В Мека

Шеста глава В тайния проход

Възседнахме животните си, които междувременно бяха доведени от един слуга на великия шериф, и потеглихме. Докато яздехме начело на нашите хаддедихни, които ни следваха пеша, бавно по безлюдните улици към къщи, хаджията плуваше в блаженство и се впускаше във възторжени изрази на радост.

— Сихди, днешният ден заслужава да бъде записан със златни букви в Китаб ел Ифтихар [99] на хаддедихните. Забелязали колко храбро се държаха моите воини? И как безупречно и изненадващо беше овладяно положението? И как всичко това вдъхна небивало уважение на великия шериф? Иншаллах! (Така пожела Аллах!) Към безбройните листове с дела на слава и чест, намиращи се в тази книга, скоро ще бъде добавен най-великолепният, върху който с боята на несравнимостта ще бъде отбелязано славното дело за спасението на великия шериф. Ел хамдулиллах… колко е прекрасен животът! Сихди, от ден на ден все повече се радвам, че ми е отредено да пребивавам на тоя свят и да съм шейх на толкова храбри мъже, да не говорим за Ханнех, постоянно завръщащата се утринна заря на небето на моето дневно щастие.

Кара Бен Халеф също се радваше на днешния успех, но неговата радост беше по-тиха. Когато стигнахме вкъщи, оказа се, че Ханнех вече е отишла да почива. Но мюнеджията и персиецът бяха още будни. Изключителните събития на деня потискаха съня. При нашето влизане двамата скочиха и се завтекоха, просияли от радост, към нас.

— О, ефенди — каза старецът, — какъв ден само беше днес! Как се разтреперих за теб, като видях живота ти застрашен, и колко щастлив станах, когато разбрах, че опасенията ми са били преувеличени.

Персиецът нищо не каза, но очите му блестяха.

— Опасенията ти в никой случай не са били преувеличени. Аз се съмнявам, че щях да съм още жив, ако не беше дошъл в най-опасния миг. Така че ти дължа благодарност за живота си.

— Ефенди, не говори за благодарност! Причиняваш ми болка! Моят дълг към теб е толкова неимоверно голям, че се опасявам дали изобщо някога ще мога да го погася. И на кого всъщност трябва да благодариш, че дойдох навреме днес? Ами само на себе си! Ако не беше ме спасил на два пъти от сигурна смърт в пустинята, днес нямаше да съм тук и следователно нямаше да мога да те спася.

— Е, добре! Да не спорим излишно, а да се разберем така: аз съм спасил теб, а ти — мен… Впрочем какво имаше предвид днес, като каза: «Сега всичко, всичко е наред!»?

— Не отгатваш ли? Наистина ли трябва тепърва да ти обяснявам? О, ефенди, ти направи от мен един щастлив човек, отново вся надежда в сърцето ми, когато вече почти се бях отчаял. И думите ти ми донесоха яснота относно моя досегашен живот. Осъзнах, че жизненият ми път се е объркал по моя вина и че трябва да се върна към вярата от моето детство, на което с греховно високомерие обърнах гръб. Но, от друга страна, това осъзнаване ме направи нещастен, защото погрешно смятах, че с връщането си от Мохамед към Христос ще причиня болка на моя благодетел — считах те за ревностен мюсюлманин. Не че вярвах, че ще ми се разгневиш, но между твоето сърце и моето щеше да се образува пукнатина. Защото по отношение нещата в религията, която е най-святото нещо в живота на човека, вече нямаше да имаме единомислие. А това щеше да причинява болка и на теб, и на мен. И все пак постепенно стигнах до убеждението, че тази болка не може да ни бъде спестена, не бива да ни бъде спестена. Но ето че днес ти направи неустрашимото признание, че си християнин. Това ми дойде като откровение, като освобождение от някакъв тежък, тежък кошмар. Всички опасения, последните съмнения се разпръснаха като дъждовни облаци пред победната сила на слънцето… Ефенди, аз съм християнин като теб… и дано даде Бог да бъда по-добър от предишния. И на теб, на теб дължа това щастие. Ако не бях те срещнал по житейския си път, щях да си остана какъвто си бях — един клет, объркан слепец, играчка в ръцете на безсъвестен мошеник, че и отгоре на всичко образован глупак, предявяващ дръзката претенция да бъде водач, един сляп водач на слепци! Как благодаря на Бога, че ме избави от тая ужасна самомнителност! И това стана чрез теб… чрез теб…!

При тези думи той улови ръцете ми и ги притегли толкова бързо към устните си, че не успях да му попреча. Трябва ли да кажа още, че в този миг аз също бях щастлив? Бях радостен… толкова радостен… както може да бъде само човек, на когото съвестта му казва, че е извършил едно добро дело. Взех в отговор ръцете на мюнеджията в моите и заговорих:

— Мюнеджи — или нека по-добре те наричам граф Вернилов, — някак си звучи самонадеяно, когато някой казва на двайсет години по-възрастен старец от него думи, които звучат като поучение. Ето защо ще бъда кратък! Щастлив съм, че съм съумял да ти покажа посоката за спасението от ада, където си щял да се сгромолиш, както си въобразяваш. Но че ти действително пое по този път това си е твое дело и твоя заслуга. И тази твоя заслуга Бог пожела в своята доброта веднага да бъде отплатена… Кара Бен Халеф, донеси пакетчето, което ти предадох сутринта!

Кара се отдалечи и след минута-две се върна с желаното.

— Преди време в пустинята ти обещах, че ще рискувам дори живота си, но ще ти докажа, че Гхани е постъпил като мошеник с теб. И сдържах думата си. Виж какво намерих в къщата на Гхани!

