издал самият директор. Не ставаше въпрос, че системите за обезопасяване не бяха надеждни. Напротив — защитното поле, което обграждаше всеки посетител, бе непроницаемо за каквито и да било външни въздействия. Така почти се изключваше възможността за неприятни премеждия с внезапно възродил се тиранозавър, генетично увреден неизвестен хищник или кой знае какъв мутирал екземпляр. Разбира се, допускаше се теоретична възможност за непредвидим рисков елемент. Затова в света на чудовищните форми се влизаше само на лична отговорност. Естествено, за непълнолетните отговаряха родителите им. Но бе ли готов да поеме тази отговорност Емил, когато ставаше дума за неговата дъщеря?

Заселването на другите планети от Слънчевата система породи нови проблеми пред учените. Трябваше да се изследват необичайните форми на извънземен живот, както и влиянието на тамошните фактори върху земните организми. Така се роди мутантната биология. В експерименталния си раздел тази нова научна дисциплина достигна бързо до смайващи резултати. Под комбинираното въздействие на най-различни лъчения, променлива газова среда, особен хранителен режим се получаваха силни изменения във видовите характеристики на познатите земни обитатели. Често рожбите на външните влияния добиваха уродливи форми и размери или проявяваха неестествено поведение. Така се появиха и огромните вивариуми за най-великанските екземпляри от мутанти, които науката едва смогваше да класифицира. Докъде ли щеше да стигне тази надпревара на хората със съзидателните възможности на природата? Все още никой не можеше да предскаже това, но стремежът бе да се овладее напълно механизмът на мутациите, така че научната мисъл да бъде в състояние да променя живата материя в желаната насока. А такава благородна идея си заслужаваше дори безразсъдството да се потопиш в неизвестността.

Емил винаги бе смятал, че е упорит, дори инатчия. Но къде отиде за два дни неговата твърдост? Дъщеря му, на чиято страна застана и Леда, тържествуваше. На рождения й ден тримата щяха да посетят най-големия вивариум в града.

Защо бе отстъпил Емил? След като разрешаваш на другите да влизат във вивариума, би било ужасно нечестно да застраховаш близките си, па било то и само от хипотетична опасност — си каза той. После си припомни как първите инженери на стоманени конструкции бяха заставали с целите си семейства под изградените от тях мостове, за да докажат здравината им. Нима той се съмняваше в безопасността на своя вивариум? Нямаше сериозни причини за опасения, освен непонятното смътно безпокойство, което кой знае защо го обземаше.

Всъщност истинската причина за неговата сговорчивост сега се дължеше на желанието му да отклони вниманието на Мая от неизвестността, която все още витаеше около похитения ракетоплан. Колкото по-малко дъщеря му мислеше за Тони, толкова по-добре. Иначе отново можеше да им сервира някоя импулсивна, необмислена постъпка като бягството й във вилата.

— Каква красота — плясна с ръце Мая, след като люкът на вивариума се затвори зад тримата. — Никога не съм предполагала, че има такива грамадни рози.

Пред тях се изпречваше гора от алени цветове. Те значително се различаваха от познатите храсти. Извисяваха се над два човешки ръста, а цветовете им бяха големи колкото детска глава. Бяха се озовали в дебрите на едно необикновено растително царство, изникнало сякаш изпод магическата пръчка на някой добър вълшебник. Добър ли? Емил се оглеждаше недоверчиво и попипваше кобура на плазмения си пистолет.

— Нали мога да си откъсна за спомен? — завтече се момичето към розовия храст-дърво.

— Не пипай нищо! — почти изкрещя бащата. — Не виждаш ли, колко големи са бодлите? Ако не ме слушаш, веднага се връщаме назад.

Мая го погледна уплашено и Емил съжали за резкия си тон. Беше изнервен.

Промъкваха се из най-чудноватата гора, която човек можеше да си представи. Тук съжителствуваха огромни папрати и миниатюрни борчета. Гигантски треви полюшваха дървесните си стебла, а по земята пълзяха овощни дръвчета, чиито плодове едва се забелязваха сред дребните им листенца.

— А животните, няма ли да видим животни? — попита Леда.

— Сега във вивариума се изпробват мутациите на едноклетъчни организми — отвърна Емил. — Ще се срещнем и с тях. Разбира се, в момента всички външни фактори на въздействие са отстранени. Защото сред тях има и вредни, дори смъртоносни лъчи и ние не бихме могли да се движим из биокамерата.

Стигнаха до езеро. По бреговете му растеше тръстика с причудливи форми. От водата надничаха разноцветните чашки на водни лилии. Силен, тежък аромат насищаше въздуха, из който жужаха невиждани насекоми. Тримата тръгнаха по мостчето, което свързваше двата бряга.

— Колко спокойно е тука — въздъхна Мая, но изведнъж се оживи. — Гледайте, нещо се движи във водата.

Върху зеленикавата повърхност изплува странно създание, което непрестанно менеше формата си.

— Ето ви нещо изключително. Внимавайте — свръхгигантска амеба. Просто невероятно е, че това едноклетъчно, което при нормални условия има почти микроскопични размери, е станало толкова внушително — се разпали Емил. — Виждате ли какви фантастични промени могат да предизвикат необикновените условия на живот и външните дразнители?

Страхотен писък смрази кръвта в жилите му. Парапетът на дървеното мостче, от което гледаха езерото, се бе счупил под тежестта на облегналата се с цялото си тяло Мая и тя бе паднала във водата. Преди бащата да успее да реагира, Леда се мъчеше с ръце да я изтръгне от водната прегръдка. Но силите на жената не стигнаха и тя също се сгромоляса сред зеленикавата вода. Емил се втурна към потъващите, когато се случи нещо ужасно. Гигантските лъжекрачка, с които водното чудовище прихващаше храната си, обгърнаха неочакваната плячка и я повлякоха.

По дяволите, какво става със защитното поле? — мярна се в главата на Емил, докато насочваше плазмения пистолет към пихтиеобразната маса от бушуваща, извиваща се във всички посоки протоплазма на амебата. Ала дулото немееше. Щеше ли някога да забрави Емил стоновете и риданията от езерото? Той стоеше на брега яростен, но безпомощен, с късче безполезен метал в ръцете си. Отдавна да се бе хвърлил в кипящите езерни води, ако все още не се надяваше, че оръжието ще задействува и ще избави загиващите. Секундите се нижеха като жестоко отмъщение за неговата небрежност. „Толкова рядко се докосвам до плазмения пистолет, че…“ — сякаш искаше да се оправдае той.

Плясъците във водата престанаха. Настъпи страхотна тишина. Задушаваше се. Виеше му се свят. Дори нямаше вече сили да последва Мая и Леда в тяхната гибел. Най-сетне дългоочакваната светкавица блесна и плазменият поток се плъзна по повърхността на езерото. Сред парите на кипящата под огнената струя вода се гърчеше чудовището. Още, още, още… Емил натискаше спусъка с умопомрачаващо ожесточение. Спря за миг. Долу изчезваше една загадка за науката — унищожаваща силовите бариери материя. Извика — не, това не беше нормален вик, а отчаян зов на разстроено човешко същество. Вопълът му потъна в непрозрачните езерни води, които бяха заключили под себе си ужаса на една внезапно разразила се трагедия.

С трепереща ръка той обърна пистолета към себе си…

2

Дияна Фрай никога досега не бе напускала Земята. Затова вътрешно се страхуваше, че ще има усложнения, когато преминават през зоната на ускорението. Антиускорителите на ракетата обаче работеха безупречно и тя не усети почти никакво претоварване след излитането. Патрулният кораб, който осъществяваше спасителната операция, бе пилотиран от известен космонавт-изпитател. Цялата му външност излъчваше увереност и спокойствие, така необходими й сега, за да се съсредоточи. За кой ли път си представяше как би могла да протече срещата й с Ланкони. На Земята предварително бяха премислили и най-малките подробности. Експертите провериха всички детайли на маршрутния кодер. Всяка пломба, всяко етикетче, всяка връзчица трябваше да бъде на мястото си. И най-незначителната драскотина можеше да породи съмнение у Ланкони. И все пак успехът на мисията зависеше преди всичко от нея, от нейното самообладание. Помъчи се да изглежда безучастна, но усещаше колко силно се вълнува. Та нали животът на пътниците зависеше от нейната находчивост. Освен това тя трябваше непременно да се върне — заради Аскол, заради майка си, заради усмивката на едно още неродено дете.

