Посвещавам тази книга на Дона и Стийв Дънио, Вито и Лин Чера, Рос и Розмари Чера. Не знам защо Герда се съгласи да се омъжи за мен. Така семейството ви се сдоби и с една луда глава.
Човек може да бъде унищожен, но не и победен.
Живеете пръснати по тесни пътеки,
и никой не иска да знае съседа,
стига да не му създава проблеми.
Но всички се суетите с автомобили
по пътища знайни, без корени нийде.
С усмивка на уста и с наливна бира в ръка Нед Пиърсол вдигна тост за покойния си съсед Хенри Фридъл, чиято смърт му доставяше огромно удоволствие.
Хенри беше убит от градинско джудже. Беше паднал от покрива на двуетажната си къща върху веселата фигура. Джуджето беше направено от бетон, ала Хенри — не. Счупен врат, пукнат череп — Хенри загина на място.
Това беше преди четири години. Нед Пиърсол продължаваше да вдига тост за кончината на Хенри поне веднъж седмично.
Близо до извивката на полирания махагонов бар седеше единственият друг клиент в заведението, някакъв посетител, не от града. Той полюбопитства на какво се дължи неукротимата враждебност на Нед.
— Колко ли лош трябва да е бил този съсед, че още ти държи влага?
При нормални обстоятелства Нед сигурно щеше да се престори, че не го е чул. За него туристите бяха по-ненужни и от солените бисквити.
Барът предлагаше безплатни солети за мезе, защото бяха евтини. Нед обаче предпочиташе да поддържа жаждата си с добре осолени фъстъци. От време на време, за да получи бакшиш, барманът Били Уайлс го черпеше с по някое пакетче, но в повечето случаи Нед трябваше да си плаща за тях. Това го дразнеше или защото не можеше да схване икономическата реалност на това да държиш бар, или защото обичаше да се дразни — последното май беше по-вярно.
Макар че главата му приличаше на топка за скуош, а раменете му бяха едри и закръглени като на сумист, Нед беше атлет само в кръчмарските диалози и в сръднята, доколкото те можеха да се нарекат „спорт“. В тези дисциплини той беше на олимпийско ниво.
Когато темата беше покойният Хенри Фридъл, Нед ставаше толкова словоохотлив с пришълците, колкото и с кореняците от Винярд Хилс. А щом единственият друг посетител беше странник, за Нед мълчанието беше по-неуместно дори от разговор с „чуждоземния дявол“.
Били не беше от разговорливите, не принадлежеше към категорията бармани, за които барът е сцена за изява. Той предпочиташе да слуша.
Нед се обърна към пришълеца:
— Хенри Фридъл беше свиня.
Странникът имаше черна като въглен коса, леко прошарена по слепоочията, насмешливо блестящи сиви очи и плътен глас.
— Доста обидна дума.
— Знаеш ли какво направи това извратено животно? Опита се да се изпикае от покрива на къщата си върху прозорците на трапезарията ми.
Били Уайлс продължи да бърше бара, без да вдигне очи към туриста. Беше чувал историята многократно и познаваше всички възможни реакции на слушателите.
— Свинята Фридъл решил, че височината ще помогне на струята да стигне по-далеч — обясни Нед.
— Той инженер по аеронавтика ли беше? — попита странникът.
— Университетски преподавател по съвременна литература.
— Май тези четива са го докарали до самоубийство — отбеляза туристът и Били реши, че е по-интересен, отколкото му се беше видял отначало.
— Не, не — възрази Нед нетърпеливо. — Той падна без да иска.
— Пиян ли беше?
— Защо да е бил пиян? — учуди се Нед.
Странникът сви рамене.
— Иначе защо ще се качи на покрива да уринира върху прозорците ти?
— Защото не беше с всичкия си — отвърна Нед и чукна с пръст по празната си чаша, за да даде да се разбере, че иска още.
Били му наточи „Будвайзер“ и каза:
— Хенри Фридъл искаше да си отмъсти.
Туристът се отдаде на мълчалив диалог с питието си, след което се обърна към Нед Пиърсол:
— Да си отмъсти? Значи ти пръв си уринирал по прозорците на Фридъл?
— Въобще не беше същото — тросна се Нед. Това беше предупреждение към странника да не го съди.
— Нед не го направи от покрива си — обади се Били.
— Точно така. Аз отидох до къщата му открито, като мъж, застанах на поляната и се прицелих в прозорците на трапезарията му.
— Хенри и жена му вечеряли по това време — поясни Били.
Преди туристът да успее да изрази отвращението си от това, че натрапникът е избрал точно този момент да се изпикае, Нед вметна:
— Ядяха яребица, по дяволите!
— Полял си им прозорците, защото са ядели яребица?
Нед се запени от гняв.
— Разбира се, че не. Да не съм луд! — Той завъртя очи към Били.
Били вдигна вежди, сякаш искаше да каже „Какво може да се очаква от един турист?“
— Просто се опитвам да обясня колко бяха претенциозни — уточни Нед. — Вечно ядяха яребица, охлюви или салата от цвекло.
— Скапани позьори — каза туристът с такъв лек оттенък на присмех, че Нед Пиърсол не го долови, за разлика от Били.
— Точно така — потвърди Нед. — Хенри Фридъл караше ягуар, а колата на жена му, колкото и невероятно да звучи, беше правена в Швеция.
— Детройт не е достатъчно изискан за тях — заключи туристът.
— Точно така. Трябва да те гони як снобизъм, за да домъкнеш кола чак от Швеция.
— Басирам се, че са били познавачи на вината — подхвърли туристът.
— И питаш! Да не са ти познати?
— Познавам този тип хора. Имаха много книги, нали?
— Уцели — заяви Нед. — Седяха на предната тераса, миришеха си виното и четяха книги.
— Пред очите на всички, представи си. Но щом не си им опикал прозорците, защото са сноби, тогава защо?
— По хиляди причини — увери го Нед. — Случаят с вонящия скункс. С тора за трева. С умрелите петунии.
— И с градинското джудже — добави Били, докато плакнеше чашите.
— Градинското джудже беше последната капка, която преля чашата — потвърди Нед.
— Разбирам, че човек може да бъде докаран до агресивно уриниране при вида на розови пластмасови фламингота — заяви туристът, — пък от джудже…
При спомена за оскърблението Нед се намръщи.
— Ариадна направи лицето на джуджето като моето.
— Коя е тази Ариадна?
— Жената на Хенри Фридъл. Чувал ли си по-претенциозно име?
— Фамилията Фридъл го прави по-земно.
— Тя беше преподавател по изобразително изкуство в същия университет. Направи скулптура на джуджето, после калъп, накрая го изля от бетон и го боядиса.
— За някои е чест да заимстват образа им за статуя.
Бирената пяна по горната устна на Нед му придаваше вид на обзет от бяс.
— Статуята беше на джудже бе, човек! Джудже-пияница. Носът му беше червен като ябълка, държеше в ръце шишета от бира.
— А дюкянът му беше разкопчан — добави Били.
— Много ти благодаря, че ми напомни — измърмори Нед. — На всичкото отгоре от дюкяна му висяха главата и шията на умряла гъска.
— Какво богато въображение — отбеляза туристът.
— Отначало въобще не схванах смисъла…
— Символизъм. Метафора.
— Да, да, накрая загрях. Всеки, който видеше джуджето, се пукаше от смях за моя сметка.
— За това не им трябва да видят джуджето — рече туристът.
Нед изтълкува репликата, както му изнасяше.
— Правилно. Стигаше им само да чуят за него, за да се скъсат от смях. Тогава взех един чук и натроших джуджето на парчета.
— И те те дадоха под съд?
— По-лошо. Сложиха нов. Ариадна очакваше, че ще строша първия, и изля и боядиса още един.
— А аз си мислех, че във винарския край животът тече кротко.
— После ми казаха — продължи Нед, — че ако строша и втория, ще сложат трети, а освен това ще направят още много и ще ги продават за жълти стотинки на всеки, който поиска да си има джудже с образа на Нед Пиърсол.
— Звучи като блъф — каза туристът. — Кой би купил такова нещо?
— Десетки — увери го Били.
— Трудно се живее в тоя град, откакто от Сан Франциско взе да приижда тая сган, дето си пада по пастет и сирене бри — рече нацупено Нед.
— Та понеже не посмя да потрошиш второто джудже, взе, че им опика прозорците.
— Точно така. Но не действах прибързано. Мислих цяла седмица и чак тогава ги полях.
— След което Хенри Фридъл се качи на покрива си с пълен мехур да търси справедливост.
— Да, само че изчака да дойде рожденият ден на майка ми.
— Непростимо — отсъди Били.
— Мафията напада ли невинни членове на семейството? — попита гневно Нед.
Въпросът беше реторичен, но Били отговори, за да изкара бакшиш:
— Не, мафията си има достойнство.
— А в речниците на разните му професори тази дума въобще не съществува — рече Нед. — Мама беше на седемдесет и шест тогава. Можеше да получи разрив на сърцето.
— Значи, докато се опитвал да опикае прозорците ти, Фридъл паднал от покрива върху джуджето с образа на Нед Пиърсол и си счупил врата. Каква ирония! — възкликна туристът.
— Не знам за иронията, но определено беше кеф — поправи го Нед.
— Кажи му какво казала майка ти — подкани го Били.
Нед отпи глътка бира и рече:
— Мама каза: „Хвала на Бога, сине, ето че има Господ.“
Туристът помисли малко и заключи:
— Майка ти трябва да е била много религиозна жена.
— Отначало не беше, но на седемдесет и две хвана пневмония.
— Много е удобно да имаш бог в такъв момент.
— Тя реши, че ако Бог съществува, сигурно ще я спаси. Ако не съществува, значи, няма какво да губи освен малко пропиляно време за молитва.
— Времето е най-ценното ни притежание — отбеляза туристът.
— Вярно е — съгласи се Нед, — но мама не изхаби много време, защото се молеше главно докато гледаше телевизия.
— Каква вдъхновяваща история — каза туристът и си поръча бира.
Били отвори една претенциозна бутилка „Хайнекен“, извади чиста, охладена чаша и прошепна:
— Тази е за сметка на заведението.
— О, много мило, благодаря. Мислех си, че си много мълчалив и тих за барман, но сега май разбирам защо.
От отдалеченото си укрепление в другия край на бара Нед Пиърсол вдигна тост.
— За Ариадна. Мир на праха й.
Вероятно противно на волята си, туристът се включи отново в разговора.
— Нима трагедията с джуджето се повтори?
— Рак. Две години след като Хенри падна от покрива. Много жалко, че си отиде.
Наливайки новата бира по стената на наклонената чаша, странникът каза:
— Смъртта ни помага да се издигнем над дребните дрязги.
— Ужасно ми липсва. Имаше страхотни цици и невинаги носеше сутиен.
Туристът потрепна нервно.
— Работеше в градината — унесе се Нед в спомени, — или разхождаше кучето, а ония ми ти бомби подскачаха и се люшкаха така апетитно, че дъхът ти спираше.
Туристът хвърли поглед към огледалото зад бара, навярно за да провери дали отвращението беше изписано на лицето му.
— Били — подвикна Нед, — кажи, че тя имаше най-фантастичните цици на света.
— Така беше — съгласи се Били.
Нед се смъкна от стола и на път към тоалетната спря за момент при туриста.
— Дори когато ракът я стопи, ония ми ти цицки не се смалиха. Колкото повече измършавяваше, толкова по-големи изглеждаха те. Беше секси почти до самия си край. Непрежалима загуба, нали, Били?
— Непрежалима загуба — повтори Били след Нед, който продължи по пътя към тоалетната.
Последва мълчание, което бе нарушено от туриста.
— Интересен човек си ти, Били Барман.
— Аз ли? Никога не съм поливал ничии прозорци.
— Приличаш на гъба — попиваш всичко.
Били взе една кърпа и започна да лъска измитите и изсушени бирени чаши.
— Но в същото време си твърд като камък; стиснат ли те, не пускаш нищо — продължи туристът.
Били продължи да лъска чашите.
Сивите очи засвяткаха още по-развеселено.
— Ти си човек с философия, което е рядкост в наши дни. Повечето хора днес не знаят кои са, в какво вярват и защо.
Били познаваше този тип кръчмарски брътвежи, макар да не ги чуваше често. В сравнение с високопарното дрънкане на Нед Пиърсол тези пиянски наблюдения можеха да звучат ерудирано, но си бяха чисто и просто психоанализа, продиктувана от алкохола.
Били се почувства разочарован. За момент странникът му се беше сторил по-различен от обичайните задници, които загряваха тапицерията на столовете край бара.
Той се усмихна и поклати глава.
— Философия. Много ме надценяваш.
Туристът отпива мълчаливо от бирата.
Въпреки намерението си да не говори повече Били продължи:
— Сниши се и не се обаждай, не усложнявай нещата и не очаквай много, радвай се на това, което имаш.
Странникът се усмихна.
— Не се оставяй да зависиш от никого и нищо, стой настрана и остави светът да върви по дяволите, ако иска.
— Може би — отстъпи Били.
— Не е баш Платон — рече туристът, — но си е философия.
— Ти имаш ли си своя? — попита Били.
— В този момент вярвам, че животът ми би бил по-хубав и по-смислен, ако ми се размине по-нататъшният разговор с Нед.
— Това не е философия — възрази Били. — Това е факт.
В четири и десет Айви Елджин пристигна на работа. Тя беше добра сервитьорка и несравним обект на страстни желания.
Били я харесваше, но не я желаеше. Сред мъжете, които работеха или пиеха в бара, той единствен не изпитваше сексуално привличане към нея.
Айви имаше коса с оттенък на махагон, ясни очи с цвета на бренди и фигура, каквато Хю Хефнър търсеше цял живот. Макар че беше на двадесет и четири, тя не съзнаваше, че въплъщава върховната мъжка мечта. Никога не се държеше изкусително. Понякога флиртуваше по малко, но съвсем невинно. На фона на благоприличното й поведение красотата й действаше така еротично, че беше достатъчно само да се усмихне, за да стопи калта в ушите на всеки средностатистически мъж.
— Здравей, Били — поздрави Айви, като отиде направо към бара. — Видях умрял опосум на „Олд мил роуд“, на около половин километър от „Корнел лейн“.
— Естествена смърт или убит на пътя? — попита той.
— Убит на пътя.
— Какво значи това според теб?
— Засега нищо конкретно — каза тя и му подаде чантата си, за да я прибере зад бара. — Това е първият труп, който виждам от седмица, така че зависи какво още ще се появи, ако нещо изобщо се появи.
Айви вярваше, че е надарена с таланта на древноримска гадателка, способна да предвиди бъдещето по вътрешностите на жертвено животно. Макар и почитани, дори боготворени от римляните, изкуството на древните гадателки едва ли им беше донесло много покани за забавления.
Айви обаче не поставяше гадаенето в центъра на живота си и рядко говореше с клиентите за това. А и въобще не беше склонна да се рови в животински вътрешности — беше прекалено гнуслива за древноримска гадателка. Вместо това тя търсеше смисъл в това какво животно бе убито, в обстоятелствата, съпътстващи откриването му, в разположението му спрямо посоките на света и в други мистериозни аспекти на състоянието му.
Предсказанията й рядко се сбъдваха, но Айви не се отказваше.
— Каквото и да излезе — каза тя на Били, докато вземаше тефтер за поръчки и молив, — едно е сигурно: не е на добро. Умрял опосум никога не е добра поличба.
— И аз съм го забелязал.
— Особено ако носът му сочи на север, а опашката — на изток.
Скоро след пристигането на Айви се заточиха ожаднели мъже, сякаш тя беше мираж на оазис, който те бяха търсили цял ден. Малцина сядаха на бара, повечето я караха да тича от маса на маса. Макар че клиентите бяха хора средна ръка, които нямаха излишни пари за харчене, Айви събираше от бакшиши повече, отколкото би спечелила, ако имаше докторска степен по икономика.
Час по-късно, в пет, започна смяната на Шърли Трублъд, втората сервитьорка за вечерта. Шърли бе петдесет и шест годишна, солидна дама, ухаеща на жасминов парфюм, която също си имаше поклонници. Някои мъже по кръчмите се нуждаеха от майчинско отношение. Както и някои жени.
Бен Върнън, готвачът от дневната смяна, който приготвяше аламинутите, си тръгна, а на негово място дойде вечерният готвач, Рамон Падило. Барът предлагаше само бърза закуска: чийзбургери, пържени картофки, препечени пикантни пилешки крилца, мексикански царевични питки…
Рамон беше установил, че когато на смяна е Айви Елджин, поръчките на пикантни храни се увеличаваха. Мъжката част от клиентелата избираше ястия с лют доматен сос и искаше да добавят червени люти чушки в сандвичите.
