В името на любовта

Благодарение на зоркото око на баща си, тя бе спала само с четирима мъже, но тъй като Брам беше първият й така наречен любовник и очевидно последният, общият брой не се бе променил.

— Имала съм десет любовници, така че можеш да задържиш палмата на разврата. Освен това аз също съм „чиста като сълза”. А сега се махай от тук. Смятай, че нищо не се е случило.

Но Брам бе насочил вниманието си към количката със закуската.

— Мамка му! Забравили са каната с „Блъди Мери”. – Започна да вдига сребърните капаци на блюдата. – Миналата нощ беше истинска тигрица. Ноктите ти деряха гърба ми, направо ме оглуши със стенанията си… – Седна и халатът му се разтвори, разкривайки мускулестото му бедро. – А какви неща ме молеше да ти направя… – Негодникът забоде вилицата си в парче манго. – Дори аз се засрамих.

— Ти не помниш нищо.

— Признавам, не помня много.

Много й се искаше да го попита какво точно си спомня. Доколкото го познаваше, можеше да я е изнасилил, ала някак си тази мисъл не й се струваше толкова ужасна, колкото предположението, че доброволно му се е отдала. Зави й се свят и тя се свлече в креслото до масата.

— Нарече ме своя див жребец – пожела да опресни паметта й той. – Това си го спомням съвсем точно.

— Сигурна съм, че лъжеш.

Трябваше да разбере какво се бе случило, но как да го накара да й каже истината? Брам се зае с омлета. Джорджи се опита да залъже бунтуващия й се стомах и отчупи парченце от твърдото кръгло хлебче.

Брам се пресегна към солницата с черния пипер.

— Предполагам, че… вземаш противозачатъчни, нали?

Тя захвърли хлебчето и скочи на крака.

— О, боже…

Брам спря да дъвче.

— Джорджи…

— Може би нищо не се е случило. – Младата жена притисна пръсти към устните си. – Може би сме били толкова замаяни, че тутакси сме заспали.

Той скочи от стола.

— Да не би да ми казваш…

— Всичко ще е наред. Трябва да е наред. – Тя закрачи из стаята. – Пък и какво значение има? От един път не мога да забременея.

Той се озърна обезумяло.

— Можеш, ако не вземаш противозачатъчни!

— Ако… ако това се случи, ние ще… аз ще… ще го дам за осиновяване. Признавам, че ще ми е трудно да намеря някой толкова отчаян, че да осинови бебе със сцепен език и опашка, но се надявам да го уредя.

Страните му възвърнаха цвета си.

— Страхотно изпълнение, достойно за звезда.

— Благодаря.

Малкото й отмъщение може и да беше детинско, но то повдигна достатъчно духа й, за да изяде една ягода. Но втората заседна на гърлото й, защото съвсем живо си представи топлата тежест на бебето, което никога не бе държала на ръце.

Брам си наля още кафе. Неприязънта я раздираше. За пръв път след краха на брака си Джорджи изпитваше толкова силни чувства.

Брам захвърли салфетката.

— Отивам да се облека. – Погледът му се плъзна към отворената яка на халата й. – Освен ако не искаш да…

— За нищо на света.

— Жалко – сви рамене той. – Сега никога няма да разберем дали ни е било хубаво в леглото.

— Аз бях страхотна. Ти, от друга страна, беше, както винаги, пълен егоист. – Жегна я мимолетна болка, която й напомни за някогашното момиче.

— Съмнявам се.

Брам стана и се отправи към спалнята. Джорджи продължи да изучава ягодите, опитвайки се да се убеди, че може да изяде още една. Изведнъж гръмка ругатня прекъсна размишленията й.

Брам отново нахлу в дневната. Ципът на джинсите му не бе вдигнат, ризата не беше закопчана, а френските маншети се ветрееха свободно. Нямаше никаква прилика между тези мускулести гърди и слабото костеливо юношеско тяло.

Той тикна под носа й лист хартия. Джорджи беше свикнала с хапливите му заяждания и подигравки, но не помнеше някога да го е виждала толкова искрено разстроен.

— Намерих това под дрехите ми – обяви той.

— Бележка от полицейския ти надзорник?

— Давай, забавлявай се, докато още можеш.

Тя огледа листа, но това, което видя, й се стори безсмислено.

— Защо някой ще остави тук брачното си свидетелство? Това е… – Нещо заседна на гърлото й и тя започна да се задъхва. – Не! Това е шега, нали? Кажи ми, че е една от тъпите ти шеги.

— Дори аз не съм толкова извратен.

Лицето му бе добило пепеляв оттенък. Джорджи скочи от креслото и издърпа листа от ръката му.

— Ние сме… – Едва можа да промълви думите. – Ние сме се оженили?

Брам потръпна.

— Но защо ще го правим? Аз те ненавиждам!

— Явно в онези коктейли, които сме изпили миналата нощ, е имало достатъчно хапчета на щастието, за да преодолеем взаимното си отвращение.

Джорджи отчаяно се опитваше да си поеме дъх.

— Това е невъзможно! Промениха закона за браковете във Вегас. Четох за това. Бюрото за брачни свидетелства е затворено през нощта, за да не може да се случват подобни неща!

Устните му се свиха в презрителна насмешка.

— Ние сме знаменитости. Очевидно сме намерили някой, готов да наруши закона само заради нас.

— Но… може би това свидетелство е фалшиво. Може би просто е… някаква шега.

— Прокарай пръсти по официалния печат на щата Невада и ми кажи, че ти прилича на шибана шега!

Джорджи плъзна върховете на пръстите си по печата и усети миниатюрни грапавини.

— Идеята е била твоя! – нахвърли се тя върху все още потресения младоженец. – Сигурна съм!

— Моя? Ти си тази, която отчаяно се опитва да си намери съпруг! – Очите му се присвиха и той размаха показалец пред лицето й. – Ти си ме използвала.

— Ще се обадя на адвоката си.

— Не преди аз да се обадя на моя.

Двамата се спуснаха към най-близкия телефон, но неговите крака бяха по-дълги и той се докопа пръв до него. Тя се метна към чантата си и изрови мобилния си. Брам вече натискаше бутоните.

— Това би трябвало да е най-лесният развод в историята на Холивуд.

Думата „Холивуд” я накара да се смрази.

— Почакай! – Джорджи изпусна мобилния си телефон, изтича при него и измъкна хотелския телефон от ръката му.

— Какво правиш?

— Чакай малко да помисля. – Младата жена върна слушалката на мястото й.

— После ще мислиш.

Той посегна отново да вземе телефона, но тя го закри бързо с длан.

— Бракът – разводът – ще станат публично достояние. – Джорджи прокара свободната си ръка през сплъстената си коса. – Само след двайсет и четири часа всички ще узнаят. Ще настане истински медиен цирк с хеликоптери и преследване с автомобили.

— Ти си свикнала на това – изръмжа Брам.

Пръстите й бяха ледени, гадеше й се.

— Не мога да понеса още един скандал. Ако се препъна на тротоара, някой репортер тутакси разтръбява, че съм се опитала да се самоубия. Представям си какво ще измъдрят онези чакали, ако им попадне подобна сензация.

— Проблемът не е мой. Ти сама си натресе всички неприятности, като се омъжи за Загубеняка.

— Ще престанеш ли да го наричаш така?

— Той те заряза. Защо те е грижа?

— А ти защо го мразиш толкова много?

— Не го мразя заради себе си – рече той саркастично. – Мразя го заради теб, след като ти явно не си способна на подобни силни чувства. Този тип е мамино синче. – Вместо да я избута от телефона, той се наведе и измъкна изпод дивана обувката си, сетне огледа стаята за чорапите си. – Смятам да открия онази кучка, която ни упои.

Джорджи го последва в спалнята, опасявайки се, че може тайно да позвъни на адвоката си.

— Не можеш да си тръгнеш, докато не измислим правдоподобна история.

Брам намери чорапите си и приседна на леглото, за да ги обуе.

— Аз вече имам история – заяви и нахлузи първия чорап. – Ти си една отчаяна, жалка жена. Оженил съм се за теб от съжаление и…

— Няма да го кажеш.

Той надяна и другия чорап.

— … и след като съм изтрезнял, съм осъзнал, че не съм създаден за живот в несгоди и нещастия.

— Ще те съдя, кълна се.

— Я се стегни. Къде се дяна чувството ти за хумор? – Без никаква проява на чувство за хумор, той пъхна крак в обувката и се върна в дневната, за да търси другата. – Ще го обърнем на шега. Ще заявим, че сме попрекалили с чашките и на някакъв канал сме попаднали на повторение на „Скип и Скутър”. Обхванала ни е носталгия и бракът ни се е сторил добра идея.

Това може и да беше шега за него, но не и за нея. Никой нямаше да й повярва, ако разкаже за коктейлите, подправени с наркотици. За цял живот ще бъде заклеймена като неудачница и откачалка. Беше попаднала в капан, ала нямаше да позволи на най-злия си враг да види, че е в ръцете му, изцяло зависеща от милостта му. Пъхна юмруци в джобовете на халата.

— Трябва да възстановим по памет какво е станало миналата нощ. Все някой трябва да ни е видял. Ти имаш ли някакъв спомен?

— „Дай ми го целия, голямо момче” брои ли се?

— Поне веднъж можеш да се престориш на порядъчен човек.

— Не съм добър актьор.

— Познаваш всякакви криминални типове. Все ще намериш някой, който може да направи така, че да изчезне всякаква следа от брачното ни свидетелство, нали?

Очакваше Брам да отмине предложението й с презрително пренебрежение. Вместо това пръстите му застинаха върху копчето на ризата.

— Има един тип, с когото съм се виждал няколко пъти. Бивш общински съветник. Обича да движи със знаменитости. Надеждата е доста мъглява, но можем да му се обадим.

Тя нямаше по-добра идея, затова се съгласи.

Брам бръкна в джоба си.

— Очевидно това е твое. – Върху отворената му длан лежеше евтин метален пръстен с пластмасов „диамант”. – Не можеш да ме обвиниш, че нямам вкус.

Подхвърли й го и Джорджи изведнъж си спомни за един друг двукаратов годежен пръстен, заключен в банковия й сейф. Ланс й бе казал да го задържи, сякаш щеше някога да носи годежния пръстен, който й бе подарил.

Пусна пластмасовия диамант в джоба си.

— Фалшивите скъпоценности винаги са били символ на истинска любов.

Тя бе долетяла в Лас Вегас с частен самолет, затова се налагаше да се възползва от колата на Брам. Докато Джорджи си вземаше душ, той помоли един от служителите на хотела да докара автомобила му пред задния вход. Джорджи облече сиви памучни панталони и бяло горнище модел „прегърни ме” – най-малко биещите на очи дрехи, които бе взела със себе си.

— Всичко е уредено. Моята кола ще ни чака пред задния вход – обяви Брам, когато Джорджи излезе от спалнята.

— Ще слезем с товарния асансьор. – Тя разтри челото си. – Все едно сме Рос и Рейчъл. Точно същото се случи с тях в края на сезона.

— Само дето Рос и Рейчъл не съществуват наистина!

Докато слизаха с асансьора, и двамата мълчаха. Тя дори не си даде труд да му каже, че ризата му е закопчана накриво.

Излязоха в служебния коридор и се отправиха към изхода. Още щом Брам отвори вратата, ги лъхна гореща вълна. Тя примижа на слънцето и пристъпи навън.

В лицето й щракна фотоапарат.

5

Мел Дъфи, Дарт Вейдър на папараците, ги бе уловил в обектива си. Джорджи бе завладяна от странното усещане, че се е отделила от тялото си и наблюдава трагедията някъде от високо.

— Поздравления! – възкликна Дъфи, щракайки трескаво с фотоапарата. – Както казваше моята баба ирландка: „Злото да ви забрави, от късмет да не се отървете”.

Брам стоеше неподвижно, с ръка върху дръжката на вратата, с накриво закопчана риза, стиснал здраво челюсти. Явно оставяше обясненията на нея. Този път Джорджи нямаше да позволи на чакалите да триумфират за нейна сметка.

— Много мило да получим това прекрасно пожелание на баба ти, но по какъв случай? – попита със сияйната усмивка на Скутър Браун.

Дъфи, противен дебелак, с червендалесто лице и рошава брада, се ухили широко:

— Видях копие от брачното ви свидетелство и говорих с онзи тип, извършил брачната церемония. Мяза на опърпана версия на Джъстин Тимбърлейк – продължи Дъфи, без да спира да снима. – След час материалът ще е в редакцията, така че по-добре ми разкажете цялата история. Обещавам да ви изпратя страхотен сватбен подарък. – Започна да снима от друг ъгъл. – И така, колко дълго…

— Няма никаква история – прекъсна го Брам, прегърна Джорджи през кръста и я дръпна обратно в сградата.

Пренебрегвайки надписа „Вход забранен за външни лица”, Дъфи улови вратата, преди да се затвори, и ги последва вътре.

— Джорджи, говори ли с Ланс? Той знае ли за това?

— Изчезвай! – процеди Брам.

— Стига, Шепърд. Всичко ти е ясно не по-зле, отколкото на мен. Това е най-пикантната звездна история за годината.

— Казах да изчезваш! – изсъска Брам и се метна към фотоапарата на Дъфи.

Но преди да го докопа, Джорджи, в която все още бе останала капка здрав разум, сграбчи ръката му.

— Недей!

Папаракът отстъпи чевръсто, направи една последна снимка и изскочи навън.

— Без лоши чувства – подхвърли през рамо.

Брам се освободи от ръката й и понечи да хукне след него.

— Престани! – Джорджи прегради вратата с тялото си. – Какъв смисъл има да чупиш фотоапарата му?

— Ще ми олекне.

— Типично за теб. Все още продължаваш да разрешаваш проблемите си с юмруци.

— За разлика от теб, която се усмихваш на всеки задник, насочил обектив към теб, и се преструваш, че животът е цветя и рози. – Изгледа я с присвити очи. – И не ми се пречкай, когато следващия път реша да разбия нечия физиономия.

Появилият се в коридора помощник-сервитьор принуди Джорджи да преглътне гневния си отговор. Двамата се отправиха към товарния асансьор и в озлобено мълчание поеха нагоре. Когато стигнаха до апартамента, Брам отвори вратата с ритник и извади мобилния телефон от джоба си.

— Не! – Тя издърпа телефона от ръката му и се втурна към банята.

