Утопия

III

Томас Блак всъщност не можеше да определи период, който да сметне за последен спомен. Всичко беше разбъркано в главата му като топки в лотарийна урна. Спомняше си основните неща, които по принцип почти всеки човек е длъжен да помни, но му беше ясно, че незначителните неща се забравят почти веднага. След дълго претърсване из дебрите на мозъка му, нещото което сметна, че помни за последно бе пътуването му към болницата. Но защо въобще се беше упътил натам?

Това му замисляне му докара изключително ускорено сърцебиене и току-що очертаващо се масивно главоболие. Като мълния споменът озари съзнанието му. Той се бе насочил към болницата, поради факта, че бе повърнал голямо количество кръв, а това можеше да означава само едно нещо — антракс. Или поне нямаше какво друго да бъде. Всички симптоми бяха налице, но Блак не им беше обърнал внимание навреме. Той си мислеше, че просто е настинал и повръщането и високата температура се дължат точно на това. Само че когато повърна кръв и коремът го болеше адски много, той трябваше да отиде при лекар. Реши да не отлага и се обади на сестра си да го закара до болницата. Естествено обаче, винаги когато имаш нужда от някого, не можеш да го откриеш. Така се случи и тогава. Той телефонира на мобилния й телефон, но апаратът не беше включен. Нямаше на кого другиго да позвъни, затова реши сам да шофира до болницата. Така и направи и…

Томас Блак седеше умислен с втрещен поглед в малкото създание, наричащо себе си Лафайет, и не можа да не зададе въпроса, който следваше от подреждането на фактите:

— Аз мъртъв ли съм, Лафайет?

Съществото го изгледа изненадано и в момента не можа да реши какъв отговор да му даде. То бе запознато с фактора смърт, но не знаеше дали е удачно този фактор да се припише в този случай. Какво всъщност е смъртта — тя е приключването на едно съществуване. Да, обаче приключването на съществуването на Земята. Това приемаха хората за смърт. Всъщност обаче Томас Блак все още съществуваше, но бе ясно, че това не бе на Земята, или, както каза старата жена, това не е Земята, която той познава (той нямаше и представа къде се намира). Затова, дали това състояние, в което се намираше, бе смърт? Всеки би казал, че не е щом човекът си е жив. Да, но след земната смърт човек продължава да съществува под друга форма (също както породата на Лафайет след приключване на съществуването си се трансформира в друго живо същество) и въпреки това явлението на приключване на съществуването на първата форма се наричаше смърт.

— Ти не си мъртъв по смисъла на вашите земни разбирания — това бе най-удачният отговор, който Лафайет можеше да даде в момента.

— Преди да се озова тук аз страдах от ужасна болест. Даже не знам дали не съм пред прага на смъртта в момента. Мисля, че това което ме сполетя, е антракс. Това е изключително опасно заболяване и довежда почти винаги до смърт.

Лафайет го погледна с мек, дори леко насмешлив поглед и му каза:

— Ти май не ме слушаш! Колко пъти да ти казвам, че тук не действат земните закони. От каквато и болест да си бил болен, тук тя няма сила, дори не съществува.

Беше ред на Блак да се засмее, но смехът му доста бързо стихна. Беше нужно само да помисли и да стигне до извода, че откакто бе тук нямаше абсолютно никакви следи от симптомите на антракса. Как въобще бе възможно това? Явно думите на Лафайет не бяха просто смислено образувани лъжи. Явно това, което казваше, все пак бе истина.

Истина или не, физическото му състояние в момента представляваше една перфектна кондиция. Томас Блак се чувстваше добре, дори много повече от добре, и странното бе, че можеше да усети разликата между предишните си състояния на добре на Земята, от която идваше, и на Земята (или както в момента се наричаше това място), на която се намираше. Вътрешно той усещаше и знаеше, че се чувства наистина странно, в добрия смисъл на това чувство.

— Какъв е този свят все пак, Лафайет? Къде всъщност се намираме в момента?

— В момента, Томас, се намираме на планетата Земя, тази, която ти така добре познаваш и уважаваш.

— Да, но Синтия ми каза, че планетата вече не се нарича така. Каза, че от векове името не е такова.

Лафайет се замисли — дали от носталгия по старото време или от желание да даде максимално изчерпателен отговор. Най-накрая той каза:

— Не те е излъгала, Томас. Планетата не носи това име тук, поне от векове не се нарича така.

— Какво имаш предвид под това тук? Нали това е Земята? — Блак наистина се учуди и не знаеше откъде да започне тълкуванията. Първо му казват, че това е Земята, после му намекват, че не е. Къде по дяволите се намираше все пак?

