В лош час

Барабанчикът се появи като призрак от миналото. Барабанът заби пред салона за билярд в десет сутринта и държа селото в равновесие в самия център на тежестта чак докато прозвучаха енергично и предупредително трите заключителни удара и безпокойството отново бе възстановено.

— Смъртта! — възкликна вдовицата Монтиел, като видя как се отварят врати и прозорци и как от всички страни хората се стичат към площада. — Смъртта дойде!

След като се окопити от първоначалната изненада, тя дръпна пердетата на балкона и се загледа в тълпата, наобиколила полицая, който се готвеше да прочете наредбата. На площада цареше преголяма тишина за гласа на глашатая. Въпреки че напрегна слух да чуе какво се казва, с ръка зад ухото, вдовицата Монтиел успя да долови само две думи.

Никой в къщата не можа да й обясни нищо. Наредбата бе прочетена със същия властен ритуал както винаги — някакъв нов ред се бе възцарил в света и тя не откри никого, който да го е разбрал. Готвачката се уплаши от бледността й.

— За какво беше наредбата?

— Тъкмо това се мъча да разбера, но никой нищо не знае. Разбира се, откакто свят светува — добави вдовицата, — наредбата никога не е носила нищо добро.

Тогава готвачката излезе на улицата и се върна с подробности. От тази вечер нататък и до отстраняването на причините се въвежда комендантски час. Никой няма право да излиза на улицата между осем часа вечерта и пет часа сутринта без разрешение, подписано и подпечатано от кмета. Полицията имаше заповед да извика три пъти „стой“ на всяко лице, срещнато на улицата, а в случай на неподчинение имаше заповед да стреля. Кметът щял да организира патрули от цивилни, избрани от самия него, които да съдействат на полицията при нощните обходи.

Като си гризеше ноктите, вдовицата Монтиел попита кои са причините за вземането на тази мярка.

— В наредбата не се казва нищо — отвърна готвачката, — но всички говорят, че са пасквилите.

— Сърцето ми го подсказваше — възкликна вдовицата ужасена. — Смъртта се е заселила в това село.

Тя накара да повикат господин Кармичаел. Подчинявайки се по-скоро на някаква прастара и дълбока сила, отколкото на някакъв порив, тя нареди да извадят от килера и да отнесат в спалнята кожения куфар с медни кабари, който Хосе Монтиел бе купил за единственото си пътуване — една година преди смъртта си. Извади от шкафа няколко рокли, бельо и обувки и подреди всичко в куфара. Докато вършеше това, тя бе обзета от чувството за пълно спокойствие, за което толкова пъти бе мечтала, представяйки си, че е далеко от това село и от тази къща, в някоя стая с огнище и тераска, със сандъчета за риган и където само тя ще има право да си спомня за Хосе Монтиел и единствената й грижа ще е да чака понеделник следобед, когато ще чете писмата от дъщерите си.

Бе прибрала само най-необходимите дрехи, коженото калъфче с ножиците, левкопласта и шишенцето йод, принадлежностите за шев, кутията от обувки с броеницата и молитвениците, но вече се измъчваше от мисълта, че взема повече неща, отколкото би й простил господ. Тогава пъхна гипсовия свети Рафаел в един чорап, намести го внимателно между дрехите и заключи куфара.

Когато пристигна, господин Кармичаел я завари облечена в най-скромните й дрехи. Този ден, като някакъв многообещаващ знак, господин Кармичаел не носеше чадъра. Но вдовицата не забеляза това. Тя извади от джоба всички ключове на къщата, отбелязани с надписани на машина картончета, и му ги връчи с думите:

— Оставям в ръцете ви греховния свят на Хосе Монтиел. Правете с него каквото щете.

Господин Кармичаел отдавна се боеше от настъпването на този миг.

— Искате да кажете — започна неуверено той, — че искате да идете някъде другаде, докато всичко това премине.

Вдовицата възрази спокойно, но категорично:

— Отивам си завинаги.