Взех от Кара книжата и ги дадох на руснака. Той протегна колебливо ръка, сякаш се страхуваше от разкритията през следващите минути. Погледът му падна най-напред върху разписката от банката в Техеран.

— Машаллах! Банковата разписка, която ми беше открадната заедно с парите! Откъде я имаш, ефенди? А тук… та това… това е… това е моето състояние, цялото ми състояние до последния туман!

Всемогъщи Боже! Да го вярвам ли, наистина ли мога да го вярвам?

Вълнението го удари по такъв начин в крайниците, че трябваше да седне. С разтреперани ръце вземаше една след друга банкнотите и ги слагаше пред себе си на пода. Накрая стигна до изрезките от вестниците.

— Ефенди, какво е това? И тези изрезки ли са свързани с мен? Аз никога не съм ги виждал.

— Не се и съмнявам — отвърнах ухилено. — Гхани добре се е пазил да ти ги покаже. Всички те съдържат репортаж за тайнственото ти изчезване от Техеран и покана на шах-ин-шаха до теб да се върнеш. И същевременно са неопровержимо доказателство, че Абадилах те е примамил в мрежата си с безсрамни лъжи.

Руснакът ме гледа известно време с широко отворени очи, сякаш не можеше да схване думите ми. Всичката кръв се бе оттеглила от страните му.

— Какво… казваш…? Покана… на шах-ин-шаха… до мен…? Значи той… наистина… наистина… не ме е… отблъснал?

От вълнение думите му излизаха на откъслеци. После животът от един път се върна в него. Страните му се зачервиха, а очите светнаха с трескав блясък.

— Трябва да го прочета… веднага да го прочета…! Ефенди, не казвай, моля те, че това може да ми навреди на очите! Сетне на драго сърце пак ще ти се подчинявам. Но онова, което е имал да ми каже моят повелител, моят скъп господар, трябва да прочета… със собствените си очи! Ще махна и очилата! Те само ще ми пречат, а пък и накрая бих могъл да си помисля, че ме подлъгват и всичко това изобщо не е вярно…

Последните думи преминаха в неразбираемо мърморене, а после… ние вече не съществувахме за руснака. Забравяйки нас и всичко около себе си, той се вдълбочи във вестникарския брой. Дадох знак на другите и ние тихо се отдалечихме… Усърдният читател не го забеляза.

Отидохме в моята стая. Запалихме свещ. Аз натъпках лулите, а Халеф приготви кафето. После седнахме заедно и се разговорихме… за какво? Е, събитията от последния ден предоставяха материал за разговор в изобилие. От само себе си се разбира, че Халеф играеше ръководната роля и поддържаше основно разговора. Персиецът слушаше мълчаливо. Но лицето му отразяваше тиха радост и дълбоко щастие. Знаех откъде идваше това щастие — християнството беше намерило в негово лице нов, въодушевен изповедник.

Впрочем подозирах, че Вернилов скоро ще ни потърси, за да ни направи свидетели на своето щастие. И наистина — Халеф тъкмо се беше впуснал да описва с възторжени слова запленението, което го обзело, когато неговите хаддедихни нахълтали в селямлъка на великия шериф, — на вратата се почука и влезе… мюнеджията? Това действително ли беше нашият стар, немощен приятел?

Не, този, който застана пред нас с просияло лице, не беше мюнеджията, а някакъв съвсем друг. Изглеждаше така, сякаш се беше подмладил с много години. Не носеше очилата. Очите му блестяха с почти младежки огън, а гласът му звучеше много по-ясно в сравнение с преди, когато извика все още прав:

— О, Аллах, колко невъзпитан човек съм само! Надявам се, ще ми простите, че престанах да ви обръщам внимание. Но не можех другояче. О, ефенди, днес е най-щастливият ден в живота ми и имам чувството, сякаш едва днес съм се пробудил за живот. Не намирам изрази за радостта, която изпитвам. Така блажен като днес не съм се чувствал никога, никога в моя живот. Я Дженнет, иа Сурур! (О, небе, о, радост!) Могат ли блажените в рая да се радват на по-големи наслади? Почти не мога да го повярвам! И все пак… щом Аллах още тук, на земята, дарява своите деца с такива радости, какво ли трябва да ги чака Отвъд!

И после дойде ред на разказването. Мюнеджията, когото отсега нататък ще наричам с истинското му име, граф Вернилов, искаше преди всичко да знае как съм се добрал до книжата. Как се учуди, когато му казах, че той самият ми е дал ключа в ръката с онзи тайнствен намек в пустинята, за който впрочем нищо не знаеше. Неговият разказ за Дома на молитвата, който Гхани накарал да построят в градината му, бе възбудил подозрението ми и бе търкулнал камъка. Останалото си беше дошло от само себе си. Ходът на събитията лежеше ясно пред нас. Но толкова по-загадъчен беше изворът, от който бяха бликнали. За да отида на сигурност в това отношение, попитах графа:

— Я ми кажи, наистина ли никога не си бил в Дома на молитвата?

— Не, никога. Вече ти казах, Гхани беше строго запретил на всеки обитател от къщата да пристъпва в Бейт ес Сала.

— И Гхани никога не ти е разказвал как изглежда той отвътре?

— Също така малко. Той беше много лаконичен в приказките си и говореше с всеки, също с мен, само най-необходимото.

— А иначе в къщата на Гхани никога ли не си забелязал — имам предвид, преди да изгубиш светлината на очите си — някакъв син килим със златни аети, който да ти е направил впечатление?