Той хукна след нея.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя хвърли телефона в тоалетната чиния, преди той да успее да го изтръгне от ръката й. Брам я избута грубо настрани и се втренчи във водата.

— Не мога да повярвам, че го направи!

Веднъж Скутър, без да иска, беше изпуснала семейния фотоалбум на мама Скофийлд в градинския фонтан и през останалата част на серията се опитваше да заличи следите си. Накрая Скип я спаси, като пое вината върху себе си. Но този път това нямаше да се случи.

— Няма да се обаждаш на никого, докато заедно не измислим какво да правим – заяви Джорджи.

— Нима?

Сърцето й натежа като олово и тя насочи целия си гняв към него.

— Не се прави на глупак. Аз съм американска икона, забрави ли? Ланс се измъкна като по чудо, но той беше господин Морална безупречност. Ти не си и няма да ти се размине.

Отражението на Брам в огледалото със стиснати челюсти не вещаеше нищо добро.

— Ще се придържаме към първоначалния ми план – заяви той. – Точно след час твоят пиар и този, когото аз смятам да наема, ще направят изявление пред пресата. Твърде много алкохол, твърде силна носталгия, оставаме си добри приятели и прочее отявлени лъжи. – Той изхвръкна от банята.

Тя се спусна след него, както никога не бе правила с Ланс.

— На една празноглава звезда може да й се размине брак в Лас Вегас, който трае по-малко от двайсет и четири часа, но не и на нас двамата. Дай ми малко време да помисля.

— Никакво мислене няма да ни помогне да се измъкнем от тази каша. – Той се отправи към телефона до дивана.

— Пет минути! Това е всичко, което ми е нужно. – Тя посочи към телевизора. – Докато чакаш, можеш да погледаш някое порно.

— Ти гледай порно. Аз трябва спешно да изкопая някой пиар.

Тя заобиколи скорострелно дивана и отново сложи ръце върху телефона.

— Не ме принуждавай да хвърля и този в тоалетната!

— Не ме принуждавай да те вържа, да те заключа в дрешника и да хвърля вътре запалена клечка кибрит!

В момента дори това не й се струваше толкова ужасна перспектива. И тогава…

Осени я невъзможна идея.

Идея, която бе много по-страшна от всеки убийствен план, който Брам можеше да измисли…

Идея толкова непоносима, толкова отвратителна…

Джорджи се отдръпна от телефона.

— Трябва да пийна.

Брам размаха слушалката пред лицето й.

— Керосинът гори по-силно и по-бързо. – Тя навярно изглеждаше също толкова зле, колкото се чувстваше, защото той не започна веднага да набира номера. – Какво ти става? Няма да започнеш да повръщаш, нали?

Де да беше толкова просто. Младата жена преглътна с усилие.

— С-само ме изслушай, става ли?

— Давай по-бързо.

— О, господи… – Краката й започнаха да се подгъват и тя се свлече в креслото от другата страна на дивана. – Има един… – Стаята се завъртя около нея. – Може би има един… начин да се измъкнем.

— Напълно си права. Обещавам, че ще поръчам веднъж месечно да носят свежи цветя на гроба ти, както и за рождения ти ден и за Коледа.

Джорджи не можеше да го погледне, затова се вторачи в гънките на сивия си панталон.

— Ние бихме могли… – Прокашля се и мъчително преглътна. – Бихме могли да о-останем женени.

В стаята се възцари плътна тишина, с нож да я режеш, прекъсната от пронизителното писукане на слушалката, останала твърде дълго извън гнездото.

Дланите й се изпотиха, страните й пламтяха. Той върна слушалката на мястото й.

— Какво каза?

Тя преглътна отново и се опита да се стегне.

— Само за… за една година. Можем да останем женени за една година. – Думите излизаха с хриптене, сякаш ги изкарваше през къзу*. – След една… една година, смятано от днес, ще обявим, че… че сме осъзнали, че е по-добре да останем добри приятели, отколкото съпрузи, и сме решили да се разведем. Но винаги ще се обичаме. И… това е най-важното. – Мислите й се стрелкаха напосоки, ала тя успя да се съсредоточи. – Ние… трябва да се постараем да ни виждат заедно пред хората. Щастливи, засмени, забавляващи се на воля, така че нито един от двама ни да не може да бъде обрисуван като… – Спря се навреме, преди да каже „жертва”. – Да не бъде обрисуван като злодей.

[* Музикален инструмент, играчка. – Б.пр.]

Накъсаните фрази и хаотичните образи в главата й постепенно се подреждаха в стройна схема, като епизод от ситком.

— Постепенно в пресата ще плъзнат слухове, че съм започнала да те засичам с някоя от приятелките си, а ти си ме виждал с неколцина от кретените, с които се мотаеш. Всичко ще бъде мирно и кротко, като между двама приятели. Също като при Деми и Брус. Без драми и скандали.

И главното – никакво съжаление. Това беше най-важната част, единствената, която щеше да я крепи по време на този фарс. Никаква жалост към бедната нещастна Джорджи Йорк с разбитото сърце, неспособна да задържи любовта в живота си.

Брам все още не се бе отърсил от първоначалния потрес.

— Ще останем женени? Ти и аз?

— Само за една година. Това е… разбирам, че не е идеалният план – доста слабо определение, което вцепененият й мозък едва успя да изстиска, – но имайки предвид обстоятелствата, мисля, че е най-доброто, което можем да сторим.

— Но ние се ненавиждаме един друг!

Вече не можеше да се откаже. На карта бе заложено всичко. Репутацията й, кариерата й, и най-вече наранената й гордост…

Дори повече от гордостта. Гордостта беше повърхностна емоция, а сега ставаше дума за нещо много по-дълбоко, което се отнасяше до личността й, до същността на характера й. Налагаше се да признае горчивата истина, а именно, че нито веднъж през целия си живот не бе взела дори едно самостоятелно решение. Баща й насочваше всяка стъпка в кариерата и личния й живот, диктуваше всичко – от ролите, които трябваше да приеме, до външния й вид и дрехите. Той дори я бе запознал с Ланс, който на свой ред бе определил кога ще се оженят, къде ще живеят и хиляди други неща. Ланс бе заявил, че двамата няма да имат деца, и пак той бе произнесъл окончателната присъда, слагайки край на брака им. Трийсет и една години Джорджи позволяваше на други хора да чертаят съдбата й и вече й бе дошло до гуша. Можеше или да продължи да живее, подчинявайки се на чужда воля, или да прокара свой собствен път, колкото и криволичещ и труден да е.

Изпълни я плашещо – почти въодушевяващо – усещане за житейската й цел.

— Ще ти плащам.

Това вече прикова вниманието му.

— Ще ми плащаш?

— По петдесет хиляди долара за всеки месец, прекаран заедно. Това са половин милион долара, ако си забравил да смяташ – уточни тя.

— Мога да смятам.

— След брачен договор – додаде Джорджи.

Брам отново размаха, този път показалец, срещу нея.

— Направила си го нарочно. Хвана ме в капан, както смяташе да уловиш Тревър. Замислила си го от самото начало.

Джорджи скочи от креслото.

— Дори ти не можеш да вярваш в подобна идиотщина! Всяка минута, прекарана с теб, е истинско наказание. Но кариерата ми е много по-важна, отколкото ненавистта към теб.

— Кариерата или имиджът ти?

Тя нямаше намерение да обсъжда с врага съкровени проблеми като този със самоуважението.

— В този град имиджът е кариера – отвърна тя, предпочитайки по-лесното и просто обяснение. – Знаеш го по-добре от всеки друг. Тъкмо заради това не можеш да си намериш прилична работа. Защото никой не ти вярва. За разлика от мен – хората ми вярват и ме обичат… въпреки цялата тази бъркотия с Ланс. Моята репутация ще ти е от полза. Ако се съгласиш с плана ми, няма да изгубиш нищо, само ще спечелиш. Хората ще решат, че си станал нов човек, и дори може в крайна сметка да възродиш кариерата си и да преуспееш.

Нещо проблесна в очите му. Джорджи реши, че аргументът й не беше удачен, и побърза да смени посоката.

— Половин милион долара, Брам.

Той се обърна с гръб към нея и отиде до балконската врата.

— Шест месеца.

Решителността й се изпари и тя преглътна унило.

— Наистина ли?

— Съгласен съм да изтърпя този фарс шест месеца – отсече той. – След това ще преговаряме отново. Освен това трябва да приемеш всичките ми условия.

В главата й зазвъняха предупредителни звънчета, но тя извика на помощ здравия си разум.

— Които са?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето.

— Не става.

— Добре. Щом не става, значи не става – сви рамене той. – И без това идеята беше твоя, не моя.

— Държиш се крайно неблагоразумно!

— Не аз изгарям от желание да запазя този брак. Или ще играем по моите правила, или изобщо няма да има игра.

За нищо на света нямаше намерение да играе по неговите правила. Стигаха й баща й и Ланс.

— Добре – рече на глас младата жена. – По твоите правила. Сигурна съм, че ще са изключително справедливи.

— О, да, можеш да разчиташ на това.

Тя се престори, че не е чула.

— Първото, което трябва да направим…

— Първото, което ще направим, е да намерим Мел Дъфи. – Изведнъж той доби делови вид, което я притесни, тъй като Брам никога не обръщаше внимание на бизнеса. – Ще му кажем, че може да направи ексклузивни снимки тук, в апартамента, но при условие че ни даде онези, които засне долу. – Изгледа я надменно и навири идеално оформения си нос. – На онези няма да изглеждам добре.

Брам беше прав. На снимките, които преди малко бе щракнал Дъфи, двамата щяха да приличат по-скоро на бегълци, отколкото на младоженци…

— Да се хващаме за работа – подкани го Джорджи. – Не си забравил какво да правиш, нали?

— Не ме пришпорвай.

Тя уведоми телефонистката да задържи обажданията, които скоро щяха да последват, а Брам се зае да търси Мел Дъфи. Три часа по-късно, Джорджи и дълбоко ненавистният й младоженец бяха облечени в бяло, благодарение на отличната служба за доставки на „Беладжио”. Роклята й беше с топ бюстие, пола с асиметричен подгъв и прихваната умело на няколко стратегически места с шивашка лепенка, за да й стои по мярка. Брам се бе издокарал с бял ленен костюм и бяла риза с отворена яка. Контрастът между снежнобелите дрехи и загорялата му кожа, златисто-бронзовата му коса и модната набола брада му придаваше вид на пират, току-що слязъл от борда на разкошната си яхта, за да превземе кинофестивала в Кан.

Джорджи се обади на познатите и колегите си – на всички, с изключение на баща си – и им съобщи новината. При това дори успя да се превъплъти в ролята на щастлива младоженка, преливаща от радост и вълнение, имала късмета да се омъжи за супер плейбоя на Западния свят. Ала с приятелите й нямаше да е толкова лесно. Затова предпочете да остави съобщения на телефонните им секретари, за да не се налага да говори директно с тях. Колкото до баща й… Всеки проблем с времето си.

Брам се появи зад нея, докато беше в банята. Ако сега се огънеше, той щеше да й се качи на главата. Трябваше да види съвършено новата Джорджи Йорк.

Затова взе червилото, което току-що бе оставила.

— Не споделям грима си – заяви тя. – Използвай своя.

— Това наистина ли не се размазва? Не искам целия да ме изплескаш, когато те награбя за жарка френска целувка.

— Няма да има жарки френски целувки.

— Искаш ли да се обзаложим? – Той скръсти ръце пред гърдите и се опря на рамката на вратата. – Знаеш ли какво си мисля?

— Ти можеш да мислиш?

— Мисля си, че всички онези дрънканици, че искаш да опазиш кариерата си, са празни приказки. – Звънецът на вратата иззвъня. – Истинската причина да искаш да продължиш този фарс, е, защото така и не можа да ме забравиш.

— О, боже, разгадал си ме. – Джорджи го сръга здраво в ребрата, докато се промушваше покрай него към вратата.

Брам я улови за ръката, преди да стигне до дневната, и разроши косата й.

— Ето така е както трябва. Сега имаш вид на току-що излязла от леглото. – Запъти се към вратата. – А сега се усмихни на нашия мил фотограф.

Мел Дъфи влезе тромаво в апартамента, внасяйки със себе си задушаващата миризма на печени лучени кръгчета.

— Джорджи, изглеждаш невероятно. – Огледа стаята, сетне посочи към балкона. – Да започнем от там.

След няколко минути двамата позираха прегърнати през кръста до перилото, огрени от лъчите на залязващото слънце. Дъфи направи няколко снимки на младоженката и младоженеца в близък план, смеещи се над пластмасовия диамант, после предложи Брам да я вдигне на ръце.

Само това й липсваше… Брам Шепърд да я залюлее от трийсетия етаж над земята.

Прозрачната й бяла пола ги обви в ефирен облак, когато той я грабна на ръце. Джорджи вкопчи пръсти в бицепса му, а Брам се взря в нея като влюбено теле. Тя плъзна ръка в пазвата му и му отвърна с не по-малко влюбен взор. Запита се какво би било, ако не се налагаше да изобразява емоции, които ни най-малко не изпитваше. Но поне сама си беше избрала пътя, а това все пак означаваше нещо.

Дъфи смени позата си.

— Какво ще кажете за целувка?

— Точно това имах предвид. – Гласът на Брам преливаше от чувственост.

Джорджи разтегли устни в подкупваща усмивка.

— Надявах се, че ще ме помолиш за това.

Брам сведе глава и изневиделица тя се пренесе в миналото – в деня на първата им целувка на екрана.

Тогава Джорджи стоеше до друго перило, на друг балкон, гледащ към река Чикаго, близо до моста на авеню „Мичиган”. Както обикновено, през първите две седмици снимаха външните сцени, преди да се върнат в Ел Ей, за да заснемат останалите кадри от петия сезон. Беше неделя сутринта, в края на юли и полицаите временно бяха отцепили района. Въпреки лекия бриз, полъхващ откъм езерото, живачният стълб наближаваше трийсет и два градуса.

— Брам тук ли е? – попита режисьорът Джери Кларк.

— Още го няма – отвърна помощник-режисьорът.