— Пригответе се — наруши хода на мислите й пилотът.

— Нима толкова бързо настигнахме кораба?

— Да, нашата скорост е петдесет пъти по-голяма.

Дияна нахлузи лекия защитен скафандър — необходима предохранителна мярка, ако случайно преходът за стиковане се разхерметизира. Сложи във вътрешния си джоб предмета, заради който бе поставена на карта съдбата на не малко хора. Маршрутният кодер, където се криеше тайната на далечните космически маршрути, бе с размерите на книга — джобен формат. Само че тази тайна не биваше да изпълни предназначението си. Една миниатюрна ампула с упойващ газ, прилепена към контактния механизъм за включване към навигационния комплект, трябваше да спре безумието на този умопобъркан от амбициите си човек.

— Ако искате, мога да симулирам, че се отделям от повърхността на кораба след стиковката и да остана близо до вас, за да ви помагам? — предложи пилотът.

— Не, по-добре да не рискуваме. Ако Ланкони усети, всичките ни усилия и надежди ще отидат напразно. Той е в такова състояние, че не би се спрял пред нищо. Ще се оправям сама.

В това време пилотът бе изравнил скоростите на двете летящи тела и постепенно накланяше малката ракета към носа на ракетоплана. От люка подадоха сигнал. Ланкони бе готов да я посрещне.

Дияна Фрай за момент бе зашеметена от всмукателния механизъм на големия космически кораб, но бързо се съвзе. Ето какъв бил Сет Ланкони — човекът, за чиято зловеща мощ сега говореше цялата планета. Опита се да разгадае по изражението на лицето му какво кроеше космонавтът-похитител, който държеше в ръцете си плазмен пистолет. „Недоверчив е, въпреки уверенията ни за лоялност“ — помисли си тя.

— Обърнете се към стената и съблечете скафандъра — й заповядаха.

Жената безмълвно изпълни нарежданията. Бръкна в джоба си и извади червената пластмасова кутия. Очите на похитителя светнаха. Първата му реакция бе да я грабне, но после се овладя.

— Не ми ли готвите някаква клопка? — изпитателно я изгледа той. — Най-добре ще бъде вие да я монтирате, а аз ще ви надзиравам.

Дияна се направи, че не го чува. Нима планът на комисията щеше да пропадне толкова бързо, без съпротива? Тя разглеждаше с интерес вътрешността на пилотската кабина. Съзря сред многобройните бутони, лостчета и лампички на командното табло копчето, с което се изключваше защитното поле. А отгоре над вратата на пътническия салон стърчеше ръчката за разхерметизирването на преходния отсек. Бяха я обучили добре как мигновено да ги задействува, но преди това трябваше да се справи с опеката на Ланкони.

— Вие май сте твърде разсеяна — грубо й подхвърли мъжът. — Последвайте ме при навигационния комплект.

Дияна усети, че бе настъпил решаващият момент на операцията.

— Винаги ли заповядвате така на жените? — смело го погледна тя.

— Те не заслужават друго отношение — мрачно й отвърна космонавтът.

— Не, Ланкони, зад грубостта си вие прикривате вашето малодушие. Какво мога да ви сторя аз?

— Отворете маршрутния кодер и го монтирайте — насочи оръжието си към нея Ланкони.

— Мислех, че Ана Клос е преувеличила за вашия вроден страх, но сега виждам, че е имала право — презрително прецеди през устните си психоложката.

Плазменият пистолет в ръцете на Сет потрепера.

— Не ми споменавайте това име, защото ще ви убия! — разкрещя се мъжът. — Тя е недостойна жена, която опропасти живота ми.

— Убийте ме — опря кутията на кодера до дулото на пистолета Дияна. — Но преди това ще убиете мечтата си да бъдете първият пилот, извършил граждански полет по границите на Слънчевата система.

С ужасѐн поглед Ланкони грабна червената кутия от ръцете на Дияна Фрай и се взря в нея. После, без да спира да фиксира жената, се затича към командния пулт на кораба, където бе навигационният комплект. Внезапно се спря за миг, сякаш отново разколебан.

— Не отваряйте кодера! — извика след него Дияна, която напрегнато го следеше. — В него има упойващ газ!

3

Около Центъра по космонавтика цареше познатото оживление. Хора влизаха и излизаха. Умислени или весели, с ясно подчертана деловитост или нехайна походка. Оттук се ръководеше цялостната дейност, свързана с космоса — овладяването на планетите от Слънчевата система, редовните връзки с Луната. Правеха се първите стъпки да се проникне по-дълбоко в Галактиката. Колко мечти бяха тръгнали и колко други бяха изтлели зад алуминиево-стъклената фасада на това здание. Доктор Аскол Варо огледа светещата му повърхност, издължения му силует, който завършваше с устремен сякаш в безкрайността коничен връх — символ на зареялата се, вечно търсеща човешка природа.

Още докато се сбогуваше с Дияна на космодрума, Аскол бе забелязъл, че двама души от КЕСИП го очакват във фоайето. Те настойчиво го поканиха на разговор с президента на центъра. И ето — сега той идваше при него.

В кабинета на президента го посрещнаха много любезно.

— Искаме да ви поздравим за начина, по който досега ръководите спасителната операция на КЕСИП.

Аскол свъси вежди. Разбра, че трябва негласно да предаде пълномощията си на космическите специалисти. Вече смятаха, че неговата мисия бе свършила. Не, тя тепърва предстоеше… Само да не си помислят, че ламти за власт. С облекчение щеше да се окаже от председателството на комисията. Него го очакваха други, не по-малко важни задачи.

— Рано е още за поздравления — отвърна той. — Инцидентът все още не е приключил. Отсега нататък нищо повече не зависи от мен. Съдбата на полета е в ръцете на Дияна Фрай.

— Държим още сега да изразим възхищението си от вашата помощничка. Уверени сме, че тя ще се справи със затрудненията.

На Аскол му беше приятно да слуша ласкави думи за Дияна, но беше нащрек. Знаеше, че не го бяха повикали тук само за похвали.

— Помолихме ви да се обадите, докторе, заради един наш добър сътрудник — не закъсня и очакваното продължение. — Директорът на Института по мутантна биология загуби при трагични обстоятелства дъщеря си и жена си. В момента е съкрушен и се страхуваме да не посегне на живота си. Изобщо той е изпълнен със зловещи намерения спрямо себе си…

— Има ли чувство за лична вина за гибелта на близките си?

— Да, то го е обзело напълно.

— Но дали вашият сътрудник ще се съгласи да дойде при мен?

— Успяхме да изтръгнем съгласието му. Тъй като той се смята за абсолютно непоколебим в решенията си, не се страхува, че биха могли да му повлияят.

Аскол сбърчи чело. Отново трябваше да воюва с изострената психика на един несъмнено волеви и интелигентен човек.

— Моля ви се, докторе, спасете от отчаянието този учен. Той може още дълго да бъде полезен на хората. А и знаете ли какво ужасно стечение на обстоятелствата — неговата дъщеря, която, уви, загина, е момичето, осъществило връзката с ракетоплана.

4

Първото нещо, което Емил видя, след като дойде на себе си, бяха големите сини очи на Стефан. Най-добрият му приятел се бе надвесил над леглото и умората от бденето тегнеше на лицето му. Емил се огледа — бяла празна стая. Къдели бе попаднал? Защо Стефан изглеждаше толкова разстроен? Къде бяха Леда и Мая? Внезапно огнен нож разсече съзнанието му.

— Защо съм жив, Стефан? — изхлипа той. — Нали трябваше и аз да си отида? Този път не можем да открием Мая с огледалограмата.

— Не искам да те утешавам с банални съболезнования, приятелю — тъжно каза Стефан. — Зная колко ти е тежко. Но трябва да бъдеш мъж.

