В преследване на смъртта

Глава първа

Бяха ми казали по телефона, че мога да се срещна с Раца Лузеини по-късно през деня, така че уплътних времето си с наблюдение на мишената — графиня Крек.

Когато включих екраните в задната стая, в началото малко се пообърках. Не можех да различа съвсем ясно къде са Крек и Хелър. Беше не много рано сутринта, а всичко, което стигаше до мен, бяха купища книги, чиито страници се преместваха твърде бързо, за да разбера какви са книгите.

Трябваше да превъртя назад записаните ленти, за да открия с какво са се захванали двамата, защото основателно предполагах, че то няма да е добро за мен.

Бяха станали рано и облечени и двамата в елегантни сини анцузи, бяха излезли на бърз ход от Емпайър Стейт Билдинг откъм Пето авеню, и бяха изминали осемте пресечки на север към Нюйоркската градска библиотека на 42-а улица. Като се изключи присъствието на Хелър, пък и с него, гърбът на графиня Крек е щял да представлява идеална мишена за снайпер по целия път.

А сега двамата бяха в голямата зала на Справочния отдел. Хелър седеше до една маса. Графиня Крек преглеждаше фишовия каталог, пускаше бланки с поръчки и поемаше пристигащите по улея книга. Тя вършеше стриктно черната работа.

Макар че спортните дрехи бяха сега на мода, това, че двамата бяха така облечени, ме обезпокои. Беше своеобразен знак за нетърпението им да напреднат, а ТОВА беше нещо, което аз не исках в никакъв случай.

Накрая тя така го беше затворила между купищата книги, че трябваше да се повдига на пръсти, за да го види. Взря се внимателно в лицето му. Той изглеждаше озадачен, нещо спъваше работата му. Тя се приближи и седна на един стол до него.

Наведе се към ухото му и прошепна на волтариански:

— Ако ми кажеш какво се опитваш да направиш, Джетеро, бих могла да ти бъда от по-голяма полза.

Изпод някакво томче за обществените организации той издърпа огромния лист, върху който пишеше.

— Това — отвърна с шепот, — е разработка по математика, която използваме във военните маневри. Нарича се „Геометрия за изолиране на командването“. Съществуват определени теореми, чието прилагане може да покаже вероятното местонахождение на командния състав на вражески военен корпус или на някой град. Когато си разбрал това, можеш да се промъкнеш, да инсталираш бомбите и — щрак! — врагът остава без централно командване и може по-лесно да бъде премазан от Флота, нейните щурмоваци или дори от армията.

— Искаш да кажеш, че ще взривяваме нещо? — попита графинята.

— Не, не. Просто ти обяснявам каква е математиката — отвърна Хелър шепнешком. — Разработвам проекта със спорите за прочистване на атмосферата и искам да се уверя, че съм отстранил мазолите на всички, които мога да настъпя, за да не получа много изненади. Тази планета така е организирана, че ако опиташ да й помогнеш, някоя група със специални интереси ти се нахвърля. Тук цари налудничавата идея, че хаосът носи изгода. Много неперспективно мислене. Та просто искам да съм сигурен, че когато поставя спорите в стратосферата и по мен започнат да стрелят, знам кой го прави.

— Искаш да кажеш, че някой може да се противопостави на прочистването на атмосферата? — прошепна графиня Крек изненадано.

— Човек никога не знае — отвърна Хелър.

— Ама че шантава планета — измърмори тя.

— Добре, каквото ще да е — прошепна той, — но тук получавам някакви смахнати отговори. Нещо не ми е ясно.

— Дай да ти помота. Може да не я знам твоята геометрия, но съм добра в ребусите.

Той извъртя листа така, че тя да го вижда по-добре.

— Получавам един и същи отговор — прошепна той. — Когато стане така, означава, че първоначалната ти предпоставка е твърде ограничена. Започнах с това да разбера кой има връзки и комуникационни линии с предмета на цитологията, което е земното име на нашата целология. Така че направих пробно уравнение ей тук в ъгъла на листа и, да, приел съм твърде тесен предмет, за да получа достоверен отговор. Какъвто и да е, той контролира и командва не само цитологията. Следваш ли мисълта ми?

— Не.

— Добре, значи в началото искаш да намеря някой ефрейтор начело на отделение, но открих, че това няма да обхване цялата зона, така че намерих един капитан, командващ рота, но и това не би обхванало прицелната зона и тогава открих един полковник начело на полк. Това може да продължава безспирно. Въобще не приближавам някакъв истински команден пост, притежаващ върховна власт.

— Как правиш всичко това?

— Тези знаци тук са логистични линии, обозначаващи например транспортни средства и камиони с доставки. Виждаш ли как се раздалечават и събират? А това е символ за комуникациите. И така нататък. Така че ако на схемата получиш пресичане на тези функции, си намерил района, в който е командването.

— Изглежда много ясно и подредено — прошепна графинята. — А като гледам линиите, май си получил и пресичания.

— Твърде много — отвърна Хелър. — А и винаги тръгват и в някакви други посоки. По дяволите! — той й подаде листа. Явно го изхвърли, защото взе нов, също толкова голям. — Правех схемата за една страна. Просто ще скоча на цял континент, но и това ще бъде абсурдно. Ще го направя за цялата планета.

— Защо да е абсурдно, Джетеро? Откакто те познавам, не съм те виждала да правиш нещо абсурдно. — Но после измърмори по-тихо: — Освен мис Симънс, разбира се.

— Абсурдно е, защото тази планета няма император. В крайна сметка ще стигна до Бъкингамския дворец в Англия или нещо такова.

— И после ще го взривиш и можем да си ходим — каза графиня Крек по начин, нетърпящ възражения.

Той се засмя тихо:

— Каква кръвожадна девойка. Аз не се опитвам да разбера кого да застрелям. Просто искам да открия кой може да стреля по мен, ако поставя спори в стратосферата. — Той проверяваше заглавията на книгите в купищата около себе си. — Я да видим дали имаме всички контролни органи на планетата.

Започна да ги пренарежда. Правителствен контрол. Контрол на горивата. Финансов контрол. Здравен контрол. Контрол на интелигентността. Медицински контрол. Контрол на медикаментите. Контрол на психиатричните служби. Контрол на медиите. Законодателен контрол. Юридически контрол. Контрол на хранителните запаси. Контрол на въздушния транспорт. Производствен контрол. Обществен контрол. Контрол на броя на населението… Той следеше направени преди това бележки.

Отново се захвана да чертае в широк кръг символите на споменатите контролни органи, както и много други. Беше трудно да се следят знаците и надписите, защото пишеше много бързо и с дребни букви.

Помоли я да му набави още половин дузина книги и бързо ги разгледа.

Като смени мастилото с червено, той нарисува спирала, която се стесняваше от периферията на чертежа към центъра му. Спря и късо се засмя.

Графинята отново беше седнала до него.

— Много е красив.

— И абсурден — каза Хелър с тих глас. — Когато събереш всички точки на пресичане според тези книги, се оказва, че планетата НАИСТИНА има император, който има два командни поста за планетата, както и ПЪЛЕН контрол над нея. Губя си времето.

— Къде са командните постове и КОЙ е императорът? — попита графиня Крек.

— Знам едно прекрасно местенце, където можем да обядваме — каза Хелър.

— Не, не, Джетеро. Като изключим някои същества от женски пол, никога не съм те виждала да правиш нещо абсурдно. Ти винаги удряш точно в целта. Кажи ми.

— Ще се изсмееш. Планетата няма император, а кралските дворци са всъщност само туристически атракции. Но ще го довърша така или иначе, щом настояваш.

Под „командни постове“ той написа в центъра на чертежа СГРАДАТА НА КОМПАНИЯТА „ОКТОПУС ОЙЛ“ и ИМЕНИЕТО ПОКАНТИКЪЛ, ХЕЪРИТАУН, НЮ ЙОРК.

В центъра на чертежа изрисува с червени печатни букви ИМПЕРАТОР: ДЕЛБЪРТ ДЖОН РОКСЕНТЪР.

Отново се засмя и завъртя големия лист с геометричните символи и имена към графиня Крек.

— Ето. По него можеш да учиш котката да тича в кръг. А сега да отиваме да обядваме.

Тя погледна схемата. Внимателно я сгъна и я сложи в чантичката си. Започна да му помага да наредят томовете книга обратно на стелажите.

Косата ми се беше изправила!

Хелър беше дяволски прав!

И макар че той не обърна внимание на чертежа, разбрах по начина, по който тя го сгъна и запази, че ТЯ ЗНАЕ!

Графинята изглеждаше много замислена за нещо, докато слизаха по широките стълби на голямата сграда в гръцки стил.

Тръгнаха на север по Пето авеню, като умело си пробиваха път през обедните тълпи. Стигнаха до 53-а улица, пресякоха и повървяха малко на запад. Внимателно набелязвах място след място, откъдето един куршум от снайпер би могъл да удари графиня Крек в гърба. А в момента тя просто стоеше неподвижно и се взираше в две въртящи се врати. Каква лесна мишена!

— Музеят на модерното изкуство? — попита тя. — Мислех, че ме водиш на обяд. Картини ли ще ядем?

Той се засмя, побутна я към въртящите врати и отново се изравни с нея във фоайето на входа. Плати четири долара за два билета и я поведе през главната зала. Всичко беше в стъкло и мрамор. Към тях валяха покани да бъдат отведени към специални експозиции, но той я насочи направо през главната зала и като излязоха през някаква врата, се озоваха в обширна градина. Между дърветата се виждаха многобройни скулптури със странни форми, но той я поведе по една тераса. Хелър спря до една врата и влязоха. Кафетерия.

Той й даде поднос с ножове и вилици и двамата минаха по шуберите. Всички купи, пълни с апетитна храна, й бяха напълно непознати. Накрая си беше избрала пет различни салати, няколко кроасана, горещ шоколад и три вида сладолед. Неговото меню не изглеждаше по-благоразумно.

Хелър посочи накъде да вървят, излязоха отвън и седнаха на една маса. Обедното пролетно слънце проблясваше през напъпващите листа на дърветата. Наблизо звънтеше фонтан. Пред тях се разстилаше градината.

— Хубаво е — каза графиня Крек. А след това започна да яде, опитвайки това-онова. Беше се научила да си служи с вилиците, но се отнасяше към тях с известна предпазливост.

Хелър вече беше съвсем опитен. Той подъвка разсеяно, но после се облегна назад. Погледът му бе насочен към градината, но нито към Роден, нито към Реноар.

Внезапно той започна да се киска.

— Престолонаследник младши — каза. Отново се засмя и отново го каза. Графиня Крек продължаваше да се труди над сладоледа, но попита:

— Какво ти се върти в главата?

Той отвърна:

— Нищо. — Но продължаваше да се киска.

Тя каза:

— Джетеро, винаги ме обвиняваш, че съм потайна, но ти си този, който не е откровен. За какво се смееш?

Той отново се изкиска.

— На едно име, което имах на времето — отвърна. — Как ти се струва този сладолед? Нарича се „Шамфъстък Пикасо“.

— Джетеро, ще получиш един „Шамфъстък Пикасо“ в лицето, ако не ми кажеш за какво се смееш.

— На една шега. Престолонаследник младши. — И отново се разсмя.

— Това нищо не ми говори, Джетеро.

