В преследване на смъртта

Глава първа

Когато станах на следващата сутрин, беше почти обяд. Не можех да мисля. Комбинацията от марихуана и алкохол ми създаваше много по-лош махмурлук, отколкото предишния. Реших, че е заради ужасното преживяване с Тийни и „бибипското“ й просветващо оръжие. Някой трябваше да убие това дете, реших аз, но мозъкът ми беше така задръстен, а мисленето ми причиняваше такава болка, че даже не можех да се застоя на тази приятна перспектива.

Накуцвайки из къщата и мислейки колко хубаво щеше да бъде, ако Прахд е при мен, за да ми отгледа една нова глава, се шляех в задната градина. Беше красив пролетен ден за някои хора, но не и за мен. Топлото слънце обаче сякаш поуспокои нервите ми и аз се протегнах, като се надявах на един спокоен час.

Да, ама не. Отнякъде идеше жужене. Най-сетне разпознах, че е в моята стая. Беше от екрана. Седнах и се втренчих тъпо.

Хелър се беше събудил. Той седеше в леглото. Завесите на спалната каюта бяха дръпнати напълно. Той се вглеждаше в някакъв малък надпис, спуснат със синя панделка от една тръба. На него пишеше:

Бях толкова оглупял след миналата нощ, че даже шестото чувство не ме предупреди за катастрофата, която щеше да започне с това.

Той се огледа. Откри едно табло с бутони. На единия пишеше „S“ и до него имаше изрисуван малък стюард. Хелър натисна копчето.

Незабавно, като вълшебен дух влезе мъж със сухо лице, облечен в бяло късо сако и черни панталони. Той се поклони.

— Госпожата ми даде стриктни инструкции, сър, за момента, в който станете.

— А къде е дамата? — попита Хелър.

— Трябва да отидете до залата за закуска, след като се приготвите, сър. Няма нужда да бързате. — Той поднесе едно малко шишенце. — Искрено се надявам, че нараняванията не ви болят много, сър. Ако пък е обратното, трябва да вземете един от тези аспирини.

— Добре съм — отвърна Хелър, като побутна шишенцето встрани. — Чувствам се великолепно.

— Вие сте много смел, сър, след големите рани, които госпожата ни описа. — Той държеше един бял халат. — Ако успеете да си протегнете ръцете, сър, мога да ви помогна да облечете това.

Хелър взе халата от него и го облече.

Стюардът го вкара с поклон в банята. Накара го да седне върху едно малко столче в средата на покрития с плочки под. Застанал прав, стюардът приготвяше бръснач и купичка със сапунена пяна.

— Ще направя всичко възможно, сър, за да избръсна нараненото ви лице.

Хелър очевидно се примири с това — оказа се, че има много лепенки.

— Снощи имаше страховита гюрултия на брега, сър. При цялото тичане се страхувам, че не успях да ви видя, когато сте дошли на борда.

— Беше доста тъмно — каза Хелър, а в огледалото виждах как една усмивка играе в зоните от лицето му, които превръзките бяха оставили открити. Стюардът привърши бръсненето.

— Сега, ако успеете само да влезете във ваната, сър, мога да ви измия гърба. Не, все още не трябва да си мокрите ръцете. Обещавам да бъда много внимателен с нараняванията по гърдите.

Хелър понесе банята. Когато тя свърши, го изсушиха, увиха го в една хавлия и стюардът го вкара с поклон обратно в спалнята.

Там, във великолепната стая, стоеше един по-възрастен мъж, също с бяло късо сако, но със златни еполети, а над джоба имаше надпис „Главен стюард“.

— Разстлал съм дрехите ви, сър. Страхувам се, че не са подходящо ушити, но това беше най-доброто качество, което камериерката на госпожата успя да открие в магазините. Наистина се надявам да свършат работа.

Имаше доста богат избор на облекло и обувки, които бяха наслагани наоколо, всичките малко или повече моряшки, като се изключи един бял копринен смокинг.

— Позволих си свободата да ви донеса и нещо за всекидневието — допълни главният стюард, като посочи екипа, метнат на един стол. Той представляваше моряшка вълнена фланелка, бяла с хоризонтални червени линии, бял панталон, червен широк платнен колан, обувки за палуба и шапка за яхта. — Сега, ако не ви причинява голяма болка да седнете, можем да ви помогнем да ги облечете. Освен, разбира се, ако не предпочитате да се върнете в леглото.

Хелър въздъхна. Навлече дрехите.

Те го придружиха със също толкова много церемонии надолу по широката стълба и вътре във веселия салон за закуска със стенописи на плавателни средства, преливащи цветове и морски шарки на покрития с плочки под. В средата беше сложена една великолепна маса. Имаше снежнобяла покривка, сребърни купи и чинии и една-единствена огромна роза във висока бяла ваза, поставена върху покривчица в средата на масата. Върху един поднос беше гравирано менюто.

Главният стюард, стюардът и сервитьорът помотаха на Хелър да седне. Той погледна към другата страна на масата. Нямаше нито стол, нито подредени прибори.

— Чакайте малко! — каза Хелър малко притеснен. — Къде е дамата?

Главният стюард се поклони и посочи нещо.

— Имам изричните указания да проверя дали сте получил това, сър.

На бялата ваза беше облегнат един плик. Върху него имаше една-единствена дума: „Скъпи“.

Хелър го отвори малко притеснен. Той прочете:

— Къде сме? — извика Хелър, като скочи.

Той хукна към едно фоайе, след което изскочи на откритата палуба. Очевидно капитанът очакваше тъкмо това, защото вече стоеше точно там. Беше един побелял мъж със скулесто лице. Беше целият облечен в бяло. Той отдаде чест.

— Аз съм капитан Битс, сър. Добро утро. Имам специални нареждания от наложницата на собственика да се отнасям с вас изключително добре. По никакъв начин обаче не трябва да ви позволявам да отидете на брега, докато не се получат по-нататъшни нареждания лично от нея.

Хелър се взря в него, после се огледа наоколо, видя друга стълба и хукна по нея. Излезе на горната плоска част на една палуба, отворена отвсякъде.

Той се огледа наоколо. Беше красив пролетен ден с пухкави облаци и синя вода. Нямаше суша! Даже не се виждаше и кораб на хоризонта!

Капитан Битс се беше качил при него.

— КЪДЕ СМЕ? — извика Хелър.

— Сър, бих ви предложил да се върнете и да довършите закуската си. Сигурен съм, че са ви приготвили английска пушена херинга. След това, както госпожата уреди, можете да започнете програмата си по физиотерапия, която завеждащият спорта е планирал, така че да започнете да си възстановявате силите след големите наранявания.

— Трябва да ме откарате на брега! — извика Хелър.

— Съжалявам, мистър Хагърти. Наложницата на собственика внимателно ми обясни, че елементи в Съединените Щати, които са враждебни на националните интереси на Турция, са по петите ви.

— Турция? — възкликна Хелър.

— Ами да. Ние сме под турски флаг сега и интересите на собственика са наши интереси, а страната на собственика е и наша страна, разбира се. Събитията от последната нощ със сигурност доказаха, че някой е по петите ви, няма съмнение. Така че просто останете на борда на кораба, за да ви е уютно и да сте в отлично състояние. Ще направим всичко, което е по силите ни, пътуването ви да е приятно. НО имам специално нареждане да останем извън континенталните граници на САЩ и при никакви обстоятелства да не се приближаваме към сушата или други кораби, или пък да ви пускам вие да отидете на сушата, както и да се подчинявам на други заповеди от когото и да било друг, освен радиограмата, която ще дойде. — Той отдаде чест и се отдалечи.

Хелър се хвана за една подпора на комин. Той погледна писмото, което все още държеше, а след това се огледа наоколо към съвсем празното море.

— Ще се гръмна! — измърмори той. — Аз съм затворник!

Глава втора

Беше изцяло и напълно по вина на смесицата от наркотици и шампанско. Срамувам се да си призная, че важността на онова, което току-що бях видял и чул, въобще не получи никакво отражение в мен. Доброволно признавам, че това беше най-големият пропуск в цялата ми кариера. Това показва какво могат да направят с човека наркотиците и алкохолът: хората трябва да внимават, а малките деца — да бъдат предупреждавани. Съдбите на нации и империи висяха на косъм в онзи момент, а всичко, за което аз мислех, беше моето УЖАСНО главоболие.