— Не. Знам какво целиш с твоите въпроси. Мислиш, че някога съм направил някакво наблюдение, което по-късно съм забравил, и тогава в пустинята съм го изказал от подсъзнанието. Но аз те уверявам, че никога не съм правил подобно наблюдение, а се радвам на свежа памет.

Нещата си останаха така и аз, ща не ща, трябваше да се задоволя, макар да не бях се доближил до решението на загадката с нито крачка. Другите, изключвайки може би графа, изобщо не си даваха труда да проследят работата. Те бяха ориенталци и като такива имаха по-голяма възприемчивост за свръхестественото отколкото трезвия, обективен европеец, който предпочита сто опита за естествено обяснение да изсмуче от пръстите си само и само да избегне необходимостта да даде на едно събитие определението «свръхестествено». И защо всичко това? Защо тази боязън от свръхестественото? Защо се възпротивява всъщност човекът толкова много към приемането на неща, които не се поддават на неговия външен и вътрешен опит? Нима не живее той все сред загадки и чудеса, без да може да ги отрече, да, без да пожелае да ги отрече, защото е свикнал с тях, макар да не е в състояние да ги обясни? Дори ученият може да установи само силите и проявите на нещата, но не това, което лежи в основата на тези сили; същността на нещата остава за него скрита и в тайна. Затова толкова по-малко би трябвало да се учудва, когато някой път се случи нещо, което съвсем излиза от рамките на делничния опит и на което не може просто да се даде естествено обяснение. Тогава той трябва най-сетне да престане да търси отчаяно такова и да се задоволи с това, че над нас бди Божие провидение, което знае дори броя на космите на косата ни. И той наистина няма защо да се срамува от тази ощастливяваща вяра. Или може би е по-малко срамно и унизително да говорим заедно с големия скептик: «Ние нищо не знаем и няма да го узнаем», отколкото да изповядваш с човека от евангелието:

«Аз вярвам, о. Господи, помогни на невярващия!». Едното е не по-малко признание за недостатъчността на човешкото познание от другото.

В хода на разговора попитах руснака какво смята да прави сега. Той ме погледна малко учудено и отвърна:

— Как можеш още да питаш, ефенди? Ще отида в Техеран при шах-ин-шаха! О, Аллах! Колко нещо пропуснах! Помисли само, десет години от моя живот! Колко много щях да сторя през това дълго време, как можех да работя! Направо ме хваща страх при мисълта за целия този пропуск! Какво мислиш, ефенди, за мъртъв ли ме смята шах-ин-шаха?

— Не мога да ти дам категоричен отговор. Възможно е, дори вероятно, да те смята за мъртъв, но и обратното е допустимо. Вземи под внимание колко много персийци идват в Мека! Колко лесно е могъл някой да те види и понеже в Техеран си бил общоизвестна личност, чието изчезване е предизвикало голяма шумотевица, да уведоми владетеля за твоето местонахождение.

— И какво… какво би предприел тогава шахът?

— Нищо. Та нали би трябвало да си каже, че изчезването ти е било преднамерено, и понеже би следвало да си прочел поканата за връщане, не искаш и да знаеш повече за него.

— Ефенди! — Старецът ме погледна уплашено. — За такъв ли… неблагодарник да ме сметне повелителят! И все пак… като разсъдя правилно… трябва да се съглася с теб… шахът сигурно така или нещо подобно би трябвало да си помисли за мен… ефенди, кога си тръгваме? Вдругиден… утре…

Бях принуден да се засмея:

— Толкова бързо, както си мислиш, наистина няма да тръгнем оттук. Случиха се неща, които ще ни задържат поне още няколко дена в Мека.

Сега разказах на него и персиеца, доколкото сметнах за добре, за тайния проход и намерението на Гхани, а после… беше наистина крайно време да потърсим постелята, ако не искахме да бъдем изненадани от утрото. Костваше ми известни усилия да се разделя с гостите си, които изобщо не мислеха за спане. Последен си тръгна Халеф. Вече стоеше на вратата, когато се обърна още веднъж.

— Сихди, мога ли да ти кажа още нещо?

— Да, стига да не продължи дълго! Бих желал да поспя.

— Аллах ’авинак! (Аллах да ти помогне!) Как можеш въобще да мислиш за спане! За себе си със сигурност знам, че днес няма да мога да затворя очи. Преживелиците от вчерашния ден се въртят из главата ми като гъмжило от пъплещи ханафис… [100] А няма ли да ми се присмееш, ако изтърся нещо глупаво?

— И през ум не ми минава! Откога ме познаваш откъм тази страна?

— Е, само така попитах — рече той извинително. — Знаеш ли, сихди, вчера на няколко пъти ми дойде на ума какво ни говори Бен Нур пред лицето на Мека за Отвъдното. Той каза, че било невъзможно една душа, пълна до ръба като някоя танджара ес сим [101] с омраза и непримиримост, след смъртта да се промени, а от друга страна пък, нямало причина да се приема, че любовта, най-красивата сила на душата, след смъртта престава да съществува. Правилно ли съм го запаметил, сихди?

— Да, само давай по-нататък!

— Тогава не го схванах добре, но сега е по-разбираемо за мен, след като тихомълком сравних Гхани, моя машви ел Джехеннем [102], по когото и Шейтана ще си потроши един ден всичките гнили зъби, с персиеца и мюнеджията.