Без да показва тревогата си, господин Кармичаел накратко изложи положението. Наследството на Хосе Монтиел още не бе разпродадено. Много имущества, придобити по кой знае какъв начин и за които не бе останало време да се извършат формалностите, още не бяха узаконени. Докато не се сложеше ред в това хаотично богатство, за което дори самият Хосе Монтиел през последните години нямаше точна представа, беше невъзможно наследството да се продаде. Големият син, който беше консул в Германия, и двете й дъщери, омагьосани от бленуваните пазари за плът в Париж, трябваше да се върнат или да посочат пълномощници, за да предявят правата си. Преди това нищо не можеше да се продаде.

Мигновеният проблясък в този лабиринт, от който не можеше да се измъкне от две години, този път не можа да развълнува вдовицата Монтиел.

— Няма значение — настоя тя. — Децата ми са щастливи в Европа и нямат никаква работа в тази дивашка страна, както те казват. Ако искате, господин Кармичаел, направете един вързоп от всичко, което намерите в тази къща, и го хвърлете на прасетата.

Господин Кармичаел не й възрази. Под предлог, че все пак някои неща за пътуването трябвало да се подготвят, той излезе да повика лекаря.

— Сега ще видим, Гуардиола, в какво се заключава твоят патриотизъм.

Бръснарят и групичката мъже, които разговаряха в бръснарницата, познаха кмета още преди да го видят на вратата. „И вашият също — продължи той и посочи двамата най-млади. — Тази нощ ще получите пушката, за която толкова мечтахте, да видим дали ще посмеете да я обърнете срещу нас.“ Невъзможно беше човек да се усъмни в сърдечния тон на думите му.

— По-добре дайте ни метла — възрази бръснарят. — Най-доброто оръжие за лов на вещици е метлата.

Той дори не погледна кмета. Бръснеше врата на първия сутрешен клиент и не обръщаше особено внимание на кмета. Едва когато видя, че пита кои са от запаса и умеят да боравят с пушка, бръснарят разбра, че наистина е един от избраните.

— Наистина ли, лейтенанте, ще ни забъркате в тази каша? — попита той.

— Брей, мама му стара — отговори кметът. — Цял живот хленчите за пушки, а сега, когато ви се дават, не можете да повярвате.

Той застана зад бръснаря, откъдето можеше да наблюдава в огледалото цялата група. „Съвсем сериозно — каза той и смени тона със служебен. — Тази вечер в шест запасняците от първа категория да се представят в участъка.“ Бръснарят се изправи срещу него в огледалото.

— А ако се разболея от пневмония? — попита той.

— Ще те лекуваме в участъка — отвърна кметът.

Грамофонът в билярдната зала разсукваше някакво сантиментално болеро. Салонът беше празен, но на някои масички се виждаха недопити чаши и бутилки.

— Сега вече — каза дон Роке, като видя, че кметът влиза — тая свърши. Ще трябва да затварям в седем.

Кметът продължи право към дъното, където и масичките за игра на карти бяха празни. Отвори вратата на клозета, надникна в килера и чак тогава се върна при тезгяха. Като минаваше край масата за билярд, неочаквано повдигна сукното, с което беше покрита, и каза:

— Хайде, стига сте се правили на бъзльовци. Изпод масата се измъкнаха две момчета, които отупваха праха от панталоните си. Едното беше пребледняло. На другото, още по-младо, бяха пламнали ушите. Кметът леко го побутна към масичките до входа.

— И както сме се разбрали — рече им той, — в шест следобед в участъка.

Дон Роке продължаваше да стои зад тезгяха.

— При това положение — каза той — човек трябва да се заеме с контрабанда.

— Това е за два-три дни — каза кметът.

Собственикът на киносалона го настигна на ъгъла. „Само това ми липсваше — извика той. — Първо камбаните, сега и тромпет.“ Кметът го потупа по рамото и се опита да продължи.

— Ще го отчуждя — каза той.

— Не можете — възрази собственикът. — Киното не е обществено заведение.

— При извънредно положение — каза кметът — и киното може да се обяви за обществено заведение.

Едва тогава той престана да се усмихва. Заизкачва по две стъпалата на участъка и като стигна до първия етаж, разпери ръце и отново се засмя.