— Прощавай. Нещата са малко преплетени. Виж сега, ако Делбърт Джон Роксентър беше императорът на Земята, то тогава името, което ми бяха дали, щеше да ме направи младши престолонаследник. Пълна глупост. А цялата работа е в това, че денят е красив, че ти си красива и че аз съм щастлив да седя тук с теб в Скулптурната градина на Музея на модерното изкуство и да те гледам как ядеш „Шамфъстък Пикасо“.

— Джетеро, — каза тя заплашително, — опитваш се да ме избудалкаш. Освен това, човек не се смее, когато става въпрос за кралски работи. Когато един император подпише прокламация, тя става закон за държавата. Една прокламация е нещо много ценно. Сега седни спокойно и ми кажи дали, откакто дойде тук, някой те е правил престолонаследник или нещо подобно.

— Добре — отвърна той. — Ти си седи спокойно, и си яж „шамфъстъка Пикасо“, а придворният певец ще те позабавлява със сърцераздирателната история на престолонаследника младши.

— Така е по-добре — отвърна графиня Крек с усмивка.

— Значи, веднъж, много отдавна, в една тъмна гора един междуорбитален космически кораб се приземил в полето на стара плантация във Вирджиния. — И той продължи. Разказа й за свидетелството за раждане на името на Делбърт Джон Роксентър Младши. Включи в разказа си хумористичен коментар за Стоунуол Бигс, окръжния съдия, за Стюпевиц и Молин, агентите на ФБР! Не спомена и думица за покойната Мери Шмек. Разсмя се, когато стигна до фалшивия фамилен иконом, „Батълсби“, а след това продължи със събитията в хотел „Брюстър“, където Бери беше откупил от него свидетелството за раждане, беше се уверил, че името на Делбърт Джон Роксентър Младши не е споменато никъде другаде и след това се беше опитал да го убие.

— Така че виждаш — завърши той, — че не бях младши престолонаследник много дълго. И сега вече знаеш как жабокът се превърна в Джером Терънс Уистър. И ето го днес си седи тук и яде сладолед с една благородна придворна дама. Сега певецът слиза с поклон от сцената и си мисли да изпие още една чаша горещ шоколад.

Когато той влезе в кафетерията, графиня Крек седеше дълбоко замислена.

Хелър се върна, подуха шоколада си и започна да го сърба.

Графинята каза:

— Трябва да направиш нещо по този въпрос.

Хелър се разсмя.

— Скъпа моя, ако един военен инженер прекъсваше работа, за да търси справедливост и да си отмъщава всеки път, когато откажат бушоните, не би могъл да свърши нищо.

— Кажи ми отново какво ти рече онзи Стоунуол Бигс — настоя да разбере тя.

— Той каза: „И ако моа да’т бъда в помощ, сам’ се провикни за Стоунуол Бигс“.

— Не, не, не. Когато ти даде свидетелството за раждане.

— Каза: „Чу’ех се дали некогаш ше се стигне до т’ва“. После ме погледна втренчено и каза: „Ще бъдеш Делбърт Джон Роксентър Младши“.

— И онова приятелче Бери искаше да те убие.

— Определено се опита — каза Хелър.

— Хм — измърмори графиня Крек. — Това доказва всичко.

— Доказва какво?

— Че Делбърт Джон Роксентър Младши наистина СЪЩЕСТВУВА.

Хелър поклати глава:

— Проверих в „Кой кой е“. Няма споменат такъв човек. Делбърт Джон Роксентър не е женен и няма деца или преки наследници.

— Вие мъжете не ги разбирате тези неща — каза Крек. — А ти със сигурност не разбираш и от кралски семейства, Джетеро. И аристократите го правят.

— Правят какво? — попита Хелър доста озадачен.

— Отървават се от наследниците. О, на мен всичко ми е ясно. ИМА Делбърт Джон Роксентър Младши. А този адвокат Бери го крие. Той никога не го е виждал и затова те е помислил за него. И тъй като нямат тъмнични кули или крепости на отдалечени острови, в които могат да хвърлят нежелани наследници, Бери се е опитал да те ликвидира.

Хелър се засмя:

— Страхувам се, че не съм експерт по кралските семейства.

— А трябва. Един млад император, който търси развлечения, може да бъде впримчен от жени, които са много безскрупулни наистина. ИМА Делбърт Джон Роксентър Младши. А Делбърт Джон Роксентър Старши не знае за неговото съществуване и адвокатът Бери го крие от него. Разбирам от адвокати и знам, че те са доста коварни. Баща ми е казвал, че семейството ни е загубило всичките си земи на Манко преди много поколения само заради нечестни юристи. В историята има купища престъпления, подобни на това, което Бери възнамерява да извърши. Този адвокат си мисли, че може да вземе цялата империя в ръцете си, ако скрие съществуването на наследника. И преди са правели така.

— Скъпа, Изи ми е казвал, че Бери е дясната ръка на Роксентър, който му има пълно доверие.

— И това доказва всичко — каза графиня Крек. — Бери укрива истинския наследник на Роксентъровата империя. Можеш да разчиташ на логиката колкото си искаш. Но моята интуиция ми казва, че нещата стоят точно така, както казвам. Въобще няма никакъв смисъл Бери да се опитва да убие моя Джетеро само защото помислил, че той е Делбърт Джон Роксентър Младши.

Кръвта ми кипва само при мисълта за това!

— Чакай малко — каза Хелър. — Няма император. Няма престолонаследник.

— Хм — отвърна графиня Крек.

— Любима моя — каза Джетеро, — виждам, че обмисляш нещо. Чуй ме. Това са МНОГО опасни хора. Стой настрана от тях. Обещаваш ли ми?

— Хм — отвърна графиня Крек.

— Слушай — каза Хелър. — Една от причините да те доведа на обяд тук е, че показват изложба на илюстрации на въображаеми космически кораби. Корици на списания, наречени „научна фантастика“. Освен това имат и киномодели на онова, на което си мислят, че приличат космическите кораби. А също и някои НЛО. Сигурен съм, че много ще те заинтригуват. Някои от художниците са нарисували неща, които наистина изглеждат като космически кораби. Искам да ги разгледам, за да разбера дали нашият въобще е бил забелязан по някое време. Сигурен съм, че ще се забавляваш. Изложбата е на приземния етаж при временните експозиции. И престани да тормозиш красивата си главица с несъществуващи императорски наследници.

— Хм — отвърна графиня Крек. Тя го последва, но усещах, че умът й не е там.

Не се нуждаех от допълнително доказателство, за да се затвърди категоричното ми решение да действам! Онова, което току-що се беше разиграло между двамата, просто не ми оставяше друга алтернатива.

Беше ми ясно като бял ден, че графиня Крек вече има намерение да убие Бери и да взриви имението „Покантикъл“ в Хеъритаун, да не говорим пък за сградата на „Октопус Ойл“ на Роксентър Плаца. Тази жена беше ОПАСНА!

Докато се носеше из изложбената зала пред Хелър, избрах няколко места по незащитения й гръб, където с един смъртоносен куршум цялата работа можеше да свърши.

Погледнах часовника си.

Почти бях закъснял за срещата с Раца.

ТРЯБВАШЕ ДА НАЕМА СНАЙПЕРИСТ НЕЗАБАВНО!

Глава втора

Раца Лузеини, главен съветник на capo di tutti capi Фаустино „Примката“ Наркотичи, седеше величествено на бюрото си и ме очакваше.

— Сега — каза с голямо задоволство, — можем да въведем в ред онези „бибипани“ компютри.

Преброих две хиляди заработени с труд долара в чакащата ръка на счетоводителя, който стоеше до бюрото му. Получих разписка и той хукна да разплита мозъка на компютъра в счетоводния отдел преди да са продали Манхатън обратно на индианците.

— А сега — каза Раца и белегът, който свързваше устата му с лявото ухо, страшно заприлича на тирбушон, — ето ти го твоят наемен убиец. — Подаде ми бяла картичка, в горния ъгъл на която имаше черна ръка.

— Почакай — казах аз. — Не трябва ли просто да отида в „Личен състав“ и да им кажа да се обадят на човека и да ми го изпратят?

— Погледни картичката — каза Раца.

Така и направих. Средният пръст на силуета беше щръкнал над другите — италианската символика за „до бибипа ти“ или „избибипан си“.

Никога не се доверявай на мафията!

— Не спазваш твоята част от сделката! — изкрещях аз.

— Напротив, спазил съм я — отвърна Раца. — Но откакто позволи последните ти двама снайперисти да се затрият, никой тук ти няма доверие. Зле изработен план или просто си ги застрелял сам за собствено удоволствие. Обърни картичката и ще видиш един адрес. Отнеси я там, представи я и ще получиш човека. Можеш да правиш каквито си уговорки искаш, да му платиш застраховка и може би да го закопаеш или не — твоя работа.

— Чакай — казах. — Нещо ми подсказва, че нещо не е наред при тоя приятел.

— Е, честно да ти кажа — отговори Раца, — така е. Той е толкова мръсен, разяден „бибипец“, че никой повече не би го наел, освен ако не е толкова „бибипски“ разярен на жертвата си, че да иска да й се случи нещо ужасно. Адвокатите не го наемат повече. Има си една порочна наклонност — отврат.

— Какво толкова прави? — попитах вцепенен. Ако някой е твърде лош и за мафията, значи трябва да е доста ужасен.

— Сам го разбери — отвърна Раца.

— Но аз трябва да разполагам с човек, който стреля точно и убива със сигурност.

— О, той ще се справи идеално. Обаче така го прави, че да ти се обърнат червата. Но ей ти го наемният убиец, Инксуич. Точно както се споразумяхме. И ако успееш да затриеш и него, ще станеш „бибипски“ герой. Така че довиждане, Инксуич, довиждане.

Адресът беше доста далеч в Куийнс и пътувах безкрайно с метрото, докато стигна там. Кварталчето едва ли беше изглеждало по-добре и в началото си: явно още тогава е било построено, за да тъне в пълна разруха. Къщата беше в една странична уличка и изглежда част от нея се даваше под наем. Тръгнах по една разбита пътечка, изкачих се по разбитите стълби и позвъних на един разбит звънец.

Присъствието ми беше доловено. С рязко дръпване, което почти отнесе шапката ми, разбитата врата се отвори с трясък.

На прага стоеше една огромна жена. Имаше мустаци като на сержант от кавалерията. Втренчи се. Предпазливо й подадох картичката. Тя я погледна, после ме помете навътре и затръшна вратата.

— Значи искаш да се видиш с непрокопсания ми, нищо и никакъв син, така ли? Ще го намериш в мазето при другите плъхове.

Не обичам плъхове. Казах:

— Не може ли да го помолите да се качи тук, за да си поговорим?

— В името на кръвта Исусова, не! Той се крие.

— От полицията?

— Тая гнилоч не е достойна дори за тях. От инкасаторите! Всеки ден инкасатори! Не мога да погледна през прозореца, без да видя инкасатори! Ама той да излезе и да си намери прилична работа? Не. Да издържа бедната си стара майка, която толкова изстрада, за да го доведе на бял свят? Не. Единственото, което прави, е да се крие в мазето! Та какво иска сега мафията от него? Мислех, че са приключили с него и щяха добре да направят.

Бях малко разколебан от това огромно чудовище. Казах меко:

— Мога да му намеря работа. Тогава ще е в състояние да плати всичките си сметки.

