Утопия

I

Изгарящото слънце го принуди да отвори очите си. Гърбът го болеше, вратът му беше схванат, а мускулите отказваха да се подчинят на всеки напън, който осъществяваше. Лежеше върху нещо твърдо и неудобно. Когато отвори очи и се огледа, осъзна, че се намира на някакво поле. Пустош и тишина се разстилаха наоколо, сякаш някой бе изтребил всичкия живот на планетата. След няколко опита да се изправи и вълните на болка преминаващи през тялото му, той стана и заоглежда местността. Не можа да види къде свършва полето. То бе засято с пшеница, която беше станала около метър висока, и в цялата тая обстановка имаше нещо приятно и красиво, нещо успокояващо и приветливо.

Той не можа да си спомни защо се намира на това място. Място, което всъщност не познаваше. Нямаше и представа в този момент как се е озовал тук. Опита се да си спомни какво е правил за последно, но и това му убягваше. Той не беше от хората, които се напиваха или надрусваха. Не беше и от хората, които бяха болни от нещо, което можеше да ги доведе до това му състояние — на безпонятие. Каква ли бе причината тогава Той да се озове на това пусто място?

Всъщност Той бе от хората, които водеха здравословен начин на живот. Ставаше всяка сутрин рано, пиеше кафе и закусваше овесени ядки или яйца, отиваше на работа, обядваше в ресторанти с коригирани нива на калории и мазнини, прибираше се и след работа отиваше във фитнес залата, за да потренира, вечеряше и си лягаше не по-късно от дванадесет. Целият този режим Той си създаде, поради стария си начин на живот. Преди време беше от хората, които си похапваха от всичко и то в неограничени количества. Не се лишаваше от лакомства и подсладени напитки. Всичко това му докара бързо затлъстяване и проблеми със сърцето и кръвното налягане. Докторите му казаха, че ако не спре с този хранителен маратон, сърцето му може да се „предаде“. Тези думи го накараха да осмисли всичко отново и да реши по кой от двата пътя да поеме. Този на риска или този на промяна в живота. Той реши да промени навиците си и да си изгради нови ценности. Всичко това постигна с много воля и лишения. Както всеки поставен в подобна ситуация и Той се изкушаваше да бръкне в купата с меда и да засити глада, който го преследваше в първите няколко месеца от диетата му, но не се поддаде.

Всичко това говореше за него, че е човек който държи на думата и на действията си. Човек, който не се поддаваше лесно на изкушенията и примамките на живота, които водеха до разрушаване на животи — дали неговия, дали на други.

Той стана и изтупа прахта от дрехите си. Беше облечен със сини дънки и кафява тениска, която прикриваше отчасти залепената по него мръсотия. Огледа се за някакъв път и видя, че всъщност такъв има. Явно той водеше до някое населено място. Той излезе на пътя и тръгна по него. Силно се надяваше наблизо да има хора. Слънцето го изгаряше и потта се стичаше по цялото му тяло. Вървенето още повече затрудняваше дишането и движенията му. Но нямаше друг начин. Трябваше да намери изход от ситуацията. След още няколко крачки Той се сети, че вероятно ще са му необходими някакви пари и заопипва джобовете на дънките си. В задния намери портфейл и видя, че в него има достатъчно пари. Видя и че документите му са си на мястото. Томас Блак — това име се показа до лика на личната му карта. Но разбира се той знаеше това. Все пак имаше само частична загуба на паметта си.

Изглеждаше, че пътя няма край и той си помисли, че никога няма да стигне до някое населено място. Тази мисъл го раздразни и доведе до доста звучна ругатня. Това му действие сякаш раздвижи нещо в пшеничното поле, което както изглеждаше, се разпростираше успоредно на пътя. Изненадан от това движение, мъжът се заоглежда във всички посоки. Безкрайното поле си седеше все така непокътнато и величествено. Томас Блак застана стабилно на двата си крака и задебна, гледайки в една точка и слушайки внимателно за всеки подозрителен звук.

— Има ли някого тук? — попита с нисък глас и сякаш някаква буца на гърлото му пречеше да говори нормално. Разбира се отговор нямаше и той реши да продължи по пътя. Точно в този момент бегъл силует издаде присъствието на някакво същество. Малка черна сянка идваше от гъстата пшеница. Томас Блак замръзна в позата, която бе заел точно преди секунда и не знаеше да бяга или да седи. В пшеницата, на около метър от него, малко същество заизлиза, подаващо любопитно глава и оглеждащо го с подозрение.

