Ускорение

Глава 17

През февруари на Били му бяха извадили кътник, чиито корени се бяха сраснали с челюстта. Стоматологът му беше изписал обезболяващо, викодин. Били беше изпил само две от десетте таблетки. На опаковката пишеше, че лекарството трябва да се взема по време на ядене. Той не беше вечерял и нямаше апетит. Искаше обаче лекарството да му подейства и извади от хладилника начената тава с домашно приготвена лазаня.

Макар че дупките на челото му бяха запушени от съсиреци и вече не кървяха, болката не стихваше и му беше все по-трудно да си събере мислите. Реши да не губи време да топли храната в микровълновата фурна и сложи лазанята студена на масата.

На шишето с лекарството имаше розов етикет, който предупреждаваше да не се пие алкохол по време на лечението. Да вървят по дяволите. Нямаше намерение да кара кола или да работи с машини през следващите няколко часа. Глътна таблетката, лапна парче лазаня и отпи глътка „Елефант“, датска марка бира, която уж съдържаше по-голям процент алкохол.

Докато се хранеше, мислеше за убитата учителка, за Лани, седнал в креслото в спалнята, за това, какво ще предприеме по-нататък убиецът. Тези мисли не се отразяваха добре на апетита, нито на храносмилането му. Вече нищо не можеше да се направи за учителката и за Лани, а и нямаше как да предугади следващия ход на психопата.

Съсредоточи се върху Барбара Мендел, такава, каквато бе някога, не в сегашното й състояние в „Шепнещите борове“. Тези спомени обаче неизбежно го накараха да се замисли какво ще стане с нея, ако той умре. Това го подсети за малкия квадратен плик от лекаря й. Измъкна го от джоба си и го отвори. Името д-р ДЖОРДАН ФЕРИЪР беше отпечатано с релефни букви върху кремавия лист. Почеркът беше равен.

По бирената бутилка се стичаха капчици вода. Той подложи картичката на д-р Фериър под нея, за да не намокри масата.

— Защо не се обадиш ти в моя кабинет да си запазиш час — измърмори Били.

Тавата беше наполовина пълна. Макар че нямаше апетит, той изяде всичко, като тъпчеше храната в устата си и дъвчеше усилено, сякаш яденето можеше да засити гнева така, както засища глада.

След време болката в челото му значително намаля. Той отиде в гаража, където държеше рибарските си принадлежности, и взе клещи за рязане на тел. Върна се в къщата и след като заключи задната врата, отиде в банята да огледа лицето си в огледалото. Кървавата маска беше засъхнала. Приличаше на абориген, на жител на Ада.

Психопатът беше вкарал трите кукички много внимателно. Явно бе опитал да нанесе колкото се може по-малко поражения. За подозрителните полицаи подобно внимание само би потвърдило теорията, че се е самонаранил.

От едната страна кукичката завършваше със закривена част с контрата, а от другата имаше ухо, към което се завързваше кордата на въдицата. Ако издърпаше контрата или ухото през раната, щеше да разкъса плътта. С помощта на клещите Били отряза ухото на една от кукичките, после стисна контрата между палеца и показалеца си и измъкна скъсения прав край.

След като извади и трите кукички, взе душ с толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи. Дезинфекцира раните със спирт, после с кислородна вода. Накрая ги намаза с мехлем и ги покри с марля, която залепи с лейкопласт.

Легна си в 4:27 сутринта — толкова показваше часовникът на нощното шкафче. Леглото му беше двойно, с две меки възглавници. Главата му лежеше на едната, а твърдият револвер беше под другата.

И нека Бог да не ни съди прекалено строго…4

Клепачите му натежаха, очите му се затвориха и той видя Барбара, чиито бледи устни изричаха загадъчни слова.

Искам да знам какво казва. Морето. Какво казва то, отново и отново.

Заспа преди стрелката на часовника да стигне до тридесетата минута.

Сънува, че е изпаднал в кома. Не можеше да се движи и да говори, но осъзнаваше какво става около него. Лекари в бели престилки и с черни скиорски маски бяха надвесени над него и въоръжени с остри скалпели, дялаха в тялото му кървави акантови листа.

Тъпа, но упорита болка го събуди в 8:40 сутринта, сряда. Отначало не можеше да си спомни кой от последните му кошмари беше сън и кой реалност. После си спомни. Имаше нужда от още един викодин. Вместо това отиде в банята и взе два аспирина. Понеже искаше да ги изпие с портокалов сок, отиде в кухнята. Не си беше направил труда да сложи тавата със засъхналите останки от лазанята в съдомиялната. Празната бутилка „Елефант“ стоеше върху писмото на д-р Фериър.

Кухнята беше обляна в утринна светлина. Щорите бяха вдигнати. Когато си лягаше, те бяха спуснати. Върху хладилника бе залепено сгънато парче хартия — четвъртата бележка на убиеца.

Глава 18

Беше абсолютно сигурен, че е залостил задната врата на връщане от гаража. Сега тя беше отключена.

Излезе на верандата и огледа гората на запад. На преден план имаше няколко бряста, а зад тях — борове. Утринното слънце пречупваше сенките на дърветата обратно към гората, но когато опиташе да влезе навътре в мрачното царство, не можеше да го освети.

Докато обхождаше с поглед зеления гъсталак и търсеше издайническото отражение на лещите на бинокъл, забеляза движение. Някакви странни форми се шмугваха сред дърветата и се размиваха подобно на птици в полет, хвърляйки бледи отблясъци при докосването на слънцето.

Обзе го чувството за присъствие на нещо свръхестествено. Ала формите се отделиха от дърветата и се оказаха просто един елен, две сърни и едно малко. Помисли си, че може нещо да ги е уплашило в гората, но те потичаха по поляната и спряха. Спокойни като сърни в рая, започнаха да пасат крехката трева.

Били ги остави да закусват, върна се в къщата и заключи задната врата, въпреки че това не му даваше никаква сигурност. Ако убиецът нямаше ключ, със сигурност имаше шперцове и знаеше как да ги използва.

Без да докосва бележката, Били отвори хладилника и извади кутия портокалов сок. Надигна я и глътна аспирините, загледан в залепената хартия. Не я пипна.

Сложи две парчета кекс да се препекат. Намаза ги с фъстъчено масло и ги изяде на кухненската маса.

Ако не прочетеше бележката, а я изгореше в мивката и отмиеше пепелта, щеше да напусне играта. Първото слабо място на тази идея бе същото, което бе уболо съвестта му и предишния път — бездействието също представляваше избор. Вторият проблем беше, че и той самият беше станал жертва на нападение. И му бяха обещали още.

Готов ли си за първата си рана?

Психопатът не беше подчертал по никакъв начин първата, но на Били му беше ясно къде пада акцентът. Макар да си имаше слабости, самозалъгването не беше една от тях. Ако не прочетеше бележката, ако се опиташе да излезе от играта, щеше да бъде невъзможно да отгатне какво предстои. Когато секирата тръгнеше да пада, нямаше дори да чуе как разсича въздуха над главата му.

Имаше и нещо друго. Това в никакъв случай не беше игра за убиеца, Били си бе разбрал това предната нощ. Ако останеше без други кандидат-играчи, психопатът нямаше да си вземе топката и да си тръгне. Щеше да стигне докрай, да направи каквото си бе наумил.

На Били му се искаше да продължи с дърворезбата. Решаваха му се кръстословици. Беше добър в това. Да пере, да работи в градината, да чисти улуците, да боядиса пощенската кутия. Да потъне в ежедневните си задачи, да намери утеха в тях. Искаше да работи в бара, да остави времето да минава в монотонни неща и празни приказки.

Нуждата си от драма, от мистерия задоволяваше при посещенията си в „Шепнещите борове“ — в озадачаващите думи, които Барбара понякога изговаряше, в непоклатимата си вяра, че за нея има надежда. Не му трябваше нищо повече. Нямаше нищо повече.

Нямаше нищо повече, докато не се появи това, от което той не се нуждаеше, нито пък го искаше, но не можеше да го избегне.

Свърши с кекса и занесе чинията на мивката, където я изми, изсуши и прибра.

Отиде в банята и махна превръзката от челото си. Всяка кукичка бе разкъсала тъканта на две места. Шестте дупки бяха зачервени, раните бяха още пресни. Почисти ги внимателно, намаза ги отново със спирт, кислородна вода и мехлем, после сложи нова превръзка.

Челото му не гореше. Ако кукичките бяха замърсени, нямаше да предотврати инфекцията, особено ако връхчетата и контрите бяха закачили костта.

Не рискуваше да хване тетанус. Преди четири години, когато правеше промени в гаража заради дърводелската работилница, беше порязал дълбоко лявата си ръка на една панта, остра и разядена от ръждата. Тогава му сложиха инжекция против тетанус. Затова сега нямаше нужда да се тревожи. Нямаше да умре от тетанус. Нито пък от инфекция от кукички. Създаваше си изкуствено тази тревога, за да не мисли за реалните и по-големи заплахи.

Отиде в кухнята и отлепи бележката от хладилника. Смачка я на топка и тръгна към кофата за боклук. Вместо да я изхвърли обаче, той я изглади на масата и я прочете.

Партньор. Тази дума го тревожеше. Въобще не му харесваше.

В редки случаи убийците работеха по двойки. Полицаите ги наричаха партньори убийци. Удушвачът от Хилсайд в Лос Анджелис не беше един човек, а двама братовчеди. Снайперистът от Вашингтон — двама мъже. Семейство Мансън бяха повече от двама.

Един прост барман можеше да се надява на вниманието на един безмилостен психопат. Чак на двама — не.

Били дори не помисли да се обади на полицията. Изродът на два пъти показа, че говори сериозно. Ако Били не се подчинеше, той наистина щеше да убие някое дете. В този случай поне имаше избор, при който не се налагаше да осъжда някого на смърт.

Макар че в първите четири реда нямаше нищо сложно за разбиране, последните два бяха доста загадъчни.

Не ти ли протегнах ръка? Очевидно беше, че му се подиграва. Били усети и нещо като намек, че информацията, която се съдържа в бележката, би му била полезна, стига да я разбере. Препрочете я шест, осем, десет пъти, но не му стана ясно. Само се ядоса.

Все пак разполагаше с нова бележка, която можеше да използва като доказателство. Макар че не беше кой знае колко съдържателна и нямаше да направи особено впечатление на полицията, възнамеряваше да я запази.

Отиде в хола и огледа книгите. През последните години те бяха просто предмети, от които се налагаше да бърше праха. Взе „В наше време“, мушна бележката между първите две страници и остави томчето обратно на полицата.

Помисли си за Лани Олсен, който седеше мъртъв в креслото с приключенски роман на скута си.

Отиде в спалнята и измъкна револвера изпод възглавницата. Докато го държеше, си припомни усещането при стрелба. Той се втвърдяваше в дланта му и откатът преминаваше по костите на ръката му, като създаваше водовъртеж в костния му мозък, както когато рибите се мятаха във водата.

В едно от чекмеджетата на скрина имаше отворена кутия с амуниции. Той сложи три резервни патрона във всеки от предните джобове на панталона си. Струваха му се достатъчни. Каквото и да предстоеше, нямаше да е война. Сцената щеше да е пълна с агресия и кръвожадност, но пък щеше да е кратка.

Изглади смачканото спално бельо на леглото. Нямаше кувертюра, но оправи възглавниците и подпъхна чаршафа и завивката под дюшека, така че да са добре опънати.

Когато взе револвера от нощното шкафче, Били си спомни не само отката, но и чувството да убиеш човек.

Глава 19

Джеки О’Хара отговори на мобилния си телефон с реплика, която често използваше, докато беше зад бара.

— С какво мога да ви преметна?

— Шефе, Били е.

— О, Били, знаеш ли за какво се говореше в бара снощи?

— За спорт?

— Ами. Ние не сме спортен бар.

Загледан през кухненския прозорец към поляната, където сърните вече ги нямаше, Били каза:

— Извинявам се.

— Ония, дето ходят в спортните барове — за тях пиенето не значи нищо.

— Само средство да си размътят мозъка.

— Точно така. Със същия успех можеха да пушат марихуана или да се натъпчат с кофеин. Ние не сме спортен бар.

Това Били вече го беше чувал, знаеше какво се очаква да каже.

— За нашите клиенти пиенето е вид церемония.

— Повече от церемония. То е честване, ритуал, едва ли не тайнство. Не за всички, но за повечето. То е причастие.

— Добре, предавам се. За Биг Фут ли се говореше?

— Де да беше. Най-хубавите, най-оживените разговори в бара са за Биг Фут, летящите чинии, изчезналата Атлантида, съдбата на динозаврите…

— … какво има на тъмната страна на Луната — намеси се Били, — чудовището от Лох Нес, Торинската плащаница…

— … призраците, Бермудския триъгълник и другите класически теми — продължи Джеки. — Но това вече не става толкова често.

— Знам — съгласи се Били.

— Говореха за ония професори от Харвард, Йейл и Принстън, учените, които разправят, че ще използват клониране, стволови клетки и генно инженерство, за да създадат супер раса.

— По-умна, по-бърза и по-добра от нас — добави Били.

— Толкова по-добра от нас, че изобщо няма да е човешка. Писали са го в „Тайм“ или „Нюзуик“, със снимка на тия учени — ухилени и горди.

— Това го наричат постчовешкото бъдеще — потвърди Били.

— Какво ще стане с нас, когато дойде това постчовешко време? — попита Джеки. — „Пост“ значи да си обречен. Свръх раса? Тия хора не са ли чували за Хитлер?

— Те се мислят за различни — поясни Били.

— Нямат ли огледала? Някакви идиоти кръстосват човешки с животински гени, за да създадат нови… нови същества. Един от тях иска да създаде прасе с човешки мозък.

— Ама че щуротия.

— Списанието не обяснява защо прасе, сякаш е очевидно защо именно прасе, а не котка, крава или катерица. За бога, Били, не му ли е достатъчно трудно на човешкия мозък в човешко тяло? Що за ад ще бъде да е в тялото на прасе?

— Може би няма да доживеем да го видим — успокои го Били.

— Ако не планираш да умреш утре, ще го видиш. Биг Фут беше къде-къде по-симпатичен. И Бермудският триъгълник, и призраците се ядваха. Ама сега безумието става действителност.

— Да ти кажа за какво се обаждам — смени темата Били. — Няма да мога да дойда на работа днес.

— Какво? Да не си болен? — възкликна Джеки с истинска загриженост в гласа.

— Не ми е добре.

— Не звучиш като настинал.

— Не е настинка. Нещо стомашно е.

— Понякога летните настинки започват така. Вземи си цинкова паста и си сложи в носа. Много помага. Веднага минава от нея.

— Ще си взема.

— Вече е късно за витамин C. Него трябва да го вземаш през цялото време.

— Ще взема цинк. Да не звъня прекалено рано? Ти ли затвори бара снощи?

— Не, тръгнах си в десет часа. С тия приказки за прасета с човешки мозък не можах да издържа повече.

— Значи Стийв Зилис е затворил?

— Да, на него може да се разчита. Съжалявам за ония неща, дето ти казах за него. Ако иска да сече манекени и дини в задния си двор, не ме засяга, нали си върши работата.

Вторник вечер обикновено не беше много оживено по баровете. Ако посетителите оредееха съвсем, Джеки предпочиташе да затвори преди обичайното време в 2 часа сутринта. Отворен бар с малко или без посетители през нощта беше привлекателен за обирджиите и той не искаше да рискува сигурността на служителите си.

— Имаше ли много хора? — попита Били.

— Стийв каза, че след единайсет било все едно е дошъл краят на света. Трябвало да отваря предната врата и да се огледа навън, за да се увери, че барът не е телепортиран на Луната или нещо подобно. Угасил лампите преди полунощ. Слава богу, че няма два вторника в седмицата!

— Хората искат да прекарат поне малко време със семействата си. Това му е проблемът на семейния бар.

— Обичаш да си правиш майтап, а?

— Обикновено не.

— Ако опиташ с цинка в носа и не ти стане по-добре, обади ми се да ти кажа къде другаде да си го сложиш — рече Джеки.

— От теб щеше да излезе много добър свещеник, сериозно говоря.

— Оздравявай по-скоро. На клиентите им е мъчно, като те няма.

— Наистина ли?

— Е, поне не казват, че се радват.

При сегашните обстоятелства навярно само Джеки О’Хара можеше да накара Били Уайлс да се усмихне.

Затвори телефона и погледна часовника си. 10:30. „Партньорът“ щеше да се появи тук след по-малко от половин час. Ако Стийв Зилис беше напуснал бара малко преди полунощ, значи е имал предостатъчно време да отиде до дома на Лани, да го убие и да премести трупа в креслото в спалнята.

Ако Били залагаше на заподозрените като на коне, би дал на Стийв минимален шанс. Но имаше случаи, когато кон с минимален шанс печелеше надбягването.

Глава 20

На предната веранда имаше два люлеещи се дървени стола с тъмнозелени възглавници. Били не се нуждаеше често от втория стол.

Облечен в бяла тениска и лек памучен панталон, тази сутрин той седеше на стола, който беше по-далеч от стълбите. Седеше, без да мърда и без да се люлее. До него имаше масичка, върху която на подложка стоеше недокосната чаша с кока-кола. Беше я приготвил като реквизит, за да му отвлича вниманието от кутията със солени бисквити. В кутията нямаше друго освен револвера. Единствените три бисквити стояха на купчинка до кутията.

Денят беше окъпан в ярка светлина, ясен и горещ. Времето беше прекалено сухо за лозарите, но на Били не му пречеше. От верандата, между хималайските кедри той виждаше далечната част на пътя, който се изкачваше към къщата му и още нагоре. Нямаше много движение. Някои от колите му бяха познати, но не и собствениците им.

От нажежения от слънцето асфалт се надигаха трепкащи призраци, които витаеха из утрото. В 10:53 в далечината се появи пешеходец. Били не очакваше партньорът да дойде пеша и реши, че това не е човекът, когото чакаше.

Отначало пешеходецът приличаше повече на мираж. Маранята разкривяваше очертанията му и караше образа да трепти, сякаш беше отражение във вода. Понякога изчезваше, после отново се появяваше. Под ярката светлина той изглеждаше висок и слаб, дори неестествено слаб, все едно доскоро беше висял на кръст в полето и бе прогонвал птиците със злобния поглед на очите си, направени от копчета.

Човекът зави по алеята към къщата, прекоси поляната и в 10:58 се озова пред стълбите на верандата.

— Господин Уайлс? — попита той.

— Да.

— Би трябвало да ме очаквате.

Гласът му беше груб и дрезгав като на човек, който е мариновал ларинкса си в уиски, а после го е опушвал с години на цигарен дим.

— Името? — попита Били.

— Ралф Котъл, господине.

Били не беше очаквал да му отговорят. Ако човекът се криеше под фалшиво име, можеше да използва нещо обичайно като Джон Смит. Ралф Котъл звучеше истинско.

Котъл беше толкова слаб, колкото изглеждаше отдалече насред маранята, но не толкова висок. Тънкият му като клечка врат изглеждаше сякаш ще се счупи под тежестта на главата му. Беше обут в бели обувки за тенис, почернели от носене и мръсотия. Кафявият му летен костюм беше на места като нов, но протрит по ръбовете на ръкавите. Стоеше на тялото му „елегантно“ като на закачалка. Ризата от полиестер беше негладена, с лекета и липсващо копче. Това бяха дрехи, купувани от вехтошар, от най-евтината му стока, и бяха носени дълго след това.

— Господин Уайлс, може ли да дойда на сянка?

Застанал пред стълбите, Котъл изглеждаше сякаш ще се строполи под тежестта на слънцето. Видът му беше прекалено хилав, за да е застрашителен, но човек никога не знае.

— Има стол — покани го Били.

— Благодаря ви, господине. Много сте любезен.

Нервите на Били се изопнаха, когато Котъл се качи по стълбите, но се поотпуснаха, щом той се настани на другия люлеещ се стол. Котъл не се залюля, сякаш да накара стола да помръдне беше непосилна задача.

— Имате ли нещо против да изпуша една цигара, господине? — попита той.

— Да, имам против.

— Разбирам. Гаден навик е.

От вътрешния джоб на сакото си Котъл извади половинлитрово шише „Сийграм“ и отви капачката. Кокалестите му ръце трепереха. Не поиска разрешение да пие. Направо си дръпна едно хубаво.

Явно имаше достатъчно контрол над никотиновите си мераци, за да остане учтив. Пиячката обаче му съобщаваше кога има нужда от нея и той не можеше да не се подчини на течния й глас.

Били подозираше, че в другите джобове имаше и други бутилки, както и цигари и кибрит, а най-вероятно и някоя и друга ръчно навита цигара с дрога. Това обясняваше защо Котъл носеше костюм в лятната горещина. Не беше просто дреха, а средство за транспортиране на множеството му пороци.

Цветът на лицето му не се промени от питието. Кожата му вече беше потъмняла от дълго излагане на слънцето и почервеняла от гъстата мрежа спукани капиляри.

— Колко вървя пеша? — попита Били.

— Само от главния път дотук. Дотам отидох на стоп.

Явно Били изглеждаше скептичен, защото Котъл добави:

— Много хора ме познават тук. Знаят, че не съм опасен. Неугледен съм, но не съм мръсен.

Действително, русата му коса изглеждаше чиста, макар и несресана. Беше и избръснат. Кожата му бе достатъчно загрубяла, за да устои на порязване от бръснач дори в такива треперещи ръце.

Трудно беше да се определи възрастта му. Можеше да е на четирийсет или шейсет, но не на трийсет или седемдесет.

— Той е много лош човек, господин Уайлс.

— Кой?

— Онзи, дето ме изпрати.

— Ти си му партньор.

— Точно толкова, колкото съм и маймуна.

— Партньор, така те нарече той.

— Приличам ли на маймуна?

— Как се казва?

— Не знам. И не искам да знам.

— Как изглежда?

— Не съм му видял лицето. И се надявам никога да не го видя.

— Маска за ски ли носеше? — предположи Били.

— Да, господине. И очите, които гледаха през нея, бяха студени като на змия. — Гласът му се разтрепери в такт с ръцете му, докато отново вдигаше бутилката към устата си.

— Какъв цвят бяха очите му? — попита Били.

— Изглеждаха жълти като жълтък на яйце, но това беше заради отражението на лампата.

Били си спомни срещата на църковния паркинг и каза:

— Осветлението беше твърде слабо, за да видя цвята… само някакъв горещ блясък.

— Аз не съм лош човек, господин Уайлс. Не съм като него. Просто съм слаб.

— Защо дойде?

— Отчасти заради парите. Той ми плати сто и четирийсет долара, всичките в банкноти от по десет.

— Сто и четирийсет? Той ти предложи сто, а ти се спазари за сто и четирийсет?

— Не, господине. Това е точната сума, която той предложи. Каза, че дава по десет долара за всяка година от вашата невинност, господин Уайлс.

Били се втренчи в него мълчаливо.

Някога очите на Ралф Котъл може би са били яркосини. Може би бяха избелели от алкохола, защото бяха най-бледите сини очи, които Били бе виждал — бледосини като небето на голяма надморска височина, където атмосферата е толкова разредена, че не може да създаде ярки цветове, където празнотата отвъд почти не може да се скрие.

Не след дълго Котъл отклони поглед от очите на Били и загледа двора, дърветата, пътя.

— Знаеш ли какво значи това? Моите четиринайсет години невинност?

— Не, господине. И не е моя работа. Той просто искаше на всяка цена да ви предам това.

— Каза, че парите са една от причините. Коя е другата?

— Щеше да ме убие, ако не бях дошъл при вас.

— С това ли те заплаши?

— Той не заплашва, господин Уайлс.

— Звучи като заплаха.

— Той казва какво ще стане и на човек му е ясно, че ще стане. Или идвам при вас, или умирам. При това не от лека смърт, а от много тежка.

— Знаеш ли какво е направил? — попита Били.

— Не, господине. И не ми казвайте.

— Вече сме двама, които знаем, че той съществува. Единият може да подкрепи твърденията на другия.

— Въобще не разправяйте такива неща.

— Не виждаш ли, че е допуснал грешка?

— Бих искал аз да съм му грешката — заяви Котъл, — но не съм. Надценявате ме, не бива.

— Трябва да го спрем — настоя Били.

— Няма да съм аз този, дето ще го спре. Не съм герой. Не ми казвайте какво е направил, не смейте.

— Защо да не кажа?

— Това си е вашият свят, не моят.

— Светът е един.

— Не, господине. Има милиарди светове. Моят е различен от вашия и така ще си остане.

— Двамата седим заедно на една веранда.

— Не, господине. Тя изглежда като една веранда, но всъщност са две. Знаете, че е така. Виждам го.

— Какво виждаш?

— Че сте малко като мен.

Смразен, Били възрази:

— Нищо не виждаш. Дори не ме поглеждаш.

Ралф Котъл отново погледна Били в очите.

— Видяхте ли буркана с лицето на жената, дето прилича на медуза?

Разговорът изведнъж пое в някаква странна посока.

— Каква жена?

Котъл пак дръпна яко от бутилката.

— Той каза, че я държи в буркана от три години.

— В буркан? Престани да се наливаш с тая отрова, Ралф. Говориш безсмислици.

Котъл затвори очи и лицето му се сви в гримаса, сякаш виждаше това, което описваше.

— Двулитров буркан, може и по-голям да е, с широко гърло. Той сменя формалдехида редовно, за да не се размъти.

Небето над верандата беше кристалночисто. Високо горе кръжеше самотен ястреб, който се открояваше ясно като сянка.

— Лицето често се свива — продължи Котъл, — така че в началото не прилича на лице. Прилича на нещо морско — хем свито, хем издуто. После той разклаща леко буркана, така че да разбърка съдържанието, и лицето… се отваря като цвете.

Тревата на поляната е нежна и зелена, а по-нататък, където само природата се грижи за нея, става по-висока и златиста. Двата вида трева излъчват свой собствен аромат, всеки посвоему свеж и приятен.

— Първо разпознаваш ухо — продължи Ралф Котъл. — Ушите са закачени за лицето и хрущялът им придава форма. В носа също има хрущял, но не си е запазил съвсем формата. Носът стои като буца.

От блестящите висоти ястребът се спусна надолу и започна да кръжи все по-ниско, кръгът на летенето му се стесняваше, описваните от него спирали бяха тихи и хармонични.

— Устните са пълни, но устата е само дупка, очите — също. Няма коса, защото е изрязал лицето от ухо до ухо и от върха на челото до дъното на брадичката. Не си личи, че е женско, а не мъжко лице. Той твърди, че била хубава, но в буркана не виждаш хубост.

— Това е номер, маска от латекс — рече Били.

— О, не, истинско е. Истинско е като смъртоносен рак. Той каза, че било второто действие на едно от най-добрите му представления.

— Представления ли?

— Той има четири нейни снимки. На първата е жива. После мъртва. На третата лицето й е отчасти забелено. На четвъртата главата и косата й са там, но меките тъкани на лицето ги няма, има само кокали, ухилен череп.

Както кръжеше плавно, ястребът изведнъж се стрелна към високата трева.

Бутилката напомни на Ралф Котъл, че има нужда да се подкрепи, и той отново отпи, за да даде опора на рухващия си кураж.

След изпълнена с алкохолни пари въздишка той продължи:

— На първия портрет, като жива, може да е била хубава, както твърди той. Не може да се каже, защото… тя е в ужас. Погрозняла е от ужас.

Високата трева, замряла досега под спойващата жега, се размърда за кратко в една точка, където перата удариха стъблата.

— Лицето на този първи портрет — рече Котъл — изглежда по-зле от онова в буркана. Много по-зле.

Ястребът изхвръкна от тревата и се издигна към небесата. Ноктите му стискаха нещо дребно, навярно полска мишка, която се бореше ужасено, или пък не. От такова разстояние не можеше да се каже със сигурност.