— Да-да! И да му дадеш пари, той няма да си плати сметките. Излиза и флиртува. Точно като разпътния си пропаднал баща, дето предаде Богу дух, мир на покварената му, воняща душа! Флирт, флирт, флирт — само за това става тая измет. Бия ли го, бия. Възпитавам го както трябва. Но в жилите му тече покварена, гнила кръв. Кръвта на развратния му, гнил, непрокопсан баща! Значи ще му намериш работа? Ще се измъкне и ще профука парите. Обаче не може да излезе. Инкасаторите.

— За какво са всички тия сметки?

— За „бибипаната“ болница. Хвърлят на вятъра по петстотин долара на ден, за да спасяват ненужния му живот. О, аз го измъквам, когато разбера, но късно. Вече дължи 4900 долара! И то заради някаква отвратителна автомобилна катастрофа! Поне да имаше достатъчно акъл, за да го застрелят като непрокопсания му баща! Не! Трябваше да попадне в автомобилна катастрофа, но дори там не му стигна ума да се претрепе.

Хрумна ми много добра идея.

— Ще ви дам парите, за да платите сметките, и тогава той би могъл да работи за мен.

— Аз не вземам никакви кървави пари! Да не мислиш, че искам някакви окървавени пари да тежат на душата ми, когато отида на последно причастие? Каквито и сметки да се плащат, ти ще го направиш.

— Добре, но нека поне да поговоря с него — казах аз.

— На твоя отговорност, не на моя. Не вземам участие в мръсотиите, които той върши. Като искаш да говориш с него, слез през тая врата. А ако искаш да го застреляш, ще си запуша ушите.

Слязох по някакви прашни мръсни стълби в прашно мръсно мазе. Зад прашни мръсни мебели, на прашно мръсно легло лежеше мъж, целият покрит със затворнически татуировки.

Беше се снишил и държеше двуцевен „леопард“, насочен към гърдите ми!

ТОРПЕДО ФИАКОЛА! Снайперистът, нает от Бери да застреля Хелър в хотел „Брюстър“, същият хулиган, когото Хелър беше запратил надолу от надлеза на магистралата миналата есен. О, това беше добре! Имаше сметки за оправяне!

— Здрасти, Торпедо — казах аз.

Сивото му лице стана още по-сиво.

— Ти откъде ме знаеш? Аз не те познавам.

— Видях те, докато още работеше за мистър Бери — отвърнах.

— Исусе! — каза той. — Не казвай на Бери как да ме открие. Той си мисли, че съм фалшифицирал доказателствата и съм прибрал парите за наемането, без да изпълня договора! Не съм аз! Тоя „бибипец“ ме хвана в капан и трябва сам да е прибрал парите. И повярвай, ако знаех къде да го намеря, щях да го очистя без пари! „Бибипелето“ му с „бибипеле“, даже не си изпълни заканата да затрие майка ми!

Нещата вървяха от добре към отлично.

— Остави оръжието, Торпедо. Раца ме изпрати тук, за да ти предложа работа.

— Значи трябва да е доста рисковано убийство, иначе Раца нямаше да се сети за мен. Тоя „бибипец“ иска да ме види мъртъв.

— Работата е лесна — казах аз утешаващо. Седнах на някакъв кашон.

Постепенно разубеден, Торпедо остави настрана леопарда и седна на ръба на прашното мръсно легло.

— Слушам те — каза той.

— Ще платя на данъчните агенти и ще ти дам още пет хиляди долара, когато свършиш работата.

— Още десет хиляди плюс допълнителните разходи — отвърна той. — Вече си нямам даже и пушка.

— Ще платя сметките, които дължиш, пет хиляди долара плюс допълнителните разходи и повече не качвам, Торпедо.

Той завъртя глава отрицателно. Това бяха всичките пари, които имах — и още малко всъщност, ако разходите се окажеха много големи.

Положението беше безизходно.

— Ще си имам проблеми със съюза, ако подбия цената на наемните убийци — каза той.

— Получаваш 4900 долара плюс още пет хиляди плюс разходите — отвърнах. — Откога наемните убийци струват над десет хиляди долара?

— Нали има застраховка. За наемен убиец е необходима високорискова застраховка. Струва хилядарка на ден. Бибипаната ми майка няма да ме остави да изляза от къщата, ако не съм застрахован. Тя постоянно крещи тук долу да изляза и да си намеря работа, ама аз я познавам. Коварна е. Ще трябва да вдигнеш предплатата.

Поклатих глава. Безизходица. Седяхме. Не обичам неудобното мълчание. Попитах:

— Защо не обичат да те наемат, Торпедо?

Той сви рамене:

— О, всъщност нищо важно. Тъпи предразсъдъци. Мистър Бери беше единственият, който нямаше нищо против. Но откакто и той вече не иска да ме наема, съм без работа. Мълвата се разпространява, нали знаеш.

— За какво? — попитах аз.

— Е, те си мислят, че става въпрос за извратена наклонност. Нищо подобно. Съвсем нормална е и това ми го каза една много авторитетна личност. Всъщност точно заради тази авторитетна личност започна цялата работа.

— Какво започна?

— О, не е проблем да ти кажа, ако все още не си осведомен. Става въпрос за секс.

Охо! Това можеше да ми бъде от полза.

— Я доуточни — казах.

— Нямам причина да го крия. Всичко започна преди около шест години, когато си излежавах присъдата във федералния затвор. Минах през терапия за модифициране на поведението. Страхотна работа. Психологът на затвора, който се занимаваше с организирането на груповите изнасилвания, беше жесток пич. Един ден бях на консултация при него и той каза, че е забелязал как аз никога не се присъединявам към редицата на изнасилвачите под душовете и че се притеснява за мен.

… Попита ме как би могъл да реформира поведението ми към по-голяма престъпна склонност, като не участвам в груповата терапия. Каза, че затворниците поддържат затворите, но психолозите поддържат затворниците и че ако не съдействам, щял да отнесе случая ми до затворническия комитет като непоправим. Той беше добър човек, много състрадателен и каза, че не иска да прави това. Така че му съдействах…

… Работи дълго с мен — обикновените сеанси в затворническата психология: аз го „бибипах“ и той ме „бибипаше“ в „бибипа“. И точно тогава той откри какво не е наред с мен…

… Никога не бях успял да получа ерекция, не успях и с него. Стана му мъчно за мен. Ама наистина. На главата му бяха всички други случаи в затвора, които трябваше да модифицира, а даже отделяше от времето, в което трябваше да ги „бибипа“, за да разговаря с мен. Много добър човек…

… Признах му, че никога не бях успял да го направя с момиче, момче или каквото и да било. Попита ме дали някога съм искал да избибипам майка си и беше много шокиран, когато отвърнах, че при целия бой, който тя ми хвърля, просто това никога не ми е идвало на ум. Трябваше направо да му кажа, че когато някой те бие постоянно и ти крещи за флиртаджийство, е почти невъзможно да си помислиш да „избибипаш“ тоя човек…

… И той мисли, мисли, и накрая стигна до решението. Дали съм бибипал някога мъртва жена? И аз трябваше направо да си призная, че не съм го правил. Та той ми каза, че е по-добре да намеря някоя мъртва, но да се уверя, че е все още топла. Каза, че е в основния курс по психология, съвсем нормално нещо. Освен това ми обясни до последния детайл как да го направя. Обаче имаше една пречка. Бях в мъжки затвор и наоколо нямаше мъртви жени. Но той подпечата картата ми за условно освобождаване в знак, че така или иначе поведението ми е модифицирано и им препоръча да ме пуснат сред обществото. Та така излязох от затвора. Наистина добър човек.

… Както и да е, аз хич и не помислих за това през следващите шест месеца. Шайката нямаше наемни убийци по това време и от „Личен състав“ ме изпратиха надолу към Ню Мексико да стрелям в някакво превозване на наркотици. Една нощ в пустинята охраната на камиона беше нападната от пътни бандити и в пукотевицата останалите успяха да избягат. Много олово се изстреля. Аз чух някакви стенания, пропълзях и да го бибипам, ако там не лежеше една мексиканка, надупчена от сачми…

… Тя пририта няколко пъти и умря. И на мен внезапно ми хрумна, че трябва да проверя как действа оня основен курс по психология. Та значи вдигнах полата на трупа и, Исусе Христе, да бъда „бибипан“, ако не получих ерекция. Вкарах го значи в трупа и подкарах с пълна пара. „Бибипах“ като обезумял. Имаше нещо в мъртвите й очи, които се взираха в мен. А и тя не казваше и думица за това колко съм непрокопсан, а устните й бяха дръпнати назад от предсмъртната агония.

… Боже, наистина й го излях. Шест „бибипани“ пъти! Но след това вече беше изстинала, започна да се вкочанясва и вече не вършеше работа. Трупът трябва да е все още топъл, за да се получи както трябва. Но докато цялата работа продължава, можеш да ги наричаш както си искаш и те няма да ти кажат и думица. Просто си лежат и ти дават да им го изливаш. Най-хубавото са мъртвешките очи.

Бях напълно завладян от разказа. Главният психолог в затвора беше създал един истински, завършен некрофил!

— Ти писа ли на психолога, за да му разкажеш за успеха си? — попитах.

— Ами не. Защото знаеш ли, има нещо, което не разбирам. Когато другите се върнаха, след като бяха затрили пътните пирати, и ме видяха, че стоя над мъртвата жена с висящ „бибип“, разбраха какво съм направил и „бибипците“ им недни, първо искаха да ме пречукат, а после нито един от тях не искаше повече да говори с мен. Мълвата се разпространи и даже шайката на Фаустино Наркотичи не искаше да ме наеме. Само мистър Бери се разсмя и започна да ми дава работа. Но вече и той се отказа от мен.

— Хайде да поговорим за тази сделка — предложих.

— Нямам какво повече да ти кажа. Трябва да се платят сметките ми, десет хиляди долара и разходите. Ще имам истински неприятности, ако склоня на по-малко.

Приготвих се да изстрелям последния си коз.

— Тази сделка — казах, — е за една жена!

През него сякаш мина електрически шок. Той се вторачи в мен, а челюстите му се отпуснаха.

— Една млада и красива жена — допълних.

Дишането му внезапно се учести, а устните му започнаха да треперят. След това каза:

— И веднага щом я убия, мога да „набибипам“ трупа?

— Без съмнение — казах.

Очите му заблестяха от вълнение. Когато овладя емоциите си, той каза:

— Мистър, сделката е готова. Плащате сметките ми, давате ми пет хиляди долара плюс пари за разходите, а аз мога да правя с трупа, каквото си искам.

— Можеш да я „бибипаш“, докато се наситиш — отвърнах.

Охо, той стана нетърпелив и развълнуван.

Когато напусках къщата, майка му ме попита:

— Не можеш ли да уредиш да го убият „бибипания“ „бибипец“ в тая акция?

— И дума да не става — отвърнах. — Той е безценен. — И взех от нея сметките за болницата, за да ги платя.

Крачех надолу по улицата, сякаш ми бяха пораснали крила. Торпедо беше един опитен наемен убиец, който ставаше идеално за целта. А с обещания му бонус щеше да има хъс като на змия, гонеща заек.

Мисълта, че графиня Крек не само ще умре, ами и тялото й ще бъде поругано, ме изпълваше с огромно задоволство.

Тя заслужаваше точно това. А и знаех, че този беше единственият начин, по който някой, освен Хелър, може да докосне чистото й, благородно тяло. Да я докоснеш така, докато е жива, би означавало смърт!

