В лош час

Матео Асис се опита да определи колко е часът по кукуригането на петлите. Накрая изплува на повърхността на действителността.

— Колко е часът?

Нора де Хакоб протегна ръка в полумрака и взе часовника със светещ циферблат, сложен на нощната масичка. Отговорът, който още не беше произнесла, напълно я разбуди.

— Четири и половина — рече тя.

— По дяволите!

Матео Асис скочи от леглото. Но главоболието и горчивата утайка в устата го принудиха да сдържи порива си. Потърси с крака обувките си в мрака.

— Денят щеше да ме свари — каза той.

— Много хубаво — рече тя. Запали лампичката и видя възлестия му гръб и бледите бедра. — Трябваше да останеш затворен тук до утре.

Тя беше съвсем гола, само слабините й бяха покрити с единия край на чаршафа. При запалената светлина дори гласът губеше мекото си безсрамие.

Матео Асис нахлузи обувките си. Беше висок и едър. Нора де Хакоб, която го приемаше от време на време от две години насам, изпитваше нещо като поражение пред необходимостта да има тайно мъж, който на нея й се струваше създаден, за да може една жена да разказва за него.

— Ако не внимаваш, ще напълнееш — каза тя.

— От лек живот — възрази той, като се мъчеше да прикрие досадата си. После усмихнат добави: — Сигурно съм бременен.

— Дано — каза тя. — Ако мъжете можеха да раждат, щяха да бъдат по-внимателни.

Матео Асис вдигна от пода презерватива заедно с гащетата, отиде в банята и го хвърли в клозетната чиния. Изми се, като се мъчеше да не вдишва дълбоко — всяка миризма рано сутринта миришеше на нея. Когато се върна в стаята, той я завари седнала в леглото.

— Някой ден — каза Нора де Хакоб — ще ми омръзнат тия криеници и ще разкажа всичко на всички.

Той не я погледна, докато не се облече напълно. Тя осъзна разголените си повехнали гърди и се покри с чаршафа до брадичката.

— Не виждам кога бихме могли — продължи тя — да си закусваме в леглото и да стоим тук до следобед. Способна съм сама да си напиша пасквил.

Той широко се разсмя.

— Старият Бенхаминсито ще умре — рече той. — Как върви тая работа?

— Представи си — отвърна тя, — чака да умре Нестор Хакоб.

Видя го как й маха с ръка от вратата. „Гледай да дойдеш за Коледа“ — му каза. Той обеща. Прекоси двора на пръсти и излезе на улицата. Ръмеше едва-едва и леко овлажняваше кожата му. Като стигна площада, един вик го закова на място.

— Стой!

Някакво фенерче светна в очите му. Той се извърна настрани.

— А-а, дявол го взел! — каза кметът, невидим зад ъгъла светлина. — Я вижте кого срещаме. Идваш ли, или отиваш?

Той угаси фенерчето и Матео Асис го видя, следван от тримата полицаи. Лицето му беше свежо и умито, на рамото си носеше картечница.

— Идвам — отвърна Матео Асис.

Кметът се приближи, за да види колко е часът на светлината на уличната лампа. Беше пет без десет. Той направи знак на полицаите да свирят отбой за комендантския час. Стоя неподвижен, докато тръбата спря да свири, придавайки тъжна нотка на съмването. После отпрати полицаите и тръгна с Матео Асис през площада.

— Край — каза той. — Край на тая история с хартийките.

В гласа му звучеше по-скоро умора, отколкото задоволство.

— Хванахте ли го?

— Още не — отвърна кметът. — Но току-що извърших последния патрул и мога да твърдя, че днес за пръв път селото осъмна без нито един пасквил. Трябваше да се затегнат гащите.

Като стигна до вратата на къщата, Матео Асис мина напред, за да върже кучетата. Жените от прислугата се протягаха в кухнята. Когато кметът влезе, посрещна го лай на вързани кучета, който миг след това бе заменен от стъпки и пръхтене на домашни животни. Вдовицата Асис ги завари да пият кафе, седнали на зида на кухнята. Беше се развиделило.