Гласът на Котъл беше като пила, стържеща по старинно дърво.

— Ако не направя точно каквото иска, той обеща да сложи и моето лице в буркан. И докато го изтръгва, ще ме държи жив и в съзнание.

В светлото прозрачно небе издигащият се ястреб отново стана черен и открояващ се като сянка. Крилата му разсичаха блестящия въздух, горещите струи бяха като кристалночистите води на река, по която той плуваше.

Смаляваше се, докато накрая изчезна, след като бе убил само онова, необходимо за оцеляването му.

Глава 21

Без да се люлее в люлеещия се стол, Ралф Котъл обясни, че живее в паянтова къща край реката. Имала две стаи и веранда с хубав изглед, била построена набързо през 30-те години на двайсети век и оттогава все повече се разпадала.

Преди много години някакви недодялани мъже отсядали там, докато били за риба. В нея нямало електричество. За тоалетна служела външна постройка. Единствената течаща вода била онази в реката.

— Мисля, че са ходили там, за да избягат от жените си — рече Котъл. — Да пият и да се напият. И сега за това служи.

Имало камина, която ставала за отопление и за готвене на нещо просто. Котъл се изхранвал с претоплени консерви.

Навремето къщурката била частна собственост. Сега принадлежала на общината, навярно взета заради неплатени данъци. Както голяма част от държавните земи, никой не се грижел за нея. Преди единайсет години Ралф Котъл я изчистил, опънал спалния си чувал и се настанил в нея. Не го безпокоели нито бюрократи, нито лесничеи. Наблизо не живеели съседи, нямало кой да го чуе дори. Къщурката се намирала далеч от населени места, което било добре дошло за Котъл.

И така до 3:45 предната сутрин, когато посетител с маска за ски го сръгал в ребрата и го събудил. Тогава уютното уединение изведнъж се превърнало в ужасяваща изолация.

Котъл бил заспал, без да угаси газовата лампа, на която четял каубойски романи и пиел. Въпреки осветлението той не могъл да запомни подробности за външността на убиеца. Не можеше да каже какви са приблизително ръстът и теглото му. Твърдеше, че гласът му не се отличава с нищо особено.

Били реши, че мъжът знае повече, но се страхува да каже. Тревогата, която се надигаше в избледнелите му сини очи, бе неподправена и силна, но не така неприкрита, както ужаса, който описа у непознатата жена на снимката, чието лице психарят бе „изтръгнал“.

Съдейки по дължината на тънките му като на скелет пръсти и внушителните кости на възлестите му ръце, навремето Котъл трябва да е бил в състояние да се отбранява. Сега, според собственото му признание, той бе слаб, не само емоционално и морално, но и физически.

Въпреки това Били се наведе напред и отново се опита да го убеди:

— Подкрепи ме пред полицията. Помогни ми…

— Аз не мога да помогна дори на себе си, господин Уайлс.

— Някога трябва да си знаел как.

— Не помня.

— Какво не помниш?

— Нищо. Нали ви казах, слаб съм.

— Май сам искаш да си такъв.

Вдигайки бутилката към устата си, Котъл се усмихна слабо и преди да отпие, каза:

— Нали знаете — кротките ще наследят земята.

— Ако не искаш да го направиш заради себе си, направи го заради мен.

Котъл облиза устните си, силно напукани от жегата и дехидратиращия ефект на уискито, и каза.

— Защо ми е?

— Кротките не стоят настрана, докато някой го унищожават. Кротките не са страхливци. Това са два различни вида хора.

— Не можеш да ме накарате, като ме обиждате. Аз не се обиждам. Не ми пука. Знам, че съм нищожество, но това не ми пречи.

— Не мисли, че като си дошъл тука да направиш каквото ти е поръчал, ще бъдеш в безопасност в къщурката си.

Затваряйки капачката на бутилката, Котъл отвърна:

— Ще бъда в по-голяма безопасност от вас.

— Съвсем не. Ти представляваш риск за него. Полицията ще те защити, послушай ме.

Пияницата се изсмя.

— Затова ли се затичахте към тях толкова бързо — защото ще ви защитят?

Били не каза нищо.

Окуражен от мълчанието му, Котъл заговори с по-остър тон, не злобен, а по-скоро самодоволен.

— И ти като мен си едно нищо, но още не го знаеш. Ти си нищо, аз съм нищо, ние всички сме нищо, и стига тоя психар да ме остави на мира, да прави каквото си ще на когото си иска, защото и той е нищо.

Докато наблюдаваше как Котъл отваря капачката на бутилката, която току-що бе затворил, Били каза:

— Ами ако взема да те изритам по стълбите и да те изгоня от имота си? Понякога той ми звъни, за да ми действа на нервите. Какво ще стане, ако му кажа, че си бил пиян, говорил си несвързано и не съм разбрал нищо?

Загорялото и зачервено от постоянно пиене лице на Котъл не можеше да пребледнее, но малката му сбръчкана уста, самодоволно стисната след тирадата му, сега се отпусна и избъбри фалшиво извинение:

— Господин Уайлс, моля не се обиждайте от грубите ми думи. Аз не мога да контролирам онова, което излиза от устата ми, нито което влиза в нея.

— Значи той държеше непременно да ми кажеш за лицето в буркана, така ли?

— Да, господине.

— Защо?

— Не знам. Той не се съветваше с мен, господине. Просто ми каза какво да говоря и ето ме тук, защото искам да остана жив.

— Защо?

— Моля?

— Погледни ме, Ралф.

Котъл го погледна в очите.

— Защо искаш да останеш жив? — попита Били.

Котъл, изглежда, не се беше замислял за това преди и въпросът сякаш улучи в целта нещо пърхащо в мозъка му, някаква вечно неспокойна, вечно противопоставяща се, вечно озлобена страна от натурата му, на която в този миг той най-сетне бе готов да обърне внимание. После очите му отново зашариха встрани и той стисна бутилката уиски не с една, а с две ръце.

— Защо искаш да живееш? — настояваше Били.

— Защото не знам дали има друго след това. — Избягвайки погледа на Били, Котъл вдигна шишето с две ръце, сякаш беше потир. — Само една глътчица — каза той, като че ли искаше разрешение.

— Давай.

Той отпи уж малко, после още.

— Психарят те е накарал да ми разкажеш за лицето в буркана, защото иска да го виждам в съзнанието си.

— Щом казваш.

— Иска да ме сплаши, да ме извади от равновесие.

— Е, извади ли те?

Вместо да му отговори, Били попита:

— Какво още поръча да ми предадеш?

Котъл сякаш се зае сериозно за работа — затвори пак капачката на бутилката и този път я прибра в джоба на сакото си.

— Имате пет минути да вземете решение.

— Какво решение?

— Свалете си часовника и го сложете на парапета на верандата.

— Защо?

— За да отброите петте минути.

— Мога да ги отброя и без да свалям часовника.

— Слагането на парапета е сигнал за него, че времето започва да тече.

На север се простираше гората, сенчеста и прохладна в горещия ден. Отвъд зелена поляна следваше висока златиста трева, после няколко дъба с големи корони, няколко къщи надолу по склона, на изток. На запад минаваше областният път, а зад него се простираха гори и полета.

— Той гледа ли ни сега? — попита Били.

— Обеща, че ще ни гледа, господин Уайлс.

— Откъде?

— Не знам, господине. Моля ви, много ви моля, свалете си часовника и го сложете на парапета.

— А ако не го направя?

— Господин Уайлс, не говорете така.

— И какво, ако не го направя? — заинати се Били.

Кресливият баритон на Котъл стана по-писклив.

— Нали ви казах, ще ми изтръгне лицето, и то докато съм в съзнание. Казах ви.

Били стана, свали си часовника и го сложи на парапета така, че циферблатът да се вижда и от двата стола.

Приближавайки се към зенита си, слънцето пропи околността и разтопи сенките навсякъде, с изключение на тези в горите. Скрити под зелените си пелерини, дърветата затворнически пазеха всичките си тайни.

— Господин Уайлс, трябва да седнете.

Въздухът се окъпа в ярка светлина и жълт като хром блясък замъгли полетата, принуждавайки Били да присвие очи, докато се опитваше да огледа безбройните места, където човек би могъл да легне на открито и въпреки това да остане невидим под искрящите слънчеви лъчи.

— Няма да го видите — обади се Котъл. — И той ще се ядоса, че се опитвате. Елате тук, седнете.

Били остана изправен до перилата.

— Изхабихте половин минута, господин Уайлс, четирийсет секунди.

Били не помръдна.

— Не знаете в каква миша дупка са ви натикали — заумолява Котъл. — Всяка минутка ще ви е нужна.

— Кажи ми за мишата дупка.

— За бога, господин Уайлс, трябва да седнете. — Котъл кършеше глас, както разтревожена старица кърши ръце. — Той иска да сте седнал на стола.

Били отиде до стола и седна.

— Искам това да свърши — рече Котъл. — Искам да свърша, каквото ми е поръчано, и да се махна.

— Сега ти хабиш време.

Една от петте минути беше изтекла.

— Добре, добре — съгласи се Котъл. — Сега ще говоря от негово име. Нали разбирате? Повтарям неговите думи.

— Казвай.

Котъл облиза нервно устни. Измъкна бутилката от сакото си, но не за да пие. Стисна я с две ръце, сякаш беше талисман, притежаващ свръхестествена сила да вдигне мъглата от уискито, която пречеше на паметта му, и да му помогне да предаде посланието достатъчно ясно, за да не мариноват лицето му в буркан.

— Ще убия твой познат. Ти ще избереш жертвата сред познатите си — зарецитира Котъл. — Това е твоят шанс да отървеш света от някой безнадежден тъпак.

— Извратено копеле! — възкликна Били и забеляза, че двете ръце му се бяха свили в юмруци, макар че нямаше какво да ударят.

— Ако не избереш жертвата — продължи да рецитира Котъл, — аз ще избера кого от познатите ти да убия. Имаш пет минути да решиш. Ти решаваш, ако ти стиска.

Глава 22

Усилието да си спомни точните думи на посланието превърна Ралф Котъл в кълбо нерви. Безброй притеснения се блъскаха в ума му, мяркаха се в стрелкащия му се поглед, в гърчещото му се лице, в треперещите ръце. Били почти чуваше пърхащите крила на ужаса.

Докато Котъл повтаряше условията на убиеца под страх от смъртно наказание, ако ги обърка, бутилката беше само вдъхновяващ талисман, но сега той имаше нужда от съдържанието й.

Загледан в часовника върху перилата, Били възкликна:

— Не ми трябват пет минути. По дяволите, не ми трябват дори трите минути, които остават.

Като не отиде в полицията и не ги намеси, неволно той вече беше допринесъл за убийството на един от познатите си — Лани Олсен. С бездействието си беше спасил майката с две деца, но беше обрекъл приятеля си.

Самият Лани беше отчасти, ако не до голяма степен, виновен за смъртта си. Беше взел бележките на убиеца и ги беше унищожил, за да запази работата и пенсията си, но плати с живота си. И все пак Били също имаше вина. Тя му тежеше и винаги щеше да му тежи.

Това, което безумецът искаше от него сега, беше ново и по-страшно от всичко дотогава. Не чрез бездействие, не по невнимание, а напълно съзнателно Били трябваше да осъди свой познат на смърт.

— Няма да го направя — отсече той.

Котъл дръпна яко от питието и затърка мокрото гърло на бутилката по устните си, сякаш се готвеше да я целуне страстно, вместо да пие от нея. Той вдиша шумно през носа надигащите се алкохолни пари.

— Ако ти не го направиш, той ще го направи — напомни пияницата.

— За какъв дявол да избирам? И в двата случая съм прецакан.

— Не знам. Не искам да знам. Не е моя работа.

— Как да не е твоя!

— Не е моя — настоя Котъл. — Трябва да остана тук, докато ми кажеш решението си, после му го предавам и приключвам с това. Остават ти малко повече от две минути.

— Отивам в полицията.

— Вече е късно.

— Да, затънал съм до кръста — призна Били, — но после ще затъна още по-дълбоко.

Щом Били стана от стола, Котъл го сряза.

— Седни! Ако се опиташ да се махнеш от верандата преди мен, ще бъдеш застрелян в главата.

Джобовете на пияницата бяха пълни с бутилки, не с оръжие. Дори да имаше пистолет, Били беше сигурен, че може да му го вземе.

— Не от мен — обади се Котъл. — От него. Той ни наблюдава през оптичния мерник на мощна пушка.

Мрачните гори на север, ослепителното слънце по склона на изток, скалните образования и полята в низината от южната страна на окръжния път… можеше да е навсякъде.

— Той ни вижда толкова ясно, че почти чете по устните ни какво говорим. Пушката му е много точна, а той е истински майстор. Може да те улучи от един километър.

— Може би тъкмо това искам.

— Той с удоволствие ще ти услужи, но не смята, че си готов. Казва, че ще му дойде времето. Ще го молиш да те убие. Но не сега.

Дори под бремето на вината Били Уайлс изведнъж се почувства лек като перце и се уплаши да не духне вятър. Отпусна се в люлеещия се стол.

— Късно е да ходиш в полицията — поде Котъл, — защото той е подхвърлил доказателства в жилището й, по трупа й.

Денят бе все така безветрен, но Били почувства течение.

— Какви доказателства?

— Ами например твои косми, които е сложил в ръката и под ноктите й.

Устата на Били изтръпна.

— Откъде е взел мои косми?

— От решетката на канала в банята.

Още преди да започне кошмарът, преди Жизел Уинслоу да умре, откачалникът беше тършувал в къщата му.

Сянката на верандата повече не можеше да спре лятната жега. Били се чувстваше все едно седи на асфалта, под слънцето.

— Какво друго освен космите?

— Не ми каза, но не е нещо, което полицията ще свърже с теб… освен ако по някаква друга причина не започнат да те подозират.

— А той може да направи така, че да ме заподозрат.

— Ако полицията реши да ти иска проба за ДНК, спукана ти е работата.

Котъл хвърли поглед към часовника. Били също.

— Остава една минута — обяви Котъл.

Глава 23

Една минута. Били Уайлс гледаше часовника си, все едно беше часовников механизъм на бомба, отмерващ времето до детонацията. Не мислеше за изтичащите секунди, нито за доказателствата, подхвърлени след убийството на Жизел Уинслоу, нито за това, че се намира под мерника на мощна пушка.

Вместо това изреждаше наум хората в живота си. В съзнанието му проблясваха лица. На тези, които обичаше. На тези, към които беше равнодушен. На тези, които не харесваше.

Бе попаднал в опасни плитчини. Можеше да заседне в тях. Но да не мисли за това бе толкова трудно, колкото да не мисли за нож, опрян в гърлото му.

Един по-различен нож, ножът на вината най-сетне преряза връзките на тези мисли. Той си даде сметка, че съпоставя стойността на хората в живота си, мъчейки се да установи кой от тях има по-малко право да живее. Не можа да не потръпне от отвращение.

— Не — заяви той, секунди преди времето да изтече. — Не, няма да избера. Да върви по дяволите!

— Тогава той ще избере вместо теб — напомни му Котъл.

— Да върви по дяволите!

— Добре, както желаете. Това ще лежи на вашите плещи, господин Уайлс. Не е моя работа.

— И какво следва сега?

— Останете където сте, господине. Аз трябва да отида в кухнята при телефона, да чакам той да се обади и да му предам решението ви.

— Аз ще отида — каза Били. — Аз ще вдигна.

— Побърквате ме — рече Котъл. — Заради вас ще убие и двама ни.

— Това е моят дом.

Котъл надигна бутилката, а ръцете му трепереха така, че зъбите му затракаха по стъклото. По брадата му потече уиски. Без да се избърше, Котъл каза:

— Той иска да си седиш на стола. Ако се опиташ да влезеш в къщата, ще ти пръсне черепа, преди да си стигнал до вратата.

— И каква ще му е ползата?

— После ще пръсне и моя череп, защото не съм те накарал да ме слушаш.

— Няма да го направи — възрази Били, който интуитивно започна да схваща логиката на убиеца. — Не е готов да сложи край, не по този начин.

— Откъде знаеш? Няма как да знаеш. Нищо не знаеш.

— Той си има план, има цел, нещо, което за теб и мен може да е безсмислено, но за него има смисъл.

— Аз съм един жалък пияница, но дори и на мен ми е ясно, че дрънкаш глупости.

— Той иска да стане така, както го е замислил — каза Били по-скоро на себе си, отколкото на Котъл, — а не да сложи край насред играта с два изстрела в главите ни.

Загледан тревожно в окъпаната в слънце околност, Ралф Котъл избълва насред пръските слюнка:

— Слушай какво ти казвам, инатливо копеле такова! Защо не слушаш?

— Слушам.

— Повече от всичко друго той иска нещата да станат, както той каже. Не иска да говори с теб, разбра ли? Може да не иска да му чуеш гласа.

Това би било логично, ако убиецът беше някой от познатите на Били.

— Или може би не иска да ти слуша глупостите, както не искам и аз — добави Котъл. — Не знам. Ако искаш ти да вдигнеш, за да му покажеш кой е шефът, само и само да го ядосаш, и той ти пръсне черепа, на мен хич не ми пука. Но тогава той ще убие и мен, а ти нямаш право да решаваш вместо мен. Не можеш да решаваш вместо мен!

Били вярваше на инстинкта си — психарят нямаше да ги застреля.

— Петте ти минути изтекоха — каза притеснено Котъл, като погледна към часовника на парапета. — Станаха шест. Вече повече от шест минути. Той няма да е доволен.

В интерес на истината Били не беше сигурен, че убиецът няма да стреля. Така му подсказваше интуицията, но не можеше да бъде сигурен.

— Времето ти изтече. Вече минаха седем минути. Той очаква аз да се махна от верандата и да вляза вътре.

В избелелите очи на Котъл пламтеше ужас. Той почти нямаше за какво да живее, а в същото време страшно му се живееше.

Не знам дали има друго след това, беше обяснението му.

— Отивай — каза Били.

— Какво?

— Отивай вътре. При телефона.

Котъл скочи от стола и изпусна отворената бутилка. От гърлото й се изля малко уиски. Котъл не се наведе да вдигне съкровището си. В бързината да стигне до предната врата, той ритна бутилката и тя се затъркаля по пода на верандата. Преди да влезе в къщата, той погледна назад и каза:

— Не знам кога ще се обади.

— Само гледай да запомниш точно какво казва — нареди Били. — Запомни всяка негова дума.

— Добре, господине, ще го запомня.

— И всяка интонация. Запомни всяка дума и как я казва и ела да ми предадеш.

— Добре, господин Уайлс. Всяка дума — обеща Котъл и влезе в къщата.

Били остана сам на верандата. Може би все още под прицела на мерника.

Глава 24

Три пеперуди, въздушни гейши, долетяха, танцувайки, от окъпания в слънце простор под сянката на верандата. Копринените им кимона се разперваха, свиваха и пак се разперваха, създавайки върхушка от цветове, свенливи като лица, скрити зад ръчно боядисани ветрила. После бързо се върнаха насред ярката светлина, откъдето бяха дошли. Представление.

Може би именно тази дума характеризираше убиеца и чрез нея щеше да се намери обяснение за действията му. Ако Били успееше да разбере какво значи тя, щеше да открие ахилесовата му пета. Според Ралф Котъл психарят беше нарекъл убийството на жена и одирането на лицето й „второто действие“ на едно от „най-добрите му представления“.

Били погрешно бе решил, че за откачалника убийството е предимно вълнуваща игра. Спортът може да играеше някаква роля, но изкривеното чувство за удоволствие далеч не представляваше единственият му, нито дори главният му мотив.

Били не знаеше как да тълкува думата представление. Може би за този бог на отмъщението светът беше сцена, действителността беше илюзия, а смисълът на съществуването — лукавството. Как чрез тази интерпретация да обясни поведението на убиеца, или да го предскаже, Били не знаеше.

Не трябваше да мисли за него като за бог на отмъщението. Богът е враг, който не може да бъде надвит. По-подходяща бе думата противник. Били не беше загубил надежда.

Тъй като предната врата беше отворена, звънът на телефона щеше да се чуе на верандата. Още не беше позвънил.

Докато се люлееше леко на стола, не за да затрудни стрелеца, а за да прикрие тревожността си и да не достави на убиеца това удоволствие, Били се вгледа внимателно в най-близкия от калифорнийските дъбове, а после и в съседния до него. Те бяха грамадни стари дървета с широки корони. Стволовете и клоните им се чернееха под палещото слънце. Сенчестите им клони можеха да послужат като платформа за снайперист и триножник за пушката му.

Двете най-близки къщи надолу по склона, едната от същата страна на пътя, а втората — от другата, попадаха в обхвата от километър. Ако стопаните ги нямаше, психарят може би беше проникнал в някоя от тях и сега го наблюдаваше от някой прозорец на горния етаж.

Представление. Били не се сещаше за друг свой познат, на когото тази дума да отиваше повече, отколкото на Стийв Зилис. За Стийв барът бе сцена.

Ала възможно ли бе един жесток сериен убиец с вкус към осакатяването да има такова първосигнално чувство за хумор и такава детинска представа за театър, че да се забавлява, като изстрелва фъстъци от носа си, връзва на възел вишневи дръжки и разказва вицове за тъпи блондинки?

На няколко пъти Били погледна към часовника си върху парапета. Три минути чакане беше нормално, дори четири. Пет минути обаче бяха твърде много. Той се надигна да стане от стола, но в главата си чу гласа на Котъл: Не можеш да решаваш вместо мен! Тежестта на отговорността го накара да седне обратно на стола.

Понеже Били беше задържал Котъл на верандата по-дълго от петминутния срок, откачалникът можеше да им го връща, като ги караше да чакат, за да им изопне нервите, да ги научи да не си позволяват волности с шефа.

Тази мисъл успокои Били за минута. После му хрумна нещо по-ужасно. Това че Котъл не беше влязъл в къщата точно след изтичането на срока, че Били беше го задържал две-три минути, може би бе изтълкувано от убиеца като отказ Били да избере жертва, което беше самата истина. Тогава вероятно психарят беше сметнал, че няма смисъл да се обажда на Ралф Котъл. Грабнал си е пушката и е напуснал гората или някоя от съседните къщи. Ако беше избрал жертва, преди да чуе отговора на Били, което със сигурност беше така, може би бързаше да изпълни плановете си.

Сред познатите на Били най-важният човек в живота му, беше, разбира се, Барбара, която лежеше безпомощна в „Шепнещите борове“. Макар да нямаше знания и опит, които да оправдаят убедеността му, Били чувстваше, че това бе едва първото от трите действия на тази странна драма. Откаченият му противник далеч не беше готов да приключи с представлението, следователно Барбара не беше в непосредствена опасност.

Ако чудовището знаеше нещо за този, когото измъчваше, а той явно знаеше много за него, щеше да му е ясно, че смъртта на Барбара моментално ще накара Били да спре да се бори. Съпротивата бе основен елемент на драмата. Конфликтът. Без Били нямаше да има второ действие.

Трябваше да вземе мерки за сигурността на Барбара. Въпросът беше как. За щастие той имаше време за размисъл. Ако грешеше, ако беше ред на Барбара, този свят щеше да се превърне в краткотрайно и жестоко чистилище, от което той бързо щеше да се озове в Ада.

Откакто Котъл влезе вътре, бяха изминали седем минути, дори повече. Били стана от стола. Краката му бяха отмалели. Измъкна револвера от кутията за бисквити.

Нямаше значение, че пияницата ще го види. На прага на отворената врата Били извика:

— Котъл?

Не получи отговор и отново извика:

— По дяволите, Котъл!

Влезе в къщата, прекоси хола и стигна до кухнята. Ралф Котъл го нямаше. Задната врата беше отворена, а Били знаеше, че я беше затворил и заключил. Излезе на задната веранда. Котъл го нямаше нито там, нито на двора. Беше изчезнал.

Телефонът не беше позвънил, а Котъл беше изчезнал. Може би бе сметнал, че убиецът не се обажда, защото е решил, че не си е свършил работата. Може да го е обзел ужас и да е побягнал.

Били се върна в къщата, затвори вратата зад себе си и огледа внимателно кухнята, като търсеше нещо не наред. Нямаше никаква представа какво. Всичко изглеждаше така, както го бе оставил, както трябваше да бъде.

Несигурността обаче отстъпи място на предчувствието за нещо лошо и предчувствието се превърна в подозрение. Котъл сигурно бе взел нещо, оставил нещо, направил нещо.

Били се отправи към хола, после към кабинета и не намери нищо необичайно. В банята обаче намери Ралф Котъл. Мъртъв.

Глава 25

Студената флуоресцентна светлина покриваше отворените очи на Котъл с изкуствен скреж. Заминал на онзи свят, вместо да изпадне в несвяст, пияницата седеше на спуснатия капак на тоалетната. Гърбът му бе опрян в казанчето, главата му бе килната назад, устата — отпусната. Жълти гнили зъби ограждаха езика му, който изглеждаше млечнорозов и леко напукан от обезводняването в резултат на постоянното препиване.

Дъхът на Били секна, той загуби ума и дума. После отстъпи в хола, без да сваля очи от трупа. Не го бе прогонила воня. В смъртната си агония Котъл не беше изпразнил червата или пикочния си мехур. Той си оставаше неугледен, но не мръсен — единственото нещо, с което се бе гордял. Били просто не можеше да диша в банята, сякаш всичкият въздух бе изсмукан от нея, сякаш мъртвецът бе убит от внезапен вакуум, който сега заплашваше да задуши и Били.

В коридора дишането му се оправи. Отново можеше да мисли. Чак сега забеляза дръжката на ножа, който бе приковал смачканото сако на Котъл към тялото му. Беше яркожълта. Острието беше вкарано под ъгъл между ребрата от лявата му страна и забито до дъно. Пронизано, сърцето бе спряло.

Били знаеше, че острието е дълго петнайсет сантиметра. Жълтият нож беше негов. Държеше го при рибарските си такъми в гаража. Беше рибарски нож, добре наточен, с който изкормваше костура и режеше пъстървата.

Убиецът не беше се крил в гората или в някоя падина на поляната, нито в съседска къща, не ги беше наблюдавал през оптичния мерник на пушка. Това беше лъжа, на която пияницата се беше хванал. Когато Котъл бе наближил предната врата, убиецът вероятно е влязъл през задната. Докато Били и посетителят му седяха в люлеещите се столове, техният противник е бил в къщата, на няколко крачки от тях.

Били бе отказал да избере свой познат за следваща жертва. Както бе обещал, убиецът бе избрал вместо него, и то невероятно бързо. Макар че Котъл бе почти непознат на Били, без съмнение той бе станал част от живота му. А сега лежеше в дома му. Мъртъв.

За по-малко от ден и половина, за някакви си четирийсет и един часа, бяха убити трима души. Въпреки всичко на Били му се струваше, че това е само първо действие. Може би бе краят на първо действие, но инстинктът му подсказваше, че предстоят сериозни промени.

При всеки нов развой на събитията, той беше предприемал възможно най-разумните и предпазливи действия, особено като се вземе предвид собственото му минало. Ала убиецът бе използвал разумността и предпазливостта му за собствените си цели. С всеки изминал час Били Уайлс се отдалечаваше все повече от спасителния бряг.

В Напа, в къщата, където бе убита Жизел Уинслоу, бяха подхвърлени улики срещу него. Косми от решетката на канала в банята му. И незнайно какво още. Несъмнено улики бяха подхвърлени и в къщата на Лани Олсен. Например снимката, поставена в книгата под мъртвата ръка на Лани, почти сигурно бе на Уинслоу, което внушаваше, че двете престъпления са свързани. Сега в собствената му баня седеше труп, прободен с неговия нож.