— По дяволите! — възкликна. — И вие ли?

Отпуснат на един сгъваем стол с небрежността на ориенталски монарх, седеше импресариото на цирка. Вглъбен, той пушеше лула на морски вълк. Сякаш се намираше у дома си, той покани кмета да седне:

— Да поговорим делово, лейтенанте.

Кметът примъкна една табуретка и седна срещу него. Като държеше лулата в украсената с разноцветни пръстени ръка, импресариото направи загадъчен знак.

— Мога ли да говоря съвсем откровено?

Кметът потвърди с кимане.

— Разбрах това още щом ви видях да се бръснете — каза импресариото. — Е, добре, аз съм свикнал да познавам хората и знам, че този комендантски час за вас…

Кметът го наблюдаваше с подчертано развеселен вид.

— Докато за мене, след като направих разходите по монтирането и трябва да изхранвам 17 души и 9 звяра, е направо казано катастрофа.

— Е и?

— Предлагам — продължи импресариото — да продължите комендантския до единадесет и да си поделяме печалбата от вечерното представление.

Кметът продължи да се усмихва, без да променя положението си.

— Предполагам — рече той, — че не ви е било много трудно да намерите в селото хора, които да кажат, че съм мошеник.

— Това е съвсем законна сделка — възрази импресариото.

Той не забеляза кога точно кметът стана сериозен.

— Ще поговорим в понеделник — каза лейтенантът някак неопределено.

— В понеделник ще съм заложил и кожата си — възрази импресариото. — Нямаме нищо.

Кметът го изпрати до стълбата, като леко го потупваше по гърба. „Не ми ги разправяйте на мене — каза той. — Познавам занаята.“ Като стигнаха до стълбата, той каза с утешителен тон:

— Пратете ми тази вечер Касандра.

Импресариото се опита да се обърне, но ръката на гърба му решително го натискаше.

— Разбира се — каза той. — Това е най-лесната работа.

— Изпратете ми я — настоя кметът — и утре ще поговорим.

Господин Бенхамин бутна с върховете на пръстите си вратата с мрежа, но не влезе в къщата. Възкликна със сдържано отчаяние:

— Прозорците, Нора.

Нора де Хакоб — зряла и едра, подстригана по мъжки, лежеше срещу електрическия вентилатор в полутъмния хол. Чакаше господин Бенхамин, за да обядват. Като го чу, тя непохватно се изправи и отвори четирите прозореца, които гледаха към улицата. Горещ полъх нахлу в гостната, постлана с плочи с някакъв ъгловат паун, повтарящ се до безкрайност, и мебели в калъфи от плат на цветя. И в най-малката подробност личеше западнал разкош.

— Има ли нещо вярно в това, което разправят хората? — попита тя.

— Много неща се разправят.

— За вдовицата Монтиел — уточни Нора де Хакоб. — Казват, че се побъркала.

— За мене тя отдавна си е побъркана — каза господин Бенхамин. И добави с известно разочарование: — Така е, тази сутрин тя се опита да се хвърли от балкона.

Масата, която изцяло се виждаше от улицата, беше подредена — с по един прибор във всеки край. „Божие наказание“ — каза Нора де Хакоб и плесна с ръце, за да поднесат обяда. Тя взе и електрическия вентилатор в трапезарията.

— От сутринта къщата е пълна с народ — каза господин Бенхамин.

— Добра възможност човек да я зърне отвътре — рече Нора де Хакоб.

Чернокожо момиче, с пълна с червени възелчета глава, сложи врящата супа на масата. Миризма на пиле изпълни трапезарията и горещината стана нетърпима. Господин Бенхамин нагласи салфетката на врата си и рече „наздраве“. Опита се да хапне от врящата лъжица.

— Духай и не бъди глупак — каза тя нетърпеливо. — И си свали сакото. С твоите скрупули да не влизаш в къщата при затворени прозорци ще ни умориш от жега.

— Сега това е по-наложително от всякога — каза той. — Никой не може да каже, че не е видял от улицата всяко мое движение, докато съм в къщата ти.

