Урокът от нейната смърт

1.

Съдебният лекар беше нервен. За втори път от две седмици насам той газеше в тиня, и то нощно време, край това тъмно езеро. Липсваше обичайното му бодро изражение.

С кални струйки по лицето и косата, която бе залепнала по главата й така, както някои мъже прикриват плешивината си, красивата Емили Роситър безмълвно лежеше върху одеяло. Черна отвратителна рана обезобразяваше слепоочието й. Голяма въдица се бе забила в слабините й. Куката бе закрепена на дълъг прът, който повдигаше полата й нагоре.

Тълпа от местни жители и репортери стоеше край местопрестъплението — стръмен затревен парцел, спускащ се до езерото Блакфут Понд.

Съдебният лекар, слаб петдесетгодишен мъж, каза на Т. Т. Евънс:

— Удар в дясното слепоочие от груб предмет с неправилна форма. Смъртта е причинена от удавяне.

— Изнасилена ли е?

— Не този път.

— Ами куката? — попита Евънс. — След като е умряла ли?

— По всяка вероятност.

Джим Слоукъм рече на Евънс:

— Ето, налице е посмъртно промушване. Това е типично при жертвени убийства.

Евънс разбута репортерите, казвайки им, че шериф Рибън ще даде пресконференция след десетина минути. Той се изкачи при Бил Корд край шосето.

— Детектив Корд! — Ади Краскоу махаше бясно с ръце и ламинираната журналистическа карта подскачаше на гърдите й. — Вие не смятахте, че е замесен сериен убиец. Променихте ли мнението си сега?

Корд не й обърна внимание, а Евънс повтори:

— След десет минути. Пресконференция.

Но Ади не настоя повече; тя забеляза, че има възможност за снимки и изпрати фотографа си да снима как прибират тялото в торба, дръпват ципа и го носят към линейката, която бе паркирана в съседна алея точно до детско велосипедче в розово и бяло. Фотографите панически се блъскаха, за да хванат в един кадър велосипедчето заедно с тялото.

Появиха се леководолазите от окръжната спасителна команда. Един от тях погледна към езерото и промърмори: „Тъмно като в гъз“.

Корд строго скастри мъжа да се държи по-професионално.

Встрани от всички, Уинтън Кресги се бе облегнал на стар бежов автомобил „Додж Аспен“, върху който се въртеше синя лампа. На вратата имаше емблема на университета Одън заедно с името на колежа и думите „Veritas et integritas“. Евънс му кимна. Корд и Кресги взаимно се игнорираха.

— Това май е като буре с барут, а? — Корд попита Евънс.

— Действай според ситуацията, Бил. Само това можеш да направиш.

— Кой знае дали криминалният екип е успял да свърши нещо, преди всичко наоколо да бъде изпотъпкано.

— Беше непокътнато. Не намерихме почти нищо освен следите от обувки, но иначе беше непокътнато.

Корд хвърли поглед към групата полицаи край езерото. Сред тях беше русият мъж, когото бе видял на задната седалка в колата на Рибън.

Евънс проследи погледа му.

— Чарлс Махони.

— Какво прави тук?

— Представлявал семейството.

— Хм. Кое семейство?

— Работел за бащата на Джени.

— И?

— Не питай мен.

— Я да видим с какво разполагаме. — Корд тръгна към водата.

— Почакай малко, Бил.

Той се спря. Евънс се приближи до него и заговори шепнешком.

— Просто исках да знаеш — започна колебливо Евънс. — Ами всъщност това е една тъпотия, майка му стара…

Корд се изненада. Никога не бе чувал Евънс да ругае.

— Какво, Т. Т.?

Очите им бяха приковани в набраздената трева — от носилката на колела, с която бе пренесено тялото на Емили до линейката.

— Имало ли е някаква връзка между тебе и Джени?

Корд вдигна очи и задържа погледа си на хипнотизиращата лампа върху линейката.

— Продължавай. Какво искаш да кажеш?

— Носят се разни приказки в окръжния отдел — просто така говорят — че си изгорил ония писма, защото ти, нали разбираш…

— Какво съм направил?

— „Срещал си се с нея“, така разправят някои. И точно заради това може би си искал да потулиш веществените доказателства. Не ми се вярва да…

— Не съм го направил, Т. Т.

— Знам. Просто ти казвам какво съм чул. Това е само слух, но е от ония упорити слухове, които не изчезват.

Корд бе работил достатъчно дълго в местните служби, за да знае, че има две причини, за да не изчезват слуховете. Навярно защото някой не иска те да изчезнат.

Или защото те са верни.

— Кой стои зад всичко това?

— Не ми е известно. Като че ли Хамърбек е на твоя страна. Но заради предстоящите избори подкрепата му е доста колеблива и ако се окажеш губеща карта, той моментално ще те пожертва. Нямам представа кой друг би могъл да бъде.

Капчиците роса в краката на Корд заблестяха от проблясващата светлина на линейката като стотици миниатюрни коледни лампички.

— Благодаря ти, че ми каза, Т. Т.

Евънс тръгна към линейката, а Корд се отправи към езерото, по чиято повърхност имаше мехурчета от водолазите. Те търсеха някакви улики за смъртта на тази красива млада жена — чиято история и чиито тайни сега бяха завинаги погребани и никога нямаше да бъдат изписани на грижливо подредените картончета на Бил Корд.

Той дълго време остана там, стъпил върху парче засъхнала тиня, гледайки към водата. Не мислеше изобщо за отпечатъци от пръсти, за следи от стъпки или влакънца, а размишляваше за живота на двете момичета, убити на това мрачно място, и се питаше какъв ли ще бъде в края на краищата урокът от тяхната смърт.

— Сега тя е спокойна. — Даян Корд говореше на доктор Паркър в нейния кабинет. — Никога не съм я виждала с такъв пристъп. Бил каза, че я помолил да каже по букви една дума и тя направо откачила.

Майчинство. Ето думата, която Сара трябвало да каже по букви. Даян не обясни това на надутата докторка. Нито пък спомена колко неприятно й стана от безсърдечието на Корд, когато той й каза коя дума бе предизвикала такава паника у Сара.

Доктор Паркър рече:

— Съжалявам, че не сте ме повикали. Можех да й дам успокоително. Тя е имала пристъп, причинен от паника. Те са много опасни при децата.

Макар че лекарката произнесе тези думи внимателно, Даян пак усети критиката в тях. Тя каза остро:

— Аз не си бях вкъщи, а съпругът ми в този момент получил неприятни вести. Не можехме да се справим с всичко наведнъж.

— Нали точно това ми е работата.

— Съжалявам — рече Даян. И се ядоса на самата себе си. Защо трябва да се чувствам виновна? — Задържах я…

— Знам — каза доктор Паркър. — Позвъних в училището, след като ми се обадихте.

— Позвънихте ли? — попита Даян.

— Разбира се. Сара е моя пациентка. Този инцидент е моя отговорност. — Откровеното признание удиви Даян, но тя схвана, че лекарката не се извиняваше, а просто отбелязваше факт. — Прецених зле силите й. Външно тя изглежда доста издръжлива. Смятах, че ще се справи с напрежението. Сгрешила съм. Не искам Сара да се връща в училище този срок. Трябва да я стабилизираме в емоционално отношение.

Днес костюмът на лекарката беше тъмнозелен и без деколте. Това направи добро впечатление на Даян, когато влизаше в кабинета, и тя дори бе решила да й направи комплимент. Сега се отказа.

Доктор Паркър отвори дебела папка. Вътре имаше половин дузина малки книжки и на някои от тях се виждаше невзрачния почерк на Сара.

— Приключих с диагнозата и искам да я обсъдя с вас. Първо, бях права да спра приемането на риталин.

Сигурна съм, че винаги си права.

— Тя не проявява никаква обща хиперкинетична активност и е много уравновесена, когато не се сблъсква с напрежение. Наблюденията ми върху нейното безпокойство и невнимание показаха, че те са симптоматични за основната й слабост.

— Вие казахте, че навярно това е причината — рече Даян.

— Да, наистина.

Ама разбира се.

— Дадох й таблицата на Векслер за интелигентността при децата, теста на Грей за устно четене, теста за най-общи постижения и неформалния тест за писмено езиково изразяване. Резултатите показват, че дъщеря ви страда от силно изоставане в четенето…

— Не ме интересува какво казвате — рязко заяви Даян, — Сара не е бавноразвиваща се.

— Това не означава, че тя е бавноразвиваща се, госпожо Корд. Първично изоставане в четенето. Нарича се още и дислексия при растежа.

— Дислексия ли? Нали това е, когато разместваш буквите.

— То е само част от проблема. Страдащите от дислексия имат затруднения при словесната атака — това е всъщност начинът, по който подхождаме към дума, несрещана от нас до момента — и при сглобяването на думи или изречения. Те имат трудности в писането и показват нетърпимост към упражненията. Сара страда също и от дисортография или дефицит в правописа.

Е, хайде, учената, стига с тия надути думички и върши това, за което ти плащам.

— Тя има донякъде и математическото съответствие на дислексията — дискалкулия. Но проблемът й е преди всичко в четенето и правописа. Нейният общ езиков и изпълнителски коефициент на интелигентност е в най-висшата категория. Всъщност тя се нарежда сред първите пет процента от населението. Нейният резултат, впрочем, е по-висок от този на средния студент по медицина.

— Сара? — прошепна Даян.

— Той е също така и с шест пункта по-висок от резултата на сина ви. Проверих в училището.

Даян се намръщи. Това бе невъзможно. Изведнъж започна отново да се съмнява в правоспособността на лекарката.

— Четенето й е като на дете с три години по-малко от нея и по всяка вероятност тази разлика ще се увеличава. Без специално обучение, когато стане на петнайсет години, Сара в писането навярно ще бъде като единайсетгодишна, а в правописа — като девет или десетгодишна.

— Какво трябва да направим?

— Подготовка с частен учител и специално обучение. Незабавно. Дислексията е обезпокоителна при всеки ученик, но тя е изключително сериозен проблем за човек с интелигентността и творческите умения на Сара…

— Творчески умения ли? — Деян не можа да сдържи смеха си. Хайде де, сигурно лекарката е разменила материалите на Сара с тези на друг пациент. — В нея няма никакво творчество. Тя никога нищо не е нарисувала. Не може да изпее една мелодия. Не може дори да дрънка на китара. Явно, че не би могла и да пише…

— Госпожо Корд, Сара е сред най-творческите пациенти, които съм имала. Вероятно тя може да прави всички неща, които току-що споменахте. Била е твърде потисната дори да се опита, защото техническата страна я обърква. Чувствала е, че непременно ще се провали. Нейното самомнение е много ниско.

— Но ние винаги я насърчаваме.

— Госпожо Корд, родителите често насърчават своите изоставащи деца да правят това, което лесно се удава на останалите ученици. Сара е различна от другите деца. Подобно насърчаване е просто още един начин да се спомогне за нейния неуспех.

— Значи така — каза рязко Даян. — Докторе, май не се колебаете да назовавате нещата така, както ги виждате.

Доктор Паркър отправи безизразна усмивка към Даян, която сега вече чувстваше облекчение, че психиатърката бе наложила хладна атмосфера за тези разговори. Затова тя без угризение й заяви направо:

— Всичко това е много хубаво, докторе, но как изобщо смятате да помогнете на малкото ми момиче?

— Искам да й намерите частен учител. Те са скъпи, но на вас ви е необходим такъв учител, и то добър. Бих ви препоръчала да проверите в педагогическия факултет в Одън.

— Защо ние да не можем да й помогнем? Аз и Бил?

— Сара се нуждае от специалист.

— Но…

— Много е важно с нея да се занимава някой, който знае какво прави.

Даян си помисли, че е удивително как можеш едновременно да ненавиждаш и да се възхищаваш от някого.

— Освен това бих искала и аз самата да поработя с нея. Самомнението й е доста зле накърнено.

— Какво по-различно от нас можете да направите? Добре, навярно начинът, по който се опитвахме да я учим, е бил погрешен. Но вие забравяте, че винаги сме я подкрепяли. Непрекъснато й казваме колко е добра. Колко е способна.

— Но тя не ви вярва. И как би могла? Вие я карате да работи все по-усилено, а от това няма полза. Казвате й, че се справя добре, но не е така, тя изостава в училище. Казвате й, че е умна, но по всички външни белези се оказва, че не е. Госпожо Корд, вие сте действали с най-добри подбуди, но усилията ви са били с обратен ефект. Трябва да насърчаваме Сара да прави нещата, в които наистина е добра.

— Но нима не чухте какво ви казах? Сара в нищо не е добра. Тя дори не желае да ми помага в готвенето или шиенето. Тя все си играе самичка, обича да ходи на кино или да гледа телевизия.

— Да. Точно така. — Доктор Паркър се усмихна като шахматист, току-що дал мат.

Даян запремига. Какво пък казах?

— Бих искала да видя Сара колкото се може по-скоро. Ако можете, уговорете се за часа с Рут. — Неразгадаемият й поглед, така умело прекратяващ разговора, се плъзна към друга папка.

— Да, разбира се. — Даян стана.

После се поколеба. Отново седна.

— Извинете, докторе…

— Да?

Даян изведнъж изтърси:

— На какво се дължи това? Дислексията?

— Съжалявам, трябваше да го обсъдя с вас. — Тя затвори втората папка и насочи цялото си внимание към Даян. — Не се знае точно. Доскоро много лекари даваха физически обяснения — че е нещо като смущение в паметта между двете мозъчни полукълба. Това сега е отхвърлено, макар че зрителните и слуховите фактори могат да бъдат доста съществени. Според мен, подобно на редица проблеми на развитието, дислексията има както природен, така и придобит компонент. Тя е до голяма степен генетично обусловена и дородовият период е много критичен. Но е също така важно и как родителите и учителите се отнасят към детето.

— Дородов ли? — попита Даян, а после небрежно добави: — Значи жена, която навярно е пушила, пила алкохол или е вземала наркотици през бременността си, би могла да причини дислексия на своите деца?

— До известна степен, макар че обикновено има съответно снижаване на коефициента на интелигентността… — Доктор Паркър присви очи и започна да прелиства своите бележки. — Но струва ми се, вие казахте, че напълно сте се въздържала през бременността.

— О, да — рече Даян. — Просто любопитствах… Нали разбирате, щом някой близък за вас човек има проблем, иска ви се да знаете всичко по този въпрос. — Даян се изправи. Тя почувства, че доктор Паркър я изучава внимателно. — Е, ще се уговоря за часа.

— Почакайте за миг, моля. — Доктор Паркър завинти капачката на писалката си. — Знаете ли, госпожо Корд, един от принципите на подхода ми към терапията е, че всъщност ние сме едно цяло с родителите. — Тя се усмихваше и според Даян — по един искрен начин, за първи път, откакто бяха започнали да работят заедно. — Аз наричам родителите „първични доставчици“, и то не само в положителен смисъл. Нещата, които те ни дават и които правят за нас — и на самите нас — включват някои неприятни страни. Но във всичко това може да има и доста хубави неща.

Даян я гледаше и се мъчеше да запази безизразен вид на лицето си. Тя се справи добре, дори когато лекарката каза:

— Тук при мен съм виждала много родители и много хора са идвали тук заради своите родители. Каквото и да ви безпокои, госпожо Корд, не бива да съдите прекалено строго себе си. Според мен Сара е дете с голям късмет.

Технически погледнато, това беше незаконно влизане в чужда собственост. Но границите в провинцията не са като в града. Човек може да се разхожда, да ходи на лов, да лови риба в земите на почти всекиго в протежение на мили. Щом оставяш нещата в добър вид и щом чувствата са взаимни, никой не го прави на въпрос.

Корд се наведе под бодливата тел и се промъкна към горичката зад своя имот. Повървя малко, после се запъти към поляна, насред която имаше голяма скала, остатък от някакъв глетчер, висока двайсетина фута и гладка като кожата на пъстърва. Корд се покатери на скалата и седна в една от вдлъбнатините от западната страна.

Тя носи тюркоазеносин пуловер с висока яка, почти закриваща пълната й шия.

На юг той виждаше само тъмносив покрив, който изглеждаше като закрепен върху върховете на младите борове, макар че всъщност това бе покривът на собствената му къща. Забеляза по-светлото петно край комина, където миналата година бе сменял покривните плоскости.

— Вие сте живял в Сейнт Луис, нали? — пита Джени Гебън.

О, тя е хубава! С дълга права коса. С едри гърди под меката тъкан. Прозрачни бели чорапи под черните джинси. Тя не носи обувки и под тънкия найлон се виждат изключително дълги пръсти с червени нокти.

— Ами да — отговаря той. — Наистина. — Той се прокашля. Чувства задух в студентската стая. Мирише му на тамян. Мирише му на силен парфюм.

— Преди осем или девет години? Бях малка, но не бяхте ли май сред новините?

— Ченгетата понякога стават известни. От пресконференция или нещо подобно. Или залавяне на наркотрафиканти.

Януарска съботна вечер преди една година, клоните отвън потракват по прозореца на спалнята в общежитието. Бил Корд е седнал на стол, а Джени Гебън се е излегнала на леглото и е подгънала стъпалата си в бели чорапи под краката си.

— Като че ли имаше нещо повече от това — казва тя. — Нещо повече от пресконференция. Почакайте. Беше…

Тя млъква.

Бил Корд, седнал сега върху гладката скала в тихото градче Ню Лебънън, наблюдаваше през сплетените клони от храсти, ели и млади дъбове как слънцето се смъква все по-ниско на хоризонта и скоро щеше съвсем да угасне.

Стреля се! Стреля се! Десет-трийсет и три. Групата да реагира…

Колкото повече се снишаваше слънцето, толкова по-ясно чувстваше как гората се събужда. Усещаше все по-силно различни миризми: на глинеста пръст, мъх, гниещи листа от миналата есен, мускус, животинска тор.

… настоящото заседание на анкетната комисия към полицейското управление на Сейнт Луис. Дело 84–403. Детективът сержант Уилям Корд, от отдел „Кражби“, в момента отстранен от длъжност, докато трае това разследване…

Корд си мислеше колко щастлив щеше да бъде, ако бе просто ловец. Щеше му се да е живял през миналия век. О, имаше много неща, които му харесваха в Средния запад в края на двадесетия век. Като например малките камиони, мачовете по телевизията, пицата, компютрите и некорозиращият барут. Но ако трябваше честно да отговори, той би казал, че е готов да се откаже от всичко това и да се събуди една сутрин, да слезе на долния етаж, където Даян е изпекла царевични питки в пепелта на огромно огнище, а после двамата с Джони да излязат да слагат капани или да ловуват през целия ден из безкрайни гори, подобни на тази.

Отговор: Ами, сър, нарушителите…

Въпрос: Знаехте ли, че са били въоръжени с бойни пушки?

О.: Не знаехме за бойни пушки, не, макар да ни бе известно, че са въоръжени… Нарушителите бяха взели парите и бижутата и все още бяха в магазина. Наредих на моите хора да застанат в уличката зад магазина. Намерението ми беше да влезем през странична врата и да ги изненадаме.

Корд се заслуша в чупенето на съчки от невидимо животно, проправящо си път през гората. Помисли си колко е странно, че край него минава някакво същество, вероятно на не повече от десетина крачки и въпреки това той не усеща опасност. Сякаш околната природа е равнодушна към него и го смята за нещо незначително и незаслужаващо дори да му се причини вреда.

В.: Сержант Корд, можете ли да ни кажете какво се случи?

О.: Да, сър. Имаше много изходни врати от магазините към задната уличка. По невнимание бях казал на хората да влязат през вратата на номер 143.

В.: По невнимание ли?

О.: Това беше грешка. Вратата откъм бижутерийния магазин беше номер 134. Аз…

В.: Объркахте номерата ли?

О.: Да, сър. В разговора ми с инспектора от противопожарната охрана той ми бе казал правилния номер на вратата. Бях си го записал. Но когато се обадих по радиото на своите хора от коя врата да влязат, съм го прочел погрешно.

В.: Значи те са влезли в търговския център през погрешна врата.

О.: Не, само се опитали. Но тази врата била заключена. Докато колегите са се мъчили да я отворят, мислейки, че това е правилната врата, престъпниците изтичали навън към уличката и стреляли срещу полицаите. Гърбовете им…

В.: Чии гърбове?

О.: Полицаите са били с гръб към престъпниците. Двама полицаи бяха убити и двама бяха ранени.

В.: Престъпниците заловени ли са?

О.: До момента — един. Останалите не са заловени.

Той бе временно отстранен от длъжност с половин заплата за шест месеца, но напусна полицията една седмица преди да му възстановят правата. Размотаваше се вкъщи, мислеше си за мъжете, които бяха загинали, чудеше се с каква работа да се заеме, преповтаряше си инцидента десетки, а после и стотици пъти. Престана да ходи на църква, дори нямаше желание да отиде в някоя кръчма или да пийне нещо вкъщи. Прекарваше времето си пред телевизора и работеше понякога като пазач или нещо в строителството. Накрая вноските по ипотеката на кокетната им къща на две нива надхвърлиха всичките им спестявания и тъй като Сара беше вече на път да се роди, те нямаха друг избор, освен да се върнат в Ню Лебънън.

Грижи за насъщния, работа на парче тук и там… Дълги, безкрайни дни. После видя съобщение във вестника, че търсят полицай и подаде молба.

Баща му получи удар пет години след връщането на Даян и Бил в Ню Лебънън. През тези пет години имаше много възможности да разговарят за случилото се в търговския център „Феъруей Мол“. Но двамата мъже прекараха тези пет години в лов на фазани, гледане на филми, поправки на двигатели и спомени за покойната съпруга и майка.

Веднъж, месец преди кръвният съсирек да унищожи ясния разум на баща му, Корд точеше острието на косачката в гаража. Той дочу стъпките и вдигна глава към стареца, застанал прегърбен и бледен, облизвайки ръба на кофичка с кисело мляко. Баща му каза: „Май вече е време да приключим със Сейнт Луис, как мислиш?“. Корд бавно се изправи и коляното му изпука. Той се обърна към баща си и се прокашля. Старият Корд рече сериозно: „Обзалагам се на десет долара, че те ще отстъпят пред Ню Йорк“. Корд отърси късчетата трева от ръцете си и бръкна в джоба си за банкнота. „Съгласен“ — рече той. Баща му се отдалечи към двора, докато Корд се залови пак с косачката, обзет от разкаяние.

В.: Ако някой друг беше съобщил на полицаите правилно номера на вратата, тази злополука нямаше да се случи. Или ако вие бяхте внимавали и прочели бавно номера?

О.: (неясен)

В.: Бихте ли повторили, моля.

О.: Злополуката вероятно нямаше да се случи, не.

Той не бе казал за това на никого в Ню Лебънън. Фактите съществуваха, бяха някъде в досието му в Сейнт Луис. Ако Стив Рибън, Хамърбек Елисън, Джим Слоукъм или Ади Краскоу от „Реджистър“ пожелаеха да си направят труда и да надникнат там, те щяха да научат всичко. Но в шерифската служба на Ню Лебънън само хвърлиха поглед на автобиографията му и повярваха на правдоподобното му обяснение, че е напуснал последната си служба по собствено желание. Повярваха и на аргументацията, че се е уморил да се бори с нарастващата градска престъпност и е пожелал да се върне в своето спокойно родно място. В края на краищата, той имаше шестгодишен син и очакваше второ дете.

На кого би му хрумнало да тършува зад всичко това?

Отново чупене на съчки. Корд се обърна. Животното се бе материализирало. Елен. Видя недалече две кошути. Обичаше да ги наблюдава. Те бяха грациозни в движенията си, но когато се спираха — винаги сякаш бързащи за нещо изключително важно и даваха възможност само за кратък поглед — те бяха напълно величествени. На Корд му се искаше да е поет. Силно желаеше да изложи с думи чувствата си в този момент.

Познанието в еленовите очи.

Разтапящото се слънце.

Невидимото движение на гората по здрач.

Абсолютната печал, ако не достигнеш целта, поставена ти от Бога.

Едно-единствено изпукване на влажни клони и еленът изчезна. Бил Корд се смъкна от скалата и бавно се отправи към своята къща от двадесетия век, към камионетката си, телевизора и своето семейство.

2.

Най-големият й страх е, че баща й по някакъв начин е подплашил и прогонил Слънчевия човек.

Вече два дни подред нейният татко става късно, закусва заедно с тях и после се прибира у дома преди вечеря. Но още по-лошо е, че той започна да се разхожда дълго из гората зад къщата, там, където живее Слънчевият човек. Сара знае много неща за вълшебници и й е известно, че те се обиждат от хора, невярващи в тях. Несъмнено баща й е точно такъв човек.

Въпреки че е разпитала подробно Редфорд Т. Редфорд за вълшебника, мечето остава безмълвно. Тя е оставила няколко подаръка и старателно изписани бележки за Слънчевия човек в магическия кръг. Той не ги е прибрал и не се е обадил.

Тя отново обмисля как да избяга. Но тъй като майка й се е разбрала с доктор Паркър да не я праща на училище за известно време, Сара е склонна да отложи плановете си за бягство. Тя слуша записаните си на касети книги, разглежда книжките си с картинки, гледа телевизия, играе със своите животни играчки.

Нощем Сара седи и се взира навън през прозореца. Веднъж, когато луната свети ярко, струва й се, че вижда силуета на ходещ из гората човек. Тя светва с нощната си лампа и маха с ръка. Който и да е това, се спира и гледа към къщата, но не отговаря. Той сякаш изчезва. Тя се взира след него, докато дърветата не започват да се люлеят и нощното небе се разтваря в рояци звезди, планети, великани и животни и после тя се пъха под одеялата. Тя здраво стиска късчето си вълшебен кристал и знаейки, че Слънчевият човек може да е някъде там навън, му изпраща сигнали в своите мисли.

Сара иска баща й отново да работи до късно. И наистина, само след два дни, желанието й се изпълва. Той е станал и е излязъл преди закуска и се прибира вкъщи дълго след като тя си е легнала. Една сутрин, след като не я е виждал цели два дни, баща й оставя бележка на кухненската маса за нея; написаното звучи съвсем сковано. Сара тъжно си мисли, че Слънчевия човек е много по-умен от баща й.

Тя се надява, че вълшебникът ще се върне и ще й помогне да стане умна. Тя вярва в неговите способности. Но знае, че това желание е трудно за осъществяване, затова си налага да бъде търпелива. Тя знае, че ще трябва да почака още съвсем малко.

Филип затвори вратата на спалнята и в следващия момент те отново бяха воини, високи, изпълнени с достойнство и винаги безупречни, стремящи се да разберат това странно измерение.

Джано огледа стаята.

— Сестра ти тук ли е?

— Не.

Момчетата, които познаваха сестрата на Филип, а това бяха много момчета, не я наричаха „Роуз“ или „Роузи“; наричаха я „Халпърн“, което според Филип изразяваше всичко, което имаше да се каже за нея.

Джано прошепна настойчиво:

— Е?

— Какво? — Фатар напъха в устата си пълна шепа с пуканки от огромния пакет.

— Ти ли го направи? — прошепна Джано.