На вратата се позвъни и втората катастрофа на деня започна с всичките си зловещи загатвания, но аз отново не ги долових.

Като си мислех, че беше някое от онези „бибипани“ момчета от вестниците, които искат да ви абонират за нещо, което вече получавате, с цел да получат пътуване с платени всички разноски за реформиране на училището, вдървено се увих в халата за баня и по боси крака отидох да отворя предната врата.

ТИЙНИ!!!

Бързо затръшнах вратата. Сложих веригата. Завих най-големите болтове на местата им. Върнах се в предната стая и спуснах плътно кепенците, след което поставих резетата от ковано желязо. Когато свърших, се облегнах на единия от затворените кепенци задъхан.

Върнах се към предната врата и я проверих. Беше здраво заключена.

Боже мой, какво правеше Тийни тук, през работно време, особено, когато бях съвсем сам в къщата? Да ви кажа честно — главоболието така се беше повишило, че беше стигнало до онази точка, в която едва виждах.

Заклатушках се към хладилника и извадих малко лед. Сложих го на челото си. Подейства ми добре, но не кой знае колко.

Като залитах по малко заради последиците от шока, опипах пътя до задната стая.

Заковах се на едно място.

Помислих си, че имам халюцинации. Казват, че марихуаната може да причини такива.

Просто като ясен ден видях двойника, който изглеждаше точно като Тийни, да се прехвърля през горния край на градинската ограда, да минава върху няколко дървени решетки, да влиза през задната врата, да сваля палтото си и да сяда в един фотьойл.

Не можех да повярвам на очите си. ПРИВИЖДАХА ми се разни работи!

Тя седеше точно пред мен с раздалечени колена. Това възвърна реалността на света. Имах си работа с ексхибиционистка. Ако тя някога достигнеше зрелост — в което се съмнявах заради начина, по който ме вбесяваше — тя вероятно щеше да стане модел за несъществуващи женски дрехи. Не, жена знаменитост! Да, ексхибиционистка е добре казано. За нещастие истинска, а не халюцинация. Бог да благослови психологията!

Тя ме погледна с преголемите си очи. Изтри с обратната страна на дланта твърде големите си устни.

— ТРЯБВА ДА ЗАВЪРША ОБРАЗОВАНИЕТО СИ! — каза тя умоляващо.

О, Боже мили, тя не си ли даваше сметка, че сме сами в къщата? Че наблизо няма никой, който да ме защити или предпази от ноктите й?

— НЕ! — изкрещях аз. — Какво правиш тук по време на работния ден?

— Уволниха ме. И всичко това, защото не съм достатъчно образована.

— Не могат да те уволнят заради това.

— Напротив. Той направи точно така. И плановете на Пинчи за мен са напълно разрушени. И всичко това, понеже ми липсват инструкции.

— Това не е възможно.

— Напротив, възможно е. Свършиха ми марките, които трябваше да ближа, и влязох в кабинета на Роксентър. А там той — паднал на колене пред едно момче от асансьора и му го прави като луд. Та аз му казвам: „Не, не! Не е това правилният начин, по който се прави!“. Седнах на бюрото, издърпах си нагоре полата и посегнах към момчето от асансьора, за да им покажа онова, което съм научила тук.

Тя подсмръкна силно и изтри една капка.

— Но аз просто не успях да го направя както трябва, защото Роксентър ми крещеше, че съм тъпо хлапе, след което накара хората от охраната да ме изхвърлят от сградата. Разбираш ли? Лакътят ми е ожулен и освен това си загубих шапката. Дори не искаха да ми върнат бикините. Така че дойдох при теб да помоля… Ти не ме слушаш!

— ИМАМ УЖАСНО ГЛАВОБОЛИЕ И НЕ ИСКАМ ОЩЕ ДА ТЕ ТЪРПЯ!

— О, марихуаната. Аз се чудех дали ще те заболи главата, когато те видях да пиеш шампанско с нея. Трябва да се учиш от живота за тия неща. Гърлото ти сухо ли е?

— Едва говоря.

— Виждаш ли какво може да направи липсата на образование? Така се случи, че аз знам нещичко за марихуаната, както и всяко друго дете от училище. Седни ей там.

Не отидох никъде. Главата ми се чувстваше така, сякаш щеше да избухне всеки момент само при едно премигване с очите. Вината беше нейна — както предишната вечер, така и внезапното й появяване днес.

Тя нещо се суетеше в предната стая. Изведнъж се върна:

— Музиката е това, с което трябва да приемаш марихуаната. Те вървят ръка за ръка. Така че сложих една нова неопънк рок плоча. Почти веднага ще се почувстваш добре.

Огромните стереоколони в предната стая цъкнаха, когато иглата се спусна. Започна да бие барабан. От всеки удар на пръчката ми изскачаха очните ябълки! Китари пищяха, а един хор ревеше:

— Сега чувстваш ли се по-добре? — попита Тийни.

— О, Боже мой, не! — извиках аз.

— Аха! — възкликна Тийни. — Трябва да балансираш нещата. Твърде много музика и недостатъчно марихуана. Просто си стой там.

Чувах я как ровичка в бюфетите на предната стая. После още едно „Аха!“ и после се върна с нещо, което изглеждаше като музейна скулптура. Тя тъпчеше зелени листа и пъпки във върха му. Имаше тръбичка.

— Това — каза тя с вид на човек, който знае много — се нарича индийски коноп или „карбуратор“. Тъй като димът минава през вода, не ти дразни гърлото. — Тя го запали и започна да пуши. — Възрастните могат понякога да бъдат много необразовани — каза тя, — и не бива да се срамуват да питат онези, които знаят. Аз СЪМ образована в някои неща. Проблемът е, че НЕ СЪМ образована по жизненоважни въпроси. Сега вземи този чибук и си дръпни дълго и бавно. Задръж дима в белите си дробове, докато можеш, и после издишай.

Опитах се да избягам от чибука, но беше много болезнено да си извъртя главата. Оставих я да ми го сложи в устата. Не можех да се почувствам по-зле, така че правех, каквото ми каже.

— Сега отново — инструктира ме тя.

Направих го отново.

— И пак — повтори тя.

Направих го. Лека мъгла започна да се събира около мен. Усетих, че се възнасям.

— Сега по-добре ли е главоболието ти?

Предпазливо открих, че мога да мърдам главата си с по-малка агония.

— Ето — каза тя. — Виждаш ли предимството на това да си образован по някои въпроси? — Тя дръпна два пъти и след това остави лулата настрани. — Не искам да се надрусаш — каза тя, — тъй като трябва да говоря с теб.

— Не искам да ти изглеждам неблагодарен — казах аз, като се чувствах странно разглобен, — но е по-добре да си тръгваш. — Бях сигурен, че облекчението е моментно и че главоболието може би щеше да се върне даже влошено.

— Не. Аз не зная достатъчно — каза тя.

— Изглежда знаеш твърде „бибипски“ много за твоята възраст — казах аз.

— Е — каза Тийни, — аз не съм като другите тийнейджъри, които познаваш. Аз съм различна. Имам си душевен проблем.

— Сигурен съм, че е така — отвърнах аз.

— Знаеш ли какво — каза тя, — загубих родителите си, когато бях осемгодишна. Бяха изпратени на електрическия стол, защото убиха родителите си, за да спрат да изплащат вноските за къщата. Станах повереница на съда и ми назначиха един алкохолик като мой настойник, а той имаше навик да ме бие и да ме заключва в един килер, когато не успеех да намеря достатъчно за ядене в кофите за боклук. Но не това беше моят душевен проблем.

— За бога — казах аз, — тогава КОЙ БЕШЕ твоят душевен проблем?

— Хиперактивност. Знаеш ли, аз много обичах спортовете и се захващах с всеки един от тях. Бях във всеки училищен отбор, в който можех да се запиша и даже спечелих един шампионат по скейтборд. Един ден училищният психиатър забеляза това и много се разтревожи. Той постави диагнозата много бързо и съвсем навреме. Хиперактивност. След това каза, че имам нужда от много секс, за да се поддържам спокойна. Каза им, че не мога да продължа в училище, освен ако не получа компетентна професионална помощ. Даже ми даде първия сеанс от лечението сам. Показа ми как да му слизам под кръста и аз го направих.

— Чакай малко — казах. — Това е блудство с непълнолетна. Наказва се от закона.

