Урокът от нейната смърт

1.

С всяка измината миля сърцето й биеше все по-учестено.

Деветгодишното момиченце се бе отпуснало на предната седалка и поглаждаше с пръст отърканата бежова подпора за ръката. Страничното стъкло бе отворено и струята въздух развяваше рус кичур пред лицето му. То го отметна и погледна към мрачния четирийсетгодишен мъж с прошарена коса. Той караше внимателно, вперил поглед пред дългата бяла предница на колата.

— Моля те — каза момичето.

— Не.

Тя сложи ръце в скута си.

Може би ще скочи навън, когато спрат на червен светофар.

Може би ако той понамали малко скоростта…

Дали ще боли, чудеше се тя, ако се хвърли от колата към крайпътната трева? Представи си как се търкаля сред зелените стръкове, усещайки прохладната роса по лицето и ръцете си.

Ами после? Накъде щеше да бяга?

Цъкането на мигача преди завоя прекъсна мислите й и тя подскочи като от изстрел. Колата намали скорост, свивайки по страничната алея към невисока тухлена сграда. И последната надежда на момичето вече изчезна.

Колата плавно спря и спирачките сърцераздирателно изскърцаха.

— Целуни ме — рече мъжът и протегна ръка да освободи предпазния колан. Ала тя стискаше еластичната материя сякаш беше спасително въже.

— Не искам. Моля те.

— Сара.

— Само за днес, а? Моля те.

— Не.

— Не ме оставяй.

— Слизай.

— Не съм подготвена!

— Постарай се колкото можеш.

— Страх ме е.

— Няма от какво да се…

— Не ме оставяй!

— Виж какво… — Гласът му стана суров. — Ще бъда съвсем наблизо. Ей там, при Блакфут Понд. Това е само на една миля.

Репертоарът й от оправдания се бе изчерпал. Сара отвори вратата на колата, но остана на мястото си.

— Целуни ме.

Тя се наклони, бързо целуна баща си по бузата и скочи навън. Хладният пролетен въздух миришеше на изгорели газове от автобусите. Тя направи три крачки към сградата и изчака, докато колата излезе от алеята. Изведнъж се сети за залепената картинка с котето Гарфийлд върху задното стъкло на семейното им комби. Сара си спомни как я бе сложила там, ближейки я, преди да я притисне плътно до стъклото. Кой знае защо, от този спомен й се доплака.

Може би ако той я зърне в огледалото, ще промени решението си и ще се върне.

Колата изчезна зад една височина.

Сара се обърна и влезе в сградата. Притиснала до гърди кутията с обяда си, тя се затътри по коридорите. Макар на ръст да бе като останалите деца, които бръмчаха наоколо, тя се чувстваше по-малка от всички тях.

По-невръстна. По-слаба.

Спря се пред стаята на четвърти клас. Надникна вътре. Ноздрите й трепнаха и кожата й настръхна от ужас. Поколеба се само за миг. После се обърна и с решителна крачка излезе навън, пробивайки си с мъка път през шумния насрещен поток от крещящи и смеещи се деца.

На трийсетина фута от мястото, където снощи бяха намерили тялото, той видя бележката.

Листчето, забодено на шипкова клонка с цвят на засъхнала кръв, се развяваше от влажния вятър, изпращайки сякаш сигнали от морзовата азбука в ранното утро.

Бил Корд се втурна към късчето хартийка през гъсталака от хвойна, кленови фиданки и жилави стебла на форзиция.

Нима го бяха пропуснали? Как са могли?

Той си ожули крака и тихо изруга, но продължи да си пробива път към листчето.

Корд беше висок над сто осемдесет и осем сантиметра, а късо подстриганата му посивяла коса го правеше да изглежда малко по-възрастен, макар да нямаше навършени четирийсет години. Лицето му бе бледо, тъй като сега беше едва април и Корд само на два пъти бе ходил на риболов през този сезон. Отдалече изглеждаше слаб, но коланът му бе по-отпуснат, отколкото на него му се нравеше. Напоследък единственият спорт, с който се занимаваше, беше любителски бейзбол. Тази сутрин, както винаги, униформената му риза беше чиста и свежо колосана, а бежовите му панталони имаха ръб като на бръснач.

Корд беше лейтенант по чин и детектив по специалност.

Той си спомняше това място от снощи — отпреди дванайсетина часа, когато то бе осветено от полицейските фенерчета и лунния сърп. Беше наредил на хората си да претършуват всичко наоколо. Те бяха млади и сериозни (идващите от армията) или млади и арогантни (завършилите щатската полицейска школа), но всички работеха добросъвестно.

Въпреки че местните полицаи се проявяваха като истински виртуози в арестите на пияни шофьори, при кражби на коли и битови скандали, познанията им по убийства се подхранваха най-вече от криминалните истории в евтини списания и от телевизията. А оръжейните им умения пък се простираха по-скоро до лова сред есенните стърнища и не толкова до полигона за стрелба в Хигинс. Но когато им наредиха да претърсят мястото на престъплението, те изпълниха задачата си старателно и упорито.

Ала нито един от тях не бе открил листчето хартия, към което Бил Корд сега се промъкваше през гъстия храсталак.

О, клето момиче…

… което лежи в подножието на триметровата язовирна дига.

… сред студената влажна кал, ниска трева и сини цветенца.

… с тъмни коси, разделени на път встрани, с дълго лице и пълна шия. Меките изпъкнали устни са доста извити. На всяко ухо има по три тънки златни халки. Издължените пръсти на краката са покрити с тъмночервен лак.

… което лежи по гръб, с прибрани върху гърдите ръце, сякаш вече са я нагласили в погребалното бюро. Розовата блуза на цветя е закопчана догоре. Полата й свенливо е опъната над коленете и подпъхната под бедрата.

— Разбрахме коя е. Ето. Казва се Джени Гебън. Студентка.

Снощи Бил Корд се надвеси над тялото и приближи лицето си до нейното. Полумесецът се отразяваше в мъртвите й, но все още неизцъклени лешникови очи. Той подуши миризмата на трева, блатен газ, смазочно масло, мента от устните й и ухаещата на парфюм студена кожа.

После той се бе изкачил върху язовирната дига, задържаща тъмните води на езерото Блакфут Понд. Обърна се и погледна надолу към нея. Всичко изглеждаше странно бледо и неземно на лунна светлина. Тялото на Джени Гебън като че ли помръдна. Но не живо, човешко движение, а просто свиване и огъване, сякаш тя се стопяваше в калта. Корд прошепна някакви думи на Джени или поне на това, което бе останало от нея и после помогна на хората си да претърсят наоколо.

Сега, в яркото утро, той си проправи път през последното препятствие от сплетени клони форзиция и се доближи до шипковия храст. Пъхнал ръка в найлонова торбичка, Корд издърпа хартийката от кафеникавите бодли.

Джим Слоукъм подвикна:

— Цялото ли това нещо?

Корд не му отговори. Момчетата от участъка не бяха допуснали небрежност снощи. Те не биха могли да открият хартийката тогава, защото това бе изрезка от тазсутрешния брой на вестник „Реджистър“.

Слоукъм отново подвикна.

— Цялото ли, ами, място?

Корд вдигна поглед и рече:

— Цялото. Да.

Слоукъм изсумтя и продължи да развива жълтата полицейска лента в кръг около участъка мокра пръст, където бе намерено тялото на момичето. Слоукъм, след Корд, беше вторият по старшинство полицай в градското шерифство на Ню Лебънън. Беше мускулест мъж с кръгла глава и издължени уши. През 1974 година си бе харесал една подстрижка с бакенбарди и оттогава винаги си я поддържаше. Освен за ловни излети и на коледни посещения при роднините на жена си, Слоукъм рядко напускаше околността. Сега той си подсвиркваше популярна мелодия, докато опъваше лентата.

Малка групичка журналисти се бе спряла край шосето. Корд нямаше да каже нищо, ала тези бяха провинциални вестникари и се държаха прилично; изглеждаха изпълнени с репортерска жар, но оставиха двамата полицаи спокойно да си вършат работата, задоволявайки се само да снимат и оглеждат местопрестъплението. Корд предполагаше, че се мъчат да се вдъхновят от обстановката за утрешните си статии, които щяха да преливат от епитети и угрози.

Корд прибра изрезката в найлоновата торбичка и се огледа наоколо. Вдясно от дигата имаше възвишение към обширна гора. Тя се разделяше от шосе 302, което водеше към градския център, както и към дузина други местни пътища, половин дузина щатски шосета, две магистрали и в края на краищата водеше към четиридесет и девет други щата и две чужди страни, а там един избягал убиец можеше да се крие до края на живота си.

Корд вървеше и с плътно стиснати устни оглеждаше гората. Беше пристигнал заедно със Слоукъм преди пет минути, в осем и трийсет. Започваха да разнасят „Реджистър“ в около седем и петнайсет. Този, който бе оставил вестникарската изрезка, го бе сторил през последния час.

Вслушвайки се в бръмченето на вятъра над опъната бодлива тел, той разгледа внимателно земята около шипковия храст. Имаше нещо наподобяващо две стъпки, но те бяха твърде размазани, за да бъдат от полза. Корд срита някакъв скоро паднал дънер. Край него профуча рояк насекоми. Тръгна да изкачва язовирната стена. Подпря се на парапета от зелени метални тръби.

Бърчейки чело, той примижа срещу утринното слънце, което проблясваше по набраздената от вятъра повърхност на езерото. Пред погледа му се простираха безкрайни гори.

Я чуй…

Той изведнъж трепна и наостри уши.

Стъпки!

Отново се взря в посока към гората. Вдигна длан на челото си, за да засенчи слънцето, но то пак го заслепяваше. Уж виждаше всичко, а нищо не съзираше.

Къде?

Когато смъкна ръката си, тя вече стискаше служебния му пистолет.

Беше тичала почти през цялото време.

Разстоянието от основното училище на Ню Лебънън до Блакфут Понд беше три мили по шосе 302 (по което й бе забранено да върви), но през гората се стигаше само за половин час и тя мина точно оттам.

Сара отбягваше блатистите места не защото бе опасно — тя познаваше всяка пътечка през всяка гора около Ню Лебънън — а само защото се боеше да не изкаля обувките, излъскани до блясък от баща й предишната вечер, както и розовите три четвърти чорапи, коледен подарък от баба й. Тя се движеше по пътечката, извиваща сред дъбове, хвойна, борове и папрат. Отнякъде се обади птиче. А-уу-иииии. Сара се спря да види къде е то. Стана й топло и свали якето си, после нави нагоре ръкавите на бялата блузка и разкопча яката си. Продължи да тича.

Когато наближи Блакфут Понд, тя съзря през гъсталака баща си заедно с господин Слоукъм край езерото, на двеста или триста фута от нея. Главите им бяха наведени надолу. Сякаш търсеха изгубена топка. Сара тръгна към тях, но когато изскочи зад едно кленово дърво, тя се спря. Изведнъж бе излязла на толкова осветено от слънцето мястото, че се заслепи. Светлината бе омагьосваща — златножълта, изпълнена с прашинки, пара и малки точици от пролетни насекоми, блещукащи в слънчевия поток. Ала не това я накара да се поколебае. В гъсталака край пътечката тя видя — или си помисли, че вижда — някой с приведена фигура, който наблюдаваше баща й. Заслепена от слънцето, тя не можеше да разбере дали е мъж или жена, млад или стар.

Навярно това бяха просто листа и клонки.

Не. Тя видя, че нещо се движи. Там имаше някой.

Любопитството й изведнъж отстъпи пред тревогата и Сара се отдръпна. Сви встрани от пътеката, надолу към езерото, където можеше да върви покрай брега до язовирната стена. Тя предпазливо поглеждаше към фигурата и изведнъж лъскавата й черна обувка се подхлъзна на сгънат вестник, скрил се под купчина сухи листа.

Тя изпищя и панически разпери ръце. Малките й пръсти успяваха да хванат само стръкчета трева, които лесно се изскубваха от пръстта и я следваха като ручей, докато тя се свличаше към водата.

Корд подвикна към Слоукъм.

— Ти не дочу ли някой ей там?

— Като че ли ми се стори нещо такова. — Слоукъм повдигна шапката си и обърса челото си. — Някакви стъпки или шумолене.

— А сега?

— Нищо.

Корд изчака четири или пет минути, после отиде до подножието на язовирната стена и попита:

— Приключи ли?

— Тъй вярно — рече Слоукъм. — Връщаме ли се сега?

— Ще се кача на един малък самолет до Сейнт Луис, за да говоря с бащата на момичето. Би трябвало да се върна към три часа. Искам всички да се съберем заради разследването към четири и половина, в службата. Ти остани тук, докато не дойдат момчетата от криминалния екип.

— Значи искаш само да чакам и нищо да не правя?

— Сега вече трябва да пристигнат. Няма да се забавят.

— Но ти си ги знаеш какви са. Може да мине и цял час. — Слоукъм имаше обичай да мърмори, подхвърляйки подобни реплики.

— Налага се добре да охраняваме тук, Джим.

— Щом ти го казваш. — На Слоукъм не му беше приятно, но Корд нямаше намерение да остави местопрестъплението без охрана, особено с цяло ято репортери наблизо.

— Просто не ми се ще да вися тука през целия ден.

— Мисля, че няма да…

Дочу се шум от чупене на клонки и приближаващи се стъпки.

Двамата се извърнаха към гората. Ръката на Корд отново бе върху пистолета. Слоукъм пусна ролката с лентата на земята и тя се затъркаля, правейки дълга жълта пътечка. Той също посегна към оръжието си.

Шумът ставаше по-силен. Не виждаха източника му, но явно беше откъм шипковия храст, на който бе закачена хартийката.

— Татко!

Тя задъхано тичаше към него с развени коси, а лицето й бе мръсно и запотено. Единият й чорап се бе смъкнал от коляното до глезена и гъста тиня се стичаше по краката и ръцете й.

— Сара!

Божичко! Собствената му дъщеря. Беше хванал оръжието си и за малко да се възползва от него.

— О, Сара! Какво правиш тук?

— Съжалявам, татко. Нещо не ми беше добре. Влязох в училището и изведнъж ми прилоша. — Репетираните думи прозвучаха монотонно.

Боже мой…

Корд се наведе над нея. Лъхна го аромата на шампоана, който бе сред подаръците й за Великден. На теменужки.

— Ти никога, никога не трябва да ходиш там, където татко работи. Разбра ли? Никога! Освен ако аз не те заведа.

На лицето й бе изписано разкаяние. Тя погледна крака си и протегна мръсната си ръка.

— Паднах.

Корд извади добре изгладената си носна кърпа и изтри тинята от ръцете и краката й. Видя, че няма рани или драскотини и отново я погледна в очите. В гласа му все още имаше гняв, когато я попита:

— Не видя ли някой там? Говорила ли си с някого в гората?

Падането й не бе довело до очакваното съчувствие. Тя се уплаши от реакцията на баща си.

Той повтори:

— Отговори ми!

Кой бе най-безопасният отговор? Тя поклати глава.

— Никого ли не видя?

Тя се поколеба и преглътна.

— В училище ми прилоша.

Корд се вгледа за миг в светлите й очи.

— Скъпа, говорили сме за това. На теб не ти прилошава. Само така ти се струва.

Един млад репортер вдигна фотоапарата си и ги снима, докато Корд отмяташе кичур руса коса от очите й. Корд го изгледа свирепо.

— Като че ли имам бодлички в корема.

— Трябва да отидеш на училище.

— Не искам! Мразя училището! — Пронизителният й глас изпълни поляната.

Корд хвърли поглед към журналистите, които наблюдаваха сцената с различна степен на интерес и съчувствие.

— Хайде. Качвай се в колата.

— Не! — захленчи тя. — Няма да отида! Не можеш да ме накараш.

На Корд му идеше да закрещи от безсилие.

— Млада госпожице, качвай се в тази кола. Повече няма да ти повтарям.

— Моля те. — Лицето й бе изпълнено със страшно разочарование.

— Сега.

Сара видя, че планът й няма да успее и тръгна към служебната кола на Корд. Той я проследи с поглед, подозирайки, че може да хукне към гората. Тя се спря и напрегнато се взря в гъсталаците.

— Сара?

Тя не се обърна. Качи се в колата и затръшна вратата.

— Деца — промърмори Корд.

— Откри ли нещо? — попита Слоукъм.

Корд прикрепи картонче към торбичката с вестникарската изрезка, която бе намерил. Подписа се и я подаде на Слоукъм. Краткият материал бе за снощното убийство. Редакторът бе успял да вмъкне само пет абзаца преди отпечатването на вестника. Късчето бе изрязано със зловеща точност, безупречно равно, като с бръснач.

Заглавието гласеше: „Студентка от Одън, изнасилена и убита“.

Снимката към тази история не бе от местопроизшествието, а бе взета от статия, публикувана в „Реджистър“ преди няколко месеца относно църковен пикник, на който присъстваше Корд със своето семейство. Отдолу пишеше: „Детектив Уилям Корд, разследващ случая, сниман тук миналия март с жена си Даян и децата си, Джейми — на 15 и Сара — на 9 години“.

— По дяволите, Бил.

Слоукъм имаше предвид разкривените думи, написани с червено мастило до фотографията.

Беше написано: „ДЖЕНИ ТРЯБВАШЕ ДА УМРЕ. ТОВА БИ МОГЛО ДА СЕ СЛУЧИ И С ТЯХ.“

2.

Те бавно се изкачваха по стълбите. Единият усещаше луксозния килим под ботушите си, а другият изобщо нищо не усещаше.

Вятърът виеше навън. Над това богаташко предградие се бе разразила пролетна буря, макар че във великолепната къща бе топло, а вятърът и дъждът изглеждаха много далечни. Бил Корд, стиснал шапка в ръка, с внимателно изтрити ботуши, видя как мъжът се спря в тъмния коридор и после бързо хвана дръжката на една врата. Пак се поколеба, след това бутна вратата и щракна ключа на лампата.

— Не е наложително да стоите тук — меко каза Корд.

Ричард Гебън не отговори и влезе в стаята, застлана с розов килим. Там бе израсла дъщеря му.

— Тя ще бъде добре — каза Гебън със слаб глас.

Корд не знаеше дали той има предвид жена си, която бе в спалнята на долния етаж, замаяна от успокоителни лекарства, или дъщеря си, намираща се в момента върху емайлирана маса при съдебния лекар на двеста мили оттук.

Ще бъде добре.

Ричард Гебън беше високо подстриган бизнесмен със следи от младежко акне по лицето си. Типичен жител на Средния запад, той бе на средна възраст и беше богат. За хора като Гебън животът се движи от правила и закони, а не от съдбата. Корд подозираше, че в момента този човек се мъчи да разбере причината за смъртта на дъщеря си.

— Значи сам сте шофирал през целия път дотук — каза Гебън.

— Не, сър, дойдох с полет на „Мидуест Еър“.

Гебън потърка несъзнателно часовника си „Ролекс“ по сипаничавата си буза. Докосна очите си със странен жест, сякаш се чудеше защо не плаче.

Корд кимна към скрина й и попита:

— Може ли?

— Спомням си я последния път вкъщи, когато тръгна за училище, беше в Деня на благодарността… Извинете?

— Скринът й. Бих искал да го огледам.

Гебън махна разсеяно с ръка. Корд отиде до скрина, но не го отвори веднага.

— Деня на благодарността. Беше оставила завивките си съвсем омотани. Всичко беше накуп. След като тя потегли за летището, майка й се качи тук, оправи леглото и го нагласи точно така… — Корд погледна трите карирани възглавнички в розово и бяло върху юргана. Плюшено куче с черни копчета вместо очи си подаваше главата изпод тях. — Жена ми доста си поигра, докато натъкми кучето.

Гебън пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее.

— Тя… Всъщност Джени обичаше…

Какво щеше да каже? Че е обичала живота? Че е обичала хората? Обичала е цветята, котенцата, поезията, милосърдието? Гебън млъкна, може би притеснен, че в този момент не е способен да измисли нещо повече от евтини клишета. Смъртта, Корд го знаеше, ни кара да се чувстваме ужасно нелепо.

Той се извърна от Гебън и се приближи до скрина на Джени. Усети различни аромати. Тя си държеше дузина шишенца с парфюми върху тоалетната масичка с огледало. Флаконът с „L’Air Du Temps“ беше пълен, но шишенцето с обикновен одеколон беше почти празно. Той го вдигна, погледна етикета и го остави на мястото му. Дланта му щеше да задържи в продължение на дни острия аромат, който си спомняше от миналата нощ край езерото.

В скрина имаше само дрехи. Над него върху корково табло бяха закачени стотина пощенски картички и снимки. Ръката на Джени, обвила талиите на десетки момчета с различни лица, в еднакви пози. Тъмната й коса изглеждаше по-тъмна през лятото, макар че това навярно беше трик на любителските фотографии с „Кодак“. Тя често я бе прибирала назад. Бе спортувала волейбол и дузина снимки я показваха как играе с решителен и запален израз на лицето. Корд попита дали може да вземе една от снимките в близък план, където хубавичкото й лице лъщеше от пот. Гебън сви рамене. Как мразеше Корд тази част от своята професия, да човърка в раните на хората.

Корд докосна няколко неотдавнашни фотографии на момичето с приятели. Гебън потвърди, че всички те са в други колежи — с изключение на Емили Роситър, която бе сегашната съквартирантка на Джени в Одън. Корд видя следните неща: ученическата й карта. Използвани билети от концерт на „Каубой Джънкиз“, от концерти на Бон Джоуви, на Били Джоел, от спектакъл на Пола Паундстоун. Поздравителна картичка с глупава карикатура на заек й честитеше вземането на шофьорска книжка.

Корд дръпна стола от бюрото й и седна. Огледа изтърканата повърхност пред себе си, нащърбена, изписана, изрисувана с нейни драскулки. Видя шишенце с туш. Снимка на Джени в рамка заедно с проскубан кокер шпаньол. Нейна снимка, как излиза от църква напролет, може би по Великден, а в краката й се виждаха сини минзухари.

Тя умря върху килим от млечносини зюмбюли.

В разкривена глинена чаша имаше изгризан жълт молив с изтрита гумичка. Корд го вдигна, усещайки под пръстите си грубите вдлъбнатини от зъбите на Джени Гебън. Той потърка дървото, мислейки си, че някога е било навлажнено от нея. Върна молива обратно.

Прегледа бюрото, в което имаше гимназиални писмени работи, квадратчета от опаковъчна хартия, стари поздравителни картички.

— Някакви дневници или писма?

Гебън се взираше в детектива.

— Не зная. Би трябвало да са там. — Кимна към бюрото.

Корд отново огледа внимателно всичко. Нямаше заплашителни писма или бележки от отблъснати приятели. Нямаше каквато и да е лична кореспонденция. Той прегледа дрешника, побутвайки изобилието от дрехи встрани и провери по рафтовете. Не откри нищо особено и затвори двете крила.

Корд застана в средата на стаята с ръце на кръста и се взираше наоколо.

— Беше ли сгодена? Имаше ли си сериозен приятел?

Гебън се чудеше какво да отвърне.

— Тя имаше много приятели. Никой не би я наскърбил. Всички я обичаха.

— Да е скъсвала с някого напоследък?

— Не — каза Гебън и сви рамене по такъв начин, че Корд разбра — този човек изобщо не съзнава какво говори.

— Някой да е бил влюбен в нея?

— Никой, който познаваше Джени, не би могъл да я нарани — бавно рече Гебън. После добави: — Знаете ли какво си мислех? На никого не съм казал, след като ми се обадихте по телефона. Мъчех се да събера кураж. За всички хора — за баба й и дядо й, за нейните приятели, за семейството на брат ми — Джени е още жива. Те сигурно си мислят, че тя е в библиотеката и си учи.

— Сега ще си тръгвам, сър. Ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, обадете се, ще съм ви много благодарен. И ако намерите някакви писма или дневник, моля ви, изпратете ми ги колкото се може по-скоро. Може да се окажат доста важни. — Той подаде на Гебън една от евтините си визитни картички.

Гебън се взря в нея. После го погледна сериозно с тъмните си очи.

— Всичко ще бъде наред.

Той изрече това с такава сила, сякаш единствената му цел в момента бе да успокои Бил Корд.

Уинтън Кресги седеше в канцеларията си в главната административна сграда на Одънския университет. Стаята — с висок таван и дъбова ламперия — беше покрита с тъмносин мокет. Махагоновото му бюро бе доста обемисто. Понякога, слушайки по телефона някого с неособено голяма охота (което често се случваше), Кресги си представяше различни начини за изваждане на бюрото от канцеларията, без да се издраскат стените. В по-свободни от работа дни той действително се канеше да го премести. Можеше спокойно сам да свърши тази работа: Кресги беше висок над метър и деветдесет и тежеше сто и петнайсет килограма. Обиколката на ръката му над лакътя беше трийсет и осем сантиметра, на бедрата му — шейсет, и съвсем малък процент от тези размери представляваше тлъстина. (Никога не бе вдигал щанги, но бе запазил голяма част от мускулатурата си, придобита като бейзболист в колежа.)

Върху бюрото му имаше телефон с две линии, месингова лампа, бележник, настолен календар, отворен на сегашната седмица, снимка в рамка на привлекателна жена, седем снимки на деца, също в рамки и един лист хартия.

Листът, който Кресги притискаше с масивната си ръка, сякаш се боеше да не изхвърчи, съдържаше следните думи: Джени Гебън. Вторник, 10 ч. вечерта. Блакфут Понд. Общежитието Макренолдс. Любовници, студенти, преподаватели, кражба, изнасилване, друга причина? Сузан Биаготи? Под всичко това се мъдреше несръчна схема на университетския район, езерото и пътя около него. Кресги допря до ухото си края на сребърната си химикалка, която бе излъскал предишната вечер и огледа написаното.

Той начерта още няколко линии, задрасквайки едни думи и добавяйки други. Тъкмо рисуваше пунктирана линия от колежа до езерото, когато почукване на вратата го накара да подскочи. Докато секретарката му влезе в стаята, листът хартия бе смачкан и запратен в кошчето за боклук.

— Тя иска да те види — каза секретарката, хубава жена към края на трийсетте.

— Така ли.

Секретарката замълча и после добави:

— Тук си се покрил.

— Моля?

Тя рече:

— По-рано си мислех, че изразът е „прикривам се“. Както ако се прикриваш при стрелба от полицията или нещо подобно.

— От полицията ли? — попита Кресги.

— Но после разбрах, че се казвало „да се покрия“. Тоест да не те виждат.

— Всъщност не знам. Сега ли?

— Тя каза „сега“.

Кресги кимна. Отключи горното чекмедже и извади тъмносив полуавтоматичен пистолет „Торъс“, 9 мм. Провери дали има цял пълнител и пъхна оръжието в кобура на кръста си. Излезе от стаята с израз на непоколебима, почти театрална решителност, която секретарката забеляза, макар самият той да не съзнаваше това.

Ето как тя щеше да построи къщичката: ще намери малко земя — там, онази хубава поляна със златни и бели цветя, ей там отвъд прозореца, заобиколена от сребристозелени дървета. Тя виждаше от своята килия как високата трева се полюшва под лекия вятър като опашката на лениво коте. После тя ще повика своите приятели животните и…

— Сара, не чуваш ли?

Главата й рязко се извърна от прозореца и тя се срещна с втренчените погледи на трийсет и две деца и една учителка. Сара ахна стреснато и спря да диша. Сърцето й потръпна, а след това трескаво заби.

— Искам да те изпитам. Ела тук.

Сара седеше неподвижно и усещаше как топлината от лицето й се разлива по ръцете и гърдите й.

Госпожа Бидърсън се усмихна и лицето й бе благо като на Сарината баба. Госпожа Бидърсън много се усмихваше. Тя никога не повишаваше тон на Сара, никога не й крещеше, никога не я водеше за ръка в директорския кабинет, както правеше с момчетата, които драскаха по чиновете или се биеха. Госпожа Бидърсън винаги говореше на Сара с мек и кротък глас.

Сара я мразеше повече от всички на света.

— Хайде, Сара. Това е само упражнение. Няма да ти слагам оценка.

Момичето погледна към чина си. Там беше хапчето, което майка й бе дала. Но все още не бе дошло време да го пие.

— Хайде, Сара.

Сара се изправи, ръцете й бяха отпуснати встрани, твърде натежали, за да ги помръдне. Тя отиде до мястото на заколение и се обърна към класа. Почувства как усмивката на госпожа Бидърсън направо изгаря врата й. Погледна към дърветата зад прозореца. О, свободата на дърветата! Тя сякаш подушваше мириса на дървесната кора, чувстваше мъха сред бръшляна, виждаше вратата към тайния тунел в нейната къщичка.

Поглеждайки към лицата на съучениците си, тя зърна хилещата се Присила Уитлок, видя как Денис Морган подигравателно свива дебелите си устни, а Брад Мибок върти очи нагоре. Гръмогласен смях я шибна в лицето. Тя виждаше как към нея присмехулно сочат момчетата, как й се подиграват момичетата с дълъг червен маникюр и дрънчащи гривни, нейни връстнички, но с кръгли оформени гърди, с грим и високи токчета…

И госпожа Бидърсън, която виждаше само отегчените физиономии на своите ученици и чуваше единствено скимтенето на Сара, каза:

— Сара, твоята дума е „обяснявам“.

Звуците изплющяха по Сара като силен шамар. Баща й бе помогнал за тази дума. Но тя знаеше, че тук има няколко букви, които я затрудняваха. Тя започна да плаче.

— Правила си това преди — говореше усмихнатата госпожа Бидърсън с нейния мек, лъжлив, подправен, змийски глас. — Ти не се стараеш, Сара. Всички ние трябва да се стараем. — Госпожа Бидърсън докосна розовата брошка на деколтето си. — „Обяснявам“ е в списъка за домашно. Учила ли си по списъка?

Сара кимна.

— Ако си го учила, тогава няма за какво да плачеш.

Сега вече всички ще знаят, че е заплакала, дори учениците от последните чинове.

— Не мога.

— Нали не искаш да смятаме, че ти е толкова трудно? „Обяснявам“.

Хълцайки, Сара каза:

— „О“.

— Много добре. — Змията се усмихна.

Коленете й трепереха.

— Не знам. Не мога. — Още сълзи.

— Коя е следващата буква?

— Не знам.

— Опитай.

— О-В…

Госпожа Бидърсън изпусна дълбока въздишка.

— Добре, Сара. Седни…

— Вкъщи успях да го направя…

— … си на мястото. Някой друг?

И Присила Уитлок дори не се изправи, а гледайки право в Сара, произнесе буквите една по една за времето, в което Сара успя само да поеме дъх, за да потисне страха си.

В този миг тя го усети. Първо тънка струйка. После цял порой и когато гащичките й съвсем се намокриха, тя си сложи ръката отдолу, за да го спре, макар да съзнаваше, че е твърде късно. Топлата влага се стичаше по краката и госпожа Бидърсън започна да повтаря: „Боже мой, боже мой“, а някои от класа извърнаха главите си встрани, което беше също толкова зле, колкото и втренчените погледи на останалите, защото тя знаеше, че тази история ще се пръсне из целия град и всички ще научат, дори дядо й горе в небето ще узнае…

Сара закри глава с ръце и хукна към вратата, блъскайки я с рамо. Стъклото се разби и цъфна паяжина от пукнатини. Тя се втурна надолу по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и слепешката побягна по коридора към входа на училището, оставяйки по линолеума ивички и капчици от своя позор, подобно на частици от буквите, които отново я бяха победили.

Жената каза:

— Всичко, което трябва да се направи и държа на това.

Декан Катерин Ларъби беше петдесет и пет годишна и ако човек си присвиеше малко очите, приличаше на Маргарет Тачър. Прошарена коса, кръгло лице, набита фигура. Решителна челюст. Уморени, но строги очи. Хладина в ъгълчетата им, която Бил Корд сметна за постоянна, а не възникнала поради убийството. Тя не бе положила грима си добре и пудрата се бе насъбрала в гънките около устата и по челото й.

Той въздъхна дълбоко. Все още му се гадеше от друсащия полет на връщане от Сейнт Луис и още повече заради лудешкото шофиране от местното летище, за да успее за тази среща.

През прозореца на прохладния й кабинет Корд виждаше ясно квадратния вътрешен двор с грижливо подстригана трева, обграден от току-що разлистени дървета. По алеите и пътеките вървяха студенти; на Корд му се струваше, че те се движат със забавен ритъм. В спомените му от колежа сякаш всичко бе много по-трескаво. Той непрекъснато бързаше, втурваше се в клас запотен, неподготвен.

На прага се появи мъж, висок и набит чернокож.

— А — рече госпожа деканът, — детектив Корд. Уинтън Кресги, началник на университетската охрана. — Корд стисна мазолестата огромна ръка и трепна, когато скъпото сако на Кресги се отвори, разкривайки впечатляващия автоматичен пистолет.

Деканът гледаше Кресги, но когато заговори, сякаш се обръщаше към шестнайсетте хиляди родители на своите осем хиляди повереници.

— Трябва да го заловим този мъж. Непременно ще го заловим.

Корд каза:

— Бих желал да разпитам приятелите и преподавателите на Джени колкото се може по-скоро.

Късите пръсти на декана вече за трети път подреждаха една писалка.

— Разбира се — отвърна тя след миг. — Наложително ли е?

Корд извади пачка празни картончета.

— Искам да задам няколко предварителни въпроса. Тук имам неин адрес. Сградата Макренолдс. Така ли е?

— Точно така. Тя беше от ПНС — отвърна Кресги, а деканът се намръщи.

Корд започна да пише. Водеше си бележките с печатни главни букви, които с извитите си линии придаваха нещо ориенталско на неговия почерк.

— ПНС? Някакво студентско дружество ли е това?

— Не — обясни Кресги, — така се наричат самите колежани. Тези, които не членуват в никакви клубове. Означава Проклети Независими Студенти. — Деканът го загледа втренчено и Кресги добави: — Е, поне така говорят.

Деканът рече:

— Съществуват толкова проблеми.

— Моля? — запита Корд.

— Може да ни съдят — обясни тя. — Когато говорих с баща й снощи, той заяви, че може да съди университета. Казах му, че това не се е случило в района на университета.

— Така е — рече Кресги. — Имам предвид, че не е станало в университетското градче.

Корд изчака учтиво някой от тях да добави нещо и после продължи:

— Бих искал да получа списък на всички живущи, на всички служители, на помощния персонал и така нататък, в тази сграда…

— Това е доста голямо общежитие — каза деканът. — По този начин може да се предизвика, струва ми се, паника.

— … както и на нейните преподаватели и студентите във всички групи, където е учила. — Корд забеляза, че декан Ларъби нищо не записва. Чу шумолене до себе си. Кресги нахвърляше бележки със сребърна химикалка в подвързан с кожа бележник. Корд попита: — Бих желал да разбера дали е ходила на психотерапевт или друг лекар. И искам списък на служители в колежа, осъждани за тежки престъпления.

С леден глас, като на свален министър-председател, декан Ларъби заяви:

— Сигурна съм, че нямаме такива.

— Всичко се случва — рече Корд.

— Ще проверя — каза Кресги.

— Гарантирам ви, че нямаме престъпници сред личния състав.

— Вероятно е така — любезно се съгласи Корд. Обърна се към Кресги: — Вие ще бъдете моята свръзка тук, нали?

— Разбира се.

Корд разбърка своите картончета. Попита Кресги:

— Ще можете ли да ми изпратите тези сведения колкото се може по-скоро?

— Няма проблеми, детектив — рече Кресги. — И спокойно мога да разпитам някои от студентите вместо вас, или професорите. Познавам лично много от тях и…

Корд усети, че е престанал да обръща внимание на Кресги. Вдигна поглед и се усмихна:

— Извинете?

Когато Кресги повтори предложението си, Корд рече:

— Не е необходимо, благодаря.

— Просто ви го казвам, ако имате нужда от помощ.

Корд се обърна към декана.

— Бих искал някаква стая.

— Стая ли? — попита декан Ларъби.

— За разговорите. Предпочитаме да го направим в района на университета.

— Студентският съюз разполага с много стаи за различни дейности — каза Кресги.

Корд си отбеляза нещо на едно от картончетата.

— Бихте ли ангажирали една за мен?

Последва кратка пауза и Кресги рече:

— Ще уредя това.

— Детектив… — В гласа на декана се долавяше отчаяна нотка.

Двамата мъже я погледнаха. Тя сложи двете си длани на бюрото, сякаш се канеше да стане и да изнесе лекция. Пръстите й докоснаха дървото с две почуквания и Корд забеляза пръстени — с голям пурпурен камък — на лявата й ръка и дори още по-голям и жълт — на дясната. Сама си ги е избрала, помисли си Корд.

— Тук имаме един сложен проблем — рече тя. — Сигурно четете „Реджистър“ и навярно знаете, че нашият колеж се намира във финансова криза. Приемът ни е най-ниският от двадесет и три години насам. — Тя се усмихна кисело. — Високата раждаемост отдавна е история.

Корд наистина четеше „Реджистър“. Но нямаше представа за финансовото състояние на университета Одън.

— Разбира се, в наш интерес е колкото се може по-скоро да бъде открит извършителят на това престъпление. Обаче не искаме да изглежда, че сме изпаднали в паника. Вече ми се обади един от спонсорите на колежа. Той е много обезпокоен от случилото се. — Корд я гледаше безизразно. — Когато спонсорите са загрижени, аз също съм загрижена.

Кресги каза:

— Подсилихме с допълнителни охранителни патрули вечер.

Корд рече, че това е хубаво.

Деканът продължи, сякаш никой не бе продумвал:

— Сега приемаме молби за есенния семестър и те са много по-малко, отколкото сме очаквали. — Тя поглади бузата си с кутрето си, което мина само на милиметър покрай неравна ивица от премиерския й грим. — Не е ли най-вероятно това да е бил скитник или нещо подобно? Човек, който не е свързан с колежа?

Кресги рече:

— Не можем да приемем нищо за дадено, декан.

Деканът също не обръщаше внимание на Кресги. Тя му бе началник и се справяше в това отношение по-добре и от Корд.

— Просто в момента нищо не знаем — каза Корд.

Кресги рече:

— Исках да спомена едно нещо. Убийството на Биаготи.

Деканът изграчи:

— Уинтън, Сузан не живееше в университетското градче. Била е убита при опит за грабеж. Нали така е станало, детектив?

— Сузан Биаготи ли? Доколкото си спомням, приличаше на грабеж.

Деканът продължи:

— Колежът изобщо нямаше нищо общо с това. Следователно…

— Онзи случай изобщо не бе решен, декан — монотонно прозвуча баритонът на Кресги. — Просто се сетих за него.

— … защо трябва да повдигаме този въпрос?

Корд се обърна и към двамата:

— Мисля, че няма връзка. Но все пак ще го проуча.

— Не е имало връзка — раздразнително рече деканът.

— Да, госпожо. Сигурен съм, че е така. А сега трябва веднага да се заема с работа, за да хванем този тип. Нали ще осигурите онази информация, Уилям?

— Уинтън.

— Извинявайте.

— Всъщност, детектив, исках да ви попитам нещо. За мотивите при подобно престъпление. Аз…

Корд каза:

— Съжалявам, вече доста закъснях. Ако можете просто да ми осигурите колкото се може повече от онази информация през следващия час, ще съм ви много благодарен. И стаята. Не забравяйте стаята.

Широкото мрачно лице на Кресги кимна бавно.

— Ще ви я дам, когато я поискате.

Даян Корд притискаше телефонната слушалка плътно до ухото си. Все още държеше торба с покупки в мускулестата си ръка.

— О, не… — Тя изслуша още малко и после отдалечи телефона от устата си. Извика: — Сара? Сара, вкъщи ли си?

Тишина, нарушавана само от бръмченето на хладилника.

— Не. Не се е върнала още. Когато е разстроена, понякога се крие в гората.

Даян наклони глава, докато слушаше Сарината учителка да обяснява колко обезпокоени били всички те. Госпожа Бидърсън също така добави деликатно, че момичето се е заплесвало през цялата сутрин преди изпитването.

— Наистина й съчувствам, госпожо Корд. Но тя просто трябва да прави повече усилия. Тя сама си причинява много от своите проблеми.

Даян кимаше на телефона. Накрая изрече думите, с които май завършваха толкова много от тези разговори:

— Ще си поговорим с нея по този въпрос. Ще поговорим.

Двете затвориха телефона.

Даян Корд беше в сини джинси и виненочервена памучна блуза. С проблясващото на врата си златно кръстче, подарено по случай завършването на гимназията, тя приличаше на миловидна, току-що изгряла кънтри певица. Косата й бе бухнала и сресана назад. С широки рамене и тесен ханш, Даян имаше фигура, която добре бе понесла раждането на две деца и четиридесет и трите й години. На челото си имаше малък белег като полумесец от сблъсъка й с ръба на желязна тръба, когато бе на четири години.

Даян остави покупките на масата и се върна до задния вход, за да прибере ключовете си от вратата.

Нямаше ключове.

Тя се помъчи да си спомни — беше се втурнала от колата към къщата, когато чу телефона да звъни. Провери по закачалките, плотовете, в портмонето си, във фризера (бе ги намирала вътре неведнъж). За всеки случай реши да провери и в колата, да не би да ги е оставила там. Пъхна глава през отвореното стъкло и ги видя. Висяха на таблото. Поклати глава заради разсеяността си и измъкна ключовете. Върна се обратно в кухнята. На прага изведнъж замръзна.

Как тогава бе влязла без ключове?

Задната врата е била отворена.

Там имаше само секретна ключалка и тя можеше да се отваря единствено с ключ. Даян ясно си спомняше, че бе заключила, когато тръгна на пазар. Някой бе влязъл в къщата и бе излязъл, без да си направи труда да заключи.

Бил бе полицай от дванайсет години и си бе създал съответните врагове; хиляди пъти напомняше на децата винаги да заключват при излизане.

Но Сара, разбира се, можеше да пренебрегне хиляди строги предупреждения.

Момичето вероятно се е върнало вкъщи, за да се измие след инцидента в училище и после е хукнало навън да се скрие във вълшебната си гора, забравяйки да заключи вратата. Ще си поговорим с нея… Но после Даян реши, не, на детето вече доста му се е насъбрало. Днес никакво хокане. Тя се върна в кухнята, прибра ключовете в портмонето си и започна да мисли за вечерята.

Тя е седнала в гората, свита на кълбо, притиснала брадичка до коленете си, между вълшебните камъни. Сега Сара Корд диша бавно. Цели часове й бяха нужни, за да се успокои. Докато дойде дотук, пробягвайки двете мили от училището, роклята и гащичките й се бяха изсушили, но тя все още се чувства мръсна — сякаш някакъв магьосник е излял отровна течност по нея.

Тя вече не плаче.

Сара лежи върху тревата, която е наскубала от близката поляна и е разстелила по средата като легло. Тя вдига подгъва на роклята си до кръста, сякаш слънчевите лъчи ще изчистят отровата напълно и затваря очи. Главата й натежава като камък и тя чувства как се носи във водата на канала, обграждащ стар замък. Замъкът Байдербъг…

Сара вдига поглед към облаците.