Очите му бяха зачервени и като че ли имаше ивица от засъхнал сопол под носа му. Фатар се почуди дали приятелят му не е плакал (Фатар предполагаше, че той самият е единственият от своите връстници, който все още плаче).

Джано повтори:

— Момичето при езерото. Някоя си Емили. Ти ли направи това?

Той изяде още една шепа.

— Не.

Джано промълви:

— Не ти вярвам.

— Не съм го направил, братле.

— Искал си да я чукаш, затова си я убил.

— Не. — С дебел пръст Фатар измъкна люспа измежду зъбите си.

— Съвсем съм се шашнал. Ами сега?

— Хапни си малко пуканки.

— Май си го направил, старче. Тя също е мъртва и ти май…

— Е, и какво? Нали видя как „хононите“ пометоха „валаните“. Те просто се появиха с лазерите и напълно ги пометоха. Жените и децата, всички до един.

— Това е само филм.

Фатар упорито повтори:

— Не съм я убил.

— Намери ли ножа?

— Щях да го намеря, ако не бях сам.

— Не успях да дойда. Нали ти казах. Може и да не си го загубил.

— Загубил съм го.

Джано рече:

— Старче, трябва да се отървем от всичко.

— Обясних ти, сложил съм разрушител в архива. Страхотен е. Ела да видиш. — Фатар се приближи до заключен метален картотечен шкаф. Той го отключи и отвори едно чекмедже. Вътре имаше купчина карти, чертежи и папки. Върху тях се мъдреше реотан от нагревател. — Виж, това е прекъсвач, взех го от „Популярна техника“. Страхотно е. Ако отвориш шкафа, без да изключиш устройството… — Той посочи вътре в шкафа две дървени тресчици, притиснати една към друга с омотан около тях кабел, подобно на голяма щипка за пране. — … Някой отваря чекмеджето и веригата се затваря. Макарата се нажежава за секунди и изгаря всичко.

— Отлична работа — каза възхитено Джано. — Ами ако запали цялата къща?

Фатар не отговори. През затворената врата двамата чуваха как бащата на Филип пее някаква стара песен. „Странници в нощта“.

Джано надникна в най-долното чекмедже.

— Какво е това? — Той вдигна кафяво портмоне, изцапано с кал.

Фатар замръзна. Намираше се в особено положение. Това бе единственият му приятел в гимназията; не можеше да стори това, което му се искаше — да му изкрещи да го върне обратно. Той просто каза:

— Нейно е.

Джано го отвори.

— На момичето ли? На второто! Ти наистина си го направил!

Фатар се пресегна и го затвори.

— Какво толкова се пениш? Аз я видях, но…

— Не разбирам защо отричаш, старче.

— … не съм я убил.

— Защо си го прибрал?

— Не знам. — Всъщност Фатар доста се бе чудил за това. — Мирише на хубаво.

— И нея ли я оправи? — Джано престана да изглежда потресен и сега бе любопитен.

— Ти глух ли си? Май съвсем си оглушал, а?

— Хайде, Фатар, нали аз всичко ти казвам. Как беше?

— Ти направо си откачил. Повървях малко след нея, но после се чупих. Някакъв тип се мотаеше наоколо.

— Кой?

— Не знам.

— Намерили са я в езерото. Гадория. Ако го направиш с нея, сигурно патката ти съвсем ще спадне от всичката оная вода. Какво има в портмонето?

— Не знам. Не съм го отварял. — Фатар стана и измъкна портмонето от приятеля си. Сложи го в шкафа и постави още една макара от нагревател върху него. Затвори чекмеджето.

— Мисля, че там не е на хубаво място — рече Джано.

— Защо?

— Макар и да има разрушител, кожата не се запалва много бързо.

Фатар реши, че това може да е вярно. Извади отново портмонето. Подаде го на Джано.

— Ти го вземи. Хвърли го някъде.

— В никакъв случай. Не искам да ме хванат с него. Защо не го изгориш?

— Не става. Баща ми пак ще ме пребие. Може да го скрия под верандата и някоя нощ, когато той играе карти, ще го изгоря.

Откъм всекидневната се разнесе ужасен трясък от счупено стъкло. Двете момчета впериха поглед в мръсната стена, иззад която бе дошъл шумът. Филип пъхна портмонето в празния плик от пуканките и го натъпка заедно с разни отпадъци в зелена найлонова торба за боклук, която се намираше в ъгъла на стаята му. Излязоха в коридора.

Майката на Филип бе на пода, застанала на четири крака, с разтворени колене, а полата й се бе вдигнала до тънкия й кръст. Очите на миловидното й лице бяха почти затворени и главата й се люшкаше, докато се мъчеше да се изправи. Господин Халпърн бе застанал над нея, стиснал омазаната оранжева блуза и отчаяно казваше:

— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи. Не, не, ще се оправи.

А тя повтаряше по-високо, с писклив сопран:

— Остави ме на мира, остави ме на мира! — В ръката си държеше бял парцал. Върху мръсния килим имаше ново петно от повръщано. Наоколо се носеше миризма от вкиснат джин. Филип започна да плаче.

— Госпожо Халпърн — прошепна Джано.

Бащата на Филип вдигна поглед.

— Я се изпарявайте и двамата оттука.

Джано рече:

— Но на нея й е лошо.

Подсмърчайки, Филип каза:

— Нищо й няма.

— Махайте се, майната ви! — изкрещя баща му. — И двамата. Да ви няма! — Той тропна с крак, сякаш плашеше кучета.

Филип каза на Джано:

— Моля те.

— Но…

— Моля те — рече Филип.

Приятелят му хукна навън. Взирайки се навън през прозореца, Филип чуваше как майка му си тътри краката. Баща му я бе настанил на един фотьойл и нещо й шепнеше. Филип мина край родителите си, излезе от задната врата и се шмугна под верандата.

Той скри торбичката с портмонето под купчина мека пръст. Започна да се поклаща напред-назад върху сухата шума.

О, колко беше уморен.

Беше уморен от всичко. Баща му носеше изпокъсани тениски и го биеше често. Майка му за обед му правеше мазни сандвичи — когато изобщо приготвяше обяда му — и забравяше да изпере дрехите му. Навсякъде, където погледнеше, имаше врагове. Сестра му беше „слива“, той беше дебел. Тя беше Халпърн, той беше Филип. Фи-лип-чо. Имаше двойка по физическо и четворка по биология и сега, чувайки отново трошене на чаши в къщата, една-единствена мисъл се бе загнездила в съзнанието му — картината на свенливо момиче, облегнало се на лабораторната маса, което му казваше колко е смел, докато Филип забиваше игла дълбоко в мозъка на една жаба, а после срязал корема й, наблюдаваше как хлъзгавата бучка на сърцето все още тупти.

Бил Корд седеше в скандалната 121-ва стая на Студентския съюз. Беше сам, обкръжен от вече познатите миризми на тлъсто месо, стара хартия и прекипяло кафе.

Още студенти, още попълнени картончета. Днешните въпроси приличаха на тези от миналата седмица, но не бяха същите.

Днес той разпитваше за две жертви.

Корд си водеше бележки, но нямаше особена полза; той изслушваше различни варианти на вече чутото или безполезни и маловажни подробности. „Емили много често носеше оная рокля с платка, която един ден беше открадната от пералното помещение. Това стана точно преди да я убият. Май че беше предишния ден.“ Корд кимаше и записваше този факт, без да е сигурен дали може да му послужи за нещо, но не смееше да го изпусне. Често изпитваше това усещане.

По време на разпитите в главата му се въртяха много мисли, сред които бе и смътно безпокойство за Чарли Махони, тайнствения консултант. Рибън ги запозна, но този мъж почти нищо не каза на Корд и побърза да излезе. Оттогава двамата не се бяха срещали.

Когато Корд запита Рибън с какво точно Махони е „помогнал“, използвайки цитираните му думи в „Реджистър“, шерифът отвърна уклончиво, както Корд бе очаквал. „Махони е тук просто като наблюдател и нищо повече. Това, което казах, беше предимно за обществеността. Опитах се да поуспокоя малко хората.“

А кой, по дяволите, ги накара да се безпокоят, с всички тия приказки за „Лунния убиец“?

— Не искам цивилно лице да работи по този случай — рече Корд.

— Знам, че ти не искаш — отвърна загадъчно Рибън и се върна в своя кабинет.

Сега, в стая 121, Корд погледна часовника си. Четири часа следобед. Той се отправи навън към кафе-сладкарницата и си купи айскафе. Изпи го на три глътки. Много му се искаше да се прибере вкъщи. Едва не тръгна, но се разколеба — или по-скоро дисциплината се наложи — и той се върна, давайки знак на още една студентка да влезе, като каза на останалите да дойдат на другия ден.

Добре че не си бе тръгнал. Точно тази последна студентка му разкри тайната на Джени Гебън.

Беше закръглена, имаше дебели китки и явно се притесняваше за двойната си брадичка, защото през целия разговор държеше главата си високо изправена. С тази своя стойка и със скъпата си рокля на цветя тя му напомняше на самодоволна принцеса от Далечния изток.

Провлеченият южняшки изговор бързо заличи това впечатление.

— Наистина се надявам да ви помогна. Ужасно е това, което се случи.

Дали е познавала и двете убити момичета? Само Джени. Откога я е познавала? От две години. Да, имали са общи лекции. Не, никога не са излизали заедно на срещи с момчета.

— Познавате ли професор Сейлс или Брайън Оукън?

— Не, за съжаление.

— Знаете ли с кого Джени би могла да ходи?

Тя докосна пълната си шия.

Напомняше му много за шията на Джени. Корд откъсна поглед от бялата плът и насочи вниманието си към още по-белите си картончета.

— А, имате предвид дали е ходила с мъже ли?

— Студенти, професори, който и да е.

— … или момичета?

Писалката на Корд се сниши над картончето.

— Моля ви, говорете.

Момичето си играеше напрегнато с богатата дантелена украса по маншета на роклята.

— Сигурно знаете за връзката на Джени с това момиче, нали?

След кратък миг той изписа „Бисексуална?“ с красиви квадратни букви и я помоли да продължи.

Момичето докосна с език пълната си розова устна и хвърли поглед към Корд.

— Просто слухове. Нали разбирате как става. — Пухкавата уста се затвори.

— Моля ви.

Накрая тя рече:

— Веднъж, както разправят, някакви момичета били в стая точно отсреща и видели Джени в леглото с друго момиче.

Кожата й вече не бе бледа, а пламнала от руменина.

— Кое е било другото момиче?

— Доколкото разбрах… положението й в леглото било такова, че малко трудно можело да се види коя е. Ако разбирате за какво говоря.

— Кои са били ония момичета, които са ги видели?

— Не знам. Предполагах, че всичко това ви е известно. — Тя се намръщи, без да набърчи съвършената си кожа. — Сигурно знаете за разправията, която тя имаше.

— Разкажете ми за нея.

— Това стана в неделята преди смъртта й. Джени дълго беше на телефона. Беше късно и тя шепнеше, но имах впечатлението, че говори с някой, когото бе разкарала. Нали познавате тоя тон? Сякаш се налага да си по-зла, отколкото ти се иска, защото отсрещната страна не приема отговор „не“. Така продължаваха доста време, а стаята ми е точно до телефона и вече се канех да изляза да я помоля да млъкне, когато я чух да казва: „Е, аз пък обичам нея, а теб не те обичам и точка по въпроса“. След това с трясък затвори телефона.

— Обичала е „нея“ ли?

— Точно така. Сигурна съм.

— А този разговор, тя ли набра номера, или й се обадиха?

— Обадиха й се.

Няма начин да се проследи.

— Мъж или жена беше?

— Звучеше така, сякаш говореше с мъж, но може само да ми се е сторило. При нея, предполагам, можеше да бъде и едното, и другото. Това е всичко, което зная.

— Никой друг не е споменавал подобно нещо.

Тя сви рамене.

— А всички ли разпитахте?

— Не.

— Това донякъде обяснява нещата, нали?

Когато тя излезе, Корд завърза картончетата заедно и ги пъхна в куфарчето си. Забеляза, че телефонната кабина в коридора е свободна и бързо се отправи към нея. Докато чакаше някой да вдигне телефона отсреща, двама младежи минаха покрай него, заети в разпален спор. „Ти не ме слушаш. Аз казвам, че има и възприятие, и действителност. И двете неща са валидни. Ще ти докажа това. Например, виждаш ли онзи полицай там?…“ Но в този момент Т. Т. Евънс каза „ало“ и Корд не успя да чуе края на дискусията.

Той страшно я желаеше.

Що за явление! Устата му направо се изпълни със слюнка, ноздрите му потръпваха така, сякаш душеше миризмата й и му се искаше повече от всичко на света да смъкне бялата й блуза и да налапа една от страхотните й гърди.

Брайън Оукън казваше на Виктория Файнстайн:

— Смятам да организирам семинар по половата идентичност в епохата на Романтизма. Искаш ли да се включиш в работната група?

— Интересна идея — рече тя и кръстоса крака в опънати черни джинси.

Двамата седяха в кафенето на филологическия факултет. Виктория беше най-блестящата студентка на Оукън. Тя се бе проявила като вихър в студентското градче. Когато той прочете първата й писмена работа за семестъра на тема „Женската критика и «старите нови леви»“, насърчен от високите й гърди и стегнатия й задник, реши, че тя е всичко, което беше Джени Гебън, а и значително повече.

Уви, всичко това се оказа твърде дословно вярно и той с горчивина откри, че някои аспекти от нейните познания — например семиотиката и южноамериканските писатели (в момента модни теми в Асоциацията по съвременни езици) — значително превъзхождаха неговите, несъответствие, което тя весело демонстрираше. Отчаяните стремления на Оукън се изпариха, когато веднъж видя как Виктория Файнстайн целува една жена по устните точно пред неговата аудитория. Въпреки това Оукън много й се възхищаваше и често разговаряше с нея.

Неприятно му бе да се възползва от такъв блестящ ум по този долнопробен начин.

Тя каза:

— Защо при Романтизма? Защо не при Класицизма?

— Направено е вече — отхвърли идеята той.

— Навярно — размисляше тя, — ти би могъл да го осъществиш междупластово — класическата епоха, съпоставена с романтическата. Знаеш латински, нали?

— Зная, mirabile dictu. Но аз вече съм нахвърлил програмата. Може би ще си помислиш по въпроса. Бих искал обсъждането да бъде откровено, хомосексуално, травеститско и транссексуално.

Виктория рече:

— А, значи искаш нещо като напречен разрез?

Той силно се изсмя. Защо, о, защо не пожелаеш да ми седнеш отгоре и да ми се полюлееш?

Тя бе достатъчно благовъзпитана да му зададе въпроса, преди той да я насочи към него.

— За курса на Гилкрист ли е това?

— На Лион ли? Не, моя собствена идея е. Той е чак в Сан Франциско. Ще се върне едва след два дни. — Всъщност Гилкрист се бе обадил на Оукън предишната вечер, за да му каже, че ще се върне след три дни и бе наредил на Оукън да подготви план за заключителен изпит. Оукън си помисли, че кучият му син се обажда точно в момента, когато заместващ професор изнасяше лекцията на Гилкрист; той искаше да се увери, че Оукън не се е изправил да чете пред неговия курс.

— Той какво прави там? — заинтересува се тя.

— Лекува си раните, доколкото предполагам.

— Как така? — попита тя.

— Ти знаеш. Момичето.

— Момичето?

Той изглеждаше смутен.

— Нали ти ми беше казала?

— Не разбирам за какво говориш.

— Как й беше името? Първата, която беше убита. Джени еди-коя си. Мислех, че ти си ми казала. За тях двамата.

Тя слисано запита:

— Гилкрист и Джени Гебън, значи те са се чукали?

— Не ми ли го каза ти?

— Не.

— Тогава кой ли ми го каза? — Той погледна към тавана. — Не си спомням. Както и да е, дочух, че са имали връзка.

— Горкото момиче — навъсено рече Виктория. — Значи Гилкрист? Никога не бих си помислила за тях двамата с Джени. Чувала съм, че той бил почитател на садо-мазо.

Оукън кимна разбиращо, потискайки яда си, защото тя бе втората личност, знаеща за собствения му професор нещо, което му бе съвсем неизвестно.

Тя продължи:

— Това ме изненадва. Според мен Гилкрист повече прилича на класическия следвоенен британски педераст. Знаеш ли, според мен би трябвало да кастрират изнасилвачите.

Оукън се замисли за момент.

— От това може да излезе нов семинар. „Осакатяването и кастрацията като метафора в западната литература.“

Очите на Виктория заблестяха.

— Ето ти една идея.

3.

Тя не бе сигурна от какво е вибрирането. Може би нещо се е разцентровало. Или има спаднала гума.

Шофирайки към къщи от Одънския университет, Даян Корд забеляза, че воланът като че ли се тресе; венчалната й халка потропваше шумно по светлокафявата пластмаса. После осъзна, че голямата кола си е наред; всъщност ръката й се тресеше толкова силно — за първи път в живота й споменаването на пари бе накарало пръстите й да затреперят.

Даян се връщаше от среща с директорката, която отговаряше за приема в експерименталното училище към Одън. Жената, изглеждаща енергична и компетентна (без цикламени цветове, подрънкващи гривни и непристоен грим), й бе обяснила процедурата. Материалите на Сара, които доктор Паркър вече им бе изпратила, щели да бъдат прегледани от специален съвет. Те щели да изготвят препоръка дали да приемат Сара в един от класовете или да уредят обучение с частен учител.

— Сигурна съм — каза жената, — че вашата дъщеря ще бъде приета.

Даян едва не се разплака от благодарност при тази новина.

После директорката се зачете в един лист.

— Да видим… Обучението за специалния образователен курс на нивото на Сара струва осем хиляди и четиристотин. Сега ние…

— Годишно? — прекъсна я задъхано Даян.

Жената се бе усмихнала.

— О, не се тревожете. Това не е за срок. За цялата година е.

О, не се тревожете.

Осем хиляди и четиристотин.

Което надхвърляше годишната заплата на Даян, когато работеше като секретарка при доктор Булън, най-стария гинеколог в Ню Лебънън.

— Осигуровката не може ли да го покрие?

— Медицинска осигуровка ли? Не.

— Това е малко солено.

— Експерименталното училище на Одън е едно от най-добрите в страната.

— Току-що си купихме нов фризер.

— Аха.

Даян наруши настъпилата тишина.

— Доктор Паркър спомена, че може и с частен учител. Тя каза, три пъти седмично. Колко ще струва в такъв случай?

Жената бодро парира това с думите, че цялата такса за частен учител ще бъде двеста и седемдесет долара седмично.

О, не се тревожете.

Даян приглади тъмносинята си пола, втренчила поглед в една гънка на плата. Чувстваше някакво вцепенение; може би лошите новини действат като упойка.

— Така че нали виждате — бе казала усмихнато директорката, — всъщност училището е по-изгодно.

Но Даян Корд изобщо не виждаше това. Изгодно ли? Тя виждаше само, че всички се възползват от проблема на малкото й момиченце — всички те, развратната доктор Паркър, тая нахакана директорка и превзетите частни учители, които нямаше да направят нищо повече, освен да възвърнат мозъка на Сара до нормалното ниво.

— Ще трябва да говоря със съпруга си.

— Позволете само да ви кажа, госпожо Корд, според мен ние действително ще можем да помогнем на дъщеря ни. Сара има дефект, който много добре реагира на нашия метод на обучение.

Това звучи направо страхотно, госпожице.

— Да започна ли да попълвам документите на Сара? Не се плаща такса за кандидатстването.

О, значи гратис!

— Защо не? — рече тя, съвсем обезсърчена.

Навлизайки по алеята към дома си, Даян махна с ръка на Том, застанал свеж и румен край патрулната кола на окръжната шерифска служба. След двете заплашителни снимки и второто убийство той бе започнал да прави обиколки из задния двор по най-различно време на деня. Освен това се бе въоръжил с театралния бинокъл на жена си, който тя си купила, според думите му, преди да отидат на кафе-театър в Плимут. Той често го насочваше към гората. Изглеждаше глупаво, як и червендалест млад мъж, стиснал нежното бинокълче с имитация на седеф, но Даян му бе благодарна за жеста. Не бе имало повече заплахи и почти бе изчезнало усещането, че някой е осквернявал дома им.

— Кафе, Том?

Той отказа, като благодари и отново се обърна към гората.

Джейми излизаше навън, нахлузвайки тениска върху слабото си мускулесто тяло. Изглеждаше толкова грациозен и тя с удоволствие проследи с поглед как се качва на колелото си и балансирайки, слага ръкавиците си за езда.

— Накъде си тръгнал?

— Да покарам малко.

— Кога е мачът?

— В събота.

— Как ти е ръката?

— Май че е наред. Няма проблеми.

— Гаражът изглежда добре.

— Благодаря. Оправих прозорците. Бяха в ужасно състояние.

— Оправил си прозорците ли? — попита тя насмешливо.

— Много смешно. И намерих старото фризби.

— Довечера двамата с теб ще си поиграем.

— Дадено. Ще трябва да си вземем и по един фенер. Тръгвам. — Той потегли с колелото, без да използва ръце и се спусна надолу по алеята, докато закопчаваше ръкавиците си.

Тя го проследи с поглед как се навежда напред и мускулестите му крака завъртяха педалите. Май ще разбива доста сърца.

Вътре Сара си играеше с някаква пухкава играчка животно. След като Даян бе съобщила новината, че няма да има повече училище тази година, момичето бе цъфнало от щастие, сякаш бе Коледа. Това обезпокои Даян, която виждаше в лицето на момичето израза на разглезеното дете, което в края на краищата се е наложило.

— Слънчевия човек… Той се върна.

— Така ли? — разсеяно попита Даян.

— Той ме спаси от госпожа Биволсън.

— Сара. Говорила съм ти за това.

— Госпожа Бидърсън. — Тя скокна и изтича към кухнята.

Даян закачи якето си.

— Кой пък сега е този Слънчев човек? Кой от всички?

— Мамо. — Тя вече се сърдеше. — Това е един вълшебник, който живее в гората. Днес пак го видях. Мислех, че си е заминал, но той се върна. Омагьосал е госпожа Бивол… — Ухили се дяволито. — … Бидърсън. И сега не трябва да се връщам в училище.

— Само за срока. Но не завинаги.

Макар често да се дразнеше от упоритото твърдение на момичето, че фантастичните герои са истински, в момента на Даян й се искаше тя самата да си има един Слънчев човек, който да й помага. Или поне да направи магия и да й намери някаква голяма сума за специалното обучение. Докато преглеждаше пощата, тя попита:

— Баща ти обаждал ли се е?

— Не.

Даян отиде в кухнята и извади четири големи свински пържоли от хладилника. Накълца гъби и ги задуши леко със сушен риган и галета, после остави плънката да изстине, докато срязваше пържолите по средата.

— Сигурна ли си, че баща ти не се е обаждал? Може би е предал нещо на Джейми.

— Мамо. Ето ти го таблото. Да виждаш някакви съобщения?

— Можеше да ми отговориш както трябва — сопна й се Даян.

— Е, не се е обаждал.

Даян внимателно сряза и последната пържола.

— Никога повече няма да се върна в училище — заяви Сара.

— Сара, казах ти, това е само за…

Момичето се качваше нагоре по стълбите и си пееше весело: „Никога повече… Слънчев човек, слънчев човек…“.

Деца. Понякога…

Младата жена каза:

— Предполагам, че е Лион Гилкрист.

Синтия Адамс беше слабовата второкурсничка, интелигентна, разумна и естествена. Корд я хареса. Тя имаше дълга и лъскава тъмна коса, спокойни уверени очи и обеци във формата на африкански идоли. Беше курсов отговорник и в управата на студентските общежития. Седеше, подпряла лакти на ниското бюро в стаята на Студентския съюз, учтиво държеше цигарата си настрани от Корд, докато отговаряше на въпросите му.

Корд хвърли поглед надолу и намери името на професора върху едно картонче. Там бе отбелязано, че Лион Гилкрист е бил в Сан Франциско по време на първото убийство и допреди три дни не се бе върнал. Той изписа въпросителна до името му.

— Значи смятате, че те са имали връзка?

— Не го знам със сигурност. Чувах слухове, че тя е ходела с професори през последните две години. Имаше доста сериозни връзки с един или двама от тях. А наскоро чух да споменават името на професор Гилкрист.

— От кого сте чула това? За Гилкрист?

— Не си спомням.

— Известно ли ви е дали е имало някакви разправии между тях?

— Не. Изобщо нищо не зная. Просто ви казвам какво съм чула.

Корд метна поглед към разтвореното си куфарче и видя снимката на Джени Гебън.

— Имате ли представа кой би поискал да причини зло на Джени или нейната съквартирантка?

— Не, нямам никаква представа. Но искам да кажа нещо друго. Изглеждате ми разумен човек и се надявам, че бих могла да говоря с вас откровено.

— Говорете.

— Гей общността на Одън не е популярна в Ню Лебънън.

Това едва ли бе новост за Бил Корд, участвал вече в комисия, за да препоръча на щатската законодателна власт да премахне като сексуално престъпление хомосексуалната активност по взаимно съгласие от наказателния кодекс — както защото той смяташе, че това си е съвсем лична работа, така и защото превръщането й в престъпление объркваше статистиката и разстройваше разследванията. Никога дотогава не бе чувал такива злостни слова, каквито бяха разменени по време на дебатите в залата на окръжния съвет в Харисън.

Тя попита:

— Знаете ли, че Джени беше бисексуална?

— Да, зная.

— Този факт още не е излязъл в пресата, но ако се разчуе, аз се безпокоя, че това ще се заплете, нали разбирате, с култовата или сатанинска страна на убийствата. Ненавиждам свързването на хомосексуалността с насилието.

— Не виждам защо може да бъде направена такава връзка — каза Корд. — Разбира се, това няма да излезе от моя отдел…

Нещо в мозъка на Корд сякаш се открехна и една мисъл изскочи на повърхността.

— А Емили беше ли… — Каква бе точната терминология? Чувстваше се съвсем неуверен тук. — Беше ли лесбийка?

— Не зная. Не я познавах много добре.

— Смятате ли, че Джени е била на прицел заради бисексуалността си?

— Престъпление въз основа на предразсъдъци ли?

— В законите тук нямаме такова определение.

Тя вдигна скромно вежди.

— След две години завършвам. Надявам се дотогава това да се промени.

— По-скоро мисля за евентуален мотив.

— Възможно е. Винаги съществува вероятността от анти гей насилие в райони, които са по-малко… — Сега тя неуверено говореше. — … просветени от други.

Корд се замисли над този мотив, но сега нищо повече не можеше да направи. Щеше му се да разстели всички свои картончета пред себе си. Искаше да изчете какво му бяха казали други студенти и преподаватели. Нуждаеше се от повече информация за Емили.

Той каза:

— Много ми помогнахте. Да се сещате за още нещо?

— Бих искала да засегна един въпрос.

— Какво?

— Снощи обсъждахме това с моята съквартирантка, Виктория. Тя повдигна идеята за хирургическо кастриране на изнасилвачите. Искате ли да се подпишете в петиция, която ще изпратим до щатските законодателни власти?

