Урокът от нейната смърт

1.

Комисията разгледа фактите във връзка със смъртта на непълнолетния Филип Артър Халпърн, петнайсетгодишен („заподозряното лице“), прострелян и убит от служители на реда след бягство от градския затвор на Ню Лебънън, където заподозреният е бил задържан поради обвинение в предумишлено и непредумишлено убийство, изнасилване и содомия.

На 8 май следобед заподозреният е бил повален от куршуми, изстреляни от Томас Т. Евънс, главен полицай и Брадфорд Елисън, шериф, окръг Харисън. Бе установено, че полицай Евънс е изстрелял два куршума, улучвайки заподозрения два пъти в гърдите, и шериф Елисън е стрелял четири куршума, улучвайки заподозрения веднъж в шията. Всички куршуми бяха открити. Смъртта на заподозрения е настъпила веднага.

Фактите, свързани със стрелбата, са неоспорими. При прострелването си заподозреният е държал зареден пистолет „Смит & Уесън“, калибър 38, взет от самия него от градски полицай на Ню Лебънън, когото е ударил силно при бягството си малко преди това. Заподозреният е действал в състояние на умопомрачение и очевидно е имал намерение да застреля баща си. Присъствали са също така майката на заподозрения, детективът от Ню Лебънън Уилям Корд и Чарлс Махони, частен детектив от Мисури, в качеството си на консултант към шерифската служба на Ню Лебънън.

Когато детектив Корд се е опитвал да уговори заподозрения да се предаде, шериф Елисън и полицай Евънс са се приближили откъм задния вход на къщата. Господин Махони твърди, че заподозреният изведнъж вдигнал пистолета и, според думите на господин Махони, „се канеше да стреля срещу детектив Корд и самия мен и предизвика в мен опасение за нашата сигурност.“ Господин Махони изстрелял два куршума към заподозрения, без да го улучи. Шериф Елисън и полицай Евънс чули тези изстрели и предположили, че заподозреният, който се бил обърнал с насочен към тях пистолет, е започнал да стреля. Те отвърнали на стрелбата, което довело до смъртта на заподозрения.

Заключението на комисията е, че стрелбата срещу заподозрения е оправдана и че шериф Елисън и полицай Евънс са действали в границите на благоразумното прилагане на законите. Детектив Корд заяви, че заподозреният не се е канел да стреля и ние сме съгласни, че господин Махони може би прибързано е стрелял, което е довело до убийството. Той обаче е направил своята преценка по време на изключително сложно стълкновение и комисията е склонна да приеме, че поведението му е било оправдано при тези обстоятелства.

Бяха дадени свидетелски показания от бащата на заподозрения, че преди инцидента той е предал на шериф Стив Рибън от шерифската служба на Ню Лебънън бележка като веществено доказателство, хвърлящо съмнение относно вината на заподозрения. Шериф Рибън потвърди, че според него бележката е била от голямо значение и той лично я е занесъл в щатската лаборатория за експертиза и поради лоша координация никой от полицейските служители при местопроизшествието не е бил уведомен за нейното съществуване. Обаче наличието и автентичността на бележката имат значение само относно невинността на заподозрения спрямо първоначалните обвинения за едното от убийствата; те нямат отношение към бягството и произшествието с нападението, които са довели до стрелбата.

Следователно настоящата анкетна комисия заключава, че:

1. Смъртта на Филип Артър Халпърн е оправдана.

2. Смъртният случай няма да бъде представен за съдебно разследване.

3. Няма основания за уволнение, отстраняване, глоба или порицание на шериф Брадфорд Елисън или полицай Томас Т. Евънс заради събитията, станали в дома на Крет А. Халпърн на 8 май.

Ето го Бил Корд.

Той пише три протокола за нарушения — след като добре е проверил монетните автомати по паркингите, за да се убеди, че виновниците наистина са просрочили времето си, а не са просто забравили да пъхнат монети. Това не е великодушие от негова страна; чисто и просто никой не спори с ченгетата така яростно, както нарушителите при паркиране.

Той спира Труди Парсън в старата й кола, за да й каже, че нейният десен мигач не е в ред, а и задният ляв също е доста слаб.

Половината ден той дебне нарушители на скоростта, като не залавя никого, освен един търговец от Чикаго. Дава на мъжа квитанция за глоба — а не предупреждение — защото шофьорът носи сребристосив копринен костюм, пръстен на кутрето си и има силен тен, а сега е едва средата на май.

Корд е поискал да бъде изслушан във връзка с обвинението, че е унищожил писмата на Джени Гебън. Тъй като е възстановен на длъжност и анкетата е отменена, областният прокурор му казва, че такова изслушване би било хипотетично. Корд прави справка за думата „хипотетичен“, после обмисля известно време и изпраща ново писмо, за да бъде изслушан. След един ден му се обажда секретарят на съдията, за да му каже, че молбата му е била отхвърлена и че ще му изпратят съответното уведомление с препоръчана поща и обратна разписка.

Корд получава още едно служебно съобщение. То е от канцеларията на министъра на правосъдието в щата Мисури. Там му благодарят за неговото писмо и уверяват, че техен служител ще провери редовността на разрешителното за частен детектив и за носене на оръжие, на името на Чарлс Махони, жител на Сейнт Луис.

Окръжната шерифска служба официално закрива случаите Гебън и Роситър. Когато Корд иска да види бележката, която Крет Халпърн е дал на Рибън, лично Хамърбек Елисън се обажда на Корд в дома му, като му напомня, че делата са приключени. Той използва точно тази дума. Приключени. Корд казва, че разбира, но дали би могъл да види бележката? Елисън отвръща, че съжалява, но тя била изпратена в архива.

Корд отива на една от срещите по борба на Джейми, където момчето претърпява лоша загуба. Семейството е възнамерявало да вечеря навън след това, ала никой вече няма настроение. Джейми казва, че излиза с момчета от отбора, а Корд, Даян и Сара се прибират у дома, за да хапнат пържени филии.

Корд изпитва смесени чувства към доктор Паркър, която е изчерпала вече три пети от спестяванията на семейство Корд и е превърнала Сара в страстна разказвачка. Момичето има четири готови касети със своята книга. Когато Корд я пита колко дълга ще бъде книгата, тя заявява — един милион страници, а Корд казва, че това е доста много, колко време ще е нужно, за да се прочете? Тя отвръща — безкрайно. Един ден Корд я заварва да гледа мрачно към задния двор. Той я пита какво е станало, мислейки, че има неприятности с ученето. Тя казва, че се страхува да не би нейният магьосник, Слънчевия човек, да си е заминал завинаги. Не го е виждала дълго време. Корд иска да я успокои, но не знае как. Той й казва да се приготви за вечеря и тя тъжно се подчинява.

Даян е доволна, че Сара вече не пие риталин, тъй като тя току-що е станала член на групата „Америка без наркотици“ към комитета за честването на сто и петдесетата годишнина и лично ще отговаря за платформата „Кажи — не!“ в празничното шествие за Четвърти юли. Една сутрин в спалнята Даян лакира ноктите си в яркочервено и Корд гледа цвета, но си мисли за миризмата, напомняща му за аеролака, който като момче е нанасял върху авиомоделчетата, за да подсили хартиените криле. В следващия миг цветът го подсеща за Филип Халпърн. Не казва нищо на жена си и само подхвърля, колко добре изглеждаш, наистина…

Даян е и неговият източник на информация за частния учител на Сара, Бен Брек. Корд още не се е срещал с него, макар че би искал. Сара има забележителен напредък, откакто работят заедно. Сара често говори за Брек, но Корд не чувства ревност от това внимание, макар да си мисли за безкрайните мъчителни месеци, през които той се бе трудил с нея, а сега този приятел я преобразява за две седмици. Какво да се прави?

Корд отива на риболов с Джейми. Двамата се качват в алуминиевото си кану и се отправят към дълбокото водохранилище. Позволителните им са в ред и Корд носи със себе си връв с възли за дължината на хванатия от тях костур, за да бъде сигурен, че не нарушават правилата. Корд се надява, че някоя по-голяма остроноса щука се е запътила на юг; иска му се да я хване като трофей за стената в стаята на Джейми. Момчето продължава да се държи мрачно и необщително. Корд обмисля нещата и накрая направо го пита дали иска да поговорят за Филип и Джейми отвръща, че не иска. Ала след пет минути, съвсем неочаквано, момчето казва, сигурно Филип е смятал, че той го е предал.

Те изтеглят лодката на брега и сядат заедно на една скала. Корд обяснява как е казал на Филип, преди да го застрелят, че Джейми не го е предал изобщо и че Джейми е бил изигран. Филип е разбрал и му е повярвал. Корд влага цялата откровеност, на която е способен, в това свое слово. Изражението на Джейми не се променя и те мълчаливо се връщат да ловят риба. След малко Джейми пита дали баща му ще бъде на финалните срещи по борба след две седмици и Корд отговаря, че абсолютно нищо — каквото и да се случи — не ще му попречи да бъде на финала. Момчето почти се усмихва и от кимането му Корд разбира, че те отново са както преди.

Корд се обажда на Уинтън Кресги в службата му и е потресен да чуе от секретарката, че той вече не работи в колежа. Означава ли това, че е напуснал, пита Корд, или е бил уволнен? Тя отговаря, това означава, че той вече не е в колежа. Той се обажда на Кресги в дома му, но там го няма или е наредил на жена си да казва, че го няма. Корд му оставя съобщение.

Ето го Бил Корд, отправил се към тъмното езеро Блакфут Понд, тъмната стена, тъмните дървета, сиво-зелената тиня. Слиза от патрулната кола и върви през преплетените гъсталаци. Няма много за оглеждане заради любопитните зяпачи, рибарите, две дъждовни бури и един опустошителен ураган, развихрил се над Ню Лебънън преди два дни, разпръснал клонки и безброй млади листа по местопрестъплението.

Ето го Бил Корд, въртящ стара монета около пръстите си, докато крачи през мястото на двете убийства, по земята, която за него просто потръпва под краката му.

Случаят е приключен, но той върви тук, навежда се към земята, рита клонки, листа и смачкани бирени кутии, спира се от време на време, гледа с присвити очи към гъстата гора и после продължава.

Това е Бил Корд.

— Знаеш ли точно коя имам предвид? — попита мъжът. Той бе мършав, плешив и носеше син костюм, чиито полиестерни нишки блестяха като слюда. Пред бялата му риза вратовръзката на червени и черни райета висеше вдървено като бъркалка за боя. — Фабриката на шосе 117?

— Уолт.

— Искам да обясня. Нека да обясня.

Професор Ранди Сейлс не се чувстваше добре. Макар да почувства страхотно облекчение след приключването на разследването Гебън и след погребението на момчето Халпърн, той узна, че финансовото състояние на университета е по-лошо, отколкото декан Ларъби бе намекнала отначало. Тя му се обади предишния ден, за да поясни, че е нужен още един милион. На мъжа, в чийто кабинет сега седеше, Сейлс каза търпеливо:

— Добре, обясни.

— Тя беше оценена за деветстотин, ние дадохме заем от седемстотин и когато обявихме ипотеката за пресрочена, пазарът се бе изменил и тя струваше едва петстотин. Значи пропаднал дълг от двеста хиляди и ние изчерпахме резервния си фонд още преди февруари заради дузина все като нея. Не, дузина и половина.

Кабинетът нямаше вид да е на банков президент. Беше по-скоро като на управител. Имаше закачена някаква модернистична литография на петна, но Сейлс видя лепнато етикетче отстрани на рамката и разбра, че не е оригинал; хората в тия среди обикновено не влагат много в изкуство, особено когато има евтини разпродажби.

Сейлс извади кутия цигари от куфарчето си.

— Нямаше да стоя тук смирено, ако нещата не бяха така сериозни, Уолт. Тази година очакваме дефицит от близо тринайсет милиона.

— Навсякъде положението е тежко.

Сейлс се опита да не изглежда съвсем отчаян. Той си представи как застава пред своите студенти. Уверен, усмихнат, с чувство за хумор. Всичко, което бе научил през двайсетте години преподавателска практика, той вложи пред този човек.

— Имаме думата на дарители за около седем. Обсъждаме…

Банкерът също бе свикнал с театрални изпълнения.

— Погледни през прозореца. Какво виждаш?

Сейлс контраатакува:

— Виждам град, който дълбоко ще страда, ако Одънският университет бъде затворен.

Чудесен опит. Банкерът се усмихна и поклати глава.

— Говоря за онази сграда на петдесетина ярда ей там. Фирмата за строително кредитиране на Плейнсман. В момента е под попечителство. Ще я продават. Ние сме по-сигурни финансово, но не много. Просто няма начин комисията по кредитите да одобри за Одън дори и цент. — Гласът на банкера беше тих, спокоен и монотонен, докато усукваше с пръсти рошавата си вежда. Той се обличаше с изкуствени материи, имаше пожълтели зъби и мазна рядка коса, а под бюрото потропваше нехайно с набръчканите си обувки. Но Сейлс знаеше, че Уолстрийт с нищо не превъзхожда този човек.

— Ако Одън бъде закрит — каза Сейлс, — ще бъде истинска трагедия.

— Ще бъде трагедия, но ще се получи още по-голяма трагедия, ако подпиша невъзвръщаем заем и федералният прокурор в Хигинс ме привлече под отговорност.

— О, хайде, Уолт, това не е като да купиш порше за себе си. Няма да те арестуват, защото си дал заем на един университет.

Банкерът погледна Сейлс така, сякаш мереше пулса му. Сейлс си мислеше: „Аз съм също като фермерите, на които той отпуска заеми, и то заеми с лоша гаранция, на отчаяни фермери, изправени пред възможността да загубят фамилна земя отпреди двеста години“. Ранди Сейлс, заместник-декан по финансовите въпроси, знаеше, че никога даден човек не се вижда така ясно, както когато му връчваш солиден чек.

Професорът каза:

— Ами ако ти дадем част от новото общежитие? То струва двадесет и три милиона.

— Не струва толкова. А ако го сложим под възбрана, това би било, защото колежът е фалирал. А какъв смисъл има от общежитие без колеж заедно с него?

— Само земята струва три милиона.

— Но не и с празно общежитие върху нея.

— Ще имаш паркинга точно до шосето.

— Съжалявам.

Тази дума направо прониза сърцето на Сейлс. Той се изправи и каза с отчаяние, от което и двамата се почувстваха крайно неудобно:

— Ти беше последният ми шанс.

За момент никой не продума нищо. Сейлс прибра финансовите си документи и ги сложи в очуканото си куфарче.

Той тръгна към вратата.

— Почакай, професоре…

Сейлс се обърна и видя колебание по лицето на мъжа. Банкерът вземаше някакво неприятно решение. Той написа име и номер на лист хартия и каза:

— Все едно че не съм направил това. Ти не си го получил от мен. Не ме познаваш.

Сейлс погледна надрасканото, Фред Барет. До името имаше телефонен номер. Код на областта 312. Чикаго.

— Кой е той?

След кратка пауза банкерът каза:

— Не разбирам за какво говориш.

Той намери това съвсем случайно.

Тъй като Брайън Оукън бе съчинил слуха, че Джени Гебън и Лион Гилкрист са били любовници, той изобщо не си направи труда да изпълни обещанието си пред декана — да прегледа кабинета на професора за доказателства. Щеше да му бъде напълно достатъчно да й каже, че претърсването му е било безплодно и смяташе да остави нещата дотук. После, когато Гилкрист предадеше унищожителната си оценка за неговата работа, Оукън щеше да твърди, че Гилкрист иска да си отмъсти за неговото шпиониране.

Получаваше се възхитително подреждане на нещата.

Този план беше хубав, но той се сети за много по-добър, когато, оставяйки лист с оценки на студенти върху бюрото на Гилкрист, той забеляза плик, адресиран с украсен почерк до професора. Беше от млада студентка. Оукън вдигна плика и му стана много весело, защото пликът бе парфюмиран. Гилкрист, който най-сетне се бе върнал от Сан Франциско, в момента четеше лекция пред своя курс и асистентът му веднага се настани на професорския стол и отвори незапечатания плик.

Стиховете бяха ритмически доста неправилни, помисли си Оукън, критикът.

Той реши, че би поставил двойка за формата и три минус за съдържание („Вашата мисъл не е оригинална, стихотворната ви стъпка е монотонна и «мед» е отчайващо банална метафора за сперма“). Това обаче нямаше значение, защото той сметна, че произведението ще има поне един страстен читател.

В момента Оукън седеше в кабинета на декан Ларъби, гледайки как тя потупва стихотворението с грубия си показалец.

— Да не би вие… — Тя се поколеба. — Да не сте го измъкнали от пощенската му кутия?

Нали няма марка и пощенско клеймо, ама че глупачка, как може да е било изпратено по пощата? Оукън каза меко:

— Никога не бих направил нещо незаконно. Лежеше върху бюрото му.

— Кое е момичето? Дорис Кътинг?

— Негова студентка. Нищо не зная за нея.

— Знаете ли дали я е взел със себе си в Сан Франциско?

Току-що казах, че не я познавам. Да не е вече изкуфяла? Оукън се намръщи.

— Съмнявам се.

— Това е достатъчно за мен.

— Трудно ми е да говоря против него — рече Оукън. — Той ме е научил на толкова много. Но да спи със студентка… Младите хора са толкова уязвими в тази възраст. Досега го уважавах. — Устните му се свиха в разочарование.

— Ще го уволним. Нямаме друг избор. Налага се. Ще изчакаме, докато свърши семестърът. Кога е последната му лекция?

— След два дни.

— Ще му кажа след това, когато студентите си тръгнат. Ще трябва да сведем до минимум публичността. Нали ще го запазите в тайна дотогава?

Той кимна мрачно.

— Както желаете, декан. — Оукън стана и тръгна към вратата.

— О, Брайън? — Когато той се обърна, тя рече: — Исках само да кажа, че съжалявам. Знам, че това бе трудно за вас. Да поставите колежа над личната лоялност. Няма да го забравя.

— Понякога — отвърна Оукън, — както ни казва Имануел Кант, трябва да се правят жертви за по-висше благо.

2.

— Ти каза, че ще ги лъснеш.

— Ще ги лъсна.

— Ти каза днес.

— Днес ще ги лъсна — отвърна Еймос Траут, отпуснал се в разкривения си зелен фотьойл. Той грабна дистанционното управление и увеличи звука.

Жена му, мършава и с провиснала кожа, изсипа готовото тесто в тавичка и реши, че той не бива да се измъкне. Тя каза:

— Когато бях на църква, Ейда Кемпъл ме погледна право в краката, като че ли нямаше нищо друго наоколо освен моите крака, и съм сигурна, че нещо проблесна в очите на тая жена, май зърна нещо и аз не знам какво. Идеше ми да потъна в земята от срам.

— Казах, че ще ги лъсна.

— Ето. — Тя му подаде тъмносините си обувки така, сякаш му предлагаше пистолети за дуел.

Траут ги взе и погледна към телевизионния екран. Нямаше да бъде чак толкова зле, ако в момента Чикаго не играеше срещу Ню Йорк и ако резултатът не беше изравнен.

Но Тя беше наредила. Затова Еймос Траут увеличи още повече звука и понесе обувките към сутерена. (Голямо чудо, че тая беззъба кучка Ейда Кемпъл все намира за какво да се подхилва под евтината си белезникава пудра.)

— … ниска топка отляво… спряна от защитника! Какво улавяне! Ще има игра на финала… Състезателят…

Клик. Телевизорът замлъкна. Той чу отгоре стъпките на жена си, която се връщаше в кухнята.

Ах, как боли. Понякога боли.

Траут изкриви лице и грабна вестник от огромната купчина, насъбрала се, докато бяха на почивка в Минесота. Той го разстели, после извади всички принадлежности — синята боя за обувки, четката, парчето плат за лъскане — и ги нареди пред себе си. Вдигна обувките и ги огледа. Обърна едната. От нея изпадна счупен нокът. Той остави обувката върху вестника и докато нанасяше боята, погледът му се плъзна покрай обувките и се спря на самия вестник.

Траут се зачете за момент и изведнъж се изправи. Метна обувките върху сушилнята за дрехи. Едната от тях остави дълга синя ивица върху емайла. Той занесе вестника в кухнята, където жена му седеше с кръстосани крака и бъбреше по телефона.

— Мачът беше много шумен — каза му тя. — Затова го изключих. — После пак продължи разговора си.

— Затвори.

Тя погледна пожълтялата шайба така, сякаш там имаше обяснение за тази ярост.

— Ще ти се обадя пак след малко, мамо.

Той грабна от нея слушалката и натисна вилката, за да освободи линията.

— Какво правиш?

— Обаждам се по телефона.

— Няма ли да ми лъснеш обувките?

— Не — рече той, — няма да ги лъсна. — И започна да набира.

Търговската улица „Оукуд Мол“. Бил Корд мразеше търговските улици.

О, магазините бяха чисти, цените приемливи. „Сиърс“ гарантираше задоволство, а къде изобщо по света можеш да получиш това без един куп предварителни условия? Тук човек можеше да си купи топли кифлички и мексикански закуски, както и от курабийките и замразеното кисело мляко на госпожа Фийлд. Можеш да прегърнеш с ръка жена си, да повървите по Виктория стрийт и да се спрете пред витрина с манекен по червени копринени бикини и сутиен и черен колан с жартиери; да целунеш жена си по врата, а тя да се дръпне и изчерви смутено и после да ти позволи да й купиш, е, не този комплект, но чудесна сексапилна нощница.

Ала търговските улици за Корд означаваха „Феъруей Мол“ в Сейнт Луис, където двама полицаи бяха загинали заради него и затова той никога не идваше тук.

Той хвърли поглед към магазина за играчки. На витрината се извисяваше картонена фигура на „Датхар-IV“ над армия войници от „Изгубеното измерение“. Корд се загледа за миг в тях и после продължи, докато не стигна магазина за подови настилки. Не бе направил и десет крачки навътре, когато към него се спусна младеж в спортно сако.

— Аз знам кой сте вие — заяви момчето. — Вие сте човек с незастелен под.

— Аз съм…

— Подовете са като вас и като мене. Понякога имаме нужда от нови тъкани, същото се отнася и до вашия под. На него му омръзва старата премяна. Какво имате в гардероба си точно сега? Двуредно сако, панталони, бермуди, няколко ризи, а, също и една-две униформи с цвят каки, нали така? Помислете колко ви завижда вашият под.

— Не…

— Не знаете какво значение има новата подова настилка. За вашето душевно равновесие. За вашия брак. — Той беше като питбул с редки руси мустачки. — Искате ли някакви акценти? Какъв цвят е килимът ви сега?

— Всъщност не се интересувам…

— Желаете голи подове? Момент, тогава да обсъдим акцентите.

— Никакви килими. Трябва ми само Еймос Траут.

— Не сте ли тук, за да купите килим?

— Не.

— Детективе? — Траут излезе от задната стаичка. Двамата се ръкуваха.

— Ей, шерифе — извика момчето, — полицейският ви участък има ли мокети?

Траут му махна да спре.

Когато двамата седнаха край бюрото на Траут, Корд каза:

— Много се старае.

— Хм. Не. Голям досадник. Ама продава килими. След три години като нищо ще бъде в представителството на „Нисан“ и сигурно вече ще продава боинги, преди да е навършил двайсет и осем. Такива момчета трудно мога да задържа.

Корд попита:

— Ти каза, че си видял обявата в „Реджистър“?

— Бяхме с жената на почивка в Минесота точно след като е станало онова убийство. Съвсем случайно зърнах съобщението, когато постелих вестника да лъсна обувките й. Ти лъскаш ли обувките на жена си?

— На тях това наистина им харесва, нали? Сега ми разкажи всичко. Значи си се движил по шосе 302 в онази вечер. Това е било на 20 април, вторник вечерта?

— Точно така. Карах към къщи. Беше около десет, десет и трийсет. В оня вторник имахме намаление на мокетите от полиакрил и продажбите вървяха толкова добре, че трябваше да стоя до късно, за да запиша приходите и да си отбележа кои са с чекове, кои са по сметка и кои са в брой, нали разбираш. Бях си купил сладолед и карах покрай езерото, когато оня мъж изведнъж хукна към шосето пред мене. Там е работата, че левият ми фар не работеше на дълги светлини. Пък и човекът не можеше да ме види, щото има един храсталак, дето е прораснал чак до шосето, пътните служби трябва да оправят такива неща.

— Ти виждаше ли ясно?

— Съвсем ясно. Оня тип подскачаше като жаба по горещ асфалт. После ме видя и замръзна на място, а аз свих встрани и това беше всичко.

— Имаше ли кола наблизо?

— Да. Ама не видях какъв модел.

— Светла или тъмна?

— Колата ли? По-скоро светла.

— Спомняш ли си регистрационния номер?

— Дори не знам дали имаше номер, или дали е била камионетка или лимузина. Просто не обърнах внимание, толкова се притесних да не прегазя оня човек. Това, дето остана от сладоледа, се пльосна на пода и за първи път бях доволен, че колата отвътре е в тъмен цвят.

— Беше мъж, а не момче, така ли?

— Не, не беше момче. Беше някъде около четирийсетте.

— Можеш ли да го опишеш?

— Набит, ама не дебел, с къса коса, не съвсем тъмна, сресана назад. Беше с тъмни панталони и светло сако, но сакото беше покрито с кал.

— Бял?

— Какво?

— Каква раса беше?

— О. Да, беше бял.

— Някакви бижута, шапка, обувки?

— Не, както казах, наистина доста бързо минах край него.

— Ако видиш негова снимка, би ли си го припомнил?

— Както при очна ставка сред други хора ли? Мога да опитам.

— Не си ли спомняш нещо друго?

— Не.

— Нещо особено? Опитай се да си спомниш.

— Не, нищо. Е, освен дето си помислих, че е доста сръчен. Искам да кажа, разбираше от коли. Канеше се да смени сам кабела за запалването. Не всеки може да го направи. Затова едва не спрях. За да му помогна.

— Кабела за запалването ли?

— Ама беше късно, а жената направо пощурява, ако не се прибера вкъщи преди единайсет, разпродажба или не.

— Значи той е работил по колата?

— Не съвсем, просто носеше към нея оная жица.

— Можеш ли да я опишеш?

— Нали знаеш какво представлява. Бял, дебел кабел.

— Възможно ли е да е било въже, като за простиране на пране?

Еймос Траут помълча малко.

— Съвсем е възможно.

Даян влезе в дневната и видя, че Бен Брек реже букви от шкурка. Сара седеше на дивана и го наблюдаваше.

— Дължа ви нови ножици — рече той.

— Моля?

Той каза:

— Използвах само груба шкурка. Тя почти съсипа остриетата.

— Всъщност няма значение — отвърна Даян. — Какво точно правите?

— „Хранилище“ — сериозно каза Брек и подаде буквата „Е“ на Сара. — Опипай я, почувствай я.

Сара прекара пръсти по буквата.

— „Е“ — каза тя.

Буквата бе добавена към ХРАНИЛИЩ върху масата. Сара изрече на глас буквите подред, като ги докосваше. Брек ги събра и ги скри зад гърба си. Започна да й ги подава една по една. Със затворени очи момичето докосваше буквата и му казваше коя е.

Даян ги гледаше, изцяло погълната от упражнението. След десетина минути той каза:

— Достатъчно за днес, Сара. Ти се справи много добре, но продължавай да работиш над „б“, „д“, „к“ и „п“. Често ги объркваш.

— Добре, доктор Брек. — Сара събра буквите от шкурка и ги сложи в раничката си. Там държеше касетофона, касетите и упражненията, над които работеше.

Даян обгърна с ръка дъщеря си.

Брек каза:

— До следващия вторник, нали?

— Чудесно — рече Даян. — Ще бъда вкъщи през целия ден. — После добави: — Исках да кажа, ние ще бъдем вкъщи.

Сара изтича навън.

— Ще се прибера след малко, мамо.

— Не се отдалечавай от къщата.

Брек и Даян минаха в кухнята и Даян наля две чаши кафе, без да го попита дали иска. Брек хвърли поглед към червените й лакирани нокти, после очите му се плъзнаха по блузата, чиито две горни копчета бяха разкопчани. Като че ли му хареса това, което видя. Даян реши да не мисли сега за тази негова реакция.

Тя отложи за по-късно и своята собствена реакция.

Брек се загледа в снимка на Корд в униформа. Беше залепена за хладилника точно до един орел, който Сара бе изрязала от блокче с илюстрации.

— Сигурно е вълнуващо да сте омъжена за полицай.

— Бих казала, по-скоро обременително. Телефонът звъни по всяко време и приятелите ни все търсят Бил да им помогне, било за уреждане на глоби или нещо друго. Били ли сте някога женен, Бен?

Тя бе проучила семейното му положение още при първата им среща.

— Не. Никога не съм имал това щастие. — Той отпиваше от кафето.

Даян го гледаше внимателно.

— Твърде силно е, да добавя ли гореща вода?

— Хубаво е.

Даян каза:

— Проблемът на Бил е, че е натрапчив. Той…

— Вероятно искате да кажете настойчив.

— Така ли?

— Човек е настойчив, когато върши нещо непрестанно, натрапчив е, когато постоянно мисли за нещо.

— О. В такъв случай, той е и едното, и другото. — Двамата се засмяха и тя продължи: — Той просто не се спира. Работохолик. Не че имам нещо против. По този начин не ми се меси, а когато е вкъщи, той е същински домошар. Но щом веднъж си е наумил нещо, става като териер, погнал плъх. Например, снощи си легнах, а той остана да работи до късно. Бил казва, че едно разследване е като зидане на тухлена стена. Винаги се намират достатъчно тухли, ако човек се постарае да ги потърси.

— И той старае ли се?

— О, и още как.

— Няколко пъти съм бил вещо лице в съда във връзка с психологията на наблюдението. Как свидетелите могат да видят неща, които не съществуват и да пропуснат такива, които са налице. Сетивата са удивително ненадеждни.

— Общо взето, не се меся в неговите разследвания. Те са толкова, разбирате ли, отблъскващи. Съвсем различно е, когато гледаш това по телевизията.

А защо не се е женил?

— Занимавал съм се с изследване на насилието — рече Брек. — Двама мои колеги бяха работили със социопати…

— Това да не е нещо като психопат? Както Тони Къртис в „Психо“.

— Тони Пъркинс, струва ми се.

— Да, да. — На четирийсет и една години и никога не се е женил.

— Те бяха работили с някои доста антипатични субекти…

Антипатични.

— … и тяхната теория е, че комерческите развлечения правят лоша услуга, когато омаловажават насилието. Че те са склонни да изопачат моралната преценка и довеждат до ситуации, в които индивидите действат с насилие, защото чувстват, че стълкновението от човешка гледна точка ще бъде без значение. Наблюдаваме…

Дланите на Даян се изпотиха, докато тя напрегнато се мъчеше да следва мисълта му.

— … много случаи с откровен афект от страна на млади хора в отговор на филми и…

— Хм. А-фект ли?

Той видя, че се е увлякъл и поклати извинително глава.

— Афект. Означава емоционална реакция. Децата гледат как хора експлодират и как ги убиват на екрана и това не ги трогва. Те нищо не чувстват. Или по-лошо, те се смеят.

— Предпочитам Джейми да не гледа такива филми… Ами, ето например неговия приятел. Бяха се увлекли по „Изгубеното измерение“. Вижте какво се случи.

— Момчето, което бе убило ония девойки ли? — попита Брек. — Може да е било повлияно от филма.

Даян стисна устни.

— Макар да бе убито и всичко останало, Бил все още смята, че момчето не го е извършило.

— Така ли? — попита изненадано Брек. — Но вашият бодигард го няма вече.

— Почакайте, когато историята се разчуе.

— История ли?

— Има нов свидетел — изрече тя рязко.

— Но всички вестници твърдяха, че момчето го е направило.

— Вестниците, както и много други хора в града. Бяха твърде доволни да приключат случая. Но не и моят Бил, о, не. Той все още разследва. Не се отказва. Тази сутрин тръгна да проучва някаква нова следа. Смята да докаже, че момчето не го е направило.

Даян усети гнева в гласа си, докато гледаше втренчено мястото, където патрулната кола на Том бе паркирана през всички тези дълги седмици.

— Когато човек е млад, когато е на възрастта на Сара, всичко е ясно, краят винаги е хубав. Знаеш кои са лошите хора и ако те се измъкнат, поне ти е известно, че са лоши. А на нашата възраст кой може да е наясно за каквото и да било?

Брек привърши кафето си.

— Имате чудесен дом.

На Даян й се стори, че той го каза тъжно, но преди тя да чуе някакво потвърждение на това впечатление, той добави:

— Знаете ли какво ми се иска?

— Каквото пожелаете — усмихнато и кокетливо рече тя.

— Хайде да се поразходим. Покажете ми вашето царство.

— Разбира се. — Тя си облече едно яке и двамата тръгнаха навън.

Показа му градинката си с листни подправки, после разкаляното парче земя, бъдеща морава, след това мястото, където щяха да поникнат луковиците, ако еленът не ги беше стъпкал. Брек промърмори одобрително и тръгна бавно към задната част на двора и ниската ограда.

— Хайде да отидем в гората.

— Аха — рече Даян, повеждайки го встрани. — Ще трябва да обиколим.