Трябваше да свърша някои неща и да уредя други. Налагаше се да разбера схемата на разходките й, така че да улуча момент, в който тя е сама. Трябваше да намеря пушка, за предпочитане с експлозивни куршуми.

Бях си получил наемния убиец! При това какъв! Некрофил!

ГРАФИНЬО КРЕК, НЕ САМО ЩЕ СИ МЪРТВА, НО И НАПЪЛНО ОБЕЗЧЕСТЕНА.

Глава трета

След многобройните лоши обрати нещата внезапно започваха да работят за мен.

Едва стигнах вкъщи и включих екраните, когато съзрях добрия късмет да се взира в мен със злокобната си усмивка. Карта на Флорида!

Беше разстлана на пода в офиса на Хелър, той и Изи я разглеждаха, а Крек ги наблюдаваше.

— Сега, убеден ли си, че си осигурил собствеността? — попита Хелър.

— Хиляди мили в Евърглейдс — отвърна Изи. — Нищо, освен обикновено блато. Мръсотия до шия, както е обикновено във всяко имение на Флорида. До колене потъваш в алигатори. Няма жива душа освен ненормални от Флорида, но и те не са с достатъчно ясен разсъдък, за да се вземат под внимание. — Той показа на Хелър нещо по картата. Беше обширен район в южната част на щата, доста навътре от морето. На картата бяха отбелязани блата, блата, нищо друго освен блата.

Изи разнищваше някакви факти:

— Преди е било имение, в което се оттеглили някакви хора след пенсионирането си, но алигаторите ги изяли. После го купило ЦРУ като част от някаква тренировъчна програма на тайната армия, която щяла да напада Ямайка, но били разгромени от някакви малчугани, които стреляли по тях с прашки от брега. Така, според проверката на архивите, имението било продадено на „Сейнт Питърсбъргски Мръсотии“. Те укривали там репортерите си, когато хората ги гонели, за да ги застрелят. Но хората се справили така добре, че районът не бил кой знае колко използван. Тогава „Граймс“ банкрутира и аз купих имението на нищожна цена заедно с петнайсет хвърлени там репортери. Сред тях открихме и една жена репортер на име Бети Хорсхайни.

— Жена? — възкликна графиня Крек.

— Да — отвърна Изи. — И тя също ни създаде проблеми. Алигаторите се опитаха да я изядат, но така се разболяха, че природозащитниците се вбесиха. Изпратихме я в психиатрично заведение близко до Маями, но тя така подлуди пациентите, че получихме разрешение от правителството да се отървем от нея като от токсичните отпадъци. Сега е дълбоко в морето, но казват, че всичката риба там измирала. Както и да е, важното е, че не е наблизо.

— Добре — каза графиня Крек.

— Имахме малък проблем с правителството на щата — продължи Изи. — Името на корпорацията, което използваме, е „Красиви ясни сини небеса за всеки, Инк.“ и те си помислиха, че зад него се крие някаква религия. Поради някаква причина искат да имат в щата си само престъпници и всеки, който се опитва да направи добро, ги кара да се катерят по палмовите дървета от ужас. Но ние изтъкнахме, че „сини небеса“ е също и криминален термин за ненужните раси и това ги метна. Посрещнаха ни с отворени обятия. Онова обаче, което ме тревожи, са индианците.

— Индианци? — възкликна графиня Крек.

— Безумни диваци — каза Изи. — Винаги когато отида на кино, едва издържам до края на филма, ако в него има индианци. Те измъчват, горят и издават най-неприятните звуци на света. Погледнете ей тук: индиански резерват „Семиноул“! Потърсих данни за него и разбрах, че са подписали мирен договор само преди няколко десетилетия, а и не вярвам да продължи още дълго. Знаете ли, те ядат кучета. А може да ядат и трапери и гранични жители, ако съдя по вида им. Ей затова няма да ме видите да напусна границите на Ню Йорк: поне купихме този остров открито и честно за кошница мъниста. Така че вземете и няколко мъниста със себе си, мистър Джет, в случай че онези семиноули оспорят правото ви.

— Бум-Бум — каза Хелър, — прибави кошница мъниста към багажа ми, моля те.

Не бях видял Бум-Бум преди това, защото никой не беше поглеждал към него. Той седеше на бара и изливаше скоч в една паничка за котката.

— Разбрано, мистър Джет. Ще добавя и няколко бомби.

— Стига толкова за земите. Свърза ли се с всички предприемачи? — попита Хелър.

— Ще се срещнат с вас в Очокийчокий. Това са останки от някакъв град, та може да има даже хотел. Всички са много вещи в това. Изработили са материално-техническото си обезпечение и всичките им бюджетни проектосметки са утвърдени. Но не мислите ли, мистър Джет, че един милиард долара е ужасно голяма сума за такова прочистване на въздуха? А и заради някакви си побъркани от Флорида?

— Необходимо е, Изи. След известно време замърсяването на атмосферата ще нагорещи планетата. Разполагаме завода за производство на спори във Флорида, защото там е горещо и това ще спести гориво. Спорите ще бъдат подемани от пасатните ветрове, ще стигнат до стратосферата и ще циркулират и в двете полукълба. Те ще превръщат вредните газове в кислород, а за целта ще са необходими огромни количества от тях. Съжалявам, ако си мислиш, че това е неизгодно.

— О, не, мистър Джет — каза Изи. — Не бих и помислил да ви критикувам. Болно ми е, че мислите така. Освен това, може би забравих да ви кажа, но когато споменахте, че ще използвате електрическо разлагане на калта за гориво, аз малко разширих електрическата централа и сключих договор за излишъците с Електрическата компания на града Маями за четвърт милиард долара на година: там се използват страшно много климатични инсталации. Ето ги договорите. Забравих да ги спомена.

— Е, радвам се, че ще реализираме печалба — каза Хелър.

— Не, не, тя не идва оттам — отвърна Изи. — Това ще отърве проекта от данъци за четири години. Печалбата идва от другата корпорация. Простете, че забравих да го спомена. Поднових първоначалната корпорация за имения, в които може да се оттегляш след пенсионирането си и ще организираме кампания под надслов „Пенсионирай се в собствената си ферма за алигатори“. Продаваха се като топъл хляб още преди да разделим имението на по-малки части.

Бум-Бум заговори:

— Сделката е такава, че те хранят алигаторите с туристи и продават животинските кожи под формата на чанти, колани и обувки на туристите. Идеален механизъм перпетуум-мобиле.

Изи каза укорително:

— Това не е вярно.

— Ти така ми каза — обясни Бум-Бум самодоволно.

— Не го слушайте, мистър Джет — каза Изи. — Аз просто се опитвах да му продам една от фермите, а какво общо има истината с търгуването? Всъщност реализираме печалба, като изграждаме шикозни пенсионерски къщи от калта, издълбана от панорамните канали, които ще направим за отглеждане на алигаторите. Така че не се тревожете за цената, мистър Джет. Притеснявайте се за индианците.

— Добре — каза Хелър, като стана от пода. — А ти, госпожичке — обърна се той към графиня Крек, — събра ли си дрехите? Шапки против слънце, бикини и тем подобни?

— Какво? — възкликна Изи. — Не вземайте със себе си мис Джой! Мистър Джет, има алигатори, индианци, кал — леле-мале! Красиво същество като мис Джой в ужасно място като онова? Простете, мистър Джет, но ми се струва, че не сте го обмислили добре. Флорида просто не е достатъчно цивилизована.

— Няма да дойда — каза графиня Крек.

— Какво? — възкликна Хелър втрещено.

— Колкото и да не ми се иска да бъда далеч от теб — каза Крек. — Нали бързаме да привършим всичко, а аз трябва да свърша някои други неща.

— Като например? — попита Хелър.

Усмивката й беше тайнствена.

— Искам да си набавя нещо, което още не съм намерила. Ще трябва доста да потърся.

— О, пазаруване — каза Хелър. — Е, да си призная честно, хич не ми хареса идеята да си там в цялата онази кал и да тънеш до колене в алигатори. Няма да отсъствам дълго. Само колкото да отбележим всичко с колчета и да задействам предприемачите. Ще ми липсваш. Но разбирам желанието ти. Всичко е наред.

Той малко се беше намръщил. Изведнъж се обърна към Бум-Бум.

— Слушай, Бум-Бум, добре ме чуй. Ще я държиш под око. През цялото време трябва да си сигурен, че тя е в безопасност!

— Не е необходимо да продължавате — отвърна Бум-Бум. — Ако не го направя, ще ме качите на десет хиляди фута височина и ще ме пуснете оттам без парашут.

— Точно така — каза Хелър.

— Не беше необходимо да заплашвате — каза Бум-Бум. — Божичко — с ваше извинение, мадам, — залагам си главата да ми хвръкне, ако нещо се случи на мис Джой. Само че и вие й кажете няколко думи. Тя понякога има навик да оспорва и най-силните ми аргументи.

— Ще се съобразяваш с онова, което ти казва Бум-Бум — обърна се Хелър към графиня Крек.

Тя отново се усмихна потайно.

— Разбира се, скъпи — отвърна.

Глава четвърта

Бях зашеметен от невероятния си късмет! Разбира се, знаех от известно време, че Хелър прави нещо със спори, за да прочисти въздуха на планетата, но не си бях дал сметка, че ще замине толкова скоро. Просто седях зяпнал. Боговете най-накрая бяха решили да ми се усмихнат! Можех да отпиша от сметките Бум-Бум. Той беше кръгла нула, ако не го направляваше Хелър. Не можех да повярвам. Всъщност можех да уредя ликвидирането на графиня Крек да стане без каквито и да било проблеми! Не само да бъде убита, ами мъртвото й тяло изнасилено!

Бях така погълнат от мислите си, че мис Пинч трябваше да ме повика два пъти, за да ми каже, че първата двойка лесбийки е готова.

Влязох във всекидневната със самочувствие и увереност. Почерпих ги с едно събличане пред тях.

„Съпругът“ се казваше Ралф: с къса коса и слабо лице. Лежеше под един чаршаф, а очите й — светли и живи — ме фиксираха.

С маниер на професионален познавач мис Пинч ме наблюдаваше как се пъхвам в леглото.

Другата лесбийка потръпна, когато „съпругът“ й нададе вик.

Кенди се ухили, кимайки нетърпеливо в ритъм.

Устата на Ралф се отвори за конвулсивен вик. После се стегна и широко отворените й очи се завъртяха нагоре. Лежеше съвсем неподвижна. Взирах се в празни очи!

Обля ме вълна на ужас.

Помислих си, че е умряла!

Разтоварих се бързо и отидох в задната стая.

С много странно чувство стоях и се взирах в градината.

Какво не беше наред с мен? Чувствах се като болен. Не можех да разбера.

Останах така петнайсет минути или повече. Накрая мис Пинч влезе. Каза:

— Другото момиче чака, Инксуич. Какво става, по дяволите?

— Не ми се ще — отвърнах.

— Исусе Христе, Инксуич, не може да се отнасяш грубо с компанията.

— Не знам какво ми става — казах. — Мисля, че не мога да се справя.

Мис Пинч излезе и много скоро се върна. Носеше водна чаша, пълна с мехурчета.

— Тук има малко от шампанското за партито — каза тя. — Изпий го. Много добър афродизиак е.