— По-добре е да не го правя — каза Корд. — В шерифството, нали разбирате, не бива да показваме политически пристрастия.

Той не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал така нежелан.

— Детектив, струва ми се, съвсем ясно е, че си имате работа с някакъв луд човек. Нещо като психопат. Той не е студент, явно не е и преподавател. Всички в този факултет са с най-добри препоръки и безупречни биографии. Вашето човъркане на разни слухове е просто недостойно.

— Да, госпожо — рече Корд на декан Катерин Ларъби. — Попитах за Лион Гилкрист. Всъщност не отговорихте на въпроса ми.

— Нима намеквате, че той има нещо общо със смъртта на тези две момичета?

— Имал ли е някога неприятности със студентки? Тук или в друг колеж?

Деканът прошепна:

— Дори няма да удостоя това с отговор. Лион Гилкрист е блестящ учен. Имаме късмет, че той е при нас и…

— Чух от няколко източника, че Джени е имала връзки поне с един преподавател. Лице, с което разговарях, смята, че това може да е Гилкрист.

— Забранено е на професорите в Одън да ходят със студентки. Подобно действие е основание за уволнение. Кой твърди това?

— Обещал съм да запазя името й в тайна.

Въпреки опитите си, тя не успя да измъкне тази информация и рече:

— Това е невъзможно. Долна клевета. Лион не се харесва много…

— Така ли? — На бялото картонче се появи малка бележка.

— Не си вадете погрешни изводи — сопнато каза тя. — Професорите могат да бъдат като деца. Лион има в себе ги нещо инфантилно, което му е малко трудно да овладява. Създава си врагове. Способни хора като него подхранват разни слухове. Не отговорихте на въпроса ми. Той заподозрян ли е?

— Не.

— По време на убийствата той е изнасял доклад на конференцията по поезия в Бъркли — каза тя.

— Знаехте ли го преди или след това?

— Моля? — предпазливо попита тя.

— Бих искал да знам дали след убийството на Джени ние сте подозирали нещо за професор Гилкрист и сте проверили какво е местонахождението му по това време.

Погледът й стана леденостуден.

— Нямам какво повече да ви кажа, детектив.

— Ако можете…

— Тя е била убита от психопат! — Пискливият глас на госпожа декан се разнесе из стаята. — Същият, който вандалски обезобрази началното училище и църквите. Същият, който уби Емили. Ако бяхте приели сериозно този психопат, вместо да се ровите в банални колежански клюки, сега Емили щеше още да е жива.

— Трябва да проучим проблема от всички страни, декан.

— Гарантирам ви, че Лион не е имал връзка с Джени и че той няма нищо общо със смъртта й или тази на Емили. Сега ще ме извините, но съм в разгара на срещи за спешно финансиране, което, впрочем, се налага предимно защото вие и вашите хора не сте заловили този луд.

Когато Корд излезе от кабинета й, декан Ларъби грабна телефона и рязко заговори на секретарката си:

— Върна ли се Гилкрист от Сан Франциско? Кога се очаква да дойде?… Кой го замества? — Тя потупваше яростно с крак, докато чакаше отговора. — Кой, Оукън ли? Обади му се и му кажи, че искам да го видя. Кажи му, че е спешно.

Чарли Махони беше доста отегчен от Ню Лебънън. Това, което затвърди още повече впечатлението му, беше отвратителното ядене в ресторантчето на Юъл — жилаво месо, невероятно безвкусно картофено пюре и средно лош бърбън. След тази кухня последва дълга вечер в мотелската стая и сега той се излежаваше пред малък телевизор, който не бе свързан с кабелни програми. Моментът, когато досадата стана вече непоносима, настъпи при прекъсването за реклами по Канал 7 — цели четири минути с дразнещи реклами на продукти като фураж за прасета, култиватори, стари коли и керосин.

Кой, по дяволите, купува керосин от телевизионна реклама?

Той лежеше на провисналото легло и гледаше гипсовата мазилка на тавана. Кой ли е измислил гипсовата мазилка? И защо са я лепнали на тавана, където трябва да я гледаш през цялата нощ, тъй като няма какво друго да се прави? Колко ли повлекани от колежа са лежали на това легло с вдигнати нагоре крака и са зяпали този таван, мислейки си, гипсова мазилка, кой, по дяволите, я е измислил, господи, кога най-сетне ще свърши този кучи син?

Когато на Махони му омръзна да обсъжда интериора в Средния запад, мислите му се зареяха към Ричард Гебън.

Махони, за когото не можеше да се каже, че е милозлив към хората, а най-малко към своя работодател, бе седял объркан, но искрено съчувстващ, докато гледаше как Ричард Гебън разсеяно движеше камиончето напред-назад по своето бюро, там в Сейнт Луис.

Готови елементи Гебън. Ние строим света.

— Майката на Джени, не знам кога ще се оправи от това. Може би никога. Тя вече не плаче. Нищо не прави, но понякога има едни такива, не ги разбирам, Чарли, изблици на енергия. Лежи в леглото, а после изведнъж скача и започва да лъска сребърните прибори. Приборите, Чарли. За бога, та ние си имаме прислужница.

Един реактивен самолет бе започнал да набира мощ преди излитане и грохотът изпълни кабинета. Когато вече бе достатъчно далече, Гебън отново заговори.

— Джени — бе казал той, обръщайки се към Махони, а не към духа на дъщеря си.

Започна да говори за репутация. За медиите, за недоразумения. Каза нещо за смущаващи разкрития. После млъкна и камиончето спря да се движи. Втренчил поглед през прозореца към висок сив хангар, Ричард Гебън заговори за своята развратна дъщеря.

За Махони — човек, сблъсквал се с какви ли не сексуални проявления — фактът, че Джени е спяла както с жени, така и с мъже, не му направи особено впечатление. Това, което малко го стресна, поне в епохата на СПИН, беше невероятният брой мъже и жени, минали между краката й.

— Чарли, не ме интересува какво се налага да правиш. Този тип Корд ще разнищи целия й живот. Вече се опита да търси дневници и писма. Не мога да позволя това да се случи, Чарли. Знаеш какво става при подобни разследвания. Вглеждат се във всяка подробност от живота на човека. Скалъпват разни истории за хората. Вестниците обичат подобни гадости. Ти знаеш, Чарли. Все така става. Ти си виждал как става.

Не, Махони не бе виждал това. Но сега виждаше един трогателен Ричард Гебън със сипаничавото му лице и навлажнени очи, опитващ се да спаси малкото, което бе останало от неговата дъщеря.

Ето така Гебън бе обяснил мисията на Махони в Ню Лебънън и десет хиляди долара бяха цената, с която бе закупил твърдото му съгласие, заедно с многобройни насърчителни кимвания и неясни съчувствени думи.

Но Махони знаеше, че има нещо повече.

Гебън ходеше много често в командировки до места с малък пазар за своя бизнес, ако изобщо го имаше. Ненужни командировки. До Акапулко, Аспен, Пуерто Валарта, Палм Бийч. И той винаги бе придружаван от сексапилна русокоса секретарка или млада асистентка по маркетинг или стенографка. Това беше моделът, който той представляваше за своята дъщеря. Представляваше урок, който тя бе научила, и то добре, и навярно това бе причина за смъртта й.

А и кой знаеше? Може и самият Гебън да е навестявал Джени късно нощем, докато мама спи непробудно…

Като ченге Махони доста често се бе сблъсквал с емоционална болка. Помнеше как веднъж се бе изкачил по вонящите на изпражнения стълби на жилищен блок и почука на вратата, за да съобщи новина на една млада жена. Тя слушаше, кимайки енергично, стиснала в ръце дъщеричката си, в чиято коса на стърчащи опашчици бяха привързани малки пластмасови играчки — влакчета, кученца, бутилчици, кукли. Жената повтаряше: „Разбирам, разбирам“, а Махони си мислеше: „Разбираш ли? Ама че нещастница. Няма нищо сложно тук. Просто твоя човек го гръмнаха в една наркосделка…“.

Но, разбира се, Махони знаеше, че е сложно.

Толкова сложно, че тя никога нямаше да го разбере. Сложно като мотивите на Гебън да прикрие тайните на дъщеря си завинаги. Мотиви, които Чарли Махони, излегнал се върху изтърбушено легло пред премигваща телевизионна реклама, никога нямаше да проумее докрай.

Не му и беше нужно. Имаше своите десет хиляди долара и своята специална задача.

И тя в този момент се материализира във фигурата на Стив Рибън, който почука на вратата и извика:

— Ей, Чарли? Извинявай, че идвам толкова късно. Тук ли си, Чарли?

— Сега идвам.

Махони го остави да чака цяла минута, после се протегна, стана и отвори вратата.

Рибън се усмихваше смутено като полицейски курсант при получаването на звание. Шерифът, който бе с десет години по-стар от него, имаше младежки вид и Махони си помисли, дявол да ги вземе тия малки градчета, колко добре се запазват хората в тях.

— Стив — каза той поривисто, — как си?

Те се ръкуваха. Рибън влезе вътре и рече:

— Това ми харесва. Начинът, по който си държеше ръката в сакото, докато отваряше вратата.

— Навик.

— Изглеждаш отлично. Оная вечер ти ми приказваше за разни проекти. Военна зона. Нося подарък. Искаш ли да пийнем?

— Разбира се.

Рибън наля шотландско уиски в меките пластмасови хотелски чаши. Допряха ги една до друга и отпиха. Рибън беше с униформа и когато Махони хвърли поглед към главата му, шерифът смъкна шапката си и я пусна върху скрина.

— Нали не ти е омръзнало нашето малко градче?

— Да ми е омръзнало ли? — изсумтя Махони. — Това е рай на земята. — Той свали сакото си. Закачи го и си наля още от скапаното уиски.

Погледът на Рибън се плъзна към големия автоматичен пистолет върху десния хълбок на Махони.

— Стив, днес случайно разговарях с полицаи Евънс, Джим Слоукъм и някои от другите момчета по случая. Сондирах как върви разследването. — Махони впи поглед в очите на Рибън, които малко заподскачаха, отвърнаха на погледа за миг и после пак заиграха встрани. Беше забавно. По същия този начин Махони някога гледаше нарушителите и сега това му липсваше. — Има едно-две неща, за които трябва да поговорим.

Рибън реагира точно както някога нарушителите — напрегнато изучавайки обстановката зад Махони, сякаш се мъчеше да запамети стената, прозореца или входната врата.

— Първо, добра новина. Току-що говорих с господин Гебън.

— Така ли?

— И нали помниш оная награда, за която казвах?

— Награда? — Рибън се намръщи. После кимна. — Да, наистина, спомням си, че ти спомена за това.

— Ами, той ме упълномощи да дам сега част от нея.

— Още никого не сме заловили, Чарли. — Рибън се изсмя.

— Е, казах му, че се справяш добре и той иска да покаже своята подкрепа.

— Много любезно от негова страна, Чарли.

— Той е щедър човек. Но се боя, че трябва да поговорим за нещо. Малко неприятна ситуация.

— Неприятна.

Рибън близна ръба на чашата си и Махони с наслада го остави да се поизмъчи цяла минута, преди да каже:

— И пак повтарям, не искам да се налагам. Ти командваш тук, Стив.

— Ценя твоето мнение. Ти наистина си по-добър специалист от всички нас. — Рибън изглеждаше съвсем объркан и се опита да намери спасение в скоча. Той отпи голяма глътка и се залови да си налива нова чаша.

— Неприятно ми е да говоря.

— Хайде, давай, Чарли.

— Ами, става дума за този Бил Корд.

Бил Корд спря в алеята на кметството и видя трима полицаи да стоят пред нов „Нисан Патфайндър 4×4“. Беше прекрасен. Корд му се възхити. Той смяташе, че няма нищо нередно да купуваш вносни неща, щом качеството е по-добро от американското. Самият той би имал известен проблем при плащането в този случай и тъй като бе пробвал да кара „Патфайндър“ знаеше, че в момента се любува на возило, струващо повече от двайсет хиляди долара.

Корд отмести погледа си от джипа и насочи вниманието си към тлъстата фигура на Дод Хъмфрис, на когото помогна да слезе от патрулната кола и го поведе през паркинга. Минавайки край джипа, Корд попита мъжете там:

— Кой е щастливият татко?

— Стив го купи.

Корд избухна в искрен смях.

— Стив Рибън?

— Наистина. Отишъл право в търговското представителство и тази сутрин го докара.

— Да му се не види. Щеше да си кара оня додж, докато не се разпаднеше. — Корд огледа блестящия хром и металния оттенък на тъмночервения лак и каза на Ланс Милър: — Той създава лош прецедент. Сега всички ще искат да карат такива мощни коли.

Влязоха в крилото на шерифството. Половината състав бе навън да оглежда новата кола на шерифа. Джим Слоукъм преглеждаше някакви писма. Корд предположи, че това са безпредметни признания и сведения, които съпътстват всяко нашумяло разследване.

— Дод, не можеш да продължаваш да правиш това — рече Корд на своя арестант.

— Да правя какво? — сънливо попита мъжът.

Неговият пикап „Тойота“ бе блъснал едната подпора от рекламното табло на фуражите „Пурина“ и бе съборил нарисуваната шейсетфутова крава. Милър го отведе в арестантската килия в дъното. Когато той се върна, Корд вдигна поглед от рапорта по задържането.

— Две цяло и четири. Той е пиян далеч над юридическите норми. Вече мисля, че е и юридически мъртъв.

Милър каза:

— Не знам как е юридически, но сега драйфа и от гащите му се сипят парчета от предното стъкло. Целият под е оплескан.

Корд рече:

— Дай му хартиени салфетки и го накарай да почисти всичко. Никой не бива да се напива така в делнична сутрин.

— Този път ще загуби шофьорската си книжка — каза Милър.

— Едва ли има значение — отвърна Корд. — Това беше последната му кола.

Стив Рибън се появи на прага и погледна Корд.

— Искам да поговоря с тебе за минутка, Бил.

Корд го последва в кабинета му и шерифът затвори вратата. Рибън седна и опъвайки кожата на бузите си, започна да потупва по нея с молив. Корд реши, че разговорът ще бъде дълъг и седна на стола отсреща.

— Бил… — Моливът престана да бъде използван като палка за барабан и с трясък се приземи върху бюрото. — По дяволите тая бюрокрация, Бил.

Корд чакаше.

— И в окръга, и в щата, и всичко друго.

— Добре, какво има, Стив?

— Обади ми се Елисън.

— Аха.

— Бил, страшно ми е трудно да ти го кажа.

Корд се засмя без настроение.

— Тогава бързо го изплюй.

Рибън каза:

— Случаите Гебън и Роситър ще бъдат поети от окръга.

Няколко секунди бяха нужни, преди лицето на Корд да пламне.

— Значи от окръга.

— Т. Т. ще ръководи нещата.

— Е, Стив, според закона окръжното управление може да поеме всяко разследване за убийство, което пожелае. Но въпросът е, че това никога…

— Бил.

— Въпросът е, че това никога не се е случвало досега. Добре. Малко съм ядосан. Значи така. Мисля, че нищо не сме направили, за да предизвикаме така Елисън.

— Заради оная ситуация в общежитието.

— Каква ситуация?

Рибън огледа счупения си молив.

— Смятат, че ти си изгорил писмата и дневника й, Бил.

Корд нищо не каза.

— Според тях е странно, че ти си отлетял за Сейнт Луис толкова скоро след убийството. Когато там не си намерил нищо, ти си отишъл в студентската й стая, взел си ги и всичко си изгорил. Не ме гледай така, Бил. Смятат, че си се опитал да прикриеш нещо между нея и теб. Следващия месец ще има анкета и докато тя не приключи, ти си отстранен от разследването.

4.

Прапрапрадядото на Уинтън Кресги, който се казвал Чарлс Монро, бил един от двамата роби в малка ферма близо до Форт Хенри, щата Тенеси. Разправяха, че когато официалното премахване на робството влязло в сила от 1 януари 1863 година, Монро отишъл при господаря си и рекъл:

— Съжалявам да ви го кажа, господин Уокър, но има нов закон, според който вие вече не можете да притежавате роби, включително и нас.

— В Нашвил ли са направили това? — попитал Уокър.

Монро отвърнал:

— Не, сър, направили са го в столицата, тоест Вашингтон.

— По дяволите — рекъл Уокър и добавил, че щял да го провери. Тъй като и той, и жена му били неграмотни, те трябвало да помолят някого да им каже нещо повече за този закон. Очарователната им простодушност се проявила в техния избор на Абигайл, втората им робиня, да потвърди новината. Тя сторила това, като прочела една смела аболиционистка листовка, която просто препечатвала Прокламацията, избягвайки неудобното обсъждане на Линкълновата юрисдикция относно освобождаването на роби в Конфедерацията.

— Дяволска работа, той е прав — казал Уокър.

После пожелал на Монро късмет и го попитал дали случайно не се интересува да остане срещу заплащане и Монро отвърнал, че ще се радва, а после се уговорили за надницата, храната и квартирата и Монро продължил да работи във фермата на Уокър, докато не се оженил за Абигайл. Семейство Уокър им направили сватба и Монро нарекъл първия си син Уокър.

Семейна история.

И вероятно разкрасена и не съвсем точна като всяка друга. Но според Кресги най-интересното беше как неговите деца реагират на тази история. Най-големият му син, Дарил, осемнайсетгодишен, бе ужасен, че произхожда от роби и не желаеше този факт изобщо да се споменава. На Кресги му бе неприятно, задето момчето така се срамува и мърмореше, че щом е черен и е израсъл в Съединените щати, а не в Африка, от къде на къде ще се шокира така?

От друга страна, най-голямата дъщеря на Кресги, шестнайсетгодишната Сефана, често говореше за участта на Монро. Точно така я наричаше тя. Участ. Тя се възмущаваше, че Монро се е върнал да работи за Уокър. Възмущаваше се, че не е пуснал куршум в главата на господаря си и не е подпалил фермата. На стената си Сефана бе закачила плакати на Спайк Лий и Уесли Снайпс. Кресги все отлагаше сериозните разговори с красивата си дъщеря.

Петото дете на Кресги, наречено на въпросния прародител, беше на осем години и обичаше историята. Чарлс често искаше да я изиграят, настоявайки Кресги да вземе ролята на господин Уокър, докато Чарлс се въплъщаваше в някой, вероятно неразличаващ се от своя съименник. Кресги се чудеше какво ли би казал за своя прародител най-малкият му двегодишен син, когато научеше тази история.

Тези мисли натрапчиво занимаваха ума на Кресги, докато се опитваше да чете, седнал в масивния въртящ се стол. Той усети, че се задушава и нервно стана, тръгвайки към прозореца в другия край на кабинета. Протегна ръце, подпря се на перваза и направи дузина лениви опори, после още дванайсет и още дванайсет, докато подуши миризмата на пот през ризата си. Прозорецът гледаше не към затревеното каре на вътрешния двор, а към ивица от търговската част на Ню Лебънън и витрини на магазини. Беше неспокоен и мускулите му потръпваха от нелепото натоварване, в този комфортен кабинет, в комфортен университет, бял университет, където трябва да сдържаш нервите си, да даваш обяснения и всичките му заподозрени бяха добри студенти и доста се стараеха и само малко скитосваха.

Той седна на перваза и огромните му рамене се смъкнаха.

Историята на неговия прародител беше настроила Уинтън Кресги към размишления за основния му проблем — той не беше това, което му се искаше.

А му се искаше да е ченге.

Можеше да е ченге в Де Моин. Можеше да е ченге в Кейп Джирардо, Мисури. В Сандуич, Илинойс. Би могъл да е ченге, което събира такси на междущатска магистрала, ако също така му даваха да патрулира голяма част от времето в мощен четирицилиндров додж, за да догонва превишаващите позволената скорост, да залавя насилниците на деца и да спира пияните шофьори.

Най-ироничното беше — не, това бе просто непоносимо — че всеки ден Кресги получаваше автобиографии и молби на ченгета от цялата страна. От истински ченгета! Те искаха да работят за него. Драги господине, като полицейски служител от десет години, аз търся работа в частна охранителна служба и бих желал да ме имате предвид за каквато и да е работа, която може да се отвори…

Същински туш! Това вече е твърде много!

Кресги бе готов да падне на едрите си колене, за да целуне пръстена от завършването на полицейската академия на който и да е от кандидатите и моментално да замени службата си. Какви ли не специалисти искаха да седнат в кожения стол на Кресги и да се въртят насам-натам, прекарвайки трите часа между началото на работния ден и обедната почивка в решаване как да се разпредели охраната.

А нима Уинтън Кресги искаше нещо друго, освен да обхожда участъка си?

Искаше да кара патрулна кола, искаше с ритници да разбива врати на заподозрени в убийство, искаше да притиска търговците на наркотици към грапави тухлени стени и да им крещи: „Къде е тайника?“. (Така ли го наричаха? Беше научил доста, но много неща не бе усвоил.)

Ала той си имаше един сериозен проблем. Първата цел в живота на Уинтън Кресги бе да стане ченге. Другата му цел обаче беше заплатата му да надвишава числото на годините му. Сега получаваше петдесет и три хиляди долара годишно (тъй като бе на четирийсет и две години, той се гордееше с това постижение). Ето защо се намираше като в примка. Хванат на въдица. Вързан. Уинтън Кресги получаваше заплата, която не бе недостижима за старши детективи или полицейски началници в големи градове, но абсолютно невъзможна за начинаещ полицай. Би трябвало да започне отново да учи без заплащане, после тежка служба, изкарвайки двайсет, двайсет и пет хиляди, дори заедно с извънредните. Ако бе ерген, Кресги щеше да се справи с такава промяна в кариерата. Ако бе само женен, би могъл да успее.

Но не и Уинтън Кресги, баща на седем деца. Той обичаше полицейската работа, но искаше и да е добър баща. Мислеше как да ги превъзпита. Представяше си как ще направи семейно събрание и ще им каже, че трябва да си затягат коланите. На татко заплатата ще бъде намалена наполовина и той ще стане ченге. (Божичко, той направо предвкусваше тишината във всекидневната, след като изтърсеше тази новина.)

Затова той само гледаше повторенията на полицейски сериали от рода на „Маями Вайс“ и подготвяше своите хора как да се справят със студенти, имащи емоционални смущения и с демонстранти, които можеха да се опитат да подпалят стадиона наблизо и държеше автоматичния си пистолет зареден на хълбока, в готовност да се справи с някой луд въоръжен нападател или снайперист, като го повали на петдесет ярда от хълмчето на университетския двор.

Ето това беше цялата полицейска работа на Уинтън Кресги.

Това, заедно с мислите за убийствата на Джени Гебън и Емили Роситър, запълваше повечето от времето му в този горещ следобед. Сега той отиде до бюрото си и започна да балансира книга върху ръката си, а после я подхвърли леко във въздуха, сякаш мяташе монета, за да вземе някакво решение. Всъщност точно това правеше и когато хвана книгата с лицевата корица нагоре, Кресги рязко излезе от канцеларията си.

Тази вечер стават две седмици, откакто тя умря. Необходими ми бяха цели четиринайсет дни, за да загубя случая.

Корд стоя цели пет минути пред автоматите за напитки и закуски, търсейки дребни пари, очаквайки изблици на гняв, които така и не настъпиха. Той пусна трийсет и пет цента и натисна за кафе, мляко и захар. Димящата течност се изля шумно в крехката картонена чашка.

Т. Т. Евънс се приближи, бръквайки в джобовете си. Корд му подаде шепа монети. Евънс си взе няколко и си купи сладкиш с фъстъчено масло.

— Съжалявам, Бил.

Корд отпи от кафето. Имаше солен вкус. Изглежда от автомата бе потекло заедно с кафето и пилешки бульон.

— Не знам какво става. Истинска бъркотия. Какво каза Рибън?

— Отстранен съм от случая. Щял да се бори срещу анкетата. Но едва ли ще му повярвам. Не си е мръднал и пръста, за да не ме изритат.

— Изгорените писма ли?

— Аха.

— Виждал ли те е някой да ги вземаш? Имат ли свидетел? Някакви отпечатъци? Каква може да е вероятната им цел?

Корд каза:

— Сега сме в етапа на гонене на вещици, Т. Т. Съответната процедура следва по-късно — след като името ми бъде достатъчно окаляно.

След като открият за Сейнт Луис. И тогава ще бъде твърде късно.

Когато Евънс заговори отново, потрепването в гласа му бе осезателно.

— Хамърбек ми нареди да проверя за всяко бягство и за скорошни изписвания от болницата в Гъндерсън.

— Това вече съм го чувал. — Корд поклати глава.

Евънс продължи:

— Да, а после да съм говорел с училищните педагози и психиатри тук в града и да видя дали нямат, разбираш ли, някакви пациенти с опасни наклонности.

— Нищо няма да ти кажат. Нали е лекарска тайна. Хамърбек би трябвало да го знае.

— Споменаваше се за това в една книга, която Рибън непрекъснато предлага на хората да четат.

Корд посочи някъде към Блакфут Понд.

— Емили е била съквартирантката на Джени. Не е ли прекалено странно за култов убиец да я избере за втората си жертва, а?

— Само ти предавам какво са ми казали.

— Знам това, Т. Т.

Евънс се взря продължително във вестник „Реджистър“, който бе в бюфета. Заглавието на първа страница гласеше: „Ужасът продължава с култова закана към момичето Стапълтън“.

— Какво е това? — попита той, посочвайки материала.

— Оказа се, че е приятелят, когото тя разкарала. Но вестникът трябва, както разбираш, да го припише на Лунния убиец. Дявол да го вземе… Е, случаят е твой сега, Т. Т. Казах ти какво открих съвсем наскоро, за тази интимна приятелка на Джени и за разправията й с някой, който не е бил твърде доволен от това. И че може да са ги убили, защото са били хомосексуални. А, и не забравяй Гилкрист. Той би ни казал доста неща за Джени.

— Не знам. Нареждането е, че трябва да се съсредоточим стопроцентово върху култовия момент. Да оставим връзката в университета и личния й живот. Това е заповед.

Корд затвори очи за момент и започна да ги трие.

— Ама че работа, дявол да го вземе. Първо, отнемат ми разследването. Второ, да оставим колежа. Освен това не искат и да чуят, че жертвата може да е имала интимна приятелка… Не знам какво става, Т. Т. Най-големият проблем в тоя случай не е убиецът, а ние. Добрите момчета.

— Така изглежда.

Корд изля кафето и каза:

— Знаеш ли какво си мислех. Ти се намираш в трудно положение.

— Защо?

— Да предположим, че е това, което ние с тебе смятаме — че не е психопат. Това ще означава много прахосано време, много паника и вестникарски истории как службите са тръгнали в погрешна посока. Ти просто нямаш изход в целия този случай.

— Това е вярно, Бил. Надявам се, няма да се обидиш ако ти кажа, че ако обратното се окаже вярно…

— Ти ще бъдеш на почит и с повече власт. Но заедно с Елисън и Рибън точно до теб, особено за изборите през ноември.

— Разбирам те напълно. Ала просто искам да хвана тоя тип, който и да е той. Само това ме интересува. Не ме бива в политиката. Хората като че ли използват смъртта на ония момичета за собствена облага. Изопачават нещата. Направо ми се повдига.