— Те загинаха заради мен, единствено заради мен — едри сълзи се стичаха по бузите на Емил. — Ако не бях се съгласил да влизаме във вивариума и ако не бях проявил престъпна небрежност да не прегледам предварително изправността на оръжието… Защо не се вслушах в лошото си предчувствие?

— Всичко е било фатална случайност, Емил. Ти толкова рядко си боравил с плазмен пистолет и не си очаквал да те подведе.

— Не ме оправдавай! Аз наруших собственото си разпореждане да не се водят непълнолетни във вивариума. Ала Мая беше толкова разтревожена за съдбата на отвлечения ракетоплан… Исках да я разсея. Затова злоупотребих със служебното си положение.

— В случая фатална се е оказала единствено трансформацията на полето за защита. Никой още в твоя Институт не е проумял как е изчезнала неговата закриляща сила. Теоретически не е имало условия то да се превърне в обикновена полева форма на материята. Аз също се занимавам с въпроса.

— Отговорът навярно се криеше в чудовищния мутант с необикновени възможности да разкъса мощния неутринен поток, но аз унищожих в яростта си и него. Сега никога няма да разберем как и защо неутринната завеса е паднала. Кажи ми как да имам желание за живот, Стефан? Причиних смъртта на най-близките си хора и лиших науката може би от най-сензационното й откритие.

— Преувеличаваш, Емил. Гледаш през погледа на смазан от скръб човек. Твоето нещастие наистина е огромно. Но то може да сполети всекиго. Ами ако не бяхте вие във вивариума, с гигантската амеба щяха да се сблъскат посетителите от редовната група и тогава жертвите можеха да бъдат повече. По-леко ли щеше да ти бъде, ако загинеха много други хора? И чия щеше да бъде вината тогава?

Емил притвори очи. Как най-близкият му приятел, който веднъж вече го беше избавил от тревогите по избягалата от къщи Мая, си позволяваше да му говори така? Какво го интересуваха другите? Нали Леда и Мая бяха изчезнали завинаги.

Във всички случаи вината щеше да бъде негова. Като директор на института не трябваше да се съгласява с никакви екскурзии в опитните зони, макар да го уверяваха, че вероятността от нещастни случаи е почти изключена. Нямал е право да поема какъвто и да било риск. Емил си припомни натиска, който упражняваха върху него висшестоящите инстанции, за да вдигне забраната за посещения. Затова бяха решили да се влиза на собствена отговорност. И ето сега трябваше да дава отчет на съвестта си. Той се унесе…

А защо Леда не се противопостави на лекомислието му? Сигурно и тя бе разчитала на сигурността, която гарантираше защитното устройство. Не, по-скоро те бяха заслепени от сполуката на Мая да се свърже с ракетоплана. Искаха да я възнаградят за това. Тя изведнъж бе пораснала в очите им и те й гласуваха доверие като на възрастен човек. Или може би искаха по този начин да накарат дъщеря им да забрави тяхното неразбирателство, напрежението, което в последно време витаеше в дома им? Или да избягнат нейните упреци? Колко висока можеше да се окаже цената на един душевен компромис. Гузната съвест не е способна да се прочисти и с най-щедрите жестове… Емил сякаш бе загубил чувството си за равновесие и позволяваше скръбта му да сгъстява все повече черните краски от самообвинения и угризения…

— Слушай, човече — нищо не му оставаше на Стефан освен да повтаря едни и същи утешителни думи. — Защо не проумееш, че нямаш основание да се измъчваш? Безсилен си бил да се бориш срещу капризите на случайността. Ти можеше да загубиш Леда и Мая по най-баналния начин — да ги изпратиш до отсрещния магазин и по пътя да им се случи нещастие. Пак ли щеше да се обвиниш, че си ги накарал да излязат от къщи?

— Не, не е същото — нервно потрепера Емил. — Самият аз подготвих фаталната случайност със серията си от грешки и пропуски. Ако не бях настоявал цялото строителство във вивариума да се извършва не с изкуствено създадени, макар и да са по-устойчиви, а с естествени материали, мостчето над езерото нямаше да се счупи и Мая нямаше да падне във водата. Но аз исках никакъв човешки продукт да не нарушава природната хармония в биокамерата — да не би да повлияе на процесите там. Грешката е само моя — не бях преценил, че при голямата влага и другите ненормални условия във вивариума дървото бързо ще изгние. Бях забравил и да заредя предварително генератора на пистолета си и трябваше да чакам, докато вътре се акумулира необходимата за плазмения взрив енергия. Още една грешка — този път фатална. Освен това наруших професионалните си принципи, направих компромис с личния си морал, проявих нехайство… Нима не заслужавам и да ме съдят?

— Въртим се в омагьосан кръг. Защо не приемаш, че е човешко да се греши? — направи се, че не е чул последните му думи Стефан.

— Какво значение имат причините — и мъдруванията? Нали Леда и Мая ги няма…

Стефан погледна с безпокойство гаснещия си приятел и му каза:

— Ти трябва да се лекуваш, Емил. Иначе си загубен. Ще те погълне Улеят на времето.

Но в този момент нещастният съпруг и баща нито искаше, нито можеше да разбере какво му говореха.

5

Ланкони рязко се обърна. Устреми безизразния си поглед към Дияна и бавно запристъпя към нея.

— Защо ми съобщавате това? — с глух глас попита той. — Нали дойдохте да ме предадете. Както всички жени.

Постепенно гневът обагри лицето му.

— Упойващ газ! — разкрещя се Ланкони. — Мизерници! Мислят да ме отклонят от великата ми цел! И ми подготвят капан. Смятаха, че ще се хвана! — Космонавтът избухна в безумния си смях, който психоложката вече добре познаваше. — А вие какво, уплашихте ли се? Затова ли решихте да ме предупредите? Как щяхте да се справите с управлението на ракетоплана, ако аз бях… По дяволите! Страхливци, всички сте жалки страхливци.

— Грешите, Ланкони — Дияна се постара да придаде стоманено твърд оттенък на гласа си. — Ако се страхувах, никога нямаше да дойда тук. Причината е съвсем друга. Аз искам доброволно да остана с вас. Да бъда първата жена, участвувала в управлението на кораба, който ще извърши полет по границите на Слънчевата система.

Ако гръм бе поразил Ланкони, въздействието нямаше да бъде така силно. Той остана със зяпнала уста и дишаше учестено. Най-после се съвзе.

— Не обичам шегите — изръмжа космонавтът. — Такава ли сцена подготвихте да ми разиграете? Защо не ме предупредихте веднага за клопката, ако сте била искрена?

— Исках да проверя, доколко сте убеден в правотата на делото си. Дали сте достатъчно смел и хладнокръвен. И трябва да ви разочаровам — лесно губите присъствие на духа. — Дияна знаеше, че за да не проиграе тази решаваща психологична битка, трябва да бъде непрекъснато в нападение.

— Коя сте вие да ми държите сметка? — опита се да говори все така грубо и непочтително Ланкони, но се усещаше как леко отстъпва от безапелационния си тон. — Никога няма да ви повярвам.

— Ако искате, ми вярвайте. Само помислете какво ми е коствало да се преструвам на незаинтересована, да се подготвям за долната си роля на ловец на отлетели птици, да понасям назидателните лекции на онези жалки книжни плъхове от комисията по екстремни ситуации в извънземното пространство. Разберете, Ланкони, цял живот съм мечтала да извърша нещо голямо, а не да се свивам по лабораториите и да обработвам психологичните тестове от ежедневието на хората. Омръзна ми всичко да бъде ясно и определено, сиво и делнично. Затова посрещнах с възторг вашето решение да дерайлирате от коловозите на посредствеността и да се понесете към звездите. Благославям лудия си шанс, който ме доведе при вас. Не ме отпращайте, вземете ме, ще се подчинявам на всичките ви нареждания. За двама души ще бъде по-лесно да се справят с опасностите на необикновеното пътуване.

