Утопия

II

Светлината бе ярка, но доста оскъдна. Явно източникът й бе нещо като голямо фенерче. Томас Блак отвори очи, но всичко, което успя да види, бе размазан образ на помещение. След двеминутно взиране в нищото, зрението му се възвърна напълно. Той се огледа и видя че е сам в стаята или каквото там беше това. Много приличаше на пещера, но бе много малка, за да е такава и доста чиста, лишена от влага и гадни създания. Все пак сам нямаше да достигне до отговора на поредния си странен въпрос (странен понеже не всеки ден се питаше „Това пещера ли е или не?“). Той се изправи на леглото, което между другото бе изключително удобно. Същевременно бе и меко, и твърдо, и доста право. Не приличаше на матраците и дюшеците, на които бе спал до момента. Каквото и да бе това, определено оставаше приятно чувство и беше истинско удоволствие човек да релаксира на него.

В този момент сякаш някой бе усетил, че той се е събудил и в стаята се появи новата познайница на Блак — старицата от полето. Тя се усмихна, влизайки, и въобще не показа някакво чувство на изненада, че той е буден. В ръката си носеше чаша, пълна с някаква топла течност и я подаде на мъжа. Той я пое, като въобще не възнамеряваше да отказва или да се интересува какво му предлагат. Отпи глътка, за да прецени дали не е прекалено горещо и след миг гаврътна цялото количество. Топлата вълна обля пресъхналите му черва и той се почуства доста по-добре. Даже не се насили да прецени дали вкусът на тая отвара му допада.

С молещи за отговори очи той погледна старицата и отрони само:

— Нищо не ми е понятно тук — и остави чашата на близкото до него малко столче. Жената се намести на един доста по-голям и определено по-удобен стол и скръсти ръце сякаш и бе хладно в тази така уютна стая.

— Спомняш ли си как се озова тук? — запита старата жена и от тона й стана ясно, че в момента не й се слушаха лъжи и измислици.

— Не — Томас Блак даде кратък и ясен отговор, с което покани събеседничката си да го запознае с цялата тая странна ситуация. — Само че… — той се замисли дали да продължи, но любопитството му надделя — видях едно създание в полето. Едно такова ниско и черно, приличаше малко на живо дърво.

— Да — рече жената — познавам добре тези създания. Това са първите жители на планетата Земя. Противно на всеобщото мнение, че Адам и Ева са първите хора, факт е, че тези създания са в основата на живота като същност.

Този разговор изглеждаше смешен и теоретически невъзможен в очите на Томас Блак. На какво извратено място бе попаднал? Как се бе озовал тук? Всичко беше наистина много странно. Пък и създанието, което видя на полето. Какво всъщност ставаше тук? Как така това е един нов свят, векове напред от този, който всъщност той познаваше и наричаше свой? Блак започна да мисли, че не е той лудият в случая. Започна да се съмнява, че нещо лошо може да се случи скоро с него.

— Знам, че не можеш да повярваш на това, момче — жената го гледаше с жални очи и сякаш те му казваха, че съжаляват за нещо. — Знам откъде идваш, не си първият.

Тези думи го накараха още по-силно да започне да се съмнява, че се намира във владението на някаква психопатка, която в скоро време може да реши, че иска да му разгледа отблизо вътрешностите. Само че тези опасения се изнизаха от главата му като топъл въздух на Антарктида в момента, в който през вратата влезе едно от създанията от полето. То застана мирно и загледа странника. После с глас наподобяващ мъркането на глезен котарак проговори:

— Знаеш ли как се озова тук, страннико?

— Не, не зная.

— А искаш ли да узнаеш?

— А ти искаш ли да ми кажеш? — Томас Блак навъсено погледна създанието и се зачуди дали трябва да му говори толкова остро. Все пак можеше да не е толкова доброжелателно колкото старата дама.

— Разбира се, че ще ти кажа, Томас. Нали това е името ти? Томас?

— Да. Нещо против да ми кажеш твоето? — макар че нямаше особено значение за него как наистина се казва създанието.

— Името ми е Лафайет, както вече разбра от Синтия.

— Но аз си мислех, че Лафайет е Главната зона на този нов свят. Не е ли така? — запита Блак, който тотално бе изгубил всякакви логични мисли. — А и откъде знаете името ми? Не помня да съм го споменавал.

— Така е, наистина, Лафайет е наименованието на Главната зона. Само че това са просто мисловни граници, улесняващи някои процеси. Тук няма закони, освен природните; няма управляващи, понеже няма какво да се управлява; няма лекари, понеже никой не се разболява… — съществото говореше гладко и разбираемо като някой добър професор, изнасящ поредната си лекция. То не се щадеше откъм отговори, понеже нямаше и от кого да ги крие. Тук явно всичко беше ясно и познато. И със същата тази увереност и лекота то каза: — Името ти ми е добре известно — след което създанието придоби един израз, който показваше перверзно задоволство, че разполага с доста голям обем отговори.

— Това ми звучи доста утопично, но и адски невъзможно — Томас Блак не искаше да приеме, че такава реалност можеше да съществува. Умът му не можеше да приеме свят, в който всичко е добро и хубаво, в който няма болести и проблеми. Тази теза така изпълни всичките му мисли, че дори не се позаинтересува по-настоятелно откъде все пак това създание знаеше името му. — Все пак я ми кажи какво имаше предвид старата лейди… ъъ… Синтия, когато каза, че вие сте първите създания на Земята?