Аллах в5 Аллах! Каква отдалеченост между тях! Все едно стоят на ръба на една бездна — Гхани от едната страна, а русинът и персиецът от другата, — която е толкова широка, че не може да бъде прехвърлена от някакъв кантара [103], та ако ще дължината му да стига от земята до месечината. И ето как си помислих: ако работата стои така, че Отвъдното да е само едно продължение на Отсамното, само че в безкрайно по-висока степен, тогава… тогава… тогава…

— Е? Тогава… — настоях аз.

— Тогава ще е наистина погрешно да се каже, че Вечността, Отвъдното започва едва след смъртта. При това положение ние още сега живеем в Отвъдното, още сега сме обгърнати от Вечността. Само дето ние не го забелязваме, както фараш [104] не знае нищо за слънцето и не го вижда, докато е свряна в шарнака [105], а сетне удивено кокори очи, когато разкъса обвивката и крилата й за първи път засияят на светлината. Прав ли съм, сихди, или не?

— Драги Халеф, това, което изложи, никак не е лошо и мога само да ти кажа, че същата мисъл и преди теб е била изразявана от големи християнски богослови, но само не така по народному като теб! Но ако не го знаех, щях да бъда убеден от теб. Твоето сравнение с какавидата щеше да ми отвори очите, а кокорещата пеперуда направо щеше да ме срази.

— Виждаш ли, сихди, ти все пак ми се смееш! Какво съм виновен, че освен мен има и други умни люде? Ама виждах вече, че с човек, който иска да спи, нищо не можеш да подхванеш. Той прилича на някой свит на кълбо кунфуд [106], от чиито враждебно насочени навън бодли безрезултатно отскача даже песента на бюлбюла. [107] Ето защо сега си тръгвам. Лелетак са’иде! (Благословена да е нощта ти!) А на Гхани пожелавам… пожелавам… не, не му пожелавам Джехенната, макар сто пъти да я е заслужил, но в замяна — Аллах йебарик лелето би миталф баррхугт! (Аллах да ощастливи нощта му със сто хиляди бълхи!)

С това благочестиво пожелание той си тръгна, а аз се изтегнах между възглавниците, за да се подкрепя с няколко часа почивка. Ама от тая работа май нищо нямаше да излезе. Тъкмо задрямвах в обятията на бога на съня, когато ме сепна шумно хлопане по портата. Какво беше това? Кой идваше в толкова късен час и какво искаше от нас? Изправих се до седнало положение и се ослушах. Портата бе отворена и до мен достигнаха приглушени гласове. После чух стъпки по настилката от тубтаб на преддверието. Спряха пред моята врата. Едно леко, боязливо потропване с върховете на пръстите ме осведоми, че късната визита се отнася за мен. Станах и отворих. Пред мен стоеше хаддедихнът, който бе на стража, със сирадж [108] в ръка. А до страната му съгледах — едва повярвах на очите си — Аюн ер рафик, великият шериф в собствената си височайша особа, но в обикновено пътно облекло. От удивление отстъпих крачка назад. Но сметнах, че се е случило нещо важно, което е подтикнало емира да дойде в такъв късен час при мен. Сетих се за Гхани и попитах угрижено:

— Раббена йенхфасак, на емир! (Аллах да те пази, емир!) Какво се е случило?

Една смутена усмивка — трепкащата светлина не ме заблуждаваше, това наистина беше смущение — плъзна по чертите на запитания.

— Ефенди, прощавай, че смущавам съня ти! Нищо не се е случило. Само не можах да заспя от възбуда след вчерашното преживяване и си помислих… помислих си…

Емирът спря по средата, сякаш езикът отказваше да му служи. Слава Богу, значи нищо сериозно не беше се случило! Камък ми падна от сърцето. И сега се осъзнах, че все още държа на вратата високия гост.

— Повикай шейха и се погрижи за тютюн и кафе! — разпоредих на хаддедихна.

После бързо запалих свещ и стъкмих едно удобно място за великия шериф да седне. На него видимо му дойде добре, че отпратих хаддедихна, защото не се забави да довърши известието си.

— Ефенди, ти вчера спомена, че се каниш днес да отидеш до тайния проход, за да видиш къде излиза горният изход. И ето как аз си помислих… помислих си … че би могъл да предприемеш това проучване още сега и да ме вземеш със себе си.

Камъчето беше изплюто и след тези думи великият шериф ме погледна очаквателно. Малко остана да изтърся нещо на глас. Значи емирът имаше склонност към романтика и излизаше на приключения както едно време халиф Харун ал Рашид. Че в неговата необоснована претенция се криеше една немалка безцеремонност към мен, за това той май не мислеше. Не можел да заспи и поради това сметнал от своята владетелска гледна точка, че и на някой друг може да не му се спи. Макар и да не можех да му се сърдя — беше все пак знатен господар и не биваше да бъде съден като обикновен простосмъртен, — то работата ми идваше не навреме. Планът, който бях обсъдил вчера с него, изискваше, наистина, едно внимателно изследване на подземния проход, но не веднага и в този час. Смятах да изчакам с това, докато разбера, че Гхани се намира извън къщата си и следователно да съм подсигурен срещу изненада. Какво сега, ако му хрумнеше — той вероятно също прекарваше безсънна нощ — да направи едно посещение на съкровищницата си и ни спипаше на местопрестъплението? Тогава нашият чудесен план пропадаше. Гхани щеше да намери пътища и средства да уведоми зет си и от улова нямаше да излезе нищо. Срещу Гхани нямаше да може да се докаже нищо, нещо повече, той можеше да осъществи замисъла си, осуетен от нашата непредвидена намеса, в по-късно, по-подходящо време. Бях освободен от необходимостта веднага да отговоря на емира от влизането на Халеф и неговия син. В Ориента, както е известно, се спи с дрехите и ето как не им се налагаше специално да си подготвят тоалета за височайшето посещение. Чибуците бяха запалени и когато кафето задимя в чашите, великият шериф повтори своята молба.