— Тази малка ограда? Не можем ли да я прескочим? — попита Брек.

— Как, с тия обувки ли?

— Какво им е на обувките?

— Скъпи ли са? Ще ги прежалите ли? — попита тя.

— О, това ли — рече той. — Няма значение.

Двамата се разсмяха. Минаха покрай пасището и навлязоха във високата трева сред млади дъбови фиданки, откъдето започваше гората. Даян изобщо не се изненада, когато, на достатъчно разстояние от къщата, Брек й хвана ръката. Нито пък се изненада, че тя самата му позволи това.

— Значи всъщност не е било онова момче?

— Уф. Имат нов свидетел.

Бяха седнали в служебната закусвалня на Окръжната служба. Очите им обикаляха неспокойно стаята, проследявайки сиво-зелените квадрати на линолеума от край до край, после пак се връщаха, за да гледат как късчетата лед бавно се разтапят в чашите им с кока-кола.

— Ще се наложи нещо. — Мъжът, който говореше, беше дебел. През бялата риза с къс ръкав коремът му опъваше до краен предел колана на панталона. Бялата му коса, намазана с гел, бе сресана назад. Казваше се Джак Тредъл и освен другите си задължения той беше и инспектор на окръг Харисън. Всички части на лицето му бяха с торбички — очи, уста, брадичка. Той завря кутре в бузата си, за да потърка един зъб през кожата.

— Така мисля и аз — рече другият мъж. Също с толкова торбички, макар и недотам дебел. Той също носеше бяла риза с къс ръкав, а върху нея — светлокафяво спортно сако. Бул Купър търгуваше с недвижими имоти и беше кмет на Ню Лебънън. Тези двамата бяха водещи играчи в управлението на окръг Харисън.

— Значи, оказва се — рече Тредъл, — че момчето…

Купър каза предохранително:

— Имало е пистолет.

— Е, може и да е имало. Но не давам и пукната пара за рапорта по инцидента. Не е трябвало да го арестуваме, не е трябвало да го оставяме да избяга, не е трябвало да го застрелваме.

— Ами…

— Някой май ще загази от това.

— Момчето беше доста лошо простреляно — съгласи се Купър.

— Беше убито на място — изсумтя Тредъл.

Около тях провинциални адвокати и техните клиенти говореха бавно, похапвайки сандвичи с лебервурст и евтини макарони със сирене и непрекъснато пъдеха с ръце настървените пролетни мухи. Тредъл най-добре се справяше с невежи приятели и дребни врагове; тук беше в свои води и кимна за поздрав поне на половината хора в помещението, докато седяха.

Той рече:

— Хамърбек и Рибън разиграваха хитри игрички. Ами че те, дявол да го вземе, се правеха на велики шерифи и им трябваше шум в пресата, бомбастично арестуване и им се щеше да свържат убитата студентка от миналата година с всички тия тъпи щуротии за сериен убиец и одрани кози. Е, добре, сдобиха се с шумотевицата в печата, а там сега се чудят защо сме позволили едно невинно момче да бъде убито. Към нас вече надничат специалните служби и сигурно някоя комисия по етика в Хигинс се кани да ни разнищи. Ще трябва да им подхвърлим някого.

— И смяташ той да е от Ню Лебънън, усещам накъде биеш. — Купър се изкашля и изтри уста с дебела салфетка.

— А, не, от това нямам полза. Ако вземем човек от окръга и аз го обявя, тогава нещата ще изглеждат благоприятно за мен. Ако е от града и ти го съобщиш, ще бъде добре за теб. Нали разбираш, нас всъщност ни боли да го сторим, но прочистваме собствените си редици. Никакво прикриване на вина.

— Не се бях сетил за това. — Купър се отпусна и добави: — А какво ще кажеш за онзи Махони?

— Какво за него?

— Корд ми даде копие от писмото, което е пратил до министъра на правосъдието на Мисури. Решил е да гони Махони до дупка. А на Рибън направо ще му се разгони фамилията.

— Отде на къде?

Купър каза:

— Махони изобщо не е трябвало да бъде в разследването. Той е цивилно лице.

— Аха. — Тредъл се подхили. — Изобщо не ми пука за Махони. Каквото станало, станало. Такива като Махони минават покрай капките, случват се подобни неща.

— Какви са възможностите? Коя ще бъде голямата риба?

— Ето, например Елисън — предложи нехайно Тредъл, казвайки очевидното. — Както и Рибън. Но ако е някой твърде високо, ще изглежда лошо за нас — значи ние с теб не сме ръководили добре.

Купър рече:

— Имахме двама окръжни полицаи, които работеха по случая. И Бил Корд ръководеше разследването за известно време.

— Корд е умен мъж и той, той… — Тредъл запелтечи, чудейки се какво да измисли.

— Той намери този нов свидетел.

— Намери този свидетел — съгласи се Тредъл. — И той…

— Не може лесно да се залъже — предложи Купър.

— Така е, не може лесно да се залъже.

— Но — бавно рече Купър, — има една неприятност.

— Каква неприятност?

— Не си ли чул? Той може би уж случайно, но всъщност нарочно, да е загубил веществени доказателства. Имаше слух, че е чукал момичето Гебън. Тя е била истинска малка к… нали разбираш. Във всеки случай, някакви писма или нещо от тоя род са били изгорени и те са можели да направят връзка между нея и Корд. Отказаха се от анкетата…

— Каква анкета?

— За която говоря. Дето Корд е ликвидирал доказателствата. Но неговата невинност изобщо не беше доказана. Просто зарязаха всичко.

Очите на Тредъл се оживиха.

— Смяташ, че можем да се възползваме от тая работа?

— Зависи — рече Купър, — дали ще поискаме да се възползваме от това, или не.

Бил Корд се обаждаше от телефонен автомат на Даян. Вече се бе здрачило и той се намираше пред „1001 стоки“, опасно близо до шосе 117. Всяка шеста или седма кола профучаваше толкова бързо, че Корд усещаше как попътната струя придърпва униформата му, сякаш шофьорите се забавляваха, бръсвайки ченгето.

— Джейми ли? — попита той. — Какво се е случило?

— Прибра се късно. Изобщо не се бе обадил. Искам да поговориш с него. Вече втора поредна вечер го прави.

— Добре. Но съм… — Корд изчака, докато отмине грохотът на тежкотоварен камион и после продължи: — Но точно сега съм малко зает. С оная нова следа по случая Гебън. Той добре ли е?

Даян отвърна сопнато:

— Разбира се, че е добре. Току-що казах, че е добре.

— Намирам се на шосето — каза Корд, за да обясни разсеяността си. После добави: — Ще говоря с него тази вечер.

— Не искам само да говориш с него. Исках…

— Какво?

— Нищо.

Корд реши да не обръща внимание на сприхавостта й и попита:

— Как е Сара?

— Изкара хубаво занятие с Бен и ми каза, че е довършила още две глави от своята книга. Парите от застраховката днес пак не дойдоха. Струва ми се, че трябва да се обадиш…

Но аз съм тук, насред шосето.

Даян продължи:

— Това са над две хиляди. На мама й оперираха яйчниците за три хиляди и петстотин. Толкова съм доволна, че Бен иска само по двайсет долара на час. Истинско спасение е.

— Аха. — Кой е Бен? О, учителят. — Е — рече Корд, — това е хубаво. Трябва да тръгвам.

— Почакай. Още едно нещо. Отборът не може да уреди автобус за мача в Хигинс. Джейми иска да знае дали ще го закараме с колата заедно с Дейви?

— Мисля, че да. Разбира се.

— Нали няма да забравиш? Това е последният мач за сезона.

— Няма да забравя.

Отново приближаваше кола. Но тази не профуча покрай него. Тя спря. Корд се обърна към нея и видя, че Стив Рибън и Джак Тредъл го гледат. Рибън беше много сериозен.

По дяволите.

Беше колата на Джак Тредъл — поостарял мерцедес, макар да имаше голям луксозен телефон. Спряха пред патрулната кола на Корд. Двамата мъже слязоха. Той осъзна, че Даян му говори нещо. Той й каза:

— Трябва да тръгвам. Ще се прибера около осем. — Затвори телефона.

Тредъл остана до колата, а Рибън тръгна към Корд. Двамата си кимнаха.

— Как върви работата по новата ти следа, Бил? — попита Рибън без интерес.

— Бавно, но напредва.

Рибън рече:

— Какво ще кажеш да се поразходим малко ей там? — Той посочи тъмното петно на скоро окосена трева край огромен дъб.

Има нещо познато тук. Това вече не сме ли го правили?

Корд закрачи под внушителните клони на дървото, изучавайки изражението на Рибън, после се обърна към Тредъл. Извади монета от джоба си и започна обичайния си трик с нея.

Имаше много неща, върху които да мисли, но една грижа, чисто практическа, се загнезди в съзнанието му: как щеше да съобщи на Даян новината, че са го уволнили.

3.

— Можем да продадем колата.

Даян Корд се бе заела да разчиства кухненските шкафове. По всички плотове и по масата имаше какви ли не кутии и съдове. Корд си събу обувките и седна край масата. Към него се търкулна консервна кутия със свинско и боб. Той я хвана, преди тя да падне на пода. За миг се зачете в етикета, а после я остави на масата.

— Колата ли? — попита той.

Даян каза:

— Ако са те изхвърлили, това не значи, че е краят на света. Можем да продадем втората кола, и без това не ни е нужна, а и така ще си спестим от застраховката и поддържането.

Той пак се вгледа в кутията.

— Защо смяташ, че са ме уволнили?

— Видът ти е толкова печален, явно има нещо от тоя род.

Бил Корд каза:

— Предложиха ми да стана шериф.

След толкова години семеен живот Даян все още понякога не можеше да разбере кога той се шегува. Тя остави встрани двете кутии, които държеше, посегна към трета, но се спря.

Бил Корд каза:

— Сериозно говоря.

— Предполагам, че има и нещо друго.

— Освободили са Стив Рибън. Той се провали много със случая, но е тясно свързан с Бул Купър и Джак Тредъл, затова го преместват на някаква комфортна службичка в окръжното. Аз ставам шериф. Джим Слоукъм поема углавните престъпления. Т. Т. е уволнен. С този нов свидетел вече знаем, че Филип е бил невинен. Трябваше им някой, върху когото да стоварят вината за смъртта на момчето. Т. Т. пое удара.

— Но нали имаше анкета?

— Не го обвиняват в нищо. Просто го уволняват.

— Това е много лошо. Винаги съм го харесвала. Добър човек е.

— Той е страшно добър човек — яростно заяви Корд.

Тя седна на кухненския стол, който той й подаде. Тези столове сами ги бяха ремонтирали. Корд изведнъж си припомни миризмата от разтворителя на боя.

Тя каза:

— Заради Т. Т. ли си така разстроен?

— Отчасти. И защото трябва да се откажа от разследванията.

— Значи си загрижен, задето ще седиш зад бюро, така ли?

— Да — отвърна Корд. После реши, че не бива да я лъже така явно: — Не. Работата е в това, че Слоукъм ще поеме случая Гебън.

— Е, и?

Корд се изсмя.

— Скъпа, от години работя със Слоукъм. Да е жив и здрав, но Джим може да хване един убиец в момента, в който онзи зарива с вар тялото, а портфейлът на жертвата да стърчи от джоба му и ножът да е между зъбите му и въпреки това пак ще оплеска разследването.

Даян дълго се взираше в продуктите, сякаш търсеше нещо хубаво за полицая. Тя каза:

— Възможно е.

— Не съм склонен да оставя така тази работа.

Даян рече:

— Въпросът ми няма да ти хареса, но предполагам, че ще ти плащат повече пари.

— Донякъде.

— Колко?

— Пет.

— Стотака?

— Хиляди.

— А. — В гласа й се усещаше достатъчно респект, за да изпълни Корд с болезнен трепет.

Даян стана. Третата консервна кутия с боб бе наредена до себеподобните си върху рафта. После дойде ред на подправките.

— Ти не си ял. Какво да вечеряме? Искаш ли да ти изпържа малко месо?

— Не ми се ще онзи тип да се измъкне.

— Поемането на случая от Слоукъм не означава непременно, че той ще се измъкне. Нали Джим няма да работи сам по случая?

— Вероятно ще дойде някой новак от окръжното. Този случай е вече неудобно бреме. Искат просто да го махнат.

Даян се залови с пакетираните продукти.

— Нека само те попитам нещо. Да речем, че този тип не ни беше оставил ония снимки на Сара. Пак ли така настървено щеше да го преследваш?

— Може би не.

— Значи, ако това не бе станало, ти щеше да заемеш службата?

Корд каза:

— Винаги съм искал да бъда шериф.

— Ами всъщност той нищо не е сторил на Сара и сега го няма. Офейкал е, нали?

— Може би. Не е сигурно.

Даян помълча малко.

— Дълго време си желал това. Всички в града имат за тебе по-добро мнение, отколкото за Стив Рибън. Могат да те изберат винаги, когато пожелаеш.

— Не мога да ти кажа, че не искам… А положението е следното: с напускането на Стив имат нужда от нов шериф. Ще бъда или аз, или Слоукъм. Ние сме старши.

Даян рече:

— Скъпи, мисля, че не бива да се отказваш. Не можеш да работиш за Джим. Това изобщо не го виждам.

Корд се усмихна обезсърчено.

— Ще бъде тежко да постъпя така спрямо Ню Лебънън. Повярвай ми.

Тя разкъса целофанената опаковка на парчета от говежда плешка. Те паднаха, блестящи и меки, върху дъската за рязане. Тя взе нож и започна да реже парчетата на по-малки. Искаше й се да поговори с Бен Брек за това. Не да търси съвета му, а просто да му каже какво чувства. Без да поглежда към съпруга си, тя рече:

— Ако трябва да говоря откровено, Бил… — Рядко използваше името му. Понякога във връзка със скъпи подаръци, които току-що й бе дал, но по-често при подобни ситуации. — След няколко години Джейми ще постъпва в колеж и ти знаеш какви са сметките на доктор Паркър.

— Пет хиляди са доста пари — каза Корд.

Дълго време мълчаха. Даян наруши тишината.

— Добре, казах вече каквото исках. Защо не вземеш да поговориш с Джейми? Той трябва да се обажда, ако ще закъснява след времето за вечеря. Току-що се прибра и веднага отиде в стаята си, без да поздрави или да продума нещо и сега слуша някаква ужасна рокмузика с писъци и виене.

— Е, може би то означава, че така се чувства по-добре.

— Би могъл да покаже, че се чувства по-добре, като се връща вкъщи когато трябва, и като слуша Бий Джийс или Синатра.

— Не съм в настроение да му се карам тази вечер. Може би утре ще говоря с него.

Тя избърса ръцете си. Корд изучаваше надписите по кутия бира и не я видя как тя изви устни в гневна гримаса или как стисна ръката си в юмрук.

Всъщност той не иска да направи това заради ония мъртви момичета от езерото — които нямаше да са мъртви, ако не си търсеха белята, и двете колежански уличници. Не, не, той иска да спаси ония ченгета, които смята, че е погубил, там, на бетонния под в търговския център „Феъруей Мол“, че ги е повалил като изпочупени кукли, както изглеждаха на първата страница във вестника.

За тях е твърде късно, Бил. Твърде късно.

Даян каза на мъжа си:

— Престани да се чумериш. Тази вечер ще обмислиш всичко и каквото и да решиш, ние пак ще си хапнем от моите специални шишчета за вечеря. После ще гледаме филма с Фара Фосет и ще те оставя да познаеш кой е убиецът. Сега върви да полееш оная нова морава, ако пилците са оставили нещо от семето.

И тя се обърна към мивката, широко усмихната, изгаряща от гняв към самата себе си за това истинско малодушие.

В осем и трийсет сутринта Бил Корд влезе в шерифската служба и закачи синьото сако и шапката си. После отиде в кабинета на Стив Рибън, където се бе събрало цялото управление без двамата дежурни по патрул. Всички му кимнаха. Той се спря на вратата, а после седна между тях — от другата страна на бюрото, зад което седеше Джим Слоукъм в стария висок стол на Рибън.

Върху бюрото на видно място се мъдреше тазсутрешният „Реджистър“. На първата страница с големи букви се четеше: „Шерифската служба подновява случая от Одън“. Подзаглавие: „Смъртта на младежа наречена «трагичен инцидент»“.

— Е, господа — каза Слоукъм, — добре дошли. Всички сте чули съобщението за повишението на Стив и ние наистина се радваме за тази му длъжност. Поканих ви тук да пообсъдим малко нещата и да ви кажа за някои от промените, които се каня да въведа. И ако има някакви въпроси, искам да ме прекъснете. Ще го сторите, нали?

Ланс Милър, чието тяло бе затруднено в движенията си поради превръзките около ребрата, рече:

— Разбира се.

— Добре. Първо на първо, нямам намерение да изменям нещо съществено, но аз доста мислих за управлението и има някои неща, дето можем да поизменим и така ще е по-ефикасно. — Той сведе поглед към лист хартия. — Ами, точка първа, ще променим радиокодовете. Навикнали сме на доста небрежни приказки по радиото и мисля, че не бива да го правим. По тоя начин можете да попаднете в някои съвсем непрофесионални ситуации. Отсега нататък ще използваме Кодовете за свръзка на служителите в обществената безопасност. Като тия, дето ги гледате по телевизията. Десет-четири. Десет-тринайсет. От тоя род. Те са трийсет и четири и ще трябва да ги научите всичките. О, освен това не искам да казвате А, В, С, нали разбирате. Искам Адам, Бой, Сесил и тъй нататък. Няма да използваме военните наименования. Знам, някои от вас, момчета, са научили Алфа, Браво, Чарли, Делта. Ние не сме военни и нямаме причина да се срамуваме от това.

Двама полицаи кимнаха, за да покажат, че не се срамуват.

Да си ни жив и здрав, но… Бил Корд се поразмърда и кръстоса ръце.

Слоукъм каза:

— Десет-четири?

Полицаите учтиво се усмихнаха.

— Още нещо. Не искам да се притеснявате дали да ме наричате с малкото ми име. От години съм бил за вас Джим и не ми се ще да се държите помпозно с мене и да ме наричате „шериф“ или „сър“, или нещо подобно. Обещавате ли?

— Да, сър! — поривисто отвърна един от полицаите и всички се разсмяха.

— Също така се погрижих да снабдя всички с уоки-токи. Кметът Купър смята, че това е добра идея, но откъде ще дойдат парите, е съвсем друго нещо, затова може да се наложи да почакате за тях. Аз само исках да знаете, че те са в списъка с нашите желания. Сега нека да разгледаме задачите по същество.

През следващите десетина минути Корд се помъчи да внимава, докато Слоукъм описваше своите планове за разделяне на Ню Лебънън на полицейски райони и за специалния отряд за борба с наркотиците, който смяташе да създаде.

Един от полицаите се намръщи и каза:

— Мисля, че досега не съм арестувал никого за истински наркотик, Джим. Не е имало нищо повече от малко марихуана. Или кокаин в Одън. — Той се обърна към друг колега: — А ти?

Останалите полицаи казаха, че рядко им се е случвало.

— Това не означава, че няма да има — рече Слоукъм и размаха списание „Тайм“, чиято тема на броя бе кокаинът в малките градчета.

От този момент Корд беше вече само тялом в стаята.

След половин час полицаите се разотидоха, носейки фотокопия с новите радиокодове, по които щяха да бъдат изпитвани следващата седмица. Корд премести стола си по-близо до бюрото.

— Хубаво е, че остана, Бил. Има някои неща, за които трябва да си поприказваме.

— И аз така мисля.

Слоукъм рече:

— Умувах доста и искам да ти кажа какво съм решил. Ситуацията е малко особена, ти си по-старши от мене, а пък аз получих службата. Затова стигнах до една идея, от която, мисля, ще си доволен.

— Да чуем.

— Смятам да създам тука нова длъжност. Ще се нарича заместник-шериф. — Слоукъм направи пауза и позволи на Корд да осъзнае пълния смисъл на думите му. Тъй като той не реагира, Слоукъм каза: — И познай кой ще бъде назначен на нея?… Можеш да бъдеш сигурен. — Слоукъм засия. — Звучи чудесно, нали?

— Какво точно ще означава това?

— О, не смятай, че ти правя услуга. Не, сър. Работата е там, че ще трябва да работиш здравата. Мислех си къде са твоите таланти, Бил. Лесно може да се види, че ти си по-добър администратор от мене. Ще те натоваря с доста работа. Планирането, извънредните часове, проблемите на личния състав, ведомостта. И така, какво ще кажете за това, господин заместник-шериф?

Корд стана, затвори вратата и после се върна на стола си. Той погледна Слоукъм право в очите.

— Джим, сега ти си шерифът и мисля, че навярно ще ръководиш отдела доста добре. Но аз смятам да правя едно нещо, и то само едно, а това е да заловя убиеца на Джени Гебън. Ще го намеря независимо дали той се намира в Ню Лебънън, или Фредериксбърг, в Чикаго или в Мексико сити и ще го докарам обратно, за да бъде съден. Сега ми кажи какъв е бюджетът за полицейските служители?

— Какво? — Слоукъм бе твърде изненадан.

— Бюджетът? — попита Корд нетърпеливо. — Стив не ти ли показа бюджета на отдела?

— Да, тук е някъде… — Той поразрови из бюрото за момент, търсейки нещо, което нямаше желание да намери. — Но, Бил, въпросът е там, че не знам дали мога да те оставя да работиш само по един случай. Ние вече сме с един човек по-малко, нали Ланс е със счупени ребра и тъй нататък. Това е доста голямо искане. Ще трябва да помисля.

— Струва ми се, че е ей там, онази компютърна разпечатка.

Слоукъм я взе и я разтвори.

— Кое, тази колонка ли? Тук пише: „Личен състав“.

Корд каза:

— Наистина е това. Трябва да зная с какво разполагаме.

— Какво означава?

— Дай ми листа. — Корд се намръщи. — Точно от това се боях. Почти нищо не е останало за повишения. Изобщо няма достатъчно средства за нов човек.

— Повишения ли? Трябва ли да давам на хората повишения?

Корд си водеше бележки по своите картончета. Той каза:

— Останали са ни около пет хиляди за пътни разноски и оборудване до края на годината… Е, ще искам да не закачаш това. Ще ми трябва доста голяма част от него, ако не всичко.

— Оборудване ли? Но аз нали казах, че имам затруднения в намирането на пари за уоки-токита. И смятах да закупя за всички ни по един „Глок“. Те струват по над четиристотин.

— „Глок“ ли? Джим, на нас не ни са нужни автоматични пистолети с по петнайсет куршума.

Слоукъм не отговори веднага, а после тихо рече:

— Аз съм шерифът, Бил. Ще помисля върху молбата ти, но нищо не мога да обещая.

Корд пусна листа върху бюрото.

— Добре, Джим, не виждам деликатен начин да ти кажа това, което се каня. — Той помълча, докато съвестно се опитваше да се сети за такъв начин. — Единственото нещо, с което мога да смекча нещата, е, че независимо дали на това място седиш ти, Стив или самият Джак Тредъл, аз пак щях да кажа същите думи. А това е: Ти получи сладка служба и двамата с теб го знаем, и аз се радвам за теб. Но ти бе назначен, защото аз се отказах. А цената за това е да получа случая Гебън и всички средства за пътни разноски и оборудване, до последния цент. След като приключа, с удоволствие ще ти помогна с цялата тая административна работа и дори ще науча твоите радиокодове, но дотогава ще бъде това, което казах.

Корд видя как Слоукъм бе толкова потресен, че лицето му сякаш се скова. Корд си помисли дали пък такъв разговор няма всъщност да е от полза, за да се постегне този мекушав човек.

— Не бива така да се държиш, Бил.

Палячовщината бе изчезнала и сега Корд виждаше в очите на Слоукъм твърде ясното съзнание, че той се е издигнал поради неговия отказ, виждаше и сломената надежда, която можеше съвсем реално да бъде покрусената амбиция на самия Корд, ако съдбата бе подредила нещата малко по-иначе. Заболя го — заради самия него, както и за Слоукъм — но той не се извини. Изправи се и тръгна към вратата.

— Разчитам на теб да не закачаш тия пари, докато не ми потрябват.

Уинтън Кресги дължеше следните суми: $132.80 на GMAC. $892.30 на „Юниън Банк“ (ипотеката). $156.90 на „Юниън банк“ (вноската за погасяване на заема). $98.13 на „Консолидейтид Едисън“. $57.82 на „Мидуестърн Бел“. $122.78 на магазин „Детски свят“. $120.00 на Кориса Ханли Дюк, икономката. $245.47 на „Американ Експрес“. $88.91 на „Мобил“ (проклети тексасци, проклети араби). $34.70 за стоки по каталог от „Сиърс“.

И това беше само за месец май.

Сърце не му даваше да пресметне цифрите за цялата година и просто не смееше да изчисли разноските на домочадието за грим, хамбургери, за най-новите модели маратонки „Найки“, за ръкавици, баскетболни топки, уроци по пиано, картофен чипс, софтуер на „Апъл“, тениски, касети на „Рън Ди Ем Си“, „Айс Ти“, на Джанет Джексън, Пола Абдул, за желирани мечета, пуканки, диетична пепси и какво ли не още, поглъщано от черната дупка на консумативното детство.

Дарла се появи на прага и му каза, че водопроводчикът току-що е привършил работата.

— А, добре — рече Кресги. — Колко? — Той разтвори чековата книжка и откъсна един чек. Остави го непопълнен и й го подаде.

— Сто двайсет и четири, скъпи.

— Колко?

— Не можем да се къпем със студена вода. — И тя излезе.

Той си отбеляза: Чек 2025. Сума $124. За проклетия водопроводчик. Защо, питаше се той, колкото повече получаваш, толкова повече харчиш? Когато двамата с Дарла се ожениха, те живееха в каравана, в южния район на град Колумбия, Мисури. Той бе помощник-шеф на охраната в университета, изкарвайки деветнайсет хиляди долара годишно. Тогава имаха спестовна сметка. Истинска спестовна сметка, която носеше лихви — не много наистина, но все пак нещо. Човек можеше да погледне дългия списък от вноски и да почувства, че постига нещо в живота. А сега, вятър и мъгла. Сега само дългове.

Това вече беше твърде много. От мисълта за сметките, за гладните деца, за жената, за това, че е без работа, дланите му започнаха да се потят, а стомахът му болезнено се присви. Спомни си случая, когато веднъж уговаряше един отчаян студент да слезе от покрива на ректората в Одън. На височина шейсет фута над алеята с плочи. Кресги бе съвършено спокоен. Нямаше никакво въже. Бе стъпил на перваз, четиринайсет инча широк. Сякаш се канеше да повика един-двама приятели да поиграят билярд. Уговаряше момчето малко по малко. Тогава Кресги не чувстваше нищо от ужаса, връхлитащ го сега, докато подреждаше дебелите пликове със сметки и чековата си книжка, която скоро щеше да бъде съвсем безпредметна.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. Заслуша се, после погледна часовника си и каза:

— Ами не знам. — Пак се заслуша. — Да, струва ми се. — После затвори.

4.

— Уинтън, хайде, какво си се умърлушил? Сякаш са ти потънали гемиите.

Корд зави с колата зад ъгъла и натисна педала на газта. Четирицилиндровият двигател, специално форсиран, за да догонва и най-мощните автомобили, тласна назад двамата мъже. Хайде, Уинтън, горе главата, горе главата.

— Какво имаш тука? — Кресги гледаше седалката под хълбока на Корд. — На какво си седнал?

Беше облегалка от нанизани кръгли дървени топчета. Приличаше на изтривалка за крака.

— Хубаво е за гърба — рече Корд. — Все едно че те масажира.

Кресги гледаше надалече, сякаш бе забравил, че е задал въпроса.

— Обичаш ли риболова? — попита го Корд.

— Днес не ми се ще.

— Какво не ти се ще?

Кресги не отговори веднага. След малко каза:

— Не ми се ще да ловя риба.

— Сега не отиваме на риболов — рече Корд. — Но обичаш ли?

— Обичам да ходя на лов.

— Аз пък предпочитам да ходя за риба — каза Корд. — Но и ловът е хубаво нещо.

Минаха покрай езерото, където Джени Гебън и Емили Роситър бяха загинали. Корд не намали скоростта и двамата нищо не продумаха докато колата летеше по шосето за Фредериксбърг.

След десетина минути Кресги докосна цевта на специалния пистолет за размирици, закрепен между двете седалки.

— С какво е зареден?

— Солидно.

— Мислех си, че се използва каменна сол, гумени куршуми или нещо подобно.

— Не. Оловни сачми.

— Не се ли налага да използвате стоманени? Мислех си, че в тия райони използвате стоманени.

Корд каза:

— Не е ставало чак толкова нужда да стреляме сачми по хората наоколо.

— Да, наистина. Използвал ли си го някога?

— На два пъти съм го насочвал. Никога не съм дърпал спусъка, страшно съм доволен да го кажа. Имаш хубава жена.

— Да.

— Колко деца имаш общо?

— Седем. Къде отиваме?

— Фредериксбърг.

— О. Защо?

— Защото — отвърна Корд.

— О.

След двайсет минути спряха на голям паркинг и влязоха в сградата на Окръжното управление. Минаха край окръжната шерифска служба. Корд забеляза, че боядисваха една празна канцелария. Това беше старият кабинет на Т. Т. На табелката до вратата нямаше име. Той си представи табелка с името С. А. Рибън. Корд и Кресги продължиха по-нататък, към канцелария в дъното на коридора. Със златни букви върху рифеловано стъкло, пишеше: „Окръжен секретар“.

Кресги се спря да разглежда в коридора обявление за издирвани лица. Той каза на Корд:

— Ти имаш работа, детективе, аз мога да почакам тук.

— Не, не, влизай.

Корд тръгна през летящата врата и влезе в тъмен, сенчест стар кабинет, където се хвърляше в очи стар маслен портрет на съдия, изглеждащ така, сякаш през цялото време, докато е позирал, бе обмислял най-жестоки и необикновени наказания.

Откъм бюро до прозореца посивял плешив мъж с омачкана бяла риза, папийонка и тиранти им махна да се приближат.

— Поемете си дъх, господа. — Окръжният секретар започна да рови из купчините листове по бюрото. — Какво имаме тук, какво имаме тук… Така. Ето. — Той намери два листа, изпълнени със ситно напечатан текст. Сложи ги пред себе си. — Ти си направо смахнат, Корд, да се откажеш от подобен шанс.

Корд рече:

— Вероятно наистина съм.

— Нашите бяха направо бесни, това ще ти кажа. Никой не искаше така да стане.

— Аха.

— Ако не си разбрал.

— Разбрах.

— Какво иска да каже той? — Кресги попита Корд.

Секретарят добави високо, сякаш се надяваше да го подслушват.

— И никой тук не прелива от радост, задето наследихме, ти си знаеш кого.

Корд предположи, че той има предвид Рибън.

— Това вече не можете да ми го припишете на мене.

Окръжният секретар изведнъж стана сериозен и после разстели листовете пред себе си. Започна да прехвърля някаква дебела папка. Спря се на една страница и заговори скорострелно към книгата.

— Добре, вдигнете дясната си ръка, според дадените ми пълномощия…

Корд гледаше вкиснатата физиономия от портрета над главите им. Секретарят престана да чете и погледна Кресги.

— Вие какво, няма ли да си вдигнете ръката?

— Кой, аз ли? — попита Кресги.

— Нали именно вас ви назначаваме като полицай?

— Мен ли? — Баритонът му се вдигна почти до тенор.

— Вдигни си ръката, Уинтън — рече Корд.

Кресги го направи.

— Според дадените ми пълномощия от окръг Харисън, вие, Уинтън Уошингтън Кресги по този начин се назначавате като специален пълномощник, съгласно изменения щатски кодекс, Глава 12, Раздел 133.13. Повтаряйте след мен. „Аз, Уинтън Уошингтън Кресги…“

Кресги се прокашля, гледайки с удивление Корд.

— Какво става тук?

Корд каза:

— Изпълнявай каквото ти казва човекът.

— Аз, Уинтън Уошингтън Кресги, се заклевам да поддържам законите на този щат и неуморно и вярно да служа, като защитавам гражданите на окръг Харисън и общините в него…

— Ако не искате да произнесете „заклевам се в името на Бога“ — продължи секретарят, — можете да кажете: „давам честната си дума“.

Кресги каза:

— Заклевам се в името на Бога.

Корд го поздрави с ръкостискане. Секретарят му даде да подпише три листа.

— Ти не ми беше казал — прошепна Кресги на Корд.

— Имам нужда от тебе, Уинтън. Помислих си, че ако направо те докарам тук, ще бъдеш по-малко склонен да ми откажеш и да си потърсиш доходна служба някъде другаде.

— Виж какво, детективе, благодарен съм ти. Наистина. Но просто не мога да си го позволя.

Корд се усмихна загадъчно.

— Ти не можеш да си позволиш да не се съгласиш. Поговори с хубавата си женичка. Ще намериш някакъв начин да го уредиш.

Секретарят вече нямаше търпение.

