В двора на Дионис (Фантастични новели)

В двора на Дионис

— … Тя можеше да се види преди около десетина години — продължи Хрисанти, — можеше да се види през 1920–1922, когато пееше в кръчмата „Слънчогледа“. Не може да си чувал за нея. Беше малка, квартална, притулена някъде на улица „Попа Соаре“, но имаше и лятна градина и там всяка година идваше Ляна. Така й виках и аз, така й харесваше и на нея: Ляна. Но никога не пропускаше да добави: „Не се казвам така. Заради греховете си стигнах да пея по кръчмите, а хората ме наричат Ляна, ала аз не съм създадена за такъв живот.“ Понякога вземаше чашата ти, доближаваше я до устните си и дори отпиваше от нея. Казвам понякога, защото го правеше съвсем рядко, само ако й харесваше, ако видеше, че си млад и хубав, или замислен, замечтан. И едва докоснала чашата, всички мъже от околните маси я поглеждаха жадно, готови сякаш да я изпият с очи, защото какво да ти кажа? Когато Ляна правеше това, цялото й лице се озаряваше от светлината на една чудна, невиждана дотогава усмивка. Тя не можеше да се сравни с нищо, не приличаше на усмивките и на най-красивите жени, нито на децата, нито на ангелите. Да, не напомняше нищо познато усмивката й, а когато доближаваше чашата до устните си и поглеждаше момчето. Казах „момчето“, защото не помня да съм я видял някога да взема чашата на някой мъж по-стар от двайсет години. По онова време, 1920–1922, Ляна сигурно беше на двайсет и пет, или най-много на двайсет и шест, двайсет и седем.

— На толкова изглежда и тая вечер — прекъсна го Кладова.

— Да, не се е променила. Всъщност десет години на тази възраст, особено за жена като нея, не са от голямо значение…

— Във всеки случай — продължи, след като напълни чашите, — който не я е виждал тогава, не я е виждал изобщо. Искам да кажа, че не е видял истинската й усмивка. Защото Ляна постоянно се смееше, но винаги по различни начини — и когато мълчеше, и когато те гледаше в очите или те слушаше, дори когато пееше най-тъжните си песни… Бях почнал да ти говоря за „Слънчогледа“, тъкмо тогава Ляна пееше и си акомпанираше на цигулка. На цигулка, която държеше по много странен начин, както изобщо не бях виждал, кога на гърдите, кога на хълбока, понякога така, във въздуха, но тогава се задоволяваше само да дръпне два-три пъти лъка на последните акорди. Не зная дали беше цигулка като всички останали. Доколкото разбирах, звуците й напомняха виолончело. И все пак бе малка цигулка, с по-различни струни, с нисък, дълбок, дори меланхоличен тон. Мисля, че тъкмо това я направи толкова популярна в това заведение — тази меланхолия, меланхолията на нейните песни. Не знам откъде и от кого ги знаеше, но бяха доста стари. Всъщност успехът й се дължеше не само на факта, че песните и баладите вече не помнеше никой, а и на това, че ги пресъздаваше отново, пееше ги тъй, както трябваше да бъдат изпети, за да ни харесат на нас, младите тогава, след войната.

— Жалко — каза Кладова, без да го погледне. — Жалко, че се е отказала от цигулката. Исках и аз да я чуя…

— Но имаше и нещо друго: нейният чар и дискретната й, почти едва загатната меланхолия. Често се питахме: откъде ли е тази Ляна, откъде е дошла? Никой не знаеше къде живее, има ли семейство и защо изчезваше така внезапно от „Слънчогледа“ за цели седмици, защо пак се връщаше. Енаке, собственикът, знаеше за нея толкова малко, колкото знаехме и ние. Или поне казваше, че не знае. Колкото пъти го запитвахме, все следното повтаряше: една лятна вечер, тъкмо се канел да подреди масите в градината, дошла Ляна и го помолила да й разреши да попее, добавяйки, че не иска никакви пари и че няма да обикаля за бакшиши масите. „Имам от какво да живея — казала му тя. — Ако ви харесвам, разрешете ми да идвам тук вечер, тъй както ми е писано. Заради греховете си ми е писано да пея по кръчмите.“

— Заради греховете й — повтори Кладова замечтан. — Кой знае какво искаше да каже с това…

— Тъй отвръщаше винаги, когато я питахме: било й писано да пее по кръчмите…

— Без пари…

— Казваше, че имала от какво да живее… Само колко мъже се опитваха да я ухажват, колко млади кавалери от квартала, разни офицерчета, търговци, как ли не се опитваха да я съблазнят, някои я изчакваха, докато си отиде и последният клиент… Знаеха, че не спи в „Слънчогледа“. Мислеха, че след това ще се прибере у дома си и я чакаха. Но напразно. Същата нощ Ляна сякаш предчувстваше нещо и си тръгна по-рано, изчезна без никой да разбере къде отива. Може би на някоя от съседните улици я чакаше файтон. Но ни един от онези, които не я изпускаха из очи и понякога знаеха, че не се завръща в градината, не успяваше да я открие…

— Сигурно си е имала някой. Била е влюбена.

— Тъй казваше и тя, когато някой от нас й правеше признание къде сериозно, къде на шега? „Много съм влюбена, казваше тя. Откакто се знам, съм все така. Влюбена. В един човек“, повтаряше, усмихвайки се малко смутено, като че ли й задаваха неудобен въпрос.

— И никога ли не го видяхте? — прекъсна го Кладова, — станал изведнъж сериозен. — Искам да кажа, не идваше ли и той там, младежът, в когото Ляна беше влюбена, не идваше ли да я слуша?… Или може би беше сред посетителите, но вие не знаехте точно кой е?

— Не беше — продължи след пауза Хрисанти и се засмя. — Не беше нито в „Слънчогледа“, нито някъде другаде. Поне така твърдеше Ляна, колкото и невероятно да ми се струваше това. „Заради греховете си — казваше тя — още не съм го срещнала, макар да знам кой е и да го обичам. Обичам го толкова много, че не мога да залюбя друг…“ „Кажи ни поне как изглежда, настоя един от нас. Кажи ни дали е хубав, какви дарби има, та да знаем за какво да му завиждаме.“ „Още не съм го видяла, отвръщаше Ляна. Не зная как изглежда. Но щом го срещна, ще го доведа тук, да се запознаете и вие.“

— Странно — учуди се Кладова и обърна глава към обраслия с бръшлян зид зад него. — Много странно.

— Не, още има време, докато дойде — успокои го Хрисанти. — Още не е минал половин час. Тук, в „Чинарите“, забелязах това отдавна, тя се връща първия път след трийсет минути, а втория — след около петдесет. Не зная дали така се е договорила още в началото, но точно така прави. Янку, собственикът, мълчи, поглежда доста притеснен. За Ляна, за нейната личност и за условията на техния договор не казва нито дума.

— Може би тя не получава никакви пари.

— Възможно е. И тук като в „Слънчогледа“ тя изчезва от време на време: и ако градината е пълна, Янку умира от яд. Ходи от маса на маса, извинява се на клиентите, гледа да ги залъже, както може. Преди две седмици, когато пак бях тук, доведе цял цигански оркестър. Сигурно е дал доста пари за него…

— Вероятно това е обяснението — прекъсна го Кладова. — След като я чух, си мислих защо не е станала известна? Сега разбирам: не е постоянна, не се грижи за кариерата си. Била е и си е останала любителка… Но от какво живее? Кой я поддържа?

Хрисанти се усмихна притеснен и погледна към празното пространство пред себе си.

— Не знам. Може би никой не знае. Тя продължава да твърди, че е влюбена в онзи мъж, за когото ни бе говорила преди десетина години в „Слънчогледа“. Но настоява, че все още не го е срещнала, макар сега да била чула нещо за него. През юни, когато я видях, тя седна на нашата маса и ме позна — а може и да се е престорила, че ме познава, защото й говорих за „Слънчогледа“. Попитах я за него и ми отвърна, че бил поет и се казвал Адриан.

— Адриан чий?

— Не знаеше или не искаше да ми каже. Призна само, че е влюбена в този Адриан. Изглеждаше щастлива, че се казва така — Адриан, и че е поет…

Адриан плати и бързо слезе от таксито. Пред хотела погледна още веднъж часовника си, после влезе през една от въртящите се врати. В хола започна да мига, докато свикне с изкуствената светлина на лампите. Отправи се към рецепцията.

— Имам среща в четири и трийсет — каза той. — Малко съм закъснял. Таксито. Не бих могъл дори да се извиня с някакъв инцидент.

Спря изведнъж и се усмихна. Старият мъж, който стоеше пред него, поклати глава и също се усмихна.

— Което е най-странното… — добави след малко Адриан.

Продължи да се усмихва (но като че ли малко по-тайнствено, сякаш очакваше някаква изненада), пъхна дясната си ръка в джоба и много внимателно започна да търси нещо.

— Което е най-странното — повтори той, — забравил съм името на лицето. Сигурно е лапсус? Не се учудвайте — това често ми се случва. Бих казал, че имам периоди на частична амнезия. За щастие съвсем кратки…

— В четири и трийсет? — попита старият мъж.

— Точно в четири и трийсет. Ясен, приятен глас, чух го за първи път, и то по телефона, където гласовете обикновено се променят, изкривяват. Някой, който съществува реално и знаеше това. Да, веднага разбрах това.

Извади портфейла си и разви няколко хартийки. Избра една от тях, прочете я набързо, поколеба се за миг, а след това я смачка между пръстите си. Беше готов да я захвърли, но размисли и накрая я тикна в джоба.

— Не е това. Бях почти сигурен, че не съм записал. Защо да си правя труда? Едно най-обикновено име, мога да кажа дори банално, не представлява никакъв интерес. Защо да го записвам? Не съм записал нито датата, нито адреса. И все пак ето че съм го забравил. Лапсус — усмихнат добави той.

Някаква група се приближи до рецепцията и Адриан се отдръпна встрани да поговори със стареца. После се обърна и направи няколко крачки. Едва сега можа да огледа целия някак тайнствено осветен хол — сякаш от капителите на колоните прозорците тук не се виждаха, а и дневната светлина, проникваща през двете големи въртящи врати, бе бледа и слаба. Доколкото успя да види, на пода лежеше само един дебел яркочервен килим, чиито краища бяха закрити от ниските масички и фотьойлите, където разсеяно, равнодушно чакаха или просто дремеха стари мъже и жени. От време на време минаваха и млади дами, които поглеждаха към огледалата.

— Все пак беше най-обикновено име, за което можеш да се досетиш, фаническо27 — прошепна изведнъж Адриан, произнасяйки бавно и ясно думите. — Нещо като Теодор, Константин, Уилям…

Отново отиде до рецепцията и посочи регистрационната книга, която старецът тъкмо прелистваше.

— Нямаше ли случайно някакъв господин Константин или Теодор, или пък Уилям, по-скоро Уилям.

Старецът вдигна глава и го погледна, без да се учуди.

— Отдавна ли е дошъл?

Адриан вдигна рамене.

— Ах — възкликна той, — това не знам! Казах ви, че ме впечатли гласът по телефона, като ме помоли да дойда да го видя, днес следобед в четири и трийсет, и ми даде адреса. Всичко, което ми каза тогава, ме заинтригува много. Трябва да ви призная, че никога досега не съм приемал среща с непознат, искам да кажа среща по телефона. Дори да е бил литературен критик, прочут журналист или главен редактор на списание. Даже някой голям издател. С непознатите жени е друго, винаги става нещо непредвидено…

Спря и смутено се усмихна, забелязал, че зад него някаква млада двойка го слуша.