— О, не. Ти не разбираш. Моят настойник — той умря от пиянството си преди три години и никога не назначиха друг на неговото място заради обикновените юридически отлагания — каза на съдията, че лечението така ме изморява, че не мога да се ровя из кофите. Аз бях там. Съдията обясни, че психиатрите и психолозите са професионалисти и не са зависими от обикновения закон: могат даже да убиват хора и нищо не може да се промени по този въпрос, защото те всъщност работят с правителството и съда и точно като тях са над закона. Те могат да направят каквото си поискат с който и да било, поверен на техните грижи. Даже да го убият. Бях изненадана, когато моят настойник го постави под въпрос, защото в училище винаги са ни учили, че психиатрите и психолозите са нещо като свещени. Но това е просто една тайфа конски „бибипци“. Вече знам това.

— Ей, оха — казах аз. — Твърде си млада, за да знаеш за какво говориш!

— Не съм! Точно така казва и Пинчи. Те са една тайфа шовинистични свини. Те лъжат!

— За какво? — попитах със самочувствието на по-стар. Идеята на тази тийнейджърка, която говореше за моите най-свещени вярвания, накара кръвта ми да закипи със или без марихуана. — Те са самото олицетворение на истината! Ти не разбираш: те се занимават с НАУКА! Те никога не лъжат.

— По дяволите, как да не го правят! — каза Тийни. — Чуй това: онзи психиатър ме обърна към училищния психолог, който трябваше да продължи лечението и психологът повтори същото нещо — той ми беше казвал още от първия път, че не трябва да гълтам или инак ще забременея. Но понякога просто не можех да се въздържа. И тогава училищният психолог, когато ме лекуваше, ми казваше същото нещо, обаче аз не можех да не гълтам, а не забременях.

— Слушай сега — казах аз непреклонно, напълно забравил факта, че вероятно говори марихуаната. — Такива мъже обикновено са стерилни. Те са били оперирани, за да не поставят в неловко положение съпрузите, чиито съпруги лекуват. Така че ти просто не доказваш нищо!

— О, така ли? — възкликна тя, на свой ред със самочувствието на по-старши. — Тогава я чуй това, момченце: училищният психолог имаше много душевно болни момчета в училището. Те бяха класифицирани като свръхсексуални. И той имаше навик да ги подрежда в кабинета си и да им слиза под кръста, за да ги охлади. Почти през ден той натрупваше много случаи, така че изпращаше някого да ме извини от часовете, за да мога да отида и да му помогна. Той стоеше отстрани и гледаше. Имаше толкова много от онези момчета понякога, че едва успявах да си поема дъх след едното, преди да направя, каквото трябва на другото. Беше бърза клинична линия, да ти кажа честно. А някои от онези момчета бяха на около 15–16 и доста пенести. Човек просто не можеше да не преглъща! И аз никога не забременях. Така че…

Смаяно започнах да си давам сметка, че в известен смисъл тя е права.

— Но не по тази причина бях против онзи „бибипан“ психолог — каза тя! — О, да, когато свършех, той ме целуваше и ми казваше колко добро момиче съм и ми даваше полагащото ми се лечение, което се състоеше в това да му го направя на него. НО нито един бибипан път той не ми предложи и най-малката критична думица, да ме наставлява или нещо такова. Той просто стоеше там, гледаше и не се издаваше. Така че никога не получих първокласно образование. Такава работа изисква наставление… Ти отново не ме слушаш.

Марихуаната не си беше свършила работата. Или пък дори да го беше направила, тази раздрънкана „бибипка“ влошаваше състоянието ми.

— Чувствам се ужасно — казах аз. — Моля те, тръгни си.

— Хей — каза тя, — има и други неща, които те карат да се чувстваш по-добре. Може никога да не съм получила подходящото образование в него, но опитът малко или много си казва думата.

Преди да разбера какво става, тя беше дошла, коленичила пред мен и сваляше халата ми. Погледна ме с прекалено големите си очи и каза:

— Тази терапия ще помогне.

Погледнах надолу към нея, без да осъзнавам в първия момент какво всъщност прави.

Тогава изведнъж ми хрумна ужасна мисъл.

— Утанч! — извиках аз. — Не трябва да те предавам!

Скочих от стола си, сякаш бях изстрелян от катапулт.

Тийни беше отхвърлена назад върху „бибипа“ си с ужасен подскок.

Тя ме погледна наранено.

— Виждаш ли — каза тя, — не съм достатъчно обучена дори да правя това!

— МАХАЙ СЕ ОТТУК! — измучах й аз.

Тя просто си седеше там и ме гледаше втренчено.

Бях объркан, а също и изплашен. Не можеше въобще да се каже какво може да направи това тийнейджърско женско чудовище в следващата минута.

Отстъпих назад. Препънах се в една табуретка и се приземих по гръб.

Тя скочи от пода като подплашена пантера.

Втурна се й ме яхна!

Блъснах я с огромна сила!

Тя полетя през стаята, удари се в стената и седна в дъното й с трясък.

Стана. Разходи се малко по начина, по който го прави човек, когото не го свърта, погледна ме малко ядосано, а след това отиде в предната стая и сложи друга плоча.

Барабаните бумтяха достатъчно силно, за да повдигат болящата ме коса с по половин инч при всеки удар!

Появи се виещ писклив глас. Мъж? Жена? Кой можеше да каже? Между думкането и виенето на китарите и ехото на един хорал песента вървеше така:

Парчето свършваше с изстрел от пистолет и тъп удар от падането на тяло. След това един груб глас каза: „Така им се пада!“.

След обезобразяващия ефект на барабаните върху мозъка ми, се почувствах така, сякаш изстрелът беше минал право през измъчения ми черен.

Тийни се върна, въртейки плитката си.

— Е, сега как е? Няма ли го вече главоболието ти?

Усещах твърде силна болка, за да стана от пода и да намеря пистолет, с който да я застрелям.

— „Бибипка“ ти — скръцнах зловещо със зъби. — Махай се оттук и то веднага, веднага, веднага!

— Аха, така ли било! — каза тя възмутено. — Аз само се опитвам да ти помогна. — Очите й станаха смъртоносни. Тя тропнах крак. — Проблемът с тебе, „бибипецо“, е много ясен! Ти си МИЖИТУРКА! Опитвам се да ти подам ръка, а ти какво правиш? Плюеш ме! Ти не знаеш какво е почтеност! Къде, по дяволите, са маниерите ти? Чуй сега, „бибипецо“: ти имаш най-добрата секс екипировка, която съм виждала през целия си живот, а, повярвай ми, аз съм експерт. И знаеш ли какво да правиш с нея? НЕ! Ти си жесток, мръсен, егоистичен, гаден, подъл, перверзен, покварен, садистичен, противен и ГЛУПАВ! — Тя спря. Явно й бяха свършили прилагателните. Големите й очи светеха като на пантера. — И освен това — довърши тя, — ти не си джентълмен!

Опитах се да намеря нещо да кажа. Всяка дума влизаше в черепа ми като ковашки чук. Исках да я удуша. Но стаята се въртеше.

— Значи нямаш какво да кажеш — завърши тя. — Добре, това е много добре, защото аз пък имам! Днес дойдох тук, като си мислех, че при моето положение ти можеш да ми помогнеш. Ти си богат. А аз сега даже нямам работа. Не получих работа, защото съм необразована. Дойдох тук, като си мислех, че от почтеност ще ми дадеш достатъчно пари, за да отида на училище. Но ти си толкова покварен, че нямаш и ни най-малката „бибипана“ представа за нещо, освен да разбиваш нервите на хората. Така че има едно-единствено нещо, което мога да направя.

Бях ужасен, че тя може да сложи друга плоча. Онова, което дойде, беше доста по-лошо!

— И знаеш ли какво ще направя? — запита ме тя. — Ще остана точно тук и ще те префасонирам до дъно, докато не станеш достатъчно почтен, за да можеш да общуваш поне с крастави кучета! Имам намерение да ти меля, меля, меля на главата, докато решиш, че съществува още някой в света освен тебе. Ще…

— Чакай — замолих се аз, защото повече не можех да търпя. — Какво трябва да направя, за да те накарам да тръгнеш и никога повече да не се връщаш, и никога повече да не те виждам?