— Вие двамата защо не си приказвате за това по-късно? — Той свърши канцеларската работа и сгъна два листа подобно на призовки. Подаде единия на Кресги. — Идете до централната окръжна регистратура, за да ви вземат отпечатъци от пръстите на същия формуляр и идете в „Личен състав“ да ви изготвят лична карта със снимка. В същата сграда. Бил ще ви покаже къде е. Заверете двете неща нотариално. Луси може да свърши това ако не обядва, в противен случай идете до „Фармърс Банк“. Потърсете Сали Ан. Ще ми върнете един екземпляр.

— Но аз дори не съм го обмислил.

— Вие сте специален пълномощник, което звучи добре, но не си въобразявайте много, това е най-ниското звание при нас. Имате ли разрешително за пистолет?

— Да, имам. Завършил съм курс за лично огнестрелно оръжие. Резултатът ми беше…

— Трябва сам да си закупите оръжие, но парите ще ви бъдат възстановени до двеста долара. Автоматите са позволени, но може да използвате само разрешени заряди, ето тези тук. — Той подаде на Кресги едно лошо фотокопие. — Не бива да са по-тежки от тях. И ако обработвате спусъка, теглото му не трябва да е по-малко от девет фунта.

Кресги кимна и Корд забеляза, че той вече престана да спори.

Секретарят продължи:

— Заплатата ви е двайсет и девет хиляди и петстотин годишно, разпределена пропорционално в зависимост от времето, в което работите при нас. Ще бъдете прикрепен към Бил. Ха, ха, предвиждам нещо. Я свършете случая Гебън и пипнете тоя ненормалник, можем да ви намерим постоянно местенце тук, в окръжната служба, ако ви атестират от щатската полицейска школа.

— Освен това получавате добавки, ако работите повече от двайсет и пет часа седмично. И за семейството трябва да плащате осигуровка. Имате ли жена и деца?

— Седем.

Корд добави:

— Това са децата. Има само една жена.

— О, и още нещо… — Той подхвърли към Кресги бележник в пластмасова подвързия, около триста страници дебел. — Това е Наказателният кодекс на щата и Наръчникът на шерифския пълномощник. Прочетете ги. Научете ги.

— Да, сър. — Лицето на Кресги светеше от сдържана гордост. — Трябва ли да отдавам чест?

— Всичко е написано вътре. — Секретарят потупа Наръчника.

— Откъде е взето това?

— От портмонето на Емили в нощта, когато се е удавила.

Уинтън Кресги рече:

— Значи са смятали, че момчето Халпърн е написало това, така ли? Едно петнайсетгодишно хлапе?

— Уф! — изсумтя Корд.

Седнал в шерифската служба на Ню Лебънън, облечен в безупречно чиста и изгладена униформа, подобно на Корд, Кресги остави на бюрото обвитата в прозрачен найлон бележка на Емили, докато Корд четеше на глас доклада.

— „Графологичен анализ на разглеждания документ. Според моето професионално мнение не съществува повече от 50 процентна вероятност, че почеркът е на въпросната Емили Роситър. Значителни сходства са петградусов обратен наклон, кратки изкачвания и снишавания и камшичести главни букви. Има значителни отклонения от представените примери, но те могат да се обяснят с алкохолно опиянение, употреба на наркотици, емоционално вълнение или неустойчивост на повърхността при писане.“

— Защо Филип нищо не е казал за това?

— Може да не го е видял. А може да го е видял и то нищо да не е означавало за него. — Корд задържа поглед върху писмото и после рече: — Нека да приемем, че то наистина е на Емили, а?

— Добре.

— То говори ли ни нещо?

— Ами, поне две неща. Първо, че е писмо преди самоубийство. Следователно означава…

— Подсказва — поправи го Корд.

— Подсказва, че Емили се е самоубила. Тя не е била убита.

— Добре. А какво е другото нещо?

— Че момчето Халпърн не е убило и Джени. Искам да кажа, то загатва, че момчето не го е направило.

— Защо?

— Защото този „някой“, когото Емили споменава, вероятно е убиецът. Някой, с когото Джени е имала връзка. Несъмнено тя не е имала връзка с Филип Халпърн.

— Заради думите й, че е смятала нещо за приключило, така ли?

— Да. Че може би връзката е приключила.

Корд рече:

— И погледни това „отиде в онази нощ“. Може би е имала предвид вторник вечерта. — Той отвори куфарчето си. Опърпаната вече снимка на Джени Гебън от волейболното игрище гледаше надолу към дебелите купчинки индексни картончета. Той поразрови сред тях и измъкна едно.

— Това ли е компютърът ти, Бил?

— Хм, компютър. Ето. Между пет и шест часа същата вечер, когато Джени е била убита, тя и Емили са имали някакъв сериозен разговор. Може би спор. И Емили е била в мрачно настроение. Не е отишла да вечеря заедно с приятелките си.

— Значи навярно Джени е отивала да се срещне със своя любовник или бивш любовник, а Емили се е разсърдила.

— Възможно е.

— Почакай — рече Корд. Той изрови друго картонче. — Момичето, което ми каза, че Джени е била бисексуална, също спомена, че тя се е карала с някого във вечерта на убийството. Тя казала: „Обичам нея, теб не те обичам“. Ами ако се е съгласила да се срещне с този мъж…

— Или жена — добави Кресги.

Корд вдигна вежди, признавайки този момент.

— Възможно е. Но Траут, търговецът на килими, каза, че е видял мъж… Ако тя се е съгласила да се срещне с него за последен път и той я е убил?

— Това звучи доста убедително.

— Ами изследването на ДНК? На местопрестъплението е била намерена сперма на Филип.

— По дяволите, така е. — Кресги се намръщи.

— Не бива да се съгласяваш с мен толкова бързо.

Кресги поразмисли малко и каза:

— Може би любовникът я е убил. После момчето се е появило и я е изнасилило…

— Всъщност, ако тя вече е била мъртва, това не е било изнасилване. Било е оскверняване на човешки труп. По-дребно престъпление.

— О. — Кресги изглеждаше обезпокоен. — Имам страшно много да се уча.

Корд замислено рече:

— И защо Емили не дойде при нас, за да ни каже какво знае? Нима не е искала убиецът да бъде арестуван?

— Може би не е знаела името му. Ако момичетата са били любовници помежду си, тогава някой мъж, с когото Джени е имала връзка, би бил болезнен въпрос между тях. Навярно Емили не е искала и да чуе за него.

— Уместна забележка, Уинтън. Но все пак тя можеше да дойде и да ни каже, че някой, с когото Джени е имала връзка, я е убил.

Кресги бе принуден да се съгласи с това.

После Корд рече:

— Но разбира се, ето какво се е случило. Емили се е самоубила. Била е обезумяла от скръб, предполагам. Дори не е помислила за полицията. Единственото, което е съзнавала, е било, че любимата й е мъртва.

Кресги кимна.

— Това е добра идея. Да, бих приел това.

— Предстои ни тежка задача. — Той избра една купчинка с картончета и ги подхвърли на Кресги. — За Джени знаем, че има много хора, с които навярно е имала връзки.

— Е, не е възможно да има толкова много преподаватели.

— Преподаватели ли?

Кресги потупа картончетата.

— Но тя говори за професор, нали?

Корд се взря в писмото за отговор. Той вдигна очи и поклати глава.

— Защо казваш това?

— Ами — рече Кресги, — там пише „да те научи“. Просто предположих, че тя говори за един от своите професори.

— Е, Емили навярно го е възприемала в най-широк смисъл.

— Възможно е — съгласи се Кресги. — Но бихме си спестили доста време, като проверим най-напред преподавателите.

Корд прибра картончетата. Той каза:

— Този път ще използваме сирената, Уинтън. И светлините.

Джейми Корд слушаше стиховете, които гъгнеха от слушалките на неговия уокмен. Лежеше по гръб, взирайки се в залязващото слънце. Искаше му се да може да познава колко е часа по положението на слънцето. Но не знаеше как. Искаше да умее да се ориентира по начина, по който някои дървета растат, но не си спомняше кой вид дървета бяха. Искаше му се да пътува в друго измерение. Джейми вдигна ципа на якето си нагоре заради хладния бриз и се смъкна още по-надолу в падинката с млада трева, за да се скрие от вятъра. Навярно наближаваше време за вечеря, но не бе гладен.

Той засили звука.

Джейми се чудеше откъде се появи тази касета. Днес следобед се прибра вкъщи след тежка тренировка и я намери върху перваза на своя прозорец. Най-новата касета на „Geiger“ — снимката на кутийката показваше петима кльощави германски музиканти, облечени в кожа, с дълги развети коси, соло китаристът носеше някаква връзка около жилестия си врат.

Неговите родители никога не биха му я купили. Точно този албум беше страшно дързък; той бе забранен във Флорида, Атланта и Далас, а повечето от магазините за записи в окръг Харисън отказваха да го доставят. Може би го бе оставил Филип последния път, когато бе наминал. Една от песните на групата, от друг, не толкова скандален албум, бе използвана в „Изгубеното измерение“ и двете момчета често слушаха записите към филма.

Ти мислиш, че тях ги е грижа?

Той вдигна касетофончето с две ръце, вдигна го нагоре и го допря до бузата си.

Направи го сам, направи го сам, направи го сам…

Той си помисли за училището, за природонаучния клуб, който имаше сбирка точно в този момент. Навярно другите ще се оглеждат наоколо и ще питат къде е Джейми? И никой няма да знае, а после някой може да каже нещо за Филип, но няма да приказват много за него, защото това бе последното събиране за годината и в такива случаи се очаква да се забавляваш, да пиеш кока-кола, да тъпчеш устата си с курабии и да бъбриш за лятото, а не за членове на клуба, които са били дебели и чудати и които са били застреляни от полицията.

И освен това не е обичайно да се говори за момчета, които офейкват преди училищния купон, за да седнат край един гроб — приятели, на които, ако те не са наблизо, обикновено се подиграват, че са педерасти, затова майната ви, майната ви, майната ви…

Просто направи го сам, вземи бръснач, вземи въже, нямаш друга надежда, освен да го сториш…

Джейми погледна надгробната плоча и осъзна, че не е знаел второто име на Филип — Артър. Той се зачуди дали това не е име на някой роднина. Изглеждаше необичайно, че неговите родители са му дали второ име, защото това го правеха нормалните родители, а тези на Филип бяха пълни откачалки.

Джейми се отпусна назад, гледайки пъстрия гранит. Но този път той видя името: ДЖЕЙМС УИЛЯМ КОРД. Джейми си представи своето собствено погребение и видя как баща му е застанал до гроба. Баща му не изглежда особено опечален. Той гледа някъде надалеч, мислейки си за Сара. Джейми си представи как самият той е седнал сам пред своя гроб и бавно проследява буквите от името си. Той обаче прескочи второто си име.

Те успяха да заобиколят Суперпродавача и влязоха направо в канцеларията на Еймос Траут.

— Извинявай, че пак те безпокоя — каза Корд и го представи на Кресги.

— Имате ли нужда от мокет, пълномощник?

Кресги отвърна, засега не, но че ще го обсъди с жена си.

Корд рече:

— Би ли прегледал тази книга и ми кажи дали можеш да разпознаеш мъжа, който си видял на шосето в онази вечер.

— Ами, както вече казах, не мога да си спомня много подробности. Тоя стар буик доста добре го дава на скорост…

— И аз имам един олдс, който страхотно взема завоите — рече Кресги. — „Дженеръл Мотърс“ знаят как да правят коли.

— Точно така — съгласи се Траут.

— Ако успееш да стесниш кръга до няколко души, които може да приличат малко на човека, който си видял, това ще улесни доста нашата работа. — Корд му подаде ежегодника на Одънския университет. Траут започна веднага да го прелиства.

— Не бързай — каза му Корд.

Сърцето на Корд подскачаше всеки път, когато Траут откъсваше парченце хартия, за да си отметне някоя страница. Когато свърши, той разтвори на отбелязаните страници и посочи трима мъже. Той каза:

— Струва ми се, не е редно да свидетелствам, но може да е бил някой от ей тия хора.

Корд взе книгата и видя имената на мъжете, отбелязани от Траут. Погледна Кресги, който бавно кимна. Корд благодари на Траут и следван от Кресги, излезе от магазина, като дори не си направи труда да запише имената на своите картончета.

Кресги, току-що завърнал се от първата си мисия по събиране на доказателствен материал, бе подбрал по-добрите снимки.

На местопрестъплението край езерото през април Джим Слоукъм бе забравил да пренастрои автоматичния фокус на 35-милиметровия си фотоапарат и в тъмнината той понякога бе насочвал инфрачервения далекомер към някой храст или скала. Много от снимките бяха разфокусирани. Няколко от тях бяха зле преекспонирани. Кресги доста се забави, докато ги преснима с „Полароид“.

Седнали в кабинета, който фактически беше четвъртата спалня в къщата на Корд, заобиколени от останките на двете двойни поръчки пържени пилета, пиейки кафе (Корд) и силен чай (Кресги), двамата мъже се бяха надвесили над снимките.

Шест снимки, осем на десет инча, на стъпковите отпечатъци край езерото бяха забодени с кабарчета върху корково табло в съседство с реклама за поддържане на тревни площи, гарантиращо да направи всяка морава дебела и мека като котешка козина. В средата на таблото се мъдреха малките квадратни моментални снимки на Кресги.

— Струва ми се, тези двете — рече Кресги, почуквайки по една от снимките на Слоукъм и една от своите.

— Защо? — попита Корд. — Стъпката е подобна, но погледни размера. Обувката от местопрестъплението е по-широка.

Кресги обясни:

— Ами, почвата е по-влажна. Искам да кажа, край езерото. Четох в една книга по криминалистика, че отпечатъците в кал променят формата си в зависимост от близостта си до водния източник и от това, дали с времето отпечатъкът става по-сух или по-влажен. Този язовир наблизо има излаз за оттичащи се води и той е по-нагоре от мястото, където тялото е било намерено…

— Откъде знаеш това?

— Отидох там и видях.

— Значи разстилането на отпечатъка. Добре, но как е станало така, че на снимката от местопроизшествието стъпките не са така подчертани, както на твоята снимка?

— Мисля, че са — рече Кресги. — Просто той не е стоял на едно място. Виж, по-дълбоката вдлъбнатина е вдясно на дясното ходило, а ей тук тя е отляво на лявото стъпало. Означава, че този мъж ходи като пингвин.

— Да — каза Корд. — Наистина.

— Затова смятам, че са едни и същи.

— И аз така смятам, Уинтън. — Корд се замисли над тази подробност. — Струва ми се, че сме доста близо до някаква вероятна причина. Но страшно ми се иска да разбера истинския мотив. С какво друго разполагаме? — Той започна да прехвърля картончетата си, после извади две и бавно ги изчете. Той каза: — Помниш ли онова късче от компютърна разпечатка, което ти показах? Дето го бях намерил зад общежитието на Джени. Беше почти изгоряло.

— Не можах да открия нищо за него, преди да ме уволнят.

— Е, утре сутринта бих искал да провериш откъде е дошло.

Кресги трепна.

— Но в колежа едва ли ще ми позволят да направя това. Мен ме уволниха. Забрави ли?

— Уинтън, няма проблем дали ще ти позволят. Ще извадим заповед за обиск. Но ти трябва вече да мислиш като ченге.

Кресги кимна обезсърчено.

— Вее пак отскоро съм на тази служба, нали разбираш.

— Това не е извинение.

В десет часа на другата сутрин двамата мъже се изкачиха по стълбите на тъмната тухлена къща и позвъниха на входа.

Уинтън Кресги забеляза начина, по който Корд застана малко встрани, сякаш някой би могъл да стреля през дъбовата врата. Не му се вярваше някой да го направи, но и той постъпи като детектива.

Руса жена над четиридесетте отвори вратата. Беше с тесни рамене, облечена в бяла блуза и тъмна плисирана пола на карета. Бе се наклонила надясно под тежестта на голяма делова чанта. Тя я остави на пода.

Корд погледна очаквателно към Кресги, който се прокашля и каза:

— Добро утро, госпожо, съпругът ви вкъщи ли е?

Тя ги изгледа тревожно.

— За какво се отнася?

Корд рече:

— Вкъщи ли е, моля?

Кресги си помисли, че той самият не би казал това. Би отговорил на въпроса й.

Тя ги пусна да влязат.

— Той е в кабинета си, в дъното на къщата.

Двамата мъже минаха край нея. Тя се усмихна с любопитство. От движението аленото червило се разстели малко извън очертанията на устните й.

— Ето там. — Тя посочи към стаята и ги остави.

Ръката на Корд се устреми към пистолета му. Кресги направи същото. Почукаха на вратата и влязоха, преди да чуят отговор.

Мъжът се завъртя бавно на опърпания канцеларски стол, от чиято тапицерия висяха фъндъци от пълнежа. Кресги се зачуди дали той не бе намерил стола някъде по улиците в бедните си студентски години и от сантименталност си го е запазил. Ноздрите на Кресги трепнаха от миризмата на стари килими и мухъл. Идеше му веднага да се втурне към най-близкия прозорец и широко да го разтвори. Листовете хартия и книгите, изпълващи всяко свободно пространство, допринасяха за душната атмосфера, както и натрупаните в безпорядък стари фотографии покрай стените. Всичко бе покрито с тънък слой прах.

Ранди Сейлс си отбеляза с молив докъде е стигнал в обемистия том, който четеше, пъхна кламер между страниците и затвори книгата.

Една сойка кацна на клонче зад прозореца отвън и започна да кълве малките светли плодчета черница.

Бил Корд каза:

— Професор Сейлс, арестуваме ви за убийството на Дженифър Гебън.

5.

Сейлс се отпусна назад в своя архаичен стол. На лицето му бе изписана печал, но тя изглеждаше контролируема като при погребение на далечен роднина.

Изслуша Корд, докато той му издекламира правата на арестуваното лице. Корд безцеремонно извади белезниците от кожения калъф на колана си. Сейлс каза тихо някаква дума. Корд предположи, че е била „не“. Професорът прекара език по устните си. Един кръг. Втори. Той вдигна ръце и ги сложи на коленете; ръцете му изглеждаха мръсни заради тънките черни косми по тях. Корд забеляза, че стъпалата му сочат навън.

Той каза:

— Бихте ли вдигнали китките си, моля?

— Защо мислите, че съм аз? — той запита това с непресторено любопитство. Не подложи китките си.

— Появи се един свидетел и посочи вашата снимка в годишника. Видял ви е край езерото в онази вечер. Ръцете ви?

Сейлс кимна и каза:

— Мъжът в колата. Той едва не ме прегази.

Кресги рече:

— И ваш отпечатък от ботуш съответства на намерен край мястото на убийството. — Той погледна Корд да види дали е било правилно, че съобщава този вид информация.

— Мой отпечатък от ботуш? — Сейлс неволно погледна към мръсен ъгъл в кабинета, където вероятно доскоро е стоял чифт ботуши. — Значи сте вземали мои отпечатъци от двора?

— Да, господине — каза Кресги. — Всъщност направихме снимки.

Сейлс пошавна с пръсти, а по лицето му се изписа съжалението на маратонец, който напуска състезанието заради схващане само на половин миля от финала.

— Бихте ли дошли с мен? — Сейлс се изправи.

— За какво? — попита Корд.

— Аз не съм я убил. — Сейлс изглеждаше сломен от апатия.

— Ще кажете това в съда, господине.

— Мога веднага да го докажа.

Корд го погледна в очите и там видя огромно разочарование — много повече, отколкото отчаяние. Той кимна с глава към вратата.

— Пет минути. Но ще носите белезниците. — Той му ги сложи.

Когато излизаха от къщата, Кресги прошепна:

— Нека да си го изясня. Ако каже, че не го е извършил, даваме му шанс да ни покаже някаква нова улика, така ли? Просто искам да зная правилата.

— Уинтън — търпеливо каза Корд, — няма правила.

Двамата мъже последваха Сейлс навън. Отидоха до задната страна на къщата — на десет фута от мястото, където Кресги бе фотографирал отпечатъци от стъпки на Сейлс. Корд позна бъзовия храст от моменталните снимки. Той хвърли поглед към фасадата на къщата. Стори му се, че подушва цигарен дим. Видя, че жената на Сейлс стои в кухнята на трийсетина фута от тях.

Сейлс се приближи до разкопана леха с два широки реда по около двайсет фута на дължина. Малки зелени стръкове се подаваха на съвсем равни интервали по ивиците.

— Копайте тук. — Той посочи с крак към земята.

Кресги взе една ръждясала лопата. В този момент Корд усети някакво презрение да витае наоколо. Очите на Сейлс бяха се присвили. Кресги започна да копае. След няколко фута надолу се показа пластмасова кутия. Той пусна лопатата на земята. Измъкна кутията, почисти я внимателно от пръста и я подаде на Корд. Вътре имаше въже за простиране.

— Това е оръдието на убийството — каза Сейлс.

Корд се обърна към него.

— Искате ли да дадете показания?

Сейлс рече:

— Това е доказателството.

— Да, господине — каза Корд. — Отказвате ли се от правото си на свой адвокат, който да присъства по време на разпита?

— Той уби Джени с това въже. Аз го видях. По него има отпечатъци от пръстите му.

— Твърдите, че не сте я убили ли? — попита Кресги.

— Не, не съм я убил — каза Сейлс. Той въздъхна. — С Джени имахме връзка миналата година.

— Да, така и предполагахме — рече Корд.

На отворения прозорец русата жена бе облегнала брадичка на ръката си и слушаше думите му без каквато и да е видима емоция. Цигарата се поклащаше над перваза и от нея бавно се издигаше струйка дим.

— Бях съвсем увлечен по нея. — Той се обърна към Корд: — Вие сте я виждали. Как може човек да не бъде очарован от нея?

Корд помнеше луната, мириса на мента от устата на мъртвото момиче, аромата на парфюма й. Помнеше безжизнените очи и тинята. Той нямаше представа колко очарователна е била Джени Гебън.

Сейлс каза:

— Тя ходеше да работи при мен в службата по финансиране.

— Току-що идваме оттам. Късчето обгоряла хартия, което намерихме зад нейното общежитие, отговаря на компютърните архиви от вашите документи. Вие сте проникнали в стаята й и сте откраднали писмата и документите й. Изгорили сте ги.

Сейлс се изсмя късо и безсилно като човек, разбрал, че тайните му вече изобщо не са тайни. Той кимна.

— Знаете ли какво е финансовото състояние на колежа?

Защо много преподаватели си въобразяват, че тяхното учебно заведение е от първостепенна важност в умовете на всички?

Сейлс продължи:

— Още от средата на осемдесетте съществува опасност да ни закрият. Преди две години на нас с декан Ларъби ни хрумна една идея. Като декан по финансовата помощ аз започнах да раздавам заеми на студенти, които не се справяха добре с учението. Милиони долари.

Корд кимна.

— Давали сте им парите, те са ги плащали на колежа, а после са отпадали и са напускали. Вие сте задържали парите. Кой, хм, всъщност е бил изиграваният в тази сделка?

— Бяха предимно щатски и федерални пари — каза Сейлс. — Това е доста често срещана практика в малки колежи. — Професор Сейлс ги информираше, а не се извиняваше. — Времената са изключително тежки за образователните институции. След около седмица се очаква финансова ревизия на Одън от страна на Министерството на образованието. Ще открият неустойките при заемите. Направих отчаяни опити да намеря някакво временно финансиране, за да вложим в сметките по заемите, за да прикрием дефицита, но…

— И Джени е разбрала за машинациите и вие сте я убили — рече Кресги.

— Не, господине, не съм. — На Корд му се стори, че долавя провлечения изговор на военен офицер от Юга в обидения глас на мъжа. — Тя знаеше какво става. Но то не я интересуваше. А и мен не ме интересуваше дали тя знае. Просто й бях уредил тази работа, за да можем тайно да се срещаме. Тя си вземаше понякога административна работа за вкъщи. След като умря, аз отидох в студентската й спалня и изгорих ония материали и писмата й. В случай че ме е споменала някъде в тях.

— Ето защо накарахте Стив Рибън да ме отстрани от случая, нали? За да не се разкрие тази ваша тайна?

— Обещах на него и на шериф Елисън университетска подкрепа при изборите през ноември.

Лицето на Кресги се свъси при това първо надзъртане в политиката. Той бе на служба по-малко от двайсет и четири часа.

— Но аз не съм я убил. Заклевам се. — Гласът му се сниши. — Нашите отношения никога не са излизали извън секса. Бяхме любовници. Един или два пъти дори си помислих за женитба. Но тя ми каза директно, че я интересува само сексът и нищо друго. Бях доволен и се съгласих. Не продължи дълго. Джени беше бисексуална, нали разбирате. Впоследствие тя оправи връзката си с Емили, своята съквартирантка, и ние с нея се разделихме.

— Смъртта на Емили бе самоубийство, нали?

— Да, сигурен съм в това. Тя ми се обади вечерта, когато умря. Отидох да се срещна с нея. Беше ужасно депресирана заради Джени, говореше несвързано. После побягна. Не се съмнявам, че тя се самоуби.

— Е, професоре, кой мислите, че е убиецът?

— Около четири месеца след като ние с Джени се разделихме, тя ми каза, че е започнала да се среща с друг. Бяхме все още близки и тя сподели някои неща за своя любовник. Връзката изглеждаше доста пагубна. Най-после тя скъса с него, но любовникът й бил бесен. Същия ден, когато бе убита, след лекциите, Джени ми каза, че се е съгласила да се срещне с него за последен път. Щяла да му заяви, че всичко е свършило и че трябва да я остави на мира. Опитах се да я разубедя. Не бе възможно да я защити човек. Тя не допускаше това, не искаше да зависи от никого. Безпокоях се за нея през цялата вечер. Накрая я закарах с колата до езерото, където била срещата им. После намерих Джени. С въже около шията. Онова въже. Беше мъртва.

— Не беше ли изнасилена? — попита Корд.

— Не, това трябва да е станало по-късно. От момчето, което бе застреляно.

— Защо — попита Кресги — прибрахте въжето?

— Канех се да го унищожа. Но после си помислих, че заради самия себе си трябва да го запазя — да докажа, че неговите отпечатъци са по оръдието на убийството. Увих го в парче найлон и го зарових тук.

Кресги бе изкаран от търпение.

— Да унищожите въжето ли? Значи сте искали да прикриете убийството? Защо?

— Не разбирате ли какво би се случило, ако се разчуеше, че професор е убил една от своите студентки? Това би ликвидирало Одън. Записванията рязко ще спаднат. Това би означавало краят на колежа. О, толкова ми беше тежко… О, горката Джени. Но аз трябваше да помисля преди всичко за колежа.

— Професор ли? — попита Корд. — Кой е той?

— Предполагам, че сте разговаряли с него, когато разпитвахте хората — рече Сейлс. — Казва се Лион Гилкрист.

Джим Слоукъм, Ланс Милър и един окръжен полицай ги чакаха в университета, на една алея между сградите.

Корд каза:

— Той твърди, че е Гилкрист, един от преподавателите на Джени.

Милър отвърна:

— Мислех, че е бил в Сан Франциско по време на убийството.

Корд се обърна към Кресги:

— Проверих полетите. Гилкрист е заминал в уикенда преди убийството. Секретарката му каза, че се е върнал едва преди няколко дни.

Сейлс рече:

— Кълна се, офицер. Той се бе върнал във вторника, когато тя бе убита.

Кресги предложи:

— Може би, ако е възнамерявал да я убие, той е използвал друго име при полета.

Корд кимна и после предаде Сейлс на Слоукъм.

— Закарай го в ареста. Запиши — обвинение в убийство и възпрепятстване при разкриване на углавно престъпление.

Корд и Кресги оставиха след себе си протестите на Сейлс и минаха през висока украсена арка, подобно на входа на средновековен замък. Звуците от стъпките им отекваха между високите бетонни стени.

Изведнъж чуха шум като от течаща вода.

— Какво е това? — прошепна Кресги.

Когато се приближиха още повече до лекционната зала, разбраха, че шумът бе от аплодисменти, които се засилваха и скоро към тях се прибавиха и подсвирквания. Врявата изпълни старите строги коридори в готически стил. Корд изведнъж си представи една картина: бой на гладиатори от някакъв стар филм.

Отвориха се врати и всичко наоколо се изпълни със студенти по шорти, джинси, пуловери, тениски. Корд влезе в аудиторията. Тя наистина напомняше на Колизеума. Стръмни редици с банки се издигаха от малък полукръгъл подиум, върху който имаше само една нащърбена катедра. Таванът на аудиторията бе висок, с неопределен цвят и потъмнял от многогодишна мръсотия. Стените бяха облицовани с тъмен дъб. Извитата лампа на катедрата все още светеше и сред полумрака на залата хвърляше слаба сянка върху подиума.

Корд спря един високо подстриган студент.

— Извинете, това курсът на професор Гилкрист ли е?

— Да, господине.

— Знаете ли къде е той?

Момчето се обърна, видя някого и се ухили. Продължи да оглежда аудиторията.

— Не. Сигурно си е отишъл.

— Той не отсъства ли от града за известно време?

— Да. Чух, че бил в Сан Франциско допреди няколко дни. Върна се да изнесе последната си лекция.

— За какво бяха аплодисментите?

— Ако някога сте го слушали, щяхте да разберете. Той е страшно емоционален.

Корд и Кресги продължиха по коридора, докато стигнаха до кабинета на Гилкрист. Професорът го нямаше там и секретарката на факултета си бе отишла. Кресги посочи към нейната въртяща се картотека, която бе обърната на буквата „Г“. Картонът с домашния адрес на Гилкрист бе изчезнал. Чекмеджетата на писалището бяха отворени и макар Корд да намери досиета за други преподаватели, за Гилкрист нямаше нищо.

На излизане те пак минаха край аудиторията.

Лампата на катедрата бе загасена.

Апартаментът не беше университетска собственост. Намираше се на три мили извън града в комплекс от двуетажни тухлени сгради. Вратите на втория етаж се отваряха към тесен балкон, който минаваше по цялата дължина на сградата. Гилкрист живееше в апартамент 2Д. Комплексът бе заобиколен от гъста зеленина и големи дървета. Корд забеляза, че през гората той е само на една миля разстояние от собствената му къща. Още една улика, която прокурорът можеше да използва — за Гилкрист е било просто една малка приятна разходка от двайсетина минути, за да стигне до къщата на Корд и да остави заплашителните снимки на Сара.

Корд паркира патрулната кола край група ели, които го скриваха от сградата. Корд отключи пушката и кимна на Кресги да я вземе.

— Нали ми каза, че ходиш на лов?

— Аха. — Кресги взе пушката срещу размирици и на Корд му достави удоволствие да наблюдава как едрите ръце на Кресги зареждат и приготвят пушката така, сякаш се е занимавал с това от петгодишна възраст. Слязоха от колата и тръгнаха по пътеката.

Кресги рече:

— Чувам нещо откъм гората. Хей там.

Корд погледна, присвивайки очи, към гъстата гора.

— Виждаш ли нещо?

— Не мога да разбера. Прекалено много блести.

— Какво чу?

— Стъпки. Може би на куче. Вече не ги чувам.

— Оглеждай се назад — рече Корд.

— Той е само един професор.

— Оглеждай се назад — повтори Корд.

Приведени, двамата мъже потеглиха един до друг към администрацията. Корд намери апартамента на управителя и позвъни. Никакъв отговор. Той даде знак с глава към горния балкон. Двамата се изкачиха по стълбите.

Корд прошепна:

— Ти никога не си го правил, затова ще влезем заедно.

— Съгласен съм — искрено каза Кресги, като едва изрече думите с пресъхналото си гърло.

— Да тръгваме.

Отдолу под тях пропищя клаксон.

Корд и Кресги рязко се обърнаха. Патрулната кола на Джим Слоукъм — с Ранди Сейлс, закрепен в белезници към задната седалка — спокойно се приближи и спря на паркинга. Слоукъм отново натисна клаксона и махна с ръка.

— Хей, Бил — извика той, — реших, че може да имаш нужда от подкрепа.

— Господи боже мой — дрезгаво прошепна Корд. — Джим, какво правиш? Той ще те види.

Слоукъм излезе от колата и се огледа. Той се провикна:

— Какво казваш?

Корд изскочи от прикритието си и хукна към входната врата на апартамента на Гилкрист, крещейки на Слоукъм:

— Внимавай зад сградата! Наблюдавай отзад!

Корд и Кресги застанаха от двете страни на вратата.

Кресги каза:

— Ако той е вътре, вече знае, че си има компания.

— Това е отвратително — рече Корд.

Корд попита:

— Правил ли си го изобщо някога?

Корд се поколеба.

— Не съвсем. — Той почука на вратата. — Професор Гилкрист. От шерифската служба сме. Отворете.

Никакъв отговор.

— Дай да опитам. — Кресги заудря по напукания фурнир на вратата.

— Полиция, професоре. Тоест шерифската служба. Отворете вратата!

Пак нищо.

Корд хвана кръглата дръжка на вратата. Двамата насочиха оръжието си нагоре. Корд завъртя дръжката, блъсна силно с рамо вратата и я отвори. Втурнаха се вътре.

Джим Слоукъм се обърна към задната седалка. Той каза на Сейлс като обяснение:

— Предположих, че се нуждаят от подкрепа. — И подкара колата към задната част на комплекса.

— Вижте какво — рече Сейлс, — тук никак не ми е удобно.