— Мисля — сподели веднъж Рамон с Били, — че подсъзнателно те трупат огън в тестисите си, за да са готови, ако тя вземе да ги сваля.
— Никой в това заведение няма шанс за успех с Айви.
— Знае ли човек — сведе поглед Рамон.
— Да не искаш да кажеш, че и ти наблягаш на чушките?
— Чак ми изгоря стомахът от киселини — отвърна Рамон. — Ама съм готов.
Заедно с Рамон се появи и барманът за вечерта, Стийв Зилис, който се застъпваше с Били за час. Той беше на двайсет и четири, с десет години по-млад от Били, но с двайсет по-незрял.
За Стийв върхът на изискания хумор беше кой да е куплет, достатъчно нецензурен, за да накара врели и кипели мъже да се изчервят. Той умееше да връзва на възел с езика си вишневи дръжки, да вкарва фъстъци в дясната си ноздра и после да ги изстрелва право в определената за целта чаша, както и да изкарва цигарен дим от дясното си ухо.
— Как върви, мой човек?
— Още един час и животът пак започва — рече Били.
— Животът е тук — възрази Стийв. — Това е центърът на действието.
Трагичното при Стийв Зилис беше, че говореше сериозно. За него този обикновен бар беше бляскаво кабаре.
Той си сложи престилка, грабна три маслини от една купа, започна да жонглира със зашеметяваща скорост, а после ги пое в уста една по една. Когато двама пияни на бара изръкопляскаха, Стийв се разтопи така, все едно беше звезден тенор в опера „Метрополитън“, заслужил възторга на културна и посветена публика.
Независимо че присъствието на Стийв Зилис си беше наказание, последният час от смяната на Били мина бързо. В бара имаше достатъчно хора да създадат работа за двама бармани — следобедните посетители не бързаха да си тръгват, а вечерните прииждаха.
Били харесваше този преходен час, доколкото това беше възможно. Клиентите знаеха какво говорят и бяха много по-весели отколкото по-късно, когато алкохолът ги тласнеше към меланхолия.
Тъй като прозорците гледаха на изток, а слънцето преваляше на запад, стъклата бяха обагрени в мека дневна светлина. Осветлението придаваше меден блясък на сепаретата и на тъмночервената махагонова ламперия. Във въздуха се носеха уханията на дървен под, напоен с вкиснала бира, восък от свещи, чийзбургери и пържени кръгчета лук.
Въпреки това Били не харесваше заведението дотолкова, че да остане след смяната си, и си тръгна точно в седем. Ако беше Стийв Зилис, щеше да превърне излизането си в спектакъл. Вместо това той се изниза като призрак, изфирясващ от свърталището си.
Навън оставаха по-малко от два часа светлина от летния ден. Небето на изток беше електриковосиньо като в картините на Максфийлд Париш, а на запад, под слънцето, изглеждаше бледо.
Когато се приближи до своя Форд Експлорър, Били забеляза сгънато парче хартия, пъхнато под чистачката на предното стъкло откъм шофьора. Седнал зад волана, на отворена врата, той разгърна листчето, очаквайки да е реклама я за миене на коли, я за чистене по домовете. Вместо това видя следното ясно напечатано послание:
Ако не занесеш тази бележка в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия прелестна руса учителка някъде в окръг Напа.
Ако пък занесеш бележката в полицията, ще убия възрастна жена, която се занимава с благотворителност.
Имаш шест часа да решиш. Изборът е твой.
Светът се залюля под краката на Били, макар че в този момент той не го усети. Пропадането още не беше започнало, но предстоеше. Скоро.
Мики Маус получи куршум в гърлото. Деветмилиметровият пистолет даде още три бързи откоса и направи на парчета лицето на Доналд Дък.
Лани Олсен, стрелецът, живееше в края на напукана асфалтова уличка край каменист хълм, където грозде не би виряло. От дома му не се разкриваше гледка към легендарната долина Напа.
Непредставителността на квартала се компенсираше от хубави сенчести сливови дървета и високи брястове, чиято красота се подчертаваше от пъстри диви азалии. Освен това мястото беше уединено.
Най-близкият съсед живееше толкова далеч, че Лани би могъл да си устройва веселби по 24 часа в денонощието и никой нямаше да разбере. Не че Лани имаше някаква полза от това — той си лягаше в девет и половина. Веселбата, както Лани я разбираше, включваше каса бира, пържени картофи и покер. Местоположението на къщата обаче му даваше възможност да се упражнява в стрелба и той беше най-изкусният стрелец в отдела на шерифа.
Като малък беше искал да стане художник на анимационни филми. Имаше талант за това. Портретите на Мики Маус и Доналд Дък, закачени като мишени върху купата сено, бяха негово дело и достойни за филмче на „Дисни“.
Лани извади изпразнения пълнител и рече:
— Трябваше да дойдеш вчера — уцелих в главите дванадесет Бързоходеца един след друг, като нито един изстрел не попадна извън целта.
— Койотът страшно би се зарадвал. Стреляш ли по обикновени мишени?
— Че какво забавно има в това?!
— А по семейство Симпсън?
— И по Хоумър, и по Барт — по всичките, но не и по Мардж — отвърна Лани. — Никога по Мардж.
Лани сигурно щеше да се запише в Художествената академия, ако властният му баща Ейнсъл не беше решил синът му да стане служител на закона като него и неговия баща.
Майката на Лани, Пърл, го беше подкрепяла, доколкото й позволяваше здравето. Когато момчето стана на шестнадесет години, откриха, че Пърл страда от лимфом на Ходжкинс. Радио и химиотерапията изцедиха силите й. Дори в периодите, когато болестта беше под контрол, тя не можеше да се възстанови напълно. Лани се боеше, че баща му няма да се грижи както трябва за нея, и не се записа в Художествената академия. Започна работа в полицията и пое грижата за майка си.
Най-неочаквано Ейнсъл напусна този свят пръв. Спря шофьор за превишена скорост, а шофьорът го повали с 38-милиметров куршум от упор.
Понеже лимфомът я беше засегнал необичайно млада, Пърл живя с болестта учудващо дълго. Почина преди десет години, когато Лани беше на трийсет и шест. Все още не му беше късно да смени професията и да получи художествено образование, но инерцията се оказа по-силна от желанието му за нов живот.
Лани наследи къщата — красива постройка във Викториански стил, богато украсена с дървени елементи, опасана с веранда. Тъй като не бе отдаден на работата си и нямаше семейство, той имаше много свободно време за къщата и я поддържаше в образцов вид.
Лани пъхна нов пълнител в пистолета, а Били извади бележката от джоба си.
— Какво мислиш за това?
Лани се зае да чете и щом стрелбата затихна, косовете отново накацаха по високите клонове на близките брястове. Не реагира на съдържанието на бележката нито с намръщване, нито с усмивка, противно на очакванията на Били.
— Откъде я взе?
— Беше оставена под чистачката на стъклото на колата.
— Къде беше спрял?
— При бара.
— Имаше ли плик?
— Не.
— Видя ли някой да те наблюдава? Докато я вадеше изпод чистачката и я четеше…
— Нямаше никой.
— Какво мислиш за тази работа?
— Нали аз това те питах — напомни му Били.
— Дебелашка шега.
Втренчен в злокобните редове, Били отбеляза:
— И аз така помислих отначало, но после…
Лани пристъпи встрани и застана редом до новите купи слама, окичени с рисунки на Елмър Фъд и Бъгс Бъни в цял ръст.
— Но после си помисли „Ами ако не е така?“
— Ти не го ли мислиш?
— Разбира се, че го мисля. Всеки полицай си го мисли постоянно, иначе краят му настъпва прекалено рано. Или пък започва да стреля, когато не трябва.
Наскоро Лани беше ранил един войнствено настроен пияница, защото бе решил, че е въоръжен. Оказа се, че не е пистолет, а мобилен телефон.
— Но човек не може вечно да се съмнява — продължи той. — Трябва да се довери на инстинкта си. А той ти казва същото, което и моят. Номер е. Сещаш се кой ти го е погодил…
— Стийв Зилис — потвърди Били.
— Именно.
Лани зае поза за стрелба, като пренесе тежестта на тялото си върху десния крак, подгъна лявото коляно и стисна пистолета с две ръце. Пое дълбоко дъх и изстреля пет куршума в Елмър. Косовете се разхвърчаха към небето подобно на шрапнели.
Били отчете четири смъртоносни удара и една рана и рече:
— Работата е там, че… това не е в стила на Стийв, той не би могъл да го направи.
— Защо не?
— На него му дай да носи малък плондер в джоба си и да имитира пръдня, когато реши, че ще е смешно.
— Е, и?
Били сгъна бележката и я пъхна в джоба на ризата си.
— Номерът изглежда прекалено сложен за Стийв, прекалено… изтънчен.
— Стийв е толкова изтънчен, колкото и дрисъкът — съгласи се Лани.
Той отново зае поза за стрелба и изпразни втората половина на пълнителя по Бъгс, нанасяйки пет смъртоносни удара.
— А ако не е шега?
— Шега е.
— Ами ако не е?
— Откачените убийци си играят на такива игри само на кино. В живота те просто убиват жертвите си. За тях е важно чувството за власт, понякога и насилственият секс. Те не дразнят хората с гатанки.
Поляната бе обсипана с празни гилзи. Под превалящото на запад слънце месингът приличаше на кърваво злато.
Съмненията на Били явно не бяха разсеяни и Лани продължи:
— Да допуснем, че заплахата е сериозна, макар че не е — каква информация ни дава бележката?
— Руси учителки, възрастни жени.
— Някъде в окръг Напа.
— Да.
— Окръгът не е Сан Франциско — отбеляза Лани, — но не е и пустиня. Има много градове с много хора. Отделът на шерифа и всички полицаи в окръга, взети заедно, няма да стигнат, за да проверят навсякъде.
— Не е необходимо да се проверяват всички. Имаме описание на жертвите — прелестна руса учителка.
— Това е субективно. За теб някоя руса учителка може да е прелестна, а за мен да е вещица.
— Не знаех, че имаш такива високи стандарти по отношение на жените.
— Взискателен съм — усмихна се Лани.
— Имаме и възрастна жена, която се занимава с благотворителност.
Лани пъхна трети пълнител в пистолета и заяви:
— Много възрастни жени се занимават с благотворителност. Тяхното поколение е възпитано в любов към ближния.
— Значи няма нищо да направиш?
— Какво искаш да направя?
Били не знаеше какво да предложи и само отбеляза:
— Мисля, че трябва да се направи нещо.
— Работата на полицията е да действа в отговор на престъпленията, а не превантивно.
— Значи, той трябва първо да убие някого.
— Никого няма да убие.
— Казва, че ще убие — настоя Били.
— Това е номер. Стийв Зилис най-сетне е надраснал шегите с пръскалки и пластмасови фъшкии.
— Може би си прав — кимна Били.
— Прав съм, разбира се. — Лани посочи към останалите цветни фигури по купите слама. — Преди здрачът да ми развали мерника, искам да избия героите от „Шрек“.
— Филмите бяха хубави.
— Аз не съм филмов критик — отсече Лани нетърпеливо, — а човек, който иска да се позабавлява и да усъвършенства работните си умения.
— Добре, добре, тръгвам си. Ще се видим в петък за покер.
— Донеси нещо — подкани го Лани.
— Какво?
— Хосе ще донесе свинско с ориз. Лерой обеща 5 вида салца и чипс. Защо не направиш от онова тамале?
Били потръпна, докато го слушаше.
— Все едно сме стари моми, които планират шивашка седянка.
— Може да сме жалки, но поне сме още живи.
— Откъде си сигурен?
— Ако бях умрял и ме бяха пратили в ада, нямаше да ми позволят удоволствието да рисувам. А това тук няма начин да е раят.
Докато Били стигне до колата си на паркинга, Лани Олсен беше започнал стрелбата по Шрек, Фиона, Магарето и приятелите им.
Небето на изток беше с цвета на сапфир. На запад синьото избледняваше, а под него се показваше златистожълто с намек за теракотено червено отдолу.
Под удължаващите се сенки на настъпващия здрач Били застана до мощния си автомобил и за момент погледна Лани, който се упражняваше в стрелба, опитвайки се за хиляден път да убие неосъществената си мечта да стане художник-аниматор.
Дори и омагьосана принцеса, спяща от години в кулата на някой замък в очакване на принц, който да я събуди с целувка, не би изглеждала по-прекрасна от Барбара Мендел, която лежеше в „Шепнещите борове“.
Под милувката на осветлението русата й коса, разпиляна по възглавницата, блестеше като разтопено злато, излято от котела на леяр. Били Уайлс стоеше до леглото й и си мислеше, че дори и порцелановите кукли нямат такова бледо и съвършено лице като нейното. Кожата й изглеждаше полупрозрачна, сякаш светлината проникваше под повърхността и озаряваше лицето й отвътре.
Ала ако повдигнеше тънката завивка и чаршафа, щеше да види една унизителна гледка, нетипична за спящите принцеси. В корема й бе вкарана хирургически чревна сонда. Лекарят беше предписал бавно, непрекъснато хранене. Помпата на системата бръмчеше тихичко и вкарваше безкрайния обяд.
Беше в кома от почти четири години. Нейната кома не беше от най-дълбоките. Понякога тя се прозяваше, въздишаше, вдигаше ръка към лицето си, към шията си, към гърдите си. От време на време дори говореше, макар да казваше само по няколко загадъчни думи, адресирани не към някого от присъстващите, а към някакво призрачно творение на мозъка. Дори когато говореше или мърдаше ръката си, тя не възприемаше нищо от околния свят. Беше в безсъзнание и не реагираше на външни дразнители.
В момента лежеше неподвижно, челото й беше гладко като мляко във ведро, очите й не помръдваха под клепачите, устните й бяха леко отворени. Дори и призрак не би могъл да диша по-безшумно.
Били извади от джоба на якето си тефтерче, за което беше закачена малка химикалка. Сложи тефтерчето на нощното шкафче.
Стаята бе просто обзаведена — болнично легло, нощно шкафче, стол. Преди много време Били беше добавил висок стол за бар, за да вижда по-добре Барбара. Санаториумът „Шепнещите борове“ предлагаше добри грижи, но обстановката беше спартанска. Половината от пациентите се възстановяваха, другата половина просто ги държаха там „на склад“.
Седнал на високия стол до леглото, Били й разказа как е минал денят му. Първо й описа изгрева, а накрая — мишените с образи на анимационни герои на Лани. Макар че тя никога не реагираше на думите му, Били подозираше, че иззад непристъпната си крепост Барбара го чуваше. Той имаше нужда да вярва, че присъствието му, гласът му, любовта му й действаха успокояващо.
Когато вече нямаше какво да каже, Били продължаваше да я гледа. Невинаги я виждаше такава, каквато беше сега. Виждаше я каквато беше преди — пълна с живот, жизнерадостна — и каквато би могла да бъде днес, ако съдбата не бе така жестока.
След известно време той извади сгънатата бележка от джоба на ризата си и я прочете отново. Тъкмо беше свършил, когато Барбара промълви няколко думи, чийто смисъл сякаш се появи по-бързо от звуците: „Искам да знам какво казва…“
Били се надигна от стола като наелектризиран. Наведе се над преградата на леглото, за да я види по-отблизо.
Откакто бе изпаднала в кома, тя никога не бе казвала нещо, което да има връзка с неговите думи или действия по време на посещенията му.
— Барбара?
Тя продължи да лежи неподвижно, със затворени очи и открехнати устни, проявявайки толкова признаци на живот, колкото оплакван мъртвец в катафалка.
— Чуваш ли ме?
Били докосна лицето й с треперещи пръсти. Тя не реагира.
Макар че вече й беше казал какво пише в бележката, за всеки случай той й я прочете още веднъж. Когато свърши, тя не реагира. Били повтори името й, но Барбара не се отзова.
Той седна отново на високия стол и взе тефтерчето от нощното шкафче. Записа с малката химикалка петте й думи и датата, на която ги беше произнесла. Водеше такъв дневник за всяка година от неестествения й сън. Макар че всеки от тях имаше само сто малки странички, нито един не беше изписан, защото тя не говореше при всяко посещение, дори не при повечето.
Искам да знам какво казва.
След като добави датата на това необичайно завършено изказване, той започна да прелиства предишните страници и да препрочита някои от думите й.
кротките не могат да простят
момчета с лица на булдози
моят бебешки брътвеж
авторитетът на надгробната му плоча
патладжани, пъстърва, праскови, призма
сезон на мрака
нахлува насам
мощно надигане
всичко изчезва мигновено
двайсет и три, двайсет и три
Нямаше никакъв смисъл, дори намек за такъв.
