В руините на Париж

13.

Студ беше първото усещане, което изпита. Отвори очи, без да може да види нещо и в първия миг го обхвана паника при мисълта, че може би никога вече няма да може да вижда. После осъзна колко глупаво беше това предположение. Помещението нямаше прозорци, а осветлението не беше включено. Той затвори очи, съсредоточи се за миг, за да пренастрои зрителните си способности за инфрачервената зона и отново се озова в един свят, съставен от всевъзможни нюанси. Продължаваше да лежи върху масата за изследвания. Големият екран над него беше изключен. Кайл се ослуша. Отвън, по коридора, долови ритмичното дишане на един от слугите, който очевидно беше оставен на пост пред вратата, освен това, не се чуваше нищо друго.

Беше объркан. Ръцете и краката му бяха приковани с тънки железни халки към метална плоскост; но те знаеха с колко малко съпротива можеше да ги разкъса. И въпреки това не бяха оставили пазач. А това можеше да означава, че не са очаквали да се събуди.

Защо тогава се беше събудил? Апаратите на господарите не допускаха никакви грешки; също и тези, които бяха създали и които ги обслужваха. Опита се да повдигне главата си, но и там бяха поставени безброй тънки игли, които го свързваха с уредите, поставени от трите страни на масата. Кайл се поколеба още веднъж, после сви дясната си ръка в юмрук и напрегна за проверка мускулите си. Тънката стоманена окова около китката му проскърца и той почувства как металът почва да се пропуква. Кайл знаеше, че за него няма вече връщане назад, ако сега се освободи от оковите си и стане от масата. Вероятността да го убият беше голяма. И въпреки това самата представа да се противопостави на тази смърт или дори да направи опит за бягство изглеждаше абсурдна в първия момент. За всичко, което беше направил досега, можеше да се намери обяснение, опитът на Стоун да го убие, объркването и уплахата му, когато се озова отново на това забранено място… Ако сега обаче се освободеше от оковите, нямаше да има никакво обяснение повече. Тогава той окончателно се превръщаше в предател.

Но не беше ли отдавна вече такъв? Не беше ли предавал собствения си народ в продължение на двадесет и пет години?

Нов шум прекъсна мислите му; дишането на слугата пред вратата стана неспокойно. Кайл извърна глава, погледна към включената врата и се ослуша. Чуха се стъпки, после той долови приглушени гласове, които очевидно принадлежаха на Стоун и инспектора. Когато се приближиха, Кайл отново се отпусна назад и затвори очи. Дишането му се успокои. Той наложи на сърцето си да бие равномерно и много бавно, сякаш продължава да се намира в безсъзнание. Миг по-късно вратата се плъзна и отвори с тихо бръмчене. Той усети, че в стаята влизат четирима души, двамата инспектори, губернаторът Стоун и един мегавоин.

Вратата се затвори отново и стъпките се приближиха до стоманената кушетка.

— Защо настоявахте да присъствате? — попита металическият глас на единия от инспекторите.

— Аз… — Стоун се поколеба. — Наречете го, ако искате, и прекомерна предпазливост — продължи най-сетне Стоун. — Искам да се уверя, че наистина ще бъде убит.

— Това е нелогично — отвърна инспекторът. — Нашето уверение трябва да ви е достатъчно.

Стоун се засмя насила.

— Аз съм човек — отвърна той. — А хората невинаги са логични. Не бих спал никога спокойно, ако не видя с очите си неговата смърт. Той се опита да ме убие. А аз знам на какво са способни тези същества.

Кайл не се осмели да отвори очи, защото знаеше, че присъстващият тук мегавоин ще регистрира и най-лекото движение. Не се осмели и да напрегне мускулите си или пък да мобилизира свръхмощните си силови резерви. Въпреки това всичките му сетива бяха внезапно активирани. Чуваше и най-малкият шум, долавяше и най-слабата вибрация, та, дори и движението на въздуха, причинявано от стъпките на Стоун и на мегавоина.

— Това ли е и причината, поради която искате да присъствате, когато бъде заловена капитан Леърд? — попита инспекторът.

— Една от многото — отвърна Стоун. — Но искам да съм сигурен, че наистина ще бъде заловена жива. Мъртва няма да ни върши абсолютно никаква работа.