Бях жаден. Глътнах го всичкото. Загря ме. Нямаше по-голямо алкохолно съдържание от турската шира.

Надзърнах в другата стая. Ралф седеше в леглото и си вееше с ръка. Усмихна ми се.

— Ей, момче — каза тя. — Истинско мъчение е да мисля, че трябва да чакам три седмици за още един такъв.

Отидох до нея. Хванах ръката й. Пулсът беше силен. Тя беше жива!

— Сбърка момичето, Инксуич — каза мис Пинч. — Ей там. Това е Батър.

Заобиколих леглото и отидох на другия му край. Батър, лесбийката-съпруга, лежеше малко задъхана и ме съзерцаваше.

Каза:

— Не съм девствена. На времето позволих на един козел да го направи в една ферма. Не беше кой знае колко хубаво, но той ми отне девствеността. Така че дерзай, но не мисля, че ще „бибипам“ като Ралф.

Мис Пинч се засмя.

Кенди се ухили.

Като наблюдаваше, Ралф заклати глава с разбиране.

Батър изпищя и се сгърчи. После очите й се търкулнаха нагоре, а тя се вдърви като ръжен.

Взирах се в празните, невиждащи очи на напълно неподвижното лице на едно вкоравено тяло.

Стомахът ми се обърна.

Дръпнах се и хукнах.

Стигнах до банята. Започнах да повръщам в тоалетната чиния. Повърнах всичко, което бях изял през последните дни и продължавах да се напъвам.

Мъртвешки очи!

Какво ми имаше?

Трябва да беше от шампанското! Но не, бях започнал да се чувствам така още когато Ралф реагира по същия начин.

Полудявах ли?

Или пък, по-лошо — да не би аз, един ветеран на Апарата, да развивах съвест? Да не дава Господ.

Проследих непосредственото си минало. Благодарение на операцията на Прахд бях способен да изпитвам сексуално вълнение. Това трябва да е променило начина ми на мислене. Фройд би казал, че е станало така, защото цялата му теория доказва, че всичко се основава на секса.

Внимателно си направих ретроспективен анализ, за да разбера дали в личността ми има някаква съществена промяна. Малко по малко минах през целия си минал опит.

Подбудите ми не изглеждаха променени. Да имам пари, да убивам пойни птички, да поставя паплачта на мястото й.

Мистерия. Като сравних миналите години с настоящата, трябваше да заключа, че личността ми не се е променила много, що се отнася до моя ид.

Мисълта ми се спря на Торпедо Фиакола. Неговият психолог му беше препоръчал да стане некрофил. Така че, като се има предвид това доказателство, както и всичката психологическа литература, която бих изчел, беше съвсем нормално да осъществиш коитус с труп. Значи това не можеше да лежи в основата на странната ми реакция.

Просто не можех да се добера до корена на явлението.

Стори ми се, че минаха часове, преди мис Пинч да дойде да ме потърси. Чух се да бръщолевя:

— Батър жива ли е?

Тя ми се изсмя:

— Не си толкова добър, че да ги убиеш, Инксуич. И двете си отидоха в къщи много отдавна.

— Не ме будалкаш, нали? Не си се отървала от трупа някъде, нали?

Тя видя, че говоря сериозно. Освен това не успя да ме измъкне от банята. Телефонира на двойката и повика Батър на слушалката.

— Ти живо момиче ли си? — попитах аз.

— А ти как мислиш, Инксуич? Но, човече, искам да ти кажа, че беше по-добър от козела.

— Значи си жива. Не си била мъртва.

— По дяволите, искаш ли да се върна, Инксуич?

— Дай ми слушалката — намеси се Пинч, която дотогава държеше ухото си наблизо.

— Не, не — казах аз. — Дай ми Ралф.

Тя се обади и аз попитах:

— Жива ли си, Ралф?

— Полумъртва — отвърна тя.

Е, не биваше да ми отговаря така. Пъхнах слушалката в ръката на мис Пинч. Тя каза нещо по телефона и затвори. После се обърна към мен:

— Вземи душ, Инксуич. Миришеш на пръч. Чакаме те.

Изкъпах се. Миех се ли, миех и миех, което беше много необичайно за мен.

Накрая мис Пинч отново влезе в банята.

— За бога, Инксуич, хайде!

Тя ме измъкна, избърса ме и ме заведе в другата стая.

— Не — казах. — Почакайте. — Видях, че ръцете ми треперят. — Вижте какво — примолих се, — обещайте, че няма да спирате да мърдате.

Глава пета

В мразовитата светлина на зората, след една кошмарна нощ на интроспекция, реших, че всичко е пълна глупост. Абсолютно нищо ми нямаше.

Влязох в килера, където бяха екраните ми.

И един поглед към графиня Крек на екрана на Хелър възвърна пълната ми решимост.

Караха Хелър към летището в старото оранжево такси. Той и графинята бяха настанени на задната седалка. Изи седеше прегърбен на предната и загрижено гледаше напред. Бум-Бум си караше както винаги — като побъркан.

Хелър и Крек се бяха прегърнали. Тя сякаш подсмърчаше. Но каза:

— Знам, че е жестоко да сме разделени, дори да е само за няколко дни. Трябва да го приема по мъжки, това е всичко. Трябва да завършим мисията и да се махаме от тая планета. Тежи ми като камък.

Ето ти я значи как използва всичките си женски хитрости, за да насърчава Хелър да свърши нещо. И пет „бибипани“ пари не даваше, че ще бъда убит, ако Хелър успее да оправи планетата. Защото той можеше да направи това само като разруши всяка контролна точка, на която разчиташе Ломбар.

Бях прав. Първо трябваше да се отърва от нея. И то бързо. Неотложното ми задължение беше да осигуря ликвидирането й, така че не биваше да се колебая нито миг.

Това поуспокои духа ми. Но нещо друго веднага го извади от равновесие. Ретранслаторът 831 на Хелър! „Бибипка“ ти, Рат! Веднага ще загубя връзка, щом Хелър замине за Флорида.

Грабнах радиото. Рат отговори със сънен глас.

— Слушай, мързелив „бибипецо“! — изкрещях. — Гледай си задълженията за малко разнообразие, а! Достатъчно дълго съм бил откъснат от онова, което Хелър прави. Той е опасен! Хуквай към Емпайър, Стейт Билдинг и свали всичките приспособления от оная антена. Ти ги оставяш там само за да ми правиш напук! Понеже знаеш къде съм, умни ми бибипецо, донеси ми устройството на Крек и това на Кроуб тук, в този апартамент, веднага. После изтегли пари, вземи билет от офиса и още днес хващаш самолет към Очокийчокий, Флорида. Дръж под око онзи човек и стой на не повече от двеста мили от него. Повтори бързо какво ти казах, за да съм сигурен, че си буден и че не говоря на хъркач.

Той го направи. Затворих.

Отново погледнах към екраните. Разтоварваха багажа на Хелър на паркинга. Хелър се опита да им помогне, но Изи и Бум-Бум го избутаха настрана и се пребориха мъжествено с големите куфари.

Не можех да се ориентирам. Толкова бях свикнал да излитам и да се приземявам на летище „Кенеди“, че не можех да разбера къде са, докато не забелязах някакъв надпис „Ла Гуардиа“. А-а, вътрешни линии, разбира се.

Наредиха се на опашка пред едно от гишетата. Изи подаде на Хелър билет. Хелър го погледна.

— Хей, какво е това? Прити Бой Флойд?

— Бум-Бум каза, че това е името, под което пътувате — отвърна Изи. — И запомнете, че не сте свързан с никоя от корпорациите, които имаме там. И предприемачите знаят, че името ви е Флойд. Освен това ви съветвам да си намажете лицето с цветовете на войната, така че ако ви скочат индианци, да си мислят, че сте един от тях.

— Великолепно измислено, Изи — каза Хелър. — Ще направя точно така. Сега ме чуй, мисля, че няма кой знае какви телефонни връзки към Очокийчокий, а и аз вероятно ще съм най-вече някъде из блатата. Така че ако се обадиш и вдигне алигатор, затвори.

— Защо? — попита Изи.

— Защо? — повтори Хелър като ехо. — Струва ми се, че е съвършено ясно. Можеш да пуснеш всички алигатори по следите ми!

Изи изглеждаше объркан.

Бум-Бум каза:

— Изи, това е шега. Разбираш ли, Ш-Е-Г-А, шега.

— Няма място за шеги между алигатори и индианци — каза Изи.

— Внимавайте, мистър Джет. Аз все още нося отговорност за вас.

Внезапно се сетих за него. Рат, идиотът, щеше със сигурност да си изпусне човека. Бързо го повиках по радиото.

— Да? — каза Рат и в микрофона се чу фучене на вятър.

— Слушай, той пътува под името Прити Бой Флойд и ще бъде боядисан с цветовете на войната.

— За малко да ме бутнеш от антената.

— Не падай, за да не счупиш ретранслаторите! — изръмжах му аз.

— Почакай. Нямам адреса ти, наистина. Можеш ли да ми даваш инструкции по радиото?

— Не можеш да долетиш оттам дотук! — Затръшнах слушалката. Ама че идиот. С какво си мислеше, че борави? Космическа транспортна шейна? Дадох му адреса.

Отново погледнах екраните. Както можеше да се очаква, Хелър и Крек се бяха отделили настрана, докато чакаха самолета, а тя плачеше. Жените винаги плачат, когато някой заминава или се жени. Мога да разбера защо плачат при женитба: това е ужасна трагедия. Но за едно качване на самолет?

— Чувствам се лоша дори за това, че ти се ядосвам за онези жени — му каза тя.

— Жени?

— Онзи протест в Обединените нации. Жените, които носеха снимката ти с надпис „Прити Бой“. Използваш това име за билетите си.

— О, скъпа, мога да ти обясня…

— Не, не. Не е необходимо. Обичам те, Джетеро. Ти си моят любим и аз те обичам. Трябва да съм идиотка да оставам тук и да не дойда във Флорида с теб. Но трябва да направя каквото мога, за да ускоря нещата и да подпомогна завръщането ни у дома. И тогава можем да се оженим и да заживеем щастливо на някое цивилизовано място. И двамата ни очаква приятна изненада в къщи. Обещах, че няма да ти казвам и ще удържа думата си. Но ти побързай и свършвай с тази мисия, Джетеро. А аз ще направя всичко, което е по силите ми.

— Ти си мирувай и ме чакай — вметна Хелър.

— Обявяват полета ти — каза графиня Крек.

Тя го целуна и поплака още малко.

После той замина.

Изпратиха самолета от платформата за наблюдаване и се върнаха в таксито. Тя продължаваше да плаче.

О, в главата ми не беше останало никакво съмнение, че тя трябва да бъде убита. Насърчаваше го, насърчаваше го и го подстрекаваше. И всичко, за да си послужат с Имперските прокламации, които бяха фалшификати. Но не това беше изненадата, която ги очакваше.

Графиня Крек щеше да умре, преди въобще Хелър да я види отново!

Глава шеста

Около половин час, след като Кенди и мис Пинч бяха заминали на работа, се появи Рат. Пуснах го да влезе. Подаде ми два комплекта приспособления — на Кроуб и на Крек: целите бяха покрити със сажди от дългото им излагане на природните условия; намерих парцал и започнах да ги почиствам.

Рат се мотаеше из апартамента и зяпаше по мидените черупки, фалическите символи и морската пяна.