— Ранобудният човек — каза вдовицата — е добър съпруг, но лош мъж.

Въпреки доброто й настроение лицето й издаваше, че е прекарала нощта в мъчително будуване. Кметът отвърна на поздрава. Взе картечницата от земята и я метна на рамо.

— Пийте кафе колкото искате, лейтенанте — каза вдовицата, — но не ми мъкнете пушки в къщата.

— Напротив — усмихна се Матео Асис. — Трябваше да му я искаш назаем, за да идеш на черква. Не мислиш ли?

— На мене не ми трябват тези железа, за да се защитавам — възрази вдовицата. — Божието провидение е на нашата страна. Асисовци — добави тя — почитахме бога още преди да има попове на много левги наоколо.

Кметът се сбогува. „Трябва да поспя — каза той. — Това не е живот.“ Проби си път между кокошките, патиците и пуйките, които започнаха да завладяват двора. Вдовицата пропъди животните. Матео Асис отиде в спалнята, изкъпа се, преоблече се и излезе да оседлае мулето. Братята му бяха потеглили още на разсъмване.

Вдовицата Асис се бе заела с клетките, когато синът й се появи в двора.

— Помни — рече му тя, — че едно е да си пазиш кожата, друго е да ставаш приятел.

— Влезе само да изпие чашка кафе — каза Матео Асис. — Разговаряхме и стигнахме дотук, без да се усетим.

Стоеше в края на коридора и гледаше майка си, но тя му отвръщаше, без да се обърне. Сякаш говореше на птичките. „Само това ти казвам — натърти тя. — Не ми води убийци в къщата.“ Като свърши с клетките, тя се зае със сина си:

— А ти къде беше?

Тази сутрин съдията Аркадио като че ли откри зловещи признаци в дребните епизоди, които правят ежедневието. „Времето е главоболно“ — каза на жена си, като се мъчеше да обясни обзелата го тревога. Утрото беше слънчево. Реката — за пръв път от няколко седмици, бе изгубила заплашителния си вид и цвета си на сурова кожа. Съдията Аркадио отиде в бръснарницата.

— Правосъдието — посрещна го бръснарят — куца, но пристига.

Подът бе лъснат с газ, а огледалата бяха покрити с белило. Бръснарят започна да ги лъска с парцал, докато съдията Аркадио се наместваше на стола.

— Не би трябвало да има понеделници — каза съдията.

Бръснарят бе започнал да го подстригва.

— Неделите са виновни — рече той. — Ако не бяха неделите, нямаше да има и понеделници — доуточни с весело изражение.

Съдията Аркадио затвори очи. Този път, след десет часа сън, след няколко бурни любовни мига и продължителна баня нямаше в какво да се упрекне неделята. Но сега беше напрегнат понеделник. Когато часовникът на кулата удари девет часа и камбанният звън бе заменен със съскането на шевната машина в съседната къща, нов признак накара съдията Аркадио да потрепери — тишината по улиците.

— Това е село-призрак — каза той.

— Вие така пожелахте — каза бръснарят. — По-рано в понеделник по това време вече да съм подстригал пет души най-малко. Днес вие сте ми сефтето.

Съдията Аркадио отвори очи и за миг остана загледан в отражението на реката в огледалото. „Вие“ — възрази. И попита:

— Кои сме ние?

— Ами вие — поколеба се бръснарят. — Преди да дойдете вие, това село беше загубено като всички останали, но сега е нещо още по-лошо.

— Щом ми казваш тези неща — възрази съдията, — значи, знаеш, че нямам нищо общо с тях. Би ли посмял — попита, но не нападателно — да кажеш същото и на лейтенанта?

Бръснарят призна, че не.

— Вие не знаете — рече той — какво значи всяка сутрин да ставаш с убеждението, че ще те убият и да минат десет години, без да те убият.

— Не знам — съгласи се съдията Аркадио, — нито искам да знам.

— Направете всичко възможно — каза бръснарят — никога да не го узнаете.