Евънс довърши сладкиша си и смачка опаковката на малка топчица. Той се огледа наоколо и добави тихо:

— Знам, че си отстранен и сега ще разчистваш шосетата от пияници, но понеже ми даваш всичките си бележки и дири, все пак е честно и аз да ти отвърна с нещо.

— Какво?

— Нали ти казах, че някой е наредил да прекратим всичко във връзка с колежа. Заповедта дойде от Рибън и Хамърбек. Но знаеш ли кой им е пуснал мухата?

— Знам, естествено. — Корд направи гримаса. — Декан Ларъби.

— Не е — рече Евънс. — Бил е един твой приятел, Ранди Сейлс.

Корд се замисли.

— Така, така. Хубаво е да го зная… Но ти не си ме чул да казвам това.

— Нищо не съм чул — обеща Евънс.

Излизайки от бюфета, Бил Корд се сблъска с мощната фигура на Уинтън Кресги.

— О, извинявай — любезно каза Корд и се усмихна, преди да си спомни, че беше ядосан на шефа на охраната.

Кресги премигна и понечи да се усмихне, преди и той да се сети, че също беше ядосан. Игнорира Корд и пак продължи разговора си с Джим Слоукъм, застанал до неговата врата с отворена книга в ръка, сочейки някакъв пасаж.

— Да, шефе — казваше Слоукъм на Кресги. — До голяма степен държим нещата под контрол. Но аз ценя вашата загриженост.

— Всъщност искам да ви кажа, че трябва да прочетете това… — Гласът на Кресги звучеше така, сякаш спореше с войнствена сервитьорка.

Слоукъм рече студено:

— Ситуацията при нас е доста напрегната, както сигурно предполагате…

Корд излезе от сградата. Качи се в служебната си кола и запали двигателя. Уинтън Кресги се появи на входа и тръгна към своя „Олдсмобил“, паркиран на две празни места разстояние от Корд. Автомобилът на Кресги беше чудесен, нов. Май всички имаха нови коли, освен Корд. Кресги метна книгата на предната седалка и после отвори вратата. Влезе в колата и я запали. Двамата мъже седяха в колите си на двайсет фута разстояние един от друг, взирайки се право напред, докато двигателите им работеха на място.

Доста напрегнат, Корд изключи двигателя, изчака малко, а после отиде при Кресги.

— Може ли да поговорим?

Кресги също изключи и излезе. Изправи се, по-висок от Корд и много по-тежък.

Корд рече:

— За миналата седмица… Искам да обясня, че съжалявам. Отначало смятах, че не си прав, и ще ти кажа, че то нямаше нищо общо с твоята личност или нещо подобно, но може би наистина съм бил такъв, какъвто ме нарече и ако е така, аз се извинявам.

Последва напрегнато мълчание и Корд не можа да измисли нищо друго, освен да протегне ръката си. Кресги гледаше надолу и изглеждаше като притиснат в някой ъгъл. Той пое ръката, стисна я здраво и после я пусна.

— Понякога кипвам.

— Май доста се вживявам в подобни разследвания. Те могат съвсем да те разцентроват.

— Разбрах това. — Той кимна с гримаса към шерифството.

— Какво правеше там?

Кресги измъкна книгата от колата.

— Днес я свърших. Не казвам, че съм експерт, но според мен вие търсите не когото трябва.

Корд погледна корицата. „Психопатология: Том трети. Криминално поведение“.

— Слушай. — Кресги отвори книгата, намери подчертан абзац и прочете: — „При изследване на психопатични и социопатични (използвани тук като синоними) убийства в Англия, Шотландия и Северна Ирландия, проведено от 1956 до 1971 година, ние (Ървин и Харингтън, 1972 г.) направихме извода, че броят на убийствата, действително повлияни астрологически или астрономически, са изключително редки. От всички осемдесет и девет психопатични убийци, осъдени за своите престъпления, фактически само един е бил мотивиран да извърши убийство в пълнолунна нощ. При пространни разпити и проучвания на данни в родния град на този мъж, Манчестър, стана ясно, че той е убивал безразборно животни и хора, пет пъти годишно през последните петнадесет години, винаги в нощта на пълнолунието. Не е имал сексуален контакт с жертвите си и всъщност е считал за отблъскваща подобна идея. От друга страна, Скотланд Ярд съобщава, че от 1961 година насам, единственият период, за който има подобни данни, едва десет убийства годишно са били извършени в нощи на пълнолуние, под маската на психопатични проявления, когато всъщност истинските мотиви на престъпника за убийството са били отмъщение, кражба, изнасилване и организирана престъпна дейност.“

— Прочете ли им това? — Корд кимна към службата.

— Направих опит. Не се заинтересуваха.

— Може ли да ти я заема? Да си препиша част от това? Малко е сложничко и искам бавно да го изчета.

— Трябва да я върна най-късно вдругиден.

— Аз сам ще я върна. Още тази вечер. — След малко Корд попита: — Ако смяташ, че не е психопат, към кого би се насочил?

— Никой не се е заинтересувал особено от моето мнение.

— Кажи ми. Просто ей така.

Кресги рече:

— Отначало бях почти сигурен, че е любовникът на момичето. Преподавател или студент. Трябва да видиш какво става там, в студентското градче. Младежи, живеещи самостоятелно. Правят каквото им скимне. Доста благоприятно за преподавателите — и мъже, и жени, наистина. Ето защо това беше първоначалната ми мисъл. Но после… — Ръката на Кресги се вдигна, изпъвайки се като за поздрав и после той стисна юмрук. Погледна Корд очаквателно.

— Не разбирам?

Кресги каза:

— Ами, виждаш ли, ножът. Затова сега смятам, че е било дете, може би някой хлапак.

— Аха. — Корд кимна разсеяно и после рече: — Какъв нож?

— „Аз идвам в мир.“ — Кресги отново вдигна длан и я затвори в юмрук. — „От земя, която е тук и все пак я няма тук.“

— Аха. За какво говориш?

— Не си ли гледал „Изгубеното измерение“?

Корд призна, че не го е гледал.

— Филма. Даваха го в „Дюплекс“ преди два месеца.

— Не си спомням. — Корд започна де се сеща за някакъв филм със същества, които имаха червени очи. — А, чакай, не беше ли това с някакви змиеподобни създания?

— Да. „Хононите“. Те се биеха с „наряните“ в „изгубеното измерение“.

— Но какво е… — Той вдигна ръка и я стисна в юмрук.

— Поздравът на „наряните“. — Корд пусна баритонния си смях. — Не си ли спомняш?

— Не.

— Да не искаш да кажеш, че вашите хора не знаят?… За оня нож? Който е там, в торбичката.

Култовият нож.

— Видях го на масата на полицая… — поясни Кресги.

— Ами оня символ върху ножа? От филма ли е?

— Значи наистина не сте знаели, така ли?

Корд вдигна ръка към очите си.

— Не мога да го повярвам! — Той се обърна към службата. — По дяволите, трябва да им кажа.

Но изведнъж се спря. Втренчил поглед към старата страда на кметството, той започна да смуче бузата си отвътре.

— Уинтън, искаш ли да се поразходим?

— Защо не? Можем ли да тръгнем с патрулната кола?

— Разбира се. Само че не мога да използвам сирената.

— Няма значение.

5.

Пристигнаха в магазина за играчки точно когато затваряха. Двамата високи мъже закрачиха към вратата. Кресги застана неловко с ръце на хълбоците докато Корд почука. След малко собственикът се появи.

— Можеш ли да ни отвориш, Оуен? Важно е.

— Затворил съм, Бил. Време е за вечеря.

— Хайде, отвори. Трябва да говорим с теб. По работа.

— Не можеше ли да ми се обадиш…

— Служебно е, Оуен.

Набитият мустакат мъж с карирана риза и сини джинси отвори вратата. В магазина беше почти тъмно. Наредените покрай стените костюми, шлемове и маски на чудовища придаваха зловещ вид на обстановката, сякаш се намираха в музей на восъчни фигури през нощта. Някаква играчка в дъното на магазина излъчваше червена мигаща светлина. Корд се огледа и щракна осветлението. Той премигна и се запъти към един рафт, който зърна точно зад Оуен. Взря се в трийсетина малки ками, също като намерената под Джени Гебън.

— Какви са тия неща?

— Какво смяташ, че са? — Сякаш Корд го бе попитал кой е Джордж Вашингтон.

— Оуен.

Той отвърна:

— Това са ножовете на „наряните“ от „Изгубеното измерение“.

— Какъв е този знак?

Оуен въздъхна.

— Това е символът на „нарянската империя“. — Той протегна ръка, както бе направил Кресги преди това. — „Аз идвам в мир, от…“

— Да, да, зная — рече Корд. — Кинокомпанията ли ги прави?

— Дали са лиценз на някой в Китай или Корея да ги произвежда. Продават всякакви неща. Шлемове, „лазерни“ пушки, пелерини от „измерението“, пояси… Всичко, дето е в тоя филм.

Кресги каза:

— Той не помни филма.

— Не помниш ли? — учуди се Оуен. — Ами също като костенурките „нинджа“ преди няколко години. Тениски. Играчки. Нещо като сувенири.

— Колко от тия ножове си продал?

— Те вървят най-добре.

Корд хвърли поглед към Кресги и рече:

— Предполагах, че е така. Но колко?

Оуен отвърна:

— Това май е третият рафт, който презареждам. Защо?

— Свързано е с едно разследване.

— О.

Корд извади писалка и я подаде на Оуен заедно с пакетче от празни картончета. Помоли го:

— Би ли ми дал имената на всички, на които си продал от тия ножове?

— Майтапиш се. — Оуен се изсмя и после погледна Кресги. — Той се майтапи.

Кресги рече:

— Не, мисля, че не се майтапи.

Усмивката на Оуен угасна.

— Почти всяко дете в Ню Лебънън си е купило по един нож. Ще ми трябва един час да си припомня поне половината от тях.

— Тогава по-добре веднага да започнеш.

— Ей, Бил. Време е за вечеря.

— Колкото по-бързо ги напишеш, толкова по-скоро ще хапнеш.

Бил Корд спря патрулната кола на паркинга точно до огромната табела на „Реджистър“ — името бе със завъртяния шрифт отпреди сто години, както се изписваше и заглавието на вестника. Двамата с Кресги слязоха от колата и отидоха в рекламния отдел. Момичето на гишето прехвърли дъвката си веднъж и я скри някъде из устата си.

— Добър ден, господа. С какво мога да ви помогна?

Корд каза:

— Миналата седмица се обадих за пускане на едно съобщение като част от разследване в Ню Лебънън.

— О, за онова момиче, което бе убито. Чух, че имало още едно.

— С вас ли разговарях?

— Не, тогава е била моята шефка, Джулиет Фринк. Тя излезе. Но аз мога да приема поръчката. Колко време искате да излиза?

— Седмица, струва ми се.

— Какъв размер?

Корд погледна образците с рекламни обяви под помътнелия плексиглас, който покриваше щанда.

— Как мислиш, Уинтън?

— Май ще е добре да е нещо по-голямо, нали?

Корд посочи един от образците.

— Предполагам, този размер.

Тя погледна.

— Значи две шпалти по триста и петдесет пункта. — Записа си. — В коя част от вестника искате да бъде?

— О. Не съм помислял. Първата страница?

— Не слагаме обяви на първата страница.

— Ами не знам. Кой е най-четеният раздел?

— Първо комиксите, а след това спорта.

Корд рече:

— Мисля, че не можем да пуснем такава обява на страниците с комикси.

— Но при спорта можеш да изгубиш жените — възрази Кресги.

Служителката каза:

— Аз чета спортната страница.

— А ако е при филмовите реклами? — предложи Кресги.

— Звучи добре — съгласи се Корд.

Тя си го записа.

— Джулиет каза, че имате отстъпка като държавна служба. Тогава ще бъде четиристотин осемдесет и четири долара и седемдесет цента. Ще искате ние да го наберем, значи още двадесет и пет долара. Имате ли снимки?

Корд трепна. Представи си следата, която бе оставило въжето по шията на Джени Гебън, рибарската кука, закачена за Емили Роситър.

— О, не. Само думи. — Той написа текста на обявата. Извади портфейла си и й подаде своята кредитна карта. Тя я взе и се отдалечи за проверка.

— Как така — попита Кресги. — Значи плащаш и после ти възстановяват сумата?

Корд се подсмихна.

— Мисля, че трябва да го знаеш, току-що ме освободиха.

Кресги строго смръщи широкото си лице.

— Човече, да не си уволнен?

— Временно отстранен.

— Защо?

— Твърдят, че съм взел някакви писма от стаята на Джени.

— Взел ли си ги? — попита Кресги, но така простодушно, че Корд се разсмя.

— Не — отвърна той.

— Май не изглежда справедливо — рече Кресги. После добави: — Искаш да кажеш, че ти лично плащаш за тази обява?

— Да.

Но не можа да плати, както се оказа. Служителката се върна смутена.

— Съжалявам, офицер… Казаха, че сте надвишили кредита си. Няма да я приемат. — Тя му върна картата.

Корд почувства спонтанна нужда да обясни. Но това означаваше да й разкаже дълга история за две деца — едното с първично изоставане в четенето — и за психиатърка, за нов хладилник, за много ролки изолационен материал по таванското помещение и за едно момче, което след няколко години ще постъпва в колеж.

— Ами… — Той се вгледа за решение в дъното на задръстения рекламен отдел.

Кресги рече:

— Госпожице, Одън има сметка при вас, нали?

— Университета ли? Да, сър. Студентски отдел. Обяви за представления и спорт. Миналата есен бях на мача по случай откриването на учебната година. Никога няма да го забравя.

— Да, беше мач и половина — каза Кресги. — Може ли това да се пусне за сметка на колежа?

— В колежа ли работите?

— Да, госпожице — отвърна той. Извади картата си за самоличност. — Аз ще направя поръчката. По принцип това си е работа на колежа.

Тя разрови под гишето и измъкна един формуляр.

— Само подпишете тук.

— И така, пускайте тази обява две седмици и я оградете с ивица както ей онази.

— Ще го имате.

— Това е наистина чудесно от твоя страна, Уинтън — рече Корд. — Страшно съм ти благодарен.

— Хората все забравят — тихо каза Кресги, — че те бяха и мои момичета.

Корд прекара вечерта в разговори с родители на момчета, които си бяха купили ножове на наряните от „измерението“. Той се държеше непринудено и шеговито, гледайки да ги предразположи. Не, не, ние не подозираме Тод, Сами, Били, Албърт изобщо, ами че нали той е в научния клуб заедно с Джейми…

— Аз просто събирам информация — казваше им той.

Те кимаха сериозно, отговаряха на всичките негови въпроси и се усмихваха на шегите му.

Но бяха уплашени.

И мъжете, и жените, всички бяха уплашени.

Второто убийство бе потвърдило култовата теория. Това, което Корд бе заявил на румената Гейл Лин Холкъм, се бе оказало съвсем погрешно. Наистина имаше от какво да се страхуват. Според добрите граждани на Ню Лебънън самият Сатана бе пристигнал, с две убийства досега и възнамеряващ да извърши и други.

Корд ходеше от къща на къща и изслушваше разказите на родителите, без изключение, за местонахождението на всяко момче през всяка минута от вечерта на 20 април — а подобно нещо бе възможно, Корд го знаеше като баща, само ако всички тези родители бяха превъртели психически.

Разбира се, той доста прозираше през мъглата, но все още нямаше никакви догадки.

Вече късно, около полунощ, някаква полузабравена мисъл започна да гложди съзнанието на Корд. Тя съдържаше разпоредби на шерифството и той си припомни нещо за служители, продължаващи да се занимават с полицейска работа въпреки отстраняването им от длъжност и че те се считат за виновни, задето се представят като шерифски пълномощници. В уморения му мозък се появи думата „нарушение“, макар че това би могло да бъде по-скоро „углавно престъпление“.

Изведнъж се почувства страшно изтощен и се прибра вкъщи.

Насред алеята бе седнал полицай от окръжното управление, заместващ Том за вечерта. Корд му благодари и го изпрати да си върви. Влезе в къщата. Децата вече бяха заспали. Жена му също. Корд бе благодарен за това. Не гореше от нетърпение да каже на Даян, че е отстранен.

На следващата сутрин той стана рано. Целуна Даян, избягна възможността да й съобщи неприятната новина и се измъкна на тайна среща с Т. Т. Евънс. Видяха се навън зад шерифството на отъпканото място, което полицаите понякога използваха за импровизиран баскетбол. И двамата се чувстваха като шпиони или тайни агенти срещу наркотрафика, крачейки скритом от тъмните прозорци на управлението.

Корд му съобщи за ножа и Евънс се плесна по челото.

— По дяволите, гледал съм го тоя филм.

— Аз също, Т. Т., и се обзалагам, че всеки полицай ей там вътре също го е гледал — шепнешком рече той. — Обзалагам се, че Рибън има дори книжката с комиксите. Говорих навярно с трийсетина души снощи. Ето го списъка заедно с моите бележки. Всъщност нищо съществено.

Евънс взе листа.

— Пази се, Бил.

Корд се потупа по кобура.

— Нямам предвид това. Май забравяш, че си отстранен.

— Това нещо е твърде важно, за да го оставя на Рибън. Взе ли онова, за което те помолих?

Евънс подаде на Корд найлонова торбичка, съдържаща зелената компютърна счетоводна справка, която бяха намерили в обгорения варел.

— Да не я загубиш, Бил. Всъщност аз поемам риск.

— Мисля, че съм намерил специалист, който може да помогне.

— Прегледах нещата около Гилкрист. Зарежи го. Той е отлетял за Сан Франциско, за да чете някакъв доклад в съботата преди убийството на Джени и е бил все още там, когато Емили е била убита. Мисля, че дори още не се е върнал.

— Все пак би могъл да говориш с него. Той вероятно познава някои от приятелите на Джени. Или приятелките.

— Може да го поразпитам дискретно. — Евънс добави: — Затънахме с тая работа около психичноболните. А и следите с окултната литература не водят до никъде. Цялата история с култа изглежда крехка като мартенски лед. Мисля, че трябва да го кажем на Хамърбек и Рибън.

— Изчакай малко — мрачно рече Корд. — Защото в следващия момент ти също ще изхвърчиш от разследването и Джим Слоукъм ще бъде нашият нов главен детектив.

— Хайде де — рече развеселено Евънс, — тогава ще имаме възможност да четем за върколаци и вампири.

— Госпожо Корд? Здравейте. Казвам се Бен Брек.

Даян застана нащрек, докато говореше по телефона. От жизнерадостния мъжки глас тя предположи, че е някакъв продавач.

— Да?

— Аз съм от експерименталното училище към Одънския университет. Говорили сте с приемния отдел за частен учител, нали?

Значи се оказа, че е наистина някакъв род продавач, но все пак Даян се заслуша. Брек продаваше нещо доста интересно.

— Аз съм гостуващ професор от Чикагския университет. Забелязах молбата на дъщеря ви в катедрата по Специална педагогика.

И колко ще струвате, доктор Гостуващ професор от Големия град? По сто на час? По двеста?

— Дъщеря ни посещава Риса Паркър, психиатър в града. Тя ми препоръча да й намерим специален частен учител.

— Чувал съм за доктор Паркър. — После Брек добави: — Преподавал съм доста и сметнах, че бих могъл да ви помогна.

— Доктор Брек, благодаря ви за обаждането, но…

— Парите.

— Моля?

— Безпокоите се за таксите в Одън. И изобщо не ви виня. Те са просто възмутителни. Самият аз не бих могъл да ги платя.

Божичко, доктор с чувство за хумор. Колко приятно.

— Това наистина ме притеснява — призна си Даян.

— Е, мисля, че ще ме намерите за доста приемлив. Таксата ми е двайсет долара на час.

Брек назова цифра, от която Даян би пребледняла допреди две седмици; сега обаче тя се чувстваше така, сякаш бе намерила цял куп пари.

— Само толкова?

— Действително искам да използвам резултатите от напредъка на дъщеря ви в моето научно изследване. Анонимно, разбира се. Определено е да публикувам своите изводи в списанието „Америкън Джърнъл ъф Сайколоджи“. И пиша книга в помощ на учителите, за да откриват проблемите на деца със затруднения в обучението.

— Ами, просто не знам…

— Надявам се, че ще си помислите, госпожо Корд. От формуляра за прием се вижда, че вашата Сара има много потенциал.

— Досега работили ли сте с ученици като Сара? — попита Даян.

— Стотици. В мнозинството от случаите сме съкращавали пропастта между четивната и хронологичната възраст с петдесет процента. Понякога и с повече.

— Какви са подходите?

— Методът на обратната връзка, наставничество, поведенчески похвати. Нищо революционно. Никакви лекарства или медицинско лечение…

— Сара не се чувства добре с лекарства. Имаше някои лоши реакции при приемането на риталин.

— Не използвам нищо подобно.

— Добре — рече Даян, — ще говоря със съпруга си.

— Надявам се да ми се обадите. Мисля, че двамата със Сара ще си помогнем много един на друг.

Т. Т. Евънс влезе в шерифството на Ню Лебънън, метна поглед към надписа и попита:

— Кой е закачил това?

Джим Слоукъм вдигна очи от сутрешния „Реджистър“ и рече:

— Аз го сложих.

— Би ли го свалил, моля те?

— Разбира се. Нищо лошо нямах предвид. Помислих си, че ще бъде нещо като напомняне. За бойния дух, нали разбираш.

Евънс седна зад бюрото си. Отгоре имаше петнайсет писма от хора, които твърдяха, че знаят кой е убиецът, защото са го сънували (осем от тях) или са имали психични видения за него (четири), или са влезли във връзка с жертвите по време на сеанс (двама). Останалата кореспонденция беше от човек, обясняващ, че в свой предишен живот е познавал Джак Изкормвача, чийто дух се е материализирал в жилищен комплекс край Хигинс. Имаше и двадесет и девет телефонни съобщения за случая. Първите два номера, на които Евънс се обади, бяха до прекъснати телефони, а на третия се оказа записан мъжки глас, описващ колко много обича да смуче полов член. Евънс затвори и даде на Слоукъм останалите телефони, за да ги провери.

Новината на Корд за ножа хем го обнадежди, хем и го потисна. Насърчи се от нея, защото това бе солидна следа и като всяко ченге той предпочиташе да приеме едно-единствено твърдо доказателство пред дузина медиуми или цяла седмица с най-умни хипотези. Но новината също така угнети Евънс, защото това означаваше, че насоката на разследване, която бе наследил, изглежда съвсем безнадеждна. Сега си припомни предупреждението на Корд, че той просто няма изход, което отначало бе игнорирал. Рибън не бе доволен от материала в „Реджистър“ тази сутрин. „“Култовото" оръдие при убийствата от Одън е играчка от филм." Шерифът бе казал хладно: „Твоите момчета трябваше да проверят това още от самото начало“.

Моите момчета.

Евънс се зае с купчина сведения за изписани пациенти от психиатрична болница в Хигинс. След десетина минути вратата се отвори и на прага неловко застана мъж в сини джинси и работна риза. Евънс сбърчи чело, опитвайки се да си спомни кой е. Отне му една минута.

Мъжът с червената шапка, но сега беше без шапката.

— Детективе?

— Влезте.

Мъжът каза:

— Ами всъщност, сетих се, че може да искате да го знаете. Нали ме питахте за ония момчета, дето ги видях вечерта, когато онова момиче беше убито. Момчетата до езерото? Тъкмо си тръгвах преди малко и тогава едното от тях се появи. Държеше въдица, но не ловеше риба, просто си вървеше и се оглеждаше наоколо. Дали това не е Лунния убиец?

Евънс се изправи и попита:

— Сега там ли е?

— Беше там, когато си тръгвах.

— Милър, хайде ставай, двамата ще се поразходим.

Каква е всъщност причината?

Защо това момче е твой приятел?

Джано нямаше никакъв отговор. Филип беше откачен. Беше дебел и имаше лоша кожа — не само пъпки, каквито всички имаха, та дори и Стив Снелинг, дето можеше да свали всяко момиче, което пожелаеше. Кожата му не бе просто мръсна. Зад ушите тя беше винаги сива. А и дрехите му почти никога не бяха чисти. Миришеше лошо. И нищо не спортуваше. Не можеше да играе дори софтбол, да не говорим за гимнастика. Джано си спомни, когато приятелят му се мъчеше да се вдигне на успоредката и той наблюдаваше с ужас как дървените лостове се огънаха почти до счупване от тежестта му.

Защо бяха приятели?

Днес следобед Джано вървеше около Блакфут Понд, стиснал в ръце издрасканата сива въдичарска кутия, въдицата и макарата. Крачеше и се мъчеше да не мисли за оная ужасна нощ на 20 април. Чувстваше се зле. Не бе потиснат, а бе уплашен, почти изпаднал в паника. Сякаш някой кряскащ воин от хононите в невидима мантия от Измерението препускаше към него отзад, готов да скочи, ето го идва, идва, идва, за да го разкъса. Сърцето на Джано биеше лудо в гърдите му, загрявайки кръвта му и той усещаше как ужасът го облива като с горещи пръски вода. Като с пръски от сперма.

Той си представи как момичето лежи в тинята, със свити побелели пръсти на ръцете, очите й почти отворени, с голи стъпала с дълги пръсти…

Не, не, не! Тя не е актриса във филм, на трийсетфутов екран, там, в градското кино. Тя е точно това, което е: хубава, тежка, миришеща на мента, на трева и ароматни цветя. Неподвижна е. Не диша. Тя е мъртва.

Джано потръпна, чувствайки как войските на хононите го обграждат, и видя, че се е втренчил в смачканите кални сини цветя до краката си. Помисли си как Филип удавя другото момиче, като го притиска надолу. И какво сега ще прави Джано? С кого може да говори? С никого… Вълната на паниката се надигна и той едва си пое дъх.

Постепенно се поуспокои.

Защо той е твой приятел?

Е, двамата с Фатар наистина доста си говореха за научна фантастика. И за филми. И за момичета. За човек, който никога не излизаше с момичета, Филип беше голям експерт по секс. Жива енциклопедия от термини, които всеки петнайсетгодишен би трябвало да знае. Казваше на Джано как гей мъжете си движат ръцете по задниците един на друг и как можеш да познаеш дали едно момиче е девствено по начина, по който се навежда да си завърже обувките.

Но Джано реши, че най-много ги свързва тяхната омраза към бащите им. Фатар се боеше от своя и имаше за какво, защото неговият старец беше съвсем побъркан. (Веднъж, в навечерието на празника Вси светии, таткото на Филип бе влязъл в двора, прокраднал се зад маскираните деца, носейки кървави кравешки черва. Просто се блещеше там, пред напълно ужасените деца.) Но бащата на Джано бе още по-лош. Той бе като хононски воин, скрит в мантията на измерението и се движеше в къщата така, сякаш Джано не съществуваше. Промъкваше се край него, поглеждаше сина си странно, после изчезваше.