Дияна влагаше в тази тирада цялата си душа. Очите й светеха, страните й бяха зачервени, устата й бълваше огън. Ланкони гледаше тази дребничка черноока разпалена красавица, която му се молеше, и самолюбието му бе поласкано. Ето така ще изглежда неблагодарната Ана, когато той се върне като победител от далечния рейс. А защо да не остави до себе си една своя почитателка? Защо да не приеме нейното възхищение за истинско? Нима постъпката му не заслужаваше искрено преклонение? Човек лесно се убеждава в нещо, което предварително му се иска да е така. А и какво можеше да му навреди тази жена? Той щеше да я държи непрекъснато под око и ако се наложеше, щеше да я обезвреди. Мисълта, че ще има до себе си една предана и при това обаятелна помощничка, която ще облекчи с присъствието си дългите му дни на самота, го изпълни с блаженство.

— Може би сте великолепна артистка — изрече много по-меко космонавтът. — Сама разбирате причините за недоверието ми. Вече сте била натоварена да извършите една измама. Какво ви пречи да се върнете отново към нея? Ще се вслушам в молбата ви и ще ви оставя при себе си, но ви предупреждавам, че ще ви следя най-зорко и ако ме подведете, ще бъда безмилостен.

— Никога няма да забравя добрината ви — усмихна се чаровно Дияна. — И ще ви помогна. Ще видите.

Ланкони не можеше да предполага колко искрена всъщност бе в този момент психоложката.

6

Доктор Аскол Варо знаеше, че от първата среща с новия пациент зависеше много изходът на неговото лечение. В кабинета го очакваше огромна изненада. Злощастникът беше Емил Катински. Посърнал, съвсем измършавял — нямаше и помен от някогашния приятен мъж, у когото бяха гостували с Дияна. Аскол с тъга си припомни целеустремената Леда и жизнерадостната Мая, които нямаше да зърне повече никога.

— Скърбя заедно с вас — протегна ръката си докторът. — А мъката на Дияна за нейната приятелка ще бъде огромна. За съжаление тя в момента отсъствува. — После, колкото и да беше нелепо на фона на ужасната загуба, която беше сполетяла този човек, той добави: — Добре е, че идвате при нас.

— Обещах на приятеля ми Стефан да потърся вашата помощ, макар че, ако питате мен, безполезно е да ме лекувате. Аз не съм болен.

— От гледна точка на съвременната психиатрия се нуждаете от съвместните ни усилия, за да се възстановите.

— Ако в общите усилия разчитате и на моите, няма да ги получите. Достатъчно е това, което лекарите направиха досега за мен — бързо преодолях шока. Преборих се със страшните картини от агонията, които ме преследваха.

Доктор Аскол Варо бе сигурен, че толкова бърза реконвалесценция е невъзможна без намесата на опитен психиатър и процедури, но се задоволи да попита тактично:

— Сега по-леко ли ви е?

— Не, чувството на виновност не ме е напуснало.

— Виждате ли? Ако не преминете нашия курс на лечение, рискувате това чувство да не ви напусне до края на живота.

— Точно това искам и аз. Да държа винаги жив спомена за любимите ми хора, чиято гибел причиних. Само страданията могат да възвърнат душевното ми равновесие, а не вашите лекарства.

Аскол не бе учуден от тази болезнена логика, която бе присъща за хората, изпитващи угризения. Справедлива или несправедлива бе тя в случая? Каква бе вината на Емил Кантински в разразилата се трагедия и дали той заслужаваше някакво наказание? Аскол отпъди тези мисли — той бе лекар и трябваше да се интересува единствено от лечението на пациентите си. Други щяха да обвиняват и наказват. Но докато този нещастен баща и съпруг беше в болничното заведение, оставаше временно извън обсега на закона.

— Ако сте психически непълноценен човек, ще влияете неблагоприятно върху околните — продължи разговора докторът. — Никой не ви е дал и не може да ви даде такова право.

— И за това съм помислил — плаха усмивка се появи върху измъченото лице на Емил. — Реших да отида на работа като самотен оператор на някоя от съобщителните ретранслаторни станции на астероидите. Или поне засега смятам да сторя така.

— И ще захвърлите всичко, с което сте се занимавали — работата, приятелите, обществото?

— За мен това вече са само думи, без смисъл и съдържание. Няма ги близките ми, които да ме вдъхновяват, да оцветяват дните ми с радост или с огорчение. Не съм задължен никому с нищо. Бил съм винаги полезен на обществото и отново в негово име заминавам. Знаете, че на астероидите постъпват само доброволци или хора, които изтърпяват наложено от съда наказание.

— Вие сте голям учен и човечеството ще загуби от вашето отсъствие.

— Никой не е незаменим.

Аскол често си бе служил с този израз, но сега той го дразнеше, внушаваше му безсилие. Как да предразположи този упорит, обезверен от скръбта човек? Как да го убеди, че е длъжен да преодолее слабостта си, която издигаше в сила?

— Ние не можем да ви заставим да се лекувате — продължи лекарят. — И все пак, ако си отидете веднага от клиниката, ще разочаровате вашия приятел. Предлагам ви да останете известно време сред нас. Тук можете да видите редица интересни случаи. Не бих се учудил, ако те ви повлияят да си промените решението.

— Мога да остана — махна с ръка Емил. — И без това ще трябва да чакам, докато дойде време да се сменя персоналът на станцията. Ще го направя заради Стефан. Той много разчита на вас. Но откровено казано, докторе, не хранете надежда, че ще ме убедите да не заминавам.

„Ще видим“ — вътрешно си рече Аскол.

Беше започнал сложна и деликатна игра.

7

Тони се беше усамотил до един от илюминаторите и гледаше с невиждащ поглед навън. От главата му не излизаше мисълта за Мая. Колко беше щастлив, когато се свързаха по радиостанцията. Но след това тя повече не се обади. А беше обещала. Юри Ликшо и Максим Грейси бяха обсебили единственото средство за свръзка, което щастливият случай им бе предоставил и непрекъснато обсъждаха някакви планове с Центъра по космонавтика. На два-три пъти момчето ги помоли да го свържат с неговата приятелка, но винаги му отвръщаха, че никой не отговаря на повикванията. Дали наистина беше така или само гледаха да се отърват от него? Не му се вярваше Мая да не е пожелала да се чуят отново. Пък и радиостанцията в края на краищата си беше негова…

Детето си оставаше дете. Съдбата на ракетоплана като че ли не го вълнуваше толкова.

Тони се помъчи да се разсее, като си представяше картини от лунния пейзаж. Много му се искаше да стъпи в космическия прах. Винаги си бе внушавал, че ще изпита някакво неповторимо усещане, когато се докосне до частица от безкрайно далечните светове…

Мисълта му продължи да скача. Майка му и баща му ще се изненадат, като го видят колко е пораснал. Ще се зарадват и на подаръците. Къде ли ще го заведат? Сигурно работата им е много интересна. Дали ще му позволят да си събере проби за петрографската сбирка на Мая…

Физиономията на Тони пак се промени. Подсещането за Мая го изпълваше с тревога.

— Защо си толкова посърнал? — внезапно се появи отнякъде Ева и приседна до него. — Кажи ми какво ти тежи на сърцето?

Тони се изчерви. Нима причините за неговото безпокойство бяха изписани на лицето му?

— О, нищо сериозно — смотолеви той. — Не мога да вляза във връзка с Мая — момичето, с което говорихме по радиостанцията.

— Мая ли? — оживи се Ева. — И има радиостанция? Та това сигурно е моята племеничка. Но да, разбира се — плясна с ръце тя, сещайки се за разговора на обеда у сестра си Леда преди заминаването. — Мая споменаваше за един свой приятел Тони, който ще пътува за Луната. Значи това си бил ти.

На Тони му стана приятно, че тази млада симпатична жена беше толкова близка на Мая. Сякаш изведнъж му олекна.

— Вие сте спасителите на ракетоплана — усмихна му се Ева. — Толкова малки, а вече герои…

Момчето се почувствува неудобно от шеговитата похвала и с облекчение посрещна идването на Сола Сегура и Виктор при тях.

— Мирише ми отново на нещо недобро — тайнствено изрече бабичката, в чийто удивителен нюх никой от групичката вече не се съмняваше. — Ако спасителната операция вървеше нормално, досега трябваше да има резултати.