Съдията наведе глава. След продължително мълчание той запита: „Знаеш ли едно нещо, Гуардиола? — И без да дочака отговора, продължи: — Лейтенантът пуска корени в селото. И с всеки изминат ден затъва все повече и повече, защото е открил удоволствие, от което човек не се отказва — малко по малко, без да вдига много шум, той богатее.“ Тъй като бръснарят го слушаше мълчаливо, завърши:

— Обзалагам се, че вече няма да има нито един убит по негова вина.

— Мислите ли?

— Обзалагам се на едно срещу сто — настоя съдията Аркадио. — За него, в този момент, най-добрата сделка е спокойствието.

Бръснарят свърши да го подстригва, дръпна стола назад и смени кърпата, без да продума. Когато най-после проговори, в гласа му се прокрадваше нотка на смущение.

— Странно е, че тъкмо вие казвате това — рече той. — И че го казвате тъкмо на мене.

Ако позата му позволяваше, съдията Аркадио щеше да свие рамене.

— Не го казвам за пръв път — наблегна той.

— Лейтенантът е най-добрият ви приятел — каза бръснарят.

Бе снишил гласа си и сега звучеше напрегнато и доверено. Съсредоточен в работата си, изражението му беше като на човек, който няма навика да пише, а трябва да се подпише.

— Я ми кажи, Гуардиола — запита съдията Аркадио някак тържествено, — какво си мислиш ти за мене?

Бръснарят бе започнал да го бръсне. Замисли се за миг, преди да отговори.

— Досега — каза той — мислех, че вие сте човек, който знае, че си отива и иска да си иде.

— Можеш да продължиш да мислиш същото — усмихна се съдията.

Оставяше се да го бръснат със същото мрачно безразличие, с което би се оставил да го заколят. Стоя със затворени очи, докато бръснарят търкаше брадата му със стипца, поръсваше я с талк, а после го изчеткваше с много мека четка. Докато сваляше кърпата от врата му, той пъхна една хартия в джоба на ризата му.

— Само в едно нещо се лъжете, съдия — рече му той. — В тази страна ще има да стават големи работи.

Съдията Аркадио установи, че все още са сами в бръснарницата. Силното слънце, шушукането на шевната машина в тишината в девет и половина, неизбежният понеделник му подсказваха още нещо — като че ли бяха сами в цялото село. Тогава измъкна листчето от джоба си и го прочете.

Бръснарят му обърна гръб, за да подреди нещата върху тоалетката. „Две години, речи — изрече по памет, — и все същото извънредно положение, същата цензура на печата, същите държавни служители.“ Като видя в огледалото, че съдията Аркадио е свършил да чете, му каза:

— Разпространете го.

Съдията отново пъхна листчето в джоба си.

— Смелчага си — рече той.

— Ако някой път се бях излъгал в някого — каза бръснарят, — отдавна щях да съм пълен с олово. — После добави съвсем сериозно: — И помнете едно, съдия, това вече никой не може да го спре.

Като излезе от бръснарницата, съдията Аркадио усети, че устата му е суха. В салона за билярд си поръча две двойни и след като ги изпи едно след друго, разбра, че му остава още много време, за да свърши. В университета в една събота от страстната седмица той се опита да излекува със сила несигурността си — влезе, съвършено трезвен, в клозета на един бар и сипа барут върху възпалението от шанкър и го запали.

На четвъртата чаша дон Роке намали дозата. „С този ритъм — усмихна се той — ще ви изнесат на рамо като бикоборците.“ Той също се усмихна с устни, но очите му останаха угаснали. Половин час по-късно отиде в клозета, изпика се и преди да излезе, хвърли позива в дупката.

Когато се върна при тезгяха, намери до чашата бутилка, на която с мастилена черта бе отбелязано нивото на течността. „Всичко това е за вас“ — му каза дон Роке, като бавно си вееше. Бяха сами в салона. Съдията Аркадио си наля половин чаша и отпи, без да бърза. „Знаете ли?“ — попита той. И тъй като дон Роке не даваше признаци да е разбрал, му каза:

— Ще стават големи работи.