… Изкривената част на измерението набъбва все повече и повече и накрая експлодира в настоящето, тук, цялата пурпурна енергия на нарянското царство залива земята…

Филмът беше с щастлив край. Джано не смяташе, че в този живот ще бъде същото. Той се изкачи отгоре върху бента и се отпусна на коленете си. Надвеси се надолу, гледайки сивото си отражение в неподвижната вода. Не му харесваше такава неподвижна вода. В нея изглеждаше като смъртник. Лицето му беше слабо. Той сниши глава към водата. Запита се дали може да се диша вода вместо въздух.

Погледни това, Джано. Да си пипал някога момиче ей тука? Опитвал ли някога момиче?

Той се взираше във водата. Усещаше тежкия й кисел мирис.

Чукал ли си някога момиче, Джано?

Сведе главата си още малко и вече можеше да я опита. Можеше да я близне. По същия начин, по който Фатар му даде възможност да опита студената уста на момичето, езика й, вулвата й. Той можеше да глътне водата, можеше да я глътне и нея, да се скрие в нея завинаги. Една принцеса…

— Извинявай, млади момко. — Гласът беше като ледена струя по гърба му. Той скочи. — Може ли да поговорим за малко? — Полицаят беше висок и много слаб.

Устата на Джано пресъхна като пясък в пустинята. Той завъртя език между лепкавите си зъби и нищо не продума.

— Как се казваш?

— Нищо не съм направил.

— Искам само да говоря с теб. — Полицаят се усмихваше, но Джано и преди бе виждал тази усмивка и не й вярваше. Лъжлива усмивка. Като усмивката на баща му.

— Доколкото разбирам, ти и твоят приятел сте ловили риба тук вечерта преди около десетина дни.

Джано не можеше да говори. Усети, че кожата му се е свила от ужас и си представи как буйната му коса видимо потреперва. Чуха се и други стъпки зад него. Той се обърна.

Ланс Милър се ухили и му каза:

— Ей, какво правиш тук?

Джано не отвърна нищо.

Другото ченге погледна Милър и рече:

— Познаваш ли го?

— Разбира се, Т. Т. — каза Милър. — Това е синът на Бил Корд. Ти не се ли представи, Джейми?

6.

С паника в гласа си Ранди Сейлс рече:

— В момента имам лекция.

— Той каза, сега или никога.

— Лекция!

— Професоре — рече секретарката на факултета, — аз само ви предавам какво каза той.

— Майната му.

— Професоре. Не е необходимо да бъдете вулгарен.

Той седеше на бюрото си в девет часа сутринта, стиснал телефонната слушалка така, сякаш искаше да изстиска от нея отговор на своята дилема. След един час трябваше да започне последната лекция на Сейлс за годината. Беше построена като съпоставка с празнуването на стогодишнината из целите Щати през 1876 година. Кулминационната точка беше завладяващ разказ (според мнението на студентите) за клането на войниците на Къстър10. За него пропускането на точно тази лекция беше просто неприлично. Тази гадна финансова кампания напълно разстройваше преподаването му и той беснееше от ярост.

— Кажи му да изчака — рече той. Набра номера на декана. Секретарката й обясни, че е излязла. — По дяволите.

Да или не, да или не? Сейлс каза в слушалката:

— Добре, ще се срещна с него. Намери Дарби, за да ме замести.

— Студентите ще бъдат разочаровани.

— Ти си тази, която ми каза, сега или никога!

Тя започна:

— Аз само…

— Свържи се с Дарби. — Сейлс тресна телефона и хукна навън към колата си. Когато изфуча шумно от преподавателския паркинг, той остави след себе си отпечатъци от гумите, сякаш беше шестнайсетгодишен хлапак с краден автомобил.

Той крачеше по златистия килим и се взираше в петното от кока-колата, разплискана от Сара вечерта, когато Емили бе убита.

— О, Бил.

— Това не значи, че съм уволнен. Все още получавам заплата.

— Какви са били ония писма?

— Кой знае. Всичко беше на пепел. Открихме само късчета.

Той погледна жена си. Преди Даян да направи нещо, от което тя се боеше, очите й се разширяваха. Ставаха удивително големи и тъмни. Такива бяха сега.

Бил Корд изчака малко, сякаш си мереше температурата. Чувството за вина изобщо не се появи и най-после той каза:

— Аз не съм ги взел.

— Не.

Той не можеше да разбере какво тя имаше предвид с тази дума. Съгласна ли беше? Или го оспорваше?

Тя попита:

— Не знаят за Сейнт Луис, нали?

— Не съм им казвал. — Не й призна, че Джени Гебън е знаела.

Тя кимна.

— Трябва да си потърся работа.

— Казах ти, не съм уволнен. Аз…

— Просто разсъждавам на глас. Всъщност това е…

— Е, нищо особено не е станало.

— Това е нещо, за което трябва да поговорим — продължи тя.

Но не говориха за това. Поне не тогава. Защото в същия момент една полицейска кола спря на алеята.

Корд се залепи на прозореца. Замириса му на амоняк. След един дълъг миг предната врата на колата се отвори.

— Та това е Т. Т. Има някой с него, на задната седалка. Какво ли прави, да не вози арестант?

Евънс слезе от колата и отключи задната врата. Оттам бавно се измъкна Джейми.

Халбърт Стръм живееше в едно селище, все още неприсъединено към окръг Харисън, известно под името Милфийлд Крийк. Той бе натрупал богатството си от животински странични продукти, като превръщаше кости и органи в тор за стайни растения, чиято цена многократно се бе повишила. Стръм имаше обичай да казва откровено и театрално как последните мигове на старите скопени животни се оживявали от идеята, че ще бъдат нежно поръсени върху някой култивиран филодендрон, гледащ отвисоко към Парк авеню в Ню Йорк. Заради подобни изказвания Стръм бе презиран и осмиван от всички, които работеха за него и от повечето хора, които го познаваха.

Въпреки че не бе посещавал Одънския университет, Стръм и съпругата му бяха възприели колежа като свое благотворително дело. Тяхната щедрост обаче до голяма степен зависеше от определени условия и те постоянно се пазаряха, когато даваха нещо. Например, подписваха чек за хиляда долара, ако получеха абонаментни места за серия от концерти. За петстотин ложа в стадион. Пет хиляди пътуване до Судан на археологически разкопки със студенти, които се чувстваха ужасно неудобно в шумното присъствие на съпружеската двойка.

Сега Ранди Сейлс, спирайки в алеята на Стръм, не бе сигурен дали двамата ще харесат сделката, която той се канеше да им предложи. Стръм, огромен мъж, плешив и широкоплещест, поведе Сейлс към своята оранжерия и там застанаха сред стотици растения, неизглеждащи по-добре от тези на Сейлс в собствения му заден двор, които не бяха подхранвани с тленните останки от престарели животни. В това имаше несправедливост и тя страшно потискаше Сейлс.

— Хал, имаме проблем и се нуждаем от твоята помощ.

— От пари, затуй си дошъл. Идваш винаги по тая причина.

— Прав си. — Сейлс с мъка преглътна обидата. — Няма да го отрека, Хал. Но ти разбираш какво представлява Одън за този град. Има опасност да загубим колежа.

Стръм се намръщи и откъсна ластар от пълзящо растение.

— Толкова ли е сериозно?

— Вече сме подготвили съкращения на персонала.

— Ей богу. — Нищо повече.

— Нуждаем се от пари и се нуждаем от твоята помощ. В миналото винаги си бил щедър.

— Знам, професоре. Днес съм във великодушно настроение.

Сърцето на Сейлс заби силно, той чуваше бученето на кръвта, нахлула в слепоочията му.

— Може и да съм склонен да ви помогна. Да предполагам ли, че говориш за доста сериозна сума?

— Да, така е.

— Знаеш, че съм посещавал държавно училище.

Сейлс каза:

— Не знаех, но това няма значение.

— Разбира се, че има дяволски голямо значение — излая Стръм. — Нямахме добър отбор. Отборът ни беше ужасен. Винаги съм си мислел, че ако трябва да започна всичко отначало, ще отида в училище с добър отбор.

— Одън има доста добър отбор.

— Има хубав стадион.

Сейлс се съгласи, това бе вярно.

— Подобен на „Солджър Фийлд“ в Чикаго.

— Така ли? Имал съм една мечта в живота си — рече Стръм. — Когато човек остарее, започва да мисли все повече за своите мечти.

— С всички ни се случва.

— Една от мечтите в живота ми беше да спечеля много пари.

Е, съвършено чалнат стари мръснико, това наистина си го постигнал.

— Друга моя мечта е да дам част от тях на колеж като Одън…

Играеш ли си с мен, или е на сериозно?

— А в замяна…

Хайде, изплюй камъчето.

— … да построят футболен стадион в моя чест. Виждаш ли, имал съм своя шанс и не съм се възползвал от него. Затова следващото най-хубаво нещо би било да имам стадион, кръстен на мое име.

— Е, Хал, вече си имаме стадион.

— Наречен на Барнс. Кой е бил той?

— Един от завършилите при нас през двайсетте години, филантроп. Учредил е фондация, която е още в сила.

— Тогава това означава, че не сте склонни да смените името на стадиона?

— Така е според условията на фондацията. Нищо не можем да направим.

Стръм се вгледа в едно хилаво растение и напръска листата му с нещо от пакет с надпис: „Стръм Екстра“. Екстра от какво, зачуди се Сейлс.

Бизнесменът рече:

— Добре, стига по въпроса. Имам и друга мечта. Винаги съм искал да има реактор на мое име.

— Ядрен реактор?

— Струва ми се, че беше в Шампейн-Урбана, там имат изследователски реактор, наречен на някого. Помислих си, че това би било не по-зле от стадион.

— Хал, на нас не ни е нужен реактор. Просто нямаме научен факултет. При нас са предимно хуманитарни специалности.

Какво ли имаше в жълто-белите пакети? Стари коне? Стари свине? Лайна на Стръм?

— Бих ви написал, момчета, един чек за двеста хиляди долара, ако построите реактор и го наречете на мое име.

Сейлс рече тихо:

— Хал, нуждаем се от три милиона и половина.

Тряс.

— Толкова много? Нямам възможност за толкова. Беше лоша година за компанията. Икономиката върви надолу, хората ликвидират цветята си. Първото нещо, дето изчезва. Както всички казват, и аз не съм защитен от рецесията.

— Одън ще бъде закрит.

— Дори да имах едновременно и стадион, и реактор, пак не мога дам много повече от четвърт милион.

— Можем да наречем катедра на твое име. Сграда. Имаме две сгради. Можеш да си избереш коя.

— Триста и това е последно. Може би за ветеринарно училище бих вдигнал до триста и петдесет, но не мога нищо повече.

— Не ни трябва ветеринарно училище, Хал.

— Е, това е.

Тряс.

Сейлс караше със седемдесет мили в час през цялото време на връщане към студентското градче. Спря колата отчасти върху бордюра на паркинга. Хукна през коридорите на историко-филологическия факултет и се спря пред вратата на своята лекционна зала, за да се успокои, докато слушаше как вътре Глен Дарби обяснява отсъствието на Сейлс.

Той си пое дъх, отвори рязко вратата и закрачи уверено по дългата пътечка между банките към подиума. Беше по средата на разстоянието, когато курсът разбра, че той се е върнал и избухна в ръкопляскания, които ставаха все по-силни и ехтящи, после преминаха във викове и подсвирвания. Когато се изправи на подиума, защипвайки върху себе си микрофончето, аплодисментите прераснаха в овации на крака и минаха цели десет минути, преди той да успее да укроти студентите.

После, едва сдържайки сълзите си, Ранди Сейлс започна да говори, звучно и страстно, изнасяйки това, което навярно беше последната му лекция в Одън. Или може би последната му лекция изобщо в някой университет.

Корд вече не крачеше. Беше се отпуснал мрачно на дивана, а Даян седеше на стол с права облегалка. Държеше ръцете си в скута. Джейми Корд бе седнал между родителите си. Изглеждаше сломен.

— Синко, това е доста сериозно. Няма нужда да ти го казвам.

— Нищо не съм направил.

— Казал си на Т. Т., че си бил самичък край езерото вечерта, когато момичето Гебън бе убито.

— Бях там. Просто си ловях сам риба, това е всичко.

Даян рече:

— Миличък, моля те.

Погледът й беше върху стъклена купичка с бонбони и не се разбираше дали се обръща към бащата, или сина.

— Джейми, ние искаме да ти повярваме. Работата е там, че Т. Т. е говорил с хора, които твърдят, че са видели две момчета и ти отговаряш на описанието на едното от тях.

— Значи не ми вярвате. Мислите, че лъжа. — Каза го съвсем безстрастно. Избягваше погледа на баща си, което устройваше Корд, защото му беше страшно трудно да погледне момчето си в очите.

— Сине, трябва да знаем какво се е случило. Не си спомням къде беше в онази нощ, аз…

Джейми се наведе напред.

— Как ще знаеш къде съм бил в която и да е нощ изобщо?

Даян рече строго:

— Не говори така със своя…

Той продължи:

— Къде съм бил например снощи? Ами преди две вечери? Имаш ли някаква представа?

Майка му го смъмри:

— Стига, момче. — Но в думите й нямаше острота.

Момчето помълча за момент. После каза:

— Ходих да ловя риба. Там бях сам.

Като криминален детектив Корд имаше дузина трикове, с които можеше да се помъчи да измъкне истината от момчето. Блъфове, уловки и заплахи. Бе ги научил от своите списания, семинари и бюлетини. Бе ги упражнявал в непрестанните образователни курсове. Бе ги пробвал върху крадци на коли и обирджии. Но сега не бе в състояние да ги използва; страшно желаеше да разбере истината, но искаше да се добере до нея само по един начин.

— Край езерото ли ловеше риба?

— Не бях толкова близо до бента. Малко по-нагоре, в някакъв двор.

— Казвал съм ти да не влизаш в чужда собственост.

Джейми нищо не отвърна.

Корд попита:

— Видя ли момичето или някой непознат?

— Не. Просто ловях риба и после се върнах вкъщи.

— Защо досега не си ми казал нищо за това? Ти знаеше, че се занимавам с този случай.

— Защото бях там самичък и нищо не видях. Какво е имало да се казва?

— Джейми, моля те.

Момчето извърна поглед.

— Отивам в стаята си.

— Джейми… — Корд се пресегна и докосна коляното на сина си. Момчето не помръдна. Корд зададе въпроса, който бе отлагал: — Онази вечер, в сряда, ти пак не беше вкъщи, нали?

Даян каза:

— Бил, какво го питаш?

Джейми задържа поглед върху баща си.

— Той иска да знае местонахождението ми вечерта, когато второто момиче бе убито. Ето това ме пита.

— Почакай малко, сине — рече Корд. — Не можеш да се отнасяш към това толкова леко. Т. Т. и Стив ще поискат да говорят с теб… — Джейми нехайно излезе от дневната. Лицето на Корд почервеня от ярост и той се изправи. После отново се отпусна бавно върху дивана.

Даян каза:

— Знаеш, че той няма нищо общо с това.

— Знам, че е бил там. — Корд я погледна отчаяно. — И съм сигурен, че ме лъже. Това е всичко, което знам.

Тя отново четеше бележката, но й бе трудно заради гласовете от другата стая. Нещо ставаше с Джейми. Брат й малко я плашеше. Понякога тя го боготвореше. Когато, да речем, той я включваше в своите занимания — примерно, да повтаря анекдотите, за да се увери, че е схванала смисъла, или когато я водеше със себе си на пазар в центъра. Но друг път я гледаше така, сякаш тя не съществува, все едно че гледаше през нея. Ставаше лош и потаен. В скрина на Джейми Сара бе намерила списания, където бяха показани жени без никакви дрехи и много снимки от филмови сцени на чудовища или на хора, които бяха промушени или насечени.

Тя предположи, че баща й бе намерил списанията и затова сега се караха. Опита се да не им обръща внимание и отново се зае със своя непосредствен проблем.

Какво да даде на Слънчевия човек?

За него искаше нещо специално. Нещо лично от нея. Но когато се мъчеше да измисли подарък, главата й просто се изпразваше. Навярно тя можеше…

Звуците от съседната стая станаха по-силни. Джейми беше вбесен и родителите й говореха с мрачни гласове. По същия начин бяха говорили, когато на дядо й му стана лошо посред нощ, после го взеха в болницата и вече не се върна у дома.

Гласовете накрая стихнаха и тя чу как Джейми отива в стаята си, затваря вратата и оттам се разнесе музика, записи от оня фантастичен филм, който той бе гледал три или четири пъти.

Какво ли би харесал Слънчевия човек?

Когато родителите й ходеха на гости, майка й винаги носеше торта или нещо подобно. Но Сара не умееше да пече сладкиши. Тя огледа нещата си в стаята, играчки, видеокасети, дузина пухкави играчки… А, ето това май ще бъде добър избор — тъй като той бе накарал мечока Редфорд Т. Редфорд да отлети навън към оня кръг от камъни преди две седмици, беше ясно, че той обича животните и те го обичат.

Избра едно малко светлокафяво мече, което майка й бе нарекла Чътни. Сложи розово шалче около врата на Чътни, занесе го до прозореца и двамата погледнаха навън към задния двор. Тя извади бележката от джоба си. Този път я прочете на висок глас, за да може мечето да чуе какво й бе написал Слънчевия човек.

Деканът Ларъби каза:

— Подозирам, че се двоумите по този въпрос.

Брайън Оукън отвърна:

— Ами, разбира се… Какво мога да кажа? Той ми е шеф. От него съм научил за литературата повече, отколкото от всеки друг. Страшно го уважавам.

Госпожа декан Ларъби продължи:

— Бил е в Сан Франциско, когато са станали убийствата. Затова слухът, че е замесен в смъртта на момичетата, е съвсем безпочвен.

— Искате да кажете, че Лион е заподозрян?

— Нали знаете какви са в полицията. Глупаци. Но сега не се интересувам от убийствата. Въпросът е дали професор Гилкрист се е срещал с Джени Гебън или Емили Роситър. Знаете ли дали е бил в интимни отношения с някоя от тях?

— За това ли ме повикахте?

— Вие сте този, който е най-близък с него.

Оукън поклати глава.

— Но ако той не е заподозрян…

Госпожа деканът обърна към Оукън квадратното си внушително лице. Заговори заканително:

— Мисля, че е изключително отблъскваща злоупотребата с властта, когато един професор прелъстява свои студентки.

— Абсолютно съм съгласен. Но не го вярвам дори за миг това за професор Гилкрист. Всъщност единствените слухове, които съм чувал, бяха за него и Джени. Нищо за Емили.

— Значи наистина сте чувал нещо.

Той се спря, отбягвайки смутено погледа й.

— Но не може да се вярва на университетски клюки…

— Ако той е спал с нея, веднага ще го уволня.

— Разбира се, съществува изкушение. Той все пак живее сам, нали. Саможив е. — Оукън разтърси глава. — Не, какво говоря? Не, доколкото знам, той никога не се е срещал с нея. — Сниши глас. — Имаше някакви приказки, нали разбирате, че той е, ами, хомосексуален.

Отсреща реакцията бе спонтанна.

— Това е не по-малко лошо — възнегодува тя.

Оукън помисли малко.

— Аз…

— Да.

Той поклати глава.

— Щях да предложа нещо. Но то май не изглежда приемливо.

— Моля ви, кажете го.

— Ами… — Гласът на Оукън заглъхна и погледът му се спря на закачената диплома на декана. Университетът на Кентъки.

Тя рече:

— Надявам се, че ще проявите лоялност преди всичко към Одън.

Той въздъхна.

— Декан, аз съм също толкова загрижен, колкото и вие. Откровено казано, вложил съм доста време и усилия в Лион. Към него изпитвам единствено уважение и искам да го видя оправдан. Има възможност да докажа, че е невинен. Нека да проверя из неговия кабинет, да видя дали мога да открия нещо за Джени. Някакво писмо от нея. Или бележка в настолния му календар. Ако не намеря нищо, тогава просто нека приемем, че това е бил злощастен слух. Ако обаче намеря, ще ви го покажа и вие ще можете да си вземете своето решение.

— Това е много смела постъпка от ваша страна.

— Няма нищо особено смело. Просто този колеж бе добър към мен. Дължа на Одън толкова много. — Оукън млъкна. — Единствено обаче…

— Да?

— Ами, доста ще рискувам. Това ще бъде нещо като шпиониране. — Той разпери ръце и се изсмя на плебейската дума. — Лион ще ме изгони моментално, ако разбере, че съм ровил в личните му вещи.

— Ако е спал с Джени, ще го уволним. Той няма да е заплаха за вас.

— Но ако не е спал с нея… — Ама че глупачка. — Тогава — добави той деликатно, — ще бъде всъщност единственият риск.

— Разбира се. — Госпожа деканът се замисли и Оукън наблюдаваше как мислите й постепенно се насочват натам, където той нетърпеливо ги очакваше. Тя рече: — Би имало прост начин да ви защитим. Вие сте подал молба за преподавателско място, нали?

— При условие че дисертацията ми бъде приета, естествено.

— Мога да говоря с комисията по назначенията. Но не мога да ви гарантирам особено добра заплата.

— Аз съм учен — каза Оукън. — Парите не са от значение.

През прозореца се разнесе бръмченето на стара косачка. Полъхваше лек ветрец, но Оукън не можеше да долови аромата на окосена трева. Той погледна работника, който мудно се движеше. Почувства крайно съжаление към монотонния живот на този човек, поредица от отегчителни години, напълно лишени от опиума на интелекта.

Деканът попита плахо:

— Споразумяхме се, нали?

Един цитат от Ницше му дойде наум. Оукън го перифразира леко и бе доволен от резултата. Човекът е единственото животно, което дава обещания и осъществява закани.

7.

След една безсънна нощ Корд закара Джейми в шерифството. Със зачервени очи, изтерзан от гняв и умора, Корд седеше мълчаливо в колата. Джейми обаче бе разговорлив, дори възбуден, сякаш двамата отиваха да ловят риба. Всъщност той изглеждаше по-щастлив, отколкото ако отиваха на риба. Това караше Корд да кипи още повече от яд.

Той си спомни как очите на сина му блестяха, когато Корд го вземаше да го повози, противно на правилата, в патрулната кола, удоволствие, за което Джейми не бе проявявал желание през последните няколко години. Корд го стрелна с поглед, после отново се съсредоточи към пътя. Някъде дълбоко в сина му, той силно вярваше, се съдържаше собствената същност на самия Корд и затова той често чувстваше, че думите между тях двамата са ненужни. И сега го болеше, ох, колко го болеше, виждайки момчето да издига стена около себе си, подобно на самия него, като окован затворник, с безгрижното си бръщолевене. Корд изобщо не продума през целия път от пет мили до шерифската служба.

Т.Т. Евънс рече:

— Здравей, Бил. Здрасти, Джейми.

Милър им махна неловко с ръка. Корд погледна астрологическата карта на стената, залепена на видно място над бюрото на Слоукъм и кимна към двамата. През отворената врата на офиса на Рибън Корд видя, че Рибън и Чарли Махони, „семейният представител“, разговарят. Шерифът вдигна поглед, видя Джейми и се приближи до тях. Махони се спря на прага.

Последва дълго мълчание и после Корд каза:

— Джейми твърди, че е бил сам в онази вечер.

Евънс закима с глава. На лицето му имаше някаква безизразна усмивка.

— Е — започна той и млъкна. Никой не говореше. Рибън втренчи напрегнато поглед в момчето. Корд изучаваше пода.

— Джейми — най-после продължи Евънс. — Искаме само да ти зададем няколко въпроса. Нали нямаш нищо против?

— Не, господине.

— Защо не минем в задната канцелария?

Момчето погледна баща си и тръгна след Евънс. Корд ги последва. Рибън каза:

— Бил. Почакай малко. — Корд се спря. Евънс и Джейми изчезнаха зад вратата. И двамата не погледнаха назад.

— Най-добре почакай тук, Бил.

— Бих искал да бъда със сина си.

— Той нищо ли не каза? — тихо попита Рибън.

— Казва, че бил сам, не видял нито момичето, нито някой друг.

— Мислиш ли, че лъже?

Корд погледна Рибън в очите:

— Не. Сега извинявай, но тръгвам.

Рибън докосна ръката му.

— Ние обсъдихме това, Бил. Смятаме, че е по-добре да не си там.

— Той е малолетен. Имам право да присъствам по време на…

Гласът му заглъхна и Рибън изрече внезапната мисъл на Корд:

— Той не е заподозрян, Бил. С него се отнасяме просто като със свидетел.

— Но аз…

Рибън поклати глава.

— За разследването е по-добре, а и за тебе, да не бъдеш там. Искаме да избегнем, нали знаеш, евентуални нередности.

Корд се обърна към вратата. Мислеше си колко лесно би било да свали дланта на Рибън от ръката си, да излезе от кабинета и да отиде в стаята, където бе Джейми. Но в действителност той си свали шапката и я остави на съседното бюро.

Стив Рибън пристъпи встрани и загледан навън през прозореца, рече:

— Трябва някой ден да отидем на риболов.

Корд меко каза:

— Дадено, Стив.

— Ти, малко лайно. — Чарли Махони бавно се движеше около Джейми.

Махони бе впечатлен, че момчето не плаче. Реши да действа по-твърдо.

— Ти си проклет лъжец. Знам това. Баща ти го знае. И ти го знаеш.

— Бях сам. — Джейми погледна към вратата. Евънс бе излязъл преди няколко минути да донесе кока-кола. Джейми сега вече разбираше, че той няма да се върне.

— О, я ги зарежи тия. Ти какво си мислиш, а? Че си нарушил полицейския час? Да не мислиш, че само ще ти хвърлят някой бой? Да не си мислиш, че ще те лишат от джобните пари? Говоря ти за затвор! Говоря ти за тежкия режим в Уоруик. На колко си години? Шестнайсет?

— Петнайсет — отвърна Джейми. Гласът му потрепваше.

— Сега си на петнайсет, но докато стигнеш до процеса…

— Аз ли? — Гласът му пресекна.

— Ще навършиш шестнайсет и ще те пратят в крилото на възрастните. Така е, момче. Ти си отписан.

Той започваше да плаче.

— Не съм го направил. Кълна се, не съм.

Махони седна и се надвеси напред.

— Значи ти, малък мошенико, нищичко не знаеш! Трябва да намерим някой. И тъй като нямаме никой друг, ако ме питат мене, този някой си ти.

Джейми изтри лицето си.

— Къде е баща ми?

— Каза, че си тръгва.

— Не! Той каза, че ще бъде тук с мен.

— Просто го е рекъл, за да те доведе. На нас ни каза, че лъжеш.

Джейми погледна към вратата. Стисна зъби и задиша тежко.

— Не го е направил.

— Каза, че си го лъгал и че нас също ще излъжеш.

— Не го е направил. Не би могъл.

— С кого си бил, по дяволите? Имали сте педерастки игрички, дърпали сте си пишките, а?

— Не съм хомо!

— Не си ли? Тогава не би имал нищо против някое маце. Хубаво момиче, разхождащо се само. Готино малко парче от колежа. Ти ли си тоя, дето се е изпразнил върху нея?

Сълзите му бяха едри.

— Нищо не съм правил.

— Колко пъти си гледал филма?

— Кой филм?