— Моля — отдръпна се той и им направи място, за да се приближат до рецепцията.

Залови се отново да рови из джобовете си. Намери хартийката, която преди това беше смачкал, внимателно я разгърна, изглади я с длан и я препрочете с неочаквана радост и любопитство. Лицето му се озари, облегна се на бюрото на рецепцията и реши да чака.

— Мисля, че беше Уилям — каза той веднага след като двойката се оттегли. — Уилям, Уилямс или може би Теодор…

Старецът не го погледна. Само поклати глава.

— Не е при нас — отговори той. — Имаме госпожа Уилям, но тя е вдовица.

— Не може да бъде тя — прекъсна го Адриан. — Казах ви, че гласът беше мъжки, на улегнал, интелигентен и възпитан мъж. И всичко, което ми каза, което ми съобщи, ме заинтригува много. Ще повторя: никога досега не съм приемал подобна среща с непознат човек…

Старият мъж вдигна рязко глава.

— Но какво ви каза? — попита той. — Какво по-точно?

— Изключително важни неща, важни не само за нас, творците, писателите, нека да кажем за елита, интелигенцията, но и за всеки жив човек. Да, за всеки, който иска да остане такъв, какъвто е мечтал да бъде — въодушевено уточни той.

— Някаква сделка? — попита другият, като леко сниши гласа си.

— Да. Всъщност и да, и не. По-скоро ми каза, че ще ми съобщи това днес в четири и трийсет и се извини, че той няма да може да дойде да ме види, имал не знам каква делова среща…

— Някаква сделка? — повтори старият още по-тихо.

— Всъщност той не се изрази така, не каза „сделка“, но подразбрах, че става дума за някакво съвещание. Защото нещата, за които ми съобщи, изискват цяла организация, комитети, съвети, подписи…

Но старият не го слушаше. Вдигна слушалката на телефона, поиска някакъв номер й леко вдигна глава.

— Господин Орландо ли е? — попита той.

Адриан го погледна малко разочарован.

— Май не се казваше така. Беше някакво по-обикновено име; Константин, Теодор или нещо подобно…

— Чака ви един господин тук — започна старият, като доближи слушалката до устните си. — Имал среща в четири и трийсет. Но не бил сигурен, че… Добре. Разбрах. Ще го изпратя…

Постави слушалката и го погледна тържествуващ.

— Бях сигурен — прошепна той повече на себе си. — Очаква ви — продължи с твърд глас. — Дори няма търпение. Очаква ви от четвърт час. Господин Орландо, единайсетия етаж, стая хиляда двайсет и девет. Вземете първия асансьор вдясно.

Протегна ръката си, но напразно — в същия миг цяла група хора се отправи към асансьора. Адриан благодари и ускори крачка, за да ги настигне. Почти всички говореха силно и едновременно. Точно пред него застана един мъж с огромен куп списания.

— Мога да се закълна — си каза Адриан, — че той не се казва Орландо. Всяко друго име, но не и това. Да, името му беше обикновено, банално…

Някой го блъсна отзад и тогава той продължи по-решително. Господинът със списанията го погледна със симпатия и като че ли се опита да му каже нещо. В следващия миг Адриан усети, че се олюлява и изведнъж се развесели, така без причина, но скоро се стресна, притиснат от тъпкания асансьор.

Кладова се стресна И рязко извърна глава. Жената тъкмо се беше приближила до вратата.

— Явно, тя е Ляна — прошепна Хрисанти и тайнствено се усмихна. — Не искам да кажа нищо, само да видя дали си спомняш за нея и дали ще я познаеш. Наистина не си могъл да я срещнеш много пъти, защото тя веднага е изчезвала. И както винаги никой не е знаел защо.

— Някаква голяма любов? Кой знае? Не говореха ли за нея преди няколко години, че се била влюбила в доктор Висарион? Казваха, че все излизали заедно, че били неразделни…

С рязко движение Хрисанти приближи стола си към масата.

— Не е вярно — възрази той. — Много добре знам. Знаят го и други. Знае го — и го казва! — самият доктор Висарион. Разбира се, това още нищо не значи, че го казва и той. Докторът е дискретен мъж. Но достатъчно беше да го погледнеш, когато бяха заедно, за да разбереш. Докторът, бедният, беше влюбен като юноша и може би затова Ляна веднага го хареса — държеше се като влюбено за първи път момче: чисто, въодушевено, малко нереално, като в английски роман. Всеки можеше да ги срещне заедно, по ресторанти и театри, дори у него, в дома му, на изисканите приеми и да разбере, че между тях двамата няма нищо и никога не е имало. Дори беше убеден, че и в бъдеще няма да има нищо. И прочутата, прехвалена въздържаност на доктора… прости ми, че ще бъда недискретен, но ще разбереш защо трябва да ти го кажа, има приятели, които биха могли да ти опишат доста тъжни сцени, когато бедният човек не можеше да спре дори сълзите си… Защото всички знаеха, че докторът беше влюбен, както никога дотогава, че бе прехвърлил четиридесетте, че притежаваше всичко, което би могъл да притежава един интелигентен и интересен мъж като него: богатство, слава, престиж, влияние. Но за негово нещастие съществуваше и Адриан — някакъв неизвестен младеж, за когото Ляна твърдеше, че бил поет, макар все още да не го беше срещала. Но тя се държеше тъй и пред доктора, и пред останалите, като че ли този недостижим поет Адриан съществува от плът и кръв…

— Може и наистина да съществува…

— Може би, в това повярва и докторът. Сигурно беше поръчал да я следят, без да знае: да види какво прави, къде ходи, с кого се среща, но накрая се убеди, че дори този Адриан и да съществува, той положително не е в Букурещ. Разбира се, докторът знаеше — и то отдавна, още откакто се бяха сприятелили — къде живее Ляна. Вероятно бе сред малцината, които я посещаваха. Но и той не каза нищо… И за мене — добави с променен тон — един от мистериозните моменти от тая история е фактът, че аз никога не разбрах, в каква къща живее Ляна. Дали е барака или вила на Шосето28; мансарда или семеен пансион, къщичка в някоя махала без електричество, с червено боядисани дъски, които, щом влезеш, започват да скърцат, скърцат от самотата, скуката, отчаянието във влажните и студени нощи…

Протегна рязко ръка и отново напълни чашата си, но внимателно, тъй като се страхуваше, че му трепери ръката.

— … Да не знам нищо за това момиче, в което, повярвай ми, никога не съм бил влюбен, но ми харесваше, дори в известен смисъл ме очароваше, може би затова, че с нея свързвах спомена за моята младост, да, да не разбера нищо вече петнайсет-шестнайсет години, откакто я познавам, да зная, че абсолютно никой не е чул нищо, освен онова, което самата тя ни каза първата нощ, когато седна на нашата маса в „Слънчогледа“ бях с Каломфир и с един друг младеж, когото не познаваш, защото и той изчезна преди няколко години — и тогава, същата нощ, ми каза, каза го на мен, защото останалите го знаеха отдавна, каза ми, че името й не било Ляна и че само заради греховете си е стигнала да пее по кръчмите…

Кладова вдигна недоверчиво рамене, но все пак се развълнува.

— Въпреки това — усмихна се той — тя не пее постоянно. И ако не е пяла толкова години, много вероятно е да я поддържа докторът, каквато и да е връзката между тях…

— И в това не съм сигурен — продължи Хрисанти. — Откакто я зная, винаги е казвала, че има от какво да живее… Но тогава защо пее по кръчмите и кварталните градини без пари, защо не опита да се ангажира в някой известен локал или в по-известна лятна градина, това не мога да го разбера. Ако можех да науча нещо за семейството й, в каква къща живее например, дали спи в своя отделна стая — това би разкрило поне нещо от личността й, от биографията й. Да, в нейната стая би могло да има картини или книги, знам ли какво, може би оная цигулка, с която си акомпанираше в „Слънчогледа“. Откъде ли беше изникнала тая цигулка, от коя страна, от кой век? Изобщо не приличаше на цигулките, които се продаваха в Букурещ преди трийсет-четиридесет години… Още колко неща нямаше да узная, ако не бях научил подробности за семейството й, за детството й. Защо й харесваше да пее тогава в „Слънчогледа“ само песни, които изглежда, че бяха от времето на княгиня Ралу и Антон Пан29? Откъде ги знаеше? Кой я беше научил? Напоследък, както виждаш, само понякога пее тези стари романси. И въпреки това репертоарът й се различава от този на другите. Но когато някоя от тези песни ставаше популярна и се запяваше из всички летни градини, Ляна отказваше да я изпълнява, макар до известна степен да беше нейна, нейно откритие. Чувал ли си я да пее оттогава, от първата вечер, когато те заведох в „Чинарите“, чувал ли си я да пее „В двора на Дионис“? Да, тя я изпя за първи път през онова лято. Никой не знае чия е тая песен, кой я е съчинил. Не знае дори дали е народна или е написана от някой лаутар30 или пък е стар романс, преработен от самата Ляна. Всъщност каквото беше с „В двора на Дионис“, същото стана и с останалите…

Кладова тръсна глава, сякаш беше задрямал и искаше да се събуди.

— Въпреки всичко трябва да има някакво обяснение — започна едва овладял раздразнението си той. — Искам да кажа обяснение за всички тези странности и мистерии или псевдомистерии. Нямах щастието да я познавам, но колкото пъти я чуех, оставах с впечатлението за един напълно нормален човек. Една млада, красива, уравновесена жена, която живее тук, на земята, в нашия свят — с цялата й меланхолия, с малко любопитното й, необичайно, бих казал дори странно държание. Не изглеждаше да е нещо екзалтирана или невротичка… Макар — добави след пауза той и се замисли, — че преди две години се обличаше само в черно, изобщо не се гримираше и дори й викаха тъй, на шега, „вдовицата“…

— Зная, зная — прекъсна го Хрисанти, — това не беше нещо ненормално. И за да разберете цялата история, трябва да знаете, че това не бе нейна идея. Докторът я принуди, да мога да го кажа направо: принуди я да се облича в черно: И той не го направи така неочаквано или от желание да си отмъсти. Да, за да разбере на кое викаха тогава, преди няколко години, в тесния кръг на Висарион, „Мистерията Адриан“ или „Комплекса на Поета“, докторът се реши на опит, помъчи се да провери хипотезата, до която беше стигнал. Всъщност той си мислеше, че Ляна познаваше и наистина обичаше някого, един млад поет, Адриан, и че той вероятно е починал или изчезнал, изчезнал завинаги от нейния живот. Докторът предполагаше, че тя е преживяла шок или някакъв вид травма, но нищо сериозно — вярваше той, — след като успя да я опознае и да се убеди в нейната нормалност — но все пак тази загуба беше предизвикала известна амнезия. Ляна чисто и просто не желаеше да приеме, че Адриан е изчезнал, че е загинал при злополука или нещо подобно. И тогава докторът се помъчи да я убеди, че единствено черното й стои добре. Искаше да разбере дали Ляна се плаши от черното, от траура. И й подари няколко изключителни, разкошни рокли от черна коприна и от черно кадифе. Ляна ги носеше с удоволствие всеки ден и накрая ги префасонира според своите схващания за елегантност…

Кладова го слушаше усмихнат и замислен.