Ако си бях мислил, че ще намеря подкрепа при Халеф, щях да бъда издъно измамен. Халеф възприе идеята с пламенно въодушевление. Неговата суетност бе погъделичкана, че ще може да посвети високия гост в «тайните на подземна Мека». Аз си позволих, наистина, да изтъкна свенливо няколко опасения, ала напусто — просто бях победен от мнозинството на гласовете. Великият шериф заговори с укор:

— Ефенди, не можеш да очакваш от мен да играя пасивната роля на зрител там, където нещата касаят моята сигурност. Трябва ли да предоставя цялата работа на теб и хаддедихните ти и да си държа ръцете в скута? Трябва ли по-късно да се говори за Аюн ер Рафик, че бил твърде страхлив, за да мръдне дори пръста си за спасителното дело, а оставил други, при това съвсем непознати, да работят за него? Не, такъв упрек не бих понесъл. И бездруго е достатъчно срамно за владетеля на Мека, че си е нямал и понятие какво става, докато ти, християнинът, трябваше само крак да поставиш в Мека, за да прозреш мрежата от безобразия и коварства и узнаеш неща, които никой в Свещения град не е знаел. И тъй, окажи ми услугата да ме вземеш със себе си!

Как да постъпя? Е, в крайна сметка нали не моето положение и живот стояха под въпрос, а ако нещата потръгнеха накриво, нямаше аз да нося отговорността. Ето защо се примирих и казах «да». Отредих да ни придружава не само Халеф, а също и Кара, който отново щеше да поеме подсигурителния пост пред къщата на Гхани. Освен това този път ние самите щяхме да си носим необходимите восъчни факли, та Гхани да не се усъмни нещо от намалелия му запас.

Малкото приготовления бяха бързо извършени. После се отправихме на път. Луната пръскаше своята сребриста светлина върху билото на Абу Кубе и в храмовия двор и голямата черна маса на Кааба, щръкнала с горната си част над джамията, се очертаваше призрачно в нейните лъчи. Улиците бяха безлюдни, изключвайки малцината «отдайни молители», мотаещи се из входовете на джамията. За да не бъдем забелязани, трябваше да се притаяваме в сенките на отсрещните къщи. Защото ако някой разпознаеше великия шериф, щеше да се вдигне шум, а това, както лесно може да се разбере, никак не ни устройваше. След като минахме край джамията, прекосихме няколко тъмни като в рог сокака и скоро стояхме при градинския зид, заграждащ отзад имота на Гхани, на същото място като вчера заранта.

Дотук всичко беше минало добре. Бях любопитен как ще се прояви емирът при прехвърлянето на зида. Но той беше станал огън и пламък и съвсем нелошо се справи с работата. След две минути стояхме отвъд в градината. Запромъквахме се в сенките на дърветата край Бейт ес Сала. Когато приближихме, разпоредих на спътниците да останат, а аз се прокраднах до постройката. Най-напред насочих вниманието си към купола. Горе всичко беше тъмно. Това ме убеди, че във вътрешността на къщичката не гори светлина, иначе сиянието щеше да се забележи през оставените горе отверстия. После натиснах тихо дръжката на вратата. Беше заключено и следователно вътре нямаше никой. За по-голяма сигурност огледах внимателно и задната страна на къщата, но никъде не забелязах светлина. Ако Гхани действително беше буден, много вероятно се намираше в някоя от стаите, разположени откъм страната на улицата. Сега се отправих обратно към моите спътници, които ме очакваха с нетърпение, и тихо им дадох необходимите наставления как да се държат. Кара Бен Халеф се отдалечи на своя наблюдателен пост, а ние тримата бързо и безшумно се плъзнахме към градинската постройка. Там веднага се заех с бравата, избягвайки по възможност всякакъв шум. Защото все пак не беше изключено Гхани да не е нито в къщата, нито в павилиона, а в подземния проход, така че един издайнически звук можеше да го привлече насам. И този път ми се удаде да отворя за кратко време ключалката и ние влязохме, но веднага затворихме след себе си вратата. Халеф запали една навосъчена факла и на нейната светлина забелязах, че угрижеността ми е била безоснователна. Килимите си лежаха по местата и всичко беше така, както го бяхме оставили вчера. Един поглед към факлите в нишата ми подсказа, че от нашето посещение Гхани не е идвал тук. Вчера на тръгване ги бях преброил и всички си бяха още тук и недокоснати.

Сега отстраних синия килим, оголвайки мраморния под, и вдигнах с помощта на Халеф затварящата плоча на шахтата. Великият шериф следеше всяко наше движение с напрегнато внимание. После стъпих със запалена факла в десницата на първото стъпало на водещата надолу стълба и дадох знак на емира да ме следва. Халеф зае края. Долу ги изчаках, след което поех в посока към вътрешността на планината. Великият шериф ме следваше непосредствено и поиска Халеф подробно да разкаже как ни се е удало да открием прохода. При това трябваше естествено да разкаже също за синия килим и книжата, които бяхме намерили в него. Вчера не бях го споменал, когато разкрих на емира съзаклятието на Гхани, понеже нямаше пряко отношение към нещата. И толкова по-учудено се държеше великият шериф сега. «Машаллах» и «Аллах акбар» следваха едно подир друго, а когато стигнахме мястото, където се отклоняваше надясно галерията, и понечих след кратка забележка да продължа в главната посока, той ме хвана здраво за ръката и извика със зачервено от възбуда лице:

— Вакиф (Спри), ефенди! Почакай само още миг! Трябва да ти кажа нещо, което горе не можех да ти поверя, понеже не е необходимо да го чуе някой друг освен теб и шейха на хаддедихните. Ефенди, аз се срамувам! Да, срамувам се пред вас и особено пред теб! Ти, един християнин, напълно външен човек, действаш тук свойски и ориентирано, все едно се намираш в твоя собственост, а аз, който би трябвало на първа линия да знам за тези неща, съм в неведение като някое хлапе. Та нали този проход трябва да е построен от някого от моите предци, за да може във времена на беда и опасност да отиде на сигурно място? Той го е прокопал вероятно с цената на огромни усилия и разноски и е мислил не само за себе си, но и за своите деца и внуци. Гранитните стени, разчетени сякаш за вечността, достатъчно ясно го казват. И какво успяха да направят неговите внуци и правнуци за това завещание, затова несравнимо ценно наследство, от което при дадени обстоятелства би могъл да зависи животът им? Нищо, нищичко! Толкова малко, че изцяло са го забравили! За учудване ли е при това положение, че оръжието, което е трябвало да служи в ръцете на наследниците като отбранително средство, е преминало в други ръце и накрая бива насочено от един безсъвестен измамник към правнука на онзи, който е смятал, че с него прави благодеяние на своите приемници и в тяхно лице на Свещения град? Но ето че идваш ти, чужденецът, християнинът, заклетият враг на исляма, въплътен тук в моята личност, и ми отваряш очите. Показваш ми огромната опасност, надвиснала над моя живот, и не само над моя, но и над живота на мнозина други, чиято съдба е неразделно свързана с моята. И като допринасяш за моето спасение, ти извършваш за много, много други, за целия град, едно добро дело, за чиято големина и ти самият си нямаш понятие. Изобщо не мога да си представя какво бедствие щеше да настъпи, ако на оня изверг се беше удало да се възкачи на мое място на свещения трон на шерифите. А ти, ефенди, предотврати това бедствие, закле тоя заплашващ призрак, това изчадие на Джехенната и го обезвреди! Какъв човек си само! Изкусен във всички неща и маг на маговете!

— Не съм такъв — ухилих се аз. — По никой начин! Аз съм един обикновен човек, не по-добър и не по-лош от хиляди други!

— Но ти знаеш всичко, всичко!

— Не казвай това, емир! Само един знае всичко — Аллах, Всезнаещия. А и в случая не се проявявам по-добре от кой да е друг човек. Мога да знам само това, което съм чул от други или съм го узнал по някакъв друг начин. Сега не е времето и мястото да ти обясня цялата взаимовръзка на нещата, трябва да го отложа за по-късно. Но когато научиш всичко, емир, ще разбереш, че в цялата история аз съм бил най-малко решаващата фигура. А сега нека продължим! Нямаме време за губене. Знаеш, че не вярвам на Гхани.

Продължихме прекъснатия път нагоре по стълбището покрай излаза на познатата ни от вчера каменна галерия. От мястото, където бяхме спрели, изброих най-малко петстотин стъпала, когато най-сетне проходът свърши. Това означава, че стъпалата в действителност продължаваха, за да преминат на края в тавана на ходника, но аз самият не можех да продължа, ако не исках, разбира се, да доведа главата си в не особено нежно съприкосновение с потона. Следователно изходът трябваше да бъде намерен там горе. Но как? Осветих с факлата тавана и го заоглеждах. Не се наложи дълго да търся. Точно над мен, в гранитния квадер, затварящ като капак прохода, беше монтирана тежка желязна, вече заръждавяла халка. По време на моите пътешествия съм се сблъсквал с какви ли не заключалки, от които никоя не беше ми устояла дълго. Ето как се надявах и този път да проникна в тайната. Дръпнах с все сила халката — нищо! Опитах се да я завъртя — отново нищо. Камъкът не се помръдна. Пробвах с натиск — пак не се задвижи. Но може би причината се криеше, че употребих твърде малко сила. Опрях рамене на тавана… елхамдулиллах, стана! Камъкът се повдигна и образува тесен процеп, през който върху мен се спусна цял облак прахоляк. Като местех бавно крака, аз разширявах все повече процепа, докато за мое удивление товарът внезапно се отмахна от само себе си от раменете ми. Сякаш някаква исполинска пестница бе сграбчила и повдигнала камъка. Чух странично някакъв глух шум като от тежко падане и съгледах над мен една тъмно зееща дупка метър на метър. Халеф, който също беше чул шума, но от мястото си не можеше да види какво е станало, попита угрижено:

— Сихди, как стои работата? Да не те удари нещо?

— Не, бъди спокоен! Току-що отворих вратата.

— Отворил си вратата? Ел хамдулиллах (Хвала и слава на Аллах), че най-сетне ще излезем от тоя къртичи проход! Сега бързо нагоре и навън!

При тези думи аз вече не се намирах в прохода, а в едно голямо, високо и напълно празно, подобно на зимник помещение. В заден план едно тясно, стръмно стълбище водеше нагоре, откъдето през една врата се излизаше на открито. Прозорци в истинския смисъл нямаше, а само няколко малки отдушника, оставени високо горе по едната дълга страна непосредствено под потона. Тези наблюдения естествено не направих веднага, тъй като светлината не достигаше толкова далеч, а едва по-късно, когато подложих помещението на обстойно изследване. Най-напред насочих вниманието си към затварящото съоръжение на отвора, от който емирът и Халеф тъкмо се изкачиха. Един кратък поглед ме осведоми, че се касае за един както прост, така и хитроумен механизъм. Халеф се огледа търсещо по земята и попита после слисано:

— Машаллах, сихди! Че къде пък се дяна затварящият камък на ходника? Никъде не го виждам. Да не би някой джин да го е отнесъл във въздуха?