От време на време, през няколко седмици или месеци, тя се усмихваше леко. На два пъти дори тихо се бе разсмяла. Имаше случаи обаче, когато прошепнатите й думи го тревожеха или направо го смразяваха.
разкъсан, натъртен, задъхан, окървавен
кръв и стрелба
брадви, ножове, щикове
кървясали очи, кръвнишки погледи
Тонът на тези стряскащи послания не беше тревожен, тя ги изговаряше тихо по същия безучастен начин, както и другите. Въпреки това Били се разстройваше. Притесняваше го мисълта, че в дъното на комата си тя се намира на тъмно и страшно място, където се чувства пленница, заплашена и самотна.
Ето че челото й се сбърчи пак и Барбара проговори: „Морето…“
Той го записа и тя добави: „Какво точно…“
Стаята потъна в още по-дълбока тишина, сякаш безброй призраци от плътната атмосфера притиснаха въздушните течения, за да достигне шепотът й до Били.
Тя вдигна ръка към устните си сякаш за да усети материята на думите си. „Какво точно казва, отново и отново.“
Това беше най-смисленото нещо, което бе изричала по време на комата, и един от редките случаи, когато бе говорила толкова дълго в рамките на едно посещение.
— Барбара?
— Искам да знам какво казва… морето.
Тя отпусна ръка на гърдите си. Челото й се изглади. Очите й, които се движеха под клепачите, докато говореше, отново станаха неподвижни.
Били остана с химикалката в ръка, готов да записва, но Барбара беше безмълвна като стаята. Тишината и неподвижността ставаха все по-дълбоки и накрая той реши, че трябва да си върви, или щеше да го сполети съдбата на праисторическа муха, застинала в кехлибара.
Тя щеше да лежи в мълчание с часове, с дни или завинаги.
Той я целуна, но не по устата. Това би било кощунство. Бузата й беше мека и хладна на допир.
Тя изпадна в кома преди три години, десет месеца и четири дни, само месец след като бе приела годежен пръстен от Били.
Били не живееше в такова уединение, на каквото се радваше Лани, но домът му се простираше върху площ от четири декара, оградени с елши и хималайски кедри. Къщите на уличката му бяха малобройни.
Били не познаваше съседите си. Навярно нямаше да ги познава, дори да живееха по-близо. Беше благодарен, че не се интересуват от него.
Първият собственик на къщата и архитектът явно бяха постигнали съгласие да построят нещо средно между бунгало и луксозна едноетажна вила. Силуетът напомняше бунгало. Кедровата обшивка, посребрена от атмосферните условия, както и предната веранда с грубо издяланите стълбове, подпиращи покрива, бяха типични за вила.
За разлика от повечето къщи в смесен стил, тази изглеждаше уютна. Стъклата на прозорците бяха релефни, от малки ромбовидни елементи, типични за вилни сгради, и щом светнеха лампите, заблестяваха като бижута. През деня ветропоказателят с форма на скачащ елен се въртеше на покрива с ленива грация дори при силни пориви на вятъра.
Зад къщата имаше самостоятелен гараж, в който се помещаваше дърводелската му работилница.
Били паркира колата, затвори голямата врата зад нея и се отправи през задния двор към къщата. В този момент от покрива на гаража избуха кукумявка.
Други кукумявки не се обадиха, ала на Били му се стори, че чува цвърченето на мишки, и почти почувства как те треперят в храсталака и копнеят за високата трева отвъд двора.
Усещаше мозъка си като блато, а мислите — като кал. Той спря и пое дълбоко въздух, напоен с аромата на корите и игличките на хималайските кедри. Острата миризма избистри главата му. Яснотата на мисълта не се оказа приятна. Той рядко пиеше, но сега му се дощя бира, че и нещо по-силно.
Звездите го гледаха строго. Макар да светеха ярко в безоблачното небе, светлината им бе сурова. Нито дъските на стъпалата, нито на верандата изскърцаха под краката му. Разполагаше с предостатъчно време да поддържа къщата в идеален ред.
Беше изхвърлил старите кухненски шкафове и беше направил нови от черешово дърво с тъмни петна. Пода, шкафовете и плотовете им бе покрил с черни гранитни плочи. Семпло и изчистено. Бе възнамерявал да декорира цялата къща в този стил, но после загуби желание.
Наля си една студена бира „Гинес“ и добави към нея уиски. В редките случаи, когато седнеше да пие, искаше питието да е гъсто и силно.
Зае се да си направи сандвич с пастърма и в този момент телефонът иззвъня.
— Ало?
Отговор не последва дори след второто „Ало“ на Били. В друг случай той би помислил, че линията е прекъснала. Но не и тази вечер.
Били продължи да слуша и измъкна от джоба си листчето с напечатания текст. Разгъна го и го изглади върху черната гранитна повърхност на шкафа.
Линията бе глуха като звънче без език, без никакви смущения. Не се чуваше и шум от вдишване или издишване, сякаш човекът отсреща беше умрял и приключил завинаги с дишането.
Шегаджия или убиец, той явно целеше да подразни и уплаши слушателя си. Били не му направи удоволствието да изрече „Ало“ за трети път. Те слушаха взаимното си мълчание, сякаш можеха да разберат нещо от нищото. След около минута Били започна да се чуди дали не си въобразява, че от другата страна въобще има някой.
Ако отсреща наистина стоеше авторът на бележката, би било грешка да затвори пръв. Щеше да изглежда като знак на страх или поне слабост.
Животът го беше научил на търпение. И понеже не беше горделив, не се притесняваше, че може да изглежда глупав. Затова продължи да чака.
Когато човекът от другата страна затвори, прекъсването на връзката се чу ясно, което значеше, че от другата страна наистина бе имало някой. Сега телефонът даваше свободно.
Били обходи четирите стаи и банята, спусна щорите на всички прозорци и едва тогава се залови отново със сандвича. Седна на масата в кухнята и започна да яде. Хапна и две кисели краставички и изпи още една бира, този път без уиски.
Били нямаше телевизор. Забавните програми го отегчаваха, а новини не му трябваха. Единствената му компания по време на вечеря бяха собствените му мисли. Не му трябваше много време да довърши сандвича.
Една от стените в хола беше покрита с книги от пода до тавана. През по-голямата част от живота си Били бе страстен читател. Загуби интерес към четенето преди три години, десет месеца и четири дни. Общата любов към книгите, към литературата от всякакви жанрове ги беше сближила с Барбара.
На една от етажерките стоеше колекция от произведения на Дикенс. Барбара му ги беше подарила за Коледа — тя беше запален почитател на Дикенс. Сега обаче той имаше нужда да се занимава с нещо. Не го свърташе да седне и да чете. Чувстваше се уязвим.
Освен това някои книги съдържаха смущаващи идеи. Караха го да мисли за неща, които предпочиташе да забрави, и макар мислите му да ставаха непоносими, той не можеше да ги отпъди.
Декоративният таван в хола беше резултат от нуждата му да се занимава с нещо. Около всеки панел имаше корниз със зъборез. В средата на панелите се виждаха букети от стилизирани акантови листа, ръчно издялани от бял дъб и боядисани в тон с махагона. Стилът на този таван не подхождаше нито на вила, нито на бунгало. Ала на Били му беше все едно. Беше си осигурил работа за месеци.
Таванът в кабинета му беше дори още по-щедро украсен от този в хола.
Той обърна гръб на бюрото си, откъдето неизползваният компютър го гледаше присмехулно. Предпочете да седне пред тезгяха с инструментите за дърворезба. И тук беше отрупано с блокчета от бял дъб, които ухаеха приятно на дърво. Щеше да ги използва за украса на тавана в спалнята, който в момента беше само гол гипс.
На масата имаше CD-плейър с две малки тонколони. Беше зареден с креолска музика. Били го включи.
Захвана се да дялка и спря едва когато го заболяха ръцете и погледът му се премрежи. Тогава изключи музиката и си легна.
Лежеше по гръб в мрака, загледан в тавана, който не можеше да види, и чакаше очите му да се затворят. Чакаше и чакаше. От покрива се чу шум. Нещо дращеше по кедровата обшивка. Кукумявката, разбира се. Кукумявката не избуха. Може би беше миеща мечка. Или нещо друго.
Погледна часовника на нощното шкафче. Двайсет минути след полунощ.
Имаш шест часа да решиш. Изборът е твой.
Всичко щеше да е наред на сутринта. Сутринта винаги всичко е наред. Е, не съвсем наред, но достатъчно добре, за да има смисъл да се упорства.
Искам да знам какво казва. Морето. Какво точно казва, отново и отново.
На няколко пъти той затвори очи, но това не помагаше. Те трябваше да се затворят сами, за да дойде сънят. Докато гледаше часовника, числото 00:59 се смени с 1:00. Беше намерил бележката под чистачката на предното стъкло в 7 вечерта. Оттогава бяха минали шест часа.
Някой беше убит. Или не беше. Със сигурност не беше. Под звуците на драскащите нокти на кукумявката, ако наистина беше кукумявка, той се отпусна и заспа.
Барът нямаше специално име, беше просто БАРЪТ. Така пишеше и върху табелата на стълба, там, където щатската магистрала се отклоняваше към оградения с брястове паркинг.
Собственикът се казваше Джеки О’Хара. Той беше пълен и луничав, добър човек, приятел или почетен роднина на всички. Джеки нямаше никакво желание да сложи името си на табелата.
Като момче беше мечтал да стане свещеник. Искаше да помага на хората, да им покаже пътя към бога. Времето го беше научило, че не е достатъчно силен да овладее човешките си страсти. Още на младини беше осъзнал, че може да се окаже лош свещеник, което не отговаряше на мечтите му.
За него беше въпрос на чест да се занимава с почтена търговия в приятелска атмосфера, но смяташе, че ако нарече бара със собственото си име, суетата ще помрачи задоволството от постиженията му.
Според Били Уайлс от Джеки би излязъл добър свещеник. Всеки човек си има слабости, над които е трудно да надделее, но малцина притежаваха смирение и благост и осъзнаваха ограниченията си.
„Лозата“, „Под сенчестия бряст“, „На свещи“, „Крайпътната механа“… Клиентите се надпреварваха да измислят име на заведението. Джеки считаше предложенията им за тромави, неподходящи или префърцунени.
Когато пристигна в 10:45 във вторник, петнайсет минути преди отварянето на бара, Били видя единствено колите на Джеки и Бен Върнън на паркинга. Бен беше дневният готвач.
Застанал до своя форд, Били се загледа в гъсто наредените ниски хълмове в далечината, от отсрещната страна на пътя. Някои от тях тъмнееха от разораната за изкопни работи пръст, а други светлееха с цвета на изгорялата под лятното слънце трева.
Международната корпорация „Пиърлес пропъртиз“ строеше курортен комплекс от световна величина върху площ от 3600 декара, който щеше да се казва „Лозите“. Освен хотел с игрище за голф, три басейна, тенис клуб и други места за забавления, проектът включваше и 190 курортни резиденции на стойност милиони долари, за продан на онези, които приемаха на сериозно почивката си. Основите бяха излети рано през пролетта. Стените растяха.
Значително по-близо от царствените строежи на по-високите хълмове, на поляна на около трийсетина метра от пътя се издигаше почти завършено импозантно произведение на изкуството. То беше с дължина 45 и височина 20 метра, триизмерно, направено от дърво, боядисано в сиво с черни светлосенки. Бе в стил „Арт деко“ и представляваше стилизиран образ на мощна машина, подобна на локомотив. Имаше и огромни зъбчати колела, странна арматура и чудати механични чаркове, които нямаха нищо общо с влаковете.
В лявата част на сектора, приличен на локомотив, стоеше гигантска стилизирана фигура на мъж в работно облекло. Тялото му беше наклонено от ляво на дясно, сякаш приведено срещу порива на силен вятър. Изглеждаше, сякаш е заклещен от машината, ръцете му панически и настойчиво бутаха едно от огромните колела, все едно ако спреше за миг, щеше загуби синхрон и да бъде разкъсан на парчета. Никоя от движещите се части на макета още не работеше, но въпреки това той внушаваше движение, бързина.
Творението беше проектирано и построено по поръчка от известен творец, който се наричаше просто Валис, и шестнайсет негови помощници. Замислено бе като символ на шеметния темп на съвременния живот, на индивида, който изнемогва под обществения натиск.
В деня на откриването на курорта Валис щеше собственоръчно да запали и изгори произведението си, като израз на освобождението, което предлагаше комплексът, от лудешката забързаност на живота.
Повечето местни жители на Винярд Хилс и околностите се присмиваха на макета и с ирония го наричаха изкуство.
Били харесваше грамадата, но не виждаше смисъл в изгарянето й.
Същият творец веднъж беше завързал двайсет хиляди пълни с хелий червени балона за перилата на мост в Австралия, който изглеждаше, сякаш виси от тях. По-късно, с помощта на дистанционно управление той беше спукал всичките наведнъж. На Били така и не му стана ясно къде е изкуството в тази работа или какъв е смисълът на спукването.
Макар да не бе изкуствовед, той не считаше макета нито за кич, нито за изкусно произведение. Да го изгорят за него беше също толкова безумно, колкото ако някой музей решеше да изгори картините на Рембранд. Ала в съвременното общество имаше безброй неща, които го ужасяваха, така че такова незначително събитие не би нарушило съня му. И все пак той нямаше да дойде да наблюдава изгарянето.
Били влезе в бара. Въздухът вътре бе така пропит с ухания, че човек можеше да го вкуси. Бен Върнън готвеше мексиканска яхния.
Зад бара Джеки О’Хара правеше инвентаризация на питиетата.
— Били, видя ли специалното предаване по шести канал снощи?
— Не.
— Не си видял за летящите чинии и отвличанията от извънземни?
— Занимавах се с дърворезба и слушах креолска музика.
— Един разправяше, че го закарали на космически кораб, който обикалял около Земята.
— Нищо ново. Такива истории има много.
— Каза, че група извънземни му направили проктологичен преглед.
Били мина през портичката зад бара.
— Всички така казват.
— Знам, но не мога да го разбера — намръщи се Джеки. — Защо една извънземна, по-възвишена, хиляда пъти по-интелигентна от нас раса ще иска да измине трилиони километри през космоса, за да ни бърка в задниците? Що за перверзни създания са това?
— Ами в моя не са бъркали — увери го Били. — А се съмнявам, че са бъркали и в нечий друг.
— Онзи е много авторитетен. Писател е. Автор на доста други книги преди тази.
Били извади престилка от едно чекмедже, завърза я на кръста си и каза:
— Да публикуваш книги не те прави автоматично авторитет. И Хитлер е публикувал книги.
— Наистина ли? — удиви се Джеки.
— Да.
— Самият Хитлер?
— Същият.
— Будалкаш ме.
— Провери и ще видиш.
— И какво е писал — криминални романи, нещо такова?
— Нещо такова — отвърна Били.
— Този е писал научна фантастика.
— Нищо чудно.
— Научна фантастика — подчерта Джеки. — Предаването беше наистина потресаващо.
Вдигна малка бяла купичка от бара и възкликна възмутено:
— Сега какво, да му режа от заплатата ли на Стийв за похабената стока?
В купичката имаше между петнайсет и двайсет вишневи дръжки, всяка вързана на възел.
— На клиентите им е забавен — отвърна Били.
— Защото са били натряскани. Той се прави на веселяк, ама не е.
— Всеки разбира веселието посвоему.
— Искам да кажа, че се прави на непукист, ама не е.
— Аз съм го виждал само такъв — отбеляза Били.
— Питай Силия Рейнолдс.
— Коя е тя?
— Съседка на Стийв.
— Може да му има зъб — предположи Били. — Невинаги може да се вярва на приказките на съседи.
— Силия казва, че понякога изпада в бяс в задния двор.
— Как така — бяс?
— Ами побеснявал и насичал на парчета разни неща.
— Какви неща?
— Например кухненски стол.
— Чий стол?
— Негов си. Направил го на трески.
— И защо?
— Ругаел и се ядосвал, докато го сечал. Явно си е изливал гнева.
— Върху стола?
— Да. Сечал и дини с брадва.
— Може да обича дини — предположи Били.
— Не ги ядял. Просто ги насичал, докато станели на каша.
— И през цялото време ругаел?
— Точно така. Ругаел и ръмжал като животно. И няколко пъти си го излял на кукли.
— Какви кукли?
— Като тези по витрините на магазините.
— Манекени?
— Да. Удрял ги с брадва и огромен чук.
— И откъде е намерил манекени?
— Кой го знае.
— Не го вярвам.
— Говори със Силия. Тя ще ти каже.
— Тя питала ли е Стийв защо прави така?
— Не, страх я е.
— Ти вярваш ли й?
— Силия не лъже.
— Мислиш ли, че Стийв е опасен? — попита Били.
— Вероятно не, ама кой знае.