Дон Сабас претегляше на везните обяда си на птиче, когато му съобщиха за ново посещение на господин Кармичаел. „Кажи му, че спя“ — прошепна на ухото на жена си. И наистина, десет минути преди това той спеше. Когато се събуди, въздухът беше сух, а къщата се бе вцепенила от жега. Минаваше пладне.

— Какво сънува? — запита го жена му.

— Нищо.

Тя бе изчакала мъжът й сам да се събуди. Миг след това извари спринцовката и дон Сабас си би инжекцията инсулин в бедрото.

— Вече от три години нищо не сънуваш — каза жената със закъсняло разочарование.

— По дяволите — възкликна той. — Сега пък какво искаш? Човек не може да сънува насила.

Преди години, в краткия си предобеден сън, дон Сабас бе сънувал някакъв дъб, по който вместо цветове имаше ножчета за бръснене. Жена му бе изтълкувала съня и бе спечелила на лотария.

— Ако не е днес, ще е утре — каза тя.

— Нито днес, нито утре — възрази нетърпеливо дон Сабас. — Няма да взема да сънувам само за да можеш ти да вършиш глупости.

Той отново се изтегна в леглото, докато жена му слагаше в ред стаята. Всякакви остри и режещи предмети бяха изхвърлени от помещението. След половин час дон Сабас се надигна на няколко етапа, като се мъчеше да не се вълнува, и започна да се облича.

— А, да — запита тогава, — какво каза Кармичаел?

— Че ще дойде по-късно.

Не си проговориха, докато не седнаха на масата. Дон Сабас кълвеше простия си обяд на болен. Тя си сипа от всичко, на пръв поглед прекалено много за дребното й тяло и посърналото й лице. Дълго премисля, преди да се реши да го попита:

— Какво иска Кармичаел?

Дон Сабас дори не вдигна глава.

— Какво може да иска? Пари.

— Така си и мислех — въздъхна жената. И продължи състрадателно: — Горкият Кармичаел, река от пари минава през ръцете му от толкова години, а живее с хорската милостиня. — Докато говореше, въодушевлението й към храната изстиваше.

— Дай му, Сабитас — помоли тя. — Господ ще ти се отплати. — Тя кръстоса приборите върху чинията и любопитно попита: — Колко иска?

— Двеста песос — отвърна невъзмутимо дон Сабас.

— Двеста песос!

— Представи си!

За разлика от неделята, която беше най-заетият му ден, в понеделник дон Сабас разполагаше с един спокоен следобед. Можеше да прекара дълги часове в кабинета, да дреме пред електрическия вентилатор, докато добитъкът растеше, угояваше се и се множеше в чифлиците му. Този следобед обаче той не можа да се отпусне нито за миг.

— От жегата е — каза жената.

Дон Сабас позволи в обезцветените му зеници да проблесне искрица отчаяние. В тясната кантора със старо дървено писалище, четири кожени кресла и струпани в ъглите конски такъми щорите бяха спуснати, а въздухът бе тежък и топъл.

— Може би — рече той. — Никога не е било толкова топло през октомври.

— Преди петнадесет години, при една такава жега, стана земетресение — каза жена му. — Спомняш ли си?

— Не си спомням — отвърна дон Сабас разсеяно, — нали знаеш, че никога нищо не помня. Освен това — добави начумерено — този следобед не ми се говори за бедствия.

Като затвори очи и скръсти ръце на корема, той се престори на заспал. „Ако дойде Кармичаел — измърмори, — кажи му, че ме няма.“ Умолителна гримаса сгърчи лицето на жена му.

— Лош човек си — рече тя.

Но той не продума. Тя излезе от кабинета, като съвсем безшумно затвори замрежената врата. Късно следобед, след като наистина беше спал, дон Сабас отвори очи и видя пред себе си — сякаш бе продължение на съня му — кмета, който го чакаше да се събуди.

— Човек като вас — усмихна се лейтенантът — не бива да спи при отворена врата.

