В нощта на големия прилив

2.

Запознахме се с него преди три години.

Аз преписвах на машина статията си за списание „Театрален живот“. Тогава все още не умеех да печатам добре, работата ми беше втръснала, едва-едва натисках клавишите. И точно тогава някой почука.

Аз казах сърдито:

— Влезте.

На прага изникна рошаво, но симпатично човече, малко по-високо от облегалката на стола, с тънка шия, щръкнали уши и огромни очи с цвят на силен чай. То беше облечени в ученическа униформа, прекалено голяма за него.

— Вие ли чукчукате? — строго попита гостът ми.

— Какво значи „чукчукате“? — малко се обидих аз.

Без да отмества от мен внимателния си поглед, момченцето обясни:

— Аз живея долу. А тук горе всеки ден все „чук-чук-чук“. Като че ли някой нещо кълве…

— Машината ми трака — обясних аз. — Пиша. Такава ми е работата. Защо, преча ли?

— Ама не, чукчукайте си — великодушно разреши моят гост и добави: — Просто ми е интересно. А вие какво работите?

— Завеждащ литературната част. По-просто казано: литературен директор.

В очите на момчето се мярна нещо като уважение. То направи опит да си подръпне незабелязано панталонките и попита:

— В кое училище?

— Защо пък в училище?

— В нашето училище имаме исторически директор — обясни моят гост. — Той преподава история на петокласниците. В училището на Витка пък има ботаническа директорка. А вие в кое училище работите? Литература ли преподавате?

Думата „преподавате“ момченцето произнесе със солидността на човек, който вече е посветен в тънкостите на училищния живот.

Аз съобщих, че не работя в училище, а в Младежкия театър и отговарям за това, как са написани пиесите.

— О! — каза то. — Пък аз си мислех, че в театъра всички са артисти.

Търпеливо обясних, че в театъра има най-различни професии.

— Но все пак нали артистите са най-главните! Или вие сте по-главен?

С цялото си нахалство отвърнах, че аз съм по-главен — артистите са много, а аз съм един.

Момченцето кимна, помисли малко и зададе нов въпрос:

— А вие били ли сте артист, или веднага сте станали директор?

— Бил съм.

— А кой е по-главен — литературният директор или знаменитият народен артист?

„Ох, че си-и!…“ — помислих си аз и отвърнах, че народният артист май е по-главен.

— А вие защо не станахте народен артист? — попита момченцето, като ме гледаше с ясни кехлибарени очи.

„Дявол те взел!“ — без малко не казах аз и мрачно си признах:

— Не ставах за артист.

— Случва се — съчувствено каза то.

— Просто вече не ми се играеше — оправдавах се аз. — Реших сам да пиша пиеси.

— И как, върви ли?

— Върви — излъгах аз.

Момченцето вежливо се престори, че ми е повярвало. Отново кимна и погледна пишещата машина.

— А как пишете?

— Ти първо влез — казах аз. — Какъв е тоя: разговор през прага? Как се казваш?

Момченцето съобщи, че се казва Володка, свали си обувките и се приближи до масата (имах чувството, че се кандилка в униформата си като грахово зърно в голям пакет). Седна в креслото и ме погледна:

— Може ли да почукчукам малко?

Със скрита радост (имах повод да не работя) извадих недовършения лист и сложих нов.

— Виж, ще ти покажа как трябва…

— Знаеш ли, свикнал съм да правя всичко сам — доверително ми каза Володка. — Ще се оправя.

И наистина се оправи доста бързо (само че след това ми се наложи да сменям клавиша с буквата „И“).

На другия ден Володка се заинтересува от моята спортна шпага, която измъкна иззад гардероба.

— Истинска ли е? — попита той и очите му станаха светлозлатисти.

— Съвсем.

— И ти умееш ли да се дуелираш?

— Разбира се — гордо отговорих аз.