— Може би трябва да го уволниш.
Джеки повдигна вежди.
— Да, да, и после той да дойде тука с брадва, като ония, дето ги показват по новините.
— Не ми се вярва да е истина. И ти самият не го вярваш — помъчи се да го успокои Били.
— Вярвам го. Силия ходи на проповед три дни в седмицата.
— Джеки, ти обикновено се шегуваш със Стийв и не изглеждаш притеснен.
— Винаги си имам едно наум.
— Не съм забелязал.
— Имам си. Но не искам да бъда несправедлив към него.
— Несправедлив?
— Той е добър барман. Върши си работата. — По лицето на Джеки О’Хара се изписа срам, пълните му бузи почервеняха. — Не биваше да говоря така за него. Ама тия дръжки, заради тях се ядосах.
— Двайсет вишни — отбеляза Били. — Колко ли може да струват?
— Въпросът не е в парите, а в оня номер с езика, който е доста неприличен.
— Не съм чул някой да се оплаква. Много от клиентките дори страшно го харесват.
— Както и обратните — добави Джеки. — Не искам барът да се превръща в място за единаци — били те обратни, или не. Искам да е семеен бар.
— Вярваш ли, че има такова животно като семеен бар?
— Разбира се! — засегна се Джеки. Макар да беше безименен, барът не беше долнопробно заведение. — Че нали предлагаме детски порции пържени картофи и панирани кръгчета лук!
Преди Били да успее да отговори, влезе първият клиент за деня. Беше 11:04 часа. Искаше ранен обяд и си поръча „Блъди Мери“ със стрък целина.
Джеки и Били работеха заедно зад бара през обедните часове. Джеки сервираше, а Бен разпределяше порциите по чиниите.
Клиентелата беше по-многобройна от обикновено, защото във вторник предлагаха мексиканска кухня, но все пак по това време на деня не се нуждаеха от сервитьорка. Една трета от посетителите приемаха обяда си в течна форма, а втората трета се задоволяваха с фъстъци, кренвирши от буркан или безплатни солени бисквити.
Докато правеше коктейли и наливаше бира, Били Уайлс не можеше да се отърве от натрапчивото видение как Стийв Зилис сече ли, сече манекени…
Времето минаваше, а никой не съобщаваше за застреляна учителка или пребита възрастна филантропистка, така че Били се поотпусна. В затънтено кътче като Винярд Хилс, насред безметежното спокойствие на долината Напа, новината за брутално убийство би се разнесла много бързо. Явно са му погодили номер с бележката.
Следобедът мина бавно, в четири часа Айви Елджин дойде на работа. По петите й вървяха мъже, зажаднели до такава степен, че ако имаха опашки, щяха да ги въртят.
— Някакви трупове днес? — попита я Били и усети, че потреперва.
— Богомолка на задната ми веранда, точно на прага — отвърна Айви.
— Какво мислиш, че означава това?
— Който се моли, умира.
— Не схващам.
— И аз още се мъча да го разтълкувам.
Шърли Трублъд дойде в пет часа, облечена в бледожълта униформа с бели ревери и маншети, както подобаваше на зряла жена.
След нея се появи Рамон Падило, който подуши миризмата на мексиканска яхния и измърмори:
— Липсва й щипка кимион.
Стийв Зилис довтаса в шест часа. Миришеше на афтършейв с аромат на върбина, устата му имаше ментов дъх.
— Как върви, брато? — подкачи той Били.
— Ти ли ми звъня снощи? — попита Били.
— Аз ли? За какво да ти звъня?
— Не знам. Някой звънна, връзката беше лоша. Помислих, че може да си ти.
— Ти опита ли се да ме избереш?
— Не. Почти нищо не се чуваше, но нещо ми подсказа, че може да си ти.
Стийв избра три едри маслини от подноса и рече:
— Все едно, нямаше да ме намериш — бях излязъл с приятел.
— Свършваш работа в два часа сутринта и после излизаш?
Стийв се ухили и намигна.
— Имаше луна, а аз съм вълк — каза той, като проточи последната дума — въълк.
— Ако аз свършвах в два часа сутринта, щях веднага да си легна.
— Не искам да те обидя, светецо, но ти нямаш много хъс за живот.
— Какво искаш да кажеш?
Стийв сви рамене, после се зажонглира със завидно умение с хлъзгавите маслини.
— Хората се чудят защо готин тип като теб живее като стара мома.
Били огледа клиентите и попита:
— Кои хора?
— Кой ли не. — Стийв хвана първата маслина с уста, после втората, третата и ги сдъвка под аплодисментите на публиката на бара.
През последния час от смяната си Били наблюдаваше Стийв Зилис по-внимателно от обикновено. Въпреки това не забеляза нищо подозрително. Или не той беше скроил номера, или беше безкрайно по-лукав, отколкото изглеждаше.
Всъщност нямаше значение. Никой не беше пострадал. Бележката беше шега и рано или късно смисълът й щеше да излезе наяве.
Когато в 7 часа и Били се приготви за тръгване, Айви Елджин се приближи до него със сдържано вълнение в кехлибарените си очи.
— Някой ще умре в църква.
— Откъде знаеш?
— От богомолката. Който се моли, умира.
— В коя църква? — попита той.
— Бъдещето ще покаже.
— Може да не стане в църква. Може просто някой местен свещеник да умре.
Тя впи в него омагьосващия си поглед.
— Не бях помислила за това. Може би си прав. Но каква ще е ролята на опосума тук?
— Нямам представа, Айви. Нямам дарбата на гадател като теб.
— Знам, но си много добър. Винаги ме изслушваш с интерес и никога не ми се подиграваш.
Въпреки че работеше заедно с Айви пет дни в седмицата, изключителната й красота и сексапил понякога го караха да забрави, че в някои отношения тя беше повече момиче, отколкото жена, мила и безхитростна, добродетелна, макар и не недокосната.
— Ще помисля за опосума — обеща Били. — Може пък да имам някакъв талант на гадател, знае ли човек.
Усмивката й лесно би извадила човек от равновесие.
— Благодаря ти, Били. Този талант понякога… понякога се превръща в бреме. Малко помощ винаги е добре дошла.
Навън ниското слънце оцветяваше лятната вечер в лимоненожълто, а пълзящите на изток сенки на брястовете бяха толкова тъмновиолетови, че преливаха в черно.
Като се приближи до форда, Били забеляза, че под чистачката на предното стъкло има бележка.
Независимо че никой не бе съобщил за убита блондинка или възрастна жена, Били спря, преди да стигне до колата. Колебаеше се, не му се искаше да прочете бележката. Единственото му желание бе да постои малко при Барбара и да се прибере вкъщи. Не ходеше при нея всеки ден, но все пак често.
Посещенията му в „Шепнещите борове“ бяха един от камъните, на които се градеше простичкият му живот. Той ги очакваше със същото нетърпение, както края на работния ден и заниманията с дърворезба. Ала Били не беше глупав, дори напротив, беше доста интелигентен. Даваше си сметка, че уединението лесно може да се превърне в самота. Границата между умората на саможивия и страха на отшелника е много тясна. А още по-тясна е тази между отшелника и озлобения мизантроп.
Ако измъкнеше бележката изпод чистачката, смачкваше я и я хвърлеше непрочетена, щеше със сигурност да прекрачи първата от тези граници. И вероятно нямаше да има връщане.
Животът не му даваше повечето неща, които той желаеше. Въпреки това по природа Били беше достатъчно разумен да осъзнае, че ако изхвърли бележката, щеше да изхвърли с нея всичко, което го крепеше в момента. Животът му не само щеше да се промени, ами щеше да стане по-зле.
Вглъбен в дилемата си, той не беше чул спирането на патрулната кола. Затова се учуди, когато, след като измъкна бележката, внезапно до него застана Лани Олсен, облечен в униформа.
— Нова бележка — заяви Лани, сякаш я беше очаквал.
Гласът му беше някак дрезгав. Лицето му беше сбърчено от ужас, очите му приличаха на прозорци на свърталище на призраци.
Съдбата бе избрала Били да живее във времена, когато хората отричаха съществуването на отвратителните неща и ги назоваваха с по-неутралното „ужаси“. После ужасите се окачествяваха като престъпления, престъпленията като нарушения, а нарушенията като неприятности. Въпреки това у него се надигна върховно отвращение, преди дори да разбере какво водеше тук Лани Олсен.
— Били, велики боже, Били.
— Какво?
— Потя се, виж!
— Какво? Какво е станало?
— Избива ме пот, а не е толкова горещо.
Внезапно Били се почувства някак омазнен. Обърса с ръка лицето си и погледна дланта си, очаквайки да види полепнала мръсотия. Ръката му обаче изглеждаше чиста.
— Имам нужда от бира — каза Лани. — Две бири. Трябва да седна, да помисля.
— Погледни ме.
Лани отказваше да срещне погледа му. Вниманието му беше приковано в бележката в ръката на Били.
Листчето не беше разтворено, но нещо се разтвори в стомаха на Били, разцъфтя като противно цвете с многобройни тлъсти, мазни венчелистчета. От предчувствието му се повдигаше.
Въпросът не беше какво, а кого и Били го зададе.
Лани облиза устни.
— Жизел Уинслоу.
— Не я познавам.
— Нито пък аз.
— Къде?
— В Напа, била е учителка по английски.
— С руса коса?
— Да.
— И хубава? — предположи Били.
— Била е хубава. Някой я е пребил почти до смърт. Знаел е как да го направи бавно и мъчително.
— Почти до смърт?
— Довършил я е, като я е удушил с чорапогащника й.
Краката на Били се подкосиха и той се подпря на форда. Не можеше да говори.
— Сестра й я намерила преди два часа.
Погледът на Лани беше все така втренчен в сгънатото парче хартия в ръката на Били.
— Отделът на шерифа няма правомощия там — продължи Лани. — Така че случаят е в ръцете на полицията в Напа. Слава богу, поне за това. Ще имам малко време да си поема дъх.
Били си възвърна гласа, макар и дрезгав и неузнаваем.
— В бележката пишеше, че той ще убие учителка, ако не отида в полицията, но аз дойдох при теб.
— Пишеше, че ще я убие, ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят.
— Но аз дойдох при теб, опитах се да направя нещо, за бога, нали така?
Лани най-сетне го погледна в очите.
— Да, дойде при мен, но неофициално. Не отиде в полицията, а при приятел, който е полицай.
— И все пак нали дойдох при теб! — Били се сви, като чу отрицанието в гласа си, самооправданието.
Гаденето пропълзя нагоре по вътрешностите му, но той стисна зъби и се опита да го овладее.
— По нищо не личеше, че е сериозно — каза замислено Лани.
— Кое?
— Първата бележка. Звучеше като шега, като тъпа шега. Никой полицай не би допуснал, че заплахата е реална.
— Била ли е омъжена? — попита Били.
Към тях се приближи се една тойота и паркира на двайсетина метра от форда. Те изчакаха мълчаливо шофьора да излезе от колата и да влезе в бара. Никой не би могъл да ги чуе от такова разстояние, но двамата бяха предпазливи.
При отварянето на вратата от бара долетя кънтри музика. От уредбата Алан Джаксън пееше за разбитото си сърце.
— Била ли е омъжена? — повтори Били.
— Коя?
— Жената, коя. Учителката, Жизел Уинслоу.
— Май не. Поне засега не се чува нищо за съпруг. Дай да видя бележката.
Били не го послуша.
— Имала ли е деца?
— Има ли значение?
— Голямо — тросна се Били.
Той усети, че празната му ръка е свита в юмрук. Човекът, който стоеше пред него, беше приятел, доколкото той си разрешаваше да има приятели. И все пак му костваше върховно усилие да отпусне юмрука си.
— За мен е важно, Лани.
— Не знам дали е имала деца. Най-вероятно не. От това, което чух, изглежда, е живяла сама.
От магистралата на два пъти долетя шум от натоварено движение — барабанният гръм на моторите и свистенето на въздуха.
В последвалата тишина Лани се обади умолително:
— Виж, Били, може евентуално да си изпатя.
— Евентуално? — В думата се криеше хумор, но не такъв, че да се разсмееш.
— Никой от отдела не би взел проклетата бележка на сериозно. Но ще кажат, че е трябвало.
— Може би аз трябваше да я взема на сериозно — поправи го Били.
Лани изрази бурно несъгласие:
— Лесно е да се критикува, когато вече знаеш какво е станало. Не говори глупости. Трябва ни обща защита.
— Защита срещу какво?
— Ако нещо стане. Слушай, Били, не държа добра ръка.
— Каква ръка?
— Работното ми досие. Имам няколко отрицателни забележки.
— Какво си направил?
Лани присвиваше очи, когато се обидеше.
— Не съм корумпиран.
— Не съм казал, че си.
— Вече съм на четирийсет и шест, никога не съм взел и стотинка подкуп, и никога няма да взема.
— Добре, знам.
— Нищо не съм направил.
Ядът на Лани навярно беше престорен, защото веднага се изпари. Или пък беше видял нещо потресаващо във въображението си, защото присвитите му очи се разшириха. Той задъвка долната си устна, сякаш тя беше някаква смущаваща мисъл, която можеше да отхапе, изплюе и така завинаги да се отърве от нея. Макар че хвърли поглед към часовника си, Били продължи да чака.
— Да кажем, че понякога ме мързи, защото ми е скучно — продължи Лани. — И може би защото… никога не съм искал да стана полицай.
— Не ми дължиш обяснение — увери го Били.
— Знам, но работата е там, че… независимо дали съм го искал, или не, това е моят живот сега. Това е всичко, което имам. И искам да го запазя. Трябва да прочета тази бележка, Били. Моля те, дай ми я.
Били беше му съчувстваше, но не искаше да даде бележката, овлажнена от потта му. Разгъна я и я прочете.
Ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия неженен мъж, за когото светът няма особено да тъгува.
Ако пък отидеш в полицията, ще убия млада майка на две деца.
Имаш пет часа да решиш. Изборът е твой.
Били разбра всичко, до най-малката ужасна подробност, и въпреки това я препрочете. После я даде на Лани.
Тревога, ръждата на живота, разяждаше Олсен, докато очите му поглъщаха редовете.
— Тоя е пълен откачалник!
— Трябва да отида в Напа.
— Защо?
— Да предам двете бележки на полицията.
— Чакай, чакай — спря го Лани. — Кой казва, че втората жертва ще е от Напа. Може да е от Сейнт Хелена или Ръдърфорд.
— Или от Ангуин, или от Калистога — вметна Били.
В желанието си да го убеди Лани продължи:
— Или от Юнтвил, Съркъл Оукс или Оуквил. Не знаеш къде. Не знаеш нищо.
— Знам някои неща. Знам кое е правилно.
— Истинските убийци не играят игрички — каза Лани, докато премигваше и пръскаше пот с клепачите си.
— Този обаче играе.
Лани сгъна бележката, пъхна я в горния джоб на униформената си риза и рече:
— Дай ми минутка да помисля.
Били измъкна бележката от джоба на Лани и отсече:
— Мисли, колкото щеш. Аз тръгвам за Напа.
— Не, това не е добра идея. Не трябва така. Не ставай глупав.
— Ако откажа да участвам, това ще е краят на играта му.
— Значи, ще убиеш млада майка на две деца. Без да се замислиш, така ли?
— Ще се престоря, че не съм те чул.
— Тогава ще го повторя. Ще убиеш млада майка на две деца.
Били поклати глава.
— Аз никого няма да убивам.
— Изборът е твой — напомни му Лани. — Нима ще предпочетеш да превърнеш две деца в сирачета?
В лицето на приятеля си, в очите му, Били видя нещо, което не бе виждал никога, нито на масата за покер, нито някъде другаде. Пред него сякаш стоеше непознат.
— Изборът е твой — повтори Лани.
Били не искаше да се карат. Той живееше от по-приветливата страна на линията между саможивеца и отшелника и не искаше да я прекрачва.
Навярно усетил тревогата на приятеля си, Лани смекчи подхода си.
— Моля те само да ми протегнеш ръка. Затъвам.
— За бога, Лани.
— Знам, противно е. Много е противно.
— Не се опитвай повече да ме работиш така. Не ме манипулирай.
— Няма, извинявай. Проблемът е, че шерифът е негодник. Предвид досието ми това му стига да ми вземе значката и да ме уволни, а ми остават само шест години до пенсия.
В очите на Лани имаше отчаяние и нещо още по-лошо, което Били не искаше да определи. Ако продължеше да го гледа, нямаше да стигне до компромис с него. Трябваше да отвърне поглед и да си представи, че говори с онзи Лани, когото познаваше.
— Какво искаш да направя?
Лани усети капитулацията в гласа му и тонът му стана още по-помирителен:
— Няма да съжаляваш, Били. Всичко ще е наред.