Макар да беше лято, на Били му се струваше, че се намира на заледен склон, под който се стеле студена мъгла. Все още се държеше на крака, докато се плъзгаше надолу, но набирайки скорост, с всяка измината секунда рискуваше да падне.

Отначало, след като откри трупа на Котъл, Били изпадна в умствено и физическо вцепенение. Сега в съзнанието му се оформиха няколко начина на действие, а той бе скован от нерешителност.

Най-лошото, което можеше да направи, бе да действа прибързано. Трябваше добре да обмисли всичко, да се опита да предвиди последиците от всеки евентуален ход. Не можеше да си позволи да прави повече грешки. Свободата му зависеше от ума и смелостта му. Също и животът му.

Той се върна в банята и не забеляза никъде кръв. Може би това означаваше, че Котъл не е бил убит в банята. Нямаше следи от насилие и в другите части на къщата. Тази мисъл го накара да съсредоточи вниманието си върху дръжката на ножа. Около мястото на пробождането лятното сако бе напоено с тъмна кръв, но петното не беше толкова голямо, колкото се очакваше. Психарят беше убил Котъл с едно намушкване. Явно е знаел точно къде и как да вкара тънкото острие между ребрата. Сърцето бе спряло само удар или два след пробождането, което е ограничило кървенето.

Ръцете на Котъл лежаха в скута му — едната с дланта нагоре, а другата върху нея, сякаш, умирайки, бе аплодирал убиеца си. Полускрит, между ръцете на мъртвия лежеше някакъв предмет. Били го хвана за ъгълчето и го издърпа. Оказа се компютърна дискета, червена на цвят, същия тип и марка, каквито бе използвал навремето, когато работеше на компютъра си.

Той огледа трупа от различни ъгли. Обходи бавно банята в търсене на някакви следи, оставени преднамерено или не от убиеца. Скоро сигурно щеше да се наложи да претърси джобовете на сакото и на панталона на Котъл. Дискетата беше повод да отложи тази неприятна задача.

Отиде в кабинета, сложи револвера и дискетата на бюрото и свали пластмасовия калъф на компютъра. Не го беше използвал от близо четири години. Въпреки това не го бе изключил от контакта. Може би бе несъзнателен израз на упоритата му, макар и крехка надежда, че някой ден Барбара Мендел ще се оправи.

По време на втората си година в университета той разбра, че малко от това, което научаваше там, ще му помогне да стане писател, и прекъсна. Оттогава се бе хващал на различна физическа работа, а в свободното си време пишеше усърдно. На двадесет и една години за пръв път започна работа като барман. Изглеждаше идеално за писател. У всеки постоянен посетител намираше материал за разказ. Търпеливо развиваше таланта си и успя да продаде на различни списания над двадесетина разказа. Когато бе на двадесет и пет, едно голямо издателство пожела да издаде сборник с негови разкази. Книгата се продаде в скромен тираж, но критиците я похвалиха, което бе знак, че барманството няма винаги да бъде основното му занимание.

Когато Барбара се появи в живота на Били, тя не само го окуражаваше, но и го вдъхновяваше. Любовта му към нея даде на прозата му един по-истински и по-ясен глас. Написа първия си роман, който издателят му посрещна с ентусиазъм. Редакторските поправки бяха минимални, отразяването им щеше да му отнеме не повече от месец.

Тогава Барбара изпадна в кома. С това по-истинският и по-ясен глас в прозата му не изчезна. Той още можеше да пише. Желанието и волята да пише обаче го напуснаха, както и интересът му към разказите. Повече не желаеше да изследва човешката съдба чрез литературата, защото имаше прекалено горчив опит с нея в действителността.

Издателят и редакторът го чакаха търпеливо в продължение на две години. Ала уж едномесечната работа по ръкописа се превърна в доживотен труд. Беше му невъзможно да доведе нещата докрай. Върна аванса и анулира договора.

Като включи компютъра дори само за да провери какво бе оставил убиецът в ръцете на Ралф Котъл, почувства, че върши предателство към Барбара, макар че тя не би одобрила и дори би се присмяла над подобна мисъл.

Малко се изненада, че след толкова дълго бездействие машината моментално се съживи. Екранът светна, логото на операционната система се появи, от тонколоните се разнесе стартовият сигнал със звук на арфа.

Може би компютърът беше използван по-скоро, отколкото той си мислеше. Фактът, че дискетата беше същата марка като неизползваните в едно от чекмеджетата на бюрото му, подсказваше, че всъщност е негова и психарят е написал последното си послание на тази клавиатура. Макар и странно, тази мисъл го потресе дори повече от трупа в банята.

Появи се менюто на софтуера, отдавна невиждано и въпреки това познато. Понеже за писане бе използвал Microsoft Word, реши да опита първо с него. Изборът се оказа правилен. Убиецът също бе написал посланието си на Word и програмата веднага се отвори.

Дискетата съдържаше три документа. Преди Били да успее да види текста, телефонът иззвъня. Сигурно бе убиецът.

Глава 26

Били вдигна телефона.

— Ало?

Не беше откачалникът. Женски глас попита:

— С кого разговарям?

— Аз с кого разговарям? Вие ми позвънихте.

— Били, ти ли си? Обажда се Розалин Чан.

Розалин беше приятелка на Лани Олсен. Работеше с него в шерифския отдел на Напа. Идваше в бара от време на време.

Сигурно бяха намерили с трупа на Лани, преди Били да реши какво да прави с него.

В момента, в който той осъзна, че не й е отговорил, Розалин попита загрижено:

— Как си? Наред ли е всичко?

— Аз ли? Добре съм, нищо ми няма. Само дето тия жеги ме влудяват.

— Да нямаш някакви проблеми?

В съзнанието му се мярна трупът на Котъл в банята и чувството за вина притисна ума му в ъгъла на объркването.

— Не. Защо да имам проблеми?

— Преди малко някой се обади и затвори, без да каже нищо. Ти ли беше?

Облаците на озадачение за момент се сгъстиха, а после изчезнаха. За момент беше забравил какво работи Розалин. Тя беше оператор на 911. Името и адресът на всеки, който се обаждаше на този номер, се появяваше на екрана й веднага щом тя отговореше.

— Това беше преди… колко?… Няма и минута? — попита той, опитвайки се да съобрази какво да каже.

— Преди минута и десет секунди. Ти ли…

— Исках да се обадя на „Справки“, а съм набрал 911.

— Искал си да се обадиш на 411?

— Да, на 411, но съм натиснал 911. Веднага се усетих и затворих.

Психарят още беше в къщата. Той беше позвънил на 911. Защо и какво се надяваше да постигне с това Били не можеше да отгатне, особено под такова напрежение.

— Защо не ми каза, че си сбъркал номера, преди да затвориш? — попита Розалин Чан.

— Усетих се веднага и затворих толкова бързо, че не вярвах да съм се свързал. Беше глупаво. Извинявай, Розалин, исках да се обадя на 411.

— Значи нямаш проблеми?

— Всичко е наред. Освен тази влудяваща жега.

— Нямаш ли климатик?

— Имам, но се развали.

— Много неприятно.

— Ужасно.

Револверът лежеше на бюрото. Били го взе. Изродът още беше в къщата.

— Може да намина в бара към пет.

— Няма да съм там. Нещо не ми е добре и си взех болничен.

— Нали каза, че си добре?

Толкова бе лесно да се оплете. Трябваше да намери неканения гост, но и да звучи убедително пред Розалин.

— Добре съм, нищо ми няма. Нищо сериозно. Малко ме боли стомахът. Може да е лятна настинка. Слагам си от оная паста в носа.

— Каква паста?

— Цинкова паста. Слагаш си в носа. Много помага — веднага ти минава.

— Май съм чувала за нея.

— Много е добра, наистина действа. Джеки О’Хара ми я препоръча. Добре е да имаш вкъщи от нея.

— Значи всичко при теб е наред?

— С изключение на жегата и стомаха ми, но за тези неща не можеш да ми помогнеш. 911 няма как да оправи нечия настинка или развален климатик. Извинявай, Розалин. Голям съм идиот.

— Няма нищо. Половината от обажданията тук не са спешни.

— Така ли?

— Някои се обаждат, защото котката им се покатерила на дърво и не може да слезе, или пък съседите им вдигат много шум, нещо от сорта.

— Благодаря, че ми каза. Значи, не съм най-големият глупак на света.

— Важното е, че си добре. Пази се, Били.

— Добре, Розалин, ти също.

— Дочуване.

Той затвори телефона и стана от стола. Докато той е бил в банята при трупа, психарят се бе върнал в къщата. Или може би вече е бил вътре и се е криел в килера или накъде другаде, където Били не бе проверил.

Куражлия беше тоя тип. Знаеше за револвера и въпреки това бе влязъл в къщата и бе позвънил на 911, докато Били се занимаваше с компютъра. И не бе изключено още да е в къщата. Какво ли правеше? Нещо правеше.

Били отиде до отворената врата, излезе от кабинета и стискайки револвера с две ръце, го насочи наляво, надясно, после пак наляво и пак надясно. Психопатът не беше в хола. Беше някъде наоколо.

Глава 27

Макар че не носеше часовника си, Били Уайлс знаеше, че времето тече бързо като вода през сито. Влезе в спалнята и отвори плъзгащите се врати на гардероба. Нямаше никой. Мястото под леглото беше много тясно. Никой не би се скрил там, защото бе невъзможно да се измъкне бързо. Такова скривалище би се превърнало в капан. Освен това леглото не бе покрито с кувертюра, която да закрива пространството под него.

Не искаше да губи време да гледа под леглото. Пое към вратата, после се върна при леглото и коленичи. Беше си загуба на време. Психарят си бе отишъл. Може да беше откачен, но не дотам, че да остане в къщата, след като е позвънил на 911 и е затворил телефона.

Били се върна в коридора и изтича към банята. Котъл си седеше там. Завесата на душа бе дръпната настрани, иначе това щеше да бъде едно от основните места за проверка.

Мястото в големия килер в коридора беше заето от газов бойлер за отопление. Там нямаше как да се скрие някой.

Холът — широко пространство, лесно за претърсване с поглед.

В кухнята имаше висок тесен килер за метли. Нищо интересно.

Били отвори рязко вратата на големия кухненски килер. Консерви, кутии с макарони, бурканчета с лют сос, домакински препарати. Нямаше къде да се скрие човек.

Върна се в хола и мушна револвера под една от възглавниците на дивана. Не се забелязваше издутина, но всеки, който седнеше там, би усетил оръжието.

Беше оставил предната врата отворена. Като покана. Преди да хукне отново към банята, той я затвори.

Както седеше с килната назад глава, отворена уста и ръце, събрани в скута, Котъл изглеждаше сякаш пее суинг и пляска в ритъм.

Ножът удари на кокал, докато Били го измъкваше от раната. Острието бе окървавено. Взе няколко салфетки от кутията до умивалника, изчисти ножа, после смачка на топка салфетките и ги сложи отгоре на казанчето. Сгъна ножа, за да прибере острието, и го остави до мивката.

Когато отмести трупа настрани върху тоалетната, главата му увисна надолу и от устните му излезе хрип, сякаш преди да умре, Котъл бе поел въздух и последният му дъх беше заседнал в гърлото му.

Били мушна ръце под мишниците на трупа и избягвайки допира с окървавената част от сакото, го вдигна от тоалетната. Измършавял от алкохолната си диета, Котъл тежеше не повече от юноша. Все пак не беше лесен за носене заради високия си ръст и дългите, тънки като вретена крака. За щастие още не бе вкочанен, беше отпуснат и гъвкав.

Били измъкна трупа от банята, като го тътреше заднешком. Петите на спортните обувки на мъртвеца скърцаха и тропаха по покрития с плочки под. Продължиха да издават звуци на протест и по полирания махагон в хола и в кабинета чак до бюрото, зад което Били положи трупа.

Усети се, че диша тежко, не толкова от физическото усилие, колкото от притеснение. Времето течеше стремглаво, подобно на река, стигнала водопад.

Били избута настрани офис стола и напъха трупа под бюрото. Трябваше да сгъне краката на мъртвеца, за да се побере. После издърпа стола обратно пред компютъра и го набута колкото можа навътре. Бюрото бе високо, а отпред имаше преграден панел. Ако някой влезеше в стаята, трябваше да го заобиколи и да погледне нарочно отдолу, за да забележи трупа. Дори и в този случай, заради стола и в зависимост от ъгъла на наблюдение зловещата тайна можеше да остане скрита от случайния поглед. За това допринасяше и сянката. Били изключи осветлението и остави да свети само лампата на бюрото.

Върна се в банята и видя на пода петно от кръв. Беше се образувало, докато местеше трупа на Котъл.

Сърцето му бе като ритащ кон, чиито копита се блъскаха в дървените стени на гърдите му. Една грешка. Само една грешка и това щеше да бъде краят му.

Усещането му за време бе изкривено. Знаеше, че откакто тръгна да претърсва къщата, са минали само няколко минути, но му се струваше, че са десет, дори петнайсет. Жалко, че му нямаше часовникът. Не смееше да губи време да ходи до верандата да го вземе.

Накъса малко тоалетна хартия и избърса кървавото петно на пода. Плочките се изчистиха, но по цимента във фугите остана бледо леке. Приличаше повече на ръжда, отколкото на кръв. Поне така му се щеше да вярва. Пусна в тоалетната чиния хартията и салфетките, с които бе избърсал острието на ножа, и дръпна водата.

Оръжието, използвано за убийството, лежеше на плота до умивалника. Той го зарови на дъното на едно чекмедже, зад афтършейва и лосиона за по-бързо почерняване. В бързината така тресна чекмеджето, че шумът бе като от изстрел. Тогава Били си даде сметка, че трябва да се вземе в ръце.

Научи ни да вземаме присърце. И да не вземаме присърце. Научи ни да стоим неподвижно.

Можеше да запази спокойствие, стига да не забравяше истинската си цел. Истинската му цел не беше безкрайният цикъл от мисли и действия, нито да запази свободата или дори живота си. Трябваше да остане жив, за да може да живее тя, безпомощна, но в безопасност; безпомощна, спяща и сънуваща, но защитена от унижения и зло.

Той беше повърхностен човек. Често го беше доказвал пред себе си. Изправен пред страданието, той не бе имал волята да продължи да упражнява писателската си дарба. Отхвърли този си дар неведнъж, а многократно, защото силата, която му го бе дала, предлага дарове постоянно и те не разцъфтяват само ако са постоянно отхвърляни. В страданието си той чувстваше смирение пред слабостта на словото, както и трябваше. Но слабостта на словото го караше да се чувства победен, а това не трябваше да е така.

Той беше повърхностен човек. Не бе способен да обича силно тълпите, да отваря сърцето си безусловно за всеки съсед. У него силата на състраданието беше само способност, чийто потенциал бе осъществен чрез любовта му към една жена. Заради тази си повърхностност той се смяташе за слаб, може би не толкова слаб, колкото Ралф Котъл, но във всеки случай не и силен. Бе попарен, но не и учуден, когато пияницата бе заявил: „Виждам, че сте малко като мен“.

Спящата жена, която сънуваше в безопасност, беше истинската му цел, а и единствената му надежда за изкупление. В името на тази цел той трябваше да взема присърце някои неща, а други — не. Трябваше да се овладее.

В сравнение с момента, когато бе треснал чекмеджето, Били се чувстваше спокоен и огледа банята още веднъж. Не видя никакви следи от престъплението.

Времето продължаваше да напира като бърза река, като въртящо се колело. Бързо, но внимателно той измина пътя, по който беше влачил трупа, в търсене на други кървави следи. Други нямаше. В неувереността си той все пак обходи припряно спалнята, хола и кухнята още веднъж, като се опитваше да види нещата такива, каквито биха ги видели подозрителните органи на реда.

Оставаше да оправи положението на верандата. Беше го оставил за накрая, защото бе по-спешно да скрие трупа. Можеше да не му остане време да се погрижи за нея, затова извади от кухненския шкаф бутилката уиски, от което си бе сипал в бирата понеделник вечерта. Този път направо надигна бутилката. Вместо да преглътне, той си изплакна устата, сякаш уискито бе разтвор за венци. Колкото по-дълго държеше алкохола, толкова по-силно той изгаряше венците, езика и лигавиците му. Изплю в мивката и едва тогава се сети, че трябваше да направи гаргара. Пое нова глътка уиски и го задържа в устата си няколко секунди. Почти се задави, но успя да изплюе отново в мивката. Точно тогава се разнесе очакваното почукване на предната врата, силно и продължително.

От разговора с Розалин Чан вероятно бяха минали четири минути, най-много пет. Имаше чувството, че е било час. Имаше чувството, че са били десет секунди.

Докато чукаха на вратата, Били пусна студената вода да измие алкохолната воня от мивката. Остави крана да шурти. В тишината след почукването той зави капачката на уискито и го сложи обратно в шкафчето. Върна се при мивката и спря водата в момента, когато на вратата отново се почука.

Ако беше отворил веднага след първото почукване, това можеше да изглежда като признак на нервност. Ако изчакаше трето почукване, щеше да създаде впечатление, че изобщо не се е канил да отвори. Докато минаваше през хола, му дойде наум да провери ръцете си. Не бяха окървавени.

Глава 28

Когато Били Уайлс отвори предната врата, пред себе си видя полицай, който стоеше предпазливо на три крачки от прага и малко встрани. Бе отпуснал ръка върху кобура на хълбока си, без да има вид, че е готов да извади оръжието, небрежно, сякаш бе заел съвсем обичайна поза.

Били се бе надявал да му бъде познат. Не беше. На значката пишеше СЕРЖАНТ В. НАПОЛИТИНО. На четирийсет и шест години Лани Олсен бе просто представител на шерифа — същия ранг, както при постъпването му в отдела като млад.

На двайсет и няколко години В. Наполитино вече бе сержант. Имаше спретнат вид, бистър поглед и излъчваше интелигентността и усърдието на човек, който на двайсет и пет ще стане лейтенант, на трийсет — капитан, на четирийсет — майор.

Били би предпочел някой дебел, смачкан, уморен и разочарован екземпляр. Вероятно това бе един от онези дни, когато не трябва да играеш на рулетка, защото всеки път, когато заложиш на черно, ще се падне червено.

— Господин Уайлс?

— Да, аз съм.

— Уилям Уайлс?

— Били, да.

Сержант Наполитино гледаше ту Били, ту хола, който се виждаше зад него. Лицето на полицая беше безизразно. В очите му не се четеше страх или безпокойство, нито дори предпазливост, а само бдителност.

— Господин Уайлс, бихте ли дошли с мен до колата?

Патрулната кола бе паркирана пред къщата.

— Желаете ли да влезете?

— Засега не, господине. Просто елате в колата за минута-две, ако нямате нищо против.

Звучеше почти като молба, но не беше.

— Разбира се — отвърна Били. — Идвам.

Откъм главния път се появи втора патрулна кола, която спря на десет крачки от първата.

Били посегна към бравата, за да затвори входната врата, но сержант Наполитино се обади.

— Защо не я оставите отворена, господине?

В интонацията му не се четеше нито въпрос, нито подкана. Били остави вратата отворена.

Наполитино явно очакваше Били да върви отпред. Били прескочи половинлитровата бутилка и разляното уиски. Макар че локвата бе отпреди поне петнайсет минути, под горещото слънце се бе изпарила по-малко от половината. Насред замрелия въздух верандата смърдеше на уиски.

Били слезе по стълбите и тръгна по поляната. Не се престори, че залита. Не беше достатъчно добър актьор, за да се прави на пиян, и ако се опиташе, нямаше да изглежда автентично. Трябваше да разчита на вонящия си дъх, за да покаже, че е пил, и да придаде правдоподобност на историята, която се канеше да разкаже.

От втората патрулна кола излезе друг полицай. Били го позна — Сам Собиески. Той също бе сержант, може би с пет години по-възрастен от Наполитино. Собиески идваше в бара от време на време, обикновено с жена. Повече го интересуваше храната, отколкото пиенето, и нормата му беше две бири. Били не го познаваше добре. Не бяха приятели, но пак по-добре, отколкото да се оправя с двама непознати.

От поляната Били се обърна и погледна към къщата. Наполитино все още беше на верандата. Сержантът слезе по стъпалата и продължи надолу, без да застава с гръб към отворената врата и прозорците, но и без да изглежда неспокоен.

Той поведе Били и двамата отидоха от другата страна на патрулната кола, която сега се намираше между тях и къщата.

Сержант Собиески се приближи.

— Здравей, Били.

— Как сте, сержант Собиески?

Всички се обръщаха към барманите на малко име. В някои случаи човек можеше да очаква да му отвърнат също така фамилиарно, но не и в този.

— Вчера е имало мексиканска кухня, а аз забравих — каза Собиески.

— Бен е много добър в мексиканската кухня — отвърна Били.

— Направо е цар — потвърди Собиески.

Колата привличаше слънцето като магнит, нажежаваше атмосферата наоколо и без съмнение би изгорила човек, ако я пипнеше.

Наполитино бе дошъл пръв и затова пое отговорността за разпита.

— Господин Уайлс, наред ли е всичко при вас?

— Разбира се. Всичко е наред. Дошли сте заради погрешния номер, нали?

— Обадили сте се на 911 — отговори Наполитино.

— Беше грешка, исках да набера 411, както казах на Розалин Чан.

— Но сте й казали едва след като тя ви се е обадила.

— Затворих много бързо и не разбрах, че съм се свързал.

— Господин Уайлс, възможно ли е да действате под нечий натиск?

— Натиск? Ами. Мислите, че някой е държал пистолет до главата ми, докато говорех с Розалин ли? Мили боже, каква драма! Не се обиждайте, знам, че стават такива неща, но не и при мен.

Били си напомни да отговаря кратко. Дългите отговори можеха да прозвучат като нервен брътвеж.

— Взели сте си болничен, така ли? — попита Наполитино.

— Да. — Били направи гримаса, но не много драматична, и сложи ръка на стомаха си. — Нещо не ми е добре на стомаха.

Надяваше се, че те ще усетят миризмата на дъха му. Самият той я усещаше. Тогава те щяха да помислят, че се мъчи да скрие махмурлук.

— Господин Уайлс, кой друг живее тук?

— Никой, живея сам.

— Има ли някой друг в къщата в момента?

— Не, няма.

— Приятел, член на семейството?

— Не. Дори куче няма. Понякога си мисля да си взема куче, но все не се решавам.

Черните очи на сержант Наполитино бяха по-остри от скалпели.

— Господине, ако вътре има престъпник…

— Няма никакъв престъпник — увери го Били.

— Ако ваш близък е държан вътре, най-добре е да ми кажете.

— Разбира се, знам това. Кой не го знае?

На Били му се повдигаше от горещината, която се излъчваше от нажежената от слънцето кола. Чувстваше лицето си като опърлено. Адската жега обаче не изглеждаше да безпокои двамата полицаи.

— Когато са под напрежение и ги заплашват, хората вземат неправилни решения, Били — намеси се Собиески.

— Господ да ми е на помощ, аз наистина сглупих жестоко, като затворих телефона и после с това, което казах на Розалин.

— Какво й казахте? — попита Наполитино.

Били беше сигурен, че те знаят какво й е казал. Самият той си спомняше ужасно ясно всяка дума, но се надяваше да ги убеди, че заради алкохолното опиянение не си спомня как се е оказал в това положение.

— Каквото и да съм й казал, явно е било някаква глупост, щом е решила, че някой ме тормози. Господи! Много срамно положение.

Той поклати глава при мисълта за глупостта си, изсмя се иронично и отново поклати глава.

Полицаите го наблюдаваха.

— Няма друг освен мен тук. Никой не е идвал от дни наред. Никой никога не идва. Аз си стоя сам, такъв съм си.

Стига толкова. Отговорите му пак се доближаваха до нервния брътвеж. Ако знаеха за Барбара, щяха да са наясно какъв живот води той. А ако не знаеха, Розалин щеше да им каже.

Беше поел риск, като им каза, че от дни никой не е идвал насам. Правилно или не, бе решил, че трябва да изтъкне какъв уединен начин на живот води. Ако някой от съседните къщи беше видял Ралф Котъл да влиза в двора му или беше забелязал човек на верандата, и ако сержантите заразпитваха съседите, щяха да хванат Били в лъжа.

— Какво ви е на челото? — попита Наполитино.

До този момент Били беше забравил за раните на челото си, но когато сержантът го попита, в тях се надигна слаба, пулсираща болка.

Глава 29

— Това не е ли превръзка? — настоя сержант Наполитино.

Макар да падаше над челото му, гъстата коса на Били не прикриваше напълно бинта и лейкопласта.

— Нараних се, като режех дърво с трион — отвърна Били, приятно изненадан колко бързо му хрумна подходяща лъжа.

— Изглежда сериозно — каза сержант Собиески.

— Не, не е сериозно. Имам дърводелска работилница в гаража. Сам съм си направил всички шкафчета в къщата. Снощи се захванах да режа едно парче дърво и в дъската имаше чеп. Трионът спука чепа и няколко трески ми се забиха в челото.

— Човек може да загуби око така — рече Собиески.

— Нося предпазни очила.

— Бяхте ли на лекар? — попита Наполитино.

— Не. Нямаше нужда, бяха просто трески. Извадих ги с пинсети. Сложих превръзка, защото разкъсах кожата още повече, докато ги вадех.

— Може да се инфектира.

— Почистих раните със спирт и кислородна вода, после ги намазах с неоспорин. Ще ми мине. Случват се такива работи.

Били усети, че отговорите му звучат задоволително. В собствените си уши той не звучеше като човек, който действа под нечий натиск, който трябва да реши въпрос на живот и смърт.

Слънцето беше горещо като пещ, като ковачница и жегата, идеща от колата, беше по-силна и от микровълнова печка, но той запази самообладание.

Разпитът прие по-отрицателен и агресивен характер, но той не забеляза това веднага.

— Господин Уайлс — подхвана Наполитино, — обадихте ли се после на „Справки“?

— Какво?

— След като погрешка избрахте 911 и затворихте, избрахте ли 411, както възнамерявахте?

— Не, просто поседях една минута и мислех какво съм направил.

— Седели сте цяла минута и сте мислили за това как погрешка сте набрали 911?

— Е, не цяла минута, колкото там беше. Не исках пак да сбъркам. Чувствах се малко замаян. Както казах, мъчи ме стомахът. После ми се обади Розалин.

— Преди да успеете да се обадите на 411, ви се обади тя?

— Точно така.

— След разговора ви с оператора на 911…

— Розалин.

— Да. След като говорихте с нея, обадихте ли се на 411?

Телефонната компания таксуваше всяко обаждане на 411.

Ако беше звънял на този номер, те щяха да го регистрират.

— Не — отвърна Били. — Почувствах се като идиот. Прииска ми се да пийна нещо.

Идеята за пиенето дойде естествено, не като част от опитите му да ги убеди, че е пиян. По негово мнение думите му звучаха гладко и убедително.

Наполитино продължи:

— Кой номер щяхте да поискате, ако бяхте избрали 411?

Били осъзна, че тези въпроси вече не касаеха състоянието и сигурността му. В тях прозираше завоалиран антагонизъм, едва доловим, но безспорен. Замисли се дали да не повдигне въпроса и да ги попита за намеренията им, но не искаше да изглежда гузен.

— На Стийв — каза той. — На Стийв Зилис.

— А той е…?

— Барман.

— Замества ви, когато сте болен ли? — поиска да разбере Наполитино.

— Не, той поема смяната след мен. Какво значение има?

— Защо искахте да му се обадите?

— Исках да го предупредя, че ме няма и че ще има много за чистене, защото Джеки е обслужвал сам бара.

— Джеки? — поинтересува се Наполитино.

— Джеки О’Хара, собственикът. Той ме замества. Джеки не чисти редовно работния бар отдолу, натрупват се мръсни чаши и има разсипано. Който е на смяна след него трябва да се блъска петнадесет минути, за да приведе нещата в ред.