Махони се наведе напред и закрещя:

— Ще престанеш ли с тия номера?! Колко пъти си гледал „Изгубеното измерение“?

Джейми сведе поглед и зачопли един нокът.

— Два пъти. Не зная.

Махони каза бавно:

— Знаеш ли, баща ти ни даде някои от твоите гащета. Такива, дето си ги носил, когато си мастурбирал. Имаме образци от твоята сперма. Ще я сравним с тая, която намерихме в момичето.

— Баща ми… — прошепна Джейми.

— Знаем, че сте били двама. Ние сега…

— Той ви е давал мое бельо?

— Ние сега имаме достатъчно, за да те осъдим. Но не искаме да оставим другия глупак да се разхожда по улиците. Ако ни дадеш името му, ще те пуснем. Гарантирам го.

Джейми отчаяно погледна към вратата.

— Бях сам.

Махони изчака една дълга, дълга минута, после се размърда и стана.

— Трябва да отида по нужда. От хора като тебе винаги ми се сере. Връщам се след три минути. Помисли си сериозно, момче.

Махони излезе от стаята. Вратата остана открехната около шест инча и през процепа Джейми виждаше задния вход на кметството. Той се втренчи през стъклената врата към паркинга и гъстите дървета зад него.

Навън беше майски учебен ден. Слънцето грееше ярко и под лъчите му прехвърчащите мушици проблясваха като искри. Навън децата навярно се нареждаха, за да се разделят на отбори в час по физическо, те тичаха, играеха футбол и тенис, стискаха топки за голф.

Навън беше съвсем различно измерение от това, в което сега се намираше Джейми.

Слънцето блестеше силно. Не, то се бе придвижило по-близо към него. Той се изненада, когато изведнъж скочи от твърдия стол. Тръгна през стаята за разпити. После се втурна към тъмния коридор, не откъсвайки поглед от прозореца на задната врата. Спря се в антрето. Светлината започна да се приближава към него, отначало бавно, после все по-стремително, а сърцето му затупка неудържимо силно и бързо. Светлината изпълни зрителното му поле, озарявайки пламналата му кожа. И Джейми разбира, че не, не, този звук изобщо не е сърцето му, а тупкането на маратонките му по дървените подове. Той вдига ръце с длани напред, задната врата експлодира навън и хиляди стъклени отломки летят пред Джейми към златистата светлина.

Единият скокна при шума. Другият — не.

Махони погледна поразеното лице на Евънс, който хукна по коридора зад шерифската служба и се облещи срещу задната врата, останала почти без стъкла.

Той отиде в стаята за разпити, надникна вътре, после погледна през разбитата врата и видя как Джейми тичешком се отдалечава от участъка.

— Полицай, по-добре да…

Евънс обърна сухото си лице към Махони.

— Джейми не може така да избяга. Какво си му казал?

Махони кимна към разбитата врата.

— По-добре да не го изпускаш. Знаеш къде отива.

Евънс изрече с равен глас:

— Трябва да ти кажа, господине, че си истинско копеле.

— Полицай, той ще се измъкне.

— Какво правиш тук? — попита Корд.

Махони, минавайки през общото помещение, погледна кафето, което пиеше.

— Ама че буламач.

— Беше ли там вътре със сина ми?

— Само надникнах. Двамата с Т. Т. разговаряха.

Корд излезе в коридора и видя празната стая. Върна се, когато Махони пускаше захар в чашата си.

— Къде е той?

— Твоето хлапе ли? Струва ми се, Т. Т. каза, че отиват до езерото да огледат. Не знам.

Корд отиде до входната врата.

— Той трябваше да ми каже.

Махони забеляза пликовете с веществени доказателства, в които бяха моменталните полароидни снимки заедно с бележките.

— Какво е това?

Рибън отвърна предпазливо, сякаш чакаше одобрение от страна на Корд.

— Някой ги бе оставил за Бил. Той смята, че там може да е снимана дъщеря му.

— Показал ли си й ги, питал ли си я за тях?

— Тя не ги е виждала, не. Дъщеря ми е със затруднения в ученето. Точно сега й е много тежко. Това би я разстроило.

— Е — рече Махони е пресилен смях, — би било жалко, но…

— Попитах я дали някой я е снимал напоследък и тя каза „не“.

— Значи е изоставаща?

— Тя не е изоставаща — с равен глас рече Корд. — Има над средния коефициент на интелигентност. Страда от дислексия и дискалкулия.

— Така ли? Може би някой я е придумал да му позира, като я е предупредил да не казва на никого за това. Често се случва.

— Познавам дъщеря си.

Махони, бърникайки из снимките, подхвърли:

— Синът ти има ли фотоапарат „Полароид“?

Корд се обърна към Рибън.

— Мога ли да поговоря с теб за една минута, Стив?

Двамата отидоха в канцеларията на шерифа. Корд вървеше напред. Рибън остави вратата отворена. Корд се върна и я затвори. Той много рядко кипваше, но проблемът беше, че никога не можеше да каже кога това ще се случи.

Рибън рече:

— Добре, Бил, разбирам…

Корд стисна яростно челюсти.

— Да го няма този тип! Не искам да го виждам пред очите си!

— Той е…

— Остави ме да довърша. Може би Джейми знае малко повече отколкото казва, но ти го познаваш както всяко друго момче в града и той не би могъл да направи онези снимки. Повече нямам намерение да слушам подобни гадости!

— Но Махони изобщо не познава Джейми и не можеш да го упрекваш, че е задал такъв въпрос.

— Разбира се, че мога! Тази работа съвсем се изплъзва от контрол. Градът е полудял от страх. Във вестника се броят оставащите дни до следващото пълнолуние и май ще имаме още десетина убити.

— Спомняш си, че идеята за луната е моя, а не на Чарли.

— Той ли разпитваше Джейми?

Рибън замълча.

— Той помогна донякъде. Бил… Слушай, това е известен криминален детектив.

— О, Стив, престани.

— Нужна ни е колкото се може повече помощ.

— Знаеш ли къде Т. Т. е завел моя син?

— Не знам изобщо дали го е направил. Или къде.

Корд отвори вратата и закрачи през общата стая.

Махони рече:

— Почакай, детектив.

Корд се насочи към вратата.

— Ей, детектив…

Корд продължи да върви.

Прозорецът беше отворен и от него нахлуваше люляков аромат и всичко останало, което полъхът от вятъра можеше да внесе в спарения въздух на стаята. Утрото беше спокойно. Бащата на Филип бе в магазина. Майка му спеше. Тя не бе събудила децата си навреме за училище. Филип лежеше в леглото си и си похапваше от кутия с бисквити. Гърдите и коремът му бяха посипани с трохи. Щеше да изчака до десет часа, когато свърши часът по физкултура, за да събуди майка си и да я накара да му напише извинителна бележка за закъснението.

Отвън се дочуха стъпки. Той се обърна и погледна през прозореца.

— Ей, Филип! — Гласът бе настойчив.

Сред люляковите храсти той видя Джейми Корд, потен и блед.

— Ей, Джано, какво е станало?

— Минах край училището. Какво правиш вкъщи? — Преди Филип да му отговори, той продължи трескаво: — Излез навън. Трябва да говоря с теб.

Филип се изтърколи от леглото, нахлузи джинси, горнище на анцуг и тръгна да излиза. Сестра му спеше под розов юрган. В родителската спалня майката на Филип лежеше също заспала. Спеше с отворена уста и червилото й бе оставило влажни червени петна на възглавницата като от прясна кръв. Той излезе на задната веранда.

— Ей, старче — извика Филип, тръгвайки бос надолу по стълбите, — какво се е…

— Току-що бях в полицията.

Момчето изведнъж се спря.

— Какво си им казал?

— Нищо — изхленчи Джейми. — Нищо.

По дяволите. Ножът. Това е било. Знаеше си го. Усети как потта избива по челото му. Филип продължи към храстите и седна. Джейми също седна.

— Те какво знаят?

— Знаят, че съм бил там и казват, че съм бил с някого в онази вечер. Имат нещо като твое описание.

— По дяволите. Как са разбрали това? — Подозрение изпълни кръглото лице на Филип.

— Нищо не съм казал. Баща ми… — започна Джейми. — Той… — Не беше в състояние да изрече нищо повече за това. Представи си как баща му рови из мръсните дрехи, намира бельото му и го слага в торбичка за веществени доказателства… Започна да плаче. — Казаха, че ще влезем в затвора! Какво ще правим сега? О, старче.

Ръцете на Джейми трепереха, но Филип бе спокоен. В измерението, където той прекарваше голяма част от времето си, нямаше нищо невъзможно, нищо не бе такова, каквото изглеждаше. Кленовите дървета бяха спомагателни устройства на междугалактични кораби. Тротоарите бяха кристални пешеходни пътеки на хиляда фута над плазменото енергийно ядро на планетата. Звездите изобщо не бяха звезди, а дупки в жалкия триизмерен свят, през които гледаха надолу всемогъщите и сияйни Пазители от милиарди светлинни години. В света на Филип дебелите момчета с мръсни сини джинси бяха мускулести, силни и гъвкави герои, които можеха да метнат пелерини и да изчезват от страшните си врагове.

— Трябва да изчезнем — тихо каза той.

— Да изчезнем?

— В измерението. — Той добави шепнешком. — Завинаги.

Джейми прошепна:

— Това беше само филм, старче.

Филип продължи с тихия си глас:

— И двамата сме отписани. Да не искаш да отидеш в затвора? Тогава какво? Да се върнеш и да си живееш вкъщи? При баща си? — Той се усмихна отегчено. — Това измерение е гадно, Джано.

Джейми мълчеше.

— Ние се заклехме — тихо рече Филип. — Заклехме се…

— Онова с нея не биваше да го правим.

— Заклехме се до смърт. — Филип погледна небето през клонка от светлолилав люляк. — Онова измерение е истинско. Това не е. Заклехме се. Отказваш ли се от клетвата си?

Джейми откъсна клонка с пъпки и малки цветчета. Той оголи вейката, сякаш смъкваше кожа от кости и после яростно я захвърли със сподавен стон.

Филип каза:

— Помниш ли Датхар? Как скочи от сградата на Управлението? Мислеха, че са го хванали, но той се измъкна.

— Не се измъкна. Той умря. Пазачите го върнаха, но той умря.

— То е същото — прошепна Филип. — Той се измъкна.

Джейми нищо не каза.

Звукът на сирена, виеща като зъболекарска бормашина, изпълни предния двор. Усмивката на Филип се стопи, когато патрулната кола рязко удари спирачка. Той втренчи поглед в своя приятел.

— Ти си им казал!

— Не! — Джейми бързо се изправи.

Дочуха се стъпки. Тичайки, мъжете се разпръснаха. Бяха Евънс, Слоукъм, Милър и още двама полицаи.

— Ти ме предаде! — изкрещя Филип, мъчейки се да накара огромното си тяло да затича, с разтворени настрани стъпала, с тресящи се корем и гърди при всяка крачка, усещайки жуленето по босите си крака и болката на бунтуващото си сърце.

— Хей, момче, стой там!

— Спри го!

Слоукъм се подхилваше.

— Добре се справя за тежката си категория.

Някой друг се изсмя и каза:

— Ще ни трябва ласо.

Мъжете с лекота настигнаха Филип и го повалиха на земята. Смееха се така, сякаш бяха тръшнали прасенце за барбекю. Появиха се белезници и те бяха закрепени на топчестите китки.

Един от полицаите попита нещо Джейми, но момчето не го чу. Единственото, което чуваше, бе гласът на Филип, изпълващ целия двор, докато той пищеше: „Ти ме предаде, ти ме предаде, ти ме предаде!“.

8.

Корд се спря пред къщата.

Видя следното: счупена косачка, изгризани от термити почернели дърва за огрев, под мътна мушама се спарваше някакъв машинен блок, търкаляха се ръждиви инструменти, четири издути торби с боклук, оголени жици, кофа за боклук, пълна със застояла вода. Моравата бе осеяна с тръни и оголени места с натрупана кал. По олющената бяла облицовка на къщата прозираше млечнозелено от предишно боядисване.

Мрачната обстановка се смекчаваше от три ярки петна — оранжево-червени мушката в глинени саксии.

Вътре бяха Т. Т. Евънс, Джим Слоукъм, Ланс Милър и двамата полицаи от окръжното управление. Чарли Махони го нямаше. На дивана седяха Филип и Джейми. Крет Халпърн бе застанал над сина си и се взираше в него. Бе скръстил ръце и се усмихваше зловещо. Джейн Халпърн седеше на стол встрани от тях. Очите й бяха зачервени, устните й блестяха от влага. Корд не я познаваше добре. Знаеше само, че някога бе тънка, миловидна водачка на мажоретки един клас след него в гимназията, а сега бе тънка, миловидна алкохоличка.

В къщата миришеше на лошо. Храна и плесен. Корд подушваше и животинска миризма и смътно си спомни, че някакво куче душеше нещо в буренака край барака в задния двор. Вратата бе широко отворена и яркото слънце отвън, малко неестествено в усойната стая, осветяваше пластове мръсотия и кълба от прах. Прозорците бяха почти затъмнени. Корд стъпи на нещо твърдо. Той срита встрани засъхнали кучешки изпражнения. После се наведе над Джейми.

— Добре ли си, синко?

Момчето го погледна мълчаливо с такава наситена омраза, че на Корд му се доплака. Той даде знак на Евънс и двамата излязоха навън.

— Какво се случи, Т. Т.? Да не би ти и Махони да сте сплашили Джейми и после сте го проследили дотук?

Евънс погледна детектива право в очите и откровено му каза:

— Съжалявам, Бил. Ето какво стана. Махони помоли да говори насаме с него само за няколко минути и Стив ми нареди да го оставя. Не знаех какво е имал предвид. Кълна ти се.

Корд рече:

— Нали не смяташ, че Филип го е направил?

— Погледни какво намерихме. — Евънс го поведе към патрулната кола. Вътре имаше голяма купчина порносписания и комикси с насилия, а също и скицници и бележници. Корд прелисти страници с грубо нарисувани космически кораби и чудовища, фотомонтажи от снимки, скъсани от училищните албуми: момичета, затворени в кули и тъмници, оковани с вериги към стените, а край тях се виеха змиеподобни същества. По много от материалите бе ръчно отпечатан символът на наряните.

Корд си помисли за снимката на Сара, с вдигната пола над бедрата й.

— Беше нагласил някакво запалително устройство. Отворихме чекмеджето, където беше скрил всички тия неща и то започна да подпалва шкафа. Но изгори само един бушон, преди да направи някаква беля. Ланс огледа задния двор. В огнището намери остатъци от гащета, които момчето се е опитало да изгори. — Евънс докосна малка найлонова торбичка. — Бяха зацапани и това може да е от сперма. О, намерихме и някакви снимки на голо момиче. Направени с „Полароид“.

„Полароид“.

— Джени?

— Не може да се разбере. Това са гърди на момиче.

— Да не е… — Корд отклони поглед. — Не на малко момиче, нали?

Евънс каза:

— Не, не е малко момиче. — Той продължи: — И открихме чифт кални ботуши. Ще направя отливки.

Откъм верандата Слоукъм се обади:

— Всичко отговаря на характеристиката. Порнографската колекция, домашната обстановка, всичко.

Корд не му обърна внимание и каза на Евънс:

— Не си го разпитвал насаме, нали? Родителите му трябва да присъстват.

— Не. Изобщо не съм го разпитвал. Но право да ти кажа, бащата изобщо няма да помогне на хлапето. Всъщност той именно ни насочи към огнището. Каза, че видял Филип да гори нещо през нощта след първото убийство.

Корд се взря в купчината върху задната седалка. В средата на таблото над работното му бюро имаше надпис, който той си бе изписал от „Полицейски ежемесечник“ преди две години. Малката лъскава жълта лентичка гласеше: „Вещественото доказателство е крайъгълният камък на едно разследване“. В момента той гледаше веществени доказателства. Веществени улики, които можеха да осъдят две момчета на четирийсет години затвор. И едното от тях беше неговият син.

Рибън и Елисън пристигнаха в една от шикозните коли на окръжното управление. Отстрани бе изписан лозунг: „Ако пиете, направете ни една услуга. Не шофирайте“. Евънс им разказа какво са намерили.

Вътре в къщата Халпърн се бе надвесил над сина си, който гледаше втренчено право напред. „Какво, по дяволите, е влязло в главата ти?“ Очите на Филип бяха безжизнени. Той не говореше. Лицето му не изглеждаше особено печално или уплашено. Сякаш бе обладан от някаква сила.

Филип си играеше в дома на семейство Корд един или два пъти седмично. Но дали това бе момчето, фотографирало Сара? Кой бе сложил заплашителната вестникарска изрезка на шипковия храст? И в кутийката на Даян с песарите?

Нима това момче бе убиецът на Джени Гебън и Емили Роситър?

Той погледна кръглото, меко лице на Филип, оцапано от мръсотия или шоколад, лице, което не изглеждаше толкова виновно, а по-скоро зашеметено.

Корд каза:

— Джейми, ела тук.

Слоукъм обърна глава.

— Виж какво, Бил… може би не е особено добра идея. Ами, имам предвид, да говориш насаме с него.

Корд сподави гнева си и не обърна внимание на полицая. Даде знак на сина си. Момчето стана и го последва на верандата. Рибън се приближи.

Корд го спря с поглед.

— Остави ме насаме с моето момче.

Шерифът се поколеба само за миг, преди да се отдалечи.

Джейми се облегна на перилата и се обърна към баща си.

— Нямам какво да ти казвам.

— Джейми, защо се държиш така? Аз искам да ти помогна.

— Да, добре.

— Само ми кажи какво се е случило.

— Не знам какво се е случило.

— Сине, говорим за убийство. Те търсят някого, когото да пратят в затвора за това.

— Знам, че ти търсиш.

— Аз?

— Искаш да измисля нещо за Фил, така ли?

— Искам да ми кажеш истината. Искам да ми я кажеш точно тук и точно сега.

— Бил? — Рибън се появи на вратата. — Ти можеш да присъстваш при разпита, но…

— О, по дяволите! — избухна Корд. — По дяволите! Нямате основание, за да го обвините. Обади се на областния прокурор. Попитай го!

Рибън рече деликатно:

— Имаме основание за сговор и възпрепятстване. Ти просто ще влошиш още повече нещата.

— Джейми, защо? — умоляваха очите на Корд, ръката му се протегна към сина му, но се спря, преди да го докосне. — Какво съм направил? Защо не искаш да ми кажеш?

Със сведени надолу очи, момчето се остави Рибън да го отведе в мръсната къща, докато отчаяните въпроси на баща му падаха като простреляни птици, безмълвни и напразни.

Високата трева се люлееше от вятъра и слънцето проблясваше по листата на млади фиданки. Сара пристъпи в своя каменен кръг и седна. Тя внимателно кръстоса крака. Извади от раничката мечето, което щеше да даде на Слънчевия човек и го сложи до себе си.

Погледна часовника си. Показваше 2:40. Тя затвори очи и си спомни, че това означава три часа без двайсет минути. Мразеше числата. Понякога броиш до сто, а после пак започваш отначало, друг път броиш до шейсет.

Оставаха двайсет минути, преди да дойде Слънчевия човек.

Тя си спомни едно упражнение в училище — учителката й във втори клас движеше стрелките на един голям часовник и посочваше различни ученици да кажат колко е часът. Това упражнение я изпълваше с леден ужас. Тя си спомни как костеливият пръст на учителката сочеше към нея. И така, Сара, колко е часът сега? Тя започна да крещи, че не знае, не може да каже, не питайте, не питайте… Плака през целия път от училището до вкъщи. Същата вечер татко й купи електронния ръчен часовник, който носеше сега.

Внезапен полъх на вятъра развя косата й около лицето и тя се излегна, използвайки раничката като възглавница. Понякога следобед тя си поспиваше тук. Оглеждайки се наоколо, като се чудеше откъде ще се появи Слънчевия човек, Сара забеляза точно над хоризонта тънко късче от лунния сърп. Представи си, че небето е огромен океан и че луната е нокът от ръката на великан, който плува точно под повърхността на гладката вода. После тя се почуди как така може да се вижда луната през деня.

Затвори очи и започна да мисли за плуващия великан с ръце като планини, с километрични крака, който се носи стремително през небето. Сара се боеше от водата. Когато семейството отиваше в парка с плувните басейни, тя обикновено си играеше в детския басейн, от което се срамуваше, но не бе така зле в сравнение с ужаса от басейна за възрастни, с вода току под носа й, страхувайки се да не бъде завлечена към дълбоката част.

Искаше й се да може да плува. Със силни загребвания, като Джейми. Може би ще помоли Слънчевия човек да й помогне в това. Тя погледна часовника си. 2:48. Тя започна да смята на пръсти. Две минути… Не! Дванайсет минути. Затвори очи и мачкайки тревата край хълбоците си, си представи как плува, носейки се през басейна като скутер, напред и назад, как спасява живота на децата, които се мъчат в дълбокия край и профучава покрай брат си отново и отново…

След пет минути дочу приближаващи се стъпки.

Сърцето на Сара Корд затупка в радостно предчувствие и изкатервайки се от своя въображаем басейн, тя отвори очи.

Какво място. Боже мой.

Бил Корд не можеше да се окопити от впечатлението, което му направи огромната канцелария на Уинтън Кресги.

— Лукс.

— Да, така е. — Кресги изглеждаше неловко.

Стаята вероятно беше една трета от цялата шерифска служба на Ню Лебънън. Корд си направи удоволствието да повърви по дебелия зелен мокет и се почуди защо върху него бяха поставени два шарени персийски килима.

— Това е най-голямото писалище, което съм виждал.

— Да, така е.

Корд седна в едно от креслата за посетители, което бе по-голямо и удобно от собствения му скъп фотьойл у дома. Опита се да го придвижи по-близо до бюрото, но то не помръдваше и се наложи да стане и да го дотътри със сила.

Кресги обясни:

— Било е кабинет на някакъв декан. Занимавал се с академични въпроси. Той се пенсионирал, а им трябваше някаква стая, където да ме сложат. Мисля, че им харесва да има чернокож мъж в този коридор. Когато човек тръгне насам от главното стълбище, ме вижда зад голямото ми бюро. Изглежда добре за колежа. Смятат, че съм важна клечка. Какво ли знаят. Значи са хванали хлапето.

— Хванаха го. Той бе приятел на сина ми.

— Аха. — Кресги навярно се чудеше дали да зададе въпроса колко близък приятел е бил, но нищо повече не каза.

— Уликите срещу него са доста силни. Той е малко завеяно момче, а баща му е още по-зле. — Корд осъзна, че е все още с шапка — тя се удряше във високата облегалка на креслото — и сега я свали, мятайки я като фризби върху седалката на другото кресло. Отвори куфарчето си. — Искам една услуга.

— Разбира се — каза с готовност Кресги.

Корд сложи найлонова торбичка пред Кресги. Вътре беше изгорялото късче от компютърна разпечатка.

— Какво е това?

— Парче от оная хартия, която намерихме зад…

— Не, имам предвид това. — Шефът на охраната посочи бялото картонче, прикрепено с червена връв към торбичката.

— Това ли? Едно от картончетата при веществените улики.

— Там е написано името ти.

— Това не е важно, Уинтън. Късчето…

— За процеса е, нали?

— Да. Така прокурорът може да проследи уликите чак до самото местопрестъпление.

— Ясно. Значи, ако има някакъв пропуск във веригата, защитата може да отхвърли вещественото доказателство?

— Точно така. — Тъй като Корд бе дошъл да иска услуга, той удовлетвори любопитството на Кресги, който внимателно изучаваше картончето. После Корд продължи: — Що се отнася до късчето хартия вътре, бих искал да разбера откъде идва. Хрумна ми идеята…

— Ти си се облегнал именно на това.

— … че е от колежа. Какво?

— Облегнал си се на подобно нещо.

— На какво?

Кресги му махна да се отдръпне. Корд се облегна назад и Кресги издърпа дебела пачка с компютърни разпечатки изпод купчина списания. Корд си бе подпрял ръцете върху тях.

— Това е разпечатка от счетоводния отдел на университета. Изпращат ги седмично на всеки отдел. Моята показва разходи по охраната, действителни и предвидени в бюджета, определянето на режийни. Ей такива неща.

— Знаеш ли от кой отдел е тази?

Кресги я погледна.

— Нямам представа.

— Има ли някакъв шанс да разбереш?

— Формално нямам достъп до архивите на счетоводството.

Корд попита невинно:

— А неформално?

— Ще видя какво мога да направя. — След пауза той попита: — Но ако са хванали момчето, какъв смисъл има?

Корд бавно махна някакво мъхче от обувката си и се забави достатъчно дълго, защото в този момент една хубавичка жена се втурна вътре с купчина писма, които Кресги трябваше да подпише. Шефът на охраната се изправи и с несръчна официалност запозна двама души, нямащи нищо общо, освен липсата на желание да се срещнат. Но Корд бе благодарен за чудноватата проява на учтивост — тя сякаш разсея Кресги от зададения въпрос и след като подписа документите, той не го подхвана повече при възобновяването на разговора.

9.

Тя го усещаше, че е наблизо, сякаш той кръжеше точно над тялото й подобно на топъл слънчев лъч.

Завъртя глава и се взря в поляната, в гората, високата трева.

Пак стъпки, шумолене на листа, чупене на клонки. (Значи: той не лети, не се материализира, не плува. Той върви. Това е добре.)

Сара се огледа за слънчевия отблясък при приближаването му, но не видя нищо, освен дървета, клони, листа, трева и сенки. Крачките се чуваха по-близо. Колебливи, несигурни. Тогава тя го видя — вървеше бавно към нея от гората, търсейки път сред гъсталака. Не изглеждаше съвсем като вълшебник, а по-скоро като голям човек, който шумно стъпва. (Това също е добре.)

— Тук съм. Тук! — Тя се изправи и започна да маха с ръка.

Той се спря, видя къде е и бавно смени посоката, разбутвайки клони встрани.

Тя вдигна пухкавото мече и хукна към него. Извика:

— Аз съм тук!

Яркозеленият листак встрани се разтвори и се появи полицаят, почиствайки праха и листата от униформата си.

— Том! — извика тя и сърцето й се сви.

— Ей, госпожице, как си дошла дотук, без да се омърляш? — Той махна листо от косата си и после смачка нещо на челото си. — Комар. — Огледа дланта си.

Оклюмала, Сара го зяпаше.

— Знаеш, че не трябваше да идваш толкова далече. Можеш да ми струпаш сума неприятности. Трябва да стоиш близо до къщата. Както и да е, стига толкова приказки. Майка ти иска веднага да отидеш при нея. Казва, че имаш час при лекарката.

— Не мога да дойда точно сега. — Тя хвърли поглед към гората. Той си тръгва! Ами да. Полицаят го уплаши.

— Е, не знам — търпеливо рече Том. — Майка ти ме помоли да те намеря.

— Не сега, моля те, а? Само още половин час? — Беше готова да се разплаче.

— Имаш много симпатично приятелче. Как се казва?

— Чътни.

— Хайде сега двамата с Чътни да отидете у дома, а после ти ще се върнеш тук с мене и аз ще те пазя, а? Какво ще кажеш?