— Пет хиляди долара — каза тя. — Трябва да довърша образованието си. Живея на един таван съвсем сама, така че животът ми не струва много, обаче с образованието не е така. Има една хонконгска уличница, която ръководи специално училище. Там те учат на всичките подробности, свързани със секса. Мога да си платя един курс по чукане. Тогава ще знам какво правя! Трябва да се освободя от всичко, което знам от психиатъра и психолога и от онова, което беше в учебниците по секс в прогимназията. Най-накрая трябва да получа някакво истинско образование! Аз уча бързо: трябва да учиш бързо, ако живееш на улиците на Ню Йорк и ако искаш да останеш жив. Така че съм бърза. Тя ще ме вземе за ученичка, независимо от възрастта ми. Но ми трябват пет хиляди долара. Тогава ще мога да намеря някакво удовлетворение и да успея в живота. Мога да порасна и от мен да стане нещо. Мога да правя хората щастливи и…

Гласът й буквално размазваше онова, което беше останало от мозъчните ми клетки, в дрипаво обезобразена мека безформена маса. Аз казах:

— Ако направя това, ще ми обещаеш ли, предано ще се закълнеш ли, потвърдиш и удостовериш, че никога през целия си живот, никога, никога няма да попадат очите ми върху тебе?

— Да пукна, ако лъжа! — заяви тя.

О, боже, струваше си. Пропълзях до запаса си от пари. Отброих пет хиляди долара.

Тя ги взе. Преброи ги. После ги сложи в джоба на вълненото си сако и ги закачи там с безопасна игла.

Преди да успея да я спра, ме дари с една влажна целувка. Отстъпи назад. Засмя се щастливо.

— Съжалявам, че трябваше да ти кажа истината за самия тебе — каза тя. — Но понякога тя върши работа. Сигурен ли си, че не мога да направя нищо повече за теб? Да ти направя друг индийски коноп? Да ти пусна още няколко плочи? Да ти сляза под кръста, за да имаш спокоен следобед?

— Махай се оттук — изхриптях аз.

— Добре — каза тя. — Аз не съм толкова неблагодарна, колкото си ти. Ако някога въобще си промениш мнението за това дали искаш да ме видиш или не, живея в таванска стая на една от старите къщи в Тюдор сити. — И тя ми даде точния номер. — Всичко, което трябва да направиш, е да се покатериш по аварийния изход и да се пъхнеш през прозореца. Той е постоянно отворен. Тюдор сити, нали знаеш, е точно на юг от Обединените нации, дотам се стига през един мост от 42-а улица. Навремето сградите се поддържаха и имаха малки собствени паркчета, както и частни алеи, но през последните няколко години всичко отиде по дяволите и парковете се използват предимно за отглеждане на марихуана. Или поне за това ги ползвам аз. Сега, моля те, запомни номера. — И тя го каза още два пъти. — Ако нямаш нищо против да се катериш по аварийни изходи и ако не те дразнят прашни и стари куфари, можем просто да си лежим там и да го правим часове наред по правилния начин или ако гърбът ти се умори, мога да използвам устата си върху теб, докато ти си почиваш. Свикнала съм на това, нали разбираш, и нямам нищо против, наистина. А после, когато гърбът ти си е отпочинал, можем да го правим отново по правилния начин. А после ти можеш да си почиваш, докато аз…

— МАХАЙ СЕ ОТТУК! — изстенах аз.

— Тръгвам — каза тя. — Аз си държа на думата. Но не забравяй номера. — И тя ми го даде още веднъж. — В случай че си промениш решението. Довиждане сега, макар че е срамота да сме съвсем сами в къщата и да не използваме остатъка от следобеда…

Сложих ръце върху ушите си.

Тя взе палтото си и го облече. Излезе през задната врата и се покатери върху оградата на градината. Махна ми от върха. И най-сетне бях оставен насаме със замаяното си нещастие.

Колко често в живота човек преминава през първите трусове на някоя катастрофа, без да осъзнае, че те не са нищо друго, освен незабелязано предупреждение? Но само ако човек можеше да промени избягалите моменти от миналата година! Колко различен щеше да бъде животът. Трябваше да я убия, когато имах шанс!

Глава трета

На следващата сутрин имах два пъти по-тежка глава, отколкото предишния ден.

Причината не бе толкова трудна за откриване. Като ме подготвяше за подходящото изпълнение на моите задължения, Адора за нещастие задоволи молбата ми да пийна нещо. Гърлото ми беше изсъхнало като самата прах. Адора беше намерила индийския коноп, нагласен за пушене.

— Пушил си „Акапулко Голд“ — каза тя. — Това те прави толкова жаден. — Тя беше влязла с пълна водна чаша с чудно изстудена течност. Изглеждаше като вода. Бях я изпил с благодарност — гъл-гъл-гъл.

ВОДКА!

Ефектът беше почти мигновен. Не само, че нямах главоболие, аз просто нямах глава. Беше се пръснала!

След това нямам и най-малък спомен за онова, което се е случило вечерта. Може да е имало две лесбийки, които тогава са се превърнали в бивши лесбийки, но не бих могъл да ви кажа и до днес.

Понеже когато се събудих, нямах драскотини по себе си, нито от мен стърчаха ками, а също и никой не ме арестуваше за двуженство, можех само да предположа, че си бях изиграл представлението.

Чувствах се толкова зле, че даже загубата на паметта не ме притесняваше.

Затутках се из празния апартамент в късната сутрин. Взех аспирин. Излязох в градината и погледах с отвращение обляния в слънце ден. Върнах се отново вътре и хвърлих едно око на екраните.

Кроуб беше зает с това да прави електрошокове, а емоционалните данни на екрана му просветваха

всеки път, когато някой пациент беше извозван с чаршаф, хвърлен през лицето му, на път за моргата. Нормални Земно-психиатрични задължения. Човек никога не би подозрял, че той е извънземен. Не беше много образователно. Изключих го след известно време.

Екранът на Крек беше абсолютно празен, така че не ме тревожеше никак. Това ми показа, че тя вероятно е на мили и мили разстояние от мен, даже може би на Северния полюс.

Гледката от екрана на Хелър беше на морето. Той се подпираше на едно перило и пуфтеше тежко.

— О-ох — каза той. — Дамата беше права. Излязъл съм от форма.

— О, не бих казал така, мистър Хагърти. Всеки, който може да пробяга до върха на главната мачта и обратно десет пъти, без да спира, несъмнено е в страхотна форма. — Беше някакъв стържещ глас и Хелър погледна встрани. Мъжът имаше счупен нос, а на тениската му бяха изписани думите: „Завеждащ спорта“. — Мисля, че сте постигнали доста бързо възстановяване от онези многобройни наранявания. Агентите на ЦРУ рядко са толкова издръжливи.

Хелър махна с ръка към морето.

— Къде сме в крайна сметка?

— Виждате ли онези високи извисяващи се облаци? Дето са оформени като замъци? Сега погледнете водата. Виждате ли малките парчета водорасли? Обърнете внимание и на цвета: индиговосиньо. Ние сме в Гълфстрийм. Заради това времето е толкова успокояващо.

— Колко време трябва да плувам, за да се добера до брега? — попита Хелър.

Директорът по спорта се засмя:

— Трябва да плувате ужасно бързо, за да победите тропическите акули. Никъде няма да ходите, мистър Хагърти. Следващата точка от вашата схема за днес е сто дължини на открития плувен басейн. Току-що са го напълнили с топла вода от Гълфстрийм. Така че да вървим.

Замислих се над това. Гълфстрийм? Яхтата трябва да е някъде в Карибско море. Как е стигнала там толкова бързо? Никоя яхта не пътува толкова бързо. Проблемът направи главоболието ми още по-лошо.

Напълно забравил, че разполагам със свидетелство за абсолютна катастрофа около себе си, аз се върнах в леглото. Няколко часа по-късно май имах някакъв кошмар. Чуваше се мощен поток от барабани, а след това и едно ритмично бумкане. Виенето и пищенето на електрическите китари крещеше и изобилстваше на секс. Един хорал ме накара да се вслушам:

Каква странна музика за кошмар! Трябва да беше кошмар, защото всичко беше черно. Обаче беше придружено с влажно приятно усещане. Аз си лежах. Музиката не беше спряла, но усещането продължаваше. После същото парче започна отново, а усещането ставаше все по-силно. Дали музиката беше усещането?