— Значи е била „La Veuve, l’inconsolée…“31

— Да, „La Veuve“ и „Die traurige Witwe“32 и „Скръбта й отива на Електра“, и „La Vedova“…

Лицето му потрепери и се зачерви, сякаш всеки миг щеше да избухне в смях, но изведнъж се сети за нещо и само се усмихна, като вдигна рамене. После взе бутилката и напълни двете чаши.

В асансьора не биваше да се качват повече от осем души, а влязоха единадесет и може би щяха да се вмъкнат още, ако вратата не се беше затворила. Една жена изхленчи, неколцина се разсмяха, дебел и почти напълно оплешивял мъж, макар и още млад, започна да пита и бързо да натиска различните бутони: осми, десети, единадесети, четиринадесети, петнадесети. Извика още веднъж: „петнайсети!“ После обърна глава към вратата и тежко въздъхна.

На петнадесетия етаж двама от пътниците слязоха. Адриан поиска да ги последва, но вратата се затвори и асансьорът продължи изкачването си. Върху електрическото табло номерата светваха и угасваха все така бързо: 16, 17, 18, 19… Накрая асансьорът спря, вратата се отвори и Адриан се прилепи до стената, за да направи място на новите пътници. Но отвън не чакаше никой. Коридорът беше доста слабо осветен, той се поколеба известно време и излезе в последния момент, усетил, че вратата се затваря зад гърба му.

Коридорът изглеждаше безкраен, сякаш се губеше надалече в полумрака. Точно пред асансьора имаше огледало — твърде голямо за мястото и леко наклонено. Адриан се огледа за миг със скрито задоволство, като оправи възела на вратовръзката си. После приближи лицето си до студеното и блестящо стъкло на огледалото. Изглеждаше на трийсет, както му казваха всички, а не на четиридесет и пет, на колкото всъщност беше. И мислеше, че знае защо: беше висок, строен, рус и беше запазил косата си каквато бе в лицея: с алаброс на челото, „Красив като Ангела на Смъртта“, му беше казал някой. Без съмнение, девойка. Но коя? Коя?

Стресна го врата, която се отвори от дъното на коридора, и той бързо се отдръпна от огледалото. Наблизо не се чуваха стъпки и все пак, без да погледне, Адриан разбра, че две жени се приближаваха към него. Тикна ръката си в джоба, извади хартийка и започна да я мачка между пръстите си. Излишно беше да чете: знаеше текста наизуст. Повтори го още веднъж, бавно и някак предвзето, като начало на поема.

Едната от жените се спря пред него и се усмихна.

— Търсите ли някого? — попита тя.

Гласът й беше толкова нежен и мелодичен, че Адриан я погледна очарован, без да може веднага да отговори на въпроса й.

— Имам среща в четири и трийсет — започна той. — Но както обясних на уважаемия господин от рецепцията, сигурно имам лапсус. Защото, виждате ли, макар да не беше нито Константин, нито Теодор или Уилям, вашият старец го позна. Говори с него по телефона и аз разбрах, че ме очаква, че вече е взел да губи търпение… Но защо не казвате нищо? — попита той.

Жената се усмихна отново, точи път с усилие, сякаш изведнъж се умори.

— Каза ви, че е на нашия етаж? На двайсет и първия?

— На двайсет и първия ли сме? — учуди се Адриан. — Трябваше да забележа. Да ми е за урок. Не бива да губя нишката. Знам, че каквото и да направя, е безполезно. Това е като някаква стена, преграда. Искам да кажа, че името на господина, който ме очаква — не мога да си го спомня! Напразно го откриха долу, на рецепцията, напразно ми съобщиха и номера на стаята. Изчезнаха. Сигурно са изчезнали, докато бях в асансьора. Очевидно не са изчезнали в буквалния смисъл, а са се скрили. Станали са непознаваеми…

— Тогава не би могъл да бъде на двайсет и първия етаж — прекъсна го жената, — може би е в допълнителния — обърна се въпросително към своята спътница тя.

После се изви към Адриан и той я огледа внимателно. Беше висока, с обикновено лице, без определена възраст и разсеяно въртеше между пръстите си връзка ключове. Подобно на другата бе с малка зелена престилка, която на бледата светлина в коридора губеше цвета си.

— Зависи — тихо промълви, сякаш зашепна накрая тя. — В кой списък?

— Във всеки случай — прекъсна я Адриан — не е при оня, с вдовицата… Забравих й името, но зная, че е вдовица. Да я наречем Вдовицата. Или по-точно „La Vedova“33 с главна буква, символично, като при Данте.

Жената го погледна и се намръщи, после се отдръпна ядосана, без да добави дума.

— Обидихте я, без да знаете — прошепна другата. — И тя е вдовица — продължи жената. — И защото е от италиански произход някои й викат La Vedova.

Адриан я слушаше щастлив.

— Говорете! Говорете! — настоя той, като видя, че жената млъкна и го погледна със същата уморена усмивка. — Но това е изключително!

— Какво да ви кажа? И аз съм италианка. Чела съм Данте, но много, много отдавна. Тук има доста италианци. Понякога заемат цял етаж. Но не двайсет и първия. Почти никой не идва на двайсет и първия. Дирекцията на хотела се опита… но моля ви, не казвайте никому… Моето име е Силвия — продължи след пауза тя. — И аз бях нещо. Бях монахиня. Ето че асансьорът пристигна. Попитайте долу на рецепцията, там ще ви дадат информация…

Продължи да се усмихва все така уморено, докато вратата на асансьора неочаквано се затвори. Адриан се обърна към младежа, който то гледаше разсеяно, може би без да го вижда, и тихичко си тананикаше някакъв романс.

— Ако и вие сте италианец — започна той, — приемете моите почитания. Вие сте изключителен народ. Освен това сте имали и Данте. Чела го е и вашата сънародничка, с която поговорих малко на двайсет и първия етаж. Очевидно била е монахиня и е получила добро образование. Жалко, че не сте имали време да я погледнете по-внимателно — рядка, благородна и малко болезнена хубост — и много жалко, че не сте чули гласа й, само как произнася: Силвия, Данте, La Vedova…

Младежът спря да тананика, слушаше го и често примигваше с очи, сякаш се опитваше да се разбуди от някакъв сън. Адриан направи крачка към него и фамилиарно го потупа по рамото.

— Макар да се питам дали е разбрала целия скрит и явно полемичен смисъл на Дантевия израз La Vedova. Знаете ли, в своя таен език, който може да бъде зает от I Fedeli d’amore34 Данте се обръща към римокатолическата църква, църквата на Петър, за която следва да се разбере: остана „вдовица“…

Асансьорът спря и Адриан се отдръпна да направи място на влизащите: бяха две госпожи с едно много младо момиче и двама почти възрастни мъже, които може би с шума си се опитваха да скрият годините си.

— Слизаме ли? — обърна се към единия от тях Адриан, малко учуден.

— Може да се каже. Отивахте нагоре, нали?

— Ах — вдигна рамене Адриан, — трудно е да се каже. Кой би дръзнал, когато го попитат дали иска да отиде нагоре, да, кой би дръзнал да отговори: „Не“?

Едната от госпожите избухна в смях и го погледна със симпатия.

— Това значи, че не сте чували легендата — обърна се към него тя. — Казва се или „горе“, или „долу“…

— Или се качваме, или слизаме — прекъсна я ухилен нейният съсед, — все същото е…

— Защото асансьорът си остава същият, нали — продължи госпожата, — коректен и все пак дистанциран, сякаш става дума за игра в обществото, нали? Само посоката се променя.

Адриан се усмихна щастлив.

— Великолепно! — възкликна той; — Великолепно! Но не разбирам защо й казвате легенда.

Асансьорът спря, вратата се отвори безшумно, но никой не слезе, нито се качи.

— Не е легенда — намеси се другата госпожа, — истина е. Писаха и статии, някои бяха със снимки. Ако ви интересува, може да ги вземете от дирекцията.

Едва тогава Адриан забеляза, че тя има огромни изкуствени клепки. В началото беше видял само очите: зелени, дълбоки и остана с впечатлението, че ги е срещал вече веднъж, но кога? Кога?

— Попитайте художника — продължи госпожата, леко притеснена. — Художникът, лауреатът на хотела — добави след пауза тя, — явно на шега…

— Или по-добре — прекъсна го нейната приятелка, — потърсете витрината до каталанската зала, в която са се запазили негови работи: тетрадки със скици, предмети на изкуството, маски, всичките от него…

Адриан погледна двете дами и лицето му се озари от широка усмивка.

— Не зная за кого говорите — каза той, — но съм сигурен, че ми се явяват някакви поличби. Усещам ги, предчувствам ги. Така започва винаги чудният процес на анамнезиса35: срещам някой познат или непознат, не мога да разбера, но понякога още при първите думи, с които се обръща към мен, разбирам, че ми се явяват поличби…

Вратата на асансьора се отвори отново и Адриан излезе в коридора, за да направи път на младото момиче. Две двойки чакаха отвън.

— Влезте! Влезте! — завика единият от мъжете. — Има място.

Но влезе само първата двойка.

— Влезте — подкани ги усмихнат Адриан. — Има място!

В същия миг вратата на асансьора се затвори и двойката, която остана в коридора, избухна в смях.

— Вече за трети път ни се случва! — възкликна младежът. — Невъзможно е да слезем заедно, поне в този хотел.

— Съжалявам — обади се Адриан, без да се опита да скрие разочарованието си. — Едната от дамите беше започнала да ни разказва много интересна легенда за някакъв художник-лауреат… Може би ако опитате с другия асансьор — добави той.

— По-лесно е по стълбите — посъветва го младежът. — Така ще направим и ние. Няма повече от пет етажа.

Хвана под ръка приятелката си и бързо тръгна по коридора. Едва сега Адриан забеляза, че младото момиче, което го слушаше очаровано в асансьора, стоеше до него и като че ли го очакваше.

— Наистина съжалявам — каза й той и се усмихна тъжно. — Преди малко там, в асансьора, за миг, само за един миг ми се стори, че ми се явяват поличби. Бях почти сигурен, че ще си припомня името и вече щях да погледна часовника си, да видя колко съм закъснял… А после не зная какво се случи, но нещо стана и пропуснах момента…

Замълча и без да иска въздъхна.

— Живеете в хотела, нали? — попита го момичето и се изчерви.

— О, не, дойдох тук за една среща. Имах среща в четири и трийсет. Но ми е напълно невъзможно да си спомня името. Телефонира ми преди няколко дни. Изключителен глас, който ме смути. Смути ме по-скоро съобщението. Стана ми ясно, че бях повикан, за да ми бъде предадено изключително важно, съобщение. И държа да уточня: важно не само за мен; да, без фалшива скромност мога да заявя…

Спря се и може би без да забележи хвана ръката на момичето, стисна я и рязко я раздруса.

— Ах, госпожице! — възкликна. — Не смея да погледна часовника! Пристигнах със закъснение не по моя вина, а заради шофьора. Това е цяла история, която предпочитам да не си спомням. Защото отдавна разбрах, че един лапсус води след себе си друг, че амнезията прогресира и че ако този мистериозен процес на анамнезис не се прояви навреме, не мога да си представя какво би могло да се случи…

— Би трябвало да попитате в дирекцията — обади се момичето. — Искам да кажа да попитате за художника…

— Но каква връзка може да има той, художникът-лауреат, с асансьора? — прекъсна я Адриан с отчаяние в гласа.

— Госпожата каза, че асансьорът си остава същият и че само посоката се променя…

Адриан я погледна и се замисли.