Когато тя не отговори, полицаят рече:

— Майка ти ще ми се сърди, ако не те заведа още сега. Нали не искаш тя да ми се кара?

Това бе вярно. Ако тя не отидеше сега, ако пропуснеше часа при доктор Паркър, майка й щеше да се разфучи на полицая. Сара не можеше да понесе мисълта, че някой се ядосва заради нея. Хората те мразят, когато ги вбесиш и после ти се присмиват.

Тя се огледа наоколо още веднъж. Слънчевия човек си бе отишъл. Бе побягнал и сега бе далече.

— Защо изглеждаш толкова тъжна, малка госпожице?

— Не съм тъжна. — Сара закрачи през тревата. — Мини оттук. По-лесно е. — Тя го поведе през високата трева към ивицата земя край пасището и се насочи към къщата, сигурна, че тя и Слънчевия човек никога няма да се срещнат.

Даян бе намерила карикатура за психиатри в едно списание и я изряза за доктор Паркър. Представляваше малка рибка, седнала на стол и хванала една книга. До нея лежеше огромна акула върху кушетка и малката рибка казваше на голямата: „О, не, съвсем нормално е да поискаш да изядеш своя психиатър“. Даян дълго разглеждаше карикатурата, без да я схване. Но изражението на акулата бе толкова комично, че тя избухна в смях.

Който не бе така силен като смеха на доктор Паркър, когато тя видя изрезката. Може би тази жена все пак наистина имаше чувство за хумор. Доктор Паркър забоде карикатурата горе на таблото си за съобщения. Даян почувства такъв възторг, сякаш й бяха връчили награда в училище.

Сара седеше в чакалнята. Доктор Паркър бе поискала да говори първо с Даян. Това разтревожи Даян, която се почуди каква ли лоша новина ще й бъде предадена. Но виждайки как лекарката се смее, тя почувства, че няма никаква криза. Докато доктор Паркър ровеше из бюрото си, Даян й каза за Бен Брек.

— Брек? Мисля, че съм чувала за него. Я да го потърсим. — Тя се завъртя на стола си и намери една огромна книга. Започна да я прелиства. — А, ето го. Той е на четирийсет и една години… Доста внушаващо. Завършил с блестящ успех Йейл, същото е и като магистър на хуманитарните науки, има докторат по психология. Докторат по педагогически науки в Чикаго. Преподавал е в редица престижни колежи. Понастоящем работи в Чикаго. Много публикации в специализирани списания. Сега гостува в Одън, така ли? Имате късмет.

— Значи би трябвало да го ангажирам?

— Евтино обучение от специалист. Бих казала, че просто няма място за избор.

— Вече му казах, че съм съгласна.

— Мисля, че ще видите поразително подобрение у Сара. — Лекарката погледна часовника си. — Това занятие ще бъде много кратко, госпожо Корд. Няколко минути с вас и няколко със Сара. Няма да ви взема пари за днес.

— Сигурно хороскопът ми за този месец гласи: „Ще срещнеш двама щедри психиатри“.

Чувството за хумор у доктор Паркър се бе изчерпало с карикатурата; тя игнорира шегата и отново се зарови малко раздразнено в чекмеджето на бюрото си. Накрая измъкна малка черна кутия. Тя каза:

— Отсега нататък ще виждате как Сара носи това все със себе си. Помолете съпруга и сина си да не го пипат. Не го докосвайте, не го слушайте, не я питайте за него. Освен ако първо самата тя каже нещо.

Даян зададе най-невинния въпрос, за който можа да се сети:

— Касетофон ли е?

— Точно така.

— За какво е?

— Смятам да възвърна самоуважението на Сара.

— Как?

Тя отвърна кратко:

— Сара ще пише книга.

Даян се усмихна неволно. После реши, че тази шега е проява на лош вкус и се намръщи. Доктор Паркър побутна касетофона, празна касета и книжка с инструкции към Даян, която ги прибра и ги вдигна безпомощно. Когато лекарката не добави нищо повече, Даян каза:

— Не се шегувате, нали?

— Да се шегувам ли? — Доктор Паркър имаше такъв вид, сякаш Даян бе направила нелепа забележка. — Госпожо Корд, струва ми се, отдавна сте разбрали, че аз рядко се шегувам.

Даян Корд смяташе, че съвършенството на детските пръстчета е доказателство за съществуването на Бога и тя си помисли за това, докато гледаше как дъщеря й държи касетофона, проучва го с известна подозрителност и го обръща в нежните си ръце. Даян разгъна опърпания наръчник и взе отново касетофона. Сложи го на малката масичка в дневната. В лявата си ръка държеше две батерийки и нова касета.

— Мисля, че сега трябва… — Тя се зачете в инструкцията.

— Дай аз — каза Сара.

Даян четеше.

— Ние трябва да…

— Дай на мен.

Клик, клик, клик.

— Готово.

Даян погледна надолу. Сара бе пуснала машинката и натискаше едновременно бутоните за пускане и запис, като казваше:

— Проба, проба.

— Как го направи? Прочете ли инструкцията?

Сара върна лентата и натисна друг бутон. Тенекиеният глас на Даян повтори: „… чете ли инструкцията?“.

— Е, мамо. Ами че то е лесно. — Тя погледна касетофона, а после вдигна очи към майка си. — Доктор Паркър иска да съчинявам истории и да ги слагам в моята книга.

— Така каза и на мен.

— Не знам за какво да пиша. Може би за Бъкстър фабриканта?

— Мисля, че доктор Паркър би искала да чуе тази история. Това е кучето, което станало президент, нали?

— Харесвам Бъкстър… — Сара сбърчи носле. — … но тази история вече съм я написала. Мога да напиша за госпожа Патица Патоковска… Не, не, не! Ще напиша история за госпожа Биволсън.

— Сара. Не се подигравай с имената на хората.

— Ще стане хубава история. — Сара пусна касетофона в своята раничка „Барби“.

На прага се появи Джейми. Ядеше сандвич и държеше чаша с мляко. От начина, по който погледна Сара, Даян разбра, че той иска да говори за нещо, но не пред сестра си. Той се обърна и отново отиде в кухнята. Тя чу вратата на хладилника да се отваря, докато Джейми вадеше каната с мляко.

Даян стана и отиде в кухнята. Взе пакет с пиле от фризера и го сложи върху книжни салфетки. Без да бърза, тя скъса опаковката. Джейми седна край масата и мълчаливо се взря в чашата си с мляко. После я изпи наведнъж. Изправи се, пак напълни чашата и се върна на стола си. Даян си помисли, колко странно, макар Сара да имаше езикови проблеми, разговорите с Джейми често бяха далеч по-трудни.

Тя попита:

— Имаш ли тренировка днес?

— Да. По-късно.

— Значи имаш вдигане на тежести?

— Не днес.

Тя не можа да измисли нищо повече, което да прави с пилето и реши да свари картофи, защото така ще има оправдание да стои по-дълго в кухнята, ако той поиска да я заговори. Започна да бели картофите. Тишината тежеше като олово.

Най-после тя рече:

— Ние знаем, че ти нямаш нищо общо с това, Джейми.

Прокурорът не бе представил момчето на предварителния съдебен състав, но твърдо предупреди семейство Корд, че Джейми ще трябва да даде показания при процеса на Филип. И че има вероятност да се появят нови улики, които да го замесят в делото.

Джейми пиеше млякото както пияница своя алкохол. Той стана и Даян се надяваше, че отива само до хладилника и няма да излезе от стаята. Той си наля още една чаша и пак седна. Попита:

— Татко претърсвал ли е стаята ми, или нещо подобно?

— Какво да е направил?

Когато той не повтори въпроса, тя рече:

— Баща ти не би направил това. Ако е имало нещо, което да го тревожи, той щеше да говори с теб.

— Аха. — Синът й седеше с наклонена глава и разглеждаше чашата.

Даян искаше да му каже колко много го обича, колко се гордеят с него, как случаят при езерото — каквото и да е станало там — е един от ония неясни неща в сложните семейни истории, които не засягат същността на тяхната любов. И все пак тя се страхуваше. Предполагаше, че ако го стори, думите ще втвърдят сърцето му като изваяните му мускули и той ще се отдръпне още повече от нея.

— Джейми…

Сара се появи на прага.

— Той е тук, мамо! Доктор Брек!

Даян погледна към всекидневната и видя паркирана кола на алеята.

— Добре, идвам след минутка.

Сара излезе и Даян каза на сина си:

— Баща ти те обича. — Тя се изправи и прекара ръка през косата му, усещайки как вратните му мускули се напрягат от това.

Той нищо не продума.

10.

Имаше арестуван заподозрян, но Том, розовобузестият полицай, все още съвестно си вършеше работата.

Никой още не го бе освободил от задълженията му. Освен това той съзнаваше, че някой бе успял да мине край него макар и веднъж, а и Сара бе офейкала в гората току под носа му; затова той не позволи на Бен Брек да пристъпи до входа, докато не получи съгласието на Кралицата.

Даян му кимна.

— Всичко е наред. — Тя се обърна към мъжа на пътеката: — Доктор Брек?

— Наричайте ме Бен, моля. — Той мина край полицая и влезе в къщата.

Брек беше над метър и осемдесет висок, с тъмна и непокорна леко прошарена коса. Четирийсет и една годишен, спомни си тя думите на доктор Паркър. В него имаше нещо момчешко — например гласът и лицето — и човек можеше да разбере как е изглеждал на дванайсет години. Имаше добра фигура, но беше бледен и това му придаваше малко слабоват вид. Очите му бяха тъмни. Носеше черни джинси, тъмносиня риза и спортно сако от туид. Имаше малки длани и почти изящни пръсти. Беше попрегърбен. В първия момент това отблъсна Даян, свикнала с военната стойка на мъжа си. Беше мигновена реакция, макар че тази антипатия премина и после й стана дори забавно. Той носеше очукано куфарче.

Даян го покани да седне на дивана. Той погледна през прозореца.

— Нещо не е наред ли?

— О, полицаят ли? Не, съпругът ми е детектив. Занимава се със случая, където ония момичета бяха убити.

— Студентките ли?

— Да. Шерифската служба понякога поставя полицай да наблюдава къщите на детективите.

Подскачайки, Сара слезе по стълбите и се спря при сводестата врата на дневната, стиснала розовата си раничка и втренчила поглед в Брек. Даян забеляза, че се е преоблякла и сега носеше любимата си яркосиня тениска, с морско конче отпред. Момичето отметна дълъг кичур коса от лицето си и нищо не каза.

— Сара, това е доктор Брек.

— Вие сте моят учител.

— Точно така. Радвам се да се запозная с теб, Сара — каза Брек.

За изненада на Даян момичето му подаде ръка.

Джейми бързо мина през дневната, облечен в шортите си за колоездене и горнище на анцуг.

— О, Джейми…

Той хвърли поглед към тримата в стаята и нищо не продума. Излезе през предната врата. Тя го видя как се метна на колелото и бързо завъртя педалите по алеята.

— Има тренировка по борба — обясни тя на Брек.

— Аха. — Брек се обърна към Сара. — Какво е това тук?

— Раницата ми.

— Какво има вътре?

— Барби. И Редфорд Т. Редфорд.

— Това е едно от нейните мечета. — Даян реши, че трябва да обясни.

— Остроумно име.

Сара заяви:

— Той е най-умният мечок на света. Вътре имам и касетофон.

— Касетофон ли? О, значи записваш какво говоря? Като шпионин?

— Не! — Сара се усмихна. — Аз пиша разкази.

— Разкази? — Очите на Брек се ококориха. — Никога не съм познавал човек, който да пише разкази.

— Доктор Паркър ме кара да пиша книга.

Брек каза:

— Аз пиша книги. Но моите са много скучни. Студентите ги използват в клас. Обзалагам се, че твоите са по-интересни от моите. Сара, защо не седнеш ей тук до мен?

Даян попита:

— Имате ли нужда от нещо?

— Солница.

— Моля?

— Всъщност ще бъде най-добре цял пакет.

— Сол.

— Ако обичате — рече Брек.

Даян отиде в кухнята и Брек се обърна към Сара.

— Как се пише „мечка“?

— М-Е-Ч-К-А.

— Много добре.

Сара засия.

— Ами „тигър“?

Тя затвори очи и се замисли. Поклати глава. После каза:

— Т-И-Г-А-Р. Не, Г-Ъ-Р.

— Точно така. Ами „носорог“?

Момичето стихна, настроението му спадна като спукан балон.

— Не знам. — Сара се начумери.

— „Носорог“ — рече Брек.

Даян се върна с пакета сол и почувства как настръхва — усети страха на Сара. Тя се разстрои, сега ще блокира и усилията ти ще са напразни, човече…

Брек отвори куфарчето си и измъкна лист черна хартия. Даян му подаде солта. Брек изсипа от нея голяма купчина върху листа и я разпръсна по равно. Майка и дъщеря го наблюдаваха — едната като омагьосана, другата скептично. Брек каза на Сара:

— Хайде да я изпишем заедно.

— Не знам как. — Тя втренчи поглед в солта.

Даян остана на прага, докато не видя нещо като кимване от Брек с молба да останат сами. Тя се оттегли в кухнята.

— Дай ми ръката си — каза Брек на момичето.

Сара неохотно я подаде. Той хвана показалеца й и с него нарисува едно „Н“ в солта.

— Чувстваш ли го? — попита той. — Чувстваш ли какво е „Н“?

Сара кимна.

Брек заглади солта.

— Пак го направи.

Сара се поколеба, после започна да изписва буквата. Беше несръчен опит, наподобяващ „П“.

— Нека да опитаме едно „О“.

— Това мога да го направя — рече тя и сама заглади солта.

Половин час те правеха солени буквички. Десетки „нос“-ове. Десетки „рог“-ове. Десетки от тези думи, свързани заедно, образуващи трета дума. Макар Сара да се мъчеше напрегнато да ги изпише вярно — и правеше това в повечето случаи — Брек като че ли не се интересуваше от нейните резултати. Не толкова като учител, а по-скоро като инструктор по скулптиране, Брек я подтикваше да чувства формата на буквите. Даян, притаила се зад вратата, надничаше през малък процеп откъм кухнята и наблюдаваше.

В края на занятието той даде на Сара книжка за копиране, съдържаща разказ, който Брек й прочете. Сара заяви, че това е „страхотен разказ“, макар да бе отгатнала края още по средата. Брек й даде инструкции как да копира абзаци. Той се изправи и остави Сара с книжката, касетофона и опърпания мечок.

— Ало? — извика Брек. — Госпожо Корд?

— Тук съм.

Той влезе в кухнята, където Даян току-що бе продължила отново да бели картофи.

— Вие сте изумителен — рече тя. После си призна: — Подслушвах.

— Това са известни похвати. Установяване на връзка с детето. Многосензорна стимулация. Работа с моторните му умения. Използване на наличните му таланти, за да се компенсират недостатъците.

— Като художник сте.

— Обичам работата си. Това е оптималното мотивиране за всяка аспирация.

Оптимално? Аспирация?

— Искате ли малко кафе?

— С удоволствие — каза той.

Тя наля две чаши и се разбъбри за градината си и за благотворителна разпродажба на домашни сладкиши от родители, която тя ръководеше. Даян Корд не знаеше защо се разприказва така несвързано. Както и Брек, който си седеше в кухнята, отпиваше от кафето и май му беше почти неловко. Той бе втренчил поглед навън към задния двор. Когато тя млъкна за малко, той каза:

— Харесват ми тези прозорци, оттук се вижда цялото поле. Имам такива еркерни прозорци в градската си къща.

— Къде е това?

— Чикаго. Южния район. Само че не виждам поля. Виждам езерото. — После добави: — Сара има добри предпоставки за напредък. Предполагам, доктор Паркър я кара да диктува разкази, за да си изгради самочувствие, нали?

— Така е.

— Тя има поразително въображение.

— Винаги си съчинява нещо. Понякога просто ме побърква. Не знам кое е реално и кое — фантазия.

— Дилема, която измъчва много от нас.

Дилема.

Последва дълго мълчание. Брек все още бе втренчил поглед, макар вече не към пасището. Сега проучваше очите на Даян.

— Работите ли? — попита той.

— Да. Току-що приключихте с един от моите босове. Имам още двама. Джейми — вие го видяхте — и съпруг. Всички те представляват доста тежка работа.

— Аха, синът ви. Колоездачът. Той има ли някакви проблеми с ученето?

— Не. Добър ученик, добър спортист.

— Това не е необичайно. Поредността на децата често пъти е важен фактор при дислексията. А съпругът ви е полицай, така ли?

— Детектив. Работи като вманиачен, толкова много отсъства от къщи. — Даян едва не изтърси: „И то за случай, от който е отстранен“. Но каза само: — При нас в Ню Лебънън не стават много убийства.

— От това, което съм чел, из града се е вдигнал доста шум.

— Ами да, с всички тия приказки за Лунния убиец, за култове и какви ли не глупости…

— Глупости ли са?

— Е, нали хванаха онова момче. Не би трябвало да ви го казвам, но това е причината Джейми да се държи малко мрачно. Този, когото обвиняват, беше негов приятел.

— Наистина ли? — Брек съчувствено сбърчи чело. — Горкото момче.

— Доста съм объркана. Не исках да говоря нищо пред Сара, но знаете ли защо полицаят стои там отвън? Някой бе оставил заплашителни писма.

— Какъв ужас.

— За да накара Бил да спре разследването.

— И значи смятат, че приятелят на сина ви е сторил това?

— Филип е един нещастник. С такива родители като неговите не се учудвам, че се оказа негодяй. Сигурна съм, че са го малтретирали. А и майка му пие. Но да заплашва дъщеря ми… това вече не мога да му го простя.

— Но щом са го арестували, тогава защо има охрана?

— Заради Бил. Между нас казано, той не е уверен, че момчето е виновно. Затова поиска полицаят да остане край къщата още няколко дни. Това не ме безпокои особено много. — Даян се поколеба. — Мисля, че аз не би трябвало… Искам да кажа, нещата, които ви говоря, са доста поверителни.

Брек кимна и Даян отново насочи разговора към работата на родителския комитет. След десетина минути Брек погледна часовника си и се изправи.

— Благодаря за кафето. Иска ми се още да остана — призна искрено той, — но трябва да подготвя една лекция.

Даян пое ръката му и без да иска, се вгледа в него — в небрежната му прическа, в клепачите, в устните, правейки си изводи за всяка част поотделно. По този начин избягна да направи извод за Брек като личност. Или като мъж.

Изведнъж й хрумна, че за първи път от години тя разговаря сериозно в кухнята си сама с мъж, с когото няма роднинска връзка. Тя попита:

— Значи следващия вторник, нали?

— Ще го очаквам с нетърпение. — Брек добави: — Беше ми приятно да разговарям с вас. Мисля, че установихме добър контакт.

— Това важно ли е?

— Разбира се. — Брек отново пое ръката й. Задържа я, притискайки я здраво, докато казваше: — Не можете да си представите колко важна е връзката между учител и родител.

Деканът говореше по телефона, когато той отвори вратата. Тя погледна Уинтън Кресги, давайки му знак да влезе и после затвори телефона.

— Искали сте да ме видите? — попита той.

Деканът стана и прекоси кабинета си. Тук бе доста по-луксозно, отколкото при Кресги, но това не му правеше впечатление. Твърде много дърворезба, керамични вази и огромни портрети от деветнадесети век. Тя затвори вратата и се върна на мястото си.

Кресги бе уморен и също седна.

— Уинтън — започна тя, — бих искала да поговоря с теб за произшествията.

— Произшествия ли?

— Смъртта на момичетата.

— Ясно. Разбира се.

— Споменах, че за колежа е важно да не се замесваме твърде много. Не можеш да си представиш колко е спаднал броят на студентите заради разследването на детектив Корд. Няколко от нашите заемодатели открито са заявили на професор Сейлс, че няма да ни рефинансират, защото са чули за лесбийски оргии из общежитията. Слава богу, хванаха оня младеж.

— Сигурен съм, че Бил нищо не е говорил за оргии.

— Е, това всъщност е само предисловието, Уинтън — рече деканът. — Причината да те повикам тук е, че за съжаление ще трябва да те освободим.

— Да ме освободите?

— Получих отчет от финансовия отдел. Ти ли си подписал пускането на някаква обява в „Реджистър“?

Обява. Обявата, която Бил Корд не можеше да заплати.

— Точно така, аз го направих.

— Нямаш право да одобряваш разходи, несвързани с охраната.

— Бих казал, че това бе до голяма степен разход по охраната. Беше с цел да се открие убиеца на две наши студентки.

— Уинтън, ти си направил непозволени разходи. Равносилно е на злоупотреба.

— Това е клевета, декан — каза Уинтън Кресги, който притежаваше повече юридическа, отколкото ловна литература.

— Това е сериозно нарушение на разпоредбите. От „Личен състав“ ще ти се обадят за обезщетението, което е изключително щедро, имайки предвид обстоятелствата.

Тя не продума нищо повече. Напрегнато зачака яростната му атака.

Кресги я остави да се поизмъчи с кошмарните видения на евентуални правни претенции, а после спокойно каза:

— От днес ли влиза в сила?

— Да, Уинтън. И съжалявам.

— Е, декан, надявам се, че това е единственото, за което ще съжалявате — загадъчно рече той и излезе от кабинета.

11.

Чънк.

Легнал на долното легло, вдигнал поглед към лазерните спирали над главата си, той чу звука.

Филип Халпърн замижа и усети рязко присвиване в корема си. Веднага позна този шум. Затръшването на вратата на семейния шевролет комби. Дланите му се изпотиха. Пръстите му започнаха да треперят. Той се изправи и погледна през дебелите решетки и тънко стъкло, за да види това, което вече бе отгатнал: майка му идваше на посещение. Беше я очаквал…

Не, не, не!

О, боже. Той я бе намерил, найлоновата торбичка с портмонето на мъртвото момиче вътре! Баща му, на не повече от четирийсет фута, стиснал торбичката, която Филип бе заровил под задната веранда.

Момчето втренчи поглед в баща си, докато той говореше с шериф Рибън. Лицата и на двамата бяха мрачни. Рибън посочи назад към килията. Баща му дълго се взираше, сякаш се чудеше дали трябва да посети сина си. После двамата се обърнаха и тръгнаха нагоре по улицата, отдалечавайки се от затвора.

Тези двама мъже изглеждаха като най-обикновени стари приятели в Ню Лебънън, седнали в зеленото сепаре в дрогерията. Бяха свели едрите си рамене над големи бели чаши с кафе. Бяха от този тип мъже, които веднага биха скокнали на крака, чувайки встъпителните акорди на националния химн. От тези, които, щом купят карбуратор в девет часа в събота сутрин, до десет и половина вече ще са го монтирали. От тези, които биха обсъждали цената на горивото и най-подходящата стръв, за да закълве костурът.

Точно сега тези двама мъже разговаряха за убийство.

— Мойто момче си има доста проблеми — каза Крет Халпърн. — Доста по-тежък е, отколкото трябва. Туй е отпусната, женствена тежест. Не знам отде я има. Майка му е пияница, нали я знаеш. Може туй да е объркало неговите хромови зони.

Стив Рибън кимаше и непрекъснато разбъркваше кафето, което хич не му се пиеше. Той слушаше. Беше доста неприятно.

— Ами я виж например ония снимки. — Халпърн шепнеше, сякаш признаваше неща, които никога през живота си не бе произнасял гласно. — Снимките, дето ги намериха ваште момчета. По някой път ги намирах тия списания с момичета. Не като „Плейбой“. Бяха си просто мръснишки. Снимки на хора, дето се шибат. Не знам отде ги е набарал. Хвана ме шубе да не е от някой по-голям. Някой мъж. Фил си е малко като женчо, нали това казвам.

— Халпърн се усмихна, загледан в една бутилка, докато преминаваше към втората голяма трагедия в своя живот.

— Ама снимките не бяха педерастки.

Рибън попита:

— Какво точно целиш, Крет?

— Той не е момче, дето ще нарани някого. Не искам да влиза в затвора.

— Нали ти ни показа гащетата. И че се е опитал да ги изгори.

— Тогава се бях вбесил. Искаше ми се да го пребия. Сега се чувствам другояче.

— Защо говориш с мен? Наел си Денис Бран.

— Не мога да се оправям с адвокати. Бран не ми се понрави, както и аз на него.

— Нещата не изглеждат добре за Филип, Крет.

— Той не е лош. Просто не му върви. Знаеш ли какво ще стане с него, ако отиде в затвора? — Халпърн хвърли поглед към Рибън, който въпреки че мълчеше, знаеше точно какво ще се случи с Филип в щатския затвор в Уоруик и вероятно още в първия му ден там.

Халпърн рече:

— Не мога да кажа, че го обичам туй момче. Отдавна престанах да се опитвам. Но аз… просто не знам.

— Бран е доста печен. Той ще се справи добре.

— Я виж какво намерих. — Халпърн вдигна окъсаната и мръсна найлонова торбичка и я сложи на масичката. Парченца кал и пуканки се посипаха върху разлети капки кафе на пластмасовата повърхност. — Намерих туй нещо на едно място, дето Филип си играеше. Като скривалище. Беше под задната веранда.

Рибън отвори торбичката. Вътре имаше портмоне, цялото изкаляно. Той го изсипа на масата. Погледна Халпърн и дрезгаво прошепна:

— Това не е ли на едно от момичетата? По дяволите, защо ми го даваш? Това със сигурност ще го осъди, Крет.

— Не, не. — Халпърн поклати глава. — Има нещо, дето трябва да го видиш.

Двамата стояха пред едноетажната жълта сграда в Хигинс, надвесени над лист от компютърна разпечатка.

— Виж какво, трябва да решим какво да правим с това — рече Стив Рибън. — Дявол да го вземе, това е истински обрат.

Чарли Махони върна листчето на Рибън, а после вдигна прозрачната найлонова торбичка с прикрепен етикет към нея. Прочете написаното на ръка писмо, което беше вътре.

Рибън размаха разпечатката така, сякаш сушеше мастилото по нея.

— Тук пише, че шансът е петдесет процента. Струва ми се, не можем да пренебрегнем това.

— И аз мисля така. Кой е той? Какви препоръки има?

— Специалист графолог. Работи на щатска длъжност. Допустимо е, Чарли. Когато Бран се докопа до това, отново заставаме в изходна позиция и ще стане адски напечено за всички нас.

— За всички нас — бавно повтори Махони. Той погледна Рибън с усмивка, която подсказваше:_ Защо го направи, тъп селяндур._

Рибън продължаваше:

— Щом случаят стане пак обществено достояние, ще почнат приказки за Джени и нейната приятелка. И за колежа. Искам да кажа, това ще види сметката и на двама ни. — Той стрелна с поглед листа.

Махони рече:

— Обзалагам се, че бащата го е написал, за да отърве момчето.

— Не, не и бащата. Не го познаваш. Той не би помогнал на момчето по тоя начин. Но пък самият хлапак може да го е написал и да го е скрил, знаейки, че ще го открием.