— Не — засмях се аз, — това действително не. Само си напрегни малко очите и разсъдъка и сам ще намериш верния отговор.

— Очите? Е, аз умея да ги употребявам, ама тоя път те наистина не виждат нищо. А що се отнася до разсъдъка ми, нали знаеш, сихди, че дълготата на твоя превъзхожда широтата на моя. То. имай значи добротата да не ми поднасяш гатанки! Ти ме познаваш и знаеш, че предпочитам да яздя най-вироглавата кранта, отколкото да се бъхтя с решението на някаква загадка.

Емирът също се съмняваше, че ще може да си обясни нещата.

— Халеф, виждаш ли халката на стената и четвъртитият камък, в който е захваната? Това е затварящият камък.

— Невъзможно, сихди! Тоя камък си е част от зида. Та това съвсем ясно се вижда.

— Заблуждаваш се, това само наглед е така. Ще ти обясня работата. Стените и подът на това помещение се състоят, както виждаш, от гранитни плочи. Тук хоризонталната подова плоча, същевременно затварящ камък на тайния проход, и граничещият й отвесен участък от стената не представляват както обикновено две отделни части, а едно общо цяло, изработено от монолитен гранитен блок. Там, където двете повърхнини се събират под прав ъгъл, е монтирана ос и с помощта на здрави лагери цялото може да се завърта като двойна врата на панти. И аз осъществих отварянето, като просто преместих точката на тежестта.

Халеф ме гледаше със зяпнала уста. Лицето му представляваше една голяма въпросителна, но в следващия миг се преобрази на гневна удивителна.

— Ти си… преместил… точката на тежестта…? Ама, сихди, прояви благосклонност и говори така, че хората да могат да те разбират! Какво означава това? Какво искаш да кажеш с това, че си преместил точката на тежестта? Да не би да значи, че ти сега и самият вече не знаеш къде си я турил? В такъв случай хич не разчитай на мен, че ще тръгна да я диря! Аз не съм я местил и няма и да я търся даже и да приемем, че може да се намери. Защото кой ще ти съумее да намери една точка на тежестта, която умният, мъдър сихди е отместил! И то точка, която, както знам от ’Илм ел Китабе, изкуството на писането, е по-малка и от главичката на даб-бусе! [109]

Ако тая нукта ет тикл [110] е толкова необходима, че отварянето без нея не е възможно, то трябваше по-добре да внимаваш. Аллах да предпази разсъдъка ти, за да не изгуби толкова от нужната му дългота, че да се налага широтата на моя да скача в зейналия процеп! Трябва искрено да ти призная, че с ръце и крака ще се браня против неправомерното искане да намеря нещо, което ти самият си преместил и следователно изгубил.

— Успокой се, Халеф! Ние веднага ще имаме преместената точка на тежестта на мястото. Мини само от другата страна и ми помогни да дръпна халката!

С обединени усилия лесно ни се удаде да раздвижим камъка. Той се отдели бавно от зида и легна върху излаза на прохода. Същевременно отзад в стената се появи друг камък, приличащ напълно на първия, и запълни нововъзникналата празнина в зида. Двата затварящи камъка пасваха така точно и без фуги към съседните, че само едно остро око можеше да забележи нещо, и то само ако вниманието му е било насочено насам. Емирът и Халеф нададоха възгласи на удивление, а аз продължих прекъснатото обяснение:

— Ако някой иска да проникне от прохода в това помещение, достатъчен е само един силен натиск отдолу върху затварящия камък. Той се повдига, но същевременно стенната част се спуска навътре, докато получи превес в теглото и при падането повдига изцяло частта, покриваща пода. Такъв е случаят и когато човек иска отгоре да проникне в прохода. Естествено тогава натискът трябва да се упражни върху стенния камък. Това имах предвид, като казах, че съм преместил точката на тежестта.

— Аллах керим (Аллах е милостив), а аз се проявих като гламав! Такава значи била работата, такава! Действително умно, наистина умно измислено! Толкова умно, че се съмнявам дали на мен би ми хрумнала тази мисъл. Ама ти, сихди, си още по-умен, защото проникна до дъното на цялата тая потайност. Какво ще правим сега? Вече знаем къде излиза проходът и можем според това да вземем нашите мерки. През тая порта на хитростта ли ще се върнем, или ще потърсим някой друг изход?

— За връщането трябва да изберем прохода дори и само защото Кара очаква да се върнем през него, но и също за да приведем в Бейт ес Сала всичко отново в ред — заради Гхани… Емир, познато ли ти е помещението, в което се намираме?

Великият шериф се огледа изпитателно и след известно време на размисъл отвърна:

— Това подземие принадлежи към най-задната част на крепостта, която не гледа към града.

— Знаеш ли го определено, или това е само предположение?

— Предполагам го. Това подземие не се използва, а неизползваните помещения, каквито има немалко, се намират най-вече отзад.

— А мислиш ли, че утре през нощта ще можеш да се ориентираш, без да се налага дълго да търсиш?

— Надявам се. Вярно, всички каземати много си приличат, но… — Загледа се замислено в земята и после живо продължи: — Веднага ще разбера къде съм. Почакай за миг, ефенди!