— Наистина тъй каза, добре си спомням. В този случай — добави меланхолично той — питам се аз: защо си правих илюзии… Въпреки че… Въпреки че…

Стисна още веднъж ръката на момичето, този път приятелски, и се забърза в посоката, в която беше тръгнала младата двойка.

— … Също като приказката за Червения петел — продължи Хрисанти, след като затвори грамофона. — Когато всички помислихме, че наистина е решила да се погрижи за кариерата си, тя отново изчезна. Изгуби се. А след година-две, ако се разчуе, че се е върнала, непременно трябва да отидеш да я послушаш в някоя от кварталните кръчми или летни градини в покрайнините. Така беше, ако помните, и преди две години, когато казваха, че е в „Албатрос“, а тя пееше в една градина в „Гранд“. „На три очи под юргана“. Бих казал, че тя за нищо на света не искаше да прави кариера, че й харесваше винаги да започва отново. Не беше ли това носталгия по дебюта преди двайсет години? Или пък вярваше, че само в такава лятна градина, някъде накрая на града, ще намери него, своя избраник, поета Адриан? А може би това беше чисто и просто срамежливост, безразличие или начало на неврастения?

— Във всеки случай — прекъсна го Кладова, — тя не се е променила много. Откакто я видях за първи път, все е същата…

— Мисля, че се лъжеш. През последните години тя доста се промени. Не бих казал, че остаря, но не е същата Ляна от 1930 или 1935. Нямам предвид 1920–1921 в „Слънчогледа“, когато обикаляше масите и понякога отпиваше от чашите на младите момчета. Ляна от онова време не я знае нито един от вас. Но си спомнете каква беше през 1930, когато името й се чу за първи път, след като беше дебютирала в „Чинарите“. И тогава обикаляше масите и заговаряше онези, които й се струваха по-интересни, да, говореше само с тях и много рядко вземаше чашата на някого. Наистина, който не е виждал нейната усмивка, не познава Ляна. Тогава, в „Чинарите“, твърдеше, че е влюбена в Адриан, че все още не го била срещала, макар да знаела, че е поет, но след няколко години в „Мъката на Анкуца“ и вън „Въртележката“ казваше, че го търси и вече можеше да се разбере, както разбрах и аз, че междувременно го е видяла, но кога? Кога и къде? Има и нещо друго: начинът й да живее и да пее. Без съмнение стилът й остана почти същият; но неусетно се промени репертоарът: през последното лято пя повече мелодии, преработени от нея, по стихове на съвременни поети. После спомнете си как беше в „Чинарите“, спомнете си за меланхолията й, която в известен смисъл продължаваше да се проявява, онази същата нейна меланхолия, която ни беше очаровала преди десетина години в „Слънчогледа“. Сега сякаш от цялото й същество се излъчваше една безкрайна тъга, тъга, която беше трагична, непоносима, напълно не на място в тази лятна градина, макар да бе дискретна и „приглушена“, защото бях сигурен, че болшинството от публиката не я забелязваше…

— Не, не и не! — прекъсна го Кладова, рязко стана от фотьойла и се заразхожда с тежки, решителни стъпки. — Лъжеш се! Ти просто митологизираш — да си послужа с една от любимите ти фрази. Митологизираш, и то по един напълно погрешен начин. Защото, признавам, в случая с Ляна може да се говори за митология, но не в смисъла, в който я разбираш ти. Наистина при нея имаше нещо като митология преди няколко години, през 1936–1937, когато пуснаха първите й плочи — „В двора на Дионис“ и другите, които чухме тая вечер. Казвам митология, защото за нея се носеха най-различни слухове: че я протежирал еди-кой си министър, че била голямото увлечение на някакъв много изискан посланик и неочакваното му отзоваване потвърдило този слух, че дори била поканена да пее в двореца…

— Наистина пя в двореца — прекъсна го Хрисанти, — но трябва да чуеш цялата история.

Кладова се спря в средата на стаята и вдигна ръка.

— Позволи ми да ти обясня. За Ляна има цяла митология, от която всеки приема, което му хареса или му изнася. Но тази митология се базира върху няколко истински факта, умело, майсторски обработени от писателите и художниците, които й се възхищаваха и разказваха за нея из разни клубове, описваха я във вестници и списания…

— Това беше идея на Маврогени — намеси се Бараган. — Той я откри. От него започна всичко, от Маврогени.

Хрисанти изненадан се обърна, изгледа го, сякаш не искаше да повярва, а после се усмихна и вдигна рамене.

— Мисля, че и двамата грешите — каза той, — но все пак…

— Исках да кажа — продължи Кладова, — че Ляна не се промени в смисъла, в който преди малко ти каза. Познавам я само от десет години, но не вярвам, че може да се говори за някаква тъга, да, за трагична тъга. Това е просто въпрос на стил. По-скоро тя успя да овладее държанието си и да го превърне в артистична експресия. Изобщо не я виждам като тъжна или трагична. Тя владее меланхолията си и тази нейна меланхолия е реална, истинска, част е от нея, може би от съдбата й. Що се отнася до легендата за невидимия поет, Адриан, това е само красива и елегантна измислица. Дали този поет е съществувал, или не, дали го е очаквала, дали и сега го търси, дали е изчезнал, след като го е намерила — всичко това не можем да знаем, нито пък е толкова интересно. Какво ще се случи в деня, в който разберем кое е истина от цялата история, за която Ляна споменава вече толкова години, но никога не разказва? Какво ли ще се случи? Нищо особено. Ляна сама по себе си е интересна. Като човек, и с начина, по който пее. Тя е една още млада жена, която е избрала определен стил на живот и не се е поблазнила от лекото, от удобството да бъде купена от някой милионер или политик, поела е всички възможни рискове. Признавам, че се възхищавам от нея. Тя успя да съхрани своята независимост, да пее където и когато пожелае, днес да бъде най-разглезената звезда на столицата, а утре почти забравена. Както би станало, ако не бяха плочите. Затова много добре разбирам нейната дивост; разбирам защо почти никой не знае адреса й, не познава нито семейството й, нито биографията й… Но някои неща все пак се знаят — обърна се към Хрисанти Кладова — и това, дето се знае, е достатъчно да потвърди митологията, за която споменах преди малко. Не е вярно, че е безразлична към почестите и ласкателствата. Дори прие да пее в двореца. Моля те, остави ме да завърша — вдигна ръка той, — още малко. Не е истина, че живее само с мисълта за загадъчния и тайнствен поет Адриан. Опровергават го връзките й с други мъже.

— Какви връзки? — учуди се Хрисанти.

— Ще ти спомена само най-важната: с доктор Висарион. Че това беше връзка, а не само приятелство, както предполагам ти би искал да мислиш, го доказва фактът, че двамата се разделиха. По-точно: изобщо не се срещат. И докторът се старае да не посещава местата, в които би рискувал да срещне Ляна.

Хрисанти изслуша последната реплика на Кладова прав, с шишето коняк в ръка. После се отправи към масата, пред празната чаша и седна на канапето.

— Съжалявам — каза той, но ти си погрешно информиран. Приятелството й с доктора и тяхната раздяла доказват тъкмо обратното: че между тях не е имало нищо. Случи се тъй, че разбрах и причината за раздялата им. На пръв поглед изглежда съвсем обикновена, но всъщност, както би могло да се очаква от същество като Ляна, раздялата е доста особена. Защото нещата бяха така: трябваше да се срещнат веднъж, не знам на изложба или някъде другаде, и Ляна, след като го чака около половин час, си отиде. Малко след това докторът позвъни на вратата й с букет бял люляк. Ляна отвори, но остана на прага. „Моля те, не се сърди — каза му тя, — не искам да те обидя, между нас нищо не се е променило. Аз до края на живота си ще остана твоя добра приятелка. Но ние повече не можем да се срещаме. Не мога да ти обясня защо. Ако е истина, че държиш на мен, моля те, не настоявай. Иначе ще трябва да замина, да изчезна завинаги. Бих съжалявала, защото този град ми харесва, да, харесва ми да живея в Букурещ…“

— Не знам колко е била искрена — прекъснато Бараган, — но накрая все пак замина. От две години нищо не се е чуло за нея, сякаш потъна в земята. А може и да са й казали, че днес-утре войната ще стигне и нас и затова се е скрила някъде…

— Да — продължи Хрисанти, — но това стана сега, след година и половина. А раздялата с доктора бе преди около четири години. Във всеки случай никой не знае И не се досеща за истинската причина за тяхната раздяла. Ляна продължаваше да говори за доктора като за „свой най-добър приятел“; но винаги добавяше, че и двамата са решили повече да не се срещат. И което е най-интересното: докторът започна да вярва, че подобен инцидент може да допринесе за разрешаването на „комплекса Адриан“. Казваше, че е много вероятно в миналото на Ляна да е съществувал някакъв комплекс, предизвикан от чакане. И сега му се струваше, че е открил нещо конкретно, от което може да тръгне… Кой знае — добави Хрисанти след пауза, — може би накрая щеше да успее да разбере, ако не се беше случило нещо, което никой не очакваше. Един ден, шест или седем месеца след като не я бе виждал, докторът се събуди, както се казва, вече освободен от мисълта за Ляна, напълно освободен. Мисля, че не проявявам недискретност, защото всичко беше точно така. Преценил, че комплексът на „очакването“ е свързан с „комплекса Адриан“, докторът реши да търси всички, които познаваха Ляна от „Слънчогледа“. Разбира се, той нямаше време за това. Предполагам, че е натоварил някой доверен човек, твърде възможно е да се е обърнал и към някои агенти, специализирали в подобни търсения. Във всеки случай зная от Каломфир, когото срещнах малко след това, че и той е бил „привлечен“ и че накрая детективът, натоварен с това следствие, е открил някой от квартала „Попа Соаре“, който е знаел историята на Ляна от самото начало. Човекът е бил доста стар, но с изключителна памет и е обичал да разказва. Навремето бил възпитател или нещо подобно и твърдеше, че след като чул за първи път Ляна в „Слънчогледа“, започнал да ходи там всяка вечер и тъй като бил възрастен, тя се сприятелила с него и му говорела за себе си. Но когато детективът го помоли да разкаже каквото си спомня, той се опънал. Може би се уплашил, че ще има някакъв процес и затова не искал да говори. Накрая му обяснили за какво става дума й той приел. Но настоял, че ще каже всичко за Висарион само ако докторът обещае, каквото и да каже, да остане между тях двамата. Разбира се, още същата вечер детективът или човекът, който бил натоварен със следствието, се представил пред доктора и му съобщил, че носи важна вест. Докторът му благодарил, платил му царски, но признал, че не го интересуват комплексите на Ляна. Може и да е използвал друга формула; бих казал, че си е дал сметка за рисковете, които би поела Ляна при едно завръщане към миналото или нещо подобно!

Кладова рязко стана и сякаш изведнъж се развесели.

— Също като в някой приключенски роман — засмя се той. — Съмнявам се, че нещата са били точно така, но все пак ми е приятно да ги чуя. Имах усещането, че живея в друга епоха.

— Наистина — продължи Хрисанти. — Всичко това се случи в друга епоха. В известен смисъл ми се струва нормално, че Ляна е изчезнала преди година, година и половина, в навечерието на войната.