Тя разкри блестящата си изкуствена усмивка с венци от червен восък за запечатване на документи. „Не ставай смешен — възкликна. — Колкото до мене, могат да казват каквото си щат.“ Когато вече можеше да яде от супата, тя продължи да говори в промеждутъците:

— Бих се загрижила наистина за това какво ще кажат за Моника — заключи, имайки пред вид петнадесетгодишната си дъщеря, която не се бе връщала за ваканция, откакто бе отишла в колежа. — Но за мене не могат да кажат нищо освен това, което всички знаят.

Господин Бенхамин този път не й отправи обичайната си неодобрителна усмивка. Ядяха супата си мълчаливо, разделени от двуметровата дължина на масата — най-късото разстояние, което той някога си бе позволявал, особено пред хора. Преди двадесет години, когато тя беше в колежа, той й пишеше дълги, пълни с условности писма, на които тя отговаряше с пламенни бележчици. През една ваканция, по време на разходка из полето, Нестор Хакоб — съвсем пиян, я завлече за косата до един ъгъл в задния двор и й се обясни без алтернативи: „Ако не се ожениш за мене, ще ти тегля куршума.“ Ожениха се в края на ваканцията. Десет години по-късно се бяха разделили.

— Все пак — каза господин Бенхамин — не бива със затворени врати да се възбужда въображението на хората.

Той се изправи веднага след кафето. „Отивам си — рече. — Мина сигурно се е отчаяла.“ Когато беше до вратата и си слагаше шапката, той възкликна:

— Тази къща е истинска пещ.

— Нали и аз това ти казвам — каза тя.

Почака на крайния прозорец, докато той се отдалечи, и й помаха с ръка, сякаш я благославяше. После отнесе вентилатора в спалнята, затвори вратата и се съблече съвсем гола. Накрая, както всеки ден след обяда, тя отиде в съседната баня и седна на клозетната чиния, сама с тайната си.

Четири пъти на ден тя виждаше как Нестор Хакоб минава покрай къщата. Всички знаеха, че живее с друга жена, че има четири деца от нея и бе считан за примерен баща. Няколко пъти през последните години той бе минавал с децата покрай къщата, но никога с жената. Тя го бе видяла да слабее, да остарява и пребледнява и да се превръща в чужд човек, чиято някогашна интимност й изглеждаше невероятна. Понякога, по време на самотните следобедни дремки, тя отново го бе желала по един невъзможен начин — не такъв, какъвто минаваше край къщата, а какъвто беше още преди да се роди Моника, когато неговата кратка и скучна любов още не й беше станала непоносима.

Съдията Аркадио спа до обяд. Така че узна за наредбата чак след като стигна в канцеларията. Секретарят му, напротив, бе под пара още от осем сутринта, когато кметът го бе помолил да препише наредбата.

— Все пак — размисли съдията Аркадио, след като се осведоми за подробностите — доста драстично е написана. Но беше необходимо.

— Това си е все същата наредба.

— Така е — съгласи се съдията. — Но нещата се промениха, и изразите също трябва да се променят. Хората сигурно са се уплашили.

Все пак, както установи по-късно, докато играеше на карти в салона за билярд, не страхът беше преобладаващото чувство. Беше по-скоро някакво усещане за колективна победа, предизвикана от потвърждението на това, което бе в съзнанието на всички — нищо не се бе променило. Когато напускаше салона за билярд, съдията Аркадио не можа да избегне кмета.

— Значи, пасквилите не си заслужаваха — му каза. — Хората са щастливи.

Кметът го хвана под ръка. „Никой не прави нищо срещу хората — каза той. — Просто обичайното в тези случаи.“ Съдията Аркадио се отчайваше от тези разговори в движение. Кметът вървеше с решителна крачка, сякаш отиваше някъде по бърза работа, и чак след дълго обикаляне разбираше, че никъде не отива.

— Това няма да продължи цял живот — продължи той. — До неделя този хубостник с пасквилите ще ни падне в ръцете. Не знам защо си мисля, че е жена.

