Ускорение

Глава 52

Болката и страхът размътват мозъка, замъгляват съзнанието. Пробитата плът изтръгна писък от гърдите на Били. Парализиращ ужас вцепени мислите му, когато осъзна, че е прикован към пода, обездвижен в присъствието на изрода.

Човек може да понесе и надвие болката само ако я прегърне. Ако се опита да я отблъсне или се страхува от нея, тя става по-силна, или поне така изглежда. Най-доброто лекарство срещу насилието е справедливият гняв, вярата, че справедливост ще има, отказът да оставиш да те сплашат.

Тези мисли не минаваха през главата му в стройни редици. Те бяха истини, съхранени в подсъзнанието му в резултат от тежки изпитания. Той се ръководеше в действията си от тях, все едно че бяха инстинкти, вродени в кръвта и костите му.

Беше изпуснал револвера при падането. Нямаше го в ръцете на изрода, значи, можеше да е някъде наблизо. Били завъртя глава и огледа коридора. Със свободната си ръка попипа пода вдясно от себе си.

Психопатът хвърли нещо в лицето му. Били трепна в очакване на още болка. Беше само една снимка. Не виждаше образа върху нея. Разклати глава, за да я махне от лицето си. Снимката падна на гърдите му, където той изведнъж реши, че психопатът ще я забоде.

Не. Стиснал пушката за забиване на пирони, убиецът вървеше по коридора към кухнята. Един добре забит пирон — беше си свършил работата.

Виж как изглежда. Запечатай образа му в паметта си. Приблизителен ръст, тегло. Широки или тесни рамене? Широк или тесен ханш? Нещо отличително в походката — лека, тромава?

Болката, страхът, замъгленият поглед, но най-вече неудобният ъгъл на наблюдение — Били прострян по гръб, убиецът — на крака — осуетиха опита му да си изгради физически образ за няколкото секунди, докато беше пред очите му.

Психопатът изчезна в кухнята. По шума, който вдигаше, беше ясно, че ходи и тършува, подготвя нещо.

Били забеляза блясъка на стомана върху тъмния дървен под в преддверието — револверът. Оръжието лежеше зад него там, където не можеше да го достигне.

След черепа, след като хвърли Лани във вулканичния тунел, Били беше изчерпал способността си да се ужасява, или поне така си мислеше, докато му хрумна да провери колко здраво е закован за пода. Не му се щеше да си мръдне ръката.

Болката беше постоянна, но поносима, силна, но не така страшна, както можеше да се очаква. Ако се опиташе да си мръдне ръката обаче, ако се опиташе да измъкне пирона, щеше да е все едно дъвче карамел със зъб, който има гранулом.

Не само че не му се щеше да си мръдне ръката, не искаше дори да я погледне. Макар да съзнаваше, че действителността не е толкова страшна, колкото си я представяше, когато обърна глава и видя раната, стомахът му се сви.

Като оставим настрана броя на пръстите, в бялата латексова ръкавица ръката му приличаше на тази на Мики Маус, на ръцете на анимационни герои, разлепени по стените и сочещи пътя към креслото, където преди седеше Лани. В края на ръкавицата имаше дори малка гривничка.

Чувството, че го лази паяк по китката, се дължеше на тънка струйка кръв, което не оставяше място дори за черен хумор. Той бе очаквал, че кървенето ще е много по-силно. Очевидно пиронът спираше изтичането. Когато го измъкнеше…

Били затаи дъх и се заслуша. В кухнята бе тихо. Явно убиецът си бе отишъл. Били не искаше той да го чуе отново да пищи, не искаше да му достави това удоволствие.

Пиронът. Главата не опираше в плътта му, около два сантиметра от пирона стърчаха. Той виждаше следите от държача. Нямаше представа колко е дълъг целият пирон. Съдейки по диаметъра му, сигурно беше най-малко седем-осем сантиметра.

Като се извадеше частта, която стърчеше над дланта му, и тази в ръката му, в пода сигурно бяха забити цели четири сантиметра. Пиронът бе минал през дъските и подовата настилка под тях и едва ли бе толкова дълъг, че да се е захванал здраво в гредата. Ако дължината му обаче бе десет сантиметра, изтръгването щеше да е с два сантиметра по-мъчително.

Къщата беше градена в дните, когато се е строяло солидно. Подът най-вероятно бе поддържан от дебели греди. Все пак имаше шанс. На всеки трийсет и пет сантиметра от ширината на пода, само десет бяха греди. Ако забиеш десет пирона на случайно избрани места по пода, три ще попаднат в греди. Останалите седем ще проникнат в празното пространство между гредите.

Когато се опита да свие пръстите на лявата си ръка, за да провери доколко може да я движи, от гърлото му се изтръгна дрезгав вой, който той не успя да сподави.

От кухнята не се чу смях, което потвърди подозрението му, че изродът си е отишъл. Изведнъж му мина през ума, че преди да си тръгне, убиецът може да се е обадил на 911.

Глава 53

Напълно неподвижен и съсредоточен, както само един труп би могъл да бъде, Ралф Котъл седеше на пост върху канапето. Убиецът беше кръстосал десния му крак върху левия и беше сложил ръцете му в скута, така че позата да е небрежна. Котъл сякаш чакаше търпеливо домакинът да се появи с поднос коктейли — или пък сержантите Наполитино и Собиески.

Макар че Котъл не беше осакатен или окичен с допълнителни части, той напомни на Били за зловещите манекени, грижливо наредени в къщата на Стийв Зилис.

Зилис беше на работа. Били беше видял колата му, когато беше спрял срещу бара, за да наблюдава как огънят на залеза играе по гигантския макет.

После ще се занимава с Котъл. И със Зилис. Първо трябваше да се заеме с пирона.

Били се обърна внимателно на лявата си страна, с лице към прободената ръка. С палеца и показалеца на дясната си ръка той хвана главата на пирона. Опита се внимателно да го поразклати, надявайки се да е леко хлабав, но пиронът не помръдна, беше влязъл твърде дълбоко. Ако главата беше малка, щеше да я остави да премине през ръката му и пиронът да остане забит в пода.

Главата беше голяма. Дори да успееше да изтърпи болката, разкъсванията щяха да бъдат невъобразими. Когато се опита да дръпне по-силно, болката за малко да го превърне в малко дете. Той стисна зъби, стисна така здраво, че кътниците му изскърцаха. Пиронът обаче не изскърца и Били реши, че може да си изпотроши зъбите си, докато успее да го извади. Но той най-сетне помръдна.

Били усети как пиронът се поразхлаби между пръстите му, не много, но все пак забележимо. Докато металът мърдаше в дървото на пода, мърдаше и във вътрешността на ръката му. Болката беше умопомрачителна. Подобно на поредица от светкавици, тя лумваше и се разливаше по тялото му, отново и отново. Усети как пиронът стърже по костта. Ако беше спукал костта или от нея се бе отчупило парче, щеше да му е нужна спешна медицинска помощ.

Макар че климатикът работеше, доскоро в къщата не се усещаше студ. А сега потта сякаш се вледеняваше по кожата му.

Били продължи да дърпа пирона и искрата на болката ставаше все по-ярка. Той взе да си мисли, че сигурно свети като крушка, и светлината, излъчваща се от него, направо може да се види. Ако имаше кой да я види освен Котъл.

Въпреки малката вероятност забит в пода пирон да попадне върху греда, този беше пробил не само дъските и подовата настилка под тях, ами и гредата. Правило номер едно, когато играеш на рулетката на отчаянието — заложиш ли на червено, ще се падне черно.

Пиронът се измъкна и в изблик на яростно тържество Били за малко да го запокити чак в хола. Ако го беше сторил, щеше да му се наложи да го търси, защото беше изцапан с неговата кръв. Сложи го на пода до дупката, която бе останала от него.

Огънят на болката избледня и се превърна в черни пулсиращи въглени. Били успя да се изправи. Лявата му ръка кървеше от двете страни на пробойната, но не на струя. Убиецът го беше пробол направо, без въртеливи движения, и раната не беше с голям диаметър. Той подложи дясната си шепа под лявата ръка, за да не капе кръв на пода, и се втурна към кухнята.

Убиецът беше оставил задната врата отворена. Нямаше го на верандата, сигурно го нямаше и на двора.

Били отиде до мивката, пусна водата и подложи лявата си ръка под струята. Държа я, докато не претръпна от студеното. Не след дълго струйката кръв почти спря. Той взе няколко салфетки и ги уви около ръката си.

Излезе на задната веранда. Затаи дъх, ослушвайки се не за убиеца, а за воя на приближаващи се сирени. След минута реши, че този път убиецът не се е обадил на 911. Чудовището, сценаристът на представлението, се гордееше с изобретателността си. Не искаше да се повтаря.

Били се върна в предната част на къщата. Видя снимката, която убиецът беше хвърлил в лицето му и за която той беше забравил. Вдигна я от пода. Хубаво, червенокосо момиче. Обърнато с лице към камерата. Обзето от ужас. Сигурно е имала хубава усмивка.

Не я познаваше, но това нямаше значение. Тя беше нечия дъщеря. Някъде по света имаше хора, които я обичат.

Ликвидирай кучката. Думите отекнаха в паметта на Били и той едва не падна на колене.

В продължение на двайсет години той не само бе потискал чувствата си, дори не признаваше, че някои от тях съществуват. Беше си позволявал да изпитва само онези чувства, които изглеждаха безопасни. Гневът бе разрешен само в умерени дози, а омразата бе забранена. Страхуваше се, че ако си позволи да изпита дори капчица омраза, това щеше да отприщи страховити реки, които щяха да го унищожат.

В лицето на злото обаче сдържаността не беше добродетел, а омразата към един чудовищен убиец не беше грях. Чувствата, които бушуваха у него, бяха оправдани, по-силни от ненавистта, по-ярки дори от болката, която сякаш го беше нажежила до бяло.

Били взе револвера. Остави Котъл да прави каквото ще в хола и се качи по стълбите, чудейки се дали на връщане ще намери мъртвеца все така на дивана.

Глава 54

В аптечката в банята Били намери спирт, неотворена опаковка бинт и най-различни аптекарски шишенца с капачки, на които пишеше: „ВНИМАНИЕ! ДА СЕ ДЪРЖИ ДАЛЕЧЕ ОТ ДЕЦА!“

Пиронът беше чист и сам по себе си не би причинил инфекция, но можеше да е пренесъл в раната бактериите от кожата. Били изля спирт в шепата си, надявайки се той да проникне в раната. Не след дълго усети щипане. Понеже беше избягвал да сгъва дланта си повече от необходимото, кървенето почти беше спряло. Спиртът не го възобнови. Това не бе достатъчно за пълна стерилизация, но той нито имаше време за повече, нито разполагаше с необходимите материали. С течния бинт намаза и входа, и изхода на раната. Така нямаше да влиза мръсотия. Освен това течният бинт, който засъхваше и образуваше гъвкаво покритие, щеше да попречи на раната отново да прокърви.

Армията от аптекарски шишенца съдържаше по няколко таблетки или капсули всяко. Явно Лани е бил лош пациент, който не завършваше курса на лечението, а си пазеше известно количество от лекарството за бъдещи нужди.

Били намери две шишенца с антибиотик от по 500 мг. Едното съдържаше три таблетки, другото пет. Той събра всичките на едно място, отлепи етикета и го изхвърли в кошчето за боклук.

Повече го тревожеше възможността раната да се възпали. Ако ръката му се подуеше, той щеше да се окаже в неравностойна позиция при каквото и да било стълкновение.

Сред другите шишенца намери и викодин. Не че щеше да предотврати възпалението, но щеше да помогне за болката, ако се усилеше. Бяха останали четири таблетки и той ги сложи при антибиотика.

Ранената му ръка туптеше в ритъм с пулса му. А когато погледна отново снимката на червенокосото момиче, в него се надигна друга болка — не физическа, а емоционална.

Болката е дар. Ако не познаваше болката, човечеството нямаше да изпитва нито страх, нито съчувствие. Ако нямаше страх, не би имало и смирение и всеки човек би бил чудовище. Болката и страхът у другите поражда състрадание, а състраданието е източникът на човещината, на спасението ни.

В очите на червенокосото момиче се четеше върховен ужас. Изразът на лицето й издаваше, че тя съзнава каква ще бъде съдбата й.

Не бе имал възможността да я спаси. Но ако психопатът бе играл по собствените си правила, поне не я е изтезавал.

От лицето й погледът на Били се насочи към стаята, която се виждаше зад нея, и той позна собствената си спалня. Била е държана в плен в неговата къща. Била е убита там.

Глава 55

Седнал на ръба на ваната в банята на Лани, със снимката на червенокосото момиче в ръка, Били се зае да проследи хронологията на убийството.

Психопатът се беше обадил… — кога? Навярно към дванайсет и половина следобед, след като сержантите си бяха отишли и Котъл чакаше да бъде изхвърлен. Убиецът беше пуснал записа, с който му предлагаше да избира — червенокосото момиче да умре в мъчения, или с един изстрел или удар с нож. По това време убиецът вече я е държал в плен. Почти сигурно я беше оставил да слуша, докато записът течеше по телефона.

В един часа Били беше тръгнал за Напа. След това убиецът е довел момичето в къщата, направил е снимката и я е убил, без да я изтезава. После е намерил увития в платно Ралф Котъл зад дивана и е решил да си направи малко шоу. Разменил е двата трупа.

Без да знае, Били бе пуснал момичето във вулканичния тунел и по този начин бе лишил близките й от мизерната утеха да я погребат.

Тази размяна на труповете силно му напомняше за Зилис — за неговото пубертетско чувство за хумор, за лекотата, с която си правеше подли шеги.

Стийв е трябвало да отиде на работа чак в шест часа. Имал е достатъчно време да си поиграе. Ала в момента влечугото беше в бара. Не бе възможно да е сложил Котъл на дивана и да е заковал Били към пода.

Били погледна часовника си. 23:41.

Застави се да погледне отново образа на червенокосото момиче, защото смяташе да изхвърли снимката заедно с другите улики във вулканичния тунел. Искаше да я запомни, чувстваше се длъжен да запечата лицето й в паметта си. Когато чудовището беше пуснал записа по телефона, ако тя е била наблизо, вързана и със запушена уста, вероятно бе чула отговора на Били: Ликвидирай кучката.

Тези думи й бяха спестили мъченията, но сега те измъчваха Били.

Не можеше да изхвърли снимката й, но щеше да е неразумно да я запази, беше опасно. Все пак той я сгъна, като внимаваше да не е през лицето, и я прибра в портфейла си.

Излезе, като се оглаждаше предпазливо, и отиде до колата. Беше убеден, че ако чудовището е още бе наоколо и го наблюдава, Били щеше да го почувства. Нощта му се стори безопасна, спокойна.

Той пусна пробитата латексова ръкавица в торбата за боклук и си сложи нова. Изключи мобилния си телефон от зарядното и го взе със себе си.

Върна се в къщата и огледа всички помещения от пода до тавана, събирайки всички улики в торба за боклук, включително и снимката на Жизел Уинслоу, която не смяташе да запази, рисунките на ръце на анимационни герои, пирона… Остави торбата до задната врата.

Взе чиста чаша и си наля малко топла кока-кола от бутилката на масата. От движенията болката в ръката се беше усилила. Изпи една таблетка антибиотик и една викодин.

Реши да заличи всички следи от запоя на приятеля си. В къщата не трябваше да има нищо необичайно, което да накара полицията да се усъмни. Когато след време Лани не се появеше, те щяха да дойдат, да тропат на вратата, да надничат през прозорците. После щяха да влязат вътре. Ако видеха, че се е наливал с ром, можеха да заключат, че е изпаднал в депресия и вероятно се е самоубил.

Ако бързо стигнеха до заключението за нещо зловещо, скоро щяха да претърсят околността. На утъпкания храсталак му беше нужно време да възвърне предишния си вид; тогава нямаше голяма вероятност да обърнат внимание на покрития вулканичен тунел.

Били сложи всичко в ред и завърза здраво торбата с боклука, в която бяха уликите. Оставаше да се погрижи за Ралф Котъл. Позвъни от мобилния си телефон в бара.

Отговори му Джеки О’Хара:

— Бара.

— Как са прасетата с човешки мозъци? — попита Били.

— Пият някъде другаде.

— Защото барът е семейно заведение.

— Точно така. И винаги ще си остане такова.

— Слушай, Джеки…

— Мразя това „Слушай, Джеки“. Чуя ли го, знам, че ще ме прецакат.

— И утре няма да мога да дойда на работа.

— Ето, прецакан съм.

— Недей да драматизираш.

— Не ми звучиш като да си толкова болен.

— Не съм настинал, имам проблеми със стомаха.

— Сложи слушалката на корема си да го чуя.

— Не се прави на гадняр.

— Не е добра реклама собственикът да работи зад бара толкова много.

— Толкова ли е претъпкано, че Стийв не може да се оправи сам?

— Стийв го няма, само аз съм.

Били стисна здраво слушалката.

— Минах покрай бара по-рано днес, колата му беше отпред.

— Днес е свободният му ден, забрави ли?

Били беше забравил.

— Не можах да ти намеря заместник и Стийв работи от три до девет, за да ми спаси задника. А ти къде скиташ, щом си болен?

— Ходих на лекар. Стийв не можа ли да остане повече от шест часа?

— Имаше работа преди и след това.

Като например да убие едно червенокосо момиче преди това и да закове Били към пода след това.

— Какво каза лекарят? — попита Джеки.

— Каза, че е вирусно.

— Винаги така казват, когато не знаят какво е.

— Не, мисля, че наистина е вирусно, минава за четирийсет и осем часа.

— Все едно вирусът може да брои — възрази Джеки. — Ако ще да ти поникне трето око на челото, пак ще кажат, че е вирусно.

— Много извинявай, Джеки.

— Ще се оправя някак. Става дума за бар, не за война.

За разлика от Джеки, когато затвори, Били Уайлс се чувстваше точно като на война.

На кухненския плот бяха оставени разни вещи на Лани — портфейлът му, ключовете за колата, дребни пари, 9-милиметровият му служебен пистолет. Стояха там от предната нощ.

Били взе портфейла. Преди да тръгне, щеше да вземе и мобилния телефон, пистолета и кобура.

От кутията за хляб измъкна половин пълнозърнеста франзела в найлонова торба. Излезе на верандата и хвърли хляба на поляната — малък пир за птиците сутринта. Влезе обратно в къщата и подплати празната торба с кухненска кърпа.

В кабинета имаше шкаф за оръжие със стъклени врати. В чекмеджета Лани държеше кутии с амуниции, няколко десетсантиметрови аерозолни флакона със сълзотворен газ и полицейски колан. На колана имаше резервни пълнители, държач за флаконите, калъф с електрическа палка, белезници, ключодържател и кобур. Всичко беше готово за използване. Били взе един пълнител, белезниците, един флакон сълзотворен газ и електрическата палка и ги сложи в торбата от хляба.

Глава 56

Бързи крилати създания, може би прилепи, закусващи с молци в първия час на четвъртък сутринта, се спуснаха ниско над двора, минаха покрай Били и полетяха нагоре. Той проследи звука в мрака и погледът му срещна тънкия сребрист сърп на Луната. Виждала се е в небето и преди, докато е пътувала на запад, но до този момент Били не бе забелязал крехкия полумесец. Не че имаше нещо чудно в това. Откакто бе паднала нощта, не му бе останало време да гледа към небето, вниманието му бе приковано към черната земя.