Съобщих му, че сме изучавали фехтовка в театралното училище, а аз освен това съм се занимавал в спортна секция. И че дори съм получил веднъж трето място в областната олимпиада.

— Лъжеш! — възторжено каза Володка.

Разбира се, това беше просто несдържаност. Но все пак реших да поставя този млад господинчо на мястото му:

— Първо, аз не лъжа. И диплома имам! И второ, господине, откъде-накъде ми говорите на „ти“? Аз съм възрастен човек.

Тоя тип седна на дивана, притисна острието на шпагата между коленете си, опря буза в дръжката и замислено се втренчи в мен:

— Че какъв възрастен си ти? Възрастните не са такива.

— А какви са?

— Ами… важни. Имат жени, деца.

— Голяма работа. Аз също скоро ще имам жена. Имам си годеница.

— А тя къде е? — подозрително попита Володка.

— В Москва, кара аспирантура — казах аз и въздъхнах, защото си спомних за Галя.

Володка помисли малко и ми съобщи, че годеницата не се смята.

— Аз имах две годеници — каза той. — Едната се влюби в мен още в детската градина, а другата съвсем скоро, през септември. Бележки ми лишеше, с печатни букви.

— Добре го даваш!… — това беше всичко, което можах да кажа.

— Може ли да потренирам с твоята шпага?

— Може, само не вдигай шум. Може според теб да не съм възрастен, но все пак трябва да работя!

Така се сприятелихме. Володка порасна, премина във втори клас, после в трети, после в четвърти. И почти всеки ден ми идваше на гости.

Дори ми беше скучно, когато заминаваше при дядо си или на лагер.

Понякога Володка пишеше на машината ми странни думи и казваше, че това са имена на планети, за които той измисля приказки. Понякога сядаше до мен и шепнешком разказваше каква картина ще нарисува, когато порасне. Това ще бъде тъжна картина: море, в средата мъничък остров, а на острова самотно куче. За да разберат всички колко лошо е да се изоставят кучета. И още една картина, която ще се казва „Момиченце на делтаплан“. Това ще бъде същото момиченце, което в първи клас му беше писало бележки с печатни букви. („Само че това не го казвай на никого, нали така?“)

Но понякога милия Володка го хващаха дяволите. Започваше да ми се присмива. Най-често тоя тип ми се подиграваше за това, че се смятам за възрастен. Заявяваше, че възрастните не събират картинки с платноходни кораби и не четат детски книжки. Не ходят с момчетата за риба и не строят мънички параходчета (сам ме подкокоросва за тези работи, пък после ми се смее!). Освен това възрастните умеят да връзват вратовръзки и не вечерят с консерви от морско зеле.

Аз се сърдех, но не знаех какво да възразя. Още повече че Галя не се върна от Москва — омъжи се там за един кандидат на науките.

И все пак рядко се карахме с Володка. През зимата заедно ходехме на ски, а през лятото се къпехме в големия вир близо до нашата къща.

Къпехме се и през онези дни, когато започва нашият разказ. Само че на мен не ми беше нито весело, нито спокойно. Володка ме гледаше в очите му потъмняваха.

— Е, какво ти е? — питаше ме той. — Защо си такъв?

— Уморен съм — отвръщах аз.

— Че нали си в отпуска?

— Преправям една пиеса, нещо не върви. Затова съм уморен.

— И преди не вървеше, но беше весел…

Аз страдах заради себе си, а той заради мен. Но какво е виновен той? „Ще му разкажа“ — реших аз. Реших и малко се успокоих.

Щом се развеселих, развесели се и Володка. Онази сутрин отново отидохме да се къпем и тен подскачаше около мен като танцуващо щъркелче. И един-два пъти се изказа нещо в смисъл, че небръснатата физиономия не е доказателство за възраст, а само признак за небрежност. Едва когато случайно срещнахме някоя си Женя Девяткина, на възраст десет години и половина, Володка се поусмири, поруменя и ме загледа с някакво опасение.