Внезапно си дадох сметка, че върху мен има нещо. То се движеше с ритъма на музиката.

Хей, това беше твърде реалистично, за да е кошмар, нищо че всичко БЕШЕ черно!

Посегнах към очите си. Имаше нещо върху тях.

Разкъсах го.

ТИЙНИ!

Тя седеше разкрачена върху мен!

Спря да се люлее напред-назад име погледна с големите си очи.

— Сега го развали! — изкоментира тя.

— Развалих какво? — казах яростно, като се опитах да я махна от себе си.

Тя си остана там, без да се помръдне и инч.

— Спазих нашата сделка. Ти каза, че не искаш никога повече да ме виждаш, така че аз ти покрих очите. Сега ти го свали и наруши нашето споразумение.

— Как влезе тук? — попитах я яростно.

— Беше оставил задната врата отворена — каза тя. — И не ми се карай. Аз не се чупя никога от училище! Отидох право там вчера и се записах в училището на хонконгската уличница. Ходя и денем, и нощем. Имам шестица на първите си уроци, а сега си правя домашното.

— Слизай от мен и се махай оттук! — изскърцах със зъби.

Тя стоеше плътно прилепена върху мен.

— Научих някои хубави неща. Никога не съм знаела, че можеш да вършиш толкова много неща с мускулите си отвътре или отвън. Освен това знаех, че ще бъдеш очарован от бързия прогрес на протежето си. Почувствай това.

Тя остана абсолютно неподвижна на външен вид, но отвътре в нея имаше някакво нежно галещо усещане.

— Това е просто един вътрешен мускул, който се движи — каза тя. — Това е мускулът „юми-юм“. Всички мускули си имат имена. Ако започна да действам и с един, който му е противоположен, ще „бибипулираш“, а ние не искаме да го правим толкова бързо. Това е много добре за една улична хлапачка, а? Виждам, че ти харесва. Точно в момента те държа в позицията „хуауа бой“, която предпазва от „твърде бързо“. О, усещам, че вече постигам нещо. Даже родителите ми ще се гордеят с мен.

— Ей, мислех си, че родителите ти са мъртви.

— О, не. Те излежават доживотна присъда в един федерален пандиз с максимална сигурност. Бяха подготвили покушение над президента, което се провали и когато отидоха в затвора, аз станах повереница под съдебна опека. Но съдията не ми назначи настойник: той ме държеше в покоите си, за да му давам устни свидетелски показания и да го отпускам, когато е по средата на някой труден случай.

Вгледах се в нея. Беше напълно различна история на живота й в сравнение с онази, която ми беше казала вчера.

Какво правех с това женско чудовище?

— Махай се оттук — казах аз. — Ти наруши сделката!

— Не. Ти я наруши. Ти си този, който си свали превръзката от очите. Не вини другите за собствените си злодеяния.

— Тийни — процедих аз, — слизаш от мен, обличаш си дрехите отново и си обираш парцалите оттук. И си вземи „бибипаните“ китайски пози и мускули със себе си!

— И тази ли? — попита тя.

Ръката ми посегна към страничната част на леглото. После започна да се отпуска. Пръстите ми се изпънаха сковано, треперейки.

Една заблудила се пчела влезе откъм градината и започна да жужи в кръгове около прозореца.

Едно цвете в саксия започна да се върти.

Жуженето на пчелата се усилваше и намаляваше по звук.

— Това е „рикша бой чоп-чоп“ — каза Тийни с напрегнат глас.

Цветето в саксията започна да се върти по-бързо.

— Ей сега ще те оставя да го направиш! — извика Тийни.

Засаденото цвете експлодира.

Пчелата се понесе високо в небето, но аз всъщност не слушах нейното жужене. Това беше завършващият стон на Тийни. Тя вдигна поглед към мен триумфиращо.

— О, Боже — каза тя, — даже и ти сега ще се съгласиш, че аз ще стигна донякъде, когато съм напълно образована.

Не я избутах от себе си. Чувствах се твърде слаб.

След известно време тя каза:

— Сега ме целуни — Когато устните й бяха върху моите, не можах да ги избегна. Тя вдигна глава за малко. — Не, не така! Ето ти една правилна целувка. Отвори леко устата си, постави я в позицията на буквата Q. Сега вземи езика…

Изръмжах, когато втора саксия започна да се върти. После трета започна да се върти. После четвърта започна да се върти.

Втората експлодира. Третата експлодира. Четвъртата експлодира.

Аз излязох от строя, в безсъзнание.

Дълго време след това един глас каза:

— За бога! Пет часът е, а ти си все още в леглото! — Беше Адора.

Огледах се диво наоколо. Усилието накара главата ми да се почувства така, сякаш я удрят с брадва. Никаква Тийни. Бях съвсем сам в леглото.

— Къде е тя? — измърморих аз.

— Тя е в другата стая. И двете са там. Едната е руса, другата е брюнетка, и са напушени като горски пожар да открият какво е детинският секс. Сега не е време да си позволяваш мокри сънища, когато плячката е в предната стая. Така че стегни се.

— Не мога — казах аз. — Напълно съм изтощен и главата ми ме убива.

— О, пак ли това! — възкликна Адора. Тя отиде до една маса, напълни и запали една цигара с марихуана. Търсех напразно енергия в себе си, за да откажа. Тя се върна и постави цигарата в устата ми.

— Искаш да се залъжеш с една цигара марихуана. Тогава не си играй с нея. Шест големи дръпвания по номера. Едно… задръж, задръж, задръж. Издишай. Две…

Минахме през шестте. Всичко беше станало сиво и меко. Аз се носех някъде. Паметта беше започнала да избледнява. Също и инстинктът за самосъхранение.

— Виждам, че си развил вкус към музиката — каза Адора. — Добър знак. Ще изляза и ще пусна плочата, която си оставил върху стереото.

Почти веднага песента се появи, гърмейки през вратата — направи го, направи го, направи го!

Адора отново дойде при мен. Държеше таблетка и чаша. Сложи таблетката в устата ми. Не можех да се противопоставя, като виждах смъртоносния й и решителен вид на лицето.

— Това е „Бензедрин“ — каза тя. — Обикновена наслада. Я недей само да си лежиш там и да го държиш в устата си, идиот такъв. Капсулата ще се разтопи, а прахчето е горчиво. Прокарай го надолу с това.

Таблетката беше горчива. Глътнах течността конвулсивно.

ДЖИН!

Една водна чаша, пълна с чист джин! А аз го бях глътнал, преди да разбера.

Задъхах се болезнено от обидата, нанесена на гърлото ми. Тогава пламъкът избухна в стомаха ми.

Очите на Адора бяха задържали смъртоносния си лъч. Тя каза:

— Сега излизай от това легло и отивай в предната стая. И прави го, прави го, прави го!

Не си спомням нищо от онази вечер. Тя беше казала, че те са една блондинка и една брюнетка, но може със същия ефект да са били коне, като се има предвид това, което аз си спомням.

Трябва да беше около три часа сутринта. Чух смъртоносен глас:

— За Бога, престани да крещиш! — Беше Адора. Тя стоеше до кушетката в задната стая, където вече спях. Беше малко разрошена от съня.

— Те са след мен — казах й.

— Сега пък кой те гони?

— Орисниците — измърморих аз. — Стоят във всички ъгли на стаята с таблетки и цигари марихуана в ръце.

— А, просто ти се привиждат много образи. Аз съм, стоя тук и се опитвам да ти дам приспивателно. Престани да бръщолевиш глупости и го вземи.

Аз го взех, но Адора Бей, по баща Пинч, грешеше. Орисниците бяха след мен, както скоро щях да открия! С шок!

Същият онзи следобед бях пропуснал втората си възможност да убия Тийни. А ужасът на всичко това е, че аз дори не разбрах до много късно, фатално МНОГО КЪСНО.

И точно тогава, ако бях с всичкия си, можеше да видя някое друго лице на съдбата да ми се усмихва коварничко.

Даже не си и помислих за Фройд и за безпогрешния му анализ на сънищата. Откровено казано, ще бъда съвсем прям, този пропуск беше единствената грешка, която някога съм правил в цялата си професионална кариера. О, мога да плача с кървави сълзи, като се сетя за това сега. Човек никога не трябва да изоставя боговете си, както аз изоставих Фройд онази нощ. Даже две минути, прекарани в анализ на сънищата, щяха да ми кажат за ужасите, които ме очакват и които дори и сега би ми било трудно да посрещна.