Всеки път, когато се налагаше да даде по-подробно обяснение, Били чуваше как гласът му трепери. Сигурен бе, че не си въобразява и че сержантите също го долавят.

Може би всички говореха така, когато дълго време ги разпитваха полицаи. Може би беше естествено да е притеснен. Прекаленото жестикулиране обаче не беше естествено, особено за Били. Докато обясняваше, ръкомахаше повече от обикновено и не можеше да се овладее. Той пъхна отбранително ръце в джобовете на панталона си, като се стараеше жестът му да изглежда непринуден. Във всеки джоб пръстите му напипаха 3 патрона — резервните амуниции.

— Значи, искахте да предупредите Стийв Зилис, че го чака чистене — продължи разпита Наполитино.

— Точно така.

— И не знаете телефонния номер на господин Зилис?

— Не му звъня често.

Това вече не бяха невинни въпроси и отговори. Все още не бяха преминали към официален разпит, но нещата вървяха натам. Били не можеше да си обясни защо — явно отговорите и поведението му не отклоняваха подозренията, както той си мислеше.

— Телефонът на господин Зилис няма ли го в указателя?

— Предполагам, че го има, но понякога е по-лесно да се обадиш на 411.

— Освен ако погрешка не набереш 911 — рече Наполитино.

Били реши, че ще е по-добре да замълчи, вместо да се самобичува за глупостта си, както бе направил преди. Ако положението се влошеше дотам, че да го претърсят, щяха да намерят куршумите в джобовете му. Дали щеше да успее да обясни наличието им с още някоя бърза и убедителна лъжа? В момента такава не му идваше наум. Не можеше да повярва, че ще се стигне дотам. Сержантите бяха дошли от загриженост за безопасността му. Трябваше само да ги убеди, че нищо не го заплашва, и те щяха да си отидат.

Нещо, което беше или не беше казал, ги караше да се съмняват. Трябваше да намери правилните думи, магическите думи, и те щяха да си отидат. Ето че пак го мъчеше безсилието на езика.

Колкото и реална да изглеждаше промяната в отношението на Наполитино, нещо в Били настояваше, че си въобразява. Усилията да прикрива тревогата си бяха изкривили възприятията му, бяха го изпълнили с известна доза параноя.

Той си напомни да стои неподвижно, да бъде търпелив.

— Господин Уайлс — подхвана пак Наполитино, — абсолютно ли сте сигурен, че сам сте набрал 911?

Макар че Били разбираше всяка отделна дума на този въпрос, не можеше да проумее смисъла му. Не схващаше каква беше целта на въпроса и предвид всичко, което им бе казал дотук, не можеше да си представи какъв отговор очакват.

— Има ли някаква вероятност да е позвънил някой друг в къщата ви? — притисна го Наполитино.

За момент Били си помисли, че по някакъв начин са научили за психопата, но после разбра. После разбра.

Сержант Наполитино формулираше думите си така, че да не даде възможност на адвокат да оспорва законността на полицейската процедура. Въпросът, който всъщност искаше да зададе, беше по-директен: Господин Уайлс, държите ли насила някого в дома си? Да не би тя да се е освободила и да е набрала 911, но вие да сте й изтръгнали телефона и да сте затворили с надеждата, че връзката не се е осъществила?

За да го попита така директно, Наполитино трябваше първо да информира Били относно конституционните му права — че може да не отговаря на въпросите и да поиска адвокат по време на разпита.

Били Уайлс беше заподозрян. Бяха на ръба. На ръба на пропаст.

Никога мозъкът на Били не беше изчислявал така трескаво възможните ходове и последствията им, съзнавайки че с всяка секунда колебание изглежда все по-виновен. За щастие не беше нужно да имитира слисване. Ченето му сякаш се откачи. Понеже не вярваше, че ще изиграе убедително ролята на разгневен или възмутен, Били реши да изрази истинската си изненада.

— Велики боже, да не би да мислите…? Наистина ли мислите, че аз… Велики боже! Смятах, че съм последният човек, който прилича на Ханибал Лектър.

Наполитино не каза нищо. Собиески също. Погледите им бяха пронизващи като оста на въртящ се жироскоп.

— Разбира се, вие сте длъжни да проверите — продължи Били. — Ясно, разбирам ви. Няма проблем. Ако искате, влезте и огледайте.

— Господин Уайлс, да разбирам ли, че ни каните да претърсим къщата ви за някой натрапник?

Пръстите на Били докосваха патроните в джобовете му, в съзнанието си виждаше сянката на Котъл, сврян в дупката под бюрото…

— Проверявайте каквото искате — каза той приветливо, сякаш изпитваше облекчение, че най-сетне е разбрал какво искат от него. — Давайте.

— Господин Уайлс, аз не съм искал да претърся дома ви. Нали разбирате какво е положението?

— Да, разбирам. Нямам нищо против. Давайте.

Ако имаха покана да влязат, всички доказателства, които намереха, можеха да се използват в съда. Ако обаче влезеха непоканени, без съдебно разрешение или сериозна причина да вярват, че някой вътре е в опасност, същите доказателства щяха да бъдат отхвърлени от съда.

Полицаите можеха да са изтълкували готовността на Били да сътрудничи като знак за невинност. Той се отпусна дотолкова, че извади ръцете си от джобовете. Ако беше открит, ненапрегнат и ги насърчеше, може би щяха да решат, че няма какво да крие, и да си тръгнат, без да претърсват къщата.

Наполитино хвърли поглед към Собиески и Собиески кимна.

— Господин Уайлс, щом така ще се почувствате по-добре, ще хвърля един поглед на къщата.

Сержант Наполитино заобиколи отпред патрулната кола и се отправи към верандата, а Били остана със Собиески.

Глава 30

„Човек издава вината си в страха да не се издаде“, бе казал някой, може би Шекспир, може би О Джей Симпсън. Били не можеше да си спомни кой бе успял да изрази тази мисъл толкова точно, но сега усети много осезателно истината в афоризма.

Сержант Наполитино стигна до къщата, изкачи предните стълби и пресече верандата, прескачайки бутилката и неизпарилото се уиски.

— Като детектив от филмите е — обади се Собиески.

— Моля?

— Винс. Държи се безчувствено. Гледа те с безучастен поглед, лицето му е като от камък, но всъщност не е толкова твърд, колкото се прави.

Със споменаването на малкото име на Наполитино Собиески изглеждаше, сякаш доверява нещо на Били. Били, който следеше зорко да не го мамят и манипулират, подозираше, че сержантът гледа на него толкова приятелски, колкото паяк изпитваше нежност и обич към заловена муха.

Винс Наполитино влезе през отворената врата и изчезна в къщата.

— Винс е още прекалено много под влиянието на обучението — продължи Собиески. — Като се поочука в работата още малко, няма да е толкова нападателен.

— Човекът си върши работата, разбирам го — отвърна Били. — Няма проблем.

Собиески бе останал на двора, защото в някаква степен все още подозираше Били в престъпление. Иначе двамата полицаи щяха да претърсят къщата заедно. Собиески бе останал тук, за да не може Били да избяга.

— Как се чувстваш?

— Добре съм — рече Били. — Само ми е неудобно, че ви създавам толкова работа.

— Имах предвид стомаха ти.

— Не знам. Може да съм ял нещо развалено.

— Едва ли е от пикантното готвено на Бен Върнън. Толкова е люто, че може да излекува всички болести, известни на науката.

Били реши, че един невинен човек, който няма от какво да се бои, не би се взирал нервно в къщата, в очакване Наполитино да приключи с обиска. Той се обърна настрана и се загледа в лозята, които под златното слънце постепенно се смаляваха в посока на планините, извисяващи се в далечната синева.

— Може да е от раци — предположи Собиески.

— Какво?

— Раци, скариди, омар — като тръгнат да се развалят, могат яко да те натровят.

— Снощи вечерях лазаня.

— Това не би трябвало да е опасно.

— Кой знае, може моята лазаня да е — каза Били, опитвайки се да подражава на привидното безгрижие на Собиески.

— Хайде, Винс — подкани сержантът с известно нетърпение. — Знам, че си много старателен. Няма нужда да ми го доказваш. — После се обърна към Били: — Имаш ли таван?

— Да.

Сержантът въздъхна.

— Ще иска да претърси и тавана.

От запад се появи ято птички, което ту се спускаше, ту се издигаше. Бяха американски кълвачи, необичайно активни за такава жега.

— Такива ли търсиш?

Сержантът му поднасяше опаковка ментови бонбони. В първия момент Били не схвана, докато не усети, че отново е пъхнал ръце в джобовете и си играе с патроните. Извади ръце и каза:

— Малко е късно за това. — Все пак прие бонбона.

— Рисковете на професията — отбеляза Собиески. — Нали си барман, по цял ден се въртиш около алкохола.

Смучейки бонбона, Били се заоправдава:

— По принцип не пия много, но тази нощ се събудих в три часа, взеха да ме гонят тревоги за разни неща, които не зависят от мен. Не можах да си ги избия от главата и реших, че някоя друга глътка ще ми помогне да заспя.

— Всички имаме такива нощи. Не можеш да ги оправиш с алкохол обаче. Чаша горещ шоколад помага понякога.

— Пиенето не ме оправи, но продължих, за да мине по-бързо нощта, после и сутринта.

— Носиш на пиене.

— Мислиш ли?

— Не изглеждаш пиян-залян.

— Намалих темпото през последните часове. Реших да спра постепенно, за да не ме погне махмурлукът.

— Това ли е номерът?

— Един от номерата.

Беше лесно да се разговаря със сержант Собиески, прекалено лесно.

Кълвачите се спуснаха отново към тях, ту надолу, ту нагоре, около четирийсет на брой, които летяха сякаш ръководени от един ум.

— Много са досадни — каза по техен адрес Собиески.

С острите си човки, кълвачите търсеха подходящи къщи, конюшни и църкви в Напа, където бродираха сложни дантели в дървените корнизи, гредите над врати и прозорци, стрехите и челните дъски.

— Мен не ме закачат — отбеляза Били. — Моето е кедър.

Много хора намираха разрушителната работа на кълвачите за толкова красива, че не подменяха повреденото дърво, докато то не се срутеше от старост и износване.

— Не им ли харесва кедърът? — заинтересува се Собиески.

— Не знам. Моят явно не им харесва.

Като свърши с бродерията, кълвачът напълва с жълъди много от дупките в горната част на сградата, където слънцето ги напича. След няколко дни птицата се връща да ги преслуша. От някои се чува шум, от други не. Кълвачът отваря онези, които шумолят, за да изяде ларвите, които живеят там.

Дотук с неприкосновеността на дома. Кълвачите и сержантите й виждат сметката. Бавно и неумолимо.

— Къщата не е толкова голяма — каза Били, позволявайки си известно нетърпение, каквото според него би изпитвал някой невинен.

Сержант Наполитино се върна не през предната врата. Появи се откъм южната страна на къщата, от посоката на гаража. Когато се приближи, ръката му не лежеше небрежно върху пистолета. Може би това беше добър знак.

Сякаш подгонени от появата на Наполитино, птиците отлетяха в далечината.

— Хубава дърводелска работилница имате — обърна се той към Били. — Всичко може да се направи в нея.

От устата на сержанта тези думи прозвучаха така, сякаш Били беше използвал инструментите в работилницата да нареже труп.

Наполитино погледна към долината.

— Чудесна гледка.

— Бива я.

— Направо рай.

— Така е — съгласи се Били.

— Странно, че държите щорите спуснати.

Били беше прибързал с отпускането. Отвърна полусвързано:

— Когато е такава жега, ги спускам, заради слънцето.

— Дори на страничните прозорци, където не напича?

— При тази ярка светлина, когато искаш да избегнеш махмурлука, гледаш да е тъмно и спокойно.

— От сутринта намалявал пиенето — обясни Собиески. — Опитвал се да спре постепенно, за да избегне махмурлука.

— Това ли е номерът? — попита Наполитино.

— Това е един от номерата — отвърна Били.

— В къщата е доста прохладно.

— Прохладата също помага — рече Били.

— Розалин каза, че климатикът ви е развален.

Били беше забравил за тази си лъжа, тази миниатюрна нишка в мрежата му от лъжи.

— Спира за няколко часа, после пак тръгва, после пак спира — опита се да се измъкне той. — Може би има повреда в компресора.

— Утре се очаква ужасна жега — каза Наполитино, все още загледан в далечината. — Повикайте някой да го поправи, ако графиците им вече не са запълнени до Коледа.

— Аз ще го видя по-късно — отвърна Били. — Бива ме да поправям разни неща.

— Не си играйте с машинарията, докато не изтрезнеете напълно.

— Ще изчакам.

— Особено с електрически уреди.

— Ще си направя нещо за ядене. Това ще помогне. Може да ми оправи и стомаха.

Наполитино най-сетне обърна поглед към Били.

— Извинявам се, че ви държах тук на слънцето с вашето главоболие.

За пръв път гласът на сержанта звучеше искрено и помирително, но очите му оставаха студени, тъмни и усмирителни като дулата на чифт пистолети.

— Грешката е моя — рече Били. — Вие само си вършите работата. Нали ви казах, че съм идиот. Не знам как иначе да го кажа. Съжалявам, че ви изгубих времето.

— Работата ни е „да служим и пазим“ — усмихна се леко Наполитино. — Пише го дори на вратата на колата.

— По ми харесваше, когато пишеше „Най-добрите полицаи, които можете да си купите“ — намеси се сержант Собиески. За негова изненада Били се засмя, а Наполитино погледна колегата си с досада. — Били, май е време да сложиш край на пиенето и да минеш на ядене.

— Прав си — кимна Били.

Отправи се към къщата и усети, че те го наблюдават. Не се обърна.

До този момент сърцето му беше останало сравнително спокойно. Сега се разтупка отново. Не можеше да повярва какъв късмет бе извадил. Страхуваше се, че няма да е задълго.

Когато стигна до верандата, взе часовника си от перилата и го сложи на ръката си. Наведе се да вдигне бутилката. Не видя капачката. Сигурно се бе изтърколила от верандата или бе под някой от столовете. Взе бисквитите от масата и ги сложи в празната кутия, където бе лежал револверът. Вдигна чашата с кока-кола.

Очакваше да чуе запалването на моторите на патрулните коли. Нищо не се чу. Без да погледне назад, той внесе чашата, кутията и бутилката в къщата. Затвори вратата и се облегна на нея. Навън денят остана тих, а моторите — безмълвни.

Глава 31

Внезапно Били бе завладян от суеверие, че докато се подпира на вратата, сержант Наполитино и сержант Собиески няма да си тръгнат.

Напрегна слух и отиде в кухнята. Пусна кутията с бисквити в кофата за боклук. Продължавайки да се вслушва, изля последните останки от бутилката уиски в мивката, после ги отми с кока-колата. Хвърли шишето в боклука и сложи чашата в съдомиялната.

Все още не чуваше моторите на колите и любопитството загриза Били с упоритостта на плъх.

Заради спуснатите щори къщата ставаше все по-клаустрофобична. Може би защото знаеше, че в нея има труп, той имаше чувството, че тя се свива до размерите на ковчег.

Отиде в хола, силно изкушен да вдигне една от щорите или направо всичките. Не желаеше обаче полицаите да си помислят, че иска да види какво правят, че го притеснява това, че не си тръгват.

Вдигна внимателно крайчеца на една от щорите. От този ъгъл не можеше да се види пътят към предния вход. Били пробва друг прозорец и видя двамата мъже да стоят до колата на Наполитино, където ги беше оставил. Никой от тях не беше директно с лице към къщата. Двамата разговаряха оживено. Темата едва ли бе бейзбол.

Били се зачуди дали в работилницата Наполитино е търсил полусрязаната дъска с дупка от чеп. Не че щеше да я намери, разбира се, защото такава не съществуваше.

Когато Собиески обърна глава към къщата, Били моментално пусна щората. Надяваше се, че е бил достатъчно бърз.

Докато двамата не си тръгнеха, той не можеше да прави друго, освен да се безпокои. Странно, но при толкова много причини за притеснение всепоглъщащата тревога се концентрира върху необичайната идея, че трупът на Ралф Котъл вече го няма под бюрото в кабинета, където го беше оставил.

За да го премести, убиецът би трябвало да се върне в къщата, докато двамата сержанти говореха с Били на двора. Психопатът вече бе доказал дързостта си, но това би било безразсъдство, граничещо с наглост. Ако трупът бе преместен обаче, Били трябваше да го намери. Не можеше да си позволи да го чака да се появи в някой неудобен и изобличаващ момент.

Измъкна револвера изпод възглавницата на дивана. Отвори барабана, за да се увери, че всичките шест патрона са налице и пистолетът е зареден. За успокоение си каза, че има основание да е подозрителен и това не е проява на параноя.

Тръгна по коридора и опасението, което лазеше по нервите му, се засили, а щом прекрачи прага на кабинета, направо забуча в главата му.

Дръпна стола настрани. Прегърнат от трите стени на дупката, в меките гънки на провисналия си смачкан костюм Ралф Котъл приличаше на ядка на орех, сгушена в черупката си. Допреди няколко минути Били не би могъл да си представи, че ще изпита облекчение при вида на труп в къщата си. Подозираше, че по тялото на Котъл са скрити някои неявни, но изобличаващи го улики. Дори да го огледаше щателно, със сигурност щеше да пропусне някоя от тях.

Трупът трябваше да бъде унищожен или погребан на място, където никога нямаше да го намерят. Били още не беше решил как да се отърве от него, но дори в трудността да се справи с ескалиращите развития на сегашната криза, в тъмните кътчета на съзнанието му се промъкваха зловещи мисли.

Като завари трупа на мястото му, той забеляза, че екранът на компютъра свети. Беше заредил дискетата, която взе от ръцете на Котъл, но преди да успее да види съдържанието й, Розалин Чан бе позвънила да го пита дали се е обаждал на 911.

Били придърпа стола обратно към бюрото. Седна пред компютъра, подгъвайки крака под стола, далеч от трупа. Дискетата съдържаше три документа. Първият се казваше ЗАЩО, без въпросителен знак. Отвори го. Текстът се оказа кратък.

Били го прочете три пъти. Не знаеше как да разбира изречението, но раните от кукичките на челото му отново пламнаха. Знаеше, че текстът има връзка с Библията — Христос бе наричан ловец на човеци. Лесно можеше да се стигне до извода, че убиецът е религиозен фанатик, на който му се причува божествен глас, каращ го да убива. Но лесните изводи обикновено бяха погрешни. Сериозните заключения се базират на повече от една подробност.

Освен това безумецът умееше да представя нещата двусмислено, да обърква, да заблуждава и беше гений на изкусно сътворената енигма. Той предпочиташе косвеното пред прякото, заобикалките пред прямотата.

ЗАЩО. Защото и аз съм ловец на човеци.

Истинското и пълно значение на това изречение не можеше да се отгатне със сигурност и след сто прочита, не и в краткото време, с което Били разполагаше да го анализира.

Вторият документ носеше името КАК и беше също толкова мистериозен, колкото и първия.

Макар да нямаше рима и ритъм, тази триада доста напомняше на куплет от стихотворение. И като всяка дълбока поезия значението му не се намираше на повърхността.

Били имаше странното чувство, че тези три реда са три отговора и че ако разбере какви са въпросите, ще разбере и кой е убиецът. Дали това чувство бе правдива интуиция, или заблуда сега нямаше време да мисли. Трябваше да изхвърли трупа на Лани, а и този на Котъл. Били беше почти убеден, че ако погледне часовника, ще види стрелките за минутите и часовете да бягат със скоростта на секундарника.

Третият документ на дискетата се казваше КОГА и докато Били го отваряше, мъртвецът под бюрото го грабна за крака. Ако можеше да си поеме дъх, Били щеше да извика. Но когато най-сетне секналият му дъх изригна от гърлото му, той осъзна, че обяснението е просто. Мъртвецът не го беше сграбчил. В превъзбудата си Били беше притиснал крак в трупа. Сега отново прибра краката си под стола.

Текстът на документа, озаглавен КОГА, нямаше особена нужда от интерпретация, за разлика от ЗАЩО и КАК.

Глава 32

Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.

Твоето самоубийство — скоро след това.

Били погледна часовника си. Дванадесет и нещо следобед, сряда. Ако психарят говореше сериозно, представлението му, или каквото там беше, щеше да завърши след трийсет и шест часа. Адът е вечен, но земният ад по дефиниция има край.

„Последното убийство“ не означаваше непременно, че предстои само едно. За ден и половина изродът бе убил трима души и през следващия ден и половина можеше да е не по-малко производителен.

Жестокост, насилие, смърт.

Движение, ускорение, удар.

Плът, кръв, кости.

От деветте думи Били се спря на най-показателната. Ускорение. Движението беше започнало с първата бележка под чистачката на предното стъкло на колата му. Ударът щеше да бъде последното убийство, което щеше да го докара до самоубийство.

Междувременно, с нарастваща скорост върху Били се сипеха нови и нови предизвикателства, които го изваждаха от равновесие. Думата ускорение сякаш обещаваше, че най-бързите пропадания с това страховито увеселително влакче тепърва предстоят.

Не можеше да не вярва на обещанието за ускорение, нито на увереното твърдение, че ще се самоубие. Самоубийството беше смъртен грях, а Били знаеше, че е повърхностен, слаб в някои отношения, че има недостатъци. В момента не беше способен на самоунищожение, но сърцата и умовете могат да бъдат разбити. Не беше много трудно да си представи какво би го докарало до такова нещо. Никак не беше трудно. Смъртта на Барбара Мендел сама по себе си не би го довела дотам. Той се бе готвил за нея почти четири години. Беше се примирил с идеята да живее дори без надеждата тя да се оправи.

Начинът на убийството й обаче би могло да упражни фатален натиск върху психиката на Били и той да се срине. В коматозното си състояние тя можеше да не осъзнае какво прави убиецът с нея. И все пак, мисълта, че е била подложена на болка, на гнусен тормоз, на огромни унижения би го изпълнила с ужас, който би го пречупил. Имаше работа с човек, който пребиваше красиви млади учителки до смърт и смъкваше кожата на женски глави.

Освен това, ако изродът смяташе да направи така, че да го изкара виновен за убийството не само на Жизел Уинслоу, Лани и Ралф Котъл, но и на Барбара, Били не би могъл да понесе месеците, в които щеше да се превърне в медийна сензация, публичността на делото, нестихващото подозрение, с което щяха да го гледат, дори да го оправдаеха.

Психопатът убиваше за удоволствие, но освен това имаше цел и план. Каквато и да бе целта, планът можеше да убеди полицията, че Били е очистил другите жертви, преди да посегне на Барбара в „Шепнещите борове“, за да изглежда, че в областта действа жесток сериен убиец, и така да отклони вниманието от себе си.

Ако изродът проявеше хитрост, а това беше сигурно, властите щяха да налапат тази теория като лъжица ванилов сладолед. В крайна сметка, в техните очи Били имаше сериозен мотив да ликвидира Барбара. Медицинските й разноски се покриваха от попечителския фонд на стойност седем милиона долара, основан от корпорацията като компенсация за уврежданията, довели до комата й. Били беше главният от трима попечители, които управляваха фонда. Ако Барбара умреше по време на комата, Били беше единственият й наследник. Той не искаше парите, нито цент от тях, и нямаше да ги задържи, ако ги наследеше. Стигнеше ли се до тъжния край, щеше да ги дари.

Никой, разбира се, нямаше да повярва в благородните му намерения. Особено когато безумецът окончателно го натопеше, ако наистина това правеше. Обаждането на 911 беше знак, че има такова намерение. Беше привлякло вниманието на полицията върху Били при обстоятелства, които те щяха да запомнят… и за които щяха да си задават въпроси.

Били събра текстовете от трите документа и ги разпечата на един лист хартия.

Били изряза текста с намерение да го сгъне и да го сложи в портфейла си, за да му е на разположение, когато поиска да го прочете пак. После осъзна, че тази хартия изглежда същата, като онази от първите четири бележки на убиеца. Ако дискетата в ръцете на Котъл беше записана на този компютър, възможно бе и първите четири бележки да са написани на него.

Той излезе от Microsoft Word и влезе отново. Отвори директорията на програмата. Списъкът с документи не беше дълъг. Беше използвал Word единствено за писане на художествена литература.

Позна ключовите думи от заглавията на единствения си роман и на разказите, които беше завършил, както и на незавършените. Само един от документите му беше непознат: СМЪРТ.

Когато го отвори, откри текста от първите четири бележки на убиеца. Поколеба се, опитвайки се да си припомни как се работи с програмата. После затрака по клавиатурата и намери датата на създаване на документа — 10:09 часа сутринта предишния петък.

В онзи ден Били беше тръгнал за работа петнайсет минути по-рано от обикновено. Беше минал край пощата, за да изпрати няколко сметки.

Двете бележки на предното стъкло, третата, залепена върху кормилната щанга, а дори и четвъртата, която бе намерил върху хладилника тази сутрин, бяха създадени на този компютър повече от три дни преди появата на първата, преди кошмарът да започне в понеделник вечерта.

Ако Лани не беше унищожил първите две бележки, за да запази работата си, ако Били ги беше предал на полицията като доказателство, рано или късно властите щяха да проверят този компютър и неизбежно щяха да стигнат до заключението, че Били ги е писал сам.

Психопатът се беше подготвил за всички възможни сценарии. Не можеше да се отрече, че не прави никакви пропуски. И беше напълно уверен, че сценарият му ще се разиграе, както той иска.

Били изтри документа с името СМЪРТ, тъй като той все още можеше да послужи за улика срещу него в зависимост от това как щяха да се развият събитията оттук нататък. Подозираше, че със заличаването му от директорията не го заличаваше от твърдия диск. Трябваше да попита някой компютърен факир.

Когато изключи компютъра, Били си даде сметка, че още не е чул запалването на моторите на патрулните коли.

Глава 33

Били открехна леко щората на един от прозорците в кабинета и видя, че насред окъпания в слънце двор нямаше никого. Дискетата дотолкова беше погълнала вниманието му, че не беше чул шума на моторите. Полицаите си бяха отишли.

Беше очаквал дискетата да съдържа ново предизвикателство — избор между две невинни жертви, кратък срок за вземане на решение. Без съмнение и това щеше скоро да се случи, но сега той трябваше да се погрижи за други спешни задачи, а такива имаше много.

Отиде до гаража и се върна с парче въже и едно от найлоновите платна, с които беше покрил мебелите пролетта, когато пребоядиса вътрешните стени на къщата. Просна платното пред бюрото на пода в кабинета. Измъкна трупа на Котъл от дупката и го придърпа отгоре.

Мисълта да претърси джобовете на мъртвеца го отвращаваше, но се налагаше да го направи. Били не търсеше подхвърлени улики срещу себе си. Ако убиецът беше пипал трупа, вероятно бе проявил хитрост и Били нямаше да открие всичко. Пък и той възнамеряваше да занесе трупа някъде, където никога нямаше да го намерят. Затова не го беше грижа, че оставя пръстови отпечатъци върху найлона.

Сакото имаше два вътрешни джоба. В първия Котъл беше държал половинлитровата бутилка уиски, която беше разлял. От втория Били измъкна половинлитрова бутилка ром, после я върна обратно.

В двата външни джоба на сакото имаше цигари, евтина газова запалка и ролка бонбони с карамел. В предните джобове на панталона Били намери шейсет и седем цента на монети, тесте карти за игра и пластмасова свирка във формата на канарче. Портфейлът на Котъл съдържаше шест банкноти от по един долар, една от пет и четиринайсет от десет. Последните сигурно му ги бе дал психопата.

Десет долара за всяка година от вашата невинност, господин Уайлс.