— Когато ме попита дали си мъртъв — започна Лафайет, — аз ти казах, че не си. Истината е, че не те излъгах понеже ти съществуваш — имаш усещания, сетивата ти работят перфектно и си в съзнание. Смятам, че този въпрос вече е изяснен. — Блак потвърди с леко кимване и зачака съществото да продължи с обясненията. — Когато ние живеехме на Земята, тази която е твоят роден дом, ние — моята раса, имахме едни планове за нея. Съществата, които по-рано аз нарекох „Съществената заплаха“ или както вие предпочитате — „Отрицателна енергия“, имаха съвсем различни от нашите виждания за по-нататъшното развитие на планетата. Това доведе до конфликт. Конфликт, в който ние не искахме да участваме.

— Било ви е страх от поражение? — в този въпрос Блак не вложи нито сарказъм, нито подигравка. Той наистина вече се бе поувлякъл в тази история и съмненията му изчезваха с всяка следваща дума. Малко по малко той започна да приема думите на Лафайет за истина и да вниква в цялостната картина.

— Не — отговори меко Лафайет, — ни най-малко. Даже точно обратното. Ние бяхме по-силни, по-добре запознати със същността на проблема. Решихме да отстъпим и да създадем свой собствен свят, далеч от враговете ни. Това бе най-правилното решение.

— Защо вие отстъпихте, след като сте могли да победите?

— Ето виждаш ли, Томас. Това ви е проблемът на хората. Виждате само повърхността и не се стремите да вникнете в същността. Какво щеше да ни доведе тази война? Щеше да ни доведе до една безкрайна битка, постоянен страх и бдителност, постоянна вина, че загиват и други същества, заради нашето неразбирателство. Не мислиш ли така?

Блак наистина се замисли сериозно над проблема и осъзна, че думите на Лафайет са философски подбрани, но и много точни. До какво водеха всички войни, битки, побоища, размирици, бунтове и прочие подобни ситуации. Нима те не се осъществяваха на основите на абсолютната човешка глупост и психоза. Алчното влечение към парите и славата. Иманярското търсене на собственото си име. Блак усети за миг, че светът — Утопичният свят — към който се стремяха всички хора — бе тук.

— Лафайет, вие сте създали този свят. Вие сте създали Утопичния свят. Този, към който ние хората се стремим, но и знаем, че никога няма да достигнем.

— Прав си, Томас. Това е светът, който създадохме. СВЕТЪТ, който трябваше да бъде Земята. Само че не си прав, че няма да намерите този свят. Ето, ти го намери. Явно си го търсил, където трябва. Защото, Томас, този свят е създаден не само за нас, но и за хората и живите същества, които го искат. Ние знаем кои са тези същества и ги приемаме в нашия свят.

— Искаш да кажеш, че вие сте ме докарали на този свят без моето разрешение? Едва ли не сте ме отвлекли? Какво тогава ви различава от вашите врагове? — Томас Блак се чувстваше измамен. Допреди няколко минути той бе започнал да харесва съществото и това, което то споделяше с него. Но самият факт, че той бе докаран на този свят против волята си, обърна нещата в обратна посока. Човешката му гордост не му позволи да приеме фактите, дори това да бе за негово по-висше благо.

— Точно това искам да кажа, Томас — Лафайет отвърна спокойно с мъркащия си глас и не се притесни въобще от изблика на човека. Или беше свикнал да води този вид разговори, или имаше желязна психика. — Само че ти не си нито отвлечен, нито доведен тук насила. Искаш ли да знаеш разликата между нас и нашите врагове — разликата, Томас, е, че нашите врагове направиха всичко възможно, за да отнемат живота ти, а ние направихме всичко възможно, за да го спасим. За жалост не успяхме!

Блак разтърка брадата си и не знаеше какво да каже. Преди няколко минути Лафайет му обясняваше, че е жив, че е напълно здрав тук, а сега му каза, че е умрял. Това ТУК обаче обясни много неща. Лафайет каза, че е жив „тук“, а не на Земята. Лафайет каза, че е в друг свят — а не на Земята. Лафайет каза, че е мъртъв на Земята — не ТУК. Блак се замисли и достигна до отговора на въпроса, който той така отчаяно търсеше от мига, в който се озова на това място. Отговорът бе, че той се намираше на мястото, което хората наричаха „оня свят“. Сега Блак „прогледна“ и видя цялата картина. Той си спомни мигновено за нощта, последната нощ, която той прекара на Земята. Нощта на неговата земна смърт.

Фактите се изясниха в мозъка му моментално. Чувството бе сякаш някой бе махнал тапата на обърната наопаки бутилка, чиято течност моментално започва да се изсипва. Той си спомни за нощта, спомни си за инцидента, спомни си за ВСИЧКО.

Загубата на кръв, температурата, отпадналостта, недохранването — всичко доведе до катастрофата. Загубил контрол над волана и над автомобила си, Томас Блак бе излетял от мост, който бе на пътя към болницата. Падането от тридесет метра височина доведе до моменталната му смърт и до прехода му на този свят. Светът, който човечеството познаваше само теоретично и предполагаше, че съществува — след смъртта.