— Не съм казал, че ще направя каквото искаш. Просто желая да знам какво е.
— Разбирам и съм ти благодарен за това. Ти си истински приятел. Моля те само за един час, един час да помисля.
Били отмести поглед от бара към напукания асфалт под краката си и отбеляза:
— Няма много време. В първата бележка срокът беше шест часа. Сега е пет.
— Аз те моля само за един. Един-единствен час.
— Той сигурно знае, че свършвам работа в седем и вероятно часовникът вече отброява времето. Значи, до полунощ. После, преди зазоряване ще убие една от двете жертви и с действието или бездействието си ще съм направил избор. Той ще стори каквото иска, но аз не желая да се чувствам виновен, че съм взел решението вместо него.
— Само един час — обеща Лани, — и после отивам при шериф Палмър. Трябва само да измисля как да му го поднеса, за да си спася кожата.
Познат крясък, макар и рядко чуван по тези места, накара Били да вдигне очи към небето. По източния небосвод, подобно бели точки върху сапфир се плъзгаха като хвърчила три чайки. Те рядко долитаха толкова на север от залива Сан Пабло.
— Били, трябват ми бележките да ги покажа на шериф Палмър.
Загледан в чайките, Били отвърна:
— Предпочитам да останат у мен.
— Бележките са веществени доказателства — отбеляза Лани жално. — Онова говедо Палмър ще ми сцепи задника, ако не взема доказателствата на съхранение у мен.
Лятната вечер преваляше и с настъпването на здрача, който винаги кара чайките да кацнат за нощувка някъде край брега, птиците изглеждаха толкова не на място, че приличаха на поличба. Пронизващите им, студени писъци вледениха врата на Били.
— В мен е само бележката, която току-що намерих — каза той.
— Къде е първата? — попита Лани.
— Оставих я в кухнята, до телефона.
Били си помисли дали да не влезе в бара да попита Айви Елджин какво значение можеха да имат птиците.
— Добре тогава — реши Лани. — Дай ми тази. Палмър ще поиска да говори с теб. Тогава ще вземем и другата.
Проблемът беше, че Айви вярваше в способността си да тълкува само по мъртви неща.
Когато видя, че Били се колебае, Лани стана по-настоятелен.
— Погледни ме, за бога. Какво си се зазяпал в птиците? Какво им има?
— Не знам — отвърна Били.
— Какво не знаеш?
— Не знам какво им има. — Били извади неохотно бележката от джоба си и я даде на Лани. — Един час.
— Стига ми. Ще ти се обадя.
Лани се обърна да си тръгне, но Били сложи ръка на рамото му и го спря.
— Как така — ще се обадиш? Нали каза, че ще доведеш Палмър?
— Ще ти се обадя преди това, веднага след като измисля как да извъртя нещата, за да не изляза виновен.
— Да ги извъртиш — повтори Били с отвращение.
В настъпилата тишина кръжащите чайки отлетяха към слънцето на запад.
— Ще ти се обадя да ти кажа какво ще разправям на Палмър, за да не си противоречим. След това ще отида при него.
Били съжали, че му даде бележката, но тя наистина бе доказателство и бе логично Лани да я вземе.
— Къде ще си след един час — в „Шепнещите борове“ ли?
Били поклати глава.
— Ще се отбия там, но само за петнайсет минути. После се прибирам вкъщи. Обади ми се там. Само още едно нещо искам да разбера.
— Срокът е до полунощ, Били, забрави ли? — рече Лани нетърпеливо.
— Откъде знае тоя психар какво съм избрал? Как е разбрал, че съм отишъл при теб, а не в полицията? Как ще разбере какво ще направя през следващите четири и половина часа?
Вместо отговор Лани смръщи лице.
— Освен ако не ме наблюдава — заключи Били.
Лани огледа колите на паркинга, бара и арката на прегърнатите брястове и въздъхна.
— Всичко протичаше толкова гладко.
— Така ли?
— Като река. И изведнъж се появи тоя камък.
— Винаги има камъни.
— Вярно — съгласи се Лани и се отправи към патрулната кола.
Единственото дете на Пърл Олсен имаше вид на човек, претърпял поражение. Раменете му се бяха смъкнали и дъното на панталона му висеше. На Били му се искаше да попита дали всичко е наред между тях, но това щеше да бъде прекалено директно. Не се сещаше как иначе да зададе въпроса.
— Има нещо, което не съм ти казвал, а трябваше.
Лани спря, обърна се към него и го изгледа подозрително.
— През всичките години, докато майка ти беше болна и ти я гледаше, като се отказа от това, което искаше… за това се иска много повече, отколкото за да работиш като полицай.
На Лани, изглежда, му стана неудобно и пак погледна към дърветата.
— Благодаря ти, Били.
Изглеждаше истински трогнат, че саможертвата му беше оценена, ала някакво странно чувство на срам го накара да омаловажи и дори да се присмее над добродетелта си.
— Само че това не ми слага пенсията в джоба.
Били го проследи с поглед как се качва в колата и потегля.
В тишината след изчезналите чайки изнуреният ден се топеше, а хълмовете, поляните и дърветата постепенно привличаха все по-тъмни сенки.
От другата страна на магистралата 12-метровият дървен мъжага се напъваше да се спаси от тежките смазващи колела на индустрията, на бруталната идеология или на модерното изкуство.
На фона на възглавницата лицето на Барбара беше за него източник на отчаяние и надежда, на загуба и очакване. Тя беше като котва в две отношения и първото от тях бе благотворно. За Били бе достатъчно да я види, за да посрещне смело всички събития през деня. Погледнато от друга страна обаче, всеки спомен за нея от времето, когато беше не просто жива, а и жизнена, беше като брънка от верига, която го обвързваше. Ако Барбара преминеше от кома в пълно забвение, веригата щеше да се затегне и той щеше да потъне с нея в дълбините.
Той идваше тук не само да й прави компания с надеждата, че тя ще усети присъствието му във вътрешния си затвор, но и за да се научи как да взема и да не взема нещата присърце, как да стои неподвижно и може би да намери този така непостижим покой.
Тази вечер покоят беше дори още по-непостижим от обикновено. Вниманието му отскачаше постоянно от лицето й към часовника или прозореца, зад който киселинножълтият ден постепенно преминаваше в горчив здрач.
Той държеше в ръце дневника си, прелистваше го и четеше загадъчните думи, които тя бе изрекла. Намери някои свързани слова, които го заинтригуваха, и Били ги прочете на глас:
като мек черен дъждец
смъртта на слънцето
костюм като плашило
дробове на угоени гъски
тясна улица, високи къщи
цистерна за мъгла
странни форми… призрачно движение
ясният звук на звънците
Надяваше се, че като чуе отново загадъчните си думи, изречени по време на комата, тя може да проговори и да добави нещо към казаното, което да поясни значението му.
Имаше случаи, когато Барбара отговаряше на репликите му, но отговорите й никога нямаха връзка с предишните й думи. Вместо това тя изричаше нов низ от също толкова неразгадаеми слова.
Тази вечер Барбара отвръщаше с мълчание, понякога с въздишка, в която нямаше никакви скрити емоции, сякаш бе машина, която дишаше плитко, в ритъм с по-мощните издишвания, предизвикани от спонтанни електрически шокове.
След като прочете на глас две поредици от думи, Били прибра дневника в джоба си. От превъзбуда четеше прекалено натъртено и бързо. В един момент се беше чул и осъзна, че гласът му звучи сърдито, което не беше добре за Барбара.
Започна да крачи из стаята. Нещо го теглеше към прозореца.
Край „Шепнещите борове“ имаше полегат склон с лозе. През прозореца се виждаха строените като войници лози със смарагдовозелени листа, които през есента се обагряха в тъмночервено и се обсипваха с малки твърди гроздчета дълго преди да узреят.
Сенките от последния час дневна светлина образуваха черни петна между лехите и моравите там, където по земята като тор беше разхвърляно изстискано грозде.
На двайсет-двайсет и пет метра от прозореца, насред лехите стоеше сам някакъв човек. Не носеше инструменти и не изглеждаше да е там, за да работи.
Ако беше лозар или винар, излязъл на разходка, явно не бързаше. Стоеше на едно място с широко разкрачени крака и ръце в джобовете на панталона си. Изглежда, изучаваше санаториума.
От това разстояние и при тази светлина не се различаваха никакви подробности от външността на човека. Стоеше с гръб към залязващото слънце и затова се очертаваше само като силует.
Заслушан в тупкането на бягащи крака по кухи стълби, което всъщност бяха ударите на собственото му сърце, Били си каза, че не трябва да се поддава на параноята. Каквато и беда да го сполетеше, щеше да има нужда от здрави нерви и ясна мисъл.
Той обърна гръб на прозореца и се приближи до леглото. Очите на Барбара се движеха под клепачите. Според специалистите това значеше, че сънува. Като се има предвид, че комата е много по-дълбока от обикновения сън, Били се запита дали нейните сънища са по-интензивни от нормалните: изпълнени с трескаво действие и оглушителен шум, напоени с ярки цветове. Страхуваше се, че сънищата й са един постоянен бурен кошмар.
Когато целуна челото й, тя отрони:
— Вятърът духа от изток…
Той почака, но тя не каза нищо повече, въпреки че очите й продължиха да се стрелкат и въртят от призрак на призрак под затворените клепачи. Тъй като в тези думи не се съдържаше никаква заплаха и никакво чувство за опасност не помрачаваше гласа й, той предпочете да мисли, че поне този неин сън не е зловещ.
Макар да не му се щеше, Били взе от нощното шкафче квадратен кремав плик, на който с елегантен почерк бе изписано името му. Пъхна го в джоба си, без да го отвори. Знаеше, че е оставен от лекаря на Барбара, Джордан Фериър. Когато трябваше да се обсъдят важни медицински решения, докторът винаги се обаждаше по телефона. Пишеше само когато се отвърнеше от медицината, за да върши работата на дявола.
Били отиде отново до прозореца и видя, че наблюдателят в лозето си е отишъл.
След малко, когато си тръгна от „Шепнещите борове“, той почти вярваше, че ще намери трета бележка на предното стъкло на колата. Обаче му се размина. Най-вероятно онзи в лозето беше обикновен човек, който си гледаше работата. Нищо повече.
Били се прибра директно вкъщи, закара колата в гаража, качи се по стълбите към задната веранда и видя, че вратата на кухнята беше отключена и открехната.
В нито една от бележките нямаше заплаха лично към Били. Опасността, която го грозеше, не касаеше живота и здравето му. Той би предпочел физическия риск пред моралния, на който беше изложен.
Въпреки това, когато намери задната врата на къщата си открехната, той помисли дали няма да е по-добре да изчака в двора, докато дойде Лани с шериф Палмър. Тази мисъл обаче не трая повече от миг. Не го интересуваше, че Лани и Палмър може да го сметнат за страхливец, но не искаше самият той да се възприема като такъв.
Били влезе в къщата. В кухнята нямаше никой. Процеждащата се светлина не проникваше през прозорците, а по-скоро пръскаше по тях. Като пристъпваше предпазливо, той святкаше лампите и оглеждаше къщата.
Не намери никого в стаите и гардеробите. И колкото и да бе странно, не видя никакви признаци за влизането на неканен гост. Обратно към кухнята той дори започна да се чуди дали на излизане не е забравил да затвори и заключи вратата.
Тази възможност отпадна, когато намери резервния ключ върху кухненския плот близо до телефона. Обикновено той стоеше залепен с тиксо за дъното на една от двайсет кутии с боя и лак за дърво, наредени на полица в гаража.
Били беше използвал резервния ключ за последен път преди пет-шест месеца. Не беше възможно да го наблюдават от толкова дълго. Убиецът беше предположил, че той има резервен ключ, и се бе досетил, че най-вероятно е скрит в гаража.
Професионално оборудваната дърводелска работилница на Били заемаше две трети от гаража и малък предмет като ключа спокойно можеше да е скрит в едно от многото чекмеджета и шкафчета или да стои на някоя полица. Търсенето би отнело часове. Ако убиецът е възнамерявал да съобщи за неканеното си посещение, като остави резервния ключ в кухнята, логично би било да си спести времето и труда да го търси. Защо вместо това не бе счупил едно от четирите стъкла на задната врата?
Докато разсъждаваше над загадката, Били изведнъж осъзна, че ключът лежи върху черния гранитен плот, точно на мястото, където той беше оставил първата бележка от убиеца. Бележката я нямаше.
Огледа се навсякъде, но не видя хартийката нито на пода, нито на някой от другите плотове. Започна да отваря най-близките чекмеджета, но бележката я нямаше нито в първото, нито във второто, нито в третото…
Изведнъж той осъзна, че убиецът на Жизел Уинслоу не беше идвал тук. Неканеният гост е бил Лани Олсен. Лани знаеше къде стои резервният ключ. Когато той поиска първата бележка като доказателство, Били му каза, че тя е тук, в кухнята. Освен това Лани го попита къде да го търси след час — дали ще се прибере директно вкъщи, или ще мине през „Шепнещите борове“.
Били бе обзет от дълбоко предчувствие за нещо лошо, от някаква смътна тревога и съмнение, които започнаха да подкопават доверието му в Лани.
Ако през цялото време Лани беше възнамерявал да вземе бележката веднага, а не по-късно заедно с шериф Палмър, трябваше да му го каже. Измамата подсказваше, че не е мислел за интереса и закрилата на обществеността или дори да помогне на приятел, а се бе съсредоточил върху спасението на собствената си кожа.
Били не искаше да повярва в това и започна да му търси оправдания. Може би след като си бе тръгнал от бара с патрулната кола, Лани беше решил, че в крайна сметка е длъжен да вземе и двете бележки, преди да се яви пред шериф Палмър. И не е искал да мине през „Шепнещите борове“, защото знаеше колко държи Били на посещенията си там.
Но в такъв случай той щеше да напише кратко обяснение и да го остави на мястото, откъдето бе взел бележката на убиеца.
Освен ако… Ако намерението му не е било да унищожи и двете бележки, вместо да отиде при Палмър, и после да заяви, че Били не е говорил с него преди убийството на Уинслоу. Тогава обяснителната бележка би оспорила твърденията му.
Лани Олсен винаги бе създавал впечатление на добър човек, не безгрешен, но като цяло добър, честен и порядъчен. Беше пожертвал мечтите си, за да се грижи за болната си майка с години.
Били пусна резервния ключ в джоба на панталона си. Не възнамеряваше отново да го залепя за дъното на кутията в работилницата.
Запита се колко ли отрицателни оценки имаше в работното досие на Лани, колко точно мързелив е бил. Като се замислеше, отчаянието в гласа на приятеля му беше доста по-силно, отколкото бе решил първоначално. Никога не съм искал да ставам полицай. Но работата е там, че… независимо дали съм го искал, или не, това е моят живот сега. Това е всичко, което имам. И искам да го запазя.
Дори и добрите хора имаха точка на пречупване. Лани може да е бил по-близо до своята, отколкото Били бе подозирал.
Стенният часовник показваше 20:09. След по-малко от четири часа, независимо от избора на Били, някой щеше да умре. Той искаше да се отърве от тази отговорност.
Лани трябваше да му се обади до 20:30. Били нямаше намерение да чака. Грабна слушалката на стенния телефон и набра номера на мобилния на Лани. След пет позвънявания се включи гласовата поща. Били остави следното съобщение: „Били е, вкъщи съм. Какво, по дяволите, си направил? Обади се веднага.“
Интуицията му подсказваше да не се свързва с Лани чрез диспечера на отдела на шерифа. Щеше да остави следа, която можеше да доведе до непредвидими последствия.
Предателството на приятеля му, ако наистина ставаше дума за такова, беше принудило Били да си прави сметки като престъпник, макар да не беше извършил нищо нередно.
Да го убоде гняв, примесен с болка, би било разбираемо. Вместо това в гърдите му се надигна такава бърза и тежка вълна на негодувание, че дъхът му секна и му стана трудно да преглъща.
Ако унищожеше бележките и излъжеше за тях, Лани можеше да избегне уволнението, но положението на Били щеше да се влоши. Без доказателства щеше да му бъде трудно да убеди властите, че казва истината и че неговата история може да хвърли светлина върху психиката на убиеца.
Ако се обърнеше към тях сега, рискуваше да го помислят за някой, който жадува за слава, или за барман, който е злоупотребил със стоката си. Или да заподозрат него. Прикован от тази мисъл, за минута той потъна в разсъждения. Можеха да заподозрат него. Устата му пресъхна, езикът му залепна за небцето.
Отиде до мивката в кухнята и си наля чаша студена вода. Отначало едва преглътна, но после с три големи глътки изпразни чашата.