— Какво искате да кажете? — уплашено подскочи Ева. — Да не би да смятате, че усилията на Центъра да ни спаси са пропаднали?

— Никой не е казал такова нещо, мила — както обикновено в такива случаи се впусна да я успокоява Виктор. — Възможни са всякакви усложнения, но всичко ще свърши добре.

В този момент към четиримата се приближиха двама други пътници и те трябваше да прекъснат разговора си. А как им се искаше и на Сола Сегура, и на Ева и Виктор, и на Тони да се успокояват открито в тези критични часове, да разговарят свободно с останалите хора на кораба. Но те бяха участници в едно съзаклятие и трябваше да премълчават онова, в което ги бяха посветили. Докога ли щеше да остане в тайна положението на ракетоплана?

Отнякъде се появиха двамата космонавти и Юри с доста омърлушена физиономия им пошепна:

— Спасителната операция е в ход. При Ланкони е проникнал пратеник от Центъра. Само че курсът на ракетоплана е променен така, както искаше нашият полудял командир. От командната кабина пазят пълно мълчание. Не знаем какво се е случило, но има вероятност Ланкони по някакъв начин да се е добрал до целта си и да насочва кораба по далечния курс, проваляйки замислите на Центъра. От Земята ни разрешиха да действуваме според нашата преценка на ситуацията.

— Какво означава това? — със свито сърце попита Ева.

— Ще се опитаме да влезем в кабината при Ланкони.

Шестимата разбраха, че положението им е много сериозно, може би безнадеждно. Но все още страхът не бе успял да ги стегне в задушаващата си прегръдка и те изпитваха желание да сторят нещо, да впрегнат всичките си сили, за да избягнат надвисналата опасност. А и нищо друго не им оставаше. Като че ли трябваше да разчитат само на себе си.

8

Аскол се чувствуваше като ученик пред изпит. Стискаше в ръцете си букета с цветя, а сърцето му щеше да изхвръкне. Нормално ли бе един улегнал мъж и то психотерапевт, който вдъхваше морални сили на пациентите си, самият да има нужда от успокоение? Нямаше време да си отговори на този въпрос, защото пристигна пред жилището, където го очакваха. Посивялата жена, която му отвори, имаше очите на Дияна.

— Заповядайте, докторе, много се радвам да се запознаем.

Аскол влезе и вдъхна от атмосферата на дома, където бе преминало детството на неговата любима. Тя му бе говорила за всичко у тях — и за скърцащия диван в хола, останал кой знае от кой прадядо, и за старомодния хладилник с дълбоко замразяване в кухнята. Погледна през прозореца. Отвън в градината над всички околни дървета стърчеше столетната черница с хралупата. Царството на малката Дияна. Аскол приседна и надвивайки вълнението си, поде разговора:

— Навярно се учудвате, госпожо Фрай, че едва след две години се реших да дойда при вас.

Жената само го погледна с дълбоките си черни очи.

— Сигурно ще ви се стори старомодно — продължи Аскол, — но за мен посещението при вас би означавало официално предложение за женитба. Затова досега се въздържах да се срещаме. Не бях все още решил в себе си какво да сторя. Исках най-напред да сключа мир с вътрешните си противоречия. Признавам, че съм постъпвал глупаво. Трябваше да дойде раздялата с Дияна, за да го осъзная.

Домакинята продължаваше да мълчи, окуражавайки го само с благосклонното си изражение, но Аскол усети, че спокойно може да разкрие сърцето си пред нея.

— Знаете, че Дияна отиде да спасява похитения ракетоплан, въпреки че се опитах да я отклоня. В момента тя е в кабината при налудничавия командир и ние не знаем каква е съдбата й. Отгоре нямаме никаква вест. На вас съм длъжен да съобщя, макар че официално се пази мълчание. С всеки изминат ден обаче безпокойството ми расте. Не искам да кажа, че съм загубил надежда да я видя отново. Напротив — единствено тя ме крепи. Опитайте се да си представите колко ми е тежко да работя и да се преструвам на силен човек пред пациентите си, да пресичам всякакъв разговор, да прогонвам всякаква тревожна мисъл за Дияна. Разбира се, вашата майчина тревога несъмнено е много по-голяма. Но вие сте единственият човек, пред когото мога да се отпусна и знам, че ще ме разбере.

Госпожа Фрай дълбоко въздъхна, но отново нищо не каза, и докторът беше много благодарен, че тя не прекъсваше откровената му изповед.

— Ежедневието ме бе понесло така, че отлагах ден след ден решението, което отдавна нося у себе си. Дияна е единствената жена, която съм пожелавал да стане моя съпруга и — дано да не ви прозвучи нахално — в момента я чувствувам такава. Вие като майка имате право да ме съдите за нерешителността ми, за изгубеното време на вашата дъщеря. Само в едно искам да ми повярвате — не съм бил неискрен в отношенията си към нея. И сега, молейки се на съдбата да ми я върне, дойдох да ви кажа, че страшно много я обичам. Нещо повече — възхищавам се от подвига, който извърши, като тръгна в неизвестността.

Аскол замълча и майката на Дияна схвана, че вече може да се обади.

— Щастлива съм от това, което чух, доктор Варо — каза тя. — Никога не съм се съмнявала във вашите искрени намерения. Трябва обаче да ви призная, че понякога насилвах Дияна да изясните отношенията си. Вярвам, че не ме смятате за старомодна — никога не съм държала на формалностите, какъвто е брачният договор. Имах съвсем друго нещо предвид. Предполагам, че Дияна не ви е споменавала никога за това. Ето защо ще ви го кажа аз.

Аскол гълташе всяка дума на дребничката, почти белокоса жена с изразителните черни очи.

— Когато се ожених, аз знаех, че моят съпруг ще загине. Беше от първите астропилоти, които прокарваха трасетата на транспортните връзки с астероидите. Нито един от тяхната космическа ескадрила не остана жив. Все още противометеоритната защита не беше достатъчно усъвършенствувана, а в техния сектор имаше интензивен метеорен поток. Родителите ми ме съветваха да почакам, да отложа сватбата си, но аз знаех, че тогава никога няма да се свържем с моя любим. Бях само на осемнайсет години, а неговите месеци, дори дни бяха преброени. Но можех ли аз да му откажа да ме види облечена в бяла булчинска рокля, да ме пренесе на ръце през прага? Не, това не беше жертва от моя страна. Това беше преклонение пред човешкия подвиг.

Аскол понечи да се намеси, но после се спря. Госпожа Фрай забеляза намерението му и се усмихна:

— Смятате, че след като е осъзнавал опасността, той е трябвало да не се жени, нали? Но младият човек трудно се примирява с мисълта, че скоро ще умре. Колкото и да е нищожна надеждата да оцелее, той винаги я таи у себе си. Имах ли право да му я отнемам?

Докторът наведе глава, покъртен от тази философия, която възвеличаваше човешкия дух. Всичките му грижи, дори безпокойството му за Дияна се смалиха и изчезнаха пред нея и той се почувствува жалък и недостоен човек. Майката продължи:

— И все пак аз никога нямаше да се омъжа, ако не вярвах в безсмъртието на човека. Не в буквалнил смисъл на думата, разбира се. Безсмъртието на човека, това са неговите деца — чрез тях продължава да живее, дори когато го няма на света. И аз исках да имам дете от моя любим, което да наследи неговия живот. Така се роди Дияна и оттогава все едно, че той е непрекъснато до мен. Загубих съпруга си, но ми остана неговата дъщеря. Нашето време е красиво, но и жестоко — прокарват се звездните пътища, дават се жертви. Ако сега загубя Дияна, ще ме изтръгнат от корен. Затова бях нетърпелива — тя не трябваше да ме оставя сама.

Аскол преглътна насъбралата се в гърлото му буца.

— Ние няма да ви оставим сама — твърдо изрече той.

Майката тъжно се усмихна и отвърна само с едно двустишие:

9

— Седнете, Емил — посочи доктор Варо едно странно на вид кресло, от което излизаше плетеница от проводници.

— Само без фокуси, докторе — предпазливо се отпусна Емил.