Пестелив по природа, Били не искаше да погребе парите заедно с трупа. Замисли се дали да не ги пусне в кутията за помощи за бедните в църквата, където го нападнаха предната вечер на паркинга.

Погнусата надделя над пестеливостта. Били остави парите в портфейла. Мъртвите фараони бяха изпращани в отвъдното със сол, жито, вино, злато и умъртвени слуги, а Ралф Котъл щеше да пресече река Стикс с джобни пари.

Сред малкото други предмети в портфейла имаше два, които привлякоха интереса му. Първият беше износена и измачкана снимка на Котъл като млад. Изглеждаше красив, мъжествен, съвършено различен от съсипания мъж в по-късните си години, но приликата беше явна. До него стоеше хубава млада жена. Двамата се усмихваха. Изглеждаха щастливи.

Вторият беше членска карта от 1983 година на Американското дружество на скептиците. РАЛФ ТЪРМАН КОТЪЛ, ЧЛЕН ОТ 1978.

Били запази снимката и членската карта и върна всичко останало в задния джоб на панталона на Котъл. После уви стегнато трупа в платното, подгъна краищата и го облепи с дълги парчета солидно тиксо. Беше се надявал, че като увие няколко пъти трупа в непрозрачно пластмасово платно, ще мине за килим. Пакетът обаче приличаше точно на труп в платно. Били взе въжето и завърза здраво единия край на платното, за да може така да влачи тялото.

Възнамеряваше да се отърве от Котъл едва когато се стъмни. Багажникът на колата му имаше стъкла. Джипът е практичен автомобил, но ако се каниш да превозваш труп посред бял ден, по-добре да имаш кола с голям багажник.

Вече имаше чувството, че домът му се е превърнал в автобусна станция, където всеки, който поиска, може да се разхожда свободно, затова изтегли трупа от кабинета и го остави зад дивана в хола. Там не можеше да се види нито от предната врата, нито от задната.

Отиде до мивката в кухнята и си изми многократно ръцете с течен сапун и почти вряла вода. После си направи сандвич с шунка. Умираше от глад, макар че бе чудно как може да му се яде след ужасяващата работа, която току-що бе свършил.

Не беше очаквал, че е запазил волята си за оцеляване така силна през годините на отшелничеството си. Запита се какви ли други качества, добри или лоши, щеше да преоткрие или открие в себе си през следващите трийсет и шест часа.

Има някой, който помни пътя до вратата ти — Живота можеш да избегнеш, но не и Смъртта.5

Глава 34

Били тъкмо привърши сандвича си, когато телефонът иззвъня. Не искаше да отговаря. Не му се обаждаха често приятели, а и Лани беше мъртъв. Знаеше кой звъни. Стига толкова.

На дванадесетото иззвъняване той избута стола си назад. Досега изродът не бе обелвал и дума по телефона. Не искаше Били да чуе гласа му. Щеше само да го слуша в подигравателно мълчание.

На шестнадесетото иззвъняване Били стана от масата. Единствената цел на тези обаждания беше да го сплашат. Нямаше смисъл да отговаря.

Застана до телефона и се втренчи в него. На двайсет и шестия звън вдигна слушалката. На екрана не се изписа номерът на повикващия. Били не каза „Ало“. Само слушаше. След няколко секунди мълчание, от другия край се чу механическо изтракване и изсъскване. Насред съскането се чуваха пукане и пращене: звукът на празна аудиолента, минаваща през главата на магнетофон.

Говорът, който се появи, беше ту на мъже, ту на жени. Никой не произнасяше повече от три думи, най-често само една. Съдейки по неравната сила на звука и по други признаци, явно психопатът беше съставил съобщението, използвайки готови записи, навярно на книги, четени от различни хора.

Ще… убия… червенокоса красавица. Ако… кажеш… ликвидирай кучката… ще… я… убия… бързо. Иначе… ще… умре… мъчително. Имаш… една минута… да… кажеш… ликвидирай кучката. Изборът… е… твой.

И отново съскане, пукане и пращене на празна лента…

Предизвикателството беше измислено безупречно. То не позволяваше на нерешителния да шикалкави повече. В предишните случаи Били беше морално въвлечен само дотолкова, доколкото изборът на жертвите бе резултат от неговото бездействие, а в случая с Котъл — поради отказа му да действа.

При избора между красива учителка и възрастна жена филантроп, смъртта и на двете жертви изглеждаше еднакво трагична, освен ако човек не страда от предразсъдъци в полза на красотата и срещу старостта. Вземането на решение нямаше нито да намали, нито да увеличи трагедията, произлязла от бездействието.

Когато възможните жертви бяха неженен мъж, за когото светът няма особено да тъгува, и млада майка на две деца, смъртта на майката изглеждаше като по-голямата трагедия. В този случай изборът беше нагласен така, че ако не отидеше в полицията, Били осигуряваше спасение на майката. Така изродът му се отплащаше за бездействието и се възползваше от слабостта му.

За пореден път го караха да избира между две злини, с което щеше да се превърне в партньор на психопата. Но този път не можеше да се измъкне, като бездейства. Ако не кажеше нищо, щеше да осъди червенокосата жена на бавна и мъчителна смърт. Ако отговореше, щеше да й осигури някаква милост. Не можеше да я спаси. И в двата случая я чакаше смърт. Но в единия случай нямаше да я осквернят.

Вървящата лента изведнъж произведе още две думи — „… трийсет секунди…“

Били имаше чувството, че не може да диша, но дишаше. Чувстваше, че ако се опита да преглътне, ще се задави, но не се задави.

„… петнайсет секунди…“

Устата му беше пресъхнала. Езикът му беше удебелен. Не вярваше, че може да говори, но успя.

— Ликвидирай кучката.

Безумецът затвори. Били също.

Партньори. Шунката, хлябът и майонезата се обърнаха в стомаха му.

Ако беше подозирал, че изродът ще използва телефона, за да му предаде съобщение, щеше да се подготви и да го запише. Вече беше късно.

Записът на запис и без това не би бил особено убедителен пред полицията, освен ако не се появеше червенокоса жена. А ако трупът й се появеше, подхвърлените улики най-вероятно щяха сочат към Били.

Климатикът работеше добре, но въпреки това въздухът в кухнята му се струваше зноен и го задушаваше. Той заседна в гърлото му и притисна дробовете му.

Ликвидирай кучката.

Без да разбере, че е излязъл, Били се оказа на стъпалата на задната веранда. Не знаеше къде отива. Седна на стълбите. Загледа се в небето, в дърветата, в задния двор. Погледна ръцете си и не ги позна.

Глава 35

Били излезе от града по обиколен път и не видя никой да го следи. Без навития на руло труп в колата рискуваше да превиши разрешената скорост по по-голямата част от пътя към южния край на окръга. През счупеното стъкло нахлуваше горещ вятър. В 13:52 Били влезе в Напа.

Градът е старинен, доста живописен, в по-голямата си част благодарение на природата, а не заради конспирациите на политици и корпорации да го превърнат в нещо като Дисниленд — съдбата на много селища в Калифорния.

Хари Аваркян, адвокатът на Били, имаше кантора в центъра, недалеч от сградата на съда, на улица със стари маслинови дървета. Той очакваше Били и го посрещна с мечешка прегръдка.

На около петдесет години, висок и едър, добродушен, с изразително лице и готов да се засмее, Хари приличаше на човек, който рекламира чудодеен препарат за косопад. Черната му права коса беше толкова гъста, че изглеждаше сякаш се нуждае от бръснар всеки ден. Мустаците му бяха гъсти и провиснали, а по опакото на дланите му растеше такъв гъсталак от черни косми, че човек се чудеше дали всяка зима не потъва в летаргичен сън.

Бюрото му беше антикварно, за двама души, така че когато Били седна срещу Хари, двамата приличаха не на адвокат и клиент, а на приятели, които имаха общ бизнес.

След обичайните реплики от рода на „Как си?“ и коментарите относно жегата, Хари попита:

— Та какво толкова важно има, че не можехме да го уредим по телефона?

— Не че не исках да говоря по телефона — излъга Били. Останалото обаче беше истина. — Имах да върша и други неща, та реших да се отбия, за да поговорим за това, което ме притеснява.

— Давай тогава с въпросите, да видим дали знам нещо за законите.

— Става въпрос за попечителския фонд, който се грижи за Барбара.

Хари Аваркян и Джи Мин „Джордж“ Нгуен, счетоводителят на Били, бяха другите двама членове на управата.

— Онзи ден прегледах финансовия отчет за второто тримесечие — каза Хари. — Печалбата е четиринайсет процента. Отлично за сегашните цени на пазара. Дори като се приспаднат разноските на Барбара, главницата продължава да расте.

— Парите са инвестирани удачно — съгласи се Били. — Само че сън не ме хваща от тревога да не би някой да намери начин да ги вземе.

— Какво? Парите на Барбара? Ако толкова няма за какво да се тревожиш, мисли за това, че астероид може да падне на Земята.

— Какво да правя, тревожа се.

— Били, аз оформих документите и там няма вратичка, като задника на комар са. Освен това кой може да вземе и пукната пара, когато ти си на пост пред хранилището?

— Мисълта ми беше, ако нещо стане с мен.

— Ти си само на трийсет и четири. От моята гледна точка, едва излизаш от пубертета.

— Моцарт е умрял по-млад от мен.

— Не живеем в осемнайсети век и ти дори не свириш на пиано, така че не се сравнявай с него. — Хари се намръщи. — Да не си болен от нещо?

— Не съм в най-доброто си здраве — призна Били.

— Каква е тази превръзка на челото?

Били му разказа историята за чепа в дъската.

— Не е страшно.

— Много си бял за летния сезон.

— Не съм ходил за риба. Виж, Хари, не съм хванал рак или нещо друго, но винаги може да ме блъсне камион.

— Да не са те погнали напоследък тези камиони? Да не би няколко броя да са се опитали да те сгазят? Кога мина в лоното на песимизма?

— Ами Деърдри?

Деърдри беше сестрата на Барбара. Бяха близначки, но не еднояйчни. Изобщо не си приличаха, нито физически, нито по характер.

— Съдът не само че й дръпна кабела, ами го сряза и й извади батериите — отвърна Хари.

— Знам, но…

— Тя е злата сестра, но е минало — като арабския сух таратор и моцарелата, които изядох на обяд миналата седмица.

Майката на Барбара и Деърдри, Сисили, беше наркоманка. Тя не беше казала кой е бащата и в актовете за раждане близначките бяха записани с моминското име на майка си.

Сисили бе вкарана в психиатрия, когато момичетата бяха на две години. Дадоха ги на приемни родители. Сисили почина единайсет месеца по-късно. До петгодишната им възраст сестрите бяха прехвърляни заедно от дом на дом. След това ги разделиха. На двайсет и една Барбара бе издирила сестра си, която обаче отхвърли опитите й да се сближат.

Макар да не беше такъв тежък случай като Сисили, Деърдри бе придобила вкуса на майка си към наркотиците и купоните. Сестра й, с нейния трезвен и порядъчен начин на живот, й се бе видяла скучна и задръстена.

Осем години по-късно, след като медиите отделиха огромно внимание на случая и застрахователната компания отпусна многомилионна компенсация за покриването на дългосрочните здравни разноски на Барбара, Деърдри изведнъж разви дълбока емоционална привързаност към сестра си. В качеството си на единствен кръвен роднина тя поиска съдът да я обяви за единствен попечител.

За щастие, по настояване на Хари, веднага след годежа си Били и Барбара бяха направили завещания, според които всеки от тях ставаше наследник и изпълнител на завещанието на другия.

Биографията, тактиката и неприкритата алчност на Деърдри й бяха спечелили презрението на съдията. Искът й бе отхвърлен без право за обжалване. Тя се бе опитала да накара друг съд да го възобнови. Напразно. През последните две години от нея нямаше вест.

— Но ако аз умра… — продължи Били, който не се отказваше.

— Избрал си изпълнители, които да те заместят. Ако те блъсне камион, ще те замести един от тях.

— Разбирам. И все пак…

— Ако и теб, и мен и Джордж Нгуен ни блъснат камиони — заяви Хари, — даже ако всеки един от нас го блъснат три камиона, пак има приемливи за съда кандидати да станат попечители. До назначаването им делата на тръста ще се управляват от специална фирма.

— Помислил си за всичко.

Масивните мустаци на Хари се повдигнаха в усмивка.

— От всичките ми постижения най-много се гордея с това, че никога досега не съм лишаван от адвокатски права.

— Но ако нещо стане с мен…

— Ще ме подлудиш.

— … има ли друг, освен Деърдри, който може да създаде проблеми?

— Кой например?

— Който и да е.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И никой не може да вземе парите на Барбара?

Хари облегна ръце на бюрото и се наведе напред.

— Какво те е прихванало?

Били сви рамене.

— Не знам. Напоследък… нещо ме гризе отвътре.

Хари помълча малко, а после каза:

— Може би е време да започнеш нов живот.

— Имам си живот. — Тонът на Били беше прекалено рязък, като се има предвид че Хари му беше приятел и добър човек.

— Можеш да се грижиш за Барбара, да бъдеш верен на спомените за нея, и пак да имаш свой живот.

— Тя не е просто спомен. Тя е жива. Хари, ти си последният човек, на когото бих искал да ми се наложи да фрасна един.

Хари въздъхна.

— Прав си. Никой не може каже на сърцето ти какво трябва да чувства.

— По дяволите, Хари, никога не бих те фраснал.

— На уплашен ли ти приличам?

— Ти си все същият. Приличаш на палячо — позасмя се Били.

По стъклото на прозореца и в стаята зашариха грациозните сенки на огрените от слънцето маслинови дървета.

След известно мълчание Хари Аваркян каза:

— Има случаи, когато хора, изпаднали в кома след хранително отравяне, излизат от нея без сериозни увреждания.

— Случва се, макар и рядко — съгласи се Били.

— Рядко не е същото като никога.

— Опитвам се да гледам реалистично на нещата, но хич не ми се ще.

— Навремето много обичах картофена крем-супа — заяви Хари. — Сега само да я видя на полица в супермаркета и започва да ми се повдига.

Една събота, докато Били работеше в бара, Барбара беше отворила консерва със супа за вечеря. Картофена крем-супа. Беше си препекла и сандвич с кашкавал. Когато не вдигна телефона в неделя сутринта, Били отиде до апартамента й и отключи. Намери я в безсъзнание на пода в банята.

В болницата бързо я сложиха на антитоксин и спасиха живота й. И сега тя спеше и спеше. Докато не се събудеше, ако изобщо се събудеше, степента на мозъчно увреждане не можеше да бъде точно определена.

Производителят на супата беше реномирана компания, която веднага изтегли цялата партида от магазините. Бяха над три хиляди консерви, заразени бяха само шест от тях. По никоя нямаше видими признаци на издуване, следователно страданието на Барбара беше спасило поне шестима души от подобна съдба. Били обаче така и не можа да намери утеха в този факт.

— Тя е прекрасна жена — обади се Хари.

— Макар че е бледа и слаба, аз още я намирам красива — промълви Били. — И някъде дълбоко вътре тя е жива. Говори от време на време — нали съм ти казвал. Вътре в себе си тя е жива и мисли.

Очите му бяха приковани върху сенките на маслиновите дървета, които лупата на прозореца хвърляше по бюрото.

Не поглеждаше към Хари. Не искаше да види съжалението по лицето на адвоката.

След малко адвокатът подхвана отново разговор за времето, а после Били го попита:

— Чу ли, че в Принстън или Харвард учените се опитват да създадат прасе с човешки мозък?

— Навсякъде се занимават с такива идиотщини — отвърна Хари. — Няма да се научат. Колкото по-умни стават, толкова повече затъпяват.

— Какъв ужас!

— Те не виждат ужаса. Виждат само славата и парите.

— Аз не виждам славата.

— Каква славно е имало в Освиенцим? Ама някои са я виждали.

Настъпи кратка пауза, след която Били погледна Хари в очите.

— Много ме бива да развеселявам хората, нали?

— Не съм се смял така от времената на Абот и Костело.

Глава 36

От магазин за електроника в Напа Били си купи видеокамера, която наред с обичайните функции можеше и да прави серия от последователни снимки с интервал от няколко секунди между всяка. При втория режим, заредена с подходящ диск, системата можеше да осигури запис на цяла седмица наблюдение, подобно на камерите за сигурност по магазините. Заради счупения прозорец на колата там не можеше да оставя ценни предмети, затова плати покупките си и уреди да мине да ги вземе след половин час.

Тръгна да търси автомат за продажба на вестници. Намери такъв пред една аптека. Водещата новина беше свързана с Жизел Уинслоу. Учителката беше убита в ранните часове на вторник сутринта, но трупът й беше открит едва късно следобед, или преди по-малко от двайсет и четири часа. Снимката, поместена във вестника, не беше онази, пъхната в книгата в скута на Лани Олсен, но и двете бяха на същата хубава жена.

С вестника в ръка Били отиде до главния клон на окръжната библиотека. Вкъщи имаше компютър, но не и достъп до интернет, а библиотеката предлагаше и двете. Беше сам в компютърния сектор. Другите посетители четяха по масите или разглеждаха книгите по етажерките. В крайна сметка бъдещето на библиотеките може би не беше в „алтернативите на книгите“.

Докато пишеше художествена литература, той бе използвал интернет за търсене на информация. По-късно това му даваше възможност да се разсее, да избяга от действителността. През последните две години обаче въобще не беше влизал в мрежата. Междувременно нещата се бяха променили. Достъпът бе по-бърз, също и търсенето.

Били написа няколко думи в търсачката. Не получи никакви резултати и промени ключовите думи, после още веднъж. Възрастовото ограничение за консумацията на алкохол бе различно в различните щати. На много места Стийв Зилис не би имал право да работи като барман, докато не навърши двайсет и една години, затова Били махна барман от ключовите думи.

Стийв работеше в бара само от пет месеца. Двамата с Били не си бяха разменяли биографиите. Били смътно си спомняше, че Стийв е следвал висше образование, но не се сещаше къде. Реши да търси и с думата студент. Навярно думата убийство щеше да ограничи броя на намерените резултати, затова я замени с насилие. Получи един резултат, от вестник „Денвър Поуст“. Статията бе отпреди пет години и осем месеца. Въпреки че Били си напомни да не отдава прекалено значение на съдържанието й, информацията му се видя много интересна.

През въпросния ноември, от Университета на Колорадо в Денвър беше изчезнала осемнайсет годишна студентка на име Джудит Сара Кеселман. В началото не се споменаваше за насилие. Изглежда, това беше първият материал върху изчезването й. В него се цитираше изказване на друг студент от същия университет, деветнайсетгодишния Стивън Зилис, според който Джудит била „чудесно момиче, състрадателно и грижовно, приятелка с всички“. Той бил разтревожен, защото считал Джуди за „твърде отговорна, за да изчезне за няколко дни, без да сподели с никого плановете си“.

Били използва в търсачката името Джудит Сара Кеселман и намери десетки резултати. Подготви се психически да научи, че трупът й е бил открит с изрязано лице.

Захвана се да чете, отначало дума по дума, но после информацията започна да се повтаря и той взе да кара по диагонала. Често се цитираха изказвания на приятели, роднини и преподаватели на Джудит Кеселман, но името на Стийв Зилис повече не се споменаваше. След като прегледа множество материали, стана ясно, че от Джудит не е била намерена и следа. Тя бе изчезнала така безвъзвратно, все едно бе преминала в друга вселена. Историята бе все по-рядко отразявана до идването на Коледа в онази година. През новата за нея почти не се споменаваше.

Медиите предпочитаха трупове на мъртъвци пред изчезналите, кръвта пред мистерията. Винаги се намираше някое ново и по-вълнуващо насилие.

Последната статия беше написана на петата годишнина от изчезването на Джудит. Тя бе публикувана в „Ориндж Каунти Реджистър“, издаван в Лагуна Бийч, Калифорния. Журналистът, изпълнен със съчувствие към скръбта на семейство Кеселман, пишеше за неугасващата им надежда, че Джудит е все още жива. Че някак е оцеляла, че е някъде там и един ден ще се завърне вкъщи.

Тя бе специализирала музика. Свирела добре на пиано и китара, харесвала госпъл. Обичала кучетата и дългите разходки по плажа. Бяха публикувани две нейни снимки. И на двете тя изглеждаше закачлива, весела и мила. Макар че не бе познавал Джудит Кеселман, Били не можеше да понесе да гледа спокойно младото й свежо лице на човек с обещаващо бъдеще. Той подбра няколко статии и ги разпечата, за да ги прегледа отново по-късно. Пъхна ги между страниците на купения вестник. На тръгване, минавайки покрай масите за четене, той чу мъжки глас.

— Били Уайлс. Откога не сме се виждали.

На една от масите, широко усмихнат, седеше шериф Джон Палмър.

Глава 37

ОБЛЕЧЕН В УНИФОРМА, БЕЗ ШАПКА, ШЕРИФЪТ приличаше повече на политик, отколкото на служител на закона. Всъщност неговият пост бе изборен и затова той беше и полицай, и политик. Беше така грижливо подстриган, че изглеждаше почти превзето, и беше обръснат гладко като нектарина. С избелените си до съвършенство зъби и с чертите си, достойни за римска монета, той изглеждаше с десет години по-млад. Беше готов да застане пред камерите.

Въпреки че седеше на маса за четене, пред Палмър нямаше нито списание, нито вестник, нито книга. Имаше вид на човек, който вече няма какво да учи.

Палмър не се изправи. Били остана прав.

— Какво ново из лозарския край? — попита Палмър.

— Много лозя — отвърна Били.

— Още ли работиш като барман?

— Бармани винаги се търсят. Това е третата най-стара професия.

— Коя е втората, след проститутките?

— Политиците.

Шерифът изглеждаше развеселен.

— Още ли пишеш книги?

— По малко — излъга Били.

В един от публикуваните му разкази имаше герой, който бе тънко завоалиран портрет на Джон Палмър.

— Събираш информация за книгите ли?

От мястото, където седеше, шерифът имаше изглед към компютъра, на който беше работил Били, макар и не към екрана. Може би имаше начин Палмър да провери какво е правил — ако обществените компютри пазеха информация за въведените данни. Не, едва ли. Освен това имаше закони за поверителността на информацията.

— Да — проговори Били. — Събирам информация.

— Един от моите хора те е видял да спираш пред кантората на Хари Аваркян.

Били не каза нищо.

— Три минути след като напусна кантората, ти изтече разрешеното време за паркиране.

Това можеше да е вярно.

— Пуснах две монети по четвърт долар вместо теб.

— Благодаря.

— Прозорецът на шофьорската врата е счупен.

— Малък инцидент — обясни Били.

— Не е нарушение на правилника, но трябва да го поправиш.

— Запазил съм час в сервиза за петък — излъга Били.

— Това не те притеснява, нали? — попита шерифът.

— Кое?

— Това, че си говорим така. — Палмър огледа библиотеката. Наблизо нямаше никой. — Само ние двамата.

— Не ме притеснява — отвърна Били.

Той имаше пълното право да си тръгне, но остана, решен да не дава никакви признаци, че се страхува.

Преди двайсет години, когато беше на четиринайсет, Били Уайлс бе подложен на разпит по начин, който трябваше да сложи край на кариерата на Джон Палмър в полицията. Вместо това Палмър беше повишен от лейтенант в капитан, а после и в майор. След време той се кандидатира за шериф и бе избран. Два пъти. Хари Аваркян имаше кратко обяснение за възхода на Палмър и твърдеше, че го е чул от подчинените му — лайното има свойството да изплува на повърхността.

— Как е госпожица Мендел? — попита Палмър.

— Без промяна.

Били се зачуди дали Палмър знае за обаждането на 911. Не би трябвало Наполитино и Собиески да са докладвали за него, особено като се има предвид, че бе фалшива тревога. Освен това двамата сержанти работеха в клона на Сейнт Хелена. Макар че шериф Палмър обикаляше целия район, канцеларията му беше тук, в седалището на окръга.

— Много тъжна работа — каза Палмър.

Били замълча.

— Добре поне, че с всичките тези пари, до края на живота си ще получава най-добрите грижи.

— Тя ще се оправи. Ще излезе от комата.

— Наистина ли го вярваш?

— Да.

— При всичките тези пари — надявам се, че си прав.

— Прав съм.

— Заслужава шанса да им се порадва.

Били имаше каменно изражение и с нищо не издаваше, че разбира недвусмисления намек на Палмър.

Шерифът седеше небрежно отпуснат на стола, прозяваше се и се протягаше — сигурно се чувстваше като котка, която си играе с мишка.

— Хората ще се зарадват, като разберат, че не си се изчерпал, че още пишеш по малко.

— Кои хора?

— Онези, които харесват книгите ти, естествено.

— Познаваш ли такива?

Палмър сви рамене.

— Не се движа в подобни кръгове. Но съм сигурен в едно.

Понеже шерифът искаше да го попитат „В какво?“, Били не го попита.

След като почака малко, Палмър каза:

— Сигурен съм, че майка ти и баща ти биха се гордели с теб.

Били му обърна гръб и излезе от библиотеката. След прохладата вътре, осигурена от климатика, лятната горещина сякаш го връхлетя. Когато си поемаше дъх, чувстваше, че се задушава, а когато издишаше — че го душат. А може би причината не бе горещината, а миналото му.

Глава 38

Били караше бързо по път 29, ту на сянка, ту на слънце. Прочутата плодородна долина започна да се стеснява, отначало незабележимо, после осезателно, а той се чудеше какво да направи, за да предпази Барбара.

Попечителският фонд можеше да покрие разноските за денонощна охрана, докато Били намереше психопата или той го убиеше. Парите не бяха проблем. Но градът не беше голям и в телефонния указател не се намираха много частни охранителни фирми.

Би било рисковано да обяснява на пазачите защо има нужда от тях. Ако им кажеше цялата истина, щеше да стане ясно, че е свързан с три убийства, за които най-вероятно психопатът щеше да му припише вината. Ако премълчеше повечето факти, пазачите нямаше да знаят с кого си имат работа. Животът им щеше да бъде изложен на опасност.

Освен това повечето пазачи по тези места бяха бивши или настоящи полицаи, които в свободното си време тайно се занимаваха с охранителна дейност. Много от тях бяха работили или още работеха за Джон Палмър.

Не искаше Палмър да разбере, че е наел охрана за Барбара. Шерифът щеше да се зачуди и да започне да задава въпроси. След като няколко години беше успял да стои настрани от Палмър, сега Били отново се показа на радара му. Не смееше да привлича повече внимание към себе си.

Нямаше как да помоли приятели да му помогнат да пази Барбара. Щяха да бъдат изложени на голям риск. Освен това нямаше близки приятели, към които да може спокойно да се обърне. Повечето хора в живота му бяха просто познати.

Сам си беше виновен за това положение. Няма живот без общество, и той го знаеше. Въпреки това не беше посял както трябва и сега нямаше какво да жъне.

Вятърът, който нахлуваше през счупения прозорец, създаваше у него някакво чувство за хаос. Точно когато Барбара беше в най-голямата опасност, той трябваше да я защитава сам. Ако можеше.

Тя заслужаваше нещо по-добро. Като се вземе предвид неговото минало, никой, който се нуждаеше от пазител, не би избрал него, не би го избрал даже за резерва.

Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.

Ако бе разбрал правилно намеренията на психопата, а Били бе почти сигурен в това, убийството на Барбара щеше да бъде кулминацията на това жестоко „представление“, след което завесата щеше да падне.

Твоето самоубийство — скоро след това.

Утре вечер, дълго преди полунощ, той щеше да заеме позиция до леглото на Барбара. Тази вечер обаче не можеше да отиде при нея. Имаше спешни задачи, с които навярно щеше да се занимава чак до сутринта.