Леденостудената и набързо изпита вода го преряза болезнено през гърдите и предизвика гадене в стомаха му. Той остави чашата върху сушилника и се наведе над мивката, докато прилошаването отмина. После наплиска омазненото си лице със студена вода и изми ръцете си с гореща.
Започна да кръстосва из кухнята. Поседна на масата, после пак започна да кръстосва.
В 20:30 застана до телефона и заби поглед в него, макар че имаше пълно основание да вярва, че няма да позвъни. В 20:40 се обади от мобилния си телефон на мобилния на Лани, оставяйки домашната линия свободна. Отново се включи гласовата поща.
В кухнята беше прекалено горещо. Чувстваше, че се задушава.
В 20:45 Били излезе на задната веранда. Имаше нужда от чист въздух. Беше оставил вратата зад себе си широко отворена и щеше да чуе телефона, ако позвънеше.
На изток небето изглеждаше тъмнолилаво, а на запад и отгоре трептеше леко, докато залезът преливаше в оранжево и зелено. Горите наоколо започнаха да потъват в мрак и сякаш настръхнаха. Ако някой враждебен наблюдател беше застанал сред дърветата, приклекнал сред папратите и филодендроните, само куче би го усетило благодарение на острото си обоняние.
Стотина невидими жаби бяха подели песен в падащия мрак, но в кухнята, зад отворената врата, цареше тишина.
Може би Лани се нуждаеше от още малко време да извърти нещата. Определено не се интересуваше само от себе си. Не беше възможно да е паднал толкова ниско, толкова бързо до нивото на пълния егоизъм. Беше полицай, бил той мързелив или отчаян. Рано или късно щеше да осъзнае, че ако попречи на разследването и допринесе за смъртта на още хора, не би могъл да живее в мир със себе си.
Небето отгоре се обагри изцяло в мастиленосиньо, а на запад беше потънало в огън и кръв.
В 21:00 Били се прибра в къщата. Затвори вратата и я заключи.
Само след три часа нечия съдба щеше да бъде решена, нечия смърт — отредена, и ако убиецът следваше някакъв план, преди изгрева някой щеше да бъде убит.
Ключът от колата му лежеше на масата за хранене. Били го взе. Замисли се дали да не тръгне да търси Лани Олсен. Това, което по-рано бе сметнал за негодувание, се бе оказало само раздразнение. Едва сега го обзе негодувание, мрачно и горчиво. Ужасно искаше да се изправи очи в очи с Лани.
Пази ме от врага, който има какво да спечели, и от приятеля, който има какво да загуби.1
Този ден Лани беше дневна смяна, значи, трябваше вече да е свършил работа. Сигурно се беше сврял вкъщи. Ако ли не, имаше само няколко ресторанта, бара и приятелски домове, където би могъл да бъде.
Чувство за отговорност и някаква странна отчаяна надежда държеше Били като затворник в кухнята, до телефона. Вече не се надяваше, че Лани ще се обади, но може би убиецът щеше.
Мълчаливият слушател на линията предната вечер беше убиецът на Жизел Уинслоу. Били нямаше доказателства за това, но нямаше и съмнения. Може би щеше да се обади и тази вечер. Ако Били поговореше с него, би могъл да постигне или да научи нещо.
Били не хранеше илюзии, че подобно чудовище ще се подлъже да се разприказва. Нито пък че може да се спори с убиец-психопат и да го убеди с разумни аргументи да пощади нечий живот. Ако обаче успееше да измъкне няколко думи от него, те можеха да се окажат много полезни. Понякога говорът носеше информация за родното място, образованието, приблизителната възраст и т.н. на даден човек. С малко късмет, убиецът би могъл да разкрие, без да съзнава, някоя своя отличителна черта. При упорит анализ, тръгвайки от една дребна улика, една малка частица информация, Били можеше да се доближи до истината и да уведоми полицията.
Евентуална конфронтация с Лани Олсен щеше да му послужи като емоционален отдушник, но нямаше да извади Били от ъгъла, в който го бе притиснал убиецът.
Той закачи ключа от колата на кукичка на стената.
Предната вечер, в момент на нервност, беше спуснал щорите на всички прозорци. Тази сутрин, преди закуска, беше вдигнал тези в кухнята. Сега ги отново спусна.
Застана в средата на кухнята и погледна към телефона. Канеше се да седне на масата и сложи дясната си ръка върху облегалката на стола, но не го отмести. Продължи да стои и да изучава полирания черен гранитен под. Поддържаше къщата безупречно чиста. Гранитът направо блестеше.
Чернотата под краката му сякаш нямаше плътност и той висеше във въздуха, високо насред нощта, безкрилен, на осем километра над земята, в дупка, зееща под краката му.
Били издърпа стола и седна, но след по-малко от минута отново стана. При дадените обстоятелства нямаше представа как да действа, какво да направи. Простата задача да чака да мине времето го настройваше пораженчески, макар че от години не правеше почти нищо друго.
Не беше вечерял и отиде до хладилника. Не му се ядеше. Нищо по студените рафтове не го съблазняваше.
Погледът му се плъзна по ключа от колата, закачен на кукичката.
Приближи се до телефона и се загледа в него.
Седна на масата.
Научи ни да вземаме присърце. И да не вземаме присърце. Научи ни да стоим неподвижно.2
След известно време отиде в кабинета, където беше прекарал толкова много вечери в дялане на архитектурни орнаменти, на работната маса в ъгъла. Взе няколко инструмента и блокче бял дъб, на което бе издялал само част от букета акантови листа, и се върна в кухнята.
В кабинета също имаше телефон, но тази вечер Били предпочиташе кухнята. Кабинетът разполагаше и с удобен диван и той се страхуваше, че може да се изкуши да легне, че може да заспи и да не се събуди, когато убиецът позвъни. Или че никога нищо няма да го събуди. Независимо дали имаше основание за тревога, той предпочете кухненската маса.
Тъй като тук нямаше менгеме, можеше да работи само по по-дребните детайли на листата. Работата наподобяваше резба върху кост. Острието стържеше глухо по дъба, сякаш не беше дърво, а кост.
В 22:10, по-малко от два часа преди изтичането на срока, той изведнъж реши да отиде при шерифа. Къщата му не се водеше към никой район, така че шерифът имаше власт тук. Барът се намираше във Винярд Хилс, но малкото градче нямаше собствен полицейски участък, затова шериф Палмър имаше правомощия и там.
Били грабна ключа от стената, отвори вратата, излезе на задната веранда и спря.
Ако отидеш в полицията, ще убия млада майка на две деца.
Той не искаше да избира. Не искаше никой да умира.
В целия окръг Напа навярно имаше десетки млади майки с по две деца. Може би стотина, двеста, а може и повече. Дори да разполагаха с петте часа, не биха могли да открият всички възможни жертви и да ги предупредят. Щеше да се наложи да използват средствата за масова информация, за да предупредят обществеността. Това би отнело дни. В оставащите два часа не можеше да се направи кой знае какво. Само разпитът на Били вероятно щеше да отнеме повече време.
Междувременно младата майка, очевидно предварително избрана, щеше да бъде убита. Какво щеше да стане, ако децата се събудеха? Ако станеха свидетели на убийството, можеше и те да бъдат елиминирани. Лудият не беше обещал да убие само майката.
Влажният нощен въздух вдигна свежия аромат на жълъдите, паднали под дърветата, и го довя до верандата. Били се върна в кухнята и затвори вратата.
По-късно, докато извайваше детайлите на листата, си одраска палеца. Не потърси лепенка. Раната не беше дълбока и щеше да се затвори бързо. Когато одраска едно от кокалчетата си, беше така вглъбен в работата, че дори не помисли да се погрижи за раната. Продължи да работи още по-бързо и не забеляза кога се поряза леко за трети път.
Ако някой го наблюдаваше, би помислил, че Били иска да кърви.
Тъй като ръцете му бяха заети, от раните продължаваше да тече кръв, която попиваше в дървото. След известно време той забеляза, че цялото бе на петна. Остави резбата и сложи секача настрана.
Поседя за малко, загледан в ръцете си, дишайки тежко без причина. Не след дълго кървенето спря. Изми си ръцете на мивката, не му потече отново кръв. Избърса ги в кърпата за чинии и в 23:45 извади една студена бира „Гинес“ и отпи от бутилката. Изпи я прекалено бързо. Пет минути след това отвори втора бира. Сипа си в чаша, за да пие по-бавно, в течение на по-дълго време.
Застана с бирата пред стенния часовник. 23:50. Времето изтичаше. Напразно се самозалъгваше. Въпреки всичко беше направил избор. Изборът е твой. Дори бездействието е избор.
Майката на двете деца нямаше да умре тази нощ. Ако откаченият убиец удържеше на думата си, тя щеше да продължи да спи и да види утрото.
Сега Били беше част от играта. Можеше да отрича, да избяга, да държи щорите спуснати до края на живота си и да прекоси границата между саможивеца и отшелника, но не можеше да отрече, че вече е замесен.
Убиецът му беше предложил да станат партньори. Били не желаеше, но в крайна сметка резултатът беше подобен на онези агресивни борсови сделки, при които една компания биваше насилствено погълната от друга.
В полунощ беше допил и втората бира. Пиеше му се и трета. И четвърта. Каза си, че трябва да внимава да не му се размъти главата. Запита се защо, но не можа да намери убедителен отговор.
Беше свършил своята част от работата. Беше направил избор. Откачалникът щеше да свърши останалото.
Нямаше какво повече да се случи тази нощ, освен че без бира Били нямаше да може да заспи. Можеше да се заеме пак с дърворезбата.
Ръцете го боляха. Не от трите незначителни рани, а от стискането на инструментите. От това, че бе държал дървеното блокче като в смъртоносна хватка.
Ако не се наспеше, нямаше да бъде готов за утрешния ден. Утрото щеше да донесе новината за нов труп. Щеше да научи кого беше избрал да умре.
Били остави чашата си в мивката. Сега не му трябваше чаша, защото вече не го беше грижа колко бързо ще изпие бирата. Всяка бутилка беше като удар с юмрук, а единственото, което той искаше, беше да бъде нокаутиран.
С трета бутилка в ръка, той се отправи към хола и се отпусна в креслото. Продължи да пие в тъмното.
Емоционалната умора може да бъде също толкова изтощителна, колкото и физическата. Не бе му останала и капка сила.
В 1:44 го събуди телефонът. Изхвърча от стола като изстрелян от катапулт. Празната бутилка от бира се търколи по пода. Надявайки се да чуе гласа на Лани, той грабна слушалката на телефона в кухнята при четвъртото позвъняване. Никой обаче не отвърна на неговото „Ало“.
Слушателят. Откачалникът.
Били знаеше от опит, че с мълчание няма да стигне доникъде.
— Какво искаш от мен? Защо избра мен?
Отговор не последва.
— Няма да играя играта ти — заяви Били, но това беше твърде неубедително, защото и двамата знаеха, че той вече се е включил.
Щеше да се радва да чуе нещо, дори смях или подигравка, но убиецът продължи да мълчи.
— Ти си откачен, ти си урод. — Отново не последва отговор и Били добави: — Ти си отрепка.
Намираше думите си за слаби, безвредни. За времето, в което живееше, обидите му бяха доста блудкави. „Откачени уроди“ спокойно би могло да бъде името на някоя хеви метъл група, а „Отрепка“ — на друга.
Откачалникът не се хвана на въдицата и прекъсна връзката. Били също затвори и забеляза, че ръцете му трепереха. Дланите му бяха влажни и той ги избърса в ризата си.
Внезапно му хрумна нещо, за което трябваше да се сети още предната нощ. Върна се при телефона, вдигна слушалката, вслуша се за момент в сигнала и после избра автоматично номера на последното повикване. На другия край на линията телефонът упорито звънеше. Звънеше, но никой не отговаряше.
Били обаче познаваше номера, който се изписа на дисплея. Беше на Лани.
Силуетът на църквата се очертаваше изящно насред дъбовете, под светлината на звездите. Тя се намираше на главния път, на около половин километър от отбивката за къщата на Лани Олсен.
Били се насочи към югозападния ъгъл на паркинга. Спря в сянката на масивен калифорнийски дъб, изключи фаровете и угаси мотора.
Под червените керемидени покриви се издигаха живописни гипсови стени, бели като тебешир, с декоративни подпори. В една ниша на камбанарията стоеше статуя на божията майка, разтворила ръце към страдащото човечество.
Всяко бебе, кръстено тук, сякаш бе предопределено да стане светец. Всеки брак, сключен на това място, обещаваше щастие за цял живот, независимо от характерите на младоженеца и младоженката.
Естествено Били носеше пистолет. Макар да беше стар, купен отдавна, той вършеше работа. Били го беше чистил и съхранявал както трябва. Пазеше и кутия с 38-милиметрови патрони. По тях също нямаше следи от корозия.
Когато извади оръжието от кутията, в която го държеше, то му се стори по-тежко, отколкото си спомняше. И сега, когато го вдигна от седалката до себе си, му се стори тежко. Теглото на този „Смит & Уесън“ беше едва килограм, но може би допълнителната тежест, която усещаше, се дължеше на историята му.
Били излезе от форда и заключи вратите.
По магистралата премина самотна кола. Били остана поне на двадесет и пет метра от светлината на фаровете.
Жилището на енорийския пастор се намираше от другата страна на църквата. Дори да страдаше от безсъние, свещеникът не би могъл да чуе шума от колата на Били.
Мина под короната на дъба и излезе на една поляна. Тревата беше висока до коляно. През пролетта наклоненото поле се обсипваше с каскади от макове, жълто-червени като вулканична лава. От тях сега не бе останало нищо.
Били спря, за да даде възможност на очите си да привикнат с мрака на безлунната нощ. Стоеше неподвижно и се вслушваше. Въздухът не помръдваше. По пътя не минаваха автомобили. Присъствието му беше накарало щурците и жабите да замлъкнат. Още малко и щеше да чуе трепкането на звездите.
След като очите му се адаптираха към тъмнината, което единствено му даваше увереност, той се отправи нагоре по поляната към напуканата и изровена асфалтова уличка, водеща към къщата на Лани Олсен.
Притесняваше се да не би да има гърмящи змии. В топлите летни нощи като тази те излизаха на лов за полски мишки и зайчета. Той успя да стигне до уличката, без да го ухапят, и сви нагоре по хълма покрай две къщи, потънали в мрак и тишина. В оградения двор на втората тичаше незавързано куче. То не се разлая, а само препускаше напред-назад покрай високите прътове и заскимтя в желанието си да привлече вниманието на Били.
Къщата на Лани се намираше на половин километър от къщата с кучето. Всеки прозорец беше осветен по един или друг начин, светлината хвърляше ярки пламъци по стъклото или позлатяваше пердетата.
Когато влезе в двора, Били клекна до една слива. Виждаше западната част на къщата, където бе входът, и северната й страна.
Възможно беше цялата тази работа да е номер, а номерът да е скроен от Лани. Били нямаше никакви доказателства, че руса учителка е била убита в Напа. Беше повярвал на думите на Лани. Във вестника нямаше репортаж за убийството. Предполагаше се, че е открито късно, и затова не бе отразено в последния брой. Освен това той рядко четеше вестници. Не гледаше и телевизия. Понякога пускаше радиото да чуе прогнозата за времето, докато шофираше, но обикновено слушаше креолска музика и суинг.
От един художник-аниматор можеха да се очакват шеги. Но чувството за хумор на Лани беше потискано от толкова време, че от него не бе останало почти нищо. Ставаше за компания, но не беше кой знае колко забавен.
Били не смяташе да залага живота си, нито дори стотинка на възможността Лани му е погодил номер. Спомни си колко изпотен, тревожен и разстроен беше изглеждал приятелят му предната вечер на паркинга пред бара. На Лани каквото му беше на сърцето, това му беше и на лицето. Ако беше мечтал да стане артист вместо художник и майка му не беше се разболяла от рак, пак щеше да свърши като полицай с проблемно досие.
След като огледа внимателно къщата и се увери, че никой не го наблюдава през някой прозорец, Били пресече поляната, мина край предната веранда и огледа южната страна на къщата. И там прозорците светеха меко.
Заобиколи към задната част, държейки се на разстояние, и видя, че задната врата е отворена. Върху тъмния под на верандата падаше широка ивица светлина, подобна на килим, който кани гостите да прекрачат прага на кухнята.
Такава открита покана навяваше мисълта за капан. Били очакваше да намери Лани Олсен мъртъв вътре.
Ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия неженен мъж, за когото светът няма да тъгува особено.
На погребението на Лани нямаше да дойдат хиляди опечалени, дори не и сто, макар че имаше кой да тъгува. Не целият свят, но имаше кой.
Когато Били избра да спаси на майката на две деца, той не подозираше, че е осъдил на смърт Лани. Ако беше знаел, може би щеше да избере друго. Бе по-трудно да осъдиш на смърт приятел, отколкото някой непознат. Дори непознатият да е майка на две деца.