— Вече не е необходимо да залавяме капитан Леърд жива — отвърна инспекторът. — Информацията, която очаквате от нея, и без това ще получим само след около час.

— Въпреки това! — възрази недоволно Стоун. — Бих се чувствал по-добре, ако мога да присъствам лично. Какво имате против?

— Нищо — отвърна инспекторът. — Извинете за въпроса. Беше чисто любопитство.

Кайл чу как се отстраняват двете мравки, за да направят път на мегавоина.

— Елиминирай го! — заповяда инспекторът.

С едно-единствено движение Кайл разкъса всички вериги, които го придържаха към масата и скочи.

Мегавоинът моментално разбра, че смятаният за безпомощен пленник е буден и прави опит за бягство. И реагира толкова бързо, както беше очаквал и Кайл. Грубото оръжие, което държеше в ръката си се опита да следва движението му, но Кайл изобщо не скочи на крака, а само ритна, както си беше в легнало положение.

Кракът му улучи лявото коляно на мегавоина и го раздроби. Ритникът не беше достатъчен, за да го изключи от играта, но тъмночервената светкавица, която щеше да улучи Кайл, се заби със съсък в металната маса зад него. Кайл моментално се сви на една страна, ритна втори път мегавоина по краката и най-сетне го накара да падне. Мегавоинът се срути на земята и Кайл с един скок се озова зад него. С едната си ръка го стисна през врата и изви главата му с всички сили назад, другата ръка обхвана китката на мегавоина и я задържа неподвижна с неумолима сила. Мегаманът се изправи. По сила той беше равен на Кайл, но раната му пречеше. Втора тъмночервена светкавица се появи от грубото оръжие в дясната му ръка и улучи единия от инспекторите. Бялата мравка пламна като от зловещ вътрешен огън и после се превърна в облак пепел.

Кайл се опита да повдигне мегавоина нагоре и в същото време стегна всичките си мускули, за да пречупи тила му. Но не успя. Вместо да продължи да се съпротивлява на хватката на Кайл, мегаманът изведнъж се дръпна напред, за да преметне Кайл над главата си. Кайл се остави на движението да отнеме почвата под краката му. Докато обаче се премяташе над главата на противника си, той светкавично бързо посегна към дясната му ръка и му отне оръжието. Тупна тежко върху металния под и даде изстрел с лазера, още преди да се е извърнал. Червеният енергиен лъч преряза помещението като коса от светлина и улучи мегамана, преди да успее да се хвърли към Кайл. Мегавоинът загина сред безшумна експлозия от червена светлина и извит във вихрушка прах.

Почти в същия миг друга отровнозелена енергийна светкавица проряза пространството. Кайл се завъртя на пети, вдигна оръжието си нагоре и зачака ужасната болка, с която лазерният лъч щеше да улучи тялото му и да освободи в него цялата си енергия.

Но болката не се появи.

Вместо това той чу съскащо пращене и остро, някак жално изсвистяване. Изненадано обърна поглед — и застина на мястото си. Стоун беше извадил собственото си оръжие и беше стрелял. Но не към Кайл беше насочен неговият лазер.

Кайл забеляза с недоумение димящия отвор в бялата броня на инспектора. Мравката залитна. Четирите й ръце се замятаха из въздуха, но не откриха нищо, за което да се заловят. Мравката бавно се свлече на колене, остана известно време подпряна на две ръце, без да помръдва, и след това се килна напрани. Животът изгасна в студените й многоцветни очи още преди гънките й като на паяк крайници да престанат да се движат.

Кайл се изправи и погледна Стоун. Губернаторът се беше отдръпнал до вратата и гледаше втренчено към огромната мъртва бяла мравка. Не мърдаше нито един от двамата. Стоун сигурно знаеше колко безполезно е неговото оръжие по отношение на Кайл. Но очевидно той изобщо не беше се целил в него. Инспекторът беше стоял в другия край на стаята. Имаше само едно възможно обяснение: Стоун съвсем съзнателно беше убил инспектора. Но защо?

Пръстите на Кайл обхванаха спусъка на лазера му, Стоун също вдигна малкия си лазерен пистолет и го насочи към очите на Кайл. Но никой от тях не натисна спусъка. Няколко секунди се наблюдаваха неподвижно, докато Стоун пръв свали бавно оръжието си.