Ако грешеше, ако убийството й бе планирано като изненада по време на второто действие, за него тази слънчева долина щеше да стане толкова мрачна, колкото празното пространство между планетите.

Тласкан от копнежа за избавление, той увеличи скоростта. Отляво към него струяха слънчевите лъчи, а отпред се издигаше връх Сейнт Хелена, величественият паметник на долината, който сякаш винаги оставаше далече. Били взе телефона си и позвъни в „Шепнещите борове“, набра 1 и изчака да се свърже. Понеже Барбара имаше самостоятелна стая с баня и тоалетна, обичайните правила за посещение не важаха за нея. Членовете на семейството можеха да поискат разрешение да останат при Барбара и през нощта. Били се надяваше да успее да се отбие в „Шепнещите борове“ на път за вкъщи и да остане при нея от четвъртък вечерта поне до петък сутринта. Беше си измислил история, която вероятно щеше да прозвучи убедително.

Секретарката, която вдигна телефона, му съобщи, че госпожа Норлий, управителката, е на събрание до пет и половина, но може да го приеме след това. Били се съгласи.

Малко преди четири следобед той пристигна вкъщи. Очакваше едва ли не да завари патрулни коли, буса на съдебния лекар, тълпи полицаи и сержант Наполитино на верандата, застанал до люлеещия се стол, в който седеше трупът на Ралф Котъл, без опаковка. Всичко обаче изглеждаше спокойно.

Вместо да използва гаража, Били паркира зад къщата. Влезе вътре и претърси всички стаи. Не намери никакви следи от неканени гости. Трупът все така си лежеше зад дивана, увит като какавида.

Глава 39

Над микровълновата фурна, в дъното на едно от кухненските шкафчета имаше тави, два тигана и разни дълги предмети, наредени изправени. Били извади тиганите заедно с подвижната им поставка и ги сложи в кухненския килер.

В дъното на шкафчето имаше два електрически контакта. В долния бе включен щепсел, чийто кабел изчезваше в отвор в стената отзад. Той захранваше микровълновата фурна. Били го издърпа, после се качи на стълба и с бормашината проби дупка в полицата на по-горното шкафче, при което засегна горната част на фурната. Така я развали, но не го беше грижа. Като движеше бормашината нагоре-надолу и по периметъра на дупката, успя да разшири отвора. Шумът беше ужасен. Замириса леко на горяща изолация, но той приключи, преди температурата от триенето да се вдигне дотам, че да създаде проблеми.

Изчисти боклука, нападал във фурната, и сложи видеокамерата вътре. Вкара изходния жак на видеотрансмисионния кабел в камерата, а другия пъхна през дупката, която беше пробил в тавана на фурната. После направи същото с кабела за захранване.

В шкафчето, където бяха стояли тавите за печене, Били сложи записващото видео устройство, а в него вкара свободния край на трансмисионния кабел, според инструкциите в упътването. Захранващия кабел на камерата включи в горния контакт, а на рекордера — в долния, където беше включена микровълновата фурна. Зареди диск за 7 дни, настрои системата според указанията и я включи.

Отвътре вратата на микровълновата фурна опираше в гумения пръстен около лещата на камерата, която бе насочена към кухнята и задната врата. Когато лампата на уреда не светеше, Били можеше да види камерата само като долепеше лице до стъклото на вратата. Психопатът нямаше да я забележи освен ако не решеше да си направи пуканки в микровълновата фурна.

Понеже между стъклата на прозореца на фурната имаше тънък ламиниран слой, Били не знаеше дали заснетият образ ще е ясен. Трябваше да изпробва камерата.

Щорите на всички прозорци в кухнята бяха спуснати. Той ги вдигна и светна лампата. За момент застана на прага на задната врата, после бавно прекоси помещението.

Записващото устройство имаше малък екран за бърз преглед на записа. Били се качи на стълбата и пусна току-що направените кадри. В началото видя само тъмна фигура. С приближаването й резолюцията стана по-добра и той можа да разпознае образа си.

Не му беше приятно да се гледа. С посивяло лице, намусен и несигурен, той изглеждаше готов да действа, но целта му се губеше. В интерес на истината, образът беше черно-бял и някак размит. Понеже кадрите не се застъпваха напълно, изглеждаше, че залита. Така или иначе, образът беше неясен — имаше форма и сянка, но беше някак безплътен, като на призрак. Изглеждаше като натрапник в собствения си дом.

Настрои отново системата, затвори вратите на шкафчето и прибра стълбата. Отиде в банята и смени превръзката на челото си. Раните от кукичките бяха яркочервени, но не по-зле отпреди.

Облече черна тениска, черни дънки, обу черни маратонки. До залеза оставаха само четири часа и когато паднеше мракът, Били трябваше да е възможно най-незабележим насред враждебната нощ.

Глава 40

Гретхен Норлий имаше слабост към строгите тъмни костюми, без бижута, носеше косата си опъната назад, гледаше света през очила със стоманени рамки и украсяваше кабинета си с плюшени играчки. Освен множеството плюшени кучета, които посрещаха посетителите с ярките си изплезени розови и червени езици, по полиците бяха наредени мече, жабок, пате, зайче и мастиленосиньо коте.

Гретхен управляваше „Шепнещите борове“, санаториум със 102 легла, с казармена експедитивност и много съчувствие. Топлото й поведение контрастираше с дрезгавия й заповеднически глас. Не че тя бе изтъкана от по-големи противоречия от който и да е друг човек, постигнал мимолетно равновесие в този толкова мимолетен свят. Просто у нея тези противоречия се открояваха повече и бяха по-трогателни.

За да покаже, че гледа на това като личен, а не служебен въпрос, Гретхен стана от бюрото си и седна в креслото, разположено диагонално срещу стола на Били.

— Понеже Барбара има самостоятелна стая — подхвана управителката, — посетителите й могат да идват извън обичайните часове, без да нарушават спокойствието на други пациенти. Не виждам никакъв проблем, макар че близките обикновено остават през нощта само когато пациентът е току-що прехвърлен от болница.

Гретхен бе прекалено възпитана, за да изрази любопитството си директно, но Били се чувстваше задължен да й даде обяснение, макар че всяка изречена дума беше лъжа.

— В църковната група, в която изучавам Библията, обсъждахме какво казва Светото писание относно силата на молитвата.

— Значи изучаваш Библията в църковна група — заинтригува се тя, сякаш не си представяше Били в амплоато на набожен човек.

— Според едно сериозно медицинско проучване, болните, чиито приятели и близки редовно се молят за тях, имат по-големи шансове за оздравяване и се възстановяват по-бързо.

Публикуването на това спорно изследване бе дало храна за спор в бара. Именно това чешене на езиците, а не група за изучаване на Библията беше помогнало на Били да скалъпи тази история.

— Мисля, че четох някъде за това — кимна Гретхен Норлий.

— Аз, разбира се, се моля за Барбара всеки ден.

— Разбира се.

— Но постепенно разбрах, че молитвата има много по-голямо значение, когато има елемент на жертва.

— Жертва — повтори тя замислено.

— Нямам намерение да коля агне — усмихна се той.

— Чистачите ще са ти благодарни.

— Но молитвата преди лягане, колкото и да е искрена, не ти създава сериозно неудобство.

— Разбирам.

— Сигурен съм, че молитвата ще има по-голямо значение и ще бъде по-резултатна, ако изисква някаква саможертва, например поне една безсънна нощ.

— Никога не съм мислила за това.

— Искам от време на време да оставам да се моля при нея цяла нощ — продължи Били. — Ако не помогне на нея, поне ще помогне на мен.

Чувайки се какво говори, Били си каза, че думите му звучат толкова фалшиво, все едно идеха от устата на телевизионен евангелист, проповядващ въздържание, след като са го хванали без гащи с проститутка на задната седалка на лимузина. Явно казаното прозвуча съвсем различно на Гретхен Норлий, защото очите й зад стоманените рамки на очилата се навлажниха от съчувствие.

Били се ужаси и разтревожи от новооткрития си талант да манипулира хората. Когато лъжецът станеше прекалено изкусен в лъжата, можеше да загуби способността да различава истината и сам да бъде заблуден по-лесно. Навярно един ден щеше да плаща за това, че пързаляше добра жена като Гретхен Норлий, както се плаща за всяко нещо на този свят.

Глава 41

Били вървеше по коридора към стаята на Барбара в западното крило, когато нейният лекар, д-р Джордан Фериър, излезе от стаята на друг пациент. Двамата едва не се сблъскаха.

— Били!

— Здравейте, доктор Фериър.

— Били, Били.

— Май ме чака конско.

— Ти ме избягваш.

— Старая се, доколкото мога — призна Били.

Доктор Фериър беше на четирийсет и две, но изглеждаше по-млад. Имаше пясъчноруса коса, зелени очи, беше вечно усмихнат и неуморим търговец на смърт.

— Закъсняваме няколко седмици с шестмесечната оценка на състоянието на Барбара.

— Тази шестмесечна оценка е ваша идея. На мен ми стига една оценка на всеки десет години.

— Хайде да отидем при Барбара.

— Не, няма да говоря за това пред нея — отказа Били.

— Добре.

Доктор Фериър хвана Били за ръката и го заведе във фоайето, където ходеше персоналът, когато бе в почивка. Там нямаше никой. Чуваше се бръмченето на автоматите за храни и напитки, готови да отпуснат висококалорични, високомаслени, висококофеинови сладости на медицинските работници, които знаеха последиците на лакомията, но имаха благоразумието да не бъдат прекалено строги към себе си.

Фериър издърпа един от белите пластмасови столове до оранжева маса. Тъй като Били не последва примера му, докторът въздъхна, бутна стола обратно и остана прав.

— Преди три седмици направих оценка на състоянието на Барбара.

— Аз й правя по една всеки ден.

— Не съм ти враг, Били.

— Не личи много по това време на годината.

Фериър беше трудолюбив лекар, интелигентен, талантлив и добронамерен. За нещастие университетът, който му бе дал дипломата, му бе внушил онова, което в тяхното съсловие наричаха „практична етика“.

— Състоянието й въобще не се е подобрило — отбеляза Фериър.

— Но и не се е влошило.

— Вероятността тя да си възвърне когнитивните способности…

— Понякога тя говори, знаете го — прекъсна го Били.

— Смислени ли са думите й?

— Понякога.

— Дай ми пример.

— Сега не се сещам. Ще трябва да прегледам записките си.

Фериър имаше одухотворен поглед и знаеше как да го използва.

— Тя беше прекрасна жена, Били. Като изключим теб, никой не я е уважавал повече от мен. Сега обаче тя не води смислен живот.

— За мен животът й е много смислен.

— Но не ти си който страда, а тя.

— Не изглежда, че страда — възрази Били.

— Не можем да бъдем сигурни, нали?

— Именно.

Барбара бе харесвала Фериър и това бе една от причините Били да не го смени.

Някъде дълбоко в себе си тя може би съзнаваше какво става около нея. В такъв случай вероятно би се чувствала в по-голяма безопасност, знаейки, че за нея се грижи Фериър, а не някой непознат лекар. Понякога тази ирония беше като точило, което превръщаше чувството за несправедливост у Били в острие на бръснач.

Ако тя знаеше каква етика беше внушена на Фериър, ако знаеше, че той е убеден в мъдростта и правото си да решава дали бебе със синдрома на Даун или с друг недъг, или жена в кома водят смислен живот, навярно би избрала друг лекар. Ала тя не знаеше.

— Тя беше толкова енергична и жизнена — продължи Фериър. — Не би искала да лежи пасивно години наред.

— Тя не лежи пасивно. Не е загубена на дъното на морето. Носи се близо до повърхността. Още малко и ще изплува.

— Разбирам колко те боли, Били, повярвай ми. Но ти не разполагаш с необходимите медицински познания, за да оцениш състоянието й. Тя не е близо до повърхността. Никога няма да изплува.

— Спомням си нещо, което каза онзи ден: „Искам да знам какво казва. Морето. Какво казва то, отново и отново.“

Фериър го изгледа със смесица от съчувствие и раздразнение.

— Това ли е най-добрият ти пример за смислено изказване?

— В Хипократовата клетва не се ли казва да не причиняваш вреда на болния?

— Вреда е това, да се изразходват ограничени ресурси за безнадеждни случаи.

— Тя не е безнадежден случай. Понякога дори се смее. Близо е до повърхността и разполага с достатъчен капитал.

— Който може да донесе нещо добро, ако се използва правилно.

— Парите не ми трябват.

— Знам. Не си човек, който би изхарчил и цент за себе си. Но ти би могъл да ги насочиш към хора, които имат по-голям шанс за приемливо качество на живот от нея, хора, на които е по-вероятно да помогнат.

Били имаше още една причина да търпи Фериър. Неговите показания се бяха оказали толкова убедителни, че производителят на картофената крем-супа бе решил изплати компенсация, без да се стига до съд.

— Мисля само за нейно добро — продължи Фериър. — Ако аз бях в нейното състояние, не бих желал да съм прикован на легло години наред.

— И аз бих се съобразил с желанието ви. Но ние не знаем какво желае тя.

— Не е нужно да правим нещо, за да я оставим да си отиде — напомни му Фериър. — Достатъчно е да бъдем пасивни. Да махнем сондата за хранене.

Поради комата Барбара не можеше да преглъща както трябва и храната щеше да попадне в белите й дробове.

— Да махнем сондата и да оставим природата да си свърши работата.

— Да я уморим от глад.

— Не, да я оставим да си отиде.

Това, че Фериър беше откровен относно етичните си схващания, бе третата причина Били да го търпи. Друг на негово място можеше да прикрива убежденията си… Да си въобразява, че е ангел или оръдие на милосърдието.

Фериър излагаше същия аргумент пред Били на всеки шест месеца, но не действаше без неговото съгласие.

— Не — рече Били. — Няма да правим нищо. Ще продължим както досега.

— Четири години са дълго време.

— Смъртта е по-дълга.

Глава 42

В шест часа вечерното слънце огряваше лозята и обливаше прозореца с лятна светлина, живот и изобилие.

Под бледите клепачи очите на Барбара Мендел следяха случващото се в ярките й сънища.

Седнал на високия стол до леглото й, Били й разказваше.

— Видях се с Хари днес. Той още се усмихва, когато си спомня как ти го наричаше „палячо“. Най-голямото му постижение било, че никога досега не са го лишавали от адвокатски права.

Не спомена нищо за другите случки от деня — те не биха повдигнали духа й.

От отбранителна гледна точка, двете слаби места на стаята бяха вратата към коридора и прозорецът. Банята беше без прозорци. Прозорецът имаше щори и резе. Вратата не се заключваше.

Като всяко болнично легло, това на Барбара беше на колела. В четвъртък вечер, когато наближеше полунощ, Били можеше да я изкара оттук, където убиецът очакваше да я намери, и да я заведе в друга, по-безопасна стая.

Към нея нямаше прикрепени животоподдържащи системи или монитори. Контейнерът с храната и помпата на сондата бяха закачени за пилон, монтиран върху рамката на леглото.

Пунктът на медицинските сестри се намираше по средата на дългия коридор, откъдето не се виждаше нейната стая, която бе след завоя на коридора, в западното крило. С малко късмет той би могъл да премести Барбара в последния момент, без да го видят, и да се върне тук да чака психопата. Ако се стигнеше, разбира се, до подобен кризисен момент. Което Били очакваше да стане, макар и не с радост.

Той остави Барбара сама и тръгна из западното крило, като поглеждаше в стаите на другите пациенти, надникваше в малките складове и стаите за къпане. Преценяваше доколко стават за скривалище.

Когато се върна в стаята на Барбара, тя говореше.

„… мокър до кости… окалян… окуцял от ходене по камънаци…“

Думите й подсказваха, че сънува лош сън, но не и тонът на гласа й. Тя говореше тихо, като в унес.

„… изпорязан от остри камъчета… ожулен от коприва… с раздрани от тръните дрехи…“

Били беше забравил да си вземе тефтерчето и химикалката. Но дори да ги носеше, не би имал време да седне, да се приготви и да запише всичко.

„Бързо!“ — каза тя.

Застанал до леглото й, той сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

„Кажи го!“ — прошепна настойчиво Барбара.

Той се надяваше, че очите й ще се отворят и тя ще го погледне, но това не стана.

Барбара замлъкна и Били клекна да потърси кабела, който захранваше повдигащия механизъм на леглото. Щеше да му е нужен, ако на другата вечер се наложеше да я премести.

На пода, под ръба на високото легло, лежеше снимка, направена с цифров фотоапарат. Били я взе и се изправи, за да я разгледа на светлината.

„… ще пълзи ли, пълзи…“ — прошепна Барбара.

Той завъртя снимката три пъти, преди да разбере, че на нея има богомолка, явно мъртва, бледнееща върху избледнялата боя на дъските.

„… ще пълзи ли, пълзи… и ще го разпори…“

Внезапно шепотът потрепери по спиралните пътища навътре в ушите на Били, потрепери като агонизираща богомолка, разтърси го и го вледени.

През обичайните часове за посещение близки и приятели влизаха през предния вход и отиваха където искат, без да се разписват в регистър.

„… ръцете на мъртъвците…“ — прошепна тя.

Понеже Барбара имаше нужда от по-малко грижи в сравнение с пациентите в съзнание, с техните безброй оплаквания и желания, сестрите не влизаха при нея често.

„… грамадни камъни… зловещо червени…“

Някой дискретен посетител можеше да прекара тук половин час, без да го видят, че седи до леглото й, че влиза или излиза.

Не му се искаше да остави Барбара сама да говори на празната стая, макар че сигурно го беше правила безброй пъти досега. Тази вечер към многото задачи на Били се прибави още една, която не търпеше отлагане.

„… увиснали вериги… ужасно…“

Били пъхна снимката в джоба си, наведе се и целуна челото на Барбара. То беше хладно, винаги беше хладно.

Минавайки край прозореца, спусна щорите. В нежеланието си да си тръгне спря на вратата и я погледна.

Тогава тя изрече нещо, което му прозвуча познато, макар да не знаеше откъде.

„Мисис Джо“ — каза тя. — „Мисис Джо“.

Не познаваше никого с фамилия Джо, Джозеф, Джонсън, Джонас или друго подобно име. И все пак… струваше му се познато.

В ушите му отново потръпна призрачна богомолка. И по гръбнака. Били се помоли така искрено, както бе казал на Гретхен Норлий, и остави Барбара сама в може би последната безопасна за нея нощ.

Оставаха по-малко от три часа дневна светлина в небето, което бе толкова сухо, че в него нямаше и помен от облак. Слънцето бе ослепително като ядрена експлозия, въздухът бе замрял сякаш в очакване на катастрофален взрив.

Глава 43

Дворът зад дървената ограда не беше покрит с трева, която да се нуждае от косене. Вместо това имаше дебел килим от солейролия, а под изящните клони на американския ясен — дантелени сенполии.

Пътеката беше засенчена от тунел от грамофончета. Оркестрите от мълчаливи алени тромпети издигаха фуниите си към слънцето. Тунелът, предпремиера на здрача, водеше към слънчева предна веранда, където имаше саксии с червени цветя.

Къщата беше в стила на испанска вила. Макар и скромна, тя бе изящна и грижливо поддържана. Върху боядисаната в червено входна врата беше нарисуван черен птичи силует. Крилата на птицата бяха разперени, тя бе устремена нагоре. Били едва бе почукал и вратата се отвори, сякаш го очакваха, при това с нетърпение.

Айви Елджин го поздрави, без да се изненада, сякаш го беше видяла през стъклото на вратата. Тя обаче нямаше стъкло. Беше боса, носеше удобни жълто-кафяви шорти и свободна червена тениска, която не подчертаваше фигурата й. Дори да се скриеше под наметало с качулка и наметало, Айви пак би привличала околните, както лампата привлича молците.

— Не бях сигурен дали си вкъщи — каза Били.

— Сряда ми е почивен ден. — Тя отстъпи назад от вратата.

Застанал на слънчевия праг, Били се колебаеше дали влезе.

— Да, но може да си заета.

— Беля шамфъстъци в кухнята.

Тя се обърна и влезе вътре, като го остави да я последва, сякаш беше идвал хиляди пъти. Това бе първото му посещение.

Слънчевата светлина, просмукваща се през плътните пердета, и стоящата лампа със сапфиреносин абажур с пискюли се противопоставяха на сенките в хола.

Били забеляза, че подът е от тъмно дърво, мебелите са покрити с мастиленосин мохер, на земята имаше персийски килим. Декорацията беше от тридесетте години на двайсети век.

За разлика от Айви, той вдигаше шум, докато стъпваше. Тя пресече стаята все едно че между подметките й и дъските имаше пласт въздух, така, както горска силфида, решила да прекоси малко езерце, не набръчква повърхността на водата.

В задната част на къщата имаше кухня, голяма колкото хола. Дървената ламперия, шкафчетата със стъклени врати, белите плочки на пода с черни ромбове в средата и неизразимият с думи стил напомняха на чара на Ню Орлиънс, помисли си Били.

Два от прозорците между кухнята и задната веранда бяха отворени за проветрение. На един от тях седеше голяма черна птица. Тя стоеше като препарирана, но след малко вдигна глава.

Макар че Айви не каза нищо, Били се почувства поканен на масата и преди още да седне, тя сложи пред него чаша с лед, после му наля чай от една кана. Върху масата, покрита с мушама на червени и бели карета, имаше друга чаша чай, чиния с пресни череши, тава с необелени шамфъстъци и половин купа с вече обелени.

— Много хубава къща — рече Били.

— Беше на баба ми. — Тя взе три череши от чинията. — Тя ме отгледа.

Айви говореше тихо, както винаги. Дори в бара тя никога не повишаваше глас и все пак винаги успяваше да накара другите да я чуят.

Били не обичаше да разпитва, затова сам се учуди, когато се чу да казва също така тихо:

— Какво е станало с майка ти?

— Починала е при раждането — отвърна Айви, докато нареждаше черешите в редица на перваза до птицата. — А баща ми си намери нов живот.

Чаят беше подсладен с нектар от праскови и малко мента.

Айви се върна на масата, седна и продължи да бели фъстъците. Птицата се бе втренчила в Били и не обръщаше внимание на черешите.

— Това домашният ти любимец ли е? — попита Били.

— Взаимно си принадлежим. Той рядко прекрачва перваза, а тогава зачита моите правила за чистота.

— Как се казва?

— Още не ми е казал. Някой ден ще ми каже.

Били никога не се беше чувствал така освободен и същевременно леко разсеян. Иначе не би задал такъв странен въпрос.

— Кой се появи пръв — истинската птица или нарисуваната на вратата?

— Дойдоха заедно — беше нейният отговор, също толкова странен, колкото и въпроса.

— Какво е — гарга ли?

— По-аристократична птица е, гарван, и иска ние да вярваме, че не е нищо повече.

Били не знаеше какво да отговори, затова замълча. Мълчанието не го караше да се чувства неудобно и явно същото важеше и за нея. Той осъзна, че вече няма усещането, че трябва да бърза, с което бе тръгнал от „Шепнещите борове“. Времето вече не изтичаше. То просто нямаше значение тук.

Най-сетне птицата се зае с черешите. С острия си клюн тя ловко обелваше месото от костилките.

Дългите пъргави пръсти на Айви се движеха уж бавно, но камарата на обелените шамфъстъци в купата бързо растеше.

— Толкова е тихо тук — обади се Били.

— Защото стените не са пропити с години празни приказки.

— Как така?

— Баба ми беше глуха. Общувахме със знаци и записвахме каквото искахме да кажем.

В задния двор имаше цветя, като всички цветове бяха червени, наситеносини или лилави. Дори листец да помръднеше, щурец да се щурнеше или пчела да закръжеше около розите, през отворените прозорци не долиташе никакъв звук.

— Може би ти се слуша музика, но аз предпочитам без — каза Айви.

— Не обичаш ли музика?

— Тази в бара ми е предостатъчна.

— Аз харесвам креолска музика. И суинг — Тексас Топ Хендз, Боб Уилз и Тексас Плейбойз.

— Наоколо има достатъчно музика. Ако си достатъчно тих, ще я чуеш.

Явно той не беше достатъчно тих.

Били извади снимката на мъртвата богомолка от джоба си и я сложи на масата.

— Намерих я на пода в стаята на Барбара в „Шепнещите борове“.

— Задръж я, ако искаш.

— Значи, си ходила при нея?

— Да, ходя понякога.

— Не знаех.

— Тя се държеше много мило с мен.

— Ти започна работа в бара чак една година, след като тя изпадна в кома.

— Познавам я отпреди.

— Наистина ли?

— Държеше се мило с мен, докато баба ми беше в болницата, преди да умре.

Барбара беше работила като медицинска сестра и беше много добра в професията си.

— Колко често я посещаваш? — заинтересува се Били.

— Веднъж в месеца.

— Защо не си ми казала досега, Айви?

— Защото тогава трябваше да говорим за нея.

— Да говорим за нея?

— За нейното състояние, за страданията й — това дава ли ти покой? — попита Айви.

— Покой? Не. Как може да ми даде покой?

— А спомените за нея отпреди комата?

Той се замисли.

— Понякога.

Тя вдигна поглед от шамфъстъците и невероятните й очи с цвят на бренди срещнаха неговите.

— Тогава не говори за настоящето. Само за миналото.

След като бе свършил с две от черешите, гарванът спря да яде и протегна криле. Те се отвориха и затвориха безшумно.

Когато отново погледна Айви, тя се беше съсредоточила в беленето.

— Защо занесе тази снимка при нея? — попита той.

— Навсякъде, където ходя, нося последните снимки на мъртви същества.

— Защо?

— Заради гадаенето — напомни му тя. — Аз ги тълкувам, те предсказват.

Той отпи от чая си. Гарванът го наблюдаваше с отворена човка, сякаш пищеше. Не се чу никакъв звук.

— Какво предсказаха за Барбара? — попита Били.

Ведрото изражение и пророческият вид на Айви не издаваха дали тя премисля какво да отговори, или се колебае само защото мислите й бяха раздвоени между тукашния и някакъв друг свят.

— Нищо.

— Абсолютно нищо?

Тя беше дала отговора си. Нямаше друг. Богомолката от снимката на масата не каза нищо на Били.

— Как ти хрумна да гадаеш по мъртви същества? — попита той. — Баба ти ли ти даде тази идея?

— Не, тя не одобряваше. Беше старомодна, много набожна католичка. За нея вярата в свръхестественото беше грях, който застрашава безсмъртието на душата.

— Но ти не си съгласна с това.

— И да, и не — отвърна Айви по-тихо от обикновено.

Гарванът свърши с третата череша. Голите костилки бяха наредени една до друга на перваза, като знак, че спазва правилата за ред и чистота в къщата.

— Никога не съм чувала гласа на майка си — заяви Айви.

Отначало Били не разбра какво искаше да каже тя, но после се сети, че майка й бе умряла при раждането.

— От съвсем малка знам, че майка иска да ми каже нещо ужасно важно.

Едва сега Били забеляза часовника на стената. Той нямаше стрелки нито за секундите, нито за минутите, нито за часовете.

— В тази къща винаги е било толкова тихо — заяви Айви. — Тук човек се научава да слуша.

Били се заслуша.

— Мъртвите искат да ни разкажат разни неща — продължи Айви.

Гарванът гледаше господарката си с антрацитните си очи.

— Стената е по-тънка тук — рече тя. — Стената между световете. Ако някой дух много го иска, той може да се свърже с нас през нея.

Айви бутна настрани празните черупки и сложи ядките в купата — това беше симфония от възможно най-тихите звуци, по-тихи дори от топенето на леда в чашите.

— Понякога през нощта — продължи Айви, — или в много тих момент от следобеда, или при падането на здрача, когато хоризонтът поглъща слънцето и то замлъква, знам, че тя ме вика. Почти долавям тембъра на гласа й… но не чувам думите. Все още не.