На съдията Аркадио не му се вярваше. Въпреки небрежността, с която приемаше информацията на секретаря си, той бе стигнал до едно по-общо заключение — пасквилите не бяха дело само на един човек. Като че ли не се подчиняваха на никакъв определен план. В последно време някои се бяха появили в нова разновидност като рисунки.

— Може да не е нито мъж, нито жена — заключи съдията Аркадио. — Може да са различни мъже и различни жени, но всеки да действа поотделно.

— Я не ми усложнявайте нещата, съдия — каза кметът. — Вие би трябвало да знаете, че във всяко нещо, дори да са намесени много хора, има само един виновен.

— Това го е казал Аристотел, лейтенанте — възрази съдията Аркадио. И добави убедено: — Във всеки случай тази мярка ми изглежда безразсъдна. Просто тия, дето ги лепят, ще чакат да се отмени комендантският час.

— Няма значение — каза кметът, — в края на краищата трябва да се спазва принципът за власт.

Избраните мъже бяха започнали да се събират в участъка. Малкият двор с високи бетонни стени, изпъстрени със следи от кръв и дупки от куршуми, напомняше за времето, когато килиите се оказваха недостатъчни и държаха затворници на открито. Този следобед невъоръжените полицаи се мотаеха по долни гащи из коридорите.

— Ровира — извика кметът от вратата. — Донеси нещо за пиене на тези момчета.

Полицаят започна да се облича.

— Ром ли?

— Не ставай тъпак — извика кметът на път за блиндирания кабинет. — Нещо разхладително.

Събраните запасняци пушеха, насядали покрай стените на двора. Съдията Аркадио ги огледа от балкона на втория етаж.

— Доброволци ли са?

— Представете си — отвърна кметът, — трябваше да ги измъквам изпод леглата, като че ли отиват в казармата.

Съдията не откри нито едно непознато лице.

— Като че ли ги е набирала опозицията — рече той.

Тежките стоманени врати на кабинета се отвориха и отвътре повя хлад. „Това значи, че ще са добри в боя.“ — усмихна се кметът, след като запали лампата в частната си крепост. В единия край имаше походно легло, върху едно столче — стъклена кана и чаша, а под леглото — нощно гърне. На голите бетонни стени бяха облегнати пушки и леки картечници. Помещението се проветряваше единствено през тесните и високи кръгли прозорчета, откъдето се виждаха пристанището и двете главни улици. В другия край беше писалището и до него — касата.

Кметът завъртя комбинацията на ключалката.

— И това не е всичко — рече той. — На всички ще раздам пушки.

След тях влезе полицаят. Кметът му подаде няколко банкноти с думите: „Донеси и по два пакета цигари за всеки.“ Когато останаха сами, той отново се обърна към съдията Аркадио.

— Как ви се струва тая работа?

Съдията замислено отвърна:

— Безполезен риск.

— Хората ще останат със зяпнали уста — каза кметът. — Освен това ми се струва, че тия нещастници няма да знаят какво да правят с пушките.

— Може и да са пообъркани — съгласи се съдията, — но бързо ще се окопитят.

Той направи усилие да потисне чувството за празнота в стомаха. „Внимавайте, лейтенант — разсъди той. — Да не изпортите всичко.“ Кметът с тайнствен жест го подкани да излезе от кабинета.

— Не ставайте страхливец, съдия — пошушна на ухото му. — Ще имат само халосни патрони.

Когато излязоха на двора, лампите вече бяха запалени. Събраните мъже пиеха газирани напитки под мръсните електрически крушки, в които се блъскаха мухите. Като се разхождаше от единия до другия край на двора, където тук-таме имаше локви дъждовна вода, кметът с бащински тон им обясни в какво се състоеше тяхната задача тая нощ — щяха да застанат на пост по двама по главните кръстовища и ъгли и трябваше да стрелят срещу всеки, бил той мъж или жена, който не се подчини на три пъти повторената заповед „стой“. Препоръча им да бъдат смели и предпазливи. След полунощ щяха да им раздадат нещо за ядене. Кметът се надяваше, с божия помощ, че всичко ще мине без неприятности и че селото ще съумее да оцени това усилие на властите в полза на обществената сигурност.