Огромно куче с гигантски криле, колесница, теглена от летяща риба и там горе — шеметно високо — е застанал бог, стиснал страшна тояга. Той е обут в златни сандали, които са вълшебни и го понасят над това ужасно място, земята…

Заспивайки, тя си представя как този бог се превръща във вълшебник.

Когато се събужда, изминало е може би повече от час. Изчезнали са колесницата, летящата риба, богът с тоягата.

Но Сара открива, че при нея е имало посетител.

Тя се изправя и придърпва полата си надолу. После внимателно протяга ръка и взема Редфорд Т. Редфорд, най-умният мечок на света, който седи до нея и мъхнатото му лице се взира в нея с весели, стъклени очи. Тя го остави на леглото си тази сутрин, след като със сълзи го прегърна за довиждане, преди да тръгне за училище. Няма представа как е попаднал тук. Под панделката около врата му има листче. Сара го разгръща и за миг изпада в паника, виждайки, че то съдържа думи, които сега тя трябва да прочете. Но после се успокоява и започва да чете буква по буква. След петнайсет минути изнурителен труд успява да прочете цялата бележка.

Тя е потресена и ужасена от смисъла. Недоверчива към думите, Сара решава, че сигурно грешно ги е прочела. Прави нов опит и разбира, о, не, всичко вярно е прочела.

Първата й мисъл е, че тя никога не би могла да стори това, което подсказват разкривените печатни букви.

Но поглеждайки наоколо към гъстата гора, където се е крила толкова често след бягства от училище, гората, в която се чувства повече у дома, отколкото в собствената си стая, страхът постепенно изчезва.

И накрая се превръща в радостно очакване.

Сара се изправя на крака, докато си мисли, че част от написаното в бележката е съвсем вярно. Наистина на нея друго не й остава.

3.

Шерифската служба на Ню Лебънън представляваше малка сграда. Имаше четири самостоятелни канцеларии — за шерифа, за детективите Корд и Слоукъм и за Ема, която беше радиодиспечер и секретарка. В централното помещение се намираха осем сиви стандартни бюра за полицаите. Дълъг коридор встрани водеше към двете арестантски килии. На стената имаше рафт с три пушки и пет черни автомата AR-15s. Стаята бе пълна с неизчетени и незаведени в архива писмени материали, типично за полицейската служба в кое да е друго малко градче в страната.

Джим Слоукъм, току-що завърнал се от езерото, вдигна поглед от бюрото си, където се бе отпуснал на разнебитения стол и четеше „Реджистър“. Шерифът Стив Рибън се бе изправил над него. Рибън, масивен и с червеникав загар от слънцето като на печена сьомга, шляпаше мощното си бедро с книга. Какво ли пък иска Начетеният рибар сега? Слоукъм вдигна вежди.

— Дяволска работа. — Той вдигна вестника подобно на стоппалка. Беше сгънат на материала за убийството на Гебън.

Рибън наклони глава, искайки да каже, да, да, прочетох го.

— Я ела в моята бърлога, Джим.

Слоукъм последва шерифа в петте крачки до неговата стая. Рибън седна, Слоукъм остана прав до вратата.

Колко хитро, просто си сменихме местата.

— Тук ли е Бил? — попита Рибън.

— Сутринта отлетя до Сейнт Луис да говори с бащата на момичето…

— Какво е направил?

— Отлетя до Сейнт Луис. Да говори с бащата на…

Рибън каза:

— Момичето, дето беше убито? Това ли момиче? За какво го е направил? Да не си мисли, че сме зарити с купища пари?

Слоукъм реши да не отговаря вместо Бил и само рече:

— Той каза, че иска всички да се съберем заради случая. Май беше в четири.

— Не бива да пръскаме пари, известно му е това, надявам се. Но както и да е, искаше ми се да пообсъдя нещо с тебе. Това убийство доста ме безпокои. Не било грабеж, доколкото разбрах.

— Тъй изглежда.

— Забелязах, че има нещо общо между станалото и други два случая, за които съм чел. Хрумна ми, че може да имаме проблем с култов убиец.

— Култов убиец ли? — предпазливо попита Слоукъм.

Книгата се стовари върху бюрото. С меки корици, раздърпана от четене във вана или в хамак. „Жестоки ритуали“. На корицата имаше три черно-бели фотографии на хубави момичета върху цветна снимка на опръскана с кръв колода карти.

— К’во е пък туй? — Слоукъм я вдигна.

— Искам да я прочетеш. Искам да поразмислиш над нея. Това е за оня сатанист в Аризона преди две години. Истинска история. Има много сходства между това, което се е случило тук, и онзи тип.

Слоукъм прелисти илюстрациите на местопрестъпленията.

— Нима мислиш, че е същият?

— Не, онзи са го хванали. Излежава доживотна присъда в Темпъл, но има… сходства. — Рибън провлачи думата. — Доста ужасно.

— Дявол да го вземе, били са хубавки. — Слоукъм се втренчи в абитуриентските снимки на жертвите.

Рибън разсеяно поглади с ръка черната си полиестерна вратовръзка и тихо каза:

— Това, което искам от тебе, е да отидеш в Хигинс. Щатската полиция там разполага с отдел по психология. Разгледай проблема заедно с тях.

— Така ли смяташ? — Слоукъм прочете откъс, в който авторът описваше какво е сторил аризонският убиец с една студентка. Неохотно откъсна поглед от книгата и рече: — Ще кажа на Бил.

— Не, няма нужда. Просто се обади на момчетата в Хигинс и си уговори среща.

Слоукъм се ухили.

— Дадено. Няма да летя.

— Какво?

— Няма да летя дотам.

— Че защо?… О, да, да. — Шерифът добави: — Тази история трябва непременно да се разчуе.

— Как така?

— Ами трябва да сме сигурни, че момичетата в града са били предупредени — рече Рибън.

— Това няма ли донякъде да ни обърка нещата?

— Наш дълг е да опазваме живота на хората.

Слоукъм отново запрелисти страниците. Рибън се наклони напред и почука по книгата.

— Прочети я. Ще ти хареса. Това е нещо истинско, и както казват, не можеш да се откъснеш от него.

Обединеният град Ню Лебънън1 с неохота бе приел необичайното си име. Когато селището бе основано някъде около 1840 година, всички хубави имена — на европейски столици и на благозвучни библейски места — вече бяха заети. Накрая спорът за името изправи едни срещу други привържениците на Ню Лебънън и Ню Люксембург. Тъй като първото напомняше почтително за Стария завет, резултатът от гласуването беше предопределен.

Градът се намираше в окръг Харисън, наречен по името на Уилям Хенри Харисън, но не заради трийсетте му дни като президент, а заради губернаторската му служба в териториите Индиана, по време на която той рязко намалил броя на местните индиански племена и позволил на окръзи, като носещия името му, да запазят състава си и до днес: предимно с бяло население, предимно протестанти и предимно селяни. Икономиката на Ню Лебънън се крепеше върху млякото, царевицата и соята, макар че имаше няколко малки фабрики и една голяма печатница, която вършеше доста работа за издатели в Чикаго, Сейнт Луис и Ню Йорк (включително винаги скандалното списание „Mon Cher“, чиито бракувани броеве наводняваха ежемесечно града, подобно на изхвърлени царевични кочани по жътва).

В Ню Лебънън се намираше и единственият четиригодишен колеж в разстояние на стотина мили. Университетът Одън увеличаваше градското население до четиринайсет хиляди души от август до май и даваше възможност на местните жители да посещават концерти на второкласни оркестри и спектакли на авангардни театрални трупи, с което те се хвалеха, но рядко ги удостояваха с присъствието си. Фактически нямаше почти никакъв контакт между Одън и местните хора, никой от които не можеше да си позволи учебната такса от седемнайсет хиляди долара годишно, която предлагаше, умножена по четири, само едно хуманитарно образование и каква, по дяволите, бе ползата от него?

Жителите изпитваха противоречиви чувства към студентите. Колежът беше едно предимство, не можеше да се отрече това: хиляди младежи, които нямаше какво друго да правят, освен да се хранят навън, да ходят на кино и да пренареждат студентските си стаи. Нещо повече — всяка година имаше ново попълнение от тях, подобно на ежегодно потомство от прасета и телета. И някои местни жители дори чувстваха смътна гордост, когато професорът по икономически науки към Одънския университет Андрю Шън се появяваше в „Среща с пресата“2, или пък щом някоя книга от професора по английски Джон Стенли Харод получеше ласкава рецензия в „Ню Йорк Таймс“, чиито абонати бяха цели четиридесет и седем души от Ню Лебънън.

От друга страна, Одън беше едно бреме. Тия прахосващи пари младежи се напиваха, повръщаха, подиграваха се, обкичваха дърветата с тоалетна хартия и чупеха стъкла. Те безсрамно купуваха кондоми пред деца от началните класове. Движеха се важно наоколо като някакви банкери. Изгаряха портрети на политици, а понякога и знамена. Бяха педерасти и лесбийки. Бяха евреи и католици. Бяха от източните щати.

Бил Корд не бе рожба на Одън, макар и от Ню Лебънън. Роден и израснал тук, той бе дръзнал да се откъсне само за четирите години служба (охранявайки с M-16 ракетни бази в Западна Германия) и за още няколко години в Мисури като полицай и после детектив в полицейския участък на Сейнт Луис. Върна се в Ню Лебънън и след шест месеца размотаване, преподавайки в неделното училище и обмисляйки как да започне предприемачески бизнес, кандидатства за работа в шерифската служба на града. Неговият опит го правеше истински божи дар за Стив Рибън, чиято полицейска подготовка или най-близкото до нея се изчерпваше със службата му във военновъздушните сили (той и пушката му бяха защитавали В-525 в Канзас). След една година, като най-възрастен от новопостъпилите си колеги, Корд бе повишен до детектив и стана главният градски следовател по углавни престъпления.

Върху спретнатата стена над спретнатото му бюро в сто и четири годишната сграда се мъдреха няколко документи в рамки: диплома от Югозападния държавен университет и свидетелства от Института по полицейско управление в Чикаго, както и едно от Южния полицейски институт в Луисвил. Липсваха доказателства, но той също така бе посещавал различни квалификационни семинари на ФБР и курсове по право и нагледен анализ на разследването. Току-що се бе върнал от Сакраменто и едноседмичен курс към калифорнийското Министерство на правосъдието.

Документите, които той гордо бе закачил, всъщност само удостоверяваха някакво завършване; Корд не бе добър в науките. Той просто колекционираше думи, които го характеризираха. Беше настойчив, прилежен, в него имаше постоянство. Но Бил бе сякаш роден за оценка „добър“ и това не се променяше, независимо дали предметът беше ненавиждан от него (английски, обществени науки) или обичан (криминална психология или техники за анализ). Той пишеше бавно и правеше тежки практически доклади и макар като детектив работното му време да беше от осем до шест, той често оставаше до късно вечер, мъчейки се над статия в списания като „Съвременна съдебна медицина“ или „Криминално правосъдие“, или пък сравнявайки досиетата на заподозрени сред своите случаи с тези в „Бюлетина за углавните престъпления“.

Някои хора в града — т.е. хората, които работеха за него — смятаха, че Корд възприема службата си твърде сериозно, тъй като Ню Лебънън бе място, където хилядадоларовият праг на Наказателния кодекс между дребна и едра кражба не бе често пресичан и четири от миналогодишните шест смъртни случая бяха поради разсеяно боравене с оръжие или неспазване на техническата безопасност. От друга страна, процентът на Корд при арестите за углавни престъпления бе истинска прелест — 94 процента — а неговото съотношение между осъждане и арести бе 8,7:10. Корд си съхраняваше тези статистически факти в един купен на старо компютър IBM XT, главното техническо нововъведение в службата.

Сега той тъкмо бе прегледал предварителния отчет на следователя за Джени Гебън и стана от бюрото си. Излезе от шерифството и се запъти през коридора към бюфета. Докато вървеше, монета от двайсет и пет цента се появи в ръката му и той я затъркаля над единия си пръст към следващия, без да спира, гладко и плавно като някой сръчен мошеник. Баща му го бе научил на този трик. Корд-старши бе накарал момчето да се упражнява с ръка, протегната над стар кладенец в задния им двор. Ако изпуснеше монетата, тя цопваше долу и край. И баща му го застави да използва собствените си две монети. Напоследък Корд бе видял много неща по телевизията за взаимоотношенията между бащи и синове и си мислеше, че има нещо показателно в начина, по който баща му го научи на това умение. Беше възприел още няколко неща от своя старец: стойката му. Отвращението към повторните ипотеки. Отрано вдъхнатата любов към лова и риболова и напоследък, страхът от изхабяването на ума преди тялото. Май това бе всичко.

Корд бе наистина страхотен в трика с монетата.

Той влезе в трапезарията, която бе единственото място за събиране в сградата, достатъчно голямо да побере петима седнали яки мъже — като се изключи основната заседателна зала, понастоящем заета от Комитета за честването на сто и петдесетата годишнина на Ню Лебънън.

Той кимна на мъжете около нащърбената маса от талашит: Джим Слоукъм, Т. Т. Евънс — суховат детектив по углавни дела към шерифството на окръг Харисън, бивш морски пехотинец — и полицаят от Ню Лебънън Ланс Милър. В другия край на масата, между два празни стола, седеше Уинтън Кресги. Корд си помисли: Напрегнат като вързано ловджийско куче в първия ден на ловния сезон.

Той пусна монетата в джоба на панталона си и застана пред няколкото автомата за напитки. Тъкмо се канеше да заговори, когато Стив Рибън влезе. Корд му кимна и се облегна на автомата за кока-кола.

— Здрасти, Бил. Искам само да кажа няколко думи на хората по случая, ако нямаш нищо против. — Червендалестото лице на шерифа се обърна към мъжете така, сякаш се канеше да говори пред хилядна тълпа. Рибън се вгледа критично в Уинтън Кресги, който въплъщаваше две странности в този кабинет — беше чернокож и носеше костюм.

Кресги претегли погледа за момент, реши, че му се задава въпрос и рече:

— Аз съм от колежа.

— О. Добре. — Гласът на Рибън се засили, за да обхване всички. — Искам само да изкажа мнението си. Вие сте екипът по тоя случай. Сега Бил ви е шеф. — Той погледна Евънс. — С което, мисля, шериф Елисън ще се съгласи.

— Да, сър — рече Евънс. — Тук съм само в помощ.

— Сега, между нас казано — продължи Рибън, — всички вие имате детективски опит. — Тежките му сиви очи се насочиха към Корд. — А пък аз съм се натоварил с работа като кираджийски кон…

Корд кимна съчувствено. Пъстървата вече кълве и има избори през ноември.

— Затова не мога да се включа в разследването, както ми се иска. Но помнете, хората ще се взират в нас. Ще бъдат страшно любопитни как ще се справим сега, затова искам да бъдем, нали разбирате, повечко настъпателни. Проучих тук някои неща и доста ме безпокои тоя култов въпрос.

Корд мълчеше. Обади се Евънс:

— Култов ли?

— Най-напред искам да съставите досие на нашия убиец.

Джим Слоукъм каза:

— В такива случаи това е просто задължително.

Уинтън Кресги си го записа.

— Абсолютно — рече Рибън. — Знам, досега не сме имали такива убийци тук, в Ню Лебънън, но мисля, че се налага да сме в течение на нещата. При култовите убийци е важно да им се намери цаката. Да се открие какво точно ги кара да действат.

Кресги си записваше трескаво. Корд го изгледа кръвнишки и той спря да пише.

Рибън продължи:

— А досието трябва да включва две неща. Физическото описание на нашия човек, това е едно, и второ, какво става в мозъка му. Неща от най-различен род, например, дали е сексуално потиснат, дали мрази майка си, дали има проблеми, нали разбирате, да го вдига, дали са го пребивали като дете…

Корд, който на стената до бюрото си бе закачил една много употребявана схема за съставяне на криминално досие, кимаше сериозно и полека-лека смущението заради шефа му започна да се разпръсва.

— Изглежда важно — рече Милър и прокара ръка над изключително късо подстриганата си коса.

— Абсолютно — каза Рибън. — Проучих разследвания от тоя род. Има едно обезпокоително нещо и това е проблемът с луната. Помислете по въпроса. Тя е била убита в нощта, когато луната е изпълнила първата четвърт. Ето, може да има лунно фиксиране. А това е доста тревожно, знаете ли защо? Защото имаме две четвърти луна, пълнолуние и новолуние. Значи четири вероятни нападения…

— Но защо? — Уинтън Кресги зададе въпроса, който Корд се канеше да отправи.

Рибън търпеливо обясни:

— Това всъщност е целият период, когато нашият човек може отново да убие. В случая, бих казал, че той се простира от трийсет и шест часа преди пълнолунието до трийсет и шест часа след него.

Корд и Евънс, които четири години бяха разследвали заедно, започнаха да се споглеждат и да обръщат очи нагоре.

— Аха — каза Кресги и си записа.

Корд и Евънс пак се спогледаха.

— Е, това е моето мнение. Ще ви оставя, момчета. Накарайте ме да се гордея с вас и хванете тоя извратен тип. — И Рибън излезе от стаята.

Корд се изправи пред тях. Опита се да каже нещо учтиво.

— И така, предполагам, че бихме могли да разгледаме вероятността от сериен убиец в случая, но не ми се ще това да се разпространява. Не бива да внушаваме разни идеи. — Слоукъм сякаш понечи да се обади, ала нищо не каза и Корд продължи: — Сега смятам да поставя срок от десет дни, за да намерим заподозрян. И искам да имам установяване на самоличността му до два или три дни. — От практиката си в Сейнт Луис Корд помнеше правилото на четиридесет и осемте часа при разследвания за убийство: Ако не определиш самоличността на престъпника в рамките на четиридесет и осем часа след убийството, по всяка вероятност ще ти потрябват поне четири седмици, за да го откриеш.

— Знаете ли — рече Слоукъм, — има пълнолуние след около седем дни. — Той прелистваше „фермерски годишник“.

Корд деликатно каза:

— Мисля, че Стив има донякъде право. Трябва да внимаваме с тази лунна история, но не бива да изпускаме другите нишки заради нея. Просто трябва да я имаме предвид. — Корд отвори плика, който Кресги бе донесъл и извади няколко листа. — Уинтън беше така добър да ни донесе малко сведения за жертвата и сега искам да ги прегледаме.

Корд отвори и един свой плик. Измъкна лъскавата снимка на Джени Гебън на волейболното игрище. На нея се виждаха ясни очи, състезателна усмивка, потни петна по тениската й, по-пълна шия, отколкото би желало момиче на тази възраст. На снимката се забелязваха две метални халки на всяко ухо. Кога ли е била прибавена третата дупка, почуди се той.

Корд подаде снимката. Милър хвърли бърз поглед и я подаде на следващия.

— Не — сериозно възрази Корд. — Виж я добре. Запомни как е изглеждала.

Милър се смути за миг и после изпълни нареждането.

Когато снимката мина през всички, Корд рече:

— Сутринта заминах със самолет, за да се видя с баща й, но той не ми помогна много. Не успях да намеря дневници или писма, ала той щял да потърси. Каза, че не познава човек, който би искал да я нарани, но аз му пуснах мухата, че може и да не му е известно това. Все пак той ще огледа хората на погребението. Би могъл да си припомни за приятел или изобщо някой, който да й е имал зъб.

Кресги се обади:

— Затова ли отидохте толкова скоро да се срещнете с него? Чудех се защо го правите.

— Нима? — разсеяно каза Корд. Той се обърна към материалите, донесени от Кресги. — Джени Гебън е била на двайсет години. Била е студентка трета година в Одън. Няма заеми или стипендии, значи предимно таткото е плащал. Основната й специалност е била английска литература. Вижте, бих искал да си водите бележки. — Слоукъм и Милър хванаха писалки. Корд продължи: — Била е касиер на клуба по фолклор. В началото на семестъра е била доброволка в разнасяне на храна по домовете, но след два месеца се отказала. Работела по три дни седмично в канцеларията на декана по финансови въпроси.

— Този семестър е имала курс по френски, трета част. Преподавател й е бил Доминик Льофевър. Изучавала е „Гражданската война и сто години след нея“, с преподавател Рандолф Сейлс. „Съвременна литературна критика“, с Елейн Адлър-Блъм. „Чосър“, с Робърт… Остопович. Е, името е трудно за произнасяне. И още един предмет: „Връзката между психологията и литературата: деветнадесети и двадесети век“. Нейният учител тук, искам да кажа, нейният професор е бил Лион Гилкрист. Семинарът по същия предмет е бил при Брайън Оукън. И накрая, „Корените на натурализма“, при Чарлс Горни.

Корд се зачуди какво ли означават всички тези курсове. Самият Корд бе завършил сред по-добрите в своя випуск, защото колежът му бе с техническа насоченост. Той приключи набързо с материалите, които Кресги му бе донесъл и ги свърза с телбод. Бутна ги встрани.

— Извинете — обади се Кресги.

Корд вдигна поглед.

— Да?

— Просто исках да ви кажа, че проверих в поликлиниката. Не се е лекувала при лекар специалист и тази година е ходила там само веднъж. Трябвало да вземе антибиотици за бронхит.

— Не се е лекувала — повтори Корд. Фактът бе записан прилежно на картонче. Той не забеляза как Слоукъм и Милър се спогледаха.

— И още нещо — добави шефът на охраната, — отдел „Личен състав“ по принцип никога не назначава бивши престъпници. Затова, ако има такива сред персонала, значи те са скрили факта в своите автобиографии.

Евънс се обади:

— Тя явявала ли се е някога пред УДК?

Университетската дисциплинарна комисия. Кресги каза „не“.

— И така — рече Корд, надрасквайки набързо тези факти, — що се отнася до убийството, в около десет часа във вторник вечерта тя е била изнасилена и удушена, вероятно от човек, когото е познавала.

— Откъде разбрахте това? — попита Кресги и Корд го погледна раздразнено.

— Вижте какво… — започна Корд.

Евънс отговори на Кресги:

— Защото не е побягнала и защото той достатъчно се е приближил, за да я покори, без тя да се съпротивлява.

— Откъде знаете това?

— Ако се е съпротивлявала, щеше да има тъкан под ноктите й.

— От плат ли?

Слоукъм се изсмя. Евънс обясни:

— От кожа. Кожата на мъжа.

— Аха. — Кресги добави: — Но в такъв случай, ако го е познавала, той вероятно не е бил, ъ, нали разбирате, култов убиец.

Слоукъм изрече назидателно:

— Не е точно така, шефе. Голям процент от убийците при жертвоприношения познават своите жертви.

— О. Не знаех това.

Заседанието се изплъзваше от контрола на Корд. Той каза натъртено:

— Тук имаме много неизвестни. Възможно е мотивът да не е бил грабеж. А може и да е бил. Той може да се е уплашил, преди да вземе ценните й вещи.

Слоукъм се изсмя.

— Но тя е имала диамантено колие. Когато той е приключил с нея, можел е да го изтръгне просто ей така. — Той нагледно демонстрира късане на верижка от собствения си врат. — Не би отнело повече от две секунди.

— Каква е причината за смъртта според следователя? — попита Евънс.

— Така, както изглеждаше. Травматична асфиксия. Малки кръвоизливчета в очите. Счупена подезична кост. Нашият човек отначало е използвал ръцете си, после е довършил с тел или въже. Не намерихме никакво оръжие. Следователят каза, че мъжът е бил около трийсет сантиметра по-висок от нея. Не е бил много силен. Наложило му се е на няколко пъти да я стисне за врата. Направил го е отпред. О, и следователят предполага, че не е женен. Или пък сексуалният живот с жена му е бил зле.

— Защо? — попита Милър.

— Количеството на спермата. Вероятно не е правил секс от четири или пет седмици.

— В такъв случай значи искаш да кажеш, че е имал добър сексуален живот с жена си — обади се Джим Слоукъм.

Милър високо се изсмя; останалите, освен Корд, се подхилваха.

Корд погледна картончетата си и разстели някои от тях.

— Сега искам да съсредоточим усилията в четири направления. Първо, около търговския център и към шофьорите по шосе 302. Бих желал ти да се занимаеш с това, Джим. Това е трудна задача. Но шосето е доста натоварено и вероятно е имало хора, които са се прибирали у дома в около десет часа в онази вечер. — Корд надраска нещо върху едно картонче. — А, и провери дали някой е качвал стопаджии.

— Второ, Т. Т., мислех си дали ти не би могъл да се занимаеш с къщите около езерото.

Евънс кимна и Корд каза:

— Трето, двамата с Ланс ще установим приемна в колежа, където ще разговаряме със студенти и служители.

— Да, сър. — Дори седнал, Милър сякаш бе застанал мирно. — Какво точно…

— Ще обсъдим това по-късно. Искам ти да се обадиш в телефонната компания, за да откриеш какви разговори са били водени от общежитието между миналата събота и вторник вечерта.

Милър леко подсвирна.

— Кой знае колко студенти водят сума разговори, а?

— Сигурно — рече Корд. — И се нуждаем от заповед за обиск на спалнята в общежитието. Това е формалност, но трябва да подготвиш документите.

— Добре.

— И накрая искам всички отпечатъци, намерени около престъплението, да бъдат сравнени с тези на известни сексуални престъпници в окръга. Т. Т., дали ще можеш да съгласуваш това с вашата служба?

— Да. Ще поръчам копия на отпечатъците.

— Уинтън, предполагам, че вие там не вземате отпечатъци от студентите и професорите?

— Винаги съм мечтал за това, но не, не го правим.

Корд отново погледна записките си, понечвайки да каже нещо на Кресги, но се спря. Огледа лицата на всички.

— Стив каза нещо съвсем вярно. „Реджистър“ и Женският съюз наистина ще следят тази работа доста отблизо. Никакви разговори с репортери. Отпращайте всички към мен, Стив или шериф Елисън.

Съгласиха се с думите му.

Корд се обърна отново към шефа на охраната.

— Уредихте ли ни стая, Уилям? А, исках да кажа, Уинтън.

— В сградата на Студентския съюз. До кафетерията. Стая 121. Може да я задържите цялата седмица, следващата също, ако ме уведомите до петък.

— Благодаря.

Кресги се прокашля силно.

— Искаше ми се да спомена нещо. Тази сутрин минах с кола покрай езерото на път за работа. Спрях се да поогледам наоколо.

— В колко часа? — Корд усети предизвикателна нотка в собствения си глас. Щеше му се по-често да я прилага.

— В шест и трийсет. Тръгнах си в около седем.

— Видяхте ли някого там?

— Да, сър — енергично отвърна Кресги. — Имаше опъната палатка край пътя на четирийсет ярда от езерото. Нали знаете, от ония, които използват при спешни ремонти и…

— Снощи ги нямаше — каза Корд. — Настанили са се там в пет часа сутринта. Оправяли са някакъв кабел. Вече проверих.

— О — разочаровано рече Кресги.

— Видяхте ли някой друг?

— Не. — Той надникна в кожения си бележник. — Исках да повдигна един съвсем различен въпрос. Това, за което говорехме с вас и декана. За Сузан Биаготи.

Корд и Евънс си размениха погледи, но този път без да въртят очи.

— Коя е тази? — попита Милър. — Звучи познато.

— Студентка от Одън, убита миналата година.

— А, да.

По това време Корд беше в командировка за цял месец във Фредериксбърг. Случаят бе прехвърлен на Рибън и когато Корд се върна в Ню Лебънън, много следи вече бяха затрити. Изобщо не бяха заподозрели някого, камо ли да съберат доказателства за престъплението.

— Смятам да проверя нещата — рязко отвърна Корд. — Както казах и на декана.

— Имам собствен архив по случая — рече Кресги. — Ако искате, да ви дам копие от него.

Корд се усмихна неопределено.

— Ще ви уведомя, ако ни потрябва.

Докато пренареждаше листовете си, на пода падна найлоновата торбичка с изрезката, която бе намерил тази сутрин край езерото. Той се наведе и я вдигна. Изправи се. Коляното му не изпука. Коляно на трийсет и девет години, като пет от тях все пукаше. Той се запита дали случайно не се е излекувал. Подаде изрезката на останалите около масата.

— Ето още нещо, върху което трябва да помислим.

Всички загрижено се намръщиха, докато я четяха.

— Днес я пращам в Хигинс за анализ. Ако обаче не намерим никакви отпечатъци или в нечий джоб остатъка от вестника, от който е взета, мисля, че няма да ни помогне. Но е добре да се оглеждате около себе си и своите семейства. Известно ви е, че повечето заплахи от този род са просто идиотщини, но все пак човек никога не знае.

— Повечето заплахи ли? — попита Кресги. — Искате да кажете, че това често се случва?

Корд се поколеба и после рече:

— Всъщност никога не се е случвало.

Евънс вдигна поглед от бележката и я подаде обратно на Корд.

— Знам още нещо за този тип — обяви той.

— Какво? — попита Джим Слоукъм.

— Ами че момичето почти се виждаше откъм пътя, без дори човек да се взира. Защо онзи не я е завлякъл малко встрани, за да я скрие? И защо после се е върнал сутринта, за да остави тази бележка? Сякаш не го е било грижа дали някой ще го види. Това ми говори, че е доста куражлия.

Корд прибра торбичката.

— Куражлия — рече той. — Или луд. И в двата случая е проблем.

4.

Когато се прибираше вкъщи, Сара вече бе наизустила бележката, намираща се в джоба на полата й заедно с петте двайсетдоларови банкноти, в които бе увита.

Тази идея не бе нова за нея. Десетина пъти Сара бе мислила да избяга. Миналия март, седмицата преди контролното по аритметика, тя стоя цял час на автогарата, събирайки кураж да си купи билет и да замине при баба си, но накрая се уплаши и отчаяно разплакана се прибра у дома.

Да избяга…

Сара се спря на входа. Изправи се на пръсти и видя майка си във всекидневната. Бързо се наведе. От рязкото движение хартийката в джоба й прошумоля. Докато изчакваше майка си да излезе от стаята, тя измъкна парите и ги разгледа. Внимателно ги потърка, сякаш бяха вълшебни. После пак ги сгъна и ги пъхна обратно в джоба си.

Сара Корд, деветгодишна, не обичаше училището, играта на дама и развален телефон, домашните работи, играта „Нинтендо“, шиенето, готвенето, анимационните филми. Но тя страстно вярваше в магии и вълшебници и беше сигурна, че това послание е от един особен вълшебник, който от години я наблюдава. Той знае всичко и е добър, а и ето, тези пари — значи трябва да е доста богат.

Сара е хитруша. Тя ще стори точно това, което вълшебникът предлага. Със задоволство си помисли, че дадените от него пари сигурно ще й стигнат да обиколи половината свят, макар че вероятно тя ще последва съвета му и ще замине за Чикаго.

Входната врата се хлопна и шестте стъпала бяха изкачени с три скока, преди Даян да стигне до антрето.

Тя избърса ръцете си, докато вървеше към стълбите и се спря край закачалката и дървеното украшение — пате, носещо диня шапка и шал. Пооправи го разсеяно и извика:

— Скъпа! Сари?

Нямаше отговор.

След миг отново:

— Скъпа, ела тук долу.

Отвърна й слаб гласец:

— Сега ще се къпя, мамо. Ще сляза долу преди вечеря.

— Скъпа, обади се госпожа Бидърсън.

Тишина.

— Сара…

— Искам да се изкъпя, мамо. Може ли да поговорим по-късно? Моля те?

— Хайде, излез. Тя ми каза какво се е случило в училище.

Тази схватка продължи няколко минути. Даян бавно се промъкваше по стълбите към стаята на момичето. Вратата не се заключваше, но Даян не обичаше да нахлува в територията на децата си.

— Хайде, скъпа. Ще ми помогнеш да приготвя вечерята.

— Не искам! — пискливо отвърна Сара.

Тези думи показваха, че аргументите са изчерпани. Сега беше време за отстъпление. Без истерии, моля. Не така. Кризите на Сара изпълваха майка й с безсилна жал. Но от тях й докипяваше; неспособна да разбере кога Сара наистина изпада в паника и кога симулира, Даян неизменно отстъпваше.

Страхливка…

Телефонът иззвъня. Тя погледна към него.

— Добре, Сара. Ще говорим по-късно.

Влизайки в кухнята, Даян видя, че е пет часа следобед. Знаеше кой се обажда.

Беше омъжена за него.

Бил щеше да я пита за децата и как е преминал денят й, а после изведнъж смутено ще й каже, че трябва да работи до късно. Пак. От един месец той закъсняваше почти през ден за вечеря и на няколко пъти съвсем я пропускаше.

А сега бе дори по-зле: имаше разследване за убийство.

Тя си спомни дебелите черни букви на заглавието в „Реджистър“ и как краткото съобщение за горката мъртва студентка я изпълни със съжаление — заради самата нея, както и заради нещастните родители на убитото момиче. Знаеше, че ще вижда още по-рядко Бил, докато не хванат този тип.

Тя вдигна бежовия телефон.

Не беше мъжът й.

Отсреща се чуваха особени звуци, подобно на злокобната електронна музика, слушана от Джейми, за която често му се караше. Предположи, че се обажда някой от неговите приятели.

— Домът на семейство Корд — учтиво каза тя.

— Госпожа Корд ли е? — Гласът беше висок като на тенор, но сякаш по-гладък и по-уверен от юношески. Тя познаваше всички приятели на Джейми, а този й звучеше непознато.

— Да. Кой се обажда? Бихте ли намалили тази музика?

Музиката позаглъхна.

— Вие ли сте майката на Джейми?

— С Джейми ли искате да говорите?

— Обаждам се от гимназията. Аз съм консултант и отговарям за раздела на първокурсниците в годишника на училището и — наистина неприятно, но сме изгубили един свитък с биографиите на някои от учениците, нали разбирате. Закъснели сме много със сроковете и затова се обаждам и попълвам формулярите по телефона.

— Ами Джейми ще се прибере след около два часа.

— А вие не бихте ли ми дали малко информация за него?

— Ами не знам… — отвърна Даян. Знаеше какъв риск поемат майките, ако вземат решения вместо своите синове тийнейджъри.

— Днес е последният ден, когато можем да предадем нещата за печат.

— Какво искате да узнаете?

— Кой е учителят му в занималнята?

Това изглеждаше съвсем безобидно. Тя каза:

— Май че е господин Джесъп.

— Тренира ли в някакъв отбор? — попита консултантът.

— По борба. Тренира и гимнастика, но не се състезава. А догодина ще се заеме с триатлон.

— Триатлон. Значи е колоездач?

— Почти не слиза от колелото. Ако може, би се придвижвал с него и до кухненската маса.

Момчето високо се изсмя на вероятно глупавата според него шега. После попита:

— Какъв велосипед има?

— Италиански. С петнайсет скорости. Не си спомням марката. Важно ли е?

— Не, мисля, че не е. В какви кръжоци участва?

— В природонаучния и латиноамериканския. Известно време беше и във фотоклуба, но го напусна, за да има повече време за тренировки. Вижте какво, той ще може ли да хвърли поглед на всичко това?

— Всъщност не. Утре ще го печатаме. Но той не би искал да има празно място под снимката си, нали?

— Така е, предполагам.

— Кои са му любимите музикални клипове?

— Нямам представа.

— Любимият му филм?

— Не бих могла да кажа.

— А предпочитани групи?

— Групи ли?

— Музикални състави?

Даян се смути от незнанието си. Тя рязко каза:

— Бихте ли почакали за миг? — Остави телефона и изтича до стаята му. Грабна цял куп касети и се върна бързо в кухнята. Прочете заглавията по телефона: — Том Пети… Ами, Пол Маккартни — него го помня, разбира се.

— Аха.

— После „U2“ и „Metallica“, „Ice Cube“ и „Run DMC“, каквото и да значи това. Има и три касети с групата „Geiger“. Предполагам, че те са от Германия.

— Всички знаят „Geiger“.

Е, съжалявам…

Тя продължи:

— Не знам дали тези са му любимите. Той има много касети.

— Може ли да ни кажете любимия му цитат?

Няма начин.

— Май там ще има празно място.

— Мисля, че не е важно. Много ми помогнахте, госпожо Корд.

— Кога излиза годишникът?

— Скоро. Може би лично ще донеса този на Джейми. — Гласът малко позаглъхна. — Бих искал да се запозная с вас.

Даян се разсмя, но тихичко; разбираше деликатната юношеска гордост.

— Е, ще ми бъде приятно.

Да те сваля гимназист! Може и да ти е останало нещо от стария чар — макар и само в гласа ти.

Когато получи бележката, той тъкмо разказваше:

— Фразата, използвана от някои войници, била: „хоризонтално освежаване“. Медицинските регистри ни показват, че в разгара на войната почти десет процента от федералните войски са страдали от някаква венерическа болест…

Заместник-деканът Рандолф Ръдърфорд Сейлс взе листчето от асистента. Той позна изящните драскулки на декан Ларъби, така характерни за нея, както и безапелационните й слова, призоваващи го незабавно да отиде в кабинета й.

Настъпи тишина. Той усети, че се е втренчил някъде извън листчето, в едно мастилено петно върху катедрата.

— … Във Вашингтон, откъм югоизточната страна на „Пенсилвания авеню“ били разположени десетки публични домове — място, където, мисля, че се намират канцелариите на доста конгресмени…

Сейлс бе в типичната си поза: подпрял се с две ръце на катедрата, надвесен напред. Сейлс поддържаше класически професорски вид, размъкнат, разсеян, облечен в туид, като парадираше с този стил напук на изисканата конфекция на „Брукс Брадърс“ (излязъл от мода на Уолстрийт, но актуален в Кеймбридж, Хайд Парк и Мичиганския университет). Имаше жълтеникава коса, оставена буйно да расте, и щом някой кичур паднеше върху лицето му, се усмихваше като завеян учен, какъвто никога не е бил.

— … И още по-удивително, документирани са стотици случаи на жени, които, преоблечени като войници, са обикаляли между мъжете, за да доставят сексуални услуги срещу заплащане. Може би оттук е възникнал изразът „военна повинност“…

Тези пикантерии звучаха лекомислено, но студентите, които се бяха редили на опашка от шест часа сутринта в деня на записването, за да бъдат включени в курса по „Гражданската война и сто години след нея“, ги обичаха. Сейлс се бе трудил упорито, усъвършенствайки лекторските си умения. Нищо не бе така важно за него, както предаването на знания. Той бе назначен на постоянна длъжност на трийсетгодишна възраст, две години след публикуването на докторската му дисертация и една година след като книгата му „Икономиката на свободата“ получи ласкави отзиви в „Таймс“ и започна своето рекордно шестмесечно класиране като номер едно в препоръчителния списък на Националната асоциация на историците.

— Докато войната, за която янките и републиканците искрено вярвали, че няма да трае и шест месеца, се проточвала все повече и повече, моралните устои на подчертано протестантските и предимно евангелистки армии съвсем се прокъсали…

По-проблематична беше втората длъжност на Сейлс като заместник-декан, която никак не му се нравеше. Но той бе достатъчно вещ, за да знае, че не може да оцелее завинаги без бремето на административните задължения, и доста борба бе водил, за да преодолява опърничавите академични вътрешни ежби. Нещо повече, научната му област бе Гражданската война и нима имаше по-добра метафора от това за хората в един колеж? Той бе като Грант3, повел войски, преследвайки една тайфа от весели генерали — тоест студенти — които твърде много пиеха и развратничеха (или които шумно ругаеха пиянството и разврата), докато той някак си успяваше да води война. И подобно на Грант, Сейлс случайно зае високия си пост в най-трудното време в историята на това заведение.

— … Но едва след решителните два разгрома — при Гетисбърг и Виксбърг — войските на Юга прегърнали с жар сектантството на фундаментализма…

Топъл пролетен ветрец нахлу през огромните прозорци на залата, които бяха толкова високи, че можеха да бъдат отваряни и затваряни само чрез дванайсетфутов прът. Аудиторията беше наполовина празна. Сейлс се почуди каква е причината за слабото посещение и погледът му падна на едно определено празно място, заобиколено от цяла група други празни места.

А, да, панихидата.

Той нямаше сили да отиде на нея. Тук беше единственото място, където изобщо можеше да бъде.

Камбаната — не електронен вопъл, а старомодно хлопване по стомана — започна да бие и Сейлс освободи студентите. Той остана на катедрата, докато всички се разотидат, и отново прочете бележката на декана. После и той излезе, потегляйки към администрацията по широкия тротоар, от едната страна на който бяха сградите на колежа, а от другата се намираше квадратният вътрешен двор от пет акра.

На втория етаж влезе в голямо преддверие. Там седеше само секретарката, с която доста отдавна бе имал любовна връзка. Смътно си спомняше гърди, приличащи на тлъсти палачинки.

— О, чухте ли? Професоре? Една студентка е била…

Без да отговори, той кимна и мина край нея към просторния вътрешен кабинет. Затвори вратата и седна в едно от тъмночервените кожени кресла срещу бюрото на декана.

— Ранди — рече тя, — имаме страхотен проблем.

Той забеляза, че ръката й е върху тазсутрешния „Реджистър“. Материалът за убийството бе ограден с кръгче и над заглавието бе написано: „Декан Ларъби. За ваше сведение“. Той погледна към снимката на Бил Корд, а после отново вдигна очи към декана.

— Тя беше в моя курс — рече Сейлс.

Декан Ларъби кимна, без да очаква друго обяснение. Тя затвори обемистия том, който в момента четеше — изглеждаше по-скоро нещо юридическо, отколкото научно — и го бутна встрани. Пръстите й поглаждаха ръбовете на пурпурния камък на лявата й ръка.

— Говорила ли си с полицията? — попита Сейлс.

— Какво?

— Полицията?

Тя отвърна раздразнително:

— Да, имаше един детектив. Всъщност, този човек. — Кимна към вестника. — Искаше да знае всичко за момичето Гебън.

Момичето Гебън.

Сейлс, чиято интелигентност, подобно на много професори, представляваше предимно памет, си спомни точно как деканът го бе поздравила преди малко и попита:

— Какъв проблем? Какво друго казаха от полицията?

Момичето Гебън. Студентски номер 144691.

— От полицията ли? Не говоря за това — рече тя. — Има нещо сериозно. Току-що се срещнах с хората от Прайс Уотърхаус. Няма никакви суми за превеждане.

— Какво искаш да кажеш? — Сейлс беше потресен от шока. Образът на Джени Гебън изчезна от съзнанието му.

— Абсолютно никакви.

— Но този семестър щеше да има активно салдо — прошепна той. — Смятах, че сме се справили.

— Е — рече тя сприхаво, — няма пари.

О, как я ненавиждаше. Тя му бе казала, бе обещала, че ще има пари. Шокът отстъпи на буря от гняв. Той преглътна и погледна през прозореца към затревения двор, чиито алеи бе пресичал може би десет хиляди пъти.

— Просто парите ги няма.

— Какво ще правим? — В гласа му прозвуча паника. — Можем ли да позакърпим нещата?

— Да позакърпим ли? — На лицето й се появи усмивка, ала тя бе жестока и той си помисли, че физиономията й прилича на злобна костенурка. — Ранди, без тези пари колежът ще бъде закрит.