Брам ненавиждаше ранните сутрешни обаждания почти толкова, колкото и ролята си на Скип. Джорджи беше сигурна, че Джери е изпратил асистентката на продукцията да го измъкне от леглото. Пръстите й се вкопчиха в перилото. Нямаше търпение днешният ден да свърши. Беше изминала година от онази гнусна нощ на борда на яхтата, но тя все още не му бе простила за това, което бе направил. Не беше простила и на себе си, задето му бе позволила да стигне толкова далеч. Успяваше да се справи с трудната ситуация, като се преструваше, че той не съществува. Само когато камерите заработеха и той се превръщаше в Скип Скофийлд с нежните си, умни очи и загрижено, любящо изражение, тя си позволяваше да свали защитните прегради.

В онзи ден я бяха облекли в тясна, но не прекалено тясна тениска и къса, но не твърде къса памучна пола. Продуцентите й бяха разрешили да боядиса косата си в по-кестеняв оттенък, но тя продължаваше да ненавижда къдриците си. Ала нищо не можеше да направи – телевизионната компания притежаваше не само косата й, но и цялата нея. Договорът й забраняваше боди пиърсинг и татуировки, секс скандали и наркотици. Очевидно договорът на Брам нищо не му забраняваше.

— Някой да открие кучия син! – провикна се ядосано режисьорът.

— Кучият син вече е тук. – Брам пристъпи напред, с висяща от устните цигара. Кървясалите му очи странно контрастираха със светлосинята трикотажна риза, идеално изгладения панталон и скромния часовник.

— Успя ли да надникнеш в сценария? – попита го Джери ехидно. – Ще снимаме първата целувка на Скип и Скутър.

— Да, прочетох го. – Той запрати цигарата през перилото. – Давайте по-скоро да приключваме с тази тъпня.

Докато стоеше на балкона, облечена като обикновено добро и мило момиче, Джорджи го ненавиждаше толкова силно, че изгаряше от ярост. През първите години на сериала тя бе изпълнена със заслепяващата решителност да вижда в него мрачния романтичен герой, очакващ единствената жена, която можеше да го спаси и изведе на правия път. Ала той се оказа най-обикновена отровна змия, а тя – заслепена наивница, не съумяла веднага да разбере с кого си има работа.

Те прочетоха репликите си и заеха местата си. Камерата заработи. Джорджи чакаше магията да започне и Брам да се преобрази в Скип.

СКИП (гледайки нежно към Скутър): Скутър, какво да правя с теб?

СКУТЪР: Можеш да ме целунеш. Зная, че не искаш. И сега ще кажеш, че аз съм…

СКИП: Истинска напаст.

СКУТЪР: Не исках да съм такава. (Скип се взира изпитателно в очите на Скутър, сетне бавно я целува.)

Джорджи усети натиска на твърдите му устни. Този път магията не сработи. Устните на Скип трябваше да бъдат меки. И Скип не вонеше на цигари, и от него не се излъчваше грубост. Тя побърза да се отдръпне.

— Стоп! – извика Джери. – Има ли някакъв проблем, Джорджи?

— Има проблем, разбира се – намръщи се Брам пред камерата. – Мамка му, едва осем сутринта е.

— Още един дубъл! – отсече режисьорът.

Последва втори, трети. Отново и отново. Беше обикновена екранна целувка, но колкото и да се стараеше, Джорджи не успя да повярва, че Скип я целува, и при всяко докосване на устните им тя отново преживяваше унижението от онази нощ.

След шестия дубъл Брам напусна снимачната площадка, като злобно я посъветва да вземе няколко „шибани урока по актьорско майсторство”. В отговор тя му извика да си изплакне устата с „шибана вода за уста”. Екипът беше свикнал с капризния темперамент на Брам, но никой не очакваше нещо подобно от Джорджи и тя се засрами.

— Простете – промърмори. – Не исках да си го изкарвам на вас. Просто имам лош ден.

Режисьорът уговори Брам да се върне. Джорджи потърси дълбоко в душата си и някак си успя да използва бушуващите в нея емоции, за да предаде смущението на Скутър. Накрая заснеха сцената.

А ето че сега й предстоеше да направи отново това, което мислеше, че никога няма да се повтори – да се целува с Брам Шепърд.

Когато устата на Брам докосна нейната, устните му бяха меки, каквито трябваше да бъдат устните на Скип. Джорджи се опита мислено да се отдръпне в онова тайно кътче, където се бе крила преди толкова много години. Но нещо й пречеше. Брам вече нямаше вкус на дълги разгулни нощи и долнопробни барове. Сега ухаеше на чисто. Е, не като Ланс, който беше вманиачен и постоянно смучеше ментолови таблетки, а чисто като…

Не можеше да го определи, но знаеше, че не й харесва. Искаше Брам да бъде Брам. Искаше киселия вкус на снизхождението му, горчивата жлъч на презрението му. Можеше да се справи и с двете.

Очакваше той да напъха език в гърлото й. Не че го желаеше – пази боже! – но поне щеше да й бъде познато.

Той захапа леко долната й устна, сетне бавно я пусна да стъпи на крака.

— Добре дошла в семейния живот, госпожо Шепърд – промълви с нежен глас, като в същия миг ръката му, скрита в гънките на полата й, я щипна силно по дупето.

Джорджи се усмихна с облекчение. Най-после истинският Брам се бе събудил.

— Добре дошъл в сърцето ми… – отвърна му тя със същата разтапяща нежност, – … господин Джорджи Йорк. – Лакътят й под сакото му се стрелна и го сръга жестоко в ребрата.

Навън бе тъмно, когато Дъфи си тръгна. От рецепцията донесоха съобщение и го пъхнаха под вратата. Телефонната централа на хотела бе прегряла от десетки позвънявания. Навън дежуреше цяла орда от фоторепортери. Джорджи включи телевизора и видя, че сензацията за женитбата им бе водещата новина по всички канали. Докато Брам се обличаше, тя седеше на ръба на дивана и го чакаше.

Всички бяха шокирани.

Никой не бе очаквал това да се случи. И тъй като на телевизионните екипи бяха известни само оскъдни факти, новинарските емисии се опитваха да запълнят празнините в репортажите си с коментари на така наречените експерти, които абсолютно нищо не знаеха.

След краха на първия си брак Джорджи се връща към удобството на познатото…

Може би Шепърд се е уморил от живота на плейбой…

Но дали действително той е поумнял и се е променил за добро? Джорджи е богата жена, така че…

Брам излезе от спалнята с чисти джинси и черна тениска.

— Довечера тръгваме.

Тя изключи звука на телевизора.

— Не изгарям от нетърпение да пътувам до Ел Ей, следвана по петите от глутница папараци. Както би казала принцеса Даяна „вече сме го преживели”.

— Погрижил съм се за това.

— Та ти не си способен да се грижиш дори за себе си.

— Нека ти го обясня другояче. Няма да остана тук. Можеш или да дойдеш с мен, или да обясниш на пресата защо новият ти съпруг е заминал сам.

Явно той печелеше тази схватка, затова Джорджи си позволи само да просъска презрително:

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Както се оказа, той действително държеше ситуацията под контрол. Ван на фирма за ВиК услуги ги очакваше на тъмната товарна платформа. Брам метна вътре куфарите им, извади от портфейла си две сгънати банкноти и ги пъхна в ръката на шофьора. Сетне й помогна да се качи отзад, последва я и затръшна вратата.

Вътре вонеше на развалени яйца. Сместиха се в теснотията до вратите, със свити колене, облегнати на куфарите.

— По-добре да не пътуваме в тази смърдяща катафалка до Ел Ей – промърмори тя.

— Винаги ли хленчиш така?

Доста често, помисли си младата жена. Поне през последната година. Но това щеше да се промени.

— А ти мислиш само за себе си.

Ванът се наклони, докато слизаше от товарната платформа, и тя залитна към него. Докъде бе стигнала! Да бяга от Лас Вегас, натикана в задната част на микробуса на някакъв водопроводчик! Притисна буза към сгънатите си колене и затвори очи, опитвайки се да не мисли за това, което ги очакваше.

СКУТЪР: Никога не гледам към звездите.

СКИП: Защо?

СКУТЪР: Защото ме карат да се чувствам толкова незначителна и малка. По-малка от точица. По-скоро ще пъхна ръка в клетката на лъва, отколкото да погледна към звездите.

СКИП: Това е откачено. Звездите са красиви.

СКУТЪР: А мен ме потискат. Искам да постигна големи неща в живота, ала как да го сторя, когато те постоянно ми напомнят колко съм нищожна?

Накрая ванът излезе на магистралата и спря на неравен черен път. Брам скочи на земята. Джорджи подаде глава навън. Беше тъмно като в рог и изглежда, се намираха насред някаква пустош. Тя слезе, заобиколи и се отправи предпазливо към предната част на вана. Фаровете осветяваха дървена табела с надпис: „Джин Драй Лейк”. Редом се виждаше полусъдран плакат, рекламиращ някакъв рок фестивал. Брам говореше с шофьора на очукан стар седан. Джорджи не искаше да разговаря с никого, затова остана на мястото си.

Шофьорът на вана мина покрай нея, понесъл багажа й.

— Наистина много ви харесвах в „Скип и Скутър” – рече той.

— Благодаря. – Толкова й се искаше повече хора да й кажат, че я харесват в някой от другите й филми.

Шофьорът на седана слезе и натовари куфарите им в багажника. Двамата мъже се качиха във вана и потеглиха. Джорджи и Брам останаха сами. Лунната светлина посребряваше лъскавата му коса, която сияеше в мрака.

— Те ще се раздрънкат за това – промърмори Джорджи. – Знаеш, че ще го направят. Историята е прекалено пикантна.

— Когато излезе на бял свят, ние отдавна ще сме си у дома.

У дома. Тя не можеше да си ги представи двамата, наврени в малката й къща под наем. Налагаше се спешно да намери друго жилище, достатъчно голямо, за да се виждат колкото може по-рядко. Когато отвори вратата на колата, погледна часовника си. Беше два часа; бяха изминали само дванайсет часа, откакто се бе събудила и бе установила, че се е накиснала в тази ужасна каша.

Брам се плъзна зад волана. Караше бързо, но не безразсъдно.

— След два дни един мой приятел ще закара колата ми в Ел Ей. Ако имаме късмет, точно толкова време ще мине, преди да разберат, че сме заминали.

— Нуждаем се от място, където да живеем – каза Джорджи. – Ще помоля агента ми по недвижими имоти бързо да намери нещо подходящо.

— Ще живеем в моя дом.

— В твоя дом? Мислех, че пазиш вилата на Тревър в Малибу.

— Отивам там само когато искам да се махна.

— От какво? – Тя изрита сандалите си. – Почакай. Струва ми се, че Трев ми каза, че живееш в апартамент.

— Има ли нещо лошото в апартаментите?

— Да. Малки са.

— Винаги ли си била такава снобка?

— Не съм снобка. Става дума за лично пространство. Не желая постоянно да се натъкваме един на друг.

— Ще е малко трудно само с една спалня. При все че спалнята е доста просторна.

Джорджи му метна свиреп поглед.

— Няма да живеем в апартамент с една спалня.

— Ако искаш, ти може да не живееш, но това е моят дом и аз не мърдам от там.

Сега вече Джорджи разбра. Ето как възнамеряваше да действа Брам. Щеше да става, както той каже, или излизаше от играта.

Главата я болеше, вратът й се бе схванал и тя не виждаше смисъл да спори за това, докато не пристигнат в Лос Анджелис. Извърна се и затвори очи. Лесно беше да реши да управлява сама живота си. Много по-трудно щеше да бъде да приведе това решение в действие.

Джорджи се събуди на зазоряване. Беше заспала, облегнала глава на вратата и вратът й отказваше да помръдне. Тя го разтърка и потръпна. Движеха се по извита улица, застроена от двете страни с къщи, почти скрити зад гъста зеленина. Брам я погледна. Ако не се смяташе наболата брада, по нищо не личеше, че е прекарал безсънна нощ.

— Къде сме? – начумери се Джорджи.

— На Холивудските хълмове.

Минаха покрай висока ограда от фикуси, направиха завой и се озоваха на алея за коли, от двете страни на която се издигаха каменни колони. Отпред се показа голяма каменна къща с червеникавокафява хоросанова замазка в испански колониален стил. Избуяла бугенвилия обвиваше еркера с шест сводести прозореца, дива лоза се катереше по двуетажната кръгла кула, извисяваща се в единия край на къщата.

— Знаех си, че излъга за апартамента.

— Това е къщата на приятелката ми.

— На приятелката ти?

Той спря пред входа и угаси двигателя.

— Ти ще трябва да й обясниш какво се случи. Ще бъде по-добре, ако чуе историята от теб.

— Искаш аз да обясня на твоето гадже защо сме се оженили?

— Да не би да предпочиташ да го разбере от вестниците? Не смяташ ли, че трябва да съм по-внимателен към жената, която обичам?

— Ти никога в живота си не си обичал друг човек. И откога имаш само една приятелка?

— Винаги има първи път. – Той разкопча колана и слезе от колата.

Джорджи забърза след него към входа със сводеста веранда, с под, облицован със сини и бели испански плочки. Между трите малки вити каменни колони, в същия ръждивокафяв цвят като мазилката, надничаха няколко теракотени делви с цветя.

— Няма да казваме на никого истината за случилото се помежду ни – прошепна тя. – Особено на жената, която има пълното право да иска да си отмъсти.

Брам пристъпи на верандата.

— Ако чувствата й към мен са сериозни, както си мисля, тя ще си държи устата затворена и ще чака това да свърши.

— А ако не са?

Брам повдигна вежди.

— Нека да бъдем честни, Скут. Познавала ли си поне една жена, която да не е изпитвала сериозни чувства към мен?

6

Брам имаше ключ от къщата на приятелката си. Или живееше с нея, или прекарваше много време там, което обясняваше защо се нуждаеше от апартамент само с една спалня. Джорджи го последва по стъпалата в преддверието с бронзови аплици и светлокафяви стени.

— Трябваше да ми кажеш по-рано за нея.

Той кимна към задната част на къщата.

— Кухнята е натам. Ще й е нужно кафе. Ще я подготвя за срещата, докато ти го свариш.

— Брам, идеята не е добра. Казвам ти като жена, че…

Но той вече бе изчезнал нагоре по стълбите. Джорджи се отпусна на най-долното стъпало и зарови лице в шепи. Приятелка. Брам винаги е бил заобиколен от красавици, но досега не бе чувала да има сериозна връзка. Сега й се искаше да не беше прекъснала Тревър, когато понечи да й сподели някои клюки за живота на Брам.