Не беше лесно да влачи Ралф Котъл през стръмния двор до храсталаците — трупът беше увит в одеяло, защото Били не можа да намери платно. Вързопът беше завързан с трите вратовръзки на Лани, мъртвешки вцепенените крайниците стърчаха.

Котъл беше заявил, че не е герой, и си беше умрял като страхливец. Въпреки жалкото си съществование, беше искал да живее, защото не знаел дали има друго след това. Не можеше да си представи да го чака нещо по-добро, към което да се стреми или което да приеме. В момента, когато бяха забили ножа между ребрата му и сърцето му бе спряло, той вероятно бе разбрал, че от живота може да избяга, но не и от смъртта.

Били изпитваше известно съчувствие дори към този човек, чието отчаяние беше по-страшно и от неговото собствено, чийто потенциал се бе оказал по-ограничен. Така, когато бодливите храсти раздраха мекото одеяло и стана трудно да влачи трупа, той го метна на рамо без погнуса и без недоволство. Залиташе под тежестта, но не падна. Беше дошъл да вдигне капака преди няколко минути. Отвореният тунел чакаше.

Котъл беше казал, че има не един, а милиарди светове, че неговият свят е различен от този на Били. Независимо дали това бе вярно, или не, тук световете им се сливаха.

Вързопът полетя надолу. Удари се някъде, търколи се и полетя в мрака, от пустото в празното. Настъпи тишина — знак, че скептикът е достигнал мястото на вечния си покой, при добрия син и непознатото момиче. Били постави капака обратно на мястото му, освети го с фенерчето да се увери, че е добре наместен, и го завинти отново. Пожела си никога повече да не види това място. Въпреки това подозираше, че ще му се наложи да се върне.

Когато си тръгна от къщата на Олсен, не знаеше накъде да кара. Трябваше да се изправи лице в лице със Стийв Зилис, но не веднага, по-късно. Първо трябваше да се подготви.

В миналото, преди да тръгнат на война, бойците са ходели на църква, за да се подготвят духовно, интелектуално и емоционално. При тамяна, свещите и смирението, което им е внушавала сянката на Спасителя. В онези дни всяка църква е била отворена денонощно и е предлагала убежище на всеки, без да поставя условия.

Времената се бяха променили. Сега повечето църкви имаха работно време и ги заключваха дълго преди полунощ. Някои не предлагаха неограничено дълго убежище заради разходите за отопление и осветление. Бюджетът беше по-важен от мисията. Други биваха осквернявани от вандали, които драскаха по стените, както и от неверници, които в израз на подигравка се съвкупяваха край църквата и зарязваха там използваните презервативите.

В далечните времена на необуздана омраза на подобна липса на толерантност се е противодействало с решителност, с поучения и с внушаване на разкаяние. Сега църковните деятели бяха единодушни, че ключалките и алармените системи са по-ефективни от някогашните по-леки мерки.

Вместо да обикаля от църква на църква, да чука на вратите им само за да се окаже, че дават убежище само след предварително записване, Били се отправи натам, където днес отиват онези, които имат нужда да поразмишляват след полунощ — спирката за камиони.

Понеже през окръга не минаваха междущатски пътища, станцията край магистрала номер 29 беше скромна в сравнение със стандартите на веригата „Малка Америка“, чиито спирки за камиони бяха с размерите на малки градчета. Въпреки това тя разполагаше с колони за бензин, осветени като да грееше слънце, магазин, душове, достъп до интернет и денонощно заведение за бързо хранене, което предлагаше всевъзможни пържени храни и толкова силно кафе, че да ти се изправи косата.

Били не искаше нито кафе, нито холестерол. Нуждаеше се от суетнята на търговския обект, подчинен на рационалното, за да може да компенсира ирационалността на това, което му се случваше. На такова оживено място не рискуваше да го нападнат.

Паркира пред заведението, под една лампа, която светеше толкова силно, че можеше да се чете на светлината, минаваща през предното стъкло. Извади от жабката пакет с мокри кърпи и си изчисти ръцете. Кърпите бяха предназначени за избърсване след ядене на хамбургери и пържени картофки в „Макдоналдс“, а не за стерилизация след изхвърляне на трупове. Но Били не беше нито в състояние, нито в настроение да капризничи.

Лявата му ръка гореше и беше леко вдървена. Той я размърда внимателно. Заради викодина не изпитваше болка, но това не беше непременно добър знак. Ако състоянието му се влошеше, без той да разбере, в критичния момент нямаше да има сили да стиска с лявата си ръка. С малко пепси глътна още две таблетки антибиотик. Умерената доза кофеин можеше донякъде да компенсира липсата на сън, но при превишаване криеше риск от превъзбуда. Все пак той изпи още една таблетка.

Откакто бе изял шоколадовите и фъстъчените блокчета, бяха минали много часове на бурна дейност. Той изяде по още едно блокче от всеки вид. Докато ядеше, си мислеше за Стийв Зилис — главният му заподозрян. Единственият му заподозрян.

Уликите срещу Зилис бяха много, но всичките косвени. Това не означаваше, че подозренията към него са неоснователни. Повече от половината от присъдите се базираха на убедително преплетени косвени улики, а само под един процент бяха несправедливи.

Убийците не бяха толкова любезни, че да оставят преки доказателства на местопрестъплението. При днешните възможности за ДНК-анализ всеки престъпник, който имаше телевизор, можеше да научи как да направи така, че да не го уличат.

Всичко обаче — от антибиотиците до креолската музика — си имаше своите недостатъци и Били добре знаеше колко опасни могат да бъдат косвените улики.

Той си напомни, че някога проблемът не беше в уликите, а в Джон Палмър, настоящия шериф, който едно време бе амбициозен млад лейтенант, борещ се да го направят капитан.

В нощта, когато Били сам се направи сирак, истината беше ужасна, но пределно ясна и лесна за установяване.

Глава 57

Унесен в еротичен сън, четиринайсетгодишният Били Уайлс изведнъж се стряска от силни гласове и сърдити крясъци. Отначало не разбира какво става — струва му се, че е преминал от един хубав сън в друг, не толкова приятен.

Той нахлупва на главата си една възглавница и заравя лице в друга, като се опитва да се върне в копринения свят на фантазиите. Но действителността се намесва, настоява.

Гласовете са на майка му и баща му. Толкова са шумни, че се чуват от долния етаж.

Митологията е пълна с чародеи: морски нимфи, които пеят и със сладките си гласове примамват мореплавателите към своя остров, за да се разбият в крайбрежните скали; Цирцея, която превръща мъжете в свине; свирачът с вълшебната свирка, който повежда децата към гибел. Те са метафори на нашия зловещ инстинкт към самоунищожение, който ни съпътства още от първата хапка от първата ябълка.

Били става своят собствен свирач, като се оставя неблагозвучните гласове на родителите му да го измъкнат от леглото.

Споровете не са обичайни за този дом, но не са и рядкост. Разногласията са със силен емоционален заряд, но не са шумни и минават бързо. Ако обидата остане, тя се изразява в намусено мълчание, което с течение на времето облаците разсейват, или поне така изглежда. Били не смята брака на родителите си за нещастен. Те се обичат. Той знае, че се обичат.

Бос, с голи гърди, само по долнището на пижамата си, Били слиза сънено по стълбите…

Не се съмнява, че родителите му го обичат, по свой си начин. Баща му изразява строга привързаност. Майка му показва ту доброжелателно пренебрежение, ту буйна любов — искрена, но прекомерна.

Защо родителите му не се разбираха си беше загадка за Били и пререканията им, изглежда, оставаха без последствия. Досега.

Докато стигне до трапезарията, откъдето се виждаше кухненската врата, Били вече е потопен, без да иска — или искаше? — в суровата истина и тайната същност на онези, които смята, че познава най-добре.

Никога не си е представял, че у баща му може да бушува такъв необуздан гняв. Не само дивашкият рев, но и режещият тон и злобният език разкриват отдавна къкреща неприязън, която кипва и се превръща в гъст черен катран, идеално гориво за гнева.

Баща му обвинява майка му, че му изневерява, и то редовно. Нарича я „курва“ и какво ли още не. Гневът му преминава в ярост. Там, в трапезарията, Били е смразен от разкритията, от обвиненията, хвърлени по майка му. Сякаш губи почва под краката си. За него родителите му са едва ли не безполови същества, привлекателни, но неподатливи на такива желания. Отдаваше собственото си зачеване на желанието им да създадат семейство, не на страст.

Но по-шокиращо от обвиненията е признанието на майка му, че те са основателни, както и контраобвиненията й. Те дават на Били да разбере, че баща му е мъж, но и нещо по-малко от мъж. Тонът на майка му е още по-унищожителен, изразява презрение към съпруга й, подиграва му се.

Присмехът й само налива масло в огъня и направо го вбесява. Били чува удара на плът в плът, звукът е като от мощна плесница.

Тя изплаква от болка, но веднага казва:

— Не ме е страх, не можеш да ме уплашиш!

Чува се как разни предмети се разбиват, трещят, рикошират, а после се разнася един по-ужасен и свиреп звук, като от удар с тежък предмет.

Тя изпищява от болка и ужас.

Били неусетно се оказва в кухнята, крещи на баща си да спре, но баща му сякаш не го чува, сякаш дори не осъзнава присъствието му. Баща му е завладян, хипнотизиран, обладан от ужасяващата мощ на оръжието в ръцете си. Гаечен ключ с дълга дръжка.

Простряна на пода, сломената майка на Били се мята като смачкана буболечка, вече не може да пищи и само издава агонизиращи звуци.

На кухненската маса Били вижда и други оръжия. Чук. Месарски нож. Револвер. Баща му явно ги беше наредил, за да сплаши майка му.

Ала тя не се е изплашила, смятала е, че е страхливец, тъп некадърник. Вярно, че е страхливец, щом е ударил беззащитна жена с гаечен ключ, но тя е направила ужасна грешка в преценката си за злото, на което той е способен.

Били грабва револвера, стиска го с две ръце и изкрещява на баща си: „Спри, за бога, спри!“ Баща му не реагира на предупреждението му и тогава Били изстрелва един куршум в тавана.

Неочакваният откат го блъсва в раменете и той залита от изненада.

Баща му се обръща към Били, но не с намерението да го послуша. Гаечният ключ е превъплъщение на мрака, което контролира мъжа в не по-малка степен, отколкото мъжът — оръжието.

— Чие семе си ти? — пита баща му. — Чий син съм хранил през всичките тези години, чие копеле?

Макар това да изглежда невъзможно, ужасът нараства и когато става ясно, че трябва да убие, за да не го убият, Били натиска спусъка веднъж, два пъти, три пъти. При всеки изстрел ръцете му подскачат от отката.

Два от патроните минават покрай баща му, един попада в гърдите. Разтърсен, той полита и пада назад. Куршумът забожда кървава бутониера на гърдите му.

Гаечният ключ издрънчава на пода и пропуква плочките. Вече не се чуват викане и гневни думи, само дишането на Били и приглушеното стенание на майка му.

И после тя казва: „Татко?“ — Говорът й е завален и пресекващ от болка. — „Татко Том?“

Баща й е бил убит по време на служба във военноморския флот, когато тя е била на десет години. Татко Том е вторият й баща.

— Помогни ми. — Гласът й удебелен, плашещо променен. — Помогни ми, татко Том.

Татко Том е съсухрен мъж с коса на цвят като прах, а очите му са жълто-кафяви като пясъчник. Устните му са вечно пресъхнали, атрофиралият му смях дращи по нервите.

Само в най-краен случай някой би поискал помощ от татко Том и никой не би очаквал да я получи.

— Помогни ми, татко Том.

Освен това той живее в Масачузетс, на цял континент разстояние от Напа.

Необходимостта от спешни действия изважда Били от вцепенението му. Ужасен и изпълнен със съчувствие, той се приближава към майка си.

Тя изглежда парализирана, кутрето на дясната й ръка потрепва, но нищо друго не помръдва от врата надолу. Подобно на счупена и неумело залепена ваза, нещо ужасно не е наред с формата на черепа й, с костите на лицето й. Едното й отворено око, единственото й останало око, се фокусира в Били и тя казва: „Татко Том.“ Тя не познава сина си, единственото си дете, и го мисли за баща си от Масачузетс.

— Моля те — изхриптява от болка тя.

Разкривеното лице говори за непоправимо мозъчно увреждане и Били сподавено изхлипва.

Едноокият й поглед се придвижва от лицето към револвера в ръката му.

— Моля те, татко Том. Моля те.

Той е само на четиринайсет години, още момче, което доскоро е било дете, а ето че трябва да вземе решение, което не би трябвало да го карат да взема.

Моля те.

Всеки възрастен би се почувствал безсилен пред необходимостта от такова решение и той не може, няма да го вземе. Но какво да прави в лицето на нейната болка, на нейния страх, на нейното страдание?!

С удебелен език тя казва умолително:

— О, божичко, божичко, къде съм? Кой си ти? Кой се е вмъкнал тук, кой? Кой си ти тук? Страх ме е. Страх ме е!

Понякога сърцето взема решения, които разумът не може, и макар да знаем колко измамно е сърцето, знаем също, че в редки моменти на стрес и тежка загуба страданието може да го пречисти.

През идните години той никога нямаше да бъде сигурен дали е постъпил правилно, като се е доверил на сърцето си. Но той прави онова, което то му казва. „Обичам те“ — отронва се от устните му и той застрелва майка си.

Лейтенант Джон Палмър е първият полицай, който пристига. Отначало Били вижда в него смелата ръка на закона, но по-късно щеше да се окаже, че е той е бил просто нетърпелив лешояд, спуснал се върху мърша.

Докато чака полицията, Били не може да мръдне от кухнята. Не може да остави майка си сама. Чувства, че тя не си е отишла напълно, че духът й е още тук и неговото присъствие й дава утеха. Или може би просто му се иска да мисли, че е така. Не може да я гледа в сегашното й състояние, но стои наблизо, с извърнати очи.

С влизането на лейтенант Палмър Били вече не е сам, вече не е нужно да бъде силен. Той не може да се владее повече. Разтреперва се така силно, че едва не пада на колене.

— Какво се е случило, сине? — пита го лейтенант Палмър.

След смъртта на двамата тук Били вече не е ничие дете и чувства самота в костите си, празнота в центъра на съществото си, страх от бъдещето.

Затова когато чува думата „сине“, тя е много повече от дума за него, тя е като протегната ръка, като предложена надежда.

Били тръгва към Джон Палмър.

Дали защото лейтенантът си прави сметки или просто защото е човек, той разтваря обятията си. Треперейки като лист, Били се отпуска в тези обятия и Джон Палмър го притиска към себе си.

— Сине, какво се е случило тук?

— Той я преби. Аз го застрелях. Той я преби с ключа.

— Ти го застреля?

— Той я преби с гаечния ключ. Аз го застрелях. Застрелях и нея.

Друг на негово място би обърнал внимание на емоционалния шок на този млад очевидец, но главната грижа на лейтенанта е, че още не е станал капитан. А той е амбициозен. И нетърпелив.

Преди две години седемнайсетгодишен юноша в областта на Лос Анджелис, далече на юг от Напа, беше застрелял родителите си. Беше заявил, че не се смята за виновен, защото бил изнасилван многократно.

Съдебното дело по този случай беше приключило само две седмици преди тази съдбовна нощ в живота на Били Уайлс. Обвиняемият бе осъден. Специалистите бяха очаквали юношата да бъде оневинен, но разследващият детектив беше работил много усърдно и бе събрал множество убедителни доказателства, хващайки престъпника в безброй лъжи.

През последните две седмици този неуморим детектив се бе превърнал в медиен герой. Непрекъснато го показваха по телевизията. Името му беше по-известно от това на кмета на Лос Анджелис.

След признанието на Били Джон Палмър не вижда възможност да търси истината, той вижда просто възможност.

— Кого застреля, сине? Него или нея?

— З-з-застрелях него. После и нея. Беше я пребил така, че трябваше да з-з-застрелям и двамата.

Чува се далечният вой на още сирени. Лейтенант Палмър извежда Били от кухнята, завежда го в хола и го кара да седне на дивана.

Въпросът му вече не е „Какво се е случило тук, сине?“ Въпросът му сега е „Какво си направил, момче? Какво си направил?“ Минава много време, преди малкият Били Уайлс да осъзнае разликата.

Така започват неговите шейсет часа в ада.

Тъй като е само на четиринайсет години, Били не може да бъде съден като пълнолетен. Смъртната и доживотна присъда са изключени и по време на разпита не би трябвало да го притискат така, както пълнолетните.

Но Джон Палмър е решен да пречупи Били, да измъкне от него признание, че сам е пребил майка си с гаечния ключ, че е застрелял баща си, когато той се опитал да я защити, и после е довършил майка си с куршум.

Тъй като наказанията за непълнолетни престъпници са много по-леки, отколкото за останалите, понякога системата не защищава правата им достатъчно усърдно. Така например, ако заподозреният не знае, че трябва да поиска адвокат, може да не го уведомят за това своевременно.

Ако заподозреният не разполага със средства и му се налага да използва служебен адвокат, винаги има шанс да му назначат някой некадърник. Или глупак. Или махмурлия.

Не всеки адвокат е толкова благороден, колкото защитниците на потиснатите в телевизионните драми, също както и самите потиснати рядко са така благородни в реалността.

С помощта на определени началници опитен полицай като Джон Палмър, воден от безразсъдна амбиция и готов да рискува кариерата си, разполага с цяла серия от трикове да държи заподозрения далеч от правна помощ и да го подлага на неограничени разпити в часовете веднага след арестуването му.

Един от най-ефектните трикове е да влачат Били нагоре-надолу. Служебният адвокат пристига в ареста в Напа, където му казват, че поради липса на място или по някаква друга измислена причина клиентът му е бил преместен в Калистога. Щом пристига в Калистога, му съобщават, че за съжаление е станала грешка — момчето всъщност е закарано в Сейнт Хелена. От Сейнт Хелена изпращат адвоката обратно в Напа.

Освен това, докато транспортират заподозрян, понякога стават повреди. Пътуване, което би трябвало да трае час, продължава три-четири часа, в зависимост от сериозността на повредата.

През тези два дена и половина развеждат Били от един мрачен кабинет в друг, карат го в различни килии и стаи за разпит. През цялото време чувствата му са болезнено изострени, страхът е негов редовен спътник, за разлика от храненията, които не са талка редовни. Но най-тежки са моментите, прекарани в патрулната кола.

Били седи отзад, зад преградата. Ръцете му са в белезници, а белезниците са вързани с верига за пръстен на пода. Шофьорът не обелва и дума. Джон Палмър седи до него, заподозрения, на задната седалка, въпреки че правилникът го забранява.

Лейтенантът е едър мъжага, а заподозреният е четиринайсетгодишно момче. В това малко пространство разликата в ръста е достатъчна, за да притесни Били.

Освен това Палмър е експерт в сплашването. Безкрайните въпроси и приказването са прекъсвани само от обвинително мълчание. С многозначителни погледи, с внимателно подбрани думи, със застрашителна смяна на тона той подрива духа на момчето така, както гласпапирът остъргва дървото.

Но най-лошото е физическият контакт. Понякога Палмър сяда по-близо. Толкова близо, колкото момче би искало да седне до момиче. Шерифът се притиска до Били, разрошва косата му с престорена нежност. Слага голямата си ръка ту на рамото, ту на коляното, ту на бедрото му.

— Това, че си ги убил, не е престъпление, ако си имал сериозна причина, Били. Ако баща ти е блудствал с теб години наред и майка ти е знаела, никой няма да те обвини.

— Баща ми никога не ми е правил нищо такова. Защо все казвате, че ми е правил нещо?