Глава четвърта

Адора ме събуди, като съвсем простичко ме ритна в стомаха. Беше сутрин. Очевидно бях паднал от леглото. Тя стоеше до мен, облечена за работа.

— Слушай, „бибипецо“, — каза, — спиш твърде много. Ставай, размърдай се и се стегни. Иди да се разходиш. Подишай малко въздух. Много идиотски изглеждаш за съпруг. Започваш да придобиваш затворнически тен. Слушаш ли ме?

— Да — отвърнах с разбиране, докато гледах краката й на нивото на лицето си.

Главата ми се усещаше като балон и се страхувах, че тя ще го ритне и пръсне.

— Събудих те, за да ти кажа няколко добри новини — каза тя. — В „Октопус“ се организира събрание на персонала със задължително присъствие. Това е лекция за абортите с демонстрация на живо от някаква нова звезда в психиатричния свят — д-р Кроуб. Просто още един „бибипан“ шмекер, каквито са всички, но със сигурност ще продължи поне до средата на нощта, а Роксентър се лигави през цялото време. Знаеш ли, че „бибипецът“ е уволнил Тийни?

Внимателно наблюдавах краката й.

— Гадната маймуна правела лична инспекция на персонала, както всъщност си прави всеки месец, и забелязал, че тя е пълна със сперма. Изритал я направо по стълбите.

Нещо не беше както трябва.

— Тя не каза така.

— Тийни била ли е тук?

— Обади се по телефона — излъгах бързо. Нещо може да се окаже не наред, ако кажеш истината, и винаги в такива моменти е по-безопасно да се говори уклончиво.

— Е, моят източник е шефът на охраната, а той е бил точно на мястото. Може да е „бибипец“, обаче не лъже. Бедното дете е толкова необразовано, че дори не знае достатъчно, за да взема душ, след като е била тук. Та така рухнаха плановете ми. Но както и да е, ще намеря друг начин да я използвам. Както и да е, това не е по същество. Едно от момичетата снощи каза, че си изглеждал като претоплен труп. Така че излизай, разходи се и глътни малко въздух. Тогава може би утре вечер ще можеш да направиш едно по-добро шоу.

Тя си тръгна, а аз се почувствах много радостен, че нямам повече близо до главата си крака, пълни с импулс за ритане. Със закъснение ме достигна забележката за трупа. Дали някой се опитваше да ме превърне в труп?

Бях малко объркан. Може би беше по-добре да погледна екраните.

Кроуб беше зает с подготвянето на някакви лекционни бележки и ножове. Хелър просто си гледаше наоколо хоризонта от някакво високо място. Нищо не се виждаше — даже кораб нямаше. Боже, трябва да е на голямо разстояние оттук.

Екранът на Крек беше празен.

Усетих, че нещо ме спира при екраните. Нещо не беше наред тук, нещо ми убягваше. Концентрирах се много усърдно. Ако Хелър беше много далеч и все пак екранът му действаше, а Крек не се появяваше на екрана, тогава тя вероятно беше по-далече от него… Попредадох се. Нещо беше странно.

Един ясен глас почти ме накара да загубя ума си.

— В тия сутрешни програми не пускат хубави рокгрупи. И трябва да изчакаш до сапунените опери следобеда, за да получиш добър секс. Та защо гледаш телевизия по това време на деня? Господи, ТИ наистина имаш нужда от образование!

Тийни.

— Как, по дяволите, влезе тук?

— Взех ключа ти вчера. Извадих си и за мен. Ето си ти твоя. Минавам на път за училище. Не мога да остана дълго.

— Чудесно! Вчера ме изтощи до смърт.

— Истински тренирана, а? — попита тя, хилейки се като вампир. — Това показва какво може да направи образованието. Толкова се радвам, че ти хареса. Но причината, поради която се отбих, е, че няма да дойда този следобед.

— Чудесно. Надявам се, че тръгваш за Китай за десетгодишна следдипломна квалификация.

— Не, не. Курсът по чукане не е толкова дълъг. Той е само двуседмичен. Затова трябва да положа допълнителни часове този следобед. Имам уговорена среща за специална подробна лекция върху хигиената и контрола на болестите. Специални демонстрации.

Потръпнах.

— Болест? — Появиха ми се видения от внезапно приближаващи се всякакви видове ориенталски микроби. — Виж какво — казах аз неспокойно, — вчера, преди да дойдеш тука, не си го направила с една тайфа китайци, нали?

Тя подръпна тъжно опашката си.

— Ето това е много фрустриращо. Това не е старият китайски метод. А новата научна китайска система. Те използват проби и скали. Нагласяват някоя проба, за да регистрират само един мускул и я поставят в тебе. Тя е свързана с голям екран и ти го наблюдаваш. Тогава трябва да се научиш да локализираш мускула сам и когато успееш, резултатът се появява на екрана. Нещо като да се учиш да си мърдаш ушите. Веднъж, като откриеш сам мускула, можеш да го движиш. По този начин можеш да локализираш и независимо да мърдаш всеки свой мускул по желание. — Тя въздъхна. — Но има страшно много различни мускули. И е доста досадно да ги сортираш, когато в себе си нямаш нищо друго, освен някаква си проба. Но я виж.

Преди да успея да я спра, тя разтвори палтото и вдигна полата над плоския си корем. Един-единствен мускул на корема й мърдаше.

— Трябваше ми „бибипски“ много време да го открия. — Тя седна и широко разтвори краката си, като посочи към вътрешната страна на бедрото си. — Но упражненията по нервен импулс са най-лошите. Виждаш ли знака от лента? Слагат ти електрод на едно място всеки път. Той също е свързан с голям екран. И ти се научаваш да изпращаш енергиен импулс точно в тази точка и ако го усъвършенстваш, се показва на екрана. Трябва да успееш да направиш така, за да можеш да изпращаш енергийни импулси през около петдесет различни места и СЛЕД ТОВА да се научиш да ги блокираш. След което става малко по-интересно. Трябва да умееш да го правиш сам върху друго тяло.

— Покрий се — казах аз. — Чувствам се ужасно.

— Онова, което ми е интересно обаче — каза тя, сякаш не бях казал думица, — е всекидневният едночасов урок по сексуална хореография. Гледай! — Тя скочи, вдигна палтото и полата си до под мишниците и бедрата й се впуснаха във въртеливо смилащо движение. — Това е „сива-сива“. Китайците казват, че са го преподали на таитяните преди много-много време. Не е ли дива? Мога просто да си стоя тук отпусната и да си се въртя по тоя начин часове наред. При това те кара да се чувстваш някак добре. И от тези ги има дузини. — Тя подскочи и се снижи, като продължаваше въртеливото движение до един стол по нов начин.

От скока и внезапните движения, към които тя беше склонна, ме заболяха очите и главата, само като я гледах.

— Моля те, иди си — замолих се аз. — Чувствам се ужасно зле!

Тя спря.

— Исусе Христе, Инки. И изкуството ли не можеш да оцениш? — Тя се приближи и ме погледна, а големите й очи бяха твърде близо. Тя сложи ръка на челото ми. — Ей, Инки. Имаш ли главоболие?

— Най-сетне схвана идеята — отвърнах аз.

— И след цялата тая хубава терапия, която ти приложих, пак ли? — попита тя. — Да не си ял или пил нещо?

— Джин — отвърнах аз и потреперих.

— ДЖИН? С трева? О, Исусе Христе, Инки. Трябва да изкараш известно време на улиците. НИКОГА не омешвай алкохола с наркотици, тъпо „бибипеле“ такова. Можеше да се затриеш. И вчера. Може би и нощта преди това. Пи ли нещо?

— Водка.

— О, Исусе Христе, Инки, нищо чудно, че добрата стара трева не ти помогна вчера. Честна дума, Инки, имаш нужда от детегледачка.

— Но не в твое лице — потръпнах аз.

— А аз през цялото време си мислех, че нещо не е наред с „Акапулко Голд“. Исусе, Инки, слушай ме, остави го тоя алкохол. Той е убиец. Придържай се към тревата всеки път.

Тя хукна нанякъде и започна да рови в банята, след което се върна с две шишенца и чаша с течност.

„Витамин B1“. И „Аспирин“. Опитвах се да отблъсна чашата!