— Кой живее тук? — попита той. — Някоя уличница?

Със сигурност ми бе дошло до гуша от безочието му.

— Ако си вършеше толкова добре работата, колкото аз моята — казах му ядосано, — щяхме да стигнем донякъде. А ти не си стигнал до Флорида, където ти е мястото.

— Няма друг самолет до обяд — отвърна той. — Местенцето бая вони на цветя. Мирише като в дом за покойници.

Това преля чашата.

— Измитай се! — изкрещях му и го изритах през вратата.

След като бях дал израз на враждебността си, се почувствах по-добре. Отидох да проверя екрана на Крек. Картината не беше много добра, когато активаторът-приемник бе на такова ниско място, но що-годе даваше представа. Полюбопитствах какво прави Крек.

Бяха се върнали в офиса, Крек седеше на едно бяло секретарско бюро и разглеждаше телефонния указател на Ню Йорк. Плъзгаше пръст надолу по една страница, докато си мърмореше: „Рока… Рокел… Рок… Рокет… Рокфорд…“. Вдигна поглед. Измърмори: „А-Б-В-Г-Д-Е-Ж…“.

Гласът на Бум-Бум:

— Мис Джой. — Тя вдигна поглед. Той седеше на бара и пиеше чаша кафе. — Ако ми кажете какво се опитвате да направите, може би ще ви помогна.

— Опитвам се да намеря личния телефонен номер на Делбърт Джон Роксентър.

— КАКВО? — попита Бум-Бум, разплисквайки кафето си.

— Е, не е необходимо да се правиш на толкова изненадан — каза Крек. — На една цивилизована планета почти всеки си има знак за свръзка. Как иначе ще се свържеш с някого, ако разполагаш с някакви жизненоважни сведения за семейството му?

— Ама, Исусе — да ме простите, мадам — Делбърт Джон Роксентър просто е най-важният човек, който съществува. Не можеш да телефонираш просто така. Може би е по-добре да ми кажете за какво става въпрос. — Той се приближи, забравил кафето си.

— Много е просто. Погледни този геометричен чертеж. — Тя извади големия лист, начертан от Хелър и го разтвори върху бюрото.

Беше, разбира се, на волтариански, с изключение на думите: Имения „Покантикъл, Хеъритаун, Ню Йорк“, „Сграда на Октопус Ойл“ и „Делбърт Джон Роксентър“. Бум-Бум накланяше глава наляво-надясно, като се опитваше да разбере какво означават всички онези спирали и думи. Със сигурност щеше да бъде нарушение на Кодекса, макар че той изглежда не разбираше, че волтарианските символи и букви означават нещо повече от украса.

— Може би е по-добре да ми обясните — каза Бум-Бум победен.

— Ами Делбърт Джон Роксентър е императорът — отвърна графиня Крек.

— О, разбирам — каза Бум-Бум. — Това е нещо като идея за някоя нова игра, подобна на „Монополи“.

— Не — каза Крек търпеливо. — Показва, че Роксентър изцяло контролира планетата.

— Ха, по дяволите — да ме простите, мадам — не е необходима никаква измислена скица, за да разбереш това. Всеки го знае. През последния век семейството на Роксентър постоянно граби от другите шайки и сега Делбърт Джон притежава и контролира всички недвижими имущества и рекети. Предполагам, че „император“ е измислено име за capo di tutti capi, но не обхваща всичко, което Роксентър в действителност контролира. Освен това той бърка във всеки джоб. Контролира всички петролни компании и аз не мога да напълня резервоара на таксито, без да му помогна да забогатее. Дори не мога да изпия и чаша кафе, без да пълня ковчежетата му с мангизи. Всеки знае това. Та какво ще го правите?

— Той има син — каза Крек победоносно.

— Ама, по дяволите — да ме простите, мадам. Той няма жена и със сигурност няма никакъв син. Помогнах един ден на Джет да прерови цялата библиотека, за да провери това.

— Това е така наистина — каза Крек. — Делбърт Джон Роксентър не знае, че има син.

— КАКВО?

— Аха! Значи и теб те изненадва — каза графиня Крек. — Но е факт. Всичко съм уточнила. Делбърт Джон се е забавлявал насам-натам и — да ме простиш, Бум-Бум, — си е направил един син. Но не е разбрал. Роксентър има един адвокат на име Бери. Та Бери е скрил сина, а също и самия факт от Роксентър и тъй като няма наследник, цялата империя ще премине по този начин право в ръцете на Бери.

— Исусе Христе!

— А Джетеро се опитва да оправи състоянието на горивото на планетата. Той няма много време. Роксентър контролира всичкото гориво. Значи, ако аз просто телефонирам на Делбърт Джон Роксентър и му кажа, че има син, той ще бъде толкова благодарен, че ще се разтича и ще помогне на Джетеро. Така ще свършим всичко тук и ще можем да си отидем у дома.

Черните италиански очи на Бум-Бум щяха да изскочат от слабото му лице.

Графиня Крек продължи:

— А ако се усъмни, просто ще се разтичам, ще намеря сина и ще го заведа при баща му. О, Бум-Бум, Роксентър ще бъде толкова благодарен, че ще постави Джетеро в центъра на сцената, ще насочи всички светлини към него и ще му каже: „Джетеро, ти поръчай музиката и ние ще изсвирим, каквото пожелаеш!“. Не може да се получи провал, Бум-Бум. Затова останах тук.

Бум-Бум беше възвърнал способността си да говори.

— Мис Джой! Не можете да телефонирате на Роксентър! Не можете да хукнете да търсите някакво тъпо хлапе! Онази шайка е вълча глутница! Ще изядат Богородица заедно с ноктите на краката и няма да си направят труда да изплюят даже едно Аве Мария! С две думи — да ме простите, мадам — Бери и екипът на Роксентър са бибипци! Вълци, мис Джой, ВЪРКОЛАЦИ!

— О, я стига глупости, Бум-Бум. Изчела съм толкова пътеводители и тем подобни за Ню Йорк, че знам как Роксентър раздава наляво-надясно разни неща на хората: фонтани, музеи. Градът е претъпкан от тях.

— Това просто беше начинът, по който Роксентър намаляваше напрежението — каза Бум-Бум. — Купуваше места за реклама, където никой нямаше да плюе по нея!

— Дори да е така — каза графиня Крек, — сърцето на един баща не може да не се отвори, като разбере, че има син. И точно заради това ще му кажа или първо ще намеря сина и после ще му кажа, а той от благодарност ще ни помогне и ще можем да си отидем у дома.

— ИЗИ! — изкрещя Бум-Бум.

После сякаш осъзна, че не може да бъде чут през една врата и няколкостотин фута коридори. Той хукна навън и се върна с разтревожения Изи, който гледаше диво. Бум-Бум го замъкна към секретарското бюро.

— Изи, моля те, обясни на мис Джой какви „бибипци“ в действителност са Роксентър и Бери.

Изи преглътна няколко пъти, изтри очилата с вратовръзката си и се опита да си я сложи на носа.

— Мис Джой, моля ви, не правете нищо прибързано — Бум-Бум го мушна отстрани и той продължи: — Ако труповете, натръшкани от шайката на Роксентър при разпалване на войни и изтребване на конкуренцията се поставят един след друг, ще се получи безкрайна пътека. Фамилията е била основана чрез продажба на непречистен нефт като лек против рак и оттогава самата тя е рак за обществото. Семейната им политика кара една мафиотска клетва за отмъщение да зазвучи като неделна училищна молитва. Тези ужаси не са подходяща компания за една деликатна и красива дама. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да убиете приятно времето си. Билети за театър? Цветя? Диамантени пръстени? Нов нашийник за котката? Каквото поискате. Докато мистър Джет се върне и ви вземе под своята опека, моля, кажете ми. Какво можем да направим, за да ви накараме да забравите за това?

— Можете да ми кажете как да намеря един телефонен номер — отвърна графиня Крек.

— Не й казвай! — извика Бум-Бум.

— Няма — каза Изи. Той се полута в малък безпомощен кръг, като чупеше ръце, а след това се махна.

Бум-Бум се довлачи до бара и застана зад него така, сякаш беше на наблюдателен пост. Сега, отдалеч, той се взираше в графиня Крек разтревожено и объркано.

Тя придърпа един телефон. Разгледа го старателно. На един бутон пишеше „Централа“. Тя го натисна. Свърза се с оператора.

— Как мога да намеря телефонен номер, който не е в указателя? — попита графиня Крек.

— Извънградски или градски, моля? — попита операторът.

— Това е проблемът — отвърна графиня Крек. — Не знам къде е той.

— Къде е кой, мадам?

— Делбърт Джон Роксентър.

— Делбърт Джон Роксентър?

— Делбърт Джон Роксентър.

— Имате предвид Делбърт Джон Роксентър, който притежава телефонната компания?

— И планетата — каза графиня Крек.

— Исусе Христе! — възкликна операторът. — Мадам, мисля, че е по-добре да ви свържа с главния отговорник за информацията. Задръжте така, моля.

Графиня Крек беше започнала пътуването по телефонните информационни линии на планетата, което аз бях направил няколко месеца преди това. Тя скоро се свърза с Лондон, Йоханесбург, Москва и Париж в конферентен разговор. Присъедини се и Доги, Тексас, когато някой си спомни, че Роксентър вече притежава и Тексас, и оттам нататък всичко беше лесно. Доги ги свърза с арабина, чиито крал помнел, че е звънял в Хеъритаун. Графиня Крек изведнъж каза:

— Това е! — Имаше го на скицата на Хелър.

Свързаха се с местната информация в Хеъритаун, а след това с въздишка на облекчение и с имението „Покантикъл“.

Четвъртият помощник-иконом каза:

— Съжалявам, но мистър Роксентър не отговаря на никакви обаждания, освен на мис Агнес. Мис Агнес ли се обажда?

Не беше тя.

Всички затвориха.

Графиня Крек окачи слушалката и се облегна назад. Трябва да е изглеждала много самодоволна, защото на бара Бум-Бум беше силно пребледнял.

— Намерихте ли номера му? — попита той някак ужасен.

— Намерих някого, който може да ме свърже директно с него. Казва се мис Агнес и трябва да живее в Хеъритаун. И сега, Бум-Бум, ти ще ме откараш там.

Бум-Бум излезе иззад барплота. Виждаше се, че увереността му се възвръща. Той се усмихна и каза:

— Страхувам се, че не можем да отидем там. Офицерът, който ме пусна условно, ми забрани да напускам Ню Йорк Сити. Ако го направя, ще ме хвърлят обратно в Синг-Синг. Обещах на мистър Джет, че ще осигуря безопасността ви, а той ви каза да ме слушате. Та виждате, че не мога да ви откарам, което ще рече, че не можете да отидете.

— Офицер, който те е пуснал условно? Да предположим, че мога да уредя това, Бум-Бум?

— Да, ама един офицер, който пуска условно, е толкова подъл, толкова покварен и порочен, че никой не може да се оправи с него. А дори и да успеете, имам учебни и военно-строеви часове в Школата за запасни офицери в колежа. А ако ги пропусна, мистър Джет няма да си получи дипломата. Та това е положението, мис Джой. Пълно двойно блокиране на пътя, препречен от ченгета от едната страна и армията — от другата.

— О, това ли е всичко? — попита графиня Крек. — Такова важно начинание не може да бъде спряно заради някакви дребни пречки. — Тя стана от бюрото някак решително.