— Не го казвам, Били, само питам. Няма от какво да се срамуваш, ако те е опипвал от малък. Ти си жертва, нали разбираш? И дори да ти е харесвало…

— Не би ми харесало.

— Дори да ти е харесвало, пак няма от какво да се срамуваш. — Палмър слага ръка на рамото му. — И в този случай си оставаш жертва.

— Не съм бил жертва. Не говорете така.

— Някои мъже правят ужасни неща на беззащитни момченца и понякога на децата започва да им харесва. — Палмър сложи ръка на бедрото му. — Но това не значи, че момчето не е невинно, Били. Момченцето си е невинно.

На Били почти му се приисква Палмър да го удари. Докосването, нежното докосване и намеците са по-лоши от удар, защото изглежда, че юмрукът ще последва и без това, когато докосването не доведе до желания резултат.

Неведнъж Били е на ръба да направи признание, само и само да се отърве от докосването и от влудяващия ритъм на гласа на лейтенант Палмър.

Той започва да се чуди защо… След като сложи край на страданията на майка си, защо се беше обадил в полицията, вместо да пъхне дулото на пистолета в устата си?

В крайна сметка Били е спасен благодарение на добрата работа на медицинския експерт и на следователите, както и на намесата на други полицаи, които решават, че не могат повече да оставят Палмър да извърта случая както си иска. Уликите сочат за виновник бащата, няма нито една срещу сина.

Единственият пръстов отпечатък върху револвера е на Били, но ясният отпечатък от пръст и част от длан върху дългата дръжка на стоманения ключ са на баща му.

Убиецът е замахнал с ключа с лявата ръка. За разлика от баща си, Били не е левичар. По дрехите на Били имаше петна от кръв, но не в обилно количество. Ръкавите на ризата на баща му бяха оплискани с кръв. Жената се бе борила да отблъсне мъжа си. Под ноктите й имаше следи от неговата кожа и кръв, а не от тези на Били.

След време двама членове на отдела са принудени да напуснат, а трети е уволнен. Когато димът се разсейва, лейтенант Джон Палмър някак си се измъква невредим от положението.

На Били му се иска да предяви иск срещу лейтенанта, но го е страх да свидетелства, страх го е какво може да стане, ако загуби делото. Благоразумието го кара да не прави нищо.

Сниши се и не се обаждай, не усложнявай нещата и не очаквай много, радвай се на това, което имаш. Карай нататък.

Удивителното е, че в крайна сметка, карайки нататък, Били се оказва в дома на Пърл Олсен, вдовица на полицай и майка на друг полицай.

Тя предлага да спаси Били от ада на трудововъзпитателното училище и още от първата им среща той инстинктивно разбира, че винаги ще бъде такава, каквато изглежда. Макар да е само на четиринадесет години, той вече е разбрал, че реалното и привидното съвпадат по-рядко, отколкото децата си представят. Били решава, че самият той иска да развие у себе си това качество — истинността.

Глава 58

Били бе паркирал под една от силните лампи пред заведението на станцията и докато ядеше десертчетата, си мислеше за Стийв Зилис.

Макар и косвени, уликите срещу Зилис бяха много по-силни от онези, които Джон Палмър бе използвал, за да оправдае това, че притиска Били.

Въпреки това той се тревожеше, че се кани да нападне човек, който може да се окаже невинен. Манекените, садистичната порнография и състоянието на дома му доказваха, че Зилис е урод, вероятно побъркан, но не и че е убиец. Заради историята с Палмър за Били беше много важно да е сигурен.

Надявайки се да изрови някакъв факт, който да потвърди подозренията му, пък бил той и незначителен като тънкия сребърен сърп на Луната, Били взе вестника, който беше купил в Напа и който досега не бе имал време да прочете. Първата страница бе посветена на убийството на Жизел Уинслоу.

В миг на безумна надежда си помисли, че полицаите може да са намерили край трупа вишнева дръжка, вързана на възел. Ала това, което му се наби в очите, което се стрелна към него така, както се стрелва прилеп към молец, бе фактът, че лявата ръка на Уинслоу е била отрязана. Изродът си бе взел нещо за спомен — този път не лице, а ръка.

Лани не бе споменал нищо за това, но когато той пристигна на паркинга на бара, в момента, в който Били намери втората бележка, трупът на Уинслоу е бил току-що открит. Все още не са били известни всички подробности.

Ще не ще, Били си спомни бележката, залепена на хладилника му седемнайсет часа по-рано, която той бе открил в една от книгите: Мой партньор ще дойде при теб в 11:00. Чакай го на предната веранда. В паметта му изплуваха последните два реда на тази бележка, които тогава го озадачиха, но сега значението им изглеждаше ясно. Изглеждаш много ядосан. Не ти ли протегнах ръка? Протегнах ти.

Първия път, когато ги прочете, тези редове му бяха прозвучали насмешливо, дразнещо. Сега те направо се гавреха с него, убеждаваха го, че без съмнение е бил надигран.

Някъде в дома му отрязаната ръка чакаше полицията да я открие.

Глава 59

От заведението излязоха мъж и жена, и двамата шофьори на камиони. Носеха дънки, тениски и бейзболни шапки (на неговата пишеше КАМИОНИ „ПИТЪРБИЛТ“, на нейната — „БОГИНЯ НА ПЪТИЩАТА“). Мъжът чоплеше зъбите си с клечка, а жената се прозя, разкърши рамене и протегна ръце.

Седнал зад кормилото на форда, Били се бе вторачил в ръцете на жената и си мислеше колко са малки и колко лесно бе да се скрие една от тях. На тавана. Под някоя от дъските на пода. Зад фурната. В някой килер. В тясното пространство под някоя от верандите. Или може би в гаража, в някое от чекмеджетата в работилницата. Във формалдехид или не.

Ако ръката на една жертва бе скрита в дома му, защо не и част от друга жертва? Какво ли бе взел психопатът от червенокосото момиче и къде ли го беше сложил?

Били изпита желание веднага да се върне вкъщи и да претърси цялата къща. Можеше да му отнеме цяла нощ и цяла сутрин да открие ужасяващите улики. А ако не ги намереше, да ги търси и цял следобед ли? Какво друго му оставаше? Започнеше ли веднъж, трябваше да търси до полуда, докато не намереше страховития Граал.

Часовникът му показваше 1:36 четвъртък сутринта. До полунощ оставаха малко повече от двайсет и два часа.

Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.

Тялото на Били и без това вече разчиташе на кофеина, шоколада, антибиотика и викодина. Ако прекараше деня в трескаво търсене на телесни части, ако до свечеряване не установеше кой е убиецът и не успееше да си почине, щеше да бъде физически, умствено и емоционално изтощен. В такова състояние той не би могъл да брани Барбара.

Не биваше да губи време в търсене на ръката. Още повече че докато препрочиташе статията във вестника, той си спомни и нещо друго. Манекенът с шестте ръце. В стиснатите си юмруци той държеше касапски ножове, чиито остриета бяха забити в гърлото му. Вместо ходила, манекенът имаше още един чифт ръце, за да стиска по-добре заострения като копие прът, с който се самозадоволяваше. Третият чифт ръце бяха отрязани от друг манекен. Те излизаха от гърдите на шесторъкия екземпляр, който приличаше на осквернен образ на индуската богиня Кали.

Макар че другите три манекена в стаята имаха нормален брой ръце, по шесторъкия можеше да се съди, че Зилис има фетиш към ръцете. На кутиите на порнографските видеокасети ръцете на жените често бяха обездвижени. С белезници. С въжета. Със здраво стегнати кожени каишки. Фактът, че от Жизел Уинслоу бе отрязана ръка, изглеждаше показателен, ако не обвинителен.

Били се опитваше да навърже нещата. Не му стигаше въже, за да завърже примката около шията на Стийв Зилис.

Не ти ли протегнах ръка? Протегнах ти.

Мръснишки, пубертетски хумор. Били виждаше самодоволната ухилена физиономия на Зилис, чуваше го да казва тия думи със своя нахакан, майтапчийски глас на барман-циркаджия.

Изведнъж се сети, че при повечето си изпълнения в бара Зилис използва ръцете си. Беше необичайно сръчен. Жонглираше с маслини и други предмети. Правеше фокуси с карти и всичките демонстрираха ловка ръка. Можеше да накара монета да се изтърколи по кокалчетата на ръката му и да изчезне.

Нищо от това обаче не помагаше на Били да затегне примката.

Скоро щеше да стане два часа. Ако ще атакува Зилис, по-добре да го направи по тъмно.

Течният бинт от двете страни на дланта му бе подложен на тежко изпитание. Беше се напукал и раздърпал по краищата. Били отвори шишето и намаза нов слой, чудейки се дали това, че обещаната му втора рана бе пирон в ръката му, има някакво специално значение.

Ако отидеше при Зилис, първо щяха да разговарят. Нищо повече. Нищо по-лошо. Само един сериозен разговор. В случай че психопатът беше Зилис, Били трябваше да го разпитва под дулото на пистолета.

Естествено, ако Зилис се окажеше просто изрод, но не и убиец, той нямаше да прояви разбиране, щеше да се ядоса. Можеше дори да го обвини във влизане с взлом или нещо такова.

Единственият начин да го накара да си мълчи беше да го сплаши. А за това трябваше да го нарани достатъчно сериозно и да го накара да повярва, че ако повика полицията, ще стане още по-лошо.

Преди да потегли към дома на Зилис, Били трябваше да се увери, че е способен да нападне невинен човек и да го малтретира, за да го накара да мълчи. Той сгъна и разгъна пръстите на леко скованата си ръка. Сгъна и разгъна.

Ето че сега не беше докрай заставен да избира. Можеше да се постави в положение, в което да се наложи да нарани и сплаши невинен човек. Или можеше да отлага, да размишлява и изчака развитието на събитията и по този начин вероятно да постави Барбара в още по-голяма опасност.

Изборът е твой.

Да, винаги е бил. И винаги ще бъде. Да действа или да не действа. Да чака или да тръгва. Да затвори врата или да я отвори. Да се отдръпне от живота или да участва в него.

Не разполагаше с часове и дни за анализ. Но и да разполагаше, само щеше да се загуби време в главоблъсканици. Той потърси отговор в мъдростта, идваща от суровия опит, но не намери поука, която да използва в случая. Единствената мъдрост е мъдростта на смирението.

В крайна сметка той нямаше на какво друго да базира решението си, освен на чистотата на мотивите си. А цялата истина за мотивите му дори не беше ясна.

Запали мотора и потегли. Не можа да види Луната, тънкия сребърен сърп на новата луна. Сигурно е била откъм гърба му.

Глава 60

В 2:09 сутринта Били паркира на тиха уличка, на две преки от дома на Стийв Зилис. Долните клони на лавровите дървета висяха под уличните лампи, които хвърляха жълта светлина над тротоарите и така сенките на листата приличаха на разсипано съкровище от черни монети.

Той вървеше, без да бърза, като човек, който цял живот страда от, безсъние и редовно се разхожда в тези мъртви часове.

Прозорците на къщите бяха тъмни, осветлението на верандите беше изключено. По улицата нямаше движение. Земята беше вече отдала много от натрупаната през деня горещина. Нощта не беше нито гореща, нито хладна.

Усуканият край на торбата от хляба беше закачен на колана му, а самата торба висеше от лявата му страна. В нея се намираха белезниците, един флакон сълзотворен газ и електрическата палка. От дясната му страна пък бе закачен кобурът „Уилсън Комбат“. Зареденият пистолет бе в него.

Беше извадил тениската от дънките си и донякъде тя прикриваше пистолета. От метър и повече разстояние, през нощта никой не би забелязал издайническите очертания на оръжието.

Когато стигна до къщата на Зилис, той тръгна по алеята в предния двор, после край редицата евкалиптови дървета пред гаража. Предната част на къщата беше тъмна зад спуснатите щори, но от задните прозорци се процеждаше светлина. Спалнята и банята на Зилис.

Били стоеше в задния двор и изучаваше обстановката, като обръщаше внимание на всеки нюанс на нощта. Остави очите си да забравят за уличното осветление и да се адаптират напълно към мрака.

Напъха тениската си отново в дънките, за да може лесно да извади пистолета от кобура. Измъкна от джоба си чифт латексови ръкавици и ги нахлузи на ръцете си.

В квартала цареше тишина. Къщите бяха близо една до друга. Трябваше да внимава да не вдига шум, когато влезе вътре. Съседите щяха да чуят евентуален вик или изстрел, ако не заглушеше шума с възглавница.

Той се качи на верандата, където имаше само един алуминиев стол. Нямаше маса, нямаше скара, нямаше цветя в саксии. През стъклото на вратата се виждаше кухнята, осветена само от два електронни часовника — единия на електрическата фурна, другия на микровълновата.

Били измъкна торбата от колана си и извади флакона със сълзотворен газ. Кърпата вътре заглуши издрънчаването на белезниците. Усука края на торбата и я закачи отново на колана.

При първото си посещение беше откраднал резервен ключ от едно от чекмеджетата в кухнята. Пъхна го внимателно в ключалката и го завъртя бавно, страхувайки се, че евентуалният шум може да се чуе навсякъде из малката къща. Вратата се отвори. Заради ръждата пантите сякаш изшептяха, но не изскърцаха. Били влезе вътре и затвори вратата след себе си. В продължение на около минута остана на място. Очите му бяха привикнали към тъмнината, но му беше нужно да се ориентира. Сърцето му лудо се блъскаше в гърдите му, отчасти може би заради действието на кофеиновите таблетки.

Тръгна през кухнята и гумените му подметки заскърцаха леко по линолеума. Той изтръпна, но продължи нататък. В хола имаше мокет. Той направи две тихи стъпки и отново спря, за да се ориентира. Това, че Зилис ненавиждаше мебелите, го улесняваше. Нямаше много препятствия, които да го дебнат в мрака.

До ушите на Били достигнаха едва доловими гласове. Той се стресна и се заслуша. Не можеше да разбере какво казват. Беше очаквал Зилис да е сам и сега се замисли дали да не си тръгне. Не, трябваше първо да провери какво точно става.

Под мъждива светлина се виждаше коридорът, който водеше от хола към двете спални и банята. Лампата тук беше угасена, но от отворените врати на далечните стаи идваше светлина. Тези стаи бяха една срещу друга. Доколкото Били си спомняше, помещението вляво беше банята, а вдясно беше спалнята на Зилис.

Съдейки по регистъра и тембъра, не по думите, Били реши, че единият глас е женски, а другият — мъжки.

Той стисна флакона със сълзотворен газ, избута предпазителя и сложи палец върху бутона за пръскане. Инстинктът му подсказа да използва сълзотворния газ, а не пистолета. Не на всеки инстинкт може да се разчита повече, отколкото на разума. Ако първо застреляше Зилис, после нямаше какво да прави. Трябваше най-напред да го омаломощи, а не да го ранява.

Вървейки по коридора, той мина покрай мнимата кланица, където манекените лежаха безкръвно осакатени. Сега, когато чуваше гласовете по-добре, ставаше ясно, че са на актьори от лошо представление. Някак изтънели, те явно идваха от говорителите на евтин телевизор. Изведнъж жената изплака от болка, но така, сякаш болката й доставяше удоволствие.

Били почти бе стигнал до края на коридора, когато Стийв Зилис излезе от банята вляво.

Бос, с голи гърди, само по долнището на пижамата си, той си миеше зъбите и бързаше да види какво става във филма. Очите му се разшириха, когато забеляза Били. С четката в устата той изфъфли:

— Какво, мам…

Били го напръска със сълзотворния газ.

Полицейският сълзотворен газ е много ефикасен от разстояние до 6 метра, в идеалния случай — 5. Стийв Зилис се намираше едва на 2 метра от Били.

Когато сълзотворният газ попадне в устата или носа, той отчасти намалява възможността за атака. Ако човек иска да извади напълно противника си от строя, трябва да го напръска обилно в очите.

Струята опръска и двете очи на Зилис от упор и навлезе обилно в ноздрите. Той изпусна четката, покри очи с ръце, но твърде късно. Извърна се слепешката встрани, при което се блъсна в стената на коридора. С отчаяно хриптене се преви на две и взе да плюе разпенената паста за зъби, подобно на куче, болно от бяс.

Очите му горяха в адски огън, зениците му бяха така разширени, че виждаше само размазана светлина. Не можеше да различи дори силуета на нападателя си, нито сянката му. Гърлото му също гореше от химикала, който беше навлязъл през носа, и дробовете му се опитваха да спрат всяка замърсена глътка въздух, която поемеше.

Били се наведе, хвана края на левия крачол на пижамата му и го дръпна, за да го извади от равновесие. Зилис размаха ръце, търсейки стена, рамка на врата и нещо друго, за което да се хване, но не намери нищо и се изтърси на пода така силно, че се разтресе. Докато, хриптейки, се бореше да си поеме въздух, той се давеше и хленчеше за очите си, за болката, за жилещата светлина.

Били извади 9-милиметровия пистолет и го цапна с дулото отстрани по главата така, че да го заболи.

Зилис изрева и Били го предупреди:

— Не викай, или ще те ударя още по-силно.

Зилис изруга и Били го цапна с пистолета още веднъж, не толкова силно, колкото му беше обещал, но все пак достатъчно.

— Слушай сега — заговори Били. — Няма да виждаш добре през следващите двайсет-трийсет минути…

Зилис, който още дишаше учестено, го прекъсна:

— Господи, ослепях!

— Това е само сълзотворен газ.

— Ти луд ли си?

— Сълзотворен газ е. Не оставя трайни последици.

— Сляп съм — настоя Зилис.

— Стой на място.

— Сляп съм.

— Не си. Не мърдай.

— Мамка му…

От темето на Зилис се проточи тънка струя кръв. Били не го беше ударил много силно, но кожата се бе сцепила.

— Не мърдай и слушай какво ти говоря — подкани го Били. — Прави каквото ти казвам и няма страшно.

Били осъзна, че успокоява Зилис, сякаш вече бе ясно, че е невинен. До този момент бе мислил, че дори да се окаже, че Зилис не е психопатът, има начин да свърши работата и да си тръгне без сериозни последствия.

Ала във въображението му срещата не бе изглеждала толкова агресивна. Едно пръсване със сълзотворен газ. Зилис — омаломощен и послушен. Планът изглеждаше много прост. Но ето че те едва бяха започнали и положението вече беше извън контрол.

Били се постара да говори уверено.

— Ако не искаш да пострадаш, лежи кротко, докато не ти кажа какво да правиш.

Гърдите на Зилис изсвириха.

— Чуваш ли ме? — попита Били.

— Чувам те, по дяволите!

— Разбираш ли ме?

— Сляп съм, не съм глух.

Били влезе в банята, спря чешмата и се огледа. Не видя каквото му трябваше, но видя нещо, което не искаше да види — отражението си в огледалото. Очакваше да има безумен и опасен вид и беше точно така. Очакваше да изглежда уплашен и това също беше така. Не беше очаквал обаче да види човек, способен на зло, а видя точно това.

Глава 61

На телевизора в спалнята гол мъж с черна маска удряше гърдите на жена със сноп кожени ленти. Били го изключи.

— Като си представя как пипаш лимоновите резенчета за питиетата, ми се повдига.

Проснат безпомощно на пода в коридора зад отворената врата, Зилис или не го чу, или се престори, че не го чува.

Леглото нямаше нито дъска за подпора на главата, нито такава за краката. Дюшекът лежеше върху метална рамка на колела. Зилис не се занимаваше с такива неща като кувертюри.

Били извади белезниците от торбата и заключи едната гривна около долния край на рамката.