— Това е просто вода — каза тя. — Сега бъди добро момче и си отвори устата. — Тя буквално изсипа шишенцето с B1 в устата ми, а след това ме накара да го глътна с водата. После ми даде два аспирина и ме накара и тях да ги глътна. Погледна часовника си: беше нов, а стрелките му бяха ръцете на Мики Маус.

— Исусе Христе, ще закъснея за училище, ако не тичам през целия път. Когато си тръгна, си направи едно силно кафе. А следващият път не прокарвай марихуаната с алкохол! Алкохол! Твърде си глупав, за да оживееш!

Намръщих й се толкова, колкото можех.

— „Бибипка“ му! — казах.

Тя взе чантичката си и тръгна към вратата. Спря се. Рече:

— Много е лошо, че си такъв безполезен шушумига, който нищо не оценява, Инки. Имаш нужда да ти се сменят пеленките постоянно, ама кой го е грижа.

— Махай се, по дяволите, оттук! — изпищях аз. Бях пропуснал третата си възможност да я убия. А тя щеше да бъде последната. От тоя ден насетне щях да се връщам обратно към нея с копнеж.

Глава пета

Събудих се в късния следобед. Изненадващо! Главата не ме болеше, освен при силно тръсване. Колкото и невероятно да изглеждаше, онова „бибипано“ дете беше право за едно нещо: може да е било от алкохола!

Направих си силно кафе и — чудо на чудесата — можех да мисля. А мисленето ме накара да насоча вниманието си към екраните. Отвих ги и ги включих.

Капитан Битс обучаваше Хелър на някаква игра на карти. Те очевидно бяха в главния салон на яхтата, стая, украсена с кехлибар, бежови килими и месинг. Покер. Битс обясняваше коя ръка какво бие, а Хелър следеше много внимателно. Помислих си, по-добре си отваряй очите, капитан Битс, че тоя подъл Хелър вероятно ще те вкара вътре с едногодишната ти заплата, ако не ме лъжеше опитът ми с него. Но кой го беше грижа какво ще се случи на капитан Битс?

Кроуб беше на път за лекцията си.

Екранът на графиня Крек беше празен.

Отново погледнах екрана на Хелър. Той виждаше простряното празно море през една отворена врата. Помислих си, знаеш ли, че тоя Рат може наистина да се е поправил: ето ти я яхтата, право надолу в Карибско море и въпреки всичко Хелър беше все още на екрана. Така че Рат може би е също някъде надолу в Карибско море. И той можеше да ми каже точно къде е тази яхта, в случай че решех да й направя нещо.

Взех радиото за двупосочна връзка и го включих.

— Да? — гласът на Рат.

— Къде си?

— В офиса в Ню Йорк — отвърна той.

Аха, той беше инсталирал активатора-приемник някъде.

— Кога се върна?

— Не съм отсъствал — отвърна Рат.

— Чакай — казах аз. — Ти не последва ли онзи Имперски офицер „бибипеца“ надолу към Атлантик сити?

— О, той ходил ли е там? — попита Рат.

Започнах да се обърквам.

— Той е в открито море на една яхта. Даже до Атлантик сити ли не си ходил? Трябва да го преследваш. Екранът му все още работи.

— Ретранслаторът 831 все още е изключен — каза Рат. — Всъщност той е още на телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг.

Започнаха да ме побиват ледени тръпки от тревога.

— Слушай, виждах ясно всичко на екрана му чак до Атлантик сити, така че ти ТРЯБВА да си го следвал. Мисля, че някъде си се объркал по пътя. Може би нещо като съвсем необичаен пристъп на неефикасност на използването.

— Е — каза Рат, — не съм се объркал, поне мога да кажа, че някой друг не е. Според вас приспособлението върши работа до обхват от двеста мили. Атлантик сити по права линия е само на около стотина мили. Така че той все още трябва да е в рамките на двеста мили от вас.

— Той е по-далече. Той е в Гълфстрийм, а това е право надолу в Карибско море.

— Простете, офицер Грис. Гълфстрийм минава между Куба и Флорида, качва се по целия път нагоре по американското крайбрежие, минава доста близо до Ню Джърси, минава покрай Ню Йорк, а след това прекосява Атлантическия океан до Англия и се връща до Карибско море. Така че той е в рамките на двеста мили от Ню Йорк или нямаше да е на екрана ви.

— Почакай — казах аз. — Нещо не е наред. Всичките ти изчисления трябва да са грешни. Жената се качи на яхтата, отиде в Атлантик сити и изчезна от екрана ми.

— Е, вие я следите, офицер Грис. Не аз. Да не сте изпускал екрана или нещо такова?

— Да не искаш да кажеш, че боравя неправилно със съоръженията?

— Е, ако Имперският офицер беше все още на екрана в Атлантик сити, тогава не ви ли хрумва, че и жената трябва да е била там? По-добре проверете кутиите, офицер Грис. Нищо не им се случи, докато бяха под моя отговорност.

Бях получил достатъчно от наглостта му. Затворих.

Седнах, доста вбесен от обвиненията му. Тогава ми скимна, че може би активаторът-приемник на графиня Крек е изляза от строя. Спърк не беше непогрешим. Може би, ако го разклатя или го ритна, ще да се включи отново.

Опитах се да се сетя къде съм го сложил. Тръгнах да обикалям и да го търся. Помнех смътно, че бях вдигнал една възглавница и бях поставил кутията под нея. Но не беше на канапето, не беше паднала и зад него. Тогава с приток на памет си спомних, че съм го поставил на най-горния рафт в килера.

Там имаше една възглавница. Подскочих и хванах крайчето й. Съоръжението полетя от рафта и се удари с трясък в пода.

Вдигнах го и както си бях планирал, го разклатих. Нищо не тракаше. Обърнах го обратно.

На гърба имаше бутон. Той беше изключен. Съвсем разсеяно го натиснах. Може би, като бях поставил възглавницата отгоре или от самата й тежест се беше изключил.

Някакво движение хвана погледа ми. Екранът си стоеше там. Той светна.

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная пълното значение на това. И тогава вледеняващ ужас започна да втвърдява костите ми.

ГРАФИНЯ КРЕК БЕШЕ В РАМКИТЕ НА ОБХВАТА МИ!

Дни наред тя беше останала ненаблюдавана!

Точно в този момент тя може да отключва предната врата, за да влезе и да ме убие!

Нещо повече от ужас ме сграбчи за гърлото.

Хукнах към предната врата. Не. Тя не беше там.

Втурнах се обратно към градината и огледах.

Не, не беше и там.

Кършех ръце от крайно вълнение.

КЪДЕ БЕШЕ ГРАФИНЯ КРЕК?

Глава шеста

Шокове с подобен характер ми се отразяват много зле. Те скъсяват продължителността на живота. А в този случай усетих със сигурност, че може би ми остават само секунди живот.

Грешката беше на Тийни, че ме разсейваше. И Адора имаше вина. Дали бяха съюзени с графиня Крек? Дали графиня Крек не им плащаше, за да ангажират вниманието ми, докато тя се промъкваше, за да ме унищожи?

Накарах се да застана съвсем мирно в средата на стаята. Извиках силно:

— Мирно, успокой се. Сърцето ти все още бие. Все още има надежда. Успокой се. Застани мирно.

ЕКРАНЪТ!

Ако погледнех екрана, можех да разбера къде е тя.

Вгледах се, почти очаквайки да видя в него собственото си лице.

На екрана имаше една очукана сграда. Точно тогава тя се обърна. Гледаше към минаващите коли. Трябва да стоеше на ъгъл. Трафикът на пиковия час беше голям. Хората се прибираха у дома.

Друг поглед към очуканата сграда. На първия етаж имаше порно магазин. На втория имаше салон за масажи. На третия етаж бяха офисите на Националната асоциация по душевна потайност. Тя обърна поглед към трафика.

Мозъкът ми започна да работи. Не познавах ли тая сграда?

Крек се завъртя и отново я погледна. Този път погледът й се вдигна чак до четвъртия етаж. Да!

АДВОКАТСКИТЕ КАНТОРИ НА „ДИНГЪЛИНГ, ЧЕЙС И АМБО“!

Графиня Крек ги държеше под наблюдение!

Появи се някакво движение на вратата, която водеше към по-горните етажи.

Излязоха три момичета. Познавах ли ги? Изглеждаха ми познати! Едната от тях имаше огромен корем. Мейзи Спред!