Били помисли за Барбара, която говореше от бездната на неестествения си сън. Думите й бяха безсмислени за всички други, но изпълнени със загадъчно значение за него.

Айви Елджин едновременно го плашеше и привличаше. Макар че понякога невинността й сякаш граничеше с непорочност, Били си напомни, че в сърцето й, както в сърцето на всеки мъж и всяка жена, вероятно имаше кътче, до което светлината не достига, където покоят на тишината нямаше власт.

Въпреки това, независимо от възгледите си за живота и смъртта, независимо какви не дотам чисти мотиви имаше Айви, ако наистина имаше такива, Били не се съмняваше в искреността на вярата й, че майка й се опитва да се свърже с нея, че ще продължава да се опитва и някой ден ще успее.

И което бе още по-важно, той бе силно впечатлен от нея — не можеше да изтъкне някаква логична причина, така му подсказваше подсъзнанието, — затова не можеше просто да я отпише като някаква ексцентричка. В тази къща стените между световете може наистина да бяха изтънели под влиянието на толкова години тишина.

Нейните предсказания рядко се сбъдваха до най-малките подробности. Тя го отдаваше на своята некомпетентност да разчита поличбите и не се поддаваше на мнението на другите, че римското пророкуване е лишено от смисъл.

Сега Били разбираше защо тя е толкова упорита. Ако човек не можеше да предскаже бъдещето по обстоятелствата около смъртта на някое същество, то тогава излизаше, че мъртвите нямат какво да ни кажат, че едно дете, което чака да чуе гласа на мъртвата си майка, може никога да не го чуе, независимо колко се вслушва или колко е тихо и внимателно.

Затова тя се занимаваше да изучава снимки на опосуми, загинали на пътя, на мъртви богомолки, на птици, паднали от небето.

Айви ходеше из къщата тихо, безшумно белеше шамфъстъците, говореше приглушено на гарвана или въобще не говореше и понякога спокойствието се превръщаше в пълно затишие.

Такова беше затишието и сега, но Били го наруши. Интересуваше го не толкова анализът, колкото реакцията й, затова, докато я наблюдаваше по-внимателно, отколкото птицата някога я беше наблюдавала, Били рече:

— Понякога убийци психопати пазят сувенири от жертвите си.

Все едно бе казал нещо за тривиално за времето — Айви отпи глътка чай, после продължи да бели шамфъстъците.

Били подозираше, че каквото й да каже човек, не би изненадал Айви. Тя сякаш винаги знаеше какво ще бъде изречено, преди това да стане.

— Чух, че един сериен убиец — продължи той — изрязал лицето на жертвата си и си го запазил в буркан с формалдехид.

Айви загреба черупките от шамфъстъците от масата и ги сложи в тенекиената кофа до стола си. Тя не ги пусна, а ги постави така, че да не изтракат.

Докато я гледаше, Били не можеше да разбере дали е чувала за крадеца на лица преди, или това е нова информация за нея.

— Ако намериш труп без лице, какво би си помислила? Не за бъдещето, а за убиеца.

— Театър — каза тя без колебание.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Той е почитател на театъра.

— Защо мислиш така?

— Заради драматичността на това да изрежеш нечие лице.

— Не виждам връзката.

Тя взе една череша от чинията.

— Театърът е измамен — обясни тя. — Никой актьор не играе себе си.

Били можа само да каже „Добре“ и зачака.

— При всяка роля актьорът приема фалшива самоличност.

Тя лапна черешата, изплю костилката в ръката си и глътна плода. Независимо дали с този жест искаше да каже, че реалността на черешата е в костилката й, в крайна сметка именно такъв бе изводът на Били.

Айви отново го погледна в очите.

— Не му е трябвало лицето, защото е лице, а защото е маска.

Макар че очите й бяха красиви, но непроницаеми, Били бе сигурен, че тълкуванието не й действа така смразяващо, както на него. Може би когато човек цял живот се опитва да чуе гласовете на мъртвите, не се шокира лесно.

— Искаш да кажеш, че понякога, когато е сам и в подходящо настроение, той вади лицето и си го слага? — удиви се той.

— Може би. А може би му е нужно, защото му напомня за драматично събитие от живота му, за любимо представление.

Представление. Ралф Котъл бе запечатал тази дума в съзнанието му. Айви я беше повторила умишлено или съвсем случайно. Не можеше да се разбере.

Тя продължаваше да го гледа в очите.

— Мислиш ли, че всяко лице е маска, Били?

— А ти?

— Глухата ми баба беше кротка и блага като светица, но дори и тя си имаше тайни. Вярно, че бяха невинни, дори очарователни тайни. Маската й беше прозрачна почти като стъкло, и все пак дори тя носеше маска.

Били не разбираше какво искаше да му каже тя, какви изводи искаше той да си извади. Не смяташе обаче, че ако я попита, ще получи ясен отговор. Не че тя непременно се мъчеше да го заблуди. Просто обикновено говореше метафорично, не с някаква умисъл, а защото си беше такава. Всичко, което казваше, звучеше кристално ясно като камбанен звън и все пак понякога почти не се поддаваше на интерпретация. В много случаи мълчанието й сякаш казваше повече от думите й, както би могло да се очаква от момиче, отгледано от любяща глуха жена.

Ако беше я разбрал поне отчасти, Айви не се опитваше да го заблуди за нищо. Но тогава защо бе заявила, че всяко лице, включително и нейното, е маска?

Ако Айви посещаваше Барбара само защото Барбара се бе държала мило с нея, ако беше занесла снимките на мъртви същества в „Шепнещите борове“ само защото носеше тези снимки навсякъде, тогава снимката на богомолката нямаше нищо общо с капана, в който беше попаднал Били, и тя не знаеше нищо за изрода. В такъв случай той можеше да стане, да си тръгне и да се захване със спешните си задачи. Били обаче остана на масата.

Айви отново бе свела очи над шамфъстъците, пръстите й бяха заети с мълчаливата, полезна работа.

— Баба ми беше глуха по рождение — поде малко тя. — Никога не бе чувала произнесена дума и не знаеше как се изговаря.

Докато наблюдаваше пъргавите й пръсти, Били си мислеше, че навярно дните на Айви са изпълнени с полезни дейности — грижи за градината, поддръжката на тази прекрасна къща в безупречно състояние, готвене — и че тя избягва бездействието с цената на всичко.

— Не беше чувала и някой да се смее и въпреки това знаеше как се прави. Смехът й беше красив и заразителен. Чак когато бях на осем, я чух да плаче.

Били разбираше натрапчивата й нужда да бъде постоянно заета с нещо, защото и с него беше така, затова й съчувстваше. Като оставим настрана въпроса дали можеше да й вярва, тя му беше много симпатична.

— Когато бях съвсем малка — поде отново Айви — не разбирах какво точно значи, че майка ми е умряла при раждането. Мислех си, че аз съм я убила по някакъв начин, че съм виновна за смъртта й.

Гарванът на перваза протегна отново крилете си, също така безшумно, както и предишния път.

— На осем години разбрах, че нямам вина. Когато го казах със знаци на баба, за пръв път я видях да плаче. Може да звучи смешно, но аз очаквах плачът й да е беззвучен — сълзите й да се стичат по лицето и то да се сгърчи мълчаливо. Но хлипанията й бяха нормални като смеха й. По отношение на тези два звука, тя не се различаваше от онези, които чуват и говорят, беше същата като тях.

Били бе смятал, че Айви пленява мъжете с красотата и сексапила си, но магията й имаше по-дълбок източник.

Той не разбра какво иска да й разкрие, докато не чу собствените си думи:

— Когато бях на четиринайсет, застрелях майка си и баща си.

Без да вдигне поглед, тя заяви:

— Знам.

— Убих ги.

— Знам. Мислил ли си някога, че някой от тях може да иска да поговори с теб през стената?

— Не, не съм. Господи, надявам се никога да не го направят.

Айви продължи да бели, а той я гледаше. След малко тя каза:

— Трябва да си тръгваш.

От тона й се разбираше, че не го гони, а разбира, че се налага той да върви.

— Така е. — Той стана от стола.

— Имаш проблеми, нали, Били?

— Не.

— Лъжеш.

— Да.

— И няма да ми кажеш нищо повече.

Той замълча.

— Дойде тук, защото търсеше нещо. Намери ли го?

— Не съм сигурен.

— Понякога можеш толкова да се напрягаш да чуеш тихите звуци, че да не чуеш силните.

Той помисли над това за момент и попита:

— Ще ме изпратиш ли до вратата?

— Знаеш пътя.

— Трябва да заключиш след мен.

— Вратата се затваря автоматично, когато излезеш.

— Това не е достатъчно. Преди да мръкне, трябва да заключиш и да затвориш прозорците.

— Не ме е страх от нищо — отвърна тя. — Никога не ме е било страх.

— А мен винаги ме е било страх.

— Знам — каза тя. — Страх те е вече двайсет години.

На излизане шумът от стъпките на Били бе по-тих, отколкото на влизане. Затвори входната врата, провери дали е заключена и след като мина под тунела, излезе на улицата, оставяйки Айви Елджин с чая и шамфъстъците й, с бдящия гарван зад гърба й, в безмълвието на кухнята, където стенният часовник беше без стрелки.

Глава 44

Стийв Зилис живееше под наем в едноетажна къща с безлична архитектура. По всичко личеше, че на тази улица обединяващата философия на жителите бе да не се грижат за домовете си. Единственият добре поддържан имот беше съседният на Зилис, на север от къщата му. Там живееше познатата на Джеки О’Хара, Силия Рейнолдс. Тя твърдеше, че е видяла Зилис в пристъп на бяс да сече столове, дини и женски манекени в задния си двор. Гаражът на Зилис бе прилепен до южната страна на къщата му, където Силия Рейнолдс не можеше да го види.

Докато караше, Били беше поглеждал често в огледалото и не бе забелязал някой да го следи, затова паркира смело в предния двор. Между Зилис и южния му съсед се издигаше двайсет и пет метрова ограда от неподрязани евкалиптови дървета, която пречеше на любопитните погледи.

Били слезе от колата. Единствената му маскировка бе синя шапка за бейзбол, която бе нахлупил ниско над очите си. Носеше кутия с инструменти — така не будеше съмнения, защото всеки, който го видеше, би помислил, че е дошъл да поправи нещо.

Като барман Били беше добре познат в някои среди, но той не се канеше да остава на открито задълго. Мина между ароматните евкалиптови дървета и гаража и, както се надяваше, намери странична врата, през която можеше да мине човек.

В съответствие със занемареността и ниския наем на къщата, тя се заключваше само с ключалка, нямаше резе. Били я отвори с помощта на ламинираната си шофьорска книжка, внесе кутията с инструменти в нагорещения гараж и светна лампата.

На път от „Шепнещите борове“ към дома на Айви Елджин той бе минал покрай бара. Колата на Стийв беше на паркинга. Зилис живееше сам, така че пътят беше чист.

Били отвори гаража, вкара вътре колата и го затвори. Действаше спокойно, не като човек, който бърза да се скрие от хорските очи. В сряда вечер в бара обикновено имаше много народ. Стийв щеше да се прибере най-рано в два часа сутринта на следващия ден. Въпреки това Били не можеше да си позволи да губи седем часа в претърсване на къщата. Трябваше да се отърве от два трупа с улики срещу него дълго преди зазоряване.

Покритият с паяжини и прах гараж не беше затрупан с излишни предмети. След десет минути търсене Били откри паяци, но не и резервен ключ за вътрешната врата.

Не искаше да оставя следи от взлом, но да отвориш брава без ключ не беше толкова просто, колкото изглеждаше по филмите. Както не беше просто да съблазниш жена, да убиеш човек и всичко останало.

Понеже вече бе поставял нови брави вкъщи, Били не само знаеше как се прави, но и знаеше, че често работата е зле свършена. Оказа се, че и в този случай е така. Възможно бе вратата да е закачена от погрешната страна. Вместо да я закачат наново, майсторите бяха инсталирали ключалката обратно.

Отварянето на вратата му отне по-малко време, отколкото търсенето на резервен ключ. Преди да продължи работата си, той монтира отново ключалката. Заличи всички следи от действията си и изтри отпечатъците си по металните части.

Върна инструментите в кутията и извади оттам револвера, после занесе инструментите в колата, в случай че му се наложеше да се измъкне бързо. Освен инструментите беше донесъл и кутия латексови ръкавици за еднократна употреба. Сложи един чифт на ръцете си.

Оставаше още един час дневна светлина. Той обиколи къщата, като навсякъде святкаше лампите. Много от етажерките в килера бяха празни. Хранителните запаси на Стийв бяха типично ергенски — консерви, пакети чипс и снаксове. Мръсните съдове, натрупани в мивката, надхвърляха броя на чистите в шкафчетата, повечето от които бяха празни.

В едно чекмедже Били намери резервни ключове за кола, за катинари и други, които вероятно бяха за къщата. Опита няколко на задната врата и намери един, който ставаше. Пъхна го в джоба си и върна останалите ключове в чекмеджето.

Стийв Зилис презираше мебелите. В малката трапезария до кухнята имаше един-единствен стол, който не беше в комплект с изподрасканата пластмасова маса.

В хола имаше изтърбушен диван, табуретка с напукана кожена тапицерия и телевизор с DVD-плейър върху поставка на колела. На пода лежаха купчини списания, а до тях се търкаляха чифт мръсни чорапи. Като оставим настрана факта, че по стените нямаше плакати, домът му приличаше на общежитие. Хроничният пубертет беше жалка гледка, но не беше престъпление. Тук жена не би стъпила втори път и не би останала да спи. Умението да връзваш вишневи дръжки на възел не гарантираше живот, пълен с романтика и страст.

В спалнята за гости нямаше друго освен четири манекена. Всичките бяха женски, голи, без перуки, плешиви. Три от тях бяха претърпели промени.

Един лежеше по гръб на пода, в средата на стаята и държеше в ръце два касапски ножа. Остриетата бяха забити в гърлото му, сякаш сам се бе намушкал. Между краката на манекена бе пробита дупка. В жестоко направената вагина бе забит железен прът от ограда. Вместо ходила, на краката си манекенът имаше още един чифт ръце. И двата крака бяха огънати така, че да дадат възможност на допълнителните ръце да сграбчат железния прът. От гърдите на манекена излизаше трети чифт ръце. Те бяха протегнати във въздуха с диво желание, сякаш търсеха нещо за хващане, сякаш манекенът бе ненаситен.

Глава 45

В не една и две къщи, стига човек да се порови на спокойствие, могат да се открият следи от перверзни, извратени тайни. Предвид вложените време и усилия за обработката на манекените обаче, тук ставаше дума за нещо повече. Това не бе просто израз на сексуално желание, а на зверска страст, на хищна нужда, която не можеше да бъде задоволена.

Втори манекен седеше облегнат на стената, с разкрачени крака. На мястото на очите му бяха изрязани дупки, в които бяха наредени зъби. Зъбите имаха вид на животински, навярно от влечуги и сигурно истински. Бяха криви и стърчащи. Всеки зъб беше внимателно залепен по ръба на очната вдлъбнатина. Явно бе, че доста е мислил как да ги подреди, за да изглеждат възможно най-страховито.

Устата също беше изрязана и изпълнена със зловещи, нечовешки зъби. Подобно на листенцата на цвета на мухоловката, ушите бяха оградени с оголени зъби. Зъби стърчаха и от зърната на гърдите, и от пъпа. В изработената вагина имаше повече зъби, отколкото в останалите отвори.

Дали тази страховита фигура изобразяваше страха от всепоглъщащата женственост, или се разкъсваше от собствените си неутолими страсти, Били не знаеше и не искаше да знае. Единственото му желание беше да се махне оттук. Беше видял достатъчно. И все пак продължи да гледа.

Третият манекен също беше облегнат на стената. Ръцете му, отпуснати в скута, държаха купа. Всъщност купата беше горната част на черепа му, която беше отрязана. Тя бе препълнена със снимки на мъжки полови органи. Били не ги докосна, но видяното беше достатъчно да заключи, че всичките снимки са на един и същи орган. Букет от подобни снимки, десетки, се подаваше от отворения череп. Друг такъв излизаше от устата на манекена. Очевидно Стийв Зилис беше прекарал много време да се снима от различни ъгли, в различни степени на възбуда.

Латексовите ръкавици му бяха полезни не само за да не оставя пръстови отпечатъци — щеше да му се догади, ако трябваше да пипа с голи ръце бравите, ключовете на лампите и всичко останало.

Четвъртият манекен още не беше осакатен. Зилис сигурно нямаше търпение да му се нахвърли. Ето какви мисли подхранваха лъчезарната му усмивка, когато в бара наливаше бира, разказваше вицове и правеше номера.

Спалнята на Зилис се оказа също толкова оскъдно мебелирана, колкото и останалата част от къщата. Легло, нощно шкафче, лампа, часовник. Никакви картини по стените, никакви джунджурийки, никакви предмети със сантиментална стойност.

Леглото не беше оправено. На пода лежеше възглавница. Един от ъглите на стаята явно играеше ролята на кош за пране — там бяха струпани смачкани ризи, шорти, дънки и мръсно бельо.

След като претърси спалнята и дрешника, Били направи още едно тревожно откритие. Под леглото имаше десетина порнографски касети. На кутиите им се виждаха снимки на голи жени с белезници, вързани с вериги, някои със запушени усти, други със завързани очи, жени изпълняващи волята на заплашващите ги садистични мъже. Това не бяха домашни видеофилми. Опаковката им беше професионална и навярно се продаваха във всяка специализирана видеотека, традиционна или електронна.

Били ги върна на мястото им и се запита дали е събрал достатъчно изобличителна информация, за да се обади на полицията. Не. Нито манекените, нито порнографията доказваха, че Стийв Зилис е причинил нещо лошо на живо човешко същество, а само че има зловеща и извратена фантазия. А в къщата на Били, зад дивана бе скрит труп, опакован, за да бъде изхвърлен.

Ако го заподозряха в убийството на Жизел Уинслоу в Напа или намереха трупа на Лани Олсен и го заподозряха и за това убийство, най-малкото щяха да го поставят под наблюдение. Нямаше да може да действа свободно.

Ако намереха трупа на Котъл, щяха да го арестуват. Никой нямаше да разбере или да повярва каква заплаха грози Барбара. Нямаше да погледнат сериозно на предупрежденията му. Единственото, което полицията иска да чуе от главния заподозрян, е самопризнание.

Той знаеше какво става в такива случаи. Щяха да изминат двайсет и четири часа, четирийсет и осем, седмица, месец, година, докато установят, че е невинен, ако това въобще станеше. През това време Барбара щеше да бъде уязвима, беззащитна. Вече беше затънал и никой не можеше да му помогне, трябваше сам да се спасява.

Ако намереше лице в буркан с формалдехид или някакви други ужасни сувенири, можеше да обвини Зилис пред властите. Друго, не толкова сериозно доказателство нямаше да ги убеди.

Като повечето калифорнийски къщи, и тази нямаше изба, но пък имаше таван, към който водеше отвор с капак и въжена дръжка в коридора. Били я дръпна и пред него като хармоника се разгъна дървена стълба.

Зад гърба си чу шум. Във въображението си видя как манекенът с озъбените очни вдлъбнатини протяга ръце към него. Той се извъртя и посегна към револвера, затъкнат в колана му. Нямаше никой. Навярно старата къща се слягаше и наместваше под натиска на земното привличане.

На върха на стълбата той видя ключ за осветление, закрепен на рамката, която държеше капака. Две голи, потъмнели от прах крушки осветиха помещението под тавански греди, изпълнено единствено с миризмата на гниещо дърво. Явно изродът беше достатъчно хитър да държи уличаващите си сувенири някъде другаде.

Били подозираше, че макар да беше наел тази къща, Зилис не живееше тук в истинския смисъл на думата. С оскъдната си мебелировка и пълното отсъствие на украса къщата напомняше крайпътен хан. Стийв Зилис нямаше корени на това място, то беше просто временна спирка.

Беше започнал работа в бара преди пет месеца. Какво бе правил след напускането на университета в Денвър преди пет години и половина, когато бе изчезнала Джудит Кеселман, до появата си тук?

В интернет името му се споменаваше само във връзка с едно изчезване, нямаше информация за убийства. И себе си да провереше в Гугъл, Били не би изглеждал така чист. Но ако имаше списък на градовете, в които бе пребивавал Стийв Зилис, и проучеше случаите на убийство и изчезване, станали по тези места, истината можеше да излезе наяве.

Най-неуловимите серийни убийци бяха скитниците, които изминаваха големи разстояния между нападенията си. Когато убийствата бяха разделени от стотици километри и разследвани от различни районни управления, вероятността да се открие връзката помежду им беше малка. Сходствата в пейзажа, които лесно могат да се видят от самолет, често оставаха невидими за пешеходеца.

Един барман, който знае как да прави коктейли, да общува с хората и да очарова клиентите, може да намери работа навсякъде. Ако отиде при подходящите хора, малцина ще искат да знаят къде е работил преди; номерът на социалната осигуровка, шофьорската книжка и свидетелство от Държавното управление за алкохолен контрол щяха да са достатъчни. Джеки О’Хара беше типичен работодател от бранша и не се обаждаше на предишните работодатели да пита за кандидатите. Той решаваше кого да назначи, водейки се от интуицията си.

Били угаси лампите и на тръгване заключи къщата с резервния ключ, след което го сложи в джоба си. Смяташе, че пак ще му се наложи да идва.

Глава 46

Умиращото слънце пръскаше безжалостна кървавочервена светлина върху художественото произведение, което се строеше срещу бара, от другата страна на главния път. Когато минаваше край него на път за вкъщи, за да вземе трупа на Котъл, Били бе така привлечен от искрящия макет, че отби на банкета и спря.

Край макета имаше голяма жълто-морава палатка, в която художниците и майсторите, работещи по проекта, се събираха за обяд, дискусии и приеми в чест на световни светила от областта на изкуството и науката. Сега те бяха застанали отпред, за да се полюбуват на това преходно творение на природата.

Близо до палатката беше паркирана грамадна каравана, също боядисана в жълто и мораво. Беше окачена на автобусно шаси и носеше надписа Валис. Караваната предлагаше изобилие от хром и стомана, от които слънцето извличаше тлеещ огън. Огледалните стъкла на прозорците приличаха на запален бронз, намусени и опушени и въпреки това нажежени до алено.

Но Били не беше спрял заради празничната палатка, караваната, достойна за рокзвезда, или славните художници и майстори, които се наслаждаваха на ефектите от залеза. Първоначално би казал, че го е пленил златисточервеният пламък на гледката. Този самоанализ обаче беше далеч от истината.

Макетът беше светлосив, но отраженията от яростната светлина на слънцето пламтяха по лъскавия емайл. Заедно с трептенето на нажежения въздух, който се вдигаше от нагорещената боядисана повърхност, те създаваха впечатлението, че макетът гори.

За кратко Били реши, че именно това го бе накарало да спре — пророческото видение на пламтящата творба, която наистина щеше да бъде унищожена след завършването й. Сезонният каприз на светлината и атмосферните условия бяха родили това мистериозно предсказание. Предсказание за предстоящ пожар. В сивотата на призрачните пламъци можеше дори да се види пепелта, която щеше да остане накрая.

Интензитетът на тази пиротехника нарасна успоредно с избледняването на слънчевата светлина и Били изведнъж осъзна истинската причина за хипнотичното въздействие на сцената. Това, което в действителност го беше приковало, бе фигурата на гиганта, оплетен в стилизираната машина. Мъжагата, който се бореше да оцелее сред грамадните, смазващи колела и разкъсващите зъбчати дискове, удрящите чукове на буталата.

По време на строежа, докато изработваха макета, човекът в машината винаги изглеждаше като хванат в капан, което бе и желанието на твореца. Мъжагата бе жертва на сили, които бяха по-могъщи от него.

Сега, благодарение на странната милост на залязващото слънце, човекът не гореше, горяха частите на машината. Той също бе озарен, но по един нов начин, озарен, солиден и силен, недосегаем за всепоглъщащите пламъци.

Фантасмагоричната машина нямаше нищо общо с инженерната логика. Тя беше просто случаен сбор от символи на машини и нямаше никаква практическа функция. Машината без производствена функция е безсмислена. Тя не може да послужи дори за затвор.

Мъжът можеше да излезе от машината, когато поискаше. Не беше в капан. Мисълта, че е затворник, бе породена от самосъжаление и ето че се оказа илюзия. Човек трябва да избяга от безсмисленото, да намери смисъл, който да го насочи към достойна цел.

Били Уайлс не беше човек, който се поддава на прозрения. Точно обратното, цял живот се опитваше да избяга от тях. За него прозрение и болка бяха едва ли не синоними. Сега той разбра, че е получил прозрение, но не побягна. Вместо това, след като отново пое към къщи насред падащия здрач, във въображението си той заизкачва стълбата от последици, стигна до един завой, зави и стигна до друг.

Не можеше да предвиди какво ще постигне с това внезапно прозрение. Възможно бе да не му достигне мъжество за нещо съществено, но беше убеден, че все нещо ще успее да постигне.

Когато Били стигна вкъщи, небето бе мастиленосиньо, а единствената следа от залеза бе тънка ивица на запад. Паркира в задния двор, с багажника на колата близо до верандата, за да може по-лесно да натовари Ралф Котъл.

Не можеха да го видят от окръжния път, нито от дома на най-близкия му съсед. На излизане от колата той чу първия вик на кукумявка. Само кукумявката щеше да го види, и звездите.

Влезе в къщата, извади стълбата от килера и прегледа на бърза скорост записа от камерата. От това, което видя, беше ясно, че никой не е влизал в къщата, докато го нямаше, поне не през кухнята. Не беше очаквал да види някого. Стийв Зилис беше зает в бара.

След като прибра стълбата, Били взе да влачи Котъл с помощта на въжето, завързано за увития труп. Прекара го до задната веранда и го смъкна по стълбите. Оказа се, че за да го натовари в багажника на колата, са нужни повече търпение и мускули, отколкото бе очаквал.

Погледна към мрачните гори, към строените в редици дървета-стражи. Нямаше усещането, че го наблюдават. Чувстваше се съвсем сам.

Макар че му се струваше безпредметно, той заключи къщата и откара колата в гаража. Като видя триона, бормашината и останалите инструменти, го обзе някакво ирационално желание да зареже предизвикателството. Прииска му се да вдъхне аромата на свежа дървесина, да изпита задоволството от добре направена сглобка.

През последните години беше изработил толкова много неща за къщата, за себе си — единствено за себе си. Ако сега трябваше да работи за другите, с какво друго да започне освен с това, от което имаше нужда — ковчези. Беше се подготвил за кариера в правенето на ковчези.

В мрачното си настроение Били сложи в колата още едно пластмасово платно, здраво въже, ролка солидно тиксо, фенерче и други необходими предмети. Върху и около увития труп постави няколко сгънати одеяла и празни кашони, за да замаскира издайническата му форма.

Очакваше го дълга нощ, изпълнена със смърт и гробарска работа. Плашеше го не само мисълта за убиеца, а и много други неща, скрити в мрака. Тъмнината поражда безкрайни ужасяващи образи в съзнанието на човека, но в същото време ни напомня за светлината, и това го изпълваше с надежда. Светлината. Каквото се случеше в предстоящите часове, той вярваше, че отново ще познае светлината.

Глава 47

Четири часа сън с помощта на викодин и бира не бяха достатъчна почивка. От ставането му бяха минали повече от дванайсет часа. Все още имаше запас от физически сили, но колелата на ума му, които дълго бяха работили на повишени обороти, вече не се въртяха така бързо, както преди, както му бе потребно.