— Дори да не е истинско, трябва да го дадем на Бран. Така е по закон. — Махони размаха дебел пръст срещу Рибън. — Каквото щеш разправяй, но ти ръководеше разследването цели две седмици, преди да дойдат от окръга и това всеки го знае. Затънал си здравата, както и всички ние… — Той проточи напевно последните думи.

Рибън отбягваше безмилостния му поглед.

— Това не отхвърля обвинението срещу момчето за убийството на момичето Гебън.

— По дяволите, Рибън, ти толкова си раздухал тоя ритуален боклук за убийствата още от самото начало. Ако хлапакът не е убил второто момиче, тогава къде отива цялата ти теория?

Рибън каза:

— Ти видя хлапака. Видя всички ония списания, снимки, порнографията, ритуалните джунджурии, ножа. Виновен ли е, или не?

Махони сви рамене.

— Вероятно.

— Ами ако се опитаме да изтръгнем признание от него? — рече Рибън и за облекчение на Махони избърса слюнката, насъбрала се в ъгълчето на устните си.

— Признание. Хм.

— Можеш ли да го направиш? — попита Рибън. — Изкопчвал ли си признания преди?

Махони изсумтя.

— Имам чувството, че в това си добър, в изкопчването на признания.

— Да — рече Махони, изпитвайки едновременно задоволство от тази четка и презрение към Рибън, че прибягва към такова средство.

— Точно сега той е в арестантското помещение.

Махони погледна часовника си.

Рибън каза:

— Мисля, че колкото по-скоро, толкова по-добре, нали?

— А другите полицаи?

— Мога да уредя да останеш насаме с него.

— Сега ли?

— Ще бъдете съвсем сами.

Той нямаше лазерна пушка от петдесет хиляди джаула.

Не разполагаше дори с бащината си „Ругер 22“.

Но Филип Халпърн все пак имаше едно оръжие.

Той смъкна чаршафа от арестантското легло. Със зъби направи четири прореза в евтиния плат. Накъса чаршафа на ивици и ги навърза една за друга. Избута масата точно в средата на килията и с мъка успя да се покатери върху нея. Хвана металния абажур на лампата. Отгоре му се посипа прах. Той се закашля от него, задавяйки се и премигвайки. Подуши острата миризма на собствената си пот, примесена с боровия аромат на дезинфектант.

Филип уви чаршафа-въже около врата си и после го завърза за електрическия шнур.

Вдигна поглед нагоре. „Икономично осветление. Регистрирана марка. 60 вата. Произведено в САЩ.“ Близостта на евтината крушка замъгли зрението му. Мислите избледняха, насъбралият се прах и останките от умрели буболечки по металния абажур започнаха да чезнат. Райска светлина заля стаята. Филип Халпърн смъкна ръцете си.

Те чуха стона на момчето.

Ланс Милър наостри ухо и рече:

— Май не се чувства добре. Може би трябва да му занесем нещо.

— Готово — отвърна полицаят от окръжната служба. — Какво ще кажеш за едно леденостудено момиче?

Ланс Милър вдигна поглед от „Ю Ес Ей Тудей“.

— Вече е имал две такива. — Той продължи да си чете статията.

— Дали може да се хване нещо венерическо от труп? — размишляваше полицаят.

— Ама че гадост — рече Ланс Милър.

Последва нов стон, силен и зловещ.

— Не трябва ли да го проверим как е?

— Видя ли снимките на циците на сестра му? — попита Милър.

— Не успях.

— Той се опита да ги изгори.

— Циците й?

— Не, снимките — каза Милър.

— Какво представляваха?

— В едър план, нали разбираш. Моментални.

— Не, циците — рече полицаят.

— Не много големи. Снимките бяха тъмни. Не е използвал светкавица.

Отново чуха стенанието и се спогледаха.

— Тоя там си търси белята — рече полицаят.

— Ами ако наистина му е лошо?

— Не знам. Я иди сега да надникнеш. След това аз ще отида.

— Ако е повърнал, няма да му чистя.

— Ще хвърляме чоп.

Ланс Милър се отправи към арестантското помещение, затвори вратата и продължи по коридора към килията на Филип.

Там видя следното: момчето, навързания чаршаф, масата.

— О, по дяволите. По дяволите. — Той припряно пъхна ключа и рязко отвори вратата на килията, скочи върху масата и протегна ръце към раменете на момчето.

И в този момент Филип започна да пада.

Зад него се повлече ивицата от чаршаф, която той не бе завързал нито за лампата, нито за каквото и да е. Тя се развя зад него като шлейф на наметало от „Измерението“. Той простреля с тайното си оръжие Милър — не с петдесет хиляди джаула, не с лазер, не с камшика на хононите, а със своите стотина килограма тегло. Полицаят, мъчейки се да запази равновесие, се подхлъзна на бетонния под и падна по гръб. Филип продължи да се смъква и се приземи точно върху него. Чу се страхотен удар. Ланс Милър изохка и после загуби съзнание.

Филип сграбчи ключовете на Милър и неговия „Смит & Уесън“ и излезе от килията. Отключи задната врата на арестантското отделение, после се промъкна към кметството и излезе оттам през задния вход. Щом изскочи навън, той с всички сили хукна колкото се може по-далеч от сградата и от центъра на града. Дробовете му с мъка поемаха въздух. И докато болката в гърдите нарастваше, изведнъж му хрумна една мисъл — беше благодарен и дори въодушевен затова, че е бил в затвора и е пропуснал мъчението от бягането на дълго разстояние в часа по физическо. Сега той бе привел ниско глава и бягаше по-бързо отколкото когато и да е в училище. По-бързо от всякога в своя живот. Филип бягаше, бягаше, бягаше.

Я! Какво става тук?

Бил Корд се спря пред арестантското помещение, виждайки един полицай, застанал на колене, как се надвесва над друг — та това бе Ланс Милър — и го целува.

Почакай. Не.

Какво става тук?

Това бе даване на първа помощ. Ланс Милър, пребледнял и запотен, се мяташе на пода. Той движеше ръце така, сякаш махаше на спасителен хеликоптер да се приземи и риташе с крака, шепнейки между шумните целувки на полицая: „Махай се, махай се!“. Полицаят стискаше носа му и после вдъхваше въздух в дробовете му.

Корд каза:

— Мисля, че той няма нужда от това.

— Всичко е наред. Правил съм го и преди — рече спасяващият полицай и после с две ръце притисна гръдния кош на Милър.

Корд ясно чу изпукването на счупено ребро.

— Махай се от мен — измънка Милър и припадна.

— Не ми изглежда да е сърдечен удар — каза Корд.

— Гледай какво сторих — рече умърлушено спасителят и се изправи.

Корд приклекна и провери пулса на Милър.

— Струва ми се, че не е много пострадал. Защо не повикаш линейка?

— Да, ей сегичка. Хлапакът избяга. — Той се втурна към телефона.

— Какво?

— Кой номер трябва да набера? Девет едно едно ли?

— Как така е избягал?

Стиснал слушалката, полицаят избъбри:

— Избяга оттука преди пет минути. Ало, трябва ни линейка в шерифската служба. Има пострадал полицай. Дадох му първа помощ, но не му подейства.

Корд се затича през арестантското отделение до задния вход на кметството, чиято врата бе широко отворена към окъпания в слънце паркинг. По дяволите! Нямаше и следа от избягалото момче. Той се върна в канцеларията точно когато се чу виенето на сирената.

Корд накара диспечера да повика Евънс и после хвана телефона да се обади на Рибън вкъщи.

— О, Ети, можеш ли да го изпратиш тук колкото се може по-скоро? Имаме едно бягство… Да? Къде? За риба ли? По дяволите!

Джим Слоукъм се втурна през отворената врата покрай полицая от окръжното, който напрегнато очакваше линейката.

— Какво става, Бил? Току-що чух, че повикаха линейка.

— Момчето Халпърн е изчезнало.

— Изчезнало ли? Какво искаш…

— Искам да кажа, че е избягало. Ударило е лошо Ланс.

— Хайде де. — Слоукъм се ухили. — Просто да не го очакваш от такова дебело момче. — Къде е Стив?

— В събота следобед? Къде смяташ, че е? В новия си страхотен джип… Има ли в него телефон?

— Не — каза Слоукъм. — Канеше се да си сложи стария радиопредавател, но не успя.

Корд рече:

— Съобщи описанието му, но нека действат внимателно при залавянето му.

— Мога да им кажа, но това не означава, че ще го изпълнят. — Слоукъм се запъти към диспечерския пункт.

Влезе лекарският екип с ниска носилка на колела. Внимателно огледаха тялото на Ланс Милър. Сложиха му инжекция и после го закараха в линейката. Той отново се бе свестил и сипеше цветисти ругатни, докато затваряха вратата.

След двайсет минути пристигна Евънс, а Махони дойде пет минути след него.

— Чудесно, значи си имаме избягал убиец? — рече Махони, щом чу новината.

— О, май съм пропуснал съдебния процес — обади се високо Корд.

Махони обърна очи нагоре към тавана.

Слоукъм реши да се намеси:

— Сега имаме вече някакво доказателство. Искам да кажа, защо той ще бяга, ако не го е извършил?

Корд го погледна така, сякаш го бяха попитали откъде идват бебетата.

Евънс рече:

— По-добре да съобщим на щатската полиция, че сме изпуснали арестант.

— Може би трябва да споменете — обади се чупещият ребра полицай, — че той е въоръжен.

Настъпи пълна тишина. Всички се обърнаха към него.

Полицаят се изчерви и после продължи:

— Забравих да ви кажа, нали Ланс беше паднал и всичко останало. У него е пистолетът на Ланс. Помислих, че е взел и пълнителите, но те бяха паднали под леглото. Само пистолетът е у него. Успокоих се, като намерих другите патрони.

Корд каза:

— Никой не бива да влиза в килиите с оръжие! Той не го ли остави в шкафа?

— Сигурно е забравил.

— Боже мой — прошепна Корд. — Включи сирената — нареди той на Слоукъм. — Предай съобщение в окръжната и щатската служба. Въоръжен и емоционално неуравновесен. Кажи им, че е уплашен, но че не иска никого да нарани.

Махони се обади:

— Държиш се така, сякаш ръководиш нещата тук, детективе. Доколкото си спомням, ти беше временно отстранен.

Останалите погледнаха напрегнато Корд, очаквайки го да избухне. Но той дори не бе чул тия думи. В момента той беше на съвсем друго място, вече тичаше задъхано сред храсталаци и дървета, право към Филип Халпърн.

— Момчето е на петнайсет години. Значи няма шофьорска книжка. Вероятно ще се опита да избяга от района пеша. Как би го направил?

Слоукъм рече:

— Не знам. Мисля, че тука никога не сме имали случай на бягство.

Евънс предложи:

— Ами ако опита да вземе автобус от Фредериксбърг?

— Може би — бавно каза Корд. — А какво мислите за парка?

Слоукъм рече:

— Дявол да го вземе, разбира се. Ще го отведе точно до реката и се обзалагам, че той смята да открадне някое кану или лодка и да се отправи на юг.

Вратата се отвори и влезе окръжният шериф Хамърбек Елисън. Беше едър и набит мъж, но лицето му бе с остри и фини черти и имаше малки ходила и тънки глезени.

— Току-що чух съобщението. Значи момчето е избягало?

— Така е. — Евънс се изправи и взе шапката си. — И има пистолет. Ние с тебе трябва да минем откъм парка. Съгласен ли си, Бил? — попита Евънс.

Гласът му бе рязък; той хвърляше ръкавица на всеки, който би оспорил възвръщането на ръководството на Корд. Бог да те благослови за това, Т. Т.

Корд кимна и каза на Слоукъм:

— Джим, защо не тръгнеш по шосе 302. За всеки случай, той може да опита автостоп. Аз ще поема по 117 надолу към реката да видя дали няма да го открия там.

Слоукъм погледна Евънс, който каза:

— Изпълнявай, Джим.

После Корд се обърна към Махони:

— Чарли, ти навярно трябва да провериш около центъра. Той може да се опита да ни надхитри и да се скрие някъде наоколо, докато се стъмни.

Махони неохотно отвърна:

— Не мисля, че е чак толкова хитър. Но идеята не е лоша.

Те всички веднага се отправиха към паркинга. Слоукъм се качи в колата си и бързо потегли. Елисън и Евънс също изчезнаха сред облак от прах и дим. Корд се позабави. Той запали двигателя и без да бърза, напусна паркинга.

Той обаче не взе завоя вдясно, който би го отвел направо при шосе 117. Зави наляво и рязко натисна газта.

Филип се спира да помирише полицейския пистолет. Мирише на смазка, пластмаса и метал, загрети до 37 градуса от обилната плът по корема му. Пистолетът е малък, но много тежък.

Системите са заредени. Лазерните торпили са готови за изстрелване…

Филип е в гората, с която граничи къщата на родителите му. Заобиколен от тънки борове, горещите стъбла на диви слънчогледи и високи треви. През пролука между дърветата той вижда шевролета. Вижда края на тръбата, която подпира скарата на семейното комби, разбита преди две години, когато майка му се преобърна край шосето. Вижда огнището на двора. Вижда задната веранда, чиято врата е широко отворена — оставена така от баща му след откриването на портмонето. Филип вижда зелено боядисаната разкривена барака в задния двор. Под една от стрехите на бараката има огромно и отвратително гнездо на оси, което от известно време измъчва въображението му, подобно на дебела гнойна пъпка. След като убие баща си и след като убие Джано, хононския предател, той ще изстреля останалите патрони в гнездото на осите.

Целта се следи автоматично с радар, сега навлизаме в смяната на Измерението…

Не, спомня си Филип, той няма да изстреля всички куршуми в гнездото. Той ще запази един.

Филип излиза от гората и тръгва към къщата.

Упование. В Изгубеното измерение. От тъмнина към светлина.

12.

— Това, което правиш, едва ли ще ти помогне много — рече Крет Халпърн.

Жена му го погледна с любопитство — сякаш не бе проговорил, а просто си стоеше изправен пред нея, движейки безмълвно устни. Сякаш думите само жужаха край главата й подобно на пчели от стар анимационен филм.

И двамата се изненадаха от забележката. От години той не бе споменавал нищо за пиенето й. Жена му изля съдържанието от тежката чаша в гърлото си и го преглътна.

Наля си нова чаша и върна пластмасовата кана в хладилника, в който се мъдреха резенчета сирене, полупразна кутия с филии хляб за печене, пакет посивяло мляно говеждо, половин литър мляко. Тя се облегна на стената. Халпърн взе отвертката, с която обикновено открехваше един заяждащ прозорец. Той заби острието в цепката и натисна като с лост нагоре, строшавайки дървото на перваза. Прозорецът изобщо не помръдна.

— По дяволите.

Жена му си пиеше питието и през прозорците, чиито пердета бяха с щампирани индиански колибки, гледаше към разцъфнал люляков храст навън.

Халпърн все не можеше да проумее защо тя изглежда така добре. Сутрин бе малко подпухнала в лицето, а вечер с безжизнен поглед в очите за всеки, който би си направил труда да надникне в тях. Но това бе единствената особеност. Миналото лято един от приятелите на Филип се бе опитал да я сваля. Едно момченце от училището! Халпърн признаваше, че тя има страхотна мутричка. Как успяваше да гаврътва чашите с уиски по-бързо от всички мъже в кръчмата и въпреки това лицето й оставаше свежо, а косата й с хубава прическа? Ноктите й винаги лакирани, а краката — избръснати?

— Нашият син — рече тя, сякаш го съобщаваше — е в затвора.

— Той не го е сторил. Утре ще го пуснат.

— О, хайде. Направил е ония неща с нея… — Дори гласът й не звучеше пиянски. Той се запита дали просто не е свикнал с него. Опита се да си припомни какъв бе гласът й, когато се запозна с нея и започна редовно да навестява ресторанта „Ню Лебънън Ин“, където тя работеше като сервитьорка. Не успя да си спомни. Това много го натъжи.

Жена му каза, обърната към рекламен стенен календар:

— Не мога да се обадя на майка си. Как да й се обадя? Толкова ще се срамувам.

— Направил е наистина някои работи на онова момиче и има нужда от един хубав бой, което и ще сторя. Но никого не е убивал. Кълна се. Сега просто трябва да намерим някой да ни помогне.

— О, разбира се. Но как?

— Сигурно има нещо като помощ от държавата. Да говорим с… ами не знам. С някого.

— А, така ли? Наистина. Може би ако беше спечелил някакви пари. — Гласът й бе кристално ясен.

— Дал съм му покрив над главата. Хранил съм го. Както и тебе. Ама храната не е всичко. — Два удара за един ден. Халпърн бе смазан.

— Ако изкарваше някакви пари…

— Че аз изкарвам пари. Ти също можеш да печелиш.

— … можехме да направим това-онова.

— Да съм те спирал да работиш?

— Ти не помниш. Нищо не помниш.

Халпърн каза:

— Не мога да говоря с тебе, когато си в такова състояние.

— И защо — попита тя с любопитство — ти вече не ме чукаш?

Халпърн кипна, ала се сдържа и не избухна. Помисли си дали да не й удари един шамар, но остана като парализиран от безкрайно разкаяние. Присъедини се към жена си в зяпането през прозореца. Хрумна му, че повечето им спорове ставаха все по този начин — тя пияна, той замислен за други места и хора, като и двамата гледаха втренчено през прозореца. Искаше му се да я цапардоса, а нямаше необходимата сила или омраза.

— О, я върви по дяволите — рече жена му така, сякаш даваше указания.

Халпърн сграбчи отвертката. Започна да я мачка, чувствайки еластичността на гумираната дръжка, опръскана с боя. Приближи се бавно до кухненската мивка, надвеси се напред и заби яростно отвертката в процепа до прозореца. От перваза се разхвърчаха късчета мека дървесина.

Той чу дрънкане на тенджери зад гърба си.

Чу скърцащата врата на хладилника да се отваря.

Чу звук от наливане на течност.

Чу гласа на жена си:

— Филип!

Халпърн се обърна. Момчето бе влязло през задната врата и стоеше в средата на кухнята.

— Кога се измъкна? — попита баща му. Изпита страхотно, неукротимо настървение да пристъпи напред и да размаже мутрата на сина си. Да му изкрещи. (Да изкрещи какво? „Как си могъл да направиш това на горкото момиче?“ Да изкрещи: „Какво съм сторил, за да станеш такъв? Та аз наистина те обичах! Толкова съжалявам!“.)

Крет Халпърн стоеше съвсем неподвижен, а отвертката се изплъзна от ръката му. Стоеше на двайсетина крачки от сина си, чиято горна устна лъщеше от сополи, лицето му бе плувнало в пот и тлъстите му гърди се тресяха.

— Ти как?…

Жена му прошепна:

— О, божичко.

Крет Халпърн също видя пистолета.

— Какво държиш тука, момче? — попита той.

Филип извърна поглед към майка си. Чашата падна от ръцете й, плисвайки струйка алкохол срещу хладилника. Гладките й ръце с безупречни червени нокти се вдигнаха към устата й. Филип се обърна отново към баща си. Устните на момчето се движеха, но не излизаха никакви думи. Приличаше на устата на риба във вода. Най-после той преглътна и каза със слаб глас:

— Биячът е тука.

— Слушай, млади момко. Свали този пистолет.

— Биячът.

Майка му рече:

— Филип, не прави това. — Тя изплака: — Моля те, не го прави.

— Аз никога нищо не съм ти сторил — каза момчето на баща си.

— Сине…

Филип вдигна пистолета и рече:

— Биячът. Бияч, бияч, бияч…

— Исках само да ти помогна, сине.

— Никога нищо не съм ти сторил — прошепна Филип.

— Сине, знам, че ти не си убил ония момичета.

— Ти говореше с шерифа. Видях те.

— Дадох му онова портмоне, дето го беше скрил. Бележката! Вътре беше бележката. Знаеш за какво говоря! Тя показва, че ти не си я убил.

С невероятно уверен, зрял и заплашителен глас Филип изрече:

— Съжалявам, татко, но биячът е тук.

— Исках да ти помогна — каза баща му.

Филип рече:

— Вдигни си ръцете.

Бил Корд безшумно мина покрай сънлив стар пес, вързан с верига за овехтелия парапет на входната веранда. Той се промъкна през вратата и се запъти към задната част на къщата по розовата пътека, омазана с тъмни петна. Подуши миризма на кучешка пикоч, стара храна и белина. Видя Филип в кухнята, вдигнал тъмносивия пистолет. До него бе Халпърн. Виждаше бяла женска ръка с дълги лакирани нокти. Корд се спря в трапезарията до вратата към кухнята. Остави пистолета си в кобура, свали шапката си и я остави на прашния телевизор. Застана до масата, която бе отрупана с мръсни чинии, остатъци от храна, корички от снощната пица. В средата на плексигласовата повърхност тъмнееше огромно петно от засъхнал кетчуп.

— Здрасти, Филип — тихо каза Корд.

Крет Халпърн подскочи. На вратата се показа ужасеното лице на жена му. Филип погледна детектива с безразличие и после отново се обърна към баща си:

— Вдигни си ръцете.

Халпърн бавно каза на Корд:

— Той има пистолет.

— Вдигни си ръцете!

Халпърн вдигна ръце над главата.

— Не, не нагоре. Биячът е тука. Подай си ръцете. Знаеш как се прави.

— Фил — рече Корд. Момчето го погледна за миг, после отново се обърна към баща си. Когато Корд се приближи още повече до дневната, Филип вдигна пистолета към гърдите на баща си.

— Филип — заговори спокойно Корд. — Защото не свалиш този пистолет? Моля те!

Родителите на момчето безпомощно гледаха Корд. В лицата им той прочете отчаяние и видя, че бащата го изживява много тежко.

— Моля те, миличък, моля те, сине — скимтеше майката.

Филип я погледна. Усмихна се. Каза:

— Отвори хладилника.

— Моля те, скъпи…

— ОТВОРИ ГО!

Тя изпищя и дръпна вратата. Филип насочи пистолета и гръмна оглушително към дъното на каната. Изпоцапаният бежов каучук експлодира в ситни пръски джин. Майка му пак изпищя. Нито Корд, нито Халпърн помръдваха. Филип се обърна отново към Корд.

Корд рече:

— Никой няма да ти причини зло.

Филип се изсмя тържествуващо.

— Да не си мислите, че нищо не знам? Точно това се опитаха да направят с Датхар. Опитаха се да го измамят. Излъгаха го, но той не им повярва.

— Искаме да ти помогнем, Фил.

— Джейми ме предаде.

Корд каза твърдо:

— Не, не го е направил. Говорих…

— Предаде ме.

— Не те е предал! — изкрещя яростно Корд, рискувайки с реакцията на момчето. — Говорих с него за случилото се. Някой в шерифската служба го е измамил. Той не е знаел, че са го проследили. Опитвал се е да те спаси. Изпраща ти послание. — Корд вдигна ръка за салюта на наряните.

Пистолетът в ръката на Фил се позаклати.

— Той ли каза това?

— Той, разбира се.

Филип кимна и нерешително се усмихна. После се обърна към баща си и заговори с тъжен глас:

— Ти не дойде да ме видиш.

— Казаха ми, че не можело. Имало определени часове за посещения. Щях да дойда тази вечер. Също като в болницата, когато ходехме да видим баба ти. Казаха, че мога да дойда чак в четири часа.

Филип погледна Корд, който рече:

— Вярно е, Филип. Такъв е правилникът на шерифската служба.

Момчето сведе очи надолу.

Когато отвън чу гърмежа и писъка, Чарли Махони прибра портативния радиоприемник, по който току-що бе повикал Т. Т. Евънс и Хамърбек Елисън. Той извади от джоба си автоматичния пистолет, за който имаше федерално разрешително и тръгна да изкачва стъпалата към верандата.

След като проследи Корд дотук, той бе изчакал доста време, обмисляйки как да действа по-нататък. Изстрелът сложи край на колебанието му. Приведен, той хвърли поглед през изпокъсаната мрежеста врата, бутна я и се промъкна пълзешком през верандата. Жълто-зеленото килимче на входа беше мръсно и коленете на скъпите му сиви карирани панталони се изпоцапаха.

Той наблюдаваше как Корд и Халпърнови разговаряха, докато двете полицейски коли тихо спряха отвън. Той пропълзя обратно към вратата, отвори я и даде знак на мъжете да приближат. Евънс и Елисън минаха отзад, а Слоукъм и един полицай от окръга заеха предното стълбище, където Махони им махна да останат.

Махони пропълзя към всекидневната.

— Синко, моля те, нищо няма да спечелиш с това…

— Филип, ние с баща ти и майка ти искаме да ти помогнем.

Сега момчето плачеше.

— Той все ме бие. Аз нищо не правя, а той ме удря.

— Искам да си силен — каза Халпърн. — Това е всичко. Знам, че това го има в тебе. Всичко ще се оправи. Те ще видят бележката и ще те пуснат. Кажи му за писмото, Корд.

Корд попита:

— Писмо ли?

Халпърн отчаяно извика:

— Бележката! Кажи му!

В този момент Махони се изправи и тръгна по коридора за всекидневната, сдържайки дъха си не само за да бъде безшумен, но и за да не вдишва вонята на кучешка пикоч и разлагаща се храна.

— Каква бележка, Халпърн? — попита Корд.

— Шерифът не ти ли каза?

Махони леко се приближи. Една дъска изскърца.

Корд рязко се обърна и го видя.

— Не!

Широко отворените очи на момчето съзряха Махони и то насочи пистолета. Махони направи същото. Корд вдигна ръце, застана с гръб към Филип и пристъпи между двамата. Настръхна при мисълта за дулото на един „Смит & Уесън“ на десет фута зад себе си и автоматичен „Браунинг“ на същото разстояние отпред.

— Махони, какво търсиш тук, по дяволите?

— Корд, гадно копеле, я се махай оттам! Ти, гадно…

— Излизай, нямаш работа тука! — крещеше Корд.

Махони подскачаше на прага, мъчейки се да се прицели. Момчето стоеше замръзнало от страх, с насочено дуло към гръбнака на Корд.

— Филип — извика Корд над рамото си, — хвърли пистолета! Всичко ще бъде наред. Само…

— МАХАЙ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — изкрещя Махони.

Ръката на Филип клюмна. Баща му го погледна и каза:

— Пусни го долу, сине. Моля те.

Пистолетът се сведе по-ниско.

Върху пода падна сянка. Махони изкрещя:

— Хвърли го! — И стреля два пъти към тавана.

Евънс и Елисън се хвърлиха към кухнята. Филип се завъртя към тях, докато Елисън панически изрева:

— Той стреля, той стреля, хванете го!

Ръцете на мъжете се изгубиха сред проблясванията на разпокъсана стрелба. Махони се метна върху килима. Един куршум изсвистя край ухото на Корд, докато той се смъкваше на пода. Филип се завъртя. После рухна долу. Корд се спусна към него и закрещя: „Не, не, не!“. Бащата на Филип остана неподвижен, с протегната дясна ръка към сина си.

В страхотната тишина, която последва, Махони се изправи, подпирайки се на розова метална масичка. Той събори една саксия и тя се счупи, като разпиля върху килима останките от мушкато, червено и ярко като кръвта, бликнала от шията и гърдите на Филип и стичаща се по мръсния под, който навярно някога е бил бял.