Накрая стана и се огледа. Приятелката му явно притежаваше съвършен вкус за декориране на интериора, при все че не разбираше от мъже. За разлика от множеството по-стари къщи в стил испански хасиенди, тук подовете бяха от светло дърво и или бяха оригинални, или бяха умело изработени, за да приличат на грубите селски подове, което придаваше топлина и уют на стаите. Диваните и креслата бяха удобни, с тапицерии в приглушени тонове, по които бяха пръснати красиви индийски възглавнички и тибетски покривки в охра, маслиненозелено, ръждиво, сребристосиво или с цвят на потъмняло злато. Поредица от френски прозорци откриваше изглед към задната веранда, откъдето лъчите на сутрешното слънце струяха щедро върху пищните лимонови и кумкватови* дръвчета в декоративни керамични делви. В старинна маслинова амфора растеше пищна лоза, която се виеше от едната страна на камината и масивната каменна полица, украсена с резба в мавритански стил.

[* Кумкват – дребен цитрусов плод, подобен на портокал. – Б.пр.]

Стените на добре оборудваната кухня с лъскави уреди бяха с груба мазилка, а подът бе облицован с плочки в топъл земен цвят с тъмносини акценти. Над централния кухненски блок висеше полилей от ковано желязо с абажури с калаено покритие. Еркерът с шестте сводести прозореца, които бе видяла отвън, оформяше кът за хранене. Джорджи намери кафеварката и свари кана кафе. Досега не бе чула писъци от горния етаж, но това беше въпрос на време. Отнесе своята чаша на покритата веранда със същите вити каменни колони в червеникавокафяв цвят и сини и бели испански плочки на пода като при предната веранда. Филигранните метални фенери, мозаечните маси с извити крака от ковано желязо, орнаментираният дървен параван и мебелите, тапицирани с пъстроцветни марокански и турски платове, я караха да се чувства, сякаш се бе озовала в някой стар ориенталски квартал. Гъстите лози, ниските палми и бамбуковите стъбла създаваха усещане за уединение.

Джорджи загърна раменете си с памучен шал и се настани в удобния шезлонг. Само лекият звън на медните вятърни звънчета нарушаваше хладната утринна тишина. Брам очевидно не познаваше добре приятелката си. Жена, притежаваща такъв дом, няма да приеме спокойно новината, че любимият й се е оженил за друга, независимо какви обстоятелствата са го принудили на подобна стъпка. Беше глупак, ако си въобразяваше подобно нещо, което бе странно, защото Брам никога…

Джорджи подскочи толкова рязко, че кафето се разплиска върху ръката й. Облиза го, остави чашата върху купчината списания и се втурна вътре. Изкачи стъпалата на един дъх и намери главната спалня, където Брам лежеше по лице, дълбоко заспал върху огромното легло. Сам.

Джорджи бе забравила най-важното правило, когато си имаш работа с Брам Шепърд – никога да не вярва на нито една негова дума.

За малко да му излее кофа със студена вода върху главата, но размисли. Колкото по-дълго той спеше, толкова по-малко ще й се налага да общува с него. Слезе долу и отново се настани на верандата. В осем часа се обади на Трев, който, както се очакваше, едва не й спука тъпанчето:

— Какво, по дяволите, става?

— Истинска любов – осведоми го тя.

— Не мога да повярвам, че той се е оженил за теб. И още по-малко мога да повярвам, че си го убедила на подобна щуротия.

— Бяхме пияни.

— Повярвай ми, той не може да е бил толкова пиян. Брам винаги знае точно какво прави. Къде е той сега?

— Спи на горния етаж във великолепна къща, която очевидно е негова.

— Купи я преди две години. Само един бог знае как е успял да плати първата вноска. За никого не е тайна, че не е финансово обезпечен.

И тъкмо заради това Брам се бе съгласил да продължат с този брак. Заради петдесетте хиляди долара на месец, които му бе обещала.

Но Трев не знаеше за този „съпружески хонорар”.

— Той е решил, че ти си неговият пропуск към професионален възход. Тази публичност и твоята репутация може да му помогнат да получи някоя и друга прилична роля. Брам се преструва, че не го е грижа, задето е останал без работа по своя вина, но повярвай ми, не е така.

Изнервена, Джорджи слезе от верандата в двора и се загледа в къщата. Втора редица вити колони се извисяваха над първата, поддържайки покрива на терасата, опасваща целия горен етаж, по чиито стени с червеникавокафява мазилка пълзяха гъсто заплетени лози.

— Едва ли е чак толкова закъсал за пари – усъмни се тя. – Къщата е невероятна.

— И е ипотекирана до покрива. Брам направи сам по-голямата част от ремонта.

— Няма начин. Той спомена за някаква безумно влюбена в него жена, която е платила част от сметките.

— Възможно е.

Искаше й се да научи повече, но когато го притисна, Трев на бърза ръка й затвори устата.

— И двамата сте мои приятели и не желая да бъда въвличан в тази история. Макар че определено настоявам да ме поканите на вечеря, за да се полюбувам на искрите, прехвърчащи помежду ви.

Джорджи видя, че на мобилния си телефон има трийсет и осем есемеса, като десет от тях бяха от баща й. Можеше да си представи колко е обезумял, но все още не бе готова да говори с него. Преди два дни Ейприл бе заминала със семейството си за фамилната ферма в Тенеси. Джорджи набра номера й, но щом чу гласа на приятелката си, се разчувства, защитните й прегради рухнаха и тя прехапа устни.

— Ейприл, няма начин да знаеш, че всичко, което смятам да ти разкажа, са куп лъжи, така че с чиста съвест можеш да разпространиш информацията на всички.

— О, слънчице… – Ейприл звучеше като загрижена майка.

— Двамата с Брам се срещнахме случайно в Лас Вегас. Помежду ни мигом запрехвърчаха искри и ние осъзнахме, че винаги сме се обичали. Решихме, че сме изгубили твърде много време, докато сме били разделени, затова се оженихме. Ти не знаеш със сигурност къде сме в момента, но предполагаш, че все още сме заключени в апартамента ни в „Беладжио” и се наслаждаваме на импровизиран меден месец. Представяш си колко се радват всички, че Брам Шепърд най-сетне е улегнал и помъдрял, а светът е получил хепиенда, от който бе лишен с прекратяването на сериала „Скип и Скутър”. – Въздухът заседна в гърлото й като бодливо кълбо. – Би ли се обадила на Саша, за да й разкажеш това, което току-що чу? Ако се появи Мег…

— Разбира се, скъпа, но наистина съм много разтревожена за теб. Още днес ще взема обратния полет и…

— Не. – Съчувствието в гласа на Ейприл едва не я накара да избухне в сълзи. – Добре съм. Наистина. Само съм малко разстроена и не съм съвсем на себе си. Обичам те.

Тя затвори и се застави да погледне реалността в очите. За известно време се налагаше да остане в тази къща. Публиката очакваше, че като щастливи младоженци двамата няма да се разделят нито за минута. Щяха да минат седмици, преди Джорджи да може да отиде някъде без него. Отпусна се отново на шезлонга, затвори очи и се опита разумно да обмисли всичко. Ала тъй като нямаше лесни отговори, накрая задряма под звъна на медните вятърни камбанки.

Но когато след два часа се събуди, не се чувстваше по-свежа и отпочинала. Неохотно се запъти към горния етаж. От дъното на коридора се разнасяха оглушителни латино ритми. Решена да разузнае какво става, тя мина покрай спалнята на Брам и зърна куфара си, оставен в средата на пода.

Да бе, как ли пък не! Тази няма да я бъде!

Ако й бяха предложили да отгатне как изглежда спалнята на Брам Шепърд, Джорджи щеше да си представи нещо като дискотека с пилон за стриптийзьорки, но щеше да сгреши. Голият сводест таван и стените с груба мазилка с цвят на кафява елда създаваха впечатление за богатство, елегантност и чувственост, но без следа от пошлост. Правоъгълни кожени панели в бронзова решетка служеха за табла на огромното легло, а удобният кът за отдих бе разположен в кулата, която Джорджи бе видяла още с идването си.

Когато влезе да вземе куфара си, музиката спря. Миг по-късно Брам се появи на вратата на спалнята с мокра тениска с логото на „Лейкърс” и сиви спортни шорти. Само като го видя толкова бодър и пращящ от здраве, гневът й избухна:

— Запознах се долу с приятелката ти! Тя падна на колене и ми благодари, задето съм я отървала от теб.

— Надявам се, че си била любезна с нея.

Дори не благоволи да се извини за лъжата си, но Брам никога не й се бе извинявал за нищо сторено. Джорджи се приближи към него.

— Няма никаква приятелка и никакъв апартамент. Това е твоята къща и аз настоявам да престанеш с лъжите.

— Не можах да се сдържа. Ти ми действаш на нервите. – Той я подмина невъзмутимо и се насочи към банята.

— Говоря сериозно, Брам! Заедно сме в тази история. Колкото и да ненавиждаме създалата се ситуация, официално сме един екип. Ясно ми е, че ти не разбираш какво означава това, но аз – да. Един екип може да работи само когато членовете му действат заедно.

— Добре. Пак започваш да ми лазиш по нервите. Опитай се да се развлечеш с нещо, докато се къпя. – Изхлузи тениската и се скри в банята. – Освен ако… – подаде глава през вратата, – не искаш да скочиш под душа и да си поиграем на някои водни игрички. – Отправи й престорено сладострастен поглед. – След вчерашната нощ… не бих казал, че си нимфоманка, но си доста близо.

О, не. Нямаше да я победи толкова лесно. Джорджи вирна брадичка и му отвърна с не по-малко жарък поглед.

— Боя се, че ме бъркаш с онзи немски дог, който имаше някога.

Той се засмя и затвори вратата на банята.

Младата жена грабна куфара си и го изнесе в коридора. Отново я налегна усещането, че се е озовала в капан, и сърцето й бясно се разтуптя. Спря се и си заповяда да се овладее. Довечера все трябваше да спи някъде. Беше зърнала къща за гости отзад в двора, но Брам със сигурност имаше някаква прислуга, затова не биваше да се настанява толкова надалече.

Огледа горния етаж и откри пет спални. Брам използваше едната за килер, другата бе превърнал в добре оборудвана фитнес зала, а третата беше просторна, но празна. Само стаята до главната спалня беше обзаведена с двойно легло с табла, украсена с резба, и скрин в същия мавритански стил. Светлината проникваше през френските прозорци, водещи към задната тераса. Стените в прохладно лимонов цвят контрастираха приятно с тъмното дърво и многоцветния ориенталски килим.

Утре секретарят й щеше да донесе дрехите й, но дотогава Джорджи разполагаше само с един чист комплект дрехи. Разопакова куфара и отнесе тоалетните си принадлежности в принадлежащата баня, изградена от стъклени панели, с под, облицован с аленочервени теракотени плочки. Отчаяно се нуждаеше от душ, но когато се върна в стаята, за да свали дрехите си, завари Брам проснат на леглото, облечен с чиста тениска и карго шорти, балансирайки върху гърдите си чаша с нещо, което приличаше на уиски. А дори още нямаше два следобед!

Брам завъртя чашата между пръстите си.

— Не е уместно да спиш тук. Икономката ми живее над гаража. Опасявам се, че тя ще забележи, ако спим в отделни легла.

— Ще си оправям леглото всяка сутрин, преди тя да го види – изрече Джорджи с престорено сладникав тон. – Колкото до моите вещи… кажи й, че съм превърнала стаята в гардеробна.

Той отпи от уискито и разтвори кръстосаните си крака.

— Държа на това, което ти казах вчера. Ще играем по моите правила. Редовният секс е едно от тях.

Тя го познаваше прекалено добре, за да се престори на изненадана.

— Живеем в двайсет и първи век, Скипър. Мъжете вече не отправят сексуални ултиматуми.

— Е, аз отправям. – Той надигна стройното си тяло от леглото и в този миг й заприлича на светлокафяв лъв, готов да се нахвърли върху жертвата си. – Няма да се откажа от секса, което означава, че или ще ти изневерявам, или ще правим това, което правят всички семейни двойки. И не се тревожи. Вече не си падам толкова по садо-мазото, както някога. Не че съм се отказал напълно… – Насмешливият му тон й се струваше още по-унизителен от грубото презрение, което тя помнеше. Той отпи лениво от уискито. – В града има нов шериф, Скутър. Двамата с татенцето вече не държите козовете. Играем с нова колода и сега е мой ред да раздавам картите. – Вдигна чашата си за подигравателна наздравица и изчезна в коридора.

За да се успокои, Джорджи си пое дълбоко дъх дванайсет пъти, после още шест. Знаеше, че няма да е лесно да се превърне в целеустремена и самостоятелна жена. Но все пак тя държеше чековата книжка, нали? И това й вдъхваше увереност да приеме предизвикателството. Определено, абсолютно, безвъзвратно беше готова да откликне на предизвикателството.

Беше напълно сигурна в това.

Брам тъкмо се спусна по стълбите и мобилният телефон в джоба му завибрира. Преди да го вдигне, той се оттегли в най-далечния край на дневната.

— Здравей, Кейтлин.

— Виж ти, виж ти… – отвърна му познат женски глас. – Може да се каже, че си пълен с изненади!

— Животът винаги трябва да е интересен.

— Какъв късмет, че снощи пуснах телевизора, иначе нямаше да чуя вълнуващата новина.

— Може би ще ме сметнеш за безчувствен, но не фигурираш в първата десетка на списъка ми с контактите.

Докато тя продължаваше да излива възмущението си по телефона, той зарея поглед през френските прозорци към верандата. Обичаше тази къща. Това беше първото място, където се чувстваше у дома, или поне така си представяше, че трябва да бъде истинският дом, какъвто никога не бе имал – спокоен и уютен. Разкошните имения, които бе наемал, докато се снимаше „Скип и Скутър”, приличаха повече на студентски квартири, тъй като с него винаги живееха поне четирима от така наречените му приятели. Половината от стаите се озвучаваха от шумни видеоигри, в други се чуваха страстни стенания, а навсякъде се търкаляха празни бирени кутии и опаковки от пици, пържени картофи и сандвичи. И беше пълно с жени, много жени – някои от тях умни и порядъчни момичета, които заслужаваха нещо по-добро.