— Какво стана с тях? Трябваше да имаме два милиона и половина.

Тя тръсна глава при този въпрос, на който самият той знаеше отговора. Защо един колеж губи пари? От десет години университетът Одън се държеше на ръба на банкрута. Конкуренция от по-евтини държавни и търговски колежи, намаляване на младежта в студентска възраст, непрекъснато повишаване на заплати и разходи…

— Това убийство ще насочи вниманието към колежа и неговите проблеми. Това е последното, от което имаме нужда. Не сега. Не можем да си позволим отлив на младежи, ако родителите им започнат да ги местят от нас. И, за бога, не ни трябват публикации за училището в пресата. — Тя не погледна към „Реджистър“, но пръстите й разсеяно почукваха по мрачното заглавие.

Сейлс каза студено:

— Смъртта й бе съвсем ненавременна.

Деканът не схвана иронията. Тя попита:

— Дали някой знае за нашето споразумение?

Дълга тъмна коса. Тя често падаше над едното око. Кое? Дясното й око. Беше невероятно страстна. Момичето Гебън. Студентски номер 144691. Възкликваше при мириса на горски есенни листа.

— Дали някой знае? — замислено каза той. Не, вече не и тя. Сейлс поклати глава.

Деканът стана и отиде до прозореца. Беше с гръб към него. Имаше масивна фигура, жилава и силна; това беше просто трогателно — с онази строгост и тежест, която човек очаква при летците и хирурзите. Едра и строга жена, с остра коса, с подпухнали очи от борби с несправедливости, само донякъде причинени от самата нея.

Джени Гебън. Която обгръщаше члена му с издадените си зъби и го дразнеше нагоре-надолу по набъбналата кожа.

Която не можеше без подсказване да анализира европейските мотиви зад външнополитическите отношения в Гражданската война, но която притежаваше далеч по-трайния талант да притиска коленете си в кръста на Сейлс и забивайки острата си пета право в ануса му, да притяга таза му плътно до нейния.

Студентски номер 144691.

— Ранди, можем да очакваме финансова ревизия към средата на юни. Ако не събереш три милиона и шестстотин хиляди долара в брой дотогава…

— Как мога аз да намеря толкова много пари? — Усети с неприязън как собственият му глас се изостря до хленч, но просто не успя да го избегне.

— Ти ли? — попита тя. Декан Ларъби потърка пурпурния камък по полата си и вдигна поглед към Сейлс. — Мисля, че това е съвсем ясно, Ранди. Ти по-добре от всеки друг знаеш какво е заложено на карта, ако не намериш тези пари.

Идеята й дойде от едно телевизионно филмче.

Там се разказваше за тринайсетгодишно момиче, а майката и вторият баща го мразеха. Веднъж го заключиха вкъщи и отидоха някъде да играят комар, а момичето избяга, като скочи от един прозорец и после се метна на товарен влак за Ню Йорк.

Сара затвори крана на ваната, в която, макар и пълна с гореща вода и ароматна пяна, тя не се къпеше, както бе казала на майка си. Преди това бе изтичала горе и след като взе набързо душ, се облече. Сега беше по тениска, анцуг, маратонки и найлоново яке — дрехите й за път — и слушаше как майка й приготвя вечерята на долния етаж.

Във филма, когато момичето пристигна в Ню Йорк, то живееше на улицата и трябваше да яде хляб, изхвърлен на боклука, пушеше цигара и точно когато онзи голям тип се канеше да го заведе в своя апартамент и да му направи нещо, какво точно Сара не разбираше, майката на момичето се появи и го прегърна, заведе го вкъщи и изхвърли втория баща. И после показаха един телефонен номер, на който можеш да се обадиш, ако знаеш за някакви бегълци.

Ама че глупав филм — все едно че гледаш реклама за разни закуски. Но той решаваше един голям проблем за Сара, защото й показваше как да спести всички пари на вълшебника и въпреки това да стигне до Чикаго.

Мислеше си за онзи влак.

В Ню Лебънън нямаше влакове. Но имаше камион. Той бе голям, приличаше малко на влак и минаваше край къщата им всеки следобед. Камионът имаше отзад платформа, за която тя мислеше, че може да се хване, и той минаваше край къщата им доста бавно. Лесно можеше да се качи на камиона и да седне отзад. Когато спреше някъде за през нощта, тя ще попита шофьора къде да намери друг камион, който отива в Чикаго.

Сара приготви своята раничка „Барби“. Взе касичката си, джинси, фланелки, чорапи и бельо, четка и паста за зъби, пола и блуза, своя уокмен и дузина книги на касети. Разбира се, Редфорд Т. Редфорд, най-умното мече на света, ще пътува с нея. И взе някои неща от тоалетката на майка си. Червило, грим, лак за нокти и един чорапогащник.

Сега беше пет и половина. Камионът обикновено минаваше край къщата в около шест. Сара закрачи из стаята. Изведнъж осъзна, че баща й ще й липсва. Започна да плаче. Ще й бъде малко мъчно и за брат й. Помисли си, че и майка й ще й липсва, но не бе сигурна. После си спомни как вълшебникът й казва: „Ще се грижа за теб“ и се сети за училището.

Сара спря да плаче.

Тя отвори прозореца, който гледаше към задния им двор. Метна раничката долу и чу как издрънчаха монетите в касичката. Измъкна се навън, провесвайки се от перваза с притисната буза до стената, после се пусна и тупна върху меката почва.

5.

Докато затваряше телефона, Брайън Оукън усети едно противоречие, представляващо истинска философска загадка. Оставяйки черната слушалка, Оукън си мислеше: Той няма никакво право да ми говори по този начин. Но в следващия миг: Той има всякакво право да ми говори по този начин.

Оукън бе върлинест като каубой и лицето му се скриваше от черната брада, прораснала неравномерно по бледата му кожа. Тъмна, намазана с брилянтин коса бе провиснала над ушите му като безформена барета. Седеше в малката си преградена стаичка, гледаща към вътрешния двор на колежа, все още стиснал слушалката, и си мислеше: Той няма право, защото като човешко същество аз заслужавам съответното уважение и взаимно зачитане. Джон Лок. Той има цялото право, защото е шеф и може да прави каквото си иска. Николо Макиавели плюс Брайън Оукън.

Той имаше предвид Лион Гилкрист, професора, за когото Оукън работеше. Когато Гилкрист дойде в Одън преди две години, тълпата нетърпеливи аспиранти, търсещи работа като асистенти, напълно го игнорираха. Предхождаше го репутацията му от Източните щати — саможив, с противен характер, без какъвто и да е интерес към университетските спортове, политиката или управлението. Докато това отблъскваше повечето аспиранти, то дори още повече му повишаваше цената за Оукън, който бе заинтригуван както от личността на Гилкрист, така и от ума му.

Всякакви следи от съмнения спрямо професора изчезнаха, когато Оукън прочете „Инстинктивните импулси и литературата“. Книгата промени живота на Оукън. Той я чете цяла нощ, прелиствайки нетърпеливо дебелия том. Свърши я точно в три и десет следобед и преди часовникът да удари четири, той вече седеше в кабинета на Гилкрист, нахално настоявайки Гилкрист да го вземе, за да води семинарите на прочутия му курс по психология и литература.

Гилкрист му зададе няколко елементарни въпроса по предмета, отегчи се от отговорите на Оукън и му затвори устата като незабавно го взе на работа.

Почти също толкова скоро Оукън съжали за решението си. Професорът се оказа още по-саможив, странен и хаплив, отколкото се говореше. Беше нарцисист и безцеремонен, Брайън долавяше това (подобно на Гилкрист, той също имаше две специалности: психология и английска литература). Брайън го отбягваше и се налагаше да импровизира своите преподавателски похвати подобно на лекар, разработващ нови антибиотици срещу особено опасни видове бактерии.

Беше невъзможно Гилкрист да бъде надхитрен. Оукън не се изненада, разбирайки, че той е по-лукав, отколкото изглеждаше и че още в началото бе усетил домогванията на Оукън към своята длъжност. Но до момента, след два семестъра на непрекъснати маневри, макар и без открита борба, Брайън Оукън, изискан, мрачен, много способен, непоносима рожба на Асоциацията по съвременни езици, Брайън Оукън не бе получил нищо друго, освен рани от схватките със своя академичен наставник.

Например днес, телефонният разговор.

Миналата седмица професорът бе заминал за Сан Франциско, за да чете доклад на Конференцията по поезия в Бъркли и се очакваше да се върне тази вечер, навреме за утрешната си лекция. Гилкрист обаче се обади, че ще остане още една седмица за научни изследвания в университета на Сан Франциско. Той грубо заяви на Оукън да намери друг професор, който да изнесе утрешната му лекция.

Темата беше „Джон Бериман: Самонараняването и самоубийството през погледа на поета“. Оукън считаше себе си за специалист по Бериман и горещо се надяваше да изнесе тази лекция. Но Гилкрист го бе усетил. С оскърбителна насмешка той нареди на Оукън да намери редовен професор. Бе използвал тази фраза. Редовен професор, болезнено напомняйки за това, което Оукън не беше. Оукън се съгласи, показвайки среден пръст на телефона. Когато затвори телефона, му хрумна онази интересна философска дилема.

Оукън сега крачеше — доколкото можеше да стори това в малката задръстена стаичка. Докато умът му скачаше назад, криволичейки във времето, той осъзна, че си представя смътни сцени от викторианска трагедия (Чарлс Дикенс бе изнасял лекция точно в тази сграда като част от американската си обиколка през 60-те години на миналия век, факт, който Оукън бе открил и който много ценеше), но образът в съзнанието му не бе от книгите на Дикенс; това бе на момиче в бяла нощница на волани, чиято дълга коса се разливаше като тъмна вода по възглавницата. Момиче с бледо лице. Отпусната, полуотворена уста, разкриваща очарователно издадени зъби. Извити навън устни. Затворени очи. Казваше се Джени Гебън и беше мъртва.

Откакто бе завършил в Йейл, за Брайън Оукън имаше само един кратък момент, в който той изобщо се бе усъмнил, че ще стане Нобелов лауреат. Съществуваше известна неяснота по отношение на това, дали ще спечели наградата за документалистика — с някакъв страхотен анализ, като например на връзката между натрапчивото влечение на Йейтс4 към Мод Гон и неговото изкуство. Или пък би могъл да публикува цяла поредица от ефектни, неспокойни романи „а ла Ъпдайк“, изпълнени с шантави герои и сложна смесица от метафори и диалектна реч. И едното, и другото беше чудесно. Едва на двадесет и седем години, на косъм от докторската си степен, Брайън Оукън чувстваше превъзходството на своето академично съвършенство.

Той също така вярваше, че прекрасният му мозък се нуждае от повече жизнен опит. И както много аспиранти той вярваше, че жизнен опит означава чукане. Възнамеряваше да изпълни следващите пет години с толкова студентки, колкото можеше да издържи в леглото и доколкото можеше да ги изтърпи след това. Накрая щеше да се ожени — за умна жена, която ще бъде достатъчно непретенциозна, за да му остане напълно предана. Сватбата щеше да стане малко преди прекрасните шведски момичета да го събудят в Стокхолм в утрото на тържественото му награждаване.

Но тия мечти бяха разстроени от една личност.

Джени Гебън бе любопитен екземпляр. Когато за първи път прочете името й, той се запъна. Умът му го подведе и той прочете името погрешно. Стори му се, че е написано Джени Герхард, една от трагичните героини на Теодор Драйзър, подробно разглеждана от професор Гилкрист в прочутия му труд, в който той правеше психоанализа на Драйзър. Оукън бе погледнал към Джени в аудиторията и бе задържал погледа си за момент. Той знаеше как да гледа жените. След това обясни грешката си. Няколко студенти закимаха самодоволно, за да го впечатлят с познанията си по натуралистична литература.

Джени удостои Оукън с отегчен поглед и безочливо отвърна, че никога не е чувала за своята почти съименничка.

Той я покани да излязат три дни по-късно, истински рекорд по въздържаност.

В университет като Одън, разположен в градче с два киносалона, неуместните връзки не могат да се развиват както в някой анонимен град. Оукън и Джени прекарваха времето си, разхождайки се из гората или отивайки с кола до каменоломната. Или прекарваха нощите в нейната стая или неговия апартамент.

Той се бе увлякъл до издигане в култ. Откъде идваше това бурно привличане? Джени нямаше никакви художествени наклонности. Тя не бе особено интелигентна, беше посредствена студентка със стабилна представа за художествена стойност (това означаваше, че трябваше да й се каже кое е важно и кое не). Той бе поразен от нейната ограниченост. Когато пресмяташе какво обича в нея, списъкът се оказваше твърде незначителен: начинът, по който тя закриваше уста с нежната си ръка при сцени на насилие във филмите, издаването на леки гърлени звуци при вида на звездите в студеното пролетно небе, начинът, по който тя свиваше рамо, за да смъкне атлазената презрамка на сутиена, без да използва ръцете си.

Разбира се, той силно обичаше някои страни на Джени Гебън: нейните идеи, когато се любеха, да пробва „нещо по-различно“. Дали той изпитва удоволствие от болка? Дали би могъл, молеше го тя, да пъхне пръста си в нея, не, не, не в моето „котенце“, моля те, да, там, до края… Дали му харесва докосването на коприна, на женско фино бельо? И тя завързваше черен тънък чорап плътно около тестисите му и го поглаждаше, докато той не се изпразнеше, мощно и болезнено, върху пълната й шия.

На няколко пъти тя го обличаше в една от нощниците си и тогава той свършваше в нея само за секунди след бурно проникване.

Такива бяха особеностите на тяхната връзка и въпреки обхваналата го силна страст, Оукън знаеше, че не бива да разчита много на тях. Не и когато Джени Гебън е твоя любовница. Гърлените звуци и стоновете бяха придобили твърде голямо значение за него. Той неудържимо се сгромоляса.

Една нощ стигна дотам, че й изтърси предложение за женитба. И тя, недостатъчно интелигентна, елементарна личност, изведнъж го обгърна с ръце по ужасяващо майчински начин. Тя поклати глава и каза: „Не, сладурче. Не това ти се иска“.

Сладурче. Тя го нарече „сладурче“. Това го съсипа.

Той побесня. Искаше само Джени. Облизваше устните с език и усещаше нейния вкус. Това беше доказателство, това беше метафората: той я жадуваше. Заплака пред нея, докато тя го гледаше със зрял поглед, наклонила съчувствено глава. Той избъбри позорен поток от думи: готов бил да върши каквото тя поиска, да си намери работа в частния сектор, да работи за комерческо списание, издържащо се от реклами, да редактира… Изля цялата евтина мелодрама от посредствената литература.

Брайън Оукън, блестящ учен, занимаващ се с езотеричното преплитане на психологията с литературата, ясно схвана какво всъщност представлява това натрапчиво завладяване. Затова не се изненада, когато, само в един миг, любовта се превърна в омраза. Тя го бе видяла уязвим, бе го утешавала — именно тя, единствената жена, която някога му е отказвала — и той я възненавидя.

Дори сега, месеци след тази случка, един ден след убийството й, Оукън чувстваше неудържим гняв към нея заради превзетата й майчинска снизходителност. Той вече се бе върнал по пътя към Нобеловата награда, да. Но тя бе разклатила устоите на неговата натура. Той не можеше вече да се владее и емоционалните му изблици излизаха от релсите, подобно на занасяща се кола върху заледен сняг. Мразеше я заради това.

О, Джени, какво направи с мен?

Брайън Оукън сплете длани и зачака треперенето да отмине. То не престана. Пое дълбоко дъх с надежда сърцето му да се успокои. Никакъв ефект. Помисли си, че ако Джени Гебън бе приела предложението му, неговият живот щеше да бъде съвършено различен.

Миризмата в коридорите подсказваше нещо временно: миризма на евтина боя. На дървени стърготини. На освежители за въздух и ароматизатори, прикриващи дъха на спарени чаршафи. Стените бяха зелени, а линолеумът бе сив на малки точици.

Бил Корд почука на вратата. Никакъв отговор.

— Госпожица Роситър? От шерифството съм.

Отново почукване.

Може да е отишла в Сейнт Луис за погребението.

Той се огледа наоколо. Коридорът беше празен. Натисна дръжката и отвори вратата.

Усети как някакъв мирис го обгръща. Силният парфюм на Джени Гебън. Корд веднага го позна. Той вдигна ръката си и подуши същия аромат — остатък от шишенцето, което беше върху домашната й тоалетка.

Корд се поколеба. Това не беше място на престъпление и студентите в общежитията си запазваха правото на неприкосновеност и бе нужно съответно разрешение. Той трябваше да разполага със съдебно разпореждане дори само за да влезе в стаята.

— Госпожица Роситър? — извика Корд.

След като не последва отговор, той влезе вътре.

В стаята на Джени и Емили имаше известна симетрия. На две противоположни стени бяха разположени библиотечни шкафове и огледала. Леглата бяха успоредни едно на друго, но бюрата бяха обърнати под различен ъгъл — вдигайки очи от учебника си, едното момиче би поглеждало през прозореца към паркинга; другото би зяпало към табло с разни бележки. На едното легло се мъдреше пухкаво зайче.

Корд се обърна към заеманата от Джени част. Един бегъл поглед не подсказваше нищо особено. Книги, тетрадки, учебни принадлежности, плакати, сувенири, семейни снимки (Корд забеляза поразителна прилика на малката Джени със Сара), гримове, ролки за коса, дрехи, хартийки, пакетчета дребни лакомства, шампоани, лосиони. Тънко бельо с пастелен цвят се сушеше на бяло въженце. Плакат на U2, купчинка от касети, стереоуредба с пукната пластмасова повърхност. Голяма кутия с кондоми (латексови, отбеляза си той, а не от агнешка кожа като намерения на местопрестъплението). Дрехи за хиляди долари. Джейн бе педантична домакиня. Държала бе обувките си в малки зелени кутии.

Корд забеляза снимка на две момичета: Джени и момиче с кестенява коса и изящна красота. Емили? Дали беше същото момиче на една от снимките върху стената на Джени в дома й? Корд не можеше да си спомни. Бяха се прегърнали и гримасничеха пред обектива. Техните коси, едната черна, а другата кестенява, се бяха слели помежду им и изглеждаха като обща сянка.

Шумен смях от горния етаж му напомни, че е влязъл тук без разрешение. Той остави снимката и се насочи към бюрото на Джени.

Той изкачи нанагорнището по шосе 302 точно пред дома си.

Корд бе глобявал шофьори неведнъж за превишаване на скоростта почти до шейсет мили в тази отсечка. Беше права, със знак за ограничение до двайсет и пет, след дълъг участък при петдесет мили в час, затова хората трудно можеха да бъдат обвинявани за превишаването, мислеше си Корд. Но тази права отсечка беше пред неговата къща, където си играеха неговите деца. Когато нямаше настроение за глоби, той просто паркираше служебната си полицейска кола в алеята така, че да се вижда отдалече и така караше темпераментните шофьори да намаляват чувствително скоростта и да оставят по асфалта следи от спирачки.

Давайки добър пример, Корд натисна спирачка, после даде мигач и сви по алеята. Паркира полицейската кола до своя форд пикап, който бе купен на старо, но с навъртени само шейсет и седем хиляди мили. Той слезе от колата и помаха на Джейми, който беше в гаража и се занимаваше с колелото си. В неговите ръце то изглеждаше като лека играчка.

Момчето имаше светла кожа и бе мършаво, ала силно и жилаво. Джейми тренираше мускулите си постоянно, без да се стреми обаче към натрупване на голяма маса. Той махна в отговор на баща си и се запъти към задния двор, където щеше да постави топка за тенис върху билото на покрива и да се мъчи да я докопа с какви ли не клупове. Изражението на лицето му беше същото, над което Корд се бе чудил повече от година, докато най-сетне се сети, че е като на Даян — уравновесено, внимателно и съсредоточено. Той се гордееше със сина си — спокоен и сговорчив, ревностен член на училищния отбор по борба, много добър ученик, без особено да се старае, добър по английски, биология и математика, секретар на научния клуб.

Корд вярваше, че синът му ще стане като Гари Купър.

Минавайки през обработената почва в задния двор, Корд включи пръскачката и тя започна да накисва разкаляния участък, за който пакетът със семе, засадено преди четири седмици, обещаваше буйна зеленина за след шест седмици. Около минута той наблюдаваше въртенето на пръскачката и после се отправи към къщата, разположена на различни нива, яркожълта и с алуминиева обшивка. Корд имаше един акър парцел, целият в трева (или скоро щеше да стане, както го уверяваха), прекъсвана тук-таме с хвойнови храсти и фиданки, които след петдесет години щяха да станат достолепни дъбове. Откъм север имотът граничеше с ивица земя на действаща кравеферма, зад която започваше гора. Всички парцели наоколо — със скромни къщи на различни нива или в колониален стил от миналия век, бяха подобни на неговия и се намираха край шосе 302.

Той дочу пухтенето на дизелов двигател. Шофьорът на камион, влачещ огромен контейнер, започна да сменя предавките, докато изкачи височината на шосето, вероятно точно с посочената на знака скорост. За момент Корд проследи с поглед величествения камион и след това тръгна към къщата.

Някакво раздвижване му се мярна встрани и все още усмихнат, той погледна към ъгъла на двора. Нещо се показваше от храстите в посока към шосето. Куче?

Не!

— Сара!

Дъщеря му се изправи и го погледна панически — като сърна, зърнала ловец. Тя се обърна и стремително побягна към камиона, чийто шофьор изобщо не виждаше момичето.

— Сара, спри! — извика изумен Корд. — Не! — Той хукна след нея.

Тя пищеше от ужас и бягаше, като се препъваше и размахваше в паника ръце. Насочваше се точно към мощните задни гуми на камиона, високи колкото самата нея.

— О, скъпа, стой! Моля те! — задъхано викаше той, тичайки с всички сили. От портупея му изпадаха флакон със сълзотворен газ и скоростомер, а белезниците го удряха по гърба.

— Остави ме! — изпищя Сара и се хвърли към гумите на камиона.

Тя пусна раничката си и обезумяло спринтира към камиона. Сякаш се стремеше да скочи право в огромните трещящи колела, които мятаха камъчета във въздуха след ремаркето.

Сара бе почти на три фута от гумите, когато Корд я сграбчи. Двамата се строполиха един върху друг на мръсния банкет докато камионът ги отминаваше с тътен, без шофьорът изобщо да разбере каква сцена се бе разиграла.

Сара врещеше и риташе. Уплашен, Корд застана на колене и я разтърси за раменете. Вдигна ръка към нея. Тя пищеше от ужас.

Той изкрещя:

— Какво правиш! Какво правиш? — Корд, който само веднъж бе наплескал Джейми, а Сара нито веднъж през целия им съвместен живот, отпусна ръката си. — Кажи ми!

— Остави ме на мира!

Даян тичаше към тях.

— Какво е станало? Какво е станало?

Корд се изправи. Паниката отмина, но на нейно място се появи горчивината от предателството. Той отстъпи назад. Даян коленичи и обгърна детето. Тя пое дъх за гневна тирада, но се спря, виждайки отчаянието в лицето на своето момиченце.

— Сара, ти бягаше ли? От къщи ли бягаше?

Сара изтри сълзите и носа си с ръкав. Тя не отговори. Даян повтори въпроса. Сара кимна.

— Защо? — запита баща й.

— Защото така.

— Сара… — започна строго Корд.

Малкото момиче сякаш трепна.

— Не съм виновна. Вълшебникът ме накара.

— Вълшебникът ли?

— Слънчевия човек…

Това беше един от въображаемите приятели, с които Сара си играеше. Корд си спомни, че тя го измисли, след като семейството бе на погребението на баща му и свещеникът вдигна ръце към слънцето, говорейки за „душите, възнасящи се в небесата“. Това беше първият сблъсък на Сара със смъртта и на Корд и Даян не им се щеше да премахнат този явно дружелюбен дух, който тя си бе създала. Но през изминалата година, за все по-голямо неудоволствие на родителите й, момичето го споменаваше все по-често.

— Той накара Редфорд Т. Редфорд да отлети в гората и ми каза…

Гласът на Даян се разнесе из целия двор.

— Стига вече с тия глупости, чуваш ли ме, млада госпожице? Какво си направила?

— Оставете ме на мира. — Малката устичка бе стисната заплашително.

Корд каза:

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Не се безпокой.

— Няма да се върна в училище.

Даян прошепна с тих, заплашителен глас:

— Никога повече не прави това, Сари, разбра ли? Можеше да загинеш.

— Не ме интересува!

— Не говори така! Никога повече не говори така! — Пронизителните гласове на майка и дъщеря се различаваха само по височина.

Корд докосна ръката на жена си и поклати глава. А на Сара каза:

— Всичко е наред, скъпа. Ще разговаряме по-късно.

Сара се наведе, вдигна раничката си и тръгна към къщата. С израз на безкрайно съжаление тя погледна назад — но не към пребледнелите лица на родителите си, а към шосето, по което без нея се отдалечаваше бързо сребристият камион.

Те стояха в кухнята неловко, подобно на любовници, които неочаквано трябва да обсъдят делови въпроси. Без да го поглежда, Даян му разказа за днешното премеждие на Сара в училището.

— Не искаше да ходи днес. Върнах я с колата тази сутрин и я заставих. Май не трябваше да го правя — разкаяно рече Корд.

— Разбира се, че е трябвало. Не бива да я оставяш така да се измъква, Бил. Тя ни използва.

— Какво ще правим сега? Взема ли си хапчетата?

— Всеки ден. Но ми се струва, че те не помагат. Май само й разстройват стомаха. — Тя махна неопределено към предния двор. — Не мога да повярвам, че го направи. Боже мой.

Корд си мислеше: „Защо сега? С това разследване и всичко останало, защо точно сега?“ — Той погледна през прозореца навън към малкия велосипед на Сара, изправен на спомагателните колела, в пастелнозелено, от чието гумено кормило трогателно висяха пъстри ленти. Той си представи Джейми и неговия скоростен бегач, с който профучаваше безстрашно и стремително като на мотокрос. Сара все още не можеше да кара своето велосипедче без спомагателните колела. Това караше Корд да се чувства неловко, когато семейството тръгваше за града с велосипеди. Корд се мъчеше да избягва неизбежното сравняване на децата. Искаше му се даденото им от Бога да бе по-справедливо разпределено. Беше трудно, но Корд се стараеше да прикрива своята гордост от Джейми, усещайки винаги върху себе си очите на Сара, молещи за одобрение дори когато самата тя съзнаваше болезнено своите ограничения.

Имаше и по-голямо безпокойство: например, че някой мъж може да предложи на едно объркано момиченце да го закара с кола до вкъщи. Корд и Даян бяха разговаряли с нея за това, а тя бе отвърнала с вбесяващ смях, че магьосник или вълшебно куче ще я закрилят, или че тя просто ще хвръкне надалече и ще се скрие зад луната. В подобни случаи Корд се навъсваше, Даян заплашваше, че ще я напляска, а по лицето на момичето се появяваше печал. Но и на двамата ставаше ясно, че вярата й в свръхестествени покровители не се е променила.

О, Сари…

Макар Бил Корд все още да ходеше на църква, той бе престанал да се моли. Бе престанал точно преди девет години. Мислеше си, че ако това помогнеше с нещо на Сара, той отново би започнал да се моли.

Корд рече:

— Изглежда тя е емоционално раз…

— Не казвай това! — нахвърли се Даян върху него. — Тя има висок коефициент на интелигентност. Самата Бидърсън ми го каза. Тя симулира. Иска да привлече внимание. И дявол го взел, ти й го даваш предостатъчно…

Корд вдигна вежди при тези думи.

Даян отстъпи:

— Добре де, и аз също.

— Все пак трябва да направим нещо — сприхаво каза Корд. — Не бива да позволяваме това да се повтори. — Той махна с ръка към двора, без желание, подобно на Даян, да споменава уязвимостта на дъщеря си.

— След две седмици са класните й работи за този срок.

— Не бива сега да я спираме от училище — рече Корд. — Не можем да я задържаме с още един клас назад. — Той погледна от прозореца. Защо гледката на един изправен велосипед толкова го смущаваше?

Той се самоуспокояваше, че тя може сама да чете някои книги.

Самоуспокояваше се, че бе успяла да се сприятели с някои деца.

Самоуспокояваше се, че е хубава.

И се съсипваше, че тя не е като Джейми.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — колебливо започна Корд, не знаейки как Даян ще реагира.

Той посочи „Реджистър“, който малко странно се перчеше в средата на масата върху четири консервни кутии с домати. Беше отворен на материала за убийството.

— Някой е оставил екземпляр от тази история на местопроизшествието. Искал е да каже, че може би не трябва да разследваме твърде настойчиво този случай. Все пак, възможно е да е било просто шега и не я вземам толкова на сериозно. Но смятам да сложа един полицай тук, около къщата.

Това обаче сякаш беше само допълнително бреме върху раменете на жена му. Даян сухо рече:

— Тогава не бива да оставяме Сара да си играе самичка.

— Не извън двора, не. Ще трябва някак да й го кажем. Но да не я стряскаме. Тя така лесно се плаши.

— Ти все я глезиш — каза Даян. — Тя никога няма да порасне, ако продължаваш да се отнасяш с нея по този начин.

— Просто смятам, че трябва да бъдем внимателни. — Корд вдигна поглед към оградата на двеста фута от тях и от другата й страна видя един кон да пасе. Той му напомни за някогашна рисунка на Сара, на която тя се бе опитала да изобрази един далматинец. Рисунката бе просто трогателна — драскулки като на малко дете. — Толкова е жестоко — рече той. — Като че ли тя…

— Тя не е бавноразвиваща се — изсъска Даян.

— Не съм казал това.

— Дъщеря ми не е бавноразвиваща се. — Тя насочи вниманието си към хладилника. — Не желая повече да говорим по този въпрос.

6.

Ракетите ще полетят от тревата, от калта… не, не, не от калта… ракети носители… мъжът Датхар, със страхотните си мускули, той унищожава всички тях, стреляйки с лазерно оръжие… Телата им падат… Падат върху цветята.

Падат. Надолу. В калта…

Филип Халпърн бе седнал зад двустайната къща, под малката задна веранда, в момента представляваща командния пункт на неговия кораб „Дименшънкрусър“. Той се заслуша. Дочу стъпки откъм къщата. Отдалечиха се. Онези падат в калта, сред цветята. Не, не, не…

Филип бе русокос, висок сто седемдесет и два сантиметра и тежеше сто и дванайсет килограма. Беше вторият по тегло сред първокурсниците в гимназията. Тази вечер, облечен в джинси „Левис“ размер четирийсет и четири и с тъмнозелена тениска, той се бе разположил върху купчина листа, навети под верандата. Момчето сведе поглед към чантата до краката си. Беше малка, за сандвичи, от оня вид, който можеше да побере обяд, когато майка му се сетеше да го приготви, обяд от сандвичи с пушена наденица и доматен сос, картофи чипс, банани и подрънкващи монети за мляко с какао. Макар съдържанието на чантата тази вечер да бе малко, ръката му бавно я повдигна, сякаш вътре имаше нещо тежко.

— Фатар! — прошепна глас наблизо.

Филип скокна и после отговори:

— Джано, ти ли си? — Той присви очи и видя момче на неговата възраст да пропълзява през тайна вратичка, която двамата си бяха направили в телената мрежа, ограждаща имота на Халпърнови. — Джано, я по-тихо.

Помежду си Филип и приятелят му се наричаха с имената на герои от научнофантастичен филм, който наскоро бяха гледали четири пъти. Беше нещо като таен шифър, свързващ ги заедно в този враждебен свят.

— Фатар, вече за десети път те викам. — Гласът на Джано бе възбуден.

— По-кротко! Млъкни — с груб шепот отвърна Фатар.

Джано — с пълно име Джано-IV от „Изгубеното измерение“ — се промъкна през решетъчната преграда на верандата. Той каза:

— Защо не ми се обади? Мислех, че са те арестували или нещо такова. Братче, едва не се издрайфах тая сутрин. Ама наистина.

— Я по-… кротко. Ясно ли е? — Макар Фатар-VII, също воин от „Изгубеното измерение“, да бе спокоен и владеещ себе си, Филип Халпърн, млад и прекалено пълен, се бе достатъчно паникьосал и без участието на приятеля си. Той каза: — Е, и какво?

— Не знам. Едва не се издрайфах — повтори Джано, а видът му подсказваше, че май го е сторил. Устата му бе влажна, а очите зачервени и макар още да не бе настъпил сезона на луничките, кафявите точици изпъкваха върху болезнено побледнялата му кожа.

Фатар рече:

— Че как изобщо могат да ни открият?

— О, божичко.

— Ти си съвсем като някоя женска.

— Не съм! — Очите на Джано пламнаха.

Филип, когото Джано с един юмрук можеше да събори на пода, отстъпи.

— Добре, старче, добре.

— Трябва да унищожим архивите — каза Джано.

— Нали знаеш колко време ни трябваше да ги съставим?

Джано рече:

— Там са имената на половината момичета от класа. Всички шифри, всички снимки.

— Имам ги в секретен архив. Ако някой се опита…

— Ама снимките… — Хленчът на Джано изобщо не подобаваше като на воин от „Измерението“.

— Не, слушай — каза Фатар. — Ако някой се опита да отвори чекмеджето, всичко ще се самоунищожи. Автоматично.

Джано се втренчи в тъмнината.

— О, братче, да не го бяхме правили.

— Престани да приказваш така — прошепна безпощадно Фатар. Пръски слюнка попаднаха върху ръката на Джано. По лицето на момчето пролича отвращение, но то не се избърса. Фатар продължи: — Ние наистина го направихме! Ние. Направихме го. Не можем да я съживим.

— Датхар би могъл — изхленчи Джано.

— Е, ние не можем, затова престани да се вайкаш за това.

— Едва не драйфах.

Над тях се разнесе скърцане на отваряща се врата. Нисък глас сопнато извика:

— Фил! — Двете момчета замръзнаха неподвижно. — Фи-лип! — Гласът на баща му пронизваше нощта като двигател на космическия кораб „Дименшънкрусър“, навлизащ в режим на антиматерия. — Къде си се дянал, майка му стара? Утре си на училище.

Филип си помисли, че и той ще повърне. Дори самият Фатар потрепери.

— Чуваш ме добре, давам ти пет минути. После идвам направо с камшика.

Когато мрежестата врата се хлопна, Фатар каза:

— Трябва да си тръгваш. Ако те намери тук, ще ме пребие.

Джано се вгледа в таванчето на верандата над тях и рече:

— До утре.

Тръгна си мълчаливо. Към неясната, отдалечаваща се фигура, Фатар вдигна ръка, свивайки пръсти в бойния поздрав на героите от „Измерението“.

О, как се мъчеше тя. Дузина пъти пишеше думичките, грижливо накъсваше сбърканата бележка и я хвърляше в кошчето за боклук. Веднъж вече го бе разочаровала. Не биваше да влошава нещата, позволявайки на майка й и татко й да разберат за него.

Седеше на бюрото си, изгърбила се над сложните букви. Искаше химикалката да се движи в дадена посока, а после виждаше как тя се извърта в друга. Караше я да отиде нагоре, за да направи камшичето на „в“, ала вместо това тя се плъзваше надолу и ставаше „д“. Наляво вместо надясно.

Така ли се пише „ж“? Не. Да.

Сара Корд мразеше „ж“-тата.

Тя чуваше как щурците свирукат на малките си цигулчици навън в прохладната нощ, чуваше как вятърът шуми сред дърветата. Вратът и гърбът й се схванаха от напрежението, докато писа още половин час. После огледа творението си.

Тя внимателно се подписа.

За миг изпадна в паника, обезпокоена, че Слънчевият човек няма да може да разчете бележката. После реши, че щом е вълшебник, той вероятно ще разбере почти всичко.

Сара сгъна листа и написа името му отгоре. Облече си якето, а после се спря. Разтвори бележката и добави няколко думи отдолу.

После тя се измъкна през задната врата навън във ветровитата нощ, тичайки непрекъснато чак до скалите.

Полицаят се появи точно в осем и трийсет. Беше млад, розовобузест и усърден, а на хълбока си носеше готов за стрелба „Колт Питон 357“ с шестинчова цев. Накратко, той олицетворяваше всичко, което би желал един съпруг, за да бъдат защитени жената и децата му.

— Добро утро, Том. — Корд прибра „Реджистър“ от алеята и задържа мрежестата врата, за да влезе полицаят.

— Здрасти, детектив. Хубава къщичка си имате тука.

Корд го представи на семейството. Даян му предложи кафе. Той отказа с голямо съжаление, сякаш така обиждаше готварските й умения.

Полицаят се оттегли в своята наблюдателница, един додж, паркиран на алеята, и семейството седна да закусва. Джейми и Даян разговаряха за нещо оживено, почти спорейки. Сара седеше тихичко, но страшно зарадвана от новината, че днес ще остане вкъщи и няма да ходи на училище. („Само за днес, имай предвид, един ден, само един, но повече никакви отсъствия до края на годината, разбра ли, млада госпожице?“ — О, да, и колко пъти вече бяха повтаряли едно и също нещо?)

Корд не слушаше жена си и сина си и не съзираше въодушевлението на дъщеря си, защото четеше кратка статия в „Реджистър“, от която бе потресен.

Той остави кафето си на масата и бутна сиропа. Не забеляза, че го сърба. Даян го погледна и намръщено изправи бутилката.

Очите му заподскачаха по статията.

Заплахи, в множествено число?

— По дяволите — измърмори Корд, прекъсвайки всякакви спорове и мечтания около масата за закуска. Той погледна над вестника и видя, че цялото му семейство се е втренчило в него.

— Какво има, скъпи?

Той подаде на Даян вестника и каза на децата, че не е важно. Джейми метна поглед над рамото на майка си, докато тя четеше.

— Култ ли? — попита той.

Даян довърши статията. Джейми взе вестника и продължи да чете.

— Какво нередно има в тази история? — попита жена му. — Не разбирам.

— Твърде много гласност — негодуваше той. — Мисля, че по такива случаи трябва да се действа по-предпазливо.

— Сигурно е така — рече тя и започна да раздига масата.

Корд се изправи, за да си сложи ремъка с пистолета, но преди да излезе от кухнята, погледна жена си. Тя изглеждаше изцяло погълната от чиниите и май не разбра какво го разтревожи — че този материал е страхотен знак за убиеца, сякаш говореше в типичния стил на Стив Рибън: „Може да си заплашил Корд, но все едно. Той върви с пълен напред и хич не му пука от твоите заплахи. И най-лошото да сториш, пак няма да спреш нашето момче, Бил“.

Те не стигнаха дотам, че набързо да изтърсят: „Бях на студентски купон“, или „Бях на среща, когато това се е случило“, или пък „Може да попитате всекиго, дори не съм я виждал онази вечер“, макар точно това да им се искаше да кажат. Но бяха предпазливи и уплашени. Избягвайки хладните зелени очи на Корд, момчетата местеха поглед от лицето към пистолета му, а момичетата — към пода. И често се разплакваха.

Стая 121 на Студентския съюз никога не бе използвана за такава печална цел.

Стаята бе по-лоша от коя да е кабина за разпити в шерифството на Ню Лебънън. Беше боядисана в бежово и миришеше на юношески парфюми, лосиони, тебешир, плакатни бои, лошокачествено кафе и готварски мазнини. Корд седеше зад леко метално бюро, което можеше да повдигне с колене, подгъвайки само пръстите на краката си и се чувстваше нелепо. Ланс Милър беше в другия край на стаята.

Цялата сутрин студенти и работещи в колежа предаваха на Корд своята версия на есето „Джени Гебън, която познавах“. Те използваха думите си за много цели — за да се оправдаят, да изразят болка от загубата, да получат имената им обществено внимание.

Някои дори се опитваха да му помогнат да залови убиеца.

Само сутринта Корд изписа две тестета картончета. Прекъснаха за обяд в един часа. Корд отвори куфарчето си, за да извади нов пакет с картончета. Докато той късаше целофана на опаковката, Милър погледна към куфарчето и забеляза, че Корд се взира в снимка, закрепена откъм вътрешната страна. Беше на Джени Гебън, с лъснало от пот лице. Корд усети, че Милър го наблюдава, и затвори капака. Милър отиде в кафетерията да купи сандвичи.

След обяда Милър надникна през прозореца и рече:

— Охо, ето го пак идва.

Корд вдигна поглед и видя, че Уинтън Кресги идва към тях.

— Какво иска този човек? — попита Корд.

Шефът на охраната влезе в малката стаичка с плик в ръка.

— Здрасти, Уинтън — рече Корд. — Какво можем да направим за теб? — Кресги остави плика на бюрото на Корд. — Какво е това? — попита детективът.

— Не знам. Наминах към кметството и там видях детектив Слоукъм. Споменах, че ще бъда около Студентския съюз, и той ме попита дали мога да ти оставя това и аз рекох, да, с удоволствие. — Той рязко млъкна, доволен от гладкото си обяснение.

Отвън имаше печат: „Съдебномедицинска лаборатория — само за вътрешноведомствено ползване, Фредериксбърг“.

Кресги го попита:

— Значи има щатски отдел, занимаващ се с улики?

— Това е районната лаборатория. Джим Слоукъм в службата ли беше? Трябваше да оглежда шосетата и търговската зона — рязко рече Корд.

Кресги се обърна към него:

— Искате ли да направя някакви проверки из търговската зона? С удоволствие ще го сторя.

— Не. — Корд се бе вбесил. Той излезе от стая 121 и се запъти към телефонна кабинка, изподраскана с какви ли не бележки.

Кресги остана за момент в клубната стая, гледайки неловко към черната дъска. После излезе и когато мина край Корд, му махна за довиждане. Корд, с подпряна до брадичката слушалка, кимна и проследи с поглед отдалечаващия му се широк трапецовиден гръб. Един полицай от службата му каза, че Слоукъм не е там. Дали Корд иска той да му се обади? Корд отвърна „не“ и ядосано затръшна телефона. Върна се в стаята и надникна в плика, който Кресги бе донесъл.

— О, не.

Милър го погледна.

— Пропуснали сме един нож.

— От местопроизшествието ли?

— Да. — Корд разглеждаше лошото фотокопие. Техникът просто беше положил ножа върху валяка на копирмашината. Краищата не бяха на фокус и фонът бе размазан. Това представляваше къса сгъваема кама с тъмна дръжка и тънко острие, което изглеждаше около четири инча дълго — с два инча по-късо от допусканите в щата сгъваеми оръжия. На дръжката имаше рисунка — нещо като емблема — във вид на кръстосани светкавици. Напомня смътно на нацистки символ, помисли си Корд.

Той прочете краткия доклад от Криминалния отдел към окръг Харисън. Ножът бил намерен сред цветята, върху които бе лежала Джени Гебън, с прибрано острие. Не бил използван срещу нея — нямало следи от кръв или тъкан по острието — макар че може да е бил употребен за срязване на въжето, с което убиецът я е удушил.