Кайл също не стреля. Не дължеше нищо на този човек, нито пък беше виновен пред него. Сега му се струваше, че е разбрал, защо Стоун е застрелял инспектора. След няколко минути той също свали оръжието си, обърна се и заобиколи Стоун, за да излезе през вратата. Погледът на губернатора го следеше и въпреки че Кайл дори не се извърна, той усети, как Стоун отново вдигна ръка и се прицелва към тила му. Въпреки това продължи да върви бавно, спря на половин крачка пред вратата и се обърна.

— Пет минути — произнесе тихо Стоун.

Кайл кимна безмълвно. Може би няма да преживее толкова много време, помисли си той. В тази база имаше десетки, ако не и стотици, отлично обучени мегавоини. Но това беше все пак шанс и докато стоеше все така и гледаше към губернатора Стоун, отново почувства едно ново, съвършено непознато и прекрасно чувство: надежда.

Пак се обърна, постави ръка върху дръжката на вратата и отново се поколеба.

— Пред вратата има пазач — каза той. — Той ще влезе, щом аз напусна това помещение. Ще трябва да си съчините някоя история — или да го елиминирате.

Без да изчака отговора на Стоун, той отвори вратата и прекрачи бързо в коридора. Стана по-лесно, отколкото очакваше. Слугата не е бил достатъчно внимателен или пък е бил позадрямал, защото като че ли не беше разбрал нищо за битката, разиграла се почти непосредствено зад гърба му. При излизането на Кайл от стаята реагира направо смешно бавно. Вместо веднага да удари на бяг и да вдигне тревога, той само издаде едно изненадано съскане и се помъчи да го улови. Кайл се изплъзна от ръцете му с доста игриво движение, стисна го за шията и го удари с все сила в насрещната стена. Използва само незначителна част от силата си за това движение, защото не искаше да убива повече, дори и това същество не. Въпреки това ударът беше толкова силен, че мравката се свлече с болезнен вик на пода и остана да лежи там известно време като замаяна. Кайл пристъпи до нея, скъса колана с оръжието и запрати малкия лазер колкото беше възможно по-далече. Оръжието се удари с всичка сила й стената и се разби на хиляди късчета.

После се обърна и хукна приведен през коридора. Беше запомнил пътя и знаеше, че след следващата извивка се намира една от стъклените асансьорни кабини. С малко късмет щеше да стигне до нея и да напусне сградата, преди да са изтекли петте минути, които Стоун му беше обещал.

Кайл още не беше стигнал до края на коридора, когато зад него внезапно светна отровнозелена ярка светлина. Обърна се изненадано назад и вдигна оръжието си в същия миг, когато Стоун даде втори изстрел по пазача, и то съвсем отблизо. Кайл усети ледена тръпка, когато видя Стоун да се навежда над мъртвата мравка. Не видът на мъртвото същество го накара да потръпне като от студ. Смъртта и насилието се бяха превърнали в част от живота му. Това беше усещането, че вижда сам себе си. Беше абсурдно, но за момент слабата фигура в сива униформа прие неговото лице. Безпощадността, с която Стоун беше изключил мравката от играта, беше една и от неговите най-характерни черти. Способността мислещо и чувстващо същество да гледа на живота само като на математическа величина в някакво уравнение, характеризираше и неговото мислене.

Той с мъка се откъсна от тази гледка и хукна нататък. Може би не биваше да бяга, мина внезапно през ума му. Беше спасил живота си, но изведнъж не беше вече така сигурен, че наистина си беше струвало цената, която щеше да плати за това.

Събуди я леко разтърсване по рамото. Черити отвори уморено очи, но не видя нищо друго, освен някакво размазано светло петно над себе си и с тихо проклятие се обърна отново настрани.

— По дяволите, събуди се най-сетне! — извика Гърк.

Черити се обърна недоволно отново, опря се на лакти и погледна към сбръчканото лице на гнома:

— Какво има? — попита тя сънено. — Да не ме преследваш сега и в съня ми или си дошъл пак да ми изнасяш някакви лекции?

Гърк махна недоволно с ръка.

— Остави тия глупости! — настоя той грубо. — Тук става нещо.