Отец Анхел ставаше от масата, когато от камбанарията зазвучаха осемте удара. Той угаси светлината на двора, пусна резето и се прекръсти над молитвеника: „В името на бога.“ В някакъв далечен двор изкрещя алкараван. Задрямала в хладния коридор до клетките, покрити с тъмни парчета плат, вдовицата Асис чу втория камбанен звън и попита, без да отваря очи: „Роберто върна ли се?“ Една прислужница, приклекнала на прага, отвърна, че си е легнал още в седем часа. Малко преди това Нора де Хакоб бе намалила радиото и се наслаждаваше на леката музика, която сякаш идеше от някое много чисто и уютно място. Един глас, прекалено далечен, за да изглежда действителен, извика някакво име от хоризонта и кучетата се разлаяха.

Зъболекарят не бе чул новините докрай. Като си спомни, че Анхела решава някаква кръстословица под крушката на двора, той й нареди, без да я погледне: „Затвори вратника и иди я довърши в стаята.“ Жена му се стресна и се събуди.

Роберто Асис, който наистина си бе легнал в седем, стана, за да погледне площада през полуотворения прозорец, но видя само мрачните бадемови дървета и последната светлина, която угасваше на балкона на вдовицата Монтиел. Жена му запали нощната лампа и с приглушен шепот го накара да си легне. Някакво скитащо псе продължи да лае и след петия камбанен звън.

В горещата стая, претъпкана с празни кутии и празни шишета, дон Лало Москоте хъркаше с вестник върху корема и вдигнати на челото очила. Парализираната му съпруга, разтърсена от спомена за други такива нощи, пъдеше комарите с парцал, докато броеше наум ударите на часовника. След далечните викове, кучешкия лай и предпазливите притичвания започваше тишината.

— Гледай да има корамин — напомняше доктор Хиралдо на жена си, която, преди да си легне, подреждаше лекарства за първа помощ в лекарската му чанта. Двамата мислеха за вдовицата Монтиел, вдървена като мъртвец след последната доза луминал.

Само дон Сабас, след дълъг разговор с господин Кармичаел, бе изгубил представа за времето. Още седеше в кабинета и мереше на кантара закуската си за следващия ден, когато прозвуча седмата камбана и жена му излезе от спалнята с разрошена коса. Реката спря. „В една такава нощ“ — прошепна някой в тъмното точно в мига, когато прозвуча осмият звън — дълбок, безвъзвратен, и нещо, което петнадесет минути преди това бе започнало да пращи, угасна.

Доктор Хиралдо затвори книгата, докато звучеше тръбата за комендантския час. Жена му сложи чантата върху нощната масичка, легна си с лице към стената и угаси своята лампа. Лекарят отвори книгата, но не се зачете. И двамата дишаха отмерено, сами в едно село, което напрегнатата тишина бе смалила до размерите на спалнята.

— Какво мислиш?

— Нищо — отвърна лекарят.

Не можа да се съсредоточи чак до единадесет часа, когато се върна на същата страница, до която беше стигнал, когато удари осем часът. Прегъна ъгълчето на листа и сложи книгата на масичката. Жена му спеше. По-рано двамата будуваха до сутринта, като се мъчеха да определят мястото и причините за гърмежите. Няколко пъти шумът от ботушите и оръжието стигаше до вратата на къщата и двамата чакаха седнали в леглото дъжда от куршуми, който трябваше да разбие вратата. Много нощи, когато вече се бяха научили да различават многобройните отсенки на ужаса, те лежаха будни, облегнали глави на възглавниците, пълни с нераздадени нелегални позиви. Една сутрин чуха пред вратата на кабинета същите предпазливи приготовления, които обикновено предхождат серенадите, после уморения глас на кмета: „Там не. Тоя не се бърка в нищо.“ Доктор Хиралдо угаси лампата и се опита да заспи.

Дъждът заръмя след полунощ. Бръснарят и още един от мобилизираните, поставени на пост на ъгъла на пристанището, напуснаха мястото си и отидоха да се скрият под стряхата на магазина на господин Бенхамин. Бръснарят запали цигара и разгледа пушката на светлината на клечката. Беше нова.