Сякаш някакво бегло подобие на усмивка се прокрадна по симетрично перфектната уста на създанието. То продължи със същия унасящ тон да споделя:

— Вашата представа, че някой бог е създал Земята и всичкия живот на нея, не е сред най-гениалните твърдения на човечеството. Все пак вие не сте особено умни създания. Даже ако трябва да бъда честен има къде-къде по-добре възприемащи действителността животни. Ето вземи например кучето. През по-голямата част от живота си то е длъжно да съхранява животите ви…

— Да бе, като че ли като спи по цял ден, или, като лае без причина, може да спаси живота на някого — Томас Блак прекъсна надменно Лафайет и с известна доза присмех зачака създанието да се защити.

— Ето виждаш ли Томас, това сте вие хората — създания, невиждащи по-далеч от носа си. Създания, неможещи да открият една проста житейска истина. Истината е, че ако дори един важен животински вид (а те са много — например кучетата) го няма, вие ще бъдете погубени на момента.

— Е, как така? — със същата доза съмнителен присмех запита Блак.

— Ами как? — продължи Лафайет: — Вие хората приемате съществуването на ниво, което е прекалено примитивно, ако мога така да се изразя. За вас прости понятия като цветове, числа, вкус и мирис обмислят целия ви живот. В момента, в който някой ви отнеме цветната телевизия и ви я замени с черно-бяла, вие ще погинете от суета. Но това е един недобър пример за това, което се опитвам да обясня. За да поддържате съществуването си, ви е необходимо някой да ви пази от съществените заплахи. И под съществени заплахи нямам предвид да те блъсне кола или да паднеш от някой висок етаж на сграда.

— Какво им е несъщественото на тези заплахи за живота?

Лафайет му направи знак да млъкне и Томас Блак разбра, че създанието не толерира такива излишни въпроси, след което продължи с обясненията си:

— Под съществена заплаха имам предвид тази, която вие не познавате, но която е основен приоритет за създания като споменатите кучета. Тяхната задача е денонощно да ви освобождават от… ммм… как да го нарека, че да ме разбереш правилно… да го наречем отрицателната енергия. Кучетата са частичен абсорбатор на тази енергия и до вас достига една малка част, която не може да ви навреди съществено.

— Искаш да кажеш, че кучетата ни предпазват от някаква отрицателна енергия, която ние не сме открили до момента, така ли? Само да ти кажа, че всичко ми звучи много глупаво и нереално.

— Колкото и да не ти се вярва това са фактите. Само че не само кучетата ви предпазват. Има много други създания, които го правят. Те пазят както вас така и останалите живи видове. Знам, че е трудно да повярваш в нещо, което не можеш да разбереш, но приеми за момент, че това нещо съществува. А и можеш ли да ми обясниш от къде идват болестите? Защо вие хората се разболявате?

Томас Блак се зарадва на лесния въпрос и с готовността на човек, предвиждащ победата, започна да говори придобил един такъв научен вид:

— Ние хората се разболяваме, поради факта, че върлуват вируси, които отслабват имунната ни система, и ние се поддаваме на заболявания. Те са виновни за боледуването ни, а не някакви енергии.

Малкото черно създание наведе леко напред тялото си и може би не знаеше как да обясни най-ясно на човека всичките тези неща. Но въпреки ограничените разбирания на Блак то продължи с търпение да обяснява:

— Може би не ти е ясно, че човешкият организъм е конструиран като машина. Жива машина естествено — вие сте органични същества. Вие сте като роботи. Всичките ви части са предназначени за определени функции, само че съм сигурен, че не знаеш, че сте неподатливи на това, което вие разбирате като болести. Единственият начин да се повредите е чрез износване, тоест старост и чрез повреда, нанесена от вас самите или от някой друг. Тази енергия, за която ти обяснявам е „повреда“. Нещо като атака от по-висш враг. Разбираш ли?

Естествено Томас Блак не се и опитваше да разбере. За него всичко беше просто бръщолевене и той реши да си удължи забавлението:

— Я ми кажи, като сте първите създания на Земята, как се е създал останалият живот?

— Ние го създадохме.

Това вече преля чашата за Томас Блак и той се изкикоти доста звучно. Лафайет обаче стоеше все така сериозно и за миг не направи дори и знак, че иска да се откаже от думите си.

— Ще ми обясниш ли как, Лафайет?

— Не ми вярваш и ми се присмиваш, но — в черните очи на създанието нямаше гняв дори и след подигравателните нотки от страна на човека — ние самите създаваме живот след смъртта си. Естествено ние живеем доста по-дълго от вас. Затова и има голяма разлика между появата на един животински вид от друг.

— Чакай малко — зачуди се Блак — как така след смъртта ви?

— Когато някой от нас умре, от трупа му се заражда живот.

— Но това е нелепо. Дори и да е възможно щяхте да създадете само един животински вид, а те са милиони. Как ще обясниш това?

— Ще го обясня с факта, че не от всички нас се ражда един и същ живот. Раждат се различни. Това зависи от доста неща, които ти дори и не би подозрял, че съществуват. Но както и да е. Виждам, че е безпредметно да ти обяснявам, след като ти не искаш, пък и явно не можеш да ме разбереш. Просто ми кажи какво последно помниш, преди да се озовеш тук, за да видя мога ли да ти помогна по някакъв начин.