Стив Рибън собственоръчно бе добавил забележка. „Бил: Жертвоприношение? Ново доказателство за култово действие. Трябва да продължиш в тази насока“.

— Глупаво от наша страна, Ланс. Страшно глупаво, да пропуснем такова нещо. А аз огледах мястото на два пъти. И Слоукъм, и аз. — Корд чувстваше, че цялата му кожа е пламнала от този пропуск. Той извади още един доклад от плика — за вестникарската изрезка и заплашителната бележка. Нямало бе отпечатъци. Червеното мастило, в което бяха намерени няколко влакънца от маркер, беше от писалка, продавана в милиони магазини из цялата страна.

На попълнената от него формуляр-молба за анализ на бележката Корд бе запитал: „С какво е изрязано късчето вестник?“.

От лабораторията бяха отговорили: „С нещо остро“.

Пликът съдържаше и разрешително за обиск на половинката на Джени от общата спалня. Той го подаде на Милър и му каза да отиде там с криминален екип. Случайно погледна към бележките на Милър и се сети, че трябваше да обърне повече внимание на младия полицай.

— Ти си записал резултата от волейболния мач, когато се е срещнала със старите си съученици.

— Не трябваше ли?

— Не.

— О. Мислех си, че искаш подробности.

Корд му каза:

— Трябва да попиташ момичетата от нейното общежитие кога Джени е била в мензис.

— Такова нещо не може да се пита.

— Ще ги питаш.

Милър стана огненочервен.

— Не можем ли някъде да направим справка за това?

— Ще ги питаш — изръмжа Корд.

— Добре, добре.

Корд прочете една от записките на Милър: Съквартирантката и Дж. Г. точно преди вечеря във вторник. „Спорили са“ — Сериозно (Дали са се карали?). Не се разбирало какво говорят. Дж. Г. без настроение, когато е излязла. Съквартирантка: Емили Роситър.

Корд почука с пръст по бележката.

— Това е интересно. Искам да говоря с Емили. Иди там и я накарай да дойде тук.

7.

Бил Корд се изнерви от флуоресциращото осветление, което досадно потрепваше над главата му и се умори с часове да наблюдава възглупавите и театрални пози на млади хора, които за първи път живеят самостоятелно. Тъкмо смяташе да приключи за деня и да се върне в службата, когато на вратата се появи един младеж. Беше на около двайсет и пет години. Черната му къдрава коса бе вързана на тумбеста опашка. Лицето му бе много тясно, с високи и остри скули, под които имаше тъмна брада. Носеше сини джинси и черна тениска.

— Вие ли сте детектив Корд?

— Аз съм. Влезте.

— Получих бележка, че сте искали да ме видите.

— Как се казвате? Седнете тук.

— Брайън Оукън. За Джени Гебън ли се отнася?

— Точно така. — Корд прехвърляше своите индексни картончета. Бавно, едно по едно, прегледа записките си. Отне му доста време. Той вдигна поглед. — Така, откъде точно я познавахте?

— Тя беше в курса на професор Гилкрист. По психология и литература. Той чете лекциите. Аз водя семинариите дискусии, които тя посещаваше.

— Вие във факултета ли сте?

— Аз съм аспирант. Готвя доктората си.

— И какво правехте във вашите часове?

— Това са дискусионни групи, както казах.

— Какво дискутирате?

Оукън се засмя объркано.

— Наистина ли се интересувате?

— Любопитен съм.

— Темата миналата седмица беше: „Как Джон Кроу Рансъм и школата на Новия критицизъм биха подходили към поезия, написана от човек с диагноза депресия на раздвояването?“. Знаете ли какво представлява течението „Нов критицизъм“?

— Не, не знам — отвърна Корд. — Известно ли ви е дали Джени е ходела с някого?

— „Ходела“. Какво означава това? Доста неясен термин.

— Излизала ли е с някого?

Оукън запита подчертано иронично:

— Да е излизала ли? Искате да кажете, на среща с някого?

На Корд му се струваше, че младежът не се държи враждебно. Той изглеждаше искрено объркан — сякаш детективът задаваше въпроси, на които не може да се отговори на обикновен език.

— Бих искал да разбера за някой, с когото Джени е имала нещо повече от мимолетно приятелство.

Очите на Оукън рикошираха по картоните на Корд.

— Предполагам, знаете, че съм я извеждал навън на няколко пъти.

Корд, който не знаеше това, отвърна:

— Канех се да ви попитам — често ли излизате със студентки?

— Това е студентски град. С кого другиго да излизам? — Оукън погледна Корд право в очите.

— Не е ли необичайно един професор да определя срещи на свои студентки?

— Не съм професор. Казах ви това. Готвя се за докторска степен. Така че и двамата бяхме нещо като студенти.

Корд потърка пръст по пластмасовата си чашка с изстинало кафе. Потръпна от скърцащия звук.

— Ще ви бъда благодарен, ако отговаряте директно на въпросите ми. Това е много сериозно нещо. Колко време се срещахте?

— Скъсахме преди няколко месеца. Срещахме се от време на време в продължение на три месеца.

— Защо скъсахте?

— Не е ваша работа.

— Може и да е, синко.

— Вижте какво, шерифе, излизали сме пет или шест пъти. Никога не съм прекарвал нощ с нея. Беше сладка, но не мой тип.

Корд понечи да зададе въпрос.

Оукън каза:

— Не ми се ще да ви обяснявам какъв е моят тип.

— Какви бяха причините за вашето скъсване?

Оукън сви рамене.

— Всъщност не можеше да се нарече скъсване. Нямаше нищо между нас, нищо сериозно. И двамата не виждахме никакъв смисъл да продължаваме.

— Знаете ли с кого е започнала да се среща Джени след вас?

— Знам, че е излизала. Но не знам с кого.

Корд разрови картончетата си.

— Интересно. Няколко от другите нейни приятели също ми казаха, че не им е известно с кого напоследък е излизала.

Очите на Оукън се присвиха и езикът му докосна кичур от брадата.

— Значи с някой тайнствен мъж.

— Каква студентка беше тя? — попита Корд.

— Малко над средното ниво, но не й се учеше особено много. Не чувстваше влечение към литературата.

— Имаше ли някой в курса, с когото да е била особено близка? Друг, освен вас?

— Не знам.

— Виждахте ли се лично с нея през изминалия месец?

Оукън запремига.

— Лично? — запита той с поглед към тавана. — Предполагам, че би трябвало да я видя лично, нали? Как другояче може да се види един човек? Искате да кажете дали съм се виждал с нея интимно? Или имате предвид светски контакт?

Корд си помисли за трудните си схватки с престъпници, докато ги залови и им сложи белезници. Май с тях бе по-лесно, отколкото с това момче.

— Имам предвид извън учебните часове.

— Не съм се срещал светски с нея от един месец. Навярно си спомняте, казах ви, че изобщо не съм бил интимен с нея.

— Знаете ли дали някой й е имал зъб? Някой, с когото да се е карала напоследък?

— Не.

— Тя разбираше ли се добре със своята съквартирантка?

— Предполагам, да. Не познавам Емили чак толкова добре.

— Но сте познавали достатъчно добре Джени, за да знаете, че Емили е нейната съквартирантка.

Оукън се усмихна.

— Аха, логическо умозаключение! Това означава ли, че сте ме хванали в капана?

Корд разбърка картончетата си като комарджия от Лас Вегас.

— И така, Емили… — Той вдигна намръщено поглед. — Май ми казахте, че никога не сте преспивали в стаята на Джени?

Оукън, следейки разпита от съвсем различно ниво, въздъхна. Изпадна дотам, че да каже:

— Емили има една голяма уста… Изразих се евфемистично, когато споменах за прекарване на нощта с нея.

— Евфемистично ли?

Оукън рече:

— Това значи, че не съм се изразил буквално, а метафорично.

— Знам какво означава евфемистично — каза Корд, който всъщност не знаеше.

— Имах предвид, че не съм имал сексуални връзки с нея. Стояхме до късно и обсъждахме литературни въпроси. Нищо повече. Офицер, струва ми се, това напомня на лична вендета.

— Мисля, че не сте прав.

Оукън погледна навън през малкото прозорче, взирайки се сякаш в звездите и после рече:

— Не знам дали сте учил в колеж или не, но предполагам, че не изпитвате голямо уважение към това, с което се занимавам.

Корд не отвърна нищо.

— Може да ви приличам на… как бихте го нарекли? Хипи? Това е вашата епоха. Може и да приличам на хипи. Но точно хора като мен обучават половината от този неграмотен свят, за да общуват. Мисля, че това е доста важна дейност. Затова се чувствам засегнат да бъда третиран като някой от вашите углавни престъпници.

— Ще се подложите ли на кръвна проба? — попита Корд.

— Кръвна проба?

— За определяне на генетичния вид. За сравняване със спермата, открита в тялото на Джени Гебън.

Брайън Оукън рече:

— Майната ти. — После стана и излезе от стаята.

Подлудявате ли своя партньор?

Даян Корд седеше в облицованата с ламперия приемна и прелистваше списание.

Въпрос 1. Кое е най-безумното нещо, което вие и вашият партньор сте способни да направите?

А. Да ходите заедно на курс по акробатични скокове с парашут.

Б. Да се любите на открито.

В. Да плувате голи.

Г. Да посещавате курс по бални танци.

Даян не харесваше обстановката. Напомняше й твърде много на кабинета на ветеринарния лекар, който обработваше с препарати техните кученца и им даваше капки против глисти. Беше просто една евтина чакалня с ламперия и плъзгаща се стъклена преграда, зад която мляскащата дъвка секретарка сякаш всеки момент щеше да попита: „Май е вече време да боцнем Флъфи с инжекцията против куча чума, нали?“.

Устата на Даян бе пресъхнала, тя преглътна и отново се зае със списанието.

Въпрос 7. Колко би се изненадал вашият партньор, ако му се обадите един следобед и му определите среща в стая в луксозен хотел, където го очакват шампанско и чер хайвер?

А. Изобщо няма да се изненада.

Б. Ще се изненада малко.

В. Много ще се изненада.

Г. Ще бъде поразен.

Корд и Даян се бяха запознали преди шестнайсет години на една ергенска вечеря, организирана от методистката църква в хангара за лодки на Сийвър Лейк. Корд се бе появил само с пакетчета картофен чипс, компенсирайки това с постна шега („Имате късмет, че съм донесъл поне това“). После той зърна Даян Клодия Уилмот, която нареждаше туршия в една купа, и я попита дали иска да се поразходят. Тя каза, че иска, само да я почака една минута да си вземе чантичката, което и направи и, те се заскитаха из парка, а след това, слава тебе, Господи, загърмя и дъждовен облак ги принуди да се скрият в малка барака и докато другите участници си похапваха боб и кренвирши, разменяйки обичайните вицове, мокрите Корд и Даян се целуваха разпалено и тя реши да се омъжи за него.

Беше четири години по-голяма от Корд, а това изглежда голяма разлика между хората само в една възраст — средата на двайсетте, на колкото бяха и самите те. Разплакана, Даян го попита: „Какво ще правиш, когато стана на трийсет? Ти все още ще бъдеш млад“. И Бил Корд, който наистина се безпокоеше за разликата в годините (но защото си мислеше, че тя може да го изостави за по-възрастен мъж), й каза нещо, оказало се абсолютно вярно: че според него тя няма да е презряла, преди самият той да побелее.

Ала все пак се появи един проблем. Даян бе разведена след двегодишен брак с търговски посредник от Фредериксбърг. Бяха се разделили, преди Корд да я срещне и когато тя си призна за женитбата, тревожно очакваща реакцията му, той си придаде съвсем равнодушен вид. Но после все си представяше Даян и Стюарт заедно и той твърдеше, че стомахът му се свива на топка. Отначало Даян търпеливо понасяше това, ала по-късно несигурността на Корд започна да я изнервя. Не знаеше как да го успокои. Не помогна и многократното й повтаряне, че не е имала добър сексуален живот със Стю. Макар да не се замисляше прекалено много по въпроса, тя допускаше, че Корд бе имал други връзки с жени и се надяваше, че достатъчно се е налудувал до този момент. Но не сексът тормозеше Корд; имаше нещо по-сложно — ревността, че жената, за която искаше да се ожени, е споделяла тайни с друг мъж, че е плакала пред него и го е утешавала. Корд не можеше да се успокои, изглеждаше смутен и тъжен от подобна измяна. „Но това е било преди дори да те познавам“, ядосано му казваше Даян. Дълго време Корд бе мрачен и накрая Даян открито му заяви: „Щом така ще се цупиш, я по-добре си намери една девственица, за да не се тормозиш повече“.

На сватбата им следващия месец валя проливен дъжд както в деня на запознанството им. И двамата сметнаха това за добра поличба, което се оказа доста вярно. Бяха изминали шестнайсет години семеен живот и когато се наричаха един друг „скъпи“, обикновено бяха искрени. Според Даян тайната на този успех се криеше в това, че и двамата имаха дефекти в паметта си и те по-скоро забравяха за своите прегрешения, отколкото умееха да си ги прощават. Най-сериозните им грехове по отношение на изневерите се простираха до порочни мисли — например, докато се любят да си представят, че са с дадена сексапилна кинозвезда, особено след гледане на еротични сцени от някой нает видеофилм.

Какво ли бяха преживели, бяха пред пълен банкрут, почина бащата на Даян, после майката на Корд, удар, съсипал напълно баща му, а след това последва смъртта и на стареца. Имаха и разни неприятности, докато живееха в Сейнт Луис.

Напоследък Корд отделяше все повече време на разследванията и рядко се задържаше вкъщи. Ала мрачното й усещане за провал не се дължеше на закъсненията му или на прекомерната му служебна ангажираност. Даян Корд чувстваше, че всъщност тревогата около Сара ги отдалечава един от друг. Тя изобщо не разбираше защо е така, но усещаше силата на отчуждението, а когато бе в по-лошо настроение — и неговата неизбежност.

Тя погледна часовника си, раздразнена, задето я карат да чака, после стрелна с очи секретарката, която движеше непрекъснато дъвката в устата си, докато й намери удобно местенце, продължавайки да адресира писма със сметки.

Въпрос 11. Дали вашият съпруг…

Вратата към вътрешния кабинет се отвори и се появи жена малко под четиридесетте. Носеше красив костюм в яркорозово. Даян се загледа в дрехата, преди да види лицето на жената. Това е курвенски цвят. С хладна усмивка жената каза:

— Здравейте. Аз съм доктор Паркър. Моля, заповядайте вътре.

Боже мой, тази е измамница! Изправяйки се, Даян трескаво обмисляше как да се измъкне. Ветеринарен кабинет, розов костюм, като единствената препоръка за тази жена беше телефонният справочник. Но въпреки недоверието си, Даян пристъпи прага. Седна в удобно кресло. Доктор Паркър затвори вратата. Стаята беше малка, боядисана в жълто и — още една засечка — нямаше кушетка. Във всички кабинети на психиатри имаше кушетки. Това поне Даян го знаеше. Този кабинет бе обзаведен с две кресла, разположени срещу почти празно бюро, два телефона, лампа и чист пепелник върху статив. Кутия с книжни салфетки.

Тежката златна гривна на докторката изтрака по бюрото, докато тя развинтваше капачката на писалка и вадеше бележник.

Но що се отнасяше до стените, тази докторка издържаше изпита. Едната страна бе изпълнена със сериозни, дебели книги като „Психодинамика в лечението на непълноценни индивиди“ и „Основи на психофармакологията“. На отсрещната стена бяха дипломите. Доктор Паркър бе завършила университета в Илинойс, с отличие, имаше диплома от Северозападния медицински институт и от Американския колеж по психиатрия. Три института! Даян, която едва бе успяла да завърши учителския колеж Маккалъф с добър успех, огледа закачените удостоверения, изпълнени с латински и гръцки фрази, с печати и щемпели, и после се обърна към очаквателния поглед на лекарката.

— Така — рече Даян, сплитайки запотени ръце в скута си. Едва сдържаше сълзите си. Отвори уста, за да разправи на лекарката за Сара, а вместо това каза: — От скоро ли сте в града?

— Отворих кабинета преди една година.

— Една година — рече Даян. — Ню Лебънън не е ли малко тих за вас?

— Обичам малките градове.

— Малки градове — кимна Даян. Последва дълга тишина. — Е, малък град си е. Това е вярно.

Доктор Паркър каза:

— Когато се обадихте, споменахте за дъщеря си. Защо не ми разкажете за нея.

Даян сякаш се вцепени.

— Ами…

Писалката на лекарката се поколеба, готова да препусне по листа, влачейки осемнайсеткаратовата гривна зад себе си.

Даян избъбри:

— Нашата Сара има проблеми в училище.

— На колко години е?

— Девет.

— И колко месеца?

— Ами, шест.

— В пети клас ли е?

— В четвърти. Задържахме я една година по-късно.

— Разкажете ми за нейния проблем.

— Тя е умно момиче. Наистина. Някои от нещата, които излизат от устата й… — Примерите изчезнаха от ума на Даян. — Но тя има такова отношение… И е мързелива. Не се старае. Не иска да си пише домашните. Проваля се на тестовете. Четох тази книга, как беше? „Вашето потайно дете“. — Тя се спря, очаквайки доктор Паркър да одобри евтиното книжле. Лекарката озадачено вдигна вежди, оставяйки у Даян впечатлението, че няма високо мнение за това произведение. — Там пишеше, понякога децата се държали лошо, защото искали повече внимание.

— Казахте, че е умна. Знаете ли коефициента й на интелигентност?

— Не си го спомням — стреснато рече Даян. Това бе нещо, което трябваше да провери. — Съжалявам, аз…

— Няма значение. Можем да го разберем от училището.

— Но тя се държи враждебно, глупаво, често избухва. И знаете ли какво става? Тя получава внимание. Мисля, че точно затова изглежда толкова мудна. Имаме и друго дете — Сара е по-малката — затова смятаме, че тя изпитва ревност. Което е глупост, защото прекарваме много време с нея. Много повече, отколкото с Джейми. Аз не я оставям да ми пробутва разни номера. Не се примирявам с нейните глупости. Но тя вече не ме слуша. Сякаш просто ме изключва. Затова искам да поговорите с нея. Ако вие й кажете…

— Посещавала ли е лекар специалист или педагогически съветник?

— Само съветник в нейното училище. Началното училище на Ню Лебънън. Той ми препоръча тази книга. После говорих с нашия педиатър. Доктор Словинг. Нали той е детски специалист?

Явно доктор Паркър не се ангажираше с потвърждаване на родителски мнения. Тя погледна любезно Даян и нищо не каза.

— И така, отидохме при доктор Словинг и той предписа за нея риталин.

— Заради липсата на съсредоточеност?

Това накара Даян да въздъхне облекчено, че старият изкуфял доктор Словинг беше поне поставил правилно диагнозата.

Доктор Паркър продължи:

— Държала ли се е непокорно, прекомерно буйно? Някакво натрапчиво поведение — например, често да си мие ръцете?

— О, тя е много неспокойна. Не я свърта на едно място. Все тича. Нервна е. Направо ме подлудява.

— Правил ли е доктор Словинг някакви психологически тестове?

— Не. Взе й само кръв за изследване. — Даян се изчерви и отклони погледа си. — Но той я познава от раждането й… Искам да кажа, той изглежда смяташе, че това е най-доброто лечение.

— Е — рече хладно доктор Паркър, — ако диагнозата е липса на съсредоточеност, тогава какво ви води при мен?

— Мисля, че лекарството й действа — колебливо започна Даян. — Но не особено добре. Всъщност, право да ви кажа, понякога ми се струва, че изобщо не й помага. Не съм сигурна, но от него понякога тя доста се замайва. А и стомахът й се разстройва и като че ли това още повече я изнервя. Тя казва, че коремчето й се разбърква. — Даян погледна ръцете си и смаяно видя как ставите й са побелели. — Истината е, че нещата сякаш стават все по-зле. Оценките й са отчайващи. Вчера се опита да избяга от къщи. Никога не го е правила досега. И избухванията й са по-яростни. Възразява много повече от преди. Освен това и говори на себе си.

— Нека ви попитам за някои неща…

Последва цяла лавина от въпроси. Даян се опитваше да разбере накъде бие лекарката. Ала беше напразно; тъкмо когато Даян мислеше, че разбира какво има предвид доктор Паркър, тя сменяше посоката.

— Гледа ли много телевизия?

— Два часа вечер, само когато е свършила с домашните. Всъщност обича повече филмите. Според нея повечето сериали и реклами са глупави. Казва, че са тъпи.

Последва мимолетна усмивчица.

— Склонна съм да се съглася. Продължавайте.

— Преструва се, че трудно усвоява… Според мен просто симулира… Ами тя така бързо научава някои неща, че когато се държи като бавно схващаща, изглежда фалшиво.

— Какво е лесно за нея?

— Да запомня филми и истории, които ние сме й чели. И героите в тях. Тя може да изиграе отлично цели сцени. Може да запомня диалози. О, също така и да отгатва края на филми. Да се маскира в костюми. Тя обича да се костюмира. Но са все такива неща — да се прави на нещо. Всичко, свързано с реалния живот — училище, готвене, гимнастика, каране на колело, игри, спортове, шиене… всичко сякаш е свръхсилите й. — Даян отклони очи от погледа на лекарката. — Онзи ден се е подмокрила пред целия клас.

Доктор Паркър стисна устни и поклати глава. Даян я гледаше как записва със ситен почерк един факт, който вероятно щеше да преследва нейната дъщеря до края на живота й. Даян си взе една книжна салфетка и се престори, че духа носа си и после започна да мачка хартийката между силните си пръсти, докато не я превърна в малки топчета.

Нови въпроси. Беше мъчително. Даян се стараеше, о, наистина така беше, но все гледаше да скрива пукнатините в семейството, подобно на майчините си бижута — всичко истинско, от диамант, от злато, се изваждаше наяве само в редки, съдбоносни случаи. Остана без сили, докато даваше на тази мазна и елегантно облечена непозната всички такива факти — за Бил, за Джейми, за бабите и дядовците, за стеснителността на Сара и хитрите й машинации. Доктор Паркър стрелна с поглед часовника си. Дали се е отегчила?

Лекарката каза:

— По време на бременността си приемахте ли някакви лекарствени средства?

— Не, не съм приемала. Понякога вземах тиленол. Но само на два пъти. Знаех, че не е хубаво.

— Какви са взаимоотношенията със съпруга ви?

— Отлични. Добри.

— Карате ли се открито? Говорили ли сте някога за развод?

— Не. Никога.

— Някой от двама ви да пие или да взема наркотици?

— Пием само в компания — рече обидено Даян. — Изобщо не докосваме наркотици. Ходим на църква.

Последва пауза, докато ръката на лекарката се движеше бързо по листа.

Даян заговори:

— Затова сметнахме, че ако някой като вас, лекар, й каже да престане с тия глупости и се залови за работа, ами че, тогава… — Гласът й заглъхна.

Докторката захапа долната си устна, олющвайки част от червилото. Сложи обратно капачката на скъпата писалка. Зъбите отпуснаха устната и лекарката се облегна назад в кожения си стол.

— Работила съм с трудно усвояващи деца…

— Но тя не е трудно усвояваща — заяви бързо Даян. — Нали ви казах, коефициентът й на интелигентност…

Доктор Паркър рече:

— Трудното усвояване не зависи от интелигентността. То е…

— Докторе — търпеливо започна да обяснява Даян, — Сара е умно, стеснително малко дете. Тя е научила един… — Даян си спомни фраза от книгата „Потайното дете“ — … модел на поведение, за да получи внимание от съпруга ми, от мен и нейните учители. Играехме по гайдата й. Сега имаме нужда от специалист като вас да й каже да се стегне и да се залови за работа. Вече не можем да се справим с номерата й. Вас ще ви послуша. Ето защо съм тук.

Доктор Паркър изчака за момент и после заговори:

— Искам да ви кажа нещо и можете да го обмислите и обсъдите с вашия съпруг. Първо — въз основа на това, което ми разправихте — не съм уверена, че дъщеря ви страда от смущение в съсредоточаването. Някои психиатри смятат, че подобно смущение е съвсем различно от хиперактивността. От моите собствени проучвания смятам, че те са преплетени. Ако правилно съм разбрала, Сара не показва обща свръхактивност — това, което ние наричаме хиперкинетично поведение. Нейната нервност може да е нещо вторично; тя има други проблеми и те на свой ред я правят неспокойна и раздразнителна. Риталинът е само временна мярка, в най-добрия случай.

— Но доктор Словинг обясни, че сега това ще й помогне да учи и че ще помни това, което е научила.

— Разбирам и има какво да се каже по този въпрос. Но с цялото си уважение към вашия специалист, струва ми се, че лекарите предписват риталин малко прибързано. Много хора предпочитат диагноза „смущение в съсредоточаването“, защото предпочитат да виждат по-скоро физическо, отколкото психологическо обяснение за заболяванията на децата си.

— Сара не е луда — ледено изрече Даян.

— В никакъв случай — натъртено каза лекарката. — Неспособност, свързана с развитието, е често срещан и лечим проблем. По наше време това се интерпретираше като глупав, мързелив или своеволен. Професионалистите вече не го тълкуват по този начин. Ала много хора така го възприемат.

Даян почувства критично жегване откъм спокойното лице на лекарката. Тя рязко рече:

— Защо, как можете да говорите това? Трябва да видите колко много работи Бил с нея. И всеки ден я карам да слиза долу и да си пише домашните. Понякога се занимавам с нея цял час преди закуска.

Лекарката каза меко:

— Сигурна съм, че на вас със съпруга ви е било трудно. Но е важно да забравите всички мисли, че тя е мързелива, глупава или просто дръпната.

— Толкова ми беше трудно да дойда тук — ядосано избъбри Даян. — Искам само да й кажете да се стегне, да…

Доктор Паркър се усмихна.

— Знам, че ви е трудно, госпожо Корд. Иска ви се бързо средство за неприятностите на дъщеря ви. Ала мисля, че няма да го открием. Ако тя има проблем, свързан с развитието, както ми се струва, тогава лечението изисква родителите да очакват по-малко от детето, а не повече. Трябва да намалим напрежението и стреса върху нея.

— Но тя точно това иска.

Доктор Паркър вдигна ръцете си и макар да се усмихваше, Даян изтълкува жеста като спечелен рунд от страна на лекарката. Тя кипна срещу тази жена, която превръщаше разговора в състезание относно съдбата на дъщеря й. Не се успокои ни най-малко, когато лекарката каза:

— Най-напред ще извърша серия тестове, за да определя точно какви са проблемите.

О, добре те схващам, миличка. Задават се доларовите знаци.

— После тя ще трябва да идва за редовни сеанси и ще я лекуваме — вероятно заедно със специалисти педагози.

— Аха — хладно рече Даян, все още вцепенена от това, което й се струваше като истинско нахокване.

Доктор Паркър каза:

— Ще насрочим ли определен час?

Даян насъбра достатъчно учтивост, за да промълви:

— Мисля, че трябва да го обсъдя с Бил.

Тя се изправи и видя как тази облечена в розов костюм кучка също стана, усмихна се топло и протегна ръка с думите:

— Очаквам с нетърпение да ми се обадите. Беше ми приятно.

За тебе, може би. С мрачно лице Даян пое ръката на лекарката и излезе.

На паркинга отвън тя разкъса визитката на лекарката на четири парчета и ги пусна на вятъра да ги отвее.

Корд и Т. Т. Евънс се бяха надвесили над бюро в главното помещение на шерифството и четяха компютърната разпечатка, която Евънс бе поръчал на областния изчислителен център. Беше озаглавена: „Известни сексуални нарушители, осъдени за деянията си“.

През последните три години областният прокурор бе завел дела и бе обвинил седем изнасилвачи, четирима души — за сериозни сексуални насилия, трима — за блудства с деца, трима ексхибиционисти („Ей, искаш да кажеш, от ония, дето се показват…“), двама — за надзъртане в чужди спални и трима изключително смутени местни жители, чиито сексуални оскърбления включваха добитък.

— Населението ни е сравнително неизвратено — коментираше Евънс, отбелязвайки, че тези бройки — освен случаите с овцете — са значително по-ниски от средните стойности за щата.

Корд и Евънс току-що бяха научили, че всеки един от изнасилвачите и нападателите е под контрол. Евънс каза, че ще провери неофициално ексхибиционистите и надзъртащите. Не беше особено въодушевен от перспективите.

— Знам, ще бъде напразно — рече Корд. — Ама трябва да го направим.

Рибън беше пристигнал и пощипваше месестата част на ухото си, докато надничаше в справката и се подхилваше. Ланс Милър влезе в службата, току-що пристигнал от студентското градче. Корд забеляза, че той е доста смутен.

— Какво има, Ланс?

Младият мъж метна шапката си на закачалката до вратата и заоправя късата си коса с розовите си пръсти. Приближи се до групичката старши офицери. Погледът му плъзна из стаята.

— И тъй, Бил, отидох в сградата Макренолдс, в общежитието, заедно с хората от криминалния екип. Както ти ми каза.

Корд нетърпеливо махна с ръка.

— Тя ще дойде ли за разпит? Емили?

— Ами току-що малко поговорих с нея. Много е хубавичка.

— Коя е тази? — попита Рибън.

— Съквартирантката на Джени — рече Корд.

— Беше страшно разстроена — продължи Милър. — Каза, че май някой се е вмъкнал в стаята и е откраднал всички писма на Джени. Тя…

— Виж ти… — обади се шерифът. — Това е интересно.

— Вчера отишла на панихидата, която правили за Джени в една от църквите, и оставила вратата отключена. Когато се върнала, някой бил откраднал онази папка с всички писма на Джени и важни документи.

Корд кимаше.

— Разпитах наоколо, но почти всички били на панихидата и никой нямаше представа за вмъкването.

— Може би членове на сектата — предложи Рибън, повдигайки вежди към Корд.

— Има и нещо друго — рече Милър.

Беше свел поглед към бюрото и в момента фокусираше една фраза в компютърната разпечатка: „Случаи на насилствена содомия“.

— Емили ми даде няколко неща, неоткраднати от онзи човек.

— Добре — рече Корд.

— Едно от тях е календар от миналата година. — Милър се прокашля.

— И? — попита Рибън.

— Някакъв джобен календар. Бил е в бюрото на Емили и затова не е бил откраднат.

— И какво имаше в него? — Корд започна да става нетърпелив.

На Милър като че ли му олекна, защото сега можеше да се опре на нагледни средства. Той прелисти омачканото бележниче, отворено на предишната година, месец януари. Написани в карето за събота вечерта в края на месеца, се мъдреха думите: Бил Корд. 9 ч. вечерта. При мен.

8.

— Аз я разпитвах.

— По някой случай ли?

— По случая Биаготи — рече Корд.

Той се взираше в смачканата страничка от бележника на Джени за последната седмица на януари. В четвъртък е трябвало да си прибере дрехите от химическото чистене. В петък е щяла да ходи до аптеката за шампоан, тампони и някакви хапчета.

В събота се бе срещнала с Бил Корд. В 9 часа вечерта. При нея.

Както Евънс, с цялата му привързаност към Корд, така и Милър, с неговата неопитност, не желаеха нищо от този род.

Рибън впи поглед в широко разтворените зелени очи на Корд.

Шерифът се мъчеше да си припомни и после рече:

— Това е било, след като ти се върна от командировката. Било е около края на януари. — Той изглеждаше безкрайно облекчен. — Нали не си я познавал другояче?

— Не.

После лицето на Рибън отново помръкна и погледът му падна върху календара.

— Нарекла те е Бил. Какво ще кажеш за това?

Евънс се отдалечи и седна на временното си бюро, за да проведе телефонен разговор, истински или мним.

Корд каза спокойно:

— Когато се обадих на Джени, за да видя дали мога да я разпитам по случая Биаготи, двамата се заговорихме и се оказа, че сме били почти съседи в Сейнт Луис. Нали разбирате, поговорихме си малко на тази тема. В края на разговора я наричах Джени. Предполагам, затова е написала Бил.

— Познавали ли сте се в Сейнт Луис?

— За какво точно намекваш?

— Нищо, Бил. За абсолютно нищо не намеквам. Просто трябва да съм нащрек при подобна ситуация.

— Каква ситуация?

— Просто искам да играем с открити карти.

— Картите са открити.

— Добре. Но въпреки че си ядосан, ще ти задам още един въпрос и повече няма да се занимаваме с това. Имаш ли в папката за Биаготи запис на твоя разговор с Джени?

— Не.

— Защо не?

— Нищо не бях записал. В онази събота наминах край общежитието. В девет часа. Поговорих с Джени за около петнайсет минути. Тя познаваше малко момичето Биаготи, но това бе всичко. Джени беше една от може би петдесетте студенти, с които съм разговарял по случая.

— Обаче не си разговарял с всички петдесет в събота вечер.

— Но тогава говорих с много от тях. Също и в неделя сутринта. И в неделя вечерта. И…

— Хубав отговор.

— Това е верен отговор — веднага отсече Корд.

— Добре, Бил, не кипвай. Ако аз не те попитам, някой друг би могъл. Да забравим за това.

Рибън почука по разпечатката за сексуалните провинения.

— Това беше добра идея, тия сексуални неща. Аз също бих проверил и по окултните книжарници и други подобни. Мисля, че има една такава недалече от университетското градче, на „Уейвърли стрийт“ или на „Стинсън“. Там на вратата е закачено табло за съобщения. Вижте дали няма съобщения за окултни… Какво имат сектите? Служби, събрания или какво?

— Може би служби — услужливо предложи Милър. — Искам да кажа, щом са религиозни.

— Е, добре, бих проверил това. Непременно. — Рибън се върна в кабинета си. Подът скърцаше под тежките му стъпки.

Корд усети, че Евънс и Милър го гледат втренчено. Евънс набра някакъв номер по телефона. Корд подаде на Милър календара на Джени.

— Прибави това към веществените доказателства. И да се залавяме отново за работа.

За известно време след срещата си с декан Ларъби той се чувстваше като генерал Джордж Томас, спечелил си прозвището „Канарата на Чикамога“5 през 1863 година, защото бе попречил контраатаката на Бракстън Браг да се превърне в пълно поражение на федералните войски. Изправен пред съкрушителни сили и смазан от загуби, но безкрайно уверен и силен.

Сега обаче професорът и заместник-декан Рандолф Ръдърфорд Сейлс е пронизан от отчаяние като от щик на мускет. Той седи на едно място вече цели три часа, пушейки тринадесетата си цигара за този следобед, в хотел „Холидей Ин“, заедно с четирима попечители на Одънския университет от Източното крайбрежие. Той не знае с какви материали разполагат те, но вече е направил своя извод за самите тях: това са хора, които гледат на Одън като на търговско училище. Двама са адвокати, един е директор на голяма благотворителна организация и един е лекар. Тяхното внимание към колежа произтича от интереси към политехниката, бизнес колежа, биологическия факултет.

Разбира се, те изобщо нямат представа, че Сейлс тайно ги презира заради еснафската им ограниченост по отношение на образованието. Той не може да си позволи те да разберат това, защото от тях четиримата идват близо единадесет милиона долара годишно за финансиране на колежа. Сейлс, професорът по история, смята, че те са богати глупаци; Сейлс, заместник-деканът по финансовите въпроси, облян в гореща пот в момента, се мъчи да ги очарова с приказки, докато те си похапват от ужасната плодова салата в ресторанта.

От време на време те май се уморяват да слушат професор Сейлс и очите им се стрелват към документ от пет страници, който професорът е приготвил малко преди това.

— Господа, Одънският университет отговаря на изискванията за недоходоносна институция, с което се освобождава, според параграф 503 (в) от Закона за държавните приходи, от плащане на федерален подоходен данък и според аналогичен параграф от щатския правилник — от плащане на щатски данък. Но това, че е недоходоносна институция, не означава, че той може безнаказано да губи пари. — Ха-ха-ха. Той се вглежда поотделно в очите на всеки. — Ето защо, макар термините червено и черно да нямат същото значение, което биха могли да имат, например, за „Дженеръл Мотърс“ или за IBM, то ние сериозно обмисляме дали да не променим цветовете на колежа от черно и златно на пурпурночервено…

Той е пламенен и забавен, шегува се с публиката подобно на остроумно конферансие, умение, което е усвоил след години изнасяне на лекции пред двадесетгодишни младежи. Ала тези от Източните щати са неподатливи и всъщност изглеждат смутени заради Сейлс.

— Трябва да започнем да мислим по-глобално — казва един от тях. — Да основем юридически факултет или да наблегнем на програма за бизнесадминистрация.

— Хмм. Доста разходи са това — вмъкна Сейлс. — Поне петдесет милиона.

— Може би безкредитна дългосрочна образователна програма?

Сейлс кима сериозно, обмисляйки. Ама че глупак, фермерите не биха платили толкова пари, за да учат вечер Хайдегер6.

— Хмм. Пазарът е малък за това — изрича той.

Един от попечителите, адвокат със стегната фигура, играч на голф, който отказа дори плодовата салата като твърде калорична, казва:

— Мисля, че не бива да прибързваме и да се отказваме от помощта по Раздел 42 (д). — Според щатския образователен закон частните колежи могат да имат право на субсидии, ако приемат голям брой студенти от малцинствата, независимо от техния успех.

Останалите го зяпват озадачено. Поне тук Сейлс има съюзници на своя страна.

Адвокатът добавя:

— Това беше само едно хрумване.

— Три цяло и шест милиона — бавно казва Сейлс и обсъждането пак се завърта.

Сейлс започва да разбира нещо. Тези мъже ухажват клиенти, пациенти и висши служители, които редовно им изписват чекове за десетки и стотици хиляди долари. Те живеят с изрусените си съпруги с козметично коригирани лица и ходят с лимузини до художествени галерии, ресторанти и учреждения. Освен срещите два пъти годишно в Одън, Палм Спрингс и Аспен, те рядко си подават носа на запад. Сейлс вижда, че техният интерес в тази алма-матер е само това — един личен интерес и нищо повече. Започва да му се гади от предложенията им, които са дребни и дори нещо по-лошо, елементарни; те са просто ученически отговори на домашното задание „Как да се спаси Одънския университет“.

Когато и последните капчици сироп са изсмукани от купичките с плодове, Ранди Сейлс е обхванат от чувство на ужасна разруха, разбирайки, че е сам в борбата за финансовото оцеляване на колежа. На колежа. И на собствената си кариера. И може би на своята свобода.

Мъжете от източните щати обещават да обмислят проблема. Обещават да увеличат личните си гаранции. Обещават да предприемат кампания сред колегите си на Изток. После се ръкуват със Сейлс и се качват в лимузината (наета от университета, петдесет и шест долара на час), за да стигнат до летището на окръг Харисън.

Сейлс е страшно отчаян. Той се връща в кабинета си и с помощта на един от юристите на колежа попълва формуляр-молба за спешна щатска помощ за частни образователни институции. Твърде малко. В най-добрия случай Одън би могъл да получи шестстотин хиляди. Ала Сейлс настоява юрисконсулта все пак да подаде молбата, и то по факса. Той замаяно проследява с поглед излизащия юрист в сив костюм и си представя живо един образ от собствените си лекции — не на Джордж Х. Томас, събиращ войските си за кървав отпор, а по-скоро на федералния генерал Ървин Макдауел при кръстопътя Манасас, отчаяно наблюдаващ как отлитат душите на многобройните му войници под страшния пукот на оръдията на Джексън7.

— Това вече излиза от контрол — каза Бил Корд.

Стив Рибън внимателно докосна вестника. Поколеба се дали да отговори на хапливата забележка на Корд. Но вместо това шерифът рече:

— Коза ли?

— Какви щуротии… — Корд поклати глава. — Искам да кажа, хората ги четат. Вярват им…

— Не можем да контролираме пресата, Бил. Знаеш това. Какъв е бил почеркът? На стената в класната стая?

— Какъв ли? Не знам. Ако искаш да намерим графолог…

— „Лунатик.“ Значи идва от „луна“…

— Тази лунна история побърква хората — възропта Корд. — Появила се е вече сериозна истерия.

— Фактите не могат да се отрекат.

— Стив, това са били деца.

— Деца ли?

— Просто някаква лудория. Деца от училището.

— Не знам, Бил.

— Дори да е бил убиецът на Джени, оставени са само няколко ефектни улики, за да изглежда, че уж това е свързано с луната.

— Е, но в такъв случай…

— Не — рече Корд. — Той го е направил, за да ни подведе. Искам да кажа, защо ще убива коза? Защо не и друга жертва?

— Това, че не е убил човек, не означава нищо. Може би интервалите между атаките са по-различни, отколкото предполагах.

Корд се замисли за момент.

— Е, добре, Стив, дали това би се случило, ако този тип не бе прочел материала за сатанинските култове в „Реджистър“?

— Имаш предвид моето интервю от онзи ден, нали?

Корд не можа да измисли никакъв отговор. Той сви рамене.

— Не сме намирали никакво доказателство за култ или сатанински ритуал около тялото на Джени.

— Ножът. Забравяш за ножа.

Корд засмука устната си за миг.

— Наистина, не мога да проумея това за ножа.

Виждаше, че няма смисъл да води подобен разговор с Рибън.

— Искам да направя нещо друго — рече той. — Да пуснем обява за свидетели. Ще обещаем, че всичко ще остане поверително.

— Колко ще струва? — попита шерифът.

— В „Бийкън“ няма да е скъпо, но мисля, че трябва да го направим пак в „Реджистър“. Ще бъде около четиристотин за седмицата. Така получаваме отстъпка.

— Нямаме толкова средства в бюджета. Той и без това е вече изтънял от твоя полет до Сейнт Луис.

Корд рече:

— Мисля, че трябва да го направим. Никой не се е обадил. Нуждаем се от помощ.

— Обърни се към „Бийкън“, не можем да си позволим в „Реджистър“ — каза Рибън. — Имам обаче друга идея. Трябва да разпиташ всички психиатри в района за техните пациенти. И всички изписани от Гъндерсън през изминалия месец.

— Та нали това е психиатрия с лек режим, на двеста мили оттук? — попита Корд.

— Много луди минават през Гъндерсън.

— И всеки психиатър ще се позове на лекарската тайна.

— Това не ме интересува особено много. Поне ще бъде отбелязано, че сме ги питали и по тоя начин ще се застраховаме.

— Не разполагаме с достатъчно хора дори за работата си в момента, какво остава да пратим някого при всеки лекар в района.

Двамата се вгледаха един в друг за момент и накрая Корд твърдо заяви:

— Ще поема отговорността за начина, по който водя разследването.

Рибън почеса с пръст едрата си червена буза.

— Не е нужно да спорим за това, Бил. — Той се усмихна. — Ти си съвсем прав. Случаят е твой. И отговорността е твоя. Прави каквото смяташ за необходимо.

Късното следобедно слънце падаше върху бюрото й и върху листа хартия пред нея. Сара протегна ръка и квадратният слънчев лъч сякаш сгря ръката й. Малки прашинки плуваха в лъча и Сара си представи: ако тя бе малка прашинка, можеше да се понесе надалече, право през отворения прозорец и навън. Никой нямаше да я види. Никой нямаше да узнае.