Съществото беше черно и странно. Не приличаше на нито един жив организъм, който Блак познаваше. Беше високо около метър и десетина-двадесет сантиметра, заоблено в ханша леко наподобяващо ствол на дърво. Самата му кожа, ако това въобще беше кожа, приличаше доста на кората на дърво. Изглеждаше груба и обгоряла, сякаш пожар бе затрил мекия й вид.

Томас Блак се усмихна бегло и зачака отговор от странното създание приличащо на мини-дръвце в що-годе облик на животно. Такъв разбира се нямаше, съществото се обърна и изчезна. Няколко размърдвания в пшеничното поле подсказаха по странен начин на човека, че може би създанието имаше и спътници, макар и останали невидяни от него. Той реши да почака минута-две и се заоглежда притеснително, очакващ някакво нападение или поне някакъв контакт. След няколко минути на притаено очакване напразно Блак продължи по пътя си. Сърцето му биеше усилено и устните бяха изсъхнали и наранени от постоянното прехапване. Всичко това беше много странно и необикновено.

Макар да не вярваше в извънземни и свръхестествени явления, всичко случващо се го накара да се замисли. Все пак нямаше логично обяснение за това, което го спохождаше от момента, в който се събуди на това прокълнато поле. Не знаеше къде се намира, как е попаднал на това място и въобще всичко изглеждаше изключително странно. Може би създанието го накара да мисли толкова паранормално. Може би просто всичко си имаше обяснение и след няколко часа щеше да разбере отговорите на всички, изникващи панически в съзнанието му въпроси. Тогава може би щеше да си налее чаша бира и да се освежи, напомняйки си с насмешка за преживяното.

Денят отиваше към края на смяната си и слънцето започна да жали земята. Силата му отслабна и въздуха не бе толкова сух и горещ. Томас Блак отдавна бе гладен и с пресъхнала уста. Пътят бе дълъг и безкраен. В далечината, може би на не повече от половин километър, той видя силует, движещ се в някаква последователност. С всяка следваща крачка все по-ясно се очертаваха контурите на жена, която усърдно вършеше нещо. След няколко минути, Томас Блак я доближи и я заговори с изнемощелия си глас:

— Здравейте, госпожо. Имате ли вода, моля?

Жената кимна и му подаде бутилка с кристално чиста вода. Той пое шишето и побърза да утоли тази адска жажда. Не вода, а еликсир изми вътрешностите му. Никога през живота си той не се бе замислял колко уникален и приятен вкус притежава водата, която всички смятаха просто за даденост. Нещо, което не заслужава човешкото внимание и разбор. Нещо, което можеше да бъде реално оценено само ако липсваше.

— Какво те води насам, момче? — жената го нарече момче, поради явната разлика във възрастта им. Тя беше стара жена. Над шестдесет години тежаха на раменете й. Беше изпита и слаба. Личеше си, че голяма част от живота си е прекарала на полето, грижейки се за него. За разлика от нея пък Томас Блак беше към края на тридесетте, висок и мускулест мъж, със светлокестенява коса и тъмни зелени очи. Ако трябваше да бъдем честни, видът му беше като на актьор, понеже имаше естествено добре изглеждащо лице и тяло. За разлика от истинските актьори той не прекарваше по цели дни във фитнес залите и не ядеше само моркови и домати. Вярно бе, че се хранеше здравословно, но не и нищожно.

— Честно да ви кажа и аз не знам какво правя тук — той вдигна отново бутилката с водата и заля с нова порция еликсир гърлото си.

Жената го изгледа и определено не разбра прекия смисъл на казаното от мъжа. Тя се засмя и избърса калната пот от голямото си чело. Отдъхна от тежкия дневен труд и продължи с въпросите:

— Явно си дошъл поради причина и не ти е харесало след това, че си дошъл, а?

Въпросът му се стори малко объркан, но въпреки това съумя да разгадае смисъла. Явно беше, че това не е причината. Само че не можеше да каже на тази старица, че нищо не помни и въобще да й разкаже истинските събития. Естествено, ако беше разкрил истината, жената нямаше да повярва и щеше да го помисли за луд или за някакъв избягал престъпник. Определено видът му щеше да й помогне в тия й помисли. Реши, че е най-рационално просто да излъже.