Внезапно побеснях.

Богове, не само че Хелър го нямаше, ами и тя се нагласяваше като мишена в стрелбище.

А АЗ ОЩЕ НЕ СЕ БЯХ ОРГАНИЗИРАЛ!

Глава седма

Изрових телефонния номер на майката на Торпедо. Нападнах шайбата.

— Кой е? — попита тя.

— Торпедо — изтърсих аз. — Трябва да говоря с Торпедо!

— О, ти си онова тъпо „бибипеле“, наело безполезния ми, непрокопсан бибипан син, който вкара баща си в гроба и мен с единия крак, флиртаджията му неден!

— Дай ми го бързо.

— Не бих, дори да можех, а не мога.

— Защо?

— Защото е при д-р Финкелбаум за „бибипаното“ си изследване за застраховка.

Затвори.

Набрах отново. Тя не вдигна.

Трябваше да измисля нещо, веднага. Грабнах телефонния указател. После си дадох сметка, че вероятно ми трябва Куийнс, а аз нямах за Куийнс, само за Манхатън. Набрах номера на справки.

— Бързо, въпросът е на живот и смърт. Трябва да се свържа с д-р Финкелбаум в Куийнс.

— Има повече от трийсет доктори с това име в Куийнс, сър. Специализацията му, моля.

— Изследвания за застраховки.

— Тук няма споменат И. З. Финкелбаум, сър.

Безизходица. Затворих. В отчаянието си се опитах да мисля. И тогава се сетих! Нито една американска компания не би дала високорискова застраховка: те продаваха само полици, които не трябваше да изплащат или чийто срок изтичаше. Застраховка на наемен убиец можеше да се получи само от Лондонската „Бойдс“: тя застраховаше всичко. Дали имаха офис в Ню Йорк? Грабнах телефонния указател. Ама разбира се, ето ги!

Набрах номера.

— При вас работи ли някой д-р Финкелбаум, който прави медицински изследвания?

— О, да, разбира се — и с плътния си британски акцент човекът отсреща ми даде телефонния номер и адреса право на Уол Стрийт, във финансовия район на южен Манхатън.

Бързо го набрах.

— Има ли при вас някой Торпедо Фиакола за медицинско изследване?

— В момента не е тук. Изпратихме го в болницата за инжекциите му.

— Коя болница? Чуйте, ако се върне, задръжте го там, ако не съм успял да се срещна с него.

— Болница „Белвю“. Как да разбира дали сте се срещнали с него, сър?

— Ще накуцва, защото ще съм го ритнал, задето се бави!

— Разбрано, сър.

Обадих се в болницата „Белвю“.

— Има ли при вас някой си Торпедо Фиакола за поставяне на инжекции?

— Случаите за инжекции се изпращат в спешното отделение, сър.

— Не, не. Този случай е за застраховка. Изпратен е от д-р Финкелбаум. Моля ви, потърсете го. Въпросът е на живот и смърт.

— Винаги е въпрос на живот и смърт, сър.

— Този е различен. Сега е предимно на смърт. Намерете този човек!

Зачаках. Чувах как прехвърлят разговора от телефон на телефон. Най-накрая:

— Отделение за задържане с подсилена охрана, сър. Да, имаме един Торпедо Фиакола.

— О, небеса — казах аз. — Да не би да е полудял или нещо такова?

— Не, сър. Тогава трябваше да е в отделение за психиатрично задържане. В отделението за задържане с подсилена охрана настаняваме пациенти, които не могат да си платят сметките.

Значи в това била работата! Бях пропуснал да се отбия при тях и да им платя сметката и те са гепили човека, когато се е показал!

— Ще го извадя оттам за нула време — казах аз.

Облякох се бързешком. Грабнах всичките си пари, включително и допълнителните хиляда, които бях заработил предишната нощ. Напъхах по джобовете си и някои друга неща, които можеха да се окажат необходими. Взех екрана на Крек и хукнах навън. Стигнах до Седмо авеню и скочих в едно такси.

„Белвю“ е съвсем близо до Ийст Ривър: Първо авеню и може би 30-та улица. Трафикът през града беше бавен, бавен, бавен.

Наблюдавах екрана. Крек също се возеше в такси — старото такси, а Бум-Бум караше. Беше се преоблякла, съдейки по онази част от коленете, които виждах. В краката й имаше много чанти и багаж. Една от тях беше продълговато брезентово чувалче, на което пишеше „Бум-Бум Римбомбо“. Всичко беше опаковано!

После, по уличните знаци, които тя виждаше, разбрах, че се движат на юг от Манхатън. Бях си помислил, че са тръгнали направо хъм Хеъритаун, който е на север.

— Китайският квартал ми изглежда малко странно място за офицер, който пуска условно — извика графиня Крек през отворената преграда. — Ти не си китаец, Бум-Бум.

— Просто държавните служби на Ню Йорк са близо до китайския квартал.

— А офицерът китаец ли е? Не говоря този език, нали разбираш.

— Той е чистокръвна маймуна — каза Бум-Бум през рамо. — Осакатява както затворниците, така и английския език — без значение. Само си губим времето, мис Джой. И милиони да му дадеш, няма да остави един кафезник на мира. Ако го помолите за облекчаване на условията ми под гаранция, е много вероятно да ме върне обратно в пандиза. Залагате живота ми на карта даже само с опита си да говорите с него!

— Остави ме аз да преценя — отвърна Крек. — СПРИ!

Бум-Бум се блъсна и отскочи от един камион, а след това и от един бордюр. Някакъв човек продаваше цветя на тротоара. Крек му даде петдоларова банкнота и грабна китка карамфили. Събориха един знак за ремонт на пътя и отпрашиха на юг.

— Мис Джой, мисля, че нямате ясна представа. Онази маймуна не само ще запрати цветята в лицето ви, ами и сигурно ще ме обвини в подкуп и корупция.

Моят таксиметърджия спокойно натискаше газта сред воя на градския трафик.

— Добре е, че си имате портативно телевизорче, мистър — каза той през рамо. — Ще ни отнеме известно време да стигнем. Но коя е тази програма? Сутрешно повторение на някой стар филм с Хъмфри Богарт и Лорън Бъкол? Е, при тая скорост ще имате време да си го догледате.

Обхвана ме ярост. Да си помислиш, че Бум-Бум звучи като Богарт! А пък тя повече приличаше на Сюзън Хейуърд в някоя от най-гадните й роли! О, както и да е, скоро ще бъде мъртва.

— Прилича на сцена с преследване — каза таксиметърджията ми. — Без съмнение добре са трошали колите.

И в този момент трябваше да се съглася с него. Бум-Бум отваряше с калниците път през уличните ленти, докато минаваха през Китайския квартал. Старото такси можеше да понесе даже шофирането на Бум-Бум.

С изскърцване на спирачките те спряха пред Нюйоркските държавни служби.

— Ако каже, че ще ме върне обратно в пандиза — обади се Бум-Бум, — свирнете през онзи прозорец, за да мога да излетя веднага.

— Спокойно — каза Крек. — Ти чакай в колата.

— Няма да изключвам двигателя — отвърна Бум-Бум, — за да можем да избягаме бързо. Още веднъж, мис Джой. Моля ви, не го правете.

— Знам го тоя филм — каза моят шофьор. — Дето Бъкол умира накрая.

— Точно така — отвърнах.

Графиня Крек стъпи на улицата. Взе цветята в сгънатата си ръка. Когато беше вече на тротоара, отвори портмонето си и пусна нещо в устата си. Премигнах. На наркотици ли беше?

Остана така за малко, гледайки разсеяно към някакъв парк. Каква идеална мишена представляваше само. На съвсем открито място, даже и не помръдваше. Изръмжах заради пропуснатата възможност. Един снайпер в някоя минаваща кола и една мъртва графиня Крек. Трябваше веднага да платя гаранцията на Фиакола и да го пусна в действие!

Тя измъкна нещо от чантичката си — малко мускалче с пулверизатор — и напръска цветята. Това беше идиотщина. Да парфюмира карамфили! Те нямат почти никаква миризма. Даже не ме карат да кихам. Боже, дали щяха да я разкрият бързо?

Тя погледна към голямото табло с указания. Там пишеше:

Графинята тръгна към указания етаж. Мина през някаква зала и спря пред врата, на която пишеше:

Тя оправи сакото си, взе цветята в ръка и влезе с лека походка.

Някакъв абсолютен звяр седеше зад бюрото, вероятно бивш тъмничар в затвора, пенсиониран в Синг-Синг, а сега на хубава служба, където можеше да съсипе всекиго. Той вдигна поглед. Втренчи се.

— Имате един затворник, пуснат условно — каза графиня Крек, — на име Бум-Бум Римбомбо.

— Онова „бибипеле“ — каза офицерът. — Не казвайте, че ми носите добрата новина, че „бибипецът“ е мъртъв. Това би оправило настроението ми за целия ден.

— Аз съм негова леля — каза графиня Крек с тананикащ глас. — Виждам как от ден на ден племенникът ми рухва. Уви, станал е зъл звяр, окован във вертепите на нюйоркския порок и копнеещ със сълзи на очи и волни въздишки за широките поля и дивите цветя на естествената си родна среда. Помиришете цветята, които така му липсват.

Тя бутна цветята право в лицето на офицера! Той отвори уста, за да изръмжи. Това очевидно го накара да поеме въздух.

Внезапно той се облегна назад.

Тя продължи:

— Не мислите ли, че е добре да премахнете всички ограничения на действията му?

— Да — каза офицерът.

— И да направите така, че да не е необходимо да се отчита никога вече?

— Да — каза офицерът.

— И да му дадете медицинско свидетелство за целия период на пускане, че не е заразноболен?

— Да.

— И разполагате с необходимите за това формуляри?

— Да.

— И мислите, че е чудесна идея да вземете онзи химикал и да попълните формулярите?

— Да.

— И сте съгласен да започнете веднага?

— Да — каза офицерът. Грабна няколко кочана с формуляри и започна бързо да пише.

Когато свърши, графиня Крек попита:

— А сега мислите, че трябва да ми дадете няколко подписани копия, нали?

— Да — каза той.

Тя се протегна и взе листата, на които пишеше „Копие за затворника“.

— Хареса ви разговорът, нали? — попита графинята.

— Да.

— И направихте всичко това по ваше лично усмотрение?

— Да.

— Приятен ден — каза графиня Крек и си тръгна.

Хвърли цветята в едно кошче за смет на улицата и влезе в таксито. Подаде на Бум-Бум копията.

Той ги погледна с ококорени очи. Прелисти ги отново набързо.

— Исусе! — възкликна.

— Тръгвай, Бум-Бум — каза графиня Крек. — Имаме да спираме на още едно място.

Бум-Бум свърна по улица „Лафайет“ и тръгна на север. Изведнъж той експлодира:

— СВОБОДЕН СЪМ!

Внезапно беше започнал да кара с голяма скорост.

— Исусе Христе, мис Джой, признавам, че вероятно сте най-красивата жена в Америка, но кой, по дяволите, би се досетил, че оная „бибипана“ маймуна ще си падне по една ДАМА!

Тя не го слушаше. Гледаше в чантичката си. Държеше разкъсаната лента от една опаковка на „Очи и уши от Волтар“. На нея пишеше: „Парфюм, който принуждава човека да казва «да» на всичко. Необходимо е предварително напръскване“.