— Мислиш, че не е успяла да се приспособи към условията, така ли? — престорено се зачуди Кладова, като се помъчи да изглежда саркастичен. — Уверявам те, че се лъжеш. Ляна е оригинална жена и голяма артистка, но все пак може да различава илюзията от реалността… и самоубийството. Доказателство за това, както вече казах, е, че прие да пее в двореца…

— Но кога прие да пее? — избухна Хрисанти. — И при какви условия? Прие само защото настояха нейните приятели, оная група от писатели и художници, които вечер се срещаха у Маврогени и след успеха на първата си съвместна програма имаха големи планове, искаха да организират изложби, да издават списание. И очевидно, когато Маврогени е бил поканен от генерал Драгичи да повтори една от тези програми в двореца, не е могъл да се откаже от присъствието на Ляна. Без нейните песни програмата би била най-обикновена. Дълго време Ляна не искаше да чуе за тази покана, но накрая я убедиха. Бяха си внушили, че по този начин под протекцията на двореца ще могат да реализират всичките си проекти, а те имаха грандиозни проекти…

— Без съмнение са се лъгали — прекъсна го Бараган, — защото не реализираха нищо. Или може би — добави с усмивка той — програмата им да не е направила впечатление на двореца.

— Напротив, направи изключително впечатление — каза Кладова. — В това съм напълно убеден. Чух го от много места.

— Но не писаха в нито един вестник — продължи Бараган, — нито в кръжока на Маврогени се казва нещо за това. Искам да кажа, че тъй желаната протекция от двореца не се появи.

Хрисанти ги слушаше и се усмихваше тайнствено. После взе бутилката и бавно и внимателно си напълни чашата.

— Това е друга история — отсече Кладова.

— И все пак става дума за същата история — възрази Хрисанти, без да скрие задоволството си. — Защото програмата или спектакъла, или както искате го наречете, имаше голям успех. Главно заради Ляна, която трябваше да изпълни не три-четири, според предварителния сценарий, а десет-дванайсет песни. И този неин успех накара Драгичи да поръча на Маврогени да покани артисти, певци и танцьори от Операта и от вариететата и да организира нещо като галаспектакъл в двореца; по-точно серия от сцени и картини в романтичен или екзотичен стил, нещо от рода на „Хофманови разкази“ или „Шехеразада“ или „Бал с маски“, но в един по-особен жанр — всъщност и той не знаеше какво точно е това „по-особен жанр“, — но настояваше главната роля да се даде на Ляна. И както можеше да се очаква — но това другите не го разбраха, — тя отказа. Обясни му, че може да пее само онова, което знае, и което иска; че в никакъв случай няма да се съгласи да облече костюм и да сложи маска, защото не е артистка от Операта и умее да прави само едно: да пее по кръчмите.

— И възможно е да не е казала нищо друго — прекъсна го Бараган с престорена наивност. — Казала му е, че не се казва Ляна и че е прокълната да пее по кръчмите…

Хрисанти рязко се обърна и го изгледа много учуден.

— Откъде знаеш това? Това го казваше Ляна в „Слънчогледа“ преди двайсет години.

— Всички го знаят — продължи Бараган, като се усмихна — и мнозина твърдят, че са го чули със собствените си уши.

— Във всеки случай — продължи Хрисанти — този път Ляна не се остави да я склонят. Скоро след това си отиде. Изчезна.

— Укри се — повтори с някаква тъга Бараган. — Отгатна какво я очаква.

Хрисанти вдигна рамене и седна във фотьойла.

— Не знам — каза той. — Може да я срещнем един ден в някоя непозната кръчма. Но ако не се появи след година-две, ще й бъде трудно. Хората ще са други, а и вкусовете ще се променят. Ще трябва да започне отначало. Но дали ще може да постигне успеха, който имаше последния път? Според мен тя вече мина четиридесет и пет и наближава петдесетте. Ще може ли да опита още веднъж на петдесет години?

— Жена като нея може винаги да започне отново — забеляза Кладова.

— Нямам предвид като жена — продължи Хрисанти с неочаквана умора в гласа, — а като артистка.

Замисли се за миг, опрял чаша до устните си, сякаш не се решаваше да отпие.

— Може и да греша — добави той. — Може би исках да кажа нещо друго… — И започна да пие.

Когато стигна до хола, примигна, за да свикне със светлината, после се приближи до пиколото и го попита за каталонската зала. Не беше далече; трябваше да обиколи ротондата с огледалата, към които сякаш се отправяха всички жени, и да прекоси коридора, който водеше до новото крило. Адриан тръгна с бързи крачки, но като мина край една масичка с няколко фотьойла, размисли и се отпусна в един от тях. Въздъхна дълбоко, сякаш повален от неочаквана умора, и затвори очи. Но изкуствената светлина, която проникваше през клепачите му, го принуди да остане буден, като след няколко мига той ги отвори. Във фотьойла срещу него някакъв старец му се усмихваше. Адриан не го беше забелязал преди това и го погледна учуден.

— Другите отидоха до бара — обясни старецът и продължи да се усмихва. — Аз ще почакам. — И показа току-що запалената си пура.

— Отивах до каталонската зала — каза Адриан и се приготви да стане. — Но сега се питам дали си струва труда. Защото…

Прекъсна и отново седна. После съсредоточено погледна събеседника си, сякаш се опитваше да го разпознае.

— Защото — продължи той — когато преди малко в асансьора чух за първи път за художника, за лауреата, усетих, че ми се явяват някакви предзнаменования. Предзнаменования — повтори той, подчертавайки думата, — и ви уверявам, че аз никога не се лъжа: чувствам ги и ги усещам отдалече, макар да не ги разбирам; искам да кажа, че не мога да отгатна веднага смисъла им. Признавам, че се намирам в особено положение: знам, че тук някой ме очаква, тук, в една от неколкостотинте стаи на този хотел, ме очаква някой, непознат, с когото говорих по телефона и ми определи среща за днес в четири и трийсет и чието име не мога да си спомня. Зная само, че е едно обикновено име, не име, което крие нещо…

Изведнъж млъкна и потъна в мислите си.

— Каталонската зала ли? — попита старецът. — Мисля, че и аз я видях. Не е далече — добави, като погледна към огледалата.

— Зная къде е — продължи Адриан. — Говориха ми и за витрина, в която били изложени различни неща от художника-лауреат. Ще ме попитате защо аз, поетът, се интересувам от работите на един художник. Трудно е да ви обясня, защото засега тази симпатия и за мене е тайна, мистерия. Но усетих, че ми се явяват знаци и това го усетих в асансьора, когато красивата дама ми говореше за художника, за неговата увереност — може и да е нещо повече от увереност: може и да е легенда — накрая за духовитостта, с която забеляза, че в един асансьор или слизаш, или се качваш — все същото е, само посоката е от значение. Но това, разбира се, не е вярно, или поне не е така, както ми го предадоха. Наистина и Хераклит беше казал нещо в този смисъл, но…

Отново прекъсна, усмихна се горчиво и проследи с поглед облачето дим, което лениво се издигаше над тях.

— Ужасното при амнезията на поетите — продължи след дълга пауза той — е, че доколкото личната памет се губи, друга, бих казал, културна памет изригва от глъбините и ако не стане някакво чудо, накрая тя взема връх. Драги господине — с апломб продължи речта си Адриан, — аз съм застрашен да бъда ограничен от тази култура, да се превърна в един предимно културен тип! И изобщо не мога да си представя какво би могло да се случи след това, когато дори и културната памет се освободи от своето историческо лоно и аз стана човек изобщо… Не знам дали разбирате за какво намеквам? — попита, като леко сниши гласа си той.

— Говорехте за Хераклит…

— Да. Имах предвид онзи фрагмент, в който Хераклит твърди, че: „пътят нагоре и пътят надолу са всъщност еднакви“. Разбира се, и аз като всички съм чел Хераклит, но кога? На млади години. Уверявам ви, че вчера-онзи ден не бих могъл да възпроизведа този фрагмент и дори не бих си спомнил за Хераклит… Но днес, след като не мога да се сетя за едно толкова обикновено и толкова важно за мен име — името на човека, който ме очаква, за да ми предаде една вест — днес, драги господине, можете да ме попитате каквото поискате от всичко, което съм чел, и аз ще мога да ви го кажа наизуст…

— Все пак — обади се старецът, като завъртя пурата между пръстите си и го погледна право в очите, — все пак аз не виждам връзката. Връзката между Хераклит, лицето, което ви определи среща тук, и витрината в каталонската зала.

Адриан го слушаше развълнуван.

— Имате право! — възкликна след дълго мълчание той. — Имате пълно право и аз ви благодаря, че без да искате, ми помогнахте да свържа отново нишката. Защото някъде, не знам точно къде, може би когато разбрах, че съм закъснял и поръчах на шофьора да кара по-бързо, се е прекъснала нишката. И когато дамата от асансьора отвори дума за художника-лауреат и за витрината в каталонската зала, бях почти готов да я свържа отново, но стана тъй, че пак се скъса. Но сега вие — аз дори не знам как да ви благодаря! — отгатнахте, че има връзка, макар да казвате, че не я виждате. Може би аз ще я открия…

Рязко стана, поклони се на стареца и с решителни стъпки се отправи към ротондата с огледалата.

В края на хола видя голяма група гости, които шумно излизаха от съседната зала. Адриан реши да им даде път, но след няколко минути изгуби търпение и като помоли за извинение, се промъкна между тях. След малко се озова пред ротондата с огледалата и остана за миг така, без да знае какво да направи. Пред очите му се простираше друг хол, със същия дебел и яркочервен килим, със същите фотьойли и ниски масички. Но светлината тук като че ли уморяваше по-малко. Адриан потърси с поглед някое пиколо. Когато го зърна, отправи се към него и го чу да вика: „Господин Орландо!“ Спря се, силно развълнуван и изчака сърцето си да се успокои. „Господин Орландо!“, още веднъж извика пиколото и се запъти към една от съседните зали с широко разтворени врати. Адриан го последва.

— Кой търси господин Орландо? — попита той.

Пиколото го погледна леко развеселен, усмихна се малко загадъчно и прошепна:

— Не мога да ви кажа. Изненада.

Адриан го потупа по рамото и го остави да си върви, но не го изпусна от погледа си. Като чу, че го викат, един мъж на неопределена възраст, с пенсне и строга фигура, затвори папката, която четеше, и отегчено се надигна от стола:

— Какво се е случило пак? Какво се е случило?

— Господин Орландо — прошепна пиколото и отново се усмихна загадъчно, — очакват ви.

Орландо го последва с нежелание. Ускорил крачка, Адриан се приближи към него.

— Извинете — започна той, — не съм имал честта да ви бъда представен, но мисля, че тук има някаква грешка.

Орландо продължи да върви, без да обръща глава и сякаш не го чуваше.

— По твърде мистериозен начин — подхвана Адриан — бях въведен в един кръг, който не ми бе известен. Искам да кажа, че вашето име ми го съобщиха на рецепцията, сигурно по погрешка. Наистина аз им казах, че имам среща в четири и трийсет.

Орландо се спря, оправи си пенснето и го изгледа продължително и безизразно.

— Какво за четири и трийсет? — попита той. — Кой ти каза за четири и трийсет?

— Ах — въздъхна Адриан и се усмихна горчиво, — това е дълга история! Дълга и трагична.

Орландо пак го изгледа, този път с внимание и отново продължи.

— Ела с мен.

— Бих дошъл с най-голямо удоволствие — заизвинява се Адриан и го последва, — но тъкмо търсех каталонската зала, исках да разгледам витрината.

— Ще я разгледаш по-късно — прекъсна го Орландо, без да се обръща. — Откъде знаеш за четири и трийсет?

— Това е часът, който ми определи.

— Кой? — спря се изненадан Орландо.