— Изправи се на четири крака — нареди той, — и пълзи по посока на гласа ми.

Зилис не мръдна от мястото си. Дишането му вече не бе така затруднено, макар че все още бе шумно. Той се изплю с все сила върху килима. Поройните му сълзи бяха докарали сълзотворния газ до устните му и горчивият вкус беше влязъл в устата му.

Били отиде при него и натисна дулото на пистолета в тила му. Зилис замръзна и хриптенето му стана по-тихо.

— Знаеш ли какво е това? — попита Били.

— Господи!

— Искам да допълзиш до спалнята.

— По дяволите!

— Сериозно говоря.

— Добре.

— До долния край на леглото.

Макар че единствената светлина в стаята идваше от една мъждива нощна лампа, докато пълзеше към леглото, Зилис присви очи като заслепен от ярък, жилещ пламък. Били на два пъти трябваше да го насочва в правилната посока.

— Седни на пода и опри гръб в долния край на леглото. Точно така. Опипай с лявата ръка около себе си. От леглото висят белезници. Ето ги.

— Не ме мъчи така. — Очите на Зилис плуваха в сълзи. Носът му течеше. — Защо го правиш? Какво става?

— Мушни лявата си ръка в разтворената гривна.

— Не ми харесва тази работа — възропта Зилис.

— Не е нужно да ти харесва.

— Какво ще правиш с мен?

— Зависи. Сложи гривната сега.

Зилис се помъчи да изпълни командата и Били се наведе да провери дали гривната е заключена. Заключена беше. Зилис все още не виждаше достатъчно добре, за да се опита да го удари или да му вземе пистолета.

Стийв можеше да влачи леглото из стаята, ако пожелаеше. Ако се напънеше, можеше да го преобърне, да махне дюшека и търпеливо да развинти болтовете на рамката и да освободи белезниците. Но не можеше да го направи бързо.

Килимът изглеждаше много мръсен. Били не искаше да седне или коленичи на него. Отиде до къта за хранене и се върна с единствения стол с облегалка в къщата. Сложи го срещу Зилис, достатъчно далеч, за да не може той да го стигне, и седна.

— Били, умирам.

— Не умираш.

— Страх ме е за очите. Още не виждам.

— Искам да ти задам някои въпроси.

— Въпроси? Луд ли си?

— Донякъде — призна Били.

Зилис се изкашля, после кашлицата премина в ужасно задавяне. Не се преструваше. Били изчака да му мине.

Когато бе в състояние да говори, Зилис каза с прегракнал и треперещ глас:

— Страшно ме плашиш, Били.

— Радвам се. Сега ми кажи къде държиш оръжието.

— Оръжието? За какво ми е на мен оръжие?

— Оръжието, с което го застреля.

— С което съм го застрелял? Кого? Не съм застрелял никого. За бога, Били!

— Застрелял си го в челото.

— Не. Няма такова нещо. Не съм бил аз. — Очите му плуваха в сълзи, предизвикани от сълзотворния газ, и не бе възможно да се разбере дали лъже. Докато се опитваше да гледа, постоянно мигаше. — Ако това е някаква тъпа шега…

— Ти си шегаджията, не аз — рече Били. — Ти си този с представлението.

Зилис не реагира на думата.

Били отиде до нощното шкафче и отвори чекмеджето.

— Какво правиш? — попита го Зилис.

— Търся оръжието.

— Няма оръжие.

— Нямаше преди, когато не беше тук, но сега има. Вероятно го държиш подръка.

— Значи, ти си идвал тук?

— Валяш се в такава мръсотия, че като си тръгнах, ми се искаше да се изкъпя с вряла вода.

Били отвори вратичката на нощното шкафче и опипа вътрешността.

— Какво ще правиш, ако не намериш оръжие?

— Може да забия ръката ти с пирон в пода и да ти отрежа пръстите един по един.

— Не говори такива щуротии — изхленчи Зилис. — Нищо не съм ти направил.

Били отвори вратата на гардероба и попита:

— Когато беше в къщата ми, Стийви, къде скри отрязаната ръка?

От гърлото на Зилис се изтръгна стон и той заклати глава: не, не, не, не.

Полицата над рейката за закачалки беше малко над нивото на очите. Докато я претърсваше, Били добави:

— Какво друго скри в дома ми? Какво отряза от червенокосото момиче? Ухо? Гърда?

— Нищо не разбирам — каза разтреперано Зилис.

— Не разбираш ли?

— Ти си Били Уайлс, за бога.

Били се върна при леглото и затърси под дюшека. Добре че беше с ръкавици, иначе щеше да го е гнус да го направи.

— Ти си Били Уайлс — повтори Зилис.

— Какво искаш да кажеш? Че не си очаквал, че мога да се защитя?

— Нищо не съм ти направил, Били. Нищо.

Били мина от другата страна на леглото.

— Както виждаш, знам как да се защитя, даже да не съм мерило за човек, който има хъс за живота.

Като позна собствените си думи, Зилис се заоправдава:

— Нищо лошо нямах предвид. Ти като обида ли го прие? Не съм искал да те обидя.

Били продължи да търси под дюшека. Нищо.

— Аз само глупости приказвам, Били, нали ме знаеш. Майтапя се. Голям задник съм, да ме вземат дяволите. Били, знаеш, че съм задник. Вечно дрънкам и половината време не се чувам какво говоря.

Били се върна при стола и седна отново.

— Виждаш ли ме по-добре, Стийви?

— Не. Трябват ми салфетки.

— Използвай чаршафа на леглото.

Със свободната си ръка Зилис измъкна тънкото одеяло изпод дюшека откъм долния край на леглото. С ъгъла на чаршафа той попи влагата от лицето си и си издуха носа.

— Имаш ли брадва? — попита Били.

— О, боже!

— Имаш ли брадва, Стийви?

— Не.

— Не лъжи, Стийви.

— Били, недей така.

— Имаш ли брадва?

— Недей така.

— Имаш ли брадва, Стийви?

— Да — призна Зилис и изхълца от ужас.

— Или си страхотен актьор, или наистина си жалък тъпак — рече Били, който бе започнал да се тревожи, че може да е вярно второто.

Глава 62

— Когато сечеш манекените в задния двор, представяш ли си, че са истински жени? — попита Били.

— Не, манекени са.

— Защо обичаш да сечеш дини — защото вътрешността им е червена ли? Обичаш ли да гледаш как червеното месо се разхвърчава, а Стийви?

Зилис го изгледа учудено.

— Значи, тя ти е казала? Какво ти каза тя?

— Коя „тя“, Стийви?

— Старата кучка от съседната къща. Силия Рейнолдс.

— Нямаш право да наричаш никого „стара кучка“. Никакво право.

Зилис се опомни и закима усърдно.

— Прав си. Извинявам се. Знам, че е просто самотна. Само че е голяма клюкарка, Били. Навсякъде си пъха носа. Вечно стои на прозореца и гледа през щорите. Човек не може да излезе на двора си и тя да не го види.

— А ти имаш много занимания, които не искаш хората да видят, нали, Стийви?

— Не, не правя нищо особено. Просто искам да ме оставят на мира. Затова няколко пъти й направих малко шоу с брадвата. Престорих се на полудял. Само за да я постресна.

— Да я постреснеш?

— Да я накарам да не се бърка, където не й е работа. Направих го само три пъти и третия път й дадох да разбере, че го правя нарочно, дадох й да разбере, че знам, че гледа.

— Как й даде да разбере?

— Не се гордея с това.

— Сигурен съм, че има много неща, с които не се гордееш, Стийви.

— Показах й среден пръст — призна Зилис. — Третия път насякох един манекен и една диня, без да си представям, че са нещо друго, отидох до оградата и й показах среден пръст.

— Веднъж си насякъл стол.

— Да, и какво от това?

— Столът, на който седя, е единственият ти стол.

— Имах два. Трябваше ми само един. Беше просто стол.

— Обичаш да гледаш насилие над жени — заяви Били.

— Не.

— Да не би случайно да си открил порното под леглото тази вечер? Да не би някое джудже да го е сложило там? Да извикам ли службата за изтребване на джуджета?

— Те не са истински жени.

— Не са манекени.

— Искам да кажа, че не ги мъчат наистина. Те се преструват.

— Но на теб ти харесва да гледаш.

Зилис не каза нищо и наведе глава.

В някои отношения се оказа по-лесно, отколкото Били беше очаквал. Беше го страх, че така ще се разстрои, докато задава неприятни въпроси и слуша уплашените оправдания на друго човешко същество, че няма да може да проведе успешно разпита. Вместо това го бе обзело чувство за надмощие, което го изпълваше със самоувереност. И задоволство. Лекотата, с която това му се удаде, го учудваше. И го плашеше.

— Много гадни филми, Стийви. Много извратени.

— Да — промълви Зилис. — Така е, знам.

— Снимал ли си себе си как мъчиш жени?

— Не, господи, не.

— Защо шепнеш, Стийви?

Той вдигна глава, но не погледна Били в очите.

— Никога не съм измъчвал така жени.

— Никога? Никога не си измъчвал така жени?

— Не. Заклевам се.

— Как си ги измъчвал тогава, Стийви?

— Изобщо не съм ги измъчвал. Не бих направил такова нещо.

— О, ти си невинен като момче от църковен хор.

— Обичам… само да гледам.

— Да гледаш как измъчват жени?

— Обичам да гледам, признавам. Но ме е срам. Ако не, докато гледам, то след това.

— След какво?

— След като… гледам. Не искам… О, боже. Не искам да съм такъв.

— Кой би искал да бъде като теб, Стийви?

— Не знам.

— Дай ми един пример. Пример за човек, който иска да е като теб.

— Може би никой — предаде се Зилис.

— Колко те е срам? — не спря Били.

— Много пъти съм изхвърлял филмите. Дори съм ги унищожавал. Но после… след известно време си купувам нови. Трябва ми помощ, за да спра.

— Търсил ли си някога помощ, Стийви?

Зилис не отговори.

— Търсил ли си някога помощ? — не го остави Били.

— Не.

— Ако наистина искаш да спреш, защо не си потърсил помощ?

— Мислех, че ще се справя сам. Наистина.

Зилис се разплака. Очите му бяха още замъглени от сълзотворния газ, но това бяха истински сълзи.

— Защо си обезобразил манекените в другата стая, Стийви?

— Няма да го разбереш.

— Да, аз съм дръвникът Били Уайлс, нямам хъс за живот, но все пак пробвай да ми обясниш.

— Няма нищо за обясняване, това не значи нищо.

— Не значи нищо, а влагаш толкова време и енергия в него.

— Няма да говоря за това. Не и за това. — Това беше по-скоро молба, отколкото отказ. — Няма да ти кажа.

— Кара те да се червиш, а, Стийви? Засяга нежните ти чувства?

Сега вече Зилис се разплака неудържимо. Не се тресеше, просто плачеше с парливите сълзи на унижението и срама.

— Да говориш за това не е същото като да го правиш — каза той.

— Това, което правиш на манекените ли? — поиска да разбере Били.

— Можеш… можеш да ми пръснеш черепа, но няма да говоря за това. Не мога.

— Осакатяването на манекените възбужда ли те, Стийви? Ставаш ли огромен от възбуда?

Зилис поклати глава, после я наведе.

— Това, да го правиш, толкова ли е различно от това, да говориш за него? — попита Били.

— Били, моля те, Били. Не искам да го чуя да излиза от устата ми.

— Защото когато го правиш, това е само някакво твое действие. Но когато говориш за него, тогава говориш за себе си.

По израза на лицето на Зилис Били разбра, че е улучил.

Нямаше да спечели много, като продължеше да му натяква за манекените. Ако продължаваше да му навира перверзиите в носа, можеше да се стигне до обратния ефект.

Били още не бе постигнал целта си, не бе доказал това, което му трябваше. Чувстваше се едновременно уморен и напрегнат като пружина, жаден за сън, но нервен заради кофеина. От време на време прободената му ръка го болеше — действието на викодина намаляваше.

Чувстваше се изтощен, поддържаха го само химичните вещества и нямаше сили да вложи хитрост в разпита. Ако Зилис наистина беше психопатът, той беше гений в преструвките. Но социопатите са си такива — лакоми паяци с невероятен талант да се представят убедително като сложни човешки същества и да прикриват хищническата си същност — хладнокръвните си сметки и ненаситния си апетит.

— Когато се занимаваш с манекените, когато гледаш тези гадни филми, мислиш ли понякога за Джудит Кеселман?

Зилис бе хванат в изненада няколко пъти дотук, но този въпрос го шокира. Кървясалите му от сълзотворния газ очи се разшириха. Лицето му побеля и се отпусна, сякаш го бяха ударили.

Глава 63

Зилис бе завързан за леглото, а Били — свободен, но започваше да се чувства като в капан заради уклончивостта на пленника си.

— Стийви, попитах те нещо.

— Какво искаш? — рече Зилис озадачено и дори с намек за справедлива обида.

— Какво искам ли?

— Защо си тук, Били? Не мога да разбера за какво си дошъл.

— Мислиш ли за Джудит Кеселман? — повтори Били.

— Откъде знаеш за нея?

— Откъде, според теб?

— Отговаряш на въпроса с въпрос, а аз трябва да имам отговор на всичко.

— Бедничкият. Та какво ще кажеш за Джуди Кеселман?

— Нещо стана с нея.

— Какво стана с нея, Стийви?

— Тогава, преди пет години, бях студент.

— Знаеш ли какво стана с нея, Стийви?

— Никой не знае.

— Някой знае — възрази Били.

— Тя изчезна.

— Като с магическа пръчка ли?

— Просто изчезна.

— Беше прекрасно момиче, нали?

— Всички я харесваха — потвърди Зилис.

— Такова прекрасно момиче, толкова невинно. Невинните носят най-голямо удоволствие, нали, Стийви?

— Удоволствие ли? — намръщи се Зилис.

— Невинните са най-сочната плячка, най-вкусната. Знам какво е станало с нея. — Били искаше Зилис да мисли, че знае, че той я е отвлякъл и убил.

Цялото тяло на Стийв се разтресе така силно, че белезниците затракаха по металната рамка на леглото и дълго време не спряха.

Доволен от реакцията, Били рече:

— Знам, Стийви.

— Какво? Какво знаеш?

— Всичко.

— Знаеш какво се е случило с нея?

— Да. Всичко.

Досега Зилис бе седял облегнат с гръб на леглото, с разкрачени на пода крака. Внезапно той сгъна колене, притисна ги към гърдите си и изстена.

— О, боже!

— Всичко — абсолютно всичко — продължаваше да го притиска Били.

Устата на Зилис провисна и гласът му затрепери.

— Не ме мъчи.

— Какво мислиш, че мога да ти направя, Стийви?

— Не знам. Не искам да мисля.

— Ти си така изобретателен, така надарен, когато става дума за измъчване на жени, а сега изведнъж не искаш да мислиш?

Зилис не преставаше да трепери.

— Какво искаш от мен? Какво да направя?

— Искам да говорим за това, което се е случило с Джудит Кеселман.

Зилис захлипа като малко момче и Били стана от стола. Чувстваше, че е на път да постигне пробив.

— Стийви?

— Махай се.

— Знаеш, че няма да се махна. Хайде да поговорим за Джуди Кеселман.

— Не искам.

— Мисля, че искаш. — Били не се приближи към Зилис, а клекна пред него, очите им бяха почти на едно ниво. — Мисля, че страшно много искаш да говорим за това.

Зилис заклати яростно глава.

— Не искам, не искам. Ако заговорим за това, ти със сигурност ще ме убиеш.

— Защо мислиш така, Стийви?

— Знаеш защо.

— Защо казваш, че ще те убия?

— Защото тогава ще знам прекалено много.

Били се вторачи в пленника си, опитвайки се да отгатне мислите му.

— Ти си го направил — изпъшка Зилис.

— Какво?

— Ти си я убил, не знам защо, не разбирам защо, но сега ще убиеш и мен.

Били пое дълбоко дъх и лицето му се сви в гримаса:

— Какво става?

Вместо отговор Зилис се разхълца.

— Какво става, Стийви?

Зилис изпъна крака.

— Стийви?

Дъното на пижамата му беше потъмняло. Беше се подмокрил.

Глава 64

Някои чудовища са по-скоро жалки отрепки, отколкото страшни убийци. Техните бърлоги не са бърлоги в истинския смисъл на думата, защото те не дебнат плячка от засада. Те се спотайват в мърляви дупки с оскъдна мебелировка, с предмети, разкриващи извратеното им чувство за красота. Те искат единствено да се наслаждават на изродените си фантазии и да водят чудовищния си живот на спокойствие, което обаче не им се удава, защото се самоизмъчват дори когато останалият свят не ги закача.

Били се опита да не мисли, че и Стийв Зилис принадлежи към тази жалка порода. Ако допуснеше, че Зилис не е убиец-социопат, трябваше да преглътне, че е загубил много ценно време да гони вълк, който смяташе за свиреп, но се е оказал послушно куче.

И още по-лошо, ако Зилис не беше психопатът, Били нямаше представа какво да прави по-нататък. Всички улики го бяха водили в една посока. Косвените улики.

Но най-лошото от всичко бе, че ако пред него не седеше убиецът, то той напразно бе паднал толкова ниско, бе стигнал до такава бруталност. Затова продължи да разпитва и тормози пленника си, но с всяка изминала минута схватката помежду им ставаше все по-неравна и заприличваше на тормоз. Матадорът не се чувства като славен герой, когато бикът, прободен от множество стрели и промушен с копие, пада духом и дори не поглежда към червения плащ.

Не след дълго, прикривайки растящото си отчаяние, Били седна отново на стола и зададе последния си въпрос с надеждата, че Зилис може да се хване в капан, когато най-малко очакваше.

— Къде беше тази вечер, Стийви?

— Нали знаеш. Не знаеш ли? Бях в бара, замествах те.

— Само до девет часа. Джеки каза, че си работил между три и девет, бил си зает преди и след това.

— Вярно, бях зает.

— Къде беше между девет часа и полунощ?

— Какво значение има?

— Голямо — увери го Били. — Къде беше?

— Ти ще ме измъчваш… и без това ще ме убиеш.

— Няма да те убия и не съм убивал Джудит Кеселман. Сигурен съм, че ти си я убил.

— Аз ли? — Удивлението му звучеше също толкова искрено, колкото и всичките му реакции досега.

— Много те бива по тази част — рече Били.

— По коя част? Да убивам хора? Ти си луд. Никога никого не съм убивал.

— Стийв, ако успееш да ме убедиш, че имаш солидно алиби за времето от девет до полунощ, слагаме край на тази работа. Аз си отивам и ти си свободен.

— Просто така? — погледна го Зилис недоверчиво.

— Да.

— След всичко това ще си тръгнеш просто така?

— Възможно е. Зависи от алибито.

Зилис се поколеба.

Били започна да се съмнява, че в момента съчинява някаква история.

— Какво ще стане — подхвана Зилис, — ако ти кажа къде съм бил, но се окаже, че си дошъл именно затова, защото знаеш къде съм бил, но искаш да го чуеш от мен, за да ме пребиеш?

— Не те разбирам.

— Ами, значи, бях с една жена. Тя не ми е споменавала за теб, но ако си влюбен в нея, какво ще ми направиш?

Били не можеше да повярва на ушите си.

— Бил си с жена?

— Не съм бил с нея, в смисъл да съм спал с нея. Просто имахме среща. Късна вечеря, за която закъснях, защото те замествах. Беше втората ни среща.

— С кого?