Тя се надвеси и приглади листа, който беше смачкан и мек. Почувства известно разочарование; това бяха червени буквички върху машинописен лист. Беше се надявала, че той ще остави съобщения във вид на камъни или върху голям лист кафява обгорена хартия.

Тя съсредоточено изплези език. Четенето за Сара бе по-трудно от писането, въпреки че изпитваше ужас, докато си спомни правописа и накъде трябва да вървят буквите, но поне самата тя си решаваше кои думи да използва. Четенето беше точно обратното. Трябва да гледаш думи, които някой друг е избрал, и после да откриеш кои точно са те.

Това бе същинско мъчение.

Тя въздъхна, загуби докъде е стигнала и пак започна отново. Най-после свърши след двайсет минути. Обля я вълна на щастие — не само защото успя да завърши бележката, но заради смисъла на самите думи.

Беше щастлива, да, макар и малко разочарована — той бе оставил бележката, докато майка й я нямаше, полицаят Том си четеше на предната веранда, а самата тя гледаше следобедно филмче по телевизията.

Защо, чудеше се тя, Слънчевия човек не я бе изчакал, за да й даде лично тази бележка, вместо да я оставя на онова място, където тя я намери — под възглавницата на леглото й?

Я поспри…

Даян Корд сновеше из кухнята.

— Тя си придаваше важности, беше наперена, нали разбираш.

— Я почакай — рече Корд. — Спри за малко. — Той отвори първата от обичайните си две бири след работа. Точно тази му беше любима и той изпиташе истинско удоволствие от звука при отварянето на кутийката. Днес ритуалът не му достави никаква наслада.

Даян рязко отвори фризера, измъкна двукилограмов пакет от млян бут и го метна в мивката. Разхвърча се скреж.

Корд отстъпи назад. Той каза:

— Просто попитах как е минало.

— Това, как е минало ще ни струва сто и десет долара — сто и десет! — за тая жена, трябваше да я видиш, лекарка, облечена в пембено, не, нямаше смисъл да я виждаш, да ми разправя тая жена за собствената ми дъщеря. Боже мой!

— Сега се успокой и ми обясни какво ти е казала.

— Бях съвършено любезна с нея. Бях учтива. Опитах се да се пошегувам. — Даян се обърна към съпруга си. — Според мен е от Източните щати.

— Обясни ми какво е казала — търпеливо повтори Корд.

— Тя обиди доктор Словинг и ми говореше така, сякаш аз не позволявам да се помогне на Сара, защото се страхувам да не би хората да кажат, че тя е ненормална.

Корд примигна, мъчейки се да схване всичко това.

— Имам предвид, че тя иска да й платим сто и десет долара — честна дума, сто и десет долара — за един час само…

— Нали имам застраховка.

— … за да даде на Сара някакви тестове. — Даян скръсти ръце и продължи да крачи. — Всъщност тя ми заяви право в очите, че Сара има смущения в ученето.

— Така ли е? — попита Корд.

Даян го зяпна.

Той добави:

— Имам предвид, че има смущения в ученето?

— О, ясно! — развика се Даян. — Значи заставаш на нейна страна? Чудесно.

Корд въздъхна.

— Не заставам на ничия страна. — После отстъпи. — Смяташ, че за сто и десет долара заслужаваш нещо повече.

— А ти как мислиш? — Два картофа се стовариха в мивката.

На вратата се появи Сара и Даян позабави темпото. Малкото момиченце я погледна и каза предпазливо:

— Мамо, време е за моето хапче.

Още два картофа с трясък се приземиха в мивката.

— Не — рече Даян. — Повече няма да ги пиеш. Дай ми шишенцето.

— Няма ли?

— Няма ли да ги пие? — попита Корд.

— Не.

— Добре, и без това не ги харесвам. Те са гадни и ми разбъркват корема.

— Сега ти и баща ти започвате да работите по правописа за контролното другата седмица и…

— Аз няма да мога да…

— Ще правиш каквото ти се казва, млада госпожице! — Даян измъкна лук от хладилника. Туп, право в мивката. — А в събота ще те водя при доктор Паркър. Тя е симпатична госпожа и ще ти помогне за училището.

— Добре. — Сара отстъпи, страхът от контролните бе много по-ужасен в сравнение със страха от една разярена майка.

— Миличко — каза й Корд, — тичай веднага в кабинета. Веднага идвам. — Когато тя излезе, Корд изви глава към жена си. — Е, и? — рече той.

Даян изглеждаше вбесена.

— Е, и какво?

— Мислех, че… Имам предвид това, което току-що каза. Помислих си, че няма да водиш Сара при нея.

— Руло „Стефани“? — попита Даян.

— Мм, чудесно.

— Разбира се, че ще я заведа. — Даян размаха връзка моркови срещу него и дрезгаво прошепна: — Тая жена е противна и се облича по последна мода, ама ако не помогне на дъщеря ми, тогава Бог да й е на помощ.

Филип Халпърн неспокойно носеше книжната кесия, лавирайки през задръстения заден двор към омазнено каменно огнище, отрупано с пепел и обгорени кости от пържоли и пилета. Момчето остави кесията върху купчина пепел и бръкна в джобовете си, опънати от дебелото му тяло. Най-после измъкна кутийка кибрит от джоба на ризата си. Стори това с благоговението на човек, който не се бои от самия огън, а от неподозираните рискове, свързани с него. Клечката кибрит пламна и се разнесе остър мирис на сяра. Той запали кесията. Тя започна да гори. Филип се запита дали пушекът не е отровен. Съжаляваше, че не помоли приятеля си Джано да направи това…

О, не…

Филип чу стъпките. Той вдигна поглед и в здрача видя неясните очертания на баща си, тежък мъж с къса коса, облечен в сини джинси и тениска. Единственото отчетливо нещо в тромавата фигура беше червената точица на цигарата между пръстите му встрани. Филип усети как сърцето му замръзва.

— Що правиш, синко? — запита го благ глас.

— Нищо.

— Питал ли си ме дали можеш да гориш нещо?

— Не, сър.

— Сам ли запали кибрита?

— Просто си играех.

— Играеш си с кибрит?

— Ама това е в огнището — рече Филип, мъчейки се да говори спокойно.

— Виждам, че е в огнището. Попита ли ме дали можеш да палиш кибрит?

— Не, сър.

— Какво следва?

— А?

— Какво съм ти казвал за подобен отговор? Забрави ли правилата?

— Съжалявам — бързо рече Филип.

— И какво е туй? Дето го гориш?

— Просто някакви листове, които намерих.

— Пак от ония списания?

— Не, сър. — Моля те, моля те, моля те. Само ме остави. Моля те. Филип усети как сълзите се стичат по бузите му. Беше благодарен на тъмнината; най-сигурният начин да получи бой беше да заплаче. — Само малко хартия.

— Откъде си докопал ония списания?

— Не бяха списания.

Кесията изведнъж лумна в пламък, тъй като съдържанието й се подпали. На Филип му се стори, че усеща ужасна миризма. Човешка миризма. Представи си малко космическо същество, обгърнато в пламъци. Той преглътна. На мъждукащата светлина съзря матовото намръщено лице на баща си.

— Беше излязъл във вторник вечер — рече мъжът. — Погледнах в стаята ти и те нямаше.

Гласът на Филип сякаш се свърши. Сърцето му заби като ревящ автомобилен двигател, изтласквайки всичката кръв от гърдите към лицето и слепоочията му.

— Така ли беше?

Филип кимна.

Баща му каза:

— Мъжът отговаря, а момичето кима.

— Да, сър, бях излязъл.

— Къде?

— Просто се поразходих.

— Аха — рече баща му. — Ясно. Шмекер.

— Моля те, татко…

— Не хленчи.

— Аз просто… Извинявай. Аз само…

Само какво? Филип не знаеше какво да каже. Не можеше да разкрие истината за кесията. Искаше тя да изгори и да се превърне в безмълвна пепел, искаше баща му да умре, искаше да не бъде дебел. Искаше да престане да мисли за женски гърди, за момичета, за оная кал…

— Моля те.

— Подай си ръката.

— Моля ти се. — Но макар че казваше това, ръката му се вдигна. Откри, че когато гледа, по-малко боли и сега той се взираше в собствените си пръсти.

— Получаваш по един удар за кибрита, един — за списанията, един — задето лъжеш.

— Аз не…

— Два за лъжите.

Баща му вдигна юмрука си и го стовари тежко върху опакото на дланта му. Момчето изхриптя от болка.

Филип знаеше как ще убие баща си. Няма да бъде чрез удушаване. Ще бъде с някакво оръжие. Той искаше да прониже тялото на баща си. Фантазираше си това, докато едрите стави на баща му се вдигаха и стоварваха, кости като желязо, кости като лазерни торпили.

И отново тази изгаряща болка. Филип си представи как баща му лежи край пътя и как шурти кръв от дълбоките му рани.

Пламъците в огнището потрепваха на хладния ветрец. Огънят започна да угасва. Ръката на баща му се надигна за последен път.

Филип си представи как баща му лежи край пътя.

Представи си го умиращ сред сини цветя, умиращ в локва кал.

Бил Корд потрепва и се събужда. Два часа през нощта.

Неговите сънища са обикновено логически оправдани, той е убеден, че образите в сънищата са повторения на събитията в живота, напълно смислени и сигурни. Сънищата не са поличби от лукави богове или отдавна потушени тъмни желания.

Но тази нощ Бил Корд лежи буден с разтуптяно сърце и толкова мокри крака, че за миг го пронизва ужас да не би да се е изпуснал, както правеше баща му всяка нощ през последните два месеца от живота си. Той протяга ръка и леко успокоен, усеща потта по бедрата си.

Сънят беше следният:

Корд седи на веранда, която си спомня от своето детство. Само че сега е вече пораснал и посивял. Станала е ужасна грешка, някакво недоразумение, толкова поразяващо, че Корд плаче от мъка. „Аз знам“, отговаря той на невидим човек вътре в къщата, който току-що му е казал новината. „Аз знам, знам, знам… Но си мислех другояче през всичките тези години. Друго предполагах…“

О, не, о, не…

Как е могъл да сбърка?

Безплътният глас му е казал и той самият трагично го е потвърдил накрая, че макар да е вярвал, че има две деца, всъщност той има само едно — другото представлява просто наръч трева, забутан в задния двор на къщата.

Той бе изплакал в съня си и тогава се събуди.

Сега лежеше с мократа си от пот пижама, заслушан в дишането на Даян и чувстваше блъскането на сърцето си. Предположи, че самият сън не бе продължил повече от пет или десет секунди. Но въпреки това си помисли, че до края на живота си ще носи спомена за тези сълзи, които проля в съня си за изгубеното си дете — и за самия себе си, защото половината семейно щастие през тези дълги години е било лъжовно.

Виненочервеният „Кадилак Елдорадо“ навлезе в паркинга и спря на определеното място, обозначено с черни букви: „Г-н Гебън“.

Шофиращият погледна знака за миг и си спомни за паркинга, който току-що напусна — при погребалното бюро „Столоковски“ нагоре по шосето. На онзи знак пишеше „Семейства и гости“ и не беше с черни, а с яркосини букви. Ричард Гебън си помисли, че в това има тъжна ирония; синьото в знака на погребалното бюро беше в същия нюанс като фирмения знак на собствената му компания.

Той слезе от колата и тръгна прегърбено към облицованата с малки камъчета ниска сграда. За момент въздухът се изпълни със самолетен грохот и на близкото летище един боинг започна да се готви за излитане. Когато дебелата стъклена врата се затвори зад гърба му, звукът се сниши до нивото на шепот.

— О — изрече служителят на входа и го изгледа слисано.

И двамата нищо повече не казаха.

Във външната канцелария пред кабинета си Гебън прие прегръдката на разплаканата си секретарка.

— Вие не… — започна тя. — Исках да кажа, не трябваше да идвате днес, господин Гебън.

— Трябваше — меко рече той.

После се вмъкна в своя кабинет. Седна на въртящия се стол и погледна навън към буренясал парцел, опасан с островърха желязна ограда и изоставен път.

Гебън — този набит здрав мъжага от Средния запад, със сипаничаво лице, основал от абсолютна нула компанията „Полуготови елементи Гебън“, един простоват човек, способен да взема светкавични решения — днес се чувстваше като парализиран. Нуждаеше се от помощ, беше се помолил за нея.

Сега той бавно се завъртя на стола си и проследи с поглед приближаването на мъжа, който щеше да му осигури тази помощ. Този човек беше предпазлив и почтителен, но безстрашен и дори сред едри мъже внушаваше респект със своята фигура. Той застана търпеливо на прага, с отпуснати огромни рамене. Това бе единственият човек на този свят, с когото Гебън би могъл да се срещне непосредствено след погребението на дъщеря си. Мъжът влезе в кабинета и щом го поканиха, седна на стар тапициран стол срещу бюрото.

— Много съжалявам, господин Гебън.

Макар Гебън да не се съмняваше в искреността на тези думи, те прозвучаха тромаво от грубоватите устни на мъжа.

— Благодаря ти, Чарли.

Чарлс Махони, четиридесет и една годишен, беше висок метър и деветдесет и тежеше сто двадесет и седем килограма. Бе служил тринайсет години като полицай в Чикаго. Преди пет години един тип, заподозрян в убийство, с белезници и арестуван от Махони, умря, след като две от счупените му ребра пронизаха белия му дроб. Върху гърдите на заподозрения бе открит ясен отпечатък от приклада на служебен полицейски револвер. Махони не успя да даде никакви обяснения как е станал този странен инцидент и той предпочете да напусне полицията, вместо да рискува съдебните заседатели да стигнат до едно много логично обяснение.

Сега Махони беше шеф на отдел „Охрана“ в компанията на Гебън. Тази работа му харесваше повече от полицейската. Когато намираха хора откъм вътрешната страна на желязната ограда, в склада или на паркинга, и тези хора се сдобиваха с отпечатъци върху гърдите и със счупени ребра, на никого не му пукаше. Освен на хората със счупените ребра, а Махони можеше без заобикалки да им каже да си траят и да са доволни, че са се отървали само с това. Те рядко бяха доволни. Но наистина си траеха.

Ричард Гебън, който по щастлива случайност бе отървал военната служба, знаеше чикагската история на Махони, защото неговият шеф на охраната играеше ролята на приятел от казармата за Гебън. Понякога двамата си пийваха заедно и си разправяха военни истории и приключения, макар че в повечето случаи говореше Махони, а Гебън казваше: „Сигурно е било страхотно“, или: „Май трябва да опитам това“. Гебън винаги плащаше сметката.

Сега Гебън задържа погледа си за момент върху него.

— Искам да те помоля да направиш нещо за мен, Чарли.

— Разбира се, аз бих…

— Остави ме да довърша, Чарли.

Очите на Махони се спряха на камионче играчка, което отдел „Кадри“ бе раздавало за Коледа. Отстрани на ремаркето бе изписана синята емблема на компанията. Махони нямаше деца и не му бяха дали камионче. Малко му стана чоглаво от това.

— Ако си съгласен да ми помогнеш, ще ти платя десет хиляди долара в брой. При условие че…

— Десет хиляди ли?

— При условие че това, което ще ти кажа, никога няма да излезе от тази стая.

9.

Тя нареждаше наум думите една след друга. Изрече ги на глас: „Когато непорочните хора кротко издъхнат/и тихо прошепнат на душите да литнат…“.

Момичето лежеше в леглото върху жълтото одеяло от общежитието, под юрган, купен от майка й. Лампите в стаята бяха загасени и през пердетата се процеждаше светлосиня светлина. Сълзи бликаха от очите й, слюнка се стичаше върху одеялото под главата й.

Тя си спомни последното, което Джени Гебън й бе казала: „Ей, рожбо. До скоро“.

Емили Роситър зашепна трескаво: „И техните скръбни приятели казват, животът сега си отлита, но други не вярват“.

Не действаха. Думите бяха безсилни. Тя остави за миг книгата на челото си, а после я пусна на пода. Емили, двайсетгодишна и много красива, имаше гъста къдрава тъмна коса, която сега непрестанно увиваше около пръстите си. Започна отново да рецитира стихотворението.

На вратата се почука и тя уплашено затаи дъх.

— Емили Роситър? — Беше мъжки глас. Вратите бяха тънки. Почукването отекна сякаш в сърцето й. — Аз съм полицай Милър. Идвах вече веднъж. Може ли да дойдете и да поговорите с детектив Корд? Той настоява да се срещне с вас.

Обади се женски глас, на надзирателката в общежитието:

— Емили? Тук ли си? Този господин иска да говори с тебе.

— Ей сега ще ви покажа.

Тя чуваше как говорят помежду си. Не можеше да долови думите. Тя…

О, не. Ключът! Надзирателката имаше ключ. Емили отметна завивката. Тя скочи от леглото и застана в средата на стаята като малко дете, със свити колене, изпаднала в паника. Ново почукване.

Емили се вмъкна в гардероба и седна на пода сред паднали закачалки, прахоляк и опаковъчна хартия от химическото чистене. Тя безшумно смъкна няколко свои зимни палта над главата си и изцяло се покри.

— Емили?

Дишай бавно, дишай бавно. Те не могат да те хванат тук… С мен си в безопасност, рожбо.

Но нямаше никакви ключове. След малко тя чу отдалечаващи се стъпки и затихващото подрънкване на ужасното полицейско присъствие. Вече можеше да се измъкне, но беше толкова успокояващо да лежи скрита под кашмира и гладките подплати, че й се щеше да остане там. „Такава ти ще си за мен, щом трябвало е тъй нелепо да побегнеш…“

Тя се загърна още по-плътно с палтата.

Бяха отнесли Джени.

Бяха отнесли нейните писма.

А сега те искат и мен…

Ах, рожбо… Емили отпусна глава върху едно велурено яке.

„Обгръщам плътно твоя стегнат стан и свършвам там, където тръгнах.“

Малкият зелен велосипед „Шуин“ стоеше изправен в гаража. Бе целият обкичен с малки лампички, останали от украсата на коледната елха. Жичките бяха увити около кормилото, калниците, около спомагателните колела. Лампичките бяха включени и колелото светеше подобно на град, който се вижда при нощното приземяване на самолет.

Светлините се отразяваха и от повърхността на локва вода от пода на гаража.

Сара застана на прага и зяпна гледката със страхопочитание. Това й напомни за филма „Извънземното“, гледан пет пъти от нея — сцената, където съществата карат велосипедите да летят в небето.

Тя се приближи и очаровано разгледа светлинките. Този велосипед я бе ужасил, когато го получи преди две години. По настояване на майка си тя се бе опитала да го кара на няколко пъти без спомагателните колела и едва не си разби главата на бетонната алея. Тогава скочи на крака и се втурна към къщата, като пищеше панически. Дори и със страничните колела, тя избягваше да се качва на него, когато биха могли да я видят други деца или Джейми, яздещ толкова бързо високия си велосипед с петнайсет скорости.

Но това, което гледаше сега, не я плашеше. Беше велосипед, но в същото време беше и нещо друго. Нещо повече. Нещо хубаво и нещо тайнствено. Разбира се, тя не можеше да го кара така, с включен кабел към контакта на стената, за да светят лампичките. Но можеше да седне на него и да се прави, че върти педалите — че го кара в небето.

Би могла да отлети при Слънчевия човек, за да му благодари…

Би могла да бъде небесна кралица, ако точиците на жълтите лампички бяха звездите от нейното съзвездие…

Тя пристъпи напред в локвата вода и протегна ръка към кормилото.

— Сари, какво правиш?

Джейми стоеше на вратата и сваляше кафявите кожени ръкавици за езда. Той смъкна каската си и я остави на един рафт. За миг застана с ръце на хълбоците и се приближи до колелото.

— Нищо. — Тя отстъпи назад, свела поглед.

— Ти ли направи това?

Тя не отговори.

— Това е абсолютно тъпо.

— Аз не съм тъпа — рече тя кротко.

Той отиде до стената и изтръгна щепсела от контакта, а после започна да отвива гирляндите с лампички.

— Не, недей!

— Я погледни! Погледни тук! — извика той. Вдигна част от жицата, която бе увита около рамката на колелото. Изолацията липсваше и няколко инча от медната жица бяха оголени и омотани около педала. Той посочи пода до велосипеда. — А тук има разплискана вода.

— Не ми крещи!

— Ако вършиш тъпотии, ще ти крещя.

— Престани! Престани!

— Хич не ми прилагай шибаните си номера! Няма да минат — сопна се той.

После омота изолирбанд около оголената жица, внимателно нави гирляндите и ги постави в кутията с надпис „Коледни лампички“.

Тя измърмори заплашително:

— Не трябваше да ги махаш.

На прага се появи Даян.

— Какво става тук? Чух ви чак от спалнята.

Джейми каза:

— Сара си играеше с коледните лампички.

— Наистина ли, Сара?

Малкото момиченце сви обидено устни.

— Той ме нарече тъпа.

— Джейми? — обърна се Даян към него.

— Ами че тя се държеше тъпо. Като нищо можеше да се убие с ток.

— Беше толкова красиво, а той го развали.

— Мамо — рече той, съвсем вбесен.

Даян се обърна към дъщеря си.

— Знаеш, че не трябва да пипаш украсата. Ако счупиш нещо, ще го платиш с джобните си пари.

— Нищо не съм направила! — изкрещя Сара и се втурна навън.

Джейми смъкна колелото си от поставката на стената. Даян се приближи до него и прошепна ядосано:

— Колко пъти съм ти казвала да не я наричаш тъпа?

— Но тя си играеше с…

— Не ме интересува с какво си е играела. За нея това е най-ужасното нещо. Не го прави.

— Мамо!

— Просто не го прави.

— Но ти не разби…

— Чу ли ме?

Силните му ръце здраво стиснаха спирачните лостове на колелото.

Даян повтори въпроса си.

— Да — вяло измърмори той.

Гласът на Даян омекна.

— Ако я видиш пак да прави нещо подобно, ще дойдеш при мен и ще ми кажеш. На сестра ти в момента й е много тежко. Такива дребни неща й се отразяват зле.

— Казах, добре.

Той ядосано започна да движи колелото си напред-назад.

Даян избърса ръце по полата си.

— Извинявай, че избухнах.

— Няма нищо — измънка той. — Няма проблеми.

— Мачът ти е довечера, нали?

— Да.

— Ще бъдем там.

— Ти и Сара.

— Баща ти ще работи. Сега има важно разследване.

Той се метна на колелото и потегли по алеята.

— Защо не оставиш полицая да те закара до училището. Баща ти не иска двамата да се движите навън сами.

Той сви рамене.

— Джейми — извика тя, поглеждайки на рафта до вратата. — Почакай! Каската ти…

Но момчето като че ли не я чуваше и рязко свърна на завоя, набирайки скорост към шосето.

Той си помисли, че е череп, но не бе сигурен.

— Уоткинс?

— Аз съм.

Не, това бе невъзможно. Джим Слоукъм влезе в малката канцелария без прозорци в щатската сграда в Хигинс. Представи се. Не бе особено впечатлен; собственият му кабинет в шерифската служба на Ню Лебънън бе по-голям, а освен това имаше и прозорец. Стаята вонеше на лук и бе пълна с книги, телекси и фотокопия от съобщения. Той хвърли поглед на някои и си помисли колко скучни са навярно. „Месечен криминален бюлетин на Министерството на правосъдието «Насилия в семейството — издание за Средния запад».“

Слоукъм изви очи към стъклата на библиотеката зад Уоткинс. Не, това беше грейпфрут, който човекът е оставил и навярно е забравил за него. А може би беше щраусово яйце.

Ърл Уоткинс беше нисък и закръглен и носеше тясна синя риза. На носа му висяха кръгли очила с телени рамки. Устата му напомняше на посмачкано „О“ над дълбоко цепната брадичка.

— Сядайте.

Слоукъм се настани на твърдия дъбов стол.

— Слушайте, какво е това?

Онзи проследи показалеца на полицая.

— Това ли? Череп. Виждате ли дупката от куршум? — Уоткинс, приличащ на огромна топка, с потни петна под мишниците, беше специален агент към щатската полиция, отдел „Опасни престъпления“.

Слоукъм каза:

— Надяваме се, че ще можете да хвърлите малко светлина по случая, който имаме. Да ни подпомогнете със съставяне на профил на убиеца. Право да си кажа, има нещо призрачно в тази история.

— Призрачно ли? — бавно рече Уоткинс.

Слоукъм накратко му обясни за убийството на Джени Гебън и добави:

— Станало е в нощта, когато луната беше половинка и под момичето намерихме ей този култов нож. — Той подаде фотокопие на Уоткинс.

Големият мъж хвърли равнодушен поглед към листа.

— Аха. Кога й е бил рожденият ден?

Слоукъм запремига. Той отвори почти празната си чанта, надникна вътре и после я затвори, спомняйки си точното местенце на бюрото си, където бе забравил папката с останалите материали.

— Ами имаме човек, който събира всички тези данни. Ще ви изпратя копие.

— Колко са били извършителите? — попита Уоткинс.

— Не знам. Имаше много стъпки наоколо. Предимно мъжки. Заснели сме ги. Ще ви изпратя копия, ако искате.

— Не. — Уоткинс огледа снимката на ножа. — Аха. Насечена ли беше?

— Не. Удушена.

— Не знам какъв е този символ — рече Уоткинс. — Вие имате ли някаква представа?

— Прилича на нещо германско. Като нацистко, нали разбирате.

— Това не е свастика.

— Не — каза Слоукъм, — нямам това предвид. Гледах онзи филм по телевизията. Гестапо имаше такива символи…

— Не на Гестапо. На SS. На Schutzstaffel.

— Точно на това. Мълнии.

— Само че ония са успоредни. Тези са пресечени. — Уоткинс размаха листа. — Отбелязан ли беше производителят на ножа?

— Не. Само щемпел „Корея“ в края.

— До механизма за затваряне — рече Уоткинс. — Когато онзи я е изнасилил, колко сперма имаше?

Слоукъм затърси отговора по тавана. Стори му се, че Уоткинс зададе този въпрос твърде нетърпеливо и се запита дали Уоткинс, който не носеше венчална халка, е педераст.

— Съдебният лекар определи приблизително осемдесет грама.

— Аха — рече Уоткинс.

Той сплете пръсти и ги вдигна зад темето си. Отправи десетки въпроси към Слоукъм: дали са били използвани средства за връзване, дали убиецът е намерил жертвата или я е отвлякъл, дали е имало следи от алкохол, как е било натъкмено тялото на Джени сред цветята, дали са били вкарвани чужди предмети в ануса или вагината й, колко привлекателна е била тя, дали е имало следи от устни или други доказателства, че убиецът е пил от нейната кръв или урина.

— Това е вече доста гадно — каза Слоукъм, засегнат от въпроса.

— Някакви отпечатъци?

— По ножа, да. И голяма бъркотия от тях по други места. Дал съм да ги сверяват за известни сексуални престъпници.

— Това е добро като начало.

— Искам да се уверя, че тази ситуация няма да се повтори отново — рече Слоукъм с неумолима сериозност.

— Така ли? — На щатския детектив май му стана забавно. Той потърка с пръст фотокопието и после разсеяно се зазяпа в чернилката, която остана по палеца му. Уоткинс прекъсна разказа на Слоукъм за намерената в училището коза, като рече: — Кажете ми за втория случай.

— Знам само за една коза.

— А другата жертва?

— Нямаме друга жертва. Само момичето Гебън.

— Когато се обадихте — рече Уоткинс, разглеждайки лист хартия — вие споменахте за убийства.

— Така ли съм казал? Засега е само едно. Но се безпокоим да не се случи ново през следващата седмица. Нали има пълнолуние.

— Стив Рибън ли ви е шериф?

— Да, той е.

— А Хамърбек Елисън е шерифът за окръг Харисън, нали? Те и двамата ще се кандидатират за нов мандат през есента.

Разделителната линия между това, което може и което не бива да казва, винаги бе доста мъглява за Слоукъм.

— Ами така предполагам. Не съм сигурен дали ще се кандидатират.

Уоткинс обърса ивица пот от челото си. Точно това бе миризмата, сети се Слоукъм. На пот. А не на лук.

Уоткинс се ухили.

— Доста хора разправят, че на Стивън Рибън му хрумват малко шантави идеи.

Погледът на Слоукъм се отклони от Уоткинс и започна да изучава ръба на книгата „Съвременна социопатология“.

— Нищо не знам по въпроса.

— Е, да, предполагам, че не знаете. — Уоткинс се усмихваше така, сякаш е ударил право в целта. — Значи искате да покажете това като нещо повече отколкото…

— Ама какво…

— Това си е ваша работа. — После усмивката му изчезна и той каза: — Само с едно убийство и с такива факти е твърде раничко да се разбере какво има при вас. Трябва ви повече информация.

— Не можете ли да ни дадете някаква идея при предположение, че това е култ?

— Ако искате, мога да ви дам учебния профил на класически култов убиец. Но не го приемайте буквално. Нямам представа дали може да се приложи, или не.

— Разбирам.

— В такъв случай искате ли да започна?

— Давайте. — Слоукъм се изправи и отвори бележника си. В същото време погледна към черепа и през главата му мина мимолетна мисъл. Откъде човек би могъл да се снабди с такова нещо?

— По дяволите — рече Еймос Траут. — Защо това се случи точно сега?

— Все тъй става. Май трябва да…

— Не мога да си позволя нова. Ще я позакърпиш.

Траут стоеше с монтьора в автосервиза „Оукуд Мол“ и гледаше надолу към ваната с вода, която беше толкова мръсна, сякаш идваше от долното течение на река Хигинс Крийк след хартиената фабрика. Във ваната имаше гума „Гудиър“ и от единия й край се точеше върволица от мазни мехурчета.

Траут, четирийсет и четири годишен, бе облечен в тъмни панталони и бяла риза с къси ръкави. Оредяващата му коса бе късо подстригана и сресана назад. В пластмасовото калъфче в джоба му имаше три химикалки, малък калкулатор и таблица с данъка върху продажбите. Траут продаваше килими в „Подови настилки за всички“. Той тъжно гледаше мехурчетата.

— Колко ще струва да се сложи лепенка?

— Пет и седемдесет и пет.

— Можех сам да го направя, ако си бях вкъщи — рече Траут.

— Ама не си вкъщи.

— Изглежда ми доста малка дупка и успях да стигна чак дотук тази сутрин. Мога просто да я напомпам и да рискувам.

— Можеш. Ама не бива да го правиш, без да имаш свястна резервна гума. Така мисля аз.

Траут се безпокоеше за гумата, защото тази вечер, след като затвореха магазина, щеше да потегли заедно с жена си към Минесота, за да ловят риба и да си пийват коктейлите, излегнали се в шезлонги край бежовата си каравана. И щяха да минат цели четири седмици, преди той да се върне при мъхнатите си мокети, „по тринайсет и деветдесет и пет, меки, има от всички цветове, ако купите днес“.

— Запуши я — рече той. — И по-здраво. Доста път ме чака с тоя буик.

Четири блажени седмици, слава богу, па макар и с жената.

Техникът се залови с гумата. След малко той вдигна парченце стъкло, подобно на опитен хирург, току-що извадил куршум от ръката на гангстер.

— Ей това е било. Ако си имал от специалните гуми, нямаше дори да се нащърбят.

Траут разгледа стъклото.

— Знаех си, че съм минал през нещо. Във вторник вечерта се прибирах късно по 302. Нали знаеш онзи завой до езерото? Блакфут Понд? Където всички ловят риба?

Монтьорът намаза чепа с лепило и започна да го пъха в дупчицата.

— Аха.

— Ами тъкмо минавах завоя и гледам един тип търчи право в моята лента.

— Да не би фаровете ти да са повредени. Мога да проверя…

— Те са си добре, само единият на дълги не е съвсем в ред.

— Мога просто да…

— Няма нужда. И тъй, излязох от платното, за да не го ударя. Страшна работа, ти казвам. Той се вцепени. Минах през бирена бутилка. Нали знаеш, тия рибари оставят какви ли не боклуци наоколо. В Минесота не правят така.

— Не правят ли?

Траут рече:

— Изкарах си акъла, като го видях онзи приятел. Ама и той изглеждаше също толкоз уплашен.

— Хич не е за чудене. И на мен не ми се ще да попадна под буик.

— Така си е. — Траут погледна часовника си. Беше два часа. Той плати за кръпката. — Продаваш ли пропан?

— Ако имаш бутилка, можеш да я напълниш.

— Не, имам предвид за котлон.

— Е, за това ще трябва да отидеш в магазина отвън.

— Добре. Голяма обедна почивка му ударих днес. Ама карай да върви, вече почти съм във ваканция.

Жуженето от зъбните колела едва се чуваше от вятъра, който свистеше край ушите му.

Джейми Корд смени скоростта, когато изкачи възвишението на „Олд Фарм Роуд“. Под него, на една миля разстояние, се виждаше в полето леко замъглено училището — тухлени сгради, с тъмни покриви, разположени сред два акра паркинги и яркозелена трева.

Този отрязък от шосето му беше любим — стръмен склон по гладък асфалт, по който, ако улучиш подходящото време през деня, нямаше почти никакво движение. Макар че сега караше италиански бегач с петнайсет скорости, момчето често се спускаше по това шосе със стария си трискоростен „Шуин“, на който бе монтиран спидометър. В летен ден, с надути от топлината гуми, той можеше да вдигне петдесет мили в час, преди да удари спирачките при стопсигнала там, където „Олд Фарм“ пресичаше шосе 116.

Той тръгна надолу по склона.

Джейми Корд обичаше да тича и беше страхотно бърз бегач, но знаеше, че нищо не може да се сравни с чувството за скорост, която не е лично твое дело — да полетиш от снежен планински склон в Колорадо или да се спуснеш с колело надолу по наклон като този, без всякакво усилие. Сякаш природните сили те водят там, където ти не би могъл сам да се озовеш.

Велосипедът беше стабилен под силните му ръце, а прекъснатата осева линия се превърна в сиво размазана ивица. Той се надвеси напред, за да не загуби от скоростта и се бе съсредоточил единствено в заобикалянето на места с камъчета. Не мислеше нито за майка си и сестра си, нито за баща си. Само на няколко пъти си бе представил Грег Лемонд в „Тур дьо Франс“, но мисълта на Джейми Корд бе само и единствено в скоростта.

По средата на склона, за негово огромно удоволствие, той изпревари една кола. Наистина, беше стар фолксваген дизел, и шофьорът приличаше на госпожа Кийнинг, старата му учителка по латински. Но все пак това си беше автомобил и той го изпревари, усещайки с върховен екстаз как шофьорката обръща глава, хвърляйки неодобрителен поглед към него.

На половин миля в подножието на хълма се намираше кръстовището. Той разочаровано забеляза, че не е улучил подходящото темпо за спускане. Ако бе почакал три или четири минути на върха и бе тръгнал надолу точно когато светофарът светне червено, той можеше да стигне до него на зелено и щеше плавно да профучи. Но сега светна жълто. Шосе 116 беше с голямо движение и то бе с предимство на този светофар, който задържаше по-дълго нетърпеливите шофьори по „Олд Фарм Роуд“.

Той бавно натисна лоста за задната спирачка. Дрън. Странно усещане. Нещо го бе ударило по десния прасец. Помисли си, че е блъснал някое дребно животно — полска мишка или катерица — и то е било метнато към крака му от свистящото колело. Почти в същия миг ръката му върху спирачния лост започна да се схваща. Той хвърли поглед към кормилото и забеляза, че лостът е стигнал чак до метала.

Джейми погледна надолу към задното колело. Това, което бе ударило крака му, не бе животно. Беше гумената подложка на задната спирачка, изскочила от гнездото си. Металът изглеждаше леко огънат и той с ужас осъзна, че когато снощи е вдигал да закачи велосипеда в гаража, навярно е блъснал стоманената обвивка, закрепваща подложката и така я е разхлабил. Баща му го бе предупреждавал десетина пъти да внимава, когато закачва колелото на стената; той все не му обръщаше внимание.

Беше на двеста ярда от кръстовището и все още се ускоряваше, наближавайки четирийсет и пет или петдесет мили в час. Колелото започна да вибрира. Той стисна здраво кормилото с треперещите си ръце, докато профучаваше над камъни и клонки; движеше се твърде бързо, за да може да маневрира около тях. От паниката по врата и под мишниците му изби пот. Почувства ледена тръпка от изпаряването на потта в попътната струя. Джейми леко притисна предната спирачка. Никакъв ефект. Натисна по-силно и задната страна на велосипеда внезапно се надигна, като едва не го събори с главата напред над предната гума. Сега беше на стотина ярда от кръстовището. Натискаше предната спирачка, доколкото смееше, но въпреки това велосипедът продължаваше да се ускорява.

Група високи борове се мерна край погледа му и изчезна. След това спрял край пътя камион, стълбове на някаква ограда. Тук банкетът беше тесен. Успоредно на лудия му бяг се намираше ограда от бодлива тел, която би го разкъсала, ако насочеше колелото си към чакълестия банкет.

Джейми Корд, почти пълен отличник по точните науки, знае, че пределната скорост в земната атмосфера е приблизително сто и трийсет мили в час, знае, че човешките органи не могат да издържат на внезапно намаляване на скоростта, когато тя е над петдесет. Той мята поглед към напречното движение по шосе 116, където фучат камиони и коли. Сълзи — от вятъра, от ужаса — се стичат от присвитите му пламнали очи и изчезват към косата. Той се изправя, за да увеличи съпротивлението на вятъра. Спомня си молитва от неделното училище. Провлачва стъпалата си по асфалта, но бързо остъргва подметките на своите маратонки. Връща стъпалата си върху педалите и велосипедът продължава да се носи напред.

10.

Седемдесет и пет ярда…

Вече бе на равното, но велосипедът летеше по шосето със скорост от близо шейсет мили и се чуваше единствено воят на въздушната струя. Няколко буболечки се размазаха по лицето му с остро бодване. Леката рамка на колелото се разтърсваше мъчително от всяко камъче.

Джейми се насочи към средата на „Олд Фарм Роуд“, където имаше по-малко боклук. Стъкло от бутилка или някое мазно петно можеха да го убият.

Петдесет метра от кръстовището…

Стори му се, че чува клаксон зад себе си, може би шофьорката на фолксвагена се мъчеше да го предупреди.

Четирийсет ярда…

Мъж в кола, чакаща на светофара, погледна в огледалото си назад и Джейми видя в отражението блесналото удивление в неговите очи.

Трийсет…

Две японски коли и един буик се стрелнаха през кръстовището по 116, в посока север. Камион цистерна с тътнене се носеше на юг.

А Джейми Корд продължаваше да натиска педалите.

Не можеше да спре навреме. Това бе ясно. Или щеше да се хвърли между колите, или щяха да го смачкат. Той се сниши, за да приеме най-добрата си аеродинамична форма, смени към най-високата скорост, отпусна предната спирачка и започна да върти педалите както никога преди. Обгърна го някакво топло усещане за спокойствие. Колите сякаш бяха в някаква друга плоскост. Както и вятърът, бодливата тел, шосето. Самият велосипед. Страхът изчезна. Джейми се намираше над всички тия неща. Жената със синкавите коси, караща фолксвагена, шофьорът, облещил се в огледалото, дърветата, сепнатите от скоростта на Джейми птици — абсолютно нищо нямаше значение. Той се усмихваше и се мъчеше да върти педалите достатъчно бързо, за да не изостава от вибриращите гуми, движейки се все по-бързо и по-бързо.

Петнайсет ярда…

Колата, която чакаше за зелен сигнал, беше нисан и регистрационният й номер беше DRT 345.

Десет…

Стара следа от подхлъзване пресичаше двете ленти.

Върти педалите, върти, върти, върти!…

Дървена щайга от плодове лежеше строшена край пътя и от нея стърчеше синя опаковъчна хартия.

… по-бързо от светлината…

Движещото се в посока юг голямо комби със скорост около шейсет и пет, започна да се занася на трийсет метра от мястото, където велосипедът навлизаше в кръстовището. Задницата на сивия автомобил свърна вляво, а предните гуми изсвистяха. Шофьорът съумя да овладее подхлъзването, от което последва навлизане в лентата за насрещно движение и насочване точно към мястото, откъдето щеше да мине летящият велосипед.

Пътникът до шофьора сниши глава под таблото.

Клаксонът на колата от Детройт излая.

Шофьорът закри очите си с ръка.

Пинг.

Джейми Корд имаше чувството, че сякаш някой щракна с пръсти, когато прелетя пред комбито. Бронята мина на не повече от шест инча от задната му гума. Общата им скорост беше близо сто и десет километра в час.

Ушите му се изпълниха с воя на клаксона и безкрайния писък от спиращите гуми. В следващия миг той вече бе пресякъл шосе 116, танцувайки над иначе опасен участък с камъчета и смазочни масла, и то така уверено, сякаш пътят бе гладка и оградена писта. Той отпусна безчувствените си крака и продължи по инерция. Зад него пищяха клаксони и той знаеше, че по негов адрес се разнасят какви ли не ругатни.

Но какво друго можеше да стори, освен да продължава напред и да оставя всички зад себе си.

Джейми Корд продължаваше да върти бясно педалите — за да поддържа високата си скорост. Когато наближи училището, той се изправи високо на педалите. Впери очи в небето, вдишвайки топъл и тежък въздух и размаха юмрук над главата си, като се смееше и ревеше подобно на подивял каубой.

Джим Слоукъм отвори десертчето и отхапа от него. Пусна долар на тезгяха.

— Сега ще дойда, офицер — каза младата жена зад щанда.

— Не бързам.

Слоукъм се облегна на щанда в магазина „Сладки неща“ в търговския център „Оукуд Мол“. Той пак отхапа от „Милки Уей“, който бе любимият му сладкиш. Вратата на магазина се отвори и Слоукъм видя да влиза един тийнейджър. Дебело момче. Облечено в мръсни дрехи. С дълга руса коса, корава от някакъв спрей или масло. Слоукъм го позна — беше Филип Халпърн. Момчето погледна Слоукъм и не скри изненадата си. То отиде до стъклените кутии с евтини бонбони и започна да пълни една кесия.

Слоукъм се възмути. Яд го беше на момчето заради теглото му и за липсата му на воля. Искаше да му каже: „Ако продължаваш да ядеш все така, синко, ще получиш удар, преди да станеш на двайсет години“. Но нищо не рече. Както всички полицаи в Ню Лебънън, и Слоукъм бе повикван при сигнали за семейни скандали в съборетината на Крет Халпърн. Бащата всяваше ужас — със зловещия си поглед, както и със своя характер. Заварваха бившия моряк отпуснат на кушетката да чопли късче кожа от кокалчето на дясната си ръка и да се усмихва на кървавите ивици по нащърбената кофичка за лед.

Жена му, воняща на джин, притиснала парче лед до хубавичкото си лице, ги гледаше с пиянска откровеност и казваше: „Малко се позабавлявахме и нищо повече“. Филип, понякога самият той пребит, обикновено се криеше в спалнята. Имаха и дъщеря. Слоукъм се обзалагаше, че ще забременее и ще я омъжат насила, преди да навърши и шестнайсет.