— Една минута — каза Слоукъм и слезе от колата. Извади от кобура служебния си пистолет и хвърли поглед към занемарената и пожълтяла тревна площ.

— Не можете да ме оставите тук. Аз съм невинен.

— Тихо.

— Не можете да ме държите тук!

— Моля, господине, ще ви бъда благодарен, ако просто млъкнете.

— Снемете най-после отпечатъците от проклетото въже. Слушате ли ме? Слушате ли?

Джим Слоукъм го бе слушал — през целия път от колежа Одън — и вече му бе писнало. Той се надвеси напред.

— Затвори… си… устата. Ясно?

— Не можете да ме държите тук.

Слоукъм се отдалечи към гаража, който бе отделен от сградата. Приближи се на пръсти, погледна през прозореца, видя, че няма никой и после мина отзад, за да се изпикае.

Подушвайки спарен въздух, Корд и Кресги се промъкнаха в апартамента. На пода до тях имаше дървена закачалка за дрехи с подставка за чадъри, с издялано релефно изображение на хрътка, подгонила мечка. Корд метна поглед към черните блестящи махагонови зъби на мечката и продължи по-нататък.

В дневната вонеше на плесен, влажна хартия, прах и на вкиснато, сякаш в стаята имаше старо и болно домашно животно. Помещението бе затъмнено от спуснатите завеси и изглеждаше необитаемо. Библиотечните шкафове бяха претъпкани с книги, но обложките на всички томове бяха от матова хартия с избелял старомоден печатарски шрифт. Дървените столове бяха покрити с прах, а по тапицираните нямаше вдлъбнатини. След Корд бавно се понесе кълбо от прах.

Двамата внимателно се придвижваха, влизайки в стаите и прикривайки се един друг, сценарий, който Кресги бързо усвои. Корд виждаше, че той се вълнува и се старае да гледа едновременно в три посоки. Провериха всички стаи освен кухнята.

Спряха отвън пред затворената двойна стъклена врата.

Кресги бе извил показалеца си около ръбестия спусък на пушката. Корд повдигна нагоре едрия пръст и го опъна до предпазителя. После кимна към вратата и двамата едновременно нахлуха вътре.

Беше празно.

Кресги вдигна чаша с плесенясал слой засъхнало кафе. Върна я на мястото й. Върху масата имаше струпани литературни списания, книги, статии с трудни заглавия. „Делмор Шварц: Поезията на натрапчивостта“. „Особени проблеми при превода на Cantos“. „Възраждането на поета воин“…

Онова чувство най-напред обзе Корд, докато прелистваше празния бележник край жълтия телефон, който бе украсен с лепенка във вид на маргаритка. Той се спря, а прокрадващата се ледена тръпка започна от основата на шията и се спусна по гръбнака му. Скротумът му се присви. Той вдигна един по един запотените си пръсти от пистолета и почувства как краищата им се охлаждат. Озърна се наоколо, погледна към неподвижните крила на вратата, навън през прозореца към почернелия изкривен ствол на една върба.

Той е наблизо. Чувствам го.

Кресги пусна списанието на масата. Корд отиде до печката и я докосна отгоре. Опари се. Чайникът също бе горещ, но когато той отново почука предпазливо по метала, разбра, че контролната лампа загрява празния съд. Той излезе от кухнята и се върна във втората спалня, служеща като кабинет на Гилкрист. Претърси писалището. Хартии, писма, чернови за статии. Драскулки. Нямаше снимки. Нищо, което да подскаже как изглежда Лион Гилкрист или къде може да бъде.

Отново ледена тръпка премина по гърба на Корд. Той трябваше да сподели това.

— Той е наблизо.

— Какво?

— Чувствам го. Той е някъде тук.

Кресги посочи слоя прах по дървените подове и линолеума. Виждаха се само отпечатъците от собствените им стъпки.

— От дълго време не е бил тук.

Корд каза:

— Ще повикаме момчетата от оперативната група да огледат всичко, да вземат образци от написаното и пръстови отпечатъци. Да се махаме.

Слоукъм вървеше откъм задната страна на сградата. Той срещна Корд и Кресги на паркинга.

— Чух нещо там отзад. Отидох да проверя, но нищо не видях. Ако е бил с кола, сега я няма.

— Трябва да обявим сигнал за обща тревога в окръга — рече Корд. Той тръгна към колата си. — Да се проверяват шофьорски документи и вероятни регистрационни номера, Хайде да се връщаме в службата. Ще се обадим по факса до щата и ФБР за издирване на лицето. Трябва да се вземе негова снимка от университета.

— Дадено, да тръгваме — рече Слоукъм.

Оказа се обаче, че трябва да направят отклонение.

Което беше да закарат Ранди Сейлс в спешното отделение на общинската болница на окръг Харисън. Шофираше Корд с близо сто мили в час по правия участък на шосе 302, а в това време Кресги, свил се отзад, притискаше с всички сили срязаните сънни артерии на Сейлс. Тъй като ръцете на Сейлс бяха закрепени с белезници за страничната облегалка на задната седалка в колата, Гилкрист бе успял лесно да направи дълбок и ужасяващо точен разрез.

В болницата, докато Кресги се мъчеше да се изчисти, Корд чакаше във фоайето. Той се бе свил напред, подпрял брадичката си с две ръце.

Лекарят излезе от спешното отделение и след като огледа трите ченгета, спря се при Корд и му каза само:

— Много съжалявам.

Корд кимна и се изправи. Когато излезе навън, той погледна към небето и му се стори, че за миг зърна сребристия сърп на луната, преди да се скрие зад облаците на приближаващата буря.

6.

Сара си мислеше как изведнъж животът й стана щастлив.

Преди всичко тя вече се събуждаше без ония бодлички в корема, които винаги чувстваше в дните за училище и които все още понякога усещаше, след като й се бе присънило някое контролно или урок. Тази сутрин тя седна в леглото, чувствайки се съвършено свободна, безгрижна и в безопасност. Сякаш се бе възползвала от всички хубави страни на бягството от дома, но въпреки това си имаше семейство, своя стая и свой вълшебен кръг в гората зад къщата.

Денят също бе истинска прелест. Слънцето припичаше на кръглото лице на небесен тигър, а вятърът подухваше през младите листа така освежително и бързо, че сякаш се чуваше как дърветата си подвикват едно на друго.

Сара бавно излезе навън и започна игра, на която я бе научил доктор Брек. Тя погледна към моравата и каза на глас: „Т-Р-Е-В-А“. После дойде ред на Д-Ъ-Р-В-О и О-Б-Л-А-К. И се разкикоти, когато посочи към госпожа Клемингтън в съседната къща и изрече: „Д-Ж-У-Д-Ж-Е“.

Посочи към една крава на няколко метра зад оградата. Животното нетърпеливо я погледна, сякаш бе дошло време за доене.

Тя се излегна в своя каменен кръг и извади касетофона от раничката си.

Още едно хубаво нещо в днешния ден: щеше да довърши последната глава от своята книга. Тази бе любимата й история. От доста дни работеше над нея и не бе казала на никого за това. Вече се изпълни почти половин касета, а Сара дори не бе стигнала до кулминацията на разказа. Ще даде касетата на доктор Паркър и нейната секретарка ще напечата думите и Сара ще получи обратно историята си след няколко дни. После ще я препише в тетрадката и ще я покаже на доктор Брек. Тя страшно искаше да му направи впечатление и особено много се бе старала над тази история.

Сара върна лентата назад до началото на историята, за да види какво е написала досега. Натисна бутона за пускане.

Глава петнадесета. Слънчевия човек… Имало едно време един вълшебник, който живеел в гори тилилейски…

Полицаите бяха страшно впечатлени от Уинтън Кресги — мъж, който притежаваше повече книги по прилагане на законите, отколкото те изобщо можеха да си представят, че съществуват, и който умееше да стреля по-добре от всеки един от тях, и то с двете ръце, на малкия полигон в Хигинс. Доколкото си спомняха, никога дотогава не бе имало чернокож полицай в Ню Лебънън и сега участъкът сякаш напомняше на обстановката в холивудски филм.

Те бяха седнали тази вечер и обмисляха къде можеше да е отишъл Гилкрист. Прокурорът Дуейн Лъвъл бе издал съдебно постановление и го бе изпратил по факс до Бостън и Сан Франциско, тъй като Гилкрист бе живял някога и в двата града. После Корд бе прибавил името на Гилкрист към Експресния бюлетин за наказателни постановления и към информационната база данни за полицейските служби в щата и за по-големите градове.

— Какво ще направят? — Кресги попита Корд.

— Бостън и Сан Франциско ще го поставят като приоритет. Останалите? Нищо. Но ако случайно попаднат на него за нещо друго и открият името му в компютъра, ще ни се обадят. Не е сигурно, но можем да спим малко по-добре, като знаем, че сме го сторили.

— Все едно да търсиш игла в купа сено — промърмори Кресги, докато набираше полицейското управление на Бостън. След кратък разговор той научи, че Гилкрист няма криминално досие в Масачузетс.

Доста преди това Корд удовлетвори горещата молба на Кресги да му позволи да разпита декан Ларъби за Гилкрист. Разговорът бе дълъг и тя не му помогна много, макар че Кресги явно се бе забавлявал. При претърсването на кабинета на Гилкрист и на други отдели в Одън, бяха открили, че професорът е задигнал повечето от папките, съдържащи лична информация за самия него. Отдел „Личен състав“, отделът за издаване на препоръки, катедрите по психология и английска филология — всички те вече бяха претършувани. Компютърни файлове бяха изтрити. Бяха опразнени цели шкафове.

Кресги и Корд разпитаха други преподаватели. Никой от тях не знаеше особено много за Гилкрист и никой нямаше общи снимки с него. Те не можеха да си припомнят дори едно университетско тържество, в което той да е участвал.

Брайън Оукън, с когото Корд разговаря при втора враждебна среща, каза, че не познава професора по-добре от останалите и че не е в състояние да подскаже къде може да е отишъл Гилкрист.

— Той е изобретателен — каза Оукън и добави с мрачна откровеност: — Тревожно е, че вие не знаете къде е той. Злото, което не виждаме, е много по-лошо от онова, което виждаме, как мислите, детективе?

Корд не знаеше това, но с положителност знаеше едно: че Гилкрист бе убиецът на Джени Гебън. Сейлс бе имал право; по въжето, отрязано от камионетката, имаше отпечатъци от пръстите на Гилкрист. Въжето съдържаше и два частични отпечатъка от Джени при опита й да се пребори с удушвача, както и един неин косъм. Още няколко нейни косъма бяха намерени върху риза в гардероба на Гилкрист. Той имаше и няколко червени маркера, чието мастило бе като на вестникарската изрезка, оставена за Корд сутринта след убийството на Джени и по гърба на заплашителните снимки. Намериха отпечатъци от Гилкрист върху задната врата, стъклото и страничната облегалка в служебната кола на Джим Слоукъм. Не беше нужно тези отпечатъци да се посипват с прах; те бяха направени с кръвта на Ранди Сейлс.

Обаче, както Корд знаеше и както Уинтън Кресги научаваше с голямо разочарование, разкриването на самоличността на един престъпник не е равносилно на неговото откриване.

Гилкрист бе изчезнал.

Корд нареди на един полицай да провери всички фирми за наемане на коли. Никой на име Лион Гилкрист не бе наемал кола, заяви полицаят. Корд и Кресги се спогледаха и негласно заключиха, че той не би използвал истинското си име.

Почуквайки по приклада на пистолета, Корд започна да говори:

— Когато закарахме Сейлс в спешното отделение…

Кресги довърши въпроса му:

— Дали са намерили неговия портфейл?

— Не знам — отвърна полицаят.

Корд продължи:

— Провери това и ако не са го намерили, отново се обади на автомобилните фирми и питай дали някой на име Сейлс не е наемал кола.

Кресги не изчака резултата за портфейла. Той веднага се обади в „Херц“. Един контрольор му каза, че някой си Рандолф Сейлс е наел кола предишния ден в Ламбърт Фийлд в Сейнт Луис. Бил я наел за две седмици и уредил да остави колата в Далас. Кресги получи описанието и номера на колата и му предаде, че колата е наета незаконно.

— Нека ни уведомят веднага, щом той я върне. Това правилно ли е, искам да кажа, такава ли е процедурата?

Корд осъзна, че Кресги говори на него. Корд, който никога дотогава не се бе сблъсквал с противозаконно наемане на кола, му каза:

— Звучи ми добре.

— Добре, значи е зелен автомобил на „Херц“ — „Понтиак“ — обяви Кресги и съобщи номера. Корд го накара да разпрати тази информация по радиото из цялата страна.

Провериха в ежедневните полети на „Мидуест Еър“. Никой, отговарящ на описанието на Гилкрист не бе летял от летище Харисън до Ламбърт Фийлд през последните два дни и не бе имало частни чартърни полети.

Щатската справка за шофьорските права на Гилкрист показваше, че има регистрирана кола на негово име, сива тойота, но нямаше сведение за щатска шофьорска книжка. След два часа на телефона Милър откри, че Гилкрист има книжка, издадена в Масачузетс. Щяха да изпратят снимка по факса до три дни.

— Нищо повече ли не могат да направят?

— Дори трябваше да се карам с тях, за да получим и това.

Кресги рече:

— Значи той отива с колата до Сейнт Луис, зарязва я там, наема друга и се отправя на юг.

— Може би. А може и да се опитва да ни подведе. Изпрати факс до Далас за всеки случай. — Корд помисли малко. — Знаеш ли, той може да лети със самолет нанякъде и е наел колата само за да прикрие следите си. Оставил я е на аерогарата. Обади се на авиолиниите, на всичко, което излита от Сейнт Луис. Да се надяваме, че пак е използвал кредитната карта на Сейлс. И провери в службата за дългосрочно паркиране на аерогарата дали там не е собствената му кола или наетата.

Кресги каза:

— Това е доста добре. Откъде знаеш тия неща?

— Научаваш ги покрай другото — отвърна Корд.

— Имам много да се уча — рече Кресги.

— Той е напуснал щата — каза Корд, после добави неохотно: — Ако поискаме, можем да повикаме и ФБР на помощ.

— Как така?

— От федералното не се интересуват от местни престъпления освен ако е налице бягство извън щата или ако имаме отвличане, наркотици или банков обир.

— А защо да не ги повикаме?

Корд реши, че е още твърде рано за кариерата на Кресги да получава този вид просвета.

— Защото ей така — отвърна той.

Слоукъм се приближи до тях.

— Бил, хрумна ми нещо.

— Да?

— Не съм сигурен, че това е просто бягство на углавен престъпник.

Корд се зачуди какви ли долнопробни криминалета е чел.

Слоукъм продължи:

— Опитвах се да си обясня психиката му. Имам предвид какво стори на Сейлс. — Тъй като Корд продължи да го гледа безизразно, той добави: — Може да е било за отмъщение.

— Сейлс беше свидетел — рече Корд. — Гилкрист е трябвало да го убие.

Кресги се обади:

— Но, Бил, ние не се нуждаехме от Сейлс за обвинението, нали? Имахме достатъчно други улики. Гилкрист също е разбрал това.

Корд помисли и се съгласи.

— Продължавай, Джим, каква е идеята ти?

— Животът му е свършен. Той вече никога няма да преподава, никога няма да работи по професията си. Най-доброто, което може да направи, е да отиде в Канада или Мексико и ако само веднъж премине на червен светофар, край, веднага ще бъде екстрадиран. Мисля, че е превъртял и иска да си отмъсти. Току-що отново уби човек. Обзалагам се, че е наел колата, за да ни прати в Тексас, но всъщност се крие някъде тука. Има стари сметки за уреждане.

Кресги предложи:

— Навярно трябва да проверим по хотелите из окръга. Може и там да е използвал името на Сейлс.

Слоукъм каза:

— Хотелите са лесни за проследяване. Мислех си за нещо като бунгало или наета къща за месец някъде наблизо. Сезонът наближава, затова никой не обръща внимание, ако човек наеме квартира за ваканцията.

Корд рече:

— Хайде да се залавяме с телефоните.

Само след половин час Уинтън Кресги затвори телефона след приятен разговор с Анита Консилиано от недвижими имоти „Лейкланд“ в Бозуърт. Той надраска някакви бележки на лист от тефтер. Подаде листа на Корд.

Детективът прочете написаното два пъти и вдигна поглед. Осъзна, че гледа Джим Слоукъм, който стоеше облегнат на рамката на неговата врата — на същото място и по същия начин, както правеше някога Стив Рибън.

— В ръцете ни е. Той е в Луисбъро. — Корд се усмихна на Слоукъм. После отдаде чест. — Благодаря, шерифе.

Таверната на Бевън беше на шейсет мили северно от Ню Лебънън, в окръг Луисбъро, сгушена сред борове и кленови дървета и почти на достатъчно разстояние от шосе 128, така че можеш да паркираш един джип, без много да рискуваш, че задната му част ще бъде отнесена. Днес четирима мъже седяха в едно от предните сепарета на таверната, пиейки изстуден чай, сода и кафе. Пред тях се мъдреше мазна чиния с останки от кръгчета лук. Шерифът на окръг Луисбъро, Станли Уиларс, рече:

— Откъде сте сигурни, че той е тука?

Бил Корд отвърна:

— Уинтън го издири. Обади се поне на хиляда фирми за недвижими имоти. Гилкрист е използвал името на Сейлс и е наел къщата за два месеца. — На Корд му се искаше да хапне още лучени кръгчета, не бе слагал нищо в устата си от осемнайсет часа. Но пресметна, че само той е изял дванайсет кръгчета с кетчуп и реши да не пита дали другите искат още една порция.

Уинтън Кресги каза:

— Доколкото разбрахме, той няма семейство. И няма други жилища. Смятаме, че е тук и… — Кресги погледна Корд и добави: — … искаме да го пипнем.

Корд продължи:

— Това е твой район, Стан, затова ни трябва твоето съгласие.

— Никога досега не бях чувал професор да е убивал някого — каза помощник-шерифът Дъдли Франкс, който бе кльощав и сериозен и напомняше на Корд за Т. Т. Евънс. — Човек си мисли, че те са над такива неща.

Уиларс рече кисело:

— Значи Хамърбек осигурява цялата бойна сила?

Корд се ухили.

— Е, добре, бихме искали и малко подкрепа.

— Уф.

Корд добави:

— Няма как, Стан.

Уиларс попита:

— Момчета, искате ли още лукчета?

Корд веднага се съгласи. Уиларс направи поръчката. Той се засмя, поглеждайки през прозореца към служебната кола на Корд.

— Я виж какъв додж. Съвсем нов ли е?

— Тази година ги получихме — рече Корд.

— Имате си го тоя проклет университет там, в Харисън. Не е чудно, че сте получили нови коли. — Той се обърна към Франкс. — От коя година са нашите?

— От осемдесет и седма.

— Доста стари — обади се Кресги.

— Тоя проклет университет — каза Уиларс. — Помниш ли старите „Гранд Фюри“? Полицейските „изтребители“?

— Това се казваше кола — рече Корд.

Уиларс добави:

— Всъщност ще ми се да имаме един от ония камионетки за аварийно обслужване. Трябва да видите колко катастрофи стават по шосе 607.

Франкс каза:

— Седж Билингс едва не си разряза малкия пръст с верижния си трион, докато се опитваше да измъкне пострадал от един шевролет, който се бе преобърнал. Нямаме никаква свястна апаратура. Седж трябваше да използва собствения си „Блек енд Декър“.

Сервитьорката донесе лучените кръгчета.

Корд рече:

— Момчета, мисля, че Елисън не ще може да ви купи от ония камионетки. Единствената, която имат в Харисън, е купена на старо. И знам, че в Ню Лебънън нямаме пари.

Последва мълчание, докато забождаха вилици в лукчетата.

Уиларс подхвърли:

— Колко жалко, дето не можете да ни я давате назаем от време на време. Например, една седмица да е при нас, три седмици при вас.

Корд отвърна:

— Не съм сигурен дали гражданите на Ню Лебънън ще бъдат особено щастливи да видят това. Нали всъщност те плащат.

— Вярно е — рече любезно Уиларс, — но не мисля, че гражданите на Харисън са много доволни от това, което този приятел, Гилкрист, е направил. — После с бодър глас добави: — И истината е, че той е все още на свобода.

Франкс допълни:

— И че през ноември има избори.

— Струва ми се — започна бавно Корд, — Хамърбек ще бъде склонен да се уреди едно споразумение за общо използване. Но само ако говорите за ограничен период от време. И аз трябва да му обясня всичко.

Уиларс рече:

— Мисля си за близките на някой младеж, ако той се преобърне с колата си на оня завой по шосе 607. Виждали ли сте подобно нещо?

— Толкова ли е зле? — попита Кресги. — А защо не сте сложили предпазни перила?

Уиларс въздъхна печално.

— Истината е, че сме беден окръг.

Корд каза:

— Мисля, че бихме могли да уредим нещо.

Шериф Уиларс каза:

— Това е хубаво. Хайде да грабваме по една пушка и да тръгваме да пипнем опасния професор.

Бил Корд и Уинтън Кресги излязоха от малка горичка и се озоваха пред лятната къща, която Лион Гилкрист бе наел на името на последната си жертва. Беше разнебитена двуетажна дървена къща, от чиято южна страна боята се лющеше. Цялото разположение бе лошо и само около комина имаше хубав изглед. Мрежестата врата на верандата бе изпокъсана и половината прозорци бяха строшени. Типична ваканционна квартира край езерата на Луисбъро — не някоя къща-мечта, а нескопосно направена дъсчена хижа с просрочена ипотека.

Редом до тях крачеха Уиларс, Франкс и един местен полицай, млад и доста як. Корд и Кресги бяха извадили служебните си пистолети, а представители на реда от Луисбъро стискаха тъмносиви бойни пушки с насочени нагоре дула.

Кресги погледна въоръжението и рече:

— Брей, брей.

— Постигане на обществен ред — прошепна Уиларс — чрез превъзхождаща огнева мощ. Ти командваш, Бил. Какво да правим?

— Аз ще вляза вътре с Кресги и още някой. Искам да има по един човек на входната врата и един отзад, за всеки случай.

Уиларс изпрати набития полицай отзад, а той зае входа. Каза на Франкс:

— Ще бъдеш ли така любезен да съпровождаш нашите приятели?

— Я вижте — прошепна Корд. В един от горните прозорци проблясваше светлина. — Той е тук… — Мъжете се снишиха.

— Не — рече Кресги. — Това е само от слънцето. Отражение.

— Не, мисля, че не е — каза напрегнато Франкс. — Май е лампа.

— Каквото и да — каза Корд, — хайде да влизаме.

На своите хора Уиларс нареди:

— Проверете оръжието си. Заредете. Поставете предпазителя. Полуавтоматичен огън.

Последва прищракване, което наруши покоя на поляната и после отново настъпи тишина. Тръгнаха напред. Един голям кос прехвръкна край тях, после изврещя сойка. Щом излязоха от шубрака, те се затичаха приведени към входната веранда и се изкачиха по стълбите дебнешком, усещайки миризмата на гниеща дървесина и стара боя.

Застанаха от двете страни на вратата, с гръб към къщата. До главата на Кресги имаше табела: „Внимание, има куче“. Кресги натисна вратата. Беше заключена.

Франкс прошепна:

— Ами кучето?

— Ако имаше, щеше досега да залае — отвърна Корд.

— Да почукаме или не? — попита Кресги.

Корд си спомни за моменталната снимка с момичето, което вероятно бе дъщеря му. Той каза:

— Не.

В отговор Кресги изгрухтя одобрително като опитно старо ченге и рязко дръпна рамката с мрежата, оставяйки на Франкс да я задържи.

— Питбулите не лаят — каза Франкс. — Виждал съм това в някакъв сериал. — Пръстът му потрепваше върху спусъка.

Кресги понечи да се засили, но Корд го докосна за ръката, поклати глава и застана на неговото място.

— Имам петнайсет години повече опит. Просто стой плътно отзад.

— Но аз имам трийсет кила повече от теб, детективе — рече Кресги и привел рамо, щурмува вратата. Тя се разби заедно с касата под неговия напор. Той се подхлъзна върху килима и падна върху хълбока си, а в това време Корд и Франкс нахлуха в стаята след него.

Пред тях мълчаливо стояха половин дузина жалки вмирисани мебели и стотина книги.

Франкс бе насочил напред пушката си, като се въртеше нервно между вратите, ослушвайки се напрегнато за злобно ръмжене.

Слънцето бе унищожило всички цветове и из цялата къща килимите, картините и тапетите бяха съвсем избелели. Мъжете вървяха като войници сред тази монотонна сивота. Корд се вслушваше да долови шум от Гилкрист и чуваше само скърцането на старите дъски под техните стъпки.

Франкс остана долу, докато Корд и Кресги се изкачиха на горния етаж, където бяха видели светлината. Корд изведнъж усети миризми: на мебелна политура с лимонен аромат, мухлясали дрехи, лосион за след бръснене или парфюм.

Блъснаха вратата на основната спалня. Беше празна. Корд подуши отново същия лосион, и то по-силно. Зачуди се дали е на Гилкрист. Струваше му се подобен на един одеколон, използван от самия него и който Сара бе купила за рождения му ден. Тази мисъл го разстрои. Слънцето бе ниско на хоризонта, греейки право в лицето му. Може би от него е била светлината, която видяха, някакво нейно отражение от прозореца. Слънцето се спусна още повече зад дърветата и се смрачи. Корд посегна към нощната лампа, за да я запали.

— По дяволите!

Крушката беше гореща.

Той каза това на Кресги. Двамата се спогледаха, после се долепиха един до друг, взирайки се в няколкото заплашителни силуета в здрача, които всъщност представляваха закачалка за дрехи, гардероб, тъмнорозова завеса и въпреки това те насочиха към тях своите пистолети.

Кресги се пресегна към ключа на лампата. Той нервно се засмя.

— И стената е топла. Май че е от слънцето. То падаше върху лампата и стената точно тук.

Корд не отговори. Той бе затаил дъх. Заслуша се. Никакви стъпки, никакво движение или скърцане. Тръгвайки покрай стените на стаята, където шумът от скърцащи дъски бе по-малък, Корд надникна в двата дрешника. Бяха празни. Той излезе в коридора и огледа другите спални и техните гардероби, пълни с мухлясали палта и сака, избелели цветни блузи, вмирисани на камфор одеяла.

Кресги каза:

— Таванът?

По дяволите. Да се качиш през люк на таванския етаж, който сигурно е претъпкан с мебели и кутии — ето ти едно идеално прикритие за убиец…

Но тази мъка им бе спестена. Корд откри люка на тавана в коридора. Той бе заключен с катинар откъм долната страна.

Той въздъхна с облекчение.

Слязоха отново на приземния етаж и минаха през трапезарията и дневната.

Корд си мислеше: „Дявол го взел, ами мазето, то е също като тавана, само че няма да е заключено и сигурно точно там е Гилкрист. Там трябва да е. Несъмнено“.

— Ами мазето?

— Няма мазе — рече Франкс.

Слава тебе, Господи, може би ще почна пак да ходя на църква…

Кресги се обади:

— Тук се чувствам напрегнат. — Той го каза много учудено и Корд и Франкс се засмяха.

В кухнята Корд видя пъстри етикети на консерви, нащърбени алуминиеви тигани, бутилки и изкривени метални кутии, съдове, потъмнели от многогодишна мръсотия.

Корд каза на Кресги:

— Да продължаваме да търсим. — Той стискаше спазматично пистолета, а пръстът му милваше набраздения спусък. — Видях нещо, което искам да проверя.

— Има една стая в дъното — рече Франкс. — Ослушах се наоколо и нищо не чух. Но е заключена отвътре. — Той мушна дулото на бойната си пушка в изпоцапана жълта завеса.

— Само секунда и идваме с теб — извика Корд от дневната.

Той оглеждаше остатъците в огнището. Клекна и разрови сивата пепел. Кресги охраняваше над него. В една купчина Корд откри обгорената корица на фотоалбум. Ръцете му се разтрепериха от вълнение, че е така близо до снимка на Гилкрист. Но нямаше снимка. Почти всичко бе изгорено до пепел.

Но една бе останала. От дървената лавица бе паднала някаква фотография. Макар да бе лошо опърлена от огъня, тя не бе изгоряла напълно. На нея се виждаше градска улица с наредени една до друга къщи и няколко дървета отпред. Над покривите на къщите се издигаше лъскава административна сграда на пет или шест етажа.

На гърба пишеше: „Лион, ела някой път на гости. Поздрави“.

Корд уви снимката в носната си кърпа, прибра я в джоба си и когато се изправи, в притъмнялата стая се разнесе познатият пукот от коляното му.

Пукотът бе доста силен. Но не бе достатъчно силен, за да заглуши трясъка от разбиването на заключената врата от помощник-шерифа Франкс и пушечния гърмеж, който отнесе голяма част от рамото му.

Корд рязко се завъртя и приклекна. Кресги сграбчи гърчещия се полицай за крака и го повлече към кухнята. Стената бе обилно опръскана с кръв.

— Сега, сега, сега! — извика Корд на никого всъщност и се претърколи към прага, проснат по корем.

Лакътят му попадна на парче остра кост от рамото на полицая. Корд пренебрегна болката и изстреля пет куршума един след друг срещу фигурата вътре. Три от тях не улучиха, а попаднаха в креслото, към което бе прикрепена двуцевна пушка „Ремингтън“, свързана с жица за дръжката на вратата. Но другите два куршума на Корд бяха точни и улучиха целта.

Това обаче не бе професор Лион Гилкрист, а четирифутов керамичен бухал, който приличаше в сумрака не на птица, а на смеещ се човек и който от изстрелите експлодира на хиляди късчета кафяв и златист порцелан.

7.

Бил Корд бе седнал в библиотеката на Одънския университет.

Това бе стара сграда във викториански стил, обрамчена с дъбова решетка, здрава като метал и перила от ковано желязо, виещи се около балконите и книжните лавици, подобно на бръшлян. Тази конструкция сякаш е била докарана тухла по тухла от опушения Лондон и сглобена отново на тукашния тревист вътрешен двор, пред взора на хиляди акри зелени поля от избуяла царевица.

Това бе библиотеката на университет, в който Бил Корд не би могъл да бъде приет и чиято учебна такса той не би могъл да си позволи да плати, ако го бяха приели.

Току-що бе говорил по телефона с шериф Уиларс в Луисбъро и бе научил, че Дъдли Франкс е в критично, но стабилизирано състояние. Каквото и да означаваше това. Уиларс му бе казал: „Не мога да оставя нещата така, Бил, не, сър“, и Корд разбираше, че ще последват солидни обезщетения между двата окръга.

Мрачно настроение бе обхванало шерифската служба на Ню Лебънън след стрелбата. Полицейската хайка, която така приличаше на игра преди няколко дни, сега се бе превърнала в нещо жестоко и упорито. Гилкрист се оказа далеч по-луд и по-свиреп, отколкото всеки от тях бе предполагал, и макар че тези две прилагателни рядко или почти никога не се срещаха в официалния език на органите на реда, сега Корд чувстваше цялата тежест на тяхното значение.

Имаше още два пълни абзаца.

Корд приключи със записките си и затвори „Справочника за професори по хуманитарни науки“. Там нямаше снимка на Гилкрист — главната цел на посещението му тук. Нямаше и в трите книги, написани от Гилкрист, в постоянния фонд на библиотеката. Това бяха книги без фотографии на автора, книги без обложки, книги на един съобразителен хитрец. Корд надраска бележка на едно от своите картончета да се обади на шерифа в Клири, щата Ню Йорк, за да провери дали има някакви Гилкристовци все още в техния район.

Той прелисти набързо показалеца на периодичните издания. Тъкмо се канеше да затвори книгата, когато стрелна с поглед заглавие на една статия. Отиде до гише „Периодични издания“ и поиска списанието, в което статията бе публикувана. Служителят изчезна за момент и се върна с подвързания свитък на „Психика: Списание за психология и литература“.

Корд пак седна на мястото си и започна да чете началото на „Поетът и яростните инстинктивни импулси“ от Лион Д. Гилкрист, д.ф.н. Той се върна до гишето и си поиска един речник.

Отново се залови да чете.

„Да перколира.“

Корд отбеляза мястото в списанието с лакът и запрелиства речника.

„Перколирам, гл. Извличам чрез прецеждане.“

Аха. Добре.

„Асимилира.“

Корд отново разтвори речника.

Десетина минути той се мъчи над статията, оставяйки мокри петна от потните си ръце върху изпокъсаната обложка на речника и коремът му се бе свил на топка — не от наученото за Гилкрист (което бе равно на почти нищо), а заради хлъзгавата мъглявост на смисъла. За първи път Корд истински осъзна затрудненията на дъщеря си.

Той се спря, напълно обезсърчен. Пое дълбоко дъх няколко пъти и отново се залови да чете.

Думи…

Какво казваха всички тези думи за мястото, където бе Гилкрист? В кой щат щеше да избяга той или в коя страна? Как би се опитал да избяга? Какво оръжие би могъл да използва?