Дон Сабас с нищо не показа смущението си. „За вас — каза той — вратите на къщата ми винаги са отворени.“ Той протегна ръка, за да раздрънка камбанката, но кметът го спря с движение на ръката.

— Не искате ли кафе? — попита дон Сабас.

— Сега не — каза кметът, като оглеждаше стаята с тъжен поглед. — Много ми беше приятно тук, докато вие спяхте. Все едно, че бях в друго село.

Дон Сабас разтърка клепачи с опакото на ръката.

— Колко е часът?

Кметът погледна часовника си: „Близо пет“ — отвърна. После, като се намести по-удобно в креслото, леко премина към въпроса:

— Ще поговорим ли?

— Предполагам — каза дон Сабас, — че нищо друго не ми остава.

— Не би имало смисъл — каза кметът. — В края на краищата това не е тайна за никого. — И със същата спокойна плавност, без да насилва нито за миг жестовете или думите си, добави:

— Кажете ми, дон Сабас, колко говеда сте измъкнали и белязали с вашето клеймо от стадата на вдовицата Монтиел, откакто тя ви предложи да ги купите?

Дон Сабас сви рамене.

— Нямам никаква представа.

— Вие знаете — натърти кметът, — че това нещо си има име.

— Кражба на добитък — уточни дон Сабас.

— Точно така — потвърди кметът. — Да предположим например — продължи той, без да променя тона, — че сте отмъкнали двеста глави за три дни.

— Дано — каза дон Сабас.

— Значи, двеста — каза кметът. — Вие знаете условията: петдесет песос общински данък за всяка глава.

— Четиридесет.

— Петдесет.

Дон Сабас млъкна примирен. Беше се облегнал на гърба на пружинения стол, въртеше на пръста пръстена с черен лъскав камък и беше впил очи във въображаема шахматна дъска пред себе си.

Кметът го наблюдаваше с безмилостно внимание. „Този път обаче нещата няма да свършат дотук — продължи той. — От този момент нататък, където и да се намира, наследственият добитък на Хосе Монтиел е под закрилата на общината.“ След като напразно чака някаква реакция, той обясни:

— Тази нещастна жена, както знаете, е съвсем побъркана.

— А Кармичаел?

— Кармичаел — каза кметът — от два часа е под наблюдение.

Тогава дон Сабас го изгледа с изражение, което би могло да бъде и на преклонение, и на изумление. И без никакъв преход стовари върху писалището грамадното си отпуснато туловище, разтърсвано от неудържим смях.

— Чудесен случай, лейтенанте — рече накрая. — Сигурно ви изглежда като сън.

Привечер доктор Хиралдо изпита увереността, че е спечелил срещу миналото. Бадемовите дървета на площада отново бяха прашни. Още една зима отминаваше, но предпазливите й стъпки оставяха дълбоки следи в спомена. Отец Анхел се връщаше от вечерната си разходка, когато видя лекарят да пъха ключа в ключалката на кабинета.

— Виждате ли, докторе — усмихна се той, — и за отварянето на една врата е нужна божията помощ.

— Или помощта на фенерче — усмихна се на свой ред лекарят.

Превъртя ключа, после съсредоточи цялото си внимание върху отец Анхел. Видя го изпънат и сив в сумрака. „Почакайте малко, отче — каза той. — Мисля, че черният ви дроб не е в ред.“ Задържа го за лакътя.

— Мислите ли?

Лекарят запали лампата в преддверието и огледа с повече човешко, отколкото професионално внимание лицето на свещеника. После отвори вратата с мрежа и запали лампата в кабинета.

— Няма да е излишно да посветите пет минути на тялото си, отче — каза той. — Я да видим как е кръвното ви налягане.

Отец Анхел бързаше. Но при настойчивостта на лекаря влезе в кабинета и запретна ръкав.

— По мое време — каза той — тези неща не съществуваха.

Доктор Хиралдо премести един стол срещу него и седна, за да му сложи апарата.

— Вашето време е сега, отче — усмихна се той. — Не му отстъпвайте.