Сигурен, че колата му не прилича на катафалка, каквато всъщност беше, Били спря пред малък магазин, отворен до късно. Главоболието му се засилваше и той си купи лекарство, както и опаковка кофеинови таблетки. На закуска беше изял две парчета кекс, а по-късно и сандвич с шунка. Поради недостига на калории се чувстваше слаб. В магазина предлагаха сандвичи във вакуумирана опаковка, имаше и микровълнова фурна за затопляне на храната. По някаква причина само при мисълта за месо започваше да му се повдига.

Били си купи шест шоколадови блокчета, за да си достави захар, шест други с фъстъци заради белтъчините и бутилка пепси, с което да изпие кофеиновите таблетки.

Като видя сладките неща, касиерката се пошегува:

— Да не би да празнувате Свети Валентин през юли?

— Не, Хелоуин — отвърна Били.

Върна се в колата и изпи лекарството срещу главоболие и другото, с кофеина. На съседната седалка лежеше вестникът, който бе купил в Напа. Досега не бе намерил време да прочете какво пише за убийството на Уинслоу. Между страниците на вестника бяха пъхнати и няколко статии от „Денвър Поуст“, които беше свалил от интернет в библиотеката. Джудит Кеселман, изчезнала завинаги.

Докато четеше разпечатаните статии, изяде две от десертчета. Имаше изказвания на университетски, държавни и полицейски служители. Всички, с изключение на полицаите, изразяваха увереност, че Джудит ще бъде намерена жива и здрава. Полицаите бяха сдържани в изявленията си. За разлика от учените, бюрократите и политиците, те не говореха празни приказки. Единствено те изглеждаха истински загрижени за съдбата на момичето.

Разследването се бе водило от детектив Рамзи Озгард. Някои от колегите му го наричаха Оз. По времето на изчезването на Джудит Озгард е бил четирийсет и четири годишен и вече бе получил три награди за смелост.

Вече на петдесет години, той вероятно все още работеше в полицията. За това можеше да се съди по единствената лична информация за него, публикувана в статиите — на трийсет и осем години Рамзи Озгард беше прострелян в левия крак. Имаше право да бъде пенсиониран на основание постоянна инвалидност, но той бе отказал. Освен това не куцаше.

Били искаше да говори с Озгард. Не можеше обаче да се представи с истинското си име, нито да говори от своя телефон.

Когато захарта, пепсито и кофеинът смазаха колелата на ума му, Били се отправи към дома на Лани Олсен. Вместо да паркира пред църквата и да повърви пеша, както бе направил предишния път, Били отиде с колата до самотната къща на края на уличката и прекоси задния двор, минавайки покрай стрелбището с балата сено.

Отвъд поляната се простираше висока трева, после къпинаци и други редки храсти. Земята беше камениста и набраздена. Били измина две трети от разстоянието нагоре по склона, спря колата и дръпна ръчната спирачка. Щеше да е добре, ако можеше да остави осветлението включено, но на тази височина рискуваше колата да бъде видяна от къщите близо до окръжния път. За да не привлича вниманието и хорското любопитство, той изключи фаровете и угаси мотора. Тръгна пеша, като осветяваше пътя с фенерче, и бързо намери отдушника, на шест метра от колата.

Преди засаждането на лозята, преди пристигането на европейците, преди прадедите на индианците да дойдат тук по земния или леден мост от Азия, в тази долина бяха действали вулкани, предопределили бъдещето й.

Старата винарна „Роси“, в която сега се произвеждаше „Хайц“, както и някои други сгради в долината бяха построени от риолит, вулканичната форма на гранита, добиван по тези места. Хълмът, на който се намираше къщата на Олсен, беше главно от базалт — друг вулканичен камък, тъмен и плътен.

След като изригванията изчерпят запасите си, понякога в камъка остават дълги тунели — тунели, по които бе текла лавата. Били не бе достатъчно запознат с вулканологията, за да каже със сигурност дали отдушникът на този хълм е такъв тунел, или е пукнатина, от която са излизали огнените газове. Знаеше обаче, че при гърлото широчината на отдушника е метър и двайсет, а дълбочината му е безкрайна.

Били познаваше тези места много добре, защото когато на четиринайсет години беше останал сам, Пърл Олсен го бе приютила. За разлика от другите, тя не се страхуваше от него. Пърл разпознаваше истината. Тя отвори доброто си сърце за него и въпреки рака го отгледа като собствен син.

Поради дванайсетте години разлика във възрастта Били и Лани никога не се почувстваха като братя, въпреки че живееха под един покрив. Освен това Лани бе доста затворен. Когато не беше на работа, бе погълнат от рисуването. Отношенията им бяха приятелски и от време на време Лани играеше ролята на забавен чичо.

В един такъв ден Лани бе решил с Били да открият колко е дълбок отдушникът. Макар че наоколо нямаше малки деца, Пърл се тревожеше дори за сигурността на евентуалните нехранимайковци наоколо. Няколко години преди това тя се бе погрижила върху каменния отвор на отдушника да заковат рамка от червено дърво. После отгоре бе закрепен капак от същото дърво.

След като отместиха капака, Лани и Били започнаха огледа с помощта на полицейски прожектор, захранван от мотора на пикап. Лъчът освети стените на дълбочина около сто метра, но дъно не се виждаше. Навътре шахтата се разширяваше до два-три метра. Стените бяха вълнисти, спираловидни и странни.

Двамата завързаха на края на въже няколко бронзови диска, тежащи около половин килограм, и ги спуснаха в дупката, очаквайки да чуят как те удрят дъното. Въжето, дълго само триста метра, се оказа недостатъчно.

Накрая те се захванаха да пускат в пропастта сачмени лагери. За да изчислят разстоянието, отчитаха времето до първия удар с помощта на формули. Никой от лагерите не се удари на по-малко от четиристотин двайсет и шест метра дълбочина.

Но и на четиристотин двайсет и шест метра нямаше дъно. Надолу отдушникът се спускаше под ъгъл и може би неведнъж променяше посоката си. След издрънчаването при първия удар всеки лагер рикошираше от стена на стена, като дрънченето не спираше изведнъж, а постепенно затихваше, докато накрая замлъкнеше.

Били предполагаше, че тръбата, по която бе текла лавата, бе дълга с километри и слизаше най-малко на километър под нивото на долината. Той извади електрическа отвертка, работеща с батерии, и под светлината на фенерчето отви дванайсетте стоманени болта, които прикрепяха капака от червено дърво. Този капак беше доста по-нов от стария, който двамата бяха махнали преди двадесетина години. Били го отмести.

От дупката не лъхна вятър. Били долови само лек мирис на пепел, а изпод него се усещаха едва загатнат дъх на сол и полъх на варовик.

С пъшкане той измъкна трупа от колата и го завлече до отдушника. Не го притесняваше следата, която остави из храстите, нито пък следите от форда. Природата си знаеше работата. След няколко дни нямаше да останат следи.

Въпреки че като бивш член на Американското дружество на скептиците мъртвецът би се възпротивил, Били измърмори кратка молитва, преди да пусне трупа в дупката.

При падането си Ралф Котъл вдигна значително по-голям шум от сачмените лагери. Първите няколко удара явно строшиха костите му. Сетне от хлъзгавото пластмасово платно се чу ужасяващо свистене. След вертикалното падане увитата мумия бе поела по наклонения тунел и набираше скорост, навярно въртейки се спираловидно по стените на вулканичния отдушник като куршум по цевта на оръжие.

Глава 48

Били паркира на поляната зад гаража, където не можеше да го види дори шофьор, решил да обърне в края на уличката. После нахлузи латексови ръкавици. Отвори задната врата на къщата с резервния ключ, който беше взел от кухината в дъбовия дънер преди деветнайсет часа. Носеше пластмасово платно, тиксо и въже. И, разбира се, револвера.

Били светна лампите на долния етаж. Сряда и четвъртък бяха почивните дни на Лани, така че през следващите трийсет и шест часа вероятно никой нямаше да се усъмни, че е изчезнал. Ако някой приятел обаче се отбиеше и видеше лампите да светят, а не му отвореха, щеше да стане проблем. Затова Били възнамеряваше да свърши каквото трябва възможно най-бързо и да си тръгне, като загаси лампите след себе си.

Ръцете на анимационни герои, сочещи пътя към трупа, все още стояха залепени по стените. Били смяташе да ги махне после, когато заличава следите.

В случай че по трупа на Лани бяха скрити улики, сочещи към Били, както в случая с Жизел Уинслоу според Котъл, никоя от тях нямаше да послужи в съда, ако Лани намереше вечен покой на километър под земята.

Били си даде сметка, че докато премахваше уликите срещу себе си, унищожаваше и доказателствата за вината на убиеца, ако той случайно бе оставил такива. Така че Били разчистваше и за двамата.

Лукавството, с което бе заложен този капан, и изборът, който Били бе направил по време на представлението, бяха довели до това положение и сега се налагаше да направи каквото трябва.

Нямаше значение. Нищо нямаше значение освен Барбара. Той трябваше да остане на свобода, за да я защитава, защото нямаше кой друг да го стори.

Ако подозрението за убийствата паднеше върху Били, Джон Палмър щеше да го хвърли в затвора много бързо. Шерифът щеше да опита да се реабилитира, като обвини Били, и ако успееше, щеше да представи в различна светлина и миналото.

Дори само да го подозираха, пак можеха да го задържат. Не беше сигурен за колко време — със сигурност за поне четирийсет и осем часа. Дотогава Барбара щеше да е убита. Или да изчезне като Джудит Кеселман, студентката по музика, която обичаше кучетата и разходките по плажа. Представлението щеше да е свършило, а може би изродът щеше да се сдобие с още едно лице в буркан.

Минало, настояще и бъдеще се сливаха тук и сега. Времето течеше стремглаво (можеше да се закълне, че чува цъкането на стрелките на часовника), затова бързо заизкачва стълбите към горния етаж.

Още преди да пристигне в къщата, той се тревожеше, че няма да намери трупа на Лани в креслото в спалнята, където го бе оставил. Нов ход, нов обрат в представлението.

След като изкачи стълбите, той спря, обзет от същия страх. Поколеба се още веднъж на прага на главната спалня. После влезе и светна лампата. Лани седеше в креслото, с книгата в скута и снимката на Жизел Уинслоу пъхната между страниците й.

Трупът изглеждаше зле. Видимо разлагане още не бе настъпило, навярно забавено от работещия климатик, но кръвоносните съдове на лицето му изглеждаха зелени, подобно на мраморни жилки.

Погледът на Лани следваше движенията на Били, но това беше илюзия, породена от осветлението.

Глава 49

Били разстла на пода пластмасовото платно, но преди да продължи, седна на ръба на леглото, вдигна телефона и набра 411, като внимаваше да не допусне мнимата си грешка от сутринта. От служба „Справки“ му казаха телефонния код на Денвър.

Дори все още да работеше за денвърската полиция, възможно бе Рамзи Озгард да не живее в града, а в някое от предградията. Тогава на Били щеше да му е трудно да го намери. Освен това домашният му телефон можеше да не е в указателя.

Обади се на служба „Справки“ в Денвър и му провървя. Крайно време беше. В града живееше лице с името Озгард, Рамзи Г. и те имаха телефонния му номер.

В Колорадо беше 22:54, но поради късния час обаждането можеше да изглежда по-спешно и, следователно, по-правдоподобно.

На второто позвъняване отговори мъжки глас. Били попита:

— Детектив Озгард?

— На телефона.

— Обажда се полицай Лани Олсен от окръг Напа, Калифорния. Моля да ме извините, че ви безпокоя по това време.

— Цял живот страдам от безсъние и сега имам около шестстотин телевизионни канала, та се каня да гледам повторенията на „Острова на Джилиган“ или нещо от тоя сорт до три сутринта. Какво има?

— Обаждам ви се от къщи във връзка с един случай, по който сте работили преди няколко години. Може би е добре да се обадите на дежурния в нашия клон, който да потвърди, че работя в отдела. Той може да ви даде телефонния ми номер и вие да ми позвъните.

— Номерът на повикващия се изписва на дисплея на телефона. Виждам кой сте и засега това ми стига. Ако това, което искате, се окаже проблем, ще направя каквото трябва. Така че казвайте.

— Благодаря, господине. Става дума за случай на изчезване, по който сте работили и който може да има връзка с един наш случай. Преди пет години и половина…

— Джудит Кеселман — прекъсна го Озгард.

— Точно така.

— Не ми казвайте, че сте я намерили! Или поне не ми казвайте, че сте я намерили мъртва.

— Не, господине, нито мъртва, нито жива.

— Не че храня надежда — каза Рамзи, — но ще ми е много мъчно, когато разбера със сигурност, че е мъртва. Много я обичам.

— Обичате я? — изненада се Били.

— Не я познавам, но я обичам като моя дъщеря. Толкова много научих за нея, че я познавам по-добре от много хора, които реално съществуват в живота ми.

— Ясно.

— Била е прекрасно момиче.

— И аз така разбрах.

— Говорил съм с много нейни приятели и роднини. Никой не каза и една лоша дума за нея. Помагала е на другите, била е толкова добра… Нали знаете как понякога човек не може да спре да мисли за жертвата, не може да бъде съвсем обективен?

— Разбира се — отвърна Били.

— Така и нейният случай не ми дава покой. Пишела е много хубави писма. Щом някой влезел в живота й, тя не го забравяла, поддържали са връзка с писма. Прочел съм стотици нейни писма, господин Олсен, стотици.

— И така сте отворили сърцето си за нея.

— Няма как, тя те грабва. От писмата личи, че е била човек, който приема хората с отворени обятия, раздава се. Сякаш светлина струи от тези писма.

Били се улови, че е втренчил поглед в дупката от куршума в челото на Лани Олсен. Отмести очи към отворената врата, която водеше към коридора на горния етаж.

— Имаме случай — поде Били, — за който не мога да ви дам подробности, защото още обработваме уликите и не сме повдигнали обвинение.

— Разбирам — увери го Озгард.

— Но ще ви кажа едно име, да видим дали ви говори нещо.

— Косата ми настръхва, така ми се иска да излезе нещо.

— Потърсих името в Гугъл и единственото, което намерих, беше свързано с изчезването на Кеселман, а и то е едно голямо нищо.

— Използвайте мен като търсачка — подкани Озгард.

— Стивън Зилис.

Там, в Денвър, Рамзи Озгард изпусна шумна въздишка.

— Спомняте си го, значи — рече Били.

— И още как.

— Заподозрян ли беше?

— Не официално.

— Но вие лично сте мислили…

— Имаше нещо не наред.

— Какво?

След кратка пауза Озгард каза:

— Макар че една бира не бих изпил с него, ръката не бих му стиснал, не е редно да очерням.

— Питам ви неофициално, няма да документирам казаното — успокои го Били. — Разкажете ми толкова, колкото смятате за редно, и каква е тежестта на фактите.

— Работата е там, че за целия ден, в който Джуди е била отвлечена, а аз съм убеден, че е била отвлечена, за всичките двайсет и четири часа и отгоре Зилис има желязно алиби, с нищо не можеш да го разбиеш.

— Вие сте се опитали.

— Така е, можете да сте сигурен. Но дори да нямаше алиби, нямаше никакви доказателства, които да сочат към него.

— Тогава какво беше не наред?

— Беше прекалено услужлив.

Били не каза нищо, но изпита разочарование. Той търсеше факти, а Озгард не разполагаше с такива.

Усетил разочарованието му, детективът добави:

— Дойде при мен, преди въобще да го потърся. Всъщност надали щях да се сетя за него, ако сам не беше дошъл. Искал да помогне. Разправяше колко бил привързан към нея, като към родна сестра, а я познаваше само от месец.

— Казахте, че била много общителна, че приемала хората с отворени обятия, лесно се сближавала.

— Според приятелите й тя не била близка със Зилис. Той бил само познат.

Макар и с неохота, Били се зае уж да спори:

— Той може да я е чувствал по-близка, отколкото тя — него. Щом е била така магнетична…

— Трябваше да го видите как се държи — отвърна Озгард. — Все едно искаше да се усъмня в него, да го проверя и да открия, че има желязно алиби. Беше толкова самодоволен след това.

Били почувства отвращението в гласа му и каза:

— Още ви е яд на него.

— Яд ме е, да. И досега си спомням държането му. Преди да изчезне от хоризонта, все се натискаше да помага, обаждаше се по телефона, отбиваше се, даваше идеи. И през цялото време изглеждаше сякаш се подиграва с нас, сякаш цялата работа е представление.

— Представление — и аз имам същото чувство — каза Били. — Ама ми трябва нещо повече.

— Той е едно лайно. Престъпник може да не е, но е лайно, гадно, самодоволно лайно. Дори започна да се прави, че двамата с него сме приятели. Онези, които рискуват да ги заподозрат, не се държат така. Не е естествено, дявол да го вземе. А той се държеше като непукист, правеше се на шегаджия.

— „Как я караш, брато?“

— Още ли приказва така? — попита Озгард.

— Още.

— Лайното му с лайно. Крие се зад тъпанарския си чар, ама си е лайно.

— Значи, до едно време ви се навираше, а после изведнъж потъна вдън земя.

— Самото разследване пропадна. От Джуди нямаше и следа, сякаш никога не я е имало. Зилис прекъсна следването в края на годината — втората му година — и повече не го видях.

— И ето че сега се оказва тук — рече Били.

— Интересно къде е бил през останалото време.

— Може би ще излезе наяве.

— Дано.

— Ще ви държа в течение — обеща Били.

— Можеш да звъннеш по всяко време. Роден си в униформа, а?

В първия момент Били не схвана за какво говореше Рамзи, но после се сети за какъв се представяше и съобрази какво да каже:

— Да. Баща ми беше полицай. Загина, докато изпълняваше дълга си.

— И баща ми, и дядо ми бяха полицаи — рече Озгард. — Полицейската работа ми е толкова в кръвта, че не ми трябва значка, за да разберат, че съм полицай. Но и Джудит Кеселман ми е под кожата, като работата. Искам да бъде погребана с уважение, а не просто… захвърлена някъде. Бог ми е свидетел, че няма много справедливост на този свят, но този случай заслужава поне малко.

След като затвори телефона, Били не можа да мръдне от ръба на леглото. Беше се вторачил в Лани, а Лани сякаш се бе вторачил в него.

Рамзи Озгард се бе потопил в живота и плуваше дълбоко навътре, а не стъпваше предпазливо по брега. Беше неразделна част от своята общност, беше й се отдал. Били беше доловил тази отдаденост в гласа по телефона с такава яснота, сякаш двамата стояха в една стая. Тогава болезнено осъзна до каква степен се бе отдръпнал от хората и колко опасно е това.

Барбара се бе приближила до него, но тогава се намеси картофената крем-супа. Животът му бе нанесъл лукав двоен удар — първият бе наситен с жестокост, вторият му отне смисъла на съществуването. Сега се носеше навътре в морето, но не по свой избор. Беше захвърлен в дълбините от събитията.

Бремето на двайсет години потискани чувства, умишлено избягване, защитно уединение му пречеше. Опитваше се да се научи отново да плува, но течението го теглеше все по-далеч от обществото, към още по-дълбока изолация.

Глава 50

Лани сякаш знаеше, че го готвят за пътуване по вулканичния отдушник, без опечалени да му отдадат почит, без свещеник, и не позволяваше да го увият.

Понеже не беше застрелян в тази стая, по стените и мебелите нямаше петна от кръв и мозък. Били искаше Лани да изчезне по такъв начин, че да не е ясно какво се е случило, да няма скорошно и упорито разследване, затова гледаше да не цапа.

От шкафа за спално бельо взе купчина хавлиени кърпи. Лани продължаваше да използва праха за пране и омекотителя, които бе използвала Пърл — Били позна характерния свеж аромат. С хавлиите покри подлакътниците и гърба на креслото, в което седеше трупът. Ако от раната в тила още имаше нещо, което да изтече, грижливо застланите кърпи щяха да го попият.

От къщи беше донесъл малка найлонова торба за боклук, каквито се използват в банята. Като избягаше да гледа замъглените, изпъкнали очи, той нахлузи торбата на главата на мъртвеца и я залепи с тиксо около врата му — пак за да не изцапа наоколо.

Макар да знаеше, че никой не може да полудее, докато върши нещо зловещо — ужасът настъпваше след това, — той се запита колко дълго може да пренася мъртъвци, преди лудостта да завладее не само сънищата му, но и будните му часове.

Лани се премести от креслото на платното сравнително лесно, но после отказа да съдейства. Лежеше на пода в седяща поза и краката му не можеха да се изпънат. Вкочанението на мъртвец. Трупът щеше да остане вдървен, докато разлагането не накара тъканите да омекнат. Били нямаше представа колко време ще отнеме това. Шест часа, дванайсет? Не можеше да чака.

Измъчи се, докато увие Лани. От време на време съпротивата на мъртвеца изглеждаше съзнателна и упорита. Крайният резултат беше пакет със странна форма, но добре затворен. Надяваше се въжената дръжка да издържи.

По хавлиите нямаше нито капка кръв. Той ги сгъна и ги сложи обратно в шкафа. Вече не миришеха така приятно, както преди.

Лесно дотътри Лани до стълбите, но да го свали по тях се оказа мъка за ухото. В полуембрионалната си поза трупът се удряше във всяко стъпало, като издаваше звуци като от кокал и пихтия едновременно.

Когато най-сетне стигна до площадката, Били си напомни, че Лани го беше предал, за да запази работата и да може да се пенсионира, и именно затова сега и двамата бяха в това положение. Истината, макар и неизбежна, не направи слизането по стълбите по-малко кошмарно.

Продължи да влачи трупа през коридора, кухнята и по задната веранда — стана лесно. После, слава богу, още няколко стъпала и бяха на двора. Помисли дали да не натовари тялото в колата и да го закара колкото се може по-близо до вулканичния отдушник. Разстоянието обаче не беше голямо и да качи и извади Лани от форда нямаше да му коства по-малко усилия от това, да го завлече до мястото му на вечен покой.

Подобно на нажежена пещ, земята връщаше натрупаната през деня топлина, докато най-сетне от звездите се спусна лек вятър.

Пътят през стръмния двор, високата трева и храсталаците по-нататък се оказа по-дълъг, отколкото си представяше, докато беше на верандата. Заболяха го ръцете, после раменете и вратът. Раните от кукичките, които напоследък не бяха се обаждали, запулсираха, заизгаряха го отново.

По едно време усети, че плаче. Това го изплаши. Не трябваше да се размеква.

Разбра на какво се дължат сълзите. Колкото повече наближаваше отдушника, толкова по-трудно ставаше да гледа на товара си като на уличаващ труп. Неопят и неоплакан, това бе Лани Олсен, синът на добрата жена, която бе отворила сърцето и дома си за едно съсипано психически четиринайсетгодишно момче.

Под светлината на звездите, в очите на Били, които бяха привикнали към мрака, скалите около отдушника все повече заприличваха на черепни кости. Каквото и да имаше пред него, планина от черепи или безкрайна равнина, застлана с тях, той не можеше да се върне, нито пък да съживи Лани. Той беше просто Били Уайлс, добър барман и провалил се писател. У него не се таяха чудеса, само непримирима надежда и сляпо упорство.

И така, под светлината на звездите и дъха на горещия бриз, той стигна до черепа. Без дори да си поеме дъх, Били избута увития труп в дупката. Опрял лице на рамката от червено дърво, той се взираше в бездънния мрак и слушаше шума от дългото падане на трупа — единственият начин да го изпроводи.

Когато настъпи тишина, той затвори очи, за да не вижда мрака долу, и изрече: „Свърши се.“ Естествено, свършена беше само тази задача, а имаше други, някои навярно също толкова неприятни, но по-неприятни — едва ли.

Беше оставил фенерчето и отвертката на земята до отдушника. Сложи капака от червено дърво на мястото му, извади стоманените болтове от джоба си и завинти капака.

Докато стигне обратно до къщата, потта беше измила и последните сълзи от лицето му.

Отиде зад гаража и остави отвертката и фенерчето в колата. Латексовите ръкавици бяха скъсани. Свали ги от ръцете си, натъпка ги в торбата за боклук в колата и сложи нов чифт.

Върна се в къщата и се зае да я прегледа от пода до тавана. Трябваше да се увери, че нито той, нито трупът са оставили следи.

Когато влезе в кухнята, се зачуди какво да прави с рома, кока-колата, нарязания лимон и другите неща по масата. Реши да си даде време да помисли.

Смяташе да започне от спалнята на горния етаж. Тръгна по пътеката с изобразени по нея рози към предната част на къщата. Когато наближи преддверието, неочаквано видя ярка светлина отдясно, отвъд арката, водеща към хола. Внезапно револверът в ръката му се превърна от ненужна тежест в жизненоважен инструмент.

Когато преди това бе обиколил къщата, на път за спалнята да провери дали трупът на Лани си седеше в креслото, Били беше включил само една от лампите в хола. Сега цялата стая беше ярко осветена.

Отпуснат на дивана, с лице към арката, като свидетелство за абсурдността и за неизносването на дрехите втора употреба, седеше Ралф Котъл.

Глава 51

По някакъв невероятен начин Ралф Котъл се бе измъкнал от пластмасовия си саван, като по чудо бе изкатерил разстоянието от километър под дъното на равнината и беше направил невъзможното да проникне в дома на Олсен, само за някакви си четирийсет минути, след като със свистене се бе спуснал надолу по отдушника. И през цялото време си бе останал мъртъв и утвърден скептик.

Гледката бе толкова смайваща, че за момент Били повярва, че Котъл е бил жив, че никога не е умирал. В следващия миг обаче разбра, че първият мъртвец, когото бе пуснал във вулканичния тунел, не е бил Котъл. Съдържанието на пакета е било сменено.

„Кой?“, промълви Били, докато се чудеше кой може да е бил увит в платното, и понечи да се обърне с лице към коридора с намерението да стреля на живо, а после да задава въпроси.

Оловно гюле, или нещо подобно, го цапардоса умело в точката над тила, където започва черепът. Усети не толкова болка, колкото взрив на цветове. През главата му прехвръкнаха електриковосини и магменочервени светкавици, които заслепиха затварящите се клепачи.

Въобще не усети как подът се надига, за да го посрещне. Струваше му се, че пропада с часове в тъмен вулканичен тунел, и се запита как ли се забавляват мъртвите в студеното сърце на един изстинал вулкан.

Мракът, изглежда, го теглеше по-силно от светлината, защото колкото пъти изплуваше към повърхността на съзнанието, толкова пъти той го издърпваше към дълбините си.

На два пъти му заговори властен глас, или поне толкова пъти го чу Били. И двата пъти разбра какво му казва, но само втория път успя да отговори.

Макар да бе замаян и объркан, Били направи усилие да слуша, да запомни регистъра и тембъра на гласа, за да може да го разпознае по-късно. Това обаче щеше да е много трудно, защото гласът сякаш не принадлежеше на човек — беше дрезгав, странен, изкривен. Не спираше да повтаря:

— Готов ли си за втората си рана?

Най-сетне Били бе в състояние да отговори:

— Не.

След като си възвърна гласа и установи с тревога, че звучи като хриптене, той намери и сили да отвори очи.

Дори през замъгления си поглед, който се избистряше много бавно, той видя човека в тъмни дрехи, със ски-маска, надвесен над него. Изродът носеше ръкавици от мека кожа, в двете си ръце държеше футуристична пушка.

— Не — повтори Били.

Беше по гръб, наполовина върху пътеката на рози, наполовина върху тъмния дървен под. Дясната му ръка лежеше върху гърдите, лявата бе протегната встрани. Револверът не бе в нито една от тях.

Когато погледът му се избистри докрай, Били видя, че пушката не свидетелстваше за пътешественик във времето или за извънземни. Беше най-обикновена портативна пушка за забиване на пирони, която нямаше нужда да се свързва с компресор.

Лявата му ръка лежеше на пода с дланта нагоре. Маскираният психопат я закова с пирон в твърдото дърво.