Букви, срички, думи, изречения…

Какво казваха те за едно красиво младо момиче, лежащо мъртво сред зюмбюли и студена тиня? Какво казваха за мъжа, сключил ръце около врата й, усетил как гърдите й потръпват под неговите лакти, почувствал бавното отпускане на гърлото й и последния полъх от дъха й върху своите китки, когато тя се е отпуснала долу като съпротивляваща се любовница, зърнала за един кратък миг лунния полумесец?

Корд прокара пръст под „метафори на насилието“ и сякаш усети горещина от напечатаното.

„Метафора, същ. Поетическа образност, при която предмет, идея или символ се описват чрез аналогия…“

ЗА КАКВО…

„Аналогия, същ. Наличие на идентични признаци…“

… ВСЪЩНОСТ…

„Идентичен, прил. Напълно сходен…“

… ГОВОРИ ТОЙ?

Корд се наведе и притисна с длани очните си ябълки, чувайки бучене в главата си.

Бил Корд отгърна и последната страница на статията.

О, господи…

Той се спря, сякаш го бяха ударили, чувствайки бясното пулсиране на кръвта си. Протегна ръка и вдигна моменталната снимка от подвързията на списанието.

Снимката бе правена скоро, може би когато семейството си бе приготвило вечеря навън само преди два дни. Забеляза, че кофата за боклук бе изместена след буря от миналата седмица. Сара и Джейми стояха край огнището и гледаха надолу към жаравата. Бяха ги снимали някъде откъм пасището в гората. Почти на същото място, където на Корд му се бе сторило, че вижда някого и след това той дълго бе бдял в студената нощ с пушка в ръце.

Върху снимката бяха написани следните думи с размазано червено мастило: „Кажи сбогом, детективе“.

Даян Корд, чувствайки внезапно смущение, каза на Бен Брек, че тя и децата ще заминат за Уисконсин за няколко седмици.

— Какво? — навъси се Бен.

Даян закри очи с длани. Нейният тъмночервен маникюр бе безупречен и пръстите й, често зачервени и загрубели от домакинската работа, сега бяха меки и ухаеха на лосион с аромат на бадеми.

— Пак този проклет случай.

Тя обясни, че е имало нова заплаха от убиеца.

— Бил смята, че е най-добре да отидем на гости при сестра ми.

Той се поколеба и после прошепна:

— За две седмици?

Тя сви рамене.

— Най-малко. Или поне докато хванат този луд тип. Или разберат, че е напуснал града.

Унилото момчешко лице на Брек и тонът му бяха съвсем като на първия й съпруг, когато му бе казала, че трябва да отиде за една седмица при майка си, която бе паднала и си бе счупила бедрената кост. Тогава за първи път се разделяха и на лицето на младия мъж се изписа отчаяно изражение. Сега в погледа на Брек се виждаше същият отчаян израз. Това я обезпокои и същевременно я развълнува.

Чуха глас отвън.

В задния двор Сара Корд крачеше и говореше по микрофона на своя касетофон подобно на холивудски продуцент, който диктува нарежданията си. Том, познатият вече охраняващ полицай, се бе облегнал на оградата и бавно въртеше глава като разузнавач в някой уестърн, докато оглеждаше внимателно хоризонта за евентуални мародери.

Брек и Даян стояха в трапезарията и мълчаливо наблюдаваха Сара. Бяха на един фут разстояние. Даян почувства как той докосва косата й със съвсем нежно движение на ръката, сякаш се боеше да не я нарани. Тя облегна глава на рамото му, после се отдръпна, едновременно разочарована и благодарна, когато той изведнъж започна да говори за Сара.

— Тя има удивителен напредък. Какъв ум! Историите, които предлага, са невероятни.

— Вече четири касети съм дала на доктор Паркър. Нейната секретарка преписва последната от тях.

Той отметна с момчешки жест прошарената си коса от челото.

— Тя е с големи шансове — бавно каза Брек и очите му обходиха лицето на Даян. — Притежава перфектна слухова обработваща и репродуцираща система. Такъв е и моят подход към нейните уроци и той действа много добре.

Даян бе разбрала нещо за него. Ако той имаше избор между ежедневна и префинена дума, той винаги избираше по-сложната. „Шанс“ вместо „късмет“. „Перфектна“, а не „съвършена“. „Репродуциращ“. „Координация“. При всеки друг, подобен навик би я отблъснал; при Брек обаче той сякаш засилваше чара му.

Не. Неговото „очарование“.

Той продължи да говори за Сара. Това бе необичайно и тя почувства, че той го прави от нервност. В повечето от тези разговори насаме след уроците — обикновено в кухнята, понякога в гората — те не говореха за фонемите от „аудио-визуалния тест“ или за книгата на Сара, а за по-лични неща. Колежите, в които той бе преподавал, бившите му приятелки, за първия й съпруг, за живота на Даян като дъщеря на лодкар, за ваканциите, които те се надяваха да прекарат. Къде биха искали да са след десет години или след пет. И след една.

И все пак естеството на тези съвместно прекарани минути бе двусмислено. Макар да водеха задушевни разговори, Брек не я бе целунал; въпреки че флиртуваха, той изглеждаше свенлив. Имаха много съприкосновения, които често бяха сякаш случайни: докосване на пръстите при подаване на чаша кафе, облягане на раменете, застанали един до друг. Тя веднъж безсрамно подпря гърдите си на ръката му, докато се навеждаше да погледне статия за обучение на изоставащи. Стори й се, че той отвърна на притискането, но не бе сигурна. Във всеки случай, той нито се отдръпна, нито се опита да удължи този момент.

Тя не знаеше дали да очаква любовно предложение, или не.

На такова предложение тя, разбира се, щеше да откаже.

Тя си мислеше, че ще откаже. Искаше той да я целуне. Искаше той да си тръгне. Сега го докосна по ръката и той се наклони по-близо към нея и Даян отново усети, че границата между тях непрекъснато се променя. Бяха като юноши.

Днес тя смяташе, че тази граница е ясна и стабилна. Джейми се намираше в стаята си само на трийсетина фута от тях, и макар Бил да бе на работа, той понякога се отбиваше по това време на деня, хапваше и после се връщаше в службата. Двамата с Брек се изгледаха продължително и тя почувства облекчение, когато той погледна часовника си и каза:

— Трябва да тръгвам, госпожо… — (Стана й приятно, че изрече това навъсено, с искрено разочарование.) Той събра тетрадките си.

Точно тогава Даян го целуна.

Като някоя дяволита гимназистка, тя хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Сара не се вижда, после бутна начетения Брек в ъгъла на стаята и го целуна бързо и жадно, а после се отдръпна.

Боже мой, боже мой…

Обзе я паника. Бе ужасена — не защото някое от децата я бе видяло, не защото съпругът й би узнал. Не, това бе по-смразяващ страх: ами ако той самият не го желаеше?

Брек премигна учудено само веднъж. Той сложи длан на врата й и бързо я привлече към себе си. Докато я целуваше страстно, другата му ръка тръгна по гърдите й и след това я обгърна през кръста. Дълго останаха прегърнати, после Даян си наложи да се отдръпне. Те стояха, вперили поглед един в друг, изненадани и смутени.

Той прошепна:

— Мога ли да те видя, преди да заминете? Непременно трябва.

— Не знам. Полицаят ще ни следи като ястреб.

— Трябва да се срещнем. Хайде да се измъкнем нанякъде.

Тя мислеше.

— Просто не виждам как.

— Виж какво, бих искал да запиша Сара как прави някои тестове. Ако не се върнете до две седмици, трябва да свърша това, преди да заминете. Може би ще успееш да дойдеш с нас в колежа. Бихме могли да излезем на пикник.

— Не знам.

— Желая те — прошепна той.

Даян отстъпи назад, разтривайки ръцете си. Тя впери поглед през прозореца към дъщеря си, която подскачаше по тревата.

— Нима казах нещо лошо? — попита Брек.

О, господи. Какви ли не префърцунени думи използва той, какви страхотни неща направи за Сара, какво ли не е видял по света, а всъщност ето какво се таи в основата на всичко — че той е мъж и че аз съм жена.

Дали наистина желая това, или не? Просто не зная. Честна дума, не зная…

Но тя нищо не продума. Целуна го още веднъж, бързо, после го поведе за ръка към вратата. Отидоха до неговата кола и тя му каза:

— Ще бъде най-много за две седмици. — И после добави шепнешком, сякаш за да подчертае сериозността на ситуацията: — Все пак това е най-доброто разрешение, нали?

— Не — твърдо каза той. — Не е.

8.

Основният проблем на кръчмата „Май-Ти-Файн Тап“ бяха мръсните прозорци. През тях се процеждаше неприветлива и хладна светлина, от която лицата на следобедните посетители изглеждаха пепеляви и болнави.

Освен това, когато седнеш на някоя маса, можеш да погледнеш под бара и да видиш истинска мозайка от двайсетгодишни останки от дъвки.

Корд си поръча една „Амстел“, прекалено уморен да се сети, че е делник, и Кресги каза:

— Просто искам да си изясня. Може ли да се пие бира по време на дежурство?

Корд смени поръчката и поиска изстуден чай.

Бяха седнали на високи тапицирани в червено столчета и примижаваха срещу светлината. Хората някога се опитваха да кажат на Сами да сложи по прозорците растения (те загивали) или щори (стрували много скъпо). Той отвръщаше, че това си е грозно помещение и че в края на краищата никой пет пари не дава. Което си беше вярно и затова спряха да се оплакват.

Корд попита:

— Защо сме тук?

— Чакаме нея — каза Кресги и посочи жена, на възраст някъде вече към шейсетте, слаба и дребна, с пухкава побеляла коса. Тя влизаше през вратата под ръка с по-възрастен мъж, плешив и също слаб.

— Ей, Уинтън — извика жената. — Как е Дарла?

— Тина, Ърл, елате насам за секунда.

Двамата се приближиха и Кресги каза на Корд:

— Двамата се хранят тук почти всеки ден. Тя и Дарла играят заедно бридж. — Кресги представи Корд на Ърл и Тина Хес. Ърл бе дългурест пенсионер на около шейсет години с щръкнали уши и орлов нос, лъснали от пролетен загар.

— Каква е тая униформа на теб, Уинтън? От колежа ли така те наконтиха?

— Имам нова работа.

— С какво се занимаваш?

— Полицай съм.

— Хайде де — рече Ърл. — Значи като Коджак.

— Все още му е останала малко коса, за разлика от Коджак — каза Корд. — Но не много.

— Дошли сме за рибените специалитети — рече Тина. — Искате ли да хапнете заедно с нас?

Корд поклати глава и даде думата на Кресги, който започна:

— Намерили сме една снимка и си помислихме, че ти можеш да ни кажеш къде се намира това, Тина. — Той се обърна към Корд: — Тина е работила за корпорация „Офис оборудване“.

— Петнайсет пъти съм била „търговски представител на годината“.

Кресги продължи:

— Кръстосвала е целия щат. Познава всеки град без изключение.

— Преди три години навъртях сто трийсет и седем хиляди мили с моя форд. Някога да сте карали толкова кола, преди тя да се разкапе? Бас държа, че не сте.

— Не, госпожо — призна Корд.

Кресги рече:

— Трябва да открием сградата, която е на снимката.

— Това е много сериозна задача — отвърна Тина. — Трябва ли да давам показания в съда или нещо от тоя род?

— Не.

— Така се надявах на това. Гледате ли „Матлок“?

— Боя се, че не — каза Корд.

Кресги сложи снимката на масата.

— Защо е увита? — попита Ърл, сочейки найлоновата торбичка.

— Веществено доказателство — отговори Кресги.

— Защо е обгорена?

— Беше в огнище — рече Корд. — Знаете ли къде се намира това?

— Не виждам нещо особено. — Тина присви очи и се вгледа в снимката. Подаде я на мъжа си, който сви рамене. Тина каза: — Нямам представа. Защо се интересувате?

— Би ни помогнало за едно разследване.

Тя върна фотографията.

— Съжалявам.

Кресги, приемайки неуспеха твърде лично, каза:

— Шансът беше малък.

Корд се постара да не покаже разочарованието си.

— Все пак ви благодаря.

— Да не си пострадал от онова масово съкращение в Одън? — Ърл попита Кресги.

— Съкращение ли?

— Освободили са близо триста души. От професорите и от другия персонал.

Кресги подсвирна.

— Триста ли? Не. Аз напуснах, преди това да се случи.

— След като тоя професор уби онова момиче — каза Ърл, — много хора изтеглиха децата си оттам. Писаха в „Реджистър“, не сте ли го чели?

Тина рече:

— Не бих изпратила децата си в колеж, който назначава подобни професори. Не ги обвинявам. — Двамата се оттеглиха към едно сепаре.

Когато Кресги и Корд платиха и тръгнаха да си ходят, Тина се провикна през цялото помещение:

— Ей, Уинтън, имам една идея. Защо не попиташ някого в Палатата на Фицбърг за това място?

— Къде?

— В Търговската палата.

— Това Фицбърг ли е? — попита Корд, сочейки горния джоб на Кресги, където сега се намираше обгорялата снимка.

— Естествено, вие не го ли познахте?

Кресги се разсмя.

— Ами че не. Ти каза, че нямаш представа.

— Мислех, че ме питаш дали знам коя е тази улица. Разбира се, че е Фицбърг. Коя, смяташ, е оная сграда в дъното? Търговският център на Файърман „Плаза“. Къде другаде може да има подобна сграда?

Ърл добави:

— Фицбърг притежава най-добрия универсален магазин в Средния запад.

Декан Катерин Ларъби вървеше бавно в кръг около ориенталския килим, придобит през 1887 година от тогавашния ректор на колежа, чийто пръв гост, имал честта да стъпи върху новия килим, се бе оказал Уилям Дийн Хауелс11. Августейшият писател бе изнасял лекции в Одън върху съвременния роман. Декан Ларъби спомена този факт докато крачеше, вперила поглед в протрития килим.

Нейният посетител тази сутрин не бе така известен като Хауелс, или поне не сред литературните среди, макар деканът да се държеше към него по-почтително, отколкото ако той бе призракът на самия изтъкнат литератор.

Тя говореше за Хауелс, за Дикенс, за традициите на колежа откъм академични постижения, за броя на харвардски възпитаници сред преподавателите в Одън, както и обратното, когато Фред Барет, чикагски бизнесмен с едро лице и намазнена коса, направо я смрази с въпроса си:

— Какво става с тия убийства?

Декан Ларъби, наследница на велики администратори и още по-велики учени, ръководеща този бастион на книжнината в Средния запад, усети поражението. Тя спря да крачи, въздъхна и се върна на стола си.

Ето го още един богат бизнесмен, способен да заеме достатъчно пари, за да може тя да прикрие от финансовите ревизори от Министерството на образованието ужасните заеми, които тя и Ранди Сейлс бяха правили, ето го тук седи, истински божи дар, и все пак тя сега трябва да признае, да, един професор бе убил студентка, да, лесбийката любовница на тази студентка се бе самоубила.

И че професорът после бе заклал един колега.

И че, да, записванията са спаднали с четиринайсет процента заради цялата тази проклета неразбория.

Тогава той ще си вземе скъпото палто, ще нахлупи нахаканата си шапка и ще си отиде заедно със своите пет милиона долара. И заедно с него ще си отидат нейният пост и жизнеспособността на Одън. Ревизорите се очакваха след три дни. Барет бе нейният последен шанс.

Тя въздъхна и каза:

— Боя се, че тази пролет преживяхме някои трагични случаи в студентското градче. Това е много жалко. Но вие виждате защо така отчаяно се нуждаем от парите. Веднъж щом оставим всичко това зад гърба си…

Барет попита:

— Този професор Сейлс е човекът, който ми се обади. Бих толкова път чак от Чикаго дотук, за да открия, че е мъртъв. — Тя не можеше да определи какъв е акцентът му.

— Съжалявам, ако сте загубили времето си, господин Барет.

Той поклати глава.

— Все още не е загубено. Хайде да говорим за отпускането на заем.

Проблесна надежда. Тя обмисли тактиката за момент и после каза:

— Запознат ли сте с Одънския университет?

— Всъщност не. Той нещо като колеж ли е?

Декан Ларъби реши, че той може би се шегува, но не посмя да се усмихне. Тя се огледа наоколо за миг, интуитивно схвана, че няма ирония в неговия въпрос и пренастрои своята реклама.

— Мисля, че ще бъде полезно да се знае целта на заема. Одън е едно от главните висши учебни заведения в страната…

— Сигурен съм, че е страхотно място. Колко искате?

Вие там, в Чикаго май не се церемоните много, нали? Деканът потърси спасение сред купищата документи върху бюрото си.

— Знам, че ще прозвучи доста много. Но нямам думи да ви кажа колко важно за университета е да получим тези пари.

Барет вдигна изразително вежди, с което сякаш повтаряше въпроса.

Декан Ларъби каза тихо:

— Пет милиона.

Той поклати глава.

— Знам, че е много — заоправдава се тя. Откровеността на тона й я потресе и тя започна да говори по-бавно. — Но университетът е в бедствено положение. Трябва да разберете това. Без…

— Твърде малко е. Трябва да са поне десет милиона, иначе няма смисъл да разговаряме.

Декан Ларъби си помисли, че не е чула добре. Тя преповтори думите му в променен вариант:

— Значи вие не заемате суми, по-малки от десет милиона?

— Не си струва.

— Но…

— Не си струва.

Това беше затруднение, за което не бе предполагала.

— Не бихте ли могли да направите едно изключение?

— Вероятно ще мога да уговоря моите съдружници да смъкнем до осем.

Тя се чудеше дали няма да прозвучи наивно, когато попита:

— Ако се договорим за заем с вас, възможно ли е да заемем осемте милиона и да върнем рано част от тях?

— Разбира се. Можете да ги вземете в понеделник и да ги върнете във вторник. Много мои клиенти го правят.

— Така ли? — Декан Ларъби не можа да намери логическо обяснение за такава практика и престана да мисли за това. Тя отново си възвърна самообладанието. Взе финансовите отчети на колежа от бюрото си и подаде един на Барет. Той го пое и прелисти документа така, сякаш бе написан на китайски. Върна й го. Поклати глава.

— Това не ми върши работа. Просто ми кажете — искате ли парите, или не?

— Не желаете ли да разберете какво е финансовото състояние на колежа? Нашите дългове? Режийните ни разноски? — Декан Ларъби, старателен представител на хуманитарните науки, се гордееше с финансовите познания, които бе усвоила, такива полезни знания.

— Не — рече Барет, — искам да знам колко пари искате.

— Значи просто искате да назова една цифра.

Барет вдигна вежди още по-високо.

Тя се опита да печели време.

— Ами каква е лихвата?

— Основната плюс две.

— Трябва да знаете, че има проблем с допълнителните гаранции.

— Не се интересуваме от допълнителни гаранции. Интересува ни да ни върнете парите, когато се очаква това от вас.

— Ще ги върнем. В момента съкращаваме разходите и вече сме уволнили триста и дванайсет служители. Наехме финансов консултант и той намалява…

Барет погледна часовника си.

— Колко?

Деканът пое дъх нервно.

— Осем милиона.

— Готово. — Барет се усмихна.

— Това ли е? Значи ще ни напишете чек просто ей така?

Барет изсумтя насмешливо.

— Не чек, естествено.

— Осем милиона в брой? — прошепна тя. Той кимна. — Това не е ли… рисковано?

— По-рисковано е с чекове, повярвайте ми.

— Предполагам, че веднага можем да ги сложим в банката.

— Не — каза предпазливо Барет, — това ще бъде неуместно. — Тази дума се препъна в провлечения му изговор. Когато деканът го погледна озадачено, той добави: — Повечето мои клиенти държат парите в свой собствен сейф и ги изплащат на малки суми. Ако трябва да ги държите в банка, гледайте да са в различни сметки от не повече от десет хиляди всяка.

— Това е доста странно изискване.

— Да, във Вашингтон имат някои особени правила.

Познанията на декана подчертано се разширяваха.

— Вашият бизнес в Чикаго ли се намира?

Барет отвърна:

— И там, освен на други места.

— А в каква област? Банково дело?

— В доста области.

Декан Ларъби закима.

— Предполагам, че не трябва да питам откъде идват тези пари.

— Питайте каквото искате.

— Откъде?

— От различни предприятия.

Деканът кимаше.

— Не е нещо незаконно, нали?

— Незаконно ли? — Барет се усмихна като обиден оберкелнер. — Добре, да погледнем на нещата в най-общи линии. Давам ви назаем пари при справедливи, договорени условия. Вие ги връщате, основната сума плюс лихвата. — Погледът му се плъзна по портрета на бивш декан с големи бакенбарди. — Това не ми звучи незаконно.

— Мисля, че не е — рече тя. Деканът погледна навън към вътрешния двор, после отново се взря в килимчето на Уилям Дийн Хауелс. Тя се чудеше не трябва ли директно да попита дали току-що не е въвлякла своя колеж в някаква голяма перачница на пари, но реши, че може да прозвучи оскърбително или като обвинение в престъпление, което и в двата случая бе рисковано и това сложи край на колебанието й.

Тя погледна през прозореца и видя как един люляков храст се огъва под пролетния вятър. Това й напомни стиховете на Уитман за смъртта на Линкълн и по някаква свободна асоциация тя си спомни, че последния път, когато бе плакала, беше в колежа, в дъждовния следобед на 22 ноември 1963 година12. Сега тя усети как очите й се пълнят със сълзи, макар че този път те бяха от облекчение и може би от радост.

Тя каза:

— Мисля, че се споразумяхме.

Барет се усмихваше неопределено. Той рече:

— Ако вдигнете до десет милиона, ще намаля лихвата до едно и три четвърти.

Деканът отвърна:

— Не бива да се лакомим сега. В края на краищата, ще трябва да ги връщаме.

— Да, госпожо, ще трябва да ги връщате.

Уинтън Кресги каза:

— Той е проверил. Истински професионалист е. Гледай да говориш по-стегнато с него.

Корд вдигна слушалката и зачака на телефона да се обадят отсреща. Той беше в канцеларията си и Кресги седеше до бюро на два фута от него. Изпълнени с нервно напрежение, и двамата не седяха, а по-скоро стояха прави.

След две минути се дочу отсечен глас:

— Полицай Кресги?

— Да, сър, тук съм и на телефона при мен е детектив Бил Корд, който води разследването.

— Детектив Корд — каза енергично гласът, — обажда се детектив сержант Франклин Нийл от Фицбърг. Вие сте пет на пет, сър?

— Пет на пет — отвърна Корд.

— Е, сър, доколкото разбирам, при нас може да е един ваш нарушител.

— Точно това ми каза и Уинтън, детектив. С какво разполагате?

— Онази снимка, която сте ни изпратили, се оказа задънена улица. Проверихме за покупки и наети имоти на името Гилкрист. Няма такива. Почукахме по вратите на сградите, показани на снимката и, естествено, и там резултатът е отрицателен. Но обмислихме колективно нещата и сондирахме хората от компаниите за кредитни карти. Засега можем да кажем, че има нарушител от мъжки пол, бял, малко над четирийсетте, без особени белези, използващ „Виза“ и „Амекс“, на имената на Гилкрист запетая Л. и Сейлс запетая Р. Р.

— Един и същ човек ли използва и двете карти?

— Точно това смятаме, сър — каза Нийл.

Корд размаха юмрук във въздуха. Той намигна на Кресги.

— Открили ли сте някакво негово скривалище? — попита Кресги.

— „Холидей Ин Истуд“, близо до реката. Записал се е като Сейлс.

— Не е ли напуснал?

— Не, сър. Но не знаем дали в момента е там вътре или не.

— Добре — рече Кресги, — ние имаме съдебна заповед за арест. Ще пристигнем с полицай Кресги след около два часа. Ще поддържате ли наблюдение? По факса ще ви изпратя заповедта. Ако той хукне да излиза, ще го пипнете, нали?

— Да, сър, с удоволствие. Какъв е неговият рисков статус?

— Какво значи това? — попита Корд.

— Въоръжен ли е, опасен ли е?

Корд погледна към Кресги и каза:

— Изключително опасен.

9.

Най-тежко й бе да го излъже.

Всъщност не беше кой знае колко мъчно да му каже, че баща му все пак не ще може да дойде на състезанията по борба. И не беше толкова трудно да види как разочарованият Джейми приема новината геройски, само с кимване, дори без да избухне (което тя би предпочела, защото точно така тя се чувстваше). Ала сърцето й направо се късаше, докато съчиняваше думите на мъжа си. Баща ти каза да ти предам, разкрасяваше Даян, че онзи убиец се е развилнял и че сега имат сериозен шанс да го заловят. Опитал се да уреди нещо, но точно той трябвало да замине. Ще бъде мислено с тебе.

— И освен това — рече Даян, не можейки да погледне сина си в очите — той обеща, че ще се реваншира пред тебе.

А всъщност Корд просто бе заминал за Фицбърг, без дори да си направи труда да позвъни вкъщи или да каже на Ема да го стори вместо него.

Колко дълго го бяха чакали! Времето неумолимо пълзеше и вече минаваше часът, в който Корд трябваше да се прибере. Минаваха различни автомобили, но не и служебната му кола. Минутите се топяха, докато Джейми и неговият съотборник Дейви се въртяха неспокойно на дивана, шегувайки се отначало с приказки как ще разбият на пух и прах гимназията в Хигинс, а после все поглеждаха тревожно през прозореца и мълчаха. Минаваше вече шест и половина и Даян реши да настоява пред Корд да наруши правилника и да закара момчетата с патрулната кола с включена сирена и червена сигнална лампа.

В шест и петдесет Даян се обади по телефона. Разговорът бе много по-кратък, отколкото тя даде да се разбере. Диспечерката Ема й каза, че Бил и полицай Кресги са заминали спешно и че ще прекарат нощта във Фицбърг.

Даян й благодари, чу сигнала свободно и после продължи мнимия си разговор с по-висок тон. „О, Бил, какво е станало?… Наистина ли? Почти сте го хванали… О, внимавай, скъпи… Е, Джейми ще бъде страшно разочарован, а и ти вече беше с половин час закъснял за насам… Добре… добре… Ще му кажа…“

След това тя предаде импровизирания си монолог и помоли полицая отвън да влезе и да стои при Сара.

— Нека да повикам още един полицай, за да дойде с вас, госпожо Корд. Съпругът ви каза, че има…

— Моят съпруг предизвика тази неразбория — измърмори тя. — А и нямаме време да чакаме.

Даян и двете момчета бързо скочиха в комбито и бясно изфучаха към гимнастическия салон на хигинската гимназия. Тя преминаваше на червено при светофарите и търсеше повод да се заяде с всеки униформен полицай, достатъчно глупав да я спре.

Бил, ние с тебе трябва да си поговорим.

Даян Корд седеше на твърдата скамейка и отпиваше от разредената кока-кола. Наблюдаваше тълпата от хора и си мислеше за миризмата, специфичната миризма на ученически физкултурни салони, която, според една нейна приятелка от младежките години, идвала от бандажите на момчетата. Искаше й се да разкаже тази история на някого. Щеше й се Бен Брек да е тук и да седи до нея.

След десетина срещи се чу неясно обявление по пращящия микрофон и единствените думи, които Даян разбра, бяха Джейми Корд. Тя остави кока-колата до себе си и пронизително изсвири с пръсти. Зрителите гости започнаха да аплодират Ню Лебънън.

Даян видя как синът й излезе с големи крачки на тепиха, замислен, съсредоточен и с плавни движения. Тя отново изсвири и накара всички около нея да си запушат ушите. После се провикна в подкрепа на Ню Лебънън и започна да тупа с крака по седалките — най-новата мода за показване на подкрепа. Джейми бе толкова концентриран, толкова целенасочен в своите усилия. Той тичаше по пет мили всеки ден, вдигаше щанги през ден. Все тренираше и тренираше. И така добре се бе възстановил от трагедията с Филип. Дори тази вечер с лекота приемаше непростимата небрежност на баща си. Даян почувства огромен изблик на гордост от своя син и му я изпрати по телепатичен път, докато той нахлузваше защитната каска и се ръкуваше с противника си.

Джейми погледна към седалките. Тя му махна с ръка. Той откликна на поздрава й по единствения начин, по който състезател можеше да отговори на майка си тук — като я погледна веднъж, кимна сериозно и после се обърна. Тя нямаше нищо против; разбра, че той е приел нейното психическо послание.

Джейми прикрепи синята отличителна лента на ръката си, после вдигна глава назад и пое дълбоко дъх.

Чу се свирката на съдията и момчетата се хвърлиха яростно в атака. Краката на Джейми се стегнаха и изопнаха, когато той се нахвърли срещу своя противник — висок и рус второкурсник — подобно на атакуваща змия. Те се вкопчиха един в друг, заклещили ръце, вратове и глави. Въртяха се, въртяха се, забивайки стъпала в еластичния син тепих, движейки се малко по малко като заклещили се раци. Не се разбираше чии са крайниците. Полетяха капчици пот. Лицата станаха тъмночервени под защитните каски, вратовете им набъбнаха от изпъкналите сухожилия. Ожесточена схватка на тепиха, ръцете се превърнаха в птичи нокти, вкопчвайки се в колене и китки.

Даян закрещя:

— Давай, давай! Хайде, Джейми!!

Последва грубо събаряне. Джейми вдигна момчето от тепиха и го свали по гръб. Главата му отскочи и момчето погледна втренчено нагоре, зашеметено за миг. С лъснало лице Джейми яростно го притискаше, а противникът му махаше с ръце. Последваха няколко удара по гърба на Джейми. Те бяха силни, но отскачаха без никакъв ефект.

Но какво ставаше?

Даян смръщи чело, усетила изведнъж тишината на тълпата около себе си. После изведнъж хората по пейките скокнаха на крака и започнаха да викат към треньорите и двете момчета. Русият противник се опита да се изкопчи от Джейми, сантиметър по сантиметър, към ограничителната линия. Той се гърчеше странешком и крещеше. Бе се отказал и просто се мъчеше да се спаси. Няколко души потресено стрелнаха с поглед Даян, сякаш тя бе виновна за бруталната атака на сина си.

Тя изкрещя:

— Джейми, спри!

Ръката на противника му вече посиняваше под безмилостната хватка на Джейми и той риташе отчаяно с крака. Реферът изсвири пронизително. Джейми обаче не преставаше. Той продължаваше да удря момчето в земята и да извива ръката му, от която червената отличителна лента се вееше като сигнал за помощ.

— Джейми! — извика тя. — Миличък…

Реферът се втурна напред. Треньорите в спортни якета бяха скочили и крещяха със зачервени лица, тичайки към тепиха. Реферът застана на колене и шляпна с две ръце по рамото на Джейми. Джейми се извърна към него и го блъсна силно в гърдите. Загубил равновесие, реферът падна по гръб.

Даян пищеше името на сина си.

Джейми се изправи на едно коляно. Използвайки цялата си сила, той изви ръката на противника си нагоре, нагоре, нагоре… Пльок. Даян чу звука от счупването, разнесъл се чак до пейките. Тя се вцепени на място и закрила уста с длан, гледаше как синът й се е изправил, усмихнат и тържествуващ, над изпадналото в безсъзнание тяло на победения от него враг. Джейми се насочи към треньорите и те замръзнаха на място. После момчето вдигна ръката си високо изправена и сви пръсти в юмрук. Даян видя как Джейми метна поглед към нея, преди да хукне през отворените врати към футболното игрище навън, с все така вдигната ръка в страховития поздрав на победата.

Детектив Франк Нийл до голяма степен изглеждаше така, както Корд бе очаквал. Късо подстриган, рус, набит, с гладко румено лице; съвсем професионална външност.

И Бог да го благослови, защото посрещна Корд и Кресги след двучасовото им лудо шофиране с пълен термос от най-хубавото кафе, което Корд някога бе опитвал и с четири големи сандвича с печено говеждо. Ядоха сандвичите, докато препускаха през опустелите улици на Фицбърг на път към това, което Нийл спомена като ПКП в паркинга срещу хотел „Холидей Ин“.

— ПКП? — въпросително повтори Кресги.

Нийл обясни:

— Подвижен команден пост.

— О.

Корд реши, че това сигурно означава полицейска кола с може би две радиостанции, каквото би представлявал един ПКП в Ню Лебънън. Но не, оказа се голям микробус „Форд“ с климатик и място за шестима полицаи вътре. Имаше солидна антена на покрива. Кресги посочи непробиваемите от куршуми предни стъкла.

— Господи — прошепна Корд. — Може би разполагат и с артилерия.

Нямаха артилерия, но имаха рафт с пушки M-16 с лазерен мерник, сиво сандъче, съдържащо гранати с ударно действие, както и цял куп радиостанции, компютри и други впечатляващи електронни уреди.

— И всичко това заради един престъпник? — каза Кресги.

Изправен като пушка, Нийл отвърна:

— Правонарушителят си е правонарушител, полицай, а най-малко си падам по убийците.

— Да, сър — рече Кресги. — Напълно съм съгласен с вас.

Корд се надяваше в близко бъдеще да могат с Кресги да си дават знак с поглед. Той се обърна към Нийл:

— Къде е Гилкрист сега?

— Според „Такнаб“ той е в стаята си — каза Нийл.

— Так?… — изненадано попита Кресги.

— „Тактическото наблюдение“. Казват, че е в стаята си, но има едно препятствие. Взел е при себе си две невинни лица. Две проститутки.