— Не се страхувайте. Намираме се в кабинета за лечение с обратна връзка на биологична основа. Ще ви демонстрирам само как действува апаратурата. От нея ще се убедите, че единствено ако впрегнете волята си, ще можете да се избавите от главоболието и стомашните спазми, които ви съпътствуват.

Емил се размърда в креслото. Той знаеше, че има хора, които могат да регулират сърдечната дейност и дишането си така, че да изпаднат в привидна смърт. И само най-чувствителните уреди са в състояние да установят, че са живи.

— И колко време е необходимо за лечение по този метод? — заинтересува се той.

— Зависи. Дни, седмици, понякога месеци трябва да се прекарат в това кресло и пред екрана за обратна биологична връзка. Да се самовъздействува, да се сравняват показателите, докато се приближат до идеалните…

— Съжалявам, докторе, но няма да имам време за толкова продължително отсъствие от работа. Дотогава ще бъда на астероидите.

— Искате да си създадете там Улей на времето ли? — изпитателно го изгледа Аскол. — Защо преди това не проверите неговия ефект на Земята?

— Улей на времето ли? — Емил неволно трепна, като си спомни за младежките им философствувания със Стефан. — Какво имате предвид?

Аскол описа биофизичната машина, наречена на медицински жаргон „Улей на времето“, където човек може да се самовглъби, да се отдаде на пълна почивка и да потърси „собственото си аз“. На вид тя не е особено представителна — прилича на цистерна с отвор, водещ към кабина, широка колкото голямо легло. Вътре има силно подсолена, почти лепкава вода, върху чиято повърхност всеки се задържа в легнало положение. С машината може да се извършват пътешествия в „четвъртото измерение“, да се обновява и зарежда с енергия психическата дейност.

— И как действува тази „пералня“ за душата? — поусмихна се иронично Емил. — Защо я наричат Улей на времето?

Аскол сърдечно се засмя на сравнението и поясни действието на апаратурата. Когато се затвори вратата на „пералнята“, човек остава сам в мрака и тишината, напълно изолиран от външния свят. Все едно, че е попаднал в някакъв Улей, където времето е спряло да тече. Без шум, без светлина, лишен от възможността да вижда собственото си тяло, той прилича на зародиш в утробата на майката. Половин час в тъмната кабина носи успокоение. Човек забравя всичките си грижи, чувствува се като възроден, умът губи представа за физическата същност на тялото и започва да се рее, носен от разнообразни асоциации. Пълната изолация укрепва психическата и физическата форма.

— Нали точно това искам да направя и аз — прие невинна физиономия Емил, — да се тикна в Улея на времето, макар че си го представях по съвсем различен начин, и да забравя. Затова отивам на астероидите.

10

Дияна обясни на Ланкони какъв е планът на КЕСИП да го обезвредят, показа му къде точно бе монтирана ампулата с упойващия газ и му помогна да я отстранят. После космонавтът със злорада усмивка включи маршрутния кодер към навигационния комплект. Сега вече ракетопланът автоматично се движеше по курса, достигащ границите на Слънчевата система. Мечтата на Сет като че ли се сбъдваше. Дияна с нетърпение очакваше точно този момент, когато похитителят щеше да стане по-сговорчив.

— Искам да ви съобщя нещо, което може би ще ви заинтересува — му каза тя. — Преди да излетя към ракетоплана, в нашата клиника идва Ана и аз разговарях с нея.

Ланкони потрепера.

— Защо не ми казахте по-рано това?

— За да не се отклоните от голямата цел — внимателно подбираше думите си Дияна. — И все пак реших, че нямам право да крия от вас за какво си говорихме с нея.

Космонавтът кимна, че е готов да я слуша.

— Тя съжалява, че се е отнесла несправедливо към вас. Разкайва се и страда. Готова е да изкупи вината си.

Сет се усмихна победоносно:

— Много късно се сети да се разкайва тази жалка комедиантка!

— На ваше място не бих я наричала така — втренчено го погледна психоложката. — Да бяхте я чули с какво любов говореше за вас! Колко искрени бяха сълзите й!

За миг Ланкони се замисли, но сетне го обзе ярост:

— Плакала е! Говорела е за любов! Да беше се отнасяла с любов към мене, когато бяхме заедно! А тя окървави сърцето ми, изяде душата ми… Накара ме да заложа на карта живота си.

— И живота на толкова други хора, Ланкони…

Дияна настъпваше, стремеше се да хване и притегне нишките на разнебитената му психика. И за първи път, откакто разговаряха, той не й противоречеше.

— Тя се молеше да се върнете — продължи младата жена. — И сигурно много ще страда, ако се случи нещо с вас.

Постепенно Сет Ланкони изпадна в мъчително състояние. Очите му блуждаеха, устните му изпускаха несвързани слова. Той ръкомахаше и се обясняваше с някакъв невидим събеседник. Спореше с него, умоляваше и проклинаше.

— Аз съм само една слаба жена — не спираше да го поставя все повече под свой хипнотичен контрол психоложката, — но ако мен така ме обичаха, щях да се върна. Всеки може да сгреши. Великодушието е признание за сила.

Ланкони внезапно се изпъна. Искаше да каже нещо, но нито звук не излизаше от разпуканите му устни. После започна да се бори с невидимите ръце, които го стягаха около гърлото, изохка и се строполи. Дияна се втурна към него. Бе попрекалила с психологичната обработка. Космонавтът се оказа много по-лабилен, отколкото бе предполагала. Не бе очаквала да се стигне до нервен шок. От нескончаемото няколкодневно напрежение, от резките преходи между отрицателни и положителни емоции, той се бе изразходвал изцяло. Психоложката искаше само по хипнотичен път да сломи съпротивата му, да му внуши как да постъпва. Вместо това Ланкони бе изгубил съзнание. Но тя нямаше време дълго да се взира в безизразното лице на Сет, нито да се зарадва на успеха на собствения й план за овладяване на положението. Трябваше бързо да се действува.

Дияна изтича до уредбата за свръзка, макар да беше сигурна, че Ланкони я бе повредил. За съжаление предположението й се оказа вярно. Тя беше откъсната от света. След това си припомни указанията на специалистите от КЕСИП и изключи защитното поле. После се хвърли да разхерметизирва преградните шлюзове, които отделяха командната кабина от останалата част на ракетоплана. Само че те не помръдваха. Обезпокоена, с всички сили тя натискаше ръкохватките, трескаво превключваше автоматичните ключалки, но безмълвната стоманена стена стоеше все така враждебна и непреодолима пред нея. Дияна приседна отчаяна и хвана главата си с ръце. Край на всичките надежди! Ланкони беше намерил неизвестен начин да се барикадира.

11

Сола, Ева, Виктор, Тони, Юри и Максим представляваха може би най-невероятната разнородна групичка, чиито интереси съвпадаха. И седемдесетгодишната бабичка, и доскоро потъналите в щастието си младоженци, и влюбеният юноша, и сериозните космонавти бяха обладани от една единствена мисъл — как да разплетат примката, която все по-тясно се стягаше около врата им.

— Ще помоля жените да се смесят с останалите пътници и да следят за настроението им — каза Юри. — Скоро ще настъпи времето, когато би трябвало да пристигнем на Луната и няма да можем още дълго да ги заблуждаваме защо не кацаме. Ако забележите някакво объркване, смут, опитайте се да ги успокоите, доколкото е възможно.

Надеждите на космонавтите бяха в хитрата и дръзка бабка, която бе в състояние да задържи вниманието и на голяма аудитория.

— Максим, Виктор и аз ще се потрудим над захерметизираната врата — продължи Юри, но след като видя умолителния поглед на Тони, се смили. — И момчето ще дойде с нас, но ще върши само онова, което му наредя. Отговорността за спасителната операция нося аз.

— Дори да се справите с преградната врата, зад нея ви очаква защитното поле — досети се Ева. — Пред него ще бъдете безсилни.

— Всяко нещо по реда си — твърдо отвърна Юри. — Първо да отстраним едното препятствие.

Космонавтите имаха вече собствен план за действие.