— По дяволите — измърмори тя. — Имам само още едно от тези. По-добре да го запазя за някой друг път.

О, тя беше опасна, така си беше!

— Пристигнахме — каза моят таксиметров шофьор. — Двайсет и един долара дотук. Стигнахте ли вече до онова място, където убиват Лорън Бъкол?

— Не още — отвърнах мрачно.

— Това е най-добрата сцена — каза той и потегли.

Бях напълно съгласен!

Глава осма

Със сигурност не исках да ме виждат в компанията на наемен убиец. Хората помнят такива неща.

Като знаех, че съм притиснат от времето, влетях в болницата и намерих счетоводния отдел.

Със смъкната надолу шапка, така че да закрива по-голямата част от лицето ми, казах на чиновничката:

— Аз съм адвокатът Грауч от „Грауч и Грауч“. Дошъл съм да платя сметката на Торпедо Фиакола и да го измъкна оттук.

Тя намери сметката:

— Пет хиляди и сто долара, моля.

— Почакайте — казах. — Вчера беше четири хиляди и деветстотин.

— Допълнението е за стаята, докато го държахме тук, и за инжекциите му.

Какво можех да направя? Нищо. Платих сумата и казах:

— Когато го пуснете, му кажете, че трябва да се обади на д-р Финкелбаум.

Тя си записа, а аз хукнах навън. Трябваше да стигна до офиса на лондонските „Бойдс“ във финансовия район, за да направя застраховката му на наемен убиец. Наоколо обаче не се виждаха таксита, а метрото не ми вършеше работа. Притичах до Второ авеню и се качих на автобус за центъра, номер 15.

Нюйоркските автобуси залитат насам-натам, блъскат се и отскачат от бордюрите и вдигат страхотен шум. Но никъде не стигат бързо.

Хрумна ми, че е добре да проверя какво прави графинята. Ако бях достатъчно бърз, можех да уредя смъртта й преди края на деня. Закрепих екрана на коляното си и загледах.

Да го „бибипам“ тоя Бум-Бум! С тази голяма скорост я беше откарал почти до офисите на Школата за запасни офицери в Университета „Емпайър“! Спряха пред портала. Графиня Крек пъхна кочан листа и писалка през прозорчето на шофьора:

— Сега, Бум-Бум, напиши молба в подходяща форма за отсъствие от учебни часове и военно-строева подготовка за две седмици. — И го загледа, докато той пишеше с печатни букви и голямо усърдие.

В долния край беше начертал една линия и беше оставил място. Посочи го:

— Това е за подписа на полковник Танк от американската армия. Той трябва да го парафира, иначе не върши работа, а освен това трябва да бъде въведено в архивите. Но Танк няма да го подпише, мис Джой.

— Що за човек е този полковник Танк? — попита графинята.

— От редовната войска — каза Бум-Бум. — Постът му тук е да ръководи Корпуса за обучение на запасните офицери към университета. Той е военен тиранин, твърд като камък. Маниак на тема дисциплина. Много точен. Никога не върши и най-малката нередност. Мисли, че обучаващите се офицери са просто детски играчки и не заслужават дори и презрение. Понеже е второкурсник, Уистър има лейтенантска степен в ШЗО, но това не е като в редовната войска и даже не сме полагали клетва, слава богу. Но когато се дипломираме и Уистър се закълне, той ще стане армейски офицер. Но се кълна в Пийт, мис Джой, че полковникът мисли, че не ставаме даже за „бибипани“ редници в редовната войска — с извинение, мадам. Той никога няма да склони за тази молба, по-скоро ще насрочи наказателен час по военно-строева подготовка. Не ви съветвам да му давате това. Може да развалите цялата работа.

Две пълни чернокожи жени на седалката зад мен надничаха заинтригувани към екрана през рамото ми. Едната изкоментира:

— Не знаех, че въртят старите филми на София Лорен в сутрешните предавания, а се обзалагам, че този е Марчело Мастрояни.

— Не-е — каза другата, — това е Хъмфри Богарт бе, жена, ясно е като бял ден. Но не знаех, че е играл със София Лорен, а съм сигурна, че това беше нейният глас.

— Гледай — каза първата, — не виждаш лицето й, а само онова, към което тя гледа. Веднага разпознавам филмите на Хичкок, само дето този е цветен. Хичкок някога режисирал ли е филм със София Лорен?

Не им обръщах внимание. Измет.

— Слушай, Бум-Бум, това може да се окаже малко рисковано — каза графиня Крек. — Паркирай ей там и бъди готов за бързо офейкване.

Бум-Бум каза стреснато:

— Внимавайте!

— Разбира се. Това може да стане опасно.

Бум-Бум изпъшка.

— Не, т’ва не е София Лорен — каза едната от чернокожите. — Това са Лорън Бъкол и Богарт. Веднага разпознах гласа й.

— Права си — каза другата. — Малко пообърках имената. Знам го тоя филм. Дето убиват Бъкол, но не знаех, че е цветен.

— Ъхъ, Хичкок му е режисьор наистина. Вижда се само онова, към което тя гледа. Филм на ужасите.

Графиня Крек извади един плик от чантичката си. Написа на него „Лейтенант Уистър, Школа за запасни офицери“. Сложи вътре молбата за отпуск. После извади малко стъклено мехурче и го пъхна вътре. Запечата плика. Действието й ме озадачи. Какво правеше тая проклета жена? Бомба в писмо? Полковника ли щеше да убива?

— Няма ли да промените решението си? — примоли се Бум-Бум.

— Не гаси двигателя — каза графиня Крек. — Приготви се да накараш тия гуми да изсвирят, ако нещо се провали.

Тя излезе от таксито и като се погледна в прозореца като в огледало, пооправи косата и подръпна сакото си. Влезе през входа.

Видя огромен надпис:

— Хъм — каза графиня Крек. — Значи това е животът на лейтенант Уистър в ШЗО.

Зад бюрото в приемната седеше един сержант. Когато тя влезе, той стана, премигна и сякаш всеки момент щеше да й предложи да седне.

Тя не му обърна никакво внимание. Понесе се покрай него и се насочи към вратата с надпис „Полковник Марк К. Танк, Армия на САЩ“. Тя я отвори и нахълта.

Полковник Танк седеше на бюрото си, заобиколен от знамена и снаряди. Беше самото олицетворение на идеалния офицер — куртка, риза, вратовръзка, еполети на раменете и ленти от спечелени военни походи, които обясняваха киселото му и недоволно лице.

Графиня Крек държеше плика в ръка. Палецът и показалецът й спукаха стъкленото мехурче в него и се образува малка цепнатина.

Тя подаде плика на полковника, а той, както се беше вторачил, нямаше и да го докосне въобще, ако тя не беше направила онова магическо принуждаващо потрепване на ръката, което кара хората да вземат каквото им даваш.

Като отклони за миг изпепеляващия си поглед от лицето й, полковникът прочете написаното върху плика.

— Уистър? — изръмжа той. — Имам ли човек на име Уистър? — И започна да го отваря.

— О, имате със сигурност — каза графиня Крек с тананикащо гласче. — И аз имам честта да съм негова сестра. Той днес не можа да дойде лично. Бедната му, скъпа баба лежи на смъртно легло в Слийпи Холоу, готова да му остави един милион долара, ако се изплъзне на вълка и излезе от гората навреме с кошница за обяд в ръка.

Полковникът се вторачи в нея, а след това започна да чете молбата. Странен израз на удоволствие започна да пропълзява върху лицето му.

Графиня Крек продължи:

— О, аз съм сигурна, че ще извините отсъствието му от учебните часове и военно-строевата подготовка за две седмици. Защото, ако не го направите, ами аз просто ще откажа да танцувам с вас на полковия бал на 28-ми март.

Лицето на полковника беше започнало да почервенява. Той погледна графинята с гладни очи. Каза:

— О, Боже, не можем да допуснем това! — и набързо разписа молбата за отпуск.

Тя протегна ръка и хвана хартията, за да я издърпа.

Пръстите на полковника се сключиха страстно около китката й. Той каза с глас, зареден с емоция:

— Ела с мен в стаята ми, гълъбче!

С майсторско извъртане на ръката си тя се освободи от хватката на лапата му. Успя да измъкне и молбата за отпуск.

Полковникът се метна през бюрото към нея задъхан и с олигавено лице.

Графиня Крек се втурна навън от стаята. Полковникът я преследваше.

Тя хвърли подписаната заповед на сержанта и когато той я улови, му извика:

— Вкарай го в архивите!

Тя побягна и от стаята за наряда.

Полковникът беше по петите й.

Тя погледна назад. Внезапно сержантът се беше присъединил към преследването с възбудени и задъхани викове.

Графинята стигна до таксито.

Погледна назад. Двамата армейци бързо намаляваха разстоянието с протегнати за сграбчване ръце и плачещи викове на разгорещени зверове.

Графиня Крек скочи в таксито, когато беше на няколко инча от залавянето.

Двигателят изръмжа!

Гумите изсвириха!

Тя затвори вратата и погледна назад.

Бум-Бум настъпи по-здраво педала.

Преследвачите се изгубиха в облака от изгорели газове зад тях.

— ИСУСЕ! — каза Бум-Бум, като бързо закриволичи, за да избяга от района. — Какво беше всичко ТОВА?

— Тя успя! — каза една от чернокожите.

— Да-а и то под носа на Армията — каза другата.

— Видя ли го оня, подмазвач полковника? — попита първата. — Страхотен актьор, Чарли Хестън.

— „Бибипка“ му! — изтърси другата. — За т’ва не трябваше никакво актьорско майсторство. Особено като си дадеш сметка, че преследваше Лорън Бъкол!

Графиня Крек каза:

— Ти и Джетеро си получихте двуседмичния отпуск.

— А какви са последствията? — попита Бум-Бум.

— Няма последствия — отвърна графинята спокойно.

— Мис Джой, — каза Бум-Бум строго, докато караше, — редовната войска тук всеки ден е обградена от красиви колежанки. Полковник Танк и оня сержант обаче изглеждаха така, сякаш искат да ви глътнат цялата. Знам какво означава това при приятелчетата от армията: не е толкова сериозно, колкото при моряците, но тия двата май искаха да свършат някаква работа!

Графиня Крек беше извадила от чантичката си разкъсана опаковка, на която пишеше:

Тя измърмори:

— Трябва да предупреждават, че това нещо е СИЛНО!?

Бум-Бум каза:

— Мис Джой, Джет би ме убил, ако ви се случи нещо. Зная, че сте красива и мога да разбера това, което се случи, но до известна степен. Вие НАПРАВИХТЕ ли нещо?

— Аз ли, Бум-Бум?

— Мис Джой, току-що обобщих информацията и прецених опасностите на замислената акция. Мисля, че е по-добре да ви отведа у дома.

— Бум-Бум — каза тя категорично, — карай към Хеъритаун, Ню Йорк.

Бум-Бум свърна на север. Той си мърмореше:

— Сега и АЗ СЕ ДЪРЖА като „бибипан“ глупак! Ужасно е онова, което може да направи една красива жена!

Едната от чернокожите жени зад мен каза:

— Аз слизам тук. Искам да хвана останалата част от филма вкъщи. Обичам оная част, в която я убиват.

Усмихнах се мрачно на себе си. Казах си:

— И на мен ще ми хареса!

И продължих към центъра на града, за да уредя последните подробности.