— Ех, ако знаех! — възкликна Адриан. — Ако можех да си спомня името! Беше доста обикновено, как да ви кажа? Съвсем обикновена. Може би затова го забравих. Но ме впечатли гласът. Никога няма да забравя този ясен, спокоен глас, без никакъв патос и все пак сериозен.

Орландо го погледна с недоумение и леко облиза устните си.

— И това съобщение — продължи Адриан, — да, всичко ме кара да вярвам, че има да ми каже нещо, днес, в четири и трийсет.

— Какво съобщение? — отново го прекъсна Орландо и леко сниши гласа си, като прехвърли папката от едната си ръка в другата.

— Ех, ако знаех, ако наистина знаех! — повтори Адриан, обзет от някакво отчаяние. — Зная само, че се касаеше лично за мен, да, и за всеки от нас, поотделно, за вас, за дамите от асансьора, за уважаемия господин от рецепцията, отнасяше се за всички…

Орландо нервно намести пенснето си, а после се обърна към пиколото, което го очакваше на няколко крачки.

— Кой казваш, че ме чакал? — попита той.

— Не мога да ви кажа. Изненада е.

— Добре. Върви и му кажи да ме почака. Да ме почака с изненадата си.

Приближи се до Адриан, хвана ръката му неочаквано сърдечно и прошепна:

— Хайде в каталонската зала. Кои те интересуват повече: момичетата? Момчетата?

— На първо място витрината с работите на художника. И ви казвам това с отчаяние, почти с ужас. Това е последният ми шанс. Може би още ме чака.

— А ако не те чака? — тихо каза Орландо.

— Ах, тогава — отвърна Адриан и примирено вдигна рамене. — Тогава няма какво да се прави! Макар… — добави след няколко мига той — не знам дали ме разбрахте…

Влязоха в една не особено просторна и слабо осветена зала, която беше нещо като бар-аперитив или кафене. Орландо го заведе направо до последната маса в дъното. Веднага щом го забеляза, барманът отиде при него.

— Донеси ни каквото трябва — поръча Орландо, без да се обръща.

Остави Адриан да седне на канапето, а той седна на стола пред него. После му посочи папката.

— Знаеш ли какво имам тук? — попита с усмивка Орландо. — Милиони. Казвам ти това, за да го знаеш. Да бъдеш информиран. А сега говори, слушам те.

Адриан го погледна със симпатия, дори сърдечно.

— Откъде да започна? — попита той.

— От началото. От началото на началото.

Младият мъж се замисли.

— Що се отнася до мен — започна Адриан, — началото на началото е поезията. Какво съм бил преди да стана поет, вече не си спомням и не ме интересува. Сигурно съм бил месоядно същество. Такъв съм и сега, но зная, че съм месояден. Виждате ли разликата?… Както ви казах, всичко започна от поезията.

— Какъв вид поезия? — прекъсна го Орландо.

— Добре — продължи Адриан, — предполагам, че вече сте отгатнали. Трябва да призная, че за мен поезията е нещо повече от една мистична техника или средство за познание. Поезията е в най-висша степен политически метод; и за нещастие е последният подобен метод, с който разполагаме. И ако тя не успее, не ни остава никаква надежда. Ще изчезнем или ще се върнем там, където сме били преди стотици хиляди години. В един момент Господ ще се приближи до някои от нас, по-точно до тези, които ще останем будни, и ще ни каже:

Барманът донесе голяма чаша кафе, половин чаша сода и един сифон.

— Не зная какво е — каза Адриан и напълни чашата си със сода, — но във всеки случай е добре дошло за мен. Жаден съм.

Отпи доволен и притвори очи.

— Говори по същество — подкани го Орландо. — Какво да правим с политиката?

— Ако и поезията не успее, значи нищо не може да се направи. Опитах всичко: религия, морал, пророчества, революции, наука, нови открития. Опитах го поред или заедно всички тези методи и нито един не успя. Не успях да променя човека. По-точно не успях да го пресъздам истински. В известен смисъл — всъщност това е единственият аспект, който ме интересува — останахме такива, каквито бяхме, когато Орфей още не се беше появил сред нас, сред вълците, глиганите и траките.

— Орфей ли? — намръщи се учуден Орландо. — Орфей от Ада ли?

— Трябва да уточня, че нямам предвид толкова траките, колкото дивите зверове. Спомняте ли си как ги укроти Орфей, пеейки и акомпанирайки си на арфа. Че той цивилизова траките, това не е чак толкова важно. Много по-важно е, че укроти вълците, мечките и глиганите с музика и поезия. Най-вече с поезия, защото словото е най-висшата магия.

— Говори по същество! — пресече го Орландо.

— Разбирате за какво намеквам: дивите животни са всъщност хора в естественото им състояние и можете да добавите, да, настоявам да добавите — и — хората в тяхното културно състояние. Всички са диви, ако нямат достъп до логоса, ако не са сравнени с единствената магия, годна да измени радикално начина им на живот, магията на словото, поезията…

— А какво ще правим с политиката? — отново го прекъсна Орландо.

— Ще трябва да ги укротим. Веднага ще ви обясня: чакаме Орфей, чакаме оня гениален поет, чието слово ще подтикне човека да се разтвори за духа; с други думи, ще се предизвикат разместване и промени, към които се домогват всички религии и всички философии в света. Кой ще може да устои на поета? Питам ви: кой глиган би могъл да остане такъв, глиган, след като чуе Орфей?

— Но — прекъсна го Орландо, като протегна ръката си над масата и докосна рамото му — тогава какво търси този Орфей в Ада?

Адриан не успя да скрие доволната си усмивка.

— Очаквах този въпрос, отдавна го предчувствах, да, знаех, че ще ми прекърши крилете. Защото, позволете ми откровеността, подобен въпрос може да бъде формулиран само за да ми се прекършат крилете. А за нещастие вие не сте единственият; дори и поетите са вече отегчени от този епизод. Но, повярвайте ми, става дума за един най-обикновен епизод, наистина, малко патетичен, но и доста банален, който във всеки случай не може да бъде пример за нас, съвременните хора.

— Извинете — пак го прекъсна Орландо, — бил ли е или не е бил в Ада?

— Разбира се, че е бил, но защо? За да спаси съпругата си Евридика. Това е много хубаво и, както казах, патетично, но е само доказателство за една съпружеска любов. Колко от нас не биха постъпили така, ако имаха неговия авторитет? Да, признайте, Орфей слезе в Ада, за да спаси едно единствено същество, и то неговата многообичана, собствена съпруга. Изобщо не би слязъл за някоя непозната жена, за някой мъж, старец или дете, да, особено за дете, защото те най-много умират от змийски ухапвания. Но затова пък Иисус слезе в Ада заради всички хора, да, за всички, които умряха от Адам насам, за милиони и милиарди непознати мъже и жени, слезе в Ада, за да ги спаси. И въпреки това — добави с известна тъга той, — нито християнството, нито Църквата на Христос успяха да променят хората. Защо да говорим тогава за Орфей в Ада? Това е най-обикновена случка, която всъщност не означава нищо. И аз знам защо е така: защото поетът не е бил замесен в това. Докато Орфей в Тракия, Орфей сред вълците, мечките и глиганите…

— Докъде искаш да стигнеш? — попита го с известно съмнение и дори страх Орландо.

— Ще се върна, откъдето съм дошъл. Казах ви, че чаках поета и че това е последната ни надежда. Поета — пламенно повтори Адриан — по-велик от Есхил и Шекспир, и от всичките останали заедно. Пророк и чудотворец в истинския смисъл, тези две думи всъщност в политическия им смисъл.

Остави празната чаша върху таблата и се замисли.

— А сега говори по същество — стресна го Орландо. — Откъде знаеше за срещата в четири и трийсет?

— За четири и трийсет ли? — попита Адриан, като го погледна развълнуван. — Не, аз говорех за поета, когото очаквах, и за политическата му мисия.

— Остави ги тия — нетърпеливо го пресече Орландо. — В хола ми каза, че си дошъл тук, защото си имал среща с някакъв непознат. Среща, определена за четири и трийсет.

Адриан го изслуша съсредоточен, опрял дясната си длан до слепоочието.

— Разбира се! Разбира се! — възкликна той. — Сега си спомних, много добре си спомних и ви благодаря, че ми помогнахте да възстановя за себе си тази подробност, която поради някакви мистериозни за мен причини ми се струва твърде важна.

За миг Орландо го погледна нерешително, но след това пак настоя:

— И въпреки това преди малко в хола ми говори за срещата в четири и трийсет с някакъв непознат, чието име си бил забравил и който те викал специално, за да ти предаде някакво известие, което…

— Разбира се! — прекъсна го Адриан екзалтиран. — Сега си спомних всичко. Изключителен глас, който няма да забравя никога. И ми каза: „Безполезно е да ви обясня всичко това по телефона; ще седнем спокойно и ще поговорим“. Без съмнение, разбрах веднага: ставаше дума за известие…

— Добре, и аз те питам: за какво известие ставаше дума?

— Не ми каза, но мисля, че се досещам. Отнасяше се до нас, до всичките; по-точно до всеки от нас, и то поотделно, и то по съответен начин. В, моя случай например се отнасяше за поета…

— Но откъде знаеше той, че си поет? — прекъсна го Орландо. — Откъде знаеше, че си поет, преди да те познава?

Адриан го погледна косо, съсредоточено, сякаш се мъчеше да го разбере.

— Как да ви обясня? — започна той развълнуван. — За него не бях нищо друго освен поет. С какво бих могъл да бъда интересен за него — всъщност какво друго би могло да ви интересува вас или всеки друг — извън това, че съм поет? И преди всичко как бихте могли да знаете, че аз не съм поет. Изобщо как можем да разберем нещо, което не принадлежи към сферата на познанието? Все едно е да ме попитате какво мисли в този момент моят черен дроб или бъбрекът ми. Съществува един-единствен отговор: тези толкова полезни органи не мислят нищо. Те гледат само работата си, твърде важна за мен, която няма нищо общо с мисълта. За щастие! — добави усмихнат той.

Орландо избухна в смях, свали пенснето си и започна старателно да го бърше с кърпичката си.

— Много си хитър! — възкликна доволен Орландо. — Но да знаеш, че Орландо няма да ти се даде. Хайде, сега ела с мене, че ме очаква някаква изненада…

— Кой е? — попита Орландо.

Момчето протегна ръка и го посочи. Старата жена се приближаваше много бавно, потънала в мислите си, сякаш не знаеше към кого да се обърне. От време на време й се струваше, че някой я вика и тя рязко обръщаше главата си.

— Не, не я познавам — каза старата. — Защо мислеше, че я познавам?

Момчето смръщи вежди и послушно прибра ръцете си.

— Разхожда се тук край нас вече от половин час. Мислех, че те познава, но не смес да те доближи, като вижда, че четеш…

Старата потърси погледа му и се засмя.

— С други думи, скучаеш.

— Да — призна момчето, като издържа на погледа й.

— Кажи направо, кога забеляза, че тази госпожа се разхожда около нас?

— Когато видях, че за трети път се връща, сякаш идваше право към нас. Но забеляза, че ти все четеш и просто не се осмели…

— Не, не я познавам — повтори старата.

Взе някакво списание, но размисли и седна до канапето.

— А сега — усмихнат попита той, след като погледна към часовника си, — искаш ли да се позабавляваме? Имаме да чакаме още поне двайсет минути…

Жената се спря пред витрината.

— Не, не е това — чу глас зад гърба си. — Не е витрината на художника-лауреат…

— Но за какво става дума? Защо му казват художника-лауреат?