— Пътувах си с колата през нощта и явно съм заспал за миг зад волана. В следващия момент само видях дърво пред мен и инстинктивно набих спирачките. Така че претърпях катастрофа на магистралата на няколко километра от тук. Понеже никой не мина, пък и нямам мобилен телефон, не успях да се обадя за помощ, а както знаете със седене тя няма да дойде сама при мене.

— И за къде се беше отправил момче? — в погледа на жената имаше нещо странно и плашещо. Какво значение всъщност имаше накъде се е запътил. Важното беше, че лъжата наистина бе добра и той се гордееше със себе си в този момент, ала дали наистина заблуди тази простовата женица? Той се зачуди за миг. Все пак трябваше да даде смислен отговор, иначе веднага щеше да бъде разобличен като лъжец. Вместо това той реши да отговори с въпрос:

— А сега къде се намираме, госпожо? Извинете, но не видях никакви табели докато вървях.

Жената се засмя силно и отговори:

— Изгубил си се, момче! Странна работа е това. Но все пак за твоя информация ще ти кажа, че в момента се намираш в Лафайет.

Томас Блак пое глътка въздух и отдъхна, мислейки си, че поне се намираше на планетата Земя (не че можеше да прелети до някоя друга планета де). Тази мисъл го накара да прокрадне тънка усмивка по още по-тънките си устни. Значи все пак си беше отново в добрите „стари“ Съединени американски щати.

— Значи се намираме в щата Луизиана — констатира с облекчение той.

— Къде се намираме? — старицата го изгледа с огромна почуда.

— В щата Луизиана, Съединени американски щати. Лафайет се намира там, тоест… тук. Или се бъркам.

За секунда той се пообърка точно къде се намира в момента, но бързо се ориентира. Все пак имаше градове с това име и в Калифорния, Колорадо и Индиана, а кой знае и къде другаде, но просто сметна, че този Лафайет е в Луизиана. Затова изчака събеседничката му да изясни мъглявината.

— Слушай, момче. Не те знам откъде идваш и как си се озовал тук, но всичко е много странно и аз не мога да вържа смисъла на това, което казваш. Явно наистина си си ударил главата, но това едва ли е впоследствие от катастрофа. Според мен е по-вероятно да си паднал от някое дърво докато си кибичил на него.

За миг Томас Блак се почувства обвинен в лъжеговорене, ала веднага се окопити и попита смело жената:

— Защо не вярвате, че съм катастрофирал, госпожо? Кое е толкова странно?

— Странното е, че най-близката магистрала оттук е на над хиляда километра. Моля те не се опитвай да ме убеждаваш, че си вървял дотук. Дори и да можеше да летиш пак щеше да ти е трудно — тя се засмя от внезапно озарилата я помисъл и продължи с разкритията: — Пък и какви са тия бръщолевения за Луизони или как там бяха Шати някакви си.

Томас Блак гледаше втрещен и не можеше да вземе решение какво да каже в своя защита. Как беше възможно тази жена да не е чувала за САЩ, Луизиана, Калифорния… Все пак не можеше да е чак толкова неграмотна дори и да бе прекарала по-голямата част от живота си на Луната например.

— Не знам за какво говоря, госпожо. Просто това си мисля, че е правилно. Явно наистина съм си ударил главата някъде и то доста силно, щом говоря такива глупости. Все пак къде точно се намира Лафайет, бихте ли ме осенили?

Жената го погледна вече с по-миролюбив и не толкова учуден поглед и му каза:

— Момче, Лафайет е Главната зона на нашия свят, този който преди векове хората са наричали Земя.

Това вече му дойде в повече. Той се почуства доста замаян, краката му станаха меки като пластилин и просто не усети как се е сгромолил на огорялата пръст. Жената се разтрепери, осъзнаваща че всичко това се дължи на умората и предполагаемия удар на главата. Тя трябваше да помогне на мъжа с каквото може. Полето са размърда и от него заизлизаха съществата, едно от които Блак бе видял по-рано. Те го наобиколиха сякаш готови да правят нещо с него, макар че не бе ясно точно какво.

— Водете го към моя дом — заповяда старицата и създанията подхванаха от всички страни странника, след което го поведоха навътре в пшеничното поле. Отсега бе ясно, че щеше да е дълга нощ.