Не искаше да мисли за това.
В дъното на задния двор имаше дънер от болен дъб, който беше отсечен преди много време. Диаметърът му беше метър и двайсет, а височината шестдесет сантиметра. В източната част на дънера имаше дупка, издълбана от времето и гниенето. Там бе мушната пластмасова торбичка с резервния ключ за къщата.
Били взе ключа, заобиколи внимателно към предната част на къщата и отново се спотаи под сливата. Никоя от светлините не беше угаснала. Никъде зад прозорците не се виждаше лице, никое перде не помръдваше подозрително.
Част от него искаше да позвъни на 911, да повика помощ и да разкаже всичко. Подозираше обаче, че това би било неразумно. Правилата на тази игра не му бяха ясни и не знаеше какво разбира убиецът под победа. Може би смяташе за забавно да натопи един обикновен барман за двете убийства.
Били вече бе попадал в ролята на заподозрения. Това изпитание го бе променило, и то из основи. Нямаше да позволи да го променят отново. Беше изгубил прекалено голяма част от себе си предишния път.
Той излезе от прикритието на сливата, изкачи тихо предните стъпала и отиде направо до вратата.
Никакви проблеми с ключа. Ключалката не изтрака, пантите не изскърцаха и вратата безшумно се отвори.
Викторианската къща имаше викторианско преддверие с тъмен дървен под. Облицован с дървени панели коридор водеше към задната част на постройката, а към горния етаж имаше стълбище.
На една от стените беше залепен лист хартия с нарисувана ръка, приличаща на тази на Мики Маус — дебел палец, три пръста и гривничка на китката, която подсказваше, че носи ръкавица. Два от пръстите бяха сгънати. Палецът и показалецът образуваха пистолет, насочен към стълбите.
Били веднага разбра значението на знака, но за момента реши да го игнорира. Остави предната врата отворена за всеки случай, ако му се наложеше да се измъкне бързо.
Вдигнал револвера към тавана, той мина под арката и стигна до лявата част на преддверието. Всекидневната изглеждаше същата, както преди десет години, когато госпожа Олсен беше жива. Лани не го използваше много. Същото се отнасяше и за трапезарията. Лани се хранеше предимно в кухнята или пред телевизора.
На стената в коридора беше залепена друга ръка на анимационен герой, сочеща към преддверието и стълбището, обратно на посоката, в която той се движеше.
Макар че телевизорът не работеше, в газовата камина играеха пламъци, а фалшивите въглени грееха като истински насред купчината изкуствена пепел.
На кухненската маса стоеше бутилка „Бакарди“, двулитрова пластмасова бутилка кока-кола и кофичка с лед. Върху чиния до кока-колата блестеше малък нож с назъбено острие и зелен лимон, от който бяха отрязани няколко резена. До чинията имаше висока чаша, чието стъкло беше изпотено, наполовина пълна с тъмна течност. В нея плуваха кръгче лимон и късчета топящ се лед.
След като беше откраднал първата бележка от кухнята на Били и я беше унищожил заедно с втората, за да запази работата си и надеждата да се пенсионира, Лани се бе опитал да удави чувството си за вина в ром с кока-кола. Ако бутилките с кока-кола и Бакарди отначало са били пълни, трябва да е отбелязал значителен прогрес към състоянието на опиянение, достатъчно да замъгли паметта и съзнанието му до сутринта.
Вратата на килера беше затворена. Макар Били да се съмняваше, че психопатът се крие сред консервите, не можеше да не провери. Притисна дясната си ръка плътно до тялото си и насочи револвера пред себе си, след което бързо отвори вратата с лявата ръка. В килера нямаше никого.
От едно чекмедже в кухнята Били извади чиста кърпа за подсушаване на чиниите. С нея избърса металната дръжка на чекмеджето и бравата на вратата на килера, мушна единия ъгъл на кърпата в колана си и я остави да виси, както правят барманите.
На един от плотовете, близо до печката, лежаха портмонето на Лани, ключовете му за колата, няколко монети и мобилният му телефон. Тук беше и служебният му 9-милиметров пистолет, с кобура „Уилсън Комбат“.
Били взе мобилния телефон, включи го и избра гласовата поща. Единственото съобщение беше онова, което той самият бе оставил. Били е, вкъщи съм. Какво, по дяволите, си направил? Обади се веднага.
Били го изтри. Може би бе грешка, но не виждаше как то би му помогнало да докаже невинността си. Тъкмо обратното, щеше да стане ясно, че е очаквал да види Лани вечерта и че му се е ядосал. Което би го превърнало в заподозрян.
Беше си мислил за оставеното съобщение, докато караше към църквата и когато после прекосяваше поляната. Най-разумно изглеждаше да го изтрие, особено ако намереше онова, което очакваше на втория етаж.
Той изключи телефона и го избърса с кърпата, за да махне пръстовите отпечатъци, после го остави обратно на плота.
Ако някой го наблюдаваше в този момент, щеше да си каже, че Били притежава страхотно самообладание. В действителност на него му се гадеше от страх и притеснение.
Случаен наблюдател би помислил също, че Били има опит в прикриването на следите от престъпление, предвид вниманието, което отделяше и на най-дребните детайли. Това не беше вярно, но жестоките изпитания, които беше преживял, бяха изострили въображението му и го бяха научили колко опасни могат да бъдат косвените улики.
Преди час, в 1:44, убиецът беше позвънил на Били от тази къща. Телефонната компания щеше да има данни за това обаждане. Може би полицията щеше да го приеме за доказателство, че Били няма как да е бил тук по време на убийството. По-вероятно обаче бе да заподозрат, че той сам се е обадил на свой съучастник в собствената си къща с цел да заблуди следствието. Полицаите винаги подозират всички в най-лошото. Опитът им ги бе научил така.
В момента той не се сещаше какво да прави с данните в телефонната компания и реши да не мисли за това. Имаше по-спешни неща, над които да се съсредоточи. Като например да намери трупа, ако имаше такъв.
Не си струваше да губи време да търси двете бележки от убиеца. Ако не бяха унищожени, вероятно той ги бе намерил на масата или на плота, където лежаха портфейлът, монетите и мобилният телефон на Лани.
От горящата камина в тази топла лятна нощ можеше да се заключи какво е станало с бележките.
За едно от кухненските шкафчета бе залепена друга ръка на анимационен герой, която сочеше към крилатите врати и коридора.
Най-сетне Били беше склонен да тръгне по указания път, но смазващият страх го бе сковал. Това, че имаше оръжие и бе готов да го използва, не му вдъхваше достатъчно кураж да продължи веднага. Не очакваше да срещне откачалника. В известен смисъл убиецът щеше да е по-малко смразяващ от това, което Били очакваше да види.
Ромът го изкушаваше. Трите бутилки Гинес не бяха оказали никакъв ефект. Сърцето му биеше лудо, метаболизмът му бушуваше. Макар че почти не пиеше, напоследък му се налагаше да си напомня този факт толкова често, че вече се съмняваше в него да не е скрит алкохолик, който копнее да излезе наяве.
Смелост да продължи му даваше страхът, че няма да успее да продължи, и съзнанието за последиците, ако предадеше тази ръка карти на психопата.
Били излезе от кухнята и пое по коридора към преддверието. За щастие поне по стълбите не беше тъмно. Имаше осветление както на долната площадка, така и на горната.
Докато се качваше, той се сдържа да не извика Лани по име. Знаеше, че няма да получи отговор, а и гласът му вероятно щеше да му изневери.
Горният коридор водеше към три спални, баня и дрешник. Четири от петте врати бяха затворени. От двете страни на отворената врата на главната спалня имаше ръце на анимационни герои, сочещи към нея.
Били не желаеше да бъде направляван подобно на животно, което го тласкат към кланица, и остави главната спалня за накрая. Първо провери банята, после дрешника и другите две спални, в една от които беше чертожната маса на Лани. Не пропускаше да избърше с кърпата дръжките на всички врати, които докосваше.
Когато остана само едно място за оглед, той спря в коридора и се ослуша. И карфица да паднеше, щеше да се чуе. Нещо бе запряло в гърлото му и той не можеше да го преглътне. Не можеше да го преглътне, защото това нещо беше също толкова нереално, колкото и парчето лед, което се плъзгаше надолу по гърба му.
Влезе в главната спалня, където светеха две лампи. Тапетите на рози бяха избрани от майката на Лани и не бяха сменени след смъртта й дори когато няколко години по-късно синът й се бе преместил да спи тук. С времето фонът бе потъмнял и придобил приятен оттенък на бледо петно от чай. Кувертюрата беше една от любимите на Пърл Олсен — розова, с избродирани по краищата цветя.
Често по време на боледуването на госпожа Олсен, след сеансите с химиотерапия и омаломощаващото лечение с радиация, Били беше седял с нея в тази стая. Понякога просто й говореше или я наблюдаваше, докато спи. Често й четеше. Тя харесваше приключенски истории за авантюристи, разкази за колониална Индия, за гейши и самураи, за китайски властелини и карибски пирати.
Пърл беше напуснала този свят, а сега го бе напуснал и Лани. Облечен в униформата си, той седеше в едно кресло, с крака, подпрени на табуретка, и все пак го нямаше. Беше застрелян в челото.
Били не искаше да види тази гледка. Ужасяваше се, че тя ще се запечата в паметта му. Искаше да си тръгне. За бягство обаче не можеше да става дума. Нито преди двайсет години, нито сега, нито когато и да било. Тръгнеше ли да бяга, щяха да го последват и да го унищожат.
Ловът беше започнал и по неразбираеми за него причини той беше крайната плячка. Бързото бягане не можеше да го спаси, както не можеше да спаси лисицата. За да избяга от хрътките и ловците, лисицата се нуждае от хитрост и готовност да рискува.
Били не се чувстваше като лисица — по-скоро като заек. Но нямаше да бяга като заек.
Липсата на кръв по лицето на Лани и това, че никъде не се виждаше да кърви, подсказваха две неща — че смъртта е настъпила мигновено и че задната страна на черепа му бе пръсната. Тапетите зад стола не бяха изцапани с кървави петна и парчета мозък. Лани не беше надупчен там, където седеше сега. Въобще не беше застрелян в тази стая.
Понеже не беше видял кръв никъде в къщата, Били заключи, че убийството е било извършено навън. Може би Лани беше станал от кухненската маса, където бе пил ром с кока-кола, и в пияното си или полупияно състояние бе излязъл да подиша чист въздух. Може би беше решил, че няма да уцели тоалетната чиния, и беше излязъл да се облекчи в задния двор.
Психопатът сигурно е използвал нещо непромокаемо, за да пренесе трупа в къщата, без да остави следи. Дори да беше физически много силен, трябва да му е било доста трудно да носи тялото до спалнята, особено като се имат предвид стълбите. Трудно и наглед съвсем ненужно. Фактът обаче, че го беше направил, показваше, че е имал важна причина за това.
Очите на Лани бяха отворени, леко изхвръкнали. Лявото беше малко изкривено, сякаш приживе бе имал изкуствено око. Налягането. В мига, когато куршумът бе преминал през мозъка, налягането в черепа се бе повишило, преди да спадне след отварянето.
В скута на Лани лежеше някакъв роман. Изданието беше по-малко и по-евтино от красивите екземпляри в книжарниците. По полиците в единия край на спалнята бяха наредени поне двеста подобни книги.
Били видя заглавието, името на автора и илюстрацията на обложката. В книгата се разказваше за съкровище и истинска любов, действието се развиваше някъде на островите в южната част на Тихия океан. Преди много години той беше чел тази книга на Пърл Олсен. Беше я харесала, но пък тя харесваше всички книги.
Дясната ръка на Лани лежеше отпусната върху книгата. Той си беше отбелязал мястото, докъдето беше стигнал, със снимка. Тази сцена бе постановка на психопата. Тя или имаше някакво емоционално значение за него, или съдържаше някакво послание, гатанка.
Преди да е разбъркал нещо, Били огледа сцената. В нея нямаше нищо въздействащо или хитро, нищо, което да е вдъхновило убиеца и да го е мотивирало да положи такива усилия за подредбата.
Били тъжеше за Лани, но повече го болеше от това, че не му бе отредена дори достойна смърт. Психопатът го беше мъкнал из къщата и го беше изложил на показ като манекен, като кукла, сякаш беше създаден единствено за негово забавление, да бъде подмятан.
Лани беше предал Били, но това вече нямаше значение. Когато стоиш на прага на царството на мрака, празнотата, простъпките, които си струваше да помниш, бяха малко. Единствените неща, заслужаващи да останат в паметта, бяха миговете на приятелство и смях. Макар да се бяха сдърпали в последния ден от живота на Лани, сега те бяха от един отбор, обединени в борбата срещу общия противник.
На Били му се стори, че чува нещо в хола. Без да се колебае, стиснал револвера в двете си ръце, той завъртя оръжието наляво и надясно и щом се увери, че пътят е чист, излезе от спалнята.
Вратите на банята, дрешника и на другите спални бяха затворени, както ги беше оставил. Засега не смяташе за необходимо да ги претърсва отново. Може би къщата просто се наместваше, оплаквайки се от тежестта на времето, но почти сигурно не беше шум на отваряща или затваряща се врата.
Той избърса в ризата влажната си лява длан, с която после хвана оръжието, избърса дясната и пак пое оръжието с нея. Застана горе на стълбите. От долния етаж, отвъд отворената предна врата не долетя нищо освен тишината на лятната нощ, безмълвието на дълбокия мрак.
Докато се ослушваше от върха на стълбището, Били усети пулсираща болка в слепоочията си. Тогава осъзна, че зъбите му са стиснати по-здраво от челюстите на менгеме. Опита се да се отпусне и да диша през устата. Завъртя глава наляво, после надясно, за да раздвижи скованите мускули на врата си. Стресът беше полезен, когато бяха нужни концентрация и бдителност. Страхът може да те парализира, но и да изостри инстинкта за самосъхранение.
Той се отправи обратно към главната спалня. Когато се приближи към вратата, изведнъж си помисли, че трупът и книгата сигурно са изчезнали. Но Лани все така си седеше в креслото.
Били издърпа две салфетки от кутията на нощното шкафче. Използва ги като импровизирани ръкавици, за да отмести ръката на мъртвеца. Остави я в скута му и отвори книгата на страницата, отбелязана със снимката. Очакваше да види маркирани изречения или параграфи, които да носят допълнително послание. Текстът обаче беше чист.
Пак с помощта на салфетките той взе снимката. Образът върху нея беше на хубава млада руса жена. Нищо не подсказваше с какво се е занимавала, но Били знаеше, че е била учителка. Убиецът трябва да е намерил снимката в къщата й в Напа, преди или след да унищожи красотата й, пребивайки я до неузнаваемост.
Без съмнение психопатът беше оставил снимката в книгата, за да накара властите да мислят, че двете убийства са извършени от един и същи човек. Той се перчеше. Искаше да признаят успеха му.
Единствената мъдрост, която можем да добием, е мъдростта на смирението.3
Безумецът не беше извлякъл тази поука. Може би този пропуск щеше да доведе и до падението му.
Ако беше възможно човек да се чувства истински съкрушен от съдбата на непознат, снимката на тази млада жена щеше да свърши работа, стига Били да бе я гледал достатъчно дълго. Той я сложи между пожълтелите страници и затвори книгата, после сложи ръката на мъртвеца отгоре, както я беше намерил. След това Били смачка на топка двете салфетки, влезе в банята, свързана с главната спалня, дръпна водата с помощта на салфетките и ги пусна във водовъртежа в тоалетната чиния.
Върна се в спалнята и застана до креслото, чудейки се какво да направи. Лани не заслужаваше да бъде оставен тук сам, без да се помолят за него, без да получи правосъдие. Може да не му беше близък приятел, но все пак беше приятел. Освен това беше син на Пърл Олсен, а това означаваше много.
И все пак, ако се обадеше в отдела на шерифа, било то и анонимно, и съобщеше за престъплението, можеше да допусне грешка. Те щяха да искат обяснение за телефонното обаждане от този дом до неговия скоро след убийството, а той все още не беше решил какво да им каже.
Вероятно имаше и други неща, за които не знаеше, които също биха могли да насочат подозренията към него. Някакви косвени улики. Навярно крайната цел на убиеца беше да изкара Били виновен за тези убийства и за други.
Без съмнение, за психопата това беше игра. Правилата, ако имаше такива, бяха известни само на него. Същото важеше и за това, какво изродът разбира под победа. Спечелването на джакпота, матирането на царя, отбелязването на финалния гол можеха да значат Били да бъде осъден на доживотен затвор не заради някаква смислена причина, като например психопатът да избегне ръката на закона, а просто за забавление. Предвид факта, че дори не знаеше какво представлява играта, на Били въобще не му се искаше да го разпитва шериф Джон Палмър.