Момче, останеш ли толкова дебел, няма да те вземат в армията и какво ще правиш тогава? Джим Слоукъм бе убеден, че всички емоционални беди могат да се излекуват чрез университетски футбол или стабилна физическа подготовка.

Най-после продавачката се освободи от клиента си.

— Госпожице — обърна се към нея Слоукъм, — разпитвам всички търговци тук наоколо дали са били отворени до късно във вторник вечерта.

— Това май е свързано със студентката, дето беше убита, нали?

— Да, да.

— Ами дали тоя тип, нали разбирате… — Младата жена сбърчи загрижено чело.

— Какво?

Тя докосна обилно намазаната си с гел кестенява коса.

— Дочух нещо, Деби Лип ми каза за тоя, дето е зад това убийство. Търсел брюнетки. Вчера си купих друга боя. Всъщност тъкмо си бях боядисала косата и сега като се изруся, всичко ще отиде на вятъра, но…

Слоукъм забеляза как една сълза се търкулна по крайчеца на гримирания й клепач.

— Не бих ви съветвал това, госпожице. Доколкото ни е известно, той не търси брюнетки. Косата ви изглежда страшно хубава така, както си е. — Той се усмихна. — И с нея сте сексапилна.

— Страх ме е, офицер. — Гласът й пресекна. — Трябва да се прибирам вечер с кола, а Ърл, това е съпругът ми, неговата смяна свършва чак в единайсет. Седя си там, в караваната цели три часа! Съвсем сама… не мога да гледам телевизия заради шумовете навън. Не мога да чета. Просто седя. Така ми е объркано, че дори не мога да плета и май няма да мога да изплета жилетката, която обещах на племенницата ми за рождения й ден. — Тя се разплака и млъкна за момент.

— Правим всичко възможно, за да хванем този кучи син. Питах ви нещо за вторник?

— За съжаление не мога да ви помогна. Във вторник затваряме в седем.

Е, значи така. Задънена улица.

— Знаете ли какво, дайте ми четвърт фунт от желираните бонбони. Не знам с какъв аромат да бъдат.

— С аромат на диня?

— Добре. — Слоукъм плати. Взе рестото и се усмихна ухажващо. — Понякога минавам оттук. Ще се отбия да ви видя как сте.

Тя преглътна и избърса една сълза с крайчеца на ръкава си.

— Предпочитам да сте някъде навън, за да го хванете.

— Е и с това се занимаваме — рече той хладно, взе бонбоните и тръгна да излиза. Хвърли поглед към момчето Халпърн. — Ако искаш да хапнеш нещо, яж ябълки — сопнато му подхвърли той.

Слоукъм се шляеше по пустеещата заради рецесията търговска улица, докато стигна до последния магазин от своя списък. „Подови настилки за всеки“. Вътре млад мъж с елегантна прическа седеше зад бюрото и внимателно попълваше книгата за поръчки.

— Добър ден — рече Слоукъм.

— Заповядайте, офицер, от какъв килим се интересувате? Имаме специален…

— Този магазин отворен ли е до късно във вторник?

— Да, сър. Много магазини за килими затварят в делничните вечери, но ние сме номер едно при килимите и номер едно в обслужването. Вечерите са много важни. Тогава мъжете идват след работа да вземат килимите, които техните женички са избрали преди това през деня.

— Бяхте ли на работа миналия вторник?

— Не, сър, тогава е бил господин Траут. Еймос Траут.

— Ще дойде ли днес?

— О, той си е на работа. Точно сега го няма, защото има проблеми с колата. Трябва да се върне всеки момент.

— Ще се отбия по-късно.

Слоукъм излезе от магазина. На изхода едва не връхлетя върху Аделин Краскоу.

— Я виж кой бил. — Слоукъм й препречи пътя.

— Здрасти, Джим — каза тя с дрезгавия си глас.

Беше млада и можеше да е хубава, ако си пооправеше косата, която бе с изсветлени кичури. Кичурите й му напомняха на жици. Освен това имаше нужда да понамали своите цици и да прехвърли малко от тях на слабите си като клечки крака (Слоукъм никога не бе допускал, че може да препоръча на някоя жена подобно прегрупиране). Ади имаше суха кожа, високи скули и използваше малко грим. Това караше Слоукъм да предполага, че тя изпитва ужасна нужда от мъж.

— Какво става? — попита той.

— Пиша материал как тази работа с култовото убийство влияе върху бизнеса.

— Лошо ли?

— Да. Хората са наплашени. Стоят си вкъщи и не харчат пари. Какво правиш тук?

— Всъщност не мога да ти кажа.

Те замълчаха за момент. На Слоукъм му хрумна следната мисъл: бе обещал да доведе жена си в търговския център и че би могъл да стори това в неделя, а докато жена му пазарува, той ще може да поговори с този човек, Еймос Траут, в магазина за килими. Той подхвърли:

— Смятам малко да си почина. Не ти ли се иска да пийнеш нещо?

— Май че да — рече Аделин Краскоу. Тя напъха бележника в огромната си чанта и двамата се помъкнаха по търговската улица.

Познаваха се точно от една година, откакто тя започна да пише за полицейската хроника на „Реджистър“. Едрогърдестата госпожица Краскоу не знаеше, че Слоукъм редовно извършва акробатични полови сеанси с нея и че десетки пъти тя му е правила минет — разбира се, всеки път само в яркото си въображение, докато бе зает със значително по-шаблонна полова активност със собствената си жена или пък с помощта на дясната си ръка. Той допускаше, че ако в действителност Ади загаси някоя от непрекъснатите си цигари и смъкне ципа на панталона му, той веднага ще омекне като увехнала репичка, но въпреки това му харесваше да седи, притиснал уж случайно коляното си до бедрото й, докато тя задава сериозните си репортерски въпроси. Сега той я насочи към затъмнено сепаре в ъгъла на единствения нормален ресторант наоколо, на Т. К. Хулихън.

— По служба ли си?

— Действам прикрито. Мога да пия.

— Носиш униформа. Как може да работиш прикрито?

— Е, сложил съм си отдолу спортни гащета. А не, това е долно бельо, не прикрито бельо. — Той се разхили, за да покаже, че е шега.

Ади презрително отправи кокетлива усмивка. Поръчаха си чисто уиски и той плати.

— Благодаря. — Тя запали цигара, пое дима и после го издуха към пластмасовия абажур, украсен с птички. — Е, имате ли вече някакви улики?

— Казал съм ти…

— Има ли нещо общо с убийството на Сузан Биаготи?

— На Бил няма да му хареса, ако говоря за това.

— Сигурна съм, че няма да му хареса. Но не мога да задавам само такива въпроси, каквито хората желаят. Убийството на Биаготи изобщо не беше разкрито. Ето Стив Рибън се е устремил към нов мандат, а претупа набързо онзи случай. Сега има и второ мъртво момиче.

— Ади.

— Не знаеш колко съм упорита — рече тя. — Кажи ми нещо. Каквото и да е. Обещавам, че името ти никъде в материала няма да се появи.

Слоукъм въздъхна.

Ади се надвеси стратегически напред и прошепна:

— Честна дума.

Сърдечността, която й липсваше при родителите, тя изразходваше спрямо децата.

Поне това можеше да каже Даян Корд за тая жена.

— Здравей, Сара — каза темпераментно тя. — Аз съм доктор Паркър. — Как си днес?

Последва мълчание. Трите стояха в подобната на ветеринарна служба чакалня. Даян рече:

— Скъпа, знаеш какво се отговаря.

— Няма да правя контролно по правопис — заяви с непреклонно остро гласче Сара. — И няма да се върна в училище.

— Всъщност, Сара — бодро каза лекарката, — имаме да говорим за други неща. Хайде днес да не мислим за твоето контролно, съгласна ли си?

— Сара — озъби й се Даян, — няма да се държиш по този начин.

Доктор Паркър не се намеси между майка и дъщеря; тя просто продължи да се усмихва и протегна ръка. Сара я пое рязко и после се отдръпна.

— Хайде, влез вътре — каза лекарката. — Искам да ти покажа някои неща. — Тя даде знак на момичето да влезе в кабинета.

Даян надникна през вратата и забеляза няколко тъмнозелени кутии върху бюрото.

После хвърли поглед към доктор Паркър, за да прецени днешния й избор на облекло. Прилепнала рокля от червена коприна. С тъмни чорапи. В Ню Лебънън! Облякла се е като гадже на някой прочут гангстер.

Даян тръгна след Сара. Но доктор Паркър поклати глава и кимна към диванчето в чакалнята.

— Днес ще бъдем само аз и Сара.

— О. Разбира се.

Даян се почувства като наказана и седна на дивана. Загледа се в секретарката, която отвори пакетче „Трайдънт“ и пъхна дъвка в устата си. Жената забеляза, че Даян я зяпа и й предложи пакетчето.

— Не дъвча дъвка, благодаря.

Когато лекарката затваряше вратата, Даян мерна лицето на дъщеря си, взираща се уплашено в кутиите. Бравата щракна. Даян въздъхна и безцелно бръкна в кошче със стари списания. Взе едно и с голямо усилие започна да разгръща страниците.

След няколко минути затвори непрочетеното списание и сломено се отпусна на диванчето с чувство на безсилие.

Усещаше безсилие пред мъжа си, в чието присъствие Сара се отпускаше и се смееше — мъжът й, който умееше да говори на неправилния, особен език на Сара, докато Даян не можеше.

Чувстваше се безпомощна пред самата Сара с нейната хитра тактика на сълзи и паника.

Безпомощна бе и пред тази вулгарна психиатърка, която така алчно взема техните оскъдни пари.

Бе сломена и от собственото си чувство за вина.

Даян Корд се взира с невиждащи очи в лъскаво списание, изпъстрено с лекомислени снимки на манекени, а краката й потръпват от страшната болка на възмездието. Даян Корд, умерено добра методистка, бе възпитана да вярва в божествената справедливост и че отмъщението е справедливо и пречистващо. Но не е така. Защото човекът, който плаща исканата цена за греховете, не е майката, която ги е извършила, а дъщерята.

Пила ли сте алкохол по време на бременността си?

Не. Разбира се, че не.

Що за въпрос! Никоя жена не пие като бременна. Никоя не взема хапчета за сън. Никоя не взема аспирин. Трябва само да четеш раздела за здравето в „Поуст-диспач“ или „Реджистър“ или дори „Рийдърс дайджест“, ей богу, и ще знаеш какво да правиш, когато си бременна.

Да пия алкохол ли? Никоя здравомислеща бременна не би пила.

Освен ако, освен ако…

Освен ако например някой, когото обичаш, е направил навярно нещо лошо. Може да е съпругът ти. И след като това се разчуе — във вестниците — съседите започват да те гледат странно или изобщо не те гледат. И разни хора се обаждат нощно време, просто за да те чуят за момент, преди да затворят телефона, сякаш са любопитни да разберат дали твоето дишане е по-ужасно от тяхното.

Освен ако този човек, може би твоят съпруг, продължава нищо да не прави и да не казва нищо, нищо, абсолютно нищо, докато парите не се свършат и единственото решение е да се преместите от чудесното предградие в малък, скучен провинциален град и да започнете живота отначало.

Неговия живот.

А същевременно и твоя.

Затова, макар да си била бременна, не е ли имало достатъчно причини да си пийваш от време на време? Просто за да убиеш тишината на един нищо невършещ мъж, навярно най-тежката тишина? Понякога да вземеш и някое хапче. И още малко пийване. И още… За да разкъсаш мрачната паяжина, която е обгърнала сутрешната маса за закуска. За да заспиш, дори ако на следващия ден се събуждаш с тежест в главата. Никоя жена не пие, когато е бременна.

О, Сара…

Даян Корд погледна евтината врата, която я отделяше от осакатената й дъщеря, и отново се съсредоточи върху списанието. Тя изчете всяка думичка от очерк за пътешествие с лодка по река Лоара, сякаш щеше да се явява на изпит по този въпрос.

— Тя не ми харесва — заяви Сара в колата по пътя към къщи.

— Защо?

— Даде ми такива глупости да правя. Да рисувам картинки и да отговарям на въпроси. В училище вече съм го правила.

— Внимателна ли беше към тебе?

— Госпожа Бидърбъг…

— Бидърсън.

— Госпожа Бидърсън е внимателна към мене и точно тя ме кара да се чувствам гадно. Беше ми гадно, когато правех тия тестове при доктор Паркър.

— Тя се опитва да ти помогне.

— Мразя я!

— Сара, не говори така.

— Тя ще ме кара да правя контролното по правопис в училище. Видях ви после да си говорите двете. Нали това ти каза тя?

Да, така беше. Даян се поколеба и рече:

— Доктор Паркър иска да продължаваш да учиш. Следващия път, когато се видите, тя ще ти покаже някои хитрости, за да може да се справяш с контролните.

— Няма да се върна в училище.

Търпението на Даян почти се изчерпа и тя нищо не каза.

— Мразя го. Чувствам се тъпо в училище. Слънчевият човек… — Гласът й заглъхна.

— Всички сме мразили училището. Това непрекъснато го повтаряме с баща ти. Всички го мразят. — Говореше през стиснати зъби. — Помниш ли какво хубаво разказче направи тази пролет? За птичките.

Сара получи добър плюс, най-високата й оценка по английски изобщо и бе написала една-единствена страница. Другите бяха изписали четири или пет.

— Не искам да правя тестове — захленчи Сара. — Не ме карай!

— Ще поработя с тебе върху думите довечера. После ще отидем на мача на Джейми.

— Не — заяви тя. — Искам тати да ми помогне.

— Баща ти ще работи до късно. — Даян сви по алеята. Махна на полицая в патрулната кола, паркирана пред къщата. Той й кимна и пак се залови с вестника. Даян ядно удари спирачка.

Сара каза:

— Той все работи.

Слязоха от колата и минаха през гаража към задния вход.

— Не, не е така. Прекарва много време с тебе. Дори и мача на Джейми ще пропусне довечера.

— Борбата е тъпо нещо.

— Престани да критикуваш брат си! Той така добре се справя в училище…

Даян се ужаси при тези думи. Тя крадешком погледна Сара, но момиченцето не бе усетило непреднамерената обида.

— Мамо, виж, има нещо на задните стълби.

Даян видя малък бял плик. Сара го грабна нетърпеливо и го погледна. Намръщи се и го подаде на майка си. Влязоха в къщата. Даян се спря в коридора, където струеше светлина през отворената врата. Падаше точно върху ръцете й и ги правеше кървавочервени.

— Качи се горе и си вземи учебниците. — Момиченцето въздъхна дълбоко и бавно пое по стълбите.

Пликът бе адресиран до „Офицер Корд“. С червено мастило, небрежен почерк. Даян скъса плика и извади съдържанието.

— Какво беше? — извика Сара.

Даян подскочи.

— Нищо, скъпа.

Тя пъхна лъскавата моментална снимка обратно в плика и го мушна в джоба си. Позвъни в шерифското управление. Свърза се с диспечерката.

— Ема, обажда се Даян Корд. Намери Бил и му кажи да дойде вкъщи. Обясни му, че ние сме добре, но той много ми трябва, и то веднага.

Тя затвори телефона и тръгна към входната врата, за да повика полицая. Успя да стигне само до дневната и там се спря, облегна се на стената и избухна в плач.

11.

Бил Корд се надвеси уж нехайно над Сара. Той внимателно премерваше думите си, когато каза:

— Скъпа, искам да те попитам нещо и ако ме обичаш, ще ми кажеш истината, нали?

— Разбира се, тати. — Момичето предпазливо го погледна. — Нещо лошо ли съм направила? Извинявай.

— Не, не, скъпа. — Сърцето на Корд се свиваше, надничайки в разкаяните й очи. — Просто съм любопитен да разбера нещо. Някой да те е снимал през последните два дни?

— Мене ли? Не.

— Или просто да те е помолил дали може да те снима? Някой непознат по пътя от училище до вкъщи?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Нещо лошо ли съм направила? — Като че ли щеше да заплаче.

— Не, нищо. Всичко е наред. Нищо лошо не си сторила. Просто питах. Тичай да се измиеш за вечеря.

Корд се върна при Стив Рибън и Том, които бавно крачеха около оградата на Корд.

— Нищо, Бил — рече Рибън. — Нито една стъпка.

— Изсъхнала трева. Какво можеш да очакваш?

Полицаят каза:

— Бях тук през целия следобед. — Говореше оправдателно. — Не мога да бъда едновременно и отпред, и отзад.

— Не те обвинявам, Том.

Рибън затули очи с ръка и впери поглед към гората.

— Някой живее ли нататък?

Корд се облегна на стълб от оградата, присвил очи срещу залязващото слънце.

— Има петстотин акра гора, предимно частна. Няколко къщи. Отвъд това е реката, а от другата страна се намира резерватът, университетът и градският център. Можел е да дойде от всяка посока. Възможно е да е паркирал на шосето до реката и да е дошъл пеш. Никой от съседите не е видял нищо.

Корд отново огледа снимката през найлоновата торбичка, в която бе прибрана сега. Беше на момиче, на около възрастта на Сара — лицето й не се виждаше — легнало в тревата. Полата й бе вдигната до кръста и триъгълникът на белите й гащички изпълваше средата на снимката.

На гърба с червен маркер бяха изписани печатни букви: „РАБОТИШ ТВЪРДЕ МНОГО, ДЕТЕКТИВЕ“.

— По дяволите. — Той потръпна, сякаш бележката му носеше физическа болка. — Мисля, че не е Сара. Тя казва, че никой напоследък не я е снимал, и знам, че не лъже. Но, дявол го взел…

Полицаят каза:

— Трябва да се направи анализ на почерка. На изрезката от вестника, дето беше при езерото, и на това.

— Сигурен съм, че е един и същ — рече Корд. — Дори и аз виждам приликата.

— Никой ли не е видял нищо? А синът ти?

— Не. Нямаше никой вкъщи.

— Братче, съжалявам за всичко това — каза Рибън.

— Съжаляваш? — промърмори Корд, влизайки вътре.

Даян беше на кушетката със сплетени ръце. Корд седна до нея и обгърна ръцете й.

— Може да е било просто шега и да няма нищо общо с разследването.

— Шега ли? Та това е нашата дъщеря! — яростно прошепна тя.

— Не го знаем със сигурност. Може да е било всяко момиче. Тя ми каза, че никой не я е снимал.

— Тя ли ти каза? О, Бил, та нали я знаеш Сара. Половината време е в своя собствен свят.

— Той само се опитва да ме сплаши. Виж, ако това е Сара на снимката и той е искал да я нарани, защо не го е направил?

Тя притисна затворените си очи. На лицето й се появиха бръчки и за момент тя изглеждаше с десет години по-стара.

— Ако някой е в опасност, това съм аз — рече Корд.

— Страшно ме успокои, няма що — сопнато отвърна Даян.

— Мила, този тип не е глупав. Убийството на полицейски офицер е углавно престъпление.

— Той знае ли го? — подметна тя.

— Даян.

Тя с трясък влезе в кухнята.

Нищо повече не можеше да се направи. Корд излезе пак навън да говори с Рибън. След десет минути Даян подаде глава от вратата и му каза със злокобно равен тон, че вечерята е готова. Корд попита Стив Рибън и полицая дали искат да останат, но те не можеха или по-вероятно не искаха. Тръгнаха си. Корд влезе в трапезарията, после Джейми и Сара също дойдоха и семейството седна да вечеря.

Корд каза на децата с внимателно подбрани думи, че навярно има хора, на които не им харесва това, което той върши по този случай, затова те не бива да ходят никъде сами и че не трябва да се отдалечават от къщата. И да не разговарят с непознати. После Корд успя да намери сили да развесели разговора и започна да разправя за някаква видеокасета със спортни гафове, която наскоро гледал. По едно време обаче настъпи мрачно мълчание, когато Корд осъзна, че е млъкнал по средата на изречение, взирайки се в тъмния прозорец към задния двор. Той бързо стана и дръпна пердето. Всички го гледаха. След това седна и изяде огромна трета порция със зелен фасул, макар да не му се ядеше повече и това изглеждаше доста смешно. По-нататък вечерта премина почти обичайно.

Т. Т. Евънс имаше обичая да разпитва хората вечер по домовете им. Той се стремеше да не събира сведения в работно време по учреждения, където хората са нащрек и умовете инстинктивно скалъпват лъжи и извинения — за шефове, колеги, клиенти, кредитори.

Освен това на Евънс му харесваше вечерта. Тя му напомняше за съвсем различен период от неговия живот отпреди години. Тежкият аромат на нощта, тишината, избледняването на ярките дневни цветове и ускореният пулс — прелюдия към нощните разузнавателни акции на петчленните бойни групи, които представляваха и връх, и падение в неговия живот.

В десет и трийсет той стигна до последния адрес, къща в колониален стил върху един акър земя, спускаща се към Блакфут Понд. В Ню Лебънън по това време всички под петнайсет години и над трийсет обикновено вече бяха в леглата си. Но прозорците на къщата светеха. Той удари месинговото чукало на лъвската глава и вратата почти веднага се отвори. Разбра, че съпрузите го очакваха. Имаше много добра комуникация между живеещите около Блакфут Понд.

Те се представиха съвсем официално. Високият, с изпъкнало шкембе и рунтава коса, Ханк каза:

— Заповядайте вътре, офицер. Да ви донеса ли нещо?

— Може би, ако не ви затруднявам, чаша вода.

— Разбира се. — Лиза, все още с бялата си блуза и спретната червена пола като на служителка във фирма за недвижими имоти, нервно изчезна.

Ханк въведе Евънс във всекидневна, безупречно чиста като операционна. Бял плюшен килим, кремав диван, покрит с прозрачен полиетилен. Мебелите бяха в опушено бяло и златно. Лиза влезе в стаята и подаде чашата на полицая. И двамата не откъсваха поглед от него, докато той изпи водата до дъно. Не беше чак толкова жаден, но не знаеше къде да остави чашата. Той й я подаде.

— Благодаря.

Тя след малко се върна. Седнаха. Полиетиленът скърцаше силно.

— Вие сте тук заради убийството — каза Ханк.

— Питам всички в района дали са видели или чули нещо по време на убийството. Това е било в около десет часа.

— Беше вторник, нали? — попита Лиза, жестикулирайки с пръсти, сякаш броеше назад по невидим календар.

— Нищо — рече Ханк. — Нищо не сме видели.

— Не — поде и Лиза. — Нищичко. Съжаляваме, че не можем повече да помогнем.

Ханк добави, че му се е искало да помогнат, но сигурно Евънс разбирал как стоят нещата.

Полицаят ги остави да се помъчат в настъпилата дълга тишина и после попита Лиза:

— Но да разбирам ли, че сте видели нещо друга вечер?

Подвижните ръце на Лиза за миг се разпериха. Евънс забеляза, че те бяха оставили потни петна по червената й пола.

— Моля?

Ханк рече:

— Ние не сме видели…

Евънс се обърна към жена му.

— Попитахте дали е било вторник. Просто се чудех дали това означава, че сте видели нещо някоя друга вечер освен вторник.

За момент тя се ококори, а после бързо избухна в смях.

— О, разбирам какво имате предвид. Не. Единствената причина да питам дали е било вторник беше, виждате ли, да се ориентирам. Заради Шон. Той… — Тя премигна.

Ханк бавно извърна глава към нея. Евънс предположи, че те са разисквали цялата вечер как да запазят своята тайна. Лиза започна да трепери. Евънс се запита колко ли шумна щеше да бъде разправията между тези двамата, след като той си отиде.

— Шон е…? — попита Евънс.

— Нашият син — промърмори Ханк.

Лиза каза:

— Той си беше тук във вторник. Точно така. Бях забравила. — Тя с мъка преглътна и Евънс си помисли, че ще заплаче. — Шон се върна късно от тренировка в клуба по стрелба.

— В колко часа може да е било?

Тя погледна съпруга си и реши да не лъже.

— В около десет.

— Тук ли е Шон сега? — попита Евънс.

— Ами тук е — призна Ханк. — Но се съмнявам дали може да ви помогне.

— Беше доста тъмно — рече Лиза. — Мисля, че не е видял много.

— Всичко, което ми кажете, е поверително. Никой няма да узнае, че той ни е дал някаква информация.

Ханк отиде до стълбището и повика сина си. След минута се появи високо момче в джинси и тениска. Изглеждаше уверено, усмихваше се и гледаше Евънс право в очите. Евънс, който имаше две дъщери и нито за минута не бе съжалявал за това, си помисли, че би искал да има син като Шон.

— Чул си за момичето, което беше убито край езерото.

— Да, сър. Научихме на другия ден.

— Разбрах, че си се върнал вкъщи в около десет. От клуба по стрелба. С какво оръжие стреляш?

— „Уинчестър-75“. С оптически мерник.

— Това е хубава пушка. Какъв разряд имаш?

— Отличен. При всички позиции.

Впечатлен, Евънс кимна одобрително и попита:

— Значи си бил навън в около десет часа във вторник?

— След като изхвърлих торбите с боклука в кофата, видях една миеща се мечка и я прогоних надолу към езерото. Видях двама души да седят от другата му страна.

— Какво правеха?

Лиза се обади:

— Не се страхувай да кажеш, че не знаеш, ако не си видял.

— Като че ли държаха въдици, но може да са били спортни сакове или нещо друго. Не ловяха риба.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Съжалявам, сър. Не особено добре. — Той кимна някъде в посока към езерото. — Разстоянието е доста голямо. Можех да виждам само очертания. Силуетите им.

— Можеш ли да кажеш дали са били мъже, или жени, или момчета? — попита Евънс. — Бели или черни?

— Имах чувството, че са момчета. Искам да кажа, деца от училището. — Той добави официално: — Мисля, че не бяха афроамериканци.

— Какво правеха?

— След една-две минути те станаха и взеха това, което носеха със себе си и тръгнаха към язовирната стена. Нещо проблесна в ръката на единия. Помислих си, че е нож. Заради начина, по който го държеше.

Евънс рече:

— Може да е било бутилка или кутия от напитка?

— Да, сър, възможно е. Седнаха за малко на стената, после видях единия от тях да показва нещо и те се спуснаха надолу, побягвайки към храстите. Мина ми през ум, че може да са кокошкари, затова…

— Кокошкари ли?

— Нали разбирате, скитници или нещо такова. Затова прибрах велосипедите в гаража.

— И повече не ги ли видя?

— Не, сър. Но пък видях един човек, който мина близо до тях. Възрастен рибар. Беше около шейсетгодишен, струва ми се. Горе-долу колкото дядо ми. Носеше въдичарска шапка. Червена.

— Не си ли го виждал оттогава?

— Не, сър. Ако искате да се оглеждам за него наоколо, с удоволствие ще го сторя.

— Не, скъпи — обади се Лиза. — Искам да кажа, достатъчно си сторил.

С авторитетния глас на дребен началник Ханк рече:

— Това не е наша работа, синко.

— Нали няма да използвате името му? — попита Лиза. — Няма да говорите с репортери?

— Всички имена са поверителни. Обещавам ви това. — Евънс погледна часовника си и каза, че трябва да си тръгва. Благодари на Лиза за водата и на Ханк за отнетото време. На момчето каза: — Ценя много твоята помощ. Беше храбра постъпка. И ще съм благодарен за всичко останало, което би могъл да направиш за нас.

На прага той се ръкува единствено с Шон.

Те разговаряха в тъмнината.

Брайън Оукън каза:

— Я помисли какво приказваш. Това, което наричаш меланхолия, е всъщност цинизъм.

Младата жена помълча и после рече:

— Не, не съм на това мнение.

— Какво си прочела от Уолъс Стивънс?8

Бяха в апартамента на Оукън в центъра на Ню Лебънън, на половин миля от колежа. Това беше единственото място, където можеха да се наемат градски квартири и представляваше каре от триетажни сгради по на осемдесет години.

— Достатъчно, за да зная, че е бил тъжен — отвърна Дейлия.

— Тъжните хора не пишат поезия като неговата. Скептиците — да. При него има мощ.

— Ами „Неделя сутрин“? — попита тя. — Това ли наричаш мощ? В онази жена няма никаква сила. Тя е почти парализирана от мисълта, че няма Бог.

— „Неделя сутрин“ е неговото най-… — Оукън потърси дума, която да изразява презрение. — … достъпно стихотворение. То не се брои. Но тъй като ти повдигна тази тема, аз твърдя, че само един циник може да създаде подобни образи.

Дейлия беше от Уичита, но с източноиндиански произход. Беше ниска и пищна (Оукън я наричаше „заоблена“ — малко в стила на Дикенс). Щеше му се тя да знае повече за поетите модернисти. Той каза:

— Забравяш, че Стивънс е бил адвокат в застрахователна компания. Бизнесмен. Чакай! Чакай…

Оукън, който лежеше гол между тъмните гладки бедра на Дейлия, се напрегна за миг, измъкна пениса си от нея и се изля щедро върху черната вълна на триъгълника й. Той се притисна до нея и остана неподвижен за момент.

Той я целуна по гърдите и попита:

— Добре ли ти е?

С което имаше пред вид дали е получила оргазъм. Когато тя изрече колебливо „добре ми е“, той се изтърколи от нея и започна да рецитира по памет от поемата на Стивънс „Бележки към висшата белетристика“.

Бяха ходили заедно от време на време в продължение на година, когато Оукън се влюби в Джени Гебън. След скъсването с Джени, Оукън и Дейлия продължиха понякога да се срещат и още по-рядко — да правят апатичен секс. Никога не бе спомената и дума за женитба, моногамия или каквото и да е неясно обвързване.

Въпреки че с нея той бе по-откровен, отколкото с всеки друг в Одън, тази вечер тя участваше несъзнателно в един експеримент, който Оукън тъкмо се канеше да започне.

Той щракна лампата отгоре и си запали цигара. Взря се в отрязък от мазилката на тавана, който по някаква причина все му напомняше за отрязаното ухо на Винсент ван Гог.

— Днес бях в кабинета на Лион Гилкрист.

— Той не беше ли заминал някъде?

— В Сан Франциско. Конференция в Бъркли по поезията.

— Той като че ли не изглежда много академично.

— Нямам представа що за тип е. Странна риба.

Дейлия каза:

— Той е способен.

— Изтъкването на очевидното те прави банален — изрече Оукън домашния си афоризъм, който често използваше.

— Той е сладък — каза тя.

— Сладък ли? Дрън-дрън.

— Е, не знам. Може би не. Емоционален е. Трудно ми е да го опиша. Той е неопределен.

— Ама че тъпо. Как може да бъде едновременно и емоционален, и неопределен?

Тя подсуши тъмните си слабини с неговия чаршаф.

— Не знам.

— В неговото бюро намерих чернова на рецензията му за мен пред факултетния съвет.

— Ти си ровил в бюрото му?

— Знаеш ли какво беше написал?

Тя попита:

— Как си могъл да тършуваш в бюрото му?

— Беше написал, че не желае да работи с мен през следващия семестър. И препоръчваше на моя научен ръководител да прегледа внимателно и подробно дисертацията ми.

Тя бе шокирана:

— Какво?

— Там твърдеше, че съм бил арогантен и ми липсвала достатъчно задълбоченост, за да бъда способен преподавател. Беше написал, че ако колежът настоявал да ме назначи след удостояването ми с научна степен, то трябвало да бъде като библиотекар.

Всичко това бе вярно. Когато Оукън за първи път прочете рецензията на Гилкрист, направо му прилоша. Сега гледаше на нещата малко от разстояние, но при цитирането на професорската унищожителна критика пръстите му потръпнаха от ярост.

— Брайън! Защо го е направил?

— Защото е отмъстителен гадняр. Аз съм също толкова умен, но съм по-общителен и искам неговото място. Разбрал е това.

— Защо си ровил в бюрото му?

Оукън изкрещя:

— Нали съм негов асистент. Ако аз нямам достъп до бюрото, кой друг може да има? — После добави уж свенливо: — Можеш ли да пазиш тайна?

— Брайън.

— Това е нещо, с което се боря. Трябва да го споделя с някого. Отнася се за него. За Гилкрист.

— Май умираш от желание да ми кажеш.

— Но не бива.

— Кажи ми.

— Известно ли ти е, че той имаше връзка с Джени Гебън?

— Момичето, дето беше убито? Божичко!

— Още от началото на септември.

— Не!

— Той се занимава със садо-мазо.

— Знаех си го това — рече Дейлия, изненадвайки Оукън, който бе изфабрикувал последната подробност, както и факта за самата връзка. Попита я откъде го е чула. Тя поклати глава.

— Не знам.

Оукън продължи:

— Той често я връзвал и я удрял с камшик по циците. О, и се изпикавал върху нея. Мисля, че и тя се изпикавала върху него.

— Боже мой.

Ужасът в широко отворените й очи бе просто възхитителен. Тогава Оукън се усмихна и се изкикоти тихичко. Дейлия се намръщи от възглавницата, направи гримаса и го плесна по ръката.

— Ти си съчиняваш всичко това, копеле такова.

Той силно се разсмя.

— Съмнявам се дали Гилкрист би различил Джени от, извинявай за израза, дупка в стената. Но ти веднага се хвана на въдицата.

— Гадняр. Значи ще пускаш слух, така ли?

— Няма да го оставя да ме закопае с лоша рецензия — рече Оукън. — Сбъркал е адреса.

— Но могат да го арестуват!

— Престани със своята наивност, мила… Той беше в Сан Франциско, когато тя е била убита. Бързо ще разберат това. Не искам да го вкарвам в затвора. Само ми се ще да го поизпотя.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Че съм отмъстителен и дребнав? — заинтригувано попита той.

— Май трябва да махнеш оная част за изпикаването. Прекалено извратено е. Никой тук наоколо няма да го повярва.

— Уместна забележка — рече Оукън, винаги готов да възприеме добрия съвет. — Подобни дреболии са от голямо значение. Целуни ме.

— Не.

— Защо не?

— Защото ме плашиш, Брайън.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Целуни ме.

— Не.

— Да — заповяда той.

И тя го изпълни.

Пазачът бе повел Корд и Евънс към аварийния изход в общежитието на Джени.

Беше рано на следващата сутрин. Влажният въздух бе изпълнен с миризма на люляк, кучешки дрян и разтопен катран от покрива, който в момента ремонтираха над тях.

Корд и Евънс се бяха върнали в общежитието, за да потърсят пак Емили. Корд смяташе, че могат да я заварят, преди да е излязла. Нямаше я, макар от леглото да личеше, че е спала в него, и сапунът „Камей“ в кремавата сапунерка бе още мокър. Детективите почакаха в стаята почти двайсет минути, но тя не се появи. Точно когато изнервеният пазач вече се канеше да протестира, Корд надникна от прозореца към паркинга.

— Хм.

Вече бе оставил бележка за Емили на една от визитните си картички върху бюрото й. После каза на Евънс:

— Ела с мен.

Евънс тръгна, последван от пазача, мъж с огромен нос като патладжан, който цялата сутрин не се усмихна нито веднъж.

Бил Корд бутна ръждясалото резе на сивата желязна врата и излезе на паркинга зад общежитието. Тримата мъже тръгнаха покрай малка тревна площ, отделяща паркинга от сградата. Трева и бурени. И варели, боядисани в зелено и бяло. Корд се обърна към пазача:

— Това цветовете на колежа ли са?

— Не. Те са черно и златно.

— Грозно — рече Евънс.

— На тях само се отдава чест, те не се носят — промърмори пазачът. — Поне аз не ги нося.

Видяха обаче, че не всички варели са в зелено и бяло.

Имаше един черен.

— От огън? — попита Корд, приближавайки се до варела.

— Лудории. — Пазачът потърка огромния си нос и измърмори: — Такива са си. Смятат, че светът е техен, студентите де, нали разбирате? Разглезена работа.

Корд надникна във варела.

— Хайде да го изсипем. Но бавно.

Заедно обърнаха тежкия варел на земята. Изсипаха купчинка пепел и сивкаво облаче прах се разнесе. Корд и Евънс приклекнаха и внимателно започнаха да ровят, мъчейки се да не разбиват фините късчета пепел. Имаше две почернели телени спирали от бележници. Останалото представляваше неузнаваема купчина пепел и късчета разтопена пластмаса.

Корд откри няколко неизгорели късчета бяла хартия. Нямаше нищо написано по тях. Той ги отдели настрани. После намери зелено късче от компютърна разпечатка, изпълнено с цифри.

— Какво е това?

— Кой знае — сви рамене Евънс.

Корд прибра късчето в найлонова торбичка.

Евънс извади малка пинцета от края на многофункционалния си нож и се пресегна напред. Той внимателно вдигна смачкана розова хартийка. Беше се запазил само горният ляв ъгъл.

— Писмата й — каза Евънс. В гласа му се чувстваше триумф. — Ето какво било.

— Сега са само купчина пепел.

Евънс често действаше като куче, надушило следа.

— Може би да, може би не. Да продължим и да видим дали ще открием нещо.

Двамата се наведоха и отново се заеха да търсят. Когато приключиха след един час, те не се бяха сдобили с нищо повече, освен късчетата хартия, които още отначало бяха намерили, както и със своите две невероятно мръсни униформи.

Дори от разстояние той вижда страха в очите им, в държането, в предпазливата им походка.

Докато шофира по „Крес стрийт“, пряк път към шерифската служба, Бил Корд наблюдава хората по тротоарите на Ню Лебънън. Щорите са спуснати. Тази сутрин много магазини още не са отворили, въпреки че е чудесен пролетен ден в един град, който винаги се е събуждал рано от сто и петдесет години насам.

Хората са плашливи. Като говеда при гръмотевична буря. Корд барабани по волана и съжалява, че е сравнил добрите си съграждани с добичета.

„Първокласна железария“, „Ламстънс“, „Лонгс Варайъти“, „Дамско бельо при Уеб“… Магазини, които открай време са си тук. Магазини, покрай които минава от години, където е пазарувал или които е посещавал след обаждания на телефон 911, чиито собственици вижда на родителски срещи в училище. Но днес, патрулирайки бавно през дългите утринни сенки, Корд едва познава улицата и нейните обитатели. Той се чувства като войник в окупиран чужд град. Сеща се за собствената си военна служба — когато веднъж се загуби в стар квартал на Берлин.

Корд спира патрулната кола при светофара на „Мейн стрийт“.

Внезапен удар по стъклото го кара да подскочи.

Гейл Лин Холкъм — негова съученичка от гимназията — отново почуква със зачервени стави на пръстите. Той смъква стъклото и вдига поглед към намръщеното й напудрено лице.

— Бил, какво става с тая работа? — Няма нужда да уточнява повече. Тя продължава: — Трябва ли да спирам Кортни от училище? Според мен трябва.

Той се усмихва, за да я успокои, и казва, че не бива да се тревожи.

Но вижда, че думите са безполезни. Тя наистина е разтревожена. О, тя се страхува.

И докато й казва, че убийството на Гебън е изолиран случай, той забелязва и нещо друго. Вижда, че тя се възмущава от него.

От девет години Корд е полицай в малък град и това време е предостатъчно, за да се разбере двусмисленото обществено положение на ченгетата в градчета като Ню Лебънън. Хората тук го уважават, защото така са били възпитани от ранна възраст. Хора с дебели, нервни пръсти чукат по стъклата на колата и го питат за съвет, канят го на обеди в ротарианския клуб и си купуват фъстъци от него на есенните благотворителни базари. Те се шегуват, кимат му, ръкуват се с него и плачат на якото му рамо.

Но сега има дистанция, която е реална, голяма и изобщо не се стопява. Защото, макар Бил Корд да се бори да не достигне дългата ръка на злото до сърцето на това спокойно малко градче и макар Ню Лебънън да не заслужава съдбата на Източен Сейнт Луис или южната част на Чикаго, или Бронкс, то самият Бил Корд е доказателство, че съдбата на градчето се различава от другите само по степен, но не и по вид.

Това, което Корд вижда сега в развълнуваната, раздърпана блондинка Гейл Лин, натежала от картофен чипс, кола и готови сладкиши, гримирана неумело, ала добра майка и съпруга, е всъщност ненавист.

О, как се възмущава тя от него!

Защото сега трябва ежедневно да се бори, сред шума от телевизионни сериали, със съпруг и дъщеря, за да се заключват вратите и укрепват прозорците, да се придружава младото момиче при излизане навън, какви маршрути да избират към работа, училище, магазини и обратно…

Защото утре сутринта Кортни, с пухкавите си ръце и ясносини очи може непредпазливо да влезе в училищната женска съблекалня, където един мъж дебне, стиснал тънка жица, предназначена за шията на младо момиче…

Защото животът за Гейл Лин Холкъм е вече неумолим наниз от товари и на нея несъмнено не й трябва и този: ужасяващият шепот, който с всеки ден все повече се засилва, че Бил Корд, седнал в безопасния си черно-бял додж, не успява да хване този маниак.

— Правим всичко възможно — казва в заключение Корд.

Светлината на светофара се сменя.

— Не се безпокой — добавя той и навлиза в кръстовището.

Тя не отговаря, а само свива устни и се взира в колата му, завиваща по „Мейн стрийт“.

12.

Корд пусна вестника върху бюрото на Джим Слоукъм и рече:

— Как е станало това?

— Хвана ме натясно. — Слоукъм се почеса по брадичката. — На Стив му хрумна да ме изпрати до Хигинс, за да говоря с момчетата от щатското управление. Стана просто спонтанно.

— Ти не огледа ли шосетата и търговския район, както те помолих?

— И това направих. Изминах почти двеста мили с патрулната кола. Нищичко не открих.

— А да си говорил с репортер?

— Защо да съм говорил? — Той се намуси и потупа вестника с ръка. — Може би постъпих малко небрежно, защото подготвих една записка, след като говорих с щатската служба и после я раздадох на всички, свързани със случая. Твоята е в кутията ти „входящи“. Не я ли видя? Знаеш ли, обзалагам се, че всъщност е изтекла информация от щатското управление.

Корд се вбеси. Разкрещя се из цялата служба:

— Никакви репортери! Нищо не бива да стига до пресата, преди да бъде прегледано от мен. Ясно ли е? — Четирима полицая кимнаха, настръхнали от несправедливото обвинение.

— Но, Бил — рече Слоукъм, — тук има много неща, които се връзват. Виж тая работа с луната. А и странната бележка, ножът…

— Просто съвпадение — сопна се Корд.

— Всички знаят за пълнолунието. Нали не си забравил Ед Уембки?

Корд рече:

— Но той бе полудял, защото беше с пресрочена ипотека и наложена възбрана върху собствената му ферма.

— Ед уби онзи банкер при пълнолуние.

— Беше също и в деня, когато съдията изпълнител закачи съобщението за разпродажбата. И какви са тия приказки за Биаготи? Кой повдигна този въпрос?

Слоукъм сви рамене.

— Нали и него проучваме. Или поне ти каза, че ще го направим.

— Джим, не се безпокоя, че е вярно — каза тихо Корд. — Безпокоя се, че за това се говори в пресата. — Той удари силно по вестника. — Сега вече нищо не можем да направим. Но за в бъдеще…

— В бъдеще няма да им вярвам на ония момчета от щатската служба — сериозно рече Слоукъм. — Ама никак.