Докато слушаше с едно ухо натякванията на Кейтлин, той прекоси задния коридор, спусна се няколко стъпала надолу и се озова в малка кинозала, която сам бе оборудвал. Чаз сигурно бе гледала филм предишната вечер, защото още се усещаше леката миризма на пуканки. Младият мъж отпи от питието си и се отпусна в едно от удобните кожени кресла с падаща облегалка. Празният екран му напомни за настоящото му положение. Беше проиграл шанса на живота си, когато безотговорното му поведение сложи край на сериала „Скип и Скутър”. Също като своя старец, който бе прецаквал всяка възможност, изпречила се на пътя му. Какво да се прави, наследственост – крушата не пада по-далеч от дървото.

— Търсят ме по другата линия, скъпа – прекъсна той нескончаемия монолог на Кейтлин, когато най-сетне му писна. – Трябва да затварям.

— Шест седмици – изстреля тя. – Само толкова ти остават.

Като че ли можеше да забрави.

Брам провери съобщенията си и изключи телефона. Не можеше да вини Кейтлин за горчивия словесен порой, с който го заля, ала в момента имаше много по-голям и важен проблем. Когато узна, че Джорджи смята да прекара уикенда в Лас Вегас, той реши да я последва. Обаче играта, която самият той бе започнал, внезапно придоби безумен обрат, който изобщо не беше предвидил. Със сигурност и през ум не му беше минавало да се жени.

Сега трябваше да измисли как да обърне тази фарсова ситуация в своя полза. Джорджи имаше хиляди основателни причини да го ненавижда, хиляди причини да се възползва от всяка негова слабост, която можеше да открие. А това означаваше, че трябва да й позволи да види само онова, което тя очакваше да види. За щастие, и без това имаше възможно най-лошото мнение за него, а той нямаше намерение да прави нищо, което да го промени.

Почти изпитваше жал към нея. Джорджи беше добра и отзивчива по душа, така че двамата не бяха равностойни партньори. Тя винаги поставяше на преден план интересите на околните, а после обвиняваше себе си, ако същите тези хора я подведат или предадат. Той, от друга страна, беше егоистичен и самовлюбен кучи син, отраснал с правилото, че трябва сам да се погрижи за себе си. Затова не изпитваше никакви угризения на съвестта да я използва. Сега, след като най-сетне знаеше какво иска от живота, щеше да преследва целта си с всякакви средства.

Джорджи Йорк нямаше никакъв шанс.

Джорджи си взе душ и си направи сандвич с пуешко месо. Отиде да потърси нещо за четене в трапезарията, която служеше и за библиотека. В средата на стаята бе поставена масивна кръгла черна маса за хранене пачи крак, испанска или навярно португалска изработка, над която висеше меден полилей в мавритански стил. Помещението изглеждаше удобно и уютно. Високи до тавана лавици изпълваха всички стени, с изключение на тази с френските прозорци, през които се излизаше в градината. Освен книгите, по лавиците се виждаше интересна смесица от екзотични сувенири: звънчета от остров Бали, късчета кварц, средиземноморска керамика и малки картини от мексикански самобитни художници.

Дизайнерката на Брам бе създала уютен дом, предразполагащ към приятно прекарване на времето, но съдейки по разнообразните колекции, тя или не го познаваше достатъчно добре, или не я интересуваше, че недоучилият й клиент от бедняшки чикагски квартал едва ли ще оцени усилията й. Джорджи отнесе богато илюстрирания албум с репродукции от съвременни калифорнийски художници до люлеещия се кожен стол в ъгъла. Ала с напредването на вечерта тревогата й растеше и й ставаше все по-трудно да се съсредоточи върху албума в ръцете й. Време беше да се залови сериозно за работа. Може би Брам не виждаше необходимостта двамата да съставят общ план за контакти с пресата, ала тя смяташе, че е наложително. Те трябваше да решат колкото може по-бързо кога и как да се появят отново пред обществото. Джорджи остави настрани албума и отиде да го потърси. Когато не го откри никъде в къщата, пое по чакълестата пътека, извиваща се между бамбуковите стъбла и високите храсти, към къщата за гости.

Постройката не беше по-голяма от гараж за две коли, със същия покрив от червени керемиди и стени с червеникавокафява замазка като голямата къща. Двата предни прозореца бяха тъмни, но младата жена чу звън на телефон от вътрешността и зави по тясната пътека по посока на звука. Светлината, струяща от отворените стъклени врати, осветяваше малкия вътрешен двор, покрит с чакъл, в който имаше два шезлонга с жълтеникавозелени възглавнички и няколко керамични саксии с бегонии. По стената, около разтворените врати, се виеше буйна лоза. Джорджи надникна вътре и видя уютен кабинет със стени в приятен керемиден цвят и бетонен под, застлан с килим от морска зостера*. По стените висеше интересна колекция от рамкирани афиши от различни филми, някои от които, като този на Марлон Брандо в „На кея” и на Хъмфри Богарт в „Африканската кралица”, очаквано бяха сред предпочитаните от Брам. Но имаше и такива, като Джони Деп в „Бени и Джун”, Дон Чийдъл в „Хотел Руанда” и Джейк Коранда, бащата на Мег, които я изненадаха.

[* Вид морска трева, която вирее по крайбрежията. – Б.пр.]

Когато тя влезе, Брам говореше по телефона, седнал зад Г-образно дървено бюро с цвят на узряла кайсия. Отстрани върху бюрото се мъдреше неизменната чаша с уиски. Върху един рафт във вградената библиотека в единия край на кабинета се виждаше купчина с развлекателни списания, както и някои професионални киносписания като „Синаст” и „Фейд Интерес”. Тъй като никога не бе виждала Брам да чете нещо по-сложно от „Пентхаус”, Джорджи предположи, че тази колекция също е едно от дизайнерските хрумвания.

Той не изглеждаше никак щастлив да я види. Очертаваше се нелека задача.

— Налага се да затварям, Джери – каза той в слушалката. – Трябва да се подготвя за утрешното съвещание. Поздрави Дори от мен.

— Ти имаш кабинет? – удиви се тя, когато той затвори.

Брам скръсти ръце на тила си.

— Принадлежал е на предишния собственик. Още не съм имал време да го превърна в пушалня за опиум.

Джорджи забеляза върху бюрото нещо, което й заприлича на холивудския телефонен указател с имената и номерата на продуценти, режисьори и директори на студия, но когато понечи да го разгледа по-отблизо, Брам побърза да го затвори.

— Какво съвещание имаш утре сутринта? – попита тя. – Ти нямаш никакви срещи и съвещания. Дори не ставаш преди обяд.

— Ти си моята среща. – Той кимна към телефона. – Папараците са открили, че вече не сме във Вегас, и къщата е под обсада. Налага се още тази седмица да сложим порта с охранителна система. Ще ти дам възможността ти да платиш за това удоволствие.

— Каква изненада!

— Ти си тази с големите мангизи.

— Ще си ги приспаднеш от петдесетте хиляди долара на месец, които ти плащам – отряза го Джорджи, загледана в афиша на Дон Чийдъл. – Трябва да съставим план. Първата ни работа утре сутринта е да…

— Аз съм на меден месец. Никакви делови разговори.

— Трябва да поговорим. Налага се да решим…

— Джорджи! Тук ли си?

Сърцето й се сви. Част от съзнанието й се питаше как бе успял да я открие толкова скоро. Друга се чудеше защо му е отнело толкова дълго време.

По чакълестата пътека към къщата за гости се чуха приближаващи стъпки и след миг се появи баща й. Както винаги, беше строго облечен – бяла риза, светлосив панталон и мокасини от мека кожа с елегантни пискюли отпред. На петдесет и две, Пол Йорк беше строен и слаб. С очилата без рамки и вълнистата посребрена коса удивително приличаше на Ричард Гиър.

Той пристъпи вътре и се втренчи изпитателно в дъщеря си. С изключение на зеления цвят на очите, двамата по нищо не си приличаха. Джорджи бе наследила голямата уста и кръглото лице от майка си.

— Джорджи, какво си направила? – попита той с тих, почти безразличен глас.

И изведнъж тя отново се превърна в осемгодишно момиченце и същите студени зелени очи я осъждаха, задето беше оставила скъпото пале булдог да избяга по време на снимки на реклама за кучешка храна или е разляла сок върху роклята си преди поредното прослушване. Колко й се искаше той да е един от онези пълнички татковци с вечно разрошени коси и измачкани дрехи, които не разбират нищо от бизнес и се интересуват единствено от щастието на дъщеря си. Младата жена побърза да се окопити.

— Здравей, татко.

Той скръсти ръце зад гърба си и зачака търпеливо обяснението й.

— Изненада! – грейна тя във фалшива усмивка. – Не че е съвсем изненада. Искам да кажа… Сигурно си знаел, че се срещаме. Всички видяха снимките, направени в „Айви”. Да, отстрани може да изглежда малко прибързано, но ние всъщност пораснахме заедно и… Всичко е както трябва. Нали, Брам? Нали всичко е супер?

Ала младоженецът беше прекалено зает да се наслаждава на притеснението й, за да побърза да й заприглася.

Баща й старателно избягваше да гледа в неговата посока.

— Бременна ли си? – попита със същия безразличен глас.

— Не! Разбира се, че не! Това е… – тя се опита да не се задави със следващите думи – брак по любов.

— Вие се ненавиждате един друг.

Брам най-после благоволи да се надигне от креслото и се приближи към съпругата си.

— Всичко остана в миналото, Пол – обяви той и я прегърна през кръста. – Вече сме други хора.

Пол продължи да го игнорира.

— Имате ли някаква представа колко репортери са се събрали отвън? Когато идвах, се нахвърлиха върху колата ми.

Джорджи се запита за миг как я бе намерил в къщата за гости, сетне осъзна, че баща й не би се спрял пред нещо толкова незначително като входен звънец, на който никой не отговаря. Представяше си го как се промъква през храстите и излиза на пътеката, без да измачка дрехите си или да разроши косата си. За разлика от нея, Пол Йорк никога не се смущаваше, не разваляше дрехите или прическата си. И никога не губеше своята целеустременост. Тъкмо заради това му беше толкова трудно да разбере защо изведнъж дъщеря му реши да си вземе шестмесечен отпуск.

— Трябва незабавно да се погрижиш за репортерите – заяви той.

— Двамата с Брам тъкмо обсъждахме следващата стъпка.

Пол най-накрая насочи вниманието си към новоизлюпения си зет. От самото начало двамата бяха врагове. Брам мразеше постоянната намеса на Пол по време на снимките, особено старанието му Джорджи да бъде водеща изпълнителка и да получава най-големия хонорар. А Пол ненавиждаше всичко в Брам.

— Не проумявам как си успял да убедиш Джорджи да се съгласи на тази лудост – поде баща й, – но отлично зная защо. Искаш да се издигнеш отново на неин гръб, възползвайки се от популярността й точно както някога. Искаш да я използваш, за да възродиш жалката си кариера.

Баща й не знаеше за парите, затова грешеше, което му се случваше много рядко.

— Не говори така! – Налагаше се поне да се престори, че защитава Брам. – Именно заради това не ти се обадих. Знаех, че ще се разстроиш.

— Да се разстроя? – Баща й никога не повишаваше глас, което правеше презрението му още по-болезнено. – Да не би съзнателно да се опитваш да провалиш живота си?

Не, тя се опитваше да го спаси.

Пол се залюля на пети, точно както правеше в детството й, когато не си бе научила репликите.

— А аз си мислех, че най-лошото вече е зад гърба ни.

Джорджи знаеше какво имаше предвид баща й. Той обожаваше Ланс и побесня, когато двамата се разделиха. Понякога й се искаше той просто да дойде и да й каже откровено това, което мисли, а именно, че всяка истинска жена щеше да съумее да задържи съпруга си.

— Не смятам, че някога съм бил толкова разочарован от теб – поклати глава баща й.

Думите я раниха право в сърцето, но тъй като тя бе твърдо решила да стане самостоятелна личност, се насили да изстиска още една сияйна усмивка.

— И като си помислиш, че съм само на трийсет и една. Имам достатъчно време да подобря това си постижение.

— Достатъчно, Джорджи – почти любезно се намеси Брам, като свали ръка от кръста й. – Пол, нека ти го обясня съвсем ясно. Сега Джорджи е моя съпруга, това е моят дом, затова се дръж прилично. В противен случай не си добре дошъл.

Тя затаи дъх.

— Наистина ли? – процеди Пол със свити устни.

— Наистина – не му остана длъжен Брам и се запъти към вратата. Но преди да стигне до нея, се върна обратно, изпълнявайки някогашния си фалшив маньовър за излизане също така безупречно, както в епизодите на „Скип и Скутър”. Дори започна със същите реплики: – О, и още нещо… – Така правеше, когато се отплесваше от сценария, при това винаги с усмивка. – Бих искал да видя данъчните декларации на Джорджи за последните пет години. Както и финансовите й отчети.

Джорджи не можеше да повярва на ушите си. Как можа да… Пристъпи към Брам.

Лицето на баща й почервеня от гняв.

— Да не би да намекваш, че съм управлявал лошо парите на Джорджи?

— Не зная. Лошо ли си ги управлявал?

Брам бе отишъл твърде далеч. Може и да не понасяше постоянните опити на баща си да контролира всяка нейна стъпка и определено се съмняваше в удачния му подбор на последните сценарии, но той беше единственият човек в света, комуто вярваше безгранично, що се отнася до пари. Би било прекрасно, ако всички деца актьори имаха такъв безупречно честен родител, който да защитава финансовите им интереси.

Външно баща й изглеждаше още по-спокоен, което никога не беше добър знак.

— Ето че стигнахме до истинската причина за този брак. Парите на Джорджи.

Брам изкриви арогантно устни.

— Първо заяви, че съм се оженил за дъщеря ти заради кариерата си… Сега смяташ, че е заради парите… Човече, ожених се за нея заради секса.

Джорджи се спусна напред и застана между двамата.

— Добре, за тази вечер ми стига. Ще ти се обадя утре, татко. Обещавам.

— Това ли е? Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Ако ми дадеш две минути, може би ще успея да измисля някоя остроумна реплика за финал, но засега се боя, че това е единственото, което ми хрумва.

— Позволи ми да те изпратя – намеси се Брам услужливо.

— Няма нужда. – Баща й се отправи към вратата. – Вече зная пътя.

— Но, татко, наистина… Позволи ми…

Но той вече крачеше по покрития с чакъл вътрешен двор. Тя се свлече в хлътналия кафяв кожен диван точно под Хъмфри Богарт.