Подготвяйки се за изблик на ревност от страна на Били, Зилис отвърна:

— С Аманда Полард.

— Манди Полард? Познавам я, тя е добро момиче.

— Само това ли ще кажеш? — попита предпазливо Зилис.

Семейство Полард притежаваха хубави лозя, имаха договор с един от най-добрите винари в долината. Манди беше на около двайсет години, хубава и дружелюбна. Работеше в семейната фирма. Бе толкова свястна, сякаш принадлежеше към някой друг свят, някоя друга епоха.

Били огледа мръсотията наоколо, от порнографските касети на пода до купчината мръсни дрехи в ъгъла.

— Тя никога не е идвала тук — каза Зилис. — Имахме само две срещи. Търся си по-хубаво жилище. Някой хубав апартамент. Искам да изхвърля този боклук. Да започна нов живот.

— Тя е свястно момиче.

— Така е — съгласи се охотно Зилис. — Мисля, че с нейна подкрепа ще мога да се оправя, да започна нов живот, да тръгна по правия път.

— Тя трябва да види това място.

— Не, не, Били, не, за бога. Това не е човекът, който искам да бъда. Искам да стана по-добър заради нея.

— Къде вечеряхте?

Зилис назова ресторанта и добави:

— Пристигнахме към девет и двайсет. Тръгнахме си към единайсет и петнайсет, защото бяхме останали само ние.

— И после?

— Разходихме се с колата. Много хубава разходка си направихме. Не сме спирали. Тя не е такава. Просто си говорихме и слушахме музика.

— Докога?

— Заведох я вкъщи малко след един часа.

— И се прибра тук?

— Да.

— И си пусна порнофилм, в който мъж бие с камшик жена.

— Добре де. Знам какъв съм, но знам и какъв мога да бъда.

Били отиде до нощното шкафче и взе телефона. Той имаше дълъг кабел и Били занесе апарата на Зилис.

— Обади й се.

— Да й се обадя? Сега? В три сутринта?!

— Обади й се. Кажи й колко приятно си прекарал, колко скъпа ти е тя. Манди няма да се разсърди, че си я събудил, за да й кажеш това.

— Не сме толкова близки, ще й си види странно — разтревожи се Зилис.

— Обади й се и ми дай да чуя какво ще каже или ще пъхна този пистолет в ухото ти и ще ти пръсна черепа. Какво избираш?

Ръцете на Зилис трепереха толкова силно, че на два пъти набра грешен номер. На третия път успя.

Клекнал до пленника си, притиснал дулото на пистолета в тялото му, в случай че му хрумне лоша идея, Били чу как Манди Полард отговори и се учуди, че новият й ухажор я търси по това време.

— Не се притеснявай — успокои го Манди. — Не си ме събудил. Лежах и гледах в тавана.

Гласът на Зилис трепереше, но Манди можеше да го отдаде на притеснението, че се обажда в такъв късен час и че изразява чувствата си по-директно, отколкото преди.

Били послуша няколко минути разговора им за вечерята, за разходката с колата и после даде знак на Зилис да приключва.

Манди Полард беше прекарала вечерта с този тип, а тя не беше някоя полуоткачена любителка на силни усещания, която съзнателно търси компанията на лоши мъже.

Стийв Зилис беше вечерял с Манди, значи, не беше психопатът, който беше нагласил трупа на Ралф Котъл на канапето на Лани и бе приковал Били с пирон към пода.

Глава 65

Били пъхна пистолета в кобура на колана си и рече:

— Ще те оставя завързан с белезниците за леглото.

Стийв Зилис изпита явно облекчение, щом Били прибра оръжието, но продължи да бъде нащрек.

Били изтръгна телефонния кабел от стената и от апарата, нави го и го пъхна в торбата.

— Не искам да се обаждаш на никого, докато не се успокоиш и не обмислиш това, което ще ти кажа.

— Наистина ли няма да ме убиеш?

— Няма. Ще оставя ключа от белезниците на плота в кухнята.

— Аха, в кухнята. И как ще ми помогне това?

— След като си тръгна, можеш да свалиш дюшека и пружините от рамката. Тя е сглобена с болтове и гайки, нали?

— Да, но…

— Можеш да ги развиеш с пръсти.

— Ами ако са ръждясали…

— Тук си само от шест месеца. Не са ръждясали за шест месеца. Ако са много затегнати, развърти частите на рамката, за да разхлабиш съединенията. Сигурен съм, че ще се сетиш какво да направиш.

— Ще се сетя, разбира се, само че не мога да се сетя защо, по дяволите, ме нападна. Не може да смяташ, че аз съм убил Джудит Кеселман, както каза. Знам, че не го вярваш. Защо тогава?

Били прибра флакона със сълзотворен газ и отвърна:

— Няма да ти обяснявам и е по-добре за теб да не знаеш. Повярвай ми, по-добре е.

— Погледни ме — захленчи Зилис. — Очите ми още смъдят. Седя в локва, за бога. Това е унизително. Ти ме удари с пистолета, разцепи ми кожата на главата. Нарани ме, Били.

— Можеше да е по-лошо — увери го Били. — Можеше да е къде-къде по-лошо.

Зилис възприе тези думи като заплаха и го заумолява:

— Добре, добре. Разбрах. Така да е.

— В зависимост от това колко затегнати са болтовете, ще ти трябва поне час, а може би два, да се освободиш. Ключът за белезниците ще бъде в кухнята. След това започни да си стягаш багажа.

— Какво? — премигна Зилис.

— Обади се на Джеки и му кажи, че напускаш.

— Не искам да напускам.

— Помисли малко, Стийв. Не можем да се виждаме всеки ден след това, което научихме един за друг. Ще се преместиш да живееш другаде.

— Къде?

— Все ми е едно къде. Стига да не е в Напа.

— Тук ми харесва. Освен това нямам пари за местене сега.

— Иди в бара в петък вечерта да си получиш последната заплата. Аз ще оставя на Джеки един плик за теб. В него ще намериш десет хиляди долара в брой. Така ще можеш да се установиш някъде другаде.

— Не съм направил нищо и въпреки това целият ми живот се обръща с главата надолу. Не е честно.

— Прав си, не е честно, но няма друг начин. Мебелите ти не струват пукната пара. Можеш да ги захвърлиш на боклука. Събери си личните вещи и напусни града до петък вечерта.

— Мога да се обадя в полицията и да заведа дело срещу теб.

— Сериозно? Нямаш нищо против полицията да дойде на местопрестъплението? Да се разтършува и да види садистичните порнографски филми и манекените в другата стая?

Макар и още уплашен, Зилис намери достатъчна доза самосъжаление, за да се нацупи.

— Кой те назначи за господ?

Били поклати глава.

— Виж се колко си жалък, Стийв. Вземи десетте хиляди, благодари се, че остана жив, и изчезни. И още нещо — никога повече не се обаждай на Манди Полард.

— Чакай малко. Не можеш…

— Не й се обаждай. Не се срещай с нея. Никога повече.

— Били, тя може да ми помогне да започна нов живот.

— Тя е добро момиче. Свястно момиче.

— Тъкмо това имам предвид. Знам, че мога да се оправя, ако тя…

— Една добра жена може да вкара в пътя един мъж — прекъсна го Били. — Но не мъж, който е затънал толкова дълбоко в калта като теб. Ако й се обадиш или се видиш с нея дори веднъж, аз ще разбера. И ще те намеря. Ясно ли е?

Зилис не каза нищо.

— А ако я пипнеш — добави Били, — господ да ми е на помощ, ще те убия, Стийв.

— Това не е справедливо!

— Вярваш ли ми? По-добре да ми повярваш, Стийв.

Били сложи ръка на кобура с пистолета.

— Добре де, вярвам ти — омекна Зилис.

— Чудесно. Сега си тръгвам.

— Това място и без това е кофти — продължи Зилис. — Винарски район е същото като ферма. Аз не съм фермер.

— Не, не си — потвърди Били от прага.

— Много е заспало тук.

— Хората нямат хъс за живот — съгласи се Били.

— Еби си майката.

— Приятно пътуване, брато.

Глава 66

На няма и километър от къщата на Зилис, Били така се разтресе от нерви, че трябваше да отбие до тротоара, за да се овладее. Под натиска на събитията се бе превърнал в онова, което презираше най-много. Временно се беше превърнал в Джон Палмър. Това, че щеше да даде десет хиляди на Зилис, не намаляваше приликата с Палмър.

Поовладя се, но не потегли отново, защото не знаеше накъде да върви. Чувстваше се като на ръба на пропаст. Човек не тръгва напред, когато е на ръба на пропаст.

Искаше му се да се прибере вкъщи, но там нямаше нищо, което да му помогне да разреши загадката. Искаше му се да се прибере просто за да си бъде вкъщи. Познатият отшелнически зов. Прибереше ли се, можеше да седне на тезгяха в работилницата, с дървените блокчета и да остави света да върви по дяволите. Само че този път и той щеше да отиде по дяволите заедно с него. Не беше възможно да вземе Барбара вкъщи при себе си, а ако я оставеше сама в опасност, щеше да унищожи единствената причина да живее.

Събитията го бяха тласнали към действия, право във водовъртежа на живота и въпреки това той се чувстваше изолиран и повече от отчаян. Цяла вечност не беше сял както трябва и сега нямаше какво да жъне. Всичките му приятели бяха само познати. Животът предполагаше живот в общество, а той нямаше общество.

Всъщност положението му бе дори още по-лошо. Приятелите, които бяха само познати, сега бяха не познати, а по-скоро заподозрени. Животът, който си беше издялал, беше самота, изтънчена параноя.

Били потегли без някаква определена цел. Подобно на птица, той се остави да го носят теченията на нощта, с единственото намерение да се задържи нависоко и да не пропадне в бездната на абсолютно отчаяние, преди да се появи някакъв лъч надежда.

След краткото посещение в дома на Айви Елджин беше научил за нея повече, отколкото си беше дал труда да научи през годините работа заедно. И макар че му беше симпатична, сега тя му се струваше по-загадъчна, отколкото когато знаеше малко за нея.

Той не мислеше, че Айви има някаква връзка с психопата и с убийствата. Въпреки това, след случилото се с родителите му беше разбрал, че не може да бъде сигурен в никого.

Хари Аваркян беше добър човек и отличен адвокат, но той беше и един от тримата попечители на фонда, управляващи седем милиона долара — съблазън, която не можеше да се пренебрегне. Преди да срещне Барбара, Били беше ходил на гости на Хари само веднъж. Барбара го беше научила да общува. Бяха вечеряли у Хари шест пъти за една година. След комата обаче Били бе посещавал Хари само в кантората му. Хари Аваркян му беше познат. Но не го познаваше истински.

След това Били се замисли за доктор Фериър. Което беше лудост. Известните лекари не се занимаваха с убийства. Само че доктор Фериър искаше да накара Били да даде съгласието си за убийството на Барбара Мендел. Да извадят сондата за хранене от корема й. Да я оставят да умре. Да умре от глад, докато е в кома.

Ако човек е готов да вземе решение за смъртта на някой, който не личи да изпитва болка, но и не се радва на смислен живот, за да спести средствата за поддържането му жив, колко ли лесно би било да направи следващата крачка. Само една крачка делеше дръпването на щепсела на системите от дръпването на спусъка.

Абсурд. И все пак това, което знаеше за Фериър, не можеше въобще да се сравнява с това, което знаеше за баща си. А баща му беше преобърнал цялата му представа за реалността, когато бе вдигнал стоманения ключ с нещо като злобна наслада.

Джон Палмър. Неговата жажда за власт беше очевидна за всички, но вътрешният му свят оставаше загадъчен като чужда планета.

Колкото повече Били разсъждаваше върху познатите си, колкото по-често се промъкваше мисълта, че убиецът може да е някой напълно непознат, толкова по-неспокоен ставаше той.

Каза си да взема присърце и да не взема присърце и да стои неподвижно.

За да притежаваш това, което не притежаваш, трябва да минеш по пътя на лишението.

И което не знаеш е единственото, което знаеш.6

Били шофираше, но вътрешно се бе предал на неподвижността. Не след дълго пътят го отведе до станцията, където почиваха шофьорите на камиони. Паркира на същото място като преди, пред закусвалнята.

Лявата ръка го болеше. Когато я сгъна и разгъна, усети, че е започнала да се подува. Действието на викодина бе отминало. Не беше сигурен дали да вземе друга таблетка, но беше сигурен, че трябва да вземе ибупрофен.

Беше гладен, но при мисълта за сладко му се отщяваше. Трябваше му нов кофеинов стимулант, по-силен от таблетките.

Били сложи пистолета и револвера под предната седалка и макар че заради счупения прозорец някой можеше да ги вземе, отиде в заведението. В 3:40 сутринта имаше достатъчно свободни сепарета. Четирима шофьори седяха на бара, пиеха кафе и ядяха сладкиши. Обслужваше ги яка сервитьорка с врат на щангист и лице на ангел. В буйната й коса, боядисана черна като вакса, бяха завързани жълти панделки. Били седна на бара.

Глава 67

На униформата си сервитьорката носеше значка с името й: Джазмин. Тя се обърна към Били със „скъпи“ и му сервира черното кафе и лимоновия пай, които той си бе поръчал.

Джазмин и шофьорите водеха оживен разговор, когато Били се настани сред тях. От обръщенията им Били разбра, че единият се казва Кърли, а вторият — Арвин. Никой не се обърна по име към третия, обръщаха се към него с „ти“, а четвъртият имаше златна корона на един от предните зъби.

Отначало говореха за изчезналия континент Атлантида. Арвин разви теорията, че тази митична цивилизация е била разрушена, защото се е занимавала с генно инженерство и е произвела чудовища, които са я унищожили.

Така скоро стигнаха до темата за клонирането и научните изследвания, свързани с ДНК. Кърли спомена, че в Принстън, Харвард или Йейл, в някое от тия адски свърталища, учените се опитват да създадат прасе с човешки мозък.

— Не е кой знае каква новост — засмя се Джазмин. — Колко човешки прасета съм видяла през годините.

— За какво им е да правят човешки прасета? — зачуди се Арвин.

— Просто защото там, където са — отвърна „Ти“.

— Къде?

— Като планините, които са си там, където са — поясни „Ти“. — И затова някои хора трябва да се качат на тях. А пък други трябва да направят човешки прасета просто защото вероятно могат.

— Каква работа ще вършат? — попита Златният зъб.

— Не мисля, че ще ги карат да работят — рече Кърли.

— Все нещо ще искат да правят — настоя Златният зъб.

— Едно е сигурно — заяви Джазмин, — активистите ще побеснеят.

— Кои активисти? — попита Арвин.

— Всякакви — отвърна Джазмин. — Завъдят ли се прасета с човешки мозъци, край на яденето на шунка и бекон.

— Не виждам защо — обади се Кърли. — Шунката и беконът пак ще си идват от прасетата, които не са очовечени.

— Ще бъде политически некоректно — предсказа Джазмин. — Как ще оправдаеш яденето на шунка и бекон, когато децата ти ходят на училище с умни прасета и ги канят на гости?

— Това никога няма да стане — отсече „Ти“.

— Няма — подкрепи го Арвин.

— Ще стане това — продължи Джазмин, — че тези идиоти, дето си играят с човешките гени, ще направят някоя глупост и ще ни изтрепят.

Нито един от четиримата шофьори не възрази. Не възрази и Били.

Златният зъб обаче смяташе, че учените са измислили някакво предназначение на човешките прасета.

— Няма да хвърлят милиони долари само за удоволствие, не са такива хора.

— Точно такива са — възрази Джазмин. — За тях парите не значат нищо, нали не са техни.

— На данъкоплатците като теб и мен са — рече Кърли.

Били се включи с една-две реплики, но предпочиташе да слуша. Беше свикнал с ритъма на тези разговори и по някакъв особен начин те го сгряваха.

Кафето беше гъсто. Паят имаше чуден лимонов вкус и бе покрит с белтъчен крем. Не можеше да се начуди на спокойствието, което го бе обзело. Седеше си и си слушаше.

— Ако ще говорим за прахосване на пари — поде Златният зъб, — погледнете оная грозотия, дето я строят край пътя.

— Коя — оная срещу бара ли, дето ще я изгорят веднага щом я привършат? — попита Арвин.

— Това е произведение на изкуството — напомни им иронично Джазмин.

— Що за изкуство е това? — възпротиви се „Ти“. — Изкуството не трябва ли да бъде вечно?

— Артистът ще направи милиони от продажбата на рисунките на онова нещо — успокои го Кърли. — Може да ги сложи на безброй стоки.

— Може ли някой сам да се нарече артист? — попита Златният зъб. — Не трябва ли да издържи някакъв изпит?

— Той се представя за специален тип артист — каза Кърли.

— Специален като задника ми — присмя се Арвин.

— Скъпи — обърна се Джазмин към него, — не искам да те обидя, но твоят дебел задник хич не ми се вижда специален.

— Той се представя за творец на представлението, на пърформанса.

— Какво значи това?

— Ами аз го разбирам като изкуство, което не трае — каза Кърли. — Създават го, за да се постигне нещо, и като го постигне, край.

— С какво ще пълнят музеите след сто години? — замисли се „Ти“. — С празно място?

— Няма да има музеи — успокои го Джазмин. — Музеите са за хора, а хора няма да има. Само очовечени прасета.

Били беше като вкаменен. Държеше чашата с кафето до устните си, устата му бе отворена, но не можеше да пие.

— Скъпи, не ти ли харесва кафето? — разтревожи се Джазмин.

— Напротив, много е хубаво. Искам още едно. Сервирате ли го в големи чаши?

— Предлагаме тройно кафе в голяма пластмасова чаша. Наричаме го „Яката глътка“.

— Дай ми една — поръча Били.

Глава 68

В заведението имаше ниша, в която бяха наредени шест компютъра, свързани с интернет. Пред един от компютрите седеше шофьор, който работеше с клавиатурата и мишката и гледаше съсредоточено в екрана. Може би проверяваше графика за доставки на компанията си или играеше компютърни игри, или разглеждаше порнографска страница.

Мониторът беше завинтен към масата, на която имаше място за храна. Били не знаеше адреса на страницата на Валис, затова започна да преглежда страници, посветени на изкуството на живото действие, на пърформанса. От линк на линк стигна до www.valisvalisvalis.com. Страницата беше с богато и привлекателно съдържание. Били изгледа един шарен клип за австралийския мост, към който Валис беше привързал двайсет хиляди червени балона, и видя как те се спукаха едновременно.

Прочете някои изказвания на артисти относно различни проекти. Те бяха пресилени и несвързани, натъпкани с немелодичния жаргон на модерното изкуство. В многословно интервю Валис заявяваше, че всеки велик творец е „ловец на човеци“, защото иска да „докосне, дори да плени душите“ на тези, които видят творбите му. Валис помагаше на любителите да проумеят смисъла на всяко от неговите произведения с помощта на три реда духовни напътствия. Всеки ред се състоеше от три думи. Били се съсредоточи над няколко от тях. Извади от портфейла си листа с напечатаните шест реда от трите документа на червената дискета, която бе намерил в ръката на Ралф Котъл. Разгъна го и го приглади.

Първият ред: Защото и аз съм ловец на човеци.

Петият ред: Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.

Шестият ред: Твоето самоубийство — скоро след това.

Вторият, третият и четвъртият редове бяха смразяващо подобни на „духовните напътствия“, чрез които Валис помагаше на почитателите си да вникнат по-добре в творбите му.

Първата точка неизменно се отнасяше до стила на живото представление, на пърформанса. В този случай стилът беше Жестокост, насилие, смърт.