— Открихме няколко резервни инструмента в задната шахта — обясни Максим. — Ще трябва да боравим само с тях, защото останалите са блокирани чрез командната кабина в склада.

Тони наблюдаваше как двамата космонавти и Виктор се мъчеха с неподходящите си съоръжения да развинтят предпазния клапан на хидравлично задействуващото устройство. Скоро ръцете им се израниха, — липсваха им и най-елементарни предпазни средства, — но те не забелязваха това, а с изкривени от усилие лица продължаваха да работят. Малко по малко винтовете отстъпваха и накрая клапанът бе отворен. С напрегнато изражение Юри и Максим завъртяха ръчката на хидравличното устройство. Металната врата не помръдна.

— Така си и мислех — поклати глава Юри. — Ланкони не е забравил да блокира електронната шифрована брава.

Тримата отчаяно се спогледнаха.

— Бих могъл да се опитам да я деблокирам — подхвана Виктор, — но нямам електронна слушалка, за да преслушам кодовете на бравата.

Изведнъж лицето на Тони просветна:

— Има вградена електронна слушалка в приемния блок на моята радиостанция — изрече с надежда той.

— Да, но ако я извадим, ще загубим единствената си връзка със Земята — мрачно подхвърли Максим. — Имаме ли право да рискуваме?

— Какво говориш? — извика Юри. — Та това е последният ни шанс да си помогнем сами. И ако не се възползуваме…

Електронната слушалка бе акустично съгласуващо устройство за шифриране и дешифриране на кодови сигнали. Виктор я свърза с миникомпютъра на една от електронните игри и започнаха да чакат резултат. Компютърът по команда подаваше различни комбинации от букви и цифри, които слушалката превръщаше в честотни сигнали и се „вслушваше“, дали те не съвпадат с резонансния код на преградната врата. Четиримата следяха със затаен дъх как кодовите сигнали — рубинено-червени букви и цифри — пробягваха с шеметна скорост върху индикаторното екранче на слушалката. Времето се нижеше мъчително бавно.

— Ние сме безумци — не издържа Виктор. — Възможните комбинации са повече от звездите на небето. Разчитаме на някакъв луд шанс. Ех, да знаехме какви са предпочитанията на Ланкони…

— Почакайте — внезапно се обади Юри, — Сет е фаталист. Мисля, че се досещам кои цифри и букви е заложил в кода. — И той грабна една листче, върху което записа нещо.

— И какво е това? — в недоумение повдигна рамене Максим.

— Инициалите и рождената дата на жената, заради която Ланкони изпадна в това състояние.

Юри недоверчиво го изгледа:

— И откъде знаеш датата?

— Нали скоро ходихме на рождения й ден.

Както удавник се лови за сламка, така четиримата с надежда набраха новия кодов сигнал. И ето — чудото стана! Вратата се отвори.

— Само че сега как ще обезвредим защитното поле? — помръкна Виктор. — То е от анихилационен тип, нали?

В това време двамата космонавти се спогледнаха. Беше дошъл моментът да осъществят своя план за саможертва. Единият от тях трябваше да загине. В момента на допира между живата тъкан и анихилационния лъч, материята и антиматерията взаимно се унищожаваха и ставаше краткотраен пробив в интензитета на защитното поле, тогава то можеше да бъде преодоляно. Именно тази подробност, известна единствено на летателния състав, искаха да използуват космонавтите. Юри, по-старшият, излезе напред. Такава беше заповедта му. Зад него застана Максим с насочен лазерен пистолет. Едва сега Виктор и Тони се досетиха какво щеше да се разиграе пред тях. Ужасен, Тони се извърна. Когато се обърна отново, Юри Ликшо и Максим Грейси бяха изчезнали.

12

— Е, докторе, струва ми се, че се заседях в клиниката. Не свърши ли вече периодът на адаптацията?

— Това трябва да решиш ти сам, Емил. Готов ли си да те лекуваме?

И двамата неусетно бяха преминали бариерата на официалностите и вече разговаряха като близки приятели.

— Тъпчем на едно място, Аскол. По този начин очевидно няма да стигнем до съгласие. — Емил замълча и се вглъби в себе си.

Докторът използва паузата и продължи да го убеждава:

— Ако ти се освободиш от своето чувство за вина, ще осъзнаеш, че да се самоизолираш и заточаваш, да бягаш от хората, за да страдаш насила, е безмислица.

— И как смятате да ме лекувате? — по-скоро автоматично, отколкото с интерес изрече Емил.

— Тъй като ти си противник на оперативното посегателство, ще приложим химически методи. Ще въздействуваме върху невротрансмитерите, които не само регулират функцията на нервната система, но и са средство, чрез което човешката мисъл се придвижва, ако мога така да се изразя — разпали се Аскол.

Емил се поусмихна с лека ирония. Докторът подценяваше познанията му като биолог за квантовия химически анализ, чрез който се извършваха компютърни прогнози за свойствата на неизвестни дори вещества.

Още преди години бе направен опит да се обясни най-голямата загадка на биологията — човешкото поведение — с уравнения от квантовата механика. Но преди да бъде създадено последното поколение от компютри, задачата не можеше да се реши. Уравненията бяха трудни за изчисляване. Сега вече се проектираха лекарства със специфично и насочено приложение. От това особено много спечелиха психиатрията и неврологията.

— Чрез компютърния анализ ще открием онова специфично вещество, което ще въздействува върху твоите невротрансмитери, така че да се изключи депримиращият психичен ефект от преживения от теб нервен срив.

Доктор Аскол Варо бе в стихията си. Той рисуваше примамливи картини пред своя пациент:

— Безболезнено, без странични ефекти. Цялата ти индивидуалност, миналото и спомените ще бъдат запазени. Ще отстраним само лошите последствия от трагедията във вивариума. Ще заживееш отново.

Емил го наблюдаваше с тъжна усмивка:

— Колко ти е лесно! Чувствата и представите, които доскоро за нас бяха нещо интимно и неразгадаемо, за теб са просто „танц на молекули“. Изтръпнал, очаквам да ми кажеш, че емоциите могат да се инжектират венозно, а влюбването е само допаминов душ на мозъка — и без да се съобразява с възмутената, протестираща физиономия на своя събеседник, продължи. — Нима не разбра, че не желая да променяте нищо у мен? Моята болка, моята тъга или депресия, както я наричаш, ми е скъпа, защото това съм аз. И не искам да бъда друг.

13

Дияна бе изпаднала в униние. Мъчителни мисли я разпъваха. Колко много се отклони сегашната ситуация от предвидения сценарий. Най-напред Ланкони сякаш надуши капана с упойващия газ и отправяйки се към навигационния комплект, се беше спрял пред алфа-скенера. Защо от КЕСИП не я бяха предупредили, че в кабината има уред, който контролира структурата на материята? А може би и те не знаеха? Или това беше „тайното оръжие“ на космонавта? Когато видя — или поне така й се стори, — че Сет се насочва към контролния скенер, тя трябваше да реагира мигновено. Ако похитителят беше проверил кутията на маршрутния кодер, целият план на комисията пропадаше. Затова тя започна да импровизира, да се преструва на съучастничка…

А може би всичко това бяха нейни бълнувания? Може би Ланкони нищо не подозираше, а тя се бе издала сама? Главата й щеше да се пръсне. Въпроси, въпроси… Защо трябваше именно тя да отиде на кораба? Не я ли изоставиха малко подличко мъжете от КЕСИП в тази беда? Вярно — такова беше императивното желание на полуделия космонавт, който ги шантажираше. Времето ги притискаше. Но ако се бяха попазарили малко с Ланкони, може би той щеше да отстъпи и сега тя щеше да си бъде у дома, при Аскол…

Дияна се засрами от непристойните мисли, които я обземаха. Та нали тя сама настоява със зъби и нокти да полети. Беше уверена в успеха си. А нима не би заменила и всеки друг, за да го спаси? Сякаш вече не бе сигурна. Дали страхът от смъртта, от ужасяващата възможност да загуби любовта си, не я правеше егоистка? Трябваше на всяка цена да се овладее.