— Беше доста забавно – отбеляза Брам.

Джорджи стисна юмруци в скута си.

— Не мога да повярвам, че просто ей така го обвини в непочтеност. И точно ти… който си образец на финансово безхаберие! Не е твоя работа как баща ми управлява моите пари!

— Щом не крие нищо, значи няма да е против да предостави счетоводните документи.

— Но аз съм против! – скочи на крака Джорджи. – Моите финанси са поверителни и още утре сутринта ще се обадя на адвоката си, за да съм сигурна, че ще останат такива. – Освен това трябваше да поговори със счетоводителя си, за да потули от баща й петдесетте хиляди долара на месец, които щеше да превежда на Брам. „Домакински разходи” и „увеличаване на охраната” звучаха доста по-добре, отколкото „съпружески хонорар”.

— Не се впрягай толкова – изгледа я той насмешливо. – Наистина ли смяташ, че умея да чета финансови отчети?

— Ти съзнателно си го дразнил?

— А ти не се ли забавлява поне мъничко? Сега баща ти знае, че не може да ме командва като теб.

— Аз сама управлявам живота си – сряза го Джорджи. Или поне се опитваше.

Тя очакваше той да възрази, но Брам изключи настолната лампа и я побутна към вратата.

— Време е за лягане. Обзалагам се, че ще ти бъде приятно да ти разтрия гърба.

— А аз се обзалагам, че няма да ми е приятно. – Тя излезе, а той затвори вратите зад тях. – Защо продължаваш да настояваш за секс? Та ти дори не ме харесваш.

— Защото съм мъж, а ти си на разположение.

Мълчанието й бе по-красноречиво от всякакви думи.

7

На сутринта Джорджи оправи грижливо леглото, в което бе спала сама, и слезе долу. В кухнята завари млада жена, застанала в ъгъла, с гръб към вратата. Пред нея имаше гевгир, пълен с ягоди. Боядисаната й черна коса от едната страна беше късо подстригана до брадичката, а от другата – на етажи. На тила й се виждаше татуировка от три малки японски йероглифа, която се губеше надолу в сивата тениска. Голямата дупка отстрани на джинсите бе забодена с безопасна игла. Непознатата приличаше на пънк рокаджийка от деветдесетте години на миналия век и Джорджи нямаше представа какво търси в кухнята на Брам.

— Ъ… добро утро. – Момичето не отвърна на поздрава й. Джорджи не беше свикнала на подобно грубо отношение, обикновено хората се разтапяха от любезности пред нея, и опита отново: – Аз съм Джорджи.

— Сякаш не го зная – промърмори троснато момичето, без да се обърне. – Правя специалната протеинова напитка на Брам. Ако искаш нещо, ще трябва сама да си го приготвиш. – Моторът на блендера забръмча.

Джорджи изчака, докато машинката спре.

— А ти си…

— Икономката на Брам. Чаз.

— Съкратено от…

— Чаз.

Джорджи разбра посланието. Чаз я мразеше и не желаеше да разговаря. Типично в стила на Брам да има икономка, която прилича на излязла от филм на Тим Бъртън. Джорджи започна да отваря вратичките на бюфета, търсейки чаша. Намери една и я отнесе до кафеварката.

Чаз се извърна към нея.

— Това е специалният сорт кафе на Брам. Само за него – уточни тя. Имаше гъсти черни вежди, една от които с пиърсинг, и дребни, остри черти на лицето, с враждебно изражение. – Обикновеният сорт кафе е в онзи шкаф.

— Сигурна съм, че той няма да има нищо против, ако изпия чаша от неговото специално кафе. – Джорджи измъкна каничката от кафеварката.

— Приготвила съм само за един човек.

— Може би занапред ще е по-добре да приготвяш кафе за двама. – И без да обръща внимание на отровните погледи на икономката, Джорджи взе една ябълка от мексиканската керамична купа и отнесе всичко на верандата.

Изпи половината чаша – кафето беше превъзходно – и чак тогава провери есемесите си. Ланс отново й бе писал, този път от Тайланд: „Джорджи, това е лудост. Обади ми се веднага”.

Тя изтри есемеса, след което се обади на пиара и адвоката си. Смътните й обяснения за случилото се през уикенда ги вбеси, ала тя нямаше намерение да казва на никого истината, дори на хората, на които се предполагаше, че трябва да се доверява. Използва същия сценарий, който бе сервирала вчера на секретаря си, за да го помоли да започне да опакова личните й вещи.

— Не мога да повярвам, че точно вие не сте се досетили, че двамата с Брам се срещаме. Разбира се, ние се постарахме да опазим връзката си в тайна, но вие обикновено винаги сте успявали да ме разгадаете.

Най-после събра смелост да се обади на Саша. Започна да я разпитва за пожара в офиса й, но приятелката й тутакси я прекъсна.

— Вече всичко е под контрол. А сега ми обясни какво става наистина и не ми пробутвай онези смехотворни небивалици, които си сервирала на Ейприл – че двамата с господин Секси сте изпаднали в умиление и носталгия, докато сте гледали повторението на някаква серия от „Скип и Скутър”.

— Това е моята версия и всички ще се придържаме към нея, става ли?

— Но…

— Моля те.

Саша най-после се предаде.

— Добре, засега млъквам, но когато дойда следващия път в Ел Ей, двете с теб ще си поговорим надълго и нашироко. За съжаление, се налага да остана още за известно време в Чикаго.

Джорджи винаги очакваше с нетърпение посещенията на Саша, но сега се зарадва, че инквизиторският разпит се отлага.

Не си даде труд да се обади на агентката си. Баща й щеше да се оправи с Лора. Опитите й да заслужи любовта му бяха все едно да пълни кофа без дъно. Колкото и да се стараеше, никога нямаше да постигне целта. Един ден трябваше да престане да се опитва. Колкото до това, да му каже истината… Не и сега. Никога.

Брам се появи на верандата, довършвайки остатъците от нещо розово, гъсто и пенесто. Докато оглеждаше как тениската прилепва към непознатите за нея мускулести гърди, Джорджи реши, че някогашният му хероинов шик й харесва повече. Или поне го разбираше. Наблюдаваше завистливо как последното късче ягода изчезва в устата му. И на нея й се искаше да се наслади на пенлив розов шейк на закуска. Но пък тя често искаше неща, които не можеше да има. Щастлив брак, деца, нормални отношения с баща си и кариера, която с годините ще става все по-успешна. Засега щеше да се задоволи с нещо по-скромно – добре обмислен план, който да накара публиката да повярва, че е влюбена.

— Почивката свърши, Скип – заяви Джорджи и се надигна от стола. – Както и уикендът. Репортерите искат отговори. Необходимо е да съставим план поне за следващите няколко дни. Първото нещо, което трябва да направим…

— Не разстройвай Чаз – прекъсна я рязко Брам, облизвайки розовото пенесто балонче от ъгъла на устата си.

— Аз ли я разстройвам? Това момиче е ходеща, говореща машина за грубости.

— Освен това е най-добрата икономка, която съм имал.

— Тя ми прилича на осемнайсетгодишна. Кой наема толкова младо момиче за икономка?

— Тя е на двайсет и аз я наемам. Не се занимавай с нея.

— Ще бъде малко трудно, ако живея тук.

— Хайде да се изясним. Ако се наложи да избирам между теб и Чаз, без да се замисля, ще избера нея. – Брам и празната чаша изчезнаха в къщата.

Очевидно двамата с икономката спяха заедно. Това би обяснило враждебността на Чаз. Тя не приличаше на обичайните му секси куклички, но какво ли знаеше Джорджи за сегашните му предпочитания? Не знаеше нищо и не желаеше да узнава.

Арън Уигинс, личният й секретар, пристигна след половин час. Джорджи задържа входната врата, за да може да се промуши с най-големия й куфар и няколко тоалета на закачалки.

— Отвън прилича на военна зона – обяви той с въодушевлението на двайсет и шест годишно момче, все още обсебено от видео игрите. – Папараци, телевизионни репортери от новинарски канали. Зърнах и онова пиленце от „И! Нюз”.

— Прекрасно – промърмори Джорджи мрачно.

Арън беше новият й личен секретар, след като предишният дезертира в лагера на Ланс и Джейд. Беше почти толкова широк, колкото и висок – навярно около сто и трийсет килограма и едва метър и седемдесет и пет висок. Твърдата му, остра кестенява коса стърчеше като четка около кръглото розовобузесто лице. Имаше малка пухкава уста, а върху дългия му нос бяха кацнали старомодни очила с рогови рамки.

— Утре ще опаковам и останалите ти дрехи – обеща той. – Къде да занеса тези?

— На горния етаж. Дрешникът на Брам е пълен, затова приспособявам стаята до спалнята за гардеробна.

Когато се качиха на горния етаж, Арън вече се задъхваше, а дръжката на голямата му кожена чанта се бе изхлузила до лакътя. Жалко, че той не полагаше достатъчно грижи за себе си и пренебрегваше деликатните й намеци за физическата му форма. Докато минаваха покрай спалнята на Брам, Арън надникна и се спря.

— Супер.

Имаше предвид акустичната стерео уредба, а не обзавеждането.

— Имаш ли нещо против, след като оставя багажа, да огледам по-отблизо? – помоли той.

Тъй като знаеше увлечението му по всички новости в техниката, Джорджи не можа да му откаже. Той отнесе дрехите и куфара в съседната стая и се върна, за да се полюбува на електрониката.

— Впечатляващо.

— Ще купонясваме ли, бейби? – разнесе се меден глас от прага.

Арън ахна смутено.

— Аз съм Арън. Личният секретар на Джорджи.

Брам повдигна удивено идеалните си вежди към Джорджи. Личните секретари обикновено бяха млади хубавици или елегантно изтупани гейове. Арън не се вместваше нито в една от двете категории. Джорджи не искаше да го назначава, въпреки настойчивите препоръки на баща й. Но по време на интервюто противопожарната аларма в къщата й се задейства и Арън толкова бързо и ловко се справи с проблема, че тя реши да му даде шанс. Той се оказа умен, приветлив, акуратен, надежден и без да капризничи, изпълняваше всичките й поръчения. Освен това беше непретенциозен, с ниско самочувствие и никога не я молеше за услуги от рода на пропуски за модни клубове или скъпи ресторанти, нещо, което предишният й секретар смяташе за даденост.

Мнозина млади мъже като Арън бяха дошли в Ел Ей от малките си родни градчета в Средния запад с надеждата да правят специалните ефекти в холивудските продукции, но много скоро разбираха, че тези длъжности са вече заети. Сега Арън работеше като личен секретар на Джорджи и поддържаше уебсайта й. В свободното си време играеше на видео игри и поглъщаше огромни количества вредни храни, като чипсове, снаксове, ядки и мазни сандвичи.

Арън се ръкува с Брам, след което посочи към акустичната уредба, която се намираше в дървен шкаф с привидно груби врати, като че ли задигнат от хасиенда на испански мисионери.

— Четох за този модел. Откога го имаш?

— Взех го миналата година. Искаш ли да ти го демонстрирам?

Докато Арън се възхищаваше на електрониката, Джорджи разучи празната стая зад ъгъла на коридора, където бе решила да устрои своя кабинет. Накрая Арън се присъедини към нея и двамата обсъдиха кои мебели да се докарат от склада. Освен това решиха да се откажат от скромния й дом под наем и нахвърлиха писмо до феновете й в уебсайта й. Джорджи помоли секретаря си да отмени всичките й срещи и интервюта, планирани, преди да си вземе шестмесечния отпуск.

Тя възнамеряваше да пътува из Европа – да избягва големите градове и да обикаля провинцията. Представяше си как ще се разхожда из малките градчета, ще броди по древните пътища и може би, само може би, ще преоткрие себе си. Ала това пътуване към себеоткриването беше свърнало по много по-опасна и коварна пътека.

— Най-после разбрах защо си взе шестмесечна почивка – призна Арън. – Планът ти е добър. Сега, след като нямаш снимки, ще можеш да се насладиш на продължителен меден месец.

Няма що, очертаваше се чудесен меден месец!

През първия й сватбен месец двамата с Ланс бяха отседнали в уединена вила в Тоскана, с прекрасен изглед към маслинова горичка. След няколко дни Ланс се отегчи, но Джорджи обикна мястото.

През цялата сутрин почти не бе мислила за бившия си мъж, което бе истински рекорд.

Арън се готвеше да си тръгва, когато Чаз се появи в коридора. Джорджи ги запозна.

— Това е Арън Уигинс, моят личен секретар. Арън, Чаз е икономката на Брам.

Чаз огледа Арън с плътно очертаните си с черен молив очи – от твърдата остра коса, щръкналия корем, опъващ копчетата на карираната риза, които сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат, до черните маратонки с дебела гумена подметка – и изви презрително устни.

— Стой по-далеч от хладилника, става ли? За теб е забранена територия.

Арън се изчерви като домат, а Джорджи едва се сдържа да не зашлеви нахалницата.

Ако се наложи да избирам между теб и Чаз, без да се замисля, ще избера нея.

— Докато Арън работи за мен – заяви Джорджи твърдо, – цялата къща е свободна територия за него. Надявам се, че ще му помогнеш да се почувства удобно.

— Желая ти късмет в това начинание – процеди Чаз, врътна се с навирен нос и се отдалечи, размахвайки лейката.

— Какво й става? – изуми се Арън.

— Не може да свикне с факта, че Брам се е оженил. Не й обръщай внимание.

Добър съвет, но Джорджи не можеше да си представи как добродушният, добре възпитан Арън ще успее да се справи с двайсетгодишната икономка със змийски език.

След като Арън си тръгна, Джорджи излезе навън, за да потърси Брам. Трябваше да начертаят план, а той достатъчно дълго го бе отлагал. Чу бълбукането на вода и пое по посока на звука. Скоро се озова до малък басейн с неправилна форма, скътан зад висока зелена трева и разлистен вечнозелен дъб. Пенестите води на водопад, висок близо метър и половина, разбиващи се върху блестящи черни камъни в единия край на басейна, допълнително създаваха усещане за уединение.