Корд за момент се вторачи във вестника. Зацъка с език.

— Е, каквото станало, станало. Сега искам да отидеш по местата, където спират камионите, по шосе 116 и да разлепиш листовки, с молба за очевидци. Все пак това шосе води към междущатското, ако идваш от Холбъртън.

— Онзи град е почти замрял, Бил. Съмнявам се дали има някакво движение на камиони.

— Въпреки това, направи го. Ще донесат листовките от ксерокса днес следобед.

— Аха — рече Слоукъм.

Корд продължи към кабинета си. Там отвори прозореца. Преди още да седне, Т. Т. Евънс влезе, понесъл собствения си „Реджистър“.

Той каза ядосано:

— Изглежда имаме изтичане на информация.

Корд изсумтя и рязко затвори вратата.

— Това не се нарича изтичане, щом шерифът не възразява. — Той бръкна в кутията за входящи и видя записката на Слоукъм. Тя представяше в по-голямата си част същата информация, която беше в статията. Отгоре Слоукъм бе надраскал набързо: „Материал за размисъл“. Корд подаде записката на Евънс, който я прочете и рече:

— Уоткинс знае какво прави, но е твърде рано за този вид портрет. Очаквах нещо повече от него.

Корд кимна към кабинета на Рибън.

— Знаеш ли какво, Т. Т. — прошепна той. — Стив би изглеждал същински гений, ако залови култов убиец, ти как мислиш? Особено ако му прикачи и убийството на Биаготи.

— Сигурно — каза Евънс, — но все пак той не би провалил разследването само за да направи нещо подобно.

Корд сви рамене.

— Хванем ли престъпника, обзалагам се, че Рибън ще спомене Биаготи веднага на пресконференцията. А и с тая шумотевица около „лунния убиец“ той съзнателно отклонява вниманието от колежа.

— Защо?

— Ти не живееш в Ню Лебънън, Т. Т. Дявол да го вземе, колежът все едно че ни плаща заплатите. Ако Одън изчезне, какво ни остава? Страшно малко. Ферми. Няколко търговски фирми. Застрахователи.

Корд метна „Реджистър“ към кошчето за боклук. Започна бавно да крачи, но изведнъж рязко спря.

— Знаеш ли, не мога да оставя нещата така.

Евънс въпросително го погледна.

— Днес една жена ме заговори и тя бе така наплашена, сякаш убиецът тичаше по петите й. Току-виж някое вестникарче или млекар се приближи до нечия входна врата и като нищо могат да го застрелят. Кой ще се яви да свидетелства, ако всички се боят, че ще ги изкорми вампир или нещо подобно?

Евънс каза:

— Слуховете са вече в ход, Бил. Нищо не можеш да направиш.

— Да, така е.

Корд вдигна телефона. Обади се в „Реджистър“, а после в местната телевизионна станция в Хигинс. Попита ги за крайните им срокове за публикуване и дали биха се интересували от изявление на главния следовател по случая със студентката от Одън. Той си записа нещо и после затвори телефона. Евънс погледна към кабинета на Рибън и вдигна вежди.

— Това няма да му хареса — рече той.

Корд сви рамене и следващия половин час се поти над мъчителното съставяне на официално изявление. След десетина редакции той го подаде на Евънс.

— Написал си погрешно „жертвоприношение“ и освен това не звучи като вестникарски материал. Те ги пишат по-различно. По-гладко или нещо такова.

— Е, това не ме интересува. Те ще го понатъкмят. Какво мислиш за смисъла?

Евънс отново го прочете. Той сви рамене.

— Мисля, че доста добре се подсигуряваш — поне Рибън няма да залита толкова много. Но трябва да знаеш едно, Бил. Ако продължаваме да се правим, че преследваме култов убиец, истинският престъпник може да се заблуди, че е в безопасност. Няма да е толкова склонен да изпълни заканите си срещу теб. Но ако действаш по този начин, той като нищо би се насочил към теб.

Корд не бе помислил за това. Той поглади листа със съобщението за пресата.

— Вярно, рисковано е. Но рискувам аз и мисля, че се налага да го сторя. Трябва все пак да открием някакви свидетели.

Връщайки се в службата след обедната почивка, Корд паркира до кметството и видя Стив Рибън да слиза от служебната си кола.

Шерифът се усмихна безизразно и му махна да дойде. Корд се приближи до колата. Двамата се облегнаха на калника.

— Здрасти, Стив.

Шерифът кимна.

Слънцето светеше срещу лицето на Рибън и подчертаваше червенината по бузите му. Това напомни на Корд как Рибън доброволно се обличаше като Дядо Коледа всяка година на Бъдни вечер и се мъкнеше из снега и кишата в източната част на Ню Лебънън, посещавайки фургони и съборетини, обитавани предимно от самотни родители с деца.

Винаги, когато си създаваше някакво мнение за Стив Рибън, подобно на споделеното с Т. Т. Евънс тази сутрин, Корд се опитваше да го смекчи със спомена как този човек прекарваше 24 декември.

— Виж какво, Бил, възникна една ситуация, за която трябва да те уведомя. — Под масивната мишница на Рибън бе пъхнат един „Реджистър“.

— Казвай.

— Наминах в окръжната служба при Хамърбек. Снощи му се е обадила декан Ларъби от Одън. Нали я познаваш?

Корд изсумтя утвърдително.

— Тук сега възниква нещо. — Рибън се прокашля. — Видях онзи рапорт за изгорените писма. На момичето Гебън.

— Аха.

Рибън започна да издишва дълго през затворени зъби, спирайки въздуха с езика си на пресекулки. Туф-туф-туф… Когато изпразни дробовете си, той отново пое дъх и рече:

— Някой те е видял да излизаш от стаята й в деня, когато писмата са били откраднати.

Корд погледна надолу към асфалта.

— В сряда следобед — каза Рибън. — Денят след убийството й.

— Сряда. Бях там, да. Исках да говоря със съквартирантката на Джени.

— Е, но ти нищо не си споменал за това. Когато Ларъби ни съобщи, че писмата са изчезнали и…

— Стив, бях там без съдебно разпореждане. Вратата беше отключена, а хората знаеха, че момичето е мъртво. Страхувах се, че веществените доказателства ще започнат да изчезват. Хвърлих бърз поглед на стаята и това бе всичко.

— Видя ли…

— Не, писмата ги нямаше.

— Ами, дявол да го вземе, Бил. — Рибън реши да не споменава най-сериозното нарушение — онова, което всъщност изпълваше тревожните му мисли — че самият Корд е унищожил писмата. Вместо това той каза: — Всичко, което може да си взел, би било недопустимо. То би преобърнало целия случай наопаки.

— Ако бях открил нещо, щях веднага да телефонирам за заповед за обиск и нямаше да мръдна от мястото си, докато не ми бъде донесена от Ланс или Т. Т. Безпокоях се само да не изчезнат веществени доказателства.

— И точно това е станало.

— Да, така е.

Очите на Рибън се движеха като махало от сградата на кметството до един пикап и обратно.

— Мисля, че това не е проблем. Не още. Хамърбек си има по-важни грижи на главата и деканът нищичко не е знаела за съдебни разпореждания или каквото и да е. Тя просто се дразни, защото не й харесва как сме се захванали с колежа, а не й съобщаваме какво точно търсим. Но, за бога, Бил, в тоя случай има разни неща, които могат да ни подпалят чергата, ако не внимаваме.

Корд впи поглед в Рибън.

— Не съм изгарял ония писма, Стив.

— Разбира се. Знам, че не си. Тая мисъл изобщо не ми е минавала през главата. Просто ти казвам какво може да си помислят някои хора, които не те познават така добре като мен. Просто бъди нащрек, нали схващаш какво ти казвам? Така. Сега да се залавяме отново за работа, а?

Входната врата на шерифството рязко се отвори и в службата влезе с големи крачки Уинтън Кресги. Той бе станал за Корд нещо неизменно, появявайки се точно по този начин, с наперена походка, носещ кафяв плик. Започваше да се превръща в някакво клише. Кресги оставяше своя плик на едно бюро и стоеше като гордо куче, пуснало застрелян пъдпъдък току до ботуша на ловеца.

— Благодаря, Уинтън. — Корд седна зад свободно бюро и отвори плика. Все още вбесен от това, което му каза Рибън, той добави нехайно, показвайки, че е приключил: — Това е всичко.

Кроткият пес в Кресги светкавично се превърна в питбул. Евънс усети това и трепна. Корд нищичко не усещаше.

— Просто съм любопитен да разбера нещо, детектив — високо изрече Кресги с плътния си баритон.

Корд вдигна поглед.

— Моля?

— Как би желал да бъда назован?

— Какво?

— Надявах се да ми го изясниш. Навярно би трябвало да се наричам „пощальон“?

— О, господи — промърмори Евънс.

Кресги продължаваше:

— Може би „експресен куриер“?

Евънс пак измърмори:

— О, господи.

Корд започна да премигва.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не работя за тебе. Не получавам нито цент от градските пари, затова всичко, което правя, е чиста аванта за тебе, а ти ме третираш така, сякаш разнасям пици.

Корд се обърна към Евънс за помощ, но лицето на колегата му от окръжната служба бе непроницаемо. Корд попита Кресги:

— Но какво…

— Когато онова момиче бе убито, аз казах: „Нека ви помогна да разпитате хората“. Казах: „Нека ви помогна за улики“. Казах: „Нека ви помогна да залепите обявления“. А ти се държиш с мене като че ли съм помощник-келнер. Ти казваш…

— Не съм…

Кресги се развика:

— Казваш: „Не, Уинтън, не, благодаря, ти си чернокож! Не се нуждая от помощта ти“.

— О, боже — рече Евънс.

— Ти си луд! — провикна се Корд.

— Не виждам чак толкова много полицаи да работят за тебе. Не виждам тълпи от заподозрени. Предлагам ти някаква помощ и какво отговаряш? Казваш: „Това е всичко. Сега се махай. Ще те повикам, когато ми потрябват някакви важни сведения“. — Челото му се бе сбърчило застрашително.

В цялата служба работата бе спряла. Дори диспечерката на номер 911 бе пристъпила до прага на своята стая, наклонила глава встрани, с включени слушалки.

Корд се изправи, целият почервенял.

— Не искам да слушам такива неща.

— Просто съм любопитен да знам какво имаш против мене?

— Нищо нямам против тебе.

— Не искаш да ти помагам, защото съм негър.

Корд ядосано размаха ръка.

— Не искам твоята помощ, защото не разбираш от работата.

— Откъде знаеш? Никога не си ме пробвал.

— Ти никога не си предлагал помощта си.

— Как да не съм! — Кресги погледна към Евънс. — Не поисках ли да помогна? Не си ли предложих услугите?

— Той наистина поиска, Бил — рече Евънс.

Корд беше вбесен.

— Желая ти много успех, де-те-ктив. Потрябва ли ти някаква помощ от университетската охранителна служба, обърни се към пазачите. Те носят униформи. Плаща им се по седем и двайсет и пет на час. Ще им бъде приятно да събират разни неща за тебе. Ако искаш, може да им подхвърлиш и бакшиш.

Евънс и Корд примигваха, очаквайки стъклото на вратата да се пръсне отвътре, щом Кресги я затръшне. Ала той затвори вратата внимателно и шумно затрополи към алеята навън.

Евънс започна да се смее. Корд, със зачервено от гняв лице, се нахвърли върху него.

— Това никак не е смешно.

— Ама е смешно.

— Какво му е станало? Какво съм направил?

Евънс рече:

— Тук във вашия край не ви ли преподават за взаимоотношенията между различните общности?

— Няма нищо смешно. — Отвън се чу изсвистяването на автомобилни гуми. Корд каза: — Дявол да го вземе! Не разбирам какво съм сторил.

— Той би могъл да помогне — рече Евънс. — Защо не се извиниш?

— Да се извиня ли? — извика той. — За какво?

— Та ти не го приемаше сериозно.

— Той е служител от охраната.

— И въпреки това ти не го приемаше сериозно.

Корд каза:

— Не ме интересува дали е чернокож. Откъде му е хрумнало това?

— Не се вбесявай толкова.

— Кучи син.

Евънс рече:

— Той може да те даде под съд. За дискриминация.

Корд не разбра веднага, че Евънс се шегува.

— Върви по дяволите.

— Приемаш сериозно всичко останало. Само не и него.

Корд поклати ядосано глава и стана. Отиде до автомата за кафе и след минута се върна, отпивайки от врялата течност. Грабна плика, донесен от Кресги. Няколко минути се вглеждаше, без да вижда, в биографичните бележки, съдържащи се в плика, и после рече:

— Надявам се да ме даде под съд. Тъкмо ще имам възможност да му кажа няколко приказки в съдилището.

— Бил, я се успокой — посъветва го Евънс.

Корд започна да чете биографиите. След миг вдигна поглед, понечи да каже нещо, но си затвори устата и продължи да чете. След половин час се бе успокоил. Обърна се към Евънс:

— На тия неща пише „CV“. Какво означава това?

— Не знам. Къде?

— Най-отгоре. А, почакай, ето тук е изписано цялото. „Curriculum Vitae“9. Какво е това?

— Може да е на гръцки и да означава биография.

Корд промърмори:

— Професори… — И продължи да чете.

След като свърши, той ги прочете още веднъж и каза на Евънс:

— Може да има нещичко тук. Интересно.

— Какво?

Корд подаде на Евънс копие от биографията на Рандолф Сейлс.

— Какво ти говори това?

Евънс се зачете внимателно.

— Не разбирам.

— Той е един от професорите на Джени. През последните дванайсет години е изнасял лекции като гостуващ лектор в три други колежа. В два от тях е бил за срок от по една година. Но ето този, „Лойола“, в Охайо, го е напуснал след три месеца.

— Е и какво?

— След „Лойола“, пише тук, той е прекарал следващите девет месеца в изследване и писане на книга, преди да се върне в Одън. Девет месеца. Това е остатъкът от едногодишния срок, като се извади три.

— Е, нали тези професори доста се местят — рече Евънс. — Може да си е взел отпуск.

— Но не е публикувал никакви книги, откакто се е върнал от „Лойола“. Това е било преди четири години.

— Може би сега нещо ще излезе от печат.

— Нека поразмислим. Не е ли възможно, да речем, да са го изхвърлили от „Лойола“ и той да не е искал веднага да се върне тук. Би изглеждало необичайно. Би се наложило да обяснява защо са го махнали.

— Това е далечно предположение, Бил.

Корд вдигна телефона. Набра номера на справки, след това номера, който му дадоха. В това време Евънс продължаваше:

— Не знам. Едно уволнение е доста незначително основание, за да го подозираме, нали?

Не и ако е бил уволнен, задето е спал със студентка, а после я е изнасилил, когато тя е заплашила, че ще го обади.

Наложи се доста време да убеждава декана на колежа „Лойола“ край Кълъмбъс, Охайо, преди онзи да се реши да отговори на Корд, и то едва след като се бе свързал по вътрешен телефон с адвоката на колежа, за да разбере на кои въпроси да отговаря.

Когато затвори телефона, Корд рече на Евънс:

— Обвиненията в изнасилване са били свалени. Нищо не е било доказано, но Сейлс се е съгласил да напусне. Какво мислиш сега?

— Мисля, че има нещо друго. — Евънс посочи биографията. — Ранди Сейлс е заместник-деканът по финансовите въпроси.

— Напомня ми нещо.

— Джени Гебън е работила за него.

Бяха навън на двора, обгръщани ту от хладни, ту от топли вълни. Докато Корд и Даян седяха притиснати един до друг върху одеялото, той си припомни това явление от юношеските си години. Наричаха ги „горещи хладнини“. Приливи от топъл бриз, редуващи се със студени вълни, които се носеха привечер над полята около гимназията на Ню Лебънън. Един съученик бе дал обяснение: когато мъж и жена правели оная работа, въздухът около тях се нажежавал и оставал така в продължение на часове; това, което усещаха момчетата, било доказателство, че някъде по пътя на вятъра дузина момичета са били току-що свалени.

Корд и Даян бяха излезли навън, за да наблюдават явлението метеоритен дъжд, за което бяха съобщили. След оная заплашителна снимка той бе направил свръхусилие да се прибере рано вкъщи и да не излиза повече. Бе прочел съобщението за метеоритите и след като Сара и Джейми си легнаха, той попита удивената си жена дали би желала да си направят среща в задния двор. Даян постла одеялото и с половин бутилка вино край тях двамата седяха един до друг, с преплетени ръце, вслушвайки се в щурците и кукумявките, чувствайки приливите на топли и горещи вълни.

Небето бе ясно, с извисяващия се сърп на луната. Бяха видели само един метеорит за петнайсет минути, но той беше поразителен — дълга чисто бяла ивица, покриваща половината небе. После образът остана в съзнанието им дълго след като горящият отломък се бе разпаднал.

— Правят ли се пожелания при тях? — попита Даян.

— Май че да. Не съм сигурен.

— Не знам какво да си пожелая.

— Ако решиш — каза Корд, — не го казвай на глас. Метеорите са вероятно като свещичките от рождените дни.

Тя го целуна, леко захапвайки устната му със зъби. Те лежаха върху навлажненото от росата одеяло, целувайки се силно, понякога яростно, почти пет минути. Ръката му се плъзна под пуловера й и навътре в сутиена. Той почувства как тя настръхна и зърното на гърдата й веднага се втвърди.

— Страст — прошепна ухилено той.

— Студено — рече тя и се разсмя. — Знам едно място, където е по-топло.

— И аз. — Ръката му се плъзна надолу към джинсите й.

Даян хвана ръката му.

— След мен. — Тя се изправи и го задърпа към къщата.

— Не е ли това свързано с твоето пожелание? — попита той.

Лежаха в същата поза както и на двора. Сега обаче бяха голи и върху кувертюрата с шестоъгълници, която майката на Даян бе работила цели седем години. Тристепенната лампа бе включена на слабо и Корд бе изблизал и последните остатъци от нейното червило. Той я обърна по гръб.

— Почакай една минутка — скочи тя. — Нека да го сложа.

Обещаната минута изтече. После още няколко. Той чу шума от течаща вода. Чу четката за зъби. Обърна се по гръб, притискайки се, напъвайки се да запази твърдостта си.

Чу пускането на тоалетното казанче. Още по-силно се напъна.

Чу как се отваря и затваря аптечката. Престана да се напъва; беше твърд като тийнейджър.

За около десет секунди.

— Ооох, Бил…

Покрусеният вик, алтовият стон на Даян прозвуча жалостиво. Ако бе писък, нямаше да бъде така мъчителен. Корд скокна и се втурна към банята, сещайки се едва като стигна там, че трябваше да отключи нощното шкафче и да извади пистолета си от чекмеджето.

Синята кутийка с противозачатъчните песари бе в краката й. Самото гумено кръгче лежеше като бледожълто петно в умивалника.

Даян плачеше, прикривайки с ръце голотата си.

Бил видя малък бял квадрат до краката й. Той го вдигна, а в това време Даян смъкна червения си хавлиен халат от закачалката и го облече, като завърза здраво колана му.

— Това беше вътре — прошепна тя и размота дълъг къс тоалетна хартия, за да хване с нея песара. Тя го понесе като убита оса към кофата за боклук и го пусна вътре. Направи същото и с пластмасовата кутийка, а после започна да търка ръцете си със сапун и топла вода.

Тази моментална снимка бе правена по същото време както и оставената на задното стълбище. Бе снимана Сара или момиче като нея, легнало в тревата, полата й пак бе вдигната до кръста. Бе снимана от почти същия ъгъл и при същото осветление. Всъщност имаше само две разлики. Сега фотографът е бил много по-близо — само на няколко фута от момиченцето.

И бележката с червен маркер на гърба беше различна. Там пишеше: „ВСЕ ПО-БЛИЗО“.

13.

Корд отключи шкафа с оръжие и измъкна дългата си, очукана пушка „Ремингтън“. Пъхна три патрона в пълнителя и от едно чекмедже извади цилиндричен хромиран затвор. Раздели го и монтира двете части отстрани на спусъка. Притисна ги заедно с тихо прищракване. Сложи един ключ на своята връзка ключове и занесе другия ключ и пушката във всекидневната, където Даян седеше, втренчила поглед в пода. Беше стиснала плътно устни.

— Той как го прави това? — Гласът й пресекна от отчаяние.

— Не знам, скъпа.

— Как минава покрай полицая?

— Мисля, че може би е оставил тази бележка по същото време като другата. Вероятно вече е далеч оттук.

— Може би… вероятно… Никой ли нищичко не знае за този мъж?

Корд въртеше разсеяно ключа в ръце. Не, не знаем. Абсолютно нищо не знаем.

След момент той рече:

— Утре ще говоря с Том. Ще го накарам да обикаля около къщата и към гората.

Корд остави пушката в ъгъла.

— Не съм я заредил. Ти ще трябва да го направиш. Предпазителят е свален. Само зареждаш и натискаш. Знаеш как. Прицелвай се ниско. — Той й подаде ключа.

Тя се изправи и го сложи в портмонето си. Сега изглеждаше по-спокойна, когато видя пушката, сякаш вече се владееше.

— Почакай — рече Корд. Той извади ключа от чантата й и отиде в спалнята. След малко се върна с дебело златно колие. Наниза ключа на него и го закопча на врата й. Целуна я по челото.

Тя каза:

— Това е верижката, която ти ми подари заедно с онзи страхотен пръстен.

— Реших, че точно това е дължината, където никой няма да смее да бръкне. — Ключът легна в цепката между гърдите й.

Тя се усмихна, прегърна го и пак се разплака.

Корд рече:

— Позлатена е, нали знаеш. Верижката.

— Всяка жена би разпознала истинското злато от позлатеното. Но тогава се интересувах най-вече от пръстена.

Корд хвана лицето й.

— Ще преодолеем това. Нищо няма да се случи с теб или децата. Той го прави само за да ме уплаши. Обещавам ти.

Даян избърса очите си и тръгна към спалнята. Тя рече:

— Бог да ми е на помощ.

Отначало никой в града не обръщаше особено внимание; бяха предимно дребни неща. Като например, щом „Реджистър“ излезеше, купуваха го повече хора от обикновено. И най-напред го разгръщаха на справочната страница, която показваше фазите на луната през следващите трийсет дни.

Продажбите на патрони и муниции за пушки се бяха увеличили двойно в сравнение с друга година по това време (като ловният сезон бе още далече). Спортният щанд на „Сиърс“, на който обикновено по това време се продаваха тонове бейзболни принадлежности, сега правеше своя оборот най-вече от малокалибрени пушки и дори пневматични пистолети. Бизнесът на дискотеки и кафенета спадна драстично, тъй като родителите не пускаха дъщерите си навън по тъмно. Успехът на студентите от Одън се повиши, защото студентите, които обикновено се натискаха навън или си обещаваха вярност през дългите летни месеци, си стояха вътре и залягаха над книгите. Доста студенти прекъсваха семестъра и се връщаха по домовете си три седмици по-рано.

Много градски кучета бяха държани гладни.

С две думи, тромавото изявление на Корд за пресата, предназначено да успокои населението на Ню Лебънън, нямаше никакъв ефект върху тази истерия.

Една вечер Боб Сибърт се прибра късно у дома в своя фургон на шосе 302. Той отвори вратата и в тъмната кухня се оказа пред петгодишния си син, който се целеше със собствената му пушка за елени „Ругер 225“ почти право в сърцето на родния си баща. Сибърт направо замръзна на лунната светлина, боейки се да проговори. Едва след като чу прищракването на ударника, той започна отново да диша. Той отклони пушката встрани, смеейки се лудо, като благодареше на Бога, че синът му не знае как да зарежда. Усмивката му обаче угасна, когато издърпа затвора и засеклият патрон се изтърколи. Краката на Сибърт омекнаха, панталоните му се подмокриха и ридаейки, той се строполи на пода. Момченцето каза: „Помислих си, че ти си Лунния човек, татко“.

И във вторник, един ден преди пълнолунието, се появи първият стенен надпис.

Никой не бе видял кой го е направил и всъщност отначало почти никой не разпозна рисунките. Клара и Хари Ботуел се прибираха вкъщи със стария си буик от почерпка в „Ранглър“. Шофираше Клара, тъй като беше по-трезва. Хари посочи стената на Първа банка на Ню Лебънън и каза, че някой е нарисувал голям резен диня отстрани на банката, и Клара погледна стената и се запита защо е изправен, пък и защо някой ще рисува резен диня?

— Света Богородице — рече тя, — не е диня, това е полумесец. — И в паниката си тя даде силно газ и голямата кола мина на червено, удряйки странично една тойота. Съпрузите се отърваха невредими, макар че шофьорът на тойотата трябваше да отиде на Празника на загиналите във войните със счупена ръка.

Банката не бе единственото място с полумесец. Триста граждани се обадиха на номер 911 тази нощ (повечето за първи път в живота си), за да съобщят за половин дузина графити на луни. Всички позвънили бяха доста потресени; рисунките бяха направени с кръв.

Тази вечер Рандолф Сейлс, професор, и декан, изследовател на икономиката на северните щати и апологет на Конфедерацията през Гражданската война, седеше в задния си двор, пушеше цигара и се взираше в осветеното от луната небе. В ръцете си държеше измачкан факс. Сейлс изтърси пепелта на земята пред себе си и погледна надолу. До изкаляните му ботуши някакъв дървесен корен бе изскочил от почвата и после, само на няколко инча встрани, отново бе тръгнал надолу, сякаш дори такова кратко пътешествие в надземния свят се бе оказало непоносимо.

Той дочу стъпки. Позна ги.

Джоун Сейлс бе кокалеста жена с късо подстригана руса коса, слаби бедра и продълговати гърди. Тази вечер носеше бяла блуза, завързана отпред, и къси, торбести шорти. Седна до съпруга си. Бялата кожа на бедрата й висеше отпуснато.

Щатен професор по социология в Одън, тя бе с една година по-голяма от Сейлс и имаше коефициент на интелигентност с две точки по-добър от неговия, макар че и двамата спадаха към най-висшата категория. Когато се запознаха в последната си студентска година (в същото университетско градче), единият от тях бе девствен и това не бе Джоун. Дори като млад асистент тя имаше професорски амбиции и инстинктивно долавяше насоките в университетската политика. Той ценеше тези нейни таланти, макар да разбра твърде късно, че тя ги бе използвала не само да се докопа до постоянна преподавателска длъжност, но и до самия Сейлс. Тя успя и на двата фронта; ожениха се в деня след докторската му защита. И макар да не бе чувствал дори за миг силна страст към нея — нищо от това не би могло да се сравни с чувствата му, застанал на катедрата — всичко беше наред. Той я обичаше (поне така предполагаше). Във всеки случай, нуждаеше се от съпруга (в това бе сигурен), от стабилност и интелигентна брачна партньорка, които бяха основните стълбове на академичния успех в Средния запад.

— Какво правиш тук навън? — попита тя, поглеждайки косо в теменужената лунна светлина. Тази мимика придърпа ъгълчетата на устните й нагоре в гротескна влажна усмивка, която Ранди Сейлс не искаше да вижда. Тя забеляза малка изкаляна лопата край него и очите й се стрелнаха към ботушите му.

— Лунно градинарство, а?

Стори му се, че въпросът й, в който прозвуча обикновено любопитство, всъщност е изпълнен с присмех.

Той си помисли: Какво ли знае тя?

— Малко на въздух — отвърна той. — Имахте ли събрание тази вечер?

— Приключи. — Тя държеше купчина бели писмени работи, закрепени с ластиче. Беше изписала много забележки и оценки на първата страница от най-горната работа. Той зърна „среден“. Беше много зла при оценяването.

— Какво правиш? — повтори тя. Когато той не отговори, тя го попита: — Нарочно ли не ми обръщаш внимание?

Той се извини с искреност, която изненада и двамата, а после й подаде факса. Щатът бе отхвърлил молбата на Одън за спешен заем.

— А. — Джоун върна факса и запали цигара. Тя висеше отстрани на устните й и това караше устата й да изглежда още по-влажна и несиметрична. Джоун пое навътре дима, после вдигна дълъг пръст към езика си, за да махне някаква шушка. — Съжалявам.

Сейлс стисна коляното й в отговор.

Тя рече:

— Знаеш ли какво е написал един от моите студенти? Въпросът беше дали населено място като Ню Лебънън има център на богат духовен живот. Той е написал, че няма. Според него нещата били по-скоро с обратен знак. Писах му шест минус само заради това.

Сейлс рече:

— Хитро.

— Знаеш ли, ако трябваше да започвам всичко отначало, бих избрала нещо по-леко. Романски езици или изкуствознание. Не, знам какво. Руска литература.

Тя докосна пак езика си отстрани, сякаш пробваше дали не е станал безчувствен.

Той каза:

— Търсили са ме от полицията.

— За онова момиче в твоя курс? Онова, което беше убито ли?

Той кимна.

— Спал си с нея.

Това не бе формулирано като въпрос. Значи наистина знае.

Мълчанието му бе отговор, който тя можеше да изтълкува.

— Доставяше ли ти удоволствие? — попита тя.

— Понякога.

— Нали те не смятат, че си имал нещо общо с това?

— Разбира се, че не.

Тя откъде ли знае?

Джоун довърши цигарата си и я пусна на земята. Не я стъпка. След миг поразмести писмените работи в ръката си и рече:

— Знаеш ли, изненадана съм, че второкурсници в колеж не могат да сглобяват изречения — и после тръгна обратно към къщата по тясна пътечка, изпоцапана с червено и лилаво от черниците встрани.

Ето къде му се искаше на Т. Т. Евънс да бъде: точно на мястото на мъжа, с когото разговаряше, подпрян на извит клон край мътната река, стиснал въдица в ръка. Мъжът с червената шапка.

— Бива си ги тези мухи — рече Евънс, кимайки към шапката.

— Да, сър.

Евънс се наведе и надникна в кофата, където три бледи риби бяха като застинали във водата.

— Един въдичар с мухи не се ли отегчава да храни тия търтеи с боклуци?

— Не ловя с мухи. Само шапката ми е такваз. Подарък от жената. — След малко добави: — Имам разрешително. Ама го забравих вкъщи.

— А-ха — рече Евънс. — Случайно да си ходил на риболов във вторник вечерта долу при Блакфут Понд?

— Точно тогава ходя.

— Как така? — попита Евънс.

— Работя нощна смяна в завода за контейнери. Прибирам се в седем часа сутринта. Лягам да спя. Ям. Ловя риба. Отивам на работа. Това ми е живота. Вашите вечери са моите дни.

— Някой там е видял човек, отговарящ на твоето описание.

Той изсумтя.

Евънс рече:

— Едно момиче беше убито на онова място във вторник.

— Там ли е било? Ама че работа. Не знаех. Да, във вторник бях там.

— Кога си тръгна?

— Може да е било девет и трийсет или десет. Бях излязъл късно заради бурята.

— Забеляза ли някой друг?

— Когато си тръгвах, видях, че идват две момчета. Носеха въдичарски такъми, но не ловяха риба.

— Момчета ли?

— Приличаха на тийнейджъри.

— Познаваш ли ги?

— Не ги видях отблизо. Бяха по-долу, до язовирната стена, и вървяха към езерото. Едното беше дебело, затова се движеха бавно. Дебелото беше облечено в нещо тъмно. Другото беше слабо и носеше яке, може да е било сиво.

— Колко годишни бяха?

— В гимназията. Не знам.

— И двете ли бяха бели? — попита Евънс.

— Какви други в тоя край?

— Искам да говоря с тези момчета или едното от тях. Ако ги видиш, ще ти бъда благодарен, ако ни съобщиш.

— Разбира се.

— Ако го сториш, ще забравя да кажа на риболовните инспектори за разрешителното, дето си го оставил вкъщи.

— Все се канех да си извадя — рече той. — Нали знаете как се случва. Винаги нещо друго възниква.

— „Властите“ наричат?

Откъде знаят това. Аз не го знаех.

„Да вилнее“ по улиците ли?

Джени. Казва се Джени Гебън.

Бил Корд, седнал в стая 121 на Студентския съюз в Одън, гледаше втренчено тазсутрешния „Реджистър“, преди да го захвърли. Отвори плик, който бе грабнал от службата на идване насам. Той съдържаше резултатите от окръжната лаборатория за сходството на кръвта от трупа на козата и тази от стенната рисунка.

Откъде им е било известно? Аз не знаех.

На прага се появи мъж. Корд вдигна поглед към него.

— Извинете. Аз съм професор Сейлс. Искали сте да ме видите.

— Заповядайте, влезте. Седнете. — Корд бутна встрани лабораторния отчет и посочи към стола пред миниатюрното си бюро.

Сейлс седна и бавно кръстоса дългите си крака. Наклони стола назад.

— Свързано е с убийството на Джени Гебън, нали?

— Във вашия курс ли беше тя? — попита Корд.

— Да. — Сейлс погледна часовника си. Изпод синия му блейзър се подаде измачкан и оръфан маншет и остана така. — И работеше при мен като нещатна сътрудничка. В отдела по финансовите въпроси.

— Познавахте ли я добре?

— Опитвам се да опозная всички мои студенти.

— Но нея сте познавали по-добре от другите — рече Корд.

— Курсът, в който се намираше тя, бе голям. Курсът „Сто години от Гражданската война“ е доста популярен. Опитвам се да опозная колкото се може повече студенти. Личното внимание в клас може да бъде много насърчаващо. Не си ли спомняте?

Корд, който бе прекарал по-голямата част от училищните си години, мъчейки се да избегне вниманието на учителите, каза:

— Защо е работила при вас? Предполагам, че не се е нуждаела от парите.

— Защо предполагате това? — раздразнено попита Сейлс.

— Тя не е била включена в програмата „Работа и учение“ и не е имала никакви студентски заеми или стипендии. Вероятно би трябвало да е минала по този път, преди да получи временна работа за пет долара на час.

— Има нещо алтруистично в раздаването на пари на нуждаещи се студенти. Джени помогна да се организира миналогодишния поход в помощ на болните от СПИН. А и беше доброволка в разнасянето на храна за бедните.

— За един-два месеца — рече Корд.

— За един-два месеца.

— Но как стана така, че започна да работи при вас?

— Заговорихме веднъж колко странно е, че аз — професор по история — съм се заловил с финансовите въпроси и тя попита дали може да ми помогне.

— При какви обстоятелства беше този разговор?

— Офицер. — Сейлс бе вбесен. — Почти не си спомням.

— Имаше ли някой в курса, с когото тя да се е сприятелила?

— Никога не съм обръщал внимание.

— Виждали ли сте я с някого, който не е бил студент?

Сейлс сви рамене.

— Не.

— Колко често работехте заедно?

— Няколко пъти седмично.

— Срещахте ли се с нея извънслужебно?

— Не. Понякога хапвахме след работа. Често с други хора. Това беше всичко.

— Това не го ли смятате извънслужебно?

— Не, не го смятам.

Корд наблюдаваше тъмните очи на мъжа, който на свой ред разглеждаше три мръсни нокътя на дясната си ръка.

— Професоре, не бяхте ли помолен от колежа „Лойола“ да напуснете оттам?

Сейлс се пресегна към вратовръзката си на сини и червени райета. Спря се и леко наклони глава, регулирайки клапана на своето възмущение.

— Да, бях.

— Това е станало, защото сте бил забъркан със студентка?

— Забъркан ли? Да.

— И сте я изнасилили?

— Не съм. Имахме връзка. Аз я прекратих. Това не й харесваше и тя докладва в полицията, че съм я изнасилил. Беше лъжа.

— Имахте ли връзка с Джени Гебън?

— Не. И се чувствам засегнат, че ме питате.

— Това ми е работата — уморено каза Корд.

— И ако мислите, че някой от университета има нещо общо със смъртта й… — Гласът на Сейлс се изостри. — … вие много грешите. Вече има достатъчно необосновани слухове за това убийство. Толкова е трудно да се ръководи колеж и да се набират средства за него без да бъдат плашени родители и дарители. Прочетете вестника. Вашата служба е казала, че е било сатанинско убийство.

— Трябва да огледаме всички възможности.

Отново последва справка с часовника.

— Имам лекция след пет минути.

— Къде бяхте в нощта, когато тя е била убита, професоре?

Той се изсмя.

— Сериозно ли питате? — Корд вдигна вежди и Сейлс отвърна: — Бях си вкъщи.

— Има ли някой, който да потвърди това? — Корд погледна към тънката златна халка. — Може би жена ви?

Гласът му заглъхваше от гняв.

— Бях сам. Жена ми се занимаваше в библиотеката до полунощ.

— Доколкото разбрах, Брайън Оукън се е срещал с Джени?

— Да се е срещал ли? Бих казал, че наистина се е срещал. Та той спеше с нея.

С китайските си йероглифи Корд си отбеляза нещо върху картонче.

— Бихте ли ми казали от кого научихте това?

— Не си спомням.

— Какво ви е мнението за него?

— За Брайън ли? Не е възможно да подозирате, че Брайън би наранил Джени.

— Вашето мнение?

— Той е много талантлив. Трябва да посмекчи донякъде интелекта си. Малко е арогантен, което му вреди. Но никога не би причинил болка на Джени. — Сейлс наблюдаваше Корд, който бавно записваше. — Може ли да си тръгвам сега?

Корд довърши картончето и вдигна поглед.

— Аз…

— Вижте, не мога да ви помогна. Нямам какво повече да ви кажа. — Сейлс се изправи, вече едва сдържайки яростта си.

Този гняв изглеждаше неуместен за обстоятелствата на разпита. Отначало това засили подозрителността на Корд спрямо този човек. Но един поглед в лицето на Сейлс разкриваше нещо съвсем различно. Причината за възмущението на професора беше презрение. Презрение към самия себе си, задето е обичал Джени Гебън. Каквито и да са били талантите й в леглото, а Корд предполагаше, че са били доста изобилни, щом и Сейлс, и Оукън са рискували служебното си положение, за да я притежават, все пак Джени е била само една посредствена студентка, ограничено момиче, с дебела шия, дъщеря на дребен бизнесмен, доброволка за разнасяне на храна, съвсем обикновена млада жена.

И ето го тук Рандолф Сейлс, доктор на науките, направо изгарящ от унижение заради любовта, която бе изпитвал към това посредствено момиче.

Затова Корд го пусна да си ходи. И подобно на гърчеща се котка, измъкнала се от ръцете на своя господар, професорът закрачи наперено от стая 121, без да се бави, но и без да бърза, погълнат от мисълта да забрави някогашното си робство.

Върнал се в службата, Корд завари върху бюрото на Слоукъм купчината листовки, които трябваше да бъдат налепени по шосе 116. Слоукъм бил излязъл, научи той, за да види дали има съобщения за изчезнали кози.

Усещаше последиците от изминалата тежка нощ у дома — втората снимка, чувството на вина, че пак пропуска срещата на Джейми по борба, кошмарен сън, който го събуди в един часа. Без да може да заспи, той бе седял два часа в банята откъм задната страна, с пушка в ръце, взирайки се в гората за някакви признаци от страна на неканения гост. По едно време бе сигурен, че вижда лице, обърнато към къщата и дори зареди пушката и тръгна навън, с треперещи ръце както от предчувствие, така и от предутринния хлад. Но докато стоеше бос на задната веранда, лицето се превърна в преплетени клони и листа, осветени от луната.

Той се бе обърнал да влезе обратно в къщата, когато Сара му изкара ума, втурвайки се от стълбите. Те зяпнаха един срещу друг — Корд, поразен, а момичето, по-скоро разочаровано. Тя се бе отправила към задната врата и той за миг си помисли, че се движи насън. Но не, тя искала само чаша вода. „Но защо не от твоята баня?“ — бе попитал Корд, докато сърцето му си възвръщаше обичайния ход. Тя изпи водата, взирайки се навън и после той я отпрати обратно в леглото.

Той не заспа до пет часа.

После имаше разправия на закуска. Сара кресливо отказа на настояването на майка си да учи, преди да отиде на училище. Наложи се Корд да успокоява и жена си, и дъщеря си. Той се опита да не взема страна и накрая и двете му се разсърдиха.

Сега, затворил се в своята канцелария, Корд в продължение на десет минути подрежда и пренарежда високите купчинки от картончета, омекнали от разбъркване. Той ги разпръсква и те покриват цялото бюро.

Изтъркана монета се появява в ръката му и започва да се върти около пръстите му. Той се взира в картите и след няколко минути Бил Корд вече не е в шерифската служба, а се намира в университетското градче на Одън и денят е вторник, 20 април. Часът е четири следобед.

Корд си представя как Джени Гебън излиза от аудиторията на професор Сейлс и отива до университетската книжарница на три преки оттам, за да осребри чек за трийсет и пет долара. Снимана е от охранителната камера на касата и на снимката се вижда, че носи бяла блуза с копчета отпред. Тъмната й коса е права, гъст кичур се спуска над челото й. Хваната е с полузатворени клепачи. Часът на снимката е 16:43:03. Джени продължава към общежитието и пристига там около пет. Тя и Емили Роситър остават в стаята си в продължение на час, като вратата е затворена. Момичетата на същия етаж долавят, че съквартирантките се разправят за нещо, но никой не чува достатъчно, за да разбере причината за техния спор.

Докладът на Ланс Милър за телефоните показва, че докато Джени е била в общежитието този ден, не е имало междуградски разговори и повечето местни обаждания са били до невинни абонати. Единственият местен разговор, за който не може да се установи с кого е проведен, е до факултета по хуманитарни науки; не може да се определи до кой от шейсетте и два вътрешни номера е прехвърлен този разговор. Номерата на Ранди Сейлс и на Брайън Оукън са сред тези шейсет и четири, както и на Емили; тя работи като асистент в катедрата по социология.

В около шест и петнайсет Джени си взема душ и с все още влажна коса тръгва с три други момичета към закусвалнята. Те са поканили и Емили да отиде с тях, но тя мрачно отказва. Четирите вечерят и разговарят. Джени набързо хапва и рано си тръгва. Тя също няма настроение. Нейните компаньонки от вечерята се прибират в общежитието и половин час гледат телевизионно шоу. Джени влиза в салона и няколко минути гледа телевизия, после поглежда към часовника си. Изглежда объркана и нервна. В около осем и петнайсет тя излиза от салона и казва на едно от момичетата, че ще се прибере преди полунощ.

Следващият час, за който има данни за Джени Гебън, е десет и петдесет и осем. Тя е изнасилена и удушена, а тялото й лежи сред сини зюмбюли в калното подножие на язовирната дига на Блакфут Понд.

На мястото на убийството: деветнайсет отпечатъка от обувки и ботуши около тялото, повечето с мъжки или юношески размери. Пикапът „Форд“, с 530 частични и 140 пълни отпечатъци от пръсти. Късчета стандартна, фактически непроследима, хартия за печатане. Целофанни опаковки от няколко вида закуски, продавани от три магазина, фасове от цигари, бутилки и кутии от бира и сода, един кондом, спермата в който не отговаря на откритата в жертвата.