В дъното на душата си Дияна се беше зарадвала, когато бе принудена да промени своя подход към похитителя. Макар че самата тя бе предложила идеята за обезвредяването на Ланкони с упойващ газ, вътрешно в себе си винаги би предпочела убеждението пред насилието. Не се опита да защитава това свое схващане пред комисията — технократите не биха приели идеята за чисто психично въздействие. Само щеше да се изнервя обстановката, да се губи време. Но пред себе си тя имаше своите доводи. Та нали Сет бе един психически неуравновесен човек, чието истинско място беше в клиниката на Аскол. Не напразно младата психоложка се бе надявала, че като остане по-продължително време с него, ще успее да го сугестира, да го отклони от пагубните му замисли. Тя се бе справила с положението, беше издържала може би най-трудния си професионален изпит в живота. И въпреки това сега седеше объркана и нещастна. Техниката не се поддаваше на психична обработка. И Дияна погледна с омраза затворената врата, зад която оставаха другите пътници, екипажът, Аскол, майка й — всичко.

Постепенно мислите й се завъртяха около хората, които обичаше. Тя знаеше, че Аскол много ще съжалява за гибелта й, но все някак си ще се утеши. Но майка й, която цял живот бе възлагала надеждите си единствено на нея, нямаше да издържи. Човек винаги има какво да си припомни в такъв момент. Добре, тя щеше да си отиде. Не бе изпълнила мисията. Но какво бяха виновни пътниците в ракетоплана? Та там имаше десетки невинни хора, които бяха обвързали съдбите си със стотици други. Може би те вече се бяха досетили, че нещо непредвидено се е случило с кораба? Може би са разбрали истината и сега са в мъчително очакване. Или е избухнала паника? Започнали са да се бият, да се саморазправят? На какво ли не е способна извадената от равновесие психика?

А дали нямаше някакъв шанс да оцелеят? Ами ако рейсът им по границите на Слънчевата система излезе сполучлив? Невъзможно — практически това беше невъзможно. В КЕСИП надълго и нашироко й бяха разяснили причините за това. А сега вече се прибавяше и нов момент — Ланкони е разбрал, че го мамят. И кой знае как ще постъпи с нея? Дори тя да го обезвреди, да го върже, сама не може да се справи с управлението на ракетоплана. Космонавтът очевидно бе предвидил това и бе наредил при него да дойде неспециалист. И то жена — по-слаба физически. Всички варианти на спасителната операция включваха помощ отвън — трябваше да се намесят останалите двама космонавти. Но херметично затворената, блокирана по неизвестен начин врата, изключваше всякаква надежда. Нима всичко е свършено? Дияна се опита да овладее мислите си.

Какво може да се направи? Винаги трябва да съществува някакъв изход. Разбира се — трепна тя, — най-напред ще извади от играта полуделия космонавт, за да го лиши от възможността да влияе върху събитията. И да спечели време. След това щеше да обмисля следващите си ходове. И така — да го върже. Повлечена от размислите си, тя бе забравила за изгубилия съзнание Ланкони. Дияна рязко се обърна. Беше много късно за каквото и да е. Зад нея съвзелият се похитител се бе надигнал с плазмен пистолет в ръка. Той я гледаше с безумен поглед. Този път нямаше избавление. „Постъпих като глупава, сантиментална жена“ — рече си с горчивина Дияна.

В този момент тя видя как стената на кабината се отвори, оттам изскочиха двама мъже и се нахвърлиха върху смаяния космонавт. Беше спасена, целият ракетоплан беше спасен.

14

Зазоряваше се. На космодрума цареше трескаво оживление. Очакваха завръщането на похитения ракетоплан. Доктор Аскол Варо трудно понасяше тази суетня — телевизията разполагаше камерите си, репортьорите сновяха нагоре-надолу и търсеха подходящи обекти за тормозене. Той не се чувствуваше уморен, макар че не беше спал като хората няколко денонощия. Съвсем скоро в дневниците на космическите служби щяха да отбележат: „Инцидентът с отвлечения космически кораб приключи благополучно.“ Искаше по-скоро да срещне Дияна. Само за няколко дни, докато той мъчително изживяваше мисълта, че може да я загуби, неговата помощничка се бе превърнала в героиня.

— Какво да правим с пътниците, след като пристигнат? — заинтересува се представителят на Бърза медицинска помощ на космодрума.

— Закарайте ги в нашата клиника — отвърна доктор Аскол. — И пътниците, и екипажът ще преминат през психологически тестове. Ще проверим състоянието на нервната им система.

— Но какво да кажем на роднините им, които ги чакат?

— Престанете с тия роднини! Все те ли ще ни се бъркат? Не стига, че връщаме живи близките им. Нека почакат още малко. Или искат да си имат невротици в къщи?

— А Сет Ланкони?

— Той ще остане на продължително лечение при мен.

Аскол беше почти убеден, че за известно време ще приеме като пациенти и членовете на „великолепната четворка“ от кораба, участвували дейно във всичките превратности на съдбата — бабата, момчето и младоженците. На тях много им се бе събрало — през тези решаващи дни. Да стискаш зъби пред лицето на опасността, да се бориш тя да бъде премахната и едновременно да играеш ролята на безгрижен пътник — това е в състояние да нанесе сериозни психически травми.

Над космодрума небето засия. Огнената струя от двигателите на ракетоплана прогони остатъците от нощта. Високо в небето, в усмивката на първите слънчеви лъчи просветнаха белите шапчици на спирачните парашути. Утрото настъпваше в розово и синьо.

Аскол разбута тълпата, която задръстваше изходните ескалатори. Прожекторите на телевизията правеха чакалнята по-светла от ден. В отвора на подвижната стълбичка се показа Дияна. Аскол размаха тържествуващо и двете си ръце. Тя го зърна и му се усмихна. После потъна в гората от обективи и микрофони, които искаха да увековечат благополучното завръщане на необикновения космически рейс.

— Как се справихте с лудия? Буйствуваше ли? — щракнаха няколко записващи устройства пред лицето на младата жена.

— Сет Ланкони е наистина психически разстроен човек, но неговото поведение не може да бъде приравнявано с това на лудите — сериозно отвърна Дияна. — След известно лечение в клиниката на доктор Варо, той ще бъде напълно нормален както преди.

— Как успяхте да го омагьосате и да изтръгнете управлението от ръцете му? — притискаха я от всички страни.

— Действувах според плана на комисията за екстремни ситуации в извънземното пространство — скромно каза Дияна Фрай. — Ще има пресконфереция, на която ще съобщя подробностите.

В този момент журналистите забелязаха сред тълпата доктор Варо и се втурнаха към него. Заваляха и въпроси:

— Не считате ли, че медицинските служби не си гледат съвестно работата и допускат негодни за космонавти лица да си играят с живота на пътниците?

— Не, случаят с Ланкони е изключение — отговори Аскол, като си пробиваше път към Дияна. — Той обаче доказва абсолютната необходимост от електронен диагнозатор и психогенни прегледи преди всеки полет.

— Вярно ли е, че Сет Ланкони ще бъде ваш пациент? Заслужава ли един човек, поставил на изпитание нервите на милиони, да бъде третиран хуманно?

— Медицината е длъжна да протегне ръка на всекиго, дори и на най-големия престъпник, а Ланкони изобщо не е такъв. Той е действувал в състояние на умопомрачение.

Най-сетне Аскол се добра до Дияна. Прегърна я и я разцелува. Съвсем не го беше грижа, че алчните очи на телевизионните камери, на холографските апарати щяха да направят тяхната интимност достояние на целия свят.

— Придумах майка ти да не идва на космодрума. Тук щяха да я смачкат — каза й той. — На обяд и двете сте поканени у дома.

Дияна го погледна учудено, а после се притисна силно към него.

— Дано да не ми се сърдиш — продължи Аскол. — Помолих да пренесат багажа ти у нас.

Младата жена понечи да отговори нещо, но гласът й се загуби в общата глъчка.

— От утре започваме да обучаваме в компютърния блок Лирбо. Имаме и други нови пациенти — надви околния шум Аскол.

Като гледаше колко сияйна е в този момент Дияна, той реши поне засега да й спести ужасната новина за Леда и Мая.