И се обърна в посока към водещото нагоре стълбище.

— Стой, емир! Къде се каниш да вървиш?

— Искам да погледна помещението отвън.

— Какво ти хрумна! Ами ако те види някой пост!

— Бъди рахат! В тази част на крепостта не се поставя стража по простата причина, че тук, както самият виждаш, няма нищо за пазене. Всички каземати от тази страна са празни.

— Емир, няма ли да е по-добре аз…

Великият шериф ме прекъсна усмихнато:

— Ефенди, не каза ли преди малко, че в цялата работа ти си най-малко решаващата фигура? Трябва ли да си помисля, че не си казал истината? Я ми развържи малко ръцете! Ще видиш, че веднага ще се върна. А дори и наистина да бъда открит, какво от това? Аз съм велик шериф и имам право да влизам в крепостта, когато ми е угодно.

Това действително беше вярно и ето как дадох съгласието си, но строго му внуших, в случай че го открият, да не отваря дума за тайния проход. Той при всички обстоятелства трябваше да остане в тайна, така че си беше негова работа как ще обоснове присъствието си в крепостта в този час. Определих като краен срок десет минути, които трябваше да му стигнат за разузнаването, и заявих кратко и ясно, че ако след изтичането на този срок не бъде отново на мястото, ще приемем, че е бил видян и възпрепятстван, и ще пристъпим към връщането през галерията без него.

Емирът си постави най-безгрижната усмивка и се отдалечи. Изкачи чевръсто тясното каменно стълбище и в следващия миг беше изчезнал. Аз всъщност бях очаквал, че вратата ще е заключена, и установяването на обратното ме изпълни не точно с високо уважение към воинския дух на гарнизона. Но въпреки това не бях спокоен и започнах да броя минутите до появата на емира.

За щастие опасенията ми този път се оказаха неоснователни. Оставаха още четири минути от уговорените десет, когато великият емир се върна. Беше свършил добра работа и обясни, че сега е достатъчно осведомен за местоположението на помещението, в което се намирахме, за да не се заблуди утре през нощта. Нямах причина да се съмнявам в това твърдение, тъй като той при всички случаи е бил няколко пъти в цитаделата и трябваше да познава терена.

Целта на нощното ни разузнаване можеше да бъде сметната за постигната и едно по-дълго застояване на това място беше излишно и дори опасно. Ето защо запалихме нови факли и го напуснахме, но се погрижихме преди туй нито отвън, нито отвътре в «Портата на хитростта» да останат следи от нашето присъствие. Останалото беше само едно повторение на действията от вчера заранта и поради това не трудно. Но въпреки всичко въздъхнах с облекчение, когато след заключване вратата на Бейт ес Сала Кара Бен Халеф ни осведоми, че в градината не се е мярнала жива душа. По време на тоя неохотно предприет от моя страна «излет» никак не се бях чувствал добре и често ми се бе струвало, че иззад следващия ъгъл ще се появи физиономията на Гхани. След като прехвърлихме зида, поехме с бързи, но недоловими крачки към «Сукак ел Хаджар». Когато стигнахме до нашата къща, поисках да продължа, но великият емир ме спря и каза:

— Ефенди, благодаря ти! Но малкото крачки до къщи мога да извървя и без придружителство. А що се отнася до шериф Абадилах, едва сега, когато се убедих в истинността на твоите думи, виждам в пълния обхват надвисналата над мен опасност. В момента още не знам как да се отблагодаря на теб и всички вас, но…

— Не говори за благодарност, емир — прекъснах го аз, — а се погрижи всичко да бъде изпълнено така, както се уговорихме вчера. И нали си остава споразумението, че моите хаддедихни ще осъществят удара срещу Гхани?

— Напълно естествено! Та нали ти ми отвори очите, че е опасно да се доверя на собствените си хора.

— И настоятелно ще помолиш пашата да вземе присърце нещата и да даде разпорежданията си така, че никой от неговите хора да не се досети за какво става въпрос?

— Ще направя всичко възможно от моя страна, при предпоставката, че Шавет паша наистина няма пръст в тая работа.

— В това отношение можеш да бъдеш напълно спокоен, пашата действително не знае нищо. Ако имаше съглашение с Гхани, щеше да придаде на неговия план съвсем друг облик.

— Таийб! (Е, добре!) Ще го повярвам и ще се доверя на пашата, макар да съм принуден отново да призная, че ми се иска да свърша цялата работа без него. Но не мога да остана глух към доводите ти, че трябва да го посветим в нещата… Имаш ли още нещо да ми кажеш, ефенди?

— Не.

— В такъв случай можем да си вземем сбогом за днес. Ако възникне нещо непредвидено, застрашаващо нашия план, ще намеря начин тайно да ти пратя хабер. Аллах йебарик фик, ефенди! (Аллах да те благослови, ефенди!)

Емирът подаде на всеки от нас ръка и си тръгна. Гледахме след него, докато силуетът му се изгуби в мрака, след което и ние отидохме да почиваме, но този път без да бъдем обезпокоени. Легнах си с чувство на голямо облекчение. Примката, която Гхани беше приготвил за великия шериф, стоеше отворена… за Гхани! Щеше ли да влезе в нея и да се хване? По-следващата нощ щеше да го разкрие. Във всеки случай — и с тази мисъл заспах — от наша страна не беше пропуснато нищо, което би могло да допринесе за успеха на нашия план. Аллах якуд кулл нихайе таийибе! (Дано Аллах доведе всичко до добър изход!)