Другите две бяха Туутс Суич и Долорес Пубиано де Копула, обявена за мисис Уистър! Снимките им се появяваха достатъчно често по вестниците, за да съм абсолютно сигурен. Те се кикотеха и си говореха помежду си. Тръгнаха нагоре по улицата.

Графиня Крек, невидима от трафика на пиковия час за тези бедни неподозиращи невинни млади дами, ЗАПОЧНА ДА ГИ ПРЕСЛЕДВА!

Веднага разбрах какво ще се случи. Графиня Крек щеше да хукне към тях и да ги размаже на паважа. Наблюдавах едно убийство, което предстоеше да се извърши.

О, слава Богу, в крайна сметка бях успял навреме. Грабнах телефона. Обадих се на Дингълинг, Чейс и Амбо.

— Получихте ли съдебното разпореждане и документите за изпращане в болница за онзи женски демон? — изкрещях аз в слушалката.

— О, да, разбира се. Приставът е тук в момента! Аз съм Дингълинг. Вие ли сте, Смит? Звучите много истерично!

— То си е за истерия! Онзи демон преследва трите ви клиентки! Връчете й заповедта! Вкарайте я бързо в болницата! ПОГЛЕДНЕТЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА СИ!

— Незабавно! — каза Дингълинг. Затворих.

Грабнах с две ръце екрана.

О, слава Богу, не бях закъснял твърде много в края на краищата.

Графиня Крек следваше трите момичета. Тя беше на по-малко от двайсет фута зад тях. Чуваха се даже смеховете им и кикотенията им над ръмженето на трафика.

Тъмната Долорес изглежда беше в особено добро настроение. Тя каза нещо особено смешно, а после ръгна Мейзи Спред силно в подутия корем. Туутс Суич се засмя гръмогласно, като свирка на влак.

О, бедните милички! Много скоро техният радостен невинен смях щеше да бъде укротен! Хайде, пристав!

ЕТО ГО И НЕГО!

Опърпаният мъж с опърпаното палто и опърпаната шапка, която прикриваше напрегнатите му очи. Той познаваше графинята. Беше я видял лично в апартамента. Вървеше успоредно с нея. Очаквах да се завърти и да й даде документа.

Той гледаше назад. Може би очакваше полицията да му съдейства или някоя кола на „Белвю“ да пристигне.

Трябваше да бъде много хитър. Един пристав би трябвало да бъде. Сега беше на около ярд пред графинята. Обърна се!

Хукна назад по улицата, като поглеждаше всеки, покрай когото минеше.

Приставът притича край графинята отново. Мина покрай момичетата.

Той се обърна и отново се приближи с голяма скорост. Подмина графинята.

Шокирано си дадох сметка, че тя сякаш е невидима за него. Той почти не поглеждаше към нея. Каква беше тая луда магия?

Момичетата минаха три пресечки.

Свърнаха по някакви стъпала и слязоха в нещо като бар ресторант, като продължаваха да се смеят силно.

Графинята остана на улицата. Отиде до бордюра. Погледна нагоре и надолу.

После се обърна и влезе в ресторанта. Трите момичета бяха заели една странична маса. Туутс Суич крещеше:

— Къде е „бибипаният“ собственик на това долно свърталище?

— Барман! — извика Мейзи Спред. — Размърдай си „бибипа“ и донеси три чашки уиски насам!

Графиня Крек тръгна право към тях.

— Цветя? Цветя? — казваше тя с треперлив глас, с какъвто не си спомням да я бях чувал преди.

Тя посегна към кошницата, която носеше, извади три букета теменужки. Наведе се над масата и едно, две, три, ги закачи на палтата на момичетата.

Приставът бутна графинята встрани и се наведе към трите.

— Виждали ли сте една огромна жена? Един демон?

Те му се изсмяха. Бедните невинни милички те!

— Какво си се разкуфял, Шовър? — попита Долорес. О, Боже, каква смелост в лицето на смъртта!

— Ти! — каза приставът, като се завъртя към графинята. — Виждала ли си тук някой ужасен демон?

Графинята сложи един червен карамфил в бутониерата на палтото му.

— Един долар за това, моля — каза тя.

Бедният човек. Изглеждаше толкова объркан. Той махна със замах цветето от бутониерата си. Хвърли го на пода. Стъпка го е ярост.

— Изпуснах я! — извика той. Хукна нанякъде, като се оглеждаше.

Графинята посегна и взе чантичката на Туутс Суич. Отвори я:

— Пет долара за вашия букет.

Туутс нададе писък. Тя си сграбчи чантичката.

— Махай се от нас, дропла такава! — извика тя.

Графинята взе чантичката на Мейзи, отвори я и разрови вътре.

— Пет долара за вашия букет — каза тя.

— Абе я да се „бибипаш“! — изрева Мейзи и си грабна обратно чантичката.

Долорес беше по-внимателна. Тя държеше чантичката си високо във въздуха и не даваше на графинята да я стигне. Обаче графинята посегна право към нея. Грабна я и я отвори.

Чу се един груб глас.

— К’ва е тая врява?

Крек се обърна. Беше собственикът. Тя каза:

— Не искат да ми платят за цветята, които купиха.

Собственикът изръмжа:

— Махай се оттук, стара „бибипке“! — Той грабна чантичката, за да я върне.

Чантичката полетя с разтегната дръжка.

Стовари се върху главата на собственика.

Той падна така, сякаш го беше хлопнала сграда по главата.

Графиня Крек излезе.

Един мъж на улицата я спря. Той каза:

— Ще взема един букет, майко. — И купи букет карамфили от нея за пет долара!

Шокиран, си дадох сметка, че графиня Крек с всичкия си опит на сцената се беше дегизирала като продавачка на цветя! Нищо чудно, че приставът не успя да я разпознае! По това авеню ги имаше толкова много, колкото и саждите! Стояха по цялата улица или по ъглите и продаваха цветя на шофьорите.

О, можех да се справя с това!

Посегнах към телефона, за да осъществя онзи телефонен разговор, който щеше да осигури залавянето и изпращането й в „Белвю“.

Но я чакай! Какво правеше графинята? Тя беше тръгнала по една тясна уличка. Имаше заден изход, съвсем леко осветен.

Тя четеше три картички. О, „бибипка“ й! Беше взела по една от всяко портмоне!

АДРЕСИ!

Тя беше взела адресите на бедните беззащитни невинни.

И трите бяха еднакви! Момичетата живееха заедно!

Беше апартамент, далече в Бронкс, на много мили разстояние от мястото, където бях аз.

О, Божичко, това беше УЖАСНО!

Грабнах телефона.

— Тук е Чейс.

— Жената, на която се опитвате да връчите заповедта и да я приберете, е дегизирана като цветопродавачка! — изкрещях аз. — Тя има намерение да размаже трите ви клиентки с месингови токчета! ДЕЙСТВАЙТЕ! ДЕЙСТВАЙТЕ! ДЕЙСТВАЙТЕ!

— Знаете ли нещо друго, Смит?

— Това не е ли достатъчно?

Защо не ме слушаха?

— Искам да кажа — каза Чейс, — знаете ли къде ще се извършат убийствата?

— ДА! ДА! ДА! В техния апартамент. Тя има адреса!

— Но това е невъзможно. Даже и пресата не знае за заговора. А това са доста крайни мерки на охрана за нас, при условие че пускаме репортери да спят с тях, за да се получават добри истории. Мисля, че трябва да имате…

— Информацията ми е точна! Пуснал съм мои хора под прикритие. Доносници! ИЗВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯТА!

— Не, не! — каза Чейс. — Бизнес като нашия е доста уязвим, за да позволим на полицията да се намеси в него. Не правим така. Имаме си здрава компания за охрана, която използваме. Истински убийци. Ще ги поставим около апартамента веднага със заповед да стрелят без предупреждение и отдалече. Освен това ще минем през формалностите за връчване на документа за прибиране, ако човекът е сама ранен. Не се страхувайте, Смит. Правим тези неща добре и винаги легално. Никой, който се опита да се добере до тях, няма да има шанс. Благодаря ви за навременното предупреждение.

Затворих. Бях доста облекчен.

Слава Богу, че Дингълинг, Чейс, Амбо и аз се бяхме захванали с тая работа.

Капанът беше поставен.

На графиня Крек нямаше да й се удаде възможност.