— Мейд ин уса4 — каза той.

Другарят му запали няколко клечки, за да види марката на своята карабина, но не можа да я открие. От стряхата падна капка върху приклада на пушката и предизвика глух гърмеж. „Ама че странна работа — измърмори другият и я обърса с ръка. — Седим тук, всеки с пушка в ръка, и се мокрим на дъжда.“ В тъмното село се долавяше само шумът от дъжда под стряхата.

— Деветима сме — каза бръснарят. — Те са седем, като броим и кмета, но трима са затворени в казармата.

— Преди малко си мислех същото — каза другият.

Батерийката на кмета грубо ги освети — свити край стената и мъчейки се да предпазят оръжието от капките, които избухваха като сачми върху обувките им. Познаха го, когато угаси фенерчето и се пъхна под стряхата. Носеше военна мушама и преметната на ремък ръчна картечница. Придружаваше го един полицай. Като погледна часовника, който носеше на дясната си ръка, кметът нареди на полицая:

— Идете в участъка да видите какво става с провизиите.

Със същата енергия би изрекъл и военна заповед. Полицаят изчезна под дъжда. Тогава кметът седна на земята до запасните.

— Какво ново? — попита той.

— Нищо — отвърна бръснарят.

Другият предложи на кмета цигара, преди да запали своята. Кметът отказа.

— Докога ще ни държите така, лейтенант?

— Не знам — каза кметът. — Засега докато свърши комендантският час. Утре ще видим какво ще правим.

— До пет сутринта! — възкликна бръснарят.

— Представяш ли си — каза другият. — А аз съм на крак от четири сутринта.

Кучешко джафкане стигна до тях през шепота на дъжда. Кметът изчака да спре шумът — остана само някакъв самотен лай. После се обърна към мъжа с потиснат вид.

— На мене ли го казвате, дето половината ми живот отиде в тая работа. Едва се държа на краката си от умора.

— Няма никакъв смисъл — каза бръснарят. — Това е съвсем безсмислено. Изглежда, че е женска история.

— И аз започвам да си мисля същото — въздъхна кметът.

Полицаят се върна да съобщи, че чакат да спре дъждът, за да раздадат храната. После докладва и друго нещо — някаква жена, хваната без пропуск, чакала кмета в казармата.

Беше Касандра. Покрита с мушама, тя спеше в сгъваемия стол, в осветяваната само от бледата крушка на балкона стая. Кметът я стисна за носа с два пръста. Тя изхленчи, трепна и отвори очи.

— Сънувах — каза тя.

Кметът запали лампата в стаята. Като заслони очите си с ръка, жената жално се протегна и за миг кметът изпита болка заради сребристите й нокти и обръснатата подмишница.

— Ти си голям нахалник — каза тя. — Стоя тук от единайсет.

— Очаквах да те намеря в стаята — оправда се кметът.

— Нямах пропуск.

Косата й, червеникава преди две нощи, сега беше сребристосива. „Забравих — усмихна се кметът и след като окачи мушамата, седна на един стол до нея. — Надявам се, че не са помислили, че ти лепиш листчетата по стените.“

Жената бе възвърнала свободното си държание.

— Жалко — възрази тя. — Обожавам силните преживявания.

Изведнъж кметът се почувства като изгубен в стаята. С беззащитен вид, като кършеше пръсти, той прошепна:

— Трябва да ми направиш една услуга. — Тя го изгледа.

— Искам — продължи кметът — да хвърлиш картите, но само за мене, и да видим ще се разбере ли кой е тоя с листчетата.

Тя обърна лице на другата страна. „Разбирам“ — каза след кратко мълчание. Кметът я подтикна:

— Правя го най-вече заради вас.

Тя кимна с глава.

— Вече гледах — каза тя.

Кметът не можа да скрие нетърпението си. „Нещо много странно излезе — продължи Касандра с премерен мелодраматизъм. — Картите бяха толкова ясни, че като ги видях върху масата, се уплаших.“ Дори дишането й бе станало артистично.

— Кой е?

— Цялото село и никой.