— Беше художник. Дойде тук отдавна, само за няколко дни, а остана. Не пожела да си тръгне. Харесваше му да се вози с асансьора. Защото, както твърдеше той, или казваш „горе“, или казваш „долу“, или се качваш, или слизаш; все едно е…

— Разбира се — обади се някой, — той не остана за дълго. Изгониха го. Но задържаха работите му…

Жената се отдалечи, но след няколко крачки сякаш случайно обърна глава и погледна към групата, която още стоеше пред витрината. Усмивката, която озаряваше лицето й, изведнъж угасна и тя продължи пътя си, обърна се още веднъж в първия салон и постоя пред витрината, накрая стигна до асансьора и натисна копчето. След няколко мига вратата се отвори и тя вече беше готова да влезе, когато изведнъж дочу някакъв шепот зад гърба си. Жената бързо отвори чантата си и като се престори, че е забравила нещо, рязко се обърна и се отправи към бара. Жена със зелена престилка, която с усилие скриваше вълнението си и младеж, който й говореше тихо и възбудено; До тях висок барман със строга фигура стоеше с ръце зад гърба, като се опитваше да гледа пред себе си.

Следвайки го, Адриан продължаваше да му говори:

— Към вас изпитвам чувство на възторг и признателност, защото ми помогнахте да си възвърна това, което беше най-важно за мен: срещата и известието. Да възстановим сега най-главното: ако поезията, както вече казах, е нещо като политическа техника, и ако истинският поет, когото очаквах, е — да, той не би могъл да бъде нещо друго! — един нов Орфей в Тракия, известието, за което ви говорих, е преди всичко за мен…

Орландо спря пред масивна врата и като докосна с пръст устните си, му направи знак да мълчи.

— Защото — продължи Адриан шепнешком, — тук, доколкото знам, аз съм единственият поет. С други думи…

Но Орландо го отстрани любезно и доближи ухо до вратата. Послуша няколко мига, а после много внимателно я отвори. Изненадан от полумрака и мълчанието в залата, направи крачка и извика:

— Il Comandante!

Тогава чу, съвсем тихо, сякаш от много далече, свиренето на някакъв оркестър и в залата от много места изведнъж заблещукаха блели светлини като от свещи или старинни газени лампи.

— С други думи — подхвана Адриан и отново се приближи до Орландо, — само такъв като мен, поет, вярващ в политическата мисия на поезията, е в състояние да разбере известието.

— Il Comandante! — още веднъж извика Орландо.

Сега оркестърът се чуваше малко по-ясно и светлината на свещите се бе поусилила и позволяваше да се види голяма бална зала с подиум и безброй маси, около които чакаха мълчаливи, почти заспали в старинните си столове, ексцентрично облечени фигури. Адриан се огледа наоколо.

— Чудесно! — възкликна той и бавно се отправи към подиума. — Чудесно! Тъй както е било и както ще бъде…

Нисък и мургав мъж, още млад и неочаквано пъргав за ръста си, изтича от дъното на залата.

— Какво е това? — попита го Орландо. — Какво ви стана?

— Изненада. Венеция, Казанова, Il ballo in maschera36.

— Не ми харесва — поклати глава Орландо и премести папката в другата си ръка. — Нервен съм. Не дойде — добави той, като сниши глас. — Ни вест, ни кост…

— Не дойде ли? — повтори шепнешком.

Обърна се и потърси с поглед Адриан.

— Не е той — ядосан продължи Орландо. — Дори не знам кой е. Преструва се, крие се. Твърди, че бил поет, а през цялото време говори за политика. И все пак знае нещо. Знае за срещата…

Il Comandante отново се обърна към Адриан. Зърна го да се приближава към някаква група по подиума.

— Значи знае — повтори и се усмихна.

— Дай му каквото му трябва — продължи Орландо — и виж дали е намерил нещо.

— Какво му харесва? Момичета? Момчета?

— Кой може да знае? Говореше за Орфей. Опитай се да разбереш какво прави — добави, като съвсем сниши гласа си.

— Но без супер и без екстра. Симпатичен ми е и изглежда умен. Жалко, че не знае какво иска. Твърди, че бил поет.

Междувременно на масите светнаха мънички разноцветни лампи и маскираните фигури като че ли се посъживиха. Орландо отново прехвърли папката в другата ръка и тръгна без желание към подиума, където беше спрял Адриан. Като го видяха да се приближава към тях, музикантите, облечени и те във венециански костюми, станаха прави и след няколко мига залата зашумя. Маските около масите започнаха да говорят едновременно, жените избухнаха в смях; екстравагантните двойки се надигаха от местата си, готови за танц.

— Кажи им да свирят по-тихо — каза Орландо — и да вдигат по-малко шум. Нервен съм!

Il Comandante тръгна към оркестъра, като започна да вдига и сваля ръце.

— Piano! Piano! — викаше непрекъснато той.

На дансинга двойките, които очакваха неговия знак за началото на танца, го гледаха с нетърпение:

— Allegra, ma non troppo — прошепна, ловко промъквайки се между масите. После се приближи до Адриан тъкмо в момента, когато Орландо вече го хващаше за ръката.

— Маестро! — започна с жар той.

— Не си прави труда — спря го Орландо. — Обясних му всичко. Донеси ни каквото трябва.

Il Comandante го придружи до масата, където го очакваха с известно притеснение три млади маскирани жени. После той изчезна.

— Може и да са същите — забеляза Адриан, наведе се и церемониално им целуна ръка. Защото, както се вижда, маските са същите. За да ги разпозная, разполагам с едно-единствено средство: въпроса. Но още няма да го поставя… Защото всъщност коя самоличност ще открия? Тая, която ме интересува, е една и съща под която и да е маска.

Момичетата започнаха да се смеят малко притеснени, спогледаха се крадешком, после се обърнаха към Орландо, който изглеждаше отнесен, потънал в мислите си. Смееше се и Адриан; веселието на момичетата сякаш го бе заразило.

— Всъщност вие сте същите — каза той, — не искам да се повтарям. Продължавам откъдето спрях, когато ме прекъсна нашият любезен амфитрион37. Ако поезията, както вече казах, е преди всичко политически метод, последният политически метод, който можем да приложим, то тя с и нещо като сотериология или доктрина на спасението38. В този смисъл днешната среща е за мен — повтарям само за мен, поета — едно откровение.

Il Comandante се върна, следван от трима костюмирани келнери, понесли огромни сребърни табли, отрупани с бутилки и различни по големина и цвят чаши.

— Случай сега му каза Орландо, — слушай, че става интересно.

— Не се плашете от думите — продължи Адриан. — Не всяко откритие трябва да прилича на онова, което знаем от двете Завещания. Понякога откритието на един поет остава неразбираемо за другите поети.

Келнерите дискретно се приближиха до всеки от присъстващите и напълниха празните чаши. Il Comandante се подготви да вдигне тост, но Орландо го изгледа косо и той се задоволи да каже:

— Наздраве!

— Наздраве! — повториха момичетата.

— Не зная какво е това — каза Адриан, — но във всеки случай ми дойде добре. Толкова съм жаден!

Отначало пийна с мярка, после се увлече и скоро изпразни чашата. Орландо се обърна към дансинга, където няколко двойки танцуваха отегчено, а оркестърът звучеше като под сурдинка. На околните маси хората разговаряха почти шепнешком и скришом поглеждаха към тяхната маса.

— Каква скука! — възкликна Орландо и се обърна към Il Comandante — и къде ги намери? На някое погребение, ли?

Il Comandante стана и отдалече направи на оркестъра знак, вдигайки енергично ръцете си. После мина покрай масите и прошепна:

— Allegria! Allegria!

От всички страни двойките се надигнаха уплашени и забързаха към дансинга, а останалите започнаха да се смеят, да говорят високо и да местят столовете си.

— Изумително! — очарован възкликна Адриан, след като едно от момичетата му напълни чашата. — Изумително и странно! Сякаш са същите и го правят от хиляди, а може би и от десетки хиляди години! Истинска мистерия за мен е, че за това не си спомня никой. А може и да не е мистерия — добави той и доближи чашата до устните си, — може да е само някакво чудо.

— Остави ги тия — прекъсна го Орландо. — Говори по същество. Разказваше за срещата си днес. Твърдеше, че била много важна, че била откровение. Защо?

— Казах ви защо: защото срещата щеше да осъществи предаването на едно известие.

Il Comandante тъкмо седна на стола си и хвана чашата.

— Слушай сега — обърна се към него Орландо. — Слушай, че сега взе да става интересно. Говори за някакво известие. На срещата днес твърди, че чакал някакво известие. Разбираш ли? В четири и трийсет очаквал известие.

— Известие ли? — повтори объркан Il Comandante. — От кого?

Адриан го погледна за миг изпитателно, после взе чашата си и отпи продължително, сякаш искаше да избегне отговора.

— Не зная дали обясних добре — подхвана след пауза той. — Едно известие предполага пратеник, а пратеникът винаги се изпраща от някого…

— Това бих искал да разбера и аз — пак го прекъсна Орландо, — вече изгубих търпение. От кого?

— Трябва да има отговор за всеки от нас — продължи Адриан. — Не зная доколко отговорът, който ще получа аз, ще те задоволи…

— Остави ги тия — пресече го Орландо. — Дали ще ме задоволи или не, ще ти съобщя по-късно. Засега ни кажи кой го изпрати и защо? И защо в четири и трийсет?

С тананикане, леки танцови движения и ритмични пляскания до тяхната маса се приближиха много от маскираните посетители, но Орландо размаха заплашително папката си и ги разгони.

— В четири и трийсет? — повтори Адриан и прокара длан по челото си. — Наистина защо в четири и трийсет? Трябва да има някакъв отговор. Но за да го открия, ще трябва най-напред да намеря другия, който е изпратил известието. Разбирате за какво намеквам, нали? — добави той, като се обърна към съседите си. — За да си послужи с езика на теолозите — подчертавам, че ще го използвам само като език, защото тази наука ми е напълно чужда, нито известието, нито неговият приносител не могат да те спасят. Пратеникът само те пробужда, подготвя те да проумееш смисъла на откритието, което се готви да направи пред теб…

В същия миг вратата се отвори и един висок мъж застана на прага. Държеше ръцете си отзад и оглеждаше залата внимателно, без да бърза. Адриан го погледна учуден и сериозен, сякаш искаше да се сети кой е. Мъжът се насочи към тяхната маса, решително и все пак дискретно. Когато стигна, се наведе до ухото на Орландо и му прошепна нещо.

— Piano, Piano — извика Il Comandante, рязко се надигна и изтича до оркестъра: — Piano.

Няколко двойки с недоумение спряха да танцуват и мълчаливо се върнаха по местата си. Но по-голямата част продължиха, оттегляйки се бавно и колебливо към по-слабо осветените ъгли на салона.

— На двайсет и първия ли? — отегчено попита Орландо! — Сигурен ли си, че е бил на двайсет и първия? Но кой му е позволил да се качи дотам? Имах среща в моя апартамент. Когато видях, че става пет и не идва, взех папката и слязох. Мислех, че е някъде в бара…

Момичетата се събраха и започнаха да си шепнат.

— La Vedova — дочу Адриан от съседката си отдясно.

Вдигна чашата си и започна да пие.

— Инцидент! И пак на двайсет и първия!… — стори му се, че чу това точно в мига, когато Il Comandante се връщаше от оркестъра, избърсвайки запотеното си чело с кърпичка, и се усмихваше.

