В нощта на големия прилив

1.

Аз не съм виновен, не съм искал всичко това. Мъчех се да се убедя, че е недопустимо да си тъпча главата с приказки. Казвах си: „Ти си възрастен човек, имаш си сериозна работа, мисли за нея.“ И мислех за работата. Мислех по цели дни. Но сутрин, без да искам, се опитвах да сглобя в паметта си откъслеците от своите сънища.

Не, повече нито веднъж не сънувах Северо-Подолската крепост. Присънваше ми се някакъв залив и жълт залез, пясъчен бряг, загладен от ветровете. На брега се извисяваха каменни арки, а под тях висяха големи и малки сигнални камбани. Явно беше, че са изоставени — много от тях нямаха езици. От пясъка стърчаха високи, полегнали от вятъра треви.

Друг път виждах слънчеви, но съвсем празни улици на непознат град. Или вътрешността на кръгла крепостна кула. По нейните вдлъбнати стени се виеше полуразрушена каменна стълба. Прашни слънчеви дни нахлуваха през тесните прозорци. От ръждивите железни скоби изпадаха угаснали факли.

… Повече нито веднъж не срещнах онези двамата. Но на брега, из пустите улици, върху изтритите стъпала на стълбата чувствувах: те току-що са били тук. Дори се мъчех да ги догоня, да ги открия. Не можех. Беше ми страшно тъжно. И тъй като във всички сънища бях малко момче, не се срамувах да плача…

Глупаво бе да тъгувам за хора, които никога не са съществували, които само веднъж бях сънувал. Но аз тъгувах за Валерка и Братлето.

И нямаше на кого да разкажа. Освен на Володка… Но той всеки път е различен. Понякога добър, тих и всичко разбира. А понякога изведнъж става ехиден и насмешлив, и не можеш да разбереш защо…

И все пак Володка беше единственият човек, който можеше да ме разбере.