Трябваше му време да помисли. Поне няколко часа. До сутринта.
— Прощавай — каза той на Лани.
Изключи една от нощните лампи, после и другата. На някой можеше да му направи впечатление, ако къщата светеше като коледна елха цяла нощ. Всички знаеха, че Лани Олсен е от хората, които си лягат рано.
Къщата се намираше на най-високата и уединена част на задънената уличка. Почти никой не идваше насам, ако не търсеше Лани, а едва ли някой щеше да дойде през следващите осем-десет часа.
Беше след полунощ, сряда. Сряда и четвъртък бяха почивните дни на Лани. Никой нямаше да го очаква на работа до петък. Въпреки това Били обходи една по една останалите стаи на горния етаж и угаси лампите и там. След като изключи осветлението в коридора, той тръгна надолу по стълбите. Тъмнината зад него му действаше на нервите.
В кухнята затвори вратата към верандата и я заключи. Възнамеряваше да вземе резервния ключ на Лани със себе си.
Отново обиколи първия етаж, угаси всички светлини, включително керамичните цепеници в газовата камина, като натискаше ключовете с дулото на пистолета. Излезе на предната веранда, заключи вратата след себе си и избърса бравата.
Докато слизаше по стълбите, имаше чувството, че някой го наблюдава. Огледа поляната, дърветата и хвърли поглед назад към къщата.
Всички прозорци се чернееха, черна бе и нощта. Били се отдалечи от затворения мрак и навлезе в отворения мрак под мастиленото небе, в което звездите сякаш плуваха, трепереха.
Той вървеше бързо надолу по тротоара, готов да се скрие в храсталака край пътя, ако се покажеха фарове. Често поглеждаше назад. Доколкото можеше да види, никой не го следваше.
Безлунната нощ беше удобна за преследвачите. Трябваше да е удобна и за Били, но той имаше чувството, че звездите го излагат на показ.
В къщата с високата над метър ограда отчасти видимото куче отново се разтича напред-назад, а в умолителното му скимтене сякаш имаше отчаяние. Били съчувстваше на животното и разбираше положението му. Бедата и необходимостта да реши какво да прави не му оставяха време да спре и утеши бедното куче. Освен това всеки израз на приятелство крие риск от ухапване. Всяка усмивка оголва зъбите.
Той продължи да слиза по уличката, като поглеждаше назад и стискаше револвера. После зави наляво и тръгна през високата трева на поляната. Страхуваше се, че може да има змии.
Един въпрос го мъчеше повече от останалите: дали убиецът е някой познат, или чужд човек?
Ако изродът беше част от живота на Били, някакъв скрит социопат, който повече не можеше да сдържа престъпните си наклонности, щеше да е трудно, но не и невъзможно да установи самоличността му. Ако анализираше познанствата си и си спомнеше някакви аномалии, може би щеше да попадне на следа. Логичната мисъл и въображението най-вероятно щяха да нарисуват портрета на убиеца, да разкрият извратения му мотив.
В случай, че психопатът се окажеше непознат, който бе избрал Били случайно в желанието си да тормози и унищожи някого, детективската работа щеше да е по-трудна. Не е лесно да си представиш лице, което никога не си виждал, и да намериш мотив насред вакуума.
С изключение на международните войни, до неотдавна в световната история ежедневното насилие се е свеждало до междуличностни конфликти. Подтикът да убиеш някого е бил завист, поругана чест, прелюбодейство, пари.
В модерния свят и особено в постмодерния, а най-вече в пост-постмодерния, голяма част от агресията вече не беше на лична основа. Терористи, улични банди, самотни социопати, групи от социопати, отдали се на някаква утопична цел, убиваха хора, които не познаваха и срещу които нямаха никакви реални оплаквания, с единствената цел да привлекат вниманието, да направят „изявление“, да сплашат някого или просто заради тръпката.
Познат или непознат, психопатът бе опасен противник. Съдейки по доказателствата, той беше смел, но не безразсъден, откачен, но умеещ да се владее, умен, изобретателен, лукав, с изкривено мислене и макиавелистичен ум.
За разлика от него, Били Уайлс комуникираше със света по най-простия и директен възможен начин. Не подхождаше към нещата завоалирано, желанията му бяха прости. Единствената му надежда бе да оцелее и тази надежда беше предпазлива.
Докато ходеше бързо сред високата избеляла трева, която шибаше краката му, а стръковете сякаш си предаваха шепнешком заговорнически съобщения, той се отъждествяваше повече с полската мишка, отколкото с остроклюната кукумявка.
Грамадният дъб се извисяваше в мрака. Били мина под него и в клоните над главата му се размърдаха невидими твари, които сякаш изпробваха крилата си, но нищо не излетя оттам. Църквата от другата страна на колата изглеждаше като изваяна от лед, състоящ се от вода и малко фосфор.
Приближи се до форда и отвори с дистанционното, при което колата изпиука два пъти, стоп-светлините просветнаха. Били влезе, затвори вратата и заключи отново. Остави револвера на седалката до себе си и посегна да запали, но нещо го спря. Върху кормилната щанга бе залепено сгънато парче хартия. Бележка. Трета бележка.
Убиецът вероятно беше спрял на главния път, за да наблюдава отбивката към къщата на Лани Олсен в очакване да види дали Били ще налапа въдицата. Сигурно бе видял как паркира. Колата беше заключена. Психопатът би могъл да влезе вътре само като счупи някое от стъклата, но всички бяха здрави. Алармената система не беше задействана.
Дотук всеки миг от този кошмар бе изглеждал абсолютно реален, толкова осезаем като да сложиш ръка в огъня. Но третата бележка като че ли тласна Били от реалния свят към света на фантазията. Обзет от призрачен страх, той отлепи бележката и я разгъна.
Вътрешното осветление, задействано при влизането му в колата, все още работеше. Съобщението под формата на въпрос се виждаше ясно и беше кратко:
Готов ли си за първата си рана?
ГОТОВ ЛИ СИ ЗА ПЪРВАТА СИ РАНА? Сякаш някакъв ключ щракна и забави потока на времето. Бележката се изплъзна от пръстите му, понесе се плавно из въздуха и лека-полека кацна в скута му. Осветлението угасна.
Обзет от ужас, Били протегна дясната си ръка към револвера на съседната седалка и бавно се извърна надясно, за да погледне през рамо към потъналата в мрак задна седалка. На пръв поглед там бе прекалено тясно, за да се скрие човек, но Били беше влязъл бързо, без да обръща внимание. Затърси пипнешком оръжието, пръстите му докоснаха грапавата дръжка и тогава прозорецът на вратата му се пръсна. Острите парчета стъкло се посипаха по гърдите и скута му, револверът се изплъзна от ръката му и се изтърколи на пода.
Още докато стъклото се сипеше по Били, преди той да успее да обърне лице към нападателя си, психопатът пъхна ръка в колата, сграбчи кичур коса на темето му и го опъна с всичка сила. Притиснат в тясното пространство зад кормилото, безмилостно теглен за косата, Били нямаше как да се прехвърли на другата седалка и да потърси оръжието. Опита се да забие нокти в ръката, която го скубеше, но напразно, онзи носеше кожени ръкавици.
Изродът беше силен, злостен и безмилостен. Косата на Били трябваше вече да е изтръгната от корен. Болката бе невъобразима. Зрението му се замъгли. Убиецът искаше да го издърпа с главата напред през счупеното стъкло. Тилът на Били се удари силно в ръба на прозореца. Друг силен удар затвори челюстите му и от гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Той стисна кормилото с лявата си ръка, а с дясната — облегалката за глава на шофьорската седалка. Онзи щеше да му отскубне цяла шепа коса и Били щеше да се освободи.
Ала косата не се отскубна, той не се освободи и тогава се сети за клаксона. Ако го надуеше, ако удареше с юмрук по него, щяха да му се притекат на помощ и изродът щеше да избяга. Но Били веднага осъзна, че щеше да го чуе само свещеникът, а ако той дойдеше, убиецът нямаше да избяга. Не, щеше да застреля свещеника, както бе застрелял Лани.
Вероятно бяха изминали десет секунди, откакто стъклото бе разбито и онзи неумолимо теглеше през прозореца главата на Били. Болката бързо се беше усилила, така че корените на косата му сякаш стигаха до кожата на лицето му, което също започна да боли, като опърлено от огън. После болката обхвана раменете и ръцете му, защото заедно с изтръгването на упоритите корени сякаш изтичаше и силата на тези мускули. Тилът му усети хладината на ръба на прозореца. Назъбените останки от стъклото дращеха кожата му. Убиецът започна да извива главата му назад. Колко бързо можеше да му пререже гърлото, колко лесно щеше да му счупи гръбнака.
Били пусна кормилото и затърси зад гърба си дръжката на вратата. Ако успееше да отвори вратата и да я блъсне силно, можеше да извади убиеца от равновесие и да го събори на земята. Тогава той или щеше да изпусне кичура от косата му, или най-сетне да го изскубне. За да стигне бравата, Били трябваше да извие ръката зад гърба си така силно, да прегъне китката си под такъв жесток ъгъл, че щеше да му е невъзможно да издърпа лостовия механизъм.
Сякаш усетил намерението на жертвата си, психопатът се облегна с цялата си тежест на вратата. Главата на Били беше почти изцяло вън от колата и над себе си видя надвесено лице. Лице без черти. Закачулен призрак.
Били премигна, за да избистри погледа си. Не беше качулка, а черна скиорска маска. Дори на оскъдната светлина Били успя да види трескавия поглед, който сякаш хвърляше искри през дупките за очите.
По долната половина на лицето, от носа надолу, го напръскаха с някаква течност. Студена, лютива и в същото време сладка, тя вонеше на лекарство. Шокът го накара да поеме шумно въздух. Опита се да не вдишва, но беше късно. Ноздрите му пламнаха, устата му се напълни със слюнка. Лицето с маската се наклони към него подобно на мрачна луна с кратерни очи.
Ефектът от опиата преминаваше. Подобно на въже, което се намотаваше около ролка, болката издърпа Били от безсъзнанието. В устата си усещаше вкус, сякаш бе пил сироп и я бе изплакнал с белина. Едновременно сладък и горчив. Като самия живот.
В първите мигове не можеше да се ориентира къде е. Отначало му беше все едно. Изваден от морето на вцепенение, той се чувстваше просмукан от неестествен сън и копнееше да се върне в дълбините му.
След известно време нестихващата болка го накара да й обърне внимание, да задържи очите си отворени, да анализира усещанията си и да се ориентира. Лежеше по гръб на твърда повърхност — паркинга пред църквата. Миришеше на асфалт, масло и бензин. Усещаше слабия аромат на дъба, който се извисяваше над него в мрака. Собствената му вкисната пот. Облиза устните си и усети вкуса на кръв.
Когато избърса лицето си, Били почувства, че е покрито с лепкава течност, най-вероятно смес от пот и кръв. В тъмното не се виждаше точно какво беше полепнало по ръката му.
Болеше го най-вече скалпът. Отначало си мислеше, че е защото почти му бяха изскубали косата. От главата му тръгваше бавно пулсираща болка, придружена от остри бодежи. Тя обаче не започваше от върха, където косата му бе подложена на жестоко изпитание, а от челото. Когато вдигна ръка и колебливо опипа мястото, той откри, че от челото му, на един пръст под линията на косата, стърчи нещо като твърда тел. Макар че докосването му бе съвсем леко, го прониза остра болка и той извика.
Готов ли си за първата си рана?
Той остави изследването на раната за по-късно, когато можеше да види пораженията. Явно не беше смъртоносна. Психопатът не възнамеряваше да го убие, само да го рани или може би да му остави белег. Макар и неохотно Били изпита по-голям респект към противника си и не очакваше от него да прави грешки, поне не големи.
Надигна се и седна. Болката прониза челото му, после отново, когато се изправи. Олюлявайки се, той огледа паркинга. Нападателят го нямаше.
Високо в нощното небе, от запад, изръмжаха пътуващите светлини на реактивен самолет, като група движещи се звезди. Навярно беше военен самолет на път към конфликтна зона на военни действия. Друга зона на военни действия, не тукашната.
Били отвори врата на форда. Седалката беше посипана с парчета стъкло. Измъкна кутия със салфетки от жабката и с нея изгреба бодливите парчета по тапицерията. Потърси бележката, която бе намерил върху кормилната щанга. Явно убиецът я беше взел.
Намери изпуснатия ключ под педала на спирачката и вдигна револвера от пода пред съседната седалка. Изродът му беше оставил оръжието за предстоящата игра. Явно не се страхуваше от него.
Въздействието на химикала — хлороформ или нещо друго, — не беше отминало съвсем. Когато се наведе, му се зави свят. Седеше зад волана, беше затворил врата, моторът работеше, но той се опасяваше, че може да не е в състояние да шофира. Пусна климатика и насочи двете струи към лицето си.
Докато се мъчеше да прецени колко ще трае замаяността, осветлението в колата угасна. Били го включи отново. Намести предното огледало така, че да се огледа. В лицето приличаше на изрисуван дявол — тъмночервено, но с блестящи зъби и неестествено бели очни ябълки. Нагласи по-добре огледалото и тогава видя източника на болката.
Беше му трудно да повярва на очите си. Предпочиташе да мисли, че заради замайването има халюцинации.
Затвори очи и пое дълбоко дъх няколко пъти. Опита да забрави за образа в огледалото и се надяваше, че когато погледне отново, няма да види същото. Нищо не беше се променило. На един пръст разстояние под косата, по права линия през челото му бяха забити три големи рибарски куки. Върхът и контрата на всяка кука стърчаха от кожата. Правият край също стърчеше. Закривените краища обаче лежаха под тънкия слой мека тъкан на челото му. Били потръпна и отвърна очи от огледалото.
Има моменти, най-често в самотните нощи, когато дори силно набожните не са сигурни дали са наследници на царство, по-възвишено от земното, и дали ще получат милост. Или са просто животни като всички други и тяхното наследство са единствено вятърът и мракът.
Именно такава беше тази нощ за Били. Беше преживял и други такива и всеки път съмнението бе затихвало. Каза си, че и този път ще стане така, макар че сега бе по-вледеняващо и изглеждаше, че ще остави по-дълбока следа.
Първоначално психопатът беше създал впечатлението, че за него убийството е спорт. Рибарските кукички в челото обаче не бяха просто игрови ход. Цялата работа не беше никаква игра.
За изрода тези убийства бяха нещо повече от отнемане на човешки живот, но това нещо не беше еквивалент на шах или покер. За него те имаха символично значение, което той преследваше не просто за забавление, а за да постигне някаква тайнствена цел, нещо повече от убийство. Думата игра беше неподходяща, Били трябваше да намери правилната дума. Иначе никога нямаше да разбере убиеца и да го открие.
Той внимателно попи със салфетка съсирената кръв от веждите, клепачите и миглите си. Гледката на рибарските кукички беше прояснила съзнанието му и вече не му се виеше свят. Трябваше да се погрижи за раните си. Включи фаровете и потегли.
Каквато и да бе крайната цел на психопата, какъвто и символизъм да влагаше в кукичките, той сигурно се надяваше Били да отиде на лекар. Лекарят щеше да поиска обяснение за тях и каквото и да му отговореше, Били щеше да утежни положението си. Ако кажеше истината, щяха да помислят, че е замесен в убийствата на Жизел Уинслоу и Лани Олсен. Щеше да се превърне в главният заподозрян. Без трите бележки той не разполагаше с никакви доказателства за съществуването на изрода. Властите нямаше да погледнат на кукичките като на убедително доказателство. Щяха да помислят, че сам си го е причинил. Понякога убийците се самонараняваха, за да се представят за жертви и да отклонят подозрението от себе си. Били знаеше колко скептично биха се отнесли някои полицаи към неговите ефектни, странни, но повърхностни рани. Знаеше го много добре.
Освен това Били беше рибар, ловеше пъстърва и костур. По размер тези масивни куки бяха точно такива, каквито се използват за лов на голям костур, ако се работи с жива стръв вместо с примамка. В кутията му за рибарски принадлежности вкъщи имаше съвсем същите кукички като тези, които сега точеха кръвта му.
Не смееше да отиде на лекар. Трябваше да се лекува сам.
В 3:30 сутринта по провинциалните пътища нямаше никой освен него. Нощта беше безветрена, но при движението колата създаваше свое течение, което го блъскаше през счупения прозорец. На светлината на халогенните фарове лозята в равнината и по склоновете на хълмовете, както и горите по върховете бяха позната гледка за очите му, но с всеки изминат километър ставаха чужди на сърцето му, като пустошта на чужди земи.