Черити продължи да гледа джуджето с недоумение — и изведнъж се разсъни. Никога досега не беше виждала Гърк така изплашен.

Бързо скочи от леглото, нахлу униформения си панталон и тънка тениска и се накани да тръгне към вратата, но Гърк й махна с ръка да се върне.

— Облечи и останалите дрехи — каза той, сочейки към небрежно нахвърляните на стола до леглото й вещи. — Сигурно ще ги потрябват.

Черити се подчини. Бързо облече якето си, нахлузи ботушите и накрая взе и лазера от стола. Когато излезе в хола на хотела, следвайки джуджето, тя видя, че не е единствената, която той беше събудил. Скудър и Нет, напълно облечени, седяха в някакво кресло, а за своя изненада тя видя още Жан и Елен, които разговаряха тихо и много сериозно със Скудър. Когато влезе, те прекъснаха разговора си и Жан забърза развълнувано насреща й.

— Те са тук! — извика той.

— Кой? — попита Черити.

— Ловците! — Жан посочи нервно с ръка към прозореца. — Един планер се появи преди час. А скоро след това още един. Сигурен съм, че те…

Черити го прекъсна с енергичен жест:

— Всичко по реда си — помоли тя. — Какво точно се е случило? Нападат ли ви?

Жан поклати глава.

— Не — каза той — във всеки случай не още. Но тук става нещо. Никога досега не са идвали в тази част на реката.

— Знае ли баща ви за това? — попита Черити, обръщайки се към Елен.

Тъмнокосото момиче поклати глава. Върху лицето й имаше странно изражение. Изглеждаше… някак виновна, както се стори на Черити. Но същевременно и много разтревожена.

— Дойдохме веднага при вас — каза тя. — Знам, че би трябвало да уведомя баща си, но…

— Трябва да изчезвате! — каза Жан. — Сигурно търсят вас.

— Ако наистина го правеха, то те отдавна щяха да са ни намерили — отвърна Черити. — Какво по-точно се е случило?

Жан пристъпи нервно от крак на крак, но когато най-сетне отговори, той го направи изненадващо спокойно.

— Бях отвън — започна той. — Исках… да ида при танка, да поработя малко върху мотора си. Тогава видях планера. Летеше бавно и много ниско. Най-напред си помислих, че се кани да се приземи в града. Дори го изгубих от погледа си за известно време.

— Къде? — попита Черити.

Жан сви рамене.

— Не мога да кажа съвсем точно — призна той. — Но ми се струва, че не беше далеч оттук. Но не може да е кацал, защото малко след това отново го видях. Летеше на север.

— На север? — Черити се намръщи. — Но там няма нищо. Нищо, освен…

Тя млъкна по средата на изречението. Погледна притеснено към Жан.

— Сигурен ли сте? — поиска да се увери отново тя. — На север ли заминаха?

— Съвсем сигурен съм — отвърна Жан. — Вторият също.

— Кой втори? — попита Гърк.

— Вторият планер — отвърна Жан. — Веднага се върнах, за да бия тревога. Малко преди да стигна дотук, се появи още един.

— Летеше ли в същата посока? — поинтересува се Черити.

Жан кимна.

— Мисля — прошепна — Черити — че ми е ясно къде са искали да отидат.

— Къде? — попита развълнувано Елен. — Трябва да уведомим баща ми, ако знаете.

Черити я изгледа с особен поглед.

— Не мисля, че идеята е много добра — каза тя. — Като изключим това, че вероятно не е вече необходимо. — Черити отново се обърна към Жан. — Добре сте направили като сте се върнали веднага тук — каза тя. — Но сега ни е нужна вашата помощ Жан.

— Винаги — отвърна той.

— Можете ли да ни намерите превозно средство? — попита Черити. — Такова, в което да има място за всички ни?

Жан замълча объркано за известно време.

— Има няколко камиона — каза той след това. — Но нямаме право да ги използваме.

— Знаете ли къде се намират?

— Да. Но гаражът е заключен и се охранява.

— Е, добре — каза Черити. — Елате тогава с нас.

— Но къде? — попита объркано Елен.

Черити се обърна към вратата и ги подкани с жест.

— Да направим нещо, което отдавна вече исках да направя — поясни тя бодро. — Да откраднем кола.