— Според досието няма убийства на сладострастна основа, но е много неуравновесен.

Нийл каза:

— Сложили сме му подслушвател. Вече е платил на дамите и сега се забавляват. Ако той ни погоди някой дяволски номер, ще разбием вратата и ще го пипнем, но иначе смятаме да изчакаме, за да не се възползва от ситуацията и да вземе заложници. Той дали би взел заложник?

— Би направил всичко — подчерта Корд, — за да избяга.

— Добре — каза Нийл, — ще чакаме, докато дадете сигнал за атака.

Вятърът нахлува към падината на гробищата и се шмугва под оскъдния състезателен екип на момчето.

Джейми потреперва и се изправя. Той внимателно обхожда гробищния парцел, в който лежи тялото на Филип, и тръгва бавно към река Деплейнс. Тук наблизо тя се стеснява и се превръща в истински бързей. На четвърт миля нагоре по течението тя се разклонява и се завърта около малък и тесен остров, на който има гъсти храсталаци и дървета. Не можеш да прегазиш реката, но можеш да достигнеш до острова по дебелия ствол на паднала бреза. По него двамата с Филип бяха минавали стотици пъти, за да достигнат „Крайцера на Измерението“, на който островът така много прилича. Джейми сега пресича по дървото, поглеждайки надолу към буйните води, запенени от фосфатни замърсители и отново върви по познатата пътечка край командния пункт на крайцера, машинното отделение, тръбите с лазерни торпили, аварийното корабче…

Джейми се спира. Откъм другия край на острова вижда нощен рибар, хвърлящ спокойно въдица във водата. Джейми се чувства жестоко измамен. Яростен. Това е потайното им място, само на тях двамата с Филип. Никой друг не се допуска дотук. Откакто загина Филип, Джейми идва тук всеки ден, за да ходи по палубите на крайцера. Той ядно негодува срещу нахълтването на този човек на острова, присвоявайки си го като хононски воин.

Рибарят се обръща и учудено поглежда момчето, а после се усмихва и му махва с ръка. Джейми не му обръща внимание и начумерено се обръща назад и тръгва из острова.

Джейми застава под борове, по чиито върхове проблясват светлините от Хигинс. Той хвърля камъчета в реката. Сред бълбукането на стремителния поток си представя, че чува лъхтящия ритъм от музиката на „Geiger“ — горещия ритъм на китарния рефрен, писъците на потния, изпаднал в транс солист. Изведнъж усеща как два комара се забиват в ръцете му. След като оставя насекомите да се впият, той злостно ги размазва, оставяйки кървави тъмни петна по кожата. Вслушва се в грохота на водата.

Свършвай. Ти сам.

Ти трябва да го свършиш сам.

Ти. Трябва. Да. Го. Свършиш. Сам.

Небето, отдавна вече не синьо, сега е със сивия цвят на лазерно торпедо, преди да бъде взривено. Облаците се разтварят за момент и Джейми вижда първата вечерна звезда. Той чувства пристъп на агония в душата си и болката го пронизва. Обхваща го свирепа паника и той тича към брезовия мост. Стъпва върху дървото.

Свършвай. Трябва сам да го свършиш сега.

Джейми стига до средата и се спира. Вдига ръце като Датхар-IV, застанал върху покрива на Върховната Централа, на хиляда фута над слънчевите кристали, а войските на хононите се приближават от всички страни. Джейми Корд протяга ръце високо над главата си, затваря очи, пазейки равновесие над бездната от буйни води.

Той пада като метеорит в тъмната бушуваща вода. Чувства пареща болка по ухото си, когато главата му се удря в дървото по пътя надолу, после невероятен студ обгръща цялото му тяло, изцеждайки и последната капчица дъх от дробовете.

Джейми Корд поглежда нагоре, вижда вода, вижда кръв и в тъмния тунел над себе си зърва самотна звезда и той знае, това е звездата на един от Пазителите, съгласил се да го пренесе надалече, в безопасност, в едно ново измерение.

Пристигна втори термос с кафе. Нийл прекара пръсти през късата си коса и им разказа как веднъж един от неговите снайперисти улучил престъпник от осемстотин ярда.

— Бог да му е на помощ на този — рече благоговейно Нийл.

На табло, напомнящо пулт за управление на „Боинг 747“ светна червена лампичка и се чу електронно пиукане. Един сержант вдигна телефонна слушалка.

— ПКП номер едно. Говорете. — Той се заслуша за момент. — Детектив Корд, това е за вас.

— За мен? — Той пое слушалката. — Корд е на телефона.

— Бил. — Глухият шепот на Даян му изплака стотици различни известия.

Той каза:

— Скъпа, какво има? Защо ти…

— Бил.

Корд усети, че тя вече много е плакала. Чуваха се шумове около нея. Други гласове. Той мразеше такива звуци. Това бе болнична глъч. Той попита:

— Сара?

— Джейми.

— Какво е станало?

— Той е в кома. Той… О, Бил, той се опита да се самоубие. Един рибар го намерил, но…

— О, боже мой.

Той изведнъж си спомни и мисълта сякаш го блъсна в корема.

— Турнирът по борба? Изпуснах го.

Тя не продума нищо за момент.

— Върни се вкъщи, Бил. Искам да си тук.

— Той ще се оправи ли?

— Не знаят. Едва не се е удавил. Ударил си главата, когато е падал. Ела веднага.

Когато затвори телефона, Бил каза:

— Уинтън, Джейми е пострадал. Трябва да тръгвам.

— О, не, Бил. Да не е бил онзи? — Кресги кимна към хотела.

— Не. Нещо друго. Доста сериозно. Трябва да отида. Ти поемаш нещата тук.

Любовта към седем деца се съдържаше в гласа на Уинтън Кресги, когато той каза:

— Ще мисля за вас.

Корд не можеше да говори и само сложи ръка върху широкия гръб на полицая. С този кратък жест Кресги почувства как една огромна тежест се прехвърли и остана върху плещите му от момента, в който Корд тръгна към вратата.

Кресги каза:

— Ще го хванем, Бил. Ще го хванем.

10.

— Зле постъпих, нали? — рече Корд.

Двамата бяха в отделението по реанимация на общинската болница и седяха в малка чакалня. Плътна бяла врата ги отделяше от сина им. Лекарите бяха сега вътре при него. От време на време голямата сребриста топка на вратата прищракваше и безшумно излизаше лекар или сестра. Това беше най-страшното наказание.

Държаха се за ръце, но от страна на Даян почти нямаше реакция. Корд предполагаше, че навярно няма право да очаква нещо друго. Освен обяснението, че Джейми е в критично състояние и все още е в безсъзнание, Даян едва ли бе казала дори и пет думи, откакто той пристигна след рисковано нощно шофиране чак от Фицбърг. Този неин гняв беше от най-лошия вид, с кротък израз на пръв поглед, прикривайки яростта с нещо, което изглеждаше почти странно.

За първи път в своя брак Корд се запита дали не е изгубил своята съпруга.

— Този случай съвсем ме повлече.

Той си мислеше най-вече за въздействието върху Джейми, но си спомни също, че бе отказал шерифския пост заради смъртта на Джени Гебън. Предположи, че и Даян си мисли за това.

— Да беше казала нещо.

— О, Бил, как да го проумееш всичко това? Ето, цялото си време прекарвахме със Сара. Просто приемахме, че Джейми не се нуждае от нас толкова много, колкото тя. Оказва се, че точно той е бил нуждаещият се, а тя се справя по-добре без нас.

— Вината е предимно моя — рече Корд. — Знаех за турнира. Дори го очаквах с нетърпение. После чух за Гилкрист и хукнах като хрътка, подушила заек.

Тя се изправи и тръгна по коридора към телефонен автомат. Този, на когото се обаждаше, не си беше вкъщи. Тя направи гримаса, върна слушалката, взе си обратно монетата и отново седна мълчаливо.

Бдението им продължаваше. Корд извади монета от джоба си и започна да я върти около пръстите си. Монетата падна и иззвънтя, въртейки се, докато се спря. Той я вдигна и я прибра в джоба си. После вратата се отвори и трима лекари излязоха. Двамата съпрузи впиха поглед в лицата им, търсейки отговор, но срещнаха само безстрастен израз. Един от тях, главният невролог, седна на стол до Даян. Започна да говори.

Корд чуваше думите. „Мозъчният ствол… Минимално… Сериозно мозъчно сътресение… Без жизнено обезпечаване…“ Той говори пет минути и им каза всичко, което биха могли да направят за Джейми. Тези думи изглеждаха добри или поне не бяха лоши, ала когато Корд попита: „Кога нашият син ще се събуди?“, лекарят каза:

— Не мога да ви дам отговор.

— Но какво да правим?

— Ще чакате.

Корд кимна. Даян плачеше. Лекарят попита дали искат успокоителни. Двамата едновременно казаха „не“.

— Няма да е лошо да поспите — рече лекарят. — Аз наистина смятам, че състоянието му няма да се влоши.

Корд каза:

— Защо не изтичаш до вкъщи, скъпа? Почини си.

— Оставам тук при моето момче.

— И аз оставам.

Когато лекарят си тръгна, тя се сви в оранжевия пластмасов стол и като че ли моментално заспа. Корд стана и влезе в стаята, за да поседи край сина си.

— Готово, полицай, базата е чиста.

Уинтън Кресги отвори очи. Франклин Нийл се бе надвесил над него и го разтърсваше, за да го събуди.

— Колко е часът?

— Шест и трийсет. Сутринта. Проститутките си тръгнаха и базата е чиста.

— Моля? — попита Кресги.

Вълшебният термос отново се появи и му наляха кафе. Кресги прибави три пакетчета захар и отпи от червената пластмасова чашка.

Нийл каза:

— Сега ли искаш да го пипнем, или ще го чакаме да излезе?

Кресги мислено задаваше на Бил Корд въпроси и на нито един не получи отговор. Той погледна Нийл, свеж като новобранец на парад. Беше прясно избръснат.

— Ти как мислиш?

Нийл сви рамене.

— Е, в тактическо отношение тук имаме рутинна ситуация. Ако влезем в бърлогата му, ще има по-голяма вероятност от ответна стрелба. Ако искаме да го пипнем на улицата, възможно е да го изгубим или пък цивилни лица да пострадат при размяната на огън.

Чувайки този военен жаргон, Кресги се почувства по-добре. Той реши, че в края на краищата той не е съвсем като риба на сухо.

— Искам да влезем вътре и да го заловим.

— Съгласен съм. Нашият специален екип е в пълна готовност. Искаш ли те да го извършат?

Уинтън Кресги рече:

— Ще вляза аз. Те ще ми трябват само за подкрепа.

И високо подстриганият розовокож детектив закима сериозно, изсумтявайки одобрително:

— Точно така и аз бих постъпил. — После огледа внушителната фигура на Кресги и рече: — Добре, хайде да те пооблечем в броня. Мисля, че имаме нещо, което може да ти стане.

Докато закрепяше защитната жилетка със специална подсилена пластинка над сърцето, Уинтън Кресги изведнъж се сети за една страна от полицейската професия, за която никога не бе помислял. Ако целта на полицая бе да спасява живот, имаше и обратна страна, също вярна — че можеше да се наложи той да отнема живот.

През цялото време, докато седеше на канцеларския стол в Одънския университет, чувствайки допира на автоматичния си пистолет на колана, той всъщност никога не бе помислял да използва оръжието. О, имаше си разни мелодраматични фантазии как прострелва терористи. Ала сега Кресги усети ужас. Не заради реалната възможност, че след пет минути той ще бъде мишена, а точно заради обратното — че ще трябва да изпраща свистящи куршуми през тялото на друг човек. Тази мисъл го потресе.

— … Полицай?

Кресги осъзна, че детективът му говори.

— Да?

Нийл разтвори схема на хотела.

— Погледни тук.

— Откъде имаш това?

— Нашият специален екип за бързо реагиране разполага с планове на всички хотели в града. На авто- и жп гарите, както и на повечето административни сгради.

Това изглеждаше добра идея. Може да я предложи на Корд.

— Добре, той е ей тук вътре. Стая 258. Няма друга врата. Но какво е това нещо тук?

Един от другите полицаи каза:

— Там има микровълнова печка и малък хладилник. Тръби. Мивка от неръждаема стомана. Не можем да използваме куршуми с метална обвивка заради улицата от другата страна.

— Колега?

Кресги рече:

— Мисля, че не бива да му даваме никакво предупреждение. Никакъв газ или гранати. Разбиваме вратата и бързо нахълтваме, преди той да започне да стреля. — Беше гледал това в един филм с Мел Гибсън. Добави: — Ако това е съгласно изискванията.

Нийл каза:

— Звучи ми добре, колега. Хайде да…

— Сержант — обади се младият полицай на радиоапаратурата, — той се измъква! Излезе от стаята и сега се движи към Истуд. — Той се заслуша за момент в слушалките и после предаде на Нийл и Кресги: — Съобщение от екипа на тактическото наблюдение за нас. Те са на три преки разстояние. Започват да се разгръщат.

— Онзи накъде се е запътил? — попита детективът.

— Към реката. Пеша. Взел си е куфара. Движи се бързо.

Кресги рече:

— На какво разстояние е оттук?

— На една пресечка.

— Тогава да вървим да го пипнем.

Нийл нахлузи синьо кепе, на което пишеше „полиция“.

— Тактическото наблюдение казва, че той е изчезнал. Свил е встрани, преди да стигне до моста — към ония стари складове надолу край реката. Предполагат, че е тръгнал на север.

Вратата на микробуса рязко се разтвори и Кресги присви очи срещу заслепяващата светлина.

— Накъде?

— След мен. — Нийл хукна по улицата. Притичаха край изоставен терен, обрасъл с буренак и осеян с ръждясали метални вехтории. Кресги виждаше цяла редица от складове на един и два етажа. Повечето бяха занемарени.

Чудесно скривалище за един беглец.

Чудесна позиция за един снайперист.

Спирачките на камионетка изскрибуцаха наблизо. Оттам скочиха пет полицая от специалния екип. Дочуха се командите:

— Зареди оръжието. Зелената група се разгръща на юг, синята — на север. Плътно край реката. Давай!

Нийл се спря пред първата сграда.

— Колега?

Кресги го погледна и видя, че той сочи към пистолета на Кресги, който все още бе в кобура си.

— О. — Кресги щракна закопчалката и измъкна пистолета. Зареди го и плъзна показалеца си покрай цевта. Почувства как в гърдите му нахлу мигновен изблик на енергия.

Нийл посочи към себе си и после надясно. Кресги кимна и сви в противоположната посока, към реката. След минута той се озова в дълга тясна уличка, по която минаваха ръждясали релси от теснолинейка. Навсякъде се виждаха стотици тъмни входове, прозорци и товарни пристани.

— О, божичко — въздъхна той и прескочи малка каменна подпора, навлизайки в опасната зона.

Първите пет сгради бяха същински ад. Той се въртеше, приведен ниско, насочваше пистолета към сенки, чували с боклуци и кепенци. После, след като стигна толкова далече, без да бъде застрелян, Кресги стана по-смел. Гилкрист не искаше да бъде хванат в капан. Единствената му цел е да се измъкне. Той не би се напъхал в затворен склад.

Макар че Кресги го откри тъкмо в един склад.

Полицаят влезе в огромно изоставено пространство. През изпочупените прозорци на покрива се процеждаха разкривени слънчеви лъчи.

И ето го мъжът, когото той търсеше. На по-малко от петдесет фута, скрил се зад стар котел. Не държеше оръжие, а само един овехтял куфар. Изглеждаше благ и мъничък до огромния казан, дребен мъж, рус, бледен и неспокоен. На Кресги му хрумна мисълта, че всъщност сега за първи път човек, свързан с разследването, вижда Лион Гилкрист. Не го съзираше много ясно; светлината бе слаба и разсеяна.

Кресги извика:

— Стой!

Мъжът изпълни заповедта, но единствено защото се стресна, и то само за миг. После съвсем бавно той обърна гръб на Кресги и тръгна да излиза, сякаш неохотно напускаше любовница.

— Спри! Ще стрелям!

Стъпка по стъпка той продължи да върви, без изобщо да погледне назад.

Кресги се прицели. Беше лесна мишена. Идеална. По-добра, отколкото на малкия полигон в Хигинс. Пръстът му започна да натиска спусъка. Но по средата той сведе пистолета надолу и промърмори: „По дяволите“. После хукна с всички сили.

Пред него силуетът се превърна в сянка и изчезна.

Един от полицаите, временно прикрепени към криминалната бригада на Фицбърг, беше Тони Лапорда, едър и пълен мъжага, който носеше служебния си револвер високо на колана, а незаконния си автомат 380 държеше в мек кобур под мишницата. Той бе типично провинциално ченге — нещо средно между спокойните градски полицаи с отпуснати рамене, например като нюйоркските, и непоколебимите каубои от Атланта или Сан Антонио.

Лапорда носеше кожено яке с пухкава яка, тъмни панталони и шапка с лачена периферия и карирана лента по средата. Той бе един от петимата полицаи, включили се доброволно за два часа срещу надница и половина, за да задържат някакъв професор от Ню Лебънън, който бе видял сметката на своя студентка.

За тази задача на Лапорда му бяха дали специална честота за неговата „Моторола“ и бронирана жилетка, но не и „M-16“ (никой, освен хората от специалния отряд, нямаше пушка, тъй като този Лион Гилкрист не беше терорист или нещо подобно, а само някакъв пършив професор). Лапорда не бе особено ентусиазиран от операцията, особено когато се оказа, че нарушителят се движи наоколо. Лапорда ненавиждаше бягането — дори повече отколкото мразеше района край реката.

Той се затича вяло към един голям склад, където смяташе да се скатае по време на цялата акция. Спря се с пробождаща болка встрани, мислейки си „Господи, заради идиотската шибана аеробика на Джейн Фонда им плащат на ония от специалните екипи“.

Той се облегна на стената на склада, слушайки пращящите гласове по радиопредавателя. Лапорда също се обади, казвайки, че при него няма следа от престъпника и че тръгва към реката, за да търси по-нататък. После пъхна ръка в джоба на якето да извади пакета „Кемълс“. Измъкна една цигара и я налапа.

Изведнъж се сепна, когато един учтив глас до него изрече:

— Искате ли огънче?

Когато Лапорда се обърна, той не видя кой го заговори. Видя само ръждива тръба, четири инча широка и около четири фута дълга, в момента, в който тя изсвистя право в лицето му. Ударът отекна в близките стени. Едрото тяло на Лапорда рухна и от него шурна кръв. Той не загуби съзнание веднага и усети как го претършуват. Ръцете бяха настойчиви, но фини; техният притежател изглежда не бе много силен.

Професорски ръце, помисли си той и после изгуби съзнание.

Уинтън Кресги го видя в момента, в който изваждаше служебния револвер от кобура на поваления полицай. Кресги се запита дали Гилкрист го е убил.

— Стой! — Онзи се обърна и очите им се срещнаха. Двамата бяха сами. Нямаше шум от стъпки или от пращенето на уоки-токита. Останалите хора от екипите ги бяха отминали. — Не мърдай — каза Кресги. Той се прицели в неспокойните тъмни очи, после си спомни указанията от „Наръчника за полицая“. Правило 34–6. Гърдите, а не главата, е предпочитаният прицел при арест.

Кресги рече:

— Хвърли оръжието.

Слънцето се отразяваше от някакъв висок прозорец и осветяваше двамата мъже.

— Хвърли го.

— Хайде да поговорим.

Кресги кимна към оръжието на мъжа.

— Сега! — Това беше револвер със самовзвод. Гилкрист трябваше само да се прицели и да дръпне спусъка. Никакъв предпазител, никакви плъзгачи. Правило 34–2. Определи веднага с какво оръжие разполага заподозреният. — Няма да ти повтарям.

— Искаш ли пари? Колко искаш? Хиляда? Няма проблем. — Той врътна глава към ченгето. — Беше нещастен случай. Онзи падна. Опитвах се да му помогна. Искаш ли две хиляди? — Той махна към куфара небрежно с ръка, което приближи дулото на револвера още повече към Кресги.

Той си спомни очертанията на мишените в полигона в Хигинс. Каза:

— Ще броя до три.

— Ей, я просто преброй до десет и ми дай шанс да се измъкна, а? Какво по-лесно от това? Две хиляди долара в брой. Имам ги ето тук в този куфар.

— Ако не хвърлиш веднага оръжието — каза Кресги, — ще те застрелям.

— О, мисля, че няма да го направиш, полицай.

11.

— Той помръдна. Той каза нещо.

— Детектив Корд? — обади се сестрата.

— Не знам точно какво беше — обясни той.

— Търсят ви по телефона, сър.

Корд й рече:

— Той помръдна. Каза нещо.

Сестрата, на която бе добре известно за халюцинациите при дълго лишаване от сън, хвърли поглед към неподвижното тяло на Джейми.

— Това е чудесно.

— Той седна в леглото.

Освен това сестрата бе прочела данните за състоянието на Джейми и знаеше, че вероятността той да седне и да произнесе дори една сричка е равна на тази да прави лупинги из стаята.

— Това е чудесно.

— Няма ли да съобщите на лекаря?

Тя рече:

— Обажда се полицай от Фицбърг. Каза, че е спешно.

— Добре. — Корд се обърна и със зачервени очи погледна телефона. Замаяно тръгна към него.

— Не, сър, навън е. Не свързваме по телефона с отделението.

— О.

В сестринската стая Корд пое слушалката и каза: „Ало?“

Чу как Уинтън Кресги го пита:

— Как е синът ти?

— Сега е заспал, Уинтън. Но той се изправи и ми каза нещо. Чух го. Не знам какво каза, но го чух.

— Това е хубаво. Бил, Гилкрист е мъртъв.

— Аха. Хванахте ли го?

— Опитваше се да се измъкне. В портфейла му бяха кредитните карти на Сейлс. И на други хора. Откраднал ги е или ги е купил. Щеше да прикрие следите си наистина добре.

— Какво се случи?

— Бил, исках да поговоря с теб. За това, което направих. Той имаше пистолет. Размахваше го. Аз го застрелях. Четири пъти стрелях.

— Това е добре, Уинтън.

— Не можах да се сдържа. Продължавах да дърпам спусъка. Той просто падна и умря. Прострелях го четири пъти.

— Справил си се чудесно.

— Но работата е там, Бил, че не бях напълно сигурен дали той щеше да използва пистолета. Просто не знаех.

— Предадоха ли случая на прокурора във Фицбърг? Нали няма да те подвеждат под отговорност?

— Не. Не говоря обаче за юридическата страна. Аз го убих, а той може би нямаше намерение да ме застреля.

— Уинтън, той уби Джени, уби и Сейлс. И тебе щеше да повали.

— Но аз просто не съм сигурен в това.

Корд гледаше назад към болничната стая. Виждаше само една купчина под чаршафа, което представляваше неговия Джейми.

— Всъщност ние никога не сме сигурни, Уинтън…

— Не исках да те безпокоя, Бил, но трябваше да го кажа, все едно да си разтоваря душата.

— Щом се върнеш, двамата ще отидем на лов. Тогава ще можем да поговорим за това.

— Надявам се Джейми наистина скоро да се оправи.

— Той ми продума — рече Корд. — Казах ли ти? Той се изправи и ми продума нещо. Да можех да си спомня какво. — Корд не видя как сестрата го погледна и тъжно стисна устни.

— Кажи му, че мисля за него — рече Кресги.

— Ще му кажа, Уинтън.

Бил Корд, висок мъж, сега бе прегърбен, със спретнато подстригана коса, сега разчорлена, от чието сърце се бе смъкнал един тежък товар и в същото време сега друг товар го притискаше. Той седна на ниско столче край леглото на своя син.

Корд не знаеше какво означава жена, облечена по последна мода, но реши, че ако доктор Паркър е такава, в това няма нищо лошо. Щеше му се в Ню Лебънън да има и други като нея.

Седнала зад безупречно чистото бюро, добрата лекарка бе облечена в яркорозова рокля с дълбоко деколте, така че Корд можеше да зърне доста лунички по гърдите, ако бе склонен да погледне натам, което и направи. Косата й бе опъната назад в конска опашка и на ръката си имаше дебела златна гривна, за която Корд предположи, че той самият може да й е купил с всички тия хонорари. Тя носеше и съответни обеци и му мина през ум, че те също може би бяха негова заслуга.

— Радвам се най-после да се запозная с вас, офицер.

От друга страна, начинът, по който тя хвърляше поглед към него, го караше да мисли, че го оглежда недоверчиво. Той се запита дали Даян не се е разприказвала прекалено много.

— Аз наистина чух хубави неща за вас, докторе. Сара е станала съвсем ново момиче, откакто идва при вас.

Доктор Паркър реагира според репутацията си. Тя кимна, без да обръща внимание на комплимента и рязко попита:

— Сара е тук, нали?

— В чакалнята е.

— Защо не дойде жена ви? В болницата ли е?

— Точно така. Джейми идва от време на време в съзнание. Смятат, че ще се оправи. Може да има някакви проблеми с паметта, така казват. А може би и други неща. Един невролог ще му направи изследвания. Доктор Уайнстайн, познавате ли го? В общинската болница? Бил най-добрият в окръга. Така чухме.

Доктор Паркър гледаше безучастно Корд и нищо не каза.

— Знаете какво се случи… — Гласът на Корд изведнъж пресекна.

Доктор Паркър продължи:

— Опитал се е да се самоубие. Госпожа Корд ми каза.

— Не знам как ще бъде, когато той се прибере у дома. Не знам какво точно се е случило и защо. Но ако вие сте свободна…

— Ще се радвам да ви видя и двамата — откровено каза тя, но не изглеждаше особено очарована от перспективата.

И двамата ли? Корд кимна.

— Ще съм ви много благодарен.

Лекарката отвори чекмеджето си и извади дебела пачка листове. За миг Корд се уплаши, че това са нови сметки. Тя ги сложи пред него. Той хвърли поглед на първия, ситно изписан лист с единични интервали, най-отгоре на който бе името на Сара. Без да вдигне очи, той попита:

— Сара ли ги е написала?

— Това са най-новите й касети. Секретарката ми ги напечата. Ще забележите колко добре говори Сара. Съвсем нарядко думите й са неясни. Има невероятно малко места, където тя се връща, за да се поправи или където произнася погрешно.

Корд прелисти купчината.

— Тук трябва да има сто страници.

— Почти толкова.

През цялото време той смяташе, че тази идея е глупава. Ако Сара е трябвало да свърши всичката тази работа, защо да не я накара да препише учебник по история или някаква друга наука? Нещо практично. Нещо, което тя би могла да използва в училище. Каква полза изобщо имаше от тия съчинения? Но той замълча. Знаеше, че ще приеме всички предписания на докторката. Тя бе специалист; освен това Бил беше преди всичко арабия човек.

— Наистина ли е книга?

— По-скоро сборник от разкази с повтарящи се герои. Нещо като „Мечо Пух“.

— Бива ли ги изобщо?

— Господин Корд, за деветгодишно дете с нейната история и проблеми те са направо забележителни.

— Какво трябва да правя с тях?

— Вие ли? Нищо. Доктор Брек използва тези разкази в упражненията на Сара. Усвояването при нея ще нараства експоненциално, ако работи с думи, които самата тя е създала.

Експоненциално.

— Сигурно. Навярно е и доста забавно.

Май направи някакъв гаф. Доктор Паркър се намръщи.

— Това е преди всичко много труд.

— Сигурно. Бас държа, че е така. — Корд отново поразлисти страниците и усети миризмата на пишеща машина и на скъпа хартия.

Той стана и се запъти към чакалнята, където бе Сара.

— Значи тя съвсем сама е направила всичко това? Боже мой, на мен ръцете ми всеки път се изпотяват, когато трябва да напиша официално пояснение за дадено произшествие.

— Вероятно дъщеря ви ще може да ви научи на някои неща, господин Корд — каза доктор Паркър и си позволи да се усмихне снизходително.

Бил Корд не знае какво да мисли.

Той е седнал на сгъваем стол в своя кабинет и прелиства напред-назад книгата на Сара. Прочел е за променящи формата си вълшебници, за дракони, принцеси и говорещи котки, летящи хлябове, танцуващи косове и рисове, които пеят оперни арии при пълнолуние.

— Защо рисове?

— Защото точно такива са те — обяснява Сара.

— Защо оперни арии?

— Защото така — отвръща тя, изкарана от търпение, и Корд, задал въпроса единствено понеже не може да измисли какво друго да каже, се чувства засрамен и затова не пита защо при пълнолуние, което е възнамерявал.

— Ето какво правим ние с доктор Брек — обяснява тя, докосвайки първо напечатаните страници, а после празен лист пред себе си. — Ние придвижваме всички тези думи ей тук, сякаш те са на вълшебно влакче.

— Влакче. Аха.

Те са седнали в кабинета. Корд си е свалил обувките и се е изтегнал върху кушетката. Сара е зад разнебитеното бюро. Корд е бил в болницата до седем часа сутринта. Той е съвсем изтощен, макар че ентусиазмът на дъщеря му от преписването на книгата задържа до голяма степен неговата умора. Кракът й се поклаща от вълнение.

Това е същинска мистерия за Корд, всички тия разкази за вълшебни видри, летящи орли, джуджета и сияйни магьосници. Библиотеката на Корд съдържа предимно книги по лов и риболов. Животните, за които той чете, са вълци, мечки гризли и проклетата хитра пъстърва, дето отбягва и най-сполучливите изкуствени мухи. Те не носят авиаторски шапки и водолазни костюми и не организират гощавки в хралупи на дървета, нито пък изпълняват някаква музика при пълнолуние.

Той решава, че дъщеря му ще стане кинорежисьор, чиито филми той няма да ходи да гледа.

Но той може да похвали работата й, което и прави, гледайки захласнато как тя се надвесва напред и пише с несръчна елегантност.

Корд се вглежда в похватите й. Тя пише букви и думи с показалец върху дланта си, проследява буквите по разсипана сол върху масата, къса листчета, съдържащи по една дума или на части от думи и ги гледа съсредоточено. Самият Корд е забравил как се наричат отделните части от думи. Май срички. Въпреки че правописът й все още се нуждае от много усилия, нейната самоувереност блика отвсякъде. Никога не я е виждал така да се забавлява. Той поглежда първата страница от тънката купчинка листове, които Сара е изписала с печатни букви.

Корд се взира в това няколко минути, чудейки се дали няма да се появи ревност. Не се появява.

Когато тя свършва, Корд тръгва да излиза. За момент я гледа, после се протяга напред и внезапно я прегръща силно. Това я изненадва, харесва й и тя възторжено отвръща на прегръдката. Корд не казва на дъщеря си, че сложното чувство на благодарност, което го изпълва, е само отчасти за нея.

12.

Един офицер от Отдела по демографска статистика в полицейското управление на Фицбърг бе направил откритието.

Той проверяваше отпечатъците от телата при последните смъртни случаи от местопроизшествия и ги сверяваше с тези на известни углавни престъпници (с висящи заповеди за задържане) и беше в края на работната си смяна, затова доста по-дълго време от обикновено му бе нужно, за да открие засечката. Той отбеляза заключението си на съответния формуляр и се канеше да го пусне във вътрешноведомствената поща до детективския отдел, когато забеляза, че тялото трябваше да бъде откарано малко по-късно същия ден.

О, господи.

Той неохотно набра телефона на суперченгето страхотния детектив Франклин Нийл.

— Детективе? Обажда се Голдинг от отдел „Демографска статистика“.

— Да, Голдинг, какво имаме в дневния ред?

Раз, два, три, четири…

— Има погрешна идентификация на починалия, когото сте изпратили в моргата преди два дни.

— Погрешна идентификация? — изръмжа Нийл. — Да чуя, офицер.

— Разполагахме с предварителна идентификация от лични вещи и от някакъв външен полицай, нали?

— Да, точно така. Починалият беше обвиняем по две убийства.

Приятелчето беше наистина голям хитрец.

Я ми кажи, глупако, лъскаш ли си медалите всяка вечер?

— Да — рече Голдинг, — но отпечатъците, изпратени от следователя, отговарят на престъпник, за който има издадено съдебно постановление. Еди Скавело. Два пъти незаконно притежание на оръжие, една кражба с взлом и десет укривания на крадени стоки. Досието му е пълно с подобни изпълнения.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет и осем процента.

Последва мълчание. Нийл каза:

— Добре, направи ми една услуга, изпрати съобщението за погрешна идентификация по факса до окръг Харисън и до Ню Лебънън. Шерифските служби.

— Ами че в Ню Лебънън имат ли факс?

— Офицер — рече Нийл, — според указанията трябва да има поне един във всеки град…

Това беше на майтап.

— … с над пет хиляди души население.

— О, точно така. Доволен съм, че ми напомнихте. До кого?

— Уинтън Кресги от окръжната служба, Уилям Корд в Ню Лебънън. Това са полицай Кресги и детектив Корд. Запиши си ги и гледай да не ги объркаш.

— Не, сър. Обещавам.

— И приложи обяснителна бележка — отбележи го „спешно“ — и им кажи, че изглежда тяхното момче Гилкрист все още вилнее на свобода. Моите поздравления за добре свършената работа, офицер.

— Удоволствие бе да помогна, детектив.