Втората точка се спираше на техниките, които творецът възнамерява да използва за създаване на произведението. Техниката, приложена върху Били беше Движение, ускорение, удар.

Третата точка описваше материалите, с които Валис смята да работи. В настоящето изпълнение материалите бяха Плът, кръв, кости.

Понякога серийните убийци с най-голям успех бяха скитници, които извървяват големи разстояния, преди да убият следващата си жертва.

За психопата убийството не беше игра. Той гледаше на него като на представление само отчасти. Основното беше изкуството.

От интернет страниците, посветени на изкуството на пърформанса, Били научи, че този творец на смъртта винаги избягва камерите и фотографите. Според Валис изкуството трябваше да е по-важно от създателя си. Тази философия му даваше възможност да се радва на слава и богатство, като в същото време запазваше известна анонимност.

На www.valisvalisvalis.com имаше официален портрет. Той не беше снимка, а реалистична скица, автопортрет. Може би портретът нарочно се различаваше донякъде от истинския образ на Валис, но Били го позна веднага. Това беше клиентът, който пи „Хайнекен“ в понеделник следобед и се забавлява с подробния разказ на Нед Пиърсол за това как Хенри Фридъл е умрял заради градинско джудже.

Интересен човек си ти, Били Барман.

Още в онзи момент психопатът е знаел фамилията на Били, макар да се преструваше, че не е така. Трябва да е знаел почти всичко за него. По причини, които само Валис би могъл да разбере, той се бе спрял на Били Уайлс, бе проучил живота му и го бе избрал за това представление.

Под портрета имаше линкове. Един от тях се казваше ЗДРАВЕЙ, БИЛИ. Макар че вече малко неща можеха да го учудят, той гледа линка в продължение на минута. Накрая премести мишката и натисна бутона. Портретът изчезна. На екрана се появи инструкция: ЛИЧНО НИВО — ВКАРАЙ КОДА.

Били отпи от кафето. Напечата УАЙЛС и натисна клавиша ENTER. Веднага получи отговор: ТИ СИ ДОСТОЕН. Тези три думи постояха пред очите му десет секунди и образът на екрана изчезна. Това беше всичко.

Отново се появи автопортретът на Валис. Под него вече нямаше линк ЗДРАВЕЙ, БИЛИ.

Глава 69

Огромният художествен макет не беше осветен. Колелата, маховиците, скоростните лостове, коляновите валове, щангите, тръбите и странните бобини се стопяваха в мрака. Изтормозена и обсадена, гигантската човешка фигура се бореше мълчаливо под черния си саван. Жълто-моравата палатка тънеше в сянка, но прозорците на голямата каравана приканваха с кехлибарената си светлина.

Били първо спря на банкета на магистралата, за да я огледа от разстояние.

Шестнайсетте творци и майстори, които строяха макета под ръководството на Валис, не живееха при него. За тях бяха наети стаи за шест месеца в хотела на Винярд Хилс. За разлика от тях, Валис беше отседнал тук от началото и щеше да остане до края. Подвижният дом беше включен към мрежите за електро и водоснабдяване.

Резервоарите с отходните води се изпомпваха два пъти в седмицата от частна компания. Собственикът й, Глен Гортнър, се гордееше с именития си клиент, макар да смяташе, че е по-добре с отпадните води да изхвърли и макета.

Когато пое по полегатия склон към поляната, Били още не беше решил дали да спре до караваната, или да мине покрай нея. Зави и се отправи към далечния край на подвижния дом.

Вратата към кабината беше отворена. Стълбите бяха облени в светлина, която образуваше на земята постелка за добре дошли.

Били спря. Остави мотора да работи, единият му крак бе на спирачката, а другият бе готов да натисне газта.

Повечето от прозорците нямаха пердета. Зад тях не се виждаше никой. Завеси имаха само прозорците в задната част, вероятно спалнята. Лампите там също светеха и светлината им се процеждаше през златистата материя. Ще, не ще, Били стигна до заключението, че го очакват. Не желаеше да приеме тази покана. Искаше да си тръгне, ала нямаше къде да отиде.

По-малко от двайсет и четири часа оставаха до полунощ, когато щеше да бъде извършено обещаното „последно убийство“. Барбара беше в опасност.

Заради уликите, вероятно подхвърлени от Валис, можеха да заподозрат Били в изчезването на няколко души, за които полицията скоро щеше да научи: Лани, Ралф Котъл и червенокосото момиче. Някъде из къщата или гаража му или заровена в двора се намираше и ръката на Жизел Уинслоу. Със сигурност имаше и други сувенири.

Той дръпна ръчната спирачка на колата, угаси фаровете, но не и мотора.

Близо до тъмната палатка стоеше джип „Линкълн Навигейтър“. Явно това беше колата, която Валис използваше за пътуване из района.

Ти си достоен.

Били си сложи нов чифт латексови ръкавици. Лявата му ръка беше леко схваната, но не го болеше. Съжаляваше за викодина, който беше изпил в дома на Лани. За разлика от повечето болкоуспокоителни, викодинът не замъгляваше разума, но Били се притесняваше, че ако възприятията и рефлексите му са отслабени дори с половин процент, това може да му струва живота. Надяваше се таблетките кофеин и кафето да компенсират ефекта му. Също и лимоновият пай.

Той угаси мотора. В първия момент след това нощта му се стори така тиха, сякаш бе дом за глухонеми.

Вземайки предвид непредсказуемостта на противника си, Били се приготви за действие — смъртоносно или не, в зависимост от ситуацията. Що се отнася до избора на смъртоносно оръжие, Били предпочете револвера, защото го познаваше по-добре. Вече беше убивал с него. Той излезе от колата.

Тишината нарушаваха само песента на щурците и квакането на жабите. Знамената по палатката шептяха дори при най-слабия полъх на вятъра. Били се отправи към отворената врата на караваната. Застана под светлината, но не посмя да се качи по стълбите.

Омекотен от висококачествените говорители на озвучителната система на караваната, която очевидно служеше и като вътрешен телефон, отвътре долетя глас:

— Барбара може да бъде оставена да живее.

Били се качи по стълбите. В кабината имаше две стилни въртящи се кресла за шофьора и помощника му. Бяха тапицирани с нещо, което приличаше на щраусова кожа. Вратата с дистанционно управление се затвори след Били. Той предположи, че сигурно се е и заключила.

В този дом на колела всичко бе направено по поръчка. Кабината бе напълно отделена от частта за живеене. Друга отворена врата го очакваше.

Били влезе в ослепително изискана кухня. Всичко беше издържано в кремави и медени тонове. Подът бе мраморен, шкафчетата — кленови, с типичната за корабни шкафове овална форма. Изключение правеха черните гранитни плотове и уредите от неръждаема стомана.

От говорителите, скрити над тавана, благият и авторитетен глас на Валис предложи:

— Мога да приготвя ранна закуска, ако искаш.

С мраморен под беше и малката трапезария, в която можеха да седнат удобно шест човека, дори осем. Повърхността на кленовата маса бе от тъмно тропическо дърво, ръждивочервен халцедон и бял като кост кошличар, които образуваха плетеница — ефектна и скъпа майсторска изработка.

През сводестия отвор в друга преграда Били влезе в просторен хол. Никоя от тапицериите не струваше по-малко от петстотин долара на квадратен метър, а килимът беше двойно по-скъп. Специално изработените мебели бяха модерни, но множеството японски бронзови предмети бяха безценни образци на изкуството от епохата Мейджи.

Според някои от постоянните посетители на бара, които бяха чели в интернет за тази каравана, цената й бе над милион и половина долара. Тази сума не включваше бронзовите предмети. Понякога каравани като тази биваха наричани „земни яхти“. Названието не беше хипербола.

Затворената врата в далечния край на хола без съмнение водеше към спалня и баня. Тя трябва да бе заключена. Валис сигурно бе в това укрепление. Слушаше, наблюдаваше и бе добре въоръжен.

Били долови лек шум зад гърба си и се извърна.

От страната на хола преградата към трапезарията бе покрита с красиви рогозки от тънки бамбукови пръчки. Тези панели сега се навиваха бавно и изчезваха, откривайки тайни витрини.

С внезапно стряскащо пневматично изщракване се спуснаха щори от неръждаема стомана и закриха всички прозорци. Били не си правеше илюзии, че щорите са само декоративни. Да минеш през тях и да излезеш през прозореца щеше да бъде трудно, ако не невъзможно. Сигурно бяха проектирани да служат за защита на караваната.

Докато вдигащите се панели продължаваха да откриват нови витрини, от говорителите отново се чу гласът на Валис:

— Можеш да разгледаш колекцията ми, малцина са имали тази възможност. Освен това ти ще си първият, който ще има възможност да си тръгне, след като я види. Приятно гледане.

Глава 70

Отвътре шкафовете зад вдигащите се панели бяха подплатени с черна коприна. Колекцията бе разпределена в прозрачни буркани с два размера. Дъното на всеки буркан влизаше в ниша на полицата. Капаците бяха захванати за дъното на горната полица с черна емайлирана скоба. Тези контейнери нямаше да мръднат, докато домът на колела беше в движение, нямаше да издрънчат дори веднъж.

Всеки буркан беше осветен отдолу с оптични влакна и съдържанието му блестеше на фона на черната коприна. Осветлението в хола бе приглушено, за да изпъкнат по-добре изложените предмети. Били все едно гледаше аквариум.

Всеки един от тези малки стъклени светове съдържаше не риба, а спомен от убийство. В консервиращия разтвор плуваха лица и ръце. Всяко лице имаше призрачен вид, всяко наподобяваше бледа, вечно плуваща богомолка. Чертите почти не се различаваха помежду си. Ръцете обаче се различаваха, говореха повече за жертвите, отколкото лицата им и не бяха така ужасяващи, както би очаквал. Бяха по-скоро безплътни и странни.

— Красиви са, нали? — обади се Валис с глас, подобен на ХАЛ 9000 от „2001: Космическа одисея“.

— Тъжни са — каза Били.

— Ех, че странна дума избра — възкликна Валис. — Те ме изпълват с наслада.

— А мен — с отчаяние.

— Отчаянието — поде Валис — е хубаво нещо. То може да бъде най-ниската точка на една житейска крива и началото на възхода към друг, по-добър живот.

Били не се извърна настрани от колекцията в израз на страх или отвращение. Предполагаше, че го наблюдават с камера, и че реакцията му е важна за Валис.

Освен това, колкото и отчайващо да бе внушението на тази колекция, тя притежаваше известна ужасяваща елегантност и обаяние. Колекционерът не бе проявил вулгарност и не бе включил полови органи или гърди.

Били подозираше, че Валис не убива за сексуално удоволствие, не изнасилва жертвите си — може би защото иначе щеше да признае, че има нещо общо с човечеството. А той, изглежда, се смяташе за друг вид създание.

Творецът не беше развалил колекцията си и с крещящото и изроденото. Нямаше очни ябълки, нито вътрешни органи. Лица и ръце, лица и ръце.

Загледан в осветените буркани, Били си представи мимове, облечени в черно, с бели напудрени лица и бели ръкавици. Макар и нездрав, мозъкът, който бе сътворил това тук, имаше естетически подход.

— Чувство за баланс — започна да описва впечатленията си Били, — хармонични линии, усет за формата. И което е може би най-важното, сдържаност, строга, но ненатрапчива.

Валис не каза нищо.

За своя най-голяма почуда, заставайки лице в лице със смъртта, без да позволи на страха да го контролира, Били най-сетне бе престанал да избягва живота, бе го приел.

— Прочетох сборника с разказите ти — обади се Валис.

— Коментирах качествата на работата ти не за да те накарам да коментираш моята.

Валис се изсмя учудено, през говорителите смехът звучеше топло.

— Честно казано, имаш възхитително перо.

Били не отговори.

— Разказите ти са плод на човек, който търси — продължи Валис. — Знаеш истината за живота, но се въртиш около този плод, въртиш се и не искаш да го приемеш, да го опиташ.

Били се извърна от колекцията и отиде до най-близките бронзови предмети от епохата Мейджи — чифт риби с кръгла форма, с прости, но изящни детайли. Бронзът бе внимателно обработен, за да имитира цвета и структурата на ръждиво желязо.

— Властта е част от истината за живота — отбеляза Били.

Зад заключената врата Валис чакаше.

— Както и празнотата — продължи Били. — Вакуума, пропастта.

Застана пред следващата бронзова фигура — един до друг стояха сърна и усмихнат учен с брада, облечен в тога със златна бродерия.

— Изборът е между хаоса и контрола — не спираше Били. — Когато имаме власт, можем да творим. Когато имаме власт и чисти намерения, създаваме изкуство. А изкуството е единственият отговор на хаоса и празнотата.

Валис помълча за малко и проговори:

— Само едно нещо те задържа в миналото. Мога да те освободя от него.

— С още едно убийство? — попита Били.

— Не. Тя може да си живее, а ти да намериш нов живот… когато узнаеш нещо.

— И какво е това, което ти знаеш, а аз — не?

— Барбара живее в света на Дикенс — поясни Валис.

Били чу шумно поемане на въздух — неговото собствено, — изразяващо изненада и потвърждение.

— Когато бях в дома ти, Били, прегледах бележките в тефтерчетата, където записваш думите, които тя изрича по време на комата.

— Така ли?

— Някои фрази и конструкции ми се сториха познати. Събраните съчинения на Дикенс в хола ти — те са нейни.

— Вярно е.

— Била е почитателка на Дикенс.

— Беше чела всичките му романи, по няколко пъти.

— Но ти — не.

— Само два-три от тях — потвърди Били. — Не харесвам Дикенс.

— Прекалено пълен с живот, предполагам — рече Валис. — Прекалено пълен с вяра и ентусиазъм.

— Може би.

— Тя познава историите му толкова добре, че ги преживява насън. Думите, които произнася по време на комата, се срещат последователно в определени глави.

— Мисис Джо — спомни си Били последното си посещение при Барбара. — Това съм го чел. Жената на Джо Гарджъри, злата сестра на Пип. Той я нарича мисис Джо.

— „Големите надежди“ — потвърди Валис. — Барбара изживява всички книги, но главно леките приключения, рядко ужасите от „Повест за два града“.

— Не се сетих…

— По-вероятно е да сънува „Коледна песен“, отколкото кървавите моменти от Френската революция — увери го Валис.

— Не се сетих, но ти си се сетил.

— Във всеки случай тя не изпитва нито страх, нито болка, защото познава всяко приключение и то й носи удоволствие и утеха.

Били прекоси хола, за да разгледа друга бронзова фигура, после я отмина.

— Тя няма нужда от нещата, които ти можеш да й дадеш, няма нужда от нищо повече. Тя живее в света на Дикенс и не изпитва страх.

Досещайки се какво би накарало артиста да се покаже, Били сложи револвера на старинна масичка в стил „Шинто“ вляво от вратата на спалнята. После се върна в средата на хола и седна в едно кресло.

Глава 71

Валис влезе. Изглеждаше по-привлекателен от автопортрета на уебстраницата му. Вдигна с усмивка револвера и го огледа.

До креслото, в което Били бе седнал, на малка масичка стоеше друга японска бронзова фигура от епохата Мейджи: дебело усмихнато куче водеше на верижка костенурка.

Валис се приближи с оръжието. Подобно на Айви Елджин той се движеше грациозно като танцьор, сякаш земното притегляне не беше в състояние да държи подметките на обувките му прилепени към пода.

Гъстата му, черна като въглен коса бе прошарена по слепоочията. Усмивката му бе заразителна. Сивите му очи бяха блестящи, ясни и гледаха открито. Имаше излъчването на кинозвезда. Самочувствието на крал. Спокойствието на монах.

Застана пред креслото и насочи револвера в лицето на Били.

— Това е оръжието.

— Да — потвърди Били.

— С което застреля баща си.

— Да.

— Какво почувства, когато го направи?

Втренчен в дулото, Били отвърна:

— Ужас.

— А когато застреля майка си, Били?

— Почувствах, че постъпвам правилно.

— Смяташе, че е правилно да я застреляш?

— По онова време, в онзи момент, да.

— А по-късно?

— Не бях сигурен.

— Грешното е правилно. Правилното е грешно. Всичко е въпрос на гледна точка, Били.

Били замълча.

За да достигнеш до това, което не си, трябва да минеш по пътя, по който не си.7

— Взирайки се в него над дулото на пистолета, Валис попита:

— Кого мразиш, Били?

— Не мразя никого.

— Добре, така е здравословно. Омразата и любовта изтощават разума, размътват мисълта.

— Много ми харесват бронзовите фигури — смени темата Били.

— Чудесни са, нали? Можеш да се любуваш на формата, структурата, на невероятното майсторство на твореца, дори да не даваш пукната пара за философията, която стои зад тях.

— Особено рибите — добави Били.

— Защо точно рибите?

— Заради илюзията за движение, за скорост. Дават усещане за свобода.

— Твоят живот се е точил бавно, Били. Може би си готов да се раздвижиш. Готов ли си за ускорение?

— Не знам.

— Подозирам, че знаеш.

— Готов съм за нещо.

— Ти дойде тук с намерението да извършиш насилие — отбеляза Валис.

Били вдигна ръцете си от облегалките на креслото и се вгледа в латексовите ръкавици. После ги свали.

— Странно ли ти се струва това, Били?

— Много.

— Можеш ли да си представиш какво ще стане след малко?

— Не ясно.

— Вълнува ли те, Били?

— Не толкова, колкото очаквах.

Валис изстреля един патрон. Той се заби в широката облегалка на креслото, на пет сантиметра от рамото на Били.

Подсъзнателно Били сигурно бе очаквал този изстрел. Умът му бе нарисувал гарвана на прозореца, неподвижния, безмълвен и наблюдаващ гарван. После се чу гърмежът и той не подскочи, дори не трепна, а продължи да седи, невъзмутимо като медитиращ дзенбудист.

Валис свали пистолета и седна на кресло с лице към Били. Били затвори очи и облегна назад глава.

— Можех да те убия по два начина, без да излизам от спалнята — каза Валис.

Това сигурно беше вярно. Били не се поинтересува как.

— Трябва да си много уморен — предположи Валис.

— Много.

— Как ти е ръката?

— Добре. Пих викодин.

— А челото?

— Идеално.

Били се запита дали очите му се движеха под клепачите, както правеха тези на Барбара, докато сънуваше. Не чувстваше да мърдат.

— Бях планирал трета рана за теб — рече Валис.

— Може ли да почака до другата седмица?

— Голям си веселяк, Били.

— Не се чувствам особено весел.

— А облекчение чувстваш ли?

— М-м-м-м-м.

— Това учудва ли те?

— Да. — Били отвори очи. — А теб?

— Не — отвърна артистът. — Разбрах, че имаш нужния потенциал.

— Кога разбра?

— Когато прочетох разказите ти, още преди да се срещнем. — Валис сложи револвера на масичка до креслото си. — Потенциалът ти личи така ясно върху хартията. А когато проучих живота ти, ми стана още по-ясно.

— Задето застрелях родителите си.

— Не толкова затова, колкото заради загубата на доверие.

— Ясно.

— Без доверие не може да има покой за ума.

— Няма почивка, няма покой — съгласи се Били.

— Без доверие не може да има вяра. Не можеш да вярваш в доброто, в почтеността, в каквото и да било.

— Ти ме разбираш по-добре, отколкото сам се разбирам.

— По-възрастен съм и с повече опит.

— С много повече опит — потвърди Били. — От колко време планираш това представление? Нали не от понеделник, в бара?

— От много седмици. Голямото изкуство изисква подготовка.