Докато лекарят наблюдаваше ска̀лата, свещеникът изучаваше кабинета с онова глуповато любопитство, което обикновено предизвикват чакалните. На стената бяха окачени жълтеникава диплома, литографията на някакво червеникаво-виолетово момиченце с проядена от синьо петно буза и картината на лекар, оспорващ си със смъртта една гола жена. В дъното, зад желязното легло, боядисано в бяло, имаше шкаф с шишета с етикети. До прозореца имаше витрина с инструменти и други две, претъпкани с книги. Единствената определена миризма беше на медицински спирт.

Лицето на доктор Хиралдо не изразяваше нищо, докато мереше кръвното.

— В тая стая липсва образът на някой светец — измърмори отец Анхел.

Лекарят огледа стените. „Не само тук — каза той. — И в селото също.“ Той прибра апарата в кожения калъф, който затвори с енергично дръпване на ципа, и каза:

— Знайте едно нещо, отче, кръвното ви е много добре.

— Предполагах — каза свещеникът. И добави вяло, нерешително: — Никога не съм се чувствал по-добре през октомври.

Той бавно започна да смъква ръкава си. Със закърпено расо, скъсани обувки и груби ръце, чиито нокти изглеждаха като от обгорен рог, в този миг у него изпъкваше най-същественото — той беше извънредно беден човек.

— И все пак — възрази лекарят — загрижен съм за вас. Трябва да признаете, че начинът ви на живот не е най-подходящият за октомври като този.

— Господ е взискателен — каза свещеникът.

Лекарят му обърна гръб, за да погледне тъмната река през прозореца. „Питам се до каква степен — възрази той. — Не ми изглежда богоугодно толкова години човек да се мъчи да покрие с броня хорските инстинкти при пълно съзнание, че отдолу всичко си продължава постарому.“ След продължителна пауза той запита:

— През последните дни нямате ли усещания, че непреклонното ви дело е започнало да се рони?

— Всяка нощ, през целия си живот, съм имал това усещане — каза отец Анхел. — Затова знам, че на следния ден с нови сили трябва да започна отначало.

Той се бе изправил. „Наближава шест“ — рече, готвейки се да напусне кабинета. Без да се помръдне от прозореца, лекарят като че ли протегна ръка към него и каза:

— Отче, някоя нощ сложете ръка на сърцето си и се запитайте дали не се опитвате само да слагате лепенки на морала.

Отец Анхел не можа да скрие ужасното си вътрешно вълнение. „В часа на смъртта — каза той — вие ще разберете колко тежат тези думи, докторе.“ Каза лека нощ и леко притвори вратата, като излезе.

Не можа да се съсредоточи в молитвата. Когато затваряше черквата, Мина се приближи да му каже, че за два дни се беше хванала само една мишка. Той имаше чувството, че докато я нямаше Тринидад, мишките се бяха разплодили дотолкова, че заплашваха да подкопаят храма. Все пак Мина беше заредила капаните. Беше сложила отрова в сиренето, бе проследила пътя на малките и бе запушила с асфалт новите гнезда, които сам той й помагаше да открият.

— Вложи вяра в работата си — й беше казал — и мишките като агънца ще влязат в капаните.

Той дълго се въртя на голата рогозка, преди да заспи. В раздразнението от безсънието осъзна съвсем ясно мрачното чувство на поражение, което лекарят бе посял в сърцето му. Това безпокойство и по-късно шумът на мишките в църквата и страхотната неподвижност на комендантския час — всичко се съюзи с оная сляпа сила, която го завлече до водовъртежа на най-страшния му спомен:

Едва пристигнал в селото, го бяха събудили посред нощ, за да даде последно причастие на Нора де Хакоб. Бе изслушал една драматична изповед, изложена по спокоен, сбит и подробен начин, в спалня, приготвена, за да посрещне смъртта — липсваха само разпятието над главата и редиците празни столове край стените. Умиращата му бе разкрила, че съпругът й, Нестор Хакоб, не е бащата на току-що родената дъщеря. Отец Анхел бе поставил като условие за опрощението изповедта и покаянието да бъдат повторени в присъствието на съпруга.