И ножът (чийто произход дори ФБР не е в състояние да определи, въпреки помощта на сеулската полицейска префектура и изпратени по факс запитвания до дванайсет професори по религия, криминология и парапсихология из цялата страна).

Нито един от отпечатъците на местопрестъплението не отговаря на тези в архива на окръг Харисън. Сега снимките на отпечатъците са в Хигинс и Вашингтон за подобно ново сравняване с щатски и федерални досиета. Взети са отпечатъци и от стаята в общежитието — 184 частични и цели, шейсет и два от които принадлежат на Джени и на други студентки от етажа. Останалите са все още неоткрити.

След съобщението си за кражбата на писмата на Джени, Емили Роситър става неотзивчива. Тя още не се е появила в стая 121 и не е отговорила на обажданията му.

Корд е прегледал внимателно и досието по случая Биаготи — заради който се бе запознал с Джени Гебън. На 15 януари предишната година Сузан Биаготи е била в апартамента си извън студентското градче, където са я пребили до смърт с чук по време на кражба. Както Корд каза на Рибън, Джени не бе дала никакви сведения за престъплението. Момичетата са се познавали, но само бегло. Сузан е живяла през две сгради от апартамента на Оукън, но Корд не може да открие някаква друга връзка между двамата. Луната на 15 януари е била три дни след новолуние.

Обгорените късчета от варела зад общежитието на Джени съдържат три вида хартия. Едрозърнеста, рециклирана бяла хартия за печатане на Хамърмил, канцеларска хартия на Крейн, оцветена във виолетово и перфорирана компютърна хартия на зелени и бели ивици, чийто производител не е определен. Анализът показва два непълни пръстови отпечатъка върху канцеларската хартия на Крейн и един цял отпечатък на компютърната хартия. И трите са на Джени. Окръжната лаборатория докладва, че количеството пепел във варела се равнява на около петдесет до седемдесет и пет листа хартия със стандартни размери. Пепелта е толкова силно повредена, че не могат да се открият никакви скрити водни знаци, букви или пръстови отпечатъци.

Напечатаното на компютърната хартия е за суми, вариращи от 2 670 до 6 800 долара. Принтерът е деветиглен матричен. Изключително бледият шрифт предполага, че е било напечатано на най-високата скорост на машината или че лентата е била стара. Лаборантите и от окръжното, и от щатското бюро за разследване отговарят, че хартията и мастилото са твърде обикновени, за да могат да дадат някакви по-ясни насоки.

Джени е починала от травматична асфиксия. Убиецът я е удушил с ръце, а после е използвал въже или шнур, за да се увери, че е мъртва. Скоростта, с която е умряла, изключва вероятността от еротична асфиксия. Тя не е умряла изправена; задните части на обувките й са отпечатали дълбоки следи в калта, преди да паднат и стъпалата й са останали чисти. Спермата във и по тялото й е от един индивид и е от серумен тип В-положителен. Има данни както за вагинално, така и за анално сношение.

Никой не е открил въжето от убийството, макар един от техниците да е забелязал прясно срязано въже за простиране с пластмасово покритие, което се вее от изоставения камион. Според съдебния лекар нараняването по врата й отговаря на този вид въже. Култовият нож не съдържа частици от въжето, но това не е окончателно. Нещо повече, острието на ножа е остро като бръснач и окръжната съдебна лаборатория докладва, че въжето за простиране е било отрязано с остър инструмент. Частица от памучно влакно, отговарящо на пликчетата на Джени, е намерено върху малката кама.

На Корд е известно следното за Джени Гебън:

Тя често излизала с мъже, макар че срещите й не били обичайните почерпки с хамбургери и ходене на кино. Тя просто изчезвала вечер, понякога през целия уикенд. Рядко говорела за своите партньори при тези излизания, макар че малкото, което споделяла, било доста впечатляващо. Сексът бил любимата тема на Джени. Не просто момчета за излизане или годежни пръстени. Секс. Джени била заварвана да мастурбира в банята на общежитието неведнъж и нямала нищо против да я гледат. Доставяло й удоволствие да говори безцеремонно („Веднъж си седим с Джени в читалнята, нали разбирате? И както си е тихо, тя просто вдига глава и казва: «Правили ли са ти го някога в гъза?» и аз викам: «О, божичко, ти наистина ли го изрече?»“).

Нежеланието й да обсъжда любовниците си подхранвало слуховете, че е спяла с професори. Според общото мнение миналата година е ходела с един професор през по-голямата част от пролетния семестър. Пазели го в строга тайна, макар да се предполага, че той бил от педагогическия факултет и че се е говорело за женитба.

Доста момичета наричат безобразно сексуалното поведение на Джени, но под възмущението им прозира завист.

Много студенти твърдят, че са я смятали за търсеща, неуравновесена, нещастна. Няколко момичета дават сходни версии на един и същ случай: късно една вечер Джени била седнала сама в подножието на стълбището. Тя плачела и бетонните стени отеквали от гласа й. Чували се ужасни, печални вопли. „Толкова съм самотна…“ доловила една студентка. Друга, от долния етаж, чула: „Ако той беше мой…“.

Не била религиозна и никога не посещавала църква в Ню Лебънън. Имала касети с музикални записи на „Ню Ейдж“ и гердани с кристали, но почти не проявявала интерес към спиритуализма или окултното. Студентите дават противоречиви сведения за взаимоотношенията й с нейните родители. Джени се държала хладно към майка си. От друга страна, общуването с баща й било бурно. Понякога по телефона тя му казвала особено пламенно, че той й липсва и че го обича. Друг път с тръшване затваряла телефона и заявявала: „Какъв негодник“.

Бил Корд пуска монетата на масата и загребва своите индексни картончета, обмисляйки всички тези факти, и се опитва да си представи убиеца. Но вижда печално малко. Далеч, далеч по-малко отколкото обрисувания портрет в „Реджистър“ (който донякъде го вбеси, защото се съмняваше дали някога би могъл да създаде такъв жив образ на престъпник). Собствената техника на Корд за портретиране, тази на Националния център за криминален анализ, е нанесена върху пожълтял лист хартия, забоден на корковото табло зад бюрото му. Това е дълъг процес на въвеждане на обемисти факти, подреждането им в модели, оценяване на престъплението и накрая изграждане на криминалния портрет и неговото избистряне. (Той знае, че процедурата включва и един оптимистичен, краен етап: арестуването на убиеца — етап, изглеждащ отчайващо недостъпен в този момент, осем дни след като бяха открили смирено опънатото тяло на Джени Гебън сред изкаляни зюмбюли край онова мрачно, застинало езеро.)

Корд знае много подробности за Джени Гебън. Знае, че Брайън Оукън го е излъгал, както навярно и професор Сейлс. Знае, че две момчета са се навъртали близо до язовирната стена малко преди смъртта й и едното от тях може да е имало нож. Следата изстива и има още толкова много да се научи. Още разпити, още факти за откриване… Макар че тайничко в себе си се чуди: дали той всъщност не е затънал, надявайки се някакъв портрет на убиеца просто да се спусне от небето, и то ясен като снимката на Джени, която си е залепил от вътрешната страна на куфарчето?

Бил Корд тършува из своите картончета.

Той предполага много неща и малко знае. В ръцете му се намира маса информация, но истината се намира някъде сред самите факти, в пролуките на познанието му, подобно на сенките между прелистваните картончета. Корд вижда само мрак, гъст като водите на Блакфут Понд. Не вижда по-надълбоко от отразените двойни луни по колието на едно момиче.

Корд се надява на внезапно просветление, ала се бои, че дълго, дълго ще го чака.

14.

Затрудненията й започнаха от първата асиметрична фигура.

Риса Паркър прелисти зелената книжка, на чиято корица с големи черни букви бе напечатано „Проверка на зрително-моторната интеграция“, и си отбеляза точното място, където Сара се проваляше: в опита й да копира рисунка на правоъгълник.

Психиатърката отдели това настрани и прегледа „Таблицата на Уекслър за изследване на детската интелигентност“, проследявайки колебливата диаграма на словесните и функционални тестове. „Новият устен тест за четене на Грей“, със строго определено времетраене, показваше, че четенето при Сара — ученичка в четвърти клас — е на ниво първи клас. Без напрежението от наличие на часовник, тя бе малко по-добре.

Резултатите се оказаха по-лоши, отколкото лекарката бе очаквала.

Сега Сара седеше пред нея, мъчейки се над последния диагностичен тест — „Неформален тест за изразяване на писмена реч“. Доктор Паркър виждаше тревожното поведение, уплашено подскачащия поглед, треперещите колене, избилата пот. Психиатърката, занимавала се някога с всекидневен анализ в продължение на шест години, непрекъснато се бореше със собствения си гняв и неувереност, както и със студенината, чрез която те се проявяваха; тя се помъчи да внуши спокойствие на детето.

— Не е нужно да бързаш, Сара. — Широка усмивка. — Не се притеснявай.

Отбеляза си процеса на възприемане. Сара не произнасяше непознати или трудни думи. Тя ги гледаше втренчено, без да движи устни, мъчейки се да приложи някакви фонетични умения и после бавно изписваше думите с разкривени букви. Сара се бе привела напред, сбърчила напрегнато чело, докато се стараеше да си представи думите. Очевидна бе агонията на непрестанната борба със своята изостаналост.

Децата на полицаи по-често проявяваха невъзприемчивост към учене, отколкото тези на други родители, и доктор Паркър усети как в нея се надига възмущение срещу Бил Корд. Тя никога нямаше да демонстрира това свое негодувание, но на самия него щеше да му е нужно дълго време, за да го опровергае. Думите на Даян Корд бяха доста мъгляви и доктор Паркър се питаше доколко този човек наистина е помагал на дъщеря си, въпреки вярата на Даян.

Лекарката знаеше също така и нещо друго — колко малко, в края на краищата, момичето щеше да напредне и колко огромни усилия и средства щяха да са нужни дори за този ограничен успех.

— Боя се, че времето ти изтече — каза доктор Паркър и взе тетрадката от момичето, което се бе изпотило и задъхало.

Тя прегледа жалкия опит на момичето да напише разказче по проста илюстрация в книжката с тестовете — едно момче с бейзболна топка. Сара бе започнала: Той са казваши Фреди. И той искаши да играе (бйезбол,) бейзбол, само че… Правописът беше отчайващ. Историята продължаваше половин страница; дете със средни възможности би могло лесно да изпише три или четири страници за това време.

— Добре, Сара, много хубаво. Това е последният от нашите тестове.

Сара гледаше скръбно как писменият тест бе напъхан в папката.

— Издържах ли?

— Не е необходимо да издържиш тези тестове. Те само ми показват нещо за тебе, за да мога да ти помогна в училище.

— Не искам да се връщам в училище.

— Разбирам, Сара, но за тебе не е хубаво да изоставаш още една година. Нали не искаш всички твои съученици да минат в следващия клас, а ти да останеш да повтаряш?

— Искам — отвърна без колебание Сара, — точно това искам.

Доктор Паркър се разсмя.

— А какво ще кажеш, ако се обадя на госпожа Бидърсън и я уговоря да правиш тестовете устно? Съгласна ли си?

— Значи няма да пиша отговорите, така ли?

— Да.

— Дали тя ще се съгласи?

— Сигурна съм в това. — Вече се бе обадила.

— Ами правописният тест? Страх ме е от него. — Гласчето бе станало кротко и смирено. Престорено смирено, забеляза лекарката. Сара успешно бе прилагала вече тази тактика.

— Бих искала да го направиш. Нали ще го направиш заради мен?

— Ще ме изправят пред всички. Ще ми се смеят.

— Не, можеш да го направиш сама. Ти и госпожа Бидърсън. Никой друг.

Детето инстинктивно долови, че това е най-доброто, на което може да се надява. Сара погледна доктор Паркър и кимна неуверено:

— Мисля, че да.

— Добре. А сега…

— Може ли да довърша разказа вкъщи?

— Разказа ли?

— За Фреди и бейзболната топка. — Тя кимна към книжлето.

— Съжалявам, Сара, нямаме повече време.

Лицето на момичето се сгърчи от огромно разочарование.

— Но аз не успях дори да стигна до хубавата част!

— Така ли? — попита доктор Паркър. — Каква е хубавата част?

Сара вдигна очи към същите дипломи, в които Даян се бе взирала така отчаяно миналата седмица. Момичето се обърна, погледна лекарката и каза:

— После Фреди ритва топката към улицата, където тя започва да се търкаля по тротоара и стига до аптеката. И там е господин Хап… — Очите на Сара се разшириха. — А той някога играел за „Чикагските орли“. Това бил отбор, който имал истински орли и те внезапно се спускали надолу, сграбчвали топката и я запращали чак над трибуните и така печелели всеки мач. И господин Хап казва на Фреди…

Доктор Паркър вдига ръка.

— Сара, чела ли си някъде тази история?

Тя поклати глава.

— Не, току-що я съчиних, нали така трябваше. Помислих си, че така трябва. Съжалявам… — Погледът бе сведен театрално. — Нещо лошо ли съм направила?

— Не, в никакъв случай. Продължавай.

— И господин Хап казва на Фреди: „Ако наистина искаш да играеш бейзбол, мога да те направя най-добрият играч на света, само трябва да намериш най-високото дърво в гората на орлите и да се покатериш на върха му. Дали си достатъчно храбър да го сториш?“.

Разбира се, Фреди се справил и Сара разпалено продължаваше неговите приключения, без да забелязва как обкичената с гривни ръка на лекарката се протяга и уж нехайно вдига позлатената си писалка, записвайки с бързи, наклонени стенографски символи как Фреди тръгнал да търси вълшебната бейзболна топка — как се преборил с Хюго Острите нокти, най-лошият орел на света, после построил ново клубно помещение за отбора, след като предишното изгоряло, напуснал дома си и заживял в голямо гнездо със семейство прекрасни златни орли. Фреди повече не се завърнал вкъщи, макар че наистина станал прочут бейзболист. Когато Сара свърши, доктор Паркър вече бе изписала десет стенографски страници.

— Това е много интересна история, Сара.

— Не е — рече Сара с маниера на телевизионен филмов критик. — Но картинката беше за Фреди и бейзболна топка, затова не можах да измисля нищо друго.

Лекарката прелисти бавно бележника си и после каза:

— Добре, сега ще прегледам всички неща, които направи за мен, а ти трябва да се прибереш и да се готвиш за своите тестове.

— Искам татко да ми помага.

След миг лекарката вдигна поглед.

— Извинявай, Сара. Какво ми каза?

— Искам татко да ми помага да уча. Може ли?

— Това е чудесно — разсеяно отвърна Риса Паркър. Умът й бе съвсем погълнат от едно момче, бейзболна топка и говорещ орел.

— Това е моето федерално разрешително за огнестрелно оръжие и това е лицензът ми на частен детектив от щата Мисури.

Шериф Стив Рибън разгледа квадратчетата ламинирана пластмаса в портфейла на мъжа. Никога не бе виждал федерално разрешително за оръжие. Или детективски лиценз от щата Мисури.

— Всичко изглежда редовно — рече той.

Чарли Махони прибра портфейла в джоба си. Носеше костюм на бизнесмен — на фини, бледи карета като че ли в сиво, но отблизо се виждаха тънки розови и сини линии. На Рибън страшно му хареса този костюм. Той му даде знак да седне, забелязвайки, че мъжът пред него притежава два вида самоувереност: типичната властност на дългогодишно ченге. И безмълвната самонадеяност на човек, който е убивал друг човек.

Махони метна скъпия си жълто-кафяв шлифер на един празен стол и седна срещу бюрото на Рибън. Той заговори, без да показва снизходителност или интерес, за красивото пролетно време, за трудното придвижване до Ню Лебънън със самолет, за провинциалността на града. После млъкна и се загледа в огромна топографска карта на окръга, закачена зад гърба на Рибън. В този момент Рибън започна да се чувства изключително неудобно.

— А какво точно мога да направя за вас? — попита той.

— Тук съм дошъл като консултант.

— Консултант?

— Представлявам семейството на Джени Гебън. Бил съм криминален детектив в Чикаго и имам голям следователски опит. И ви предлагам своите услуги. Безплатно.

— Работата е там, че…

— Залавял съм или съм помагал в залавянето на повече от двеста заподозрени в убийство.

— Ами, просто исках да кажа, че вие сте, нали разбирате, цивилно лице.

— Вярно — призна Махони. — Ще бъда откровен. Не мога да ви кажа колко е разстроен господин Гебън от случилото се. Това няма нищо общо с вашите възможности да пипнете виновника, шериф. Той просто чувстваше, че трябва да ме изпрати. Джени бе единственото му дете.

Рибън потръпна, усещайки искрена мъка.

— Разбирам го напълно какво изживява. И аз самият имам деца. Но нали знаете как стоят нещата, има си законни положения. Сигурно така е било и при вас в Чикаго.

— Естествено, и още как. — Махони се вгледа в червендалестото лице на Рибън и прибави малко превзетост в гласа си, когато каза: — Все пак няма да навредим с нищо, ако поговорим малко, нали?

— Така е, струва ми се.

— Вие ли ръководите случая?

— Ами, в общи линии, да — рече Рибън. — Но си имаме тука старши детектив, който върши повечето подготвителна работа. Бил Корд. Свестен мъж.

— Бил Корд. Занимава се с тая работа от няколко години, а?

— Да, така е.

— Какъв подход е възприел?

— Смята, че е бил някой, който я е познавал. Най-вероятно някой от колежа.

Махони загрижено кимна с глава.

— Значи се застрахова.

— Моля?

— Решил е да действа предпазливо. Според статистиката повечето хора биват убити от някой…

— … с когото те се познават.

— Точно така. Но от това, което съм прочел, този случай изглежда малко по-особен. Разни отклонения и обрати, нали разбирате за какво говоря?

— Напълно ви разбирам. — Рибън бе понижил гласа си. — Имам маса неприятности по случая. Виждате ли, налице са някакви култови оттенъци в тая работа.

— Култ. — Махони пак закима, този път благосклонно. — Значи тя е била като принесена в жертва или нещо подобно. Правилно. Ония кози и кръвта. Луната и всичко останало. Този, който е подхванал тая идея, наистина разбира от криминалистика.

Предпазливостта на Рибън почти изчезна, но той каза:

— Въпреки това се безпокоя заради вашето участие, господин Махони. Аз…

— Чарли — смъмри го Махони. — Чарли. — Той вдигна нагоре набитите си ръце с пожълтели показалци. — Поне се възползвайте от подкрепата и нека да ви кажа за наградата.

— Награда ли?

— Господин Гебън е много заможен човек. Той предлага двайсет и пет хиляди долара за залавянето на убиеца.

Рибън захапа устна, за да сдържи напиращата усмивка.

— Е, наистина, това е щедро… Разбира се, можете да си представите, че подобни награди пораждат какви ли не неразбории, за да се постигне премията. Доста от нашите хора в околността притежават оръжие и са с разрешително да го носят.

Махони се намръщи и се поправи:

— Трябваше да кажа: наградата е само за професионалисти. За полицейски служители. По този начин никой няма да пострада.

— Господин Махони.

— Аз съм ченге, вие сте ченге…

— Чарли. Чарли, това може да не изглежда добре за… Ами, искам да кажа, в политическо отношение не е хубаво да имаме външен човек тук. Може да изглежда, че сякаш не разбираме от работата си.

— Но може също така да изглежда, че толкова много мислите за хората, та дори предвидливо сте поканили специален помощник. — Без да бърза, Махони погледна часовника си. — Така. Е, това е. Ако решите, можете да ме изритате оттука още утре сутринта. Обаче оставам в града поне за тази нощ, а пък не познавам жива душа. Какво ще кажете да си пийнем малко двамата и да си поприказваме, а? Нали няма друго развлечение в този град?

Рибън едва не подхвърли, че едно от развлеченията е изнасилване на студентки при лунна светлина, но се спря навреме.

— Е, има — рече той, — ама освен риболова, никое не е така приятно като пийването.

Тя вдигна визитката от бюрото си с трепереща ръка и се втренчи в малкото бяло правоъгълниче. То беше твърдо и ъглите му бяха много остри. Единият се вряза болезнено в палеца й с изгризан нокът, оставяйки кърваво петно върху картончето.

Емили Роситър понечи да седне на леглото, но си помисли, че те може би са сядали там. Вероятно са надничали между дюшека и пружината. Опипвали са възглавницата. Докосвали са с ръцете си същите тези чаршафи, където бяха лежали тя и скъпото за нея същество. Тя хвърли визитката, която се преобърна и видя как думите: „Моля, обадете ми се… Дет. Уилям Корд“ се появиха и изчезнаха при падането на картичката в кошчето за боклук. Тя се запита дали и боклукът не е бил осквернен. Емили излезе в коридора и се насочи към нишата с телефона.

Тя набра един номер и леко се напрегна, когато отсреща й отговориха.

— Обажда се Емили… Трябва да те видя. Не, сега. — Тя изслуша за момент силните протести и после отвърна предизвикателно: — Отнася се за Джени. — Гласът от другия край замлъкна.

— Значи почвам да й приказвам ти вече прекаляваш защо не си гледаш работата и после Дона вика той е много важен нали разбираш очите му са такива остри и аз почвам…

Филип Халпърн си мислеше: „Стига си дрънкала“.

В стаята, която деляха двамата със сестра си, имаше един телефон. Повечето време го използваше сестра му, четиринайсетгодишна.

Хладният бриз на априлската вечер нахлуваше през прозореца, нагъвайки зеления чаршаф, отделящ частта на Филип от тази на сестра му. Върху лошо боядисаните стени бяха залепени десетки намачкани плакати от онези, които са закрепени с телбод в средата на тийнейджърски списания. Вятърът за миг повдигна чаршафа, обсипан с червени цветчета и за кратко време Мадона бе с лице към „Терминатор“ на Шварценегер.

В притежаваната от Филип половинка от това спарено помещение имаше купища с комикси, научнофантастични романи, картони за рисуване, пластмасови фигури на герои и злодеи от комикси. Стотици списания — „Фангория“, „Хеви метъл“, на много от тях липсваха кориците; тъй като не можеше да си ги позволи, Филип редовно задигаше непродадените и окъсани броеве от боклукчийските кофи зад „Ню Лебънън Нюз“. Върху скрина и бюрото му се намираха сложни пластмасови макети на космически кораби, безупречно сглобени, но покрити с мръсотия. В ъгъла, зад полузавършен училищен проект на закачалка за шапки, се бе събрало голямо валмо прах.

Това, което се хвърляше в очи, беше огромен ръчно изписан надпис. С особени натруфени знаци, той гласеше: „Вход забранен“, като съобщението бе заобиколено от десетки рунически букви и малки фантастични фигурки и дракони.

Филип лежеше на хлътналото си легло върху дюшек, който сега бе сух, ала с безброй стари петна от урина. Беше казал на родителите си, че трябва да учи за контролно и се прибра в спалнята. Баща му изглеждаше приятно изненадан от тази новина и продължи да си гледа телевизия. Филип обаче не учеше. Той четеше Хайнлайн, Азимов, Филип К. Дик, лежеше върху леглото, взирайки се в цветенцата от чаршафа и проектираше във въображението си лазер, докато не влезе сестра му и започна да говори по телефона със своята приятелка.

Стига си дрънкала.

Баща им отвори рязко вратата на спалнята и каза:

— Телефонът да се затвори. Лампата да се загаси. Веднага. — Ръката му щракна ключа на лампата. Вратата се хлопна.

— … сега, стария… трябва да свършвам. Аха, утре.

Филип насочи лазера към послеобраза на баща си, за да види дали ще заработи. Той успя и то грандиозно. Филип изобретяваше много ефикасни оръжия.

Гласът му съскаше, докато отново стреляше.

Роузи рече:

— Задник.

— Кажи му го на него.

— На тебе говоря — рече тя.

Той чу ципа на джинсите. Почуди се какво ли ще облече за леглото.

Филип каза:

— Ти си крава.

— Както желаеш — рече тя.

— Кучка.

— Педераст.

Пружините на матрака й изскърцаха, когато тя се тръшна в леглото. Филип не помръдна десетина минути — докато не чу равното й дишане. Напълно облечен, той се изправи, чувствайки как от отворения прозорец го облива хладният въздух. Прехвърли се през прозореца и скачайки към влажната земя, той си представи как преминава в „изгубеното измерение“; беше воинът Фатар, който се позалюля малко, после се изправи и уверено закрачи, напускайки окъпания в лунна светлина заден двор.

15.

Професор Рандолф Сейлс се почуди защо тук няма щурци или цикади. Ослуша се. Наближаваше края на април. Нима бе твърде рано за тях? Не познаваше ентомологията. С мъка се бе преборил с естествените науки и биологията беше предметът, който му бе намалил общия успех в гимназията. Оттогава бяха изминали двайсет и шест години, но той все още се сърдеше за това.

Изчака в Мемориалния парк на ветераните десет минути преди тя да се появи. Според него Емили Роситър бе една от най-красивите жени, които бе виждал. Тя имаше къдрава кестенява коса, обкръжаваща кръгло бледо лице с италиански или гръцки черти. Само заради хубостта й той би могъл да живее с нея завинаги, щастлив и влюбен.

Но докато тя се приближаваше към него — под клоните на разпъпващите се кленове, по чиито млади листа дръзко проблясваше сребристата луна — това, което видя, го потресе. Тя приличаше на някаква бездомница, разчорлена и с подпухнало лице, косата й бе сплъстена и неизмита, устата й отпусната, дрехите мръсни. Погледът й блуждаеше, а леката й усмивка бе като на луда.

Но въпреки обезумелия й вид, въпреки гнева си към нея, въпреки страха си, Ранди Сейлс не желаеше нищо така силно, както да се люби с нея. Тук, незабавно, на тревата, в калта, гореща плът до плът, в море от хладен пролетен вятър… Искаше му се да я събори долу и да я притисне силно, силно… Желаеше да вкуси от нейната уязвимост. Искаше да усети солената й неизмита плът между зъбите си…

Веднъж той се бе опитал да я прелъсти, но този инцидент не бе доведен до край, макар да бе на косъм от изнасилване. Тя успя да го отблъсне с плесница, с която го разкървави. Той й се извини и повече не се приближи до нея. Странно, този досаден спомен сега още повече засилваше страстта му към нея.

Той бе застанал прегърбен, с ръце в джобовете, когато тя се спря до него. Двамата бяха под улична лампа, чиято светлина изглеждаше по-неясна и зловеща от тази на пълната луна.

— Емили.

— Знаеш какво стана с нея, нали? — Думите й сякаш се препъваха.

— Какво точно искаш?

— С Джени. Нали знаеш какво й се случи?

Тя изведнъж започна да върви, сякаш току-що си припомни за някакъв ангажимент. Сейлс я последва, малко изоставайки. Те се движеха по този начин около пет минути, а после свиха на север по пътека, която водеше към площадка, заобиколена от бетонни пейки, а зад гърба им имаше висок чемширен плет. Така щяха навреме да чуят, ако някой тръгнеше към тях.

Когато разговаряше със студентки, Сейлс автоматично обмисляше варианти за бягство.

— Къде си прекарваш времето сега — попита той, — в стаята ли?

— О, рожбо — прошепна Емили сякаш на себе си.

— Може би трябва да се прибереш при семейството си. Прекъсни семестъра. Ще го уредя, ако поискаш.

— Рожбо.

— Какво се опитваше да кажеш по телефона? Не беше много ясно.

— Не знаех, че ще бъде толкова тежко. Толкова е тежко без нея.

— Какво точно искаш?

Луната светеше по бузите й в две струйки от очите към устата й. Сейлс стоеше с ръце все още в джобовете, Емили бе кръстосала длани върху гърди, които той никога не бе виждал.

Тя го попита:

— Ти си я видял в нощта, когато тя е умряла, нали? — Говореше така, сякаш бе на границата пред нещо и той не можеше да разгадае дали това бе решителност или примирение.

— Не — каза Сейлс.

— Не ти вярвам.

Намираха се в малкия парк близо до колежа, място, където открай време любовните двойки се разкопчаваха и разсъбличаха, търкаляйки се по благоуханната трева. Тази вечер паркът беше, или поне изглеждаше, съвсем пуст.

Емили каза:

— Ти знаеш какво е станало с нея, нали?

След миг мълчание Сейлс рече:

— Защо ме питаш?

— О, рожбо — промълви Емили. — О, рожбо, рожбо…

Сейлс я попита с яростен шепот:

— Какво говориш? Какво знаеш? — Не можеше вече да сдържа връхлитащото го чувство и без да се контролира, я сграбчи със силните си ръце за раменете.

Тя като че ли изведнъж се събуди и се отдръпна, тръсна глава и извика:

— Причиняваш ми болка…

— Ей, има ли някой тук? — обади се дрезгав глас.

Дочуха се стъпки. Някой се движеше в близката гора, скрита от погледа с чемширен плет. Емили се отскубна. Сейлс тръгна към нея. Тя диво размаха ръка, сякаш се пазеше от раздразнена оса.

— Кажи ми! — прошепна настойчиво Сейлс.

Емили бързо пое по пътеката. Той тръгна след нея, но досадникът, някой от пазачите, светна с фенерчето си към тях. Двамата успяха да се прикрият. Емили хукна да бяга.

Сейлс прошепна:

— Почакай!

После тръгна през храстите, за да не го види пазачът. Вървеше бързо в тъмнината натам, накъдето предполагаше, че тя е отишла.

Фатар подтичваше мудно по пътеката и вече се задъхваше. Това го подсети за ужасния час по физкултура утре; учениците щяха да пробягат 1500 метра — истинско изтезание за него. Той си представи как се влачи и как тлъстините му се тресат, докато останалите — всички вече финиширали — дюдюкат и се смеят. „Хайде, Фил. Давай, Фил. Давай!“ Направо му се повдигаше.

Той излезе от гората и повървя малко, преди да подуши мириса на вода и тиня. Озова се в подножието на язовирната дига на Блакфут Понд. Фатар усети възбуждане в слабините и болезнено си призна, че въпреки ужаса на миналия вторник вечерта, Фатар в своето превъплъщение от „Измерението“ желае отново да изживее онзи половин час, който бе прекарал тук.

Фарове. Шум от профучаваща кола. Той се наведе и изтича до малка ела. Светлините от фаровете се плъзнаха над главата му като прожектори в затворнически лагер и колата изчезна със свистене на гумите във влажния въздух. Фатар закрачи в тинестата падинка и започна да търси ножа, който за свой ужас разбра, че е загубил в онази нощ. Той се терзаеше от тази небрежност, недостойна за Фатар (ала типична за едно дебело, тромаво момче в първи гимназиален клас). Той затърси насам-натам, използвайки малко фенерче, което бе увил в черна хартия, за да го прикрива.

Фатар постепенно започна да се успокоява. Миризмата на тиня и вода, квакането на жабите, всичко това му напомняше за часовете по биология — любимият му предмет. Спомни си за времето, когато бе помагал на учителя си да събира жаби край реката една вечер и на другия ден той благодари на Филип пред целия клас. Лицето му тогава пламна от необикновена гордост от тази похвала. Почувства се толкова смел, че предложи да умъртвява жабите на ония свои съученици, които не желаеха да го сторят. Прободе главите на поне дузина жаби в този ден. Едно от момичетата му благодари и каза, че е храбър. Слисан, Филип я бе погледнал втрещено.

След половин час напразно търсене на ножа из калта, той се отказа. Не биваше повече да остава тук; баща му можеше внезапно да нахълта в спалнята. Тръгна към пътеката. Тогава чу стъпки. Филип замръзна на място, пот изби на челото му и целият настръхна от ужас. Отстъпи назад към елата. Стъпките наближаваха и той се сви под ниските клони. После надникна оттам.

Момиче!

Той веднага се успокои и трепет изпълни дебелото му тяло.

Май че беше пак студентка. Горе-долу на същата възраст като първата. Само че по-хубава. Не толкова едра. Той отново усети възбуждането в слабините си. Почти като изгарящо потръпване. Тя бе сама. Той се зачуди как ли изглеждат циците й, скрити под дебелия пуловер. Полата й бе широка. Филип почувства мъчителна ерекция. Момичето мина точно покрай елата. Застана в средата на поляната.

Крачейки напред-назад, тя се взираше в земята, докато стигна до полянка със сини цветя. Падна на колене, омазвайки полата си с тиня. Надвеси се напред. Той не виждаше какво прави тя. Чуваше я как нещо тихо мърмори на себе си.

— Емили! — обади се задъхан мъжки глас откъм шосето.

Ерекцията на Филип изчезна и той се сниши под дървото. Момичето се наведе още по-ниско и се сля с цветята. Мъжът тичаше по шосе 302, на десетина метра от нея. Той се спря и погледна към езерото. Луната светеше право в лицето му и Филип го видя, че присви очи. Гледаше точно там, където момичето се криеше, но не я видя. Извика още веднъж и после тръгна обратно по шосето. Скоро се скри от погледа.

Момичето се изправи. Филип долови шумолене на листа, когато тя ставаше. Чу се обаждането на бухал. Филип изви едно клонче надолу, за да я вижда по-добре. Запита се как ли изглежда задникът й. Дали и нейните гърди миришат като на другото момиче — като вкусна подправка. Зачуди се дали космите между краката й са руси или кафяви. Ерекцията се завърна и опънатите джинси грубо го притискаха.

Красивото момиче бавно стана и тръгна по пътеката. Филип видя, че тя си изтърва портмонето. Той пусна клончето. То подскочи и я закри от погледа му. Филип се отдели от дървото и отиде на поляната, където вдигна портмонето и без да го отваря, го приближи до лицето си. Подуши аромата на лимонов парфюм, обработена кожа и грим. Пъхна го в пазвата си и тръгна след нея.

Настъпило е пълнолунието над Ню Лебънън.

Повечето мъже са почти невидими в маскировъчните си ловни облекла, макар че от време на време се вижда проблясване от цевите на пушки и от радиоприемници. Скрили са се зад храсталаци, пазейки се от тръните и потръпват от студ, макар че е вече почти месец май. Движат се по двама или трима по опустелите улици. Обикалят с коли. Някои от тях, ветерани, са почернили скулите си и изгарят от нетърпение, каквото не са чувствали от двайсет и пет години.

Някои мъже кръстосват полето, където според тях няма голям шанс да открият убийци, но пък където, ако това стане, луната би осветила тяхната мишена. Пушките им са заредени с каменна сол или едри сачми, а някои от ловците са пробили куршумите и са запълнили дупките с живак, после са ги запечатали с восък, за да бъдат сигурни, че дори ако само леко прострелят убиеца, той повече да не може да стане.

Някои са излезли с бира и пържени пилета и са си запалили огън, надявайки се, че самото им присъствие ще възпре този тип. Други възприемат работата си като стражи по-сериозно и са уверени, че цялото бъдеще на един спокоен Ню Лебънън зависи от тяхната бдителност. И от техния прицел. Джим Слоукъм и Ланс Милър, махнали всички външни белези на полицейската си служба, са навън с подобна група.

Няма никакви изстрели до осем часа вечерта, когато Бил Корд свива по шосе 302, прибирайки се вкъщи. Автор на първия изстрел, не особено изненадващо, е един от ловците, който отправя заряд сачми към свой колега. За щастие жертвата е простреляна само от пет или шест сачми. Втората жертва е котка, а третата е киноплакат на Том Круз, което може да е било или да не е било случайно.

Към девет часа Уейлън Синкс, жонглирайки с еднолитрова бутилка уиски и 16-калибров „Браунинг“, е забравил да пусне предпазителя, докато се прехвърля през една ограда, и нелепо се самоубива. В шерифската служба на Ню Лебънън, при диспечера в окръжното шерифство, както и на номер 911 са се получили десетки обаждания. Те са предимно от лица, видели „Лунния убиец“, който ту носи дълъг нож, ту въже. Обикновено е застанал в заден двор и наднича през прозорците, макар и понякога да се катери по стени или да бяга по покривите. Няма особено много работа за полицаите. Те патрулират и под прожекторите им съмнителните сенки напълно изчезват.

Пълнолунието направо смазва град Ню Лебънън.

То така потиска, че почти чуваш някакво бръмчене като от мощна електрическа крушка или като от бученето на кръвта в собствените си уши, когато задържаш дъха си от страх. Лунната светлина така измъчва хората из целия град, че виждаш неспокойни лица по прозорците и чуваш воя на кучетата — макар че те не лаят заради лика на луната, а заради непрекъснато дебнещите фигури наоколо, бледи, ала изглеждащи черни под зловещата светлина.

Корд се прибра вкъщи в осем и трийсет. Изпрати полицая Том да се прибере при разтревожените си жена и деца. Даян и Джейми бяха на състезание по борба в гимназията, където на самия Корд така много му се искаше да бъде. Той влезе в къщата, като се чудеше дали не трябваше да даде нещичко на Том; симпатичният млад мъж бе повече детегледач, отколкото охрана през изминалите няколко дни.

Корд свали калните си обувки и прегърна Сара. Изми ръцете и лицето си на кухненската мивка и после наля диетична кола за нея и сода за себе си.

Заловиха се за работа.

Тя беше доста нервна тази вечер. Заниманието им тръгна зле от самото начало. Тя често изпадаше в паника и говореше глупости, шегуваше се и се държеше лекомислено. Това ядосваше Корд, защото Даян му бе казала, че госпожа Бидърсън урежда нещо специално за тестовете на Сара и според него това глупаво държане се равняваше на неблагодарност.

Бяха във всекидневната, на дивана, заобиколени от купища листове. Сара изглеждаше толкова малка и смазана от тази бъркотия, че Корд прибра листовете и ги подреди в една-единствена купчинка. Те представляваха опитите на Сара да се упражнява за теста по правопис. Досега, при дванайсет опита, най-доброто й постижение бе двайсет и две точки от общо петдесет. Но за да изкара, бяха необходими трийсет и три.

Този ден Корд бе попълнил чек на името на доктор Паркър за 880 долара, което бе точно два пъти повече, отколкото му струваше да ремонтира таванското помещение.

— Да опитаме пак — рече той.

— Татко, не искам да се явявам на този тест. Не се чувствам добре.

— Скъпа, трябва да поработим върху още няколко думи. Стигнали сме само до буквата „М“.

— Уморена съм.

В никакъв случай не можеше да се каже, че е уморена превъзбудената му малка дъщеря. И отново като на бойно поле, двамата седяха със списъка от думи за проверка на правописа.

— Хайде, думите с „М“. — Той се пошегува: — „М“ като мъчни думи.

— Не искам да правя гаднярския тест — навъсено рече Сара.

— Не ругай.

— Това е лайнян тест! Не искам…

— Млада госпожице, не използвай повече такива думи.

— … да се явявам на него! Мразя доктор Паркър.

— Само думичките с „М“.

— Уморена съм — захленчи тя.

— Сара. Как се пише „магазин“?

Присвивайки очи, с прехапана устна и изправен гръб, тя каза:

— М-А-Г-А-З-И-Н.

— Много добре, скъпа. Чудесно. — Корд бе впечатлен.

„Магазин“ бе отбелязан с плюс, както и „магаре“, „магия“, „мажа“ и „мазе“. Сара нямаше такъв успех при думите „магнетофон“, „магьосник“, „маймуна“ и „майстор“. Доктор Паркър не бе споменала това, но Корд се залови да рисува илюстрации на думите. Това изглеждаше находчиво, но не помогна.

Сара изпадаше във все по-лошо настроение. Кракът й нервно потръпваше. Малките й пръстчета бясно се сплитаха и разплитаха.

— Сега кажи как се пише „майчинство“.

Сара започна да плаче.

Корд се изпоти. Толкова много пъти бе преживявал това и винаги чувстваше нейния неуспех като свой. Искаше му се да я разтърси. Искаше да я сграбчи за раменете, да я обърне към Джейми и да каже: „Та вие сте от една кръв. Между вас няма разлика. Не разбираш ли? Просто се постарай! Постарай се! Защо не можеш да го направиш?“. Искаше му се да се обади на психиатърката и да й каже да размърда облечения си по последна мода задник и веднага да довтаса тук. Но рече с уморен глас:

— Справяш се добре. Много по-добре, отколкото в началото тази вечер.

— Не, не се справям! — каза тя и се изправи.

— Сядай, млада госпожице. С тази дума сме се занимавали и преди. Опитай пак. „Майчинство“.

— М-А…

Корд я чуваше как тежко диша и за миг си спомни за дългите родилни мъки на Даян, когато дъщеря му се раждаше. Дишай, дишай, дишай…

— После има И-Н-С. Не, чакай. М-А-Й… Обърках се. Чакай, чакай…

Корд сложи листа на масата при другите сбъркани думи и взе нов празен лист. Той започна да пише: „М-А-Й-Ч-И-Н…“.

— Не! — изкрещя тя.

Корд премигна от силата на вопъла и от ужаса в него.

— Сара!

— Не зная! Не зная! — пищеше тя.

Корд рязко стана, събаряйки стол. Помисли си, че тя има някакъв пристъп.

— Сара! — отново извика той. Целият настръхна от паника.

Корд я хвана за раменете.

— Сара, престани!

Тя отново изпищя и изпадна в истерия.

Той силно я разтърси и косата й се разпръсна около главата й като златен облак. Чашата се преобърна и содата потече към килима. Сара се отскубна от него и хукна по стълбите към стаята си. Стените се разтърсиха, когато тя тресна вратата.

Разтреперан, Корд попиваше разлятата сода със салфетки, когато се позвъни на входа.

— О, боже мой, какво пък има сега?

Стив Рибън се бе облегнал до вратата и се взираше навън към моравата.

— Да поговорим за минутка, а, Бил?

Корд погледна към стаята на Сара и после пак се обърна към Рибън.

— Влизай.

Рибън не помръдна.

— Семейството вкъщи ли е?

— Само Сара. Джейми и Даян са на състезание. Всеки момент ще се върнат.

Шерифът не продума веднага.

— Защо не излезеш за малко навън?

Корд поклати глава.

— Не искам да се отдалечавам. Сара не се чувства добре. — Той излезе на верандата. Рибън затвори вратата зад него. Корд изтръска капките сода от пръстите си. Служебната кола на шерифа бе паркирана на алеята. Джим Слоукъм бе на шофьорското място. На задната седалка се намираше едър русоляв мъж с груби черти на лицето, който не откъсваше поглед от облегалката пред себе си.

Рибън се взираше в осветената от луната морава, разглеждайки безупречно поддържаната трева. Той каза:

— Бил, трябва да говоря с тебе. Намерили са съквартирантката на Джени. Емили Роситър.

Корд скръсти ръце.

Намерили са… Не: ние намерихме. Корд разбра разликата.

Сега бе негов ред да втренчи поглед в добре окосената тревна площ. От неговото място тя изглеждаше като геометрична фигура, чието име не можеше да си спомни — правоъгълник, разтеглен отстрани.

— Някой я е ударил по главата и след това я е хвърлил в Блакфут Понд точно до дигата. Удавила се е. И е правил доста неприятни неща с нея. — Рибън направи пауза. — Засега предполагаме, че има сходство между стъпките около нея и онези край езерото в нощта, когато е била убита Джени Гебън. Знам твоето мнение, Бил, но изглежда, че през цялото време май наистина е имало култов убиец.