Тя продължи по пътеката и го откри заключен в кабинета. Отново говореше по телефона и когато тя натисна неколкократно дръжката на вратата, той се обърна с гръб към нея. Джорджи се опита да подслушва през стъклото, но не можа да разбере нито дума. Той затвори телефона и защрака по клавиатурата. Младата жена не можеше да си представи какво можеше да пише Брам толкова трескаво на компютъра. И как изобщо е успял да се измъкне от леглото преди четири следобед?

— Пусни ме да вляза.

— Не мога! – извика той, продължавайки да пише. – Прекалено съм зает да измисля как по-добре да похарча парите ти.

Но тя не се хвана на въдицата. Вместо това затананика песента на Джон Мейър „Твоето тяло е като Страната на чудесата” и забарабани по стъклените панели в такт с мелодията. Той не можа да издържи дълго и най-сетне неохотно отиде да отключи вратата.

— Казвай по-бързо какво те тормози и изчезвай. Проститутките, които съм поръчал, ще пристигнат всеки момент.

— Радвам се да го чуя. – Тя влезе вътре и кимна към компютъра. – Докато точиш лиги пред снимките на голи мажоретки, аз работя над нашето ефектно повторно явяване пред публиката. Може би не е зле да си водиш бележки. – Отпусна се на хлътналия кафяв диван под Марлон Брандо и кръстоса крака. – Нали имаш уебсайт? Написах писмо от името на двама ни, за да бъде постната до феновете ни. – За миг изгуби нишката на мисълта си, когато Брам опря лакти върху бюрото. Скип имаше бюро, а не Брам. Скип беше добре образован, целеустремен, с твърди морални принципи.

Джорджи тръсна глава и побърза да се окопити.

— Арън запази маса за двама ни за утре вечер в „Господин Чоу”. Ще бъде истински цирк, но това е най-бързият начин да…

— Писмо до феновете и вечеря в „Господин Чоу”? Колко оригинално. И какво още следва?

— Обяд в сряда в „Шато Мармон”, след това вечеря в „Ил Соле”. След две седмици ще има голям благотворителен концерт, чиито приходи ще бъдат за страдащите от алцхаймер, последван от благотворителен бал. Ще хапнем, ще се усмихваме, ще позираме.

— Никакви балове. За нищо на света.

— Съжалявам да го чуя. Вече говори ли с лекаря си?

Усмивката му се изви като змийска опашка над блестящите бели зъби.

— Възнамерявам да си прекарам страхотно с тези петдесет хиляди долара, които ми плащаш всеки месец, за да понасям компанията ти.

Наистина този човек нямаше срам, помисли си Джорджи, докато го наблюдаваше как вдигна и кръстоса крака върху ръба на бюрото.

— И това ли е всичко? – попита саркастично Брам. – Това ли е планът за ефектната ни поява пред публиката? Да се храним в скъпарски ресторанти?

— Предполагам, че можем да последваме примера ти и да се оставим да ни арестуват за шофиране в нетрезво състояние, но не смяташ ли, че ще привлече твърде много внимание?

— Много остроумно. – Той свали краката си на пода. – Ще устроим парти.

Джорджи почти се бе развеселила, но сега го изгледа подозрително.

— Какво парти?

— Голямо, пищно парти, за да отпразнуваме нашата сватба, а ти какво си помисли? След месец и половина, може би два. Достатъчен срок, за да изпратим поканите и да събудим любопитството на публиката, но не прекалено дълго, за да се изгуби интересът към великата ни любовна история. Защо ме гледаш така?

— Сам ли го измисли?

— Аз съм много творческа личност, особено когато си пийна.

— Ти ненавиждаш всякакви официални сбирки. Имаше навика да се появяваш бос на купоните след завършването на снимките на поредния сезон. – И беше толкова очарователно безпътен, че нямаше жена, която да не го пожелае.

— Обещавам, че ще бъда обут. Кажи на пиара си да намери добра агенция за организиране на светски събития. Темата е очевидна.

Джорджи настръхна.

— Как така е очевидна? За мен няма нищо очевидно.

— Защото не пиеш достатъчно, за да мислиш творчески.

— Осветли ме.

— „Скип и Скутър”, разбира се. Каква друга?

Младата жена стана от дивана.

— Темата ще бъде „Скип и Скутър”? Да не си откачил?

— Ще помолим всички да бъдат облечени като членове на семейство Скофийлд или слугите им. Висшата и нисшата прослойка.

— Шегуваш се.

— Ще поръчаме на сладкаря да украси сватбената торта с тъпите фигури на Скип и Скутър.

— Фигури?

— А цветарската фирма може да използва същите сини цветя, които се появяват върху началните кадри с имената на актьорския състав, продуцента и режисьора. Може да се раздадат и миниатюрни сладки и бонбони във формата на имението на Скофийлд. И всякакви подобни дивотии.

— Да не би съвсем да си превъртял?

— Дай на хората това, което искат, Джорджи. Това е първото правило в бизнеса. Изумен съм, че подобна важна и богата особа като теб не го знае.

Тя се втренчи смаяно в него. Той й отвърна с невинна усмивка, която никак не пасваше на лицето му на паднал ангел. И тогава всичко й се изясни.

— О, господи… Ти наистина си бил сериозен, когато говореше за продължението на „Скип и Скутър”.

Брам се ухили.

— Струва ми се, че няма да е зле да изобразим герба на фамилията Скофийлд върху менюто. Както и семейния девиз… Какъв, по дяволите, беше? „Алчност завинаги”?

— Ти наистина искаш продължение на сериала? – не се предаваше Джорджи. Отпусна се отново на дивана. – Не само парите са те накарали да се съгласиш на този брак.

— Не бих се обзаложил на това.

— Но искаш и продължението.

Креслото му зад бюрото изскърца, когато Брам се облегна назад.

— Нашето сватбено парти ще бъде много по-забавно от онзи превзет прием, който дадохте, когато се омъжи за Ланс. Не ми казвай, че наистина си излязла от църквата в карета, теглена от шест бели коня!

Каретата с конете беше идея на Ланс и в онзи момент Джорджи се чувстваше като принцеса. Ала сега нейният принц бе избягал със злата вещица, а Джорджи, по някакво нещастно стечение на обстоятелствата, се беше омъжила за големия лош вълк.

— Няма да участвам в никакво продължение на сериала – отсече тя. – Осем години се опитвам да изляза от сянката на Скутър и нямам никакво намерение да се връщам обратно.

— Ако действително си искала да излезеш от сянката на Скутър, не биваше да се снимаш във всички онези сълзливи романтични комедии.

— Няма нищо лошо в романтичните комедии.

— Но не и в глупавите и бездарни романтични комедии. Онези филми далеч не бяха „Хубава жена” или „Джери Магуайър”, бейби.

— Ненавиждам „Хубава жена”.

— За разлика от публиката. От друга страна, публиката ненавижда „Красиви хора” и „Лято в града”. И нищо добро не съм чул за последния ти филм, чиито снимки наскоро приключиха.

— Твоята кариера е пълен провал, не моята. – Чисто формално това беше вярно, тъй като „Лесни неща” нямаше да излезе по екраните преди следващата зима. – Няма да ти позволя да ме повлечеш със себе си.

Телефонът върху бюрото му иззвъня. Преди да вдигне, Брам провери кой се обажда.

— Да?… Добре… – Той затвори и стана от стола, като взе чашата с питието си. – Беше Чаз. Оправи си грима. Време е да се поперчим пред пресата.

— И откога ти пука за пресата? Доколкото си спомням, някога се перчеше само пред евтини уличници.

— Откакто станах уважаван женен мъж. Ще се срещнем след петнайсет минути на входа. И не забравяй да си сложиш онова червило, което не се размазва.

— О, няма да забравя. – Джорджи стана от дивана и го подмина величествено. – Господи, и като си спомня всичките онези приказки, че държиш всички козове. Какъв удивителен пример за самозалъгване. – И като му махна безгрижно, тя се отправи към къщата.

Джорджи се преоблече в светлозелена памучна рокля с изрязана бродерия на „Марк Джейкъбс”. Освежи грима си и тъкмо прокарваше пръсти през правата си коса, когато долови апетитното ухание на прясно опечени курабийки, идващо от долния етаж. Червата й изкуркаха. Не помнеше кога за последен път бе изпитвала такъв глад. Брам я чакаше в коридора, до него стоеше Чаз, която го гледаше така, сякаш луната и звездите изгряваха по негова заповед.

Джорджи приближи до него и той я прегърна през раменете.

— Чаз, ще се погрижиш ли Джорджи да получи всичко, което й е нужно?

— Каквото пожелаеш, Джорджи. Само ми кажи – откликна Чаз с престорена дружелюбност, която можеше да заблуди Брам, но не и Джорджи.

— Благодаря. Всъщност през целия ден нищо не съм хапнала и не бих възразила, ако…

— По-късно, скъпа. Сега имаме работа за вършене. – Брам я целуна по челото и взе двата подноса с курабийки, поръсени с пудра захар. – Чаз ги изпече за нашите приятели от пресата. – Подаде единия поднос на Джорджи, а другия взе със себе си. – Ще ги раздадем и после ще им позволим да ни снимат заедно.

Репортерите обожаваха безплатните угощения. Идеята беше чудесна. Джорджи съжаляваше, че сама не се беше досетила. Той отвори вратата пред нея.

— Наех още охранители, докато поставят новите порти. Уверен съм, че нямаш нищо против да платиш своята част от сметката.

— И колко голяма е тази част?

— Цялата сметка. Напълно справедливо, след като аз осигурявам покрива над главата ти, нали?

— Ако под този покрив се предлагаше и храна…

— Не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за храна?

— Не и в момента. – Тя грабна една от курабийките от подноса в ръцете си и отхапа солидно парче. Беше още топло и… фантастично на вкус.

— Нямаме време за това. – Той грабна от ръката й остатъка от курабийката и го погълна. – Дяволски вкусно. С всеки изминал ден Чаз става все по-добра в готвенето.

Джорджи изгледа със съжаление как курабийката изчезна в устата му. Цяла година хората около нея се опитваха да я придумат да се храни по-добре, а сега, когато най-после имаше апетит, буквално й отнеха залъка от устата. От това още повече огладня.

— Сега няма как да оценя готварските й умения – промърмори Джорджи.

Отпред вече се виждаше краят на алеята и застаналите на стража дебеловрати охранители. Десетки папараци и неколцина представители на сериозната преса се бяха скупчили в шумна глутница насред улицата. Джорджи им се усмихна ослепително. Брам улови свободната й ръка, пръстите им се сплетоха и те понесоха напред подносите. Папараците незабавно започнаха да ги „разстрелват” – особено отвратителен жаргон, който обаче много точно характеризираше агресивното поведение на светските репортери.

— Ако се държите прилично, момчета, ще се съгласим да ви позираме за няколко снимки – извика Брам. – Но ако някой се приближи прекалено близо до Джорджи, веднага ще се приберем вътре. Не се шегувам. Никой да не я приближава.

За миг тя се трогна от думите му, но много скоро се завърна в Страната на здравия разум, припомняйки се, че Брам само играе ролята на грижовен съпруг.

— Ние винаги се държим прилично, Брам! – извика силно една от репортерките в отчаян опит да надделее глъчката.

Брам още не бе връчил подносите на охранителите с молбата да раздадат курабийките, когато въпросите заваляха. Откога се срещат? Къде? Защо след толкова години са заедно? Каква е тази внезапна любов? Нали доскоро се ненавиждаха люто?

Въпросите летяха един след друг.

— Джорджи, да не си го връщаш на Ланс?

— Всички говорят, че си анорексичка. Вярно ли е?

Но и Джорджи, и Брам бяха обиграни професионалисти, особено когато ставаше дума за общуване с медиите. Затова отговаряха само на тези въпроси, на които искаха.

— Хората смятат, че всичко това е само рекламен трик! – провикна се Мел Дъфи.

— Заради реклама можеш да излизаш с някого – моментално го парира ловко Брам, – но не и да се ожениш. Но хората могат да си мислят каквото им е угодно.

— Джорджи, носят се слухове, че си бременна.

— Наистина ли? – Незарасналата рана я заболя с нова сила, но Джорджи си лепна клоунската усмивка и се потупа по корема. – Ало? Има ли някой там?

— Джорджи не е бременна – поясни Брам. – Когато това се случи, със сигурност ще ви уведомим.

— Ще ходите ли на сватбено пътешествие? – попита репортер с британски акцент.

Брам потри гърба на Джорджи.

— Всяко нещо с времето си.

— Решихте ли къде ще заминете?

— Мауи – рече той.

— Хаити – опроверга го Джорджи. Младоженците се спогледаха. Джорджи се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката. – Двамата с Брам възнамеряваме да се възползваме от тази глупава суматоха, която се надигна около сватбата ни, за да привлечем вниманието към окаяната съдба на хората, живеещи в крайна бедност. – Тя не знаеше много за Хаити, освен че там болшинството живееха в пълна бедност и че Хаити е много по-близо от Тайланд и Филипините, където Ланс и Джейд се занимаваха с благотворителност.

— Както сами виждате, още не сме решили – обобщи Брам и най-неочаквано я привлече в обятията си, дарявайки я със страстната целувка, отдавна лелеяна от журналистите.

Джорджи се постара да откликне с нужните движения и ентусиазъм, но беше уморена, гладна и… в обятията на най-стария си враг.

Най-после се отдръпнаха един от друг.

— Можете да останете тук през цялата нощ – обърна се Брам към тълпата, без да откъсва от нея жаркия си любовен поглед, – но ви уверявам, че тази вечер никъде няма да излизаме.

Младата жена се опита безуспешно да се изчерви. Дали някога щеше да узнае какво се бе случило в онази хотелска стая в Лас Вегас? Не беше забелязала никакви признаци, че са правили секс, ако не се смяташе това, че и двамата бяха голи, което, за съжаление, беше един от най-красноречивите признаци.

Докато вървяха обратно към къщата, ръката му остана залепена за дупето й, за радост на зяпачите.

— Много мило – отбеляза той.

Тъгата и болката, които толкова дълго се опитваше да скрие, изведнъж изскочиха на повърхността.

— Никога не ти простих за онова, което се случи през онази нощ на яхтата. И никога няма да ти простя.

Той се отдръпна.

— Бях много пиян. Зная, че не се държах като бленувания любовник, но…

— Това, което ти направи, беше почти изнасилване.

Брам застина на място.

— Пълни глупости. Никога през живота си не съм изнасилвал жена и със сигурност не съм изнасилил и теб.