Брайън отпразнува съобщението, че Одънският университет няма да бъде закрит и през следващата година, по подобаващ според него начин: той се чука с една студентка върху бюрото на Лион Гилкрист.

Имаше и още един повод за празнуване. Той щеше, след формално приемане на докторската му дисертация това лято, да стане член на английската катедра към филологическия факултет на Одънския университет.

Оукън сега беше сам. Русокосата студентка — по ирония на съдбата тя седеше точно до Джени Гебън по време на семинарите му — си бе отишла и той седеше гол до кръста на стола на Гилкрист и бавно се въртеше. Щорите бяха спуснати и тъй като електричеството бе прекъснато (колежът бе официално затворен за две седмици преди началото на летните занятия), в кабинета бе адска жега. Оукън погледна капчиците влага върху бюрото и се почуди дали са сперма или пот.

Оукън бе потресен от новината, че Гилкрист е бил убиец. В първия момент ужасено се запита дали слухът, който той бе пуснал, не е излязъл извън контрол. От „Реджистър“ обаче той разбра, че Гилкрист и Джени наистина са имали връзка. Но да убие нея и професор Сейлс! Невероятно. Оукън бе подозирал, че Гилкрист е избухлив и вероятно бе способен на убийство, но никога не бе предполагал, че наистина ще убие някого.

И сега кучият му син беше също мъртъв, застрелян от полицията… Оукън затърси сред репертоара си подходяща максима, която би могла да обобщи този човек. Не можа нищо да измисли.

Нахлузвайки тениската си, Оукън отново се протегна, зяпайки старите репродукции и стотиците книги, които предполагаше, щяха да останат като наследство от Гилкрист. Ето един стар том на Фройд, който може да е ценен. Няколко по-нови книги върху психозите и литературата. Оукън нямаше претенции към тях, дори като академичен приемник на Гилкрист, но си помисли, че може да отмъкне най-хубавите, преди деканът да нахълта в кабинета. Размишлявайки върху тези допълнения към собствената си библиотека, той се почувства изтощен в жегата и сред ароматите на майския бриз и неотдавнашния секс, Оукън притвори очи.

Събуди се по едно време от леко ужилване по врата. Отначало си помисли, че го е нападнала пчела или комар, но когато се пресегна до ужиленото място, той откри, че едва може да вдигне ръката си до гърдите.

Погледна надолу и видя напоената си с кръв фланелка. Извика и се помъчи да достигне врата си с ръка. Докосна парче увиснала кожа на мястото, където сънната му артерия бе прерязана. Оукън се опита да стане и веднага падна на пода. Той сграбчи телефонния кабел и събори апарата на пода до себе си.

— Обожепомогни… — Ужаси се от слабия си гласец.

Той натисна деветка.

Слушалката се изплъзна от окървавената му ръка. Той се помъчи да я вземе отново.

Натисна единица.

Взря се в замъглените цифри на телефона. Опита се да докосне последната цифра, но откри, че ръката му не се подчинява. Чу бръмчене, изщракване и музикален сигнал, след който електронен женски глас му заговори, казвайки последните думи, които изобщо някога щеше да чуе:

— Вашето обаждане не може да бъде изпълнено според набраните цифри. Моля затворете и отново наберете номера.

Даян Корд плъзна ръце около Бен Брек и силно го прегърна.

Беше сякаш съвсем естествено да го направи: бе застанала в градината си и го гледаше как спира колата на алеята, после бързо се приближи до него, обгърна го с ръце и усети неговите около себе си.

Съвсем естествено. Това ужасно я уплаши. Тя каза:

— Оставих съобщение за теб в библиотеката.

— Бях във филологическия факултет. Как е Джейми?

— Точно заради това се обадих. Той е много по-добре. Току-що се върнах от болницата.

Даян потресено разбра, че те все още са прегърнати. Тя бързо отстъпи назад. О, боже, съседите… Добре че поне не ме целуна… Огледа се и застана под прикритието на хвойновите храсти. Брек я последва.

А защо той не ме целуна?

Даян обясни със запъване научената наизуст диагноза на Джейми, без дори да чува собствените си думи, които бе повтаряла десетина пъти този ден.

Докато разговаряха, Брек пъхна ръце в джобовете си. Това още повече засилваше момчешкия му вид и го правеше ужасно привлекателен. Беше облечен в тъмни джинси и дебел виненочервен пуловер.

Той каза:

— Ти спомена по телефона, че Уисконсин отпада.

— Вярно е. Онзи тип изглежда са го пипнали. Хванали са го във Фицбърг.

Сякаш облекчение заля лицето му.

— Радвам се, че няма да заминете.

— И аз съм на същото мнение. Дорис никога не успя да надрасне комплекса на по-голямата сестра. А това едва ли е честно, тъй като разликата ни е само тринайсет месеца.

— Аз имам по-егоистични причини да се радвам, че не заминаваш. — Той го изрече съблазняващо.

Даян преглътна.

— Виж какво, Бен, мисля, че ние двамата трябва да поговорим.

— Някъде сами. — Той се усмихна. — Тайно. — Някаква мисъл като че ли спонтанно се прокрадна в съзнанието му. — Какво ще кажеш за моята квартира?

— Не — закачливо отвърна тя. — Говоря сериозно.

Усмивката му угасна.

— Да не би да казваш, че не искаш да ме виждаш?

— Не — бързо рече Даян. — Просто казвам, че трябва да поговорим. Преди нещата да станат… Нали разбираш. Преди да станат твърде сложни.

— Съгласен съм.

Даян поотъпка купчинките влажна пръст в основата на няколко новопосадени цинии и го попита дали иска нещо за пиене. В ума й изникна повтаряща се картина — как тя го налива с кафе или вино в следобедите. Мъчейки се да отложи тръгването му. Всички тия питиета сега й се струваха смешни. Запита се дали не се е чувствал като подгизнал на връщане от тях.

— Не, по-добре е веднага да взема Сара. Резервирал съм видеокамерата за два и трийсет.

— Скъпа — провикна се Даян, — доктор Брек е тук.

— Добре — обади се в отговор тя.

Даян го попита:

— А тия тестове, които ще дадеш на Сара, какво представляват?

— Те са същите, които доктор Паркър й е давала. Искам да съпоставя краткосрочните резултати с едноседмични занятия. Утре трябва да приключа първата редакция на статията ми за списанието за детска психология „Ню Инглънд Джърнъл ъв Чайлд Сайколоджи“ и исках да включа подобрените резултати на Сара в тестовете „Бендер-Гещалт“ и устния тест на Грей. Данните са важни и за мен — ще ми подскажат идея накъде да вървим по-нататък.

Данните… Някои момчета никога не престават да се перчат.

— Дали няма да се разстрои? — предпазливо попита Даян.

Той поклати глава.

— Ще я записвам на видео, но със скрита камера. Тя изобщо няма да разбере, че я снимам. Ще се справи чудесно.

Сара се появи на входната врата.

— Доктор Брек!

— Здравей, Сара. Вземи и своята книга. Ако имаме възможност, ще поработим още над нея.

— Тя е тук. — Сара потупа по раничката си.

— Цялата ли?

— Всичко. И новите страници от доктор Паркър.

— Добре. Хайде да потегляме.

Тя хукна към колата. Той се колебаеше нещо, а лицето му помръкна. Даян забеляза това.

— Нещо не е наред ли?

Погледът му беше замислен. Той сякаш не я чуваше и тя повтори въпроса си, докосвайки леко ръката му. Той трепна и каза:

— Мислех си за Джейми.

— Не, не. Той ще се оправи. Наистина.

Брек отново се усмихна, но Даян забеляза някакво проблясване в очите му — като от съжаление или тъга. Тя се замисли над това. Може би бе зърнала мъката на един бездетен мъж, наближаващ средната възраст, едно от най-тъжните неща, които би могла да си представи. Искаше й се да го обгърне с ръце. Тя с мъка се сдържа и се засмя.

— Момчето ще се оправи. То е жилаво.

— Трябва да се отбия някой път и да го посетя. Ще му занеса подарък. Може би нещо за онзи филм, който така му харесва.

— Хайде, доктор Брек!

Даян каза и на двамата:

— Не закъснявайте. — После отново се зае със своята градина.

Когато забеляза Том — младия полицай, който пазеше къщата му — да върви към него, Корд се бе навел и прибираше купища писмени материали по случая Гебън в картотеката на малкия склад край шерифската служба. Той се спря и една папка остана наполовина напъхана в задръстеното чекмедже. Замръзна на място, виждайки мрачното лице на приближаващия се полицай.

Джейми!

Явно са се обадили от болницата, че синът му е умрял. Последният път, когато Корд го видя, момчето беше ужасяващо дезориентирано. То не можеше да задържи поглед върху баща си и на два пъти загуби съзнание.

Тласкан от страх, Корд бързо се изправи и коляното му силно изпука.

— Какво е станало? — запита той. Отчаянието в гласа му сепна полицая.

— Има проблем по твоя случай, Бил — каза му Том.

Случай ли?

Корд се обърка. В момента той не работеше по никакъв случай. Единственото, което той можеше да има предвид, бе случаят Гебън. Но той бе приключен. Корд знаеше това, защото собственоръчно бе изписал тази дума с печатни букви върху съответния формуляр, който в момента се намираше в кутията „Входящи“ върху бюрото на шериф Слоукъм.

Но Корд грешеше.

Том каза:

— Току-що получихме факс. Съобщение от Фицбърг за погрешна идентификация. Човекът, когото Кресги е застрелял, не бил Гилкрист. Бил някакъв тип с много арести за мошеничество, най-вече далавери с кредитни карти. Отпечатъците са потвърдили това.

— О, не. — Корд затвори очи, облягайки се на вратата. — Съобщи ли на Уинтън?

— Да. И Ема каза, че ей сега са се обадили от колежа. Един асистент е бил намерен в бившия кабинет на Гилкрист преди няколко минути. Изглежда е бил убит.

— Оукън? Така ли се казва?

— Всъщност точно така.

Дори мрачно стиснатите устни на Корд не можеха да изразят в пълна степен отчаянието, което го обхвана. Също и страха. Гилкрист се бе върнал в Ню Лебънън. И Корд знаеше защо.

— Добре, Том, иди сега до моята къща и дръж под око Даян и Сара. Мисля, че Гилкрист ще ги потърси. И прати някого в болницата да стои при Джейми.

— Дадено.

Докато бързаше към канцеларията, Ема извика от диспечерския пункт:

— Детектив Корд? На телефона е Уинтън Кресги. Обажда ти се от университета.

Корд отпрати Том по задачите, после се втурна към своя офис и грабна телефона.

— Уинтън, какво става?

— Убит е по същия начин като Сейлс, Бил. — Гласът на Кресги звучеше унило. — Прерязано гърло. С бръснач. Според свидетели пред сградата спряла кола, излязъл мъж, отговарящ на описанието на Гилкрист и влязъл за три или четири минути, после излязъл, качил се на колата и заминал. Била сравнително нова зелена лимузина, не знаят марката и номера. Преди около четирийсет минути.

— Имат ли някаква представа накъде е тръгнал?

— Просто към изхода на университетския комплекс. Не са видели нищо след това.

Последва дълго мълчание. И двамата мъже бяха потънали в собствените си тежки мисли. Най-после Кресги каза:

— Май съм сбъркал човека, а, Бил?

Полицейската кола на Корд се движи със седемдесет мили в час, с бясно въртяща се сигнална лампа и виеща сирена. Шофирането е бързо, но в тази голяма американска кола то изглежда странно спокойно. Корд е в градските покрайнини, минавайки край малки магазини и сгради. Пресича на червено и при последния светофар и после вече е извън града, няма движение и Корд може да разговаря със самия себе си. Той е изключително развълнуван.

Трябва да мислиш, по дяволите. Мисли.

Лион Гилкрист, когото вижда ярко осветен, Сатаната на Одънския университет. Хайде, измисли нещо умно, нещо необичайно, измисли нещо, което той би измислил.

Мисли!

Ръцете му се изпотяват и му става зле.

Не мога да мисля!

Вестникарската изрезка, надрасканата заплаха.

„Това би могло и с тях да се случи.“

Корд избръмчава край поклащащия се с десет мили в час комбайн на Анди Декстър, заел половината шосе. От попътната струя на автомобила лопатките му се раздрънчават.

Не мога да мисля по същия начин като него… Той е твърде хитър за мен…

Корд вижда снимката на Сара и Джейми, изглеждащи в безопасност и глупаво, като актьори в рекламен клип. Той вижда написаното от Гилкрист:

Корд изкачва височината при фермата на Сътър и е ослепен от поразително ярко слънце. Изпъстреното от размазани насекоми предно стъкло става непрогледно. В следващия миг заслепяването изчезва и той се спуска стремително надолу по хълма, виждайки пред себе си три мили права отсечка от сив асфалт. Кракът му се насочва към педала за газта, но изведнъж променя намерението си и рязко натиска спирачката.

Едва овладява занасянето на колата, както по време на полицейските курсове, когато по цели седмици се упражняваше. Доджът се спира по средата на шосето. Облакът от прах и изгоряла гума настига патрулната кола, обгръща я и после отминава непокътнат, носен от невероятно нежния ветрец.

Корд спря колата накриво пред собствената си къща, наполовина върху моравата и без да загаси двигателя, до автомобила на Том, който бе паркиран съвсем цивилизовано на алеята.

Вътре Даян вдигна поглед към широко отворените зелени очи на мъжа си, когато той се втурна през вратата. Той я хвана за ръце и я накара да седне на дивана.

— Ти ме плашиш, Бил. — Сякаш говореше на непознат. — Нещо с Джейми ли? Какво е станало?

Корд седна до нея. Дишаше учестено. Не пускаше ръцете й. Тя се помъчи да се изтръгне.

— Какво? — рече тя, а после по-силно: — Какво има?

— Мисля, че… — Той стисна студените й пръсти. — Мисля, че Бен Брек е Лион Гилкрист.

13.

— О, господи, не… — Гласът на Даян пресекна. — Не, не е вярно…

— Гилкрист е лектор по специална педагогика в Одън. Не е ли това катедрата, където работи частният учител?

Тя кимна, а очите й блуждаеха по пода.

— Може да е прочел картона на Сара и да е научил за нейния проблем.

— Не, Бил — запротестира тя. — Не!

— Как изглежда той?

— Не, не, не… Той не би ми сторил това. Не би го направил!… — Гласът й заглъхна в истерични ридания.

— Даян — дрезгаво каза Корд, — трябва да ми помогнеш сега. Помисли.

— О, Бил, не!

Той я хвана за раменете.

— Опиши го!

Тя го описа, доколкото можеше, хълцайки помежду думите. Когато свърши, тя извика:

— О, боже, не е възможно. Знам, че не е.

Описанието на Даян бе неясно, но то наистина обрисуваше човек, който можеше да прилича на Гилкрист.

— Къде е отседнал?

— Не знам! Някъде тук наблизо. Никога не ми е казвал.

— Никога не ти е казвал ли? — изкрещя Корд. — Ти как се свързваше с него?

— Обикновено той се обаждаше. Когато аз се обаждах, оставях съобщение в библиотеката. Никога не съм виждала кабинета му. — С всяка следваща дума гласът й все повече отслабваше, докато фактите се трупаха.

— Каква кола кара?

— Не знам! Престани да ме подлагаш на кръстосан разпит!

Корд стисна жена си за раменете.

— Мисли. Трябва да си я виждала. Зелена ли е?

— Не знам. Просто кола. Струва ми се, американска. Някакъв модел с четири врати. Не си спомням цвета. Мисля, че беше тъмен. Не… О, ами аз току-що я видях! Когато той дойде да я вземе… — Тя вдигна ръце към лицето си. — О, Бил!

— Сара? — извика Корд. — Сара с него ли е сега?

Той сграбчи телефона и набра Одън. Чу прищракване.

„Вие сте се свързали с Одънския университет. Колежът ще бъде затворен до лятното регистриране на студентите на 10 юни. Ако желаете да оставите съобщение, натиснете номера на вътрешния телефон за катедрата, с която искате да се свържете и след сигнала оставете съобщението си. Ако вие…“

Той затръшна телефона. Постоя така за миг, после пак вдигна слушалката, възнамерявайки да се обади на „справки“. В обърканото си състояние той, без да иска набра, номер 911. Потръпна от тази грешка и натисна вилката на телефона. Не можеше да прекъсне връзката. Той пак я натисна. Нямаше сигнал. После още пет секунди. Бог да ги убие! Най-после чу сигнал „свободно“.

Набра „справки“.

— Госпожо, обаждам се от шерифската служба на Ню Лебънън. Имаме спешен полицейски случай. Трябва ми номера и адреса на човек, на име Брек. В Ню Лебънън.

— Брек? Малкото му име?

Колко души Брек може да имате?

— Бен. Бенджамин.

Чакането беше истински ад. Той чуваше тракането на клавиши. Чуваше прелистване на страници. Чу някакъв страничен разговор — друга телефонистка казваше: „Ще ги донеса вкъщи, но ти трябва да ги сготвиш. Аз няма да имам време“.

— Господине?

— Да? — обади се Корд.

— Как се казва това по букви?

— По букви ли? Че как мислите? Б-Р-Е-К.

— Няма записан Бен, Бенджамин или Б. Брек в Ню Лебънън или Фредериксбърг. Дали той…

Той отново натисна вилката. Поклащайки глава, набра нов номер. Секретарката обясни, че доктор Паркър е с пациент в момента. Корд й рече:

— Моля, кажете й, че случаят е спешен.

Психиатърката дойде на телефона и хладно каза:

— Да, господин Корд?

— Познавате ли лично доктор Брек? — попита той.

— Защо, какъв е проблемът?

— Познавате ли го?

Тя млъкна за момент явно раздразнена, но сигурно усети напрежението. Каза:

— Не. Обаче на няколко пъти съм разговаряла с него за курса на лечение на Сара.

— Дали е възможно да не е бил Брек човекът, с когото сте разговаряли.

— Искате да кажете, че е бил измамник ли? О, не мисля така. Той като че ли знаеше много неща за вашата дъщеря. Сега, като се замисля, всъщност той бе доста осведомен за цялото ви семейство, детектив.

— С какво се занимава татко ти днес? — попита доктор Брек.

— Не знам. На работа е, струва ми се.

— Ти обичаш ли своя татко?

— О, да. Разбира се.

— А майка ти обича ли го?

— Разбира се. Така мисля.

Доктор Брек шофираше бързо. Пейзажът наоколо препускаше, сякаш Сара бе яхнала „Достигащия Облаците Орел“. Един обор първо беше червена точица в далечината, след това стана червена топка и накрая огромен червен кит, а после изчезна зад тях като мечта.

Доктор Брек намали скоростта и навлезе в алеята за колежа. Той сви към един участък, където бе по-пусто и имаше повече дървета, отколкото сгради. Сара успя да прочете поне един надпис. Одънски университет. Тя не разбираше думата „университет“, но я бе запомнила, защото точно там работеше доктор Брек и това я правеше изключително важна.

— Харесват ми тези сгради — заяви Сара. Те й приличаха на замъци — само че без големи порти, подвижни мостове и езера около тях. Някои дори имаха назъбени стени отгоре като във филма „Робин Худ“ (стария „Робин Худ“, добрия), където стояха войниците на шерифа и стреляха с арбалети към звездата, наречена от нея „Ароу Флин“. В книгата на Сара имаше две истории за замъци.

Доктор Брек караше мълчаливо. Изглеждаше потънал в мисли и тя не искаше да го безпокои, но се опита да прочете табелата пред сградата, край която минаваха. Тя не успя и го попита за думичките.

— Пише „Институт за специализация по педагогика“ — отвърна той. — Прочети другата табела ей там.

Тя смръщи вежди.

— „Факултет“. О, о, това мога да го прочета. И „филологически“.

— Хубаво — рече той. — „Филологически факултет“.

— Получих си обратно последния разказ от доктор Паркър — каза Сара. — Може ли днес да го прочетем?

— Ако желаеш.

— Той ми е любимият. Разправя се за един вълшебник, когото видях край езерото Блакфут Понд. Той живее в гората зад моята къща. Наблюдава често къщата. Много време ми трябваше, докато го напиша. Исках да е съвсем точно. В този разказ е и Достигащия Облаците Орел и…

С внезапно любопитство доктор Брек запита:

— Този вълшебник е в твоя разказ ли?

— Аха. Разказът се казва „Слънчевият човек“. Така се нарича той.

— И значи си го видяла край Блакфут Понд? Кога?

— Една сутрин. Миналия месец, струва ми се. Той беше и зад къщата.

— Как изглежда?

— Никога не съм го виждала отблизо. — Сара отметна кичур коса от лицето си. — Знаете ли, доктор Брек, исках да помоля Слънчевия човек да ме направи умна, само че ме беше страх. Но мисля, че той разбра това. Нали той ви изпрати при мен.

— Така ли мислиш? — Доктор Брек насочи колата към един празен паркинг до безлюдна сграда. Удари спирачка. Тя посегна да си отвори вратата, но преди да вдигне ръчката, доктор Брек докосна ръката й. — Не, Сара. Почакай една минутка.

Тя изпълни молбата му.

Корд се втурна към входната врата. Каза на Том:

— Том… — Гласът му потрепери и той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пак започна: — Мисля, че мъжът, който е идвал тук през изминалия месец, Брек, струва ми се, че той е Гилкрист.

— Какво?

— Сега няма да обяснявам. — Той се обърна към Даян: — Кога тръгнаха двамата със Сара?

Тя отвърна през сълзи:

— Преди половин час.

Къде са те, къде биха могли да отидат?

Къде е отвел дъщеря ми?

— Щяха да ходят в колежа.

— Кой колеж?

— В Одън. Да правят някакви тестове. О, Бил. — Тя ридаеше и стискаше истерично възглавницата. — Той каза, че ще я снима на видео. Имал камера…

Корд нареди на полицая:

— Предай сигнал за обща тревога. Щатска и федерална. Съобщи, че има отвличане в момента и да се действа предпазливо. Провери първо в Одън, но щом е убил Оукън тази сутрин… — Това доведе до нов стон откъм Даян. — … съмнявам се дали сега е някъде около колежа.

— Добре, сър.

— И им предай, че е взел моята дъщеря.

— Да, сър.

— Ако той я държи като заложница, аз ще преговарям, нали разбра? Кажи го на Слоукъм и Елисън и ако имат проблем с това, нека се свържат с мен. И искам някой да наглежда къщата на Уинтън Кресги. Да пази жена му и всички деца.

Къде ли е тя? Къде е дъщеря ми?…

Полицаят попита:

— Тук ли ще останете, сър? Или ще искате двама мъже около къщата?

— О, Бил — прошепна Даян. — Мили боже…

— До всички подразделения в района…

Отвън, по радиостанциите и на двете полицейски коли, като от стереоуредба са разнесе радиосъобщението:

— До всички подразделения в района. В ход е десет-трийсет и три. Сградата на педагогическия факултет, Одънски университет. Покушение. Мъж с нож или бръснач в нова лимузина. Без номера…

Корд и Даян се гледаха.

— Допълнение към десет-трийсет и три. Тръгнала е линейка. И по непотвърдени сведения има замесено и малолетно лице… Малолетно лице от женски пол, възраст около десет години. Повтарям. Вход е десет-трийсет и три…

Приличаше на автокатастрофа — вратата откъм шофьора бе разтворена, край колата лежеше окървавена и неподвижна фигура, единият крак бе вдигнат върху седалката. Въртящи се червени светлини, униформени мъже и жени.

Даян изпищя и рязко отвори вратата, преди Корд напълно да спре на университетския паркинг. Тя се спусна през напукания асфалт към мястото, където се бе струпал екипът от линейката, работейки трескаво. Затиснала уста с ръце, Даян погледна надолу и после веднага затвори очи, повтаряйки нещо неясно.

Корд дотича до колата и погледна окървавената маса в краката си. Пое дълбоко дъх и надникна над главата на един санитар.

Не беше Сара.

Легнал по гръб, Бен Брек отвори очи. Той премигна и изплю кръв. Прошепна колебливо и изумено:

— Лион Гилкрист!… Преследваше ни… — Той вдигна ръка да огледа дълбоките рани по дланта на ръката си с тихо любопитство. — Не чувствам никаква болка. — Той погледна Даян. — Бяхме в колата… той изведнъж се появи. Просто ей така. Имаше бръснач…

— Къде е Сара? — извика Даян.

Корд попита един от полицаите:

— Знаеш ли кой е този човек?

Даян изкрещя към съпруга си:

— Това е Бен Брек!

— Права е, детектив. — Полицаят показа на Корд окървавен портфейл. Той го отвори. Вътре имаше шофьорска книжка от Илинойс със снимката на Брек, лична факултетска карта от Чикагския университет и документ за самоличност, издаден от Одън, удостоверяващ, че е гостуващ професор, поканен да изнася лекции.

Гостуващ професор. Значи с временен адрес и без да е регистриран в указателя за справки.

Корд приклекна.

— Къде е Сара?

— Тя побягна. Мисля, че той я е стигнал — тежко дишайки, каза Брек. — Не разбрах какво се случи. Той беше… — Думите преминаха в кървава кашлица. — Бяхме спрели и той се приближи… зад колата. Просто… беше там. Започна да ме реже, да ме посича. Мъчеше се да достигне Сара…

— Нарани ли я? — попита Даян, задавяйки се от плач.

— Не знам… не можах… да видя.

Един лекар приключи с поставянето на турникет и започна да превързва голяма рана.

Корд попита Брек:

— Накъде тръгнаха? Видяхте ли…

— Там. Там. — Брек протегна кървава ръка. Отначало Корд си мислеше, че показва посока. Но не. Той видя на предната седалка две напечатани страници.

— Тези страници ли? — рече Корд.

Брек кимна.

— Вземете ги. Прочетете… замаян съм. Устата ми пресъхна… — Той затвори очи.

Корд взе листовете. Започна да чете. Вниманието му се отвлече и той погледна надолу. Даян бе хванала лицето на Брек с двете си лепкави от кръвта ръце и му викаше:

— Ще се оправиш! Ще оздравееш! Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Тя вдигна очи към съпруга си. Корд сложи длан на рамото й. Тя рязко я махна от себе си и после сведе глава до гърдите на Брек и започна да плаче.

Чак когато линейката потегли след минута, вдигайки прахоляк и надувайки сирената, Корд се врътна към колата си и седна вътре. Започна да чете.

Те минаха през гъст шубрак, между две брези, до които стигаше задният двор на Корд и навлязоха в гората точно от мястото, където преди един месец той бе видял или така поне му се бе сторило, осветеното от луната лице, взиращо се в къщата. Вървяха по килим от сухи листа и ниска остра трева, пожълтяла и изпасана от елените.

До него, облечен в бежова униформа и кафеникаво яке, Уинтън Кресги носеше пневматична пушка „Ремингтън“. Пушката имаше солиден ремък, но той не я бе провесил през рамо. Държеше я с две ръце като войник, с насочен напред показалец до предпазителя на спусъка. Мъжете вървяха бързо, като Корд поглеждаше за справка от два изпомачкани машинописни листа, сякаш там имаше инструкции за организиран лов.

Небето беше с млечен цвят. Белият диск на слънцето, ниско над хоризонта, се мъчеше да прогони заоблачаването, но по всичко изглеждаше, че ще загуби битката със здрача. Гората, пасището, жълто-зеленият килим пред Корд, всичко бе в матови акварелни цветове. Гарвановочерен кос полетя право към него, после изведнъж се отклони встрани, стряскайки и двамата мъже.

При един стар изгорял обор, където бе забранил на Джейми и Сара да играят, те свиха встрани. Гредите от силоза стърчаха като овъглени кости. Продължиха да вървят, пресякоха стар железопътен мост и после тръгнаха по чакълестото пътно платно към река Деплейнс. Повървяха покрай брега отново през гора, докато намериха къщата. Корд сгъна листовете и ги прибра в джоба си.

Това бе пак занемарена къща в колониален стил, на два етажа, тясна и разнебитена. Бе разположена сред мрачна и разхвърляна поляна. Наблизо се виждаха резервоари за складиране край реката. Някакъв влекач теглеше ръждясал шлеп срещу течението и дрезгавото пухтене на двигателя му звучеше тягостно в тежкия въздух.

В двора бе паркирана зелена кола. Имаше лепенка на „Херц“ на предното стъкло. Корд погледна към номера.

— Точно тази е наел Гилкрист.

Корд се наведе и Кресги приклекна до него зад прикритието на паднал клон. Корд сведе поглед надолу. Той каза:

— Ти оставаш отвън. Няма значение какво ще чуеш. Ако той излезе сам, ще го спреш. Той е единственият, който знае къде е Сара. Искам го жив.

Кресги рече:

— Мисля, че е по-добре да повикаме малко подкрепа. Така пише в указанията за подобни случаи.

Корд продължи да оглежда къщата. Боже мой, тя изглеждаше зловещо — извисяваща се, бледа и зла. Той каза:

— Искам да измъкна дъщеря си на всяка цена. Може да се наложи да остана известно време насаме с Гилкрист.

Кресги се вгледа продължително в Корд, обмисляйки думите му. Той се обърна към къщата.

— Откъде знаеш, че точно това е неговото жилище?

Корд му изшътка да мълчи. Двамата заедно се приближиха крадешком към къщата. Кресги се сви зад колата на „Херц“ и подпря пушката върху капака на колата. Той посочи към вратите отпред и отзад, като кимна, давайки знак, че в обсега му са и двете. Корд кимна в отговор и приведен ниско, побягна към входа на къщата. Спря се край порутената сива веранда. Затаи дъх и започна бавно да се промъква. С яростен ритник разби вратата и се вмъкна в къщата, воняща на граниво.

В стаята бе неясно, сякаш тя бе осветявана през пушек или мъгла. Слънчевата светлина, вече разсеяна от облаците, полека се отдръпваше от сребристите кленови листа отвън и изглеждаше пепелява в помещението. Килимът, стените, шперплатовите мебели, картините, всичко сякаш бе обезцветено в тази дрезгавина.

Измина един ужасен миг. Корд си помисли, че къщата е празна и че Гилкрист пак е успял да избяга от тях. После очите му свикнаха с полумрака и той зърна в другия край на стаята някаква неясна форма, нещо кръгло, което се раздвижи. То бе изпъстрено с неопределени черти, подобно на лунната повърхност. Корд разбра, че това е глава на мъж, който се бе втренчил в него.

Мъжът бавно се надигна и застана зад разхвърляно бюро. Около метър и осемдесет и пет висок, с прошарена кестенява коса, спретнат, с длъгнести ръце и тесни длани. Носеше традиционно спортно сако от светлозелен туид и жълто-кафяви панталони. Лицето му изобщо не изразяваше изненада от това нахлуване. Оглеждаше Корд с кафявите си очи, които бяха единствените тъмни елементи от неговата външност.

Той прилича на мен, беше мисълта, пронизала неволно съзнанието на Корд.

— Гилкрист — с равен глас каза той, — къде е дъщеря ми?

14.

Лион Гилкрист премина през гъст сноп пепелява светлина и се спря на десет фута от Корд. Скръсти ръце. На лицето му се появи весела полуусмивка.

— Е, изненадан съм, детектив Корд.

— Искам да знам къде е тя. — Гласът на Корд потрепери. — Искам веднага да разбера това.

— Разбира се, че искаш.

— Сара! — извика Корд, поглеждайки към стълбище, което водеше към втория етаж.

— Тъкмо си мислех за тебе — благо рече Гилкрист. — Ще се изненадаш, като научиш колко често си в моите мисли. Почти толкова често, колкото и аз съм в твоите, предполагам.

Корд пристъпи напред, вдигнал пистолета си срещу гърдите на Гилкрист. Професорът сведе поглед към оръжието, а после пъхна ръце в джобовете си и заразглежда Корд, сякаш детективът беше буболечка, пропълзяваща последната си обиколка в стъкленица с цианид. След това попита:

— Как е синът ти, детективе?

В очите на Корд нещо трепна, докато се вглеждаше в лицето на Гилкрист.

— Все още обича да кара колело, нали? Въпреки опасностите.

— За какво говориш?

— И чух, че отишъл да поплува. Музиката, която тези младежи слушат…

Опитва се да ме изкара от търпение. Спокойно, запази спокойствие.

— Самоубийство чрез удавяне. Това беше нещо уникално за него. В песента, струва ми се, се споменава за бръсначи и бесилки… Алитерация, подходяща за юношеска поезия.

— Какво общо си имал с това? — Корд стисна още по-здраво пистолета и го обхвана ужасното чувство, че не може да се владее. В ушите си чуваше бучене от силно напрежение. Той завъртя дулото към професора, чието лице едва забележимо трепна, но иначе си остана безучастно. За малко да го блъсне с цевта. — Бих могъл да те убия…

Гилкрист каза бавно:

— Предполагам, не познаваш творчеството на Пол Верлен. Френският поет символист? Не, разбира се. Намирам поезията му за разкошна, но ми се струва, че и той е страдал от същия проблем като теб. Отвън се държи като стоик, а отвътре бушуващ. Опитал се да убие своя близък приятел Рембо в пристъп на ярост. Завършил като негоден пияница. Но ако не бяха психозите му, светът нямаше да разполага с поразителните му творби. Елементът на компенсация е удивителен — компенсация, която твоята малка Сара демонстрира така добре.