— Затова ли прие поръчката за макета, защото аз съм тук, или първо дойде поръчката?

— И двете дойдоха едновременно, по щастлива случайност. Често става така.

— Удивително. И ето ни тук.

— Да, ето ни тук.

— Движение, ускорение, удар — повтори Били обобщението на Валис за стила на тази продукция.

— В светлината на събитията ще трябва да променя описанието на „движение, ускорение, освобождение“.

— Като рибите.

— Да, като рибите. Искаш ли да си свободен, Били?

— Да.

— Аз съм напълно освободен.

— От колко време си…? — попита Били.

— От трийсет и две години. Откакто навърших шестнайсет. Първите ми две убийства бяха за срам. Груба работа. Никакъв контрол. Никаква техника. Никакъв стил.

— А сега…

— Сега се превърнах в този, който съм. Знаеш ли как се казвам?

Били погледна право в сивите, блестящи очи.

— Да — отговори Валис вместо него. — Виждам, че знаеш. Знаеш името ми.

На Били внезапно му хрумна нещо и той се наведе любопитно напред.

— Другите, които работят по макета с теб, и те ли са…?

— И те ли са какво?

— И те ли са… твои предишни успехи?

Валис се усмихна.

— О, не. Никой от тях не е виждал колекцията ми. Хора като теб и мен… ние сме рядкост, Били.

— Вероятно.

— Сигурно имаш страшно много въпроси.

— Може би след като се наспя.

— Ходих до къщата на Олсен преди малко. Изчистил си я без грешка.

Лицето на Били се сви в гримаса.

— Да не си сложил някоя нова улика там?

— Не, не. Знаех, че се приближаваме към този момент. Нямаше нужда да те тормозя повече. Просто обиколих къщата, възхищавайки се на работата на ума ти, на методичността ти.

Били се прозя.

— Косвени улики. Много ме е страх от тях.

— Трябва да си много уморен.

— Грохнал съм.

— Имам само една спалня, но можеш да използваш някой от диваните.

Били поклати глава.

— Удивен съм.

— От кое, от гостоприемството ми ли?

— Не, от това, че съм тук.

— Изкуството преобразява, Били.

— Ще бъда ли на друго мнение, когато се събудя?

— Не — успокои го Валис. — Ти направи избора си.

— Не беше лесно да избера.

— Но така успя да откриеш потенциала си.

— Тези дивани са много чисти, а аз не съм.

— Няма проблеми. Покрити са с препарат срещу петна.

Двамата се надигнаха едновременно от креслата и Били измъкна флакона със сълзотворния газ изпод тениската си. Очевидно изненадан, Валис се опита да извърне лице. Бяха само на три метра един от друг и Били го напръска в очите. Ослепен, Валис се опита да напипа револвера на масичката, но го събори на пода.

Били се шмугна покрай него, грабна оръжието, а Валис размаха ръце, опитвайки се да го намери. Били се приближи към изрода изотзад, цапна го по тила с дръжката на револвера, после още веднъж.

Загубил обичайната си грация, Валис се просна по очи на пода. Били коленичи, за да се увери, че е в безсъзнание. Наистина беше.

Ризата на Валис беше вкарана в панталоните. Били я измъкна, издърпа я над главата му и завърза краищата, за да я превърне в качулка. Целта му не беше да завърже очите на Валис, а да превърже скалпа му, в случай че започне да кърви от удара. Не искаше да остави петна по килима.

Глава 72

Били сложи латексовите ръкавици. Време беше за работа.

Спалнята беше още по-луксозна и от останалата част на дома. Банята блестеше като кутия със скъпоценности — цялата в мрамор, стъкло, огледала и позлата по крановете, тръбите и осветителните тела.

Върху кленово бюро с гравирана плетеница беше монтиран под наклон сензорен екран за управление на всички електронните системи — от музиката до сигурността.

Нямаше съмнение, че достъпът е с парола. За щастие Валис бе оставил системата отворена, след като я бе използвал да вдигне панелите с рогозките и да спусне стоманените щори на прозорците.

Над всички контроли имаше ясни етикети. Били отключи предната врата. Валис продължаваше да лежи в безсъзнание в хола, със закачулена с ризата глава. Били го издърпа през трапезарията и кухнята до шофьорската кабина и го бутна надолу по стъпалата.

След не повече от час мракът щеше да се вдигне. Тънкият сърп на луната вече жънеше звезди на западния хоризонт.

Били бе паркирал форда между палатката и караваната, където не се виждаше от шосето. По него нямаше движение. Той завлече Валис до колата си. Никой не живееше наблизо. Барът от другата страна на пътя щеше да бъде празен още часове наред. Никой не бе чул изстрела на Валис в креслото.

Били вдигна задния капак. Разви едно от дебелите одеяла, които бе използвал да маскира увития в найлон труп на бедния Ралф Котъл, и го разстла в багажника. На земята Валис потръпна и започна да стене.

Изведнъж Били се почувства изтощен — не толкова от физически, колкото умствено и емоционално.

Светът се върти и се променя, но едно нещо остава без промяна. Под разни маски то остава неизменно — борбата на Доброто срещу Злото.8

Били взе друго одеяло и коленичи до прочутия артист. Намота одеялото на няколко ката около револвера, за да го използва като заглушител, и изстреля останалите пет патрона в гърдите на изрода.

Не посмя да чака да види дали този път някой е чул изстрелите. Веднага разгъна пушещото одеяло на земята и уви мъртвеца в него. Вкарването на трупа в колата се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Валис беше по-тежък от кльощавия Ралф Котъл.

Ако някой снимаше филм, щеше да се получи класическа черна комедия. Това бе един от ония моменти, когато той си задаваше въпроси за Бог — не се съмняваше в съществуването му, а просто се чудеше за някои неща.

След като натовари Валис, Били затвори задния капак и се върна обратно в караваната. Куршумът, изстрелян от изрода, беше минал през тапицерията на креслото и беше излязъл откъм облегалката. Рикошетът бе оставил следа в ламперията. Били се опита да проследи пътя му оттам.

Тъй като майка му и баща му бяха застреляни с този револвер, в полицейския архив щеше да има описание на оръжието. Не беше много вероятно да ги сравнят, но Били не искаше да рискува.

След няколко минути откри патрона под една масичка за кафе и го пъхна в джоба си. Полицията щеше да разбере, че дупката в креслото е от куршум. Щяха да разберат, че тук е имало стрелба, но нищо не можеше да направи. Нямаше обаче откъде да разберат дали е стрелял Валис, или някой друг е стрелял по артиста. Без наличието на кръв не можеха да установят дали е имало насилие, и срещу кого.

Били прехвърли наум всичко станало тук и се опита да си спомни дали през краткото време, когато бе без ръкавици, бе пипнал нещо, от което можеха да се снемат отпечатъци. Не. Теренът беше чист.

Той остави стоманените щори спуснати, а панелите с рогозките вдигнати, за да се вижда колекцията от лица и ръце. Излезе, без да затвори вратата. Отворената врата приканваше хората да влязат. Ех, че изненада очакваше славния екип от художници и майстори.

Докато вървеше през поляната към шосето, не минаха никакви превозни средства. Дори гумите му да бяха оставили следи в прахта, докато дойдеше екипът след няколко часа, те щяха да са заличени.

Глава 73

Отново беше при вулканичния тунел, този път по друг маршрут, за да не утъпква същите храсти. Докато махаше капака от червено дърво, край очертанията на планините на изток се отвори тясната, назъбена рана на кървавата зора.

Нямаше място за молитва.

При Валис земното привличане сякаш беше по-силно, отколкото при другите три трупа и на Били му се стори, че той полетя по-бързо в гладната паст, отколкото предшестващите го мъртъвци.

Когато шумът от падането заглъхнаха, Били каза:

— По-възрастен и с повече опит, дрън-дрън.

После си спомни, че трябва да пусне портфейла на Лани в тунела, след което върна капака на място.

Докато нощта напразно се опитваше да се противопостави на ранните пурпурни багри, Били паркира форда в двора на Лани и влезе в къщата. Беше четвъртък, вторият от двата почивни дни на Лани. Никой нямаше да се учуди, че го няма, и да дойде да го търси до петък по някое време.

Макар че Валис беше заявил, че не е скрил допълнителни улики след последното посещение на Били, той реши да претърси къщата още веднъж. На някои хора просто не можеше да се вярва.

Започна от горния етаж. Заради крайното изтощение се движеше мудно. Стигна до кухнята, без да намери нищо уличаващо.

Беше ожаднял. Извади чаша от шкафчето и си наля студена вода от чешмата. Все още носеше ръкавици и не се притесняваше, че може да остави отпечатъци. След като утоли жаждата си, изми чашата, избърса я с кърпа и я върна обратно в шкафчето.

Нещо го глождеше. Подозираше, че пропуска някаква подробност, която можеше да го съсипе. Преумореният му поглед вероятно се бе плъзнал по някоя улика, без да схване значението й.

Върна се в хола и обиколи дивана, на който Валис бе сложил трупа на Ралф Котъл. Нямаше петна нито по мебелите, нито по килима. Били вдигна възглавниците, за да провери да не би нещо да е изпаднало от джобовете на Котъл. Не намери нищо и сложи възглавниците по местата им.

Продължаваше да го гложди тревогата, че не е догледал нещо, и седна да помисли. Понеже беше изцапан, не рискува да седне на стол, а с уморена въздишка седна на пода с кръстосани крака.

Току-що бе убил човек или нещо подобно на човек, а в същото време се тревожеше за тапицерията на мебелите. Беше си все същото възпитано момче. Малък дивак, който се съобразяваше с другите.

Това противоречие му се видя забавно и той се изсмя на глас. Колкото повече се смееше, толкова по-забавна му се струваше загрижеността му за тапицерията, а после започна да се смее на смеха си, развеселен от неадекватните си реакции.

Съзнаваше, че този смях е опасен, че може да развърже внимателно завързания възел на душевното му равновесие. Той се изпъна по гръб на килима и на няколко пъти пое бавно и дълбоко дъх, за да се успокои. Смехът престана, той задиша нормално и някак се остави да заспи.

Глава 74

Когато се събуди, Били не знаеше къде е. В първия момент, докато премигващият му поглед се рееше по краката на столове и дивани, той реши, че е заспал във фоайето на някой хотел, и се удиви на разбирането на хотелската управа, която го бе оставила на спокойствие.

После спомените се върнаха и го събудиха докрай. Той се хвана с лявата ръка за облегалката на дивана и се опита да се изправи. Това се оказа грешка. Раната от пирона се беше възпалила. Той извика и едва се удържа да не падне.

Иззад завесите денят изглеждаше ослепително ярък. Погледна часовника си и видя, че е 17:02. Беше спал почти десет часа.

Обзе го паника и сърцето му запляска отчаяно с криле. Заради безпричинното си отсъствие от бара сигурно е станал главният заподозрян за изчезването на Валис. После си спомни, че бе поискал още един болничен ден. Никой никъде не го очакваше. И никой не знаеше, че по някакъв начин е свързан с мъртвия артист. Ако полицията търсеше някого, то това бе самият Валис, за да го разпита за съдържанието на бурканите в хола.

Били отиде в кухнята, взе чаша от шкафчето и си наля вода от чешмата. Претърси джобовете на дънките си, намери две таблетки антибиотик и ги изпи с много вода. Изпи и един викодин.

Взе да му се гади, но бързо му мина. Възможно бе взаимодействието на всички тези лекарства да е смъртоносно и той да рухне мъртъв, както си ходи, но поне нямаше опасност да повърне.

Вече не го глождеше подозрението, че някоя улика му е убягнала. Явно е било плод на изтощението. Сега, след като си бе починал, се замисли за предпазните мерки, които бе взел, и реши, че не е пропуснал нищо.

Заключи къщата и върна резервния ключ в дупката на дънера. Отвори задния капак на колата и използва ярката дневна светлина да огледа вътре за кървави петна, останали след Валис. Нищо не се бе просмукало през одеялата, а одеялата бяха заминали във вулканичния тунел заедно с трупа. Били си тръгна от къщата на Олсен с облекчение и сдържан оптимизъм, с растящото чувство за победа.

Поляната пред макета на Валис приличаше на автомобилен магазин, който продаваше полицейски коли. Тълпа от униформени фигури се суетеше около караваната, палатката и макета. Шериф Джон Палмър със сигурност беше сред тях, защото една до друга по шосето бяха наредени коли на телевизионните новинарски екипи.

Били се усети, че не е свалил латексовите ръкавици. Е, нямаше значение. Никой не можеше да го види и да се зачуди защо ги носи.

На паркинга пред бара не бе останало нито едно свободно място. Новината за изчезването на Валис и за неговата страховита колекция бе събрала всички редовни посетители, както и нови клиенти, които имаха по-интересна тема за разговор от прасетата с човешки мозъци. Много добре за Джеки.

Когато наближи и видя къщата си, сърцето на Били трепна. Неговият дом. Артистът беше мъртъв, нямаше нужда да сменя бравите. Отново можеше да се чувства в безопасност и да се радва на уединението.

Влезе в гаража, извади всичко от форда, събра боклука в торба и прибра електрическата отвертка и другите инструменти.

Някъде в неговия дом бяха скрити изобличаващи сувенири — трябваше да се направи последно почистване. Прекрачи прага на кухнята и се остави на инстинкта да го води. Валис не би донесъл ръката на Жизел Уинслоу в буркан с формалдехид. Не можеше да носи такъв неудобен и чуплив съд, когато трябваше да действа бързо и незабелязано. Инстинктът му подсказа най-простия отговор.

Отиде до хладилника и отвори камерата в долната част. Сред кутиите със сладолед и пакетите със замразени недоядени ястия имаше два непознати предмета, увити във фолио. Той ги разгърна на пода. Две ръце, всяка от различна жена. Втората сигурно бе на червенокосото момиче.

Валис бе използвал новото, незалепващо фолио. Производителят щеше да се зарадва, че продуктът му наистина е толкова качествен, колкото се твърдеше в рекламата.

През цялото време, докато увиваше отново ръцете, Били трепереше неудържимо. Мислеше си, че вече е претръпнал на ужаси, но не беше.

Преди да изтече денят, трябваше да изхвърли всичко от камерата. Не вярваше да се е предала някаква зараза, но самата мисъл за това го изпълваше с отвращение. Можеше да се наложи да изхвърли целия хладилник.

Трябваше да махне ръцете от къщата. Не че очакваше полицията да се появи с разрешително за обиск, но искаше ръцете да ги няма. Не му се щеше да ги зарови някъде в двора. В най-добрия случай щеше да сънува кошмари как те разравят гробовете си и се вмъкват в къщата през нощта. Сложи ги в малка хладилна чанта, докато реши какво да прави с тях.

Сети се да извади от портфейла си сгънатата снимка на Ралф Котъл като млад, членската му карта от Американското дружество на скептиците и снимката на червенокосото момиче. Беше запазил тези вещи с мъглявото намерение да обърне хода на нещата и да подхвърли тези улики, за да изобличи изрода. Реши да ги сложи в хладилната чанта при ръцете.

Оставаше телефонът на Лани, но не му се щеше да прибере и него в чантата. Страх го беше, че ръцете ще изчоплят дупки в саваните си от фолио и ще наберат 911. Сложи телефона на кухненската маса.

Занесе хладилната чанта в гаража и я сложи в колата, пред седалката до шофьорската. Излезе и заключи гаража.

Горещият следобед бе превалил. 18:36. Високо над главата му един ястреб направи последния си лов за деня. Били постоя загледан в птицата, която очертаваше все по-големи кръгове, после влезе в къщата с намерението да си вземе много дълъг и много горещ душ.

Историята с женските ръце му бе убила апетита. Идеята да яде вкъщи го отвращаваше. Можеше да се върне да вечеря на станцията, където спираха камионите. Дължеше на сервитьорката Джазмин още по-голям бакшиш от този, който й бе оставил първия път.

Докато отиваше към банята, Били забеляза, че в кабинета му свети. Надникна през вратата и видя, че завесите са спуснати, както ги бе оставил. Не помнеше да е оставил лампата на бюрото светната, но беше бързал да излезе, за да се отърве от трупа на Котъл. Угаси лампата, без да погледне зад бюрото.

Макар че Котъл вече не седеше на тоалетната, Били не можеше да спре да си го представя там. Но това бе единствената му баня и желанието му да вземе душ надделя над погнусата. Горещата вода постепенно стопи болката в мускулите му. Сапунът миришеше великолепно.

Зад завесата на душа на няколко пъти го обзе клаустрофобия и той за малко не повярва, че са му дали ролята на Джанет Лий в римейк на „Психо“, където героят беше от противоположния пол. За щастие не стигна дотам, че малодушно да дръпне завесата. Изкъпа се, без да го намушкат с нож. Запита се докога ще подскача от нерви. Най-вероятно до края на живота си.

След като се избърса и облече, той смени превръзката на челото си.

Отиде в кухнята, отвори една бира и изпи два таблетки обезболяващо. Малко се тревожеше за възпалението в лявата си ръка. Над масата сипа йод в раната от пирона, после намаза нов слой течен бинт.

Навън се здрачаваше. Канеше се да отиде за няколко часа в „Шепнещите борове“. Беше уредил да остане цялата нощ, за да се моли и да бди, но въпреки десетчасовия сън, не вярваше, че ще издържи толкова дълго. Валис беше мъртъв и идването на полунощ не криеше опасност.

Докато пиеше бира на масата, вниманието на Били бе привлечено от микровълновата фурна. Видеокамерата.

През цялото време бе записвала какво прави той на масата. После съобрази, че е записала и как вади ръцете от фризера. Камерата имаше широкоъгълен обектив, но едва ли записът на зловещите му действия бе толкова ясен, че да се използва като доказателство. И все пак…

Той извади стълбата от килера, качи се на нея и отвори шкафчето над микровълновата фурна. Взе да преглежда записа на заден ход и видя себе си на малкия екран как върви заднешком из кухнята. Ъгълът на снимане не позволяваше да се видят отрязаните ръце.

Изведнъж му хрумна да провери дали пък Валис не е идвал в къщата между тръгването на Били предния ден и срещата им в караваната преди изгрев-слънце. Той продължи да връща назад до момента, когато влезе вкъщи малко след 18 часа.

Не бе нужно да продължава чак до предишния ден. В 15:07, докато Били още спеше в къщата на Олсен, се виждаше как някакъв мъж излиза заднешком от хола, минава през кухнята и напуска къщата.

Естествено неканеният гост не бе Валис, защото Валис бе мъртъв.

Глава 75

Били не можа да си спомни номера. От телефона на Лани той се обади на „Справки“ в Денвър и оттам го свързаха с детектив Рамзи Озгард. Били крачеше напред-назад, докато телефонът звънеше под сенките на Скалистите планини.

Може би Валис е бил толкова сигурен, че ще спечели Били за каузата си, защото вече бе успял да пречупи някого, вместо да го елиминира. Никой от шестнайсетте членове на екипа му не беше като него, но това не значеше, че артистът е самотен ловец.

Рамзи Озгард отговори на петото позвъняване. Били се представи за Лани Олсен и Озгард рече:

— Говориш, сякаш имаш улов. Кажи ми, че си пипнал виновника.

— Мисля, че скоро и това ще стане — отвърна Били. — Ситуацията е спешна, имам нужда от информация. В годината, в която Джудит Кеселман е изчезнала, имаше ли в университета професор на име Валис?

— Не беше професор. Беше артист, нает на договор за шест месеца. В края на престоя си направи едно нелепо нещо, което нарече изкуство на пърформанса — уви две от университетските сгради в хиляди метри синя коприна и им окачи…

Били го прекъсна.