— Физически не, но…

— Ти беше влюбена в мен. Всички го знаеха. Още от самото начало ми се хвърляше на врата.

— Ти дори не легна с мен – продължи тя. – Само вдигна грубо полата ми и просто се обслужи.

— Можеше да кажеш „не”.

— А след това си тръгна. Веднага след като всичко свърши.

— Аз никога нямаше да се влюбя в теб, Джорджи. Направих всичко, за да го разбереш, но ти упорито отказваше и продължаваше да ме преследваш. Онази нощ поне сложи край на фантазиите ти.

— Да не си посмял да го представяш все едно си ми направил услуга! Ти просто искаше да се облекчиш и да получиш поредния оргазъм, а аз ти бях подръка. Възползва се от увлечението на едно глупаво момиченце, което те смяташе за романтичен и загадъчен принц, докато ти всъщност беше един егоистичен, самовлюбен задник. Ние сме врагове. Такива бяхме и такива ще останем.

— Както желаеш.

Брам се отдалечи с гневни крачки, а Джорджи се опита да се убеди, че най-после е казала всичко, което толкова отдавна й тежеше. Но нищо не можеше да промени миналото и тя изобщо не се почувства по-добре.

8

На следващата сутрин Джорджи плува близо час в уединения басейн. Вчера допусна той да види колко силно я бе наранил, а показването на подобна уязвимост беше лукс, който не можеше да си позволи. Това не биваше да се повтаря. Никога.

Когато излизаше от басейна, чу глас, идващ откъм пътеката, извиваща се зад храстите.

— Успокой се, Кейтлин… Да, зная. Имай малко търпение, скъпа…

Брам се отдалечи, преди Джорджи да успее да чуе нещо повече. Докато се увиваше с хавлиената кърпа, се питаше коя беше тази Кейтлин и колко време ще мине, преди Брам да потърси забавление в леглото на една от тайнствените си жени.

Вчеса мократа си коса с пръсти, подпъхна края на кърпата под мишницата и влезе в къщата, за да претършува хладилника. Тъкмо изваждаше кофичка с йогурт с боровинки, когато влезе Чаз и тръсна купчина писма върху кухненския блок в средата.

— Ще ти бъда благодарна, ако стоиш по-далеч от хладилника. Всичко е подредено, както съм свикнала.

— Няма да местя нищо, което не ям. – Чаз беше огромен трън в задника, но при все това Джорджи изпитваше жал към нея. Тя не вярваше, че Чаз е любовница на Брам, но не се съмняваше, че момичето е влюбено в него. Много добре помнеше собствените си страдания, докато боледуваше от същата болест, затова се опита да разтопи ледовете помежду им. – Разкажи ми за себе си, Чаз. Тук ли си израснала?

— Не. – Чаз извади от шкафа голяма купа за разбъркване.

— Аз почти не умея да готвя – опита отново Джорджи. – Ти как се научи?

Момичето затръшна шумно вратичката на шкафчето.

— Нямам време за разговори. Трябва да се заема с приготвянето на обяда на Брам.

— Какво е менюто?

— Специална салата, която той харесва.

— Чудесно. Обичам салати.

Чаз грабна кухненската кърпа.

— Не мога да готвя за двама. И без това имам достатъчно работа. Ако не искаш да напусна, трябва сама да се погрижиш за себе си.

Джорджи облиза капачката на кофичката от вътрешната страна.

— А кой е казал, че не искам да напуснеш?

Лицето на Чаз пламна от гняв. Джорджи я разбираше, но враждебността й още повече влошаваше напрегнатата обстановка. Извади лъжица от чекмеджето.

— Приготви обяд за двама, Чаз. Това е заповед.

— Приемам заповеди само от Брам. Той ми е обещал никога да не се намесва в моята работа.

— Когато го е казал, не е бил женен, но сега вече е, така че превъплъщението ти в образа на Годзила не ме впечатлява. Имаш две възможности: или ще се държиш прилично, или аз ще наема собствен персонал и ще ти се наложи да делиш кухнята. А имам усещането, че това никак няма да ти хареса.

И Джорджи се понесе навън с кофичката йогурт в ръка.

Когато стъпките й заглъхнаха, Чаз притисна юмруци към корема си, опитвайки се да обуздае напиращата омраза, заплашваща да залее всичко наоколо. Джорджи Йорк притежаваше всичко. Тя беше богата и известна. Имаше страхотни дрехи и успешна кариера. Сега имаше и Брам, а се предполагаше, че само Чаз ще се грижи за него.

Пред кухненските прозорци на верандата запърха едно колибри. Чаз откъсна хартия от кухненската ролка и отвори вратата на хладилника. Млякото не беше там, където го бе оставила, а две кофички с йогурт бяха паднали. Дори яйцата бяха преместени от другата страна на полицата.

Оправи всичко и избърса едно петно от вратата. Не можеше да понесе мисълта, че някой друг ще се мотае в кухнята й. В нейната къща. Смачка хартията и я хвърли в кошчето. Джорджи дори не беше красива, не приличаше на жените, с които Брам обикновено излизаше. Тя не го заслужаваше. Не заслужаваше нищо, което притежаваше. Всички знаеха, че е известна само защото баща й я бе направил звезда. От детството си Джорджи бе свикнала всички да й целуват задника и да я уверяват колко е велика и прекрасна. Никой не бе целувал задника на Чаз. Никога.

Момичето огледа своята кухня. Слънчевите лъчи нахлуваха през шестте тесни прозореца и сините акценти върху плочките проблясваха. Това беше най-любимото й място на света, обичаше го повече дори от апартамента си над гаража, а Джорджи искаше да се намърда и тук.

Още не можеше да повярва, че Брам не й бе казал, че ще се жени. От това най-много я болеше. Но нещо не беше наред с този брак. Брам не се държеше с Джорджи така, както според Чаз трябваше да се държи с жената, която обича. Чаз реши да разбере какво става.

Джорджи не се появи, докато Арън надзираваше разтоварването на багажа й. В късния следобед той вече бе подредил кабинета й, а тя бе разопаковала кашоните с дрехи и ги бе отнесла в спалнята. По-голямата част от гардероба й бе даден на склад. Когато Арън си тръгна, стените сякаш се прихлупиха около нея. При все че приусът й бе паркиран отпред на алеята, никъде не можеше да отиде сама, не и на четвъртия ден от брака им, когато всички фотографи в града обикаляха къщата. Затова реши да се опита да почете.

Доста по-късно Брам я откри застанала до балконската врата на спалнята й. Джорджи водеше мислен окуражаващ монолог на тема независимост и самоутвърждаване.

— Хайде да отскочим с колата до плажа – предложи той. – Вече не издържам да стоя затворен тук, ще откача.

— Скоро ще мръкне.

— И на кого му пука? – Той потри с кокалчета златистата си набола брада. – Вече изпуших два пакета цигари. Имам нужда да изляза на чист въздух.

Тя също имаше, дори и в неговата компания.

— Пил ли си?

— Не, по дяволите! Но ще започна, ако остана още малко сврян тук. Искаш ли да излезем, или не?

— Дай ми двайсет минути.

Щом остана сама, Джорджи отвори дебелия албум, в който Арън бе подредил всички снимки на гардероба й, комплектуван от Ейприл с указания как да се комбинират дрехите. Намери раздела „Ежедневно облекло”. Може би някой ден Джорджи ще има щастието да излиза от къщи, без да се тревожи за външния си вид, но сега не можеше да си позволи подобен разкош. Спря се на джинси „Рок & Рипъблик”, корсет и семпла жилетка тип кимоно на „Майкъл Корс”, която според Ейприл придаваше „завършен вид на тоалета”.

Джорджи можеше и сама да си подбира дрехите, но Ейприл го правеше по-добре. Хората нямаха понятие колко безпомощни бяха в това отношение много знаменитости и колко много зависеха от стилистите си. Джорджи щеше да е вечно благодарна на Ейприл, задето продължаваше да й помага.

Папараците ги чакаха в края на алеята за коли като глутница изгладнели кучета. Щом Брам включи двигателя, те се нахвърлиха на аудито му. Той успя да се измъкне и да потегли, но пет-шест черни сува бързо го последваха.

— Имам чувството, че сме начело на погребална процесия – промърмори Джорджи. – Иска ми се поне веднъж да мога да изляза от дома си без прическа и грим и без да ме снимат.

Брам погледна в огледалото за обратно виждане.

— Няма нищо по-лошо от знаменитост, оплакваща се от тегобите на славата.

— За пръв път се сблъсках с това, когато започнах да излизам с Ланс. А ти го търпиш едва от няколко дни.

— Хей, мен също са ме снимали.

— Порно видеото не се брои. Ще видим дали ще си толкова жизнерадостен след още няколко месеца.

Той спря рязко на светофара и задната кола едва не ги блъсна, затова Джорджи замълча, оставяйки го да се съсредоточи върху шофирането.

Трафикът не беше особено натоварен и кавалкадата от папараци продължи да ги следва по целия път до Малибу. Още няколко сува се присъединиха към погребалната процесия, въпреки че папараците сигурно се бяха досетили, че Брам се е насочил към един от така наречените частни плажове.

Тези, които идваха за пръв път в Малибу, винаги се изненадваха при вида на дългите участъци от магистралата с частни гаражи от двете страни, стигащи отзад до шосето и образуващи солидна стена, която правеше плажа недостъпен за всички, освен за малцината привилегировани щастливци, живеещи тук. Брам подмина къщата на Тревър, отби от главния път и спря пред двойна сиво-кафеникава гаражна врата. Само след минута двамата прекосяваха старата плажна къща на Трев, която той бе обявил за продажба.

Навън сумракът се бе сгъстил и нощта беше като в сцена от любовен филм. На лунната светлина гребените на вълните приличаха на заскрежена пяна. Прибоят неуморно се плискаше към брега. Хладният пясък полепваше между пръстите на краката й. Липсваше единствено любимият мъж. Тя се замисли за откъслечния разговор с тайнствената Кейтлин, който бе дочула по-рано, и се запита колко време ще мине, преди да се окаже въвлечена във втори семеен скандал, този път с друга съперница.

Той забави крачки, като се приближиха до водата. Лунната светлина посребряваше краищата на миглите му.

— Права си, Скутър – заговори той. – В онази нощ на яхтата се държах като последен негодник. Моля да ме извиниш.

Джорджи за пръв път чуваше извинение от него, но в душата й се бяха натрупали толкова много обиди, огорчения и срам, че бе невъзможно да се изтрият само с няколко думи.

— Извинението не се приема.

— Добре.

— И това е всичко?

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Не зная какво друго да кажа. Станалото – станало, и никак не се гордея със себе си.

— Ти искаше да се облекчиш – рече тя горчиво, – а аз ти бях подръка.

— Я задръж малко. – За разлика от нея той не носеше пуловер и лекият вятър опъваше тениската върху мускулестите му гърди. – Ако исках само да се облекча, онази нощ на яхтата беше пълно с жени и можех да си избера която пожелая. Не се хваля. Ти сама знаеш, че беше така.

Една вълна с тих плясък погали глезените й.

— Но не го направи. Вместо това избра една глупачка.

— Ти не беше глупава, само наивна.

Джорджи искаше да го попита още нещо, но не й се щеше да го погледне, затова се наведе, за да навие крачолите на джинсите си.

— Защо го направи?

— А ти как мислиш? – Брам взе камък и го запрати във водата. – Исках да те сложа на място. Да ти натрия носа, да ти дам урок. Да ти покажа, че макар твоят баща да ти бе извоювал положение на звезда и по-голям хонорар, аз можех да те накарам да направиш това, което пожелаех.

— Истински мъж, няма що – подхвърли Джорджи, докато се изправяше.

— Сама си го изпроси.

Самият факт, че той най-сетне признаваше грешката си, я накара да се почувства малко по-добре. Не чак дотам, че да му прости, но достатъчно, за да съжителства с него, докато продължаваше този брачен фарс.

Двамата отново закрачиха по брега.

— Случилото се беше много отдавна – пророни тя, заобикаляйки една костенурка от пясък, направена от децата по-рано през деня. – А и нямаше трайни последици.

— Ти беше девствена. Аз така и не повярвах на измислиците ти, че излизаш с по-възрастен мъж.

— Хю Грант – оповести Джорджи.

— Ще ти се.

Тя затъкна кичур коса зад ухото си.

— Хю ми каза, че съм невероятна. Не, почакай. Беше Колин Фърт. Все бъркам всички тези застаряващи британски актьори, с които съм спала.

— Обичаен проблем. – Запрати още един камък във водата.

Джорджи вдигна глава и погледна самотната звезда, току-що изгряла на небето. На един плажен купон миналата година някой й бе казал, че това изобщо не е звезда, а Международната космическа станция.

— Коя е тя?

— За кого говориш?

— За жената, на която тази сутрин шепнеше по мобилния си.

— Имаш големи уши.

— За да те засека, когато ми изневеряваш.

— Не е ли малко раничко за изневяра? Макар че трябва да признаеш, че досега меденият ни месец е истински провал.

Тя заби пети по-надълбоко в пясъка.

— Когато става дума за пороци, никога не те подценявам.

— Помъдряла си.

— Не беше само сексът, Брам. Ставаше дума за всичко. Със „Скип и Скутър” ти получи шанс, какъвто се пада веднъж в живота, но го пропиля. Не оцени това, което имаше.

— Оцених това, което ми даде сериалът – скъпи коли, жени, алкохол, дрога, маркови дрехи, цяла колекция ролекси, големи къщи, където да се забавлявам с приятелите ми. Това се казваше живот.

— Забелязах го.

— Аз съм така възпитан – ако имаш пари, харчи ги. Наслаждавах се на всяка секунда.

Но неговото удоволствие беше за сметка на толкова много други хора. Джорджи нави ръкавите на жилетката.

— Мнозина заплатиха висока цена за твоите забавления. Актьорите, снимачният екип.

— Да, признавам, тук ме хвана натясно.

— Ти също заплати висока цена.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам.

— Не, не би го направил.

Той внезапно вдигна глава.

— Мамка му!

— Какво…

Брам рязко я притегли към себе си и смаза устните й в пламенна целувка. Едната му ръка се плъзна под горнището й и се закова под кръста, а другата обхвана бедрото й. Поредната вълна се разби в краката им, завихри се около глезените им. Идеална страст на лунна светлина.

— Фотоапарати – изхриптя той до устните й, сякаш тя вече не го бе разбрала.