Корд дишаше напрегнато. Почувства, че се задушава. Той сграбчи Гилкрист за яката и притисна дулото до ухото му.

— Ах — рече Гилкрист с кадифен глас, — спомни си за нея. Спомни си за Сара. Нашият разговор не трябва да бъде помрачаван от гняв и така да забравим, че единствено аз зная къде е тя.

Корд блъсна Гилкрист и отстъпи назад. Избърса устата си с ръкав. Почувства, че всъщност самият той е притиснат до стената, а Гилкрист си играе с него.

— Детективе, ти непрекъснато грешиш за човека, с когото си имаш работа. Аз не съм гангстер, който се е барикадирал в някоя бакалия. Твоите понятия за интелигентност те нареждат в доста ниска категория. Аз съм различен по природа от хора като Джени Гебън, като теб, сина ти, твоята Сара и твоята красавица Даян.

— Започнах да проявявам интерес към теб и твоето семейство още от сутринта след смъртта на Джени. Видях дъщеря ти при езерото, след като ти бях оставил първата си бележка. Тя има прекрасна коса. Слънцето така хубаво изглеждаше върху опънатата й бяла блузка. От миналогодишната мода, а?… Май трябваше да поспрем с онова лудешко пролетно пазаруване в „Сиърс“, нали? Знаеш ли, аз си кореспондирам със Сара още оттогава. Защо си така шокиран, детективе? В края на краищата ти щеше да разбереш. Виждаш ли, точно в това е проблемът, който ме засяга. Ти не си интелигентен, но си упорит — за разлика от останалите ти колеги, които не са нито интелигентни, нито настойчиви.

— Безспорно, можем да те подложим на психоанализа и да изтръгнем някаква причина за тази хронична упоритост. Ти си проспивал нещата един-два пъти, когато е било от голямо значение, нали? Кога е станало? В юношеството ти? Може би по-късно. Каквото и да е станало, ще го изплащаш още дълго време. Бях сигурен, че ще се трудиш неуморно и ето на, натъкна се на мен.

— Сара беше едно чудесно развлечение. Отначало я убедих да избяга от къщи. Когато това не успя, реших да проникна навътре в тила и да отклоня вниманието. Градът търсеше „Лунен убиец“, затова одрах една коза и им я дадох. Ето ви „Лунатик“. И понарисувах разни неща из града с малко от останалата кръв… О, обзалагам се, че стенописите ми са доставили страхотно удоволствие на твоя шеф. Но не и на теб, детективе. Ти продължи да се трудиш упорито, все така прозаично, приближавайки се все по-близо. Трябваше ми по-директна атака. Опитах се да те сплаша, за да се откажеш от случая.

Той посочи фотоапарат „Полароид“.

— Бива ме като фотограф, как мислиш? О, между другото: открих, че противозачатъчните на жена ти не са много използвани напоследък. Да не сме посред криза в брака? Не забелязваш ли някаква промяна в нея? Ярко лакираните й нокти? Внезапният й интерес към сенките за очи? Известно ли ти е, че на няколко пъти двамата с Брек се разхождаха в гората?

Професорът се усмихна и вдигна ръце като проповедник по телевизията.

— Ти знаеше ли, че докато онзи тъп полицай уж пазеше домашното огнище, аз се ровех във вашата спалня? Отварях скрина и пренареждах бельото на Даян. Душех възглавницата й. Мих си ръцете с нейния евтин тоалетен сапун. О, седях на леглото на Сара. Докосвах пижамата на сина ти. Всичко бе така увлекателно за мен! Изнасям лекции — пардон, изнасях лекции — по психология всеки ден. Писал съм статии за най-престижните периодични издания в тази област, издания… — Той вдигна развеселено вежди. — … които навярно си се опитвал да четеш. Но не се занимавам с клинична практика. Играта с твоето семейство много ме забавляваше. Да заплитам всички в цялата тази история. Отдалечих те от семейното гнездо. Изпратих те до Луисбъро. Продадох цяла шепа кредитни карти на оня гангстер в един бар във Фицбърг, така че да хукнете веднага натам. После се върнах обратно. Проследих тоя глупак Брек… — Гилкрист презрително изрече името му. — … и го убих на място. Всичко това направих, детективе, направо под носа ти и се измъкнах.

— Обаче — каза Корд — ето ме тук.

Усмивката по лицето на професора не изчезна.

— Обаче аз… държа дъщеря ти.

— Искам да знам къде е тя! — извика с болка Корд.

— Изтъкването на очевидното — изсмя се Гилкрист — те прави банален, както един покоен мой колега имаше навик да казва.

Сара, повикай ме, скъпа! Извикай, изпищи…

— Гаден кучи син! — Заплахата в гласа на Корд се извиси чак до мръсния таван. Сякаш щеше да пречупи сноповете слаба светлина, падащи върху кървавочервения килим. Корд тикна напред револвера си и едва не натисна спусъка. За секунда в очите на Гилкрист се появи невероятен ужас, но после те станаха отново невъзмутими и помирителни. Той вдигна ръка.

— Тя е добре. Кълна се.

— Къде е?

Гилкрист се втренчи в него. Усмивката му бе изчезнала. Сега бе спокоен и лицето му бе приело маската на загриженост.

— Не мога да ти кажа това. Съжалявам.

— Ако си я наранил… — Корд пристъпи напред, а ръката му мачкаше револвера.

— Тя е добре — рече Гилкрист с утешителен тон. — Помисли си, детективе. Защо да й причинявам зло? Отвлякох я, защото се нуждаех от някаква осигуровка. Не можех да те спра другояче. — Той разпери ръце. — Ето… Ти откри къде съм. Трябваше да се защитя.

— Кълна се, че ще те убия, ако не ми кажеш какво си сторил с нея. — С мъка потисна порива си да изстреля куршум към крака или лакътя на Гилкрист.

Гласът на професора бе ласкав и успокояващ.

— Нищо не съм й направил. Тя е в безопасност. — Той кимна към куфара си. — Ако се измъкна оттук, с нея всичко ще бъде наред. Ако ме убиеш или арестуваш, никога повече няма да я видиш. Толкова е просто.

Корд мушна пистолета към лицето на Гилкрист.

— Къде е тя? — извика той.

Гилкрист отстъпи назад.

— Такива са моите условия. Никакви уговорки. Свободата ми срещу твоята дъщеря.

— Копеле, проклето копеле! — изръмжа Корд.

— Това може да е вярно в определен контекст, но в този момент е просто неуместно.

Дулото на пистолета се сниши.

Корд започна да диша по-спокойно. Поне Сара бе жива. Все пак имаше шанс да я върне у дома невредима. В съзнанието му изникна мъчителна картина: как Сара седи по пижамка в леглото и говори на мечето си. Очите му се напълниха със сълзи.

— Ще ти кажа какво ще направя — предложи Гилкрист. — Ще повиша мизата. Срещу моите условия ще кажа къде е дъщеря ти и ще ти дам едно обяснение. Ще ти разкажа точно как убих Джени и защо.

Корд леко примигна и някъде в съзнанието му полицаят застана редом до бащата.

Гилкрист възприе лекия смут в очите на Корд като утвърдителен отговор. Той седна в едно кресло, от което се разхвърчаха прашинки сред сумрака.

— Много обичах Джени Гебън. За първи път имах такива чувства към една жена. Абсурдно, ако се замислиш. Беше обикновено момиче. Не чак толкова хубава. Беше ту емоционална, ту унила. Но когато бе с теб, в леглото, тя бе докрай заедно с теб. Разбираш ли за какво говоря? Тя бе центърът на вселената. Играехме си своите игрички, използвахме бой с пръчки, прилагахме и ремъци. Доста жени просто го изтърпяват това заради своя партньор — някогашният проблем с бащата, разбира се. Но на Джени й харесваше. Тя страшно си падаше по това.

— Гилкрист…

— Моля те. Остави ме да довърша. Тази пролет тя ме заряза. Върна се при оная нейна шибана съквартирантка. „Съжалявам, всичко свърши.“ Е, това никак не ми се нравеше. Не, сър. Нямах намерение да ме захвърли по същия начин, както бе направила със Сейлс или Оукън. „Съжалявам, всичко свърши.“ О, не. Не можех да го изтърпя, макар и от личност с такова поведение. Обадих й се от Сан Франциско. Тя беше твърде малодушна да скъса. Беше твърде страхлива да го направи лично. Цели двадесет и четири часа пламтях от унищожителен гняв. Успокоих се и тогава долетях обратно.

— Купил си билет под друго име. Значи си възнамерявал да я убиеш.

Гилкрист помълча за момент, без да показва изненада или тревога, че това е било известно на всички.

— Има и още нещо. Можеш ли да се досетиш?

Корд кимна.

— Ти си убил Сузан Биаготи и Джени е разбрала.

Професорът изглеждаше явно разочарован, че Корд бе стигнал до този извод. Но все пак продължи невъзмутимо:

— Когато бях в леглото с Джени… — Гилкрист се усмихна на някакъв спомен. — Или когато лежахме заедно във ваната, или пък на кухненския под, често й разправях какво ли не. Така се получаваше при нея. Тя бе просто обезоръжаваща. А ние със Сузан бяхме играли на доста сериозни игрички. Споменах това веднъж пред Джени. Глупаво от моя страна, но го направих.

— Защо уби Сузан?

— Стана случайно. Увлякохме се в играта и аз я удуших.

Корд трепна недоумяващо. Той прошепна:

— Навярно си държал на нея. Обаче така си я наранил, че си я убил. Защо? Толкова ли добър беше сексът?

— Очевидно не и за нея. — Той стрелна Корд с хладна усмивка и добави: — Използвах чук, за да прикрия някои от следите и да заприлича на грабеж.

— Но не си казал на Джени, че си я убил, нали?

— Не, разбира се. — Гилкрист направи гримаса заради глупавия въпрос. — Но тя можеше да свърже нещата. Когато й се обадих от Сан Франциско в неделя и тя ми каза, че скъсва с мен, ние се скарахме. Тя заяви, че се връща при Емили и ако не я оставя на мира, щяла да съобщи на администрацията за студентките, с които съм спал. Е, нашата девица-декан си има една особеност — нейните професори могат да прелъстяват колкото си щат мозъците на студентките, но техните тела са забранена територия. Ако Джени ме издадеше, Ларъби щеше да разбере за Сузан и за мен и щях да си имам проблеми. Върнах се със самолет в Ню Лебънън и помолих Джени да се видим. Казах й, че искам да се разделим с добри чувства. Че съм приготвил книга за нея — за спомен от нашата връзка. Тя се съгласи. Отидохме да се поразходим. Стигнахме до езерото.

— И ти я уби.

— И аз я убих, да. — Гилкрист сякаш се замисли дали има още нещо, което да каже за Джени Гебън, и изглежда реши, че няма. Той добави: — А Сейлс и Оукън ги убих, защото… — Той сключи ръце като че ли бе изчерпал разговора. — … защото бяха мои врагове.

— Онзи полицай в Луисбъро бе също прострелян.

— Много съм доволен за това — искам да кажа, че не си бил ти. Наистина изпитвах известни угризения, че ти ще си първият влязъл. — Той леко кимна с глава.

Корд му рече:

— Ще ти дам един час преднина.

— Има ли някой отвън?

— Само един полицай.

— Значи посещението е неофициално, така ли? — Гилкрист изгледа Корд с известна доза уважение. — Е, добре. Хвърли ей там ключовете си от колата.

— Дойдохме пеша. Не сме с кола.

— Не ме разсмивай.

Корд метна ключовете към средата на пода. Гилкрист ги прибра в джоба си.

— Тя добре ли е?

— Разбира се, че е добре. Завързал съм ръцете и краката й. И съм запушил устата й.

Много хора се задушават от кърпи в устата. Съвсем наскоро бяха получили бюлетин на ФБР по този въпрос. Корд си бе отбелязал факта на едно от своите картончета.

Гилкрист вдигна куфара си. Той каза:

— В мазето. — Тръгна към вратата и я отвори. Спря се преди стълбището и щракна електрически ключ.

Корд извика:

— Сара! Татко е тук.

Нямаше отговор. Гилкрист рече нетърпеливо:

— Има кърпа в устата. Нали ти казах.

Корд извади белезниците си и се приближи към Гилкрист.

— Сложи едната част на дясната си китка, а другата на онази радиаторна тръба ей там.

— Не. Споразумяхме се.

Корд каза:

— Давам ти дума, че ще имаш един час. Но първо трябва да взема дъщеря си. Или ще те убия веднага на място.

Гилкрист втренчи поглед в очите на Корд.

— Може би си прав, детективе. Добре. Последвай ме. Трябва да ти покажа. Трудно е да се намери.

— Не. Ти оставаш тук.

Професорът сви рамене и каза:

— Трябва да тръгнеш наляво при стълбището, после направо по един коридор и след това…

Корд му подаде белезниците.

— … ще изкачиш няколко стълби. Няма защо да се безпокоиш. Тя е добре. Съвсем добре. — Гилкрист говореше като педиатър, който току-що е излекувал дете от някаква треска.

Корд подуши миризмата на мъжа; вонеше на вкиснато, стари дрехи и пот. Изведнъж осъзна колко близо бяха един до друг.

Гилкрист се пресегна за белезниците и хладнокръвно сключи дългите си пръсти около китката на Корд, забивайки нокти в плътта му и се хвърли заднешком надолу по стълбите, като повлече Корд със себе си.

Детективът безуспешно се опита да се хване за парапета. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в стената. Двамата се затъркаляха по дървените стълби с остри ръбове. Разнесе се силен тропот. Корд усети как изпука лявата му китка. Пистолетът изхвърча от ръката му. Чу се страхотен грохот, когато главата му се тресна в разнебитения парапет и последва ново изщракване на става, навярно от крак или ръка на Гилкрист.

Двамата се търкаляха на кълбо по стъпалата и после се стовариха върху бетонния под, където останаха, сгушени един в друг, като любовна двойка в студено зимно утро.

В тясното и тъмно мазе около тях имаше ръждясали инструменти, малко въглища, няколко кутии с боя. И никаква друга жива душа.

Уинтън Кресги се бе подпрял до багажника на зеления понтиак, проснал се по очи в позиция за стрелба. По същия начин той връзваше елена върху покрива на своя олдсмобил, когато се прибираше вкъщи от лов. Набраздената ръкохватка от „Ремингтън“-а се бе отпечатала върху пръстите му. Миришеше му на смазка. Струваше му се, че Корд вече прекалено дълго стои вътре в къщата.

Тогава чу изстрела. Кратко изплющяване откъм къщата и прозорците на приземния етаж за миг издрънчаха от гърмежа.

Отпред или отзад, отпред или отзад?

По дяволите, избери едното.

Кресги стана, поколеба се и после изтича през пустеещата поляна и се втурна през отворената входна врата.

— Бил! — изкрещя той и в отговор един ръжен го улучи край окото и разкъса шест инча от бузата му. Той падна лошо назад. Пушката гръмна и голям къс от дървената облицовка експлодира под въздействието на силния изстрел. Топла кръв шурна към окото и устата му и пред погледа му се мерна разкривената фигура на Гилкрист, който, накуцвайки, се мъчеше да се докопа до падналата пушка. Дясната ръка на професора бе подута и потъмняла и той също бе с окървавено лице.

— Бил! — извика Кресги, плюейки кръв.

Гилкрист вдигна пушката и я насочи към лицето на Кресги. Полицаят се претърколи и се опита да се измъкне. Чу сумтенето на Гилкрист, докато дърпаше спусъка и тогава осъзна, че има изстрелян патрон в гнездото. Кресги се замоли онзи да не разбира достатъчно от оръжие, за да не зареди с нов куршум.

Той чу двойното прищракване на плъзгача напред-назад и тупването на старата гилза върху верандата.

— Не — изстена Кресги, търсейки пипнешком автоматичния си пистолет. Беше изпаднал от кобура и той не можеше да го открие. Пропълзя още няколко инча и се притисна до железните перила. Почувства ледения допир от цевта на пушката върху гърба си.

Последва гърмеж.

После още един и още един. Гилкрист политна напред, притискайки гърдите и стомаха си, където го бяха простреляли куршумите на Корд. Пушката падна върху Кресги, който в моментната си слепота я грабна и насочи към гората. Гилкрист падна на колене, а след това се строполи на земята.

Около Уинтън Кресги настана мъртва тишина, която след миг бе нарушена, смущавайки облекчението на полицая: това беше гласът на ридаещия Корд:

— Сара, какво направих с теб, какво направих?

15.

Той вървеше с несигурни крачки, препъвайки се във високата трева и жилавите коренища. Гласът му бе прегракнал от виковете: „Сара, Сара?“. Изплашени птички се разхвърчаваха от гнездата си, когато той залиташе край тях. Понякога той чуваше ехото от собствените си отчаяни вопли, което за момент подхранваше фалшива надежда.

Беше навехнал китката си при падането по стълбите, но отказа лечение и веднага хукна навън да търси своята дъщеря.

Или да търси това, което започваше в отчаянието си да мисли: тялото на дъщеря си. Нямаше я никъде из цялата къща или гаража.

Тласкан от ужаса на загубата, с объркан ум, Бил Корд претърсваше щателно петте мъчителни акра около къщата — преплетени дървета, цели дюни от борови иглички, два дълбоки кладенеца и много пръст, достатъчно мека за плитък гроб. Уинтън Кресги, целият в шевове и силни болки, обикаляше из същото пространство. Също както и Корд, той се боеше да не открие купчинка разкопана пръст. Не можеше дори да си представи да донесе такава вест на бащата; въпреки това той търсеше като обезумял. Включиха се и други полицаи, дори и Ланс Милър, който дишаше трудно под еластичния бинт, опасващ ребрата му. Джим Слоукъм и двама полицаи от Ню Лебънън, чието дежурство бе приключило и които трябваше да си бъдат у дома при бирата, жената и телевизора, също претърсваха неприветливата околност.

Корд вървеше зашеметено през тревата и шибащите го клонки. Проправяше си път сред храсталаците с човешки ръст. На едно място се препъна на коварно скрита бодлива тел и разкървави здравата си длан, за да спаси лицето си. Всяко розово петно по земята, зърнато през буренаците, беше източник на агония, както и всеки далечен лай на куче или глухото обаждане на някой бухал. Веднъж Корд извика силно, втурвайки се през високата трева към нещо, което се оказа бежова торба, пълна с празни бутилки и кутии.

— Сара, Сара? — шепнешком зовеше той, продължавайки през група дървета към скоро изорана нива.

Към седем часа слънцето е вече ниско над хоризонта и сенките от дърветата са станали дълги. Бил Корд е седнал на малко хълмче от сбита пръст, покрито с глухарчета, коча билка и млечка. Останал е без глас, както и без сили. Той протяга ръка и като обезумял гали нежно едно жълто листо. Смята, че трябва да претърсва полето, но знае, че е безполезно. Нищо не може да направи, нищо, освен да седи и да скърби по дъщеря си и по друга една загуба, защото смъртта на Сара мрачно и жестоко ще отрови техния съвместен живот с Даян и с Джейми. Сега между тях тримата завинаги ще има забит клин.

Докато той бе търсил, надеждата бе единственото, което го крепеше на крака, а сега и тя също е изчезнала.

Той седи като парализиран десет минути, после вижда как полицейска кола се поклаща по неравната земя към него. Кара я предпазливо Ланс Милър. Тя спира край един склон. Вратата се отваря. Слиза Даян.

След нея слиза и Сара.

Корд се изправя развълнувано и пристъпва напред. Той силно притиска момичето в обятията си. „Миличка, миличка, миличка!“, вика той. Неговата емоционалност започва да я смущава и той се опитва да изглежда безгрижен. После настъпва замайване, което не е имитация. Той силно се смее и стиска ръката й.

Даян обяснява, че Сара е дошла тичешком по шосето до вкъщи преди двадесет минути. Тя шепне на Корд:

— Много е потресена. Видяла как Гилкрист напада Бен, побягнала и се скрила в колежа. После се прибра у дома пеша. — Корд вдига тревожно вежди и Даян отгатва въпроса. Изрича само с устни: — Тя е добре. Изобщо не я е докосвал.

После кима към линейката, паркирана на алеята към входа на Гилкрист.

— Дадоха й хапче, за да се успокои. Нали, скъпа?

— Спи ми се, мамо.

Въпреки че има поне хиляда въпроса, които Корд иска да зададе, той знае, че не бива да обсъжда това с дъщеря си. Той казва:

— Почти е време за вечеря. Хайде да се прибираме у дома и да запалим барбекюто, а?

— Добре, татко. Ръката ти е наранена.

— Дребна работа.

Те тръгват към доджа в това празнично настроение, но тежестта на събитията е прекалено голяма за Сара. Тя се взира в къщата на Гилкрист, сякаш гледа приятел, който я е предал. Въпреки че разстоянието е значително, Корд внимателно застава между нея и къщата, да не би случайно тя да види кръвта.

— Той нарани доктор Брек, татко. Слънчевия човек нарани доктор Брек. Смятах го за мой приятел.

— Всичко е наред, скъпа. Ти ще се оправиш.

— Спи ми се. Загубих си раничката.

— Ще я намерим по-късно, скъпа.

— Оставих я в колата на доктор Брек. Там ми е касетофонът. Доктор Брек ме накара да избягам, когато Слънчевия човек… — Тънкото й гласче заглъхва.

Даян вдига ръка към устните си, но е решила да не показва ужаса си пред момичето. Усмихва се насила.

Корд пита Даян:

— Как е Брек?

Тя се колебае. Корд разбира, тя се чуди дали да признае, че се е осведомила по този въпрос.

— Обадих се в болницата — прошепва тя. — Той ще оживее. Има стотици шевове.

Сара извръща поглед замаяно.

— Тук не ми харесва. Страх ме е той да не се върне в къщата си.

— Кой? — пита Даян.

— Слънчевия човек.

Корд се надвесва над нея.

— Той си замина, скъпа. Никога няма да се върне. Аз го прогоних.

Даян гледа към къщата. Тя казва:

— Там ли живее твоят вълшебник?

Сара отвръща:

— Видях го на два пъти зад пасището. Исках той да направи магия, за да стана умна, затова един ден го проследих дотука. Но ме достраша да го помоля и си тръгнах.

— И тя е написала разказ за това.

Корд измъква две зацапани страници от горния си джоб и прочита думите, които вече е запомнил почти наизуст:

— „И момичето се покатери на гърба на Докосващия Облаците Орел и обгърна пернатата му шия. Те полетяха надалеч от жълтата къща. Последваха Слънчевия човек чак до дома му. Полетяха над двора, после над пасището, край стария кладенец и изгорелия силоз, който прилича на кости от кит, после над железопътния мост и по пътечката към реката. Накрая стигнаха до поляна сред гората. Докосващият Облаците внимателно се приземи. И ето там беше къщичката на Слънчевия човек…“

— Ти сама ли си идвала тук, Сара? — Клепките на Даян потрепват от мисълта за предотвратената на косъм трагедия.

— Исках само той да ме направи умна, мамо.

Даян обгръща с ръка дъщеря си и те се отправят към полицейската кола. Корд тръгва бавно след тях. Майка и дъщеря за момент се разделят, момичето хуква напред.

Корд настига жена си, която сега мълчи и на лицето й се е появило същото съсредоточено изражение, както до леглото на Джейми. Корд знае защо, но сега не иска да мисли за това. Болката в ръката започва да си наваксва загубеното време досега и той е полуприпаднал, когато се отпуска до Даян на задната седалка на доджа. Сара е пожелала да се вози отпред. Даян леко погалва косите на дъщеря си.

Когато Корд се премества по-близо до жена си, тя се отдръпва. Движението й е едва доловимо, но ясно.

Милър запалва колата и бавно потегля по неравния път. Доджът се носи като кану по килватера на моторница. Корд свежда чело надолу и го подпира с длан. Ето какво си мисли той: Аз просто си върша работата по единствения начин, който знам. Какво повече се очаква от един мъж? Макар Корд да подозира, че от един мъж се очаква повече и вероятно много повече. Той знае, че когато дъщеря ти се оправя, синът ти се разболява, а когато колата бъде изплатена, ипотеката за къщата се вдига, и когато си мислиш, че обичаш жена си, тя е отишла при друг мъж… Нямат край житейските тегоби. И има толкова много да се направи и още много след това. Още, и още, и още… Но му се струва, че проблемът не е толкова в това, а по-скоро да се намери някой или нещо, което да ти покаже точно какво трябва да се направи. Това е урокът. И Бил Корд се съмнява дали някога ще успее да се справи.

— Всички да затягат коланите — обявява Ланс Милър и подкарва колата по магистралата.

Корд вече бе написал рапорта в новия формуляр, но това бе скучно задължение. Внимаваше особено много, защото знаеше, че това щеше да бъде основа за изявленията на Джим Слоукъм пред пресата, както и на Хамърбек Елисън, и той искаше всичко да бъде пределно ясно. Опита се да диктува по касетофона на Сара, но непрекъснато мънкаше и се наложи да се върне към линирана хартия и химикалка.

Вестник „Реджистър“ се лиши от сензационните си материали. Убийствата се оказаха дело на университетски професор, който бе преподавал в Харвард и бе писал рецензии за книги за „Ню Йорк Таймс“. Репортери от Асошиейтед Прес и вестникари от някои големи градове дойдоха в Ню Лебънън, заедно с ято напористи млади телевизионни журналисти (един от CNN, за голямо удоволствие на града), заедно със спрейовете си за коса, страхотни тоалети и фантастична електроника. Един журналист описа Гилкрист като „Култовият убиец от Ню Лебънън“, но шериф Джим Слоукъм каза, че „това не се е оказало толкова култова ситуация, колкото убийство на любовна основа и няколко последвали го други убийства, за да бъде потулено първото“.

Корд бе освободен от задължението да заучи радиокодовете и сега завеждаше това, което Слоукъм нарече отдел „Углавни престъпници“, идеята за който му бе хрумнала, след като една вечер бе гледал „Издирват се в Америка“13. Нещата обаче вървяха мудно, като единственият углавен престъпник в момента бе Дел Тъкър, фермер от Ню Лебънън, който незаконно ползваше автомат AR-15 и когото бяха чували да го пробва срещу гризачи. Корд смяташе, че това е по-скоро федерално нарушение и защо трябваше да се безпокои? При това самият Корд си имаше проблеми с гризачите.

Уинтън Кресги бе получил тежки задачи от Хамърбек Елисън. Тъй като бе нов, му възложиха едномесечно дежурство по контрол на скоростта в покрайнините на окръг Харисън. Корд му каза, че не всички задачи могат да бъдат ефектни.

— Хич не е честно — мърмореше Кресги. Седнал на бюрото на Корд в шерифската служба на Ню Лебънън, той сега разглеждаше рапорта по разследването. — Значи Гилкрист е долетял обратно тук в деня преди убийството на Джени… — Той говореше на себе си, представяйки си нещата. — Купил си е билет под друго име.

— Трябваше да проверим пътниците, документите им и начина на плащане. Информацията е била там.

Кресги рече:

— Изглежда, човек не може да се сети за всичко.

Корд се позамисли.

— Вярно, не може. Но трябва.

— Да долети обратно чак от Сан Франциско? — размишляваше Кресги.

Корд продължи:

— И той просто е останал в Ню Лебънън. Наел е оная къща в гората, където го открихме. Наел я е за един месец и се е спотайвал. Когато се е обаждал по телефона, е обяснявал, че звъни от Сан Франциско и хората са му вярвали.

— Ти как откри това?

— Не съм го открил. Просто се досетих. От това, което той ми каза. Най-добрият източник на информация при убийство е самият престъпник. Запомни това.

— Ще го запомня.

— Мисля, че той е смятал да остане там известно време и после да се появи, сякаш се е върнал от конференцията. Но в онази първа сутрин той навярно е видял Сара в гората. Решил е да я използва, за да стигне до мен. Нея, а също и Джейми.

— Как?

— Заплахите му срещу Сара биха могли да ме спрат. Или ако нещо се бе случило с децата, аз нямаше да бъда в състояние да разследвам. Спомни си, нали всички останали търсеха Лунния убиец. Т. Т. Евънс и аз — и ти също — търсехме някой като Гилкрист. Той е знаел това. Аз бях този, който той е трябвало да спре. Едва ли е бил Рибън.

— Или „страшния“ Слоукъм — прошепна Кресги. — В къщата, където ти го застреля, той ти е заявил, че Сара е в ръцете му. Защо го е казал?

Корд направи гримаса.

— За да постигне това, което и направи: да вземе връх над мен. Не постъпих особено умно. Изобщо не ми бе минало през ум, че тя е избягала. Аз влязох вътре и най-напред го попитах къде е тя. Това му даде известно предимство и той се възползва дяволски добре от него, като се има предвид, че той в момента си измисляше нещата. Просто си играеше с мен. Разтревожи ме доста, а после ме успокои, като каза, че Сара е здрава и читава, и започна да разказва защо е убил Джени. По този начин отвлече вниманието ми.

— А кой е този Брек? — Кресги хвърли поглед към рапорта.

Е, това е вече въпрос към теб.

— Тъкмо бях говорил с него. Беше частният учител на Сара. Всъщност нищо повече. Брек прочел част от книгата на Сара за вълшебника, който наблюдавал нашата къща. Разпитал я по-подробно и разбрал, че тя не си е измислила тази история. Предположил, че това е мъжът, оставял заплахите, и следователно той е убиецът.

— Защо не ни го е казал преди това?

— Просто защото прочел проклетото нещо пет минути преди Гилкрист да го накълца.

И два дни след като аз бях прочел същата история.

— Този Брек се е появил не когато трябва и не където трябва — заяви Кресги.

— Би могло и така да се каже.

Но на Корд му бе съвсем ясно, че има много повече проблеми, свързани с Брек. Но те нямаха нищо общо с Гилкрист или разследването и се налагаше много да се мисли и още повече да се говори, преди Корд да измисли какво да прави по въпроса с Бен Брек — ако изобщо можеше нещо да стори. А личността, с която той трябваше да поговори по този въпрос, е, тя нямаше особено настроение за разговор.

Кой е този Брек?

— Гилкрист — рече Кресги почти с уважение. — Той е бил с една крачка пред нас през цялото време.

— Така е. Но и също така с една крачка зад нас.

— Ти откъде знаеше, че той е в онази къща, Бил? Живея в Ню Лебънън от десет години и никога дори не съм предполагал, че там покрай реката има къщи.

— Трудно е да обясня как действа принципът на дедукция, Уинтън.

— Искаш да кажеш, че това човек си го има по рождение, така ли?

— Не. Това може да се научи. Колкото повече практикуваш, толкова по-добър ставаш. Запомни това.

— Добре, ще го запомня.

Корд излезе в задния двор на своята къща и остави на земята кутията си с бира. Той огледа ивицата кална пръст. Изкъшка оттам на два коса и се надвеси ниско над земята, после още по-ниско, застанал на четири крака; струваше му се, че зеленият мъх не е пораснал дори и с милиметър през последните седмици. Реши, че е лудост да се опитва да засажда трева в този усоен каменист овраг между две къщи, в които живеят пъргави момчета, обичащи преките пътища; трябваше да го посипе с чакъл и с това всичко да приключи.

Но все пак Корд внимателно нагласи пръскачката и включи водата.

Той седна на градински стол, чиито алуминиеви крака изскърцаха върху бетонната плоча, която той бе положил преди две години и оттогава все се канеше да я огради. Погледна часовника си. Тази вечер семейството щеше да посети Джейми в болницата. Смятаха да вкарат нелегално едно видео и Корд щеше да го включи към телевизора в болничната стая. Всички заедно щяха да гледат един видеофилм, който Даян бе взела под наем, някаква полицейска комедия. Но тази дейност бе планирана за след вечеря. Сега му се искаше да си почине за няколко минути. Той отвори бирата, изпи половината от нея и отново остави кутията долу на бетона, гледайки пулсиращата дъга, която пръскачката правеше докато мяташе ветрилообразно вода към последните слънчеви лъчи. Той хвърли поглед назад и през кухненския прозорец видя Даян, заета с приготвянето на вечерята.

Корд почувства по бедрото си натиска на едно тесте картончета и ги извади от джоба си. Повечето от тях щяха да бъдат подредени във високите зелени шкафове с чекмеджета, които той сприхаво поиска за своя лична употреба в шерифската служба. Едно картонче обаче, изписано с грижливия му почерк с печатни букви, възнамеряваше да забоде върху своето табло за съобщения. Смяташе да го закачи точно до любимия си цитат — че веществените доказателства са крайъгълният камък на всяко дело. Това картонче гласеше:

Той пъхна картончето в джоба си, после взе бирата, отпи няколко глътки и подпря запотената кутийка до корема си, вслушвайки се в звуците на здрача: цикади, щурци, бухал, събудил се, за да похапне, подвиквания за вечеря към съседските деца. Даян почука по прозореца и извика: „След десет минути“.

Бил Корд каза „добре“. Той постоя още пет минути, после стана и се протегна. Отиде до ръба на бетонната площадка и започна да мята белите картончета високо във въздуха, крещейки „Хей, хей!“ на няколкото косове, които хвръкнаха от разкаляното парче хилава морава и изчезнаха в безлунното вечерно небе.