— Алибито на Стийв Зилис нали беше желязно.

— Непробиваемо — увери го Озгард. — Мога да ти разкажа подробно, ако имаш десет минути.

— Нямам. Кажи ми, ако си спомняш, каква бе специалността на Зилис?

— Изобразително изкуство.

— Копелето мръсно!

Неслучайно Зилис не бе искал да говори за манекените. Те не бяха просто израз на извратените фантазии на социопат-убиец, бяха неговото изкуство. Тогава Били още не бе стигнал до ключовите думи, които щяха да разкрият самоличността на изрода — представлението, изкуството на пърформанса. Беше доловил само представлението и Зилис инстинктивно не бе пожелал да му каже останалото, особено след като така успешно бе изиграл ролята на незаслужено измъчван безобиден сексуален дегенерат.

— Мръсното копеле заслужава Оскар — добави Били. — Когато го оставих, се чувствах като най-големия гадняр на света за това как се държах с него.

— Не разбирам.

— Прочутият и уважаван Валис е дал показания в полза на Стийв Зилис, нали? Ти каза, че Стийв е бил с него в почивен дом или нещо такова в деня на изчезването на Джудит Кеселман.

— Така е. Но човек може да стигне до това заключение само ако…

— Пусни си вечерните новини, детектив Озгард. По времето, когато Джудит Кеселман е изчезнала, Стийв и Валис са работели заедно. Те са си осигурили алиби един на друг. Трябва да тръгвам.

Били не забрави да прекъсне разговора, преди да остави телефона на Лани.

Той все още държеше при себе си пистолета и електрическата палка. Закачи на колана си кобура „Уилсън Комбат“, извади от гардероба едно спортно сако и го облече, за да скрие пистолета, доколкото бе възможно. Пъхна електрическата палка в един от вътрешните джобове на сакото.

Какво ли е правил Стийв в къщата му този следобед? Той вече е знаел, че менторът му е вън от играта, че са намерили колекцията му от лица и ръце. Може дори да е подозирал, че Валис е мъртъв.

Били си спомни за светнатата лампа в кабинета. Отиде там и мина зад бюрото. Компютърът работеше. Той не беше го оставил включен. Размърда мишката и на екрана се появи документ.

Може ли мъченията да извадят някого от кома?

Кръвта й и осакатяването й ще бъдат третата ти рана.

Били се втурна навън, скочи от стълбите на верандата, препъна се при приземяването и се затича.

Вече бе нощ. Избуха кукумявка. Срещу звездите изпляскаха криле.

Глава 76

В 21:06 на паркинга за посетители пред „Шепнещите борове“ имаше само една кола. Времето за посещения изтичаше в девет. Предната врата още не беше заключена. Били я бутна и отиде до главния пункт на сестрите. Познаваше и двете, които завари там.

— Имам разрешение да остана…

Лампите на тавана угаснаха, осветлението на паркинга — също. Главният коридор беше почти толкова тъмен, колкото вулканичния тунел.

Той остави обърканите сестри и тръгна по коридора към западното крило. Отначало бързаше, но след десетина крачки в мрака се сблъска с инвалидна количка, хвана се за нея и заопипва очертанията й.

От количката се чу гласът на изплашена възрастна жена:

— Какво става, какво правите?

— Няма страшно, не се притеснявайте — успокои я той и продължи нататък.

Този път вървеше по-бавно, с протегнати напред ръце като слепец, който проверява за препятствия.

Резервните лампи на стените светнаха колебливо, угаснаха, проблеснаха отново за момент и пак настана мрак.

Авторитетен мъжки глас заяви спокойно:

— Моля, останете по стаите си. Ние ще дойдем при вас. Стойте по стаите, моля.

Резервните лампи отново се опитаха да светнат, но само премигваха, при това с една трета от мощността си. Тези проблясъци и подскачащите сенки действаха объркващо, но Били виждаше достатъчно добре, за да избегне хората по коридорите. Друга сестра, санитарка, възрастен мъж по пижама с объркан вид…

Противопожарната система нададе електронен вой. Глас на запис започна да дава инструкции за евакуация.

На пътя на Били се изпречи жена на патерици, която го хвана за ръкава и го попита нещо.

— Ситуацията е под контрол — увери я той и отмина бързо.

Зави към западното крило. Още малко надолу вдясно. Вратата беше отворена, стаята беше тъмна. Нямаше резервно осветление. Собственото му тяло блокираше малкото светлина, която проникваше от коридора. Затръшваха се врати, какофония от врати, само че не бяха никакви врати, а сърцето му.

Затърси пипнешком леглото й. Трябваше да е някъде тук. Направи още две крачки. Леглото го нямаше. Завъртя се слепешката, размахвайки ръце. Успя да напипа само високия стол.

Леглото й беше на колела. Някой я беше преместил.

Излезе отново в коридора, огледа се наляво, после надясно. Някои от амбулаторните пациенти бяха напуснали стаите си и една сестра гледаше да въдвори ред, докато те излизаха от сградата.

Насред танца на светлините и сенките, в далечния край на коридора Били забеляза мъж, който бързо буташе някакво легло към мигащия червен знак с надпис ИЗХОД.

Били се затича, като заобикаляше пациентите, сестрите и призрачните сенки. Вратата в края на коридора се отвори с трясък под натиска на леглото. Една сестра грабна Били за ръката и го задържа. Той се опита да се измъкне, но тя го стискаше здраво.

— Помогнете ми да избутам навън някои от пациентите на легло — каза тя.

— Тук няма пожар.

— Трябва да има. Трябва да ги евакуираме.

— Трябва да помогна на жена си — заяви Били, въпреки че с Барбара не бяха женени.

Той се освободи от сестрата, като едва не я събори, и хукна към знака ИЗХОД. Блъсна вратата и изскочи в нощта. На служебния паркинг се виждаха кофи за боклук и коли. В първия момент не можа да забележи мъжа с леглото.

Ето ги. На десетина метра вляво чакаше линейка със запален мотор. Широката задна врата беше отворена. Мъжът с леглото почти беше стигнал до нея.

Били извади 9-милиметровия пистолет, но не посмя да стреля — рискуваше да уцели Барбара.

Докато тичаше по асфалта, прибра пистолета в кобура и извади електрическата палка от вътрешния джоб на сакото.

В последния момент Стийв чу приближаването на Били. Изродът имаше пистолет и като се обърна, стреля два пъти. Били го връхлетя с наведена глава и куршумите минаха над него. Той намушка Стийв в корема с електрическата палка и натисна копчето. Знаеше, че ще подейства през тънка дреха като риза, но не бе проверил дали батериите са заредени.

Електрическите импулси атакуваха нервната система на Стийв и той се замята. Не изпусна, ами направо захвърли оръжието. Колената му се огънаха и при падането главата му се удари в бронята на линейката. Били го ритна, като се целеше в главата. После още веднъж.

Пожарната команда сигурно беше на път, полицията — също. Рано или късно щеше да се появи и шериф Джон Палмър.

Били приближи ръка до лицето на Барбара. Дъхът й погали дланта му. Изглежда, не й бяха сторили нищо. Усети как очите й се движеха под клепачите, докато сънуваше историите на Дикенс.

Хвърли поглед към „Шепнещите борове“ и видя, че още никой не беше евакуиран през изхода на западното крило. Той избута леглото на Барбара встрани.

На земята Стийв се гърчеше и повтаряше „Ън, ън, ън“ в лоша имитация на епилептичен припадък. Били му пусна още ток с електрическата палка, след което я прибра.

Грабна изрода за колана и яката на ризата му и го вдигна от земята. Не вярваше, че има силата да вдигне Зилис и да го натика в линейката, но паниката го бе напомпала с адреналин.

Кокалчетата на дясната ръка и тилът на психопата барабаняха неконтролируемо по пода на линейката. Били затръшна вратата, хвана долния край на леглото на Барбара и взе да го бута към „Шепнещите борове“.

Когато беше на по-малко от три метра от вратата на сградата, тя се отвори и оттам се появи санитар, който помагаше на пациент с патерици.

— Това е жена ми — каза Били. — Изкарах я навън. Бихте ли се погрижили за нея, за да мога да помогна на другите пациенти?

— Разбира се — увери го санитарят. — По-добре да я отведа на безопасно разстояние, в случай че стане пожар.

Като подканваше пациента на патериците да не изостава, санитарят избута Барбара далеч от сградата и от чакащата линейка.

Когато седна зад волана и затвори шофьорската врата, Били чу как психопатът рита с пети по нещо и издава звуци, сякаш се задушаваше, но може да бяха и накъсани ругатни. Били не знаеше колко трае ефектът от електрическата палка. Грешно или не, той се помоли изродът да има конвулсии.

Напипа ръчната спирачка и скоростния лост и откара линейката до предната част на сградата. Паркира я до форда. На паркинга се стичаха много хора, които обаче бяха твърде заети, за да му обърнат внимание.

Той прехвърли хладилната чанта с отрязаните ръце в линейката и потегли. Подмина две пресечки, докато успее да открие ключа за сигналните светлини и сирената. Докато се разминаваше с пожарните коли, идещи от Винярд Хилс, линейката святкаше и виеше с всичка сила.

Мислеше си, че колкото повече внимание привлича към себе си, толкова по-малко подозрителен ще изглежда. Докато пътуваше през североизточната част на града, наруши всички възможни ограничения за скоростта. Зави по пътя за къщата на Олсен.

Когато беше на три километра извън града и от двете му страни се ширеха само лозя, психопатът започна да мърмори по-свързано и да блъска, очевидно в опит да се изправи.

Били отби и спря на банкета, но остави сигналните светлини да работят. Прекрачи през седалките и мина отзад.

Застанал на колене, Зилис бе прегърнал бутилката с кислород и се мъчеше да се изправи. Очите му святкаха като очите на койот в нощта.

Били му пусна още ток. Зилис се строполи и се сгърчи, но електрическата палка не е смъртоносно оръжие. Ако го застреляше, кръвта можеше да изцапа животоподдържащата апаратура. Щеше да стане страшна цапаница. И щеше да остави доказателства.

Върху носилката на колела имаше две тънки дунапренови възглавници. Били ги грабна.

Проснат по гръб, с люлееща се насам-натам глава, Зилис нямаше никакъв контрол над мускулите си. Били се стовари на колене върху гърдите му и му изкара дъха, при което му счупи няколко ребра. Затисна лицето му с възглавниците. Макар че се бореше за живота си, борбата на изрода беше безрезултатна.

За момент Били се поколеба да го довърши. Накара се да мисли за Джудит Кеселман, за жизнерадостните й очи, за шеговитата й усмивка и се запита дали Стийв Зилис я бе намушкал с железен прът от ограда, дали бе отрязал върха на черепа, докато е била още жива, и й го бе поднесъл да пие от него.

После всичко свърши. Раздиран от хълцания, но не заради Зилис, той седна отново зад волана и подкара по магистралата. На три километра от отбивката за къщата на Олсен Били угаси сигналните светлини и сирената и намали до допустимата скорост.

Понеже тревогата в „Шепнещите борове“ беше фалшива, пожарната команда нямаше да се бави дълго там. Докато успееше да върне линейката, служебният паркинг щеше отново да е опустял.

Бе оставил електрическата си отвертка вкъщи, но със сигурност Лани имаше такава. Щеше да я вземе назаем. Лани нямаше да има нищо против.

Когато наближи къщата, той видя сребърния сърп на Луната, малко по-плътен в сравнение с предишната нощ и някак по-остър.

Глава 77

Целогодишно в долината се въдят скални гълъби, пойни врабчета и дори още по-музикалните тъмнооки сипки. Дългокрилите и дългоопашати соколи също са тук през цялата година. Те имат ярка и весела отличителна окраска. Пискливите им ясни подвиквания не би трябвало да са приятни за ухото, но в действителност беше обратното.

Били си купи нов хладилник. И нова микровълнова фурна. Събори една стена и съедини кабинета с хола си, защото реши да използва пространството по различен начин. Пребоядиса всички стаи във весел бледожълт цвят.

Изхвърли всички килими и мебели и купи нови, защото не знаеше къде бе седяло или лежало червенокосото момиче, докато са го душили или довършвали по някакъв друг начин.

Мина му през ума да събори къщата и да построи нова, но разбра, че духовете не обитават къщи. Те обитават нас и независимо с каква архитектура се ограждаме, духовете остават с нас, докато самите ние не се превърнем в духове.

Когато не работеше по къщата или в бара, той седеше в стаята в „Шепнещите борове“ или на предната веранда вкъщи и четеше романите на Чарлз Дикенс, за да опознае по-добре мястото, което обитаваше Барбара.

С настъпването на есента лястовиците напускат долината и тяхното чуруликане не се чува до пролетта. Повечето други птици, ловящи насекоми, също мигрират, макар че някои се приспособяват и остават.

През есента Валис все още беше една от най-дискутираните теми в медиите, особено в жълтата преса и телевизионните предавания, опитващи се да пробутат жалки, евтини истории за журналистически разследвания. Както кълвачите се прехранват с ларвите в жълъдите, така и те щяха да се прехранват с него поне още година, макар че природата не им беше дала такава повеля, както на кълвачите.

Връзката между Валис и Стийв Зилис бе установена. Макар и дегизирани, двамата бяха разпознати в Южна Америка, в Азия и в някои по-зловещи територии на бившия Съветски съюз.

За Лани Олсен се смяташе, че е мъртъв, но също и че по някакъв мистериозен начин е извършил героични дела. Той не се бе издигнал до детектив и в миналото не изглеждаше да е работил мотивирано. Обажданията му до Рамзи Озгард обаче показваха, че е подозирал Зилис, а накрая и Валис.

Никой не можеше да обясни защо Лани не е докладвал за подозренията си на свой началник. Шериф Палмър заяви, че Лани винаги е бил „вълк-единак, който е постигнал най-големите си успехи по странични пътища“. Кой знае защо никой не се изсмя и не попита шерифа какво, по дяволите, иска да каже.

Според една от популярните теории, развивани в бара, Лани стрелял по Валис и го ранил, но в този момент се появил Стийв Зилис и го убил. После Стийв изхвърлил някъде трупа на Лани, а раненият артист лекувал в някакво скривалище, защото всички лекари са длъжни да уведомяват полицията за прострелни рани.

Никой не знаеше с какво е избягал Стийв, тъй като собствената му кола си стоеше в гаража, но явно бе откраднал някакво превозно средство. Не взел караваната, защото никога преди не я бил управлявал и несъмнено се страхувал, че ще привлече вниманието след изчезването на Валис.

Психолози и криминолози, които познаваха поведението на психопата, не приемаха хипотезата, че един убиец може себеотрицателно да се грижи за друг убиец, докато той оздравее. Идеята за двете чудовища, така загрижени един за друг, много допадна обаче на пресата и на читателите. Щом граф Дракула и чудовището на Франкенщайн можеха да бъдат добри приятели, както в няколко стари филма, защо Зилис да не се разчувства и да не се погрижи за тежко ранения си ментор?

Никой не забеляза изчезването на Ралф Котъл. За изчезването на червенокосото момиче се знаеше, но предположенията бяха, че тя е дошла от някой далечен край на страната и ся я отвлекли по пътя през винарския район. Дори в някой друг щат да се коментираше изчезването й, то никога не бе свързано с Валис и Били така и не научи името й.

Хора изчезват всеки ден. Националните медии не могат да отразят падането на всяко врабче.

Макар че лястовиците и много други птици си заминават с лятото, към края на есента се появява бекасината, както и червеноглавото кралче с неговата бодра, мелодична песен.

В онези изискани кръгове, където и най-простите мисли са задълбочени и дори сивото е с нюанси на сиво, се зароди движение за завършването на макета. И за изгарянето му, както бе планирано. Валис може да е бил побъркан, твърдяха те, но изкуството си е изкуство и трябва да се уважава.

Изгарянето привлече такава ентусиазирана тълпа рокери от „Ангелите от Ада“, организирани анархисти и откровени нихилисти, че Джеки О’Хара затвори заведението за въпросните събота и неделя. Не му трябваха такива клиенти в семейния бар.

Късно на есен Били напусна работа и докара Барбара вкъщи. Единият край на разширения хол служеше едновременно за нейна спалня и негов кабинет. Тихото й присъствие му помогна да се върне към писането.

Макар че Барбара нямаше нужда от животоподдържаща апаратура, а само от помпа, която да подава храна през сондата в корема й, отначало Били използваше непрекъснато помощта на медицински сестри. Той обаче се научи да се грижи за нея и след няколко седмици рядко му трябваше сестра, освен през нощта, когато спеше.

Той й изпразваше катетъра, сменяше й пелените, миеше я и я къпеше, без да изпитва погнуса. Чувстваше се по-добре, когато сам правеше тези неща, вместо да ги оставя на чужди хора. В интерес на истината той не бе очаквал, че грижейки се за нея, тя ще му се струва по-красива, но точно така стана.

Тя го бе спасила веднъж, преди да му я отнемат, и ето че отново го спасяваше. След ужасите, след жестокото насилие, след убийствата, тя му даваше възможност отново да познае състраданието и да намери в себе си нежност, която иначе можеше да е навеки загубена.

Колкото и да бе странно, отново започнаха да го посещават приятели — Джеки, Айви, готвачите Рамон и Бен, Шърли Трублъд. Хари Аваркян често идваше от Напа. Понякога те водеха членове на семействата си, както и свои приятели, които после станаха приятели и на Били. Все повече и повече хора с удоволствие ходеха на гости у Били и Барбара. На Коледа се събра цяла тълпа.

През пролетта, когато лястовиците и другите птици се завърнаха, Били вече бе разширил предния вход и бе сложил рампа, за да може да изважда леглото на Барбара на верандата. Той сложи удължител на сондата за хранене и на повдигащото се легло и тогава тя можеше да стои там полулегнала, докато топлият пролетен бриз галеше лицето й.

Когато бяха навън, той четеше, понякога на глас, и слушаше песните на птиците. И я наблюдаваше как сънува „Коледна песен“.

Пролетта беше хубава, лятото още повече, дойде чудесна есен, после и прекрасна зима. Това беше годината, когато хората започнаха да го наричат Бил, а не Били. Той го забеляза чак след като всички започнаха да се обръщат така към него.

На следващата година, в един пролетен ден, когато двамата бяха на верандата и Бил си четеше наум, Барбара рече:

— Селски лястовички.

Той бе престанал да записва нещата, които тя казваше, защото повече не се тревожеше, че тя живее в страх, че се чувства изгубена и страда. Не беше изгубена.

Вдигна очи и видя как цяло ято такива птички се движеха като една и рисуваха изящни мотиви над двора. Погледна към Барбара и видя, че очите й са отворени и сякаш наблюдават лястовичките.

— Те са по-грациозни от другите лястовички — отбеляза той.

— Харесват ми — каза тя.

Птичките имаха много елегантен вид с дългите си, тънки, заострени крилца и с дългите си, дълбоко разклонени опашки. Гърбовете им бяха тъмносини, а гърдите — оранжеви.

— Много ми харесват — повтори тя и затвори очи.

Той затаи дъх и след малко каза:

— Барбара?

Тя не отговори.

Аз казах на душата си, стой мирна и почакай, без да се надяваш, защото надеждата ще е надежда за нещо друго.9

Надеждата, любовта и вярата са в очакването. Истината за живота не е във властта. Любовта към властта е любов към смъртта.

Селските лястовички отлетяха. Бил отново се зачете в книгата. Каквото има да става, ще стане. Чудеса стават, докато времето не свърши, но времето няма край.