— Не беше никакъв инцидент — намеси се той и се намръщи. — Асансьорът пак спря между етажите, на двайсет и първия. Това беше всичко…

Приготви се да седне, когато Орландо стана и без да погледне към никого, се отправи с папката в ръка към вратата. Il Comandante избърза да го настигне, а Адриан го проследи с поглед. В полумрака някаква жена приближаваше бавно и нерешително към стената. Адриан сложи ръка на сърцето си.

— Chi e costui che senza morte.

— Va per lo regno dell morta gente? — прошепна той и се обърна към съседката си.

Момичетата го гледаха усмихнати, но се притесняваха да се разсмеят гласно. Оркестърът, който през последните минути бе свирил съвсем тихо, спря.

— Пак започна да бие — каза Адриан и докосна с длан сърцето си. — Това са знаци. Ако не се върна, не се безпокойте. Нищо няма да ми се случи. Като всички вас и аз съм безсмъртен…

Жената го гледаше как се приближава и широка усмивка озари лицето й.

— Отдавна ли ме чакаш? — попита тя. — Закъснях. Не съм виновна.

Адриан се наведе, после направи крачка й се приближи до нея.

— Най-интересното е, че разбирам езика. Разбирам го много добре. Сякаш отдавна го зная…

Жената продължи да го гледа усмихната.

— Това е твоят език, Адриане.

— Интересно е, че знаеш и името ми…

— Кой не го знае? — развълнувана го прекъсна тя. — От „Слънчогледа“ и „Чинарите“ до „Въртележката“ и „Албатроса“, по всичките градини, паркове и среднощни улици, кой не знае твоето име, Адриане?

Младият мъж продължаваше да държи ръката си върху сърцето…

— Приятно ми е да те слушам — отвърна й той. — Не всичко разбирам, но чувствам, че ми се явяват някакви предзнаменования. Предзнаменования — повтори, снишавайки леко гласа си той, — и сякаш идват от много далече…

— Наистина, от много далече — потвърди жената и взе ръката му. — Ела, уморена съм.

Седнаха на първата маса до стената. Адриан прекара длан по челото си, разтърка очи, после наведе глава над масата и я погледна.

— Кажи още нещо — продължи той. — Говори. Говори ми. Приятно ми е да те слушам.

Жената присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни. После изведнъж започна да рецитира:

Адриан протегна ръка през масата и я прекъсна:

— Аз ли съм ги писал? Това мои стихове ли са?

— Не. Написа ги този, който дойде след теб. Но ги написа за теб — добави тя, — за да ти благодари. Защото преди него ти написа „В двора на Дионис“. Спомняш ли си как започва „В двора на Дионис“?

Беше готова да рецитира, но Адриан я спря с ръка.

Това беше отдавна, доста отдавна, в началото. В началото на началото. Не разбраха, че стихотворението е написано под знака на Орфей, че става дума за Дионисос39 и че тогава предсказвах онова неназовано блаженство, което щяхме да изпитаме всички в часа, когато щяхме да отидем при него, в неговия двор, при императора, в двора на бога…

Жената го слушаше развълнувана, мъчейки се да не отклони погледа си от неговия.

— Не знаеш колко трудно ми беше — продължи Адриан. — Напразно им обяснявах. Никой не разбра, че става дума за Дионисос. Не си ли спомняш за онова красиво момиче, на което всички викахме Ляна…

— Не се казвам така — прошепна жената. — Хората ми казват Ляна, но…

— „… но заради греховете ми — продължи Адриан — стигнах да пея по кръчмите. Но аз не съм родена за това…“

Жената хвана ръката му и я целуна.

— Адриане, твоя светлост, за тебе никога не съм била Ляна…

Поетът стана развълнуван и се приближи до нея.

— Зная коя си ти — тихо промълви той. Отдавна знаех, че това ще се случи. Моля те да ми повярваш, не ме е страх. Знаех, че един пратеник се изпраща винаги от другиго. Когато поискаш, ще те последвам. Не се страхувам. Но преди да тръгнем, бих искал само да те попитам: моите стихове, Ляна, моите стихове. Колко бяха всичките?

— Ще ги чуеш по улиците, Адриане, ще ги чуеш късно, след полунощ, в летните градини, в кръчмите, навсякъде, където ме изпрати да ги пея…

— … Колко бяха всичките — развълнуван повтори Адриан, — всички стихове, от началото на началото.

— Постъпвах тъй, както ме учеше продължи Ляна. — Разделих ги. Разпилявах ги. Ти ми каза да ги пея нощем…

— Само нощем — прекъсна я Адриан. — За да ги укротим. Защото само нощем хората, по-точно някои от тях, могат да бъдат укротени. Но макар и да си ги пяла нощем — добави с тънка усмивка той, — макар да си ги пяла нощи наред, те не са ги разбрали. Не ме разбраха!

— Сега вече те разбирам. И ако един ден им кажеш кой си…

Изведнъж изгубил сили, Адриан се отпусна на стола.

— Ти си им го казвала — едва чуто промълви той. — Казвала си им го толкова пъти. Повтаряла си го толкова години…

— Аз съм им казвала само онова, което ти си ме учил, че съм влюбена в тебе, че си поет и че се казваш Адриан…

— Какво друго бих могъл да добавя? — попита Адриан, като рязко вдигна глава, сякаш искаше да скрие отчаянието си. — Повече от това аз не съм. И никога не съм бил нещо друго, освен поета Адриан, който търси себе си; Адриан, който се е влюбил твърде скоро, ах!, твърде скоро в своя ангел-хранител, Ангела на Смъртта.

Ляна продължи да се усмихва и остави сълзите си да падат: големи и тежки.

— Заради моите грехове — прошепна тя, — тъй ми беше писано. Знаех това отдавна. Знаех, че няма да бъдеш щастлив. Знаех, че единственият човек, когото ще обичам, да, ще обичам през целия си живот, ще бъде и единственият, когото няма да мога да направя щастлив…

Адриан бързо сграбчи ръката й, целуна я и я задържа, като започна да я гали.

— Не, моя любов, не исках да кажа това. Как бих могъл да бъда това, което съм сега, ако не бях щастлив? И как бих бил щастлив без тебе, мой ангел-хранител? Но сега, след като ми се явиха толкова предзнаменования, как бих могъл да не разбера? Казах ти, моя любов: не ме е страх. Имаше ясен, любезен, решителен глас. Още в началото най-напред се яви един лапсус, после втори, накрая амнезия и може би не съжалявах, че съм забравил името, бях забравил й за известието. Но сега разбирам. И това стана точно така, както предполагах. Мой ангел-хранител, ти, моя любов, Ляна, ти ще бъдеш и Ангела на Смъртта…

Жената стана с усилие от масата, приближи се до него и взе ръката му.

— И Ангела на Смъртта — прошепна тя, — защото когато ни дойде времето, заедно ще заминем…

Много внимателно, сякаш се страхуваше, че би могъл да рухне, тя го хвана под ръка и го заведе до вратата.

— И пак аз ще вървя преди тебе — добави шепнешком Ляна и се усмихна.

Адриан я последва мълчаливо. Но след няколко крачки спря, плахо протегна дланите си, докосна лицето й, като нежно избърса сълзите й. Тогава забеляза маските, които го наблюдаваха, застинали по масите край дансинга.

— Какво става с тях? — разтревожен попита той. — Защо стоят така? Защо ни гледат?

Ляна решително го дръпна.

— Адриане, твоя светлост, не се обръщай назад — прошепна тя, доближавайки устни до ухото му. — Гледай само напред, че пак ще се изгубим и кой знае кога ще се намерим…

Отвори вратата, но и двамата се спряха на прага, заслепени от силната, равномерна светлина, която се разливаше неизвестно откъде върху червените килими.

— Казах ти, че не се страхувам — започна Адриане ясен и сериозен глас. — Кажи ми направо: това трябва да стане сега, след няколко мига, нали? Или вече се е случило, а аз не съм разбрал. Кажи ми направо: умрях ли?

Ляна разтърка очите си, но не избърса сълзите.

— Не — тихо промълви тя. — Само шофьорът умря. Да, Адриане, това се случи отдавна! Отдавна! — повтори с неочаквано твърд глас, потърси очите му и се вгледа в тях дълбоко, с отчаяние, сякаш искаше да го събуди.

— И все пак, го видях — възбуден продължи Адриан. — Видях го\ Дори нещо повече…

— Не биваше да се обръщаш назад — прекъсна го Ляна. — Адриане, никога не се обръщай назад. Ако още веднъж се обърнеш, ще се изгубим. Ще се изгубим завинаги…

Напредваха бавно и мълчаливо към ротондата с огледалата.

— Сега много добре си спомням — изведнъж се оживи Адриан. — Имаше ясен, изискан, любезен глас…

— Така вървяхме заедно — прекъсна го Ляна, — така стъпвахме, също като сега, по дебелите килими в хотел като този, държахме се плътно един за друг и аз ти говорех: „Адриане, какъв смисъл има всичко това? Достатъчно е, че те срещнах, че ти ме обичаш, че ми помогна да забравя своята орисия, че ме научи да пея и да рецитирам стиховете си, и дори тази наша любов да трае само едно лято, ще ми бъде достатъчно, да, ще ми бъде достатъчно…“

— Спомням си много добре — продължи Адриан. — Тогава, във Виена, ти казах: „Ляна, напразно всички пропяха след тебе «В двора на Дионис».“ Никой не я разбра. Може би не са виновни. Досега никой не може да разбере истинския смисъл на орфическия мит. Посланието на Орфей бе следното: промяната на човека, неговата мутация не може да започне отгоре, от елита, а съвсем отдолу, от обикновените хора, от онези, който прекарват нощите си по летните градини и кръчмите…

Ляна рязко спря, прегърна го и продължително го целуна.

— Любов моя — прошепна тя. — Вярно е. Това се случи във Виена. Спомняш ли си?

— … И ти обяснявах защо е толкова трудно — продължи усмихнат той. — Защото, не разбирайки смисъла на посланието на Орфей, никой не разбра, че поезията не е само сотериология, но и политически механизъм. Единствено поезията може да ни спаси, може да промени човека…

— Любов моя — прошепна Ляна и се притисна до него.

— Но знаеш ли какво се случи с Орфей? Целият свят го знае. Знаех го и аз отдавна. И ти казах, че не ме е страх. Само чаках. И сега преди няколко дни го чух: имаше ясен глас, който няма да забравя никога. Определи ми среща тук, днес, в четири и трийсет…

— Не, любов моя, — прекъсна го Ляна, — това се случи отдавна. Отдавна! — повтори тя и стисна ръката му. — Когато преживя инцидента и се измъкна като по чудо. Добре си спомни. Знаеше, че не обичам да чакам и че имах среща в четири и трийсет, че доста време чаках такси, че започна да вали…

Адриан освободи ръката си и я погледна.

— Значи е истина — прошепна той.

— Да. Истина е. Казах ти, че бях прокълната. Знаех това от часа, в който те срещнах. Тогава ти казах, че си красив като Ангела на Смъртта, а ти се усмихна, само се усмихна. Не пожела да кажеш нищо. Знаеше го и ти тогава. Знаеше кой ще бъде Ангелът на Смъртта.

— В четири и трийсет — повтори Адриан.

— Да. Вината беше моя. Знаеше, че не обичам да чакам. Все гледаше към часовника си. Беше късно, стана много късно, но ти му казваше: в четири и трийсет. Имам среща в четири и трийсет!…

— Така беше — добави съвсем тихо той. — Тъй започна…