В нощта на големия прилив

13.

През пущинаци, през заблатените проходи под мостовете се добрахме до Верижната кула. Тя бе квадратна, двуетажна, с тъмносиви стени. Наклонена галерия със стъпала водеше към горния етаж. Изкатерихме се тичешком и се скрихме зад гранитните стълбове на навеса.

Под нас имаше пуста и немного широка улица. Нейните плоски триетажни къщи бяха съединени през двадесетина метра с порти. Всъщност това не бяха порти, а високи напречни на улицата стени, в долната част на които бяха пробити широки арки. Вече знаех, че в тези стени са се притаили тежки ръждиви решетки. Слънцето залязваше. Дълги снопове лъчи пронизваха улицата. Стените и паважът изглеждаха червеникави. И настана такава тишина, сякаш всички хора в града вече бяха загинали.

После в далечината закънтяха барабани…

… Отначало всичко вървеше според замисъла. И приличаше не толкова на започваща битка, колкото на започващо празненство.

Пъстрите редове на барабанчиците се появиха вдясно от нас. Зад тях се развяваха разноцветни знамена, червени отблясъци горяха по върховете на копията и медните шлемове.

Отляво излязоха строени в редици момчета с еднакви червени ризи — факлоносците. Беше още светло, факлите не горяха. Момчетата ги носеха на рамо, като карабини.

Стана ми страшно. Струваше ми се, че сега редиците ще се сблъскат и ще започне неудържима битка. Хвърлих поглед към Валерка. Той стоеше, обхванал с ръце раменете си, вдървен, със свити устни. Не откъсваше поглед от улицата. Явно също се страхуваше.

Но страховете ни бяха напразни. Редиците на барабанчиците и факлоносците точно като на парад преминаха една през друга. После факлоносците се обърнаха надясно, барабанчиците — наляво и всички се втурнаха към кулата. Само няколко деца останаха между армиите и отчаяно вдигнаха ръце, сякаш искаха да удържат двете войски. Армиите наистина спряха.

Момчетата действуваха съгласувано. Повечето от тях се хванаха за ръце и в живи вериги застанаха пред кулата. Други двадесетина хукнаха нагоре по галерията. По стъпалата загърмяха хвърлените барабани.

На улицата се усилваше ропотът на възрастни и детски гласове. Едно момчешко гласче — тънко и яростно до отчаяние — непрекъснато повтаряше:

— Стойте! Да не сте посмели! Да не сте посмели!

Тези, които нахълтаха в галерията, ни подминаха. Всичко стана толкова бързо! Ние с Валерка видяхме Братлето, хукнахме към него и заедно навлязохме в сводестия коридор.

Отначало беше пълен мрак, но след малко пламнаха факлите. Две момчета с червени ризи изтичаха напред, за да осветяват пътя.

Коридорът ни изведе на квадратна площадка, от която се издигаше широка вита стълба. Нашият бяг беше мълчалив и стремителен. Само кънтящото трополене се разнасяше между стените. Един от факлоносците се подхлъзна и падна. Тълпата отзад можеше да налети върху него, но Валерка го подхвана и изправи. Момчето се усмихна с благодарност и накуцвайки силно, затича по-нататък, без да изпуска факела.

Стълбата свърши и ние изскочихме в просторна сводеста стая, пълна със светлина.

Горяха окачени по стените фенери. Кой ги беше запалил? Видях зъбчати барабани и огромни дървени макари, на които бяха навити вериги.

После видях гвардейците.

Те стояха навсякъде, до всеки барабан, в дълбоките прозоречни ниши, на каменните издатини и дървените греди. Върху малиновочервените им мундири бяха надянати златисти нараменници и жълти брони от щампована кожа. На главите им — шапчици с черни пера. Всеки от тях държеше лека триръба рапира…

Стана съвсем, съвсем тихо. Изведнъж почувствувах, че тук е много студено и мирише на гнило дърво. Чух учестеното дишане на децата. Никой не беше се уплашил, просто всички се объркаха.

Просто никой не знаеше какво да прави.

Тъмнокосото къдраво момче, на което Валерка току-що бе помогнал, изведнъж скочи към барабана с веригите и с дръжката на факела си удари дървения клин, набит между зъбците на колелата. Клинът не помръдна. Стоящият там гвардеец с механично движение вдигна юмрука си в жълта, много къса ръкавица и го стовари върху главата на момчето. Факлоносецът беззвучно се строполи, сви се върху тухления под — издраните му колене опряха в брадичката.

Хвърлих се напред и като отдалеч чух свистенето на рапирата си. Улучих китката на гвардееца, той беззвучно отвори уста, преви се и притисна ранената си ръка към корема.

В този момент от другия коридор нахълта отряд момчета на около шестнадесет години с тънки като въдици копия. Водеше ги мургав юноша с дълга руса коса, с медна броня върху кожената куртка.

Той извика звънко:

— Махнете се от машините, войници!

Един брадат гвардеец с лилав шал върху нагръдника спокойно взе от тухлената издатина зареден арбалет, натисна спусъка… Стоманеният прът със звън се заби в бронята на момчето и остана да стърчи там. Много бавно момчето започна да пада и всички в настъпилата тишина гледаха това падане. После избухна яростен вик, копията полетяха към гвардейците, хората се смесиха и тънките рапири засвяткаха в светлината на фенерите като големи куки за плетене.

Не можехме дори и да мислим за решетките. Гвардейците мигновено ни изтласкаха към входа. Ние с Валерка застанахме един до друг и яростно сечахме въздуха с рапирите си, прикривайки отстъплението на децата към стълбата и коридора. Братлето стоеше зад нас. По време на схватката бяха смъкнали ризата му и сега то, слабичко, тънкоръко, в избеляла фланелка, изглеждаше съвсем беззащитно.

— Бягай! — изкрещя Валерка.

Братлето прехапа устни и завъртя глава. Стискаше в ръка ножа на Валерка, напълно безполезен в такова сражение.

Двама барабанчици отнесоха момчето-факлоносец, ударено от гвардееца.

Мислех, че охраната само ще ни отпъди от машините и няма да ни преследва, но гвардейците напираха и се мъчеха да хванат момчетата. Аз избих рапирите от ръцете на двама, силно нараних лицата на други трима. Валерка стоеше до мен, без да отстъпи нито крачка. Беше чудесен. Видях как той атакува един висок и дебел гвардеец. Онзи отскочи и събори друг.

Тогава, разбутвайки другите, отпред излезе брадатият с шала. Той криво се усмихваше с отворена уста и въртеше с рапирата си хитри финтове. Иззад него тъпо настъпваше друг — русоляв и пъпчив.

Валерка удари пъпчивия в рамото, но острието само се плъзна по метала.

— Отстъпвайте! — изкрещях аз и с лявата ръка посочих назад.

Непредпазливо се обърнах и рапирата на брадатия драсна по ребрата ми.

Почти не почувствувах болка, но усетих, че ризата ми се намокри от кръвта. Притиснах към раната левия си лакът. Брадатият замахна. С удар отдолу аз разсякох ръкава му до лакътя. Брадатият се олюля и отскочи.

И в същата секунда чух как Братлето тихо изстена.

Озърнах се. То се усмихваше жално. Под ключицата му до усуканата презрамка на фланелката чернееше триъгълна дупчица. Отначало беше черна, но почти веднага стана аленочервена. Тежка капка кръв потече по фланелката, оставяйки след себе си алена следа. Братлето объркано погледна Валерка и се хвана за него. Валерка заплака, изтърва шпагата и го взе на ръце.

— Мръсници — каза той.

Бяха минали не повече от две-три секунди. Когато се обърнах към гвардейците, те стояха на същите места и брадатият се държеше за лакътя. Аз сграбчих и шпагата на Валерка и хукнах срещу тях по стъпалата. Помня, че крещях нещо от ярост и отчаяние.

Не знам може ли да бъде страшно едно разчорлено дванадесетгодишно момче, дори и с две шпаги в ръцете. Но гвардейците отстъпиха, почти се срутиха надолу по стълбата. Без да се обръщам, заднишком, аз се върнах при Валерка и Братлето. Сърцето ми биеше силно, не в гърдите, а някъде в гърлото. Аз преглъщах и кашлях.

— Да бягаме, бързо…

Озовахме се в тъмен коридор. Не ни преследваха. Ние не се спуснахме по галерията. Валерка с братчето си на ръце сви в една незабележима странична вратичка. Излязохме на висящо мостче.

Веднага ни обгърна топъл въздух. Беше синкав полумрак: слънцето току-що бе залязло. Иззад покрива се подаваше половинката на розовата и чудовищно голяма луна. От улицата не се чуваше нито звук. Но всичко това аз забелязвах бегло, между другото. Една мисъл, една тревога ме владееше — как е Братлето?

То бе увиснало на ръцете на Валерка, отпуснало ръце и крака. Стараеше се да държи главата си изправена и я опираше на рамото на брат си. Продължаваше да се усмихва едва-едва, но очите му бяха затворени.

— Много ли те боли, Васильок? — попита Валерка и изхлипа.

Без да отваря очи, Братлето каза:

— Не много… Само пари.

Стори ми се, че устните му са сухи, едвам ги мърдаше. Кръвта като че ли спря да тече. Засъхналата следа по рамото на Братлето изглеждаше съвсем черна.

— Трябва да… го превържем… — казах аз.

Говорех на пресекулки, в паузите между бесните удари на сърцето си.

— Тук няма къде — отвърна Валерка. — Трябва да слезем.

Спуснахме се по железни стъпала и се озовахме пред познатия фонтан с каменните риби близо до крепостната стена. Положихме Братлето на ръба на фонтана. Той беше сух, нямаше как да промием раната.

— Все едно… — казах. — Това е временна превръзка… Все едно трябва лекар… Има ли лекари в този идиотски град, или са само глупаци и убийци?…

— Трябва при Майстора — отзова се Валерка. — Звездния Майстор знае всичко, той ще го излекува.

Вече се бе овладял — говореше решително. Откъсна ръкава на ризата си, разпра го на ивици и внимателно наложи този бинт върху раната.

— Боли ли те, Васильок?

Братлето помръдна устни:

— Не, не… Само съм жаден…

— Сега, сега…

Пъхна ръце под шията и коленете на Братлето, като одра лактите си, и отново го вдигна. И тръгна.

Аз вървях след него с двете шпаги. Охранявах Валерка и Братлето, но не знаех как ще се бия, ако